147. Молбата за съвет

[Ани]

147. МОЛБАТА ЗА СЪВЕТ

Андрей се опита да каже: „Моля, съвет искам.” В същото време поиска и друго и трето, и четвърто да каже. И всичко, което искаше да каже, като че застанаха на езика му, като всяко от тях искаше да се прояви по първо. Заекна много силно! Впрочем, Андрей и преди това заекваше. И понеже знаеше, че се запъва на буквата „м”, с която започваше думата, той изпусна цялата дума. Отново пое въздух, който веднага изпусна, без да каже дума! И тогава искаше да направи невъзможното - без въздух да говори. В същото време се сети да прикрие заекването си, да види какво впечатление беше направил на момичето и пр., и всичко това разедини, разсея съзнанието му. Все пак той отново започна. И понеже се запъваше и на буквите „с” и „к”, затова трябваше да се освободи и от думите, които започваха с тях, като ги замени с други. Но въпреки това, пак не можа да заговори! Тогава се опита да заговори басово, което понякога беше му помагало отчасти да говори, но днес това още повече го затрудни. Най-после, с мъка и големи усилия можа да каже:

- Иссскккам сссъвет! - И с още по-големи усилия, едвам чуто, шепнейки и на пресечки каза: - Съвет... господин Христов... Моля!

Момичето разбра какво искаше да му каже, по-скоро интуитивно. Изгледа още веднъж Андрей със съжаление, и рязко със замах широко разтвори вратата. Пред Андрей се откри тясно коридорче, в дъното на което имаше отвор за изба, а в началото на източната стена имаше врата, която водеше за стаята на Христов. Момичето почука на вратата. Отвори я, без да погледне вътре, каза:

- Един младеж Ви моли за съвет!

- У-у-у... толкова рано ли? Нали знаеш, за днес имам толкова много работа? Брат ми ще дойде... Коректури... Да чета... Да пиша... Новата година ще започна със съвети ли? Вече я започнах с предсказания за смърт! Господ да ми е на помощ!

Христов се сърдеше, макар много добре да знаеше, че знанието, което имаше, го задължаваше с него да помага на другите. А Божа милост беше за него, дето нуждаещите идваха при него, защото инък той трябваше да отиде и ги търси, за да им помага.

А това кисело и нервно държание се дължеше на много причини, една от които беше, че при последната среща с царя, която стана през есента миналата година в двореца „Царска Бистрица”, както знаем той се държа много лошо с царя. Скараха се, и царя повече не го потърси!

Христов живееше в една страшна неизвестност! Не знаеше царя ще изпълни ли съвета му-да назначи генерал Ватев за министър на войната, защото инък според Христов в България щяха да станат кървави събития, за които щеше да се чувства морален виновник. И тъкмо днес беше многоочаквания ден, когато щеше да разбере царя сърди ли му се, и ще изпълни ли съвета му.

На Христов също много зле беше му се отразило случката с брат Игнат и евреина Евто, към който приложи черната магия! Той я владееше, защото имаше силна воля, с която си служеше както с ръцете си, и познаваше законите на човешката душа. Но черната магия беше абсолютно забранена за членовете на Бялото Братство! И след тази случка той даде тържествено обещание, че вече никога няма да си служи с черна магия.

Андрей слушаше. Надеждите му изведнъж рухнаха! Мъката му преливаше! Искаше му се да викне, не, гордо да заридае; да се тръшне на циментовата площадка; главата си с трясък да пръсне; земята да се разтвори и го погълне жив; да заблъска с юмруци вратата и да зареве: „Защо си толкова жесток и лош, ти Божи човече?...” Но нямаше сили, отпадна, уни, обърна се и си тръгна към София, като си шепнеше: „Тук беше последната ми надежда!... Уви, рухна!... Сега на къде?”

За щастие момичето чу това, изгледа го още веднъж с умните си очи и го запита по-високо от обикновеното му говорене, и ясно произнесе, явно за да чуе Христов:

- Господине, тук ли Ви беше последната надежда? - Андрей заекна силно, и не можа да отговори. Но неговия отговор вече не беше необходим - момичето си постигна целта. Гласът отново се разнесе, но вече някак виновно:

- Детка, „моля за съвет” ли точно каза - запита той, защото с това „моля”, което обикновено искаше от посетителите, той запазваше свободата си, и защото то му показваше, въпреки всичко да приеме молителя. Момичето знаеше това, и го използва да бъде приет Андрей.

- Да - отговори то рязко, сепнато и обвинително, но което беше заметнала с мантията на смирението и подчинението, а отвътре, като че бушуваше протеста на роба. То победоносно се върна в избата откъдето беше излязло, като остави двете врати отворени.