Всемирна летопис, год. 1, брой 09

[Ани]

Списанието в PDF

Година 1, Брой 9

(1 февруари 1920 г.)

1. X. X. X. Сравнителният биологически процес — Аналогии и заключения. — Новите хора.

2. Нова Естетика: 1) Из „Трепети на една душа“ (сонети), от Ив. Толев: I. Лилия, II. През огъня.

3. A. Ducasse — Harispe. Самарянката (библейски епизод) Прев. от френски А. А.

4. А. Безант. За прераждането (лекция). Превела от английски Леона Василева.

5. Мистицизъм: I. Мисли върху „Синята птица“ на Метерлинка. II. Лорд Бекфорд, от Силвен Хо.

6. П. Мълфорд. Положителни и отрицателни мисли.

7. Боян Боев. Окултизъм и възпитание — Неотложни училищни реформи — Бъдещото училище.

8. Лев Толстой. Животът е сън. Прев. от френски: Хр. Харизанов

9. Жоливе Кастело. Кръвта на земята. Прев. от френски: А. Айзенбауер.

10. Елифас Леви. Двадесет и две аксиоми за волята. Превела: М. Недялкова.

11. П. Мълфорд. Няколко практични духовни рецепти.

12. Проф. Ю. Нестлер. Хирогномия: разни типове ръце (с 11 фигури).

13. К А. Либра. Астрология: планетите и влиянието им върху човека.

14. Духовна опитност (факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа): I. Случай от прераждане. II. Предсказания за 1914 г. III. Ново средство за познаване престъпниците. IV. Животински въглени като противоотрова. V. Магията в услуга на полицията и VI. Връщане на духовете.

[Ани]

СРАВНИТЕЛНИЯТ БИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЦЕС

Аналогии и заключения - Новите хора

Развитието на цялото човечество се извършва по строго определени природни закони. Това, което виждаме от няколко години насам да става в живота на съвременните народи, не е нищо друго, освен неизбежен резултат от приложението на тия закони. И ако ние изучим внимателно тези последните, цялото развитие на човечеството, още от създаването на човека досега, ще ни бъде ясно и няма ни най-малко да се учудваме на големите и разрушителни катаклизми, които се извършват.

Първичният фактор на съвременното човечество е тъй наречената клетка, т.е. онази видима форма, от която започва животът. Тази клетка минава през няколко стадии на развитието си, като постоянно мени своите състояния. Туй движение се нарича кариокинисис, от гръцките думи: „карион“ (χαρυον), която значи ядка и „кинезис“ (χινησιζ), която значи движение. Отначало клетката се намира в почиващо състояние, в което тя се приготовлява за по-нататъшната си велика работа в живота. В това й състояние силите работят вътре в нея, без да се виждат отвън. След това настъпва едно изменение във вълнообразно или колелообразно състояние, при което клетката почва да определя своите пътища, по които ще се развива. В третото й състояние, в клетката се явяват два центъра, в четвъртото - тия два центъра приемат звездообразни форми, след което се съединяват и образуват една звезда, в петото - от тая звезда се образува друга, двойна звезда (диастър) и в шестото - самата клетка се разделя на две.

Сега човечеството претърпява такова деление в биологическия процес на развитието си: то прекарва последния фазис, тъй като първичната човешка монада, от която е образувано, е към последния, шестия период да се раздвои. Това се нарича в окултната наука явяване на шестата раса или на дъщерята на бялата раса. Но понеже тази дъщеря е от по-високо произхождение, за нейното идване стават и по-обширни приготовления; всевъзможни местения, размествания, разрушения и съграждания в народите и между народите. Това, обаче, не трябва да ни смущава и плаши: туй, което ни се вижда като разрушение, то е само едно преместване или превръщане на материалите от едно състояние в друго. Запример, вие разрушавате една планинска скала, която е била украшение на една цяла местност, но това правите, за да построите пътищата и градовете си. Пукотът, който се произвежда при разбиването на тая скала, може да внесе тревога у всичките околни овчари и те биха помислили, че става нещо неестествено, но гражданите на съвременната култура, които искат да си построят пътищата и зданията, намират смисъл в пукота и разрушението, понеже чрез тях ще се създадат материалите за постройките. Но и тия материали, ако само се пренесат и се натрупат на купове, без да се турят в работа, биха създали други мъчнотии. Затуй те трябва да се натрошат на дребни камъчета, да се настелят по пътя, да се насипят с пясък, да се прекарат валма, за да огладят пътя, да бъде достъпен за съобщение и се пазят хората от големите калове, които спират движението. В градовете пък, от купчините материали трябва да се подигнат красиви здания, удобни жилища, училища и тем подобни помещения, нужни за културата. Следователно, туй което става във външния свят, е израз на скрития живот на поменатата човешка монада. По същата аналогия ние виждаме, че художникът, за да пристъпи да нарисува някоя велика картина, трябва да е обработил зародената идея в ума му, а след това той приготвя своето платно, намира боите и четките си, заема своето удобно ателие и започва да реализира работата си отвътре навън. Когато великият художник започне работата си, той не е облечен в празнични дрехи, не е обут с обуща от последната парижка мода, няма министерски цилиндър на главата си, а съвсем просто е облечен: с една дълга бяла дреха, препасан е с малък пояс, обут с меки чехли, носи проста шапка и има разчорлени коси, и тогава с една четка в дясната си ръка, а в лявата - с боите, той вторачва погледа си в бялото платно, стоящо пред него подобно на първоначалната клетка в почиващо състояние, и започва да измерва състоянието на платното, да прави белите колелца, след туй разпределя своята картина на две отделения, туря основните черти на картината и определя мястото на сенките. В четвъртото положение той превръща двата центъра на една звезда, която изпуска своите лъчи по всички направления: ако художникът рисува едно лице в профил, ще тури само едното око, което е първата звезда, а пък ако иска да го нарисува en face - петото състояние, което се нарича диастрално - ще тури двете очи, а в шестото той ще определи цялата форма на фигурата и ще отдели тази фигура от бялото поле на платното.

Това именно става сега: този велик художник, който е почнал да върши своята огромна работа, вече зацапва белите полета на хората, зацапва техните закони и четците вече не могат да четат правилно законите, става една вътрешна промяна в човешката душа, а поради това онуй, което човек по-рано е виждал, сега не го вижда, и което по-рано е имало смисъл за него, сега остава без смисъл. Разбира се, то е само привидно, както са привидни споменатите по-горе пукоти и разрушения на канарата за овчарите. В науката това наричат израждане. Запример, ако нагорещим водата, тя се превръща в парообразно състояние и най- после става невидима. Израждането е процес на превръщане от едно състояние в друго. И съвременното човечество, по същия закон, минава в процеса на своето развитие от едно състояние в друго. Сега хората скоро ще се намерят в положението на пеперудата, която не се радва вече от листата като от един обект за храна, за какъвто ги е считала по­преди по необходимост, а вече миролюбиво кацва на листа, без да му причини никаква вреда, както и върху цветовете - те по-преди, когато е била гъсеница, са били за нея предмети без съдържание, но като е напуснала това състояние и е влязла в новото, те стават обект на нейния живот. Следователно, ние просто трябва да признаем факта, че в света е . влязла една нова сила, която действа по един много чувствителен начин.

Промяната, която става, ще ни се уясни, като си послужим и с примера за сътворението на човека. Когато Бог го направил от пръст, човекът бил без живот или можем да го уподобим на движещ се автомат, а когато Бог вдъхнал в ноздрите му диханието на живота, човекът станал жива душа, т.е. в съзнанието му се явила чувствителността, с която могъл да различава разните състояния и промените в проявленията на човешкия дух. Значи, човекът оживял, като придобил съзнание, а с него веднага почнал да се отличава от животните по ума и сърцето си и по действието на своята воля. Тогава започнал новата си култура - градинарството, като насаждал плодните растения, това именно човекът учил в райската градина. А след като излязъл от рая, той се научил да оре земята, да сече дървета, да чупи камъни и да гради къщи. В това си състояние той дошъл до последния си предел, опитал всички положения на живота, споходил е в това малко езерце, в което е живял, всичките места, изял и изпил всичко в това езерце и като нямало повече с какво да се храни, той се изложил на съвременния глад, който се оповестява с появяването на болестта неврастения: тя не е нищо друго, освен духовен глад. В разните състояния на тази болест липсват за човека всички ония елементи, в които правилния живот може да се проявява. Такава е промяната, която е станала с човека, като индивид.

Следователно, и нашите понятия за света, нашите схващания за индивидуалния и обществения живот, за религията, за семейството, за училището, за църквата и пр. трябва да претърпят коренни промени в своята форма, в своето съдържание и в своя смисъл. Ако ние сме разумни, тия промени ще дойдат по естествения начин на еволюцията, т.е. без никакви сътресения и катастрофи, но ако ние въздействаме на тях със сила, те ще станат, по закона на необходимостта, насилствено. Ние виждаме, че и природата си служи по същия начин: когато човек боледува, природата му казва, че трябва да погладува няколко време, докато му се възвърне естественото състояние на силите, които функционират в човешкия организъм. Но ако човек престъпи тия прости правила на природата и се наяде в това болезнено състояние, непременно ще настъпят лоши резултати. И съвременното общество, което е погълнало много нездравословни елементи и боледува, ще трябва да ги повърне и ги отдели от себе си, за да оздравее.

Ако продължим аналогиите и съответствията, ще видим, че когато силите в клетката минават от първоначалното и почиващо състояние във второто, колелообразното състояние, тогава се турят първите съединителни нишки между живите части на клетката, те се групират и разпределят труда си, да знае всяка част, каква функция и предстои да изпълнява. Това съответства на състоянието, в което човек е минал, а Именно от животинското в човешкото или от подсъзнанието към съзнанието. Колелообразното състояние е, следователно, подсъзнанието. Третото състояние е: в клетката се явяват две ядки, които в бъдеще ще образуват двата центъра и впоследствие двете клетки. Това съответства на появяването на съзнанието у човека, в най-простата му форма: познаване на доброто и злото, което включва и падането му. В четвъртото състояние на клетката или звездообразното (астралното) се съдържа по- високата й организация и дейност, а то съответства на самосъзнанието у човека. Двойно-звездното или диастралното състояние на клетката съответства на появяването на висшето съзнание у човека, което пък е проблясък на Божественото. Най-сетне, шестото състояние или разделянето на клетката на два индивида, съответства на мъжа и жената в света. Както казахме, частите в тая първоначална клетка са разпределяли труда си: едни от тях се образували храносмилателните органи, други - дихателните, трети - мозъчната система, четвърти - симпатическата нервна система, пети - мускулите и лигаментите и шести - костите, и ние имаме по тоя начин появяването на съвременния човек в сегашната му форма. Тази същата клетка, частите на която така са разпределили труда си и сега още поддържа същия ред на нещата и превожда човешкия организъм в по-висока форма. Тя е именно първоначалната монада, която е организирала цялото колективно човечество. По същия начин в него са се явили разните съсловия, които работят специално за образуването на разните органи на човечеството: земеделците и търговците образуват стомашната му система, жлезите и кръвоносните съдове; съдиите и другите правосъдни служители образуват дихателната система, пречистват кръвта, като отстраняват неправдите в света; военните и полицейските служители организират мускулите и костите, значи въдворяват реда в този организъм, за да може да се държи на краката си и да работи с ръцете си, които са емблема на човешката воля; бащите, майките, свещениците, учителите, писателите и моралистите организират мозъчната система, а братята, сестрите и приятелите образуват съединителните връзки между мозъчната и симпатическата нервна система и пр. Така става ясно, че физическият свят има най-простите движения, след него иде процеса на появяването на жизнения принцип, на чувствата и най-сетне появяването на мисълта.

И така, целокупното човечество, т.е. сборът на всичките индивиди, представлява диференцирането на първоначалната монада, която е минала през всичките състояния и е образувала всички сегашни форми. Всяка форма представлява и начин за проявлението на нейната енергия в областта на физическия свят, на жизнения свят (света на силите), на чувствения и на мисловия. Расите, народите, обществата, домът, инивидите всички са тясно свързани помежду си. Туй, което става в расата, става в по-малък размер в народа; това, което става в народа, става в по-малък размер в обществото; това, което става в обществото, става в по-малък размер и в индивида. Проявлението на енергията не е еднообразно, а разнообразно. Когато ние искаме да сведем всички сили на природата в еднообразни действия, произвождаме зло у нея, а когато образуваме разнообразие, произвождаме добро. От туй гледище, неморални неща са всички еднообразни неща, а добри - всички, които са разнообразни. В това положение няма никакво противоречие, защото очевидно е, че ако много хора говорят едновременно едно и също нещо, ще се образува само шум и ние не ще можем да разберем смисъла на думите им. Но ако същите хора в един оркестър изпълняват разнообразни партитури от една и съща пиеса, ще образуват хармония. И съвременните хора са станали неморални, именно защото говорят и искат едновременно едно и също нещо: пари, пари и пак пари. За професор се учил някой, а все за пари говори, свещеник е станал - за пари ламти, учител, съдия и пр. - все към същия идеал се стремят.

Цялото човечество говори сега за едно и също нещо: за пари. А те образуват еднообразието в света, но това не е смисъла на живота: то е само едно преходно средство или форма в развитието на човека. Следователно, ако ние дадем на една форма по-голяма стойност, отколкото природата е вложила в нея, създаваме зло.

Същата идея можем да поясним и по следния начин: всичките хора говорят за Бога, без, обаче да изпълняват Неговата воля - също както за един милионер, т.е. само по отношение на неговите пари. Прицелната точка не е милионерът, а парите му. Ние, като говорим за Бога, подразбираме само Неговата сила, от която се нуждаем, без да Го разбираме като любов, от която произтича животът. Вместо да се стремим да използваме само силата Му, необходимо е да вникнем в съдържанието и смисъла на Неговата любов, която е извора на всички блага. И тогава Бог ще ни изяви във всичкото си разнообразие и величие. Следователно, в съвременното общество трябва да дадем съвършено друга насока на своето развитие, като премахнем еднообразието в неговите прояви и внесем разнообразие.

За да изясним тази си мисъл, ще приведем следния пример: ако ние седим постоянно в една добре построена масивна къща, подобна на един средновековен замък и само минаваме от една стая в друга, какъв смисъл можем да намерим в такъв живот? Най-после, този замък ще ни стане отекчителен и у нас ще се зароди желание да излезем от тази ограничаваща ни среда. А за тая цел трябва да намерим вратата му, която ще ни покаже пътя към живата природа. Там, в разнообразието на тази природа, ние ще почерпим всички елементи, необходими за повдигането на ума и сърцето ни, и за проявлението на нашата воля. И сега ние уподобяваме процеса на развитието на клетката като минаваме от една стая в друга на замъка - от почиващо състояние в колелообразното, т.е. в първата стая на замъка, после - в центровото състояние на клетката, т.е. във втората му стая, по-нататък - звездоподобното състояние, т.е. в третата стая, двузвездното (диастралното) състояние, т.е. в четвъртата, а разделянето на клетката показва, че ние сме изходили замъка и сме дошли до вратата, която води към живата природа.

Този замък на бялата раса, с всички свои народи и общества, е вече изходен и сега става разделянето, което ни показва пътя към живата природа. Туй разделение в съвременния европейски живот се изрази в двата политически съюзи: на Централните сили и на Съглашението. Остава последната фаза: клетката да се раздели на две, за да се открие на всички народи пътя към живия Бог на любовта. И сега борбата, която става, е предвестник за прекъсването на последните нишки, които държат двете нюклиозни клетки, а с това прекъсване ще се яви новото човечество - хората на любовта, които ще преобразят съвременния живот и ще покажат, че може да се живее и по друг начин, т.е. чрез споразумение и взаимна поддръжка между народите - по-големите народи да покровителстват по-малките, а и всред самите народи да се въдвори взаимно разбиране и любов.

Х.Х.Х

[Ани]

НОВА ЕСТЕТИКА

Из „Трепети на една душа“

(СОНЕТИ)

ЛИЛИЯ

„Разгледайте лилиите как растат,

нито Соломон във всичката си слава

се облаче като една от тях.

Лука 2:27

О моя лилия, неизразимо мила,

кажи, от де взема прекрасния си лик —

във кой небесен кът ти си се украсила

с таз краска бисерна, със нежния светлик?

*

Кажи, кой вдъхна в теб това благоуханье,

що ти разливаш в мен в най-сладостни струи,

и с него ме топиш в безспирно обаянье —

във блян за щастие всред мразовити дни? . ..

*

Не знам, дали сам Бог, о цвете ненагледно,

не те изпрати тук, кат перл от своя рай —

на Гения Му чист творение последно . . .

*

Но моето сърце, изстрадало и бедно,

в теб сродната душа можа веч да узнай:

цял свят от красоти и светлини без край!...

* * *

ПРЪЗ ОГЪНЯ

Как виждам, в пазвата си как стоплих змията,

а тя сърцето ми изглозга и изпи,

и в ангелския храм кат подслоних душата,

как вдигна се река и там, да ме убий,

*

аз питам, в смут дълбок: змиярника — земята

как е можал до днес Творецът да търпи?

Как ангелът лъчист в скинията си свята

дръзна убийцата от мен да утаи? . . .

*

О Боже мой, излей Ти седемте потири

на своя гняв велик над земните кумири

и разруши ги в прах, безследно разпилей!

*

Нек слънцето тогаз по-светло да изгрее

и с пламъка си нов сърцето да съгрее

на моя чародей, на моя чародей! . . .

Иван ТОЛЕВ

[Ани]

A. DUCASSE — HAR1SPE.

САМАРЯНКАТА

(библейски епизод)

„Ако би знаяла божията дарба“. . .

Ев. Иоан, 4:10.

Зима наближаваше.

По дългия път от Ерусалим към Галилея, през Самария, Исус и малката му дружина, пътувайки от зори, се поспряха да си починат.Те се намираха на около половин час от древния Сихем¹), между планините Хебал и Гаризим.

В тази местност, един весел кръстопът поканваше пътника на почивка. Тук се кръстосваха двата плетища, от които единият водеше към Египет, а другият свързваше великото синьо море със страните оттатък Юрдана. Всред сухия път и монотонните пейзажи, това място представляваше за очите на странника една привлекателна прелест. Високите джбови клони, наведени под товара на годините, люлееха увисналите бръшляни при милувката на вятъра; стъблата на старите смоковници потопяваха корена си във влагата на изворите; хладният приятен вятър идеше от долината, бръмченето на насекомите, малките поточета, леейки се върху камъните, съединяваха хармониите си в тишината на природата. Върху околните могили козите се скитаха на свобода, докато младите сихемски говедари играеха до вековния кладенец, наречен Бир Якуб, кладенеца на Якова. Наистина, според преданието, този кладенец беше изкопан, в далечни времена, от патриарха. Там пътниците се спираха, за да напоят добитъка си и да ободрят уморените си части.

Учениците се впуснаха из дъбовата гора на Морех за провизии, и като оставиха Учителя си да поотпочине малко и да се помоли в тишината, тъй както му бе приятно.

Исус, уморен от пътуването, седна под сянката на една смокиня, край стария кладенец.Зелената долина на Сихем отваряше пред очите му тихи далечни изгледи от розов лен. Бе пладне, шестия час на деня. Слънцето изливаше златните си лъчи върху ръждата на шумата, и неговата светлина, бавно пресявана, си играеше с мъха, придаваше цветовете на небесната дъга по старите стъбла; пръскаше блясъци върху постелята на изсъхналите клони.

И внезапно, от една затънтена пътечка, изпълнена с благовоние от дивите миризми, една жена се показа, носеща стомна на. рамото си. Като видя чужденеца, когото позна „за един от Юдея“, тя се подвоуми за миг.Евреите, действително, не вървяха по този път. Зле приети от самаряните, те пресичаха по-скоро равнината на Саарон срещу Великото Море, или пък вървяха покрай границите на Перса, правейки дълги почивки в Аматус и Жабес-Галаад; техните крачки навлизаха с недоверие из земята на проклетата област, поразена от враждебен остракизъм, откакто Манасей, злоупотребявайки с вековните паметозлобия, беше съградил върху планината Гаризим един храм, съперник на оня в Ерусалим.

И Исус, виждайки, че тази жена не смееше да се приближи, хвърли върху й един поглед от несравнима благост. Тогава тя се приближи до Него, привлечена от магнетизма на небесната благост.

А когато тя беше близо до кладенеца, Той й каза:

- Жено, дай ми да пия.

- Как! се провикна тя, ти, който си евреин, ти искаш от мен вода да пиеш, от мен, която съм жена от Самария?!

Защото никога, още от поколения, един ерусалимит дума не продумваше на хората от тази полу-езическа секта, обречена на презрение от правоверните, от тези, които съобразяваха мислите си със слепия текст на Закона.

- Ако би знала, о жено, кой е Този, който иска от теб да пие! . . .

И когато самарянката, завладяна от умилното благоволение на благородния Пътник, поставяше стомната си край кладенеца, Исус хвана нежно реката й;

- Ако би знала божията дарба! Ако би познавала Този, който ти сега говори, ти би му поискала да пиеш.И дал би ти вода жива, която не може да се сравни с прясната вода на този кладенец.Защото всеки, който пие вода от извора, пак ще ожаднее; но водата, която аз ще му дам, ще бъде в него извор на вода, която извира в живот вечен.

И когато Той говореше, чистият овален изглед на лицето му лъчеизпускаше едно сияние от светъл лазур, а от неговото същество произлизаше едно много приятно благоухание, такова, каквото природата не е никога произвела; думите, които излизаха из устните му, бяха по-сладки от мед, по-гальовни от целувките на тихия вятър върху наведените цветя; неговият поглед беше по-бистър от отразената картина в кристалната бистрота на водата, от небесната твърд на ясните нощи, по-лъчезарен от пурпура на кръгозорите в сиянието на дрезгавината. Развълнувана до дъното на душата си, жената от Сихем се почувства да я пронизват тръпки и от свято наслаждение коленичи пред нозете на Спасителя с лице, наведено с целомъдрие.

- О жено, ако би знала, кой е Този, който иска от теб да пие! . . .

Учителят я видя да трепери. Той се много смили и като знаеше благотворното действие, което той произвеждаше върху нея, не оттегли реката си от нея, защото тя беше грешница, животът й беше нередовен и Исус беше вече сондирал тъмнотата на душата й.

- Ако би знала божията дарба! Ако би могла да разбереш бездната на любовта, о жено! Аз ще ти кажа безкрайността на милосърдието и извънмерността на прошката. . .

Между това, самарянката целомъдрено целуваше ръката на Исуса и я мокреше със сълзите си — чиста роса от любов и покаяние.

Около тях, голямата тишина на природата като че ли се покланяше: при звука на божествения глас, птичките бяха млъкнали върху клонете; песента на извора се беше укротила; шумоленето на насекомите отслабваше във въздуха и човек би казал, че едно самосъсредоточение от невидими присъствия изпълваше тишината пред коленичилата жена.

Тя се изправи, цяла трогната и смутена, и отстранявайки очите си от тези на Исуса., от страх, че не може да издържи ослепителната ясност на този поглед, приготви се да му поднесе да пие. Тя се наведе над кладенеца и, при движението, което направи, за да развие въжето, тя. разкри до рамото си една река от идеална скулптурна форма. Деликатно гъвкаво, нейното тяло се навеждаше приятно към зиналия отвор, а в туй време пръснатата й коса върху рамената се развяваше като златна жътва при духането на ветреца. Една богата аграфа прехващаше върху гърдите й разхлабените гънки на роклята й. . . .

Тази грациозна лекост я правеше до висша степен привлекателна, а Исус разбра цялото прелъстяване, което упражняваше това създание на красотата върху юношите на Сихем.Самарянката се почувства наблюдавана от благия чужденец.Внезапно притеснена, заради нескромността на своето облекло, зачервена, тя подаде стомната на Учителя. Докато той утоляваше жаждата си, с един бърз жест тя отвърза една връзка От своята обувка, за да поправи безредието на косите си, и после, нейните голи ръце се скръстиха върху гърдите й в едно положение на инстинктивна срамежливост.

Исус, трогнат от тази скромна почит, се възползва от добрите разположения на това смирено създание пред Него, за да му даде един урок и да покърти безвъзвратно сърцето му.

- Жено, каза й Той, иди повикай мъжа си и ела тук с него.

- Аз нямам мъж, каза тя, навеждайки главата си със стеснение.

А Исус подзе:

Това, което казваш, е истина. -—Ти нямаш мъж. Обаче, до сега си водила петима: ти предаде цвета на твоята младост на Тамара; публично си обичала Ноабаб; ти продаде целувките си на Бен-Зара; ти беше робинята на любовта на Елиезера; твоите устни са се запечатвали на устните на Манахела; и този, който сега има твоите знакове от любов, Ибрахим, не е твой мъж. Жено, ти каза истината.

При тези думи грешницата, възбудена и светнала от радост, погледна Учителя в лицето, очи в очи, и тя викна в един славен възторг на вяра:

- Ах, сега аз виждам, аз разбирам, Ти си пророк!

И без да си вземе назад съсъда с вода, който би направил по-бавен вървежа й, тя се повърна в Сихем, за да разкаже по-скоро на всякъде това, което бе чула.

Тя припкаше по пътя, цяла светнала от голяма радост, носена от една неизвестна сила, и викаше на всички тези, които срещаше: „има един велик пророк на кладенеца на Якова, който откри целия ми минал живот.Той е, може би, Христос, който трябва да дойде!“ . . .

И хората, които я чуваха, се поглеждаха помежду си, покорени от тайната, и те не можаха да разберат свръхчовешката радост на леката жена, светият пламък, който искреше от очите й.

Тогаз учениците, които от далеч видеха коленичилата пред техния Учител, пристигнаха към кладенеца. Те бяха смаяни от учудване, тъй както другите хора от Сихем; и преди даже да сложат провизиите си, те не можаха да се въздържат да не манифестират чувствата, които вълнуваха сърцето им.

- О Учителю! Ти говореше с тази жена!!

В тяхното възклицание имаше нещо като почитателно мъмрене. И тяхното смайване беше толкова дълбоко, колкото юдейските тълкуватели заявяваха, че е по-предпочтително да изгорят Закона, отколкото да се обясни той на една жена. Прочее, тази жена беше от Самария! И тя беше една жена с леко поведение!

Исус, който познаваше мислите им и който знаеше, колко бяха отдалечени от истината, не отговори нищо.

Тогава те сложиха пред нозете му Храната, която бяха донесли: сушени сливи от Бетулия, маслини от древната Терса и грозде от могилите на Хебал, една малка делва овче мляко и два пшенични хляба.

Но Учителят не пожела нищо да яде. — Аз имам храна, каза им той, която вие не познавате.

И учениците се поглеждаха и си казаха по между си:

„Какво значи това? Прочее, дали някой му е услужил с храна през нашето отсъствие?“

Защото учениците не проникнаха в интимната мисъл на Учителя.

Но тогава, точно по същото време, падналата жена от Самария, покъртена от божествената виделина, провъзгласяваше по кръстопътищата на Сихем славата на Спасителя.

А хората от прокуденото племе,’тези, които навеждаха главата си под проклятието на синедриона, трогнати от новината, напуснаха работата си и бързаха да отидат при Бир-Якуб, за да чуят божия пророк.

И тъй един път повече, както в миналите векове и както в бъдещите времена, истината оставаше скрита за тези, които живееха близо до нея, и тя се изявяваше на смирените, на отлъчените, на грешниците, понеже е писано, че „ праведния т е дошъл на земята, за да спаси това, което беше изгубено“.

Превел от френски:

А. А.

________________________

1) Днес се нарича Наплуза. (Наблус)

[Ани]

Ани Безант

За прераждането

(Лекция)

Ани Безант

Един мой приятел , който бе говорил преди няколко седмици с един висш църковен началник, ми каза, че тоя висш началник не симпатизирал на идеята за прераждането, защото не искал да мисли, че паството му ще се върне в този свят повторно като мишки и плъхове. Не допускам, някои от вас да сте възприели този възглед. Позволете ми да отговоря на това и не с един отговор, даден от архиерей на църквата, а от един зидар, живущ не на Запад, а на Изток.Един англичанин, който посетил Бенарес, като говорел за ученията на индуската вяра, казал, че те не могат да се разбират от невежествените маси на народа. Друг приятел, който бил с този господин, казал: „добре, можете да опитате това, като узнаете от онзи зидар, защо зида тухли, а вие се разхождате в хубаво палто и шапка“. Англичанинът проговорил на зидаря и му задал въпроса. Отговорът на зидаря бил: „защото в последния си живот съм живял по такъв начин, че станало необходимо в този живот да зидам тухли. Вие сте живели в по-добро направление, но ако аз извърша работата си добре сега, ще се родя в по-добро положение следния път“. Ясно е, че тоя зидар е имал но-добра идея за тази доктрина за прераждането, отколкото господинът, за когото изпърво споменах.

Нека се опитам да поставя пред вас, макар и не съвършено, само няколко от точките, които можете да изслушате и да обмислите, за да решите, дали прераждането е една разумна хипотеза или не. Човек не може да има на първа река свидетелство за нея, ако не е способен да помни. Преди да стигне до тази степен, идеята му за прераждането трябва винаги да бъде по естеството си само едно вярване, ако поддържа тази идея, а не един факт,добит от опитност, в който да бъде абсолютно уверен. Вижда ми се по-справедливо, когато се говори на другите за прераждането, да, им се представи тая идея като една разумна хипотеза, много по-препоръчителна от всяка друга теория на безсмъртието. Правия начин, по който се гледа на прераждането, е, че то е действително теория на безсмъртието, т. е. теория за начина, по който човешкият дух развива силите си в един безкраен живот. По-добре ще бъде да употребяваме думата вечен вместо думата безсмъртен, когато говорим за духа, който е човекът, защото безсмъртието значи, поне в умовете на повечето хора, едно безспирно движение, едно движение на нещо или на някого, който е почнал да съществува. Това не е, както и Хюм отдавна посочи, една възможна хипотеза. Онова, което се нуждае от тяло, за да съществува, не може философски да се счита като вечно, когато тялото, което съществува, за да оживи, се разрушава от смъртта. Но думата „вечен“ значи много повече от това. Тя значи, че в природата и в същината (есенцията) духът няма нито начало, нито край; че той е част от универсалния живот, откъслек от божественото същество, се.ме или зародиш от Божеството, като развива силите, присъщи вътре в него, както желъдът от дъбовото дърво постепенно се развива в подобие на родителя си дъб. И ако погледнете на въпроса в тази светлина, ще почнете, мисля, да вървите по най-рационалния път, защото човешкият дух трябва или да е новосъздаден, произведен от естествени условия, или пък неразделно вечен, като част от божествения и универсален живот.Не мога да мисля за друга някоя четвърта хипотеза. Първата, че той е специално създаден, е онази, която се прие общо през по-следващата част на християнската ера. Длъжна съм да ви я представя по този начин, защото в първоначалната църква и в продължение на много векове в живота на църквата са изучавани разни теории за прераждането (макар не в същата форма винаги, понякога просто като предсъществуване на душата, която, по някакви неясни и неопределени причини, трябвало да дойде във физическия свят като последствие от злосторство в собственото си минало). И от това предишно гледище, чрез различни теории, поддържани в разни времена, намирате тази идея за човешкия дух, а именно, че той иде в този свят да развие силите си — идея, която се е поддържала изобщо през първите пет века. Това бе твърде естествено, защото християнството се зароди измежду евреите, макар и да се разпространи бърже и вън от тях. Между евреите тая идея е била популярна. Ако разгърнете историята на евреите от Йосифас, ще намерите един разказ за оная малка група мъже, които били обсадени в една незащитима вече крепост. Подигнал се въпрос между тях, да се предадат ли или не, но капитанът им, като аргументирал против предаването като нечестно, показал им, че ако постъпят така, би трябвало да очакват един мизерен живот следния път, а ако умрат патриотически, щели да си осигурят добро бъдеще. Споменувам това, само за да ви покажа, че идеята е била общо разпространена между евреите.

Имате и други доказателства в самите Евангелия, дето и в случаите с Христа и с Йоана Кръстителя зададен бил въпроса, кои са те, дали са някои от пророците и пр., дошли пак в Юдея. Естествено бе за християнството да вземе идеята за прераждането като идея, която няма нужда да се доказва, защото християнството израсна в такава среда, и всички езически религии имаха тази идея, а юдейството и християнството израснаха между тях. Изглежда, че в онова време този въпрос не е бил много разискван. Тази идея се считала като единствен разумен философски възглед върху живота, и за това не са ставали много спорове по тоя предмет. Полемиката се почна по-късно и стана по-упорита до тогава, докато най-после беше осъдена от един от църковните събори във формата, в която се поддържаше от Ориген, т. е. Ориген бе осъден съвършено, а заедно с него и гледището му за прераждането. Но присъдата, която този събор произнесе върху учението на Ориген, като не ортодоксално, не го унищожи. То може да се проследи в много еретически секти в цяла Европа. Идеята за прераждането се изтъква в заключенията на онези между европейските мислители, които се държат в учението на Питагор в противоположност на аристотеловото учение. От времето на Питагор и Платон насам може да се проследи новата насока на мислене в Европа,, която насока изпъкна на чело във времето на Карл II, когато даже дворцовият капелан в онова време я е проповядвал. И аз имам една малка брошура, написана тогава от един свещеник (в 1660 г.), в която се доказва предсъществуването на душата, като необходимо за божествената справедливост, и се показва, че това схващане е било част от първоначалното християнско учение, изоставено поради невежество. Има много причини (ако вярвате, че всички религии са божествено ръководени), по които това учение било изоставено за известно време. Важно бе за цялата човешка мисъл през живота да се съсредоточи тя в колосалната важност на човешката душа, за да се развие индивидуалността на човека, тъй както никога по-рано не беше се развила, додето стремителната сила на християнството, със стойността, която то даде на индивидуалността, не дойде да повлияе върху мисълта на расата. Гледището, че всичко зависи от живота, който се прекарва тук, стимулира чувството на индивидуалност. Тъй като това е необходимо за растенето на човека, изглежда за разумно, с оглед на излизащото от Провидението ръководство, че тази доктрина е трябвало да се изостави настрана за известно време, Тя изпъкна пак между германските философи и то твърде силно; винаги се е срещала малко или много в поезията; и в наше време тя пак се поставя като рационално гледище за човешкия живот, и вън от теософското общество. Професор Маг-Тагарт, като пише върху теориите за безсмъртието и ги анализира, заключава, че прераждането е най-рационалната теория. Също и Хъксли, който бе агностик, казал в последните си дни, че нямало нищо в аналогията на природата против тази теория, а имало твърде много, което я поддържало. Когато прибавите към този кратък очерк на европейската доктрина и факта, който е от грамадна важност, засвидетелстван от Макс Мюлер, че всичките велики умове на човечеството са вярвали в прераждането, ще видите, че тази идея се явява пред вас с голям авторитет зад себе си. Но когато е въпрос за лично вярване, авторитетът не е последната дума. Човек трябва най-накрая да съди сам за себе си, дали може или не да приеме един възглед, като основа на своето поведение. Няма авторитет толкова силен, чеда надмине вътрешното убеждение на човешкия интелект и човешкото съзнание: те са последната съдебна инстанция за всеки индивид. И причината, да споменавам за авторитети, не е да надхвърля собствените ви разсъждения, или по-някой начин да изнудя мнението ви, а само да ви подбудя да мислите, че заслужва да изпитате една теория, която е вярвана и поддържана от най-великите хора на нашата раса.

Като оставим сега този въпрос; нека за момент да помислим, какво значи в същност прераждане, преди да видим, дали тя е най-рационалната от трите гореспоменати теории за безсмъртието. Прераждане значи следното: човекът в основата си е едно духовно същество; той иде на света, за да развие (силите си, които, както казах, съществуват неразделно вътре в него. Както посявате желъда в земята, така също и човешкият дух е посеян в почвата на човешкия живот. Способностите на духа почват да се развиват чрез опитност, стимулират се в развитието си от разните сили, които влияят отвън. Духът, когато идва за пръв път в човешкото тяло, след като е скитал из други тела от низшия тип през безбройни векове, влиза в едно човешко жилище и човекът се явява; тогава той е в най-низшата форма на невежеството, просто един зародиш на дух, на интелект, на воля, Опитностите на един кратък живот, ясно е, не са достатъчни да развият всичко, което се съдържа в тоя дух.Поставете един дивак от низшия тип редом с един високо цивилизован гений, и веднага ще забележите грамадните възможности на духа в човека, как са развити в единия и в другия. Поставете го редом с някой великолепен светец, и ще видите, че моралната разлика е толкоз голяма, колкото и интелектуалната. Когато поставите две лица един до друг, трябва да се запитате: как са станали те толкова различни? Според теорията за прераждането, разликата се дължи, главно, на епохата или възрастта, т. е. на степента на развитието, при която духът влиза в човешкото тяло за пръв път и която съвсем не е еднаква за хора от различни стадии на еволюцията. Опитността, спечелена през един живот, според същата теория, се продължава и отвъд смъртта. Това, което е против божествения закон, в току-що привършения живот, в преходния свят донася един неизбежен резултат на страдания. Пречистен от това или, най-малко, след като е научил урока, че тези начини не донасят щастие, човекът преминава в онова състояние, което наричаме небесен свят.Там всичко добро, което човекът е имал в мислите и вълненията си, се променя постепенно в характера и способностите, в умствено и морално отношение. След като употреби всичката опитност, която е спечелил, и я промени в способност, идва време да се роди пак, за да спечели още. Той дохожда този път с по-развита божественост, отколкото първоначално, минава през един подобен живот,още един път събира опитност, страда в преходния свят, асимилира се пак с небесния свят, и по този начин, живот след живот, съгражда повече н повече сила, повече възможност да придобива, като се изкачва стъпка по стъпка по високата стълба, която отделя животинския човек от оня, който е станал божествен. Това е теорията на прераждането. Тя е достатъчно проста, ако погледнете на нея като на преминаване от живот в живот, като събиране опитност, и вън от тялото, в което опитността се събира, като асимилиране на цялото така, че да стане способност на душата. Ако я схващате тъй, ще забележите, че тая теория е високо справедлива. Тя не дава на никой човек предимство пред другия. Тя прави положението на всекиго зависимо, първо, от изминалото време, което е един необходим фактор, и, второ, от усилията да се живее човешки, а не животински. Трябва да помните винаги, че човекът се изкачва нагоре към божественото из животинското си състояние и че човешкият живот дълго време е една борба между две сили: едната, която работи върху душата чрез тялото, и другата, която работи върху душата чрез духа. Така, той може или да се изкачва нагоре или да се подхлъзва надолу, според силата на това или онова влияние в разните времена. Като се гледа на теорията по този начин, то най-възвишеният гений не е друго, освен победител в безбройни сражения. Също и най-благородният светец е само победители в неизброими битки. Никъде няма пристрастие. Характерът, който човек донася със себе си при раждането си, е тоя, който си е изградил в миналото си. С увереност може да се каже, че всеки е това, което сам се е направили вътрешно, като е съграждал характера си живот след живот.

Сега нека спомена, как се развива човекът и какво е той, според другите теории. Теорията, която се поддържаше от науката във времето на Дарвин и Хъксли, беше, че човекът постепенно еволюирал умствено и морално, както еволюирал и физически; както човешкото тяло станало по-комплицирано и по-съвършено, така и човешкото съзнание и интелекти се развили постепенно чрез безбройните опитности на миналото. Като гледаше на тях като резултати от закона за наследствеността, ученият трябваше да каже, че качествата се придават от родителите на децата, а това бе общата теория за еволюцията на човечеството преди тридесети години. Дарвин поддържаше тази теория много ревностно. Уйлям Кингдон Клифорд я поддържаше, с морална цел, твърде усърдно, и на нея е основал един апел към мъжете и жените от онова време, с който ги подканял да живеят най-благородно и да мислят най здраво за да могат да обогатят човешкото наследство и да го предадат по-велико, отколкото са го приели, на тези, които идат след тях. Но преди смъртта на Хъксли изникнаха въпроси, които оспорваха туй гледище. Всичко това бе Твърде добре, доколкото се отнася за физическата еволюция, защото борбата за съществуване между телата разви сила, живост, ловкост и всичките други физически качества около нас; но както и сам Хъксли бе посочил в следващата си лекция, борбата за съществуване е най-неподходящия от всичките други начини за развиването на човешките качества, а именно ония, които считаме за съществени: нежността, състраданието, да се употребява силата, за да се служи на другите, да се помага на слабите, вместо да се тъпчат - в същност. всичко това, което наричаме човеколюбие. Той още е изтъкнал, че тези качества са неблагоприятни обстоятелства в борбата за съществуване; че човекът, който има деликатна съвест, вероятно, няма да успее; че докторът, майката или бащата, които се жертват за децата, умират, без да са живели; че е необходимо да се срещнете с мъчнотията, която се създава от тия качества, които са една тежест за хората в борбата за живот. На края той завършил с една прочута фраза, заета от един велик теософски учители: „законът за преживяването на способното е закон за еволюцията на грубото, а законът за самопожертването е закон за еволюцията на човека“. И това е съвършено вярно. Но необходимо е да помните, че това е вярно, само ако този, който се самопожертва, продължава да съществува. Ако ли умре при пожертването си, не ще има какво да предаде на тези, които идат след него; но ако може да занесе плодовете в друг живот и после да ги донесе пак на земята, променени в сили, тогаз този акт на самопожертване става ясно еволюционен, и човекът, който се е самопожертвал, ще има, като се върне, да даде повече. Друга една много по-важна точка е, че най-благородните човешки качества се развиват в семейството, и че мъже и жени, които с отгледали деца, като са мислели, грижили са се и страдали за тях, са много по-възвишени същества, когато достигнати средната си възрасти, отколкото са биле в ранната си младост. Тези качества са развили у тях чрез възпитанието на семейството, но когато с ги развили чрез това възпитание, те с преминали времето, за да им се раждат деца. Децата им се раждат, когато те са още в неразвит стадий. Когато възпитанието на семейството се свърши, те са на такава възраст, на каквато не могат да дадат деца, за да поддържат прогреса на расата. Друга мъчнотия (като гледаме на въпроса според закона за наследствеността) е, че великият и интелектуален гений не може да се предава. Децата на гениалния човек не наследяват гения му, а фактически, често става обратното. При изучаването на музикалните гении, не сте ли били изненадвани, когато намерите, че най-високият музикален талант в семейството се е явявал всякога след едно или две поколения на предходния по-малък талант и след това изчезвал? Бележити факт е, че музиката е изкуство, което иска повече отколкото един гений; тя изисква и известна деликатност на нервната организация, за да могат ухото и пръстите да се тренират до твърде висока степени на съвършенство. Тя се нуждае от физическа наследственост, защото телата се изграждат чрез физическа наследственост; от това следва необходимостта от физическо приготовление на тялото, което очакваният музикален гений ще обитава. След като едно или две поколения изградят едно сгодно тяло, тогава музикалният гений се явява. Но той не предава таланта си на своите деца. Вземете случаите с Бетховен, Моцарт, Хендел и др., всичките тези имена с изчезнали от европейската музика. Геният, както се казва, е безплоден. Той не се предава. Обаче, друг въпрос възниква: от къде дохожда геният? Науката по настоящем не дава отговор на това питане. Сър Оливер Лодж се опита да даде тоя отговор, и в последната си книга Разум и Вяра - говори за предсъществуването на духа, за влизането му в човешка форма и продължава това в няколко още интересни параграфи, които заслужават да се обсъдят.Наистина, той не възприема още теорията за прераждането, но всичките му бележки сочат в това направление. Науката в сегашно време е няма по въпроса, как е еволюирала великата морална сила.

Тогава можете ли да прибегнете до тъй нареченото „специално творение“? По тази точка има твърде големи мъчнотии. Преди всичко, никой сега не вярва в някакво „специално творение“, освен от гледището за човешкия дух. Навсякъде то е изхвърлено от теорията и е заместено с еволюцията. Едно нещо само се е запазило и то е в създаване на духа или идеята, че всички души са произлезли чисти от ръцете на Създателя. В тази теория вие се срещате с една ужасна мъчнотия. Без да кажем нищо за любовта, а да разгледаме въпроса само от гледището на справедливостта, можете ли да вярвате, че духът на един роден престъпник и духът на един светец, и двата с излезли направо от същите божествени ръце? Ако вярвате това, как ще го примирите със справедливостта? Този е ужасният проблем, който се приема от някои, които не са обмислили въпроса, а считат за безспорно, че човешкият дух иде направо от Бога. Той иде от там по произхода си, но не и в своето неразвито състояние. Помислете си върху това през свободното си време и вижте как можете да го примирите сами. Помнете, че най-великият елемент в човешкото щастие е характерът. Няма нищо, което играе толкова голяма роля в щастието на мъжете и жените, както характерът , с който те идват в света. Напълно щастливи хора намирате между съвършено бедните, чиито условия за живота са най-нещастни; намирате много нещастни хора между най-богатите, които притежават всичко в света, за да бъдат щастливи. Щастието не зависи от това, което имаме и притежаваме отвън, а от вътрешния ни характер, и ако едно лице няма нищо с този характер, а има само външния отпечатък на божествените ръце, тогава, наистина, мъчно е да се примири това с понятието за божествената справедливост. Политици, социалисти и реформатори викат за еднакви права. Единственият им вик е: „дайте на всички равенство!“ Но еднаквите права не ще направят щастливи хората: основната разлика между един човек и друг се състои в схващането на всеки случай. Никакво даване на еднакви права няма да направи хората щастливи, защото един ще ги схване, а друг ще ги изпусне; един ще има силата да ги сграбчи, другият не ще може да ги удържи. Това е въпрос на качество. Какво е качеството на човека, когато иде в света? Допускам, че добрата среда може да направи много за подобрението, но не може да промени коренно естеството. Робен Оуен откри, че това е така, като се опита да вземе хора от най-лоши условия и ги постави при добри условия; но на край, той трябваше да напусне опита си с отчаяние, защото намери усилията си безуспешни и „природата по-силна от възпитанието“. Можете да направите много чрез възпитанието, но не можете да измените основния тип на характера, който иде в света. И така ние сме пред проблем за „специалното творение“. На хора, напр ,родени престъпници, нищо не можете да направите, за да ги освободите от техните престъпни инстинкти. Ще ви кажа един случай на престъпник, с едно малко диво дете. Това дете било още малко бебе, когато едно съседно племе унищожило селото, в което това дете живеело, но по някой начин детето избягало. Това дете, момиченце, било намерено от една мисионерка, която го взела под грижата си и го отгледала. Всичко отивало добре през първите няколко години, но когато малкото момиченце, извадено от дивата среда, станало на единадесет години, докарало в отчаяние майката, която го осиновила. Тази госпожа не могла да накара детето да види разликата между право и криво, не могла, например, да го направи да чувства, че да се краде, е престъпно. Момичето можело да се въздържи, когато знаело, че ще го заловят, но в него нямало буквално никакво чувство, нямало нищо, към което да се апелира; и за тази добра госпожа, която не знаеше за прераждането, проблемът беше сърцераздирателен. Прераждането сега разрешава всичките тези проблеми веднага.. Взели сте една млада душа, която е имала твърде малка опитност, която няма нищо отвътре, което да е отзивчиво на възпитанието, което иде отвън , и не е имала опитността да проявява съвест. Защото, що е съвест у децата ви? Не е ли отзивчивостта им към един висок идеал? Детето отговаря на една велика и вдъхновена мисъл, но защо? Защото съвестта в него, резултат от миналата опитност, е научила разликата между правото и кривото, и за съзнателността в новия мозък единственото нещо, което е нужно, то е да проговори вътрешното „аз“ и да отговори на питането, отправено към мозъка. Не е нужно да аргументирате на детето: то го вижда веднага. Но младата душа, която не е минала през опитности, не може да види и, следователно, не може да отговори. Истината е, че можете да учите едно дете само на това, което е вече в него. Ако способността да разбира не е вътре в него, възпитанието ви не успява, защото необходимо е да има отговор вътре, както и обучение отвън. Това, обаче, е необяснимо по теорията за „специалното творение“ осян ако припишем на Бога една несправедливости което пък би било богохулство, ако е своеволно направено. Тази идея, разбира се, би била резултат от необмисляне, и така лицето, в този смисъл, не би било виновно. Има и друг любопитен проблем: за детето, което живее само няколко часа или дни. От гледището на „специалното творение“, как може да се разреши този въпрос? Човешкият живот, като една опитност, е или ценен или не. Обсъдете го за момент от ортодоксално гледище, защото тази, които вярват в „специалното творение“, изобщо вярват и във вечното бъдеще, което зависи от сегашния живот. Ако тази опитност е ценна през вечния живот, то детето, което е умряло, без да я добие, се намира при неблагоприятни условия, понеже е изгубило урокът, който щеше да бъде ценен за него, ако бе го научило; при това, ако кажете: „не, това не е важно, детето естествено отива на небето, няма нужда да се смущавате за бъдещето му“, тогава идете на другия край на дилемата: че вие и аз би трябвало да живеем дълъг живот, при риска да си създадем големи смущения в бъдещето, риск, който детето избягва, като не минава през човешкия живот.В такъв случай, несправедливостта е против нас. Ние сме, които рискуваме всичко отвъд смъртта, защото сме биле нещастни да преживеем, а детето се е изплъзнало лесно от живота в детинството си и е обезпечено с вечно щастие. Много са мъчнотиите от този вид, които ни срещат. „Добре“, ще кажете, „но не е ли това и за вас също една мъчнотия?“ Моят отговор е: не, съвсем не; защото ние, които вярваме, че всяко събитие има причина, зад себе си, че всеки жъне точно това, що е посеял, виждаме, че да пожънеш смърт при такъв ранен стадий на живота, значи, че си посял едно семе в по-предишния си живот, което изисква тази глоба в следния живот.Ще ви дам една илюстрация: някой пушач хвърля една кибритена клечка, без да види, че не е съвсем изгаснала. Случва се, тя да попадне на лесно запалителен материал, и последният пламва. Този огън може би запалва някоя къща и може би някой изгаря до смърт в нея. Това не е убийство. Тук няма никаква умишленост от страна на човека, да погуби един човешки живот, и моралната вина е само вината на едно действие, извършено от малко невнимание. Но тя не е по-малка от вземането на един човешки живот, и във везните на божията справедливост този дълг трябва да се изплати. Той се изплаща с онази кратка опитност, която значи само няколкогодишно закъсняване. Но най-голямата болка се пада на родителите на детето: тук е същинското страдание, защото детето е отнето от ония, които го любят. И като проследим това назад, виждаме, че такова страдание дохожда в живота, когато в по-раншния си живот родителите са били невнимателни, несъобразителни и не добри към някое дете и тогава са. направили един дълг, който трябвало да изплатят чрез научване урока на маската, който ще ги направи по-нежни и по-състрадателни в бъдеше. Аз срещнах един такъв случай, който изследвах и се констатира, че ранната смърт на едно любимо дете се дължи на немилостивост и жестокост към една роднина, която попаднала в ръцете на тия двама души в един по-ранен живот: детето тогава умряло, поради тяхната немилостивост и небрежност, но то пак дошло у тези, които злоупотребили с него; то умряло тъкмо по онова време, когато струните на сърцата им са се увили около него, и тези родители научиха тогава урока, че нежността и състраданието към малките съставляват закона за щастието. Като станаха родители на това безпомощно дете, те пожънаха от мъката си добрия плод на състраданието, като научиха урока, който им даде загубата. Разбирането на това положение прави и живота много по-понятен. То отстранява от нас оня страшен товар на недоумение, който е едно от смущенията в живота — смущения на интелекта, който не може да намери причината и само се мъчи в опитването си да разбере нещата.

Но вие, тогава, ще запитате: - “защо не помним всичко“? Този е естественият въпрос, който възниква, когато разглеждаме теорията за прераждането. „Защо не помним? Ако бях тук на този свят и по-рано, защо не зная това?“ Отговорът на този въпрос,мисля, е един и ще го схванете веднага. Преди всичко,, помислете си колко е ограничена паметта ви в сегашния живот.Какво помните от детинството си? Само няколко случки. Но онова, което сте научили в детинството си, остава с вас, при всичко че действията, чрез които научихте уроците, със забравени. Паметта на всички събития от детинството ви може да се възвърне в един хипнотически транс, което показва, че паметта не е изчезнала, а се е задържала в по-дълбокия слой на съзнанието. Тази същата мисъл приложете и по отношение на едно минало въплътяване. Вие сте забравили детинството си, при всичко че и сега имате същия физически мозък, а в друг живот сте имали друг мозък, различен от сегашния. Мозъкът ви, както и астралното тяло и умът ви, всички са нови. Духът е само, който преминава от живот в живот с трите си качества: волята, съзнанието и активността. Оная цялост, която остава от вас, е нова при всяко раждане, и тя не умира, преди небесният живот да е добил всичката си опитност, да я променил в характер и да я предал на духа. Тогава при новото идване на този дух се изграждат новите тела, новото умствено (ментално) тяло, новото чувствено (астрално) тяло и новото физическо тяло. Ако бихте могли да помните, би гребало да стигнете паметта на духа. Защото тая памет не съществува в ума и в мозъка, които не с преминали през всички опитности. Как да достигнем тая памет, това е друг въпрос. Тя се достига, като се оттеглим от работите на външния свят и от сегашната дейност на ума и като заживеем в тихата област на духа, с насока навътре, вместо навън. Вие се стремите винаги навън. Ако искате сериозно да спечелите оная памет, за която ви говоря, то обърнете се вътре в себе си, през известен период от време, само половин час дневно, затворете се от външния свят и престанете да мислите за нещата, които ви интересуват навън. Като отправите ума си навътре, вместо навън, и като направите да утихне мисълта и чувството ви, слушайте гласа на духа в тая вътрешна тишина. В нея ще възникне, бавно и постепенно, едно ново съзнание. Бавно и постепенно, съразмерно с познанието ви от миналата и сегашната ви способност, това съзнание ще се затвърди в самите вас, това ще бъдете самите вие, а щом се събуди духовното съзнание, тогава паметта ви за миналото ще се повърне. Не искам да кажа, че всичко ще се събере в мозъка ви едновременно, но когато обърнете вниманието си към която точка искате, ще намерите, че можете да преживеете пак миналия си живот. Ето как някои от нас са добили паметта за миналото. Видях едно съобщение в един вестник, онзи ден, че аз съм помнела всеки ден от миналия си живот! Смешно! Ако искам да си спомня някой особен момент от миналия си живот, аз ще се върна в него, ще се обърна вътре в себе си и ще достигна оня живот, за който искам да зная нещо. Това може да се направи, както мнозина от нас са го правили. Вие имате една форма на паметта, макар и да не можете да я познаете като такава. Не сте ли срещнали едно лице за пръв път и не сте ли се почувствали изведнъж привлечени от него, като да сте го познавали в тоя час по-добре, отколкото брата си или сестра си, с които сте израснали? Не е ли това нищо друго, освен паметта, която посяга през бездната, а именно, духът, като познае другия дух, си спомня старите връзки и сношения с него? Същото е и в случаите на лица, които не се обичат. Срещате някога едно лице и го отбягвате. Постъпката ви изглежда глупава. Но ще направите добре, ако обърнете внимание на предупреждението на духа, чиято памет е по-силна от тази на мозъка: той знае стария ви неприятел и опасността, която може да ви сполети от такъв враг. Тези са погледите и лъчите, чрез които паметта може да се докосне до физическия мозък, те са указанията на едно минало, което другояче не може да се разбере.

И ако работите по тези упътвания (а има и много други такива, по които трябва да работите) ще обсъдите целия въпрос без предразсъдък. Убедена съм, че и вие, както хиляди други, ще дойдете до същото заключение, а именно, че тази теория за прераждането е доста разумна и може добре да повлияе върху живота ви. След всичко това, ще опитате вярването си — неговата сила в живота. А щом веднъж почувствате, че прераждането е рационално, че то е истина, целият ви живот ще се промени, гледището ви върху света ще се измени и положението ви спрямо хората около вас също ще се измени. Ако някой ви направи зло, вие вече няма да се раздразните, няма да се обезпокоите и даже няма да съжалявате, а ще си кажете: „той е някой от ония, на които съм останал длъжен в миналото. Сега му отплащам, нека направя това с радост“. Ако живеете с някого, който ви прави нещастен, ще си кажете: „твърде добре, погрешката е моя, за дето съм направил това нещастие в миналото, нека го понеса сега храбро“. Това прави животът толкова лек, като знаете, че сте вечен и че всеки приятел, който имате, има връзки с вас, които не ще ги изгубите в бъдеще. Тази велика истина ни дава повече сила и търпение да понесем всички смущения, грижи на беди. Смущенията в живота изглеждат, сравнително, че не са важни в светлината на собствената ви вечност и пред силата ви да съградите вашето бъдеще.

Тази е, на късо изложена, теорията за прераждането. Показах ви някои от пътищата, по които можете да вървите, за да я възприемете. Има още много други пътища, описани в разни книги по тоя предмет. Избрах само няколко от аргументите, но не за да ви убедя: никога не бих желала да убедя хората в една лекция, и искам само да ги накарам да мислят; защото мен се струва, че ако убедиш едно лице, само като му говориш, твърде е вероятно, че това внезапно убеждение ще се изгуби, щом лицето почне да говори с друго лице. Едва ли заслужава да се убеждават такива хора. И така, аз се старая да дам на хората само храна за мисълта им. Ако те са готови да възприемат този особен начин на мислене, то лекцията е верния стимул, който си ги накарала да почнат да мислят върху нея и тогава дохожда онова чувство на реалност, което иде от самостоятелното мислене. Когато усвоите истината чрез изучаване и разсъждение, а не само като чута от другиго, тогава вече тя става едно убеждение, основано на разума, а то е в състояние да урегулира и оформи живота ви.

Превела от английски:

Леона Василева.

[Ани]

Мистицизъм

Мисли върху „Синята птица“ на Метерлинк

Ако някога Метерлинк, замислен над своя живот, попадне в мрачното философско настроение, представляваше третия ъгъл на триъгълника, другите два ъгъла на който са мистицизма и скептицизма, и се запита: ,,що съм бил в действителност аз“ — вярвам, че непременно ще се мярнат пред неговия дълбок поглед великолепните сенки на неговите две творения: Съкровище на смирените и Синята птица.

Ако „Съкровище на смирените“ е теорията на неговата система — то ние можем да наречем „Синята птица“ нейна практика, т. е. нейно приложение.

Пред очите на Метерлинк, природата винаги стои разтворена, като ръкопис с тайнствено съдържание. Неговият дух е проникнал тъй дълбоко в нейните тайни, че е в състояние да разбира и чете, по знаците които тя му дава, великото сказание на Космоса. Никога някой учен, посветил живота си на разучване египетските паметници, не би прочел с по-голям успех йероглифния надпис на някой обелиск — от този, с който фламандският абат чете мислите на Върховния, проявяващи се във вселената.

Като че той владее магическия диамант, който феята Берилюна дава на малкия Тилтил, и с едно леко завъртване може да застави всичко, намиращо се на небето или на земята, да се покаже в своя действителен вид; да разкрие всичко, що е в него; с една дума — да прояви своя дух.

„Синята птица“ е феерията на детските мечти, „които по някога отиват твърде далеч“ — така сам Метерлинк веднъж се е изразил пред своята Жоржет.

А детски мечти за него са всички чисти помисли на неосквернената от страстите и мисълта човешка душа, която се носи връх крилете на белия блян във фантастичните страни на непознаваемото.

Всред шеметния вихър на великолепни гледки в сферите на висшето съзерцание, изпъква дивният образ на Синята птица, символ на това непостижимо щастие, към което се стреми всеки.

Този стремеж стои в основите на нашия живот и никой не е в състояние да го отпъди, даже и смъртта, — нещо, което ни тъй удивлява, както удивлява пътуващите деца обстоятелството, че в покоя на гробовете няма нищо.

Истината, че „няма мъртви“, започва да озарява вече съзнанието. С право мисли Метерлинк, че най-великото откритие на модерната епоха ще бъде това.

Сега само децата не знаят, що е смърт, и то затова, защото те са най-близо до отвъд световното; защото твърде скоро са излезли из лазурния дворец, в който пребивават душите на тези, които трябва да се родят.

Не безцелно за герои на величествената пиеса са поставени деца.

Това още по добре се изяснява от бележката, която приятелят на Метерлинк — Бурдон прави върху възникването на „Синята птица“: „всред наивните мисли на невинните деца се носи ехото на вечните истини. По тоя начин се създаде дивната и мила феерия“.

И млади, и стари, търсят с изпитателно око Синята птица, която по някога ни се струва, че лети близо около нас, а понякога — че витае в далечните метеорни пространства, разстилащи се над облаците.

Но химера е цялостното задоволяване. Тук, в тоя живот, е невъзможно и не ще бъде възможно абсолютното щастие.

Градината на щастията, в която влизат малките деца, е изпълнена с всевъзможни радости, но абсолютното щастие го няма там.

Тук са щастията на делничния живот. Тук са и тези на духовното битие. Наред с щастието „да ядеш, когато не си вече гладен“, се съзира и щастието „нищо да не разбираш“. След „Силния смех“ се явява и „да търчиш бос по роената трева“.

„Светлината“ заповядва и Тилтил обръща диаманта. Появяват се и висшите радости: „да обичаш“, „да бъдеш справедлив“, „майчината любов“ и др.

Синята птица не е и не може да бъде в градината на щастията, — това виждат децата на дървосека Тил в своите мечти.

Тя е на друго място — място, дето те по-рано са били, но дето не я забелязват.

Нощта я скрива. В седмата пещера те ловят нейните подобия, но нея самата не съзират даже. Тя и до днес остава скрита там.

Какво желае да изрази Метерлинк с тази алегория? Каква е неговата скрита мисъл?

Може би, той иска да каже, че Синята птица е само една от силите на Нощта?! Или че тя е скрита и ненамираема сега, но не и утре?!

Аз мисля, че той изразява там истината, че абсолютното щастие е невъзможно на земята, но възможно в живота, който следва след разрушението на физическото тяло.

Законът за метампсихозата, открита от Брама на индусите, идва да допълни това взрение.

Изглежда, че великият белгиец напълно вярва в него. Фактът, че той казва: „няма мъртви“ и ни въвежда в „лазурния дворец на бъдещите поколения“, доказва това,

Мистицизмът на Метерлинк се открива с кристална ясност, прилична на тая на спокойно планинско езеро.

Това е едно много важно достойнство. Малко от мистиците са могли да изразят своите мисли и познания тъй ясно, че да бъдат разбрани от всички. Напротив, повече от тях, увлечени от неудържимия полет на вдъхновението, са се изразявали в тъмни фрази — говорили са с непонятния език на пророците.

С това, обаче, те не са загубвали нищо от своето значение. Трябва да се знае, че по някога в една тъмна и неразбираема фраза има много повече, отколкото в най-кристалния образ. Плотин, Тертулиан и Райсборк ни дават ярки примери за това.

При автора на „Синята птица“ забелязваме нещо друго.

Ние виждаме и най-абстрактните образи, въплътени в конкретни представи.

Възхитителни и мили са фигурите на одухотворените стихии, които придружават Тилтил и Митил в тяхното дълго пътуване. Почти всички мистици са признавали души в нещата, но никой не е бил в състояние да ги представи тъй релефно и в такава подходяща костюмировка.

Но даже и тук неговият гений, тъй могъщ в символизацията, не се спира. Той предава с дивна реализация и такива неща, които за човека не са нищо друго освен форми на мисълта.

Да покажеш духа, който обитава във вековния дъб, е нито ново, нито трудно; но да въплътиш щастието „да съзерцаваш изгряването на звездите“ е най малко необикновено.

Още древните са давали на Времето изгледа на мрачен старец; но символът на абсолютното щастие — Синята птица — е съвсем модерна идея.

А да се обрисува стремежа към нея, стремежа към ненамираемото и скрито в непрогледния мрак на нощта загадъчно благо, във великолепна феерия, в която действат чудно-реализирани образи, е нещо грандиозно.

Да! Синята птица е ненамираема.

„С Тилтил и Митил — казва Ернест Шарл — ние узнаваме, че диренето на абсолютното щастие е безплодна работа, но че и най скромният живот може да бъде изпълнен с безбройни чутовни малки щастия. Узнаваме, на късо, че щастието е у самите нас. Узнаваме и с какви връзки са свързани поколенията помежду си, как сегашното е свързано с миналото и бъдещето със сегашното. Всички алегории на Метерлинк имат такъв мощен изблик на живот, че ние естествено изпитваме едно умилно или изпълнено с веселост вълнение — дори и сълзите са за нас радостни. Метерлинк ни дава най-ценните причини, поради които заслужава да се живее. Тая вълшебна феерия, тая меланхолична и лъчезарна идилия е урок от един поет, от чийто поглед не избягва действителността“.

Тези думи на Ернест Шарла изясняват почти цялото дълбоко философско съдържание на „Синята птица“.

Ние разбираме, че в глухия въртеж на вековете човешкият дух само блуждае, подкарван от неизвестни причини, стреми се към задоблачните пространства, дето мисли, че е скрита Синята птица, без, обаче да намери някъде нещо.

Но когато го озари познанието на всичко това, когато неговото око почне да прозира в „всекидневния трагизъм“ — той вижда ефирността на щастието и вместо да бъде завладян от черното отчаяние, той попада във водите на царственото спокойствие.

Живота ни оковава във вериги, които никой, освен блянът, не е в състояние да снеме. Блянът, обаче, ги снима като блян: чрез едно мигновено завъртване на вълшебния диамант, а не чрез действително заменяне на формите.

И в края всеки би могъл да завърши с думите на малкия Тилтил, с които завършва и пиесата:

„Ако някой я намери, ще бъде ли тъй добър да ни я върне? Тя ни е потребна, за да бъдем щастливи отпосле“.

Отпосле! Когато разцъфне цвета на проявената мистична реалност! Там ще бъде намерена Синята птица, която днес е символ, а символът е нещо непреходно във вечността.

До такива заключения е дошъл философът-мистик, съзерцавайки своите хризолитни мисли, изкрящи под огненото слънце на Грас.

[Ани]

Лорд Бекфорд

„Брилянтът говорят индийските факири — крие в своя блясък нереални прояви и небесни устреми. Той заставя фантазията да твори в земната сфера божествени образи и чрез тях понася духа по Нирванните полета“.

Това, що е казано за брилянта, може да бъде казано само за един човек — той е лорд Бекфорд. (William Beckford)

Неговият живот е съчетание на романтични блянове и мистични пориви. Той е приличал на ясносиньото пролетно небе, в което ефимерни облаци се надпреварват в промяна на форми, една от друга по-красиви и по-фантастични.

Бекфорд е бил любимец на съдбата.

Щастието в цялата своя разновидност му е било напълно познато.

„Никога праз дългия си живот аз не съм изпитал ни минутна тегота“ — казва той, наскоро преди смъртта да допре своя жезъл до тялото му.

Един от най-богатите синове на мъглявия Албион, лордът е имал възможност напълно да осъществи своя мистичен и романтичен идеал:

„Да създаде небе върху земята и да се потопи във вечния покой, въпреки физическата обвивка“.

По скалистите брегове на Португалия, в приокеанския Монсерат той създава своя рай.

Неговият замък е един непостижим по своята тайнственост кът.

Той е изпълнен с безбройни тайни, които, обаче, вечно ще останат скрити за човечеството, защото входът му е бил достъпен само за малцина, а тези последните почти нищо не са говорили за него.

Обаче, за това, що е било скрито там, ние можем да съдим по описанието на фантастичния източен разкош в двореца на Ватек, необикновения внук на халифа Харун-ал Рашида.

„Ватек“ е единственото произведение на Уйлям Бекфорд.

Но то е тъй красиво, тъй велико, че е достатъчно да обезсмърти автора си.

Неговата мистична романтика може да се сравни само с тази на източните поеми и на арабските приказки. Тя прави невероятно силно впечатление и буди разнородни мисли.

С своята оригиналност образът на Ватека надминава всички създадени от фантастиката образи. Той е бил създаден с един чудовищен замах на една мощна и необикновена фантазия.

Какво символизира той?

Ние трябва да си зададем тоя въпрос, въпреки че мнозина биха възразили, че Ватек е само един приказен халиф.

Ако това последното е вярно, Бекфорд не би вложил такава огромна, но дивно прикрита със средствата на изкуството, морална тенденция в своето творение.

Ватек, подбуден от един подземен дух, явил му се в лицето на Гяура, възжелава да достигне абсолютното познание на вселената и да завладее всички тайнствени талисмани и съкровища, скрити в недрата на земята.

Той прибягва до престъпления, езически жертвоприношения и убийства, за да добие благоволението на силите на злото.

Прибягва и до похватите на черната магия, за да може да задоволи своя алчен дух. Религията и чистата вяра за него са само предмет на гавра и смях.

Неговата майка, царицата Каратис, надминаваща всички по ум, злоба и престъпност, една истинска жрица на тъмните природни сили, му помага и го подкрепя във всички негови дела.

Но до де достигат те? — до мрачното царство на безнадеждността. —

Там господства Еблис владетелят на подземния огън.

Той е демонът на тъмното познание. Ако той се издигне до сферите, в които той владее, чува излизащия от бездната на смъртта глас: „свърши се!“ Тутакси надменното чело се покрива с бръчки, сърцето се превръща в горящ въглен и надеждата за винаги изчезва

Такова е скритата мисъл на Бекфорд, мисъл, изказана даже от най-мъдрия от всички царе на света — от цар Соломон: „познанието е суета. Всичко е суета. Познанието е смърт“.

Високата морална тенденция, за която наблегнах по-горе, изцяло се проявява в тези думи, с които дивният обитател на скалистия Монсерат завършва историята на Ватека :

„Така халифът Ватек, в стремежа си към суетен блясък и непозволена власт, бе се очернил с безброй престъпления и стана жертва на угризения и безкрайна, безгранична мъка.

Такова бе и такова трябва да бъде наказанието за разюздаността на страстите и за жестокостта на делата; такова ще бъде възмездието за сляпото любопитство на онези, които се стремят да прозират зад пределите, турени от Твореца на човешкото познание; такова ще бъде познанието на самонадеяността, която желае да се сдобие със знания, отредени за висши същества, и се издига само до безумна гордост, без да забелязва, че участта на човека е да бъде смирен и незнаещ“.

В този пасаж напълно се очертават моралните възгледи на Бекфорд.

Неговият дълбок мистицизъм тук се явява тъй, както лотос се откроява в тъмните води на Нил в час пред пясъчна буря.

Той не е бил по професия писател, но все пак неговото влияние върху въображението на народите е тъй голямо, тъй огромно, че хиляди пъти надминава влиянието на някои писатели по професия, които въпреки че в огромни томове са желаели да обяснят и достигнат много повече от него в тази област, не са могли да достигнат нищо и сега са забравени.

Обаянието на лорд Уйлям Бекфорд се крие в неговата очарователна и тайнствена личност.

Дълбоко мистична, високо романтична, тя е обкръжена с ореола на безсмъртието.

Той е един от тези небесни приселци, които идват, за да омаят, с чара на красотата и вдъхновението, бродещия връх земната кора човешки дух и след туй да изчезнат с метеорна бързина в бездънните пространства, като.оставят след себе си само своя брилянтен образ.

Силвен ХО.

[Ани]

П. Мълфорд.

ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ МИСЛИ

Ние непрестанно даваме и приемаме духовни елементи, ние сме като електрическа батерия, която отпраща сила и после наново трябва да се храни. Когато се предадем на говорене, писане, мислене или друга някоя дейност, ние сме положителни, иначе сме отрицателни. В това отрицателно или рецептивно състояние ние приемаме у себе си сили и елементи, които могат да ни докарат временна вреда или трайна полза.

Има отровни духовни струи, както има отровни пари от арсеник или от някой метал. Който седи в пасивно състояние само един час между завистливи, изпълнени с омраза, цинични и несвободни хора, поглъща от тях един мислов елемент, изпълнен с болезненост и разрушителна сила, един елемент безкрайно по-опасен от химически доказуема отрова, понеже неговите действия се извършват по-финно и потайнствено и често се чувстват едва след много дни и тогава се приписват на съвсем други причини!

От извънредно голяма важност е за нас, къде и в каква среда се намираме през време на негативното си състояние, защото тогава като гъба попиваме ментален флуид. И винаги след няколко часово душевно или физическо напрежение, когато сме били положителни и сме изхарчиш сили, негативното състояние е едно природно право и природил потребност. Да се потъпква или да се отлага изкуствено, това би било погрешно, но предпазливостта е необходима и тука, а само при грижливо подбрани условия е благодатно да се отдадем на негативното състояние.

Който в изморено състояние влезе в средата на множество неспокойни, трескаво възбудени хора, той, макар и да не бъде изсмукан от тях психически, защото почти няма какво да им даде, обаче, ще приеме в себе си, ако и преходно, от тяхната второстепенна (инфериорна) същина. Картинно казано, той ще окачи на живота си една оловна тежина! Той, макар за късо време, ще възприеме нещо от техния начин на мислене и обсъждане; у него ще настъпи разочарование на местото на големите му надежди. Планове, които до скоро са му се виждали близко и сигурно изпълними, ще му се явят внезапно в далечна мъгла!

Той ще се страхува там, където е бил смел! Ще стане нерешителен и в моментално смущение ще каже нещо, ще направи нещо, някоя постъпка напр,, каквато сигурно не би направил, ако беше сам за себе си, ако беше със свои мисли, а не под влиянието на мислите на околните, които, като облак, го окръжават.

Ако трябва да влезем в едно множеството хора, нека направим това само тогава, когато сме духовно най-силни, за да се оттеглим веднага, щом почувстваме, че се уморяваме. Защото в часа на силата ние сме магнит, който отблъсва вредните струи, на които беззащитно бихме се изложили, когато сме в негативно състояние. Положителните хора са борчески и предприемчиви, те най-добре успяват в живота. Но все пак не е добре винаги положително да се изпускат мисли, защото по такъв начин можем да пропуснем много ценни случаи за възприемане струи от вън, или да ги отблъснем и прогоним. Трябва да има време, през което духовният резервоар да се напълни отново; колкото по-интензивно се променя съдържанието, толкова по-добре. Положителният човек, който винаги посреща всека чужда мисъл нападателно, който никога не отделя време да изслуша новото и непознатото с цел да ги възприеме, който смесва невероятното с невъзможното, който счита за свое знаме само своето ограничено познание, такъв човек неминуемо ще изпадне в духовна нищета и безсилие. Обратно пък, постоянно негативните хора, които остават винаги в рецептивно състояние, винаги имат мнението на оногова, когото най-сетне чуят, които се обезкуражават в своите планове от една гримаса или от едно повдигане рамене, тези хора приличат на една проводна система, която пропуска всека кал и смет, додето се задръстят тръбите срещу ценните струи и сами те станат неспособни да изпускат положителни сили.

Изобщо важи правилото: да бъдем положителни в света, към хората, а отрицателни (негативни) в добре подготвено уединение. Който и в уединението продължава още да води духовна борба със своите противници, той се хаби напразно!

Който се товари с грижите на другите, той особено се нуждае от време напълно уединение. В такъв случай и състраданието, за да даде по-голяма по мощ, изяжда от силите, които са събрани. Така и един оратор преди своя“ та голяма реч не би употребил часа, за да изнася въглища из стълбите, та да облекчи някой беден надничар, защото чрез носенето на въглища той би унищожил всеки блясък, всека сила и всека аспирация в своя мозък, а може би и много мисли, които пряко или косвено биха способствали за облекчаване на хиляди надничари.

Който непрестанно е в общение с масите, трябва по необходимост да хаби много от своята сила, за да мъкне чужда атмосфера, Най-зле се отразява непрекъснатото съжителство с лице от по-долна интелектуална степен, защото в моментите на пасивност, които се повтарят периодически, ние се излагаме на влиянието на долнокачествени струи, безразлично какво име носят нашите отношения към това лице, брат, син, съпруг или друг. От двама хора, които принадлежат на различни духовни (интелектуални) сфери, но по чувства са тясно свързани помежду си, този с по-съвършената, по-въздигнатата и по-висшата природа винаги ще страда и ще се понижава, понеже е по-способен да абсорбира, когато този с по-низшата и по-несъвършената природа може да възприеме само част от отправените към него струи, остатъкът се губи без полза и без смисъл.

Правилното човешко общение е най-голяма гаранция за постигане щастие, здраве и успех. „Общение“ тука означава нещо, което отива по-далеко от физическа близост! Близко сме до мекото чрез интензивността, с която се занимаваме психически с него, пространственото разстояние от неговото тяло не играе в случая никаква роля. Който дълго време е бил свързан с някого от по-нискостоящо естество, не ^: може веднага да възпрепятства на вълните на духовното общение, които му се отправят От този източник по навик, Той трябва да забрави това общение, и никога не бива да си спомня за него, дори не и с неприязън. Само така той ще пререже невидимите телепатични жици и ще се освободи! Звучи ли това хладно, сурово, жестоко? Но какъв смисъл може да има за двама хора, да останат свързани в спомени, които вредят на едната или на двете страни? Защото, ако едната страна страда, в течение на времето трябва да страда и другата! . . . Също така е погрешно „за почивка“, т. е. в пасивно състояние, да се четат възбудителни романи, в състояние на собствена слабост и рецептивност да възприемаме раздразнителни образи и картини.

През време на ядене би трябвало да бъдем особено пасивни; който приема храна, т. е. материал за иззидване на тялото си, трябва да извършва това само в спокойно, тихо и весело настроение. Да ядем и да мърморим, или да спорим с другите, или да обмисляме гешефти и предприятия, това значи да бъдем положителни тъкмо в това време, когато се налага абсолютна негативност. Дали мърморенето и споренето се изразява гласно в думи или става само мислено, това е все едно. Също така е вредно, когато на масата седи друго някое лице, което има лошо настроение и срещу което трябва да се бронираме, едно лице, което само търпим, защото само това обстоятелство изисква разход на сила и човек е, следователно, в положително състояние. Другари на една маса трябва да бъдат само хора, които живеят в най-чисти взаимни симпатии. Който много често остава сам, той привлича към себе си струи (течения) от сродни духове, защото пространството, което в течение на по-продължително време се пълни със собствени мисли, става по-силен магнит! Ние живеем тогава в един по-съвършен, по-възвишен свят, достъпни сме за внушения, които може би още като мозъчни паяжини свенливо се таят затворени в човека. Тогава пак един ден се събужда у нас влечението за общение с хората, и ние вземаме, каквото ни се представи, или се оставяме да бъдем въвлечени в течението. Вътрешният живот се срутва, внушенията внезапно се явяват в светлината на делничното мнение като „чиста безсмислица“, „здравият човешки разум“ започва пак да трака и да критикува и галопира с блеещото стадо. По-сетне, когато пак останем сами, навестява ни едно чувство на дълбоко недоволство и лошо настроение, едно колебливо самообвинение, че сме отрекли правата на душата си! Много възвишени духове страдат под тежестта на паразитни мисли, които са се закопчали о тях и несъзнателно им вредят. Разбира се, че никой не трябва и не може много продължително време да бъде в уединение. Но който има сила да отреже по-низшите връзки, той отваря с това път за по-висшите. Който има сила да чака, привлича в света на явленията такива хора по своя път на живота, които му дават истинска почивка и помощ. Най-висшите му мисли са свръзката между него и господарите на тези същите мисли. С задържането пък на низшите елементи той се отделя от висшия свят, в който до известна степен само той участва. Какво е така нареченото другарско общение повече от това да търпиш и да бъдеш търпян, вечно предъвкване на същите думи, жестове и мисли от година на година? Това са мъртвите, които трябва да оставим да си погребат мъртвите! Действителният, истинският живот е едно състояние на безкрайно разнообразие, едно откриване на духовни линии на течения, по които се извършва непрекъсната обмена на сили и идеи между различните духове от еднаква степен — това са изворите, които се въздигат във вечното съществуване!

Един извор на младост, младост на тялото и младост на духа е, способността да се направи моментално целия ментален апарат положителен, щом низши и по-груби мисли се приближат, а пък спрямо назидателни течения да бъде веднага отрицателен, рецептивен!

Винаги като пламък да носим пред себе си смелостта!

От нищо да не се страхуваме и нищо да не наричаме невъзможно!

Да не мразим никой индивид, само да избягваме грешките и заблужденията му!

Да обичаме всички, но предпазливо и мъдро да даваме доверието си на другите!

[Ани]

Боян Боев.

ОКУЛТИЗЪМ И ВЪЗПИТАНИЕ –

НЕОТЛОЖНИ УЧИЛИЩНИ РЕФОРМИ

БЪДЕЩЕТО УЧИЛИЩЕ

(Продължение от кн. .VIII).

Трагедията в датската душа.

Какво трябва да се направи?

В първоначалното училище днес детето учи Закон Божи. То добива известно познание по вехтия и новия завети. Като премине в прогимназията, то разширява тези свои познания. В третия клас на прогимназията в естествената история то учи за Кант Лапласовата теория, за геологическите ери и пр., но то още не може да се отнесе критически към нещата, и затова още не се опитва да търси противоречие между това, което е учил в Закон Божи, и това, което учи в естествената история. То преминава в гимназията със своята стара вяра, без още да го вълнуват подобни въпроси. В такова настроение то изкарва може би първия и втория гимназиални гласове, но премине ли в третия клас, у . него почва вече да се заражда известно съмнение за стойността на религията. У него се заражда известно раздвояване. Трагедията в душата му почва. Но това е още началото. Колкото повече то се запознава с природните науки, толкоз повече то вижда противоречието между това, което е учило по-рано, и това, което учи сега. По-рано са го учили, че светът е създаден в шест деня, а сега учи, че слънчевата система е произлязла, съгласно Кант-Лапласовата теория, от една мъглявина. По-рано са го учили, че от сътворението на света до днес има близо 6000 години, а според геологията, даже само една геологическа ера обхваща много милиони години, Учили са го по-рано, че растенията, животните и човекът са били създадени от ръцете на Твореца такива, каквито са сега, а днес учи, че те са плод на една дълга, дълга еволюция. Учили са го по-рано, че човешката душа след смъртта си, според делата си, отива в рая за вечно блаженство или в ада за вечни мъки, обаче, сега в естествените науки не учи нищо такова. Тогаз ученикът все повече и повече

се разколебава, неговата стара вяра се разклаща. В такова неопределено положение, люшкан между два мирогледа, той живее известно време, но най-сетне едната-страна побеждава, може би още в III. гимназиален клас, а може би в четвъртия или петия. Значи, най-сетне става известен изходът от сражението между двата мирогледа в душата му. И няма даже нужда да казваме, чия е победата: победата е.на научния мироглед над религиозния.

Пита се, защо е такъв изходът от тази вътрешна борба? Този изход е много естествен. Друг и не може да бъде. Ще обясня защо. Ученикът трябва да избере между науката и религията. От една страна му казват, че това, за което говори религията, не може да се докаже, а трябва да. се вярва, а от друга страна всичко, изучавано в естествознанието, се основава на опит и наблюдение. Ученикът прави разни химически опити в химическия кабинет, прави опити с физически апарати, наблюдения с микроскоп, с лупа, във време на екскурзии и пр. Това, което се изучва по геология,се подкрепя от разни документи: вкаменелости от разните геологически ери и пр. Ученикът, значи, е поставен пред дилемата да избере между това което е лишено от доказателства, и това, което на всека крачка се подкрепя с доказателства. Естествено е, че най-сетне победата ще бъде на страната, дето са доказателствата. Затова именно той приема науката и отхвърля религията.

В време на борбата става една интересна смяна. Мястото на науката в борбата се завзема от материализма, н тъй, заедно с възтържествуването на научния мироглед над религиозния, ученикът става материалист.

Тъй че, много е естествено, много е понятно, защо юношата, като свърши училището, става материалист. Даже би било чудно, ако не ставаше така при сегашните условия. Тъй че никаква изненада няма в това, че ученикът, като свърши училището, е вече убеден материалист.

И никой, разбира се, не трябва да го укорява за това, Всеки друг на местото му при сегашните условия би направил така, ако честно иска да си образува мироглед. Почти всички, които са свършили гимназия, са минали по пътя, описан по-горе. Ученикът е искрен, той иска да разсъждава критически. Всеки друг на неговото место с критическо отнасяне към нещата би избрал доказаното. Трябва веднъж за винаги да знаем, че един критически ум, един интелигентен човек не е в състояние да вярва сляпо в това или онова, като знае същевременно, че то противоречи на научните факти, които той е изучил и които са пък много добре доказани.

И ученикът схваща при това положение на работите, че училището е основано на лъжата, понеже в горните класове на гимназията се опровергава това, което той е учил в първоначалното училище и в прогимназията, в часовете по Закон Божи.

Де е изходът от това трагично положение? Какво трябва да се направи, за да се избави училището от тази лъжа, от това противоречие?

Както видехме в предидущата глава, между религията и науката в същност няма противоречие. Не трябва да се смесват естествените науки и материализмът. Понеже ученикът не знае окултния произход на религията, той противопоставя религията на науката, и при победата на науката над религията идентифицира материализма с науката. Това е погрешно, но всеки друг на местото на ученика би сторил същото, щом не знае за по-дълбоки (духовни) източници на познанието. В същност фактите на естествените науки не противоречат на духовния мироглед. Естествените науки констатират фактите, обаче, материализмът е нещо друго; той отива по-далеч и твърди, че освен физичните факти, други и не съществуват.

Мнозина днес настояват да се дава религиозно възпитание на учениците; те казват, че само този е начинът за създаване на истински характери в училището. Това е вярно. Обаче, трябва да се знае, че при днешните училищни условия, колкото и да се усили религиозното възпитание на учениците, то в края на краищата пак ще се получат тези резултати, които аз посочих по-горе. Пак непременно ще почне борба в душата на ученика между науката и религията, ще дойде едно раздвояване, и непременно, ако ученикът се отнася критически, религията ще бъде отхвърлена, като нещо противоречеше на разума. Даже и да иска ученикът да постъпи другояче, не би могъл. Грешката на тези, които искат да се усили религиозното възпитание на децата, е, че мислят за възможно съществуването на пропаст между сляпата вяра и науката. Те искат да се вярва в религиозните истини, без да се обръща внимание на отношението им към научните факти.

Обаче, при такова положение на работите няма да се постигне нищо. Напротив, вместо да се изпишат вежди, могат да се извадят очи.

В краен случай, най-много, което може да се постигне по този начин, е да се препоръча на учениците „двойното книговодство“ на Вагнер. Той предлага човек да има двойно книговодство в душата си: едно за научните въпроси, а друго за религиозните. Към научните въпроси човек да се отнася строго критически, а към религиозните със сляпа вяра, без да обръща внимание да бъде тя в хармония с неговия разум. Но това „двойно книговодство“ е най-лошото, най-опасното, което можем да искаме. Тогаз ще получим раздвоени, фалшиви характери. Но това не е и възможно в днешния век.

Вярно е, че правилно развити характери са възможни при едно дълбоко религиозно съзнание, което трябва да се стремим да събудим у ученика. Въпросът е само, по какъв начин да стане това.

Това трябва да стане по начин, че да не се явява в душата на ученика пропаст между вярата и разума. Трябва да се хвърли мост между науката и религията. А това ще стане чрез преподаване на окултизма в училището. Именно тогаз ще се избегне и трагедията в детската душа. Ето защо религията трябва да се преподава в училището паралелно с окултизма, който ще даде ключ за нейното разбиране. Окултизмът сам не е религия, той е един вид естествена история, но спомага за разбирането на религията.

Тогаз ученикът ще види, че въпросите, с които борави религията, могат да бъдат предмет на научно изследване, той тогаз ще види, че това, което е обект на вярата, може да се превърне в обект на знанието. Нови хоризонти ще се открият тогаз пред неговите възторжени очи.

Има и други основания за преподаване на Окултизма в училището. Тях ще разгледаме по-нататък.

Нужда от коренни училищни реформи

От всичко казано до тук се изтъкна ясно нуждата от коренни училищни реформи Сега ще разгледаме същия въпрос от нова гледна точка. За преподаването в училището днес, особено в по-горните класове, може да се употреби следното сравнение: учителят влиза в клас с дневник в ръка, пише отсъствия, и след като провери един-двама ученика, Отваря в мозъка на всеки ученик по една дупка, постави в дупката по една фуния и налива малко знания, няколко факти. На края на часа прибира фунията и затваря дупката до следния час. Учителят, разбира се, не е виновен; виновна е днешната училищна система.

Значи, излиза, че училищната работа се състои в даване на знания, знания и знания, съобщаване на факти из областта на разни науки. Знам, че сега се чува глас да се направят реформи в начина на обучението: иска се при обучението ученикът да не е пасивен, а активен, т. е. всички истини детето да узнава чрез собствени усилия, чрез собствен труд.

Това е добре, но даже то да се постигне, а всичко друго си остане същото, пак няма да бъде достатъчно, тогаз пак ще кажем, че училището е на фалшиви основи.

Нужни са още по-коренни реформи в училището. Учебното дело издъно трябва да се измени, понеже самите му основи са фалшиви. Само изменянето метода на обучението не е достатъчно.

Днешното училище съобщава на младежа сума факти из областта на естествената история, география, физика, химия, история и пр., но с всичко това се задоволява само умът на ученика. Даже и задоволяването на ума не е пълно, понеже след излизането си от училището, ученикът не знае целта и смисъла на живота. От друга страна,’училището не запалва у ученика възвишен идеализъм. Ако ученикът стане идеалист, той става такъв мимо дейността си в училището.

Ще дам няколко примера, за да поясня казаното. Свещеник Георги Петров разправя в „Съвременната школа и живота“ за един студент-тяхнолог, който след свършването на последния университетски изпит връща се зарадван в къщи, обаче, още същия ден, за изненада на всички околни се самоубива. И много право обяснява свещ. Георги Петров причината на това самоубийство. До издържането на изпита си, този студент е имал един идеал, който давал смисъл на неговия живот, който го подтиквал към дейност. Това е било завършването на университета. Този идеал го е крепял в живота. Обаче, след издържането на изпита, той остава без идеал, Животът за него става пуст, безсмислен, защото душата му не е знаела по-високи идеали, и таз пустота става причина на самоубийството.

Аз познавах един студент, който минаваше за голям идеалист, спореше с всички за разни теории, принципи, убеждения, и всички с възторг говорехме за него и възлагахме големи надежди на него. Но скоро след свършването на университета той изстина, стана съвсем практичен материалист егоист, който освен за грубите си материални интереси, други никакви по-висши интереси не признаваше. Даже казваше така: „аз сега поумнях. По-рано когато бях млад, бях зелен, хвърчах по облаците, но сега станах практичен, сега разбрах, че смисъла на живота е само в парите“. Защо стана такъв прелом в неговата душа? Идеализмът му е бил много плитък. Той не е имал добре изработен мироглед, той не е получил една дълбока духовна култура. Той като студент е бил усвоил някои фрази, които механично е повтарял и парадирал, но нямал вътрешно обновление. А само в последния случай идеализмът дълбоко засяда в душата, и човек остава идеалист до край.

Ние имаме литературни произведения, в които са обрисувани добре известни части от нашата нова интелигенция. Най-типични такива произведения са Депутатът Стоянов и Хайлайф, повести от Димитър Шишманов. Аз препоръчвам на четците тези две произведения.

Авторът безпощадно рисува празнотата, безсъдържателността, плиткостта, разврата на своите герои. Авторът е реалист; той не рисува фантастични, преувеличени картини; той е имал само смелостта да нарисува сегашната действителност с всичката й голота. Типовете, които ни рисува Шишманов в тези две повести, са плод на днешната действителност. Най-голям дял в това отношение има животът; известен дял има и днешното училище.

В училището ние нахранване само паметта и ума на ученика, а другите страни на душевния му живот оставяме незадоволени.

Ние на всичко учим учениците, даже ги учим, какво има на месечината и на полюсите, Всичко това е твърде хубаво, и така трябва да бъде. Но главното изпускаме: изработване на един цялостен мироглед, развитие на едно благородно, любвеобилно сърце, вдъхновено от възвишен идеализъм, разбиране смисъла на живота.

Ние никак с това не се и занимаваме.

Търсим ли причините за простъпките на учениците? Питаме ли се, защо има такива? Ако погледнем по-дълбоко и обективно, за тези простъпки не са виновни учениците, а училищната система.

И какви мерки препоръчваме ние против тези простъпки? Много просто: дисциплинарни мерки. Някои даже казват, че причината за простъпките на учениците били в слабите дисциплинарни мерки. Като налагаме по-строги дисциплинарни мерки, казват те, тогаз ще постигнем целта си. Аз пък ще кажа, че ако почнем да намаляваме поведението на цели училища изведнъж, пак няма да се постигне нищо, защото е виновна училищната система.

После стачките трябва да ни накарат да се позамислим за техните причини. Особено през есента на настоящата учебна 1919/1920 година избухнаха като епидемия стачки в Свищов, Бургас, Кюстендил, Стара-Загора, Разград, Радомир и пр. Коя беше тяхната дълбока причина? Непосредствено може би са имали тази или онази причина, но те всички си имат една обща дълбока причина, и това е негодността на днешната учебновъзпитателна система. Някои нека говорят, че тези стачки се дължат на външни влияния. Според нас, това не е вярно. Те се дължат на вътрешни причини.

Днешното училище не дава на ученика никаква идеалистическа подбуда към дейност. Днешното училище не дава Отговор на въпросите, които вълнуват душата на младежа. Днешното училище не дава висок полет на неговия дух. То не помага на ученика при създаване на мирогледа. Ученикът при излизане в живота, ако остане само с това, което му дава училището, няма компас в живота.

Възпитание в духа на идеализма

и висшата духовна култура

Поучителни са „Записки из мъртвия дом“ от Достоевски. Той прекарал 10 години в сибирския затвор, поради революционна дейност. Там Достоевски е бил заобиколен с крадци и убийци. Той, който бил прекарал един живот всред висшите интелигентски кръгове в Петроград, сега се озовал от единия полюс на живота в другия от начало той виждал в лицето на тези крадци и убийци закоравели престъпници, развалени до мозъка на костите, непоправими. Той, като добър психолог, е изучил техния характер. Колкото повече ги е изучавал, толкоз повече виждал, че това са хора като него, в конто доброто, възвишеното не е изгаснало; но само е заглъхнало временно. И той описва трогателни моменти, когато един закоравял разбойник идва момент, че се трогва от невинността, от доброто, трогва се до сълзи. Значи, във всяка човешка душа, и в най-низко падналия човек има една божествена струна, която в някои случаи може да затрепти.

Да се прояви божественото в човека, ето това трябва ла счита възпитателят като една от главните свои цели.

Има период в човешкия живот, когато това божествено най-ясно се проявява. И именно това трябва да се използва от възпитателя. Това е младежкия идеалистически период. Всеки младеж почти минава през такъв период. Това е периодът, когато вътрешният глас по-ясно от всякога говори. Чел съм един позив от Толстой към младежта, в който й казва приблизително следното: „остани винаги такъв, какъвто си сега. Сега ти си идеалист, искаш да живееш за правда, за идеалното, но чуваш ли, как възрастните ти казват, че се лъжеш, как те ти казват, че живеенето за правдата е глупаво и смешно и че най-добре е човек да живее само за себе си? Не ги слушай! Именно сегашният твой живот е истинският. Именно сега ти проявяваш себе си. А онези, които по-рано са живели за идеал и после са убили този вътрешен глас и са почнали да живеят за егоистични, ограничени, дребнави цели, те са изневерили на сами себе си, те са изневерили на този вътрешен глас, който е гласът на тяхното истинско „аз“. Ти сега си на прав път. Бъди верен до край на сегашния си вътрешен глас“.

Старите никога не трябва да се сърдят, когато младите са идеалисти. Но винаги е било така до сега, че старите не разбират младите и затова им пречат. Идеализмът на младите те считат като опиянение, пълно с опасности. В същност обяснимо е, защо старите не разбират младите. Защото младите носят  винаги нещо ново, а мнозина стари живеят със старите идеи и правила, не искат да се разделят с тях. В този именно смисъл Анатол Франс казва, че децата не трябва да приличат на бащите си. Тук се разбират не изобщо всички бащи, а тези бащи, които искат Още да живеят с „доброто старо време“, които не искат да вървят заедно с времето.

Младежта е склонна да живее със самоотричане за нещо възвишено. Това е естествено настроение на всеки младеж. За това е именно важно да се работи през този период за укрепване на този вътрешен глас. Ако през този период на детето не се даде никаква подкрепа, ако никой не го разбира, ако живее в съвсем неподходяща възпитателна сряда, постепенно ще се подрежат може би крилата на неговия идеализъм, постепенно то ще става практичен, „поумнял“ човек. Тежкият валяк на живота на колко души е подрязал  крилата на идеализма!

Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма. Училището трябва да създаде от детето идеалист, борецо за благото на човечеството. Детето тръба да се възпитава по такъв начин, чедо да разбере.с всичката си душа, какво само работенето за общочовешкото благо дава най-висок смисъл на човешкия живот. Да не се задоволява с един пуст, безидеен живот, а да се стреми да даде високо съдържание на своя живот. Нека то се научи да намира своето щастие в служенето на другите, до което дохожда най-после и Фауст. Фауст е търсил щастие в много неща.Додето той се е стремял да търси щастие лично за себе си, винаги се е чувствал нещастен, разочарован, но когато забравил себе си, когато забравил да търси собствено щастие и почнал да служи на другите, тогаз се е почувствал щастлив.

Греба да събудим у детето чрез цялата училищна дейност такова настроение, каквото ние добиваме при четене на следния откъслек ( взет от руското списание ;“Ребус“, предавам го с мои думи ):

„Строи се едно здание; гледам го, то се издига. Зданието е грамадно и по красота не може да се опише. Но то още не е довършено. Хиляди хора сноват около него. Едни носят пясък, други на гърба си тухли, трети зидат стените, четвърти коват прозорци, врати, пода, пети бъркат вар и пясък и пр. Това е зданието на общочовешкото щастие. Искаш ли ти да помогнеш за по-скорошното му изграждане, искаш ли и ти да имаш радостта да бъдеш един работник за неговото изграждане? Искаш ли да помогнеш с каквото можеш? Поне с една шепа пясък, с няколко тухли! Колко е радостно настроението на онзи, който работи за това здание! Не се отхвърля ничия помощ! Но който иска да помага за това здание, той преди всичко трябва да е способен, трябва да има як гръб да носи камъни и тухли. Не стига само желанието“.

Детето трябва да се възпитава в такъв дух, че да схваща общочовешките интереси като свои собствени, общочовешките радости и страдания като свои собствени радости и страдания, общочовешкото пробуждане като свое собствено пробуждане Това прекрасно е изразено в стихотворението в проза „Иморгела“ от Вл. Хисаров¹⁾:

„Моето слънце е великият човешки подвиг, о безсмъртни! Моето сърце — сърцето на истината и скръбта, сърце живущо за другите сърца! Моята пролет — пробуждане на човечеството! Моята скръб е скръбта на всички земни плебеи, на всички роби, о безсмъртни! Моята страст — такава, що стопява ледове-сърца и всички замръзнали души в суровите зими на живота; страст, що нагорещява изстинали железа! Моята съвест е съвестта, която се бори за свободите на народите, за всички свободи! И моите блянове — блянове за увенчавани с победа борби, след толкоз кърви и разорения!“

За да стана по-ясен, нека взема Още един пример. Възпитанието трябва да става в духа на стихотворението в проза „Праг“ от Тургенев. Това стихотворение е едно от най-хубавите стихотворения в проза, писани от Тургенев. В това стихотворение е представено едно.здание, пред прага на което стои девойка рускиня. Зданието като символ представлява работилницата за общочовешкото щастие. Девойката, която се готви да прекрачи прага и да влезе в зданието, чува глух глас, който й казва, че като премине този праг, може би я очакват студ, глад, ненавист, присмехи, презрение, обида, тъмница, болести и самата смърт, може би пълно отчуждение, самотност. Тя казва, че знае всичко това и е готова да понесе всички страдания, всички удари. Гласът след това й казва, че може би тези удари ще бъдат не само от враговете, но и от своите, от другарите. Тя казва, че знае и това. Гласът след това я пита: готова ли е за жертва, за жертва безименна, тъй че никой, никой да не знае, чия памет да почете. Тя казва, че не се нуждае нито от благодарност, нито от съжаление, че не иска да работи за име. Гласът после й казва, че тя може би ще се разубеди в това, в което сега вярва, може би ще разбере, че се е лъгала. Тя отговаря, че знае и това, и при все това иска .да влезе. И тя прекрачва прага. Един глас извиква отзад: „Глупачка“. Но друг глас долита в отговор: „Светица!“

Казано е, че величието на един народ не се състои в големината на територията му, нито в броя на населението му, нито в неговото минало, а само във величието на идеалите, които го въодушевяват.

Ето защо с всички сили трябва да подпомогнем учениците да си изработят!. възвишени идеали, свети цели, за които да са готови и да умрат. У тях трябва да си развие не само идеализъм, но и силна борческа воля, която утре няма да се сломи от първите пречки в живота. В този смисъл трябва да се разбират и думите на незабравимия Пирогов: „мъчи се да станеш човек“²⁾. А думите на Каменски: „от всеки човек може да се направи човек“ значат, че трябва да имаме доверие в силите, вложени в човека. Нека да не мислиш, че има само редки натури, родени идеалисти.

На въпроса: „с каква цел възпитавате детето в духа на идеализма“, някои може би ще отговорят, имайки пред вид гореказаното, така: „детето трябва да се възпитава в духа на идеализма с едничката цел да бъде полезно на околните

Този отговор не е пълен. У детето не се събуждат възвишени качества, само за да бъде полезно на околните, на човечеството.

Ние гони.м тук още една друга, не по-малко велика цел, именно подтикване еволюцията на самото дете. Трябва да помогнем на еволюцията на детето, което ни е поверено. Земята е училище. Човешката душа слиза на земята, за да събере опитност и така от прераждане на прераждане тя се изкачва все по-високо и по-високо във великата еволюционна стълба. В първите пререждания тя е почнала от най-низките стъпала на едно състояние, близко до животинското, и върви нагоре към съвършенство. На тая детска душа, която ни е поверена за възпитание, нека помогнем с всичко, каквото можем, нека създадем обстоятелства най-благоприятни за нейното развитие.

А кой е най-краткият, най-добрият път за бързата еволюция на душата? Това е платя на безкористния идеализъм, това е пътя на любовта, на самоотричането, жертването за другите. Значи, колкото по-добре е развит у детето идеалистическият дух, толкоз по-силно е подтикната неговата еволюция напред. Колкото по-добре сме развили у него желание да живее за другите, да се жертва за другите, толкоз по-бързи крачки прави то по еволюционната стълба. В същност, стремежът да се живее за една висока цел, това е въздухът, който трябва да диша душата. Така тя расте.

Но като казвам, че трябва да развием идеализъм у детето, с това не искам да кажа, че ще го постигнем, само като му говорим постоянно да стане такъв. Ако само му казваме постоянно: „бъди идеалист“, няма да постигнем много нещо, както няма да го направим умен, ако само му казваме: „ти трябва да бъдеш умен“. Русо казва: „постоянството и твърдостта, както и другите добродетели, трябва да се изучават ; в детинство, но ние учим децата на тях, не като ги запознаваме с имената им, а когато ги оставим да ги изпитат, без да им ги именуваме“. („Емил или за възпитанието“, стр. 102).

Всичката училищна работа трябва да се използва, за да се развие у децата такъв идеализъм. Не само преподаването на предметите трябва да се използва за тая цел, но и целият живот в училището. Преди всичко, разбира се, самите възпитатели трябва да бъдат високо стоящи личности, одушевени от същия този идеализъм , който трябва да се събуди у децата. Те трябва да използват всяка случка в училищния живот, за да събудят у детето висшите морални сили.

Не трябва да храним само ума на детето.

За да излиза идеализмът дълбоко из детската душа, той трябва да е свързан с истинско религиозно чувство.

Дъждът пречиства въздуха от праха, микробите и пр. Колко приятно се диша въздух след дъжд! Подобно на дъжда, стремежът на душата да живее за една висока цел, особено когато този стремеж почива на дълбоко религиозни основи, пречиства душата от всичко долно, низко, кално и всажда в нея всички добродетели: търпение, любов, мъдрост, самообладание, постоянство, безстрашие, толерантност, милосърдие, смирение, съчувствие, нежност и пр., с една дума, по този начин ние здраво градим основите на бъдещата висша духовна култура, която ще зацарува на земята.

Чрез такова дълбоко морално възпитание, давано в училището, последното най-добре ще работи за преуспяването на този народ във всяко отношение.

Възпитанието в този дух трябва да става по такъв начин, че да не се накърнява детската свобода; детето да не чувства идеалистическият стремеж като натрапен от вън. Желанието на младежа да живее за една висока цял трябва да произтича свободно от глъбините на душата му.

Тук трябва голям такт, за да не би да се създадат „хора двулични, които наглед мислят за другите, а в същност само за себе си“ (Русо, „Емил“, стр. 5).

Трябва да се пазим, да не би идеализмът да се превърне в донкихотство. За да стане това, трябва да се сключи брак вътре в човешката душа между ума и сърцето. Силата на сърцето трябва да се направлява по пътя, начертан и посочен от разума. Чрез спокойно, обективно, хладно изучаване па действителността трябва да се изработи солиден и всестранно завършен мироглед. Това трябва да бъде една от задачите на училището. Този мироглед трябва да се изработи строго научно, с участието на критическия ум. Училището не трябва да има за цел да вади празни мечтатели, фантазьори. Ето защо горещият идеализъм трябва да се съединява с най-трезвен, с най-хладен разсъдък. Идеалистът същевременно трябва да бъде и най-голям реалист, с дълбоко и всестранно разбиране на действителния живот. Карлейл говори за съединението на горещия идеализъм с практическия реализъм.

Идеалът, високата цел, за която ще живее човек, ще дойде като последствие от мирогледа. И истински идеализъм не е възможен, ако не се изработи предварително един мироглед. Защото целта, която човек ще си постави в живота, трябва да бъде ясна, съзнателна; също така и пътят, който води към нея, трябва да е ясен. Значи, напразен е всеки идеализъм, ако ръка за ръка с него не върви дълбоко разбиране целта и смисъла на живота.

С това преминаваме към следната глава, дето ще видим, как може да се постигне това.

Окултизмът трябва да се преподава в училището

Училището трябва да дава такива познания на учениците, които ще ги направят годни за живота. Разбира се, училището не трябва да дава само чиста наука, но и приложни знания, които да направят бъдещия гражданин годен в разните отрасли на живота. Практическите познания, които ще добие ученикът в училището, ще го направят годен работник и в областта на материалната култура, която е също така необходима.

Но всичко това, което днес се дава в училище, не е достатъчно, за да се ориентира човек в разните области на живота. Днес тези, които завършват училището, обикновено нямат и понятие за дълбоките духовни истини, които разкрива окултизмът. Те са в пълна тъмнина както по отношение същността на окултните истини, така също и за методите на окултното изследване и пр.

А щом те не знаят тези най-важни въпроси, тогаз можем да кажем, че те излизат неподготвени за живота. Представете си, днес повечето съдии, учители, адвокати, свещеници, държавници нямат и понятие за дълбоките духовни закони, които управляват живота на отделния индивид и на обществото.

Окултизмът е такова дълбоко познание, че се явява плодотворен при разрешаване на много въпроси, които възникват в разни области на живота. Окултизмът не е само теория, но и практика. Ако погледне.м практически на въпроса, трябва да кажем, че окултизмът е н у ж д е н  на всеки гражданин. за да знае, как да живее съгласно физическите и духовни закони. Той ще научи чрез окултизма, че висша правда царува непоколебимо в света. И това съзнание ще роди в него велик морален импулс. И каква промяна усеща човек в себе си, когато узнае окултните истини! Като че ли се е пробудил от вековен сън, като че ли тепърва почва да живее. В окултните истини има голяма сила. Те не са като друго знание. Окултизмът не само че дава познания, един цялостен мироглед, но той има силата да промени целия човек. Човек с всички свои мисли, чувства, настроения, желания, стремежи се променя, става съвсем друг човек. Съвсем нови мисли, чувства, настроения, желания и стремежи го изпълват вече.

Държавникът, изобщо общественият деец, чрез окултизма ще разбере, че винаги трябва да работи с правда, ако иска да докара благоденствие на народа. Той чрез окултизма ще узнае, че законите на правдата са непоколебими и че тяхното нарушение докарва страдания. Той ще разбере, че както има индивидуална карма, така има и народна карма. Той ще знае, че всеки народ, който си служи с неправда, непременно докарва огън на главата си. Ако държавникът не знае и най-елементарните закони, по които се развиват човекът и човечеството, как може да оправи работите на страната?

Свещеникът чрез окултизма ще разбере богатите съкровища на религията и ще почне да работи съзнателно, и това ще причини небивал подем в църквата. Тая църква ще се възвърне отново към своите мистически традиции, ще се свърже отново непосредствено с небето, а не само чрез историческите традиции, църквата ще възкръсне отново, ще получи нов живот и ще бъде благословение за народа, всред който работи. Един нов импулс, един нов огън ще почувства тогаз тя в своя организъм, един ентусиазъм небивал.

Колко е нужно на родителите да знаят окултизма! Те тогаз ще разберат светостта на задачата, с която са натоварени от небето. Те като разберат, че животът е училище, ще знаят, че Бог им е поверил тези детски души, за да съдействат за тяхната по-нататъшна еволюция. Чрез моралното възпитание на родителите ще се създадат добри възпитателни условия за детето в семейството. Значението на семейството при възпитанието на детето е грамадно.

Най важната роля на окултизма е, че ще причини небивал морален подем, понеже ще се възвърне отново вярата във висшата правда, която царува в света. А нашият  народ има най-голяма нужда от морален подем. Преди всичко, за всеки един народи най необходимото, най-важното е моралния подем, едно повдигане на сърцето, един стремеж да се живее в правда, чистота и светост. Както снегът се стопява от лъчите на пролетното слънце, така също чрез този духовен и морален подем ще се пречистят душите. Духовно-нравственият подем ще се отрази и във външния живот.

Когато държавниците, съдиите, адвокатите, учителите, свещениците и всички други граждани узнаят окултните истини, постепенно ще се тури основата на висшата духовна култура. За да дойде висшата духовна култура, трябва една обнова не само на строя, но и на сърцата, на душите.

Понеже окултните истини са нужни на всеки един деятел в обществото, то е необходимо въвеждането на окултизма като учебен предмет в училището. Инак ученикът, като излиза от училището, или ще усеща една непълнота в своите познания, или пък ще се труди тепърва сам да си набави това, което училището не му е дало.

Разбира се, окултизмът трябва да се преподава в училището в най-елементарна форма. Чрез него ученикът ще разбере при свършването на гимназията целта и смисъла на живота, ще разбере великия божествен план, по който се развиват човекът и човечеството, ще познае себе си и света. Окултизмът ще му даде и мощен импулс към дейност, към по-висша дейност. Чрез окултизма най-добре могат да се възпитат съзнателни борци за общочовешкото благо.

И тогаз, този ученик, след като излезе в живота, каквато работа и да хване, в каквото житейско поприще и да се впусне, ще бъде една благодат за околните. Ако стане държавник, ще бъде един безкористен държавник, който ще работи със самоотричане, вдъхновяван от познанието, което притежава. Ако стане свещеник, ще работи с ентусиазъм, понеже това, в което по-рано е вярвал, сега вече го знае, той ще чувства постоянното допиране с невидимия свят. Като обикновен гражданин, той постоянно ще работи върху себе си и за общо благо, изобщо ще живее един  плодотворен живот.

С една реч, каквато и професия да вземе, той винаги ще работи с настроение, че животът винаги и на всякъде е свещенодействие. Това той живо ще чувства И само този може да бъде полезен за себе си и за околните, който схваща тая велика истина, че целият живот винаги и на всякъде е свещенодействие. И само с такова настроение като работим винаги, не.ма да има опасност да изпадаме в грешки.

В по-горните класове окултизмът ще се преподава в строго научна форма, като се изтъква нуждата от постоянна работа на човека върху себе си (за да стане способен да носи тухли и камъни за зданието), а в по-долните класове ще се преподава или във вид на алегории, символи, взети из областта на естествената история (както говорих в главата „Обучение по естествознание“) или пък във вид на алегорически разкази и приказки. По кой от тези два метода ще се преподава тая или онази окултна истина, ще зависи от случая.

Както дадох примери за излагане на окултните истини във вид на символи, взети из областта на естествената история, така в бъдеще, когато му дойде времето, надявам се, да излезнат сборници с изложение на окултизма във вид на разкази, приказки, стихотворения, алегории, символи, нагодени

за деца От разни възрасти. В Париж излиза един детски вестник „Le petit theosophe“, в който теософията и окултизмът се излагат в една форма, достъпна за деца и юноши.

Ние се намираме в началото на духовната култура. За напред окултните истини ще станат очевидни за всички.

Сега какво трябва да се направи, за да се въведе окултизмът като учебен предмет в училището? Трябва сега работа всред обществото. По-рано трябва обществото да се подготви, и когато то и цялото учителство назреят, тогаз те ще наложат преподаването му в училището. Идеята, преди да назрее в обществото, не може да се възприеме от училището.

Обаче, додето обществото се подготви, не трябва да се чака. На всякъде в България има интересуващи се ученици От горните класове на гимназиите. Дето има такива ученици, те могат да си съставят дружество и да почнат изучаването на окултизма чрез четене на реферати, чрез разисквания и същевременно да работят върху себе си, за да се подготвят за великите задачи, които предстоят за разрешение в обществото.

А с малките от прогимназията и първоначалните училища може да се постъпи другояче. Могат със съгласието на родителите да се свикват специални детски събрания, дето да получават духовна храна. Разбира се, няма да им се говори за етерно и астрално тела.

Такива детски събрания свикваше покойната г-жа Величка Стойчева в Бургас. Трябва да й бъдем много благодарни за нейната ви.око похвална инициатива.

Канализиране на детската енергия

В детето лежи грамадна енергия. Сама по себе си тази енергия е полезна. Ако има оплакване, то е от направлението, което е взела енергията. Ролята на възпитателя сега не е да сподавя, да потиска тая енергия. Това, което може и трябва да направи възпитателят, то е само да й даде направление. Учителят трябва да знае това, което се нарича духовна алхимия, т. е. превръщане на духовните сили една в друга. Лошо е, когато няма духовна енергия. Щом има такава, то има поле за дейност на възпитателя.

Работата е, че тази енергия непременно се проявява. И ако не се прояви в добро направление, то естествено е, че ще се прояви в лошо направление. И обратното: ако се прояви в добро направление, то вече не остава излишна енергия за проява в лошо направление. Това именно се казва канализиране на датската енергия.

Енергията на детето вместо да се сподавя, трябва да се насочи в добро направление и то по един непринудителен начин. Реката може да причини големи пакости; при пороен дъжд може да причини наводнение, което да отнесе къщи, снопи, мостове, добитък и пр. Обаче, същата река, използвана целесъобразно може да се направи не само безвредна, но може да се използва силата й за каране на воденици, трамваи и за електрическо осветление.

Ако насочим детската енергия в добро направление и то доброволно, свободно, а не по принуждение, тогаз съвсем излишно ще бъде да се грижим за лошото поведение на учениците, за развалата им, за наказанията им и пр.. Няма да става и въпрос за развалата им, понеже такава няма да има.

Както казах на своето место, за да бъдем гарантирани, че свободното възпитание ще бъде безопасно, необходимо е като условие да имаме канализиране на детската енергия.

Сега пита се, как може да стане това канализиране.

Много просто: всичката работа на възпитателя ще се състои в това да заинтересува ученика да вложи своята енергия в добро направление. В днешното училище това не се постига. Това ще се постигне при активното обучение, когато ученикът с цялата си душа, с всичките си сили участва в училищната работа.

Най добро канализиране може да се постигне чрез истинско религиозно чувство, любов, идеализъм .

Канализирането ще се постигне още и чрез поглъщане вниманието и интереса на ученика чрез разни дружества и кръжоци. Ще се даде възможност на ученика в тези дружества да твори, да разисква и пр. На ученическите дружества и кръжоци по никой начин не трябва да се пречи Напротив, те трябва да се насърчат. Дружествата могат да бъдат различни: есперантски, въздържателни, вегетариански, туристически, за изучаване на социални, научни, религиозни, философски въпроси и пр.. Д-р В. Ив. Ненов казва:

„Колкото добри общественици имаме днес, ние сме то можем да кажем, че те са прекарали школовка в тези ученически кръжоци“ (спис. „Учителска мисъл“, год 1., кн, I).

Даже, според мен, в горните класове ученически дружества със своите реферати трябва да заемат видно место в ученическия живот. Те трябва да бъдат един от най-важните фактори в ученическия живот в горните класове на средните училища.

Даже учениците при едно средно училище, ако искат, могат да имат свое списание (разбира се, издавано по съветите на някои учители), в което ще се поместват по-важните ученически реферати, четени в училището, после някои разкази, стихове от ученици в училището, после хроники за живота на есперантското, въздържателното и други дружества в училището и пр.

Ако искаме да резюмираме с няколко думи, какво ще каже канализиране на детската енергия, ще кажем:

Не направо да се борим със злите наклонности на детето, чрез потискане, сподавяне и наказания, но по друг начин: чрез развитие у него на добри стремежи и наклонности. Това е най-сигурният начин за премахване на злите наклонности. Създай на учениците благородна дейност. Ангажирай всичкия им интерес в тая дейност.

(Следва)

_{__________________}

1) Списание „Факел“, год 1, 1919 год., ки.2.

2) „Свободное воспитанiе“, кн. IV, год. IV. 1910 год.

[Ани]

Лев Толстой.

Животът е сън¹⁾

Ние живеем в сън почти със същата интензивност, както в действителност.

Паскал казва нейде, мисля, че, ако ние бихме могли да се виждаме на сън все в същото положение, тогаз когато то би се променяло в действителния живот, ние бихме смятали съня като реалност, а реалността като сън.

Туй не е съвършено вярно.

Реалността се различава от съня с туй, че тя е по-вярна. Но аз ще кажа другояче: ако ние не познавахме един по-реален живот от онзи на съня, ние бихме смятали съня като истинския живот и никога не бихме се съмнявали, че той не е истинския живот.

Целия ни живот — от нашето рождение до нашата смърт — не е ли, с всичките му сънища, пак един сън, който ние взимаме за реалност? Не сме ли ние сигурни за неговата реалност само затова, защото ние не познаваме друг живот, който да е по-реален?

Аз не само че мисля, но съм и убеден, какво това е единственото основание на тази увереност.

Както сънищата на нашия земен  живот съставляват едно състояние, през време на което ние преживяваме впечатления, чувства, мисли, принадлежащи на нашия предишен живот, и образуваме запас от сили за събуждането, за бъдещите дни, така и целия ни сегашен живот съставлява едно състояние, през време на което ние живеем посредством кармата или предишния по-реален живот, и образуваме запас от сили за бъдещия живот, по-реален, и от който ние сме излезли.

Както ние преживяваме хиляди сънища през време на нашия земен живот, така и този последния е едно от хилядите съществувания, в които ние влизаме, след като излезем от другия по-реален, по-достоверен живот, и в който ние пак ще се върнем след нашата смърт.

Нашият земен живот е един от сънищата на един друг живот, по-реален, и тъй нататък, до безконечност, до последния живот, който е животът на Бога

Раждането и появата на първите понятия за света могат да се смятат като начало на съня; целият земен живот — като пълен сън; смъртта — като събуждане.

Когато човек се събуди преди да е изкарал целия сън, това е преждевременната смърт.

Когато човек е спал добре и сам се е събудил, това е смъртта в старост.

Когато човек сънува нещо страшно и го премахва, като при това си спомня, че спи и прави усилия да се събуди и се събужда, това е самоубийството.

Човек, който е съвършено погълнат от настоящия живот, който не предчувства един друг живот, това е този, който спи дълбоко.

Дълбокият сън, без сънища, е равен на полу-животинското състояние.

Спящият, който чувства през време на съня какво става около него, който спи леко и който е готов да се събуди във всеки момент, е този, който съзнава, макар и неопределено, живота, от който е излязъл и в който пак се готви да се върне.

През време на съня човек т е винаги егоист, живее уединено, без да взима участие в живота на своите подобни, без да е в някаква връзка с тях.

В живота, който ние смятаме като реален, нашата връзка с подобните ни е вече по-голяма: съществува една привидност на любовта към ближния.

В живота, от който ние излизаме и в който се връщаме, тази връзка е по-тясна; любовта към ближния не е вече един прост стремеж, а една действителност.

В живота, за който онзи живот, споменат по-горе, е само една подготовка, връзката между всички е по-тясна и любовта на всички — още по-голяма.

Тоя път, в този сън, ние вече чувстваме всичко, което ще се реализира може би в новия живот.

Телесната форма, в която ни изненадва тук, на земята, събуждането на нашето съзнание за истинския живот, изглежда като граница за свободното развитие на нашия дух.

Материята е границата на духа. Истинският живот почва, когато тази граница се унищожи...

Това понятие включва в себе си цялото познание за истината, и то е, което дава на човека съзнанието за вечния живот.

Аз не се забавлявам да измислям някаква теория. Но аз вярвам с всичката си душа в туй, което казвам.

Аз чувствам, аз зная положително, че като умра, ще бъда щастлив, че ще влезна в един по-реален мир.

Преведе от френски:

Хр. Харизанов.

__________________

1) .Животът е сън, душата е безсмъртна, нейният живот почва след смъртта“ . . . Така е мислел, така е чувствал, такова е било религиозното и научното убеждение на великия Толстой, на прага на неговия гроб, когато е бил запитан върху проблемът за задгробния живот от редактора на парижкия вестник ,,Le Matin“, който го е посетил в имението му, няколко време преди неговата смърт. И, на тази тема, Толстой е продължили да беседва с редактора. Тази именно беседа, една от многото още неиздадени страници на Толстой, пръснати из разни вестници и списания в чужбина, днес поднасяме на четците на „Всемирна Летопис“ в превод, за да споделим, заедно с тях, чувствата и убежденията на великия руски мислител за живота, за душата, за смъртта .. (Бел. на прев ).

[Ани]

Жоливе Кастело¹⁾.

Кръвта на земята

Животът е всемирна сила. Вред тя трепти, съживява атомите, които произхождат от етера, облачните купчини в пространството, звездите и планетите, както и всичките същества, които забелязваме в земната среда, или които микроскопът изтъква пред нашите учудени очи. Телескопът ни показва вихъра на звездното съществуване; кара ни да наблюдаваме гирациите на разноцветните слънца, около които се катерят невидими светове, обитавани от неизвестни братя. Нищо не е мъртво в природата, понеже вечното движение преобразява всяка частичка и всяко съединяване на клетки. Днес ние знаем, че веществото е единствено, съставено от енергия и от материя, свързани помежду си, по-добре, обединени чрез безчувствени постепенни увеличавания. Ние можем да провъзгласим хилозоизма, не вече в името само на поезията или на метафизическата изтънчена нагледност, но в името на позитивната наука, която ни позволява да реализираме разлаганията на материята; да унищожим малотрайните атомически плътнини, за да ги докараме пак към тяхното вълнообразно начало: йона и електрона, с могъщи жизнени зародиши и несъмнено еволюиране. Така монизма и хилозоизма се сдружават, сливат се и тържествуват. Всемирността на живота се появява безпрекословно, и една проста, една здрава философия се гради върху това научно схващане. Това, което древните мъдреци бяха схванали в чудесните Египет, Халдея, Индия и Гърция, ние започваме да го определяме с помощта на опита с начални термини, но обещаващи едно учение, достойно за почит.

Земята е един огромен организъм огромен, разбира се, по отношение на нашата древност. Планетен атом, размесен между мириядите небесни атоми на безкрайността; клетка на една слънчева система — нашата — тя участва в образуването на един мистериозен органически състав в този смисъл, който ни задминава и избягва. Антропоморфизмът е починал, за учения поне. Не земята е направена за човека, а човекът е направен за нея, който съставлява един атом, или една клетка на планетния организъм. Каква роля ние играем в нея? тази на един агент на земната нервна система, може би. Ние спомагаме да се образува мозъка на земята, без съмнение... Колкото за животните и растенията, те ще бъдат клетките на трансформационните органи, собствено казано: стомаха, червата, дробовете.

Колкото за кръвта на земята, не ще ли бъде морето, океаните, ту мирни, ту бучещи, където се изливат реките, многобройните извори, които влачат елементите, като ги разлагат, възобновяват и ги движат в един непрестанен цикъл?

Когато се намирам па брега на променливото море, което пее, отразява и равномерно се движи, предател и пленител, матрица на живота, вместилище на всичките химически елементи, иска ми се да призова тези аналогии на хилозоизма, които се налагат на моя ум.

Земята се олицетворява някак си в тези минути на размишление почти мистично. Почвата, скалите, стръмните планини, сбирките или отломъците от разноцветните минерали, но от еднакъв състав, образуват самия скелет на планетата, изсмуквани чрез растенията. Те се преобразуват, отгледват се, еволюират, с една дума, както самите растения, смлени от животните, претърпяват едно изменение, което животните по реда си изходват, насмукани и смлени от човека. А човечеството не служи ли тоже за храна на едно висше същество, по-силно и по могъщо, което се уподобява от него и го отхранва? Всемирна алхимия, еднакви закони, сходни сгрупирания на звезди, на атоми, на същества, на общества, на раси и народи, предназначени да се меняват, да изчезват, да умират, да се преобразяват и да се прераждат, според безбройни преселения на душите в обятията на вечния живот, който е всичко — такъв е ритъма, що ми произнасяха мернопенестите вълни, силните животворни трептения на нашата майка Земята. . . :

Преведе от френски

А. Айзенбауер.

______________________

1) Жоливе Кастело — председател и основател на Алхимическото Дружество във Франция, директор на сп. „Les Nouvaux Horizons de la Science et de la Pensee“ и автор на много съчинения, между които: „La vie et I' ame de la Matiere“, „La Medecine spagyrique“, „L’ Hylozoisme и пр.

[Ани]

Елифас Леви¹⁾

Двадесет и две аксиоми за волята

1. Нищо не може да устои против волята на човека, когато той знае истината и желае доброто.

2. Да желаеш зло, значи да желаеш смърт — извратената воля е начало на самоубийство.

3. Да желаеш добро с насилие, значи да желаеш зло, тъй като насилието произвежда безредие, а безредието — зло.

4. Може и трябва ла се приеме злото, като средство към доброто, но никога не трябва нито да се желае, нито да се върши. Иначе, с едната ръка ще рушиш това, което градиш с другата. Истинската вяра никога не оправдава лошите средства; тя ги изправя, когато ги използва, и ги осъжда, когато ги допуска.

5. За да имаме право да усвоим нещо, всякога трябва да го желаем търпеливо и дълго време

6. Да се прекарва живота в желание на нещо, което е невъзможно да се усвоява всякога, значи да се отречем от живота и да приемем вечната смърт.

7. Колкото повече пречки преодолява волята, толкоз тя е по-силна. Ето защо Христос е прославил бедността и скръбта.

8. Когато волята е посветена на глупостта, тя се отхвърля (осъжда) от Вечния Разум.

9. Волята на справедливия (праведния) човек — това е волята на самия Бог и закона на природата.

Разумът вижда чрез волята. Ако волята е здрава, то и схващането е вярно. Бог е казал: „да бъде светлина“ и светлината стана. Волята казва: „да бъде светът такъв, какъвто аз искам да го виждам“, и разумът го вижда такъв, какъвто го е пожелала волята. Това именно означават думите: „да бъде тъй“, които утвърдяват действията на вярата.

11. Когато си създават привидения, изкарват на яве вампири; и трябва да се хранят тия деца на доброволния кошмар със своята кръв, със своя живот, със своя разум и със своя ум, без да се насищат никога.

12. Да твърдиш и да желаеш това, което трябва да бъде, това значи — да твориш; да твърдиш и да желаеш това, което не трябва да бъде, това значи — да разрушаваш.

13. Светлината е електрически огън, определен от природата в услуга на волята: тя свети на тогова, който умее да се ползва от нея, и изгаря оногова, който злоупотребява с нея.

14. Царството на света е царство на светлината.

15. Великите умове, волята на които е зле уравновесена, приличат на комети, които представляват от себе си несполучени (недоносени) слънца.

16. Нищо да не вършим е еднакво гибелно, както и да вършим зло, но е по-подло. Най-непростителния от смъртните грехове, това е безделието.

17. Да страдаш, значи да се трудиш. Голямата прекарана скръб е свършен процес. Ония, които много страдат, живеят повече от ония, които не страдат.

18. Доброволната смърт от преданост не е самоубийство. Това е апотеоз на волята.

19. Страхуването е само мързел на волята и затова общественото мнение клейми страхливците.

20. Постигнете да се не боите от лъва, и тогава лъвът ще се бои от вас. Кажете на скръбта: „аз искам да ми бъдеш удоволствие“, и тя ще ти стане удоволствие; даже повече от удоволствие — щастие.

21. Желязната верига може да се скъса по-лесно, отколкото една верига от цветя.

22. Преди да обявите некого за щастлив или нещастен, узнайте, какво е дало направление на неговата воля. Тиверий ежедневно е могъл да умре на Капри, когато Исус Христос доказа своята божественост и безсмъртието си даже в кръстните страдания на Голгота.

Превела:

М. Недялкова.

__________________________

1) Истинското име на автора, известен маг, е Алфонс Луи Констан (1810 — 1875 г.). Той е написал много капитални съчинения по езотеризма, между конто щ; цитираме: „Dogine“, „Rituel de la Haute Magie“, „Histoire de la Magie“, „Clef des grands mysteres“, „Fables et Symboles“ „Science des Esprits“ и др.

[Ани]

П. Мълфорд

Няколко практични духовни рецепти

Ние живеем в една конска мелница на сетивата—нови познания, нови опити, макар да сме уверени в тяхната истинност, много лесно пак се изгубват в лирата на делничността, в дрипите на баналността. Никой от нас не смее да очаква да се издигне веднага и за всички времена до нови закони, принципи и методи на съществуване. В пълно съзнание на тяхната истинност, все пак някакъв скрит у нас фантом тихо ще се противопостави. Това е материалното, опитът патилото, на кръвта, на клетките.

Затова новите интуиции не могат достатъчно да бъдат повтаряни: „има една висша управляваща сила, която прониква и оживява всичко“. Ние сме част от тази сила. И като такава, нам е дадена способността чрез продължително мълчаливо искане, молене или желание да привлечем в нас все повече от вродените качества на тази висша сила.

Всека наша мисъл е една реалност, една сила. Всека мисъл е строителен  камък в създаващата се съдба, в доброто и в злото.

Който сега е принуден да живее в грозна къща, да се храни на лоша маса, да живее между хора, които чувстват сурово и просташки, той трябва в своето най-дълбоко въображение да се пази от всичко това недостойно. Духовно той да живее в по-хубава къща, да се мисли на по-добра и благородна маса, между но-добри хора, и това състояние на неговия дух ще го заведе към по-добро, без мъка, огорчение и принуждение. Бъди богат в себе си, в душата си, във фантазията си, и материалното богатство ще последва.

Който вижда себе си само на най-ниското стъпало на стълбата, той ще остане там за винаги, през целия си живот.

Доминиращото настроение, било притиснато или победоносно, е това, което в действителност въздейства върху всички физически условия на живота.

Никога не поставяй граница на бъдещите възможности. Никога не казвай: „от тука но нататък не мога! На тогова или оногова ще отстъпя винаги. Или моето тяло трябва да се разтлее и пропадне, понеже тъй е станало с телата на мнозина в миналото“.

Не мисли: „моите способности и таланти са общо средни, аз ще живея и умра, както много милиони около мене!“ Тъй мнозина мислят несъзнателно и се оковават в една лъжа. Те стоварят върху си лошите и мъчителни последици на лъжата. Те се изключват от възможността един ден да се издигнат над границите на днешния свят.

Те се отбиват без нужда от пътя на по-висшите истини.

Всеки човек в себе си има в латентно състояние една способност, един талант, едно своеобразно качество. В безкрайното движение на живота има безкрайно разнообразие на явленията, били те едно човешко съществуване, едно захождане на слънцето или един човешки мозък.

Изисквай по някога да бъдеш освободен от всякакъв страх. Всека секунда на такова искане въздейства малко по малко, за да бъдеш изваден за винаги от робството на страха. Безкрайното съзнание не познава страх, твое вечно наследство е да се приближаваш все повече към това безкрайно съзнание.

Ние абсорбираме мислите на хората, на които най-много симпатизираме и с които най-често се срещаме. Ако тези хора са подчинени и живеят с мислите си в по-низши сфери, ние ще губим продължително, защото в общението с неравни, по-висшият и по-съвършеният отделен дух винаги пострадва. При успехи, мислите за успеха хвърлят към нас веднага нишки, а от неуспехите излизат винаги мисли за липса на ред, на система, на търпение или на сила на вярата, а това се всмуква от нас, като вода от гъба.

Пo-добре никакво общение с другите въобще, отколкото общение с хора на разсеяността, безредието и безцелността, защото техните токове от мисли ни изолират от същността на нашите собствени и истински приятели.

Който се чувства безпомощен в едно положение, в едно предприятие, в една сделка, той трябва да чака.

Отблъсни от себе си всички мисли за това положение, предприятие и пр.! Не върши нищо! Искането и намерението тогава само ще се усилят. По този начин човек само събира и складира сили, които текат към него от всички страни. Те протичат във формата на хрумване, на вдъхновение, на една случайност или на един повод. В това чакане ние не сме стояли съвсем мирно. Аспирацията ни е носила в тока на мислите към внушението, към повода, случая и пр. Който в едно предначинание се осланя само на човеците, той се отклонява от същинската линия на трайни успехи.

За твоите предприятия, твоите планове и надежди говори само на такива хора, за които си съвсем сигурен, че ти желаят успех. Не говори никога на хора, които ще те слушат само от учтивост; всяка дума, която казват, означава сила, отнета от твоите предначинания.

Числото на хората, на които можеш да се довериш , е извънредно малко. Но доброто желание на един единствен приятел, който с искрен интерес те слуша в продължение само на десет минути, е действителна, жива, спомагателна сила, която ти се придава, за да се присъедини от този момент към тебе и да ти съдейства в твоите намерения и начинания.

Ако целта ти е велика и справедлива, ще бъдеш заведен при такива хора, на които ще вдъхнеш доверие и на които можеш да говориш със сигурност.

Когато изискваш справедливост за себе си, ти я изискваш в името на цялата раса.

Ако търпиш да те мамят, експлоатират, тиранизират, без вътрешен и външен протест, ти се съгласяваш с измамата и подлостта.

Десет минути, прекарани в караница и спорове против собствената си съдба, или в завист спрямо чуждо щастие, означават изхабяване на голямо количество от собствената си сила, влошаване на собствената участ. Всека мисъл на завист или омраза дава един обратен ток, действа като самовнушение. Лошите чувства спрямо хората, които текат към тях в изобилие, са една разточителност, която не само ни докарва нещастие, но и разстройва предварително бъдещето щастието

Комуто тези чувства са станали втора природа, той, разбира се, не може да очаква да се освободи от тях с един  замах.

Лошите навици на цел живот трябва да се изкореняват постепенно.

Собствената стая е ателието, в което новото „аз“ би трябвало да се съгради от нови елементи, едно помещение, в което ни кой чужд човек не би трябвало да стъпи, а ние самите — само в часове, когато сме съвсем сигурни в своето ясно и весело настроение. Там би трябвало да си доизсънуваме напълно и до завършване нашите сънища и блянове, и тогава през течение на времето това пространство ще бъде формено препълнено с щастие, и от всеки предмет спомените от по-раншните мисли ще текат насреща ни и ще ни изнесат над самите нас към действия, които се виждат като чудеса.

Лоши разположения и несамостоятелност са болести. Болният дух създава болно тяло. Болшинството от болните духовно си изпросват болничното легло чрез дълго и трудно подготвяне.

Наопаки пък, колкото по-дълго човек култивира в себе си състоянието на постоянни радостни очаквания, толкова по-малко настъпва опасността да загуби това състояние, макар и временно, защото то му е станало втора природа и човек не е свободен вече да го премахне, било самото това състояние, било непрестанните приятности, свързани с него.

Ние всички сме съзидани от сили, които се наричат мисли, и всичките ни действия несъзнателно са една непрекъсната молитва. Молитва, разбира се, не в смисъла само на едно определено съчетание от думи.

Когато човек разглежда тъмната страна на живота и наново обмисля своите разочарования и удари на съдбата, той си чете молитва (моли се) за също такива разочарования и удари на съдбата и в бъдеще. Който очаква нещастие, той се моли за него и, без съмнение, ще го получи.

В обществото ние не виждаме само тялото си, а и една окръжаваща ни атмосфера (аура), която инстинктивно настроява всички за или против нас, безразлично дали говорим или мълчим. Защото онова, което мислим, е много по-важно от това, което говорим. Около нас окръжава специфична атмосфера, която отблъсва или привлича. Това, което ни сполита, е последица от дълговременно наше настроение. Настроението за справедливост дава с течение на времето най-добри и най-трайни резултати. Това не е сантименталност, а е просто наука, защото това направление на мислите привлича случаи и хора от същия род, в които се намира скрит и нашият живот.

„В яд не дочаквай да залезе слънцето“—в тези библейски думи лежи тайната на здравето. Който си лета сърдит, разядосан и угнетен, той на сън цели часове прекарва душевно в сферата на злото и си насъбира тъга за следния ден.

Злоупотребата с бързането разстройва по вече същества, отколкото човек би предполагал. Който сутрин си е завързал обущата в едно настроение на бързина и безпокойствие, през целия ден ще бъде наклонен да бърза безспирно и без почивка. Моли се, прочее, да бъдеш избавен от това течение — за спокойствие!

Спокойните хора държат живота в силни ръце. Те с малко жестове, с малко работа на тялото си направляват хода на нещата, и то със светла и вдигната глава!

Който всека сутрин при събуждане от сън се чувства овладян от всичко, що има да се върши през деня, който се вижда вплетен в грижите за домакинството, предприятията, покупките и хиляди други дреболии, той да седне за половин минута и да си каже: „не искам да бъда гонен и направляван от всичките тези задължения. Ще почна само с едно нещо, а другите ще оставя сами на себе си, докато свърша основно с едното“. Тогава ще има всички изгледи, че поне това едното ще бъде свършено добре, а след него и другите по ред. Култивирането на това спокойно течение на концентрирани мисли ни води по-нататък към по-изгодни за нас отношения, сцени, събития и познанства, отколкото може да направи това полулудо настроение на бясното бързане.

Ние всички днес вярваме още в много неистини. Вярваме несъзнателно. И ние продължаваме така да живеем, съобразно с нашите несъзнателни грешки, и страданията в живота ни произтичат от тези несъзнателни грешки. Моли се всеки ден, да бъдеш способен да разбереш фалшивостта в представите, и ако то е много повече, отколкото си предполагал, не се плаши! Ако страдаш и вярваш, че някое лекарство или лекарски съвет може да ти помогне, то вземи лекарството, следвай съвета, но винаги в основата с тихата мисъл:„вземам това лекарство не като лечебно средство за тялото си, а само като подкрепление на духа си, който скоро ще придобие сила и способност винаги сам да си помага.“

Научи детето си никога да не мисли унизително за себе си, да не се самоунижава. Ако то свикне да се чувства така, тогава и другите ще свикнат да го унижават, първом като дете, а после и като мъж. Нищо не вреди на индивида повече от самоунижението, и много деца влизат в живота отслабени от тежестта на дългогодишно недоволство от положението си. Научи детето си да бленува и очаква само успехи. Дълготрайно очакване на успеха докарва причини, средства и пътища за постигане на този успех.

Досега ние имаме най-колебливи представи за това, какво може да означава животът, какви възможности почиват в него. Човечеството ще добие един атрибут на релативно съвършен живот, само когато бъде способно да подновява тялото си по своя воля и да го задържа по-дълго по свое усмотрение. Едно тяло, свободно от болки и извънредно хубаво!

Кажеш ли за нещо: „това трябва да стане“, хиляди сили се раздвижват да го изпълнят, затова се налага предпазливост в пожеланията, защото желанието може да стане клетва. Затова упражнявай се в смирение пред безкрайното висше съзнание, бъди винаги готов да възприемеш струите на едно по-висше течение, което те учи да познаваш истинското значение на нещата и ти посочва, какво да желаеш.

Дали си жена или мъж, твоят живот не може да бъде съвършен, ти не може да се въздигнеш от една сила до друга, преди да срещнеш и духовно познаеш твоето второ „аз“, твоето допълнение в другия пол. След това познаване няма вече раздела.

Нека при ядене и пиене винаги помним, че при всека хапка зазидваме в тялото си една мисъл, съобразно с настроението, в което се намираме при яденето. Старай се да бъдеш весел, свободен и изпълнен с надежди през време на обеда или вечерята си и ако не можеш да удържиш това настроение, помоли се за него!

Ден и нощ да се молим на безконечното висше съзнание за най-висша мъдрост, за сила и радост, и да вършим това в едно душевно настроение, което смирено признава надмощието на онова безконечно съзнание, то значи действително да се отдадем да ни влече вълната на най-доброто течение. Защото тогава през нашето същество ще текат все по-висши струи на познанието, ние ще бъдем в положение да се хванем о онези вълни, които постепенно ще ни изнесат от нашите грешки и ще ни носят от по-доброто към най-доброто.

Това постепенно ще ни занесе в други среди, на други пътища в живота и близко до онези, към които вътрешно силно се стремим!...

[Ани]

Професор Ю. Нестлер

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от кн. VIII.)

а) Елементарната (първоначална, широка) ръка

Този тип ръка има като главен признак особена широчина и дебелина на дланта, особена твърдост на китката и дебели нееластични пръсти с претъпен, понякога запретнат и често обърнат назад палец (фиг. 51). Такива ръце обикновено се срещат при членовете на долните, физически работещите съсловия и то при такива, чиято дейност изисква особено разходване на духовна сила, а само малко умствена работа.

Боята на тези ръце обикновено е живо червеникава, но може и да избие и в кафяво.

Лица с такива ръце проявяват особена наклонност към земеделие, скотовъдство и други подобни груби работи, за които е достатъчна физическа сила и прост инстинкт.

Основните черти на такъв характер са духовна леност и неподвижност, голяма индиферентност, която достига до апатия и пренебрежение, освен това слаба душевна дейност и бавна и заспала фантазия.

Притежателят на такава ръка е безпретенциозен, той се задоволява само с най-необходимото в живота и не е особено придирчив към света. Той е повече или по-малко суеверен и със слаба духовна и морална установеност.

Съвсем чист този тип се намира твърде рядко в Европа, може да се намери само между преселените тук народи от азиатско-татарски и славянски произход и то без примес от качества на други по-благородни типове.

Към тази класа принадлежаха ръцете на старите гали, на хуните, на литовците и на индийските парии. Този тип, който при поетичните топлосърдечни индийци почти никак не се среща, се намира в преодоляващо множество у лапландците.

б) Лопатообразната ръка

Лопатообразната ръка прилича твърде много на елементарната, само че те се различава с повече или по-малкото си лопатообразно разширение (фиг. 52). И този ръчен тип принадлежи на работническото съсловие и то повече на по-интелигентните му слоеве, които в своята дейност трябва до известна степен да употребят дух и разум.

Лопатообразни ръце се срещат у по-добрите занаятчии от двата пола; тази форма се среща твърде много особено в Белгия, Англия и Америка.

Притежателят на такава ръка обича коне, кучета, лов, корабоплаване, война, земеделие и търговия. Такъв човек се отличава с решителност и самосъзнание особено пък ако палеца му е голям. Той изисква по вече от живота и не е неприятел на приятното „излишество“.

Той е обикновено деятелен и прилежен, обича по-добрата ръчна работа и владее материалния свят чрез известна естествена интелигентности. Нему импонира масово грандиозното. Той цени хубавото не по формата, а по тежината и обема му. Той предпочита една египетска пирамида или една староиндийска пагода (идолопоклонски храм) пред една красива монументална постройка от времето на ренесанса, защото му липсва разбиране за последното.

Човекът с такава ръка е верен и постоянен в любовта, и то по навик и по чувство на дълг, но не и по липса на-чувство за хубавото. В земите, дето се срещат тези ръце, занаятчията затъмнява художника. Човекът с такава ръка притежава живо чувство за симетричност к равномерност Затова в Англия, Шотландия, Белгия и дори в северна Франция и в онези части на Германия, където преобладава този лопатообразен тип, в градовете се намират дълги, прави и правоъгълно пресичащи се улици, правоъгълни площади и също такива масивни здания.

Там всичко е практично и полезно, но то издава присъствието на много малко чувство за поезия или идеално възвишеното. За хора с лопатообразни ръце характеристично е тяхното инстинктивно разбиране за реалния живот, техния култ на физическата сила, дарбата и.м в математиката, наклонността им към индустрията и механиката, приложните науки, чувството им за право и уредено управление, подценяване от друга страна на философските науки, на метафизическата спекулация и на поезията.

Ако пръстите на такава ръка са гладки и без възли, това означава разбиране на всякакъв вид комфорт и елегантност.

Така, произходът на лопатовидната ръка трябва да се дири в онази ширина на земята, където обитателите поради климатическите, орографическите или други условия са принудени да се посветят повече на полезните отколкото на изящните изкуства.

Според това, ние намираме такива ръце предимно в планинските и крайбрежни земи, и не е нужно да се подчертава, че този тип ще се срещне масово в северна Америка, в страната на практическата трезвеност.

в) Артистическата ръка

Този тип (фиг. 53) съвсем се различава от разгледаните досега по приятната форма, тесните и дълги, повечето равни, островръхи пръсти; а и общо китката е по-елегантна и нежна.

Както показва и името й, артистическата ръка се среща предимно у хора, които спадат към художниците.

При този род ръце, които покрай тъй наречения смесен тип най-много са разпространени, има три особени подгрупи, които съществено се различават помежду си.

Ако ръката е широка, къса и дебела с голям палец, това означава жажда за богатство, щастие и слава, а също така хитрост и талант за нови планове.

Ако ръката е гъвкава със средно широка длан и с малък палец, това означава ентусиазъм за изкуството, за хубавото и за формите.

Ако ръката е голяма, стегната и силно развита, палецът слаб и пръстите силни и конусообразни, това е признак за силна наклонност към чувствен живот.

Изобщо хората с артистически ръце са подчинени само на инспирации и не са склонни към механическа дейност,

У такива хора чувственият живот е развит много по-силно отколкото дейността на разума. Те се държат инстинктивно и без по-дълбоко мислене само за картинната страна на нещата, те се овладяват от формата и външността Своята почит към другите или своето мнение за нещата те мерят с окръжаващите ги външност и блясък.

Те са жарки привърженици на свободолюбивите идеи и обичат промяната и разнообразието не само по отношение на местопребиваването, но и на лицата. Лесно се ентусиазират, често изпадат в ексцентричност, но въодушевлението и екзалтирането им често и лесно преминава в противно настроение.

Явно е, че такъв характер мъчно може да се помири с ограниченията, които налага домашния живот. Понеже артистът освен това е твърде повърхностен и разсеян в любовта, семейният му живот рядко бива щастлив или траен. Най щастлив е типът от подгрупата с гъвкава, средно голяма ръка с малък палец. Този човек обича изкуството заради самото изкуство и за хубавото.

Не рядко, обаче, у хора, които живеят само за своето изкуство, следователно, у истинските художествени натури, се среща като основна черта на характера им една смес неограничени и необразовани чувствени желания, една страст към удоволствия, но има липса на достатъчно морална критика на чувствените влечения.

Ръката на такъв човек, който представлява типа на „чистия човек на удоволствията“, в нейната най-крайна форма с право се нарича и „ръка на удоволствието“ (фиг. 54).

Както вече споменахме, в артистическия ръчен тип се различават ясно три вариации, от които ние изтъкнахме по вече най-идеалната и морално най-нискостоящата, която не рядко се изражда в „ръка на удоволствията“. Изобщо, обаче, може да се каже, че индивидите от този тип по-често проявяват лошите качества и черти, спадащи към типа, отколкото добрите.

Изобщо на притежателите на артистични ръце се приписват следните качества: себелюбие, чувственост, леност, ексцентричност, цинизъм, хитрост и същевременно липса на по-висш разум, страст към преувеличение и лъжа.

Любовта към изкуството е първата емоция, за която е способен необразованият натюрел. Затова ние намираме, че хубостта и външната форма се почита почти у всички диви и незасегнати от културата народи.

Раси, които са много лениви и много обичат удоволствията, много често са страстни в изкуството. Затова и елементарният тип на ръката у невежите и лениви селски маси в южноевропейските страни често се повлиява от артистическия тип и затова между художниците в изящните изкуства се срещат голям брой семити.

След всичко казано, не е нужно особено да се подчертава, че артистически ръце се срещат навсякъде по света. Ясно е, обаче, че тази форма се среща по-често в южните и тропически страни, отколкото в умерените и студените широчини, и че този тип се явява и там, дето цивилизацията е още много назад останала, напр. у африканските и австралийските негри и у много американски племена.

Трябва още да се прибави, че почти винаги гладките пръсти на артистическата ръка не са непременно и винаги конусовидни, а могат да бъдат към върховете си четвъртити или лопатовидни.

Гладката коническа форма означава „живописец на въображението“ (Maler tier Imagination), каквито са напр. Рафаел и Кореджио, а гладките ъглести пръсти принадлежат на големи художници, които са живописци в тесния смисъл на думата, напр. Холбайн, Дюрер и Нусин.

Гладките лопатовидни пръсти са признак на „живописец на месо“, художници, които предпочитат да рисуват голото тяло, каквито са Рубенс, Рембранд и Макарт.

г) Полезната (жилестата) ръка

Този тип напомня донякъде елементарната ръка, но се различава от нея по своята по-нежна конструкция. Най-важният признак на този тип е ъглостта и (фиг. 55), тъй че един разрез през тях ще ни даде една правилна четириъгълна плоскост, успоредна на дланта. Друг признак е средно голямата (по-скоро голяма, отколкото малка) плоскост на дланта, четириъгълност в конструкцията на ръката и често възловати пръсти със силно развити стави. Палецът обикновено е голям, със също такъв корен, дланта вглъбната и доста твърда. Тази форма срещаме у хора педанти, у чиновници и военни, които се славят с правдивост и строгост на своите схващания, но не и с особени привлекателни форми на обноски. Качествата на хората с такива ръце са, следователно, тъкмо противоположни на качествата на хората с художнически ръце. Защото при последните липсата на вътрешен морал често се прикрива чрез бляскави способности за държане в обществото. Притежателите на ъглести ръце проявяват особена издръжливост и предвидливост, както и чувство за ред и елегантности. Техните идеали са стабилности, равномерност, ред, постепенност и симетрия.

Такива хора проявяват наклонност към организаторска, регулираща и уредническа дейност. В своя стремеж към единство и равномерност те подчиняват всичко на дълга и не разбират, нито търпят друга дейност на душата, духа и сърцето освен тази, която е предначертана от разума. На техния силен и енергичен дух липсва, обаче, оня замах, който отличава художника.

Хората с ъглестите ръце имат особена наклонности към моралните, политическите и социалните науки, към дидактичната поезия, граматиката, езиците, логиката и геометрията и към популярното изкуство. Техните възгледи не могат да се издигнат над традиционното, но те са добри търговци, но и в това отношение не задминават средната мярка. Те.м са присъщи във висока степен вяра в авторитета, чувство на дълг и чувство за практичното. Такива хора могат да бъдат отлични, макар и строги и педантични, чиновници и бюрократи. Те подхождат на онези места, дето важна роля играе авторитети г, властта. Такива хора предпочитат реалното пред нереалното, практическите дарби пред способностите, които произтичат От фантазията. Те поддържат възгледа, че доброто е за предпочитане пред хубавото, а полезното е за предпочитане пред двете. Покрай другото, те проявяват и притворство.

Хората с ъглести ръце често стават педанти, които винаги изхождат от общи понятия, правила и максими и искат точно да се придържат о тях, в изкуството и в етичните действия. Затова често се държат о формата, о маниера, о израза и думата, които у тях заместват същността на нещата.

Те избират приятелите си между такива хора, които са образовани и добре дисциплинирани, които в своите схващания са по възможност по-съвършени.

Такъв човек е винаги хубаво облечен, обръснат, счесан и изчеткан. Той се храни винаги в същото време и направлява своите действия, от какъвто и род да са, винаги по стрелката на часовника.

Той е противник на тъй наречената безусловна свобода и предпочита привилегиите пред нея.

Той охотно се подчинява на авторитета и на привилегиите по рождение, по чин, по закон и по обичай. В това отношение хората с ъглести ръце приличат на тези с лопатовидните. Обаче, мотивите за подчинението са съвсем различни у двата типа: и двата респектират авторитета, но първият от покорност спрямо традиционната институция, а вторият вследствие вярната си привързаност към личността на владетеля.

Докато притежателят на артистическата ръка цени правилността само тогава, когато тя е съставна част от едно достойно за вниманието ни цяло, човекът с  полезната ръка цени дори и едно некрасиво цяло, щом то е на всякъде правилно или е продукт на правилността.

За изискванията на реалния живот пожелателни са ъглестите ръце, техният притежател, обаче, никога не ще се чувства, макар и преходно, тъй щастлив, като този с артистическите ръце.

Ъглестите ръце са много разпространени, а особено добре оформени се срещат в Китай. Макар притежателите на този тип ръце да немат такава самостоятелност и енергия, като онези с лопатовидните, трябва да се признае, че първите са, които управляват и владеят света.

д) Философската ръка

Тази форма има за специфичен признак възлите на пръстите (фиг. 56). Устройството на дланта е особено, тя е еластична, но груба, както при елементарната ръка. Но понеже пръстите са повече с по два възли, крайните стави с ноктите получават форма на бутове, които към дебелия край са закръглени овално. Двете части на доста широкия палец са еднакво големи и силни, което означава еднаква сила на волята и разсъдъка.

Д’Арпантини нарича този тип философски, защото го срещнал главно у лица, които притежавали особена наклонност към истинското и идеалното, качества, които, както е известно, отличават философския дух.

Формата на получетвъртити и полуконически пръсти, конто освен това имат влезли, е един специален и положителен признак за вродена наклонност да се изследват нещата основно. Притежателят на такава ръка почита и цени повече истинското, отколкото хубавото, повече същността, отколкото формата на нещата. Той се интересува преди всичко от ядката и последната причина на всичко съществуващо.

Възлите на философската ръка означават чувство за пресметливост и за методично постъпване. Ако крайните членове на пръстите (с ноктите) са полуконически. както обикновено се случва, това означава наклонност към поезия. Ако палецът, който при философските ръце обикновено е доста голям, е еднакво развит в двете си части, това означава особена наклонност към метафизиката. Тази ръка означава още, че човек дава по-малко значение на хубостта, отколкото на истината на нещата, и че зад действията той винаги дири причините, С този тип неразделно са свързани сериозно въодушевление за моралното, възвишеното и една силна наклонност към експерименталните и естетическите науки. Притежателят на такава ръка не вярва и не се доверява сляпо, а изпитва и осветлява основно чуждите идеи и мнения, преди да ги възприеме. Той изучва добре нещата изобщо, както и в подробности. Ва него и индивидът представлява такъв голям интерес, както и семейството, нацията и цялото население по земята. Той изучва и правилото, както и изключението. У такива хора разумът тъй преобладава, че вярата и любовта остават на заден план. У тях разумът е центърът, около който се върти цялото им мислене и действане. При все това те умеят да ценят хубавото. Това показва полуконическата форма на пръстите.

И в друго отношение се вижда, че разумът е пътеводната звезда на човека с философски ръце. Разумът, хвърляйки поглед назад и напред, му дава възможност изцяло да види своя живот и вървежа на целия свят, прави го независим от настоящето, кара го да действа обмислено, планомерно и предпазливо. Той всичко върши с пълно съзнание: той знае точно, как неговата воля решава, кое да избере и какъв друг избор би бил възможен, и в това съзнание той познава себе си и се отразява в своите действия. Той никога не оставя да го овладява вярата или любовта и с удоволствие жертва на разума презрените неща, каквито са, според неговото схващане, привичките и обичаите, и това ръководно влияние на разума го изпълни с любов към етичното, към политиката, социологията и т. н. т. То го тласка често дори към скептицизъм, пък и към научно и религиозно еретичество, но никога не и към сляп фанатизъм.

Освен това, този тип хора проявяват особена наклонност към философска спекулация, към размишление, към обсъждане на философски проблеми. Те обичат философската поезия, мислената лирика напр. на Шилер. В областта на политиката, религията и социологията те се борят за независимостта, за деизма, за демокрацията.

Поради вроденото и повлияно от формата на пръстите чувство за ред и със силата на своята наклонност и способност да познават същността на нещата, те повече класифицират, отколкото? нареждат, Те делят изследваните предмети според тяхното естество, а не според формата, големината или случайните им качества.

Се а като сравним философската ръка с предшестващите типове, получаваме следното:

На философската ръка са свойствени наистина истинолюбието и верността, както и аналитическия талант на лопатообразната ръка, но не и упорството на последната.

На философската ръка липсва и чувствената искреност, както на артистическата, но без себелюбието и лекотата на последната.

Докато другите типове разбират само подобните си, а никак не са в състояние да разбират мотивите, начините на мислене и на действие у другите, хората от философския тип знаят да ценят и разбират всички други.

От това могат да правят изключение само артистическите ръце в низшите си форми, понеже техните осъдителни инстинкти за страстни удоволствия и наслаждения лежат твърде настрана от сферата на философския тип.

Да сравним още крайните цели, които предстоят на разгледаните до тук ръчни типове.

Докато лопатовидните и полезните ръце сочат към търговия и практични действия, към политика и ней подобни, а конусовидните и островръхите си поставят за най-висока цел изкуството, славата, а често и удовлетворение на чувствеността, хората с полуъглестите и полуконическите пръсти, повече философски еклектици, считат за главна цел на живота анализата и синтезата, особено тези с възлови стави.

Малък палец тук означава предимство на сърцето и на чувството, а голям палец показва абсолютно владение на разума и на волята.

Философската ръка не.е предимство нито по време, нито по место, нито на някой народ, но все пак в стария свят тя се среща по-често, отколкото в новия.

Това се обяснява само с особено трезвата и насочена само към практически цели наклонност на обитателите на новия свят.

е) Психическата ръка

Да си помислим една артистическа ръка в най-благородна форма, колкото е възможно нежна и деликатна, и ще имаме приблизителна картина за духовната или психическа ръка.

Този тип се брои към най-хубавите, но и към най-редките видове. Чрез своята остра форма на върховете на пръстите и теснотата на дланта този тип прилича най-много на артистическата ръка (виж фиг, 57).

Така психическата ръчна форма може да се означи като такава, в която всички качества, които в своите крайни форми в артистическата ръка стават на недостатъци, съществуват в такова хармонично съчетание, че стават тук на добродетели. Психическата ръка е тъкмо най Идеализираната коническа ръка. Тя изобщо е малка и елегантна и отговаря на нежността на тялото на човека.

Както се вижда и от нашата картина, тази форма има длъгнеста и тясна длан, гладки или само слабо вълнисти пръсти, на които ноктените членове са дълги и доста тесни. Съответно на това и палците са красиви и малки. Ако последните се случат големи и възловити, трябва да предполагаме у притежателя сила и способност за комбинации. Това, обаче, става за сметка на естествеността.

В хармония с благородната форма на тази ръка е и нейният блед розово-червен или жълтеникаво-прозрачен колорит.

Колкото по-тясна е тази ръка, колкото по-нежни са костичките на пръстите й, толкова повече оригиналност и преобладаване на духовния живот се съзира в човека, а същевременно по-слаба физическа сила и телесна съпротивителна способност.

Тази форма много рядко се среща съвършена; тя, както и философската ръка, означава, влечение към истината и разума, но не по човешките понятия, а към най-висшия, към божествения разум и божествената истина.

Психическата ръка се среща главно у личности, при които душевният живот във всяко отношение преобладава над телесния, а следователно, у хора, които славят принципа, че тялото е облекло на душата и само за това трябва да бъдат заедно, за да й дава едно покривало, додето на душата е съдено да пребивава в нашите земни области. Затова хора с психически ръце често пренебрегват грижите за външността и във всяко отношение живеят повече в царството на фантазията и на идеалите, отколкото в царството на действителността.

Притежателите на психическите ръце се отвращават от просташките и егоистични деяния. Тяхното добродушие ги кара, обаче, да се хвърлят и в най-безнадеждни предприятия, щом те отговарят на техния идеализъм.

Такива хора не са родени за външна власт, защото тяхното влечение към идеалното, към духовно-красивото ги отклонява от такова славолюбие. В всичко те се ръководят от идеално възвишеното, от духовното, и коленичат пред олтара на чистата мисъл, на свръхестественото и божествено-красивото. Изключително на тях е присъщ копнежът за абстрактно-възвишеното, без какви да било ограничения чрез условни вериги. Свръхестествено големи, чудни и непонятни, каквито са такива духове, те, вследствие липсата на житейска мъдрост, външно биват победени в борбите на живота. Обаче, чрез възвишеността на своя морал те действат върху по светските типове облагородително Причината на това може да бъде и рядкостта на такива характери, която импонира на масите.

Психическата ръка означава, че в едно слабо физическо тяло обитава енергична душа. От такава материя са съставени религиозните мъченици, които с най голямо равнодушие, без да мигнат, нещо повече, славословейки с песни своето божество, са понасяли ужасните телесни мъки, защото смятали, че дължат тази жертва на своето убеждение, на своята вяра.

Такива ръце имат привържениците на Буда, които с радост легат да ги смаже тежката колесница, или привържениците на Аллаха и Мохамеда, които всека година лягат на улицата един до друг, за да постелят с телата си пътя, по който ще мине Шейхюл-Ислямът с коня си. Такива ръце трябва да са притежавали най-сетне и религиозните екстазисти, които, по примера на Исуса Христа, се оставяли да бъдат приковани на кръст и по този начин да претърпят смъртта, с каквато техния образец искаше да изкупи греховете на човечеството.

Притежателят на такава ръка има такава твърда воля, че е готов всичко да положи, да пожертва всичко, което му препятства, за да прокара една мисъл, схваната веднъж от него и разбрана като благородна и възвишена. Тази особено развита упоритост на волята е и причината, много личности с такива ръце особено да клонят към мистицизъм, в основата на който все пак лежи един вид магия на волята.

Както е присъщо на философската ръка влечението към познание на метафизичното, така е свойствена на хората с психически ръце способността да упражняват практическа метафизика и това твърде често се извършва несъзнателно.

Всичките известни мистици, спиритисти мъченици и пр. трябва да са имали духовни (психически) ръце и най-прочутите живописци, като са рисували светии, мадони или други подобни, винаги са им давали такива ръце.

Колкото и съвършени да са притежателите на психическите ръце, от това не бива да се заключава, че принадлежащите към този тип хора са по-малко достъпни за човешките грешки, отколкото другите хора, защото грешките са последствия на несъвършената човешка природа, а царството на идеалното, на фантазията, не представлява за човека по-малко опасности, отколкото телесното, материалното царство.

Така че, колкото и високо да се цени характерът на притежателя на психически ръце, в нашето материалистично време такова лице съвсем не е за завиждане, защото нему често тъй му липсва правилното схващане на външния свят, че другите го използват и измамват, ако няма на своя страна някое незаинтересувано лице, което да го пази от измами в борбата за съществуване.

В природата на нещата лежи, този тип да не се дири само у благородните родове, а да се среща спорадично и при най-долните слоеве на народа. В такава сфера, обаче, лицето бива криво разбирано, презирано и загинва негодно за практическа работа и придобивка.

Не трябва, следователно, да се чудим, че психическите ръце са особено много разпространени у онези народи, у които преобладават като характерни качества съзерцанието, религиозността и идеализмът, което пък се изразява и в изкуството на респективните народи Този тип рядко се среща в Европа, в Америка още по-рядко, а пък много често в Средна Азия. Онези хора, които от чиста религиозност се подлагат на мъчителното бичуване, които цял живот преживяват из ден в ден само с шепа сух ориз и няколко банани и пак се чувстват щастливи и доволни, те не могат да имат други ръце освен психически. От друга страна пък явно е, че хора, които предпочитат добродетелта, като извор на спокойствието, пред знанието, изворът на движение, които се занимават със земеделие, изкуство и индустрия само в най-необходимата за живота мера, които предпочитат теокрацията и деспотизма пред свободата и самоопределението, тези хора не могат да имат нито ъглести, нито полезни, нито лопатовидни ръце,

В Европа психически ръце се намират по-скоро у онзи народ, който проявява признаците на съзерцаващия и бленуващ дух на индийците, а именно у немците. Единственото различие между срещащите се тук психически ръце и тези на индийците е това, че първите са корави, а вторите меки.

Едно особено отклонение от психическия тип е така наречената „main de race“. Още на пръв поглед ние забелязваме, че тази ръка (фиг. 58) по-лесно се простира за благословия, отколкото да се свие за проклеване. Такива ръце навярно са притежавали онези френски царе, които са лекували чрез докосване с ръка. Някой хирогномици са считали тази ръка като изключително наследство на благородните и в този смисъл се отбелязва като „main de race“, понеже се отклонява донякъде от чисто психическата ръка. В по-раншните времена, когато с благородния произход по често от днес биваше свързано и благородно чувство, расовата ръка („main de race“) може редовно да е замествала психическата ръка. В днешно време, обаче, на материализъм и егоизъм такива ръце се срещат все по-рядко.

Впрочем, заблуждение е да се мисли, че тази ръка е свойствена само на благородните. Тя не е предимство на рождението, а е свързана с интелектуални и морални предимства.

Че такива морални качества не са свойствени само на хора от благороден произход, в това никой не ще се съмнява, обаче, трябва да се признае, че дългогодишното въздържане от физическа работа може да влияе облагородително върху ръцете на принадлежащите към висшите класи хора. За окултиста е ясно, че това усъвършенстване не може да се припише само на физически причини. И тази форма се среща, следователно, и у низшите народни класи, както и у висшите.

ж) Смесен тип

Най-често се срещат ръце от смесен тип. Такава ръка може да има признаците само на два или пък на много от описаните типове. И често е много мъчно да се разграничат съединените в тази смесена форма признаци и се определи тяхното значение. Много лесно може напр. една конусовидна елементарна ръка да се вземе за артистическа, или една високо развита артистическа, за психическа, или пък една философска — за полезна ръка и обратно.

Но, понеже чистите типове се срещат твърде рядко, съставляват един вид изключения, а смесените са правило, много е важно, да можем да ги различаваме на пръв поглед. За да се постигне това, необходимо е особено упражнение и дълга практика.

При разглеждането на ръцете трябва да внимаваме да се изтъкнат отделните признаци, характеристични за шестте описани типа, иначе тълкуването може да бъде погрешно.

Колкото се отнася до качествата, които ни отгатва смесената ръка, тук важи правилото, че те трябва да се дирят между онези два или повече типа, чиито елементи са изразени в респективната ръка.

Според преобладаващите признаци, в смесената ръка се явяват и характерните качества на отделните типове

Ако пък разгледаме качествата на характера и темперамента у хората, ще ни стане ясно, че покрай шестте ръчни типа по необходимост трябва да има и един среден тип. Защото, ако присъщите на отделните шест типа качества и способности биха се срещали винаги чисти, човечеството би представлявало една картина, в която има само най-ярка светлина и най-тъмна сенка, без многобройните преходи, които представлява истинският живот.

Изобщо на притежателите на смесения тип ръце трябва да бъдат свойствени познания от смесен вид, по-средни идеи и знание, което не може да се счита за строго научно. Главно качество на такива хора е да схващат всичко по материалистичен, начин т. е. да снемат всичко на нивото на обикновеното, полезното, практичното. Според това, те клонят към онзи вид изкуства, които не се основават на вдъхновение и поезия. Те проявяват сръчност към много неща, но рядко постигат особено съвършенство, благодарение на голямото си равнодушие, което им е присъщо.

Хора с несмесена ръка имат повече силен, отколкото всестранен интелект, когато у тези със смесената е обратното. Разговарянето с първите е поучително, а с вторите само забавно. Една добра възпитателна метода би допринесла много за отстранение на недостатъците на този тип хора. Да вземем за пример на смесена ръка най-първо една артистично-елементарна ръка.

Такава ръка (сравни фиг. 59) се отличава с по-голяма дебелина и по-слаба гъвкавост, отколкото чисто артистическата, но не притежава особената коравина и прекомерна големина и плътност на елементарната, пръстите й са все още големи и обикновено съвсем възловати; също и палецът е голям.Грубите линии и нехубавото впечатление, което правят тези ръце, отгатват един интелект, посветен на съвсем обикновени неща.

Притежателят на такъв тип ръце проявява некрасиви качества, преди всичко егоизъм и алчност.Тези ръце се отварят трудно, а се затварят леко. Широки и къси, те са приспособени по-добре да хващат и задържат, отколкото да отпущат.

Алчност със страст към удоволствия и чувственост, това са отличителните ка чества на този тип, елементарно-артистически.

Такива хора са способни за търговия и печалби, а немат никакъв талант за индустрия, почиваща на научни основи.

Те са алчни за пари, и то да ги имат за удоволствие, каквото им създава спечелването на богатства, и подчиняват на това всичките си стремежи и желания, освен удоволствията, които не им струват нищо или им струват много малко. Следователно, те са повече алчни, отколкото скъперници.

По навик и от страх те ще бъдат добри граждани, но не от вътрешно морално влечение. Не може да им се отрича известна мера от смелост, но те ще я проявят там, където може да им докара полза.

У тях не бива да търсим остър ум, но те са достатъчно хитри. Те са привидно кротки и твърди, сами, обаче, не търпят никакъв натиск освен този, който им донася полза.

Чувство за изкуството нямат, но преструвката е тяхно качество. Те проявяват и упорство и своенравие, щом чрез него могат да си докарат полза.

Всички тези качества се усилват повече, ако пръстите са ъглести.

Съвсем друга картина представлява онзи тип, който се състои от едно смешение от елементарна и психическа ръка. Притежателите на такива ръце имат богати душевни дарби, но в материалните си интереси са безпомощни като деца. Те са скромни и щастливи, ако са пощадени от всичко, което има връзка с търговия и индустрия.

Те се удивяват на Създателя в Неговите възвишени дела, радват се на високите дарби на природата, въодушевяват се от поезията на старите творения. Това, което за другите е лукс и добро живеене, у тях се замества със съзерцание и спокойствие.

Друга смес от два различни типа виждаме във фигура 60. Това е ръката на холеричния човек Фигура 61 ни представлява ръката на човек индолентен, нищо не казващ, със съвсем неизразени наклонности и инстинкти.

Би ни завело много далеко, ако бихме поискали да разглеждаме тук всичките възможни смесения на ръчни типове. Всеки, обаче, може лесно да си състави по-нататъшни комбинации и чрез упражнение да постигне сполучливи характеристики.

До тук разгледаните типове важат, наистина, за всяка възраст и всеки пол, обаче не са безинтересни хирогномическите наблюдения и по-специално на детската, женската и мъжката ръка. Тези наблюдения ще спестят на неопитния хирогном доста заблуждения и ще го предвардят от доста грешки.

(Следва)

[Ани]

астрология

К. А. Либра.

ПЛАНЕТИТЕ

(Продължение от кн. VIII)

Меркурий ()

Меркурий е изразът на всички планети взети вкупом, и за това го наричат хвъркатия пратеник на боговете. Думата „богове“ тук означава планетните духове. Халдейското им име е небо, което значи знание, същото значение имат и еврейското, египетското и гръцкото название. Думата небо намираме и в много исторически имена: Небукаднезар, Набополасер и пр. То означава още и мощ, сила, затова и много вавилонски царе са се наричали така.

Меркурий е богът на крадците и търговците. Това наистина не е ласкателно за последните да бъдат в същата рубрика с първите, да имат общ бог. Боята на Меркурий е жълта, бележката му е Е. По-рано името му е било Хермес. Символът му е Кадуцей (жезъл, около който са увити две змии, гледащи в огледало). Богът Меркурий винаги се представя с този символ. Той владее мислителния център на мозъка, паметта, речта, носовите крила, дробовете, нервите, ръцете и краката. Неговите болести са афекти на тези органи, напр. дефекти на говора (заекване), пресилване на гърлото, нервно кашляне и пр.

Понеже се намира много близо до слънцето, Меркурий, гледан от земята, никога не се отдалечава от слънцето повече от 28° и затова може да образува с него само няколко аспекта.

След луната Меркурий е най-бърз в своето движение. Средната му скорост е 59' 8“ за 24 часа, но може да достигне скорост от 1° 40' за 24 часа. Той изминава приблизително в 27 дни пътя си (R). Обемът му е ¹/₂₀ от този на земята. Гъстотата му е 1.26.

Той по природа е колеблив, променлив, студен и сух. Чрез силната позиция в хороскопа той упражнява влияние върху структурата на тялото и характера, тялото прави възслабо и гъвко, дълги ръце, тясно и дълго лице, тънък, издаден и често остър нос, коса и брада черна и тънка, движение и ход бързи, чело добре развито, а с това и органът на мисленето.

Неговото влияние създава мъже на литературата и на точните науки; те са твърде възприемчиви, бързи и остро умни в аргументирането, а често и добри оратори и писатели. Недостатъците, които причинява Меркурий, са: егоизъм, своенравие и самохвалство. Този последният недостатък може да се изрази с тези думи: „Бог знае всичко, но един нехармоничен меркуров тип знае всичко по-добре“.

Както луната, взема боята на знака, в който е поставен, напр., в огнения знак той прави мисленето остро и навременно, във въздушния знак и идеалистично и художническо, в е проницателен и художнически ум, в прави човека заядлив и по настроения, и т. н.

По-нататък зависи от аспектите, които получава от другите планети. Всеки аспект на благоприятен и докарва дарба за лесно приспособяване, но лошите аспекти докарват същевременно и голямо непостоянство и мъчнотия в концентриране на мислите. Един добър аспект на Сатурн прави ума способен за концентрация и за вдълбочителни научни занятия изобщо. Сатурн не обича бързането и повърхностната работа. Един добър аспект на дава вкус и любов към изкуството и към всичко елегантно и хубаво, но в някой случаи — чувственост и повърхно схващане. Един добър аспект на дава смелост, самоувереност, предприемчивост, готовност, любов към аргументиране и сила за преодоляване на препятствията, когато напр. един лош аспект на докарва противното, а именно липса на кураж и самоувереност, липса на енергия, страхливост, стеснителност и пр.

Един добър аспект на [] прави ума оригинален, изобретателен, интуитивен, във всичко различен от обикновеното, всекидневното. Под това влияние характерът може да се види странен и непонятен, но оригинален и във всеки случай интересен. Такива хора са врагове на всичко делнично, на всяко имитиране. Един добър аспект на при по-низко развити индивиди ще докара особена наклонност към бленуване, разсеяност в мисленето, на по-високо развитите индивиди ще дарува високо развито художествено чувство, една дарба да се отгатват тайните на природата, с други думи, да виждат онова, което за мнозина не съществува, да мислят гениално, да разбират метафизичното. За да се убедим в тези влияния на Нептун, достатъчно е да проучим хороскопите на Шелей, Китс, Лисит, Рубенщайн, Рудолф Щайнер и др.

От околната среда на новороденото дете Меркурий представлява в хороскопа по-младите братя и сестри.

За действието на Меркурий в разните знакове ще се говори по-сетне.

Меркурий (Хермес) е бил син на Юпитера (Зевса) и на Майа (богиня). Представляват го като посланик на боговете и като божи син, у него се проявява голямо неспокойство, лъжливост, Остроумие и крадливост. Той напр. открадва 50 говеда, но тъй ловко излъгва, че Аполон избухва в смях. Като бог на пастирите, представят го да води или носи един овен. На краката си той има крила и на главата си касторена шапка.

Венера ()

Така наречената хубавица, гръцката Афродита, у финикийците се нарича Астарта, у вавилоняните Нана, у асирийциге Исктар, у евреите Асторет. Заврьщането па изгонената Исктар от царството на Хадес на земята, това е асирийският символ на идещата пролет.

Влиянието на Венера е добро. След Юпитер тя е най-големият ни благодетел. Нейният тон е А, а боята и жълто-синйо От старите е наричана още: Астарта, Афродита, Фрейя, Лакшми (жената на Вишну). Тя е била богинята на брака, на любовта и на хубостта. Известна е и под името Луцифер и Хеспер. Венера била жена на Вулкан.

Тя владее над утеруса, половите органи, овариите, шията, евстахиевата тръба, кръвоносните съдове, гърдите, бъбреците и челюстите, а нейните болести са в повечето случаи последица от извънмерна чувственост.

В хороскопа тя представлява по-старата сестра, жената, майката, любовницата. Средната й скорост достига 59' 8“, следователно, еднакво със слънцето и Меркурий. На големина е почти еднаква със земята. Тя се движи през течението на 42 деня назад и изглежда неподвижна 2 дена, когато движението й преминава в обратно направление напред. Най-голямата й скорост е 1° 20' за 24 часа. Гъстотата на Венера е = 0.92.

Нейната природа е женствена, влажна и студена. Когато Венера заеме силна позиция в хороскопа, това води към по-ранно влечение към другия пол, към любов спрямо всичко хубаво и хармонично, но същевременно и към удоволствия и задоволяване на всичко чувствено, Последното качество остава преобладавате, додето влиянието на Венера се пречисти чрез Юпитер и Сатурн. Марс (страст), другият полюс на Венера, трябва да бъде победен, за да се прояви във всичката си чистота и хубост деликатното действие на Венера.

Ние можем, следователно, да различаваме два типа на Венера: висшият, който дири хубостта, идеалистичният, и низшият, типът, който дири чувствена наслада.

Венера дава една доста къса, изпълнена фигура с пълно и кръгло лице, бляскави, мили очи, трапчинки в бузите и брадичката, приятен глас. Доброто й влияние прави новородения любезен, услужлив, човеколюбив, художнически настроен, но, при силно афектиране, безгрижен и чувствен. Последното става под влиянието на Марс. Следователно, всеки аспект на Марс, пък и на Уран, трябва да считаме за неблагоприятен, понеже последната планета винаги дава на наклонностите на Венера особени нюанси.

Лошо аспектиране в мъжки хороскоп означава, че новороденият няма за дълго да се спогажда с другия пол. Същото е означено и в женския хороскоп, където Марс (противният полюс на ) е зле аспектиран. При добри аспекти може изобщо да се приеме противното.

В митологията Венера се представлява ту съвсем гола, ту обвита в морско-зелен воал (като родена от морска пяна); в повечето случаи тя е придружена от лебеди и гълъби и от сина си Амур (Купидон). Афродита се споменува обикновено в свръзка с раздялата от пролетната природа и това се символизира в легендата за Афродита и Адонис.

Марс ()

Марс бил бог на войната и лова. Той бил син на Юпитер и на Юна, бил много почитан в римската империя, Представляват го като строен мъж с шлем и щит, често в бойна колесница, направляван от богинята на войната Белона и теглен от два коня.

Марс е бог на борбата, бог на силата. В библията Марс се символизира чрез дявола.

Марс управлява лицето, жлъчката, вкуса, лявото ухо, половите органи и мускулната система и причинява в тези части заболявания,

Болестите му са заразителни, като треска, пришки, остри циреи и пр. Марс поставя свой отпечатък върху своите деца, за да ги отличава.

В хороскопа Марс представлява по старите братя, а в женски хороскоп — съпругът.

На гръцки се именува още Арес, египетски Артес, санскритски Авахоек. Бележката му е Г., боята му червена (тъмната Марсово-червена). Диаметърът му е 5000 мили., когато диаметърът на земята е 7,926 мили. Обиколката му през 12 те знака = 20 месеца средно. Гъстотата на Марс е 0.45. Марс има две Луни. (Много малката планета Ерос, която се намира между земята и Марс, не се взема под внимание. Нейното влияние е неизвестно. Някои я причисляват към астероидите, обаче, тя се намира на друго място).

Естеството на Марс е лошо, горещо и сухо, холерично и огнено. Изобщо Марс владее над животното царство, а в човека над животинските наклонности и качества. При силна позиция в хороскопа той създава сухо тяло, със силни мускули, високо, с мършава глава, отгоре на темето разширена. Брадичката е остра. Костната система е силно развита. Марс често дава червена или светло-руса, къдрава коса, особено в асцендентите.

Характерът е охотник за борба, смел, великодушен, възбудителен, от време на време буен. Марсовият тип не се плаши от нищо, а чрез силните влечения, които го карат да действа, и чрез своята силна воля, той обикновено успява в своите предприятия. Където не успява, там причината лежи в голямата му бързина и прекалена ревност, чрез които работата му често се уврежда.

По-низшият Марсов тип, особено при силно размътване на Марс, е много опасен, често жесток, предател и винаги груб. Ако и Сатурн съдейства в това направление на Марс (или му противодейства), тогава имаме един пълен тип на бандит или разбойник, убиец.

При по-високо развито его Марс не се проявява по същия начин, но той не ще пропусне при силна позиция в хороскопа да наложи своя отпечатък на личността във формата на импулсивност, буйност, чувственост и пр. Занятието на онези, които попаднат под влиянието на Марс, е занимание с желязо и остри инструменти или с люти течности, напр. металоработници, ковачи, огняри, касапи, бръснари, дърводелци, войници и всички други, които имат работа с военни работи, хирурзи, химици, зъбни лекари.

Марс е син на Зевса и на Юна. Като бог на войната той символизира особено силата, храбростта и смелостта. Изображават го като млад, силен герой, или гол, или напълно въоръжен с шлем на къса, гъста коса, с малка уста и дълбоко хлътнали очи. Той е въоръжен с копие и щит, В неговата среда има спор, борба и несъгласие и затова боговете го избягват. Марс = март, априлски бури, ноемврийски проливни дъждове. В двата случая Марс е владетел в знака, в който се намира слънцето.

(Следва).

[Ани]

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Факти и доказателства за силата и

еволюцията на човешката душа

Случаи от прераждане

Те са много, но неотдавна такива са съобщени и от италианския лекар Камело Самона, доктор по медицината н правото, които идат да потвърдят възможността за един човешки индивид да се превъплътява повече пъти. Той пише в Filosofia delle Scienza следното: „На 15. март 1910 г. малката ми щерка Александрина, след тежко боледуване от менингит, почина на 5-годишна възраст. Болките ми бяха безгранични, жена ми изглеждаше, че ще си изгуби ума от скръб. След три дена жена ми една нощ видяла на сън малката покойница тъкмо такава каквато изглеждаше приживе, и я чула да й казва: „мамо, не плачи: аз не съм те оставила, аз съм още при тебе. Видиш ли. аз пак ще стана малка“. В това време тя се превърнала в малко ембрио, като прибавила: „ти сега трябва да почнеш отново да страдаш за мене!“ Същият сън след три деня се повторил с най-голяма точност.

Една приятелка па жена ми беше й. казала, че този сън трябва да се вземе като едно лично изявление на детето. Нещастната жена, въпреки това, продължаваше да не вярва, че детето ще й се върне отново, особено пък като знаеше, че наскоро преди това тя бе пометнала и във връзка с това прекарала такива боледувания. които я карали да вярва, че тя въобще няма повече да зачене.

Един ден, като плачеше жена ми отчаяно, внезапно на вратата на салона се чуха три остри почуквания, като че някой, който иска да влезе, почука три пъти. Трите ни момчета, които бяха в стаята и също така чуха почукването, отвориха вратата и извикаха: „влез, лельо Катерино!“ Но никой не влезе и салонът, към който водеше вратата, на която се чукаше, беше празен и тъмен. Впечатлението от тази случка беше много по-чувствително, защото жена ми в това време беше в едно особено състояние на отчаяние.

Още същата вечер решихме да направим един сеанс, които после продължавахме методично цели три месеца.

Участваха жена ми, тъща ми и аз, а понякога и най-голямото ни момче. Още от първото заседание ние имахме работа с две невидими същества, от които едното се обяви за нашата дъщеря Александрина, другото една мия сестра, Джанина, която отдавна беше починала на 15 годишна възрасти и сега, както сама каза, била станала ръководителка на малката Александрина. Последната (Александрина) се изразяваше все тъй детински както правеше това приживе, когато другата, сестра ми, се изразяваше винаги коректно и интелигентно и много често вземаше думата, било за да поясни казаното от Александрина, която не винаги разбирахме, било за да придумва жена ми да вярва на думите на малката щерка. В първото заседание Александрина каза, че тя се е явила на сън на майка си и тя е чукала на вратата на салона, за да обяви своето присъствие, та по този начин да утеши майка си. Тя прибавя още следните думи: „мила мамичко, не плачи вече: аз скоро ще се опитам да се явя пак на света, Преди Коледа ще бъда при вас“. Поcле продължи: „мили татко, аз пак ще дойда! Кажете това и на другите роднини и на леля Катерина, че аз ще дойда пак преди Коледа“ Тези съобщения продължиха три месеца с малки промени и се състояха в непрестанното обявяване, че детето ще се повърне в обятията на майка си. Тези съобщения свършваха винаги с думите: „аз ви напускам сега. Леля Джанина иска да спя“. И още отначало малката ни заяви, че ще се сношава с нас около 3 месеци и тогава все повече ще се обвива в материя и ще изпадне в пълен сън.

Ha 10 април жена ми за първи път подозря началото на бременността. На 4 май чрез малкото същество ни се съобщи в сеанс едно ново събитие. Ние се намирахме тогава във Венетрио (провинция Месина). Малката каза: „мамо, друга е в тебе“. И като не разбрахме, какво искаше да ни каже малката, дойде ни тогава на помощ другото невидимо същество, Джанина, със следните думи: „детето не се лъже. Само че не може да се изрази добре. Друго едно същество, което също иска да се върне на земята витае около тебе“. От този ден насетне Александрина уверяваше постоянно, че ще се върне на земята, придружена от една малка сестра, и до колкото можеше да се заключава от изразите й, тя се радваше много за това. Всичко това, обаче, далеко не можеше да ободри и утеши жена ми. То по-скоро увеличи съмнението й и неизвестността й така. че тя след това ново и странно звучащо съобщение още повече вярваше, че всичко ще се свърши с едно голямо разочарование, и наистина, възможно ли бе да има жена ми близнета, когато такъв случай не е имало нито в нейния, нито в моя род? И тези близнета не могли да бъдат нито две момчета, нито момче и момиче, трябвало да бъдат две момичета! Просто невероятно! И така до петия месец на бременността си жена ми въпреки хубавите пророчества живееше в сълза, постоянно неверие, душевни мъки, макар че малкото невидимо същество в своите последни изявления беше я заклело да бъде спокойна, като прибави: „внимавай, мамо, ако продължавани, все тъп да живееш в скръб, ние и двете ще добием слаби тела“. На съмнението, което изказа жена ми за възможността да се върне Александрина в такова тяло, каквото е било първото, веднага отговори Джанина: „и това ще бъде, Аделе. Детето ще се роди също такова, каквото е било първото, по-скоро ще бъде дори малко по-хубаво“. В петия месец г-жа Самона била прегледана от лекаря д-р Виченто Кордаро, който изказали мнение, че тя е бременна с близнета, но с положителност той още не могъл да твърди това.

Малко преди края на седмия месец имало голяма тревога Г-жа с. получила едно известие, което много силно я развълнували. Тя почувствала болки в кръста и се появили симптоми на преждевременно освобождение от бременност, в какъвто случаи се раждат деца, неспособни да живеят. Против всяко очакване, обаче, опасността пак преминала. Д-р Самона се върнал с жена си в Палермо, където тя била прегледана от прочутия професор Джиглио, който констатирал с положителност двойната бременност. Разбира се, че трябвало да се дочака потвърждението и на други интересни факти, а именно, от какъв пол са близнаците и да ли едното действително ще прилича физически и психически на малката Александрина.

Предсказването за пола наистина се потвърдило. На 22 ноември 1910 г. сутринта се родили две момичетата. За да се констатира, обаче, подобието на едно от децата с малката покойница Александрина, трябваше да се почака, додето децата се поразвият повече. Забелязало се, обаче, още от начало, че предричането ще се изпълни. Двете близнета още отначало не си приличали по между си, напротив те дори били съвсем нееднакви по конструкция на тялото, по боята на лицето и но външния израз. По-малкото от двете изглеждало като точно копие на малката Александрина, когато се родила и, което е по-чудно, малкото копие се родило с три физически симптома: хиперемия (кръвясване) на лявото око, себорае (мазно течение) на дясното ухо и лека асиметрия на лицето, точно същите симптоми, с които се била родила и малката Александрина.

Това късо съобщение на д-р Самона от януари 1911 год. се последвало от различни други потвърждения. Г-жа Гардини, сестра на д-р Самона, съобщава, че била известена за съновидението на братовата си жена и твърди, че двете близнета наистина не си приличат помежду си, а едното действително съвсем прилича на покойната Александрина. Редица други познати и роднини потвърждават, че са знаели за съновидението и предсказанието няколко месеца преди да се родят близнетата.

Това е било, както се каза, в началото на 1911 година. Две и половина години по-късно д-р Самона пише за същия случай следното:

„Съобщеното от мене в „Filosofia delie Scienza“, моите близначета е възбудило интерес на всякъде между образования свят; това се вижда от отправените писма до поменатото списание и до мене. Като продължавам моите съобщения, налага ми се известна отговорност, защото аз не съм тъй надменен да мисля, че притежавам такава наблюдателна способност, каквато е абсолютно необходима, за да се изследвате факти, чиято важност се мери с големи и всеобщи интереси, които предизвиках.

Боя се поради това и смятам за твърде възможно, че съм пропуснали и незабелязал неща, които, може би, са тъкмо важни, а пък съм споменали неща, които съвсем не са интересни. Моето качество, обаче, на баща, по силата на което аз винаги съм имал децата около себе си и поради което всичко отнасящо се до малката покойница ми е добре познато, ме прави единствения възможен наблюдател и свидетел на всички тези неща.

Тук, обаче, искам да изтъкна една точка, а именно, че моето качество на баща съвсем не ме е лишило от спокойствието за наблюдение, както някой, може би, биха могли да помислите. Защото аз винаги съм се старал да бъда обективен и да не се увличам от априорни теории и от чувства. Както казах, в такива случаи е необходимо да се чака да измине известно време, та тогава да се систематизирате наблюденията. Днес, две години и седем месеца след рождението на близнаците, аз мога вече да говоря за наблюдения. които заслужват известно внимание. Никой, обаче, да не мисли, че се касае за сензационни неща, подобно нищо не се е случило. Направените от мене наблюдения дават сериозен материал за мислене.

Телесното различие у двете близначета си остана трайно. Сега изпъкна и психическо различие. Това различие е важно, защото то пък изтъква приличието на сегашната Александрина с покойната Александрина (едното близначе получило името Александрина) и отблъсва предположението, че това подобие може да се дължи на сужетивното влияние на майката върху физическото и морално развитие на сегашната Александрина,

В всеки случай аз ще изложа само фактите, без да изказвам собствено мнение или да тълкувам. като ще остава на самите четци сами да си правят разсъждения и заключения.

Сегашната Александрина имаше още отначало голямо подобие с покойната, по сега това подобие се изразява все повече в развиващата й се психика. От както почнаха да влизат в сношение с външния свят, двете близначета проявиха две различни духовни направления.

Всяко тръгна но свой път и сега имаме две съвсем различни натури. За малката Мария Паче (тъй се казва второто близначе) няма да говоря в подробности, защото колкото и да е интересно изобщо физическото различие между двете деца. подробностите не представляват, особен интерес. Ще говоря за психиката на сегашната Александрина. В противоположност на Мария Паче, Александрина е изобщо спокойна. Спокойствието се проявява и в нейните нежни обръщения, които, впрочем, са твърде мили. Една от отличителните й черти е тази - да се занимава цял ден. Когато й се удаде да намери някъде долните си дрехи, тя може по цели часове да се занимава с тях, като ги оглежда и сгъва с малките си ръчички и ги нарежда по свое схващане върху някой стол или в някой шкаф. Ако не може да прави това, тя си убива времето, облегната на стола, върху който поставя някой предмет и си играе с него, като си говори тихичко. С този вид забавление тя може да продължи много време, без да се умори.

Разбира се. че при този вид занимание тя не дотегва никому, защото сама се забавлява, когато Мария Паче, която е жива. пъргава и бъбрива, не се спира на едно занятие, често чувства нужда от общение с други хора, когато иска да се забавлява. Това спокойствие и този начин на забава и занимание съставляваха отличителни черти и на покойната Александрина.

Мария Паче обича, без съмнение, майка си твърде много и често приближава до нея да й се гали и да я целуна, но тези бурни прояви на обич не траят дълго; тя много бързо почувства потребности да се отдалечи и да се върне пак при играта си. Александрина, която също тъй често дири майка си, е много по-спокойна в проявяването на обичта си, но не и по-хладна. Нейните нежности са кротки и грациозни и като се хване о майка си, тя дълго не иска да се отдели от нея. Само в такива случаи отстъпва у нея влечението да се уединява и занимава сама. Ако в такъв случай майка й поиска да я остави, за да си гледа работата, тя плаче.

Много интересно е да се наблюдават), различното държане на двете малки момичета. когато напр. им се позволи да влизат в салона при гостите. Мария Паче върви направо и без колебание подава всекиму ръка, разточително дава целувки и разговаря, а Александрина веднага бърза да си скрие насълзените очички в коленете на майка си. След няколко минути, обаче, сцената се променя. Мария е вече уморена от забава с хората и иска да си отиде, а Александрина, която между другото е свикнала с новите хора, не иска вече да си отиде и, седейки на коленете да маяка си, слуша внимателно, какво се говори, като че я интересува разговора. Във всичко това Александрина прилича напълно на починалата си едноименна сестричка. И по други специални характерни черти детето приличаше на сестричката си.

Около вилата, в която живеем, владее голяма тишина. Тя е доста отдалечена от града, така че шумът, когато в близко съседство минават кола, се чувства неприятно. Трополенето на колата плаши твърде много Александрина. Детето всеки път, когато чуе колата, тича при майка си и се крие у нея като казва: „Александрина е уплашена“. Същите думи и то пак в трети лице казваше в такива случаи и покойната Александрина. Сегашната Александрина също така както първата се страхува, когато види бръснаря да иде при мене. От този страх не страда Мария.

Сегашната Александрина не обича много куклите си, тя предпочита да играе с деца от своята възраст, както правеше това и другата. Също така тя обича да й са чисти ръцете, и ако ги оцапа, иска веднага да й ги умият. Тя се отвращава от сиренето.

Първата Александрина умря, без да можем да я отвикнем от левичарството, въпреки големите ни старания да поправим този недостатък. Сегашната Александрина има същия недостатък. Никое от другите ми деца не е левичар, в това число и Мария Паче.

В стаята на братчетата има един шкаф, в който си поставят обущата. Сегашната Александрина обича, както нравеше това и другата, да отваря шкафа, да изважда обущата п да си играе с тях, дори по същия начин да обува една обувка, която естествено е много голяма за нейния крак, и да ходи из стаята.

Най-сетне, нека спомена още една твърде интересна черта, която сестра ми беше забелязала у първата Александрина и не смееше да я споменува от страх да я не внуши на сегашната. Първата беше починала на двегодишната си възраст на шега да извърта имената. Наместо Ангелина казваше напр. Ангелана или Ангелона, вместо Катерина — Катерана или Катерона. Никой от нас не обърна тогава внимание на това. Сестра ми Катерина откри същата черга н у сегашната Александрина и то в същата възраст. Тя ни обърна вниманието върху това.

Ни една от тези черти не се забелязваха у Мария.

Който не е познавал тези две Александрини, не ги е наблюдавал от близо, не би могъл да намери пълното подобие, а то е толкова пълно, че животът на двете изглежда като един кинематографически филм, който се развива два пъти едно след друго пред очите ни. Това подобие е трудни да се обясни със случайност или с наследственост, особено като се имат пред вид явленията, които предшестваха рождението на двете близначета“.

Това са най-новите съобщения на Д-р Самона. Явно е, че тук имаме повторно превъплътяване на една душа, макар че Самона в своята крайна предпазливост не го казва нарочно. Трябва да чакаме, у момичето да настъпи в една възраст момент, когато то ще си спомни нещо за по-предишното си съществуване. Когато настъпи този момент, тогава ще стане ясно за онези, които отхвърлят мисълта за превъплътяването, било защото не могат да го обяснят с днешната академическа психология или защото са фанатизирани монисти и противници на всякаква метафизика.

За окултиста мисълта за повтаряното преживяване на земята е основна истина. Понеже не всички четци са убедени окултисти, трябва да подчертаем тука, че интервалите между един и друг земен живот па една душа може да бъдат и цели векове. Доказателствата за това са още твърде оскъдни. Но доста много доказателства имаме за бързо превъплътяване на душите на рано починали деца. Такъв е и случаят, за който ни съобщава Д-р Самона.

Предсказания за 1914 година.

Всяка година излизат двата английски астрологически алманаха от Рафаел и Задкил.

Те съдържат за 1914 год. редица предсказания, основани на звездните констелации в началото на четирите тримесечия, на слънчевите и лунни затъмнения и други важни моменти. Особено у Задкил има много подробности, от които тук ще съобщим някои. Хороскопът за зимния четвърт от годината, начеващ от 22 декември 1913 г., показва, колкото се отнася до Германия, Австрия н Италия, Сатурн в третата къщица в опозиция срещу Меркурий в деветата, къщица, а това означава твърде лоши времена за железниците и нещастия по железниците, а също така изгубване па търговски параходи, зло време за борсата. Влошаване в отношенията към чужбина ще настъпи. Вероятна министерска променя в Англия.

Настъпването на слънцето във Видер на 21 март 1914 г., с което започва пролетната четвърт, показва рака на възхождане със слънцето и Венера поставени благоприятно в десета къщица, което е добър признак за правителството. Луната в опозиция спрямо Нептун означава народни движения и безпокойствия в Русия, Германия и Австрия. И на Балкана ще има безпокойствия в ръководителите на външната политика ще има да се борят с големи трудности.

Лятното тримесечие показва Марс във възхождане, което ще има опасно влияние върху мира в Европа, Това особено се отнася до Италия. Но и у другите велики сили военните партии що упражнят силно влияние. През август животът на разни видни личности в Европа ще се намира в опасности л един стар монарх. може да приключи своето управление. На 21 август ще има пълно слънчево затъмнение и на същото място, което е заемано от Марс на 22 юни (в Лъв, Лео. 27^о45’) при повръщането на слънцето. В Петерсбург се намират в хороскопа Марс и Венера в десета къщица. което означава, че влиянията за война и мир са еднакво силни.

Есенната четвърт започваща па 23 септември 1911 г., когато слънцето преминава във везни, знакът, които стон под Австрия, показва Марс. Това означава голяма смъртност, много разногласия, в отделните части па тази държава, лоша реколта и недоразумения с чужбина.

Ново средство за познаване престъпниците

Изкуството да се установява със сигурност личността на хора, особено когато се касае за престъпници, е достигнало голямо съвършенство и продължава да се усъвършенства. Понеже често чрез него се решават въпроси за живот и смърт, хората дирите. все по-нови и по-съвършени средства. Отпечатването па пръстите е едно от тези средства, които са принесли доста услуги. Това средство се използва не само за откриване на престъпника, но и за участието на последния в известно престъпление. Д-р Локард препоръчва в „Архив за криминална антропология“ (два по-съвършена метода, която нарича „нороскопия“. Този специалист по анатомия още по-рано е обърнал внимание на обстоятелството, не при разглеждане па отпечатъците от пръстите, когато браздите па кожата не давате, решителни признаци, може да се отиде с изследването разпределението па порите па кожата. Порите, както е известно, са дребните отвори, през кои го става отделянето на потта. Количеството им е извънредно голямо, но те са тъй неправилно разположени, че количеството им на едно и също място не е еднакво у двама хора. Д-р Локард иска във връзка с отпечатъка на пръста да използва и порите за но-сигурно разпознаване на хората. Той ги нарича „областни марки във вълнообразния образец на отпечатъците на пръста“. Те. могат да се направят особено лесно видиш чрез едно опушено стъкло, върху което се явяват като черни точки на бял фон. Тези фигури поради разнообразието им ги сравнявате, с кораловите острови. Естествено при това изследване трябва да се направи голямо увеличение, дори до 45 пъти. По този начин пък наблюдението става но трудно, но това не изменя резултата, понеже и формата и големината на порите са различни у разните хора.

Животински въглен като противоотрова

Едно домашно средство, което баварските и италианските селяни отдавна употребявате против всички възможни отравяния, е животинският въглен. Това средство е употребено наскоро с успех и в една пражка клиника. Според съобщенията на един мюнхенски вестник, то действало сполучливо против всички отравяния в стомаха, дори и против стрихнина. Животинският въглен е употребяван от китайските и индийски лекари против всички вътрешни и външни (ухапване от змия) отравяния. В Германия и особено в Бавария народът си служи често с този въглен за „изтегляне на отровата“. Първоначално са считали животинският въглен за косвено средство, един вид магическо средство против отровата.

Животинският въглен се прави от месо, кости и кръв. И трите вида притежавате качеството да абсорбирате, да изсмуквате намиращите се в разтвор отровни субстанции, а също така газове и пари. Силата за поглъщане е при различните въглени различна.

Когато отровата стигне в стомаха, животинският въглен я „привлича“, поглъща п по този начин я прави безвредна. Най-сполучливо действа против отровата въгленът от кръв. Този въглен може да направи безвредни стрихнина, атропина, морфина, кокаина, а също така и арсеника, хлора, оловото, медта, цинковата сол и пр.

За да може да противодейства успешно, въгленът трябва да се употреби, преди отровата да се е разложила и да е влязла в кръвообращението на организма. Когато отровата достигне в стомаха съвсем разтворена, нейното смъртоносно действие тъй бързо настъпва, че обикновено е много късно да се противодейства. Отравянето с гъби настъпва обикновено след няколко часа, понеже отровните части се разлагат и преминавате в кръвта много бавно. Затова въгленът, употребени навреме, може да помогне много, понеже ще погълне по-голямата част от отровата.

Животинският въглен може да се употреби и при отравяния, произтичащи от бактерии или токсини, напр. при отравяне от развалено месо, риба и пр.

Магията в услуга на полицията

Както съобщава списанието „Calcutta Review“, индиецът Ченда Митра знаел няколко магически средства за откриване на кражбите. На една англичанка, която е живяла в Кашмир, се откраднали различни неща. Повикания за случая полицай си послужил с магьосничество за откриване на кражбата. Медиумът му бил един чайник. Госпожа Морисон, тъй се казвала англичанката, разказвала, че магьосникът взел няколко листчета, на които били написани имената на слугите й, навил ги и ги поставил последователно в тръбата на чайника, като казал, че чайникът ще извърши останалото и през това време пял една тайнствена песен. При две листчета чайникът не се помръднал, при третото се завъртял на кръг и паднал от ръцете на полицая. При четвъртото листче станало същото. При петото чайникът останал неподвижен. „На двете подозрителни листчета стоят имената на крадците!“ казал полицаят. Госпожа Морисон уверява, че опитът се повторил и резултатът бил същия. За откриване на крадеца били повикани трима индуси, които донесли един бронзови съд и два намазани с масло бамбукови пръти. Тогава довели всички слуги на окрадената, тримата индуси се окъпали и, както били мокри, се изправили отдясно и отляво на бронзовия съд. Двама от слугите трябвало да вземат бамбуковите пръти, а старшият на индусите почнал да рецитира санскритски стихове. След около десет минути той казал: „тук ли си? тогава стани!“ За голямо удивление на всички присъстващи, двата бамбукови пръта се изправили и се наклонили един към друг. „Ако ми се подчиняваш, тогава тръгни!“ казал магьосникът. Веднага двата пръта се завъртели около себе си и се задвижили напред, тъй бързо, че двамата слуги с мъка могли да вървят с тях. Прътовете преминали над главите на всички други слуги и стигнали до вратата, където се спрели. Когато отворили вратата, видели зад нея един млад индиец и прътовете веднага се задвижили право към него. „Този е виновникът“ - казал магьосникът, „той е откраднал парите.“

Връщане на духовете

Известният, журналист Стид, загинал при потъването на големия параход „Титаник“, разказва в своята книга „След смъртта“: „има три неща, които винаги се установяват: първо, че чрез смъртта не се прекъсва нашето духовно съзнание. Преминалите в света на духовете дори твърдят, че били останали без промяна същите, тъй че често е твърде трудно да им се обясни, каква промяна е станала в тях с умирането на тялото. Второ, че времето на духовното растене и по-нататъшно изпитание с настъпването на смъртта не се завършва, както не се завършва животът с напускането на училището или при друг подобен случай.

Околната среда се променяла, но принципът на процеса, на безкрайното развитие, което води все към по-нататъшно облагородяване, си остава принципи на живота.

Трето, не само че е възможно, а е и позволено и наша длъжност да продължаваме да се сношаваме с нашите скъпи предшественици“.