Jump to content

2. Борис Николов - спомени на един комунар от с. Ачларе


Recommended Posts

2. Борис Николов - спомени

на един комунар от с. Ачларе

Възникване на идеята за комунален живот

В нас, младите ученици по онова време се разгоря един голям огън. Идеята за братски живот, за общ комунален живот ни беше обхванала изцяло. И ние искахме да реализираме този живот и то веднага. Замисляхме и започнахме да правим първите опити за общ братски живот. Ние отначало отдавахме голямо значение на обстановката, в която ще се осъществи комуналния живот. Тогава още не знаехме силите на вътрешния живот у човека, както в последствие ни се разкри в Школата на Учителя. Ние замисляхме да си създадем стопанство, там да работим, там да учим. Но нямахме наши средства, нито земя, нито инвентар. Само с едни голи ръце, но с огън в сърцата.

Отидохме в мините в гр. Перник, дано изкараме пари да си купим земя и да си обзаведем стопанство. Отидохме там, но се оказа, че със средствата, които изкарва работникът, едва може да преживее ден за ден. А камо ли да отделя средства за друго. Около това отиване там имаме много преживелици.

Идеята за комуните ни беше тъй силно обхванала, че ние решихме да напуснем университета и да се върнем към природата, към простия живот.Това беше под влиянието на учението на Толстоя. С Учителя споделяхме всичко. Той не ни възпираше да направим нашия опит, защото навсякъде идеята за общ комунален братски живот бе обладала и други млади хора, главно толстоисти. И те направиха комуни, опити за комунален живот. Имаха свои комуни в Бургаско и Ловешко. Обаче те бяха отишли в крайности. Наместо да впрягат в ралото кравите или конете, то сами се впрягаха в тях, по двама души в ляво и по двама души в дясно и се опитваха да напъват ярема и да теглят ралото. Сега това е смешно за разказване, но тогава беше идея за Братството между хората и за Братство между хората и животните. Нашите братя от Младежкия клас бяха непрекъснато с планове за комуни. Това беше огънят, който не можеше да се угаси. Затова Учителя приложи един метод към нас, че всяко нещо трябва да се опита и то се опита.

В това време идва в София един брат на име Жечо Вълков от село Ачларе, Карнобатско, през март 1922 г, във връзка с празника на пролетта. Като научи, че тук в нашите глави кръжи идеята за общ братски живот, то той предложи на Учителя цялото си стопанство - около 200 декара имот, пълен инвентар, добитък, къщата си и той с трите си дечица, да се включи като предоставя цялото си стопанство за общ братски живот. Имаше две малки момиченца и едно момченце. Жена му се бе поминала наскоро и той искаше да направи този жест като жертва в нейно име. Учителя знаеше, че ние търсим условия да направим нашия опит и затова насочи Жечо към нас. Жечо беше възхитен, толкова млади хора пълни с идеи и с жертвоготовност. И той си представяше идеала като нас. Той ни прегърна като родни братя и реши да отвори широко вратите на дома си за нас, младите. Покани ни да отидем да работим в неговото стопанство. И ние приехме условията. Туй за което трябваше да работим в мината в Перник, че да спечелим пари, че да купуваме стопанство, то тук сега при нас идваше наготово пред краката ни - инвентар, жилище, имот. Идеята ни се задвижи и ние потеглихме с попътен вятър.

Пристигане в село Ачларе

Уговорихме отиването си в село Ачларе осем души, все млади, здрави хора и напуснахме университета. Надигнахме книги, инструменти, взехме каквито дрехи имахме и се отправихме за там. Ние мислехме, че там ще можем да работим, да се учим, да се занимаваме с изкуство и да бъдем заедно, да споделяме трепетите на душата си и с общи усилия да изградим новия си живот. Така смятахме тогава. А сега като разказвам се усмихвам на нашата наивност и на големият ни младежки жар. На гарата в гр. Карнобат ни чакаше Жечо с колата, теглена от кончетата. Ръмеше дъжд, хладен, пролетен и се смрачаваше. А до село Ачларе имаше 18 км път и се намираше на юг от Карнобат. Натрупахме багажа в колата, тя се напълни, Жечо подкара кончетата, а ние вървим пешком. За нас в колата няма място. Тя е препълнена с нашия багаж, който донесохме от София. Ние, осем души двадесетгодишни младежи, все здрави хора, с плам в гърдите и с идея в главите за общ комунален живот, напуснахме университета, роднини, близки, отказахме от каквото и да е било обществено положение, само да приложим нашата идея. Ние отдавахме тогава голямо значение на външната форма. Ние не знаехме още силата и приложението и във вътрешния живот на човека, както в последствие това ни се разкри в Школата. Само Учителя в своята свобода, свободолюбивост и толерантност ни остави да направим нашият опит и сами да извадим заключението си от него. Напуснахме университета, но да се случи, че в същото време стане конфликт между правителството и професорите, които обявиха стачка на 3 март 1922 г. и университета в София се затваря123 . Чак есента се отвори отново. Тъй че не се усети, че ние го напуснахме, а в туй време ние правим нашия опит в село Ачларе.

Пристигнахме в селото Ачларе, което сега се казва Екзарх Антимово, в полунощ, в мрак, изкаля- ни и мокри и пребити от път. Къщата беше тъмна. Нямаше домакиня. Жената на Жечо се беше поминала миналата година. Дечицата уплашени плачеха. А кучето ту лаеше, ту виеше. Ту лае нас, ту започва да вие като вълк. Ту за нещо или от нещо. Знаех от стари хора, че когато куче завие като вълк, вие на прокоба. Та сега деца плачат, куче ту лае, ту вие, а наоколо мирише на селски двор. Запалихме огъня на огнището, стана светло, почувства се топлинка и уют в домашния кът. Преоблякохме се, стоплихме се, кипна и чайникът и се напихме с топла вода. Животът пак слезе в нас, в своите права.

Първите няколко дни ние устройвахме дома, двора, в стаите наслагахме сено, метнахме една черга и се получи легло за всички ни. Там налягахме един до друг на общата постеля, нали сме за общ комунален живот! Бяхме осем души плюс Жечо и трите му деца. Поехме грижата за двора, където имаше две кобили, две крави и две телета. Сутрин ги изпращахме със селския добитък на паша след като издоявахме кравите, а те даваха малко мляко, но то беше добре дошло за нас, понеже храната ни беше оскъдна. За няколко дни сложихме ред вкъщи и в двора.

Начало на работата в братската комуна с младежки плам

Ето че излезе и първата работа. Отпуснаха на селяните в селото да си нарежат дърва. Всъщност това бяха дъбови храсталаци, на няколко километра далеч от селото. А ние бяхме девет човека и нашата работа вървеше спорно, натрупахме много дърва, а Жечо ги пренасяше с колата си. Селяните завиждаха на Жечо, че има толкова помощници, но те знаеха, че ние бяхме дошли 10 дни преди това, без да знаем, че общината ще отпуска дърва при такива условия. Натрупахме ги на двора, разстлахме ги, а върху тях спахме през хубавите летни нощи, когато не валеше.

Излезе и втората работа. Трябваше да се почистят стари дъбови гори. Трябваше да се изсекат, да се извадят дънерите и да се извадят корените. И тъй изчистеното място ставаше собственост на онзи, който го беше изчистил и изкоренил и можеше да го ползва като собствена нива. И тук имахме преимущество. Осем млади, здрави хора, които работеха. Тази работа беше трудна, изискваше сили и умение. Здравите яки дъбови дънери, хванати с корени се вадеха трудно. Копачките разкървавиха ръцете ни, не бяхме свикнали още на тежка работа. Както и да е, и тук успяхме да освободим 2-3 декара и да ги приобщим към нивите на Жечо.

След туй започна редовната полска работа. Жечо разора голямата нива около 60 декара. Тегли дълбоки бразди и ние я засяхме с царевица и слънчоглед. С това окопните ни ниви станаха около 90 декара. А ние увлечени, не съобразихме, че тук трябва ръчно окопаване и че тая работа е голяма и трудна. А годината се случи суха, земята бе твърда, а ние не бяхме опитни. Беше тежка и изнурителна работа, но нашия ентусиазъм не отслабваше. Но започнахме да огладняваме. Каквото имаше Жечо, малко житце събрано в хамбара, се привърши. Започна големият глад. Жечо смля някаква останала царевица, докара едно чувалче царевично брашно от воденичката и започнаха дните на качамака. Славни дни с песни вечер и топъл качамак и винаги гладен стомах. Как се промени първоначалната негативна нагласа към комунарите

Ние отивахме сутрин рано на нивите, чувствахме се добре около работния народ, а на него му правеше впечатление, че ние работим дружно и весело, пеем песни и сме разположени и весели. Пък те се чудеха, как така, млади хора, дошли от големия град се поробват с такъв тежък труд. Затова гледаха към нас някак си недоверчиво. Какво му провървя на този Жечо, че му дойдоха толкова много помощници. Така си говориха в кръчмата, а кръчмаря ги насъскваше срещу нас, защото беше разбрал, че ние сме против пиянството. Попът се присъедини към него в тая злостна кампания срещу нас като разбра, че ние в черква не ходим. Гледаха ни, че ходим боси. А това не им допадаше, защото в най-големите горещини селяните ходеха обути в цървули и навуща. А ние си ходехме боси, макар че по пътеките да имаше доста много тръни и често се набождахме. Ние бяхме възхитени от братския живот, бяхме весели, пеехме песни и забравяхме университета и големия град. Тук, сред природата приобщени към един общ живот се чувствахме добре. Изникнаха посевите, изкласиха нивите, а ние свикнахме с работата. След качамачената вечеря се прибирахме в нашата стая, обикновено четяхме някоя хубава книга или пеехме заедно песни. Селяните се учудваха на нашия живот, но под въздействието на попа и кръчмаря, а след него и на кмета, ни оглеждаха недоверчиво.

Случи се нещо, което измени отношенията им към нас. Избухна в селото пожар. Запалиха се няколко къщи изведнъж. Стана суматоха. Селяните се суетяха уплашени, тичаха, викаха, но не знаеха какво да правят. В една от къщите бяха останали деца и бабичка и не знаеха как да ги извадят. Добитъкът в двора ще изгори с тях. Взехме ние инициативата в ръцете си. Пуснахме добитъка, изнесохме децата от горящата къща и извлякохме бабичката. Турихме жива верига от хора от рекичката до горящите къщи, да подават котли, пълни с вода за гасене на пожара. Така почна гасенето на къщата и угасихме огъня. Селяните се опомниха чак накрая. Вече ни оглеждат по друг начин. Говорят си: „А-а, ако не бяха набожните, какво щеше да стане! Ще изгорим и туй-то.“ Авторитетът ни порасна от тази нощ и започнаха от следващия ден да ни поздравяват, да се усмихват, да разменят някоя и друга дума с нас. Очовечаваха се към нас. А бяха се озверили под въздействието на кръчмаря, попа и кмета. Ето виждате ли как работи небето? Прекара ги през неволи, за да изпита нас дали сме готови за жертва и изпита и тях, като им показа какво значи жертва за другите. Така че приказките на кръчмаря и попа заглъхнаха.

Житата узряха, наближаваше жътвата. Един ден пристига в двора на Жечо една делегация с кмета на селото и няколко първенци. Нещо важно имаше да ни каже. Кметът започна реч: „Дойдохме да ви кажем, че трябва да напуснете селото и да си отидете, защото селяните ще ви убият с камъни. Миналата година по това време падна градушка и уби нивите. Сега Янко-ясновидеца предсказа, че ако вие не си отидете, и че ако селяните не ви изгонят от село, ще падне още по-голяма градушка от предишната и ще избие не само нивите, но и добитъка, че и хората. Ще падат ледени буци, колкото един сноп.“ Всички селяни бяха изплашени от спомена от миналата година.

Бедствието беше предсказано да стане след два дни, малко преди жътвата. Всички вярват на Янко, защото е и ясновидец и раздава насам и натам пророчества. Вероятно някои се сбъдват, затова селяните хем му вярват, хем са уплашени и накрая решават да изпратят делегация да ни съобщи да напуснем селото. Аз заставам пред кмета и му казвам: „Няма да си отидем. Тази година никаква градушка няма да има. Сега си вървете!“ И ги изпратихме. Цялото село с трепет очакваше определения ден за градушката. Ние също взехме мерки, не излизахме в селото и по нивите, за да не би да ни нападнат селяните и си стояхме тези дни в двора, като си бяхме определили един от нас винаги да стои на пост, за да не бъдем изненадани от камъните на селяните.

Дойде денят на градушката. Станахме рано, направихме обща молитва, както ние си знаем и както правехме всеки ден, а то един ден се отвори, ясен, слънчев, тих. Никаква градушка не падна. Значи нашето пророчество се изпълни. И с това вече напълно спечелихме сърцата на селяните. Нашият авторитет порасна. Ето виждате ли сега, как онези сили, които воюват срещу идеята за общ братски живот първия път не успяха чрез кръчмаря и попа. Този път решиха да ни атакуват по въздуха. Внушиха лъжепророчество на ясновидеца Янко. Той изре че това пророчество, което не се сбъдна. А се сбъдна моето пророчество. Но то бе казано и изречено чрез дух и сила. Някаква сила влезна в мен и категорично изяви чрез мене своето пророчество.

Първата жътва на младите комунари

Жътвата на нивите започна. Но ние не бяхме хващали сърп и не знаехме да жънем. Нямаше кой да ни научи. Жечо мислеше, че ние това го знаем и умеем, както умеем да пеем, да пием топла вода и да гълтаме топъл качамак. Жечо бе останал у дома и се занимаваше с добитъка. Беше ни изпратил по живо и по здраво за първата жътва. Предаде ни сърповете, които беше наточил, и ние пристигнахме до уречената нива. Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше.

По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха. По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък.

Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят, тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1 -2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение.

Но храната ни по това време бе слаба, млякото на кравите пресекна и малкото мляко, което успявахме да надоим, го подквасвахме и след това го разреждахме с много вода и се получаваше мътеница и за тези горещи дни беше най-хубавото питие. Отнякъде Жечо беше взел на заем житце, което беше смлял, но и то свърши, защото с качамака отдавна се бяхме разделили. Започнахме да усещаме глад. Тогава Жечо изрече тъжни думи: „Ех, братя, няма вече брашно, няма зърно, няма качамак, а ще трябва да смелим ечемика на конете.“ „Ще го ядем. Щом конете го ядат и ние ще го ядем, за да бъдем яки и силни като коне.“ А Жечо само се усмихва тъжно и казва: „Братя, не е лесно да се яде ечемичен хляб.“

Ние не разбрахме какво искаше да ни каже. Но после разбрахме. След като смляха ечемика на воденицата, след като омесихме хляба и го опекохме на подница124 и под връшника125 , най-тържествено го разпределихме между гладните събратя. Започнахме да дъвчим гладни. Яли ли сте ечемичен хляб? Той е вкусен, но е клисав и не поема никаква слюнка в устата ти. Залъка си остава отвътре сух, а отвън само леко се намокря. Дъвчеш, дъвчеш и нищо не предъвкваш. А когато дойде време всичко това да преглътнеш, е, това беше най-трудното. По едно време се сетихме, че може да го прекарваме с глътка вода и така правехме. Добре, че по това време узряха джанките и от тях варяхме компот, разбира се без захар, нямахме пари, но иначе беше много вкусен.

Случи се така, че се спука последната подница. Отидохме с Жечо в една далечна местност и на- копахме глина, която докарахме с каруцата. После с босите си крака я мачкахме докато я размачкаме с вода и я омачкваме, за да приготвим от нея глинено тесто. По тертипа на старите подници, които имаха форма на дълбока, кръгла тава, успяхме да изваяме от глината с подобна форма нашите подници. Направихме десетина. Сложихме ги на слънце и те изсъхнаха. След това взехме една от тях, сложихме я на триножника на огнището и на слаб огън я опекохме, за да не се напука.

След това се сдобихме с първата наша под- ница, сложихме я на триножника, когото наричаха тук оджак и отдолу накладохме огън, за да се нагрее подницата. После с две големи маши я обръщахме, слагахме на земята, избърсвахме дъното с влажен парцал и поставяхме приготвената ечемичена пита. Отгоре се поставяше връшник, то е един купест похлупак, така устроен, че да покрие отгоре и подницата, и питата, а върху него се поставяше жар и пепел. Така питата от топлата подница и топлият връшник се печеше. Това е най-лесният начин да се сдобиеш с вкусен хляб. Така си изпичахме ечемичените пити.

Бяхме осем млади и здрави хора, които усвоиха жътварството, и успяхме да завършим нашата полска работа преди селяните. Ожънахме житото, направихме го на снопи, наложихме го на кръстци и бяхме готови за хармана, да овършеем житото. И така щяхме да се сдобием с жито за хляб. Но селото се управлява от кмет и община. В селото по-рано е имало кражба на снопи, тъй че сега не се позволява да се внасят снопи от полето и да се започне хармана докато всички селяни не бъдат готови с жътвата. Денят, определен за пренасяне на снопите, беше след 15 дни. А до това време ние не можехме да работим нищо друго. Нямаше какво да правим. Не позволяват да се пренасят снопи, за да не се краде от полето. Не признават нищо, че сме гладни и няма какво да ядем. Когато всички са готови с жътвата, тогава всички селяни в един-два дни пренасят снопите си от полето и цялото село започва в един и съши ден хармана. Да се чудиш на тази вътрешна организация. Нямаше как, трябваше да се подчиним

Екскурзия до Коджа-Балкан

Вместо да бездействаме и да се чудим какво да правим, докато чакаме деня, определен за пренасяне на снопите от полето, а това беше след 15 дни, то ние решихме да направим една голяма екскурзия до Коджа-Балкан126. Това е източния Балкан, но нямаме никакви средства, нямаме почти нищо за ядене. Вземахме малко брашънце и нищо друго няма. Такива неща като масло, сирене, кашкавал не ни се присънваха. Само хляба сънувахме, който нямахме. Тръгваме всичко с 50 лв., с които може да купиш само едно кило захар. Аз бях намерил една стара конска кожа, когато на Жечо на времето му умря кобилата. Той беше я одрал и заковал на една стена и тя бе изсъхнала. Та от нея направих римски сандали. Изрязах от кожата само една подметка и сложих две ремъчки като пробих подметката от долу нагоре, та да може да се държи и завързва на глезените. Дори не са опинци, защото за тях трябва майсторлък, а ние го нямахме.

Тръгваме така с римските сандали, ходим 50 км пеш, изпобиха ни се краката. Стигаме Коджа - Балкан до река Камчия. Разбира се, че трябва да се окъпем. Отсядаме ние при един хубав голям вир, изкъпахме се хубаво. Камчия тогава бе голяма река и ние плувахме, къпахме се и се забавлявахме. Оттеглихме се да почиваме. Каквото имахме и носехме, нещо дребничко за хапване, отдавна бе изядено. Излезнахме така по склона над вира, разположихме се над едни мъхести камъни над една дъбова гора. Млада горичка, блажено почиваме, приятно грее слънцето и огрява празните ни кореми. Приятна топлинка, но гладни кореми. Тъй по едно време гледам над дъбчето срещу мене пълзи змия. Змия и то от отровните. Виждам тази зигзагова линия отгоре върху гърба и. Казвам на приятелите, а ние сме боси. „Внимавайте, защото ето змия и тя се спуща от клончето.“ Веднага и друг извика: „И при мене има змия.“ Като станахме, всички се огледахме и виждаме, че сме попаднали в змиярник. Трябваше с босите си крака да се измъкнем чак към реката, като вдигнахме каквото имахме като дреболийки и заминахме по нашия път.

Да, но нашия път е незнаен. Дори нямаме хляб. По реката долу слизаме до една воденичка. Селска воденичка, схлупеничка до реката. А няма никой в нея. Бутнахме ние вратата, влезнахме вътре. Огнище има. Гледаме в джозовете, а там има брашно, останало от предишно мелене на житото. Рекох си, една пита ще направим. Накладохме огън, разположихме се. И от брашното, което ние носихме, направихме си една питка. Не искахме да ощетим воденичаря. А той го няма. Омесихме питката, опекохме я. Излезнахме навън и каквото намерихме там в градината, а имаше някакви зеленчуци, де боб, де лучец, де пиперка, направихме от тях супа или нещо като яхния, защото някакви си картофи извадихме. Всичко туй сварихме в едно котле, което висеше на една верига над огнището. Нахранихме се, залъгахме малко глада и таман се разположихме отново на почивка, ето го пристига воденичарят. Идва сърдит и го гледаш един буен човек. Крещи: „Кой ви разреши да влизате във воденицата?“ „Никой не ни е разрешил!“ „Чакай да видя какво сте направили.“ Отива и поглежда в джозовете и извика: „А-а, брашното е откраднато. Откъде имате този хлебец?“, вижда останалото парче от хляба. „Ние си носим брашното.“ Кой ще ти повярва, че ти носиш брашно, та да месиш и направиш хляб и то в чужда воденица? „Не може да бъде.“ Не скланя воденичарят. Той се наостря, ще вика и други селяни и ще се стигне до бой.

В туй време един от нашите приятели казва: „Виж какво воденичарю, като се приближавахме към воденичката ти, видях един селянин, че бързаше и избяга нататък.“ Описва точно как е изглеждал. Тогава воденичарят се спря. „Абе този хайдук и друг път ми е крал брашното.“ И хукна да го гони. Отиде там в селото, намери хайдука и си откри откраднатото брашно. А ние стоим във воденицата и чакаме да се разреши въпроса с брашното и да бъдем освободени от обвинения. После той се върна и остана много доволен, че не сме избягали, а го чакаме. Че като се разположи този ми ти човек, че накрая ни даде и от неговото брашно. Не беше виждал досега хора да си носят брашно, че да си месят и пекат хляб. Вече спокойно можеше да разгледа парченцето от омесения хляб и се убеди, че това не е от неговото брашно, и така си продължихме екскурзията.

Последствията от тази екскурзия за нас бяха много тежки, защото по река Камчия имало много маларични комари и те са ни нажулили през нощите, но това тогава не го усетихме и не знаехме. Усетихме го и го разбрахме по-късно, но беше вече още по-късно, да се направи нещо.

Харманът

Върнахме се в Ачларе, бяха разрешили и открили сезона за пренасяне снопите от полето. Харманът си го бяхме направили и всичко бе готово. Имахме две крави, които можеха да се впрягат в диканята и да вършеят, а с други две кобили пренасяхме снопи от полето. И понеже сме много и то млади хора, някои от нас пренасяха снопи и слагахме по 250 снопа на харман. Другите остават да разбият хармана и с кравите, и с диканята вършеят. После впрягахме и конете. Така че с два впряга вършеехме едновременно.

Работата потръгна, а бяха горещи летни дни, слънцето пече, а ние щастливи се движим около гумното и се радваме на простия селски живот. Накрая обръщахме първия харман и струпвахме плявата с житото на един голям куп. В цялото село нямаше веялки. Овършаното жито трябва да се отвява като се хвърляше с лопати срещу вятъра. Добре, ами ако няма вятър? Овършаното се натрупваше встрани от гумното, а по средата се насажда нов харман. И отново се вършее с два впряга.

Чакахме вятър и обикновено той излизаше в полунощ, слабичък ветрец откъм морето. Тогава трябва да станем, макар че сме преуморени и сънливи, и да започнем превяването на хармана. А то ставаше с една дървена лопата. Гребнеш от купата и хвърляш високо над главата си. Лекият ветрец отвява плявата в страни, а житното зърно пада право надолу. Понеже вятърът беше слабичък, трябваше да хвърляме житото с плявата 3-4 пъти, докато се отвее плявата от житото. През това време опитвахме се да ядем като дъвчем овършаното жито, а то е с такъв сладък аромат. Обичахме да заровим ръцете си в него, да, да опрем лицето си в него и да усетим аромата му.

Имаше нещо свято в житото. Древно приятелство между него и човека, далечни здрави връзки ни свързват с него, връзка жива в този или онзи свят. В житото е скрит живот, който ни се изявява в нашите чувства, мисли, постъпки и все пак в голямата си част остава скрит този живот на житното зърно. Харманът ни се видя най-трудното от всичко. Това отвявяне на ръка ни съсипваше.

Отвяхме първото жито, напълнихме първия чувал и трябваше да го смелим във воденицата. А дотогава нямаше какво да ядем. Ама там, на село има един неписан закон, който се казва „ач“-харман. Разрешават на селянина, който няма какво да яде, да си смели от новото жито. А иначе трябва да се чака всички да овършеят, за да няма пак кражба на онова жито, което го трупаха на камари, за да бъде извеяно чрез ветреца, който се очакваше. Ач - значи гладен. Разрешиха ни, напълнихме два чувала с жито и с каруцата хайде на воденицата. Всяко село си има воденичка, щом до него минава рекичка. Смляхме житото, а то предварително се бе изпекло от слънцето на полето, цели 15 дни докато ние правим екскурзията. Стана едно хубаво брашно. И като омесихме и опекохме първия хляб, по-сладък хляб от този не сме яли. И така много бедно прекарахме в Ачларе. Имахме много интересни опитности в тази комуна. Ако седна да ви разказвам за тях, хем ще се смеете, хем ще плачете. Опитности с голяма поука.

Джанките в Ачларската комуна

Бай Жечо беше нисък селянин и обичаше да си похапва. Един ден дъщеря му идва да ми се оплаква и казва: „Бате Борисе, виж на татко да не му стане нещо. Изяде една кошница с джанки и изпи един бакър с вода.“ Отивам с нея, тя ме води, гледам бай Жечо се изтеглил на двора, лежи и пъшка. Питам го: „Как си, да не ти е лошо случайно?“ „Много ми е добре. Още една кошница с джанки изяждам.“ Оставих го, но го наглеждах често. Пъшка цял ден и цяла нощ. Беше му се издул корема като овца, която бе пасла мокра люцерна, но после му премина. Та размина му се. Иначе щеше да се пукне като жаба. За нас джанките бяха най-хубавия плод. Коста - един от комунарите, даже си беше изсушил, та да носи на домашните си в София. Що глад гладувахме, не е за разправяне в село Ачларе. „Ач“ значи глад, значи гладно село. Опитахме го.

Ние бяхме на нивата и работехме. Дойде време за обед и изпратихме Кръстю Тюлешков да отиде в селото, за да вземе храната и да я донесе на полето. Качи се на коня, язди без седло и отиде в селото. Там бяха направили една чорба и я сложили в менче. Кръстю държи с едната си ръка менчето, а с другата торбата с хляб и язди. Идва към нас. А ние чакаме - обяд е и сме прегладнели чак дори от работа и от немотията. Добре, но Кръстю минава покрай една джанка и много му се преяждат джанки. Не иска да слезе от коня, спуска той менчето с ръка и го поставя на крака си и оттам го поставя долу на земята. Стъпва на коня след това и оттам се прехвърля на джанката и яде джанки. По едно време като поглежда долу какво да види. Гледа две прасета си пъхнали зурлите в менчето и здравата грухтят и лапат чорбата. Скача той от дървото, прогонва ги, но чорбата останала по-малко от половината. Ами сега, какво ще ни каже? Поглежда на страни и търси коня, а той забегнал в нивата и яде от житото. Ако го видят селяните ще го пребият. Отива при коня, но той не се дава да го хванат, хвърля чифтета и пръхти, услажда му се пшеницата. Чуди се какво да прави. След дълга борба успява да хване поводите на коня и да го извлече от нивата. Накрая намира менчето и тръгва към примрелите от глад комунари. Върви пеша, коня не дава да му се качи, хвърля чифтета. Кон води, пеша ходи. Дойде късно след обед и то с наполовина чорба. Сърдихме се, скарахме се, но това бе положението. Гладът си беше постоянен спътник при нас. Та комуната е трудно нещо, за нея трябват израснали хора и оформени характери и будно съзнание. Но такова нещо там нямаше и за това тя се провали. Остана опитът. А той е ценен за онези, които искат да правят комуни.

Студентските костюми стават на комунарски дрехи

След като направих опит да отида да следвам минно инженерство в Австрия и след като се завърнах обратно за най-голяма изненада на родителите ми, аз заминах да ставам комунар в село Ачларе. Така заедно с куфара, с който ходих до Австрия и се върнах, аз заминах за Ачларе. А в него имаше пет нови костюма. Майка ми беше ги ушила от хубави платове при моден шивач. Баща ми тогава беше представител на Беровската фабрика за платове. Това бяха английски платове. И тези костюми там, в дома на Жечо ги сложих в един долап, за да не се мърсят и мачкат. Ние там в дома на Жечо се занимавахме с всичко. Той имаше добитък - два коня, две крави и две телета. Бяхме определили да се дежури по двама. Сутрин на добитъка трябваше да се чисти обора, да ги храним, да ги вчесваме, поим. Изобщо това беше голяма грижа. Трябваше време, сили и знание за това.

Така, както бяхме дежурни с Христо в обора, гледам, че Христо е обул един мой нов панталон от онези английските платове, шити от моден шивач за студента в Австрия, и с него чисти обора. Лошо ми стана не за мене, а за майка ми. Тя ме искаше да ме види облечен с тия дрехи в Австрия, а сега с тях ри- неха обора на кравите в село Ачларе. Преглътнах, нямаше как. Аз си бях виновен. А те комунарите, всеки бе дошъл с по един кат дрехи и за работа, и за празник. Христо като видял в долапа толкова нови дрехи, обул панталона и на работа. Нали всичко е комуна? Нали всичко е общо и всичко е равно.

Питам го: „Защо обу тези нови панталони, не ти ли е жал за тях?“ „Не ми е жал, ние сме комуна, та нали са за комуната тези дрехи?“ „Можеше да работиш с твоите панталони, пък с новите да се върнеш в София.“ „Не, не може. Нека и тези панталони видят какво значи комуна.“ Христо не отстъпва. А панталонът му е дълъг и се влачи и обира лайната на говедата. Да заплачеш от жалост. Аз си замълчах. Чак тогава разбрах какво значи обичта на майката. Не след дълго получих писмо от майка ми. Тя си изплакваше душата по мен, че съм зарязал учението, че съм се върнал в България и съм тръгнал на село да ставам селянин и комунар. Чак сега успях да преживея нейното състояние и да разбера нейната болка след като видях нейните панталони, които бяха ушити за студента, че с тях се чистеше обора и говеждите изпражнения. Какво съответствие на горест и тъга. Какво значи говорът на невидимия свят с образи и форми и постъпки. Така мамините студентски панталони станаха комунарски, после се скъсаха и пропаднаха като панталони. Това беше образът на студента, който не завърши в Австрия и образ на комуната, която се провали като опит.

Маларията

Първите признаци на маларията се явиха скоро. Заболяха двама от по- слабичките. Появи се температура, че после треска, трепериш ту от студ, ту от огън и целият се друсаш. Слабост и безсилие. Легнаха двамината на легло. Един ден те тресе, следващия ден почиваш и после пак те тресе. След това треската се яви и у други. А онзи, който го тресеше, лежеше на сянка през деня, потеше се, бълнуваше и охкаше. Това разстрои работата ни на хармана. Останахме малко хора. Едни прекарваха снопите, други работеха на хармана, трети трябваше да отвяват. Това беше нашият план. Но сега болните паднаха и разстроиха работата. А работата тежка, тази година житото стана хубаво с големи тежки класове и големи пълни зърна. Скоро маларията засегна почти всички. Двама се уплашиха и избягаха. Тръгнаха, отидоха ужким за някъде и не се върнаха. Останахме шест души и работехме в дните, когато не ни тресеше. Но силите ни отслабнаха, а на болните положението им ставаше все по-зле, особено когато бълнуваха в треска и огън, което ни плашеше много.

Пък настанаха дни за братската среща и събора в гр. Търново, на която ние непременно искахме да идем. Но пари за влака нямахме. Точно по това време родителите ни изпратиха пари и с тях купихме билети за влака до Търново. Останаха снопи за три хармана, за което нямахме сили вече да овършеем. Жечо ни натовари на каруцата и ни закара до Карнобат. Пътуването беше трудно и опасно, защото точно в този ден мнозина ги тресеше. А искахме да пътуваме с влака, когато не ни тресе. Аз последен се разболях от маларията, а другите всички така бяха отслабнали, че не можеха да вървят. Накрая Жечо ни качи на влака. Пътуването с него също беше трудно. Така най-после пристигнахме в Търново.

Жечо беше съобщил от гарата по телеграфа и от Търново ни поеха братята и сестрите дошли на събора. Там бяхме на уважение и всички ни сочеха с пръст. „Ето ги комунарите!“ Но на следващия ден, като ни тръшна маларията на легло и ни затресе, а нас ни няма навън, тогава се питат: „Къде са комунарите?“ Идват и ни гледат, а ние сме налягали на земята и се тресем. А един пита: „Та това ли са комунарите, да ги тресе треска?“ А сестрата, която се грижи за нас, троснато отговаря: „Е, те, това са те!“ Учителя ни беше дал една стая на разположение във вилата и в деня на треската много сестри се грижеха за нас. Точно в това време дойдоха родителите ми от Габрово, за да ме видят какво правя и как съм. Но все се случваше така, че аз се срещах с тях в деня, когато нямах криза. А тя, маларията, нали ме тресеше през ден. И в свободния ден от маларията аз се срещнах с баща ми.

Учителя не беше доволен от цялата тази работа с комуната, но мълчеше. Ние дадохме две жертви, двама от групата починаха след това от малария. Така че маларията ни покоси и отнесе двама от нас, а опитът ни за комуна в Ачларе завърши с пълен крах по всички линии. Остана опитът. Той бе сполучлив, понеже дотогава нямаше такива опитности. За такива подобни опити, които имахме и по-късно, Учителя каза, че сегашното човечество не е узряло още за комунален живот. Учителя откри Школата и ние вместо всички да бъдем в нея, се затирихме накрай света, в село Ачларе. Значи други бяха силите, които ни отклониха. Преминахме много премеждия, но маларията ни докопа и не ни пусна без кръвен данък.

Учителя бе в Търново на събора с цялото Братство. С баща ми в свободните дни от треската на маларията се разхождахме в Търново, все едно че нищо не е било. Но той знаеше, че съм болен от малария и мълчеше. Беше разбрал, че аз се срещам с него през ден, когато маларията не ме тресе. Веднъж бяхме тримата, аз, той и Учителя и той разговаряше с него. По едно време той получи импулс някакъв вътре в себе си, стана, целуна ръка на Учителя и каза: „Г-н Дънов, на тебе го предавам.“ Учителя се усмихна и отговори: „Хубаво.“ Така баща ми ме предаде на Учителя, а майка ми на времето не позволи да ме направят послушник и калугер в Атонския манастир. В нашия род, всяко едно поколение, векове наред предава първородния син на Атонски манастир като дар на Бога. А сега баща ми ме предаде на Учителя.

Баща ми беше православен, беше религиозен. Вегетарианец първо станах аз, после баща ми и най-после майка ми, понеже се страхуваше от общественото мнение. Като бях у дома ядях само сухи сливи и хляб, защото майка ми не искаше да ми готви друга храна. Като православен баща ми посещаваше няколко църкви и все с Библия в ръка. Към Братството беше резервиран, но толерантен. По-късно в Братството влезнаха сестра ми Цанка и братята ми Николай и Стефан. Родителите ми се примириха. Накрая се качиха на Рила, на общия братски лагер. И се запознаха с братския живот.

Баща ми, когато цъфтяха кокичетата през месец февруари, извървяваше 15 км път в планината, за да отиде и да ги види. Спре се, погледне ги, приседне при тях и ги наблюдава. Обичаше да им се порадва. От баща ми остана тази любов към цветята. За едно цвете аз също отивам 20 км пеш и толкова още за един вир, да го видя и да се изкъпя в него. А на запад какво да гледам - къщи, дворци, направени от човешка ръка. Тук ние се любувахме на красоти, направени от Божията ръка. До края на живота си баща ми ходеше по планините, придружен най- често от сестра ми Цанка, която остана да живее в Габрово, където се беше омъжила.

В Търново през ден треската ни тресеше. Най-зле бяха Асен Кантарджиев и Константин Константинов, които още в Ачларе с мъка ги закарахме с каруцата до гара Карнобат и оттам ги качихме на влака. Ходих редовно при машиниста на локомотива и той ми даваше топла вода за тях. Като пристигнахме в Търново, там ни чакаха и ни поеха братята като се грижиха са нас. Учителя бе им казал: „Прави се опит за братски комунален живот.“ Ние го направихме и сега през ден ни тресеше маларията. След събора аз, Асен и Константин отидохме в Габрово. Но там болестта се развихри и ние паднахме на легло. Викаха лекари, лекуваха ни, защото маларията ни свали и лежахме на земята. Дойдоха тежки маларични кризи. Веднъж в оня почивен ден от маларията, когато не ни тресеше, аз отидох до Козията река, една рекичка от върха Малуша. Изкачих се трудно до реката, докато стигнах до един вир. Прииска ми се да се окъпя. А водата ледена, студена. Аз свалих дрехите си, гмурнах се във вира, набързо се изкъпах за няколко минути и се облякох. От туй нещо маларията спря. Вече не се явяваше през ден. Така се излекувах. Но излекува ме студената вода от вира на реката.

Как завърши Ачларската комуна? Разказах ви как. Връзките ми с Жечо продължиха дълги години и бяхме в много добри отношения. Даже като студенти в София ние създадохме условия на двете му момиченца да живеят в София и да се учат на занаят. И те дойдоха тука като прекараха няколко години. Едната стана шивачка, а другата плетачка и се върнаха на село. Но за отиване втори път в Ачларе за комунален живот не можеше и да става дума. Ние вече бяхме разбрали, че пътят не е вече във външната обстановка и с външни обстоятелства, а работата на ученика е вътрешна и иска първо ръководството на Учителя и после дълбока съсредоточена работа и трето, да се разбере Учението на Учителя. Ученикът трябва да завърши висше образование. Значи трябва знание, култура и интелект. Тогава ние се хванахме на сериозна работа около Учителя и не се отделяхме от Него.

Три писма до Борис Николов

1. Писмо от мама

Габрово, 13.IV.1922 г.

Милий Борьо,

Отдавна се каня да ти пиша, но от мъка не мога да почна. Не че съм била против твоите идеали, но никога не съм и помислювала, че в такава форма ще ги приложиш. Мъката, която чувствам, с думи не може се изказа или да се опише. Като че ли съм изгубила нещо много мило, много ценно. И действително с отделението ти от нас аз изгубвам един любящ син, една радост, една надежда. За в бъдеще ти можеше да прокараш твоите идеали при нас, но в друга форма, ползата не щеше да бъде малка. Но щом си избрал този път, трябва волята Божия да е била тъй. Този може би да е Божествения път, по който си тръгнал? Времето ще изличи моята скръб като си спомням хилядите майки, които са изпитвали голяма мъка при такава раздяла с децата си, както те са търпели така и аз ще търпя.

Ето първият Великден ще прекараме без тебе. Пиши поне по-често за всичко как прекарваш там. Ако имаш нужда от нещо като дрехи, чорапи, пари и пр. пиши да ти пратим. В противен случай ние повече ще се тревожим.

Прибра ли си всички неща от София? Лелиният си Неделкин куфар трябваше да пратиш. Ако си решил някога да си дойдеш, донеси го заедно с кутиите - има две кутии нейни.

Никога не можех и да помисля, че ти ще постъпиш тъй. Аз мислех, че ти все на шега подмяташ. Умът ми не можеше да побере такива мисли. С това се погребаха всичките ни идеали, но нейсе,... така трябвало да бъде.

Пожелавам ти в новото си семейство да получиш повече радости и да прекараш весело тези велики празници.

Приеми поздрави от всички ни вкъщи. Целува те майка ти.

2. Писмо от Жечо №1

с. Ачларе, 3 юни 1923 г. до Борис Николов - София Н. Л. к. Б. Л. (Няма Любов като Божията Любов)

Любезни Борисе,

От дълго време се каня да ти пиша, та едва днес му дойде реда.

Май не се обаждате, навярно имате доста трудна работа! На Учителя бях писал препоръчано на 12.IV. и на бр. Т. Стоименов също препоръчано със 115 лв. за тримата ни, заради Търновските беседи на 8.V.23 г. , дали са получени писмата?

Писмото ти от 5 май го получих на 9-ти същия месец. Питах за коноп, в село няма. Мислех да отида в с. Дуваларе127 , знаех на едно място го работеха, със същия човек се срещнахме и го питах, но каза, че нямал. Писах на брат Христо - учител в с.Караджиларе128 , а е от с. Яйлиджик129 (от дядовото попово село), там го работят и той обеща, че като си отиде след изпита на децата, ще се потруди да пита. Пътници кога заминаваха за панаира в Карнобат питах, но казват, че можело да се намери, но изработено на плат - изтъкано. Питам за цена, казват че било женска работа. Те - мъжете не знаят. Не ми остава време да отида, защото ще трябва най-малко три дни да отсъствам, а работа, както знаеш, се намира.

На 2.V.1923 г. стар стил идва дядо владика. Идва от Айтос първо за Ачларската енория. Минава през Карнобат без да се спре и право в брат Господиновото село, а то е на нашия поп мерията. Дядо поп подготвя тамошните селяни и го посрещат всички събрани. Понеже брат Господин е орял на нивата, кметът праща селската полиция да му вземат сечивата. Вземат сечивата и се готвели да го глобят 300 лева. Той им хвърлил 60 лв. и те му дали сечивата. Не одобрих постъпката му дето дал 60 лв., трябваше да ги пита на какво основание го спират от работа и где е казано обезателно да се посреща владиката щем не щем.

Учениците и някои от дълбоко религиозните жени посрещнаха го до моста в Хаджи шура. Отива с шествието право в черкова и е говорил много за Дъновистите.

На утринта отидох и аз в черкова и застанах до владишкия трон и добре наблюдавах всяко движение на високия гост. Много се учудили особено селянките, че съм отишъл в черкова и владиката не ме е изпъдил, та и аз съм бил безстрашен, не съм се уплашил от него. Тази сутрин говори, но не спомена никак Дъновистите. После излязоха на двора и имаше молебен за дъжд, а пред кръчмата народ много. Дядо поп прати няколко пъти да ги викат да дойдат да се молят, защото е било молебен за дъжд. След службата останахме около десетина человека на двора да дочакаме госта да излезе от черквата. Той се забави много. А то имало дете да се кръщава, тъй че дядо владика и деца в Ачларе кръщава. Кога видяхме детето почнаха да се питат: Какво ли ще е това дете - кръщавано от владика?! Едни казаха, че ще бъде дявол, щом владика го кръщава, а други - светия. По-многото се изказаха за дявол.

Излезе най-после, всички му целунаха ръка, а аз се ръкувах и го поздравих с добре дошъл. Имаше още двама - от окръжното инженерство чиновник по прилагане на плановете в село (и ще бъде около 3 месеца в село) и ревизорът на кооперативното ни дружество. Само ние трима се ръкувахме.

После дядо владика ни помоли да послушаме и прочете се от един свещеник - Протопар, написано на книга, продиктувано от владиката до Царя Бориса Ш.Телеграма, с която му честитят имения ден и му съобщават, че и в с. Ачларе се прави молебен за него. „Иларион“. Дядо попа го произведоха в свещенически сан - Протоархиерей - като заслужил. - Достоен - и го изпяха „Достоен ест.“

Държа реч владиката за дядо попа и го похвали. От друга страна дядо поп отговаря на началника си, че ще се труди да оправдае кръста, с който го натоварят - като обещава, че ще се бори с вътрешни и външни врагове на църквата.

Мак посяхме много. Поникна добре, кога отидохме да го копаем, то той се изгубил - изсъхнал. Тъй като се сее плитко, а се засуши и всичкият изсъхна. После го изорахме наново и посяхме мамули. Приготвихме още две ниви за мамули, но още са несяти. Чакаме дъжд, та тогава ще ги сеем. Суша е. Нивите - посевите са дребни и рядки. А вода навсякъде има от нови извори. Нивата, дето падна брат Коста от Росинаш ли беше, не помня - вечерта - хе там, в дерето ечемика дето беше, в нашата нива има извор. Извори имаше, когато беше десятък през времето на Радославовото управление, нещо преди 20 години, и сега пак земята отдолу е напоена, само че отгоре засъхна.

Вчера с брат Манола косихме ливадата от утринта до вечерта с голямо преспиване и едва я покосихме. Реката е насипана и коритото е повдигнато на високо, че водата прелива и залива ливадата.

Чиновникът на телеграфопощенската ни станция с госпожата си се сближиха доста с нас. Поискаха червеното теле и им го продадохме за 2000 лева. Дадохме им място да си сеят бостан при нашия на новите лозя. Започнаха да се интересуват и да симпатизират на това учение.

Тази сутрин бяхме на утро в основното училище. Отделенията прекратиха. Днес си вземаха свидетелствата. Цветка минава за 1-ви клас. Мира се приготвя за изпит. Утре почват и до неделя свършват.

Абе брате, защо не ми писа кога заминавате през Карнобат и да ми определите времето от крайморската ви екскурзия и щях да дойда на гарата да се видим.

Добре сме. Работа както всякога много. Трябва и за пчелите да се отдели време и приготви големия сандък, който между другото и с него се занимавам.

Решихме да продадеме добитъка, да си оставим само работните коне. Желаещи много имаше. За черната крава на едни казах 15 000 лева, на други 12 000, а ми дадоха 8500. На първа дума не я дадох, понеже още цените не бяха определени. Сега цената на добитъка спадна. Сега е 3-4000. Спираме пак продажбата. Имаме дълг около 6000 лв., без други странични, т. е. 6000 на записи към дружества и банки.

Поздрав на Учителя

Привет на братя и сестри от нас

Ваш духовен брат в Христа.

Жечо

3. Писмо от Жечо №2

27.I.1924 г.

с. Ачларе

Н. Л. к. Б. Л.

Любезни брате,

Писмото Ви от 10.XII. 1923 г. получих на 20 с. м. И така да ти отговоря, но по едни или други съображения отложих.

Братя мои! Вие знаете (макар и късо време да живяхме заедно, все таки си поопознахме характерите), че в мен нищо преправено няма. Говоря, върша, тъй както си е и както го разбирам.

Туй ти го намятам за по-долното, което ей сега ще ти пиша: Писмото ти като че бе навреме изпратено за подкрепа и помощ някак носяща. Получих го вечерта след завръщане от сеитба, местността „Новите лозя“ - към голямата река. Изморен от физически труд: на полето оран, в село дребни работи около добитъка, вкъщи кое где паднало там останало. Телесно изморен, духом бодър и ето от София писмо. Като го прочетох, умората изчезна, сила ме обзе, плановете ми се видяха тесни, малки и започнах да обмислям още нови. Борисе, не го имай, брате, за ласка, че те лаская, пиша ти истината. Тогава бях оставен от помощниците си - слуги. Единият по предлог, че баща му е болен, а другият, че Коледа идело, а свиня те нямали и напуснаха след три седмици. Добре направиха, че ме оставиха. Колкото време стояха, вяра в тях нямах и каквото направят все пакостно, а дворът, оборът, къщата постоянно на тютюн миришеше. Наредя ги на работа и оставя, а те след мене камък хвърлят и казват: „Кога се върне камъка, тогава и ти.“ Това не е за клевета, а виждам причината в себе си, че не мога да се поставя както трябва и наглася вибрациите ни в хармония.

След Коледа преставих нов помощник-слуга на име Йордан, кротък и смирен. Надея се с помощта Господня да дочакаме определеното време.

Второто ти писмо, заедно с беседата от 16-ти т. г., го получих на 22-ри. Знаеш ли, брате, колко ни помогнахте с тая беседа! Ти добре правиш, че помниш само доброто в Ачларе, а пред моите очи се превързва броеница, в която виждам престъпленията си, които съм извършил. Затова и искам да бягам далеч от Ачларе. Не да го напущам завинаги, но не и да съм постоянен жител (разбира се, пиша за тоз земен живот). А да идвам от време на време да помагам в стопанството, и тогава може би ще бъда полезен на селяните си - като дойда като гост от далеко.

Направило ми е сензация, че ония поети, които най-много възпяват: поле, волове, говеда и въобще селския живот, то те живеят далек, далек от него, всред шумните и многолюдни градове. А какво би казал за дванадесетте апостола, които оставиха всичко и последваха Спасителя на мира?

Тия две точки са в отговор на писмата ти.

Оттук надали ще почна изповедта си, както пред Учителя, така и пред братята комунари. Ще ви опиша, братя, за да видите в какви обстоятелства е поставен селският земледелчески работник. Обиколен със сети (мрежи) от вси страни, та ако се запази от един, ще пропадне в друг. Щастлив съм, че не отминавам ни един, а опитвам всички.

Преди година, един ден преди Коледа, когато правоверните християни колят свине, а аз съм против това, то в същия тоя ден и аз убих прасето на комшията си (и аз убиец). Ето как стана това: Денят пред Коледа, станах рано, закарах да поя конете, та да ги назобя, нахраня добре и ще отида да сея жито. Качен на Азията, а другите свободно вървят, а пък кал до колените нагоре. След като ги напоих се върнах и турих ечемик, а конете ги няма. Чаках, чаках - няма. Трябва да отивам повторно и моря Азията да тъпче излишно кал. Отидох. Заварих ги в дерето да ядат острия бодил. Подгоних ги и кончетата се подиграха и изгубиха из тъмнотата. Подбрах впрегатната червена кобила, а онези оставих. Вързах ги да си ядат ечемика и приготвих сено от втората коситба хубаво, меко, с ароматичен мирис, щом си изядат ечемика, ще им сложа и сеното - специално за работните кобили и то, когато ще работят. Затворих вратата и влязох вкъщи да си върша утрения наряд. Точно през това време кончетата си дохаждат: бягат и цвилят из двора. Казвам си на ума ще потърпите, за да ви дойде ума в главата - през време на молитва е това. Скоро се омълчаха. След наряда, запалих ламбата и излязох из двора да ги търся. Няма ги. А то прасета на комшията да подранят и дойдат, та бутнат с муцуните си и отворят вратата и започнали да ровят на топло, а кончетата се наместили на сеното и ядат ли ядат, иначе никога не биха го кусали.

Като видях тая сцена, рекох си: „Хе сега трябва малко бой както на кончето - защо не си идват заедно - и на прасетата, защо влизат в чужд обор. Отидох до женското конче, Верка, и както ядеше ударих го с ръката си по горната част на гърба, то като се засили напред към леглото си и издигна дирницата си, хвърли чифте и леко ме закачи в гърдите и, ако не бях успял да се измъкна, то мъртъв бих паднал на местото си. Това ме възбуди и след като ги вързах, знаете вече как я бих. Сега иде реда и на прасетата. Взех шибалка в ръка и ламба в друга, за да си ги поошибам.

Но те се завират между конете и те се разритаха. А не мога да прекарам поне едно и да ударя бари веднъж. Оставих шибалката и взех парче около две педи и колкото палеца ми е дебело. Хвърлих само веднъж и излезе че съм бил нешанджия, удари се по мутрата и падна и зарита. Издърпах го на отворено, вода му наливах в устата, заливах го, изправям го, но не бива - ще мре. По-скоро викам на сайбията му и той идва, но то вече, то се е простило със света.

Отидох на нивата и цял ден картината бе пред очите ми и се мъча да го съживявам със силни мисли и твърда воля и се надея вечерта да го видя живо, но когато си дойдох, намирам студен труп. Претеглихме го със стопанина му - 18 килограма по 22 лв. и ще го платя. Вземах си го и нахраних кучетата си. А тия прасета в дома отраснаха и много пакости ми направиха. Викам да ги приберат, или да ги изкарват на свинаря, или да ги затварят, а те отговарят, какво правели ако дохождат? А какво не! Изпреровиха двора, изровиха цветята, до самата къща изровено и разкаляно, влизат в обора и събарят кошовете с плява и разравят постелката на добитъка. Братя софиянци ще кажат то е лесно да се избегне това безпокойствие: Загради двора, затвори портите и не ще идват. Много лесно е да се каже, но да не питат мене, а братята комунари, които бяха в Ачларе, как лесно става това. Как се ходи с деветима с една кола за тръни и след като обикалят и се измъчат и изпободат ръцете, изпокъсат дрехите и се върнат с празна кола, а за да се огради е нужно повече от пет кола тръни. А портите, щом мине добитъкът и да си опрат конете дирницата и говедата главите, за да се чешат, и ето ти портите строшени. Ще кажете: „трябва да ги чешеш и чистиш, за да не се чешат и събарят оградата.“ И на това ще ви отговарят братята: че друго е чужда ръка да чеше, а друго е сам да се почеше. Това брат Коста вярвам, че ще помни. Всяка сутрин се чешат добитъците, а погледни, конете са захапани, а кравите заблизани. И той си отиде. Защо са недоволни от нашето чесане?

А прасетата да не влизат в обора, да се затвори вратата, добре, тя се затваря от две страни отвън навътре и отвътре навън. Та, ако се подпре отвътре, случи се да влизат отвън и е затворено, трябва да се (избикаля) заобикаля през къщи. Също и обратното.

Прасето бях решил да го платя, но те го прекалиха: идват и все искат парите. Казвам: почакайте сега нямам, когато имам, без да искате, ще ви ги дам. А по право трябва да я разделим загубата, да бъде и на двама ни, тъй като съм и предупреждавал много пъти, а и те виждат, че у дома са отраснали. Но случи се, че не го платих. Ето как стана: Комшията имаше в нашия хамбар храна, както и по-рано е турял, без да му взема наем. Сега, като го прекалиха за пари, казах: Добре, ще ви ги дам още сега. Да питаме как се плаща наем за хамбар. Вие ще платите на мене и аз ще ви повърна парите за убитото прасе. Питахме, наем бил на всеки 25 кила 1 кг се дава наем. Той има 40 кила. Значи две на нас по 450 лв. = 900, а прасето прави - 300 лв. - трябва да му убия три прасета, а не едно. Не му търсих повече - ни взех, ни дадох. Лесно ликвидирах със стопанина, ами с прасето как ще се разправим не знам? Желание имах да ги понабия, а да ги убивам - никога.

Друго, Борисе, ти знаеш ливадата. Ако помниш, единия край се залива и, когато я косихме, запушихме дупката и водата се оправи в коритото и, след като изсъхна, го покосихме. При тази постъпка, кой мисли, че ще се напакости някому? Тази година половината ливада беше заляна, а сено отлично. За да мога да го покося, пак запуших дупката без мъка с няколко шепи пясък и водата се оправи в коритото си. На другия ден що да гледам! Деца от село с кошове и кошници отиват за риба. Разчуло се е, че Чеирската река е пресъхнала и имало много риба. Заинтересувах се и нещо ми нашепна, че пак я загазих. Отидох под нашата ливада и виждам, че реката пресъхнала, а рибчета се събрали на купчини в по- дълбоките места, гдето се е задържала водата за по- дълго време, но и там изчезнала, а рибките останали на сухо и измрели. Бързо разчиствам покосеното сено настрани и отворих път на водата да върви отдето не и е мястото, но там си е пожелала, но късно е вече, рибките си остават мъртви, подобно на прасето. Ако да бях ял месо, не бих имал толкова грях колкото от тия ми постъпки.

Вадим камъни, за да изграждаме кладенеца, защото при замръзване и разтопяване разпуска се пръста и се събаря. Вадим ги в голямата река, дето беше банята до каваците, с труд и мъка отворихме кариерата - рудницата, и щом почнаха да излизат хубавите камъни, откри се мравуняк и от студа мравите измират.

Имаме шарено коте, за една година успя да довърши мишките. Ами сега започна гълъбките и птиченцата. Най-вече вечер при залязване на слънцето тогава лови нещастните птиченца. Преди няколко вечера като теглех чакъл от кладенеца, а и орджо е вътре копае, котето подплашва няколко птиченца от покрива на къщата и кацат на сливата. То с опулени очи и уши след тях и така се хвърли на сливата. Викам, но не ме чува, да пусна торбата ще убия работника, да тегля ще се мине време, но, както и да е, успях да издърпам торбата и бягам към котето да отърва птиченцата. Понеже е нависоко, случи се кобилицата на отпреде ми и хоп по главата му и то се строполя на земята. Благодарение, че не му стана нищо. Пак на бой и убийство ми върви както някога, брат. Урс из романа на X. Сенкевич „Камо градеши“130. Това го пиша, брат, като изповед от мене и дано ми поолекне, а на вас да послужи за назидание и поука, та да се предпазвате в подобни случаи. Затова искам да дойда и съм близо до Учителя, мисля че тия деяния ще бъдат избегнати.

Колкото за прехраната на мен и децата, то не се грижа. Щом Господ ми е дал живот и здраве, то Той не ще ни лиши от потребното, както за физическата храна и за духовната Той ще промисли. Беседата ме облекчи гдето се казва, че когато те бие, който те обича, това е благословение. Бил съм жена си, добитъка, околните си, децата си, но все своите като им мисля доброто. И за това ги бия.

Икономия правя във всичко, а все с дефицит привършвам. Където тръгна, все пари от хора търся. Всички ще се научат къде отивам и какво правя. Ред ли не зная какво, но не върви. Може би да има братя опитни и умни да поставят ред и стопанството да се обърне на райска градина. Една от мъчнотиите е: без домакиня когато отидем в къра заключваме вратите. Христо си идва по-рано имат 1 -во отделение два часа, Цветина 4-5 часа. Тъй че трябва да чака на двора докато си дойде Цветка и отвори. Вкъщи огън изгаснал, няма приготвено за храна, изпокъсани, работа много. Мъчно, брате, мъчно.

Добре ще бъде, брате, ако ни изпращате постоянно подобни бележки от беседите на Учителя. Желая да имам от V серия насетне (следващите беседи след V серия и до днес). Даже и по-раншните, защото Учителя беседва всяка неделя, годишните серии са от по 14-25 беседи, а останалите са за нас неизвестни, а, че има неща важни и поучителни, това е излишно да казваме.

Книгите от склада на брат Лазар Котев на стойност 200 лв. ги изпродадох и от Учителовите половината. Сумата е изхарчена, ако се има нужда, пиши ми да я събера и изпратя.

Добре сме. Мирка е в Карнобат ученичка в IV клас.

Между другото се залових да изучавам Есперанто, а там срещнах изречение: „AI homo, pekinta senintense.dio facile pardonas.“ Превеждам го: Съгрешенията на человеците без намерение Бог лесно прощава. Ха, дано да е тъй. Май, ако има някой от братята есперантисти, поздрави го и го помоли да ми пише да се упражнявам.

Писмото ми е общо: поздрави всички братя и сестри, а Учителя, разбира се, първо.

Извинявайте, че ви пиша на събрани листчета. Тъй се случи, че се привърши книгата ми на тоя ред. Писано е и нощно време. Извинявайте за отегчението, което може би ще ви причини прочитането.

Какво да правя, братя, искам всичко да си разкрия пред Вас, а то още колко е останало.

С братски привет: Жечо.

___________________________________________________________

123 В тези събития е замесен Александър Цанков - кървавият професор, който следващата година става министър- председател чрез преврат.

124 „Подницата“, познат още като „Подник“, „Поница“ е кръгъл глинен или метален плосък съд, с диаметър около 60 см и дебелина на дъното 4 - 5 см, завит нагоре по ръба в края, подобно на тепсия (тава). Използва се в балканската кухня за печене на хляб и различни видове храни от месо или зеленчуци, преди да се наложат съвременните готварски печки с фурни.

125 Железен изпъкнал похлупак, с който се покрива подница при печене.

126 Стара планина.

127 Днешно с. Черково - намира в община Карнобат, област Бургас.

128 Днешно с. Сърнево - много близо до с. Черково.

129 Днешно с. Горска поляна - намира се в община Болярово, област Ямбол.

130 Познат като „Quo vadis“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...