Животъ за Цѣлото

[Ани]

Животъ за Цѣлото

Съвременнитѣ хора разглеждатъ живота не въ неговата цѣлостъ, а откѫслечно. Тѣ го разглеждатъ не исторически, като космиченъ развой, авъ неговитѣ отдѣлни моменти. Тѣ се ограничаватъ въ тѣснитѣ рамки на индивидуалния животъ, живота на частитѣ, и търсятъ въ него върховния смисълъ на всѣко съществувание. Затова отдѣлнитѣ единици, макаръ и по силата на единъ биологически законъ да сѫ групирани въ семейства, общества, все иматъ стремежъ да се затворятъ въ черупката на своята личностъ. Но тъй като напълно личенъ и самозадоволяващъ се животъ въ Природата е абсолютно невъзможенъ, отдѣлнитѣ индивиди се обединяватъ въ общества, като образуватъ нови по-голѣми единици, които, следвайки егоистичния принципъ, отново се затварятъ въ сферата на своитѣ частични интереси. Така продължаватъ хората да се обособяватъ въ отдѣлни общества, въ отдѣлни националности, въ отдѣлни религии, като преминаватъ отъ формитѣ на личния къмъ формитѣ на колективния егоизъмъ.

Наистина, обособяването на отдѣлни органи и системи съ опредѣлени функции е законъ на органическия свѣтъ, който действува въ сложнитѣ организми, ала обособяването не подразбира отдѣляне, изолиране. То подразбира функционално единство, координация, йерархично степенуване на форми и служби, чрезъ които се проявява великото разнообразие и хармония на живота. Изолирането, напротивъ, е изразъ на онова монотонно еднообразие, въ което спира всѣко творчество, всѣки растежъ.

Днесъ хората сѫ изпаднали въ безразличното състояние на еднообразието. Тѣ преповтарятъ все едни и сѫщи нѣща, едни и сѫщи идеи. Тѣ обръщатъ погледъ все къмъ миналото, къмъ онова, което е не само станало, но и престанало да съществува, къмъ онова, което е преживѣно и надживѣно. Тѣ търсятъ благата на живота по ония отъпкани пътища, които сѫ задръстени отъ многобройнитѣ неуспѣхи на толкова раси и народи, живѣли преди насъ. И до днесъ, напримѣръ, въпрѣки красноречивото свидетелство на историята, хората не сѫ разбрали, че насилието, безправието, личниятъ произволъ предизвикватъ сѫщата реакция. Тѣ не вѣрватъ, че има една върховна Правда въ живота, която поставя всѣкиго на мѣсто. Безъ да отиваме далечъ въ историята, ние имаме прѣсни примѣри за действието на този законъ въ близкото минало на европейскитѣ народи. Въ 1871 г., презъ френскопруската война, Германия излѣзе победителка и наложи на Франция тежка контрибуция. Въ общоевропейската война, обаче, Франция излѣзе победителка и наложи на Германия тежки, непоносими за нея, репарации. Ако Германия преди години 6ѣ постъпила справедливо, и Франция щѣше да постъпи справедливо. Очевидно, неправдата роди неправда. Народитѣ отъ съглашението, обаче, ако искаха да изпълнятъ великия законъ на истинското миротворство, така както той действува въ Природата, не трѣбваше да налагатъ никакви репарации. Едничкото, което трѣбваше да направятъ споредъ божественото право, 6ѣ да поискатъ заплащане на разноскитѣ, но не да налагатъ непосилни контрибуции. Ако европейскитѣ народи бѣха постъпили така, тѣ щѣха да иматъ съвсемъ други резултати. Тѣ щѣха да избѣгнатъ една нова война, която сега, въпрѣки всички усилия, изглежда, че ще избухне — като фатална последица отъ единъ несправедливъ миръ. Тѣ престъпиха закона и съ това удължиха периода на войнитѣ. А споредъ плана, войната отъ 1914 година трѣбваше да бъде последна.

Като не изпълниха природния законъ, европейскитѣ народи се върнаха назадъ къмъ изолирания животъ, който се излива въ формитѣ на колективния народностенъ егоизъмъ, вмѣсто да минатъ постепенно къмъ осъществяване на братството между народитѣ.

Каквото и да стане, обаче, народитѣ трѣбва въ края на краищата да съзнаятъ, че съ органически и неразривно свързани, а не само механически и по силата на постоянно флуктуиращитѣ политически и стопански интереси. Тѣ трѣбва да съзнаятъ, че всички народи — малки и голѣми — иматъ еднакви права на земята, че всѣки народъ има правото да живѣе споредъ вѫтрешнитѣ изисквания на онова историческо предназначение, за което е призванъ.

Мнозина, обаче, все още подържатъ, че всѣки народъ трѣбва да живѣе само за себе си, да се стреми да стане силенъ и богатъ, дори въ ущърбъ на другитѣ.

Идеята, че всѣки трѣбва да живѣе за себе си, е идея на стария животъ. Тя безвъзвратно залѣзва — въпрѣки всичко. Идеята, че всѣки трѣбва да живѣе за Цѣлото — ето великата основа на новия животъ, на новата култура. Тази основна идея сега преустройва цѣлия животъ на човѣчеството. Сегашниятъ свѣтъ преминава къмъ една нова форма. Твори се единъ новъ моралъ. Този новъ моралъ, чиято първа заповѣдъ е животъ за Цѣлото, ще пресъздаде коренно свѣта. И затова човѣчеството днесъ не може да работи съ сѫщитѣ мѣрки, съ които е работило досега. Невъзможно е това! Когато въ далечни времена се е създавалъ животинския свѣтъ, въ основата му е билъ положенъ другъ принципъ, другъ моралъ, различенъ отъ този, който действува въ човѣшкия свѣтъ. Съ появата на човѣка се е явилъ новъ моралъ въ свѣта.

Сега човѣчеството навлиза въ една нова епоха. Преминава се отъ епохата на механичното създаване къмъ епохата на органичното развитие, отъ стадията на механичното преустройство къмъ тази на вѫтрешното възраждане. И понеже хората минаватъ отъ механичния къмъ органичния процесъ на колективенъ животъ, затова преживѣватъ такива страдания. Днесъ всѣки човѣкъ, който извърши нѣкаква погрѣшка, веднага съзнава, че е сторилъ известно нарушение и изпитва смутъ, страдание.

Цѣлата бѣла раса, дори и най-издигнатитѣ ѝ духовно синове изпитватъ единъ дълбокъ вътрешенъ смутъ, едно вътрешно безпокойство. Това състояние, обаче, е естествено. То е състоянието на бременна жена. Страданията, които бѣлата раса преживѣва, показватъ, че тя е бременна съ една велика идея. Отъ бѣлата раса ще се роди, именно, шестата раса — расата на любящитѣ. И колкото по се увеличаватъ страданията, толкова сме по-близо до момента на раждането.

Въ шестата раса ще преминатъ всички съкровища, които миналитѣ раси, въ туй число и бѣлата раса, съ придобили. Тогава хората ще разбератъ, че въ цѣлия развой на раси и народи, тѣ представятъ едно цѣло. Придобивкитѣ на всички народи отъ всички исторически времена и епохи, ще бъдатъ достояние на отдѣлнитѣ личности. Това е оня великъ процесъ на социализиране на общитѣ блага, който съществува въ живата Природа. Природата си има известенъ планъ за социализиране на благата, но този планъ се прилага по единъ разуменъ законъ. Хората днесъ съ доловили тази идея на Природата — защото изворъ на всички идеи е и си остава великата и разумна Природа — но тѣ я схващатъ много механически.

Ясно е, следователно, че всѣки човѣкъ, дълбоко погледнато, работи за колективното повдигане на цѣлото човѣчество, и цѣлото човѣчество работи за отдѣлния човѣкъ.

Тази истина, която е вдъхновявала и вдъхновява въ тѣхната работа най-великитѣ синове на човѣчеството, ще стане единъ денъ — по силата на закона за социализиране на благата — достояние на всички човѣци по земята. И тогава ще се установи оня строй, за който днешнитѣ хора мечтаятъ, и който се мѫчатъ да осъществятъ съ такива жалки и неподходни срѣдства. Въ основата на този новъ строй на земята ще лежи онова начало, което лежи и въ основата на космичния свѣтъ — животъ за Цѣлото.