Jump to content

Притчата за самарянина


Recommended Posts

Притчата за самарянина

Вие си спомняте, нали, по какъв повод Христос разказва притчата за милостивия самарянин. Един законник запитва Христа, що да прави, за да наследи вечен живот. Христос не му отговаря направо, а на свой ред го запитва, що пише по това в тяхната Тора - оня върховен авторитет, на който са почивали и богословски, и философски, и правни, и етични възгледи на тогавашните учени.

По отговора, който дава на Христа, личи че този законник - човек с тънък аналитичен ум, привикнал към философска спекулация, обигран в казуистиката на Талмуда - наистина е схванал есенцията на закона, добрал се е до неговата ядка.

„Право отговори" му отвръща Исус. „Така прави и ще живееш".

„Така прави!" Докато бе дума за едно теоретично разглеждане на проблема за вечния живот, законникът не срещна никаква спънка - той веднага намери правия отговор. Но щом работата се сведе към прилагането на великия закон, той се отзова пред един тъмен въпрос: „А кой ми е ближен?" Тук, именно, лежи мъчнотията за философския ум. Защото, ако е въпрос за Бога, за Цялото, философският, религиозно настроен ум все пак лесно ще определи отношенията си към него - той ще го одари с всички атрибути на Вечното, Безначалното и Безграничното, па ще се отдаде на онова абстрактно обожание, което е присъщо на религиозните мислители - Denkmystiker, както ги наричат немците - и ще се успокои. Ближният, обаче, не е метафизичен въпрос. Той е човек облечен в плът и кръв. Той е: баща ти, майка ти, братята ти, сестрите ти, жена ти, децата ти, с една реч всички живи човеци, всред които животът ти протича. С хората, с които живееш, с които има да работиш, няма какво много да философствуваш - ти трябва да действуваш, да постъпваш

И затова законникът иска мярка, иска критерий за преценка. Но и тук той дири преди всичко теоретична основа за своята етика. Извисен на върха на спекулативната мисъл, той само отдалеч вижда очертанията на плодородната земя на Милосърдието, дето тече „мед и масло", вино и елей. И наистина, френологично погледнато, над горната част на челото, дето се намират центровете на причинността, на философската и спекулативна мисъл, се нахожда зоната на алтруистичните и хуманни чувства, центъра на милосърдието. Спре ли се човек - подобно законника - по стръмните върхове на философското умозрение, не навлезе ли в плодородната долина на милосърдието, втората част от великия закон - любовта към ближния - ще си остане за него все теоретична проблема.

И умът все ще се терзае над въпроса: „Кой ми е ближен?"

На този, именно, въпрос Христос отговаря с притчата за милостивия самарянин. Проста, малка притча. В евангелието на Лука е предадена всичко в осем изречения. Но Ако има притча, за която може да се каже, че е завършен образец на гениални простоти, туй е тъкмо притчата за милостивия самарянин.

Надали има някой, който да не я знае. Още в първоначалното училище тя ще да е била разказана от учителя в някой от часовете по закон Божи. И, може би, на черната дъска е висяла някоя цветна репродукция от картината на някой художник, писана на този сюжет. Всред вълнуващия разказ за добрия самарянин, нашият поглед се е спирал с трепетен интерес върху картината - екзотична природа, екзотични библейски образи. Край пътя, дето лежи ограбеният от разбойници и пребит от бой човек, се издига,може би, палма, разперила клони на южния зной. Далеч по пътя се губят два силуета - първият на отминалия равнодушно свещеник, а вторият - на също тъй равнодушно отминалия левит.

Детският поглед отпраща с негодувание двата силуета и се спира с жива симпатия на добрия самарянин. Приведен над ранения, той разлива вино и елей на раните му и ги превързва. Неговото осле кротко е застанало отстрани. По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него. Нас ни трогва неговото топло участие в съдбата на този човек - той не само че му дава първа помощ, но го настанява на лечение и обещава пак да се върне, да го навиди, па да се наплати и на гостилничаря.

Това е съдържанието на притчата. У хората на простата, но жива вяра, които са като децата, тази притча действува непосредствено върху душата. За ония пък, които разбират езика на символите, тази малка притча се превръща в цял свят от идеи. Пред вътрешния им взор се разкриват тънки съотношения, възникват широки картини на човешкия живот и развитие, изпъкват хиляди съответствия. Човек ги следи и в душата му се събужда трепетен възторг и благоговение пред великия майстор на тази притча, който е бил такъв голям художник и мъдрец, та е смогнал в тази мъничка притча да вложи такова богато съдържание.

Аз няма да тълкувам тази притча - в течение на две хиляди години, кой знае колко ли тълкувания са се натрупали! Ще нахвърлям само някои и други мисли, които тя естествено събужда.

Имате един човек, нападнат от разбойници, ограбен, бит и почти пребит. Този човек може да бъде и аз, и ти, и всеки един, но това е изобщо голяма част от страдащото човечество.

И ето - казва се в притчата - първият, който съглежда ранения, но го отминава, без да му помогне, е един свещеник. Би трябвало да се очаква, че този официален представител на религията - най-възвишеният, най-хуманен институт на земята, ще се притече на помощ на пострадалия и по съвест, и по дълъг. Той е представител на един специално учреден институт, поддържан от държава и народ, предназначен да изпълнява една определена задача

Този свещеник, избран от Христа с такава гениална находчивост, се явява символ изобщо на всички външно организирани институти, на които е възложено по закон изпълнението на известни обществени функции. Полето на дейност на тези институти е ограничено в тесните рамки на един народ, на една държава - това са затворени системи от форми и закони, които са предназначени за един определен кръг от хора. И наистина, при това разделение на религиите, което днес съществува, не може представител на едно чуждо за една държава вероизповедание да извършва официална служба в нейните предели, тъй както не можело един чуждестранен управник да се меси в държавните работи на чужда държава.

С една реч, Христос е символизирал в свещеника човешкото, ограниченото, външното и формалното, което е подчинено на средата и историческия момент - все едно дали е религиозен култ, обществен строй или държавна организация. То има чисто външна, официална и обредна задача. Това, обаче, е човекът, който не може да се издигне над своите национални, класови, верски и обществени ограничения, който е затворен в рамките на една автоматично действаща система, където функционира като отделна част, изпълнявайки своя „дълг" заради лични облаги.

В притчата е казано по-нататък, че покрай ранения минал и един левит. Той идва до него, вижда го, но досущ като своя „началник", „шеф" се „отбива насреща", минава от другата страна на пътя. Обръщам внимание на ония, които разбират езика на Посветените, върху тази нищожна на вид подробност, която Христос внася в описанието с думите „замина си отсреща". Това е една пълна със съдържание „линия на отклонение" в окултния чертеж, който лежи в конструкцията на тази притча. Защото от тази притча може да се снеме скица, чертеж на една система от сили, които действуват в космоса, а действуват и в мозъка на човека.

Що е левитът? Левити - това са всички чиновници, всички служители на един държавен апарат. Те действуват по строги предписания, изпълнявайки външните административни длъжности - „обредите в храма", ползувайки се с „десятък" от неговите приходи: известен процент от държавния бюджет отива за заплати на „левитите”. Ограничени в своите функции, зависещи от „началства", от „върховна управа", която едничка може да дава насока, те не могат да направят нищо вън от онова, което им се предписва и налага „отгоре". Те са още по-ограничени от „свещениците" - от управниците, облечени във власт.

Що могат да направят Те за поправяне на тежкото, бедствено положение - „ранения, бит и пребит от разбойници пътник" - в което изпада народът? Нищо, освен като своите началници, да погледнат, па да се „отбият отсреща" по пътя и да отминат.

И ето, пристига най-сетне милостивият самарянин. Трябва да знае човек, каква вражда - на религиозна почва - е съществувала между юдеи и самаряни, за да долови дълбокия умисъл, с който Христос избира за носител на милосърдието един самарянин. За юдеите този самарянин е бил „еретик", едва ли не „езичник" и „идолопоклонник". Следователно, ако този самарянин, познавайки в лицето на пострадалия един юдей - пътникът е пътувал от „Иерусалим за Иерихон" - се подадеше на своята племенна омраза, на своята религиозна нетърпимост, той с още по-голямо равнодушие и дори презрение би отминал пострадалия юдей. Ала тъкмо в избора на тия контрасти: свещеник - юдей самарянин - седи дълбокият замисъл, която Христос иска да прокара, за да осветли естеството и същината на милосърдието. Това възвишено морално чувство има универсален характер - то действува вън и свръх народностни, верски и расови различия. То се интересува от човека, от душата. То не зависи от временни настроения, от преходни чувства, от ограничените понятия и схващания на интелекта. То не зависи от никакъв външен закон.

Ще обърна сега внимание на друга една подробност в притчата. Милостивият самарянин си има магаре, на което е натоварил своето вино и своят елей. Той, значи, не ходи с голи ръце и не е сиромах. За да може да носи навсякъде благата на живота, даровете на милосърдието, той си има осле. Осле, което той възсяда, което покорно го носи, и което е натоварено с даровете на милосърдието. С една реч, милостивият човек си има всичко, което е потребно. Когато е на път - там дето няма ни страноприемници, ни гостилничари - дисагите му са пълни с хляб, вино и елей. А когато дойде при „гостилничаря” и него има с какво да задоволи - пари. Защото гостилничарите и те се грижат, и те любезно приемат и подслоняват пътниците, но при едно условие - да им се заплати. Както виждате, милостивият самарянин навсякъде има необходимото, за да помогне и задоволи. С една реч, той има и затова дава. В такъв случай не може да се натяква, че не са помогнали, ни на свещеника, ни на левита. И наистина, с какво щеше да помогне свещеникът? С голи ръце? Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей. Па и достойнството на свещеник не му позволява да язди на магаре, като онзи „презрян" самарянин. Последният сигурно не заема някое видно обществено положение и затова свободно си язди магарето и си носи каквото му трябва. А свещеникът и левитът, които са официални лица и които трябва да запазят благоприличието и благонравието, що им налага тяхното обществено положение, те не могат да яздят на магаре. Виж, да беше някоя хубава кола, запрегната в хубави коне, че да си има и каруцар - работата е друга! Или - ако се пренесем в наши дни - бихме пожелали на „свещеника" и „левита" автомобил, както подобава на техния сан.

И тъй, ясно е, че свещеникът и левитът от притчата не могат да яздят магарета! Но затова пък, за съжаление, магарето язди единия и другия. И то отвътре - „през четвърто измерение". Който има очи - да види. Всичкото нещастие на хората е там, че те не могат да проектират навън „магарето", което живее у всеки човек. То все още упорито живее вътре в човека, отказвайки се да служи на своя господар. При това, нито свещеникът, нито левитът имат „елей" и ,,вино" - като извори, които изтичат из сърцето.

Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея". За да наведа мисълта на читателя да открие туй магаре в човека, чиито дълги уши така упорито щръкват понякога на неговата глава, за да се скрият след туй отново в мозъка, ще го отпратя към статията: „Две òси в главата на човека."

Там, по посока на една от òсите, прокарани в главата, той ще види изопната „опашката" на магарето. И може би, това ще му помогне отчасти - като знае, къде е - да я хване, за да издърпа магарето вън от себе си.

И струва ми се, че само след като издърпа човек магарето за опашката, той ще може да стане като милостивия самарянин, за който ни говори Христос в своята притча и ще престане да задава въпроса на законника „А кой ми е ближен?", „за да се оправдае”, както отбелязва кратко, но внушително евангелието.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×
×
  • Създай нов...