128 Никой не му обръща внимание, но ритниците продължават

[Ани]

128. НИКОЙ НЕ МУ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ,

НО РИТНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ

Но от продължителните дневни и нощни занимания, без достатъчно сън и почивка и от странните терзания, Христов отслабна и заприлича на мумия!

Сега изглеждаше по-страшен и по-строг!

Веднъж, минавайки край огледалото се видя и помисли, че е Дон Кихот и си каза: „Наистина съм с това, което правя и се занимавам...”

Нервите му се бяха опънали още повече, всичко го дразнеше! Както в къщи, така и във фабриката всички му трепереха! Това го разбираше и тайничко му правеше удоволствие, и необикновено силно му се искаше и Дънов, евреина и момичето така да му се страхуват!

Най-после дойде многоочакваната неделя. Точно в 10 часа той беше на местото си, в дъното на двора. Пак задава въпроси, обижда, апострофира и през цялото време в сърцето си държеше Савската царица. Беседата свърши. Очакваше нещата да станат както миналия път. да бъде поканен...

Но този път стана, както най-малко очакваше! Сега след беседата, Учителят не даде да Му целуват ръка - веднага напусна прозореца. Христов чака, разхожда се, но вече никой като по даден знак не му обръщаше внимание.

Тръгна си. На улицата видя да чака файтон, около който стояха много братя и сестри, между които беше евреинът и Савската царица. Тя намери пролука между погледите и мислите на евреина, да му се усмихне. Искаше и да го заговори, но евреинът беше буден, следеше всичко и отвличаше вниманието й от Христов. Учителят дойде, качи Се на файтона, качиха се евреинът и момичето. Христов се приближи, Учителят Си подаде ръката и каза, че отива при болен. Момичето използва случая, и то се ръкува. Но не можаха нито дума да си кажат!

Христов, обхванат от едно особено неприятно състояние, тръгна към трамвайната спирка. Напразно беше се надявал, мечтал и носил Библията, за да спори и доказва, че не съществува Бог! Струваше му се, че много-много далече е другата неделя!* [*Виж „Изгревът”, т. 8, с. 625-629 - „Любомир Лулчев - биография от Тодор Маринчевски”.]

Едни от братята и сестрите се върнаха в сутерена да обядват, други си тръгнаха за домовете. И Христов, разбит в мечтите си, със своите рязко сменящи се тревожни, неприятни, блудкави мисли и състояния, вървеше бавно към трамвайната спирка.

Като изневиделица, почувства силен ритник в кръста!

Обърна се. Две възрастни сестри вървяха зад него и нещо си говореха, съвсем не го забелязваха. Той им направи впечатление с рязкото си обръщане и острия си поглед, с който ги фиксира. Те учудено го гледаха, и не можеха да разберат какво се беше случило. - „Би трябвало тези старици да видят кой ме ритна? Причината е вътре в мен!” - си обясни той.

Вървеше бавно и си мислеше как веднъж чувстваше болка на местото на изваден зъб. Спомни си случки от болницата. Хора с ампутирани крака беше чувал да казват, че ги болят пръстите на отдавна ампутирания крак... Може би тези ритници са нещо подобно!...

Но дали това не бяха духове, които го ритаха, за които споменаваше господин Дънов в беседите си? - Ядоса се, че тъкмо той можеше да мисли и си обяснява явленията с духове, изруга и забърза към спирката, без да забелязваше, че все повече и повече свикваше с мисълта да си обяснява нещата по този начин.

Много скоро получи нов, много по-силен ритник!

На двете старици направи силно впечатление, че той се обърна като боднат, и те учудено се спряха и го загледаха. Той извади пистолета, но веднага го скри и забърза към спирката.

Докато чакаше трамвая, мислеше: „Дали не е магия? Цял дурак съм! Сега наистина съм луд! Как мога да мисля за неща, които не съществуват? Никъде в научните книги, не съм срещал да се говори за магия!...”