144. Страшното куче е пазач на прага на колибата

[Ани]

144. СТРАШНОТО КУЧЕ Е ПАЗАЧ НА ПРАГА НА КОЛИБАТА

На циментовата площадка пред вратата на колибата, като „пазач на прага” лежеше черно куче с бяло петно на челото.

И то като Андрей беше пред прага на „новото”, за което говореше бялото петно на главата му. Кучето беше мъник, а на Андрей се стори необикновено голямо, зло, от специална порода, някакъв хибрид от булдог и вълк или нещо подобно, специално дресирано да разкъсва хора!...

В това, че такова видя кучето нямаше нищо чудно, нито невероятно! Напротив, напълно в реда на нещата, защото много често с всички се случва да се самозалъгват като преувеличават или намаляват, да виждат нещата невярно; да търсят в тях само, което им се иска; да вярват и настояват и като явно виждат, че нещата не са такива, каквито ги твърдят.

Но при нашия случай, заблуждението не е същественото, защото то е постоянен спътник в живота на хората. Важното е, че заблуждението е резултат или, че то е черупката, зад която или в която е скрито същественото - ядката!

Няма да сбъркаме, ако кажем, че същественото е резултат от един кибернетичен процес, сбор, смесица, съединение или всичките наедно от много сложни, разнообразни, едновременни, заплетени, различно съчетани процеси, съображения, смесици и съединения от миналото и настоящето, преплетени наследствености... и още много и много

обстоятелства, съчетали се светкавично в съзнанието на Андрей, и в краен резултат той видя мъника страшен!....

За това, което ставаше и стана в него, той никога не беше помислял, както и повечето хора не помислят за съществуването, сложността и особеността на толкова много процеси, които непреривно стават в тях, а тъкмо от тях зависи живота, щастието и нещастието им! Много причини могат още да се изброят за самозаблуждението на Андрей, но факта оставаше един. Андрей се страхуваше не от кучето - „страшното куче” е само какъвто и да е претекст, за което можеха да му послужат още много неща около колибата и в самия него.

При Христов в колибата бяха идвали с десетки хиляди хора, но при никой от тях не беше се явявало желание да се върнат. Напротив, те правеха всичко възможно да ги приеме, защото той понякога и някой не приемаше.

Андрей на няколко пъти вече искаше да се върне, и колкото по се приближаваше до колибата, толкова то по-силно ставаше. То идваше из дълбините на неговото същество, и само от време на време изплуваше на повърхността на съзнанието му. Тогава той потърсваше мотиви да се убеди, че трябва да се върне. Той чувстваше един неясен и смътен страх, както животните пред земетресение чувстват страх и затова напущат скривалищата си, защото нещо ставаше предварително в природата, което предхождаше земетресението. Те го чувстваха.

Такова чувствание имаше и Андрей, че като влезе при Христов, нямаше да може да се върне назад - да изживее неизживяния, но мечтан живот! Може дори да се помисли, че днес вече беше късно да се върне. Фаталното отдавна беше станало, още когато за първи път преди няколко години беше помислил за Христов - при случая с репликата: „Който знае, не пита.’^: И после той още няколко пъти мисли за Христов, пожела да отиде при него.

Това помисляне и пожелаване, бяха като едвам видими семенца, посадени в съзнанието му! Те там бяха хванали дълбоки корени, бяха образували дебели стволове, които бавно и незабелязано като лостове изменяха посоката на живота му, насочваха го към Христов.

Често дните и нощите на Андрей биваха смущавани от мисли и мечти за нов, съвършен, справедлив идеален живот, който понякога се сливаше с руския болшевизъм, друг път с идеите на Толстой, Тагоре, Елизе Реклю, Кропоткин, ако щете имаше моменти, когато мислеше и за адвентистите.

Изобщо, всичко което видеше, чуеше или прочетеше, често пъти и от пропагандни брошури за красив живот, за мир, за справедливост, възприемаше, прегръщаше с цялото си същество. И понеже идеите на болшевиките даваха най-ясна и конкретна форма на този идеален живот, който можеше да се осъществи с ясни и лесноразбрани средства -революцията, той ги възприе и заработи в тази посока. Макар този красив, идеален живот той виждаше в своите съновидения или в проблясъците на въображението си, или като силуети в дрезгавите хоризонти като едно зазоряване, но съвсем не го виждаше по болшевишки.

Друг път той го свързваше с „Бялото Братство”. Учителя, Христов, той не знаеше нито се запитваше.