Чудните камбани.

[Ани]

ЧУДНИТЕ КАМБАНКИ

В една далечна страна, близо до един град, имало черква, която

била прочута със своите камбани. Чудни били затова, че биели само на

Бъдни вечер, и то ако някой донесе в черквата подарък от сърце.

Много години били минали и въпреки че много хора носели подаръци на Бъдни вечер, камбаните не биели.

— Ах, кой знае, — си казвали хората — кой знае дали и тази година ще чуем хубавата песен на чудните камбани!

Дошъл Бъдни вечер и всички се запътили към черквата с чудните камбани. Всеки носел по някакъв подарък и отрано почнали да се изреждат хората и да оставят подаръците си на олтара, но камбаните не биели.

По едно време дошъл един селянин с голям сноп жито, едро, жълто, като злато жито, каквото никой до тогава не бил виждал, и затова всички се умълчали, като мислели, че сега камбаните ще забият. Но селянинът оставил житния сноп, а камбаните не забили.

— Ох, няма, няма и тази година да чуем чудните камбани! — си казвали хората: р

Ей след малко дошла една хубава мома, която носела кошница с хубави, сочни плодове. Тъй хубаво ги била запазила тя, че те изглеждали като да били ей сега брани. Сложила момата хубавите плодове на олтара, но камбаните не забили.

След момата дошъл един художник. Той носел най-хубавата си картина, която бил работил цяла година. Смълчали се пак хората, като мислели, че сега камбаните ще забият, но художникът оставил хубавата си картина на олтара, а камбаните пак не забили.

Изреждали се и други хора с хубави подаръци, но камбаните не забили. Отчаяли се вече хората.

Полунощ наближавало, когато изведнъж пристигнали царят и царицата. Хората се отдръпнали да сторят път. Приближила се царицата до олтара и свалила скъпата си бисерна Огърлица. Толкова тихо станало в черквата, че всички чули, когато царицата сложила огърлицата на мраморните стъпала на олтара. Но. . . камбаните не се чули.

Тогава се приближил царят и полека свалил от главата си скъпата корона, цялата от злато и обсипана със скъпоценни камъни.

Всички затаили дъх в очакване, че сега камбаните ще забият. Та има ли нещо по-скъпо от царската корона ? . . Но камбаните пак не забили.

В това време по пътя за черквата бързало едно момченце. То стискало в ръката си 10 стотинки, които с голям труд било спечелило през цялата година. И то бързало към черквата, за да занесе своя подарък — десетте стотинки, но когато вече наближило до черквата, там край пътя в тъмнината се чул някакъв жалък глас. Спряло се момченцето, услушало се, чуло пак същия глас, а когато се навело — що да види — едно кученце със счупен крак.

— Горкото кученце, — си казало момченцето — то ще измръзне, ако стои тука цялата нощ! Ще ида да го занеса у дома, но пък ще закъснея за черква. . . Нищо, хайде ще тичам бързо — и като казало това, прегърнало кученцето и се затичало с всички сили назад към града. Тичало, тичало и най-сетне стигнало вкъщи. Бързо привързало кученцето, сложило му топло млекце да си лока и го оставило наблизо до бодната си майка да го наглежда.

Затичало се пак момченцето към черквата, но точно когато стигнало до сред пътя, спряла го една стара жена, която носела куп дърва.

— Синко, — рекла тя — помогни ми да отнеса дървата вкъщи. Стара съм и не мога вече една крачка повече да направя.

— Бързам да ида в черквата, да занеса своя подарък, бабо! — отговорило момченцето. — А. само 10 минути остават до полунощ, страх ме е, че ще закъснея, но . . . хайде, ще ти помогна. Къде живееш, аз ще избързам, кажи ми къде живееш ?

Грабнало момченцето вързопа с дървата и хукнало надолу към града. Намерило къщата на бабата, стоварило дървата и бързо се запътило към черквата. Тичало, тичало, тичало и точно когато дошло до вратата на черквата, градският часовник започнал да бие дванадесет. Отчаяни, хората вече излизали от черквата и задръстили вратата.

— Моля ви се, добри хора, моля ви се, направете ми път да мина! Пуснете ме да оставя и аз своя подарък има още две секунди време — викало момченцето.

— Ах, — усмихнали се хората — какво ли от това, че ще оставиш подаръка си на време? Какво може едно дете да даде? Тази година такива скъпи подаръци се оставиха, 'дори царят короната си остави, и пак не забиха камбаните, че подаръкът на това дете ли ще ги разклати ?

Но момченцето не искало да слуша ; то с всичка сила си пробило път между народа и точно когато часовникът удрял последния си удар на 12, момченцето сложило 10-те стотинки пред олтара на църквата.

— Бим-бам-бум, бим-бам-бум, бим-бам-бум 1 — се разнесла по целия свят сладката песен на чудните камбани.

Всички хора замръзнали на местата си от радост, че чуват най- после песента на камбаните. Заплакали. Заплакала и болната майка на малкото момченце; заплакала и старата жена, на която момченцето занесло дървата в къщи.

— Кой, кой остави най-после подарък, какъвто трябва, че забиха камбаните? — запитал царят.

— Детето, детето! — завикали хората и понесли малкото момченце на ръце.

— Добро детенце, — казал царят — нито скъпите подаръци на хората, нито дори моята златна корона струват нещо пред твоето добро сърце. От толкова години народът чака да чуе песента на чудните камбааи! Днес ти зарадва всички ни. Иди вземи майка си и елате да живеете при мен в двореца!

Преразказа: П е н к а К а с а б о в а