96 Учителят Дънов бе като извор - да дава, да тече и да учи

[Ани]

96. УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ БЕ КАТО ИЗВОР –

ДА ДАВА, ДА ТЕЧЕ И ДА УЧИ

Евреинът отново се изкашля и сети, че Учителят беше му говорил за хриповете, че издават противоречие, колебание, борба, нечистота на съзнанието. И спонтанно си помисли: „Учителят знае какво става с мен!” -Въпреки това, изпитателно Го изгледа в очите и си помисли: „Може пък да не знае!...”

Всичко това показваше, че край Учителя той си имаше още много учители, които слушаше, и че Учителят не му беше никакъв Учител!

Ако допуснем, че думите на евреина са верни, че Учителят е абсолютно справедлив, притежава огромни сили и възможности, които стигат до Божиите, тогава как би позволил в стаята Му да се извърши една неправда, едно престъпление, да се отнеме любимо същество? Явно беше и от това, че той реално имаше съвсем друго мнение за Учителя от това, което демонстрираше.

Тогава и после, много ученици имаха такова отношение към Учителя!

Някои го съзнаваха, други не го съзнаваха. Независимо от това дали го съзнаваха или не го съзнаваха, живота ги изненада с непреодолими противоречия, които ги доведоха до полудяване, заболяване от различни болести и преждевременна смърт.

Те болестите си не можеха да излекуват по методите на Учителя, защото не Му вярваха!

Подложиха се на медикаментозно лечение, на операции и пр. При това и те като евреина бяха големи окултисти, имаха големи и солидни познания по окултизъм и други науки и изкуства.

Те не разбираха, че те и само те единствени и никой друг бяха виновни за всичко това, а някой от тях и близките им мислеха, че Учителят е виновен!

Също обвиняваха Учителя и Учението Му някой от по-късните Му изследователи, лекари, психиатри и невролози. Но те не разбираха същината на въпроса!

В започнатия анализ, може да отидем още по-напред. Ако дори евреинът беше напълно искрен, действително от ученолюбие да искаше да остане в кабинета, щом му казваше Учителят, трябваше да излезе. Защото Учителят е съществото, Което най-добре знае от какво има нужда и душата Му гори от желание да задоволи всяко същество. И при този случай, непослушанието на евреина би било на лице. Ако мнението на Учителя по един въпрос е ценно, колко повече е ценен самият Учител, Който има безброй мнения по много въпроси, колко беше по-ценна Неговата воля! Ако евреинът имаше едно реално, правилно отношение с Учителя, щеше да знае, че ако мнението на Учителя за Ницше му е необходимо, той никога не би го лишил от него.

Учителят беше като извор, на Който главното качество беше да дава, да тече, да учи.

Евреинът продължаваше още повече да затъва в това блато на заблуждението, на това „учено невежество” и нечистотата му все повече и повече проличаваше, когато в желанието си да се самоуспокои, помисли: „Учителят може да не е разбрал мотивите ми, да не е видял истината, да не е толкова знаещ колкото съм Го мислил, може в момента да не се е сетил какво значат хриповете!” И потърси признаците на успокоението по лицето на Учителя, и все пак като не ги намери, успокои се, но в дъното на душата му остана двоумението.

И после когато протекоха разговорите, евреинът никога не пропусна случай да не даде нови доводи за своето оправдание и да подкрепи с нови факти лъжата си, да прикрие нещо което надничаше, да оглади и покрие нещо което стърчеше с абсурдността си.

Имаше дори моменти, когато си мислеше, че и Учителят Се колебае в мненията Си за неговите изживявания. Тогава се силеше да ги засили с мисли или съответно държание, без да се сещаше, че с всичко това положението му ставаше по-тежко и по-тежко! Непрекъснато подкопаваше основите, на които се крепеше сега и за бъдеще щеше да се крепи, режеше клонете на които се крепеше.