Jump to content
Ани

Година 1 (15 ноември 1928 – 25 декември 1929), брой 7

Recommended Posts

Година 1 (15 ноември 1928 – 25 декември 1929), брой 7

15 юли 1929 год.

Вестник Братство e cвoбоден изразител на копнежа и волята за нов живот. Поддържа се от доброволните вноски на своите читатели и се изпраща всекиму, който съобщи адреса си в редакцията.

Адрес: Сава Калименов. гр. Севлиево.

Съдържание:

Планината зове!

На гости на Рила (С т е л л а)

Несбъднат блян. (П л а м е н)

Изгрев. (Т. Ч.)

Деца на любовта (Т. Ч.)

Шепот. (Орионо)

ПИСМО ДО РЕДАКЦИЯТА.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Планината зове!

Имаме една планина физическа, а имаме и една Планина духовна: физическото е само сянка, отражение, проекция на духовното, тук, на земята. Физическите неща са само символи, въплощение на известни идеи от единствено реалния духовен свят. Ето защо, когато ние говорим за планината, когато ние мислим за нея, когато ние отиваме при нея, ние имаме пред вид не толкова физическото, не външната форма, а онази вътрешна идея, които е сътворила и оживотворява тази форма!

И смисъла на нашето отиване в планината, тук, на физическия свят, се състои преди всичко в това, да можем да проникнем със своето съзнание през тъмната обвивка на тази форма и да се издигнем и приобщим с величествената идея, която я оживява! А планината е символа на най-великото, за което копнее човешката душа — символ на оня стръмен, нагорен път, който води към духовните висини, и който единствен дава пълен смисъл на човешкото съществуване.

И днес, залутани в прашните градове и глухите села на долините, нашия вътрешен взор несъзнателно се отправя към нея, в нашето съзнание просияват величествените очертания на духовните висини и в вътрешната тишина на нашата душа ние дочуваме нейния тих но мощен глас — зова на Планината.

*

„Ела! ...

„Далечен пътниче, залутан в прашния житейски път! ...

„Ела! ...

„Бремето на живота те смазва, — ти си цял покрит с праха на житейските дребнавости; ти си цял изкалян в мътния поток на човешките страсти; ти си затънал цял в калта на грубия материален живот ...

„Ела! ...

„Потопи се в светлите води на моите пенливи потоци; изкъпи се във чистия блясък но моите сини лазури; измий всяко петно на твоето съзнание във вечната чистота, която лъха от моята снага ...

„Далечен пътниче в света на суетата!

„Изсмуквана е всяка капка от Божествената влага в твоите гърди от чудовището - живот. Ти си роб на тленното, послушен слуга на злите сили, които си играят на воля с тебе. Ти си затворник в тъмните килии на физическия живот ...

„Ела при мен! Аз ще ти повърна твоята загубена свобода! Аз ще влея в гърдите ти буйния поток на Божествения живот! Аз ще изпълня душата ти и тялото ти с сили! ...

„Ела! — Аз те чакам! ...

При моите нозе ти ще оставиш дрехите на досегашния си обикновен живот, и ще облечеш тези на новия живот. Ще те приема като малко дете във обятията си! Ще бдя над тебе всеки ден и час, всяка минута! Ще ръководя всяка твоя стъпка! Ще ти посочвам доброто, ще те предпазвам от злото и опасността!

„Като малко дете ще те водя за ръка аз нагоре! Ден след ден, стъпка след стъпка! ... Докато пораснеш и възмъжееш! Докато изпиташ и калиш силите си. Докато се научиш сам да устояваш на изпитанията, сам без ничия помощ да побеждаваш изкушенията и да отстраняваш опасностите ...

„По моите стръмни пътеки, стъпка по стъпка вървейки нагоре, ти ще пробудиш в себе си силата да летиш с крилата на орела към светлите върхове на духовните постижения ... От моите висини ти ще обгърнеш с ясен взор всичките преплетени пътеки на живота там долу, в низините; ще съзреш всичко, ще ти стане ясно всичко, което, там, във водовъртежа на живота става с твоите братя и което, някога, е ставало и с тебе: паданията и ставанията, издигането за момент над общото ниво и отново последващото го връщане назад. Ще видиш как твоите братя в безсилие чупят и простират ръцетe си нагоре! Ще наблюдаваш слепия вървеж на хипнотизираните, превърнатите в манекени човешки души, направлявани от магическата пръчка на сатана. Ще разбереш, ще проучиш до най-малката тънкост всичката огромна сила на злото, всичката днешна слабост на твоите братя и великите възможности които се крият в тяхната душа! ...

„И тогава, въоръжен със силата на Духа, с модрата проницателност на този, който вижда всичко, за когото живота е една разгатната вече загадка, свързан с нетленна, неразкъсваема нишка с висините, ти ще слезеш там долу, в низините, за да започнеш борбата с злото! — Ти ще отидеш да освобождаваш своите братя! ...

„Далечен пътниче, ела! ... “

Аз слушам ... слушам ... слушам! ...

Тъй тих е тоя глас, че трябва цял да потънеш в себе си, в най-съкровените глъбини на твоето съзнание, за да го чуеш! ...

А тъй сладко шепне той, тъй нежно. Като някаква златна струя, която слизайки отгоре се излива, излиза непрестанно в душата. Като някакъв тайнствен шепот долитащ през далечни, неизмерими пространства, който зове ... зове ... зове! ... Като лъха на някакви далечни ръце, простиращи се към тебе от далечината, които те викат! ...

Планината зове! ... Чуйте гласа й, слаби и силни, болни и здрави, бедни и богати! ... Вслушайте се в нейния шепот, който ви носи неизмерими благословения. Дигнете очите си нагоре, към нейните шеметни висини и запъплете по нейната зелена снага ...

Планината зове! ...

И физическата и духовната планина — и двете еднакво зоват! ... И двете еднакво предлагат всекиму своите дарове, своите богатства и благословения. И двете еднакво са готови да изпълнят със сили всеки, който чуе техния глас и тръгне нагоре по стръмните им чукари.

Планината зове! ...

Тя е пълна със сила и живот, с радост, любов и щастие!

Тя е пълна и с бури и мъгли, с урви, пропасти и всякакви изпитания!

Но тия изпитания носят радост за победителя! Тия бури и мъгли, тия пропасти не са страшни за този, който е решил да изнесе всичко: Те са само условия за неговото издигане и закаляване.

Планината зове!

Нека всички чуем гласа й и отидем при нея!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

На гости на Рила

Хубава е Рила — същинска царкиня! Ала е капризна понякога като дете. Ту се засмее, ту свъси вежди и зарони сълзи. Тя обича да си играе със своите гости: Ще разкрие прелестите си за миг, а те не са малко. Горди върхове с още по-гордо изправени по тях борики, които царствено, едва-едва поклащат своите глави, и ели, които кокетно се кланят. Накитила се с едри теменуги, прелестни маргарити и истински незабравими незабравки, тя зове своя гост навътре към дворците си, да му разкрие сякаш, още по-чудни неща. Поласкан той се усмихва, и доверчиво и радостно, бързо запристъпва. Ала нечаяно, ще заметне сребристо-бял воал и ще се скрие от отворения и жаден за нови красоти поглед.

Той се смущава за миг. Спира. И се оглежда. Не може да познае къде е. Само буйни треви и цветя в краката му, ще му напомнят за онова, що той би взел сега, вече, само за сън.

Но ето и ехо от далечен гръм. След малко — и капки. Чисти, бисерни, като сълзи, дъждовни капки се заронят тихо, и тихо зашепват някакви сладки и чудни слова. Той се мъчи да проумее що значи това. А те се редят. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, сякаш бързат да му разкажат голямата приказка за нейната красота. И той слуша. Слуша, a те се редят по главата, ушите, - лицето, раменете ... И ето, от косата потичат ручейчета, краката отдавна са мокри, а те искат да проникнат и до кожата. Той се спира с досада ... Обръща се ... И мери пътя си назад. А там, далеч към равнината се синее ивица, сякаш небесна лента по бялата, ефирна одежда на планината. И нечия Невидима Ръка отмета за миг воала. И когато се обръща — пред него тя, царкинята. Заляла се в буйна радост, смее се, като дете, а по лицето й се струят последните сълзи.

Въздъхва облекчено. И тръгва. Върви ...

И ето я препасана с огърлици от чисти бели камъни и пенести ромонливи ручеи. Присяда да почине. И слуша. Слуша, — приказката за нейната красота продължава.

Нова гледка се разкрива пред замаяния поглед: Слънцето залива с блясък и позлатява нейните дворци. A те са много, несметно много: врати, врати, прозорци, салони, сводове, веранди ... И по тях шетат гиздави служанки. Пожелава той да стигне някои от тях. Ала те са още далеч. Ще трябва да върви още през нейните градини и гори. Отново тя подбягва окитена с цветя пред него. И отново го приветства със слаболюлеещите се връхчета на бориките. И вдъхва той със сладост пресния и ароматен въздух и от душа запява. Пригласят му нежните цветя, птичките, елите. Още малко и ще стигне! Ала, не би! Припада мрак внезапно. Дворците се скриват от неговия взор. Полазват тръпки по него.

Буен огън издига пламъци високо към небето. Сякаш, жертвата на Бога се издига с него — неизказаната благодарност. Затихва и той както всичко. Само звездите безгласно трептят. От време на време долита шепота на бориките и ромона на палавия ручей. Царкинята заспива уморена. Заспива и гостът и засънува за нея и нейните дворци ...

Непонятен трепет го събужда. Някаква безгласна вълшебна музика се носи ... Звездите бързат да се скрият една след друга. Зората скоро ще погали първите чукари на нейните дворци. Но нека да е той тогава там! С пресни сили полазва нанагоре ... И скоро го привествуват с „добре дошълъл!" Не може да продума той от радост. На гости в непристъпните дворци на Рила! ... А гледка ... А простор! ... А красота! ...

Царкинята е седнала смирено. Прибулила глава с лек, копринен воал, тя чака да почука на портите й нейния всекидневен приятел — слънцето. Служанките шетат в тревога. И бързо затихват и те. Че той отдавна е изпратил на хвърковати коне прислужниците си да вдигнат от земята нощната покривка. И отдавна неговата ранобудна сестра озари с розовата си усмивка пътя по който щеше да дойде.

И ето! За миг е той при тях! Обгръща със светлата десница красивата царкиня и кротко я целува по челото. И й поднася дар.

И засиява тя в светлата премяна ...

И птичките, цветята, шумливите потоци, чукарите, горите и долчинките, всички в един глас, и ведно с госта, радостно запяват.

С т е л л а

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Несбъднат блян.

На тия, които ще го осъществят.

Ела! ...

Морето се пени и с яростен грохот разбиват

се буйните морски вълни.

Ела! ...

Земята, небето и ада са дигнали свойте стихии

— налитат на нас!

Ела! . .

На малкото островче, тук на скалата твърда —

опри се на мене! И нека край нас да бушува морето, разтворило жадна уста;

И нека се плискат в нозе ни вълните кипящи на хорските страсти;

И нека налитат демонските бури със писък и ярост от всички страни!

Тук, на скалата, високо, високо нагоре — ний

Фар ще издигнем! —

Челото му гордо в надоблачна вис ще се впива,

Свещеният Огън на чиста любов там вечно ще грее.

И в тъмната нощ,

Всред бури и мрак,

По всички страни на земята ще пръска лъчи си!

*

Ела, и високо издигай, о сестро, свещеното знаме

на свята невинност!

Ела и със чиста ръка ти разпръсвай всред мрака светлите искри на Божествената Чистота!

Ела! —

Борба ний велика ще в о д и м!

— Свещеният Бунт на душите за свята свобода!

Великият Бунт, във който ще рухнат веригите

адски,

Във който ще Новото Слънце на Чистата Любов да изгрее!

*

Ела, и виж!

Завесата е дигната:

На сцената на живия живот,

Всред пламъците адски на развихрените страсти,

Във веригите на ада окована,

Стене и проклина своята съдба Душата!

— Човешката душа! — робиня клета,

Нещастна пленница, попаднала във робство, тук,

на грешната земя!

Ела и чуй гласа й!

Тя говори:

„От Небето ида аз! ...

И там е мойта Свещенна Родина!

Натам и ден и нощ е моя взор отправен:

Единствено от там ще дойде моето

освобождение!

Един закон аз имах: Чистотата!

И тя е моя Рай небесен,

Но тука влача тежките вериги на плътта,

В които Сатана ме окова!

О, Господи!

Дали ще дойде някога денят на моето освобождение? ...

Дали ще мога да разкъсам адските вериги на

плътта

Дали ще литна пак, отново озарена с радост, в светлите простори на Божествената Чистота?“

*

Ела тук, о сестро!

На твърдата скала на Божията Мъдрост,

Всред бесния напор на адските стихии, Налитащи от вси страни към нас,

Напред!

Със меча на Духа,

В сиянието на Божествената Любов озарени,

И с знамето на наш’та чистота,

Ний Пътя към Небето ще проправим!

Ний пътя ще отворим, който води към Изгубения Рай,

И, в светлина и блясък озарени, ще вървим ний нагоре, последвани от милиони пробудили се веч души!

П л а м е н

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Изгрев.

Показа се зората на изток и побледня небето. Птички весело пеят- и цветя красиво благоухаят. Утрото е светло и приятно, като щастливата усмивка на влюбена и невинна девица.

Спиш ли още? Пробуди се и ставай! Слънцето вече погледна от изток. С първите свои лъчи то разлива най-нежна и благотворна светлина. С първия свой поглед то дарява най-много бодрост, здраве и щастие. Светлина и радост изгрява в душите на всички, които на крак дочакват изгрева на слънцето и идването на деня. С настъпването на всеки нов ден настъпва нов живот. С всеки изгрев на слънцето изгрява нова радост и красота в живота.

Ставай рано и приемай даровете които слънцето

поднася с първите си лъчи! Тогава в теб ще изгрява все повече и повече светлината на истината, а в живота ти ще цъфтят и благоухаят най-красивите цветя на любовта ...

Т. Ч.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Деца на любовта.

Ние сме цветя на любовта.

И когато зацъфтим само под топлите лъчи на любовта, когато живеем под нейна закрила и ръководство. тогава цялата земя ще се превърне в светла райска градина, изпълнена с красота и благоухания ...

Ние сме плодове на любовта.

И когато се развиваме, растем и зреем под нейния всеблаг майчин взор, само тогава живо ще почувстваме великото и мило братство и ще заживеем в мир и единение с всички хора и всичко живо.

Ние сме деца на любовта.

И когато докрай останем само ней верни, само ней близки и мили. само тогава ще бъдем безкрайно щастливи, безкрайно свободни, радостни и спокойни в живота.

Ние сме изворчета на любовта.

И щом схванем своята единна същност по цялата земя и съзнаем своето велико предназначение — да оросяваме, да поим полята плодородни с своя мирен и разумен труд — тогава ще престанат диви, кървави борби, ще изчезне завинаги под слънцето всяко робство и навред ще бъдат пръснати все едни и същи хора братя, деца на все един и същ баща — Бог.

Т. Ч.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Шепот.

Ще се срамувам от себе си, ако някога богатство. приласкае душата ми и направи да потъмнее взора ми към Вечната Истина.

Ще се червя от срам, ако съблазън на жена помрачи погледа ми и ме направи да не виждам в нея душата и сестрата.

Ще се срамувам за себе си, ако слава или по-чест или обществено положение биха ме направили горд и жесток: още от сега аз моля съдбата да ме освободи от тяхното бреме и ме остави по-добре последен, непризнат и отхвърлен.

Аз бих желал да закрепне в сърцето ми само един идеал: служенето на Великото Добро.

Сърцето ми да бъде обнажено за възвишени трепети, за любов и милосърдие, като построена, винаги готова да засвири арфа.

Да бъде чист и благороден всеки негов порив.

Всеобятна да бъде неговата прегръдка. Да се приютява в него вселената, от мъничката звезда, надзърваща смирено из безкрая, от слънцето, ласкаещо, радващо, оживотворяващо, от замечтаната по вечно несбъднат блян луна, до напъпилата кайсия под прозореца ми, до залисаната вечно сериозна, трудолюбива мравка между тревичките.

Сърцето ми да бъде хилядострунна, жива арфа, която да пее при милувката на зефира, при песента на планината, при ехтенето на веригите на моите братя ближни, готово да им помогне.

Душата ми да бъде инструмент, на който великият Дух на вселената да свири живата песен на вечното Добро.

Орионо

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПИСМО ДО РЕДАКЦИЯТА.

... Има ли нужда да ви описвам голямата оная наслада, що изпитвах при четенето на малкото, но изпълнено с толкова много Любов, Мъдрост и Истина ваше вестниче?

В тия времена на обща „безпътица“ и пълна „разруха", когато лудото и бясно тичане подир материалните богатства и „земните съкровища" е вече достигнало своята кулминационна точка и когато — у нас — повече от всеки друг път „човек за човека е вълк“: в тия времена когато далеч не е малка оная част от народа ни, която е просмукана до мозъка на костите от опиянението и заслепението на грубия, животинския егоизъм, когато алчността, омразата, безумието и лъжата безспирно и на широко шествуват своя победоносен ход — в тия времена, казвам, вашия малък вестник „Братство" иде да запълни една страшно голяма и широко зеюща празнота.

Защото той ни възвестява великата и вечна истина, че „има само един път, по който може да се постигне щастие за всички. И този път е същия, по който можеш да достигнеш и своето лично щастие: да поставиш благото и интереса на цялото над всяко друго благо и над всеки друг интерес". Защото той иде да ни посочи, че „има една радост неопитана, има едно щастие непожелано още от по-голямата част на хората. — Това е радостта на жертвата и щастието на самоотречението. Има път неизвървян, има върхове недостигнати още. И този път е обсипан с тръни, а тия върхове са покрити с вечни снегове и леден мрак е тяхното дихание. Но пред тези, в душите на които гори вечния огън на Любовта, снеговете се топят, а обсипалия с тръни път се превръща в песен. В ледения мраз на заледените върхове те се чувствуват като в рай, а болките на изранените им нозе са за тях най-висшето щастие. Защото любовта, която стопля сърцата им, е по-силна от студа, по-силна от страданията, по-силна от смъртта, по-силна от всичко!“

Защото, да, той ще бъде един от редките ония у нас светещи и неугасваеми фарове, които ще изведат на спасителния бряг и отърват от отчаяние и погибел всички ония души, които са се загубили и безпомощно залутали всред необятния, бурния и покрит с непроницаема тъмнота океан на живота ...

И каква ще бъде благодарността на тия отчаяни и обезверени, когато, зърнали блясъка на струящата от него ослепителна светлина, добият крепкост и вяра за спасение, насочат лодките си по новия път, бодро загребат лопатите и, озарени от светлината на божествената любов, се озоват на спасителния бряг, готови за нов, възроден, чист, свят, красив и изпълнен с радост и щастие живот? ...

Да виждам — Вий сте намерили вече истинския смисъл на живота: да се работи за тържеството на любовта, за братството в света. И сте тръгнали по новия път. Нека, прочие, бъдат благословени усилията и дейността ви, нека Бог Ви дари здраве и все такъв пламенен дух, за да устоявате и преодолявате всичките ония пречки и несгоди, с които така щедро изобилства нашата сурова и печална действителност!

Нека крепне, нека стане по-голям и да излиза по-често „Братство", нека той стане най-любимия и най-разпространения вестник у нас. Защото тогава, когато — у нас — вестници като него бъдат най-много търсените и четените, и само тогава — ний ще можем да се надяваме, че ще настъпят по благатки и по-щастливи дни за нашето племе ...

Стоил Стефанов

Центр. затвор — София,

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×