Четиритѣ учения

[Ани]

Четиритѣ учения

Отъ памтивѣка въ човѣшкитѣ общества сѫ сѫществували четири учения, всѣко отъ които се отличава съ свое разбиране за свѣта и човѣка, за отношенията на хората едни къмъ други, за общественъ строй и държавенъ редъ. За да употрѣбимъ посъвременни названия, ще наречемъ тия четири учения клерикализъмъ, милитаризъмъ, капитализъмъ и социализъмъ.

Най-яръкъ изразъ на тия четири житейски школи, защото сѫ се въплотили въ известни обществени форми, намираме въ кастовия строй на древна Индия. Знайно е, че обществото въ браманска Индия се е дѣлѣло на четири касти, четири съсловия — брамани или жреци, военни, търговци и занаятчии. Тия съсловия сѫ образували строго затворени системи — забранени сѫ били по-тѣсни родствени връзки на висшитѣ съсловия съ нисшитѣ. Въ законитѣ на Ману се казва, че браманитѣ произлизатъ отъ главата на Брама — великия Създателъ на свѣта, военнитѣ — отъ неговитѣ мишци, търговцитѣ — отъ стомаха му, а занаятчиитѣ и работницитѣ — отъ нозетѣ му. Въ този образъ индускитѣ жреци сѫ дали въ една форма, достѫпна за народа, религиозната обосновка на кастовото разпредѣление, сиречъ едно узаконяване „свисше“ на установения отъ тѣхъ социаленъ редъ. Както и да се е тълкувалъ този митологиченъ образъ отъ индускитѣ мъдреци, колкото и дълбоки философски изводи да е допущалъ, практически той се е свеждалъ къмъ установяване на строгия и суровъ кастовъ строй, който е освещавалъ чисто по човѣшки изключителната властъ на едни хора надъ други.

Безъ да носятъ тия ярки очертания на строго разграничени касти, последнитѣ все пакъ образуватъ основата на съсловната разпредѣлба у всички цивилизовани народи. Само че въ отдѣлни епохи едно отъ тия съсловия е вземало изключително надмощие и е удряло по особенъ отпечатъкъ въху държавния редъ, който бива характеризиранъ ту като теократиченъ, ту като монархиченъ съ различни отсѣнки и преходи, ту като демократиченъ, ту като пролетарски. Формитѣ отъ епоха въ епоха се видоизмѣнятъ, явяватъ се известни диференциации и усложнения, но въ края на краищата вътрешното имъ съдържание си остава все едно и също. Ония, обаче, които не могатъ да съзратъ многоликитѣ промѣни на едни и същи сили, действуващи въ свѣта, които не могатъ да проникнатъ задъ кулиситѣ на голѣмата сцена, дето се разиграватъ човѣшкитѣ съдбини, тъй майсторски декорирана при всѣка „нова“ пиеса въ новъ стилъ, и до денъ днешенъ се оставятъ да бъдатъ залъгвани съ обещания за „новъ строй“, за „новъ редъ“, за “новъ свѣтъ“. Всъщностъ, зъ тия нови на видъ социални форми се криятъ стари прастари идеи. Човѣчеството, въпрѣки великиятъ опитъ на християнството, се върти въ омагъосанъ кръгъ, чиито четири кардинални точки сѫ: клерикализъмъ, милитаризъмъ, капитализъмъ, социализъмъ.

Не се ли съзира и въ днешнитѣ опити за установяване на „нови“ държавни строеве въртенето на фаталния омагъосанъ кръгъ? Въ изострения конфликтъ между капитализъма и социализъма, последннятъ поне нѣкъде се изтръгна отъ властъта на първия и, влѣзълъ въ съюзъ съ революционния милитаризъмъ, установи свой редъ. Миналъ въ отбрана, капитализъмътъ се съюзи съ клерикализъма и милитаризъма и подъ маската на класовото примирение, се помъчи да установи корпоративния, тоталитаренъ строй. И се получи странното явление — капитализъмътъ се вижда принуденъ да прави отстъпки на социализъма: знайни съ неговитѣ похвати въ тоталитарнитѣ държави. Като се отказа привидно отъ своята властъ, той си послужи съ милитаризъма, чиято политическа форма се явява диктатурата, възправи неговата сила въ държавата, и тази сила пази за сега примирието между капиталъ и трудъ — единъ въоръженъ миръ! Социализъмътъ, отъ своя страна, също си послужи съ милитаризъма. Но виждайки — следъ като капитализира труда и колективизира капитала — че тия два съюзника не съ достатъчни, той днесъ гледа да привлѣче, подъ най-благовидна форма, и четвъртия факторъ — религията. Защото цѣлостъта на кръга и на дветѣ съвременни системи на диктатура — пролетарска и фашистка, фатално се налага: омагъосаниятъ кръгъ се върти, макаръ като горна, господствуваща на социалния зенитъ точка да се явява ту клерикализъмъ, ту милитаризъмъ, ту капитализъмъ, ту социализъмъ. Напраздно хората, които съ свързани съ този неумолимъ кръгъ, се мъчатъ да го разкъсатъ — рекатъ ли да сторятъ това, колелото на обществения животъ не върви. Ето защо, дори и когато искатъ да се освободятъ отъ влиянието и властъта на едно отъ тия четири течения, тѣ се мъчатъ да трансформиратъ енергията му и да я пуснатъ въ обществения животъ подъ друга форма. Нима антирелигиозниятъ социализъмъ можа да се освободи отъ догматиката, обредностъта, церемониалностъта и идолопоклонството на клерикализъма? Той разруши едни догми, но изгради други, събори едни идоли, но възправи други, защото масата винаги се нуждае отъ идоли, на които да се кланя, масата е винаги „религиозна“ въ този смисълъ на думата. Религиозниятъ или поскоро клерикаленъ фашизъмъ съзнателно засили обредния, церемониаленъ и догматиченъ елементъ. Знайно е съ какво религиозно обаяние се обгражда — чрезъ непрекъснати внушения — личностъта на „водача“ въ странитѣ, дето е установена диктатура.

Ние нѣма да разглеждаме оня сложенъ процесъ на трансформиране религиозната и политическа енергия въ разнитѣ епохи и при разнитѣ режими, нито ще обрисуваме психологичните форми, въ които тя се излива въ разнитѣ сфери на живота. Ние имаме за целъ само да отбележимъ четиритѣ кардинални точки отъ този кръгъ на превръщенията и ги нарекохме, за да бъдемъ по-конкретни и по-разбрани, съ имена взети отъ социалната сфера, клерикализъмъ, милитаризъмъ, капитализъмъ, социализъмъ. Тѣ, обаче, не съ само четири социални явления, тѣ не съ само четири идеологии, четири религии, четири школи, презъ коиго е минало чоаѣчеството. Тѣ съ и четири общи психологични форми, които действуватъ въ съзнанието на отдѣлния човѣкъ. Човѣкъ дори въ течение на 24 часа, е ту „клерикалъ“, ту „милитаристъ“, ту „капиталистъ“ и „буржуа“, ту „социалистъ“. И защото тѣзи четири течения иматъ дълбоки психологичня корени въ душата на човѣка, чийто животъ се развива за сега въ този кръгъ, затова така упорито господствуватъ тѣ — непрестанно трансформирайки се — и въ обществения животъ. Ала източникътъ имъ въ душата на човѣка е още по-дълбокъ — той се крие въ първоизвора на космичнитѣ сили. Така, въ свѣта на отраженията, клерикализъмътъ съответствува на любовьта, милитаризъмътъ — на мъдростъта, капитализъмътъ — на истината, а социализъмътъ — на правдата. Клерикализъмътъ е изопачена форма на любовьта, милитаризъмътъ е изопачена форма на мъдростъта, капитализъмътъ е изопачена форма на истината, а социализъмътъ — изопачена форма на правдата. Въ всички тия учения се прилага насилието, принудата, убийството. Тѣ всички, въ края на краищата, си служатъ съ едни и същи срѣдства и методи. Фатално свързани съ омагъосания кръгъ, който се върти отъ слугитѣ на „княза на този свѣтъ“, тѣ водятъ до едни и същи резултати — борби, насилия, неправди, разрушения.

Ако иска да добие своята свобода, човѣчеството трѣбва да излѣзе отъ този омагъосанъ кръгъ, въ който го удържа една властна, но тъмна воля. То трѣбва да излѣзе отъ тия човѣшки форми и да влѣзе въ царството на Природата, където нѣма дори и поменъ отъ тѣхъ, и където царуватъ вѣчнитѣ сили на Любовьта, Мъдростъта, Истината и Правдата.

Постъпва ли по човѣшки, човѣкъ непременно ще се прояви или като клерикалъ, или като милитаристъ, или като капиталистъ, или като социалистъ. Но ако постъпва по божествения законъ, той не може да бъде клерикалъ, той ще бъде човѣкъ на любовьта, който се интересува отъ живота въ всичкитѣ му прояви; той не може да бъде милитаристъ, а ще бъде човѣкъ на мъдростъта и ще се интересува отъ знанието и силата; той не може да бъде капиталистъ, а ще бъде човѣкъ на истината и ще работи за свободата на всички същества — той нѣма да търси само материално богатство, което е преходно, а ще търси реалното богатство на истината, което истински строи, създава нѣщата; най-после той нѣма да бъде и социалистъ, а ще бъде човѣкъ на правдата. Истинскиятъ човѣкъ е човѣкъ на любовьта, която ражда живота; на мъдростъта, която ражда знанието; на истината, която ражда свободата и опредѣля посоката, къмъ която първитѣ два принципа се движатъ; най- сетне, истинскиятъ човѣкъ е човѣкъ на правдата, която показва крайния предѣлъ на това, което можемъ да осъществимъ тукъ на земята.

Този истински човѣкъ е идеалъ на бъдещата култура, която ще се изгради отъ една нова раса. Защото днешната бѣла раса не е въ състояние да разбере и приложи Любовьта въ нейната пълнота. Бѣлата раса не изразява още стремежитѣ на душата. Тя не е още раса на любовьта. Въ нея преобладава низшия, обективенъ умъ, и отчасти — висшиятъ разумъ. Насилието и разрушението съ още твърде силни у нея, и затова тя изопачи Христовото учение.

Съвременнитѣ хора не съ още съединени съ нишкитѣ на Любовьта. Тѣ съ съединени само посрѣдствомъ своитѣ чувства. Въ бъдеще Любовьта ще се яви като съединителна връзка между хората. И все пакъ човѣчеството днесъ вече се намира подъ сѣнката на Любовьта. Първиятъ признакъ за идването иа Любовьта е страданието. Колкото повече страданията се увеличаватъ, толкова поблизо е Любовьта. Отъ две хиляди години страданията на хората значително съ се увеличили, защото земята е навлѣзла въ нова фаза. Любовьта иска да освободи хората отъ тѣхнитѣ себелюбиви желания, които ги държатъ въ робство. Но тѣ все още не могатъ да разбератъ, каква е същината на великата Божия Любовъ, която едничка може да осмисли живота. Тѣ още не могатъ да си представятъ, каква е тази любовъ, въ която нѣма абсолютно никаква користъ, която нѣма никакъвъ личенъ обектъ. Тѣ не сѫ въ състояние да схванатъ, че безкористието е онази връзка, която подържа живота на цѣлото битие. За сега, при тази степенъ на развитие, на която земното човѣчество се намира, то не познава тази вързка въ всичката ѝ дълбочина и сила. Ала Любовьта действува, и тя постоянно утвърждава човѣка въ истината, че Богъ проявява Любовьта си къмъ всички сѫщества, безъ да очаква нѣщо отъ тѣхъ. Тази истина ще залегне въ душата на бѫдещето човѣчество, което ще разкѫса омагъосания кржгъ на четиритѣ надживяни учения.