Jump to content

Всемирна летопис, год. 1, брой 06


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 1, Брой 6

(1 ноември 1919 г.)

1. Изпитанията на България — Какво ни предстои? — Мъдрост и любов.

2. Нова естетика: 1) Из „Трепети на една душа“ (сонети), от Ив. Толев: I. Тихият глас, II. Раната, III. Странник и IV. България. 2) Гитанджали (край), от Рабиндранат Тагор.

3. Боян Боев. Неотложни реформи в нашето училище. Бъдещото училище.

4. Мистицизъм: I. Блянът на Новалис за „Синия цветец“. II. Граф Калиостро, от Силвен Хо.

5. Беатрис Ерскин. Сведенборг като мистик — Превела от английски Леона Василева.

6. Песни на смъртния: I. Ден пробуден. II. Лъчи ни чакат. III. Дерзай. IV. Моята молитва

7. В недрата на природата.

8. Кабала: Десетте имена на Бога и разумните същества, които управляват планетите.

9. Самуел Р.Уелс. Физиогномия: мъжът и жената (размери, обща форма, полът в чертите, френологически и физиогном. различия, Лафатерови антитези и женствеността на жената (с 7 образи), прев. от английски Вл. Каназирев.

10. Проф. Ю. Нестлер. Хирогномия: 1. Учение за ръката изобщо. 2. Общо за хирогномията. 3. Ръката изобщо. 4. Симетричност на ръката. 5. Ставата на ръката и 6. Тялото на ръката (с 2 образи).

11. К. А. Либра. Астрономия: дванадесетте знакове на зодияка (с няколко чертежи и таблици).

12. Окултна хигиена и медицина: I. Реджиналд Б. Спан — Окултни лечения и лекари (с портрета на Францис Шлатер), II. Студът и полудяването и III. Човекът с две души.

13. Духовна опитност (факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа): I — Отражение на душевните вълнения върху тялото, прев. от немски: Д-р С. Д. II — Молитвата на астронома Кеплер, прев. от руски: К. Иларионов, III — Ясновидство на едно болно момиче в София и IV — Чувствителния барабан

14. Книжнина.

15. Поправка

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЗПИТАНИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

Какво ни предстои? - Мъдрост и Любов

Международното положение на България се оформява, след катастрофалната война, в мъчителни перипетии: части от нейната територия се отнемат, преди още договорът за мир да е сключен окончателно, налагат й се убийствени ограничения в сношенията й с външния свят и се заплашва с финансово-икономическо задушаване. Това са неизбежните резултати от едно безумно управление в продължение на четиридесет години. Българският народ преживява най-страшните изпитания в момента, когато в Париж се чертаят новите условия, в които ще се развива, според късогледите схващания на съвременната дипломация, неговия живот.

Обаче, всъщност, не с тия рамки на договора за мир, които ще насочват нашето развитие. Има много по-велики закони, непонятни още за мнозинството от българската интелигенция и пренебрегвани умишлено от международния ареопаг, които налагат неотразимото си влияние върху еволюцията на човечеството, а същевременно и върху тая на нашия народ. Ние доказахме в редица статии и продължаваме да осветляваме нашето консервативно и тъпо общество, че народите не са нищо друго, освен части от общочовешкия организъм. И понеже тоя организъм, като всеки жив индивид, съществува, действува и се развива по строго определените природни закони, то и неговите части или органи са подчинени на същите закони на развитието. Няма съмнение, следователно, че при действието на тия закони трябва да се запазва хармонията, която наблюдаваме при сътрудничеството и функционирането на самите клетки в човешкия организъм, защото, в противен случай, всяко нарушение на тая хармония причинява една или друга болест. Това е толкова вярно за цялото човечество, колкото и за всеки отделен народ и специално за всяка личност. Заключението от това е, че преди всичко, ние сме длъжни да изучим и разберем добре законите на индивидуалното, общественото, духовното и културното развитие, за да можем да уредим правилно нашия живот и да осигурим на народа си трайно благоденствие и честита бъднина. Тогава и международното положение на България ще се уреди от само себе си и ще се постигне нашия национален идеал, въпреки всякакви противодействия от външни съперници и без да се кланяме на тия или ония земни „богове", както правихме до сега.

Прочее, да започнем от личността. Нека изучим българина всестранно: какво е унаследил той от миналото свое съществуване, какви кармически задължения той има да изплаща и, поради това, какви душевни способности се изразяват в неговия физически, умствен и духовен строеж. Тия исторически и научни изследвания са необходими, за да можем да поставим правилна диагноза на болестта, от която страдат българите, като отделни личности и като народ, и да приложим за тая болест най- ефикасното лекарство. За жалост, истинската история на българския народ е и до днес непозната, в своята дълбочина, за чуждите и наши учени. Това, което те наричат „история", не е освен една повърхностна хронология на събития, от която се правят само наивни умозаключения. Тя не разкрива пред проницателния поглед на любознателния четец нито едно от качествата, които са отличавали българите в тяхното минало, защото никой чужд историк на нашия живот - да не говорим за нашите историци-компилатори - не е вникнал и досега в личността на основателя на Първото българско царство Аспарух или Исперих, не е изучил неговия произход и неговото духовно битие и не се е спрял с достатъчна сериозност да изследва, кой е тоя народ, който той довел и заселил при бреговете на Дунава. Съвременните официални историографи, като не са изучили окултните закони на създаването и развитието на народите, не знаят, че това не са стада, които се движат и лутат несъзнателно по степи, гори и планини, а живи организми, членове на световни раси, които, като звена от една дълга верига, се явяват на земята с известна духовна мисия. И нашият народ, ръководен от Духовния свят, има строго начертана своя мисия, която трябва да изпълни. Но за нея нашите „видни учени" нямат никакво понятие. Те не знаят, например, кои са били известните по-крупни ръководители на българите в Първото и Второто български царства, ония през петвековното ни робство под турците и гърците до политическото ни освобождение, както и някои от най-новите дейци и учители, които сега се подвизават, скромни и кротки по сърце, но велики по дела, за духовно- културното повдигане на българския народ. Кои са били светите Кирил и Методи, кой е бил цар Симеон, цар Борис, кой е бил поп Богомил и неговите самоотвержени съратници и мъченици, кои са били Паисий, Софрони Врачански, Св. Иван Рилски, Раковски, Ботйов, Левски и много др., това е истинска terra inkognita за нашите нещастни историци и книжовници. А като им се каже и докаже, че тия дейци всред българския народ в миналото му, както и ония, които са сега още между живите, са превъплъщения на велики същества от Духовния свят, изпратени за доброто на тоя народ в пътя на неговото развитие, тогава нашите „учени" ще просветнат с истинска светлина и ще разберат, че българският народ действително не е едно стадо от неразумни твари, което може да се стриже и дои за угодата и материалното доволство на алчни управници и заслепено духовенство, но че той е един от органите на Божествения организъм. Веднъж установен този тезис, нам се налага дълг да работим за оздравяването на този орган, както умният лекар действа за изцеляването на някой от органите на физическото тяло.

След тая констатация, ние трябва да пристъпим към научните изследвания на българина от антропологично, френологично, физиологично, хиромантично и астрологично гледище. За тая цел съветваме четците ни да следят внимателно сведенията, правилата и законите, които се излагат в специалните за това отдели на нашето списание. Това са окултни науки, за които в нашите бедни училищни програми още не е дадено подобаващо място. Рано или късно, обаче, това ще стане и сегашното ни хромо учебно дело ще се насочи в правилния път. Но по частна инициатива поменатите научни изследвания са направени и се правят и, ако ни бъде позволено, ние, може би, ще публикуваме някои от резултатите на тия изследвания. При все това, всеки българин, въоръжен с тия знания, може и е длъжен да изучава себе си и другите. И тогава поуката, която ще извлечем, ще бъде само от полза за бъдещето ни като народ. Ние ще узнаем, как, в течение на вековете, се е развивал българинът физически, умствено и духовно, и така ще открием ония негови недостатъци и пороци във всяко отношение, които трябва да се отстранят чрез образованието, възпитанието и управлението, и ония слабо развити способности, които трябва да се усилят, за да може да се достигне една по-висока степен на културно развитие и с това да направим по-голяма крачка към хармонично духовно усъвършенстване.

Като един пример само, ние ще посочим тук за илюстрация на казаното, че у българинът е силно развита наклонността към любостежание и имотност. Въпреки всякакви проповеди на политическите крикуни против частната собственост - а последната, като закон, не съществува в природата, но има само временно ползване от имота - българинът се слави със своята крайна привързаност към земята и изобщо към имота си. Пословично е станало изречението на оня наивен селянин, който е казал, че бил съгласен да се постави границата на българската територия „до неговия стобор". А известни са и многобройните съдебни процеси за един слог между полски имоти, за една педя място, за една леха, за една пътека, за една вада и пр., за които се прахосват стократно повече съдебни разноски, отколкото е стойността на самия къс земя или на самото право, и стават кървави разпри и убийства даже между еднокръвни братя и близки роднини. До такава осъдителна крайност отива българинът в проявата на своето чувство на любостежателност. Тя е изродена в ненаситна алчност. Това е вече душевен недъг, който се изразява и в друго престъпление: кражбата на чуждото. който се е интересувал да хвърли само един поглед върху криминалната статистика у нас, ще се ужаси от броя на делата в съдилищата за кражби по всичките възможни начини: джебчилък, грубчилък, чрез взлом и пр. Малко това: кражбата е вече едва ли не принцип на държавното управление у нас. Една анкета на всички незаконни забогатявания ще ни открие, до какви безподобни размери е разпространено това грозно престъпление. Общ повик е вече, че всички крадат, и чиновници, и не чиновници, от министрите до разсилния. Всеки обществен имот безжалостно се разграбва и даже бива считан глупав и непрактичен оня, който не краде, за да забогатее, а с честен труд изкарва средства за прехраната си. И поради тия кражби през станалите войни настъпиха страшните катастрофи, които бяха неизбежни. А сегашната скъпотия на живота, против която скудоумните български управници се мъчат да се борят с палиативни средства, на какво се дължи? Очевидно, все на тая престъпна наклонност по природа у българина да ограбва ближния, без оглед на последиците и страданията за цялото общество. А професионалното духовенство не върши ли постоянно само възмутителни кражби, като чете молитви срещу пари, и даже като се търгува за това с непросветените богомолци? Нима молитвата, която е една връзка между душата и духовния свят, трябва да се откупва с пари? Нима духовните проповеди или църковните обреди могат да се вършат като едно, възнаградимо със злато и сребро, занятие? Така ли е казал и така ли е проповядвал Христос? Де остава тогава безкористната любов и духовната подкрепа към нуждаещия се брат и ближен? Да, само кражби, кражби и безчестия днес вършат мнозина служители на църквата и с тях възпитават злополучния български народ. Резултатите от това ужасно „възпитание", което уби вярата и религиозното чувство у българина, което от векове го изражда и деградира морално и духовно, са на лице: национални погроми и нещастия!

Ние дадохме само един пример, може би най-релефният, за една престъпна наклонност, развита в голяма и опасна степен у българите: наклонността към посегателство на чуждото, особено на общественото, достояние. Но има още много други природни недъзи и пороци у тях, които трябва да се изтъкнат последователно, да се изследват основно и да се лекуват коренно. Това е една благодарна задача за всеки честен и безкористен обществен деец. Тия лоши качества се проявяват във всичките области на нашия живот и следователно, във всичките социални класи и съсловия. Нашето управление се характеризира с липса на елементарен здрав смисъл, с отсъствие на сериозен ум. Начело на управлението изпъкват не най-умните, най-способните и най-добрите, а най-тъпоумните, най-посредствените и най-безчестните елементи, стига да успеят, със своето нахалство и изпитаните методи, да ескамотират народното доверие. Лъжата и заблудата са ръководещи основни принципи в държавното управление. Цялото ни законодателство е една колосална лъжа, с която се извращава нашия индивидуален, социално-икономически и политически живот. Ако се впуснем да цитираме и разглеждаме поотделно нашите съдебни, социални и финансови закони от Освобождението ни досега, ще се види, че всичко е било нагаждано само по моментни настроения и за удовлетворение егоистичните интереси на отделни личности или политически котерии. С тия закони целият ни живот е фалшифициран издъно и за това нашият народен организъм е заприличал вече на един чудовищен народ, който не живее, а агонизира в страшни конвулсии. Разпокъсан на разни пристъпни организации и зловредни течения, народът ни се намира в постоянна и безплодна вътрешна борба, която изчерпва силите му, необходими за развитието му. Всичките изкуствени опити, направени досега за пълното обединение на разните противоположни групи, не доведоха до никакъв практически резултат. Предполагаше се, например, чрез въвеждането на съразмерната изборна система да се постигнат две главни цели: първо, чрез осигуряване представителството на малцинствата, да се даде вярно отражение на избирателното тяло в законодателното събрание и второ, да станат неизбежни коалиционните правителства у нас, с което, чрез взаимен контрол и разбиране на групите, от които те ще изхождат, да се повдигне морала в управлението и така да се подготви, и ускори процеса на сливането между същите групи. Обаче, и тая реформа на българска почва не даде очаквания плод.

Крайно време е да се самоосъзнаем и да изберем правия път на божествената мъдрост и любов. Трябва да бъдем мъдри в нашия индивидуален живот, като прилагаме винаги в своите постъпки великото правило, завещано ни от Христа: да правим на другите това, което желаем и те да правят нам. То е правилото на себеотричането, основата на социалната солидарност и любовта. Него трябва да приложим и в обществения, политическия, духовния и културния живот. То ще ни поведе тогава към един неминуем и многожелан резултат: обединението на обществените течения, въз основа на принципа на братството и взаимното разбиране. А веднъж отстранена тая пакостна разпокъсаност на народа, причинена от алчност болезнени лични амбиции и вражди, ние ще можем да пристъпим вече към най-съществените реформи в управлението. Така ние ще вървим логично и разумно към постигането на общото благо: чрез подобрение на морала на личността към едно правилно обществено развитие и управление. Културата на братството е културата на бъдещето; в служба на нея трябва да положим нашия ум, нашето сърце и нашата воля!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из „Трепети на една душа“

(сонети),

ТИХИЯТ ГЛАС

* * *

Чул ли си, братко, във миг някой труден,

нежният шепот на тихия глас?

О, какъв свят лъчезарен и чуден

той ни открива внезапно тогаз!

*

Свят без въздишки, без робски окови,

царство на волност и щастье безспир,

жилище ново със радости нови -

цяла вселена на правда и мир!

*

Милият говор на тихия глас,

колко съкровища крие за нас!

И как се лей кат балсам във душата! ..

*

Вслушвай се, братко, в последния час

в тайния глас! Той е мощният глас,

зов за живот - за живот в небесата!

* * *

СТРАННИК

Похлопах на вратата на твоя светъл дом,

о сияйна хубавице... Излей, деннице,

зарите си в тъмата на странник клет и хром,

скиталец жалък по света!...

*

Виж, рани по краката: път стръмен, каменист

минах за теб, сестрице... О грей, звездице,

и разпилей тъгата със образа лъчист

на ангелската красота!...

*

И нека в вечна младост безкрайна сладост

от Слънцето да пием - да я изпием!

Побързай! Аз съм веч готов!

*

Тогаз ти ще познаеш по ведрото лице,

че аз съм половина от твоето сърдце,

че мойто име е - Любов!...

* * *

РАНАТА

И ден, и нощ аз търся те суетно,

о мое свидно, миличко сърдце,

и викам, и зова те безответно,

но праздни са трептещите ръце...

*

Къде летиш, дете незабравимо?

В кой мир блести блажения ти лик?

Или те късат йощ неотразимо

болежки зли, мой мили мъченик?

*

Не знам, в кои чертози необятни,

в какви лъчи - одежди непонятни -

витае властно чистият ти дух.

*

Но твоят страшен писък, жертво свята,

и днес с отрова пълни ми душата,

и досега раздира моя слух! ..

* * *

БЪЛГАРИЯ

"При вавилонските реки седнахме и плакахме, кога поменахме Сион"...

Пс. 137

След кървав пир и ликованья шумни,

Българио, аз виждам твоя срам,

и чувам на чадата ти безумни

плача пред поругания ти храм...

*

Но тоя плач на роби вавилонски

не ще укрие грозния разврат!...

Или ще екнат песните сионски

над съсипните над пламтещи ад -

*

и ти тогаз, Българио разбита,

ще светнеш пак доволна и честита,

властителка на своите съдби -

*

или ще гръмне мщение правдиво

и твойте младенци немилостиво

о камък ще удари и разбий!

Иван Толев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Рабиндранат Тагор.

ГИТАНДЖАЛИ

(Жертвени песнопения)

(Продължение от кн. 5 и край)

84.

Мъката на разединението се разпространява по целия свят и поражда неизброими образи в безкрайното небе.

Тъгата на разединението цяла нощ гледа в мълчание от звезда към звезда и ражда съзвучие посред шумящите листа в дъжделивия здрач на юли.

Скръбта, която обхваща всичко, се вселява в любовта и желанията, в страданията и радостите, тя вечно тае и

се разлива като песен в сърцето на поета.

85.

Когато войниците за пръв път излязоха из чертозите на своя повелител, де скриха те своята мощ? Де бяха техните принадлежности, тяхното оръжие ?

Те изглеждаха бедни и безпомощни, и стрелите се сипеха като град върху тях през този ден, когато те излязоха из чертозите на своя повелител.

Когато войниците се връщаха в чертозите на своя повелител, де скриха те своята мощ?

Те захвърлиха меча и хвърлиха лъка и стрелата; мирът беше на техните чела, — те оставиха плодовете на своя живот далеко зад себе си през този ден, когато те се връщаха в чертозите на своя повелител.

86.

Смъртта, Твоята прислужница, е пред моите врата. Тя е преплувала през незнайно море и е донесла Твоя зов в моето жилище.

Нощта е тъмна и страх пълни сърцето ми, но аз ще взема светилника, ще отворя вратата й и ще я приветствам с поклон. Защото пред моята врата е Твоята вестителка.

Аз ще се преклоня пред нея със скръстени ръце и със сълзи. Аз ще се преклоня пред нея и ще положа пред краката й съкровищата на моето сърце.

Тя ще се върне обратно, след като изпълни Твоята заповед и помрачи моето утро; и в моята запустяла къща ще остане само моето напуснато тяло, като последна моя жертва на Тебе.

87.

С угасваща надежда аз ходя навсякъде из своя дом и я търся, но никъде я няма.

Моята къща е малка и това, което веднъж излезе из нея, не ще се върне никога.

Но безкрайно е Твоето жилище, Властителю мой, и, търсейки нея, аз дойдох пред Твоите врата.

Аз стоя под златния балдахин на Твоето вечерно небе и отправям към Тебе своите страстни погледи.

Аз дойдох до предела на вечността, дето нищо не изчезва,—ни надежда, ни щастие, ни чертите на лице, което гледаш през сълзи.

О, потопи моя опустошен живот в лоното на този океан! Дай ми да почувствам загубената сладост от допирането до вселената!

88.

Божество на разрушения храм! Скъсаните струни на Вина не ти пеят вече хваления. Вечерните камбани не възвестяват вече времето за служене на Тебе. Въздухът е тих и безмълвен около Тебе.

В Твоето напуснато жилище вее пролетен благоуханен вятър. Той носи и вест за цветята — цветята, които не ти донасят вече.

Твоят някогашен служител се скита и досега и жадува за милости, които не може да получи. В вечерния час, когато светлината и сянката се смесват с тъмата на праха, той, уморен, се връща при разрушения храм с жажда в сърцето си

Много празнични дни минават в мълчание за Тебе, Божество на разрушения храм. Много молитвени нощи минават без запалени светилници.

Много нови изображения са създадени от изкусни майстори и сетне, когато им дойде времето, хвърлени в свещения поток на забравата.

Божеството на разрушения храм пребивава без служители във вечно пренебрежение.

89.

Не се чуват по вече гръмки, шумни речи от мене — такава е волята на моя повелител. Отсега аз ще говоря с шепот. Речта на моето сърце ще зазвучи като тиха песен.

Хората бързат да отидат на Царския пазар. Всички купувачи и продавачи са вече там. Но аз получих необикновен отпуск, посред ден, в най-големия разгар на работата.

Нека разцъфнат цветята в моята градина, макар да не е ударил още часът, и нека пчелите почнат своето лениво бръмчене.

Много часове прекарах аз в борба между доброто и злото, но сега приятелят на моите празни дни скланя моето сърце към себе си, и аз не разбирам, защо е този зов към целта, която няма смисъл?

90.

В деня, когато смъртта похлопа на твоята врата, какво ще й предложиш ти?

О, аз ще туря пред своята гостенка пълната чаша на моя живот. Не, аз няма да я пусна с празни ръце.

Всичките сладки плодове на моите есенни дни и летни нощи, цялата жътва и всичко, което съм спестил през своя пълен с труд живот, аз ще сложа пред нея при свършека на моите дни, когато тя похлопа на моята врата.

91.

О, ти последно осъществление на живота, смърт, моя смърт, ела и ми пошепни !

От ден на ден аз те чаках; зарад тебе аз понасях радостите и скърбите на живота.

Всичко, което съм аз, което аз имам, на което се надявам, и цялата моя любов, — всичко вечно и неволно се е стремило към тебе.

Цветята са сплетени, венецът е готов за младоженеца. След венчаването, годеницата ще напусне своя дом и сама ще срещне своя господар в мълчанието на нощта.

92.

Аз зная, че ще дойде ден, когато моят поглед няма вече да види тази земя, и животът ще ме остави в мълчание, като хвърли последната завеса върху моите очи.

А звездите ще бдят нощя, и утрото ще настъпи, както по-рано, и часовете ще текат като морски вълни и ще носят тъгите и радостите.

Когато аз мисля за края на моите мигове, тяхната преграда се руши и при светлината на смъртта аз виждам твоя мир с неговите съкровища. Най-последният дял е прекрасен там, прекрасен е най-презреният живот !

Това, за което аз напразно мечтаех, и това, което достигнах, нека ме отмине. Дай ми само онова, което аз отхвърлих и презрях.

93.

Аз получих отпуск. Пожелайте ми щастлив път, братя! Прощавам се с всички и заминавам.

Ето, аз връщам ключовете от моята врата — и се отричам от всичките си права върху моето жилище. Искам от вас само няколко ласкави думи.

Дълго бяхме съседи ние, но аз получих по вече, отколкото бих могъл да дам. Ето наближава да съмне и светилникът, който озаряваше моя тъмен кът, догаря. Чувам зов и тръгвам по своя път.

94.

Когато тръгна, пожелайте ми щастие, приятели! Небето е пламнало от зората и пътят ми ще бъде прекрасен.

Не питайте какво ще взема със себе си. Аз тръгвам на път с празни ръце и със сърце, пълно с надежда.

На главата си ще поставя брачен венец Не е за мене тогата на странник, и макар по пътя да ме чакат опасности, аз не чувствам страх.

Когато моят път бъде привършен, вечерната звезда ще изгрее и скръбни ноти на вечерни мелодии ще зазвучат пред вратата на Царя.

95.

Аз не помня онзи миг, когато за пръв път съм прекрачил прага на този живот.

Каква велика сила ме е накарала да се разтворя в това велико тайнство, подобно на горска пъпка в полунощ?

Когато сутринта видях светлина, аз почувствах изведнъж, че не съм чужд в този свят, че незнайното, което няма име, ни образ, ме е приело в своите обятия в образа на моята майка.

Също тъй и в часа на смъртта това незнайно ще се яви като отдавна познато. И понеже обичам живота, аз зная, че ще обикна и смъртта.

Детето плаче. когато майката го отмахва от дясната ненка, но след минута се утешава, когато намира лявата.

96.

В часа на моята раздела със земята, нека прощалната моя дума да бъде: това, което видях, не може да се сравни с нищо.

Аз вкусих от скритата сладост на лотоса, който цъфти в този светлоносен океан и — блажен съм: нека това бъде моята прощална дума.

В тази безкрайна смяна на форми участвах и аз и тука аз видех лика на Тогова, който не знае форма.

Цялото ми тяло и всичките мои членове потръпнаха от допирането на неосезаемото; и ако краят трябва да дойде, — нека дойде, и нека това бъде моята прощална дума.

97.

В играта с Тебе аз никога не питах кой си Ти ? Ни радости, ни страх не знаех аз, и моят живот течеше бурно.

В ранна сутрин Ти ме будеше като другар и ме водеше от една радост към друга.

През онези дни аз никога не вниквах в смисъла на песните, които Ти ми пееше. Моят глас само долавяше напевите и сърцето ми отекваше на тях.

Сега, когато времето за игри е минало, какво зрелище стои пред мен? Светът, навел погледи пред Твоите нозе, в страх стои пред Тебе с всичките свои безмълвни светила.

98.

Аз ще Те украся с трофеи — венците на моето поражение. Не е по силите ми — да се скрия от непобедимия.

Аз добре зная, че моята гордост ще бъде сломена, животът ще скъса своите окови в безмерна мъка, и моето опустошено сърце ще заридае с песен, като празна тръстика, и камъкът ще се стопи в сълзи.

Аз добре зная, че многочислените листчета на лотоса не ще бъдат затворени всякога и съкровището на неговия мед ще се отвори. Поглед ще се отправи от синьото небе върху мен и ще ме покани на мълчание. Нищо не ще ми остане тогава, нищо — и смъртта си ще приема аз до Твоите нозе.

99.

Когато аз оставя кормилото, ще дойде време да го вземеш Ти. Което трябва, ще бъде направено. Борбата е ненужна.

Тогава, сърце, примири се мълчаливо със своето поражение. И за щастие считай тихо, тихо да стоиш там, дето ти е предназначено.

Моите светилници гаснат при всяко подухване на вятъра и, когато се опитвам да ги запаля, аз забравям всичко останало.

Но аз ще бъда мъдър този път и ще чакам в тъмнина, постлал на пода своята рогозка; и когато Ти бъде удобно, Господи, мълчаливо ела и седни тук.

100.

Аз се впущам в глъбината на океана на формите, с надежда да намеря най-съвършения бисер на безформеното.

Свърши се плаването от едно пристанище до друго в моята разбита от ветровете лодка. Отдавна минаха онези дни, когато аз считах за щастие да се нося по вълните.

И сега аз жадувам смърт в безсмъртното.

В разкошните чертози на неизмеримата бездна, дето се ражда музиката на беззвучните струни, аз ще взема арфата на моя живот.

Аз ще я настроя за винаги и когато изтръгна последния ридаещ звук, ще я положа, безмълвна, до нозете на безмълвния.

101.

Цел живот Те търсеха моите песни. Те са, които ме водеха от една врата към друга, и чрез тях аз постигах света.

Те са, които ме учеха на всичко; те ми показаха тайните пътища, те откриха на моя поглед много звезди по небосклона на моето сърце.

Цел ден те ме водеха между тайнствата в страната на насладите и мъките. Към кои двери те ме доведоха вечерта, в края на моето странстване?

102.

Аз се похвалих пред хората, че Те познавам. В всичките ми работи те виждат Твоя образ. Те дохождат и ме питат: „кой е Той?“ Аз не зная какво да им отговоря. Аз казвам: „наистина, не мога да кажа“. Те ме ругаят и отминават с презрение. А Ти гледаш и се усмихваш.

В песни аз влагам моята повест за Тебе. Тайна пълни сърцето ми. Те дохождат и ме питат; „кажи ни смисъла им“. Аз не зная какво да отговоря. Аз казвам: „Ах, кой знае какво значат те!“ И тези, които ме питат, със смях и злоба отминават по своя път. А Ти гледаш и се усмихваш.

103.

В едничък привет към Тебе, Господи, нека се разтворят всичките ми чувства и да докоснат този свет при Твоите нозе.

Подобно на дъждовен юлски облак, низко надвиснал над земята под бремето на неизлятата влага, да се преклони душата ми пред твоите двери в едничък привет към Тебе.

Нека моите песни слеят всичките си съзвучия в един потик и да потекат в морето на безмълвието в едничък привет към Тебе.

Като ято тъгуващи за родината си жерави, които ден и нощ летят към своите планински гнезда, целият ми живот да се устреми към своята вечна обител в едничък привет към Тебе.

КРАЙ.

Петербург, 1917.

Преведе: Сава Чукалов.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Боян Боев.

Неотложни реформи в нашето училище

Бъдещото училище

„Дайте най-добри условия на детето!“

П. К. Д.

Д-р Рудолф Щайнер казва, че окултизмът е практическа наука, и ще се оцени както трябва, когато намери приложение във всички области на живота. Някои имат съвсем криво схващане по този въпрос. Те обосновават това свое схващане така:

„Окултизмът, поради своето естество, е една отвлечена философия, съвсем отдалечена от реалните нужди на човечеството. Той изследва невидимия свят и невидимото естество на човека. Като почнем да се занимаваме с духовния мир, ние може-би задоволяваме нашата любознателност, но колко е далеч една такава философия от живота, далеч от „житейските суети“! Чрез окултизма човек почва да хвърчи в облаците. Не е ли опасно той да забрави, че с двата си крака се намира на земята всред суровата действителност, за която трябва да държи сметка? Днес има много назрели обществени въпроси. Особено след последните събития, които разтърсиха издъно обществения организъм, трябва да се вземат бързи мерки. Като почнем да се занимаваме много с онзи свят, ще се отчуждим твърде от този, и с това ще станем неспособни да разрешим задачите, които самият живот ни налага. А щом една философия не може да разреши тези задачи, тя не е ли безполезна за днешното време?“

На горното може да се отговори така:

Преди всичко, трябва да се каже, че окултизмът не е плод на философски спекулации, защото съдържанието на окултизма са фактите,  добити чрез опит и наблюдение. Окултистът е твърдо убеден, че без да се изследва самата действителност, която ни заобикаля, не може да се получи правилен отговор нито на един от въпросите, които вълнуват човешкия дух.

Не ще съмнение, колкото нашите познания за действителността са попълни, толкоз сме по-способни работници в нея. Но окултизмът казва, че само материалистичното й изследване не ни запознава с нея, защото тя си има и духовна страна. Действителността има две страни : физическа и духовна. Изследването само на едната страна ще ни даде едностранчиво познание за действителността.В същност, дълбоките причини на всичко съществуващо, дълбоките пружини, коренът на всички явления се крие в духовния мир. Без да се изучат духовните закони, не може да се разбере човекът, а и целият живот. Разбира се, окултистът не пренебрегва и материалната страна на явленията. Тях изучва с всичкото внимание. Той с уважение се отнася към резултатите, до които е дошла днешната наука. Само че окултистът отива по-нататък, като изучва и духовната страна на явленията. Ето защо само чрез окултизма може да се достигне до пълно и всестранно разбиране на живота.

И така, не само че окултизмът не ни отклонява от нашите преки задачи в живота, а напротив, той единствено е в състояние да ни направи наистина практични, способни работници в този живот. И така, като изучваме, с помощта на окултизма, духовния свят, ние по-добре разбираме видимият. Тогаз ние по-добре разбираме и нашите задачи в него. Окултистът не само че не хвърчи в облаците, но, напротив, той е най-големият реалист.

„Знанието е сила“, — е казал Бекон. Само знанието ще ни помогне да поставим правилно целите си във всяка област на живота. Само то ще ни посочи и най-целесъобразните средства за постигане на тези цели А такова дълбоко познание за нещата може да ни даде само окултизмът.

Да вземем за пример медицината. Днешната официална медицина счита физическото тяло на човека за целия човек и затова изучва болестите само с физически средства за изследване. Обаче, според окултизма, видимото човешко тяло не е целият човек, а само част от неговото естество. Днешната медицина не подозира съществуването на невидимата страна на човешкото естество. Разбира се, аксиома е, за да лекуваме човека, трябва по-рано да изучим неговото естество, а ако не изучим скритата страна на човека, ние не го познаваме. Днешната анатомия изучва с ножа и микроскопа устройството на стомаха, черния дроб, сърцето, белия дроб, мозъка и пр. Обаче, в тези органи работят духовни сили, и то във всеки орган работят особени духовни сили. За да разберем естеството на тези органи, не е достатъчно да изучим само тяхното физично устройство, но и духовните сили, които се крият зад материалните форми. Тук се туря основата на окултната анатомия. Също така, за да разберем естеството на болестите, трябва да прибегнем до окултизма. Материализмът не знае за духовните причини на болестите и изобщо за духовната страна на болестите. Лекарят трябва да изучи и това. Така се туря основата на окултната патология. А окултната анатомия и окултната патология заедно турят основата на окултната медицина. Успехите, до които е достигнала медицината днес, са големи. Обаче, все пак тя се намира още в първите крачки на своето развитие. Предстои голям подем на медицинската наука. Съвсем нови схващания ще зацаруват в нея в бъдеще. Медицината ще застане на краката си, когато се хвърли върху медицинските въпроси светлината на окултизма. От този пример се вижда, колко практическа наука е окултизмът. Като друг пример можем да вземем възпитанието. Вътре в човека живее божествена искра. Божественото, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се прояви. Това ще стане с течението на еволюцията. В една легенда се разправя, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това. Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел“.

Всяка детска душа е диамантена рудница. Това трябва да се запише със златни букви в педагогиката. Ролята на възпитателя е да разкрие тези съкровища, които лежат скрити в детската душа. Поради божественото естество на човешката душа, поради божествените заложби, скрити в нея, ние можем много да направим с помощта на възпитанието, ако то бъде поставено на правилни основи.

Коя наука е най-важната спомагателна наука на педагогиката? Разбира се, психологията. Всеки един педагог предварително трябва грижливо да изучи детската психология. Той трябва да разбира детската душа, която ще възпитава. Обаче, днешната психология достатъчна ли е, за да разберем детската душа? Днешната психология съдържа много ценни истини, но тя не ни дава пълни познания за душата на детето. За да познаваме последната напълно, трябва да я изучим с помощта на ясновидството. Така се туря основа на науката, наречена окултна психология Както днешната психология е основа на днешната педагогика, така окултната психология ще бъде основа на новата педагогика. Бъдещето училище ще се съгради върху тази нова педагогика.

Материалистът-педагог, като не е изучил по-дълбоко детската душа и окултните закони на нейното развитие, не може да знае истинските й нужди, не е в състояние да посочи истинските средства за постигане на дадена възпитателна цел. Както чрез окултизма ние разбираме човека, така чрез окултната детска психология ние почваме да разбираме детето. Окултната психология може да ни каже, в какво състояние се намират физическото и невидимите тела на човека в разните периоди на детския живот.

Как ще можем да възпитаваме детето, ако не го познаваме, ако сме в пълна тъмнина по отношение на детската душа! Ако ни поверят някое деликатно тропическо растение, ние трябва да знаем, при каква температура трябва да го държим, от какво осветление и от колко влага има то нужда, кога и как трябва да се разкопава наоколо му и пр. Ако няма човек тези познания, то ще увехне в ръцете му, въпреки всички негови добри желания и старания.

Сега някой може да запита: „Как окултизмът ще докаже своите истини?“ Има начини, по които те могат да се докажат. За целта е нужно само човек да се заинтересува и да изучи окултизма. Тогаз ще види и доказателствата. По този въпрос ще има няколко статии в следните броеве на това списание.

Възпитанието на детето почва от периода на бременността. Този период е от голяма важност. Не е безразлично, какви настроения, какви мисли има майката през този период. Трябва винаги да помним, че мисълта е сила. В това се убеждаваме всеки ден. Физиономията е огледало на душата. Истинският психолог би могъл да прочете естеството на мислите, които храни човек, по физиономията му. Мислите, чувствата, настроенията влияят не само върху лицето, но изобщо върху цялото тяло. Един пример. В средните векове някои вярващи, които прекарвали по цели часове на молитва пред Разпятието, като живо си представяли раните Христови и страданията Му при забиването на гвоздеи в тялото Му, най-сетне добили същите тези белези по тялото си на съответните места: по ръцете, краката, челото и пр. Представителите на западната църква, като са мислили, че тези белези, наречени стигмати, са израз на особено благоволение от Бога към тези лица, са ги провъзгласили за светии. Тук няма нужда да прибягваме до свръхестествено обяснение, когато може да се намери естествено обяснение — психологическо: върху техните тела е влияела тяхната собствена мисъл.

Жената в периода на бременността чрез своите мисли и настроения ще влияе върху младенеца, ще влияе както върху неговото тяло, така и върху неговия характер. Когато майката е бременна, не трябва да е гневна. Гърците са заобикаляли жените с добри образи, когато са били бременни. Обаче, и те не са създавали всички добри условия около майката. Жената, когато е бременна, трябва да усеща, че мъжът й е справедлив, че той културно стои високо. За жената, когато е бременна, нейният мъж трябва да е идеал; тя трябва да вижда в него добри черти. Тя никога не трябва да бъде духом неразположена през този период. Когато жената стане бременна, и се сърди на мъжа си, че той я е направил нещастна, то детето ще бъде лошо, нещастно.

Когато детето бозае от майка си, магнетическа сила излиза от майката и преминава в детето. Тази магнетическа сила възпитава и усилва детето. Друга една жена не може да замести майката в това отношение. И друго: майката никога не трябва да се гневи, когато кърми детето си. Днес хората не внимават, какво влияние може да произведе майката с млякото си върху детето.

Семейството и педагозите грешат по отношение на храната, която трябва да се дава на младото поколение. Разбира се, ние никого не обвиняваме, понеже тази грешка става поради незнание на окултните истини. Но в бъдеще, когато окултизмът поеме върху себе си задачата да реформира училището и изобщо възпитанието, ще реформира преди всичко хранителния режим на детето.

Некои може-би мислят, че окултистът, като изучва духа, пренебрегва тялото, не му отдава никакво значение. Тъкмо противното е вярно. Окултизмът винаги твърди, че изучаването на духовната страна на битието не значи, че материалното трябва да се презира. Окултизмът знае, че тялото е инструмент на духа, и то е важно именно като инструмент. Не е безразлично, в какво състояние се намира тялото. Колкото по-добра е цигулката, толкоз по добре ще може музикантът да прояви своето изкуство. За да имаме във физическия свят високи преживявания, трябва да имаме физическо тяло (и в частност — физически мозък), което да е възприемчиво към висши духовни влияния. Физическият мозък, ако е груб, няма да бъде чувствителен към влиянията, които идат от висшите мирове. Каква ще бъде материята на нашето тяло, — дали по-груба или по-нежна, по-финна, — това зависи от много възпитателни фактори, между които и от храната. Днес хората мислят, че храната влияе само в здравословно отношение върху човека. Но даже и така да беше, пак се греши днес, понеже храната, с която се храни сега детето не е най-здравословната. Вредата от днешната храна се увеличава, като се има пред вид, че храната влияе колкото върху здравето на тялото, толкоз и върху проявата на духовните способности на човека.

Идеалната храна за детето е вегетарианската, безмесната храна. Тая храна е идеална и за възрастния, но това е още по-вярно за детето, понеже неговите органи са нежни и се намират в периода на формирането, и затова са най-податливи както на добри, тъй и на лоши влияния. След като се пропусне периода на оформяването на детските органи (до седмата година), пак е важно, на какви влияния подлагаме тялото, но пропуснатото през периода на оформяването не може да се навакса вече.

Защо окултизмът предпочита вегетарианската храна пред месната? Има три основания за това: 1) чисто здравословни, хигиенични, 2) морални и 3) духовни.

Онзи, който иска да се запознае с хигиеническите основания на вегетарианството, нека проследи най-новата медицинска литература. Най-новата медицина в лицето на свои видни представители признава вече факта, че вегетарианската храна е именно храната, която съдейства за човешкото здраве.1) Най-новите изследвания доказват, че месната храна съдържа пикочна киселина, която вкарваме в тялото си при храненето. И тази пикочна киселина отравя тъканите на тялото, изражда ги и с това ги прави податливи към всевъзможни болести. Един организъм, който не е отровен от такава пикочна киселина, е неподатлив на болести. Д-р Хейг казва: „При състезанието за едно обикаляне около Берлин, което съставлява 15 немски мили (през 1898 година), първите шест победители се оказаха вегетарианци. Най-добрият любител-пешеходец в Англия на дълги и къси разстояния — Г. У. Олей — е вегетарианец. Също така вегетарианец е и всесветският играч на тенис X. Майлс. Също и известният американски пешеходец Милер при голямата си победа в шестдневно надтичване е живот съгласно изложената тук диета („Диета и храна“, стр. 26—27).

Някои мислят, че човек не трябва да остави месната храна, понеже тя била естествена за човека. Това не е вярно, Човек по числото и формата на своите зъби, по своите черва, стомах и пр. напълно прилича на човекоподобните маймуни. Това никой не може да отрече. А какви са логическите заключения от това ? Човекоподобните маймуни са плодоядни животни; следователно, и сравнителната анатомия говори, че най-естествена храна за човека е растителната (зеленчуци и плодове).

Който иска да се запознае с моралните основания на вегетарианството, нека прочете книгата „Етика на храната“ от Христо Досев, издание на „Възраждание“.

Духовни основания са тези: животните имат астрално тяло, което е носител на животинските страсти, инстинкти, похоти и пр. Понеже астралното тяло прониква физическото, то и месото на животните е снабдено с аналогически груби, низки трептения, които се предават на човека, който се храни с него. Значи, месото е напоено с трептения, които отговарят на животинските страсти и похоти. Растенията не притежават астрално тяло, и затова са чисти в това отношение. Именно по тази причина месото загрубява, понижава характера на човека.

Това мнозина са забелязали. Напр. Лозински говори за една майка, която се оплаквала, че децата й били груби, постоянно се карали и биели. Тогаз той я посъветвал да измени храната им, — да им дава само вегетарианска храна. След като тя практикувала известно време вегетариански режим в къщи, похвалила се, че децата й се променили: станали кротки, добри, милостиви, с нежни обноски.

Още Жан Жак Русо е съзрял тази полза от вегетарианството и за това в своя „Емил или възпитанието“ е на мнение, децата да се хранят с растителна храна. Ето какво казва буквално Русо по този въпрос:

„Като едно от доказателствата, какво месната храна не е свойствена на човека, може да се посочи на равнодушието, което имат децата към нея, и на предпочитането, което те винаги правят на зеленчуците, млечните ястия, плодовете и т. н. Извънредно важно е да не се извратява този природен вкус и да не се правят децата месоядни, ако не заради тяхното здраве, то поне заради техния характер, защото, обяснявайте както искате това, несъмнено е, че тия, които обичат много месото, биват хора жестоки, жестокосърдечни. Това наблюдение се е потвърждавало във всички страни и във всички времена. Диваците са въобще жестоки, и тази жестокост има за свой източник не тяхната природа, а храната. Те ходят на война като на лов и постъпват с хората така, както ние постъпваме с мечките. Големите престъпници, когато се готвят към убийство, пият кръв, за да се закалят. Омир представлява циклопите, които ядели месо, като страшни чудовища, а лотофагите (които се хранели с лотоси — един вид растение) за такъв приятен народ, че всеки, който имал с тях работа, веднага е забравял всичко, даже своята родина, и оставал да живее посред тях („Етика на храната“, стр. 129—130).

Всички видни окултисти от най-старо време до днес са били за вегетарианството. Това не е случайно. Напр., Питагор в своята прочута окултна школа в южна Италия е бил въвел вегетариански режим.

Голяма грешка правят родителите, като дават на детето месна храна. Ако искат те да имат деца, чиито мозъци да са възприемчиви към по-висши духовни влияния, ако искат да ги избавят от всяка грубост, жестокост в характера, ако искат да ускорят тяхната еволюция, трябва да ги хранят с растителна храна. Месото забавя еволюцията на детето.

Учителят трябва да научи учениците преди всичко, как да се хранят, кои храни са здравословни и кои не. После учителят трябва да научи учениците, как да дишат.

„Дайте най-добри условия на детето! “ Кои са тези условия? Хранете детето с плодове. Малките деца, ако се хранят само с плодове, не им трябва друго възпитание до седмата година.

В бъдеще окултизмът ще каже още по-големи подробности по въпроса за храненето.

Това, което казахме за месната храна, се отнася в още по-голяма степен за спиртните питиета. Виждал съм бащи, които дават на своите деца вино, ракия, коняк и пр., и то на такива малки деца, че главите им даже не се виждат над масата. С спиртните питиета се поставя един голям камък на пътя на духовното развитие на човека. А колко повече те ще влияят вредно върху крехкия, нежен детски мозък! Те спират еволюцията на детската душа. Те пречат за проявата на божествените й свойства! Родителите искат децата им да проявят възвишени душевни качества. Тогаз нека не им дават никак спиртни питиета, за да не похабавят по този начин всичките им добри заложби.

Детето носи със себе си от миналото духовен капитал. Сега ролята на възпитателя е двойна2). Той трябва да създаде такива възпитателни условия, щото:

1) всичкият този духовен капитал, който носи детето от миналото си прераждане, да може да се прояви;

2) да се отиде по-нататък в еволюцията на детето, т. е. да се увеличи духовният му капитал. С лоши възпитателни условия, между които е употребяването на месо и спиртни питиета, се пречи не само за второто, но и за първото. Значи, често с лоши възпитателни условия може да се попречи за проявата даже на тези дарби, които детето носи със себе си вече готови от миналото си прераждане. Много такива дарби по този начин би останали в спящо състояние, и може би ще чакат за проява някое следващо прераждане.

Казаното за периода на бременността и за храната на детето се отнася повече за семейството, отколкото за училището. Наглед това няма свръзка със заглавието на статията.

Но преди да разгледам училището като възпитателен и образователен фактор, трябваше да се спра на горните въпроси, понеже за учителя, за училището съвсем не е безразлично, какви деца му идат от семейството За учителя е много важно, възпитанието в дома да бъде поставено на правилни основи. С това се улеснява работата на учителя: училището гради върху основите, съзидани в дома.

(Следва).

____________________

1) От книгите на български могат да се прочетат по този въпрос сладните : 1) Д-р А. Кингсфорд: Научните основи на вегетарианството; 2) Д-р А. Хейг: Диета и храна; 3) P. X. Хуелдон: Бъдещата храна; 4) Д-р Мюлер: Как да си запазим здравето и повърнем изгубената младост. Първите три са издание на книгоиздателство „Възраждане“, улица „Ботев“, № 13—София, а последната е издание на Ст. Атанасов — София.

2) А когато, както е у нас, самите учите ти и възпитатели, в грамадното си мнозинство, са отчаяни месоядци и любители на спиртните питиета ? — Б. Р.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

МИСТИЦИЗЪМ

I.

Блянът на Новалис1) за „Синия цветец“

Отдавна е забравена истината относително естеството на бляна. Може би сега тя е известна само на пустинниците, блуждаещи в сърцето на Арабия или насядали по брега на свещения Ганг.

Известна е там, но не и на нас.

Обаче, макар и рядко, и в Европа се появяват личности, в които напълно се проявява кристализиралия блян.

Новалис е един от тях.

След прочитането на неговия роман „Хайнрих фон Офтердинген“ всеки с трепет се запитва: „Нима блянът е откровение на истинско реалното?!“

Може би това не е отдавна забравената истина, но все пак това е една мисъл, значението на която познават всички мистици.

Душата на Новалис е проникнала в най-тъмните глъбини на бляна, тя е блуждала с метеорен блясък в отвъд световете, видяла е в светли окраски Вечните Закони и след всичко това, угнетена от положението, в което е поставена, създала е символът, в който е вложила себе си, — създала е „Синият цветец“.

Той е най-фантастичното и най-дивното творение на Новалис. Той е кристалният блян на една романтична епоха, която пожела да замени прозаичната действителност с царството на фантазията. Стремежът към него е израз на най-чистия поетически мистицизъм.

Необяснимо е, вследствие на каква асоциация е създаден тоя символ, който концентрира в себе си всички мистични и романтични блянове, които биха могли да прелетят в душата на един поет.

Синият цветец е раснал и се е развил в тъмни северни лесове, в светлика на лунното сияние, облян от сълзите, които тъй буйно бликат в „Химна на Нощта“. Неговия зародиш се крие в златокъдравата главичка на София Кюн. Историята на една мистична любов даде съдържанието на един роман, в който за пръв път светът вижда неземни проблясъци. Чудесното в него е основа на живота, а не призрачен летеж.

София Кюн е всичко за Новалис.

„Детският шепот на тая девойка му разясни загадката, която крие универсалът“, говори Хайлборг. И това е истина.

В живота съдбата не ги раздели, но и със смъртта тя не стори това. За Новалис, София никога не е била мъртва. Той до края на своя живот е живял с нея, въпреки че тя много по-рано от него е била положена в хладния гроб.

И върху тоя малък гроб именно за пръв път през вековете изникна Синият цветец.

Както Данте прекара целия си живот с мисълта за оная божествена девойка, която бе срещнал на празника в Фолко Портинари, тъй и Новалис през целия си живот не се раздели от неземната блондинка, с която се свързал навеки в Грюниген.

Това не е нещо необикновено. Епохата на Новалис бе епоха на крайния идеализъм. В него бе въплътена доктрината на Фихте. Светът за него бе само представа, но на „своите представи“ той отдаваше абсолютно значение.

Погледнато така, преживяването поражда бляновете, а бляновете всякога се превръщат в материални образи.

И както в разказа на Клинксор, Поезията предава Парките на тарантулите, за да поднови по-скоро царството на Мъдростта, тъй и душата предава тъмните помисли на смъртта, за да може да въплъти своите блянове и полети в сферите на съзерцанието.

Синият цветец е най-добре въплътения блян. Той е синия кошмар на тъмните нощи, вяра в отвъд световете, полет към вечните извори на доброто, истината на невидимите полета, тогата на поета и екстаза на мистика.

„Синият цветец!“ възкликва Хайлборн. През горски мрак, през планински клисури, през проход между скали, лежи пътят към него — пътят на Бляна.

_________________________

*) Новалис е един от най-великите представители на романтизма в XVIII век. Роден е в 1772 год. Написал е романа „Хайнрих фон Офтердинген“, „Химни на нощта“ и др.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

II.

Граф Калиостро

По повърхността на кристално езеро сноват лодките на веселия народ, чуват се смехове, ечат флейтите на нежни чувства, прогърмяват роговете на светли мисли, — а в това време там долу, всред вечно спящите води, сноват дивни образи, с блестящи рубинови очи, мълвейки страшни заклинания.

Това е XVIII век, — векът на мисълта и красотата, но в глъбините на който бродят сенките на Трепфер, Казанов, Псалманазар, Грегам, Шавалие д’ Еон, Сен-Жермен. И всред тях, обгърнат от тъмен ореол, се вижда образът на графа Калиостро, наследникът на тайните на египетските жреци.

Кой го познава? — Никой. Кой се влияе от него? — Всички. Защото ще дойде ден — говори Метерлинк когато ще се узнае, по какъв начин великият човек влияе върху широките маси, които не знаят даже за неговото съществуване.

И тоя ден не е далеч. Той се приближава все по-бързо и по-бързо. Граф Калиостро знаеше може би тайната, защото я въплъщаваше.

Той преброди Европа, скрит в своята черна затворена кола, водена от четири бели коня и окръжена от шест смели конника, сеейки тъмното семе на духовната пробуда.

Воините на духовенството й благородниците го преследвали навред. Но може ли да бъде хванат оня, който по мистериозен начин се е носил между небето и земята?

Факти из неговия живот липсват, освен тия, които са дадени в полудостоверното съчинение: Vie de Josef Balsamo, connu sous le nom de comte Calioslro. Полудостоверно е затова, защото е написано от злобен монах, който е вложил лъжлива изповед в устата на човек, който никога не би се изповядал.

Говори се там, че Граф Калиостро, чието първоначално име е било Бепо Балзамо, е роден в 1743 година в града Палермо. Сицилийското слънце е гряло върху това дете, което неговата красива съседка е наричала Beppo Maldetto.

По-късно, обречен от своя религиозен дядо на Бога, той бил изпратен в манастира Картеджироне и е даден за помощник на манастирския аптекар.

Съдбата, която господства над всички, отрежда на младия Maldetto да стане знаменит маг и го поставя при обстоятелства, които спомагат затова.

Той сам признава, че тогава е научил първите начала на медико химическото изкуство, което се основава на заклинанията, на фосфора и Aqua tofana.

Там се формира неговия характер. В обителта на благочестивите духовници скрития аптекар и Бепо са работили с реторти и тигли, чели са старинните съчинения на алхимиците, извършвали са дестилации и сублимации на еликсири, призовавали са незнайни отвъдсветници и са дирили тайните на природата.

Съвършено готов за тоя живот, който му е бил предопределен от Звездната Воля, Калиостро побягва от манастира и заедно с тайнствения Алтотас, броди дълго време в страната на пирамидите и изучава тайните учения на жреците на Амон-Ра ; затваря се после в своята лаборатория на о. Малта, отдаден на ретортата и заклинанията, и най-накрай, Великият Кофта, както го нарича Гьоте, започва да практикува във всичките страни на света своите свръхестествени познания.

Той е бил в Рим, Марсилия, Венеция, Мадрид, Кадикс, Лисабон, Париж, Брюксел, Страсбург, Берлин и Варшава.

В всички тия пътешествия го е придружавала една особена личност. Коя е била тая очарователна жена, която е стояла наред с него в тайнствената черна кола?

Калиостро я нарича Лоренца; а на света е била известна под името графиня Серафима.

Какво е тя за него? Или много или нищо! Карлейл твърди, че е била всичко, но това е много съмнително. Факт е само това, че синеоката Лоренца се появява заедно с него, след срещата му с графа де Сен-Жермен.

Личността на тоя тъмен човек е почти неизвестна. За един тесен кръг от хора той е учител на египетските масони; за висшите класи той е вълшебник, мистик, духовидец; а за народните маси — добрия лекар и . . . скитникът-евреин.

Това е тъй чудно! Умът се губи в догадки. Съвременниците му говорят, че всякога той пред Разпятието на Спасителя е изпадал в странно мрачно състояние. Често и сълзи бликвали из неговите загадъчни очи. А когато го запитвали върху туй, той отвръщал с дълбоко мълчание. Бил ли е той скитникът-евреин ?

За бедния народ Калиостро е бил земно провидение. Той не само че е лекувал и раздавал лекове безплатно, но и отрупвал нуждаещите се с благодеяния. „Да не мине ден без добро дело“ — е бил неговия закон.

Околните му немеели от изумление при вида на голямото количество пари, които той пилеел. И когато го запитвали, от де ги взима, той отговарял като императора Йосиф: „Из моята глава“.

Открил ли е той начина за изкуственото добиване на злато? Известна ли му е била рецептата на Нострдамус ? — Тайна.

Че е един от най-великите алхимици — никой не би могъл да отрече. Фактите, които ни дава римската инквизиция, напълно доказват това.

Още съвършено млад, Бепо Балзамо е господствувал над земните духове. Веднъж той нахвърлил шест демона върху своя другар Марано, защото тоя последният се опитал да завладее сам едно златно съкровище.

Лорд Скот и Мис Фрей свидетелстват, че само благодарение на неговите наставления са могли да печелят големи суми в игра на карти.

Във време на пребиванието си в Лондон, той е срещнал силни противници в лицата на Придд, Алейт и О' Ремо и благодарение на тях, по неизвестни причини, е бил затворен в крепостта King’s Bench. Обаче, как ловко се е надсмял великият маг над своите противници! Като дим е изчезнал той из здравата килия, в която е бил поставен, и до днес никой не е могъл да обясни това изчезване.

Благородниците и духовенството явно са преследвали граф Калиостро, но мнозина от тях са били негови тайни ученици.

Кардиналът де Рохан и херцогинята Лашот-Валуа отиват до там в приятелството си с тайнствения граф, щото съвършено се компрометират и го компрометират в историята за брилянтната огърлица на Мария-Антоанета.

Изглежда, че в последните години на неговия живот настъпва прелом. Калиостро се отказва от своята дейност и се отдава на мистични съзерцания и екстази, които, впрочем, не му са били чужди и по-рано.

Той отива в Рим, във вечния град, за да влезе отново в лоното на католишката вяра.

Но духовенството, което никога не би му повярвало, го предава на инквизицията, която го осъжда на затваряне до живот.

Един ден в мрачната килия намират неговия труп, а духът му, истинският граф Калиостро, е отлетял в безоблачните предели, дето звездите шеметно се реят.

Това е края на великия алхимик.

Той не е оставил на света нищо друго, освен непонятното влияние, което упражнява върху всяка развиваща се душа.

И въпреки, че Карлейл го нарича „въплъщение на лъжата“, — той ще остане за винаги една от най-тайнствените и загадъчни фигури във всемирната история.

Всичко около него тъне в непроницаем мрак, из който случайно са били изтеглени някои факти, за да озарят със светлика на блуждаещи огньове земното въплъщение на тоя дивен, тъмен и страшен дух.

Силвен ХО

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Беатрис Ерскин.

Сведенборг като мистик

„Единствената светлина,

която е хвърлена за другия живот,

според мене, се намира във

философията на Сведенборга".

Е. Барет Браунинг.

Wsem.Letopis_god.1_100.jpg?fbclid=IwAR0s

Емануел Сведенборг, шведски философ-мистик.

Положението, което заема Сведенборг в модерната мисъл, не е лесно да се определи, защото той е бил всякога нещо като енигма. Неговите действителни мечти не успяха да направят впечатление на човечеството изобщо, но философията му, вдъхновена от тези видения, привлече най-силните интелекти в много нации. Популярното мнение, което въобще е назадничаво, го представлява още като един учен, който се умопобъркал внезапно и свършил дните си като обичан лунатик. Обаче, лесно можем да се освободим от теорията за неговата лудост, като размислим, че славата му почива всецяло върху работата, която извърши след като предположиха, че е изгубил равновесието на ума си. Освен това, лесно се доказва, че ако би бил умопобъркан в последните си години, то трябва да е имало признаци на тази умопобърканост и в младостта му, когато той, както Жана Д’Арк и Гьорлицкия мистически кърпач на обуща, е сънувал странни сънища и е виждал неземни светила. Ако той манифестира една неизчерпаема любознателност в зрялата си възраст, една сила на непрестанна почти умствена работа, страст за класифициране и талант за подробности почти до лудост, то всички тези качества той доказва и в последните си години. Той не даде други признаци на разстроен ум до края на живота си, освен факта, дето казвал че имал съобщение с духове: до края на живота си, той беше тих, с усмивка на лице, вежлив, равномерен и приятен. Той беше вегетарианец по избор, ядеше месо само в компания; погълнат във вътрешните си видения, никога не говореше за тях, освен когато това се желаеше от други. От упражняването на психичните си сили той не спечели никакво предимство, в светското значение на тази дума, а обратно, той жертва репутацията, която можеше да има в цяла Европа, като предпочете теософията пред науката.

Че Сведенборг не направи в същност никога впечатление на един популярен ум, това се дължи на факта, че той имаше малка сила на въображението и нямаше чувство на хумор. Той презираше метафизиката и избягваше риториката. Той искаше факти и описваше славата на небесните дворци по начин, който се употребява при описване инвентара на някоя земна къща. Ако е имало някога писател, на когото добрите качества да са били спънки за него, това е Сведенборг. Поради своята съвестност, която е против самия него, той натрупваше толкоз много подробности в съчиненията си, че не може да се състави едно общо гледище за работата му като едно цяло. Царството небесно е облял с широка непрекъсната светлина; няма свято тайнство, няма страшна Светая Светих. Неговите ангели са движещи се фигури, облечени в еврейски свещенически одежди и в червени и алени дрехи. Той е казвал по някога: „зная, защото бях там“, и пак това не ни прави да чувстваме, че сцената е описана от очевидец. При все това, няма съмнение, че той е видял тази сцени във вътрешния си мир, защото беше човек с прозорлива истинност и честност. От свидетелстването на слугите му се доказва, че той лежал в транс с часове, даже и дни; приятелите му също тъй засвидетелстват факта, че изглеждало да напуска тялото си, и когато се връщал духът, често им разправял за събитията, станали през това същото време в далечни страни. Явно е, че той не е бил умопобъркан и сигурно е виждал видения, чиято същност е била изтъкана от собственото му съзнание и, може-би, те са участвали в изтънченото естество на собствения му ум. Но дори и да допуснем, че видението му е било частично, трябва да признаем, че неговата концепция за вселената, за мястото на човека в тази вселена, за свръзката и общението между душата и тялото и за задгробния живот е невъобразимо по-велика и по-убедителна от теориите на други по-малко велики мъже.

Мъчна задача е да се напишат няколко страници върху която и да е страна от характера и мисията на тоя „човек от десет века“: онези петдесет дебели томове in-octavo, за които Емерсон казва, че ще дадат достатъчно храна за един „уединен и силен ученик“, изглежда да се мръщят на такъв неуместен опит. Освен това, научните и религиозни съчинения на този човек са така класифицирани заедно, че е мъчно да се говори за една страна на гения му, без да хвърлим обширен поглед върху цялата му кариера. При все това, заслужава да направим едно усилие, особено в днешно време, когато модерният мистицизъм е толкова много в съприкосновение с неговите теории, че често ни напомня цитираната забележка: „Там, където един нов дух е влязъл в света, този дух е хвръкнал при другаря си в Сведенборг“.

Роден в Стокхолм в 1688 год, Емануел беше втория син на доктор Джеспер Сведборг (Jesper Swedberg (1653–1735)), проповедник в двореца на Карл XI, и на Сара Беем, дъщеря на асесора при минната колегия. Така религията и науката се съединили при раждането му. Д-р Сведборг е бил учен и набожен човек, със силна наклонност към мистицизъм. Той вярвал в съобщението на духовете със смъртни човеци, виждал видения и бил церител с вяра. Емануел израснал в една благочестива и културна атмосфера, и най-ранните му животописни бележки ни казват, че още като дете се е наслаждавал в разисквания на религиозни теми с духовенството.

Това сериозно дете, разговорите на което били тъй удивителни и чийто родители често казвали, че ангелите говорят чрез устата му, пораснал да стане усърден студент в науката и философията. Той получил образованието си в упсалския университет, дето баща му бил назначен за професор по теология, и останал там даже и след като д-р Сведборг бил назначен за епископ на Скара и се преместил в епархията си. В упсалския университет Емануел изучвал класиците, естествена философия, математика и минералогия, а в 1709 г. получил докторска степен по философия. Когато напуснал университета, баща му пожелал да го остави при знаменития шведски инженер Христофор Полхамер, но той предпочел да пътува две години, преди да се установи в родината си. След като посетил разни чуждестранни университети, включително и оксфордския, той се върнал в Швеция в 1712 г. да работи при Полхамер и да редактира едно научно списание.

Трудовете му били увенчани с успех много рано в живота му. Той е бил назначен на важния пост — асесор на минната колегия в 1714 год. Удостоено от крал Карл XII, семейството му било турено в реда на благородниците от наследницата на Карл, кралица Улрика, след което името Сведборг се изменило на Сведенборг, и Емануел заел место между рицарите от конноездачния орден в тригодишните събрания на държавиците. Той е работил усилено в професията си в продължение на цели единадесет години, написал е книги по минералогия и по други научни предмети изобщо, и се отличил на политическата арена. След това той решил да отиде в странство, за да продължи науките си и да публикува съчиненията си в други страни, които му предлагали по-добро възнаграждение от онова, което е можал да получи в отечеството си. Той имал едно малко състояние и наредил, половината от заплатата, която получавал като асесор, да се дава на помощника му.

И у дома си, и в чужбина, той работил непрекъснато. Пишел книги по астрономия и алгебра, за приливите и отливите, върху магнетите, и в свободното си време успял да „открадне занаятите“, според собствения му израз, като научил часовникарство, столарство, да прави математически инструменти и да подвързва книги. Освен това постигнал известно съвършенство и на музикалния орган. Той бил винаги борец, работил е да намери някой нов резултат, да дойде до някое ново заключение. Неговите подвизи в света на науката са или отминати мълком или отдадени на други, които дойдоха след него, но когато се опитваме да дадем преценка на съчиненията му като едно цяло, не трябва да се забравя, че той е първият, който е предвидил атомическата теория и е турил началото на днешната наука за кристалографията. В чудното си съчинение Principia, в което се опитва да обясни системата на вселената чрез аналогия, разсъждавайки от познатото към непознатото, Сведенборг тури начало на открития, които се усвоиха по-късно от Ла Гранж, Кант, Мишел, Мосот, Ла Плас, Франклин, Ханстин, Кавендш, Уат, Лавуазие и Пристлй. Когато Сведенборг обърна вниманието си към животинското царство, факт е, че той пръв демонстрира употребата на белите дробове, и тури начало на знаменитите открития на Шлихтинг, Мънро и Уилсон. Той продължил около единадесет години да изучва човешкото тяло с всичката си привична точност и методична подробност, в резултат на което излезе една неоценима за студентите книга. В нея е описан всеки мускул, всяка фибра и всяка клетка най-обширно, без бързина и без да пропусне нито най-малката подробност: при все това, целта, която е имал пред вид при написването на тази книга, не е била да даде една изчерпателна студия по физиологията, а едно средство за тая цел, т. е. да открие точката, дето душата и тялото се срещат.

Сведенборг има правото да се счита първия, който почнал да търси душата чрез анализ. Той доказваше, че човек е дух; човешкият ум е духа, и духът е човекът. Тялото е обвивката на духа, външният му израз; при туй той е направен по образ Божи и е дубликат на душата, защото всеки телесен орган има свой духовен еквивалент в душата. Къде ще търси той душата? Сигурно, в собственото й царство — тялото. В преценката си за тялото, като достойно за почит, той е явно в съприкосновение с модерния мистицизъм. Старите мистици, които бяха аскети, считаха тялото за примка на дявола; за тях то бе Още едно подло, низко, отвратително нещо, в което душата живее с протест, очаквайки момента, когато ще може да захвърли черупката си и да излети към небесните висини или да бъде погълната от Вечния Дух, под диктовката на изток или запад. Съвременните мистици, напротив, казват, че душата може да достигне съвършенство само чрез изкупление на тялото.

Когато Сведенборг изглеждал да е на прага на великото си откритие, от всякъде съмненията почнали да го нападат. Той виждал не тъй често огнените езици, които го насърчавали ; той бил измъчван от зли духове. Сънищата му станали по-живи и имали по-голямо значение от по-преди; той получавал инструкции какво да пише и почнал да се убеждава, че трябва да захвърли на страна труда си през толкоз години и да се старае с всяко смирение да намери душата чрез някой друг път. В една малка пергаментна джобна тетрадка, в която той записвал пътните си бележки, той почнал да отбелязва смело, и без да се опитва да му даде литературна форма, своите сънища и значението им. Силата, която той всякога притежавал до известна степен да спира дишането си, сега станала много по-забележителна и той бил вече на половина в онзи друг живот, който скоро щял да погълне всичките му способности. Той виждал вече полуоблачни форми в полумрака и чувал гласове всяка заран ; и най-после видел фигурата на Господа, облечена в багреница и тънък лен и обляна със светлина. Той бе повикан за високата си мисия да действа като съединително звено между видимото и невидимото, и в същата оная нощ вратите на небето и ада се отворили за него.

Интересно е да се сравни начинът, по който Сведенборг е бил призван, и времето от живота му, когато станал пророк, със същите събития в живота на Якоб Бьоме, от Гьорлиц, с чийто мистицизъм неговият има много общо, макар и да е заявил, че никога не е чел съчиненията му. Когато Яков бил още чирак у един кърпач на обуща, един ден в отсъствие на господаря си, като пазел кърпачницата, явил се при него един странник и му казал : „Яков, ти си още малък, но ще дойде време, когато ще станеш велик, ще бъдеш друг човек и светът ще ти се учудва“. Детето размишлявало върху тези думи, и когато станало на двадесет и пет години, видението му се открило. Един ден, като гледал на една полирована оловна паница, която отразявала слънцето с голяма интензивност, внезапно той паднал в дълбок вътрешен екстаз. В това състояние, струвало му се, че гледа самата същност на нещата. Той отишъл в ливадите да разсее въображението си, но там само е схванал едно ново и вътрешно значение на всяко стръкче трева Тогава той узнал, че духовните му очи са се отворили благодарение на Бога, и се завърнал в кърпачницата си.

Сведенборг е бил на петдесет и седем години, когато получил призванието си; той е бил в навечерието на един живот, увенчан с успехи и в които спечели голяма репутация като учен. Без колебание, обаче, той оставил на страна предишните си науки и продължил да се посвещава на мисията си.

Не спада към целта на тази статия да разискваме обширната система за вселената или теорията на грехопадението на човека и изкуплението му, както са изложени от Сведенборг. Той бе напълно оригинален. в много от възгледите си, макар, разбира се, повечето от тях да са основани върху Св. Писание, прибавяйки известни теории, които той зае от Платон и неоплатонистите и ги сля в едно цяло по аристотелевия метод. Сложните му теории за скритите степени, за съотношението, за посредствения и непосредствен прилив (influx), нужно е да се третират, само когато имат за цел да направят мистицизма му разбираем. Неговата религия е догматична, положителна и твърде точно определена; тя има много добри точки, но голяма липса от онова велико качество, на което християнството настоява — милосърдието. Бог е дал на човека, разсъждава той, свободна воля и за това има свободата да избере доброто или злото, и каквото избере в този живот, това ще жъне в бъдещия. Всеки отделен човек се управлява от страстите си, които господстват, и докато е още в тялото си, той е в съприкосновение с някое общество от ангели или дяволи в духовния свят. След смъртта си, когато отиде в средния свят на духовете, наклонностите му скоро се утвърдяват. Човекът, който се страхува от смъртта, не знае, че е минал през Вратите от Слонова кост, и още се отвръща от голямата промяна; духовният човек отива в онази част на Небето, към която го влекат наклонностите му, а порочният отива в особеното си ъгълче в ада. Това е старата доктрина, която гласи, че подобното отива при подобното си, и резултатът е пълна хармония, даже по отношение на ада, чийто жители са, по всяка вероятност, по-щастливи отколкото биха били в коя и да е част на Небето! И двете, Небето и адът, продължава Сведенборг, са разделени на различни общества от ангели и дяволи, които всички са били човеци, защото „никой дух не може да се формира за Небето, освен чрез Света“. Тези дружби са ясно отбелязани и групирани в ония части на Небето и ада, които съответстват на частите на човешкото тяло, на чиито качества и функции те съставляват духовния дубликат. Всички дружби са свързани със силните връзки на взаимни избори, а двойките, сплотени чрез съпружеска любов, са съединени тъй интимно в духовното си зрение, щото често се явяват като един ангел. После цялата дружба от ангели се представлява като един голям ангел, Небето като Велик Човек, а пък адът като едно чудовище.

Сведенборг се съобщавал често с ангелите от разните братства на Небето, и не рядко е срещал там, по Дантевия начин, хора, които е познавал на земята. Той не се съмнявал в това, че е избран за пророк Божи и не виждал причина, защо да не бъде избран да служи Богу както старите рибари, които бяха избрани да бъдат апостоли, понеже и той винаги е бил духовен риболовец. За един човек в тялото си необходимо бе да се въведе в Небесните Мистерии, за да донесе известието, че Христовото второ пришествие, което бе предсказано символически, като станало с облаци и велика слава, е постигнато само в духа.

Той е искал да извести на тогавашното невярващо поколение, че това е началото на една нова ера и една нова награда за църквата.

По отношение на виденията, чрез които получавал вдъхновението си, той ни остави пълен рекорд. Той ни даде една рецепта за съобщаване, по един начин, с невидимия свЯт и оправда опитностите си чрез изобилни аргументи от Светото Писание. Като ни е дадена вярата в свръхнормалните видения на пророците и апостолите, няма нищо невероятно в  едно по-късно откровение; липсва само тона на авторитетността, вдъхновения говор и чувството на дълбоко благоговение, на които сме привикнали. Чувстваме се убедени, че ръката Господня е била силна върху Езекиил, когато той чул гласа на големия трус и фученето на крилата на животните, които се допирали едно с друго; трогнати сме и от изобилието на откровения, които се дали на Павел и които не му било позволено да ни предаде, и уверени сме, че той е бил наистина на Третото Небе, дето е чул неизразими думи, които не било законно за един човек да изкаже. Разкошната картина в Откровението прави впечатление на поетическо чувство и описанието на светкавици и гръмотевици, на земни трусове, при които острови и планини са изчезнали, смразява сърцето и рисува картината, която очакваме за последния велик ден. Но Сведенборг, който не ни трогва с величието на видението си, стои на по-високо гледище от това, защото той ни обяснява, че когато бил обхванат от духа, той можел по собствената си воля и чрез силата си да регулира дишането си и да се пренесе в желаното състояние, когато поисквал. Вярно е, че той бил опитал всички форми на пътуване в Духа. Той е бил издиган във висините като Езекиил или като Плотин и определя екстаза като освобождение на ума от крайната съзнателност; чувал гласа на Бога, съобщава.т се с ангели и се възнасял в тих екстаз, толкова дълбок, колкото и неизразим с думи. Но по-често от това, той е ходил по райските полета в пълно обладание на всичките си способности, понеже е притежавал това, което може да се опише като един ключ на Небето. Системата му за съобщаване с невидимия свят е основана на старите методи в студиите му за животинското царство, нещо което е характерно за човека.

Системата на Сведенборг за вселената е описана като „едно спирално или дихателно движение по стълбата на естественото битие“. Спиралността е „основната идея на дишането“, също тъй, както Леонард да Винчи я намери за „основна идея на изкуството“. Дишането е основата или крайността на Духа и прилива (influx) на божественото вдъхновение. Бог, символизиран като Слънце, диша чрез духа, а символизиран като атмосфера е онзи прилив (influx), който оживотворява всички създадени неща. Човешката душа не е само съществуваща, но тя приема живот, и този живот тя е получила непосредствено от Бога, а посредством себе си го предава на тялото. Човекът е микрокосмосът, в който цялата вселена или Макрокосмосът може да се изучава, а човешкият мозък е микрокосмосът, в който целия човек се открива. Той постави точката, в която се срещат душата и тялото в мозъка, понеже в тъй наречените нервни клетки, които са хиляди в сивото вещество на главния мозък и гръбначния, е седалището на съзнанието и волята. По отношение на мозъка, можем да си спомним, че Сведенборг, който написа едно неоценимо съчинение по тоя предмет, предвидя Шлихтинговото откритие за съвпадението в движението между мозъка и белите дробове и тая част от теорията му за дишането зависи от този факт. В моменти на вълнение, той забелязвал, че дишането става остро и бързо ; в спокойно състояние, то е тихо, а в състояние на ужас дава обратен на този ефект. След силно очакване на нещо, една дълга въздишка показва облекчение, а въздишката е сигурно признак на скръб. И във време на собствените си занятия, той забелязвал също тъй, че задържа дишането си, особено когато концентрирал ума си интензивно върху някоя научна проблема. Ако го отпуснел, нишката на аргумента се изгубвала. Той е заявявал, че по този начин е задържал дишането си по цял час, когато бивал погълнат в мислене. При усърдна молитва, като дете, също тъй е задържал дишането си, а когато станал по-възрастен и по-наблюдателен, забелязал, че когато задържал дишането си, то друго едно дишане, се забелязвало, което ставало мълком, и за него заявявал, че то е дишането на душата. Ако душата е духовният дубликат на тялото, тя има свои органи и функции на духовното поле и, следователно, човекът има двойно дишане. Обикновеното дишане на тялото поддържа човека в нормалното му състояние, а спираното дишане на тялото, т. е. дишането само с душата, освобождава го да дружи с тези духове, които вече са изхвърлени от тялото. Колкото и нелепо да звучи тази теория, но факт е, че той е лежал в транс по цяла седмица непрекъснато, без да диша или да приема каквато и да е храна.

Пророческата дарба не е съдържала нищо твърде забележително в очите на Сведенборг, който е казвал, че това е в същност нормалното състояние на човека. Духовният свят е тъй близо до смъртния (физическия) свят, както е душата до тялото, и този, който може да култивира в себе си духовното виждане, ще може да вижда отвъд естествения свет, в едно ново небе и една нова земя. Конниците и колесниците бяха на планината, преди да се отворят очите на Елисеевия слуга. Въпросът е само да можем да видим.

Както е забелязал разликата между вдъхновението на пророците, когато слушали гласа на Господа, и състоянието, когато са били в екстаз при отнисането им между небето и земята, така също той е внимателен да отбележи и различието между сънищата, които са вдъхновени от Бога направо и които откриват често бъдещето, и ония, които са внушени от духовете, които бдят ноще над човека, и най-сетне ония, навеяни от дяволската команда. Внушените от духове сънища са често измамливи и понякога е мъчно да се разбере символизма на небесните събития, чрез познати вече на земята неща. Виденията могат да вземат понякога форма на сънища; могат да се явят на човека и посред бял ден, преди или след сън. Ангелите хранители, които бдят над смъртните човеци, когато спят, ги придружават и при смъртта им, а след като дихателното движение на белите дробове и систолическото (свиворазпусквателното) движение на сърцето престанат, те могат да се съобщават свободно с волния дух. Те приготвят душата за новия живот и не я напущат, додето не се утвърдят старите й наклонности към добро или зло и до като не решат съдбата й към едното или към другото.

Добре ще бъде да отбележим в полза на Сведенборг положението, което той държа по онова време, преди да изтъкнем доказателствата за дарбата му, като пророк. Той е бил описван като шарлатанин, който се мъчи да се наложи на света, и като умопобъркан, който се е наложил на себе си. В собственото си отечество, дето се предполага, че никой не може да бъде приет като пророк, успокоително е да знаем, че той бил всеобщо почитан и никой не се съмнявал в характера му. Духовенството, като считало некои от доктрините му за еретически, се опитало да подигне срещу него обвинение в лудост, но то пропаднало в Диетата (Народното събрание) и е било отхвърлено от краля. Убеждението в тая лудост, което се среща и до днес, е основано главно на един разказ от Уесли върху авторитета на един човек, който отрече впоследствие всека подробност от него. Той казваше, че Сведенборг, когато бил болен от треска и, вероятно, в некой припадък, излязъл на улицата гол, търкалял се в калта и се провъзгласил за Месия. От друга страна, убеждението в шарлатанството му било вдъхнато и от Кант, кой написал един памфлет, озаглавен: „Сънищата на един Дух Пророк, тълкувани чрез сънищата на метафизиката“, в който осмивал

претенциите на шведа. Но и той променил мнението си, когато си дал труд да изследва тези истории, след като бе публикувал вече памфлета, и заявил, че вярва в истинността на дарбите на Сведенборг, като прибавил, че в това убеждение е подкрепено и от свидетелството на Шлегел.

Сведенборг е пътувал доста много и бе в известен смисъл космополит, но всякога се връщал в отечеството си с удоволствие. Той бил добре материално и притежавал къща в предградията на Стокхолм, като се наслаждавал от градината при къщата си. След отказа на дъщерята на Полхамер, той не помислил за женитба и винаги бил сам; но къщата му винаги е бивала обсадена от любопитни ловци, към които той бил всякога любезен и ги търпял. В живота си бил твърде икономичен, пиел много кафе, хранел се само когато чувствал глад, лягал, когато му се спяло, а една вярна стара двойка — градинарят и жена му — вършели всичко необходимо за скромните му нужди. По-голямата част от времето си изглежда да е прекарвал в една лятна къщичка, в която имал библиотека и тук приемал посетителите си във и вън от тялото си. Разказва се за него, как изпращал един невидим посетител, говорейки твърде гладко латински, и най-после заявил, че този посетител бил Виргилий, „един солиден и най-приятен човек“. В една от летните си къщи имал огледала така наредени, че да отразяват градината, и един ден, запитан от едно малко момиченце да му покаже един ангел, той отговорил, като показал в огледалото собственото отражение на момичето.

Много разкази има за това, какво е постигнал Сведенборг като пророк. Казва се, че той говорел с стария си приятел Полхамер, като стоял при отворения гроб, наблюдавайки погребението на собственото му тяло; говорел с граф Ерих Брахе, кой го бе обезглавен с барон Хорн, няколко деня след екзекутирането му. Но следните три разказа могат да се докажат с външно свидетелство:

Един път се случил с една компания приятели в Готенбург. Той изведнъж побледнял, загрижил се и казал на присъстващите, че избухнал пожар в Стокхолм, който град е триста мили далеч от Готенбург, че собствената му къща е в опасност, и друга, принадлежаща на един негов приятел, била вече разрушена от огъня. Най-после той извикал с тон и изглед на облекчение: „Слава Богу! пожарът е потушен до третата къща от моята“. Всеки един от тези факти, дадени от него, е бил потвърден отпосле точно, включително и часа, когато пожарът е бил загасен. Вторият разказ разправя за мадам де Мартевил, вдовицата на Нидерландския посланик, която била съдена за една голяма сума, след смъртта на мъжа й. В мъчнотията си тя дошла при Сведенборг и му казала, че знае какво мъжа й заплатил сумата и получил разписка за това, която не можала сега да намери. Сведенборг обещал да й помогне колкото може, и след неколко деня посетил Мадам де Мартевил, за да й каже, че видял г-на Мартевил, който внезапно го напуснал, тъй като бил повикан от жена си за много важна работа. Вдовицата тогава му разправила, че в същата тая нощ явил се мъжът й на сън и казал й, къде ще намери разписката, и действително тя открила тази последната в едно чекмедже, дето лежала и една гарнитура игленки за коса от брилянти, която тя изгубила отдавна. Третият разказ се отнася до кралица Улрика, която го запитала един ден, дали е видял в духовния свят брата й, който умрял неотдавна. Отговорът бил, че не е виждал брат й, но не след много време той посетил двореца, приближил се при Улрика без церемония и й пришепнал на ухото нещо, което я стреснало и направило да пребледнее. „Има само един Бог и моят брат, които могат да знаят, какво ми каза той“, казала тя отпосле.

Сведенборг е прекарал доста време в Лондон, дето е станал известен и се възхищавали от него, имал е неколцина добри приятели, но слабото му знание на английския език и препятствието на говора го лишавали от каквато и да била интимност. Неговата тънка фигура, с кафяви очи и финни черти, е била добре позната на съседа му Голд Бад Филдс, дето живеел и дето често го виждали да говори с децата, на които имал навика да носи сладки. Той бил облечен винаги в старомоден костюм с дантелени къдрички, носел дълга перука, със сабя и бастун с златна дръжка, В 1771 г. на бъдни вечер получил удар от апоплексия, и на 29 март 1772 г., денят, за който предсказал, че ще замине в духовния свят, умрял в същия час, определен от самия него. Ферелиус, пастирът на Шведската Лютеранска църква, който му дал св. причастие на смъртното легло, го запитал, дали говорел истината по отношение на виденията си. Тогава умиращият Сведенборг се подпрял сам на леглото си и отговорил тържествено: „Всичко, което съм писал, е такава истина, каквато е истината, че ме гледате; можех да кажа много повече, ако ми бе позволено. След смъртта ще видите всичко, и тогава ще имаме да си кажем един другиму много по този предмет“.

Той е бил наглеждан през време на последното си боледуване от жената на перукаря Ширсмит, с когото той живеел, и от нейната прислуга. Тази последната казвала, че той е гледал на смъртта, като на празник или като веселие. Когато часовникът ударил пет, попитал колко е часа, и когато му отговорили, той просто казал: „Добре, благодаря ви, Бог да ви благослови“. Тези били последните му думи.

Ученикът, който изучва философията на Сведенборг, както и да се занимава с предмета, с вярващ или невярващ ум, не може да се не съгласи с Карлайл, че се намира в общение с „висшето и вечното в човешката мисъл“.

Преведе от английски:

Леона Василева.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Песни на смъртния

Умрете, умрете, за да живеете,

защото вие мрете, като живеете.

Буда.

ДЕН ПРОБУДЕН

Ще дойде ден душите да пробуди

Със златокървави лучи,

Ще дойде чакан ден и в ранна утрин

Божествен глас ще прозвучи . . .

*

И кой от смъртните тогаз ше може

Каза: „Готов съм, Татко мой“,

Хвалебна песен звучно да запее . . .

— Блажен, блажен ще бъде той!

*

Ще дойде ден душите да пробуди

Със златокървави лъчи,

Ще дойде чакан ден и в ранна утрин

Божествен глас ще прозвучи . . .

БРАТ.

* * *

ЛЪЧИ НИ ЧАКАТ . . .

*

Потънали във бездните на мрака,!,

Душите ни ши трябва да летят —

Пламтящите лъчи на светлината

Доде ги с блясъка си озарят. . .

*

И скърбите веч няма да ги срещнат,

Че крепка радост ще дочакат там, —

Ще стигнат те от щастие огрени

И пълни с нежности и светъл плам.

*

Ще стигнат те далечните простори

Окъпани в лазурна синина,

Ще стигнат там пречисти и облени

В сияещи лъчи и светлина . .

ИВО НЕХАО.

* * *

I. ДЕРЗАЙ

Когато бурното море на човешкия живот те заплашва със страшни e си вълни и техният яростен глас те сковава от страх, вглъби се в себе си и долови гласа, който ти шепне: „дерзай, Аз съм с тебе“!

Когато твоята слаба ладия служи за играчка на буйните вълни, ти пак се не бой и се отдръпни в тайния кът на душата си, за да чуеш пак този глас.

Вслушаш ли се по-внимателно, ти ще чуеш по вече. Ето какво ще ти каже гласът:

„Това бурно море и тези яростни вълни създавам Аз за тебе, за да се калиш в борбата. Само в борбата и всред изкушенията твоята душа ще заякне и ти ще научиш великия урок на смирението. Тогава всичко ще ти бъде мило в света: и приятното и неприятното, и милото и страшното, и безветрието и бурята, от която тъй много се плашиш сега. Ето, Аз съм с тебе и ще ти дам от моята сила. Но, за да станеш достоен за този ми дар, ти трябва да подириш искрено вратата на Храма ми, а не да се приближаваш към мен с нечисти нозе и пуста душа“.

„Защо си тъжен и защо се скиташ от свят в свят? Кой те принуждава да вършиш това и вечно да странстваш ? Това е твоята любов, твоята сляпа любов към суетното — ти знаеш това, нали? Остави тленното и поеми ръката, която ти се подава отгоре. Върви по стъпките ми, не бой се от нищо, дерзай. Аз съм с тебе“.

II. МОЯТА МОЛИТВА

В тих час, когато бурята в неспокойната моя душа бе спряла дивите си нагони, и неканените зли мисли я бяха освободили от своето натрапничество, аз мога да доловя тихия глас в мене. Когато, свободно от горчивите съмнения, сърцето ми плува в неземно блаженство и аз усещам Твоята милостива ръка да се простира над мене и нежно да ме гали, аз съм превъзмогнат и немея пред Твоето Върховно Присъствие, нямам слова да изразя признателността си към Тебе за Твоята доброта.

Така успокоен в Твоите прегръдки, аз чувам вън около мене, в долината на живота, горчивите ридания на безпомощните и окаяните слепци; аз долавям молитви и стонове на скърбящите братя. Чуй как Те зоват те и простират ръце към Тебе. Като в смъртна мъка, в последния си час викат те към Тебе и молят да им позволиш да Те лицезрат поне като в сън; да чуят две думи от Тебе жадуват те, за да утихне бурята в сърцето им, та спокойно да заспят.

Виждам старец прегърбен, бездомник, жалък. Лишен е той от подкрепата на едничко чедо и замръква под чужда стряха, без залък, без огън, клетият. Покрит е той с дрипи, друга премяна животът не му е дал. Въздишка чувам да се изтръгва от дълбочините на душата му мъченишка. Извиква той болно и тъга разяжда сърцето му немощно, а устните му шепнат : „смили се над мене, и когато заспя, прибери ме, недей ме остава още така, защото изгни душата ми от тъга“.

Виждам клето сираче. Бездомно, то блуждае по улиците. Не знае то ни баща, ни майка. Босо е, клетото, и с дрипи покрито е немощната млада снага. Студът го сковава и то крие ръцете си под мишници. Повехнало е неговото младо лице, като крехко цветенце попарено от есенната слана. Погледът му изпит, мътен като огън на изгасване. Младият страдалец, трепери и едвам чуто говори: „Господи, де имаш място за мене, клетото?“

Аз виждам тези тъжни картини да минават пред очите ми всеки час; непрестанно чувам плач и въздишки; риданията намират отзвук в душата ми и извикват сълзи и в моите очи. Аз виждам глада, мизерията, сълзите на тълпата. Виждам съкрушеното сърце на майката да се разделя със сина си и съпругата да изпраща мъжа си към последното жилище. Отчаяно кърши тя ръце, към небето ги извива и вика: „Да живея как мога сега сама“? Сърцето с мъка издържа да не се пръсне пред тези ужасни картини, пред ужасите, които човекът сам си създава на себе си, за да дири чрез тях блага земни. Тогава моята утеха е споменът за Твоите слова: „Прости им, защото те не знаят какво вършат“. Изтръпва бедното сърце, затреперва то от болки и милозливо шепне: „Опази ме, подкрепи ме в този час“. Няма сила изтощеното тяло да се бори, а само проклина и продължава да страда, защото му е мило да се раздали със суетата.

Ужасиха ме тези картини и аз паднах на колене и се молих. Исках аз почивка за бедните страдалчески души и тогава чух отговора от горе: „Чух, твоята молитва“. Тогава душата ми порасна, окрили се от тази обилна милост на Твореца. Лъч от неговата светлина озари бедната ми душа и гласът Му изговори тези думи: „От векове чакам Аз да чуя копнежа на човешката душа“. . .

БЕЗДОМНИК.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

В недрата на природата

1.

Поклон пред тебе, Велика Майко на живота! Поклон пред тебе, скъпа съкровищнице на силите, на скритите тайни на Божеството. В твоите недра е съхранена всичката мъдрост на вековете. Чрез теб е изявен Всемирния Разум във вселената, който се е отпечатал във величието на твоите неизменни закони, които те редят и управляват!... Поклон пред твоя тайнствен лик! . . . Моето сърце е опито от величието на твоята красота!...

Щедро си я дарила ти, обща майко на човека, в моята родна земя. Аз ти благодаря от цялото си радостно сърце за този ти скъп, божествен дар!.. . Величествени са нейните горди балкани, снежните върхове на които като гигантски исполини, се врязват в сините небеса и, сякаш, с това искат да достигнат подножието на Твореца !.. . Нейните розови долини са едни от едемските красоти, с които рядко е дарено друго кътче от майката земя. В гънките на некои от техните снежни върхове прозират, като божествени очи, малки планински езерца, кристалните води на които са по сини от чистия небесен лазур. Буйни гори покриват изобилно грамадните плещи на твоите горди балкани и със своята сенчеста прохлада носят мир и благодат на сърцето.

Хубава си, скъпа моя родино, аз се прекланям пред величието на твоята красота!...

*

Пролет!

И беше се пробудила Майката-Природа от тежкия си зимен сън и бързаше да възроди живота по земята. Милата лястовица отдавна беше прилетяла от топлите страни и старателно извила своето гнездо между надвесените стрехи на прохладния трем. Пъстрите агънца игриво припкаха по сочните ливади и крехко щипеха меката тревица, със своите още млечни, нежни зъбчета. Шарената пеперуда хвърчеше От цвят на цвят и със своето длъгнесто хоботче смучеше сока на сладкия им аромат. В тъмния кошер на трудолюбивите пчели кипеше усилената работа на благословения труд.... Майката-земя цяла беше пременена в своите светло-зелени кадифени премени : хиляди цветя красяха нейните широки гърди, а тъмните дъбрави, със своите вековни дървета, отрупани с гъста зеленина, покриваха, като със саван, чистото и морно тяло!... Върховете на високия Балкан бяха покрити още със своите белоснежни килими, а долу, в подножието му, безбройните розови градини бяха отрупани с разцъфтените си китни цветове. Старите му плещи бяха покрити с гъсти треви, всред които кротко си пасяха безбройни вакли стада.

Хубава си, скъпа моя родино!.. . Хубави са твоите светли равнини, твоите девствени лесове, твоите горди и величествени балкани!...

II.

И отиде той — синът на Проявената Мъдрост — в недрата на природата! Над главата му гигантски скали, като грамадни орли с разперени криле, се издигаха високо в небесата и, в тясната падина, сякаш, искаха да затворят небесните простори, а долу под нозете му, в бездънната пропаст, бясно се влачеше буйния планинския поток, страшното бучене на дълбокия водопад на който едва долиташе до ухото му. Тук-таме между скалите стърчаха грамадни букове, разхвърлени като изтукани, буйните клонове на които високо се издигаха в небесата. Гъст здравец, като със зелен килим, покриваше малкото земя между острите канари, а нежните теменужки пълнеха с благоуханието си околния въздух.

Кацнал като орел върху грамадна скала, подножието на която не се виждаше долу в бездънната пропаст, стоеше той замислен посред тази дивна, самобитна красота на природата. Над него високо се издигаше грамаден бук, корените на който като змии се преплитаха между пукнатините на скалите. Всичко около него бе потопено в една самотна тишина.

И чу тогава той, в тази тишина на уединението, Скритият Глас във вечността, който тихо му прошепна:

„Аз съм Живота в Силата, чрез който се оживотворява вселената!... Формата е проявление на моята сянка. Вътре в нея е скрит моят велик разум“.

„Сине на моята Проявена Мъдрост! Проникни в моята същност, за да разбереш дълбоката тайна и смисъла на твоя живот, защото чрез мене се постига тайната на съвършените. Аз нося и давам вълшебния ключ, който отваря скритите врата на Храма на Посветените. И когато разбереш мене, ще разбереш и себе си, защото чрез мене е изявена твоята същност!“...

„Научи се да съзерцаваш в моята книга — вечността! Там ще изучиш скритите тайни на миналото, за да отгадаеш съдбата на бъдещето!“

„В недрата на моята проявена Сила - Природата, твоята обща майка и хранителница, ти ще научиш първите уроци за Вечността! Ала това ще стане, когато ти сам започнеш да четеш в нейната Велика Книга. И ще станеш ти достоен ученик на скритата мъдрост !“

„Блажен е този, който може да чете в моята вечна и неизменна книга на Живата Природа, в която всичко си тече по строго определения път към съвършенството, с интуицията на душата си, с великите и възвишени чувства на сърцето си, и със скритата мъдрост на духа си !... За него Тайната и Мъдростта са две постигнати Истини!“

*

И устреми той духовните си погледи към грамадния масив-гранит скала. И прозре през нея дълбоките глъбини на земята. И всичко пред него оживя!

И прозре той вътре в нея, в нейните дълбоки плътно-земни пластове, тайнственото царство на гномите — строгите пазители на несметните й богатства.

И прозре той в дълбочините на сините й бездънни океани, в чистите й бистри кристални езера, в буйните й планински потоци, вълшебното царство на красивите нимфи!

И прозре той в глъбините на нейния дълбок център огненото царство на саламандрите. И играеха те луд бесен танц, под напора на Огън — Сила, който бликаше из тях. И в буйния пламък на тяхното огнено царство изгаряше всека една непречистена плът. И пречистваше се материята, като в казана на усъвършенстването превираше и изгаряше всека нечистота. И в ужасните пламъци на силата преобръщаше се тя на чисти благородни кристали, светло-блестящи метали, на гордо величествени минерали, що украсяваха майката-земя. И трупаха се всичките и скрити богатства в недрага на дълбоките й лабиринти, и пазеха ги дъщерите на нейните твърдини - гномите, и ги награмадяваха в своите подземни хранилища.

И вдигна той своя жаден за знание и просвета духовен поглед към ясните сини висоти на небесните простори, и прозря там светлото царство на силфите — интелигентните обитатели на кристалните им зефири!...

И грамадяха се там парите на водата - книгата, мастилото и перото на силфите - в най-красиви и стройни фигури, като пречупваха и поглъщаха лъчите на слънцето. И разлагаха неговата светлина на хилядите й цветове, блясъци и оттенъци!... И пишеха с тях своята всекидневна книга на Живата Природа, - на атмосферните сбъднини!...

*

И каза той — скромният син на Проявената Мъдрост — от най-скритите дълбини на своята възхитена и възродена душа :

„Велик си Ти, Отче на небето и на земята!... Велик си Ти, Върховни Творецо на видимата и невидимата природа и сили във вселената! Чудни са Твоите точни закони, по които се създават, нареждат и развиват световете. Велики са твоите светли Сили, които ги крепят, поддържат и управляват. Аз се прекланям с цялото си смирено сърце пред Тебе!...

„О, Велики Създателю на живота и силите във вселената! Малък е нашия ум да обгърне цялото величие на Твоята творческа мощ! Малко е нашето сърце да побере в себе си красотата на Твоите велики творения!.. . Слаба е нашата душа да изкаже всичкото величие на тяхната омайност!... Беден е езикът ни, пуста е речта ни, нищожна е мисълта ни, за да можем да те славим и изкажем в цялата Твоя пълнота!... И никога може би няма да Те разберем  ние само със силата на нашата мисъл, защото много слаба е тя, много нищожна е нейната дълбочина да прозря Твоята Велика Същност!...

„О, Отче на проявения Всемирен Разум !... В този тих час на самотно вдълбочение, чуй моята искрена молба: помогни мида разбера тайната на Твоята премъдрост!

„Разтвори пред мен Скритата Книга на Вечността, за да мога да прочета и науча от нея великите истини за живота !. . .

„Пробуди в мене Твоето премъдро начало, което е вложено в основата на моето битие, за да мога да разбера дълбоката тайна на моя живот: от де съм дошъл аз, какво трябва да правя тук и какво ще стане с мене, когато променя физическата форма на моето съществувание!...

„Раздери вътре в мене покривката на мрака, която държи в слепота моя божествен дух, този скъпоценен дар вложен от Тебе в моята природа, като ми помогнеш да видя цялото Твое величие, сила и власт!...

„Отче Премъдри! Помогни ми да пребъда в твоята свята и неизменна истина — универсалния закон, що регулира силите във вселената и истината в мене, като ме направиш да стана свободен дух от великите предразсъдъци на моя век.

„Помогни ми да вникна във всичките скрити закони на вселената, които регулират световете в нея; които поддържат живота, като изменят Силата, които я преобръщат в хилядите й разновидности и с това дават възможност на материята да се яви в най разнообразни форми блясъци и красоти ! . , .

„О, Отче небесни! Помогни ми да разбера и вникна в дълбочината на Твоята Велика Премъдрост! . . .“

И чу глас, който му каза:

„И ти помагам, и ще ти помагам, върви след Мене! . . .

И вдълбочи се духът му в скритите тайни на живота, и оживотвори се пред него цялата природа.

И разбра той, че наистина разумът е светлина, чрез която се проявява духът ; че знанието е лоста, върху който се слагат основите на мъдростта; че волята е силата, чрез която се достига съвършенството във вечността, и че духът е ключа, чрез който се отварят Съкровищниците на Всемирната Тайна! .

И се разтвори пред него великата книга на Живата Природа, и чу гласът й, който тихо му прошепна:

„Аз съм Природата и Живота в нея! Моята тайна се казва мъдрост, тя е скрита за широкия свят. Ще ти открия само част от моята същност, защото е слаб твоят ум да побере всичката моя скрита премъдрост. Вникни в мене и прозри закона на една от моите проявени форми на нежна красота, който я регулира и създава. Аз стоя пред тебе! . . .

И устреми той своят духовен поглед към нея и видя мир чуден, мир непонятен за проумяването му само от неговия слаб ум! . . .

И беше то великото царство на Светите Интелигентни Сили в природата, които създават и нареждат живота на милионите й растения, в техните най-разнообразни форми и проявления. И беше за тях майката-земя грамадна лаборатория, в която изработваха своите най-нежни и красиви форми на живот.

И чрез проявената сила на своя велик разум съзиждаха те в най-чудни и съвършени комбинации атомите на прозрачната тънка материя, като, със своите нареждания във формата, даваха възможност на светлината да се пречупи и разложи на хилядите си цветове, блясъци и оттенъци. И шариха се от това цветята с най-разнообразни шарки и багреха се цветовете с хилядите проявления на боите и красяха голямата девствена градина на Живата Природа! ..,

И проговориха му тогава цветята на своя тайнствен език и казаха му:

„Велик е Бог, чудни са неговите творения, нека го славят всички премъдри същества! Алилуия“.

„Човече на разума, сине на скритата загадка, чуй нашето слово:

„Велик си ти, ако разбереш тайната на нашия живот . . .

„Ние сме чада на силен баща, що е създал световете!

„Нашата майка е проявената любов, що съществува с вековете!

„Ние сме техни нежни чада и ги славим във век! Алилуия.

„И изпраща ни Великия наш Създател своите животворни лъчи, които пробуждат в скритата пъпка на живота нашите сили и я оживотворяват“.

„И просмуква нашата мила Майка из небесните зефири сладката нега в своите животворни недра: разлага я, преваря я, дестилира я, комбинира я, като с това приготовлява под влиянието на слънчевите лъчи най-нежните аромати на своите благоуханни масла. И ни дарява с така приготвените си аромати, за да бъдем истински чада на проявената нейна нежност и красота“.

„О, сине на Проявената Мъдрост! Ти, който си най-нежния ароматен и мил земен цвят, проникни чрез нас в твоята същност, защото ти си по-стар брат, и си едно от най-красивите и тайни творения на мъдрата Сила в природата. Ти си цвят, изваян от ръката на самаго Бога! . . .

„И никакъв наш аромат не може да се сравни с благоуханието на твоята душа, когато в нея се разцъфти нежния цвят на съвършената, всеобемаща божествена любов!

„И никаква земна красота не може да засени блясъкът на твоето сърце, когато то се облече със светлата мантия на доброто, истината и правдата в живота“.

„И никаква сила не може да попречи твоята съвършена мъдрост, когато в тебе заговори гласът на Бога — изявен чрез духовно-разумната сила във вселената! . . .

„О, човече благи — сине на проявения живот — велик си ти в цялата твоя пълнота на съвършенство, когато я достигнеш и се проявиш в нея. Пред твоята велика мощ на духа се прекланя всичко! . . Пред твоя светъл разум бледнее всяка една земна твар! Работи за постигането им, за да станеш  цар във вселената! Алилуия!

„И ще се поклоним тогава ние на тебе — нежните цветя — защото ти ще станеш истински наш главатар! . . .“

„И ще запеят за тебе най-тържествен химн птиците, защото ти ще бъдеш техен мил другар ! ... И ще благоговеят пред тебе зверовете, защото ти ще станеш техен кротък и мъдър господар!“

„Над тебе ще възсияят звездите, защото ти ще бъдеш отражение на техният божествен чар. И ще те озари нашия общ баща — Великото Слънце на Живота — със своята светлина на мъдростта! И ще прогони от тебе мра-

ковете и тъмните сили в живота, като те облече в силата си броня и светла мантия на съвършенството!“

„Проникни, прогледни и изучи себе си!

(Следва краят).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КАБАЛА

ДЕСЕТТЕ ИМЕНА НА БОГА

Ако четците ни са разбрали добре изложеното досега в този отдел и са усвоили, че всяка буква значи и изразява йероглиф, число и идея, то те знаят вече основанието на Кабалата.

Сега ще ги занимаем с комбинациите.

Ако всяка буква представлява истинска сила, то групировката на буквите, по известни мистически правила, дава началото на активните центрове на силата, които могат чувствително да влияят, като се привеждат в действие от човешката воля.

От тук произлизат десетте имена на Бога. Всяко от тия имена изразява особено свойство на Бога, т. е. един активен закон на природата и един всеобщ център на действието.

Всичките божествени прояви, т. е. всичките действия и същества, са свързани помежду си до толкова, до колкото клетките на човека са свързани със самия него, тъй като за да се приведе в движение една от тия прояви е все едно, да се създаде течение на реалното действие, което ще се отрази в цялата вселена. По същия начин усещането, получено от човека в която и да е точка на кожата, причинява тръпка на целия му организъм.

Изучването на божествените имена се състои: 1) от една страна, в изучване особените качества, които се приписват на даденото име и 2) от друга, в изучване съотношението на това име с останалата природа. Ние ще изложим последователно тия два отдела.

Преди всичко нека изброим десетте имена на Бога, както се намирал във всичките заклинателни формули: 1) Йехие (х)1), 2) Йа (х), 3) Йехова (х), 4) Йел, 5) Йелоха, 6) Йело(х)им, 7) Тетраграматон Саваоθ, 8) Йело(х)им Саваоθ, 9) Шадай и 10) Адонай. Кабалата е така построена, че всичките й членове, които я съставляват, са само нейни различни страни. Поради бедността на съвременните европейски езици с термини за отвлечените понятия, ние ще изучваме отделните значения и съотношения на десетте числа, и всичко това във всевъзможен смисъл. По тоя начин името, идеята и числото се явяват синтезирани във всеки йероглиф. Тия имена, които всички имат таен смисъл, разкрит  подробно в съчиненията на кабалистите, заслужват най-голямо внимание.

*

*   *

Първото от тях е Йехие (х). То се пише често само от една еврейска буква йод - י. В тоя случай то означава просто аз.

Lacour, в съчинението си „За Йелоимите или боговете на Моисея“, доказва, че от тази дума е произлязла гръцката А Е I (всякога).

Йехие точно означава думата „всякога“, и ясно е, че именно буквата йод, която изразява началото и края на всичко, може да я изобрази. Това име, написано с мистическия триъгълник от три йода

Wsem.Letopis_god.1_168.jpg?fbclid=IwAR0s

представлява трите главни свойства па Бога, който дава началото на творението на онова всякога, което поражда мярката на времето.

Наистина, първото י показва вечността, която поражда времето в тройното му деление: минало, настояще и бъдеще. То е число. То е Отец.

Второто י изразява безкрайността, която поражда пространството, в трите. измерения: дължина, широчина и дълбочина. То е мярка. То е Синът.

Третото י означава вечната субстанция, която дава начало на материята, в трите й вида: твърда, течна и газообразна. То е тегло. То е Светият Дух.

Съединете в едно времето, пространството и материята, т. е. вечността, безкрайността и субстанцията, и ще се прояви това, което е „всякога“.

Поради туй и кабалистите изобразявал. това божествено име така:

Wsem.Letopis_god.1_167.jpg?fbclid=IwAR0s

Съотношенията на това име са дадени от Агрипа2), който е един от най-силните кабалисти, в следния вид:

Първото име Йехие е името на божествената Същност. Изчислението му — Кетер (корона, венец) означава простото същество на Бога, т. е. „това, което никое око не е видяло“. Него приписват на Бога-Отца и то влияе на чиновете на Серафимите или, както ги наричат евреите — Хайот-Хакодеш (на латински: Animalia sanctitatis), известни „живи святости“, а оттук, чрез първия двигател, свободно дава име на съществото на всички неща, които изпълвал вселената в цялата й окръжност и до самия център.

Присъщото му в частност разумно начало се нарича Митатрон (княз на Страните), назначението на което е да въвежда другите пред лицето на Бога. Чрез него Господ е говорил с Моисея.

*

*   *

Второто име е Йа (х). В това име йодът от Тетраграматон се съединява с хе. Изчислението му е Хохма, т. е. мъдрост (sapientia). То означава Бог първороден, преизпълнен от идеята, поради което се приписва на Сина. То влияе чрез чиновете на Хеpyвимите (които евреите наричат Офаним) върху формите или колелата, а от тях на звездното небе, дето създава толкова фигури, колкото идеи съдържа, и привежда в ред хаосът или смущението на веществата, чрез присъщото му в частност разумно същество, наречено Разиел, който бил ръководител на Адама.

*

*   *

Третото име Йехова (х) или Йеве. То е едно от най-тайнствените имена на еврейската теология и изразява един от пай-чудните закони на природата, които ние знаем.

Ето как се анализира това божествено име : кабалистическата дума е יחוח (йод-хе-вау-хе). Ако се вярва на старото устно предание на евреите, съществува една свещена дума, която дава на смъртния, който е намерил истинското й произношение, ключа за цялото знание, божественото и човешкото. Тая дума, която не се произнася никога от израилтяните, а само от първосвещеника, и то само един път в годината всред виковете на непосветената тълпа, е същата, която се намира на върха на всички посвещения, която блещи в центъра на светлия триъгълник върху 33-а степен на шотландското масонство и която се намирана вратите на старинните католишки църкви. Тя се образува от четирите еврейски букви и се чете : йод-хе-вау-хе.

В Сефер-Берешит или Моисеевата книга на Битието тя служи за означаване на Бога и с граматическата й конструкция напомня даже в своя състав свойството, което всякога хората са придавали на Бога.

Сега ще видим, че силата, която се приписва на тази дума, е до известна точка реална, защото лесно отваря символическите врата на ковчега, който съдържа изложението на всичкото старо знание. За това трябва да влезем в някои подробности.

Тая дума е образувана от четири букви, от които последната е повторена два пъти — יחוח. Всяка буква от еврейската азбука, както знаем, има известно числово значение. Нека разгледаме значението на буквите, които сега ни занимават:

Wsem.Letopis_god.1_170.jpg?fbclid=IwAR0s

Нека анализираме сега по отделно всяка от тия букви.

Йод. Тя, според формата си на запетая или по-скоро на точка, представлява началото на нещата. Всичките букви на еврейската азбука са само комбинации от различни съединения на буквата йод. Синтетическото изучване на природата е навело старите на мисълта, че съществува само един закон, който управлява всички произведения на природата. Тоя закон, който е основата на аналогията, поставя единицата-начало в основата на нещата и разглежда последните, само като отражение в различните степени на тази „единица-начало“. По тоя начин йодът, който образува всички букви, а, следователно, думите и фразите, е изображение и представа на тая „единица-начало“, знанието на която било скрито за непосветените. Прочее, законът, който управлява създаването на еврейския език, е същият, който управлява създаването на вселената. Това именно се старае да изтъкне една от най-старите книги на Кабалата — Сефер-Йецира.

Но преди да минем по-нататък, нека обясним с един пример определението, което дадохме на буквата йод. Първата буква от еврейската азбука алеф א е образувана от четири йода, противопоставени един на друг по два3). Същото се отнася и за всичките други букви. Численото значение на йода ни навежда на други бележки. Единицата-Начало, според учението на кабалистите, е същата Единица-Край на съществата и нещата, а вечността, от това гледище, е само вечното настояще:    затова старите символисти са изобразявали тая идея с една точка в центъра на кръга, което показва образа на Единицата-Начало (точка) в центъра на вечността (кръга — линия без начало и без край). Според това, единицата се разглежда като една сума, а всичките създадени същества са само нейни съставни части. Така и Единицата-Човек е образувана от сумата (сбора) на милионни клетки, които съставляват неговото същество. В началото на всичките неща Кабалата поставя абсолютното утвърдяване на съществото от самото него, Единицата-Аз, символическото изображение на която ще бъде йод, а численото — числото 10. Това число 10, което представлява 1Началото или Всичко, съединено с 0Небитието или Нищо, отговаря напълно на горните условия.

Хе. Понятието Аз може да бъде разбрано само с неговата противоположност Не-Аз. Щом се установи Аз, веднага следва понятието за въздействието от Абсолютното Аз върху себе си, а от това ще се извлече понятието за съществуването му чрез разделянето на Единицата. Така произлиза двойствеността, противоположността, бинера, изображението на женското начало, както единицата е изображение на мъжкия принцип. Десет, което се разделя, за да се противопостави на себе си, се равнява на 10/2 = 5, а пет е точното число на буквата хе, втората буква на великото свещено име Хе ще представлява, следователно, пасивното, по отношение към йода, който е символ на активното, не-аз но отношение към Аз, жената по Отношение към  мъжа, субстанцията по отношение към същността, животът по отношение към душата и пр.

Вау. Противопоставянето на Аз и Не-Аз дава непосредствено начало на новия фактор , именно на отношението, което съществува между това Аз и това He-Аз Прочее, вау, шестата буква от еврейската азбука, е произлязла от 10 (йод) + 5 (хе) =15 = 6 (от 1 + 5) и означава свръзка на съотношението. Тази именно свръзка съединява противоположностите в цялата природа и съставлява третия член от тая тайнствена троица: Аз НеАз.

Второто хе. Над Троицата, разгледана като закон, нищо друго не съществува. Троицата е синтетическа и абсолютна формула, към която се свеждат всички знания, и тая забравена формула—поне относително научното й значение — ни е предадена в цялост от всичките религии: от безсъзнателните пазители на Знанието и Мъдростта на първобитните цивилизации.

И тъй, само три букви съставляват великото свещено име. Четвъртият член на това име е образуван от втората буква хе, като е повторена. Това повторение посочва прехода от закона за троицата към ново приложение или, по-точно, прехода от метафизическия свят към физическия или изобщо от който и да е свят към другия, следващ непосредно подир него. Значението на това свойство на второто хе е ключът на цялото божествено име във всичките му приложения, достъпни за възприемане.

Впрочем, ако бихме се впуснали само да резюмираме заключенията на кабалистите за буквите, които съставляват третото име на Бога. ще ни потрябва цял том. Елифас Леви и Кирхер се занимават с него във всичките си съчинения. Това име означава всеобщо прошение на греховете, помилване, покой, избавление и изкупление на света и бъдещия живот.

То се прилага към Светия Дух и влияе чрез чиновете на Престолите (които евреите наричат Аралим, т. е. велики, могъщи, силни ангели) и след туй чрез сферата на Сатурна доставя форма на флуидическата материя. Първото му разумно същество е Зафохиел, ръководителят на Ноя, а второто — Иофиел, ръководителят на Сима.

*

*   *

Четвъртото име е Йел. Сефиротът Хесед значи: милосърдие, състрадание, великолепие, скиптър и дясната ръка. Това име влияе чрез чиновете на Господстваща (които евреите наричат Хашмалим) на сферата на Юпитер и образува изображения и представи на телата, като дава на всички хора милосърдие и миротворна справедливост. Неговото разумно същество се нарича Цадкиел, той е бил ръководител на Авраама.

*

*   *

Петото име е Йелоим Гибор. Той е силният Бог, който наказва греховете на неправедните. Сефиротът е Гебура (могъщество, суровост, сила, чистота, съд), който наказва с опустошения и войни. Него прилагат към Съвета Божи, към пояса, към меча и към лявата ръка на Бога. Тоя сефирот се казва също Пахад (страхуваме) и влияе чрез чиновете на Властите (които евреите наричат Серафими) и след това, чрез сферата на Марса, на която принадлежи силата, изпраща войни, скръб и размества стихиите. Неговото разумно същество е Самаел, наставник на Самсона.

*

*   *

Шестото име е Йелох (име от четири букви), което се съединява с Вудаат (знание) Сефиротът Тиферет (украшение, красота, слава, удоволствие) значи „Гора на живота“. Той влияе чрез чиновете на Силите (които евреите наричат Малахим, т. е. ангели) на сферата на Слънцето, като му дава блясък и живот, и произвежда металите. Неговото разумно същество е Рафаел4), ръководител на Исаак и Товия, и ангелът Фениел, наставник на Якова.

Тук трябва да поясним, че според тълкуването на Jean Tabris, Духът на планетата е висшата разумна и творческа сила, която принадлежи към съществото на тази планета и се съдържа в ограничено количество индивиди, числото на които се мени във всяка планета и във всяка сфера на битието. Ангелът на планетата е лице колективно, което представлява сбора на всичките мисли на планетния дух. Като имат двоен живот — личен и относителен, активен и пасивен — ангелите на планетите се подчиняват на духа, който ги е създал, но могат да упражняват известно въздействие върху него. Те се съюзяват, враждуват и изобщо взаимно се видоизменяват. Геният на планетата означава познавателната способност на планетния дух. Чрез него последният черпи от съкровищницата на истината ония идеи, които се превръщат впоследствие в планетни ангели. Видимите от нас планети дават възможност да се следи движението на седемте невидими планети, които пътуват съгласно вечните ненарушими закони.

*

*   *

Седмото име Татраграматон-Саваоθ или Адонай-Саваоθ е име на Бога на войнствата. Сефиротът е Нецах (победа). Нему била посветена лесната колона на Соломоновия храм и означава вечността и справедливостта на Бога-Огмъстителя То влияе чрез чиновете на Началата (които евреите наричат Иелоим, т. е. Богове) на сферата на Венера и означава усърдие и любов към справедливостта. То произвежда растенията. Неговото разумно същество се нарича Аниел, а ангелът — Церирел, ръководителят на Давид.

*

*   *

Осмото име е Йелоим Саваоθ. И него превеждат Бог на войнствата, не на войната и правосъдието, но на кротостьта и съгласието, тъй като двете последни имена имат окончание войнство. Сефиротът е Ход (похвала и признание, благопристойност и голяма известност), нему била посветена девата колона на Соломоновия храм. То действа чрез чиновете на Архангелите (които евреите наричат Бене Йелоим, т. е. синове на боговете) на сферата на Меркурийий и произвежда животните. Разумното му същество е Михаел, наставникът на Соломона.

*

*   *

Деветото име е Шадай (Всемогъщият и Вседоволният) или Йелхай (Живият Бог) Сефиротът е Йесод (основата). То означава добро разбиране, съюз, изкупление и покой, и влияе чрез чиновете на Ангелите (които евреите наричат Керубим Малак или Техор) на сферата на Луната, прави приращението и накърнението на всички неща, управлява гения на хората и разпределя между тях ангелите-хранители. Неговото разумно същество е Габриел, който бил ръководител на Йосиф, Йосия и Данаила.

*

*   *

Десетото име е Адонай Мелех. То значи властител, цар. Сефиротът Малкут (владичество и царство) означава църква и храм на Бога, и врата. То влияе чрез анимастическия ред, т, е. Преблажените Души (наричани от евреите Ишим — благородни, Елирос — князе). Те с по-долни от ангелските чинове по святост, влияят върху знанията на синовете човешки и им дават чудесно разбиране на нещата, промисъл и пророческа дарба или, както се казва, разумение. Неговото разумно същество е Металхин, носи името Първо Създание или Душа на Света, и е бил ръководител на Моисея.

(Следва).

__________________________________________

1) Крайното х се произнася като френското h.

2) Н. С. Agrippa: „Philosophic occulte“, т. II.

3) Изглежда, че тук се прави подсещане за буквата алеф, че йероглифически изобразява четирите стихии, които взаимно се противопоставят по две.

4) Някои посочват Михаел, а разумното същество на Меркурийий е Рафаел.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Самуел Р. Уелс.

физиогномия:

(Продължение от кн. V.)

V.

МЪЖЪТ И ЖЕНАТА

„Той само за Бога, тя за Бога и за него“.

Милтон.

Когато се прилагат физиогномическите принципи за разпознаването на характера, винаги трябва да се вземат пред вид важните изменения, които произлизат от пола. Очертанията на мъжа и жената, както в общите форми, така и в особените черти, удивително се различават. Това, което се явява уместно и красиво у мъжа, същото у жената би било несъответно и грозно и обратно. Една мъжка жена и един женствен мъж ни произвеждат еднакво неприятно впечатление. И в двата случая чувстваме, че има нещо, което не е на местото си, и ни изглежда, че истинският природен ред е нарушен.

Размери — Венера и Аполон

Wsem.Letopis_god.1_171.jpg?fbclid=IwAR0s

Първото различие, което забелязваме между мъжката и женска фигури, е по-големият  размер на първата. Старите скулптори, които разбирали добре пропорциите на човешката фигура и отличителните различия между половете, правели Аполон с повече от половин глава по-висок от Венера, както и съразмерно по-пълен. Сравнението между мъжа и жената от днешно време, когато обичаите на красивия пол с по-малко благоприятни за физическото развитие, отколкото с били за старата гръцка жена, и също по-малко, отколкото за мъжката половина на днешното общество, ще ни открие още по-голяма разлика.

Общата форма

Второто нещо, което ни поразява, е забележителното различие в общата форма. Забелязваме, че до като у един симетрично развит мъж, раменете с по-широки от бедрата (фиг. 1), и тялото му от тях надолу постоянно се стеснява, у жената, обратно, бедрата са по-широки от раменете (фиг. 2), и нейното тяло се стеснява и в двете направления от бедрата й. Кампер показа, че ако очертаем фигурите на мъжа и жената с две елиптични дъги от еднакъв размер, ще видим, че тазовете на жената излизат вън от линиите, докато раменете й остават вътре, и че у мъжа, обратно, раменете достигат линиите, а бедрата му остават вътре в тях.

Шията на жената, ако и да изглежда, поради стеснението на раменете й, по-дълга, е в същност по-къса от шията на мъжа. Ръцете и краката й също са пропорционално по-къси, а туловището й по-дълго. Гърбът й е вглъбнат, бюстът й по малък, но по-закръглен, и гърдите й по-големи по обем и по-елегантни по форма. Мъжът се характеризира чрез едно по-компактно и мускулесто развитие и по-здраво сглобено телосложение, което е признак на сила; жената чрез разнообразие в линиите, които свързват, грациозно закръглени краища, гладки повърхности и еластичност — признаци на деликатност и грация. Милтон казва:

„За размишление и храброст е направен той, а тя — за нежност и сладка привлекателна грация“.

В жената преобладават закръглеността, а в мъжа ъгловатостта. У нея е развита повече жизнената система, с нейните клетъчни тъкани, а у него — двигателната система, с нейните мускулни фибри1). У всеки от тях формата съответства на функцията, в пълно съгласие със закона за приспособлението, изразен в глава първа на това съчинение.

Полът в чертите

Същият закон, който преобладава в общата форма на тялото, владее и в чертите на лицето. У мъжете са по-рядко отбелязани с голямо приближение към правата линия, отколкото у жената. Външните линии на профилите на една сестра и един брат, които имат същият темперамент и еднакви очертания, ще ни пояснят казаното (фиг, 3). Тук имаме същият стил на лицата и у двамата, обаче до като едното е решително мъжко, другото е безпогрешно женско. Вижда се, че различието лежи главно в по-голямата закръгленост на последното.

Wsem.Letopis_god.1_172.jpg?fbclid=IwAR0s

Френологически различия

Главата на мъжа е по-масивна от главата на жената, но често последната е до някъде по-дълга от челото до тила. Освен това, тя е по тясна от страни и основната й и предна области са пропорционално по-малки. Тилната област е продълговата, понеже органите на родителската любов, на приятелството, на любовта към дома и на любовта към утвърждение са сравнително големи. В мъжката глава основата на мозъка и горната предна област са сравнително повече развити. Коронната област, където е седалището на духовните чувства, у жената има едно по-пълно развитие, отколкото у мъжа. Алекс. Уокър бележи, че женският  череп изглежда въобще по-тесен от мъжкия. И понеже дължината дава интензивност, а широчината трайност, то всичките умствени проявления у жената, макар във време на действието им да са по-интензивни и ярки, имат, съгласно същите тези принципи, по-малка трайност.

Относително главите на жените може да се забележи още, че предните ямички са по-малки, глабелата (мястото между веждите) по-малко изпъкнала и ръбовете, върху които лежат веждите, също по-малко издигнати; че алвеолната линия на горната и долна челюсти е повече елиптична, зжбите са по-малки, езичната кост също по-малка. Представените (фиг. 4 и фиг. 5) глави недостатъчно показват френологическите различия, които се опитахме да посочим.

Wsem.Letopis_god.1_173.jpg?fbclid=IwAR0s

Физиогномически различия

Чисто физиогномическото развитие на двата пола се различава толкова, колкото и френологическите им особености. Женското чело е по-меко и обло, отколкото мъжкото; носът е по малко изпъкнал и, вместо да е леко изгърбен, както е обикновено у мъжа, той е или прав, или малко-много вглъбнат. Широчината или въобще размера на ноздрите у жената е по-голям, отколкото у мъжа. Горната устна у жената е обикновено вгъната и по-къса, отколкото у мъжа, у когото тя е често или права или леко изпъкнала.

Wsem.Letopis_god.1_174.jpg?fbclid=IwAR0s

Долята устна у жената е по вече меко закръглена, отколкото у мъжа, и брадата по-малка, обла и деликатна, съответстваща на нейния по-малък мозък. (Фиг. 6. и 7.) Тя има сравнително по-големи очи, по-изящни и по-меки коса и кожа и по-малко рязко отбелязани и по-подвижни черти на лицето от мъжа.

Брадата у мъжа и отсъствието й у жената съставлява едно забележително различие в кавказката раса. Помежду монголците, малайците и други раси, мъжът е толкова лишен от брада, колкото и жената. Ще се види, че на мъжете от тези раси липсва нещо от елементите на най-висока възможност, каквато се изисква у нас.

Лафатерови противоположности

Лафатер има един откъслек върху физиогномическите различия между двата пола, които той излага антитезно така:

„Мъжът е по-твърд, жената по-гъвкава.

„Мъжът е по-изправен, жената по-огъната.

„Мъжът стои уверено, жената стъпва несигурно.

„Мъжът е по-висок и по-широк, жената по-низка, по-тясна и по-тънка към краищата.

„Мъжът е груб и корав, жената гладка и нежна.

„Мъжът има повече изпъкнали линии, жената повече вгънати.

„Мъжът има повече прави линии, жената повече извити.

„Мъжът е повече ъглест, жената повече закръглена.

„Веждите у мъжа са по-гъсти, а у жената по-малко намръщени.

„Косата у мъжа е по-яка и по-къса, а у жената по-дълга и по-еластична.

„Мъжът е сериозен, жената весела.

„Мъжът пази и наблюдава, а жената гледа повърхностно и чувства“.

Нека жената бъде женствена

Жената нищо не печели със старанието си да стане повече прилична на мъжа. Нейната царствена хубост се състои в това, да си остане истински женствена. Това е качеството, което печели любовта на мъжа, в когото тя обича, преди всичко друго, изправеността, мъжествеността, — нещо, на което можеш да се опреш, да го гледаш нагоре, да се гордееш с него. Велико и благородно нещо е да бъдеш мъж. Да бъдеш жена, значи да бъдеш действително „Божия последен, най-хубав дар на мъжа“, без който неговата правота е безполезна, неговата разумност е безумие, неговият живот — загуба.

Превел от английски:

Вл. Каназирев.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Професор Ю. Нестлер.

ХИРОГНОМИЯ

1. Учение за ръката изобщо

Досега дадохме кратко и, вярваме, изобщо разбираемо изложение на основните положения в изкуството за познаване на ръката, за да неуплашим начинаещия в това учение с много подробности, и да му дадем по-голяма прегледност. Сега ще вървим по научното и строго логическо подразделение, за да можем по-лесно, без да се объркваме, да подредим и прегледаме голямото количество отделни правила и норми, които в своята цялост съставляват изкуството и учението за познаване (четене) по ръцете.

Учението за ръката в най-общия му смисъл, което означават и с гръцката дума хирософия, трябва от една страна да ни запознае със значението на външната форма и очертание на ръката, а от друга — с намиращите се по нея, собствено по дланта на ръката, линии и знакове, от чието положение и направление, форма и цвят се правят заключения за бъдещето на респективния човек. Най-сетне се явяват въпроси, защо формите и линиите на една ръка имат тази, а не онази конструкция и от що произлиза това. Отговорите и обясненията на тези въпроси ще ни осветлят върху взаимните връзки между учението и изкуството за четене по ръцете и другите окултни учения, напр. астрологията, френологията, физиогномията, графологията.

Но за да постигнем едно по-точно деление на целия обем на учението за ръката, ние трябва да излезем и от друга една база.

Дори при едно повърхностно наблюдение на ръката, ние забелязваме естественото и деление на следните три главни части:

1) ставата, дъното или корена на ръката (китката);

2) плоскостта или трупът на ръката;

3) членовете, които излизат лъчеобразно от тялото на ръката, т. е. петте пръста.

Хирософът или ръковедецът преследва целта, да узнае съотношенията, конто съществуват между формата и линиите на ръката от една страна и от друга начина на живота и делата, към които индивидът е тласкан от съдбата и собствената си воля.

За да узнае, обаче, всичко това, което показват знаковете на ръката за обстоятелствата на живота, за качествата и за бъдещето на човека, ръковедецът трябва да тръгне по следния път: най-първо той трябва грижливо да определи външната форма на ръката, здравината, издръжливостта на кожата и нейния цвят и то във всяка от поменатите три части: пръсти, тяло и корен на ръката. Тази част от учението за ръката е учение за формите на ръката или хирогномията.

Строго взето, ние имаме, следователно;

1) хирогномия на ставата или корена на ръката;

2) хирогномия на тялото на ръката, наречена същинска хирогномия, или хирогномия в тесен смисъл;

3) хирогномия на пръстите.

Хирогномията ни дава възможност да се запознаем точно с характера и качествата на човека, но тя не може да ни каже нищо за неговото минало и бъдеще, т. е. за събитията и явленията, които с му въздействали или ще му въздействат за напред. За да може да науча нещо за тях, ръковедецът трябва да изучва преди всичко линиите, които се намират по отделните части на ръката особено по дланта. Използването на събраните от всички линии по повърхността на ръката сведения, за предсказване бъдещето на известен човек се нарича хиромантия в тесен смисъл, т. е. изкуство да се гадае по ръцете, едно име, което често се употребява за означение цялото учение за ръката.

Естествено е, че има: 1) хиромантия на ръчната става; 2) хиромантия на вътрешната ръчна плоскост, която носи и особеното име палмистрия; 3) хиромантия на пръстите, към която би могло да се присъедини и една хиромантия, същевременно и хирогномия, на ноктите; последната е още много малко разработена.

Най-сетне, на ръковедеца остава още да изследва най-дълбоката същина на изкуството и учението за четене по ръката: той трябва да се спусне до най-вътрешните и най-скритите дълбочини на човешкото битие, за да разузнае, кое е дало на човешката ръка нейната форма и нейните черти. По този път ние достигаме до философията на ръката, хирофилософията или по-късно казано хирософията в тесен смисъл.

Ние виждаме, следователно, че обикновеното име хиромантия, с което в повечето случаи означават цялото учение за ръката, според буквалното си значение, се отнася само до един клон от това учение, също така както и ду мата хирософия.

Но тъкмо тази хиромантия в тесния смисъл има старинен произход и е най-малко толкова стара, колкото астрологията, която води началото си от звездния култ на най-старите културни народи, т. е. от акадите. Защото старите египтяни, асирийците и индийците с имали вече своя разработена астрология. Но понеже името хиромантия сигурно означава най-стария клон на учението за ръката, позволено е да се употреби това име и за означаване изобщо на изкуството за гадене по ръката.

Като разгледаме описанието, анализа или изтъкването на подробностите във взаимните им отношения, ние можем да установим следното деление на цялото окултно знание за ръката :

Wsem.Letopis_god.1_175.jpg?fbclid=IwAR0s

2. Общо за хирогномията

Както вече споменахме, хирогномията ни дава указания само за предразположенията и качествата на характера у човека, без да ни каже нещо за миналото или бъдещето в живота му. До своите резултати тя се добира чрез грижливо изучване на външната форма и структура на ръката.

Преди всичко, хирогномът трябва да разгледа устройството и размерите на ръката като нещо цяло, защото, ако тя в това отношение отговаря на другите части на тялото, това означава, че човекът е сериозен, с добро възпитание; ако ли по големина и устройство на ръката отстъпват значително от общата конструкция на тялото, човекът е лекомислен , безпътен и предаден на лоши навици.

Хирогномът, обаче, трябва да може да разпознава и съответно да тълкува разните комбинации на голям, среден или малък обем на ръката с другите общи качества, напр. стройност, сила или дебелина, с цвета и пр.

3. Ръката изобщо

Голема ръка обикновено е признак на човек благосклонен и съобщителен. Същевременно големите ръце с признак на чувство за дребните работи, губене в подробностите.

Голема и тънка стройна ръка е признак на духовитост, но същевременно и суетност.

Който притежава голяма и силна ръка, проявява по-малко егоизъм, ако пък ръката освен това има и хубав цвят, това означава наклонност към благотворителност и великодушие. При все това, духовните дарби на този човек, ако и да не падат по-низко от средни, с по-слаби отколкото на оногова, който има голяма тънка и стройна ръка, защото последният е много по-жив и пъргав.

Големата, дебела и груба ръка е на човек меланхолик, който е по малко съобщителен и по-малко кротък и снизходителен.

При всяка от тези форми на ръката доброто или злото предзнаменование се усилва или намалява в зависимост от по-хубавия или по-лош цвят на кожата.

Средно големи ръце означават присъствие на способности за схващане нещата както изобщо, така и в подробности. Една средно голяма стройна ръка е признак за дълбоко проникващ дух, особено ако е влажна. Средно голяма и силна ръка, която е суха, означава мъчно схващане и бавно мислене. Ако цветът й е чист и светъл, това означава щастлив човек, предназначен за високи служби и почести.

Ръка със средна големина, силна и влажна със синкав цвят притежават обикновено добродушните и съобщителни хора, които клонят и към разпуснатост. Това са децата на Венера и Юпитер. Ако цветът на такава ръка е бял, тогава имаме работа с флегматик, който се намира под влиянието на луната. Червеният цвят пък наопаки означава горделивост, надменност, любов към блясъка и често малко презрение към хората. Такъв човек е повлиян от Юпитер и Марс.

Една средно голяма, дебела и груба ръка приляга на силен, но глупав човек.

Малката ръка означава повече весел и холеричен темперамент.

Когато малката ръка е широка и има възлести четириъгълни пръсти, това означава неспокоен дух, хитрец и любител на спорове.

Единично срещащи се, твърде малки, тесни ръце означават голяма дарба за обобщаване. Ако такива ръце се срещат масово у един народ, това означава обща декадентност и отживялост. Когато пък ръце с голяма площ и твърди, мъчно подвижни пръсти са свойствени на раса, която се намира в началото на своето развитие. Такива ръце строят пирамиди и циклопски укрепления или означават склонност към фетишизъм.

Малка, стройна ръка означава гордост, холеричен темперамент, склонност към разпуснатост и към меланхолия. Ако такава ръка е влажна, това намалява лошите предразположения и Означава духовитост.

Малка, стройна и суха ръка, която има цвета на Сатурн или Меркурий (тъмносив в разни нюанси), означава крадлив човек, който е и лукав, подозрителен и замислен.

Ако малката ръка е дебела, това намалява лошото значение, особено пък ако и цветът е приятен.

Гладка ръка, без косми, означава женствен човек, у когото малко се проявява наклонност към чувствени удоволствия.

Космата и корава ръка означава обикновено непостоянство у човека, който иначе е твърде силен, но не много умен.

4. Симетричност на ръката

За да бъде ръката симетрична, правилна, трябва да има следните размери :

Разстоянието, на което се намира отдалечена средата на безимения пръст от средата на малкия пръст, трябва да се съдържа четири пъти в широчината на ръката, мерено от дъното на показалеца до дъното на малкия пръст, и девет пъти в дължината й, мерено от върха на средния пръст до корена на китката. Ръката, която отговаря на тези мерки, има правилна големина и означава щастие.

Разстоянието, което вземаме тук за основна мярка, е обикновено толкова голямо, колкото вторият член на средния пръст, затова и тази част може да се употреби за мярка. Друго доказателство за равномерна конструкция на ръката е, средата от дъното на малкия пръст да бъде отдалечена от средата на дъното на показалеца толкова, колкото е дължината на целия показалец от корена до върха.

Това съотношение на големините у мъжете означава смелост и храброст, здравина и благоприятен темперамент; у жените то означава щастие, особено в раждането. Жени, обаче, които имат ръце ненормално малки, раждат с големи болки, често с опасности за живота си.

Когато ръката на жената е по-широка, отколкото трябва, това е неблагоприятен признак за духовните й дарби. Женски ръце, обаче, които надминават нормата по широчина или дължина, са добър признак, благоприятен по отношение на раждането. По-малки от нормата ръце, както вече се каза, предричат лошо за жената.

5. Ставата на ръката

Както по-рано се обясни, хирогномията трябва да запази тройното деление и вземе пред вид формата на ставата на ръката, на тялото на ръката и на пръстите.

Хирогномията на корена на ръката, обаче, е тъй малко разработена, че тя почти трябва да се създава изцяло. Тя има да ни запознае със съставните части на характера, които човекът е наследил от своите предшественици. И народът чрез своите наблюдения сигурно е установил Основните черти на тази тъй малко обработена хирогномическа дисциплина, която въз основа на опита би могла да се развие тъй, както заслужава.

Тези, които искат да се занимават с тази дисциплина, трябва преди всичко да изучат съотношенията, които съществуват между формата на пръстите (лопатообразни, ъглести или конически) и тази на ставата на ръката (кръгла и четириъгълна или елипсовидна). Освен това те има да изследват, дали двете гранични линии в дъното на китката образуват остър ъгъл (аристократически признак) или тъп (обикновен, плебейски), или най-сетне вървят паралелно (енергичност).

6. Тялото на ръката

Макар че формата на китката изобщо показва главно силата па физическите влечения, има и тука известни признаци, които поне приблизително очертават духовните дарби и характера.

Слаба, мършава и нежна китка на ръката означава безсилен, беден темперамент и слаби предразположения; освен това, фантазия без сила и огън, влечения без способност за тяхното удовлетворение и най-сетне тънко, но не обширно разбиране.

Китка, която е гъвка, със съразмерна дебелина и големина, която се намира в правилно съотношение с палеца и другите пръсти, означава способности за всички видове наслаждения и яснота и ловкост на духа. Лесно възбудимите чувства се поддържат от дейността на фантазията.

Ако по китката на ръката има дълбоки нарези, без от това да се губи гъвкавостта, у този човек егоизмът и чувствеността са преобладаващи наклонности.

Ако широчината на дланта е голяма несъответно на другите части на китката, и дланта много твърда и необикновено дебела, това означава много малко изтънчен характер и животински инстинкти.

При разглеждане на ръката (тялото на китката) хирогномията трябва да вземе пред вид и това, дали е корава или мека, стегната или еластична.

Възможно е две ръце (на различни хора) да имат еднаква форма и големина, но едната да бъде мека и гъвка, а другата стегната, почти корава.

В това отношение важи като главно правило при тълкуване на формите следното : коравата ръка означава енергична дейност, а меката е винаги признак на ленивост и отпуснатост, Притежателят на първата обича повече силните движения, а мекоръкият е повече приятел на спокойствието или само на умереното движение. Според това, коравата ръка има мъжки характер, меката женски. Първата се среща и у жени с мъжки характер, а втората и у мъже с женски, изнежени черти.

У меките ръце са обикновено по-силно развити малките месести топки от вътрешната страна на върховете на пръстите, отколкото у коравите. Хора с такива ръце са по-нежно чувствителни, отколкото тези с корави ръце. Иначе, меките ръце показват обикновено равнодушие, неподвижен интелект, наклонност към пиянство и голяма нежност в любовта, обаче без голяма интензивност.

Меки са ръцете на децата през първите години и това хармонира напълно със слабото им духовно развитие (фиг. 30).

Wsem.Letopis_god.1_176.jpg?fbclid=IwAR0s

Коравите ръце могат да бъдат вродени,или пък следствие от възрастта, понеже с остаряването ръцете на човека стават по-корави, набръчкани и втвърдени. При това кожата на ръката става като пергамент и изглежда, че се вкостенява (фиг. 31).

Wsem.Letopis_god.1_177.jpg?fbclid=IwAR0s

Паралелно с това явление като признак на остаряването постепенно настъпва и отслабване на енергията на интелекта : способността за схващане, фантазията и паметта стават забележимо по-слаби. С изгубването на огнената фантазия и чувството за хубавото и за поезия губи своята острота. Застарелият човек се държи наел рана от забави, които хранят фантазията, като става по достъпен за трезви, домашни занятия.

Едновременно с естественото отпадане на ръцете при остаряването изпъкват все повече всички стави и човекът става по-малко достъпен за външни впечатления и по-малко лековерен, но заради това пък по-аргументативен и по-логичен.

„Естествено“ корави ръце ще наричаме ние онези, които имат това качество още от младини, за разлика от такива, които стават корави на старини. Такива „естествено“ корави ръце показват, че притежателят им е лишен от изтънчени маниери и учтивост, макар да има дарба и чувство за тях. Този род хора с грапави в своите обноски, но не винаги и в своя характер. Те с много по-искрени и по-верни в своите чувствени наклонности, отколкото, например, индивидите с меките ръце, макар любовта им да не е тъй нежна и изразителна.

Притежателят на корави ръце е повече енергичен и активен от човека с меки ръце. Неговата наклонност към материални наслади е свързана с липса на всяко влечение към бленуване и често с отвращение от поезията.

Понеже притежателят на корави ръце обича силното телесно движение, той ще бъде любител на лова и на всякакъв спорт, на яздене, пътуване по планините, плаване, фехтуване и пр. Неговата почивка се състои в прекарване на времето в по-лека физическа работа. Ако върховете на пръстите му имат форма на лопата, той проявява още по-голямо влечение към физическа дейност.

Идеална от хирогномическо гледище е ръката, която е стегната и ловка, без да бъде корава или мекушава. Такава ръка означава свободомислещ интелект и активен дух, разбиране и способност да съгласува теорията с практиката. Такива ръце, колкото и да работят, никога не закоравяват. Много стегнати, но малко подвижни ръце пък са склонни да закоравеят.

По външността (консистенцията) на ръката ние можем, следователно, да правим заключения за темперамента и за свързаните с него телесни диспозиции на човека.

Оказва се, че хората обикновено проявяват онези дарби и наклонности, които отговарят на формацията на ръцете и особено на пръстите им.

Така голяма, широка и мека ръка с лопатообразни пръсти е признак за голяма любов към дейност, но не своя, а чужда. Такива хора обичат да гледат, как други работят и се изморяват. Те обичат да гледат силни физически движения, като военни и гимнастически упражнения и пр., но сами не обичат да участват в тях. Този род хора с телесно лениви, отбягват труда, обичат да седят в бездействие, легат си рано и късно стават от леглото. Обичат да променят местопребиванието си, ако има възможност да пътуват с удобства. Обичат да ги возят в лодка, но други да гребат с лопатите.

Явно е, че от две ръце, които иначе по форма са еднакви, коравата ще ни посочва друг характер и меката друг. Да вземем две ръце с лопатообразни пръсти, еднакво дебели и широки и еднакво силно развити, но една е мека до разслабване, а другата стегната и корава, Макар формите на пръстите да означават еднаквост, пак ще се забележи различие в характерите. И у двамата ще има наклонност към промяна и разнообразие, но в начина за задоволяване това влечение ще се прояви различно. Човекът с меките ръце ще се стреми само към умерени удоволствия и развлечения, другият пък ще налага своите искания със сила и енергия. Първият ще обича да спи дълго, но ще на пуска леглото, когато огладнее, когато вторият ще скача из леглото, щом пропеят първи петли.

Това влияние ще се прояви не само в начина на домогването до разнообразие, а и в избора на професията или научната кариера. В основата ще има подобие, но ще има и много различия.

Една ръка с гладки и конически пръсти означава наклонност и дарба за художествените изкуства, напр. живопис, скулптура и пр. Но от двама художници този, който има стегнати ръце, ще прояви повече сила и дълбочина на идеите, когато другият, с меките ръце, ще прояви повече външност и повърхностно схващане, но затова пък повече дух, повече тънкост в схващането и по-голямо разнообразие в сюжетите.

Изобщо с меката ръка е свързано едно естествено влечение към чудното, защото у такъв човек с концентрирани повече електрически флуиди, отколкото у човека с корави ръце. А високо електрическо напрежение в тялото обусловява по-голяма чувствителност.

Във всеки случай не може да се отрича, че подадената ръка възбужда у нас известни чувства и чрез своята външност, и чрез своя изглед. Затова би могло да се каже, че има симпатични и несимпатични ръце, т. е. такива, които още от първия момент възбуждат обич или пък отвращение и омраза; причината на това е едно инстинктивно предчувствие на характерните или чувствени качества на респективния човек. При некои хора тази чувствителност е толкова развита, че могат да различават и по-нежни нюанси в характера. И сигурно ръцете, които възбуждат любов, никога няма да бъдат корави и възлови, както и тези, които възбуждат антипатия, няма да бъдат меки и гладки.

Трябва да забележим, че и един неупражнен наблюдател веднага с коравите, сухи, набраздени, възлови или островръхи ноктообразни ръце, които освен това с и жълти или бледосиви, свързва понятието за скъперничество, дори и магьосничество. В противоположност на това пък гладката, нежна и топла розова ръка прави приятно впечатление. И всеки избягва да се докосне до първата, а желае и дири втората; похващането на първата действа обезпокоително, а втората успокоително.

(Следва)

_______________________

1) Jacques: „Загадки около физическото съвършенство“, гл. II.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

К. А Либра

АСТРОЛОГИЯ

(Продължение от кн. V).

Дванадесетте знака на зодиака

Wsem.Letopis_god.1_178.jpg?fbclid=IwAR0s

В 5 и 6 редица е направен опит да се изрази в една дума приблизително характерът на знака, както се проявява в най-съвършената и най-несъвършената форма. Между тези две крайни форми от висш и низш вид има безбройно много преходи и междинни степени.

Следващото тук разглеждане на знаковете от животинския кръг е взет от „Prophezeihung des Tierkreises“ (пророкуване по животинския кръг).

Никой не може да ни каже, кога в древните времена за пръв път се срещат знаковете на животинския кръг и техните названия. Факт е, че те като понятие са родени с и от човешкия дух. Не е случайност това, дето мъжът в своята борба в този живот, притеснен вътрешно и външно, отправя сърцето си нагоре към звездите, които светят спокойно, непоколебимо, незасегнати от всичкия шум тук долу. От това настъпва у него пак смирение и твърдост; тяхното спокойствие н постоянство го правят смирен и постоянен. Как става това? Не знае ли човекът, че, както неговото колело на живота изминава кръга от люлката до гроба, така и планетите минават от образуването до изчезването си? Не знае ли той, че в тяхната светлина има огън, в топлината им жар и пламък, а движението им представлява ход на разрушението? Как може такова неспокойно движение да му даде мир? — Да, всичко това е известно на човека много добре, но, като наблюдава звездите от долу, той схваща над всичко, че в тяхното кръгово обикаляне има постоянство, трайност, в тяхното шумене — сигурност, в тяхната огненост – закон. Законът който владее във всички тези явления, владее и в самия човек, законът в движението и промяната, в образуването и рушенето, това е законът за живота и смъртта на човека.

Тази велика мисъл, че нищо не е само случайност, и мисълта, която смирява човека като наблюдава звездното небе над главата си. И това, което той не може да открие през деня в разгара на борбата при безоблачната синина на обедното слънце, му се разкрива при всяка светлинка, която му се мерне в тъмната сянка на нощта, при всяка звезда, която му се покаже.

Чудно ли е, че при раждането на човека под нощното небе на историята („защото е било вечер и е било утро, ден шести“. Битие 1, 31.) мислителят в него се издигнал от тъмния хаос, за да дири светлината? Чудно ли е, че човекът, като се е приближил духовно към звездите, застанал е мирно и бодърствал? Че е строил къщи с покриви за нощта, зидове и кули за нощта? А чудно ли е, че той е въздигнал жилището си всред звездите и стола си между слънцето и луната ?

Някъде трябва да тупти великото сърце, което държи в движение всички тези неща!

И както човекът на точната наука, отричайки закономерност във всяко външно явление, счита себе си за познавач на онези закони, на които почиват тези явления, така и древните мъдреци обръщаха сърцето си към трайните знакове на природните тайни, като се опитваха там да намерят и разберат вътрешната основа и причината на всички световни промени. Великото сърце, те не го намериха в природата! Кой би могъл да намери причината на движението в самото движение! Но те дочуваха неговото туптене. И това, което те научиха от великия порядък на живота, беше мъдрост, доказателство за която се намира в царството на духа.

Мъдреците видеха трайните знакове и ги групираха, и им дадоха имена, и ги броиха по дванадесет. Набожните разбираха със сърцето си и украсяваха храмовете си със знаковете на животинския кръг, представлявайки възвисяването на духа по интуиция, по вътрешен напор на природата.

Три се наричат божествени: Ариес — мислителят, Таурус — думата, Гемини — духът.

Посредством тези три се установи Канцер, пространството, за да се намери место за рождението на Лео, горящото сърце на света.

Следователно, докато Ариес, мисълта, е станала в Таурус дума и в Гемини действие, пространството в Канцер ги обхваща като облекло, издига се Лео, лъвът, огънят на духа, на пасивната Вирго, материя, майка, Мария девица. Това, което се роди от нея, ще бъде тогава дух и материя в едно, от два вида раждане, от два пола. Либра, везните на духа и материята, е в равновесие.

Но простотата не може да бъде добродетел, и безобидността не е заслуга. Човекът е само това, което той е завладял. При простотата на Либра, на човека под зелените дървета на неговите детински удоволствия, змията пълзи напред, знакът Скорпио, прелъстителят. Либра, идеалният човек, човекът, роден от осеняване на духа над девствената материя, още не е нещо повече от една хубава възможност, додето не е подложен на изпитание. Затова духът води човека в пустинята, за да бъде въведен в изкушение. От тука Скорпио, прелъстителят, се нарича знак на смъртта, както и на живота. Защото, който падне в изкушение, той пропада в закона от „материя в материя“. Но който устои, той достига в знака на нов живот. Защото, както змията, когато съблече кожата си, се явява като новородена, така и този знак от смъртта образува нов по-висш живот на духа. Който в Скорпио бъде въведен в изкушение, той трябва да влезе в борба със собствената си природа.

Следващият по-нататък знак е този на Сагитариус, на стрелеца, изобразяван често като кентавър. Горната част на тялото — мисълта — е човешката част, долната — животинската, влеченията. С стрелата на мисълта той цели към най-висшето, но влеченията му препятстват да го достигне. Затова той трябва да се възкачва по-нататък по хълма на лишението. Това, което е видел в Сагитариус с окото на духа, трябва да се старае сега да достигне чрез ногата на действието. Това значи: той не бива от далеко само да стреля със стрелата на мисълта, на мисълта, която е безпространствена, свободна и вечна; не, той трябва да следва тази мисъл с всичката си воля, с цялата си енергия. Затова намираме следния знак изразен в Каприкорнус: козата, която самотно и тихо се катери по планините, все по-уморително, все по-изоставена. Това е човекът, който трябва да осъществи, каквото е видял.

Но и това още не е достатъчно. Който се качва на върха, на възвишението на духа, той се отчуждава от човечеството, от света, и на висотата, усамотен, той остава сам за себе си. На оногова, който запазва съкровищата на духа само за себе си, в съзнанието, че само малцина с тези, които очакват спасение и мир от висотата на уединението, липсва призванието. Затова знакът, който следва, трябваше да бъде Аквариус, водолей, човекът, който пада на колене, за да излее съда, пълен с жива вода, в долината при краката си, там долу. И тази вода е жизненият елемент за рибата, изобразена в следващия знак Писцес, същевременно знак, който като две дъги свързва небето и земята. Но и знакът на кръста, на измирането.

Така, знакът Писцес обикаля и се връща в Ариес, знака на божественото, същевременно знакът на жертвата. Всичко, каквото още е останало животинско в човека, трябва като агнец да се жертва в храма на Бога. Онзи, чиято мисъл (която, както видехме, като негов съвет предшества всички думи и действия на сътворението) е по-висша от нашата мисъл, изисква жертвата на едно невинно, девствено тяло.

Както и да обръщаме и въртим животинския кръг, срещу нас винаги блясва светлината на разкритата в Христа вечна истина.

И така пак в друга форма:

Лео е горящото сърце на бащата; Вирго е девата, материята, майката, която възприема, зачева сина; Либра е самият син в своето божествено равнодушие, претеглен според везните

на двете естества; Скорпио е неговото изкушение в пустинята на временното му раждане; Сагитариус е неговата слава, която цели високо към престола отдясно на Отца; Каприкорн е неговият всегдашен ход през страданията към славата на хълма на кръста; Аквариус е знакът на течението на живата вода, извираща из неговата вътрешност . . .

Всичко, що става в царството на духа, се отразява и в по-долните царства, следователно, и в материалната област, то се преживява както от природата около нас, така и в нас. Действията на Логоса в неговия космос чрез „седемте планетарни Логоси“ и чрез дванадесетте знакове на зодиака, или както ги наричат в библията „йерархиите“ (патриарсите), с проявени но само при образуването на вселената, не се проявяват и в нас и около нас в природата, в нашите мисли и постъпки, в процъвтяването и увяхването на природата.

Дванадесетте знакове на зодиака могат да се разглеждат от разни гледища и по този начин да се правят разни заключения.

Знаковете се де.пят на 4 главни знака (Wsem.Letopis_god.1_179.jpg?fbclid=IwAR0s), 4 неподвижни (Wsem.Letopis_god.1_180.jpg?fbclid=IwAR0s) и 4 подвижни (Wsem.Letopis_god.1_181.jpg?fbclid=IwAR0sWsem.Letopis_god.1_182.jpg?fbclid=IwAR0s) и по-нататък на четирите тригони според вида на елемента, който представляват, а именно: тригонът на огъня, на земята, на въздуха и на водата.

Ние следователно имаме една тройка, която се връзва с една четворница (Wsem.Letopis_god.1_183.jpg?fbclid=IwAR0s). Троицата представлява в своите три аспекта качествата: воля, любов, мъдрост, а четворницата символизира четирите елемента на древността или четирите възгледи за формите или агрегатите на материята (твърдо, течно, газ, етер).

Астрологическата троица е 1) глава, 2) твърдо, 3) подвижно.

1. Глава. Това символизира изтичащата двигателна сила във вселената, в която се проявява влечението за творение, движението и енергията, — желанието да се манифестира (рая).

2. Твърдо. Двигателната, ръководителна сила се е обърнала на спокойна, организираща мощ, която съзижда, материализира, излива във форма и в своята проява навън е трайна. Това е фиксирането (тама).

3. Подвижно. Основният тон тук е: приспособление, хармонизиране, — мъдрост и хармония се кристализират из двете предшестващи сили. Това е поляризиране (Сатва).

Като правим това теоретично разделение, ние не трябва да забравяме, че в действителността трите с винаги едно и държат заедно, макар различно да се манифестират. Основният тон от 1, 2 и 3 е resp. воля, любов, мъдрост. Ясно е, че без ръководната мъдрост двигателната сила на волята още действа унищожаващо вместо съзиждащо, а хармонизираше стремление без трайност и непоколебима мощ не може никога да бъде вечно, а ще си остане само временно.

Тази троица на проявяващата се сила се изразява в четирите елементи (както старите ги наричаха): огън, въздух, вода и земя. Ние ще ги считаме като различни форми или агрегати, в които се проявява манифестирането, а характерът на знака, както и владетелят на същия ще ни посочат тези форми.

Във всяка манифестация ние получаваме, следователно, една комбинация на трите или на четирите, или на троицата Wsem.Letopis_god.1_054.jpg?fbclid=IwAR0s с кръста Wsem.Letopis_god.1_089.jpg?fbclid=IwAR0s, с други думи на духа с материята.

Знаковете на всеки тригон можем да разглеждаме по следния начин:

Да вземем за пример тригона на огъня Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s.

В първият знак (Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s) можем да сравняваме двигателната сила на вселената с началото на едно праволинейно или параболично движение към една цел, напр, както пусната стрела. Това е актуално реализиране на огнения тригон (проява ментална).

Вторият знак (Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s) изразява винаги едно организиращо, направляващо, хранещо качество, в което, тъй да се каже, е кондензирана двигателната (възбудителната) сила, като в някой акумулатор (проява астрална).

Третият знак (Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s) изразява едно облекчение, освобождение на акумулираното напрежение на сили и може, следователно, да се сравни с улучване на стрелата в целта (проява физическа).

Цялото можем да схванем като картина на една лавина, падаща към долината. Началото е първият импулс, който е причина за подвижването на снежната маса от планинския склон (Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s); — снегът се откъртва, задвижва се и се претърколя на долу, като се налепя на грамадни маси (Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s), за да се сгромоляса след един момент с трясък надолу в долината (Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s).

Съвсем от друго становище кабалистите разглеждаха знаковете на зодиака в техния последователен ред. Според знаковете те разделяха зодиака на 22 големи и 56 малки аркани, тайнствености, от които всеки упражняваше определено влияние. Първите 4 аркани спадаха под знаковете Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_185.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_186.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_187.jpg?fbclid=IwAR0s и символизираха животинското съзнание, следните четири идват под знаковете Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_188.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_189.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s, и представляват човешкото съзнание, а шестте следващи аркани (от тях 3 са под знака Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s) идват под знаковете Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_162.jpg?fbclid=IwAR0s Wsem.Letopis_god.1_163.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_164.jpg?fbclid=IwAR0s. Знакът Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s представлява знака на генерацията с двата крайни полюса: дегенерация и регенерация, и от тука прехвръква душата, след като се види силна, като орел (знакът Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s се наричал по-рано орел) към следния аркан (Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s) и достига духовното съзнание, но и тука има да прекрачва три области, додето се счете за зряло посвещаване в Wsem.Letopis_god.1_162.jpg?fbclid=IwAR0s (дванадесетия аркан). Тук именно стои Wsem.Letopis_god.1_097.jpg?fbclid=IwAR0s (господарят на Wsem.Letopis_god.1_162.jpg?fbclid=IwAR0s) като „пазител на прага“ и спира всичко, което не е узряло за това посвещаване (възвисяване).

Така и между Wsem.Letopis_god.1_187.jpg?fbclid=IwAR0s и Wsem.Letopis_god.1_189.jpg?fbclid=IwAR0s са ставали въздигания в по-висши състояния на съзнанието.

Четирите твърди знакове са символизирани в сфинкса, а именно в снабдените с копита членове на лъва (Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s), в крилата на орела (Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s), в тялото на бика (Wsem.Letopis_god.1_185.jpg?fbclid=IwAR0s) и в главата на човека (Wsem.Letopis_god.1_163.jpg?fbclid=IwAR0s).

 

Wsem.Letopis_god.1_192.jpg?fbclid=IwAR0s

Wsem.Letopis_god.1_193.jpg?fbclid=IwAR0s

Wsem.Letopis_god.1_194.jpg?fbclid=IwAR0s

Дванадесетте знакове на зодиака можем да си мислим като различните главни фази на развитие у Логоса на нашата слънчева система и тези същите фази на развитие трябва да се преминат от всичко, което живее и се развива в този космос.

Като разглеждаме по същия начин символа на Христа и на 12-те апостоли, ние пристъпяме крачка по-нататък към истинското схващане на символизма и на космическото значение, което се крие в него.

Знаковете се разделят на 4 главни знака, наречени и кардинални знакове (Wsem.Letopis_god.1_191.jpg?fbclid=IwAR0s). 4 твърди знака (Wsem.Letopis_god.1_185.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_163.jpg?fbclid=IwAR0s) 4 подвижни знака (Wsem.Letopis_god.1_186.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_188.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_164.jpg?fbclid=IwAR0s). Те помежду образуват ъгли от 90° и 180°.

 

Два следващи един след други главни, твърди или подвижни знака са винаги 90° отдалечени един от други (образуват четириъгълен аспект). Друго деление се прави на 3 огнени знака (Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s), 3 земни (Wsem.Letopis_god.1_162.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_214.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_188.jpg?fbclid=IwAR0s), 3 въздушни (Wsem.Letopis_god.1_195.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_163.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_186.jpg?fbclid=IwAR0s) и 3 водни (Wsem.Letopis_god.1_187.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_190.jpg?fbclid=IwAR0s, Wsem.Letopis_god.1_164.jpg?fbclid=IwAR0s).

Трите огнени знака образуват помежду си винаги един ъгъл от 120° (триъгълен аспект), а същото е и със земните, въздушните и водните знакове.

Wsem.Letopis_god.1_196.jpg?fbclid=IwAR0s

Огнените знакове винаги образуват с близките въздушни знакове един ъгъл от 60°, а също и земните знакове с водните. Двете групи образуват ъгъл от 180° с вторият въздушен или воден знак.

Четирите елемента: огън, въздух, вода, земя доставят четирите области, в които човекът, егото, се манифестира, именно: по-висшата ментална, низшата ментална, астралната и физическата област. Или, ако правим сравнение с самия човекът, resp. духът, разумът, астралното тяло (тялото на влеченията), материалното тяло.

Трите кръста можем да сравним с трите гуни на индусите, а именно: главният кръст с Рая (активност), твърдият кръст с Тама (постоянство, трайност) и подвижният кръст със Сатва (ритмус).

Главните знакове владеят главата и разума. Твърдите знакове владеят душата и волята. Подвижните владеят тялото и сетивните органи.

Wsem.Letopis_god.1_197.jpg?fbclid=IwAR0s

Wsem.Letopis_god.1_198.jpg?fbclid=IwAR0s

Wsem.Letopis_god.1_199.jpg?fbclid=IwAR0s

Мнозинството от планетите в огнените знакове правят родения: положителен, енергичен, действащ, стремящ се напред, импулсивен. Повечето от планетите във въздушните знакове го правят: даровит, изтънчен, мислещ, фантазиращ, учтив, идеалист и често непостоянен. Повечето от планетите във водните знакове го правят: негативен, чувствителен, мечтателен, психичен, стеснителен, боязлив, романтичен, често и неподвижен. Повечето от планетите в земните знакове правят родения: способен, практичен, трудолюбив, икономичен, внимателен, тактичен, търпелив, резервиран. На първо место при разсъждението се вземат предвид асцендентът, слънцето, луната и владетеля на възходящия знак, наречен рожден заповедник (повелител).

Всеки знак се овладява от една планета, както се вижда от дадената по-горе таблица, и всеки знак владее определена част от човешкото тяло.

Всеки знак от 30° се разделя на равни части по 10°, наречени деканати. Първият, вторият и третият деканат на всеки знак имат същия владетел, както целия знак, но като съвладетел вторият и третият деканат имат владетелите на двата знака от същата група, напр. на Wsem.Letopis_god.1_184.jpg?fbclid=IwAR0s, съвладетелят на втория деканат е владетелят на Wsem.Letopis_god.1_158.jpg?fbclid=IwAR0s (на втория огнен знак), а за третия деканат владетелят на Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s (на третия огнен знак) и т. н. Понеже тези съвладетели при преценката на асцендентите упражняват второстепенно влияние покрай действието на владетеля, необходимо е да поясним по-добре деканатите и техните съвладетели.

Индийските астролози подразделят знаковете още на Двадасхамсахи, т. е. по на 21/2°, които пък имат свои съвладетели. Освен това има и друго деление на Навамси по 31/3°, Астериуми по 131/3°, Тримсамси по 1° и т. н.

Също раздЬлят и деканатите на две, като наричат първите 5° позитивната, а вторите 5° негативната половина. Те с интересни и имат, може би, значение от езотерично гледище, но за практиката имат малко значение, затова можем да ги оставим на заден план.

С деканатите, обаче, въпросът стои иначе. Ако, напр , имаме асцендент Wsem.Letopis_god.1_165.jpg?fbclid=IwAR0s 15°, не е достатъчно да изучим владетеля на хороскопа Wsem.Letopis_god.1_097.jpg?fbclid=IwAR0s, а трябва да знаем и положението и аспектите на съвладетеля (на втория деканат).

(Следва).

________________________

 

Колко звезди има на небето. Гринуичката обсерватория съобщава, че астрономът Чепман скоро ще привърши преброяването на звездите, започнато през март 1912 год. Неговият списък ще Тези звезди, естествено, не с броени една по една, защото това не би могло да се извърши в цяло столетие, а на небето са избрани на голямо число места изрязъци, в които е извършвано действително преброяване въз основа на фотографии. Цялото небе е схванато в 206 отделни снимки. Снимките с разгледани под микроскоп. Върху снимките са извършвани преброяванията пак по части на отрязъци. Първите два месеца Чепман е работил със своя асистент напразно, защото работата излязла несполучлива. След два месеца работене те разгледали отново първите стъкла (фотографии плочи) и очите им били сега тъй упражнени, че намерили двойно повече звезди, отколкото при първото разглеждане. Интересен е начинът, по който се фиксира големината на звездните картини. Това става чрез непосредствено сравнение. В микроскопа се поставя една стъклена плоча, която съдържа редица дребни петна в постепенно растяща големина, които се виждат непосредствено до звездните фотографии. За мярка при определяне на светлината и големината служат снимките на особено точно измерваните звезди около полярната звезда. Когато ще се сравнява големината или светлината, взема се снимката на звезда в същата височина, на която се намира полярната звезда.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА

Реджиналд Б. Спан

Окултни лъчения и лекари

В един неотдавнашен брой, Standard даде сведения за един забележителен „церител“ в Париж, някоя мадам Лалос, която извършила много лечения чрез „полагане на ръце“, — в някои случаи достатъчно е било едно просто допиране на ръката й до болния. Поради чудната си сила, тя претърпяла доста гонения от лица, които й завиждали, и най-после била арестувана и изправена пред властите на съд. През време на съденето й мнозина свидетели дошли да засвидетелстват чудните лечения, които тази жена направила, и случило се, че слепи да прогледат, глухи да чуват и паралитичните да се възвърнат в предишното си състояние и, не само това, но е лекувала болни от далечно разстояние. Една безнадеждно душевно болна жена била излекувана, само като госпожа Лалос прекарала ръцете си няколко пъти над челото на болната. Полицейският комисар, който присъствал и бил един от свидетелите в полза на обвиняемата, показал, че жена му с изсъхнала ръка била съвършено излекувана в един ден, след като най-добрите лекари не са могли нищо да й помогнат. Мадам Лалос просто потъркала ръката си по дължината на болната ръка неколко пъти и след един час тя съвършено оздравяла и жената можела да я употребява пак, след многото месеци на парализа. Най-впечатлителното свидетелство при разпита било дадено от Д-р Папюс, който, освен че е законен практикант на медицината, но е и писател по окултизма и спиритуалист, и много вярващи в спиритуализма идвали при него за съвети.

Този доктор изказал пълна вяра в истинността на силата за лекуване у мадам Лалос, като уверявал, че тя притежава чудни психични дарби, и леченията, според неговото мнение, ставали от въздействието на известен „магнетичен флуид“, който излизал от нейната личност, комбиниран с най-силната от всички магически сили, които работят — вярата. Той казал също, че в древните времена египетските свещеници и еврейските пророци с били в сила да лекуват болните само чрез допиране или докосване до тяхната личност, и че той в продължение на двадесет години търсил тайната на тяхната церителна сила. Като доктор, той не можал да дискредитира и захвърли настрана ортодоксалната медицинска наука в полза на някои въображаеми методи, но той казал: „съвременната наука върви ръка за ръка с бъдещата“ и най-вероятно е, че последната ще замести старомодните днешни методи, спиритуалното и психичното (или магнетичното) ще вземат мястото на материалното и механическото. Вярата е една сила, която прави чудеса. Има и други окултни сили, за които не знаем нищо. И магнетизмът е сила, която още не е определена. Друг един от свидетелите дал твърде ценни показания. Той обяснил как страдал от парализа на езика, но бил излекуван от мадам Лалос, и прибавил, че вместо да я преследват, докторите ще направят добре да изучат нейните методи и да ги употребяват за лечение в практиката си. Любопитно, обаче, е, че в същия ден в големия вестник Daily Express се съобщило за друг такъв „церител“ в Белгия — един човек на име Антоан, бивш рудничар, който, като наследил малко пари, напуснал работата си и се посветил да изучва спиритуализма. Като намерил, че сам той е добър медиум, решил да се постави в сношение с невидимия свят и да направи изследвания по собствени плетища. По-късно този човек приемал визити от духовете, които му предавали послания от небето. Случайно му било казано да упражни „дарбата за лечение“, която му била възложена.

Антоан тогаз посетил бедните и болните в града си, говорил им по духовни въпроси и извършил някои чудни лечения. Славата му скоро се разнесла и страдалци от всякъде дошли да молят да ги изцери. За сега той е твърде популярен в долината на Мйоза и в родното му село Жйонеп била построена една църква, а парите за постройката й били събрани чрез подписка в една седмица. Тази сума възлизала на 100,000 лева. В тази църква Антоан проповядвал и служил на болните и пострадалите. Хората, които дохождали да го слушат, били тъй много, че църквата е била винаги препълнена, „Лекарят“ отказвал да приема пари за службата, която изпълнявал, и живеел много просто с малките средства, които имал, когато най-напред почнал мисията си.

По външен изглед Антоан е висок, и по-скоро със закръглени рамене, с дълга и рошава бяла коса. Той не носи шапка и се облича обикновено в черно. Религиозната му доктрина се състои във вярването, че доброто трябва да управлява света, че човешкото тяло се управлява от флуиден магнетизъм и че магнетизмът на добрите хора може да победи магнетизма на лошите. Той вярва още в съобщаването с духовете, в пряката намеса на същества от невидимия свят в работите на тази световна сфера и в силата и действието на духовни сили при лекуване на болести.

Службите са твърде прости. Антоан заедно със слушателите си концентриран, мислите си и „лекарят“ дохожда в магнетично съобщение с умовете на богомолците. Когато почувства, че добрите влияния преобладават, почва да говори под силата на духовете. Доктрините и методите му са подобни на онези, които има обикновеният спиритуален медиум, макар, за съжаление, да има много медиуми, които не са толкоз духовни и благодетелни.

Друг прочут „лекар“, който достигна голяма слава, е Францис Шлатер, беден обущар, който емигрирал в Америка от Германия преди много години. Той продължавал занятието си за известно време в един от големите градове на запад, като посвещавал свободното си време за изучаване религиозни и духовни въпроси. Един ден той обявил на приятелите си, че Бог го повикал да върши велика работа, за която цел се отдели.т в пустинята и в планините на уединение да пости и да се моли за великата мисия, която му предстояла.

Така той тръгнал за Скалистите планини без пари и средства за издръжката си. Една година по-късно се чуло, че Шлатер се скита из пустините на Ново Мексико, като по някога посещавал селищата на белите хора, дето лекувал болни само чрез полагане на ръце, но най-много се движел между индианците, които го почитали твърде много. През пребиванието си в Ратон, Ново-Мексико, той показал чудеса с постенето си. Свидетели заявяват, че той не вкусвал храна цели четири седмици, а се поддържал само с вода, и пак си запазвал бодростта до край. Не рядко, той не ядял по цяла седмица. Шлатер бродел пеш през западните щати и територии, като произвеждал сензация, където се явявал, с чудните лечения и странната си, почти свръхчовешка личност.

Wsem.Letopis_god.1_200.jpg?fbclid=IwAR0s

Францис Шлатер

През 1896 год. случи се да бъда в Денвър, Колорадо, когато Шлатер беше там, току-що се завърнал от южна Калифорния. Тук имах привилегията да се срещна с церителя и да го наблюдавам в работата му. Аз бях ежедневен посетител на мястото, дето той живееше в продължение на три цели седмици, и го наблюдавах с часове. Той живееше при едни хора на име Фокс, които имаха малка къща в едно от предградията на Денвър. Пред къщата имаше голямо отворено място, където с хиляди се събираха ежедневно от зори до късна вечер, било като зрители, било за да чакат реда си да бъдат „докоснати“ от „церителя“. Много хора спяха през нощта на близката зелена могила, само за да бъдат първи на сутринта, когато се явеше Шлатер и почваше работата в 6 часа. Г-н Фокс беше направил една заградена платформа за „церителя“ и една пътека, оградена с пармаклъци, за да можеха хората да минават пред него по един. Като минаваше някой пред него, той улавяше едната му ръка в своята и я държеше кратко време. Мнозина казваха, че усещали електрически удар през себе си от това допиране, други не усещали нищо, трети пък тъй много им подействал, че цели се разтрепервали.

Някои инвалиди, особено нервозните, биваха моментално излекувани, други не можеха да почувстват облекчение и след няколко дни. А имаше и много, върху които „церителят“ никак не можеше да подейства. Вестниците бяха пълни с чудесата, които той направи за оздравяване на мнозина.

За нещастие, аз невидях нито едно от тези лечения, ако и да станаха много пред очите ми, защото лицата преминаваха тъй скоро и се поглъщаха от големите тълпи, отвличани биваха от приятелите си, че аз нямах случай да позная някого от тях, а трябваше да се уповавам на това, що хората ми разправиха и на отчетите във вестниците.

Със стотици инвалиди бяха донесени на кола, и като неможаха да отидат сами при Шлатера, този последният напущаше платформата и отиваше при колата. Той вървеше с достойнство, със спокойни, обмислени движения, и имаше вид на тихо духовно лице, пред което тълпите винаги се отдръпваха с почитание и благоговение. Това беше интересно зрелище, голямо стечение на хора от разни класи и съсловия, хора събрани всеки ден около този човек, когото един от вестниците описа като „жива представа на Христовия образ“, макар това описание да бе малко преувеличено. Наглед Шлатер имаше ръст повече от среден, широко плещест и добре сложен, картина на добро здраве и физическа издръжливост. Дълга, къдрава кафява коса, прошарена с бели косми, падаше над рамената му и очертаваше неговото мъжествено лице, с ясни и свободни сини очи, правилни черти, широко чело и не гладка, рошава брада. Това беше най-спокойното лице, което бях виждал.

Безгранична тишина и мир лежаха на това откровено и отворено лице, и странна светлина на вечна благост блестеше в очите му. Ликът му бе лик на мистик и светец. Разнесе се из другите страни, че „церителят“ се наричал „въплъщение на Исуса Христа“, но това не беше истина. Шлатер не изявяваше никакви права и никакви претенции за себе си Той само каза, че беше чадо Божие, че Дух Божи действа чрез него и че той няма своя сила Само един път ми се удаде случай да говоря с него и го запитах, от къде е добил сила за всичко, което върши, и той ми отговори просто, като едно дете: „Отец работи чрез мене“. Той не говореше много и твърде мъчно беше да го накара човек да говори. Той не говореше английски много добре и имаше чужд акцент. Г-н Фокс, при когото гостуваше, ми каза, че е много тих и мълчалив и се хранел само един път на ден и то с малко хляб и малко мляко, а много често не ядял нищо по два дена. Цял ден стоял отвън, без да обръща внимание на времето, да служи на болките и на всички, които минавали. Най-уморителната работа е да се ръкуваш безспирно десет часа на ден, без да се храниш, но Шлатер никога не даде знак на умора.

Един ден, както всички други, и аз заех местото си между инвалидите, непрекъснато чаках реда си, който най-после дойде. „Церителят“ улови ръката ми и аз тутакси усетих един ток през цялото си тяло. Дали придобих някаква полза от това, не мога да кажа. Зная само, че се усещах странно изморен оная вечер.

Бях дошъл в Колорадо болен от туберкулоза, изпратен от прочутия специалист в Бристол Д-р Лонг Фокс от същ. град. Дали лечението на „церителя“ или климата на Колорадо повлия, не мога да кажа, но факт е, че аз бях излекуван след няколко годишно пребивание в Колорадо и Калифорния.

Един ден след обед, когато стоях близо до Шлатера, забелязах един твърде интересен случай: един човек с груба външност, който, вероятно, беше рудничар, дойде при него и Шлатер улови ръката му по обикновения начин, но щом се докосна до него, и отблъсна веднага човека, като че нещо го ужили, и с тих, но строг глас му каза: „Ти си убиец — иди си!“ „Церителят“ потрепери от главата до краката си с отвращение и недоволство, като че ли бе се докоснал до някое гнусно влечуго. Човекът побледня, погледна на около и, без да каже дума, отиде си през тълпата като истински виновник. Само неколцината, които стояха толкоз близо до Шлатера, колкото аз, можеха да чуят, какво каза той.

Г-н Фокс ми каза, че преди да дойде Шлатер в Денвър, той бил глух и нищо не можал да чуе, но Шлaтер го излекувал.

Една особеност имаше у този „церител“, която е много рядка в тоя свет: той не приемаше пари, нито подаръци. Големи суми, каещи, земя, и други подаръци му се даваха, ала той отказваше всичко. Той би станал богат човек, ако приемаше всичко каквото му се предлагате. Хора от Чикаго му предлагаха пари, лукс, удобства, само да отиде в Чикаго, но „церителят“ отричаше всичко, като казваше, че ако е волята Божия ще отиде по своя начин.

Ако и да беше Шлатер много уважаван, той имаше повече неприятели в Колорадо от всекиго другиго.

В Денвър някои усилено работеха да го арестуват, но неможаха да намерят вина, на основание на която да го поставят в затвора. Чух някои да го наричат лунатик, други казваха, че е вагабонтин, хулител на Бога, измамник и изобщо пакостник. Църквите го отлъчваха, докторите го отричаха — характерът му беше от всякъде очернен . Чух даже обвинителна проповед против него. Странно беше наистина, че този човек, който ходеше да прави добро, повдигна такова възмущение и негодувание. Посред фурора, който присъствието му правеше, и когато всеки почнеше да говори за него, той изчезваше като в тънък въздух. Никой не го видя да върви, и до днес ни кой не знае какво стана с него, макар, разбира се, и да се пръснаха разни слухове, от които някои бяха абсурдни.

Единственото нещо, което се знае за неговото отиване, е, че една заран Шлатер не се яви в обикновеното си време и г-н Фокс беше принуден да чука на вратата на госта си, но като не получил отговор, влязъл и намерил, че госта му си отишъл. Леглото му стояло не раздигнато, само на възглавницата била забодена една забележка с думите: „Отец ме вика, аз трябва да ида. Сбогом. Францис Шлатер“.

След много седмици от тогава почна да се говори из вестниците за неговите следи, уж че са го видели в разните щати на Северна Америка, но всичко беше невероятно. Единствената снимка от Шлатера е била направена в Ратон, Ново-Мексико. Тук той сам позволил на един фотограф да го снеме и от него се сдобих с един портрет. Тази фотография аз изпратих на списанието The Wide World преди неколко години и там бе публикувана с кратко описание за „церителя“. Портретът, който придружава тази статия, е възпроизведен от онова клише. Мнозина фотографи в Денвър са се опитвали да го снемат, но не са постигнали задоволителни резултати. Главата излизала винаги като едно кръгло петно, каквото би излязло, ако би се фотографирала една топка от светлина. За това явление запитвах самите фотографи и отговора от всички беше, че е факт и че, наистина, не са могли да го фотографират.

Изглежда твърде вероятно, че главата на Шлатера да е била наобиколена от един ореол от магнетична светлина, причинена от прилива на електрически и духовни сили, прокарани през нервната му система от невидимите сфери, с цел да направят ръцете му целителни, и тази светлина е правела петното върху чувствителната плака и затъмнявала чертите му. Ореолът около главите, и светлината, която е излизала от лицата на светиите, пророците и чудотворците в старите времена, са били, вероятно, причинени от тази окултна магнитно-електрическа сила, прокарана в телесната им система от духовния свет. С тази сила човешкото същество може да се поддържа без храна за дълги периоди, тя е в същност еликсира на живота, който философите и алхимиците търсеха през миналите векове. Тя може да изцели всички болести и да извърши чудни подвизи, ако е правилно употребявана.

Едно нещо е, обаче, да знаем за тези сили (а твърде малко хора знаят за тях) и съвсем друга е работата, когато се отнася до приложението им върху човешкия организъм. Тези сили се намират в зародиш у Великия Създател и от Него произтичат, но се направляват до голяма степен от неговите агенти и вестители в невидимия свят.

Само онези могат да се надяват да добият тези сили, които могат да се поставят на духовна почва, понеже те са финни и възвишени, и не могат да дойдат  в менталната, моралната и физическа атмосфера на грубото и чисто земното. „Подобните се привличат“, следователно, духовното лице ще привлече духовни сили. Колкото по-възвишено и по-изтънчено е естеството му, толкоз по-голям контрол ще има то над тези сили.

Христов лекуваше болните чрез тази електрическа сила, с която Той бе изпълнен — вярата бе посредникът, чрез който тя се призоваваше в действие. Когато жената се докосна до дрехата му и изведнъж се изцери от болката си, това беше вярата й, която извлече целителната сила от Христа, и Христос узнал тутакси, че някой с вяра се е докоснал до Него, тъй като усетил, че „сила“ излязла от него. Почти при всички Христови чудеса на изцеряване необходимо е било за страдалците да имат вяра, преди целителната сила да можеше да влезе в тяхната атмосфера и да оперира върху им. В някои места този велик „Церител“ не можа да стори нищо „поради неверието им“, защото до тогаз, до когато болните били на физическото поле, по-финните духовни сили не могли да ги докоснат. Вярата само може да издигне до духовното поле. Така е с всяко окултно лечение било то „лечение чрез вяра“, „магнетическо лечение“, или „християнска наука“ — първото условие е вярата. Но не е вярата, която сама по себе си лекува, а духовните електрически сили, които са поставени в действие чрез вярата.

(Превод от английски).

* * *

Студът и полудяването.

От много изследвания се установява, че студът е причина за много умопобърквания. В една статистика за 32,000 случаи на умопобъркване се доказва, че започвайки от януари и съответно на силата на зимния студ, числото на душевноболните расте, като достига най-високата точка в месец юли и после това число пак спада. И това не е само във Франция, а е констатирано и в Англия, където през декември почва да расте числото на самоубийствата и умоповрежданията, а в юни почва да намалява. Д-р Рубинович обяснява това явление с въздействието на студа върху мозъка. Студът предизвиква наплив или отдръпване на кръвта и във всеки случай докарва едно отслабване на мозъка. Като един вид опака страна на медала трябва да се изтъкне фактът, че лудите почти не чувстват студа. Има много примери, които доказват това, но особено заслужва да се спомене известната френска революционерка de Mericourt (Theroigne de Mericourt), умряла в лудницата през 1817 год. Зиме тя всяка вечер, преди да си легне, поливала леглото си с ледена вода.

* * *

Човекът с две души

В заседанието на медико психическото дружество Д-р Герхард Харт е чел реферат за един особен случай, — един негов пациент, у когото се проявявала двойствена личност. Пациентът бил мъж на 28 години ; доведен бил в болницата, понеже изпращал заплашителни телеграми до разни лица, и освен това държането му било изобщо някак странно. Установило се, че всички телеграми били писани в продължение на няколко седмици, авторът им, обаче, не знаял нищо за тях. Установило се още, че този млад мъж е забравил съвсем и други периоди от живота си през последните години. Това обстоятелство дало повод да се подозира тук „една двойна личност“ и основателността на подозрението скоро се потвърдила чрез хипнотически опити. В хипнотичното състояние заправените периоди от време се спомнили с всички преживени подробности. До тук фактите са достатъчно интересни, но все още не необикновени. При по-нататъшните изследвания са наблюдавани нови явления. Един ден болният бива посетен от негов вуйчо, към когото според собствените му признания той питаел силна антипатия. След посещението Д р Харт го запитал за причините на тази антипатия, и след запитването държането на младия човек внезапно почнало да се изменя. Както бил много учтив до този момент, избухнал внезапно в ярост и почнал най-положително да твърди, че той по-рано никога не бил виждал Д-р Харт, макар че в действителност той се бил вече срещал с него повече от 20 пъти.

Когато му припомнили известни събития от близкото минало, за които той сам бил говорил, той казал, че лекарят трябва да е луд, и му препоръчал да направи разходки с колело на чист въздух, за да си разхлади разгорещения и объркан мозък. След няколко минути, обаче, пациента си сяда внезапно, оплаква се от главоболие, връща се веднага към обикновеното си държание и не си спомня нищо от това, което се случило след посещението на вуйчо му. Значи, той пак бил станал друг човек и за лекаря било ясно, че промяната е била предизвикана от простото изпитване за антипатията към посетителя. После се установило, че прескачането от една личност към друга е ставало все тогава, когато се засегнело някое наранено място в душевния живот на болния, или с други думи, когато съществувала опасност, че някой от погребаните спомени ще се възобнови.

Втората личност, с която Д-р Харт се запознал по такъв начин, се държала в последствие твърде неприязнено към него, когато обикновеното държание на пациента си останало еднакво и изразявало недоволство и съжаление за държанието на другата личност. Д-р Харт нарича това явление един вид физиологически образ и резултат на съпротивата срещу разкриването на известни спомени. Тази съпротива се явява донякъде като кристализирана в жива форма и втората личност е нейно въплъщение. От тука се развива една силна раздразнителност спрямо наблюдаващия лекар, който само чрез особено лукавство и съобразителност може да успява в изучването и лекуването на пациента.

Болният при все това бил излекуван. За голяма изненада и на самия лекар втората личност изчезнала, след като всички на сила притискани в забрава спомени били възобновени. След това пациентът пак поумнял.

Допустимо е в случая пациентът да е страдал от високо степенна истерия.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Факти и доказателства за силата и

еволюцията на човешката душа

Отражение на душевните вълнения върху тялото. Физиологическата психология, която иначе не се занимава със същността на понятието за душата и която видният философ и психолог професор Авенариус, поради това, наричаше „психология без душа“ (eine Psychologie ohne Seele), признава в известната теория за психофизическия паралелизъм въздействието на душевните явления върху физическите явления и функции у човка. За обяснението на фактите може да има разни гледища, обаче фактите си остават същите: душевното явление добива външен израз във физически явления и функции, трайните и силните душевни вълнения се отразяват видимо върху тялото. Това е тъй познато и популярно, че много често хората разсъждават по обратния път, като по външните физически признаци на някой индивид правят заключения за явленията, които са станали и стават в душевния му живот. Така напр., по набръчкването на лицето, силно хлътналите очи, свитите и набраздени устни и пр. се заключава за силни и трайни, продължително неприятни преживявания, по бодрото движение на тялото, по свежото лице, по запазената гладкост на кожата и първоначалната природна боя на косата и пр. се заключава за обратното, за прекаран в доволство и спокойствие живот.

Внезапно пък и силно преживените душевни сътресения (скърби и радости) доказват и по-силни и бързи физически промени. Една от тези промени, като последствие от силно преживени дневни вълнения, е и внезапното побелване на косата, каквото тъй майсторски ни описва Макс Нордау в разказа си: „Едно приключение под влака“.

Такива факти можем да намерим много в живота. От този род е и случаят с прогледалия слепец (кн. 1 стр. 20 на „Всемирна летопис“).

Ето това приключение: Прозорците на ресторанта — пише Макс Нордау — бяха отворени и приятният въздух на пролетната нощ водеше борба с препълнената от тютюнев дим атмосфера за завладяване на залата. Пред погледа навън се разкриваше дълбоко-синьото небе и светещия месец, чийто синкаво-блещукащи лъчи трептяха през младите листа на цъфтящите дървета, които се полюляваха от слабия ветрец насам-нататък пред прозорците. На нашия кръжок, обаче, чиито членове от дълго бяха свикнали да се събират всяка вечер около една определена маса на весела беседа, нищо не беше тъй далечно и безинтересно, както поетическите съзерцания. Компанията, към която и аз принадлежах, се състоеше в по-голямата си част от почтени граждани, които имаха повече чувство за ясна газова светлина, отколкото за дрезгавината на луната, и много повече се увличаха от предимствата на една добра вечеря, отколкото от вълшебството на пролетната нощ. Предмет на нашата беседа съставляваха прозаичните махленски дребнавости, които, както винаги, се изливаха в критика за политиката на правителството, за театъра, високите данъци и други подобни въпроси. По една асоциация на идеите, която сега не си спомням, беше преминал разговорът на въпроси, дали действително трябва да се вярва, че е възможно косата на човека внезапно да побелее от силни вълнения и тревоги. Някои от компанията изказаха предпазливи съмнения спрямо циркулиращите анекдоти за подобни случаи, докато пък другите най-безпощадно се присмиваха на онези, които били доста наивни, за да вярват на подобни бабешки приказки и, тъкмо когато разговорът на тази тема беше най-разгорещен, от съседната маса се приближи до нас един господин, на когото до този момент не бяхме обърнали никакво внимание. Той беше необикновено голям човек с херкулесова телесна конструкция. Неговите черти на интелигентност, като че се одухотворяваха от големите му сини и добродушни очи. Обаче, това, което най-много биеше в очи от неговата фигура, беше неговата бела като сняг коса и побелялата му брада, между които се виждаше едно свежо лице, по което ако се съдеше, не можеше да се допусне, че този човек има по вече от тридесет и пет години. „Извинете, господа, че си позволявам да се вмесвам в разговора Ви,“ каза той след учтив поздрав. „Вие говорите тук на една тема, която извънредно много ме интересува. Аз сам съм едно живо доказателство за това, че ужасните вълнения могат действително да упражнят върху човека онова физическо влияние, върху което вие всички се съмнявате“.

Думите му възбудиха у нас най-голямо любопитство. Ние му сторихме место на масата си, и след като той седна, всички едногласно настояхме да ни разкаже, какво се е случило с неговите бели коси. Чужденецът без много колебание и най-учтиво изпълни молбата ни, като разказа следното:

„Ако някога сте се интересували по отблизо за Америка, името Аубърн не ще ви бъде непознато. В Съединените Щати това име означава приблизително същото, което е Шпилберг за Австрия. Аубърн не е някой влажен затвор, някое уединено, голямо тъмно здание, то е една цяла престъпническа колония, една централа за нещастниците, които обществото е изтласкало из своята среда. Наобиколени с грамадни зидове, издигащи се внушително над окръжаващата равнина, тук са наредени голямо число отделни постройки, къщи, в които се намират килиите на затворите, жилищата на служебния персонал, казарми, болници, работилници, всичко неприветливо и мрачно, а изпомежду тук-там една морава, една алея, леха с цветя, като невинен спомен от детинството между черните мисли на един престъпник.

Обстоятелства, с описването на които не желая да ви утекчавам, ме заставиха да напусна родния си град Хамбург и да отида в Америка, след като завърших науките си. След кратко пребивание в Ню Йорк аз се установих като лекар в затвора Аубърн, който, може би да знаете, се намира в щата Ню Йорк.

Аз имах лекарския надзор в една част от затвора, в която се намираха най-лошите престъпници, хора, или по-добре човешки хиени, чиято кръв беше престанала „да бъде един особен сок“, както я нарича Мефистофел. Двама от тях, които до живот трябваше да останат обитатели на заведението, и които се отличаваха от другите както с голямата си физическа сила, така и с лукавството и ума си, поради хитро скроявани и турени в изпълнение опити за бягства, бяха поставени под по-строг надзор от другите. Бях си навлекъл тяхната омраза, защото веднъж станах причина да се открият много железни инструменти, които те, Бог знае от къде, бяха ги взели, криеха под дрехите си, и защото друг път констатирах, че се преструват на болни, когато те настоятелно искаха да бъдат приети в болницата, като мислили вероятно, че тук ще намерят по-благоприятни условия за изпълнение на плановете си за бягане. Разделиха вагабонтите да не бъдат заедно, оковаха ги в тежки вериги, но въпреки това една сутрин единият безследно изчезна заедно с тежките окови, а след неколко дни и другият.

Бяха се изминали около две седмици, от как бягството на двамата престъпници беше предизвикало най-голяма тревога между обитателите на Аубърн, когато аз по частна работа предприех един излет на кон до Кеюгебридж.

Беше обед, когато достигнах целта на пътуването си. С възхищение наблюдавах прелестната околност, която се разкриваше пред мене. Кеюгското езеро, едно от онези, които заедно с Ери образуват голямата мрежа от вътрешни езера в Щата Ню Йорк, се намираше пред мене в своята особена красота. Между стръмните, урвести и скалисти брегове, които като тъмни противници стояха един срещу друг, се провличаше тесният продълговат сребрист поток с приятна бистрота, като че искаше да склони на мир неприятелите, които от хиляди година упорито стоят един срещу друг. Над езерото, което е дълго около четиридесет английски мили и на това място около една английска миля широко, минава железницата Буфало и Атика по един грамаден висящ мост, едно чудно творение на американската смелост, а една станция на тази железница се намира в незначителното селище Кеюгебридж.

Работата ми в селото се свърши скоро, и привечер аз се отправих обратно за дома. Познавате ли приятностите на една лятна вечерна езда? Кеюгебридж е заобиколено от пространни дъбови гори, през които имаше да езда доста дълго. Високите величествени дървета хвърляха дълги сенки и клонете шумоляха тъй тихо, че човек трябваше повече да чувства, отколкото да слуша. Като яздех тъй под горските великани, сладки спомени за далечната родина обгърнаха сърцето ми; дълбоко потънал в мисли, аз отпуснах юздата на коня си, който пристъпяше полека. Аз се възхищавах от вълшебното смешение на боите, което идеше от лъчите на захождащото слънце, когато тези лъчи проникваха през гъстата тъмнозелена шума и като че запалваха краищата на листата. Внезапен шум, който се дочу из храсталака, ме стресна в мечтанията ми. Посегнах към револвера си и бързо се обърнах, обаче, в този момент получих страшен удар, който ме повали в безсъзнание. Едва си отворих още веднъж очите и ми се стори невероятно, като на сън, че видех наведен над мен един от избягалите престъпници, но след това гъста тъмнина обви душата ми.

Трябва да е било късно през нощта, когато съзнанието ми се повърна. Отворих си очите и видех над себе си, на дълбоко синьото небе ослепителната пълна месечина. Едно тъпо, болезнено усещане в задната част на главата ми, ме накара да посегна там с ръка и тогава забелязах, че ръцете и краката ми бяха вързани. Постепенно си събрах мислите, спомних си разбойническото нападение, и едно ужасно предчувствие, което скова сърцето ми, премина през мозъка ми. Почувствах, че съм поставен напряко върху две остри паралелни издигнатини, които ме притискаха болезнено, и когато се вслушах напрегнато, чух дълбоко под мене тихо шумолене. . . Нямаше никакво съмнение, че аз лежах напречно върху релсите на кеюгебриджиския мост, привързан, в невъзможност да се движа, с ужасната и неминуема перспектива да бъда пресечен на три части от колелата на първия влак.

Аз почти изгубих пак съзнание. Но скоро се сепнах и отчаяно почнах да гриза въжетата; но те се врязваха в мускулите ми; виках, и най сетне плаках като дете. Опитах се да се обърна в друго положение, но ми мина през ума, че едно непредпазливо движение можеше да ме свали в Коюга — вързан за краката и ръцете, неподвижен кат камък!

Изтръпнал в ужас, но стоях мирно, обаче не за дълго. Светлината на голямата, почти застрашително ясната луна там горе, шуменето на вълните дълбоко долу, вятърът, който тихо бучеше, след това пак гробната тишина, нарушавана нарядко от някой далечен крясък на птици — всичко беше ми непоносимо и ми докарваше неизразим страх. А релсите, релсите! Моите чувства ме терзаеха, аз не можех да им отбягна. Дървените стълбове на моста трепереха едва забележимо от тласъка на вълните — струваше ми се, че чувствам приближаването на влака и космите ми настръхваха; вятърът зафуча по-силно, струваше ми се, че дочувам глухото ехтене на локомотива, сърцето ми замираше, за да затупти веднага пак с страшна бързина и туптенето му почти да се чува.

Господа, има неща, които ми са съвсем непонятни; едно от тези е и това, как можах да преживея онази нощ.

Една мисъл беше ми ясна в душата: трябваше да се помъча да заема друго положение, по възможност в пространството между релсите, ако не исках още в следната минута да стана жертва на най-мъчителната смърт.

И действително аз успях! Напрегнах всеки мускул, всяка жила до скъсване, превивах се, изкривявах се, пъшках, главата ми щеше да се пръсне, и след невероятни усилия, които като че продължиха цяла вечност, макар че не траяха повече от няколко минути, аз най-сетне се намерих във вдлъбнатината между релсите.

Бях ли спасен? Нямах време да размишлявам върху това, нито да се радвам на новата си надежда, защото цялата душевна дейност се съсредоточи в слуха. От далеко дочух, най-първо неопределено, сетне все по-ясно, равномерния, монотонен, тежък шум, който прави работещата парна машина. Страшната нощна тишина от минута на минута отстъпваше все повече пред още по-страшния, шеметен тътнеж на трясъка и ехтенето, на тропането и пръхтенето на локомотива, който се приближаваше с бясната бързина па американските влакове. Още хиляда крачки, още петстотин, всички страхотии на ада се струпаха върху ми, но нито една мускулна нишка не трепна у мене, аз лежах като вкаменен. Опитах се да извикам, сам не можах да чуя собствения си глас, как да го чуят хората от влака?

Стори ми се за едно неизмеримо кратко време, че виждам светъл лъч, подуха ме малко горещо, после внезапно стана черно и тъмно, чух трясък, като че се събориха небесата. Близко, съвсем близко, едва една линия над мене, префуча чудовището, — аз бях спасен! Вече в полусъзнание чувах над мене оглушително тракане и пращене, виждах сенчести маси да прехвръкват, още един момент на смъртен страх, — куката на една по-низко увиснала верига беше ме закачила, повлече ме няколко крачки и най-сетне откъсна едно парче от дрехата ми на гърдите, — и тогава всички предмети около мене, и месечината, и мостът, и високите брегове, играеха в лудо хоро, всичко се въртеше като вихрушка и аз изгубих съзнание.

Когато пак се свестих, намерих се в леглото си, около мене познати погледи. Да бъда кратък: сутринта след онази страшна нощ един пазач по железницата беше ме намерил, познал  ме и ме пренесъл в Аубърн. В ужасна треска сянката на смъртта висеше над мене цели две седмици, обаче, аз имах още сили, те победиха.

И след оздравяването си, когато за пръв път се погледнах в огледалото, видях, какви следи бяха оставили у мене онези преживени моменти“.

Лекарят замълча. Бледото му лице, ужасеният поглед, потта, която капеше на големи капки от челото му, доказваха, колко жив беше споменът му, и колко силно беше го развълнувал разказът му.

И у нас постепенно се премахна задушния страх, с който слушахме ужасната история и веселостта ни пак се върна.

После ние още дълго се разхождахме в градината зад ресторанта под светлината на пълнолунието и слушахме разгазите на лекаря за неговите преживявания и за младата земя на свободата, на чудесата и на приключенията.

Прев. от немски: Д-р С. Д.

Молитвата на Кеплера. — Последният научен труд на знаменития астроном Кеплер завършва със следната молитва: „Преди да оставя тази маса, на която извърших всичките мои изследвания, остава ми само да си повдигна очите към Небето и като издигна ръцете си да поблагодаря на твореца на Вселената за Неговото милосърдие към мене“.

„Велики Боже! Ти разпространяваш своята светлина на земята и като ни повдигаш към източника на Твоята благост, приготовляваш ни място в добрия Твой свят. . . .

Благодаря Ти, за всичките тези радости, които аз изпитах в съзерцанието на Твоите дела. . . .

Ето, аз завърших тази книга, в която се съдържат резултатите на всичките мои трудове. Аз вложих в нея всичките си способности, с които Ти си ме надарил. Аз съобщих на хората за всичките Твои дела: аз им дадох всичките обяснения, които моя ограничен ум ми е позволил да обгърна безконечното. . . . Аз употребих всичките старания, за да се повдигна до истината; но ако аз, нищожен червей, роден и израсъл в граха, съм казал какво да е недостойно за Тебе, тогава, о! Боже, научи ме, как да поправя погрешката си.

Аз Те моля, да не ме допускаш до самооболщение (самообольщение – ласкателство, самозаблуда) от този труд, който е посветен на Твоята Божествена Слава !

„Боже, приеми ме в лоното на Твоята благост и дарувай ми милост, щото трудът никога да не послужи за зло, но само за прославление на Твоето Име и за спасение на душата.“

24 IV 1919 г.

Гр. В. Търново.

Превел от руски

К. Иларионов

* * *

Ясновидство на едно болно момиче. — Една почтена дама от софийското общество ни съобщава следния случай на ясновидство:

„Спя с болната си дъщеря в едно легло, тя също спи (болна беше, от три месеца, от коремен тиф и с 40° температура). Сънувам един познат офицер, който е умрял преди 23 год., и веднага се събуждам, събужда се и дъщеря ми и ме пита: „нали този офицер е умрял?“ Аз я запитах: кой? А тя ми отговори: „този, който беше сега тук “.

Госпожата добавя, че въпросният офицер, който не е между живите на земята от преди 23 години, се е самоубил веднага след сватбата си и принадлежи на едно видно столично семейство.

* * *

Чувствителния барабан.—От Ишфорт в английското графство Кент, се съобщава за един необикновен случай, който още един път доказва, че има работи между земята и небето, за които нашата училищна мъдрост не е и сънувала. Едно младо момиче от поменатото място Miss Clara Hayward се разболяло съвсем внезапно. В 9 ч. вечерта тя загубила съзнание и в същия час годеникът й. който свирил с барабан в един театрален оркестър в Iork, имал нещастието да изтърве инструмента от ръцете си. При това, голям страх и смущение обзели младия човек, но той приписал това на изпущането на барабана, което всяло смут в представлението. На следния ден Mr. Underwood, който прекарал неспокойно нощта, получил съобщение за внезапната смърт на своята годеница, с която го свързвала най-гореща любов.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

Получиха се в редакцията ни следните книги и списания:

1. Дънов, Сила и Живот: „Мировата любов“ и „Космическата обич“. Публични беседи, държани на 19 и 24. авг. т. г. в гр. В. Търново, по случай срещата на учениците от Бялото Братство. Ц. 3 лв.

2. Д-р Ив. Джейков, болничен лекар в Орхание. Терапевтическия ефект на растителния режим в епилепсията. Физиопатология, биохимия, диететика, терапевтика. (Студия, представена на конкурса за катедрата по фармакология и терапевтика при Софийския медицински факултет).

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Поправка.

Пропуснати печатни грешки : Кн. III, стр. 22, колона I, цялото начално стихотворение на „Пред свръхчовешка вис“ да се счита с един и същ шрифт. А на стр. 23, колона 1, ред 17 отдолу да се чете: сред. вместо след. Кн. IV, стр.. 4 колона 2, ред 2, да се чете: и зла змия, вместо зла и змия.

На стр. 10 кн. II, кол. III, най-долния ред е напечатано: „Змия — демон на отчаянието и сякаш с нажежена“. . . А трябва да се чете: Злия — демон на отчаянието, сякаш че със с нажежени. . .

На стр. 12 кн. II третия нов ред, който се почва: „И видя той, над тази изявена хармония . . в шестия ред вместо думата „под“ трябва да е „над“, така: „над нея се простираше виолетовата дъга на Божествената мъдрост“.

На същата стр. кол. 3 четвъртия нов ред сметни от долу на горе, е напечатано: „В царството на великите сили, които издават», нареждат“ . . . трябва да бъде: „В царството на великите сили, конто създават, нареждат“. . .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...