1. Георги Томалевски – Русенската комуна, юли-август 1923 г.

[Ани]

II. Комуната в Русе

1. Георги Томалевски –

Русенската комуна, юли-август 1923 г.

Пристигане на новите комунари в Русе през юли на 1923 г.

На следната година след Ачларе ние направихме нова комуна в град Русе¹³² . Тук работите не са както в Ачларе. Тази комуна се осъществява в един хубав чифлик в местността „Свирчовица“, където за обработване няма толкова ниви, колкото зеленчукови и овощни градини. За пръв път в тази комуна участват и някои наши сестри. От ачларците тук са Коста, Жорж, Кръстю, Христо и аз, а от сестрите - Мария¹³³, Цветана¹³⁴, Виктория¹³⁵, Пенка¹³⁶ и Дафина¹³⁷. Нов комунар в Русенската комуна е и Петър Камбуров от Казанлък¹³⁸.

Прави ми впечатление как Петър - бивш анархист, прави първите си стъпки в този братски съвместен живот. По начало той не обича да се приобщава към никакви наложени порядки и понякога проявява нетърпение. Държи на личната свобода и най-малкото засягане го дразни. Той е много мил, много сърдечен и предан брат, но носи върху себе си знака на безвластието и това хем задълбочено, хем непокорно начало на славянския човек, което той е наследил и от усърдното четене на Достоевски.

„След няколко много малки буреносни облачни дни работата тръгва. Градината и дворът на русенската комуна са отлични. Има сенки, има навес, странични постройки и доста много удобства. Тук ние не сме принудени да водим примитивен живот, както в своето първо ачларско посвещение. В русенската комуна не работим толкова усилено и не се уморяваме така много, както при бай Жечо.

Копаем в градината около стъблата на прочутия сорт русенски домати, окопаваме бостана с дини и пъпеши, както и царевичната и слънчогледовата нива. Аз и Кръстю, както винаги, пак се отделяме малко встрани. Когато е облачно и хладно, двамата спим или в една стара сграда, където държат инструментите и други градински потреби, или пък навън, на открито, като всеки постила под себе си малка черга и се завива с балтона си. Топлите юлски нощи ни пазят и ние сме доволни¹³⁹.

Над нас пак блестят съзвездията, които гледахме в Ачларското небе, но сега ние се чувстваме повече у дома, заградени сме с повече топлота и грижи.

Сестрите спят на хълма в една заветна падинка. Там те си отнасят черги и ние дълго, след като се свием в дебелите си балтони, чуваме шумния им говор.

Сутрин се събираме на закуска. Преди това пеем сутринния си наряд с тиха тържественост и после закусваме.

От високия рид на „Свирчовица“ може да се види как се белее Дунава и ние често се заглеждаме в тази ивица на север.

Възстановяване на щетите след пороя и

сближаване с комуната на анархистите

През един неделен ден¹⁴⁰ се случва нещо неприятно. След необикновения пек пак завалява продължителен пороен дъжд. Със застрашителен тътен от баира над нашата комуна се задава облак като огромна черна ламя. Светкавици раздират нейното туловище и оттам рукват води, като че нов потоп трябва да залее земята. Вода се изсипва над градините, изравя корените на много зеленчуци, залива лехите и най-после разрушава и отвлича моста върху широкия ров, през който се влиза в стопанството. Тази случка създава тягостно настроение, защото съвпада с първите дни на нашето пристигане, но, от друга страна, ни импулсира за работа да поправим всички щети. Съставяме план. Още на другия ден сутринта ние започваме усилена работа. Първото нещо е да направим един по-хубав, по-широк и по- устойчив мост. Освен това решаваме да разширим рова, колкото е възможно повече, за да може прииждащите от височината води да се отвеждат от него, без да се разливат над градините. Две дълги дървета са издялани и приготвени за главни носачи на моста. Аз имам възможност да проверя своите качества на строител.

Още в същия ден при нас идва един млад човек и казва, че и тяхната комуна, която е наблизо, е пострадала. Така разбираме, че наблизо има друга комуна на анархисти. Ние им симпатизираме. Отличават ни само методите, с които осъществяваме своите идеали. Ние сме против всякаква принуда и насилие, а те все още имат насилствената експроприация като средство и за начало на новия безвластен живот.

Нашето импулсиращо начало е Бог, Когото виждаме във всичко. Той е и в тихия лазурен ден, и в изобилието, и в бурята. Съседите от анархистичната комуна смятат, че вредните елементи на живота трябва да се отстраняват, както се отстраняват гъсениците от дърветата. Ние мислим, че процесът на това „отстраняване“ е вреден и гибелен за тия, които го вършат, и че нищо от това, което иде след отстраняването не носи добро, тъй като е положено върху кръвта, сълзите и страданията на хората. Ние вярваме, че всяко нещо, което човек изгражда отвън, трябва предварително да е осъществил в себе си. И отделният човек е един свят, който трябва да се устрои идеално, както смятаме да устроим външния свят. По такъв начин отделната личност не ще се обезличи като безсмислен номер в общото, а ще зазвучи като тон във великата мелодия на целокупния живот.

Често влизаме в разговор с тези анархисти. Харесваме някои техни възгледи. Харесваме им и ние, но винаги разговорите завършват с това, че нашето е по-съвършено дело, но за него още не е дошло времето.

Работите по моста, канала и градините привършваме успешно. Стопаните ръководители са доволни от нас. Бурята ни научи как трябва хората да се предпазват от нея. Така и всяка беда в живота на човека го учи на ум и разум. Затова ние не се борим със злото, а се учим от него. Учителя Беинса казва, че злото е сила, която трябва да впрегнем да тегли нашето рало.

Един ден на чешмата срещаме един от анархистите, с когото не бяхме се виждали. Той направи на нашите хора голямо впечатление. Има черни очи и горящ поглед. От малкото думи, които разменяме, проличава, че той е необикновено начетен човек. Има голяма култура и приказва оригинално. Решаваме, че той ще е някой от техните теоретици.

Вечерта след работа ние излизаме на разходка на отсрещния хълм. Там идват и някои от анархистите. Те имат китара и пеят свои песни. И ние запяваме някои от нашите песни. Те ги слушат с внимание.

Ние разбираме копнежа по свободата на тези обгорели мъже, които пеят с меки баритони. Знаем и това, което ни разделя от тях, но сега в тази тиха и спокойна вечер, мислим повече за това, което ни сближава.

На другия ден Петър Камбуров ми казва, че единият от тях, този когото срещнахме на чешмата, е Георги Шейтанов¹⁴¹ - виден анархист и най- необорим техен теоретик. Другарите му го наричаха с друго име, защото той е в нелегалност. Дори Петър ми казва, че не всички от другарите му знаят кой е той. Само брат му Иван и няколко от най- приближените знаят самоличността му.

С Георги Шейтанов аз се видях по-късно при по-други обстоятелства, за които ще спомена по-надолу.

Спомням си, че и в Бургас веднъж срещнахме група комунари - толстоисти¹⁴². Те са привидно по- близко до нас поради вегетарианството си и принципа на непротивене на злото, но и с тези анархисти ние не се чувствахме чужди. Те са против оковаващите рамки на всяка власт и копнеят за един живот, когато съзнанието на човека ще бъде така извисено, че всичко, което е ограничение и насилие, ще падне като излишно скеле след завършване на постройката.

Не зная сега, но тогава толстоистите се показваха фанатизирани непротивенци и имаха наивни схващания за техниката и обработването на земята. И от тях се отличаваме. Все има нещо, което е по- чуждо от нашите разбирания. От една страна, те, а от друга - анархистите с фанатизма за безвластието, с утопичната постановка на въпроса за уредбата на бъдещето общество. Ние трябва да виждаме добре и да коригираме в себе си техните недостатъци. За нас в идеите няма недостатъци, а има винаги недостатъчност на сили у човека да ги осъществява истински. На анархистите трябва да казваме, че насилието разрушава човека, а на толстоистите да обясняваме, че не бива да се отричат техниката и напредъкът. Човекът, казваме ние, трябва да си служи с придобивките на цивилизацията, но да ги употреби за по- възвишени цели от тези, които днес той има на земята.

Ние вярваме в безсмъртието на душата, във вечния път на всемира, и че един човешки живот е едно кратко престояване в един от малките оазиси на това безкрайно пътешествие. Ние сме най- убедителни и най-несъкрушими в доводите си, но нашите идеи могат да намерят място само в едно пробудено съзнание.

Учителя Беинса Дуно даде едно от най- прекрасните тълкувания на Христовото учение.

Потвърждение на кои идеи е това безкрайно небе? Защо е създадена тази могъща, величествена и чаровна вселена?“

Обичайната работа в русенската комуна

„И тук има харман. Ние с Коста работим днес на него. Приказваме за това, че работата, която върши човек заради скъпа за него идея, е благословена работа. Тя го възвисява. Работата пък, която върши заради насилие, озлобява човека и го прави враг на другите хора. Ето защо ние не вярваме, че всеки труд облагородява. Облагородява само онзи труд, който се върши с любов. Казват, че трудът бил най-висшата ценност и най-голямата гордост на човека. Това не е напълно вярно. Най-висшата ценност у човека е любовта, заради която той може да приеме и най-унизителния вид труд. А самият труд сам по себе си, без любовта, която го вдъхновява, е мъчение.

Учителя Беинса ни е казвал, че има мъчение, труд и работа. Човечеството е стигнало до труда, но още не е стигнало до работата. То е било в мъчението, изкачило се е до труда, но още не е достигнало работата. Работата ще дойде тогава, когато човечеството ще върши всичко с любов към Бога, и това, което върши, ще бъде творчество. Христос, който свършва най-великата работа, не полага никакъв труд. Той е освободен от него.

Днес получавам писмо от Кузман¹⁴³, който живее на „Веслец“ при нашите. Писмото е много мило, спретнато и задушевно. Зарадвах се - това е първото писмо, което получавам тук. Зарадва ме и обстоятелството, че моята майка има едно прекрасно майчинско чувство към братята, които живеят там. Исках да я прегърна и да и благодаря за това.

В Русенската комуна започва производството на дървени печатарски букви. Петър Камбуров е начело на това предприятие, което впрочем е започнато в София. Братята стържат, режат и пеят. Аз не съм в тази кооперация. Работя полска работа.

Когато си почивам, аз отново съзерцавам белите кълба на ослепителните кумулуси¹⁴⁴, които чертаят пред очите ми най-фантастични приказки. О, колко се захласвам по летните облаци! Колко неизразими чувства ме завладяват, когато ги съзерцавам, легнал в затоплената мека трева. Друг път, когато профучава сърдитият вятър над върхарите и потъмнелите облаци се подгонват като подплашено стадо диви коне, тогава нежното чувство в сърцето се заменя с неочаквано могъщество и сила, дошла из неведомите дълбини на природата.

И тука - в Русенската комуна, ние имаме неделни гости, пред които четем текстове от Евангелието, държим кратки, съдържателни беседи и пеем нашите песни.

Посещение на Учителя в русенската комуна

Един съботен ден при нас идва Учителя¹⁴⁵. Ние го посрещаме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че идва при нас добрият ни баща. Той кротко ни се усмихва и гледа в очите ни да види всичко, което искаме да му кажем. Той има доволно, радостно лице. Обядваме заедно и дълго след това приказваме под сянката на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго му разказваме за всичко: за работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме с най-бърз темп.

Същия ден ме повикаха долу при анархистите, защото на един от тях кракът бе надут и страшно възпален. Убол се бе на стърнището и раната се бе инфектирала. Когато отидох, видях, че пострадалият е Георги Шейтанов. Зная някои методи, които съм научил от нашия учител, и за няколко дни кракът му оздравя.

През време на беседата в следващата неделя при нас дойде и Шейтанов. Той стоя до края и внимателно изслуша беседата на Учителя. Шейтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил неща, които никога досега на е чувал.

След вечерята, която направихме рано, Учителя замина за града. Преди да потегли, когато вече се бе качил на талигата, ние му изпяхме няколко песни и го изпратихме сърдечно.

Пак нощ, пак свирещи щурци, пак дълбоко звездно небе.

Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква Морзова азбука на всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин.

Сестрите в комуната

Аз нищо не казах досега за нашите сестри¹⁴⁶. Ето няколко думи за тях.

Мария е амбициозна и мисли, че знае най- много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най- авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя както тя.

Цветана Щилиянова е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Не е дилетант. Винаги се ядосва, че не работи композиции, но тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композиционния жанр, дава го в портретите. Обществото я познава.

Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване познава коя диня е узряла.

Нищо друго не яде, освен дини и пъпеши и пак е доста солидна. Нейните свенливи и кротки очи винаги мечтаят за нещо.

Дафинка е изфинена английска брюнетка с тънка бяла кожа и чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея са влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните и ириси има светлинки, които не можеш да разгадаеш. Понякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не и малко иронично.

Отиде си Дафинка от този свят рано, рано! Стопи се нейното изящно, изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга заради нейната рано угаснала младост¹⁴⁷.

Пенка е от Казанлък. Тя има повече земен потенциал и сила да се справя. Пенка е педагожка, но има изглед на солидна, запозната с всички потребности на живота домакиня.

Накрая и Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да му кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност, и понякога недоумява, че остават неразбрани и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла, магнетична доброта.

Отпътуване обратно към София - 15 юли

Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави, едри и вкусни домати никаде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки.

Задава се краят на нашия престой в Русе. При нас пристига и Паша Тодорова¹⁴⁸. С нея поработваме върху материалите, които трябва да се отпечатат като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки сбор в София¹⁴⁹.

Преваля лятото. Сива мъглица лежи върху полето, зад ивицата на Дунава, където се простира влашката земя.

Бостаните вече са зрели. Ние често ги посещаваме.

На 15 август тръгваме обратно за София.“

*

Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е и с Русенската комуна. Тя е далече от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни от моето ученичество при учителя Беинса Дуно.

_____________________________________________

¹³² За начало за Русенската комуна се приема учредителното събрание от 09.03.1921 г., основатели на което са 9 души.

¹³³ Мария Тодорова.

¹³⁴ Цветана Щилянова.

¹³⁵ Виктория Христова.

¹³⁶ Пенка Михайлова.

¹³⁷ Дафинка Пенчева.

¹³⁸ Петър Камбуров е родом от Стара Загора. През 1920 г. се прехвърля да живее в Арбанаси и полага основите на Арбанашката комуна. След разпадането на идеята за комуна през 1935, се мести в Казанлък заедно със своите близки, които преди това са живели на Арбанаси.

¹³⁹ Всъщност комунарите са били в Русе малко повече от месец, тъй като в началото на юли са участвали в Първия младежки събор 1-5 юли 1923 г., а накрая са отпътували на 15 август, според автора Г. Томалевски.

¹⁴⁰ Това вероятно става на следващата седмица след пристигането им, т.е. на 15 юли - неделя.

¹⁴¹ Георги Василев Шейтанов (р. 14 февруари 1896 - п. 26 май 1925 г.) е български анархист и публицист. На практика след бягството си от затвора през 1917 г. той живее в нелегалност, като обикаля из цялата страна.

¹⁴² Става дума за толстоистката колония в с. Алан Кайряк (дн. Ясна поляна).

¹⁴³ Кузман Кузманов е ученик в Школата на Учителя, но си заминава твърде рано от този свят - ок. 1930 г.

¹⁴⁴ Кумулус - Cumulus (Cu) от латински - купест.

¹⁴⁵ Вероятно пристигането на Учителя е на 21 юли, събота и той остава до 29 юли, като сутринта в 10 ч. държи неделна беседа, за която ние засега нямаме данни. Петър Камбуров разказва в своите спомен, че в началото на август Учителя е пристигнал в Търново. Едва на 26 август - неделя, Учителя изнася беседата „Здравият ум“ на Витоша.

¹⁴⁶ Всичките пет сестри и по-късно присъединилата се Паша Тодорова участват в Класа на добродетелите. От Сийка - друг участник в този клас, става ясно кога точно те са заминали за Русе: „Всички сестри, които вървяхме заедно, си говорехме така върху Добродетелите и изведнъж тъй или иначе всички ме оставиха и аз продължих сама пътя си. На следния ден [7 юли, събота] узнах, че те без да се обадят някому заминали за Русе и там ще правят комуна...“ (Клас на добродетелите).

¹⁴⁷ Борис Николов разказва интересни факти за тази фина сестра и за нейното ранно заминаване от този свят: „Константин Константинов се беше влюбил в Дафинка и, въпреки съвета на Учителя да се откаже от нея, той предпочете да държи Дафинка в чувствата си и това го разруши. Случи се така, че той се влюби в Дафинка. Обаче тя си имаше друг на сърцето и не му обръщаше внимание. Развихриха се чувства в него, удавиха го и след това той залиня и се разболя от туберкулоза на белите дробове. А тогава охтиката бе бич за всички млади хора, умираха като мухи, нямаше още лекарства за тази болест. Тогава Константин отива при Учителя за помощ и съвет, а Учителя му го дава: „Ще ти помогна, ако се откажеш от Дафинка!“ Константинов отговаря: „Ще помисля три дни“. След два дни отива при Учителя и Му съобщава: „Не мога да се откажа от Дафинка!“ Учителя му отвръща: „Да бъде така, както си решил“. Не след дълго той си замина от този свят. Този срив на чувствата у него разруши белия му дроб. Не можа да изтръгне един плевел и си замина, макар че Учителя му даде съвет как да стори това. А Дафинка не обърна дори внимание, че Константин си беше заминал и то заради нея. Бе се жертвал без да получи отговор на любовта си.

А Дафинка си имаше любим и той се казваше Сираков. Той бе анархист и бе председател на анархистите, които бяха допуснати от Ал. Стамболийски на конгрес в Ямбол и после бяха избити около 200 човека по заповед на Стамболийски. След смъртта на любимия си Сираков, то Дафинка от тъга и скръб по него се разболя и си замина. Последните дни от живота си пожела да отиде на Витоша. Отива при Учителя и Го помолва да я заведе някой на Витоша на Бивака, защото е слаба и немощна. Учителя посочи мене с пръст. На уречения ден тръгнахме с Дафинка рано сутринта в 5 часа. И от Изгрева до Бивака Ел-Шадай пътувахме точно 11 часа, движейки се стъпка по стъпка. Беше истинска Голгота. Гледах я и си представях каква красавица бе по-преди, а след това в нея се кръстосаха чувства на различни хора, разпънаха я на кръст и я унищожиха окончателно. Върнахме се и Учителя каза една похвала за мене пред всички. „Брат Борис има търпение!“ Може би тогава научих какво е търпение. Вървяхме стъпка по стъпка общо 18 часа - 11 часа натам и 7 на връщане. А този път ние го вземахме от Изгрева до Бивака за три часа и два часа за връщане. Но да се движиш стъпка по стъпка, да я подкрепяш и да спираш на всеки двадесет метра бе повече от търпение. На всяка почивка поглеждах нагоре към Небето и си казвах: „Къде си ти Константине и къде си ти Сираков, че ме оставихте аз да водя вашата Дафинка!“ Познавах ги като живи хора, като младежи пълни със сила и хубост. Къде отиде всичко това? Къде го запратихте? Да, бурените и плевелите в Божията нива бяха избуяли наедно с житните класове. Който искаше да изтръгне едното, погубваше и другото. Трябваше да се чака жътвата. Но жътварите ги нямаше, ако и житото да бе започнало да узрява. А трябваше да се жъне. А чакаше и харманът“ (Изгревът, т. 2).

¹⁴⁸ На 22 юли 1923 г. Паша Тодорова със сигурност вече е в Русе, тъй като на същата дата в Класа на добродетелите тя пише за добродетелта „великодушие“ от Русе. От архива на Класа разбираме, че тя остава най-рано до 22 август 1923 г., тъй като тогава пише за добродетелите „чистосърдечие“ и „искреност“ (Клас на добродетелите).

¹⁴⁹ Всичките три беседи от Учителя и докладите на учениците от Първия младежки събор, наименуван „Разцъфтяване на човешката душа“ са издадени по-късно същата година.