139. Черните гарвани и народните изедници

[Ани]

139. ЧЕРНИТЕ ГАРВАНИ И НАРОДНИТЕ ИЗЕДНИЦИ

Младежът премина моста и нагази в пухкавия сняг. Гледаше с едно безразличие на всичко наоколо, като че нищо не му правеше впечатление. Но погледът му се спря и задържа върху птиците по шосето. Гарваните гонеха и кълвяха по-малките птички. Това извади младежа от безразличието му. Той пламна и яд го изпълни, и в същото време отвори се една клапа в съзнанието му, от която да изтече насъбралата се в душата му отрова, за да му олекне. Той закрещя високо:

- Гарвани, черни дяволи, народни изедници! Само вие ли искате да ядете, да живеете? Народът работи, твори блага, а от вас не може да се вреди да клъвне! Яжте, лапайте, налапайте се безчовечни империалисти такива, гърлата ви да се затъкнат от ядене! Пукнете се и умрете, народът свободно да задиша, да се нахрани и заживее! - Младежът виждаше смолесто черните криле на гарваните като фракове, самите гарвани като министри, банкери, фабриканти, дипломати, държавници - все народни изедници, които бяха дошли на банкет. И като помълча, пак завика: -Банкети коктейли, закуски, срещи, делегации идват, делегации отиват, гости, благотворителни жестове, командировки... до безкрайност! И всичко става на гърба на народа, който мизерствува! Засрамете се, гарвани такива! Не ви ли омръзна всичко това, не се ли преситихте вече? Не ви ли е срам? На нас ни омръзна да четем за всичко това във вестниците, а колко повече е неписаното!

И после стрелна с ядовития си поглед накацалите гарвани по дърветата край шосето, застанали на пост и продължи да ругае: - Кучета, пазачи на капиталистите, лакеи, некласосъзнателна гад! Слепци, не виждате интересите си като работници, отишли сте да пазите тези народни задници. На кого е нужен техния живот? Те са само фабрики за изпражнения и нищо повече!

На младежът му олекна, изразходвания яд го освежи и оживи, затова вече вървеше по-смело. И когато отново се приближи до накацалите гарвани, те изгракаха зловещо като стари пияници със своите дрезгави басове, изгледаха го и прецениха - ядовит, но не е опасен. И като че само от приличие, подтичвайки - излитнаха. Направиха няколко кръга във въздуха и накацаха напред по шосето.

Пламъкът на младежа скоро угасна. Той наведе глава, заби поглед в снега и се потопи в черните си мисли. Край него мина някой познат, ласкаво го поздрави, но остана изненадан, че не получи отговор. Обърна се и високо извика след младежа:

- Андрей, Честита Нова Година! Не ме ли позна? От кога и от какво се възгордя? - И пак не получи никакъв отговор, ядоса се и запита: - Защо гледаш е земята?... Какво изгуби? Как можа да го изгубиш на Нова година? - И сега не получи отговор. Отмина.

Закачката на познатия подейства със закъснение. Тя не откъсна веднага Андрей от мътния поток на мислите му. Той я чу като ехо и после на себе си каза: „Търся Новогодишното си щастие!...”

Лицето му беше самата мъка! От устата му почнаха да се отронват миньорни тонове: - Ах щастие, как много те исках, чаках те както болния от Евангелието чакал 38 години! И аз чакам да се размътят водите на щастието. Уви, свърши се вече - щастието отлетя като птичка! - Помисли, въздъхна и каза: - Пък кога ли съм бил щастлив?... Никога! Детството ми беше нещастно, страдалческо!... Как ще изживея цяла година само в мъки и страдания без пари, без въглища в тази страшно студена зима?... И болен - туберкулозен!... Ще ме арестуват! - Мислите за утрешния ден бяха застанали пред него като сфинкс, който беше казал своята съдбоносна гатанка и чакаше неговия отговор.