Jump to content

Recommended Posts

Кръстю Тулешков

Ще бъда особено доволен, ако успея да изрисувам, макар все така като скица, друг от нашите приятели, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал. Привидната строгост на неговия външен вид не отговаря никак на тишината и благодушието, което той нерядко показва. Казвам „нерядко“, с други думи понякога, защото има моменти, когато от него лъха нещо доста динамично и трудно укротимо. Този приятел е Кръстю108 .

С него ме свързват повече подвизи и нещо друго, което лежи извън рамките на тази братска комуна. Кръстю, който прави впечатление, че нищо не гледа, вижда всичко. Той умее да се съобразява мигновено и може да премине от своята миловидна усмивка в буреносен облачен ден. Кръстю за мен е един от много интересните братя. Той се явява в различни гами и се приема винаги със симпатия и абсолютна вяра. Той може да премине, както вече споменах, от вида на човек с рязко решение да изяви своето недоволство и гняв, в друг - наивен, кротък и педантичен изследовател, който няколко минути с детски наивитет и чистота преглежда на светлината тъничката филийка хляб, дали в нея няма крак от хлебарка, муха или връв от чувала, в който е било брашното.

Бос, с яки крака, с дрехи като нашите, с едричка непокорна глава, върху която на различни места стои бяла, случайно спасена от Христо шапка, с Атиловска брадица и с недоверчив взор, Кръстю е най-критичният и, когато потрябва, най- непокорният от всички комунари. Той всякога подлага на анализ и посреща с проверка предложенията на бай Жечо, защото е убеден, че в тях винаги има нещо, което подлежи да се промени. Кръстю се гнуси от нечисти неща, дори се гнуси от гозбата и затова се храни само с хляб и пестил от сливи.

Позата на Кръстю е крайно характерна, типично Кръстювска. Той стои винаги привидно чужд на разговора. Струва ти се, че във всеки момент може да отговори или да продължи някое прекъснато изречение, защото изцяло е потопен в разговора. Тогава той реже тънките филийки от хляба със своето остро като бръснач ножче. После тези филийки нарязва на квадратчета и, преди да ги изяде, забожда ги една по една върху връхчето на ножа и ги преглежда срещу светлината. От рентгеновите му очи нищо не може да избегне. И тъкмо защото много се взира, винаги намира по нещо в тия правилни хлебни порцийки. Щом безпогрешното му око зърне нещо, по лицето му преминава вълна на смут. Той се зачервява и ме поглежда, като мигновено се засмива с една усмивка, която за мене всякога е имала фатална заразяваща сила. Мухата, мравката, попадналата сламка или връвта от чувала биват веднага отстранявани с хирургическа сръчност.

Пестилът е най-евтиното, което Жечо може да предложи на този постник. Жечо го купува от Карнобат, където отива понякога, и му го поднася с особено слово, в което Кръстю трябва да открие специалното към него внимание. Синкавата течност на айрана, вероятно има по-висока стойност от пестила, затова домоначалникът няма нищо против да му го доставя като основна изпитана храна. Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото - направо от сливите, но Жечо се стеснява да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил.

Кръстю, който е решил да възпитава тялото си, от известно време спи не в сайванта, а вън на една пейка не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ми харесва, защото Кръстю го върши съвсем безшумно и без поза.

Към казаното досега, искам да прибавя и едно обстоятелство, за което само споменах мимоходом. От всички хора, които съм срещнал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, толкова и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова и всичко минава добре. Но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно, където, не дай, боже, Кръстю открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място (дом, събрание или каквото и да е друго) и да се спасявам, или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко.

И досега не мога да открия причините за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото се смееше по особен начин - така, без глас, със свити устни. Смехът у Кръстю иде винаги по един и същи начин. Отначало лицето му се зачервява силно, очите му ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му почва да подскача като похлупак на котел, в който ври, клокочи нещо ужасно заканително, готово да разруши всяка преграда.

Трябва да се отбележи непременно и това, че Кръстю по начало е крайно стеснителен човек. Той се стеснява при всички случаи и пред всички хора. Една вътрешна импулсивна воля е възпрепятствана да се прояви. Тази стеснителност е като един бент, който спира водите на вътрешния му живот. Но колкото повече усилия прави Кръстю да мине незабелязано, толкова по-шумно привлича вниманието върху себе си, тъй като стеснителността понякога прави човека по-несръчен и той извършва неща, които се забелязват от всички.

Да разкажа следният случай. Един ден през време на училищния стаж (ние стажувахме с Кръстю в една и съща гимназия) той искаше да мине бързо край една дама, която влизаше в залата, където се четяха лекции. Тя носеше в ръцете си един куп тетрадки. За да не го спре и заговори бъбривата дама - учителка в същото училище - Кръстю се понаведе надолу като биче, което е готово да напада и бързо се совна към бавно приближаващата се тлъста госпожа. В това време горната врата, която отделяше салона по рисуване от другото отделение, се отвори и от нея важен, наметнат със своето вечно пардесю, се показа директорът Атанас Димитров. Госпожата с тетрадките, като усеща, че някой влиза зад нея, обръща се назад и така се отмества встрани, че идва тъкмо пред засиления Кръстю. Един ужасен тласък я метва встрани. Тя се блъсва силно в директора, който не може да устои на могъщата и маса. Двамата полетяват назад. Тетрадките се разсипват по цялото помещение, а Димитров изпуска преписките, които носи в ръка. Те заедно с пардесюто литват в пространството. Двама прислужници се спускат да задържат директора, единият се плъзва по пода, намазан с подово масло, пада назад.

В това време Кръстю, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред. Вратът му е зачервен и гърбът му се задрусва от този фатален за мене смях. Аз примирам вече на другата страна и се надувам да не изпусна глас - нещо, което би разгневило повече директора и маститата дама.

Страшна случка! Тя е плод на Кръстювата стеснителност. И досега не мога да си обясня къде се беше засилил така, кое го подгони, та трябваше по пътя му да падат жертви. Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази.

Друг път сам Кръстю ми разказа следната случка. Веднъж той присъствал на едно събрание, където се чели, а после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него - една огромна, може би над сто килограмова госпожа - се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстю, става много късно... Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама.“ Кой знае как съседката му по стол погрешно казала „да ме занесеш“ вместо да ме заведеш или да ме изпратиш до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстю веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава у него пак налетял смехът - този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал тъкмо в един момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация. Всички подскочили като ударени от електрически ток, а Кръстю, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.“

Ето какъв е този Кръстю, който най-често беше моят партньор в Ачларе. Към него ме привързваше и неговият самостоятелен и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да извършваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстю избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше към къщи. Жечо тогава примираше от мъка, че един жътвар може да се прибере в селото към 11 часа. Той нямаше какво да му каже, тъй като Кръстю си бе свършил възложената работа, но това пусто селско сърце едва устояваше. Тогава Жечо почваше да мънка, да пухти, усмихваше се горчиво, гледаше към нас за съчувствие, но ние бяхме на страната на този, който си бе свършил по- рано работата и сега отива да чете.

И сега като че виждам невъзмутимата глава на Кръстю с бялата платнена шапка как се носи към селото между разлюляните ниви.

Мене ми харесва всичко това, защото винаги съм обичал разумното право и честното непокорство. Поради това аз неведнъж напрягам сили, ожънвам своята норма и настигам Кръстю по извитите пътечки между нивите. Усмихваме се и почваме да си приказваме прекрасни неща.

Кръстю има много солидни знания за много неща и при това една остра аналитична размисъл. Той е естественик и изучава много съвестно своите науки. Освен дето не обича да се подчинява на Жечовите необмислени наредби, той не създава никакви грижи на нашия „шеф“. Има моменти, когато Кръстю проявява качества на много сърдечен, мек и нежен приятел - неща, които на пръв поглед не отговарят на неговия свиреп Атилски изглед.

Споменах, че Кръстю ми стана партньор в няколко от така наречените „героични подвизи“. Те са много, но ще ви разкажа само два-три от тях.

Един ден, един от ония пламнали прекрасни дни по жътвата, когато безпределната ширина прилича на златно развълнувано море, когато слънцето е взело земята в своите огнени прегръдки и небето е бездънен лазурен купол, ние двамата с Кръстю сме дежурни и нашата обязаност е да вземем храната от къщи и да я занесем на нивата, където работят нашите комунари. Решаваме, както това става винаги, когато работим на отдалечена нива, да идем и да се върнем с коне. Трябва да кажа и това, че между конете на бай Жечо ние с Кръстю сме си избрали два коня, единият от които е една жълтеникава кобила, която най-често яздех аз, а другият е чер и кокалест кон, на който обикновено язди Кръстю. Случи се през този ден така, че вещите, които трябваше да пренесем, бяха доста много: едно котле с варен зелен фасул, един голям самун хляб, една стомна и един бъкел за вода. Тези неща напълно ангажираха ръцете ни и ние нямахме възможност да държим поводите на конете, а още по-малко да ги направляваме. Единственото, на което разчитахме, е това, че животните сами си знаят пътя.

Възседнахме конете и момчето на Жечо ни подаде нещата. Закрачиха конете в горещината един след друг по пътеките. Аз нося в едната си ръка котлето с фасула, което е доста тежко и още топло, а в другата - хляба - един солиден самун, който трябва здраво да притисна към себе си, за да не падне. След мен язди Кръстю, който държи стомната в една ръка, а бъкела, подпрян на коляното, придържа в другата. Така стигнахме до една чешма. Кръстю успя да слезе и да напълни стомната и бъкела. Качи се на коня и помоли един случайно минаващ оттам селянин да му ги подаде на коня. Ожаднелите коне се спряха, пиха вода, колкото си искаха, и пак неохотно тръгнаха към нивите. За да ги подкарваме да побързат, ние ги пришпорваме с босите си крака, но техните дебели кожи не усещат твърде чувствително това подканяне.

Не е без значение да припомним, че тия клети животни бяха поставяни от Жечо на сериозен режим, който се състоеше главно в две неща: максимум работа, минимум храна. Напоследък той ги бе хранил само със слама и нищо повече.

По едно време нашият малък керван спря. Конете усетиха от двете страни на пътеката примамливия дъх на зрелия ечемик и, като се изравниха почти един до друг, задръстиха пътя между нивите и започнаха охотно щастливо и продължително да пасат. Те така хрупаха пресния ечемик от чуждите ниви, така малко обръщаха внимание на нашите подканвания с ритници да потеглят, че имаше опасност да останем така едва ли не с часове. Аз силно сритах кобилата с босите си крака, но тя не мръдна. Едва не ми се присмя на нетърпението. Кръстю и той шибна с яките си пети коня, но той като че се намести по- удобно на слога и продължи да пасе.

Какво да се прави? Ръцете ни са заети с това, което носим. Поводите на конете са отпуснати, не можем да ги дръпнем, а приятелите на нивата вече сигурно огладняват.

Мисля си така. Ако хвърля хляба в нивата и сляза да отмахна кобилата от пътя, после няма как да се кача, тъй като в другата ръка държа котлето със зеления боб. Ако пък Кръстю хвърли бъкела, той непременно ще се излее и, както е пълен, може да се разкривят шините му и да стане голяма авария. Така стояхме в недоумение няколко минути и почнахме да са смеем. Полето пред нас трептеше широко, слънчево, златисто.

Тишина бе легнала над него. Чуваха се тук таме щурци и хрупането на гладните коне, които лакомо дъвчеха ечемика.

Обхвана ме гняв на този конски апетит. Усетих, че и Кръстювата мръщина между веждите му порастна. Преди да предприемем нещо по- енергично, решихме да употребим една ловкост. Тъй като бяхме много близо един до друг, сговорихме се Кръстю да протегне левия си крак към мен, да извие нагоре могъщото си стъпало и аз да окача на него котлето с варения боб. След това аз да сляза, да хвана за поводите двата коня и да ги изтегля напред, като, разбира се, веднага ще взема котлето от босия крак на Кръстю. Но известно е, че плановете не винаги се сбъдват. Има непредвидени обстоятелства, които осуетяват замисленото.

Кръстю протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговият кон, който дотогава си пасеше най- спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и, като вдигна глава, хукна напред. При вдигането на главата си той така силно удари стомната, която бе в ръката на Кръстю, че от нея шурна вода. Конят, като усети водата на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстю тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневеният ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. И Кръстю, и аз слязохме от конете и почнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни ние им ударихме по няколко „плесника“ по пърхавите лакоми муцуни.

Криво-ляво успяхме да занесем яденето на нивата без, разбира се, строшената стомна. Всички се смяха презглава на тая история. Само Жечо не се засмя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената и и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето я бе купил.

Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне мен или Кръстю, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!“ Той и до днес не вярва, че стомната е строшена от главата на неговия кон. Той по би повярвал, ако му кажехме, че стомната се строши от Кръстювата глава.

Ще продължа още за Кръстю.

Наближава вечерният час, когато ние се редуваме да бъдем тореадори. Това изкуство е чисто испанско, но то ни потрябва в Ачларе. Работата е в следното. Една от кравите си има теленце. Не зная дали това става винаги така или пък случаят е специален каприз на Жечовата крава, но тя не отпуща млякото си да бъде издоено, докато малкото и теле не се набозае. Процедурата се извършва така: Жечо донася една коричка хляб, слага я в устата на кравата, която почва да дъвче. В това време пускаме телето. То веднага се залавя за вимето и почва да бозае. В този момент почва моята и на Кръстю интервенция. До нас чакат Коста и Александър, за да доят, а ние с Кръстю трябва да отстраним телето от вимето на майка му. Това не е лесна работа. Аз обикновено хващам телето за рогата и с все сила извивам главата му, докато се откъсне от млечното виме. Телето е доста силно и това е една сериозна борба. Но и ние с Кръстю не се шегуваме. Когато аз се затруднявам в този тореадорски двубой, Кръстю хваща опашката на телето и съдейства с азиатска настойчивост за отстраняване на рожбата от майката.

Веднъж при такава една тореадорска битка Кръстю се разгневи за нещо на телето и забрави да пусне опашката му навреме. То се втурна към обора и повлече Кръстю, който по корем също се вмъкна вътре.

Докато трае тая борба, Коста дои кравата с ревниво научно усърдие. Очилата му святкат и той дава някакви обяснения по теорията на доенето. Ръцете му са малко несръчни при тая деликатна манипулация, но все пак той успява да напълни котлето с топло мляко.

Ще оставя за малко Кръстю. При него ще се върна, когато трябва да разкажа за едно-две босяшки пътешествия, в които ние показахме нашия непримирим свободолюбив дух.

____________________________________________________

108 Кръстьо Николов Тулешков [с. Кайнарджа-Силистренско, 24.IХ.1901-28.ХI.1976], професор-зоолог; завършва естествена история в СУ, специализира зоология в Прага - Карловски университет. Асистент в СУ, директор на Природонаучен музей в Скопие и София, както и на Зоологическата градина - София. Автор е на над 30 книги, студии и статии (на български, руски, чешки и немски).

Кръстю Тулешков участва в IV-тия Младежки събор с доклада „Идеалът на ученика“. Методи Константинов казва за него: „Беше написал, че без идеал еволюция е невъзможна и, че идеалът на ученика е един и вечен. И, че идеалът на ученика е идеал на природата. Минаха много, много години. И той успя да реализира тези неща. Той завърши естествени науки и стана професор по зоология и накрая стана директор на зоологическата градина. Написа една книга „Любовта в природата“, с която реализира мисълта си от реферата, че идеалът на ученика е идеал на природата. Имаше много характерни черти. По природа беше мълчалив, крайно наблюдателен, един тип, който ми напомняше, че носи чертите на втората култура на бялата раса („Зороастър“) - персийската култура. Беше отначало в комуната в село Ачларе. Представляваше крайно скрит човек, но после се издигна и стана професор по зоология. Заслужава внимание, че беше крайно разумен, крайно тактичен, много критичен и същевременно имаше научен поглед върху нещата. Остана верен на живота на учението със своя живот и своите писания“ (Изгревът, т. 4).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...