197. Любовта да ни дойде на гости

[Ани]

197. ЛЮБОВТА ДА НИ ДОЙДЕ НА ГОСТИ

На вратата отново се почука.

Христов весело посрещна госпожицата, и й посочи да седне на средното столче, а двамата служащи постави да седнат от двете й страни. Тя се почувства стеснена, защото това никога не беше ставало в двореца!

Андрей имаше сега всичките условия да наблюдава красивата госпожица. Тя беше непринудена, свободна и смела. Андрей най-напред погледна краката й. Харесаха му, едвам си откъсна погледа от тях, и веднага очите му още по-здраво се прилепиха за бюста й. По навик опита се да бръкне е джобовете си, но палтото му пречеше. И цяла фурия от мисли, като стадо животни запреминаваха през главата му - само за някой, от които ще кажем: „Като е толкова красива, симпатична и богата, трябва да е много щастлива!... За когото се омъжи, ще го направи най-щастливия човек на света!... Ех, да съм аз този щастливец!”

Това той помисли със страх, защото се чувстваше нищожен! Сети се за своята любима Мими, за която по-рано мислеше, че е красива, но сега му изглеждаше грозна, глупава, проста, невъзпитана... и си помисли: „Как съм можал да я обичам такава?”

Госпожицата почувства острия и брутален поглед на Андрей като пипане. Стана нервна! Изгледа го, но той не разбра възмущението й. Гледаха го с учудване и двамата служители, после тримата: госпожицата и двамата служители. Запитаха Христов: „Кой и какъв е този така невъзпитан господин, който може да гледа така нахално, и да стои в стаята с шапка и балтон?” Христов ги изгледа с упрек и те почувстваха мисълта му: „Той ми е гост, щом аз го търпя такъв какъвто е, кои сте Вие, които се възмущавате?” -Веднага "римата загледаха пред себе си, и Андрей престана да съществува за тях.

Госпожицата почна да докладва: „Господин Христов, ходихме при Учителя”. - Възпитанието й налагаше да употребява „Учител”, вместо господин Дънов, макар да не Го признаваше за Учител. Христов знаеше това, но му даваше особено тълкувание. Той си мислеше: „Госпожицата от приличие приема на думи само Учителя.” Това според него като начало беше добро, после живота щеше да изпълни тази готова в нея форма със съответното съдържание.

Госпожицата продължаваше:

- Той ни покани в кабинета си. Там беше идеално чисто, по-чисто отколкото е в двореца! Ръкувахме се, целунахме Му ръка, казахме Му, че подаръците са изпратени за Вас и Вие Му ги пращате, без да сте взели нито един портокал!

Господин Христов, за първи път виждам човек, който така внимателно и търпеливо да изслушва, да изчаква! Беше много добър и благ! Пита ни кой има при Вас, казах - един господин.

И всички погледнаха Андрей, който слушаше със захлас! Христов му се усмихна, като приятел. Той с погледи, мисли и усмивки... го включваше незабелязано във веригата на царските хора, като всичко, което не му достигаше да бъде приет от тях, той му придаваше, добавяше от своето изобилие на авторитет и кредит.

Учителят ни пожела най-милото нещо на света: „Любовта да ни дойде на гости.” Аз много се зарадвах, защото почувствах направо с душата си пожеланието Му като Божие благословение.

- Разбра ли сега защо те пратих при Учителя? - започна да й обяснява Христов. - Исках да Ви зарадвам с най-големия подарък за Новата година, а ти се нацупи! Друг път да знаеш, да не се цупиш, а да слушаш и да правиш каквото ти кажа! - Пресегна се и дръпна ухото й нагоре галено.

- Ха-ха-ха - почна тя да се смее, сияйнала от радост! - Ще ми дойде любовта на гости! Ще ми дойде любовта на гости! - повтаряше тя. - Ах, господин Христов, да знаете само колко е мила любовта! Учителя е старец, както в приказките: „Добрият старец с хубавата бяла брада!”

- Ще знаеш, всичко каквото казва Учителя - става - прекъсна я Христов. - Отначало може да има малко страдания, но после всичко става добро. Защото, за да бъдеш щастлив, непременно най-напред трябва да бъдеш нещастен! Затова с радост приемай страданията, защото след тях идва щастието.

Неочаквано за всички, Андрей запита:

- Това само за царските хора ли се отнася? - Христов едвам не заплака от умиление, защото Андрей вече очакваше след страданията -радостта и щастието!

-Това е закон! Пред Бога няма царе, няма слуги - всички са равни!

Негови чада, както синовете и дъщерите пред баща си са равни. В едно семейство има 5-6 деца, родителите еднакво ги обичат, но отношенията им към всичките не са еднакви. Най-малките гледат да ги нахранят добре и да ги облекат с топли, но каквито и да са дрехи, може и с преправени от по-големите братя и сестри; учениците обличат в униформи; на студентите правят хубави костюми, дават им и джоб харчлък. Ако пък имат и мома за женене - цялото им внимание е насочено към нея, чудят се с какви по-хубави дрехи да я облекат и нагиздят.

Да бъдеш цар - това е специален университет, да изучаваш специална наука, да бъдеш слуга - това е друг университет, със специална програма. Но в единия или в другия университет, най-важното е ученето. Царят, за да бъде добър цар, непременно трябва да бъде преди всичко добър слуга, и слугата, за да бъде добър слуга, трябва да е цар. И за бъдеще те непременно ще си разменят ролите, защото цар и слуга, това са само роли.

- Как така? - възрази Андрей.

- Много просто - царят е слуга на Бога!

- А пролетариата на кого е цар? - запита нервно Андрей, без да заеква.

- И това ли искаш да ти обяснявам? Слугата е цар на милиардното население на своето тяло, това са клетките на тялото, с които всеки трябва да се обхожда добре, както царя трябва да се обхожда добре с народа си.

Христов говореше. Всички слушаха внимателно, и всеки от свое гледище преценяваха. Андрей си мислеше: „Това са празни приказки, прах в очите на масите! Човек да бъде цар в обикновения смисъл на думата, все е по-добре, отколкото да бъде например разсилен, слуга или работник!...” - Христов хвана мисълта му и отговори:

-Ти и твойте приятели сте против царя, но не отричате и не отхвърляте длъжността цар - всички искате да сте на негово място! Това е много обикновена мисъл, която някой наричат завист.

Андрей се изчерви! Госпожицата достигна до най-трудното място в своя доклад - показа на Христов ябълката, която Учителя беше й дал. Лицето й подчертано показваше недоволство: „Учителя ми даде тази ябълка!”

Двамата прислужници несъзнателно погледнаха своите ябълки, които бяха по-големи и по-красиви от ябълката на госпожицата. Тя хвърли крадлив поглед към техните ябълки, и едвам не заплака!

- Не разбирам, господин Христов, защо тъкмо на мен Учителя даде тази ябълка?! - Тя говореше като най-нещастен човек на света! - Наистина, аз имам ябълки, колкото искам - от всички най-благородни сортове, но защо?... Случайно ли го направи това Учителя, или искаше нещо да ми каже? Още повече, това стана на Нова година! През цялата година да ми върви така!

Тя макар да беше дворцова дама, мислеше като „един от милионите обикновени хора”. Двамата служители със задоволство заслушаха. Христов заговори тържествено:

- Така е, да видиш, че тук не е както в двореца! Учителя прави всичко строго съзнателно, с определена цел и идея. Това, което ти се случило при Него, това е Неговия говор. При Него няма лицеприятие, при Него няма царе и слуги, Той се ръководи от съвсем други идеи.

В двореца ти винаги си първа*, получаваш най-голямото, най-хубавото, най-красивото! Никога не си изживявала състоянието на последния в живота - да получиш най-малкото, най-лошото, най-грозното!... Това беше една празнина в твоя живот, в твоето съзнание. Учителя като ти даде най-малката ябълка, попълни тази празнина. Учителя те въведе в класа на тези, които изучават живота от последното място...

[*Това е принцеса Евдокия - рождена сестра на цар Борис III. - Виж „Изгревът”, т. 20, с. 730-734, 739-745.]

- Това е много интересно и оригинално обяснение! Право да Ви кажа, никога не бих се сетила да помисля така и да си обясня това по този начин - каза тя и се замисли.