Jump to content

Всемирна летопис, год. 2, брой 03


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 2, Брой 3

(февруари-март 1921 г.)

1. Пред новата епоха - Развитието на народите . Идването на шестата раса. От X. X. X.

2. Нова Естетика: 1) Из „Трепети на една душа“ (сонети), от Ив. Толев: I При Него. II. Възход. III. Cor cordium. IV. Веригите. 2. Поздрав от гората, разказ от П Списаревски.

3. П. Любимов. Българската православна църква (по случай църковния събор).

4. Д-р Алта, проф. в Сорбоната. Последната дума на материята.

5. Мистицизъм. Мистицизмът в бившия руски дворец (край): Разпутин.

6. Пр. Мълфор. Безсмъртието на плътта.

7. Норман. Хипнотизъм и окултизъм (край)

8. Психография или фотография на мислите, от Фр. Феерхов (продължение).

9. Физиогномия. Носът, като синтез на лицето, е главна характеристика на човека, която душат формира

10. Кабала (наука за Бога, вселената и човека): елементите на Кабалата, изложени в десет уроци, от Елифас Леви.

11. Проф. Нестлер. Хирогномия (продължение).

12. Астрономия. I. Нова звезда. II. Нова планета зад Нептун.

13. Окултна хигиена и медицина: церителят Джон Аудней (брат Изаха), с две илюстрации.

14. Алхимия: Великото терапевтическо дело на алхимиците и принципите на хомеопатията, от Д-р Р. Аланди.

15. Астрология. Уран и Нептун.

16. Духовна опитност. I. Христово явление в задгробния свят. II. Привързаност към имота. III. Хиромантия. IV. Предсказания на сън. V. Мирът предсказан. VI. Знамение и VII. Материализация.

17. Книжнина.

18. Разни вести: I. Животът и смъртта (биофизиологически изследвания от проф. Боз) и II. 25-годишнината от откритието на Рентген

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРЕД НОВАТА ЕПОХА

Развитието на народите - Идването на шестата раса

Управниците и ръководителите на съвременните народи, като не знаят законите, които регулират развитието им, влияят се от случайни настроения и временни интереси, за да насочват своята обществена и политическа дейност. Те нито за един момент не са си задали за задача да проникнат дълбоко в тия биологически закони и да се съобразяват неуклонно с тях в нареждането на социалния и културен живот на всеки народ. И за това виждаме всички европейски народи да се лутат в разни направления и да прахосват своята материална и духовна енергия почти безполезно. Казано на друг език, местността, в която живеят всички народи в Европа, е станала много нездравословна, мочурлива. И методите на живота им са нецелесъобразни. Приложението на тия методи не дава никакъв практически разултат. В това отношение народите приличат на ония отделни личности, които отлагат постоянно изплащането на своите дългове и последните от година на година се увеличават. Постига ли се целта с това? - не, защото така дълговете стават непоносими и неизплатими.
Единственият образец, по който трябва да се ръководят всички и народите, и управниците им, и отделните индивиди, е образеца на природата. Трябва да наблюдаваме най-внимателно, как тя прилага законите на органическото развитие и методите си, как дава място на всички разумни същества да се явяват и работят за общо добро. За тая цел тя изисква от всекиго следните условия: 1) семето или зародишът на живота трябва да има сила в себе си, за да се прояви и 2) на това семе природата дава почвата, влагата и другите два необходими елементи - светлината и топлината. Лесно е да се разбере, че ако семето или зародишът няма сила или разумност в себе си, т.е. ако един народ или един индивид няма интелигентност в себе си, той не ще може да се прояви. След това първо условие, трябват му материални условия: земя и пространство, за да прояви своята дейност. По-нататък, за да се поддържа живота му, необходима е влагата. Светлината за орга'низма представлява ония принципи, от които всеки човек или народ се нуждае, за да се дава правилна насока на неговия ум, а топлината - това са ония благородни чувства и стремежи на неговото сърце, които подкрепени от волята, го потикват към осъществяване на възвишените цели на живота му.
Досега всички народи са се стремили да прилагат, според знанията и силата си, тия изисквания на природата. Но в своя напредък те са изопачавали външните условия и не са могли да постигнат целите си във всичката им пълнота. Така, в съчетанията, в които са се намирали, те са изпадали в положението на онова семе, което трябвало да никне и расте във водна почва, и не са давали резултат. Или пък влагата им изчезвала съвършено и тогава са живели в обратния процес - на изсъхването. Най- сетне, липсвали им светлина и топлина, и тогава става общо смразяване, всяко растене престава. Тялото или организмът на човека, или на един народ, това е почвата, в която се сее семето, влагата - това представлява материалния му живот, а светлината и топлината - това е, в широк смисъл, религията или общия духовен живот. Отнемете, на който и да е организъм едно от тия условия, които той би трябвало да използува в своята дейност, и развитието му ще престане.
Собствено, развитието е създаване на редица форми, в които животът се проявява. Всички тия форми, които съществуват в природата, са все опит, за да се подобри живота на всеки организъм. И тяхното видоизменение не се е спряло, а продължава. Следователно, ако самата природа прави своите опити в образуването и усъвършенствуването на формите, същевременно и ние трябва да следваме нейния пример. Ако една форма не ни даде най-добрия резултат, трябва да я изменим, за да получим тоя резултат. Така постъпват и всички изобретатели: и те правят постоянни опити, докато стигнат желания резултат. По същия начин се приготовляват и жилищата - като се тръгне от известна форма, съгражда се зданието - основите, стените и покрива - а след туй се започва вътрешния процес; измазва се зданието, мебелира се и неговият собственик влиза да живее в него.
И съвременната бяла раса е достигнала вече върха на своето външно, физическо развитие. Никой народ не може вече да расте. Сегашните народи могат да се смалят, но не да растат. В това тяхно вътрешно развитие трябва да се създадат, по възможност, условия за всички индивиди, за да могат да работят. Това е вътрешното им развитие: най-първо, съвременните народи трябва да определят, в какво да вървят и към каква цел да се стремят. Те са опитали вече материалната сила, опитали са богатството, опитали са и удоволствията. - С една реч, всичко, което може да се вкуси на физическото поле. те са го опитали. Няма храна, от която да не са вкусили, няма плод, който да не са яли, няма удоволствие, което да не са преживели. А законът в природата е, че тя не търпи еднообразието в прогресивна и възходяща степен. Единственото, прочее, което остава сега, то е чисто духовното развитие, усъвършенствуването силата на човешката душа. Най-възвишените и благородни чувства се намират още в латентно състояние и те трябва да се завладеят. Всички народи, общества и индивиди, всички системи, каквито и да са те, трябва да се насочат само към тая област. Ако съвременните народи не вземат тая насока, те ще бъдат заставени за това чрез изтощаване на тяхната нервна система, ще станат всички неврастеници и така ще бъдат принудени, щат-нещат, да напуснат старите понятия и стремежи, и да тръгнат в новия път. Вземете за пример един богат човек, който е свикнал да яде все пищна храна - неговата нервна система отслабва, стомахът му се изтощава, почва да повръща и не може вече да приема такава храна. Тогава той се съгласява да приеме най- простата: мляко. А с мляко се хранят само децата. Затуй и Христос е казал: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в Царството Божие". Това значи, да възприемем новото в живота, защото само малките деца знаят тайната за възприемане на новото. И всеки знае, че когато малките деца дойдат в един дом, носят радост на родителите и на всички околни, и всички ги обичат. Те носят със себе си новия живот, новия стремеж, носят със себе си непристорената любов и обич, духът на смирение и примирение.
Следователно и съвременните народи трябва да станат като децата, т.е. да се примирят с новите наредби, които природата е внесла. Те не съзират още тия наредби. Само високо развитите и чувствителни души могат да схващат това ново, което влиза в живота, тъй както ранобудните пойни лтички и нежните цветенца схващат приближаването на пролетта: едните със своите мелодични песни, с които посрещат изгрева на слънцето и изпращат неговия залез, а другите - със своето израстване и цъфтене. Прочее, новото време ни налага, по необходимост, да изменим своите стари възгледи, да се съобразим с новото и да започнем да прилагаме новите методи, които животът изисква. Едно сравнение ще поясни мисълта ни: когато богатият осиромашее, трябва да започне да работи; когато младият се лиши от удоволствия, трябва да започне да се учи; когато болният оздравее, трябва да напусне болницата; когато затворникът излежи наказанието си, трябва да излезе от затвора и да не мисли за новите условия, които го чакат: затворнишките и външните условия са диаметрално противоположни. Съвременните народи са вече освободени от затвора, но още не знаят и не могат да се приспособят на външните условия, като мислят, че набралата се вода, когато се пусне и разлее, причинява само пакости - не, тя и ползува окръжаващите растения. Проблемата е, следователно, не дали да поддържаме нашите затвори и да ги реформираме, а да преустроим външния живот, защото затворите се създават от неуредбата на тоя живот. Всички обществени системи трябва да бъдат само спомагала, упътвания за човечеството, а не затвори, понеже последните не разрешават никакви задачи: те са само временни ограничения, в които енергиите се разрастват, а ако тия енергии не се използуват, формите се разрушават. И виждаме тогава, защо хората остаряват и умират. Това се отнася не само за човека, а за всички същества: те минават през същия процес и учат тоя велик закон, че трябва да се приспособят към новите условия.
И на българите е дадена сега една велика обществена задача за разрешение. И те трябва да я разрешат по всичките правила на живата математика и геометрия. Могат ли съвременните техни математици да им разправят, какви са тия правила? Могат ли техните свещеници, като светят вода, да разрешат същата задача или архитектите и инженерите - като строят сградите им? Трябва на всичките техни водачи да даде Господ правилно разумение...
Ако това стане и българите ще стигнат в своето развитие, оная стадия, в която ще бъдат годни за предтечи на новата раса. Защото знае се, че черната раса е развивала само низшите чувства, жълтата - само органическата сила на човека, а бялата - неговата умствена сила. Расата, обаче, която иде, ще развива неговите духовни сили, за да може той да бъде господар на тия сили и да ги използува не за зло, а за добро. Следователно, бялата раса ще стане майка на шестата раса, която ще бъде носителка на всички ония възвишени идеи, за които всички поети, философи, учени и пророци са говорили в миналото. Българите могат да се приготвят за идването на шестата раса.
Наистина, черепът на българина е много дебел, черният му дроб има особено устройство и за това той е много упорит, и много злопаметен, поради което всякога си е създавал нещастия. Изисква се време докато тази глава поизтънее и черния дроб да вземе такава форма, която да бъде по-податлива за правилното развитие. Вследствие сегашното устройство на българина, неговите чувства мъчно се възпитават и той е подложен на ред мъчения. Българинът от поука не взема, а само от опитност. Затуй, откогато той се е заселил на Балканите, това място е най-разбърканото. Той не взема поука и от страданията на другите народи. Еврейският народ преследваше и избиваше своите избраници и пророци, но не хароса. Латинската раса създаде инквизицията - и тя не постигна целта си. Само културните народи от англо-саксонската и тевтонската раси са сравнително по-свободолюбиви, и затова имат по-силна вътрешна връзка. Там се схваща, че народите, които искат да имат бъдеще, трябва да се въодушевляват от най-възвишени идеали, но не отвлечени, а такива, които изразяват вътрешната връзка между материалното и духовното, като подчиняват материалните условия на духовните. Българите, Обаче, още са далеч да схванат това положение и още се опитват да спъват обществените различия. Още в старото българско царство те изгониха богомилите, но затова останаха пет века под робство. Богомилите занесоха своята култура на запад и народите, които ги разбраха, приложиха на практика социалните им идеи. А сега, ако българите разберат своето минало, не ще направят същите грежки и ще имат по­добри резултати в обществения си живот. Повторенията на грешките не носят никаква поука, а само глупости и разочарования. Ние виждаме, че между всичките обществени дейци има допирни точки, идеите им не се различават съществено, а следователно, могат да намерят един общ модус, в който идеите им да се схождат и хармонизират за общото благо на всички и на човечеството. Трябва да се разбере, че всеки, който има зрение, може да възприеме светлината, но не всеки разбира смисъла и ползата от светлината; всеки, който има уши, може да схване и разбира музиката и говора, но не всеки може да схване дълбокия смисъл на живота, говоримото слово; всеки, който има сърце, може да чувствува любовта и обичта в себе си, но не всеки може да разбере нейния вътрешен стремеж и великото благо, което тя носи в обятията си за ония души, които са готови да приложат нейната жива сила. Вследствие на това, малко хора има в света, които живеят в пълния смисъл на думата: Едни - живеят и страдат, други - живеят и вегетират, трети - живеят и умират, а четвърти - живеят и възкръсват. Следователно, когато дойде туй четвърто състояние в съзнанието на обществото, тогава ние ще бъдем на границите на новата епоха, която носи истинска свобода на цялото човечество. А тя вече хлопа на всеки ум, на всяко сърце ина всяка душа. Който може да мисли, да чувствува и да се стреми, ще разбере.

Х.Х.Х.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НОВА ЕСТЕТИКА

Из „Трепети на една душа“

(СОНЕТИ)

ПРИ НЕГО

Изминах път дълъг при Теб, Елохим,

и пак се завърнах във моя дом малък.

Къде бях, какво преживях — като дим

се скри пред дъха Ти животът ми жалък. . .

Но днес пак се нося на Твоите крила

и пия потира на вечната младост:

о пролет, зари и цветя, би л могла

душата да плува безкрай във вашта сладост? . . .

Кат птичка пред изгрев, трепти тя, се моли

за щастие, за радост — живот без неволи —

далеч в некой кът, непонятен и нов. . .

Но Ти, Елохим, пак Си тук и с ръце Си

завесата вдигаш, разкриваш сърце Си:

„виж, нема любов като Мойта любов!“...

24.XII. 1920.

ВЪЗХОД

На ранина се спрях пред твойта малка стая,

в зори, пред залеза на бледната луна,

но с колко нега и божествена омая

бе ти облена там, и с колко светлина!

Душа, измъчена във непосилна битва,

ти цяла грееше в лъчите на Христа

и лейше кат поток, в горещата молитва,

сълзи на жребия — данта на горестта ...

Но аз съм пак със теб, готов за нова служба:

да нося своя кръст в ненарушима дружба

по всички стръмнини на общия ни път!

Стани, о ангел свят, отново тържествувай,

към светли бъднини стреми се и бленувай:

Христос бе севга в мен —аз победих врагът!

27.Х II. 1920.

COR CORDIUM

Самотно бе сърцето ми, далеч от алчност хорска,

кат мида светла, бисерна, всред глъбината морска

— и там крадци ограбиха, с нечистите ръце,

най-блескавите бисери на моето сърце . . .

Небе, лазур безкрай, бе то, обсипано със звездици.

де чезнеха кат пламъци, рой 6лензве-зарници

— и там, и там посегнаха кощунствени ръце

и грабнаха брилянтите на моето сърце . . .

Но то е слънце ярко веч, разпалена жерава,

що грее, свети и гори, и камък разтопява

— ехидните безмилостно изгаря, умъртвява . . .

Ще го ли зърне нявга пак човешкото лице?

Ще смогнат ли да осквернят предателски ръце

нетленните съкровища на моето сърце?...

ВЕРИГИТЕ

„И наговориха се да го уловят с измама“ . . .

Матея, 26;4.

Благодаря Ти, Боже, че роди ме волен

и чист от извора на Твоите лъчи,

че ме избра служител Твой, честит, доволен,

с дара, със който Ти ме щедро отличи . .

Но тук намерих сонм окаляни предтечи,

на всека стъгда кръст видех аз да стърчи

и чух закани зли, за смърт витийски речи,

и светнаха със мъст препълнени очи . . .

Плениха ме врази, вързаха, оковаха

и викнаха: „влачи веригите, влачи,

за волност и живот, за щастие не плачи!“ . . .

И на Голгота с мен докат се озоваха,

все този глас зловещ дочувах да звучи:

„душа-титан, влачи веригите, влачи!“ . . .

Иван ТОЛЕВ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПОЗДРАВ ОТ ГОРАТА

(Продължение от кн. I—II и край).

Възцарилата се тишина свидетелстваше за дълбокото почитание към щъркела, отдаваемо му за неговата мъдрост, добита от ред тежки преживявания, изнасяни със стоическото търпение на средновековен християнски мъченик.

— Разбирам вашата болка, разбирам и вашето сега намерение, и при все това аз бих желал да ви отклоня, за да не съгрешите пред Бога. Като казвам: да не съгрешите, изхождам не от обикновеното понятие на тази фраза. Знайте, любезни братя и сестри, че когато Великият Създател е почнал да твори видимият и невидимият светове, турил е за основа най-великото свое качество — любовта, като крайъгълен камък на мирозданието.

Тук кълвачът, познат отчаян атеист, но пък ревностен защитник на личното право и свобода, нервно прекъсна ораторът, без да поиска думата.

— Преди всичко, моите искрени и дълбоки почитания към беловласия наш стар, по-стар и от дедите ни, приятел. Моя поклон пред неговата величава фигура и още по-величава житейска мъдрост, но далеч да бъде от нас всека мистична сантименталности. Успехите на съвременната наука завинаги отдадоха заслужената дан на теологията. Дарвинизмът издъно подрови основите. . .

От силно вълнение кълвачът се замори, почна дълбоко да диша и биде принуден да си почине, но след кратко време продължи:

— Не знам да ли е уместна една критика върху подобни схващания, каквито преди малко чухме, но аз ще кажа, че там е мястото в областта на вечната забрава и че историята на всички общества и народи показва и доказва какво враждите са плод на обществените отношения, вън от които няма причини, определящи тоя вековен антагонизъм. Частно за отношенията на хората към животните ще кажа, че те достатъчно са дискредитирали човекът, който от прекалено самомнение, счита себе си венец на божиите творения. Мислите ли вие, че тоя венец ще насити някога своята алчност към месо и кърви? Не е ли, прочее, лекомислено и наивно да затваряме поглед пред твърдата и хладна действителност?

Общо вълнение облада събранието. Доволен от създаденото настроение, кълвачът се премести на друго близко клонче и млъкна. По лицата на всички се четеше нетърпение да чуят по-скоро щъркела, да чуят неговите мисли в защита на правдата. И щъркелът, спокоен и кротък, както по-рано. продължи:

— Като разтворим голямата книга на живота, там ще научим причините на обществения антагонизъм и на враждебните отношения между човека и животните. За хорските вражди няма да ви говоря. Тяхната история датира от когато човекът се е отбил от път.я, в който Създателят го е повел първоначално. Философията на живота вам не е позната и не лесно можете я разбра; тя е различна от проповядваната на университетските катедри на тоя земен свят. Но каквато и да бъде тая философия, за която ви намеквам и оная на университетите, те не представляват такъв интерес, какъвто е интересът, който се съдържа в най-великото и всевечно дело на Бога. О, колко бих бил щастлив, ако един ден ви видех просветени в тая божествена философия! Тогава вие ще знаете що е божествен план. Ще знаете ония скрити закони, насочени към осъществяване на този божествен план. А този план — това е всемирна хармония между всички живи твари на Създателя. Когато разберете това, тогава днешните борби, вражди и алчност. ще паднат в краката ви, като дрипи. Всеки ще иска да участва в реализирането на божествения план, като действа с любовта. А за да действате с любовта, ще ви бъде нужно предварително да възпитате в себе си всички добродетели, като: търпение, кротост, смирение, правда, истина, смелост. Самия факт на лично усъвършенстване и служенето на едно дело, което няма по-велико от себе си, защото то е лично дело на Създателя, ще ви издигнат в собствените ви очи; тогава ще добиете най-здравия критерий за разумен живот. Не мислете, че светът окончателно е създаден, не. В него има още много да се създава. Искате ли това да разберете? Не се съмнявам в това ваше желание, защото вие всинца сте интелигентни, а интелигентното същество не може без духовна дейност. Неговият дух иска храна, а храната на духа са възвишените дела. С каква храна ще нахраните вашия дух, ако напр. сега подложите на изтезание един човек, защото е набрал букет от гората, за да зарадва с него някои градски деца? Знаете ли вие, че вашите собствени мисли, само защото са враждебни, ще се повърнати върху вас и вас самите ще уязвят? А какво би било, ако вие постъпихте тъкмо наопаки, напр. ако отправехте добри мисли, добри желания на тези деца? Първо, с вашите дела вие ще нахраните своите души и, второ — с вашите мисли и желания ще внесете радост в душите на тези деца. Постъпите ли така, вие вече сте взели, макар веднъж, участие в божествения план. А какво още значи да участваш в божествения план? — да създадеш радост в небесата.

— Искам думата! Всичко това, започна кълвачът, би било прекрасно, ако може да бъде действително. За какъв божествен план говорите, когато науката не познава преди всичко никакъв Бог. Мен е много странно да слушам подобни, извинете, нелепости. Аз никъде не виждам Бога, а пък небесата, в които възвишените хорски дела създават радости, не са нищо друго, освен безкрай:о пространство с множество материални частици, наречени съзвездия, слънчева система и пр„ които се движат по установените от съвременната наука закони. За каква храна на душите ни говорите?

— Не само вие не виждате Бога. Него виждат само тия, чиито очи са способни да виждат; слепите никога не могат Го види. Както за Бога, така и за небесата твърде е рано да се говори с вас, уважаеми приятелю. Вие познавате само храната на стомаха и не подозирате, че всеки ден поднасяте храна и на душата си. Добра или лоша храна — това е друг въпрос. Когато към вас се отпра- вят хвалебни думи за чест и достойнство, вие чувствате удоволствие, защото хората ви нахраниха душата. Когато някому окажете благородна услуга, от която нямате никакви материални облаги, вие сте доволен от себе си. Когато вие се самопожертвате за отечествени идеали или за успеха на науката, стомаха си ли нахранвате? Вашият материализъм, млади приятелю, е една опошляване на философската мисъл. Вън от видимия свят, за материалиста друг свят не съществува, и там е всичкото заблуждение, което пречи на познаването действителния идеал на личността. Бих се прострял повече, но се боя, че няма да ме разберете и че ще ви отегча.

— Говори, говори, чуха се единодушни гласове, ние ще слушаме, ако ще и до залез-слънце да говориш.

— Чували ли сте някой да говори върху Идеята за прекрасното в живота?

Някои от събранието започнаха да се огледват и запитват: каква е тая идея, и като видя недоумението им, ораторът каза:

— С малко думи тая мисъл може да се предаде така: всека личност има две страни, физическа и духовна. Физическата страна се движи от нуждите на тялото, а духовната — от идеята за прекрасното. Тия две страни имат още и това съществено различие, че развитието на първата, физическата, страна стига до известен предел и спира, не се развива повече, когато втората страна се развива безкрайно. Върху идеята за прекрасното материалистът ще ви каже, че тя има смисъл само когато служи на живота, на физическия живот. А такова схващане предполага край на всяко развитие. Спре ли пък веднъж едно развитие, там няма живот. Идеята за прекрасното е сама по себе си прекрасна, защото тя е съкровищница на всички добродетели, централно място между които заема любовта. От тук следва, че само оная идея влага смисъл, благороден, божествен смисъл в едно дело, която изхожда от любовта, т. е. от любов към прекрасното. И тъкмо наопаки: ако дадена ваша постъпка е продиктувана от омраза, от ненавист, вие сте рутинери, служители на мрака. Аз признавам само един. случай, в който може и трябва да се действа от омраза — това е случая, когато интелигентна личност се бори със собствената си личност. Живейте в пълно съгласие, мир и любов с всички, но не и със себе си. Дълбоко във вашата душа живее вашето скрито Себе, което не може и не бива да се помирява с вашето външно Себе. Тези два непримирими врага на вашата личност имат свой индивидуален начин на проява. Вашия съсед има успех в живота си и вие се измъчвате от завист. Съчинявате интрига против него, за да му напакостите. Това значи, че скритото ваше Себе е роб на една ваша страст; че то е безсилно да надвие вашето външно Себе. И обратно: вие срещате съседа си и искрено му изразявате своята радост за неговия успех. В такъв случай ние не се съмняваме в тържеството на вашата душа за царящата в нея идея за прекрасното. Друг пример. Някой си господин посетил нашата гора и набрал от нея цветя за подарък на децата. Вие всички, пропити от негодувание и омраза към този господин, като представител на хората, решавате да се нахвърлите най-яростно върху му и да му изкълвете очите. Кому вие ще послужите в случая, на идеята за прекрасното ли?

— Но как може другояче да се постъпва с човек, който, ако днес бере цветя, утре ще влезе в гората с пушка и кучета и почне да ни изтребва? с треперлив глас извикала гургулицата.

Добре, но аз питам: смятате ли, че такъв човек в подобен случай ратува за идеята на прекрасното? — Очевидно, не! Мислите ли вие, че ще възпитате духовна култура у един роб на своето външно Себе, като действате с омраза? Какво ще ви донесе вашата омраза, освен злорадство за сторено отмъщение? Нима вие още не сте напуснали старата философия: око за око и зъб за зъб? Цветята, които човекът е набрал, със за деца; той иска да им занесе радост. Защо и вие да не се присъедините към неговата прекрасна идея и да пожелаете, като него, радост на едни деца, обречени, по силата на човешките предразсъдъци, на най-чувствителни лишения за своите души, тъкмо когато цялата природа ликува в най-великолепната си премяна? Аз бих ви посъветвал, любезни мои братя и сестри, да презрем всяка омраза и ненавист и още от днес, тоя светъл ден, пред лицето на животворното Слънце, да тръгнем в пътя на разумния живот, дето божествената любов носи вечна хармония. Нека пратим горещ поздрав на децата в града. Знайте, че вече в градовете, даже и в селата, от няколко години е подета идеята за нов разумен живот върху принципа на божествената любов.

Ентусиазмът бе неописуем. — Човек, човек да се яви, се чуха гласове. И красивия кос енергично отлетя и в миг се озова пред мене, сконфузен, но със сияен лик, много вежливо ме покани да се явя пред събранието.

— Високоуважаеми гражданино, обърна се към мене щъркелът. Занеси тия цветя на децата; носи им и радост от радостта на нашите души. Кажи им, че и ние, обитателите на гората, днес правим първа стъпка в пътя на божествения план. Предай им нашите пожелания за духовното им възрастване.

От силно душевно вълнение не можах дума да продумам, само се поклоних почтително и тръгнах към завода1), носещ с две ръце огромен букет от момини сълзи, с препълнени от радост гърди, че освен букета, нося на децата и поздрав от гората.

П. Списаревски.

____________________________________

1) Държавния завод при с. Кая-Бурун, Ямболско.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

П. Любимов

Българската православна църква1)

(по случай църковния събор).

Религиозното чувство расте, развива се, крепне и дава плодове само в мира на красотата, хармонията, истината и любовта. Онзи, който е достигнал до богообщничеството (теургизъм - теургия), той живее във вечна пролет, запазва битието — живота, благославя, обича, прощава... Религиозното чувство заставя носителя си да работи повече за вселенското добро, за вселенската правда, за вселенското братско благуване, за дохождане Царството Божие на земята.

Примирението па небето със земята· унищожаването на злото — това са задачи и цели на религиозните натури· Твърдението на Тертулиана, че душата по природа е християнска, повече от всичко говори за етичната ценност на християнската религия. Христос донесе на света ново учение, жизнена вяра, която движи планини. Христос тури в основата на християнската вяра любовта — вечножизненото, възпламеняващо чувство. Христос обикна тъй света, че отиде на Голгота за него, тласкан главно от любовта.

Християнинът обича всички, даже враговете си, стреми се да увеличи доброто и да намали злото в света. Християнинът не краде (пряко и косвено), не лъже (той не познава „светата“ лъжа) не мами, не спекулира, не тунеядства, не се кълне, не воюва, произвежда само ония стопански блага, които имат социал-етична ценност и не се отразяват вредно върху живота, не пиянства, не развратничи. Християнинът има чисто сърце и душа, живее в хармония с всички хора, придобитите стопански, чрез непосредствен труд, блага не счита свои, е божи дар, даден за братско ползване от всички трудещи се хора.

Църквата е сбор на християнските души и съвести; в нея живее Христос, а Св. Дух я наставлява, укрепява, ръководи. Църквата не познава владици, архиереи, деспоти. В нея има само служители на словото, на оправданието, на свободата, на братството. Всеки, който има повече духовни дарби, Трябва да служи, но не и да властва. Църквата е голям организъм, който съвместно се моли, труди, получава откровение, общува с Бога. Църквата е обща съкровищница на християнския дух. В църквата не ритуала, а духът, прозрението имат преобладаващо място. Братските трапези (вечерите на любовта) са израз на пълното единство на душите. Молението е кратко. Служенето на старейшините, епископите, пророците, апостолите, учителите е просветно и социално-филантропично. Всяка братска трапеза е тайнство. Всяка молитва е съединение с Бога. Такава е била християнската вяра и църква в далечното минало, в първите времена на християнството.

Историческото християнство, главно от половината на III в. и от началото на IV в., отделило вярата от живота. Жизнената вяра бе обвързана в догматични и канонични вериги. Нареждат се дълги служби, с цел да се сношава човек с Бога и то чрез свещенослужителя. Безброй тайнства, обреди се учредяват за спасение на душата. Гръцката философия и митология се внася в простото и ясно учение на Христа. Религията се замъглява от безжизнената, бездушната формалност. Църквата — това е сградата, свещеникът, владиката... Вън от „тайно извършителя“ и „обредо извършителя“ няма църква. Благодатта е дадена само на владиците и отчасти на свещениците. Скромните служители, предназначени за просветници, стават деспоти, папи, патриарси, архиепископи. Представителите на Христа се обличат в златни и пурпурни дрехи, турят на главите си корони, държат в ръцете си жезли (позлатени), символизации на светско, насилническо (кръвнишко) властничество. Представителите на Христа правят съюз със земните властници, продават свободата на църквата, благославят войните, узаконяват робството, признават за нормативно неравенството и т. н. Владици, папи, патриарси, абати, игумени властват, водят войни, имат роби, съдят, пиршествуват, развратничат. Всеки честен, религиозен и политически глас на унижените и оскърбените се потиска от тях. Името на голготския страдалец светотатствено се произнася от недостойните негови представители на земята. Фанатизъм и суеверие — ето стихията на духовните властници. С вярата се търгува. Без пари взели благодатта, а с пари кръщават, венчават, литургии служат, изповядват.

* * *

Българите приемат християнството в кристализирана византийска форма. Какво е било византийското православие в IX в.? Съвременниците казват, че вярването, определено на вселенските събори, се пазело строго. Християните считали, че иконите могат да ходят, да говорят, затова ги назначавали за възприемници при кръщението. В Цариград се намирали пироните, с които бил прикован на кръста Ис. Христос, косми от главата на Ив. Кръстителя, роговете от жертвения овен на Авраама, кладенеца на Йакова и т. н. За частици от честния кръст, свети мощи не говорим. С всичко това търгували православните свещеници, йереи, владици. Вярването било заменено със суеверието. Не чистото сърце и искрена вяра спасяват човека, а обредът и даже суеверието. Може да грешиш, но достатъчно е да извършиш известен обред, да се причестиш, и греховете ти се прощават. Историците разказват, че кръстникът на българския цар, император Михаил, и неговите приближени, пиянствали и развратничели, ходили из цариградските улици, облечени в дрехи, представляващи апостолите и Христа. Такива били архиереите, владици и свещениците. За безнравствения живот на калугери и калугерки съвременните писатели пишат със срам и скръб. Предполагало се, илюзирало се, че тайнството, обредът сами по себе си спасяват. И тъй, от една страна вярване „твърдо, като камък“, а от друга живот, противоречащ на най-елементарните изисквания на евангелския и човешки морал.

Ето от какъв извор е пил вода езичникът българин и славянин. Борис възприема християнството не по религиозни, а по политически причини. Византийското православие закрепва монархизма, което твърде се харесвало на Бориса. Византийското православие носило смърт на славяно-българския демократизъм. Тази е причината, че представителите на родовете се бунтуват срещу новата вяра. Гръцките духовници подпомагат Бориса и той потушава с огън и меч не само бунтуващите се, но и техните близки. Новата българска църква се оцапва с кръв.

Даже папата, който благославял клането на народите, се възмутил и осъдил постъпката на Бориса. С огън и кръв се насади официалното християнство в България. Византийските търговци с вярата, както се узнава от писмото на Бориса до папата, почнали, да кръщават, да венчават, да изповядват, да погребват, да причащават с пари. Това отвратило болшинството славяно-българи.

Борис като че ли се опомва за миг и пише на папата, че иска да му изпрати, „християнска вяpa“ и „закон“ без „петна“ и „гънки“. Папата засяга въпросите за брака, за обредността, за. външната форма и изтъква кривите схващания на византийските, църковници, но в едно е неумолим — главенството на ап. Петровия наместник. Царе, князе,, императори са подчинени под това главенство. — „Князът, пише папата, няма право да съди архиепископа на църквата; той е подсъден на римския първосвещеник“. Папо-цезаризъм и цезаро-папизъм! Коя от двете форми на християнството да се избере? Папата не отива до крайност в обредността в суеверията, ала е неотстъпчив, позволява си да критикува зверското деяние на Бориса, одобрено от византийските владици, иска подчинение на цар и архиепископ под свое главенство. Кое е по-износно лично за Бориса — западното християнство, с властничеството на папата, или източното, с подчинението на църквата — архиепископи, епископи, свещеници под властта на царя или княза? Нещо повече: в източното християнство царят е върховен епископ на църквата, наречен за лице „външен“, ала влиза· в олтаря, възнася молитви към Бога, произнася катехизични поучения към народа, осенява народа с дикириите и трикириите и кръста, уволнява и назначава, заточва владиците... Самовластникът Борис пак се повръща към византийското православие, пълно със суеверие, но изгодно за неговото всевластие, абсолютизъм. Християнството се възприема външно, механически от славяно-българите. Свещеници и архиереи.. внушават на нововерците, че същината на християнството е в кръстенето, паленето на свещи, стоенето прави в църква, пазене срядата, петъка и другите пости, извършване известни обреди, тайнства, церемониите при брака, кръщаването, погребението и пр. Византийските духовници и техните наследници не изтъкнали на пръв план християнския живот по евангелието, а внушавали да се извършват известни обреди. У нас се създала църква на обредите, на външността. Езичникът по природа бил морален, а сега му съобщили, че греховете му могат непрекъснато да се прощават от епископа и свещеника, стига той да е добър обредоверец.... Станало падение на естествения, езическия морал. Тайнствата — тази сакраментална светиня — се преобръщат в непрекъснато изкупителни средства, спасяващи грешника, разбира се, срещу пари. Кръщават се веднъж, а причестяват непрекъснато. Христос, принесен в жертва, прободен от войника в ребрата, а архиереи, свещеници хилядолетия го пробождат и из ребрата му тече не символична, а реална кръв! Бог се разсича на парченца и се дава на грешника за очистване, за сила, свещи се палят, помени се струват, плач, ридания, оргаизъм, вахканизъм, наричат се християни, а воюват, колят, грабят, безчестят, пиянстват, царе, боляри, архиереи, попове безпътстват, пиршествуват. Царе, боляри имат роби. Архиереите, по примера на византийските си събратя, били на страната на силните, експлоататорите, сами експлоатирали, тъпкали, тиранствували, смукали потта на трудещия се народ. Това свидетелствува пресвитер Козма(Хв.). Това псевдо (лъжливо) християнство предизвиква силно религиозно-етично: движение, наречено богомилство. Привържениците на това движение се наричали: bonus homini — добри хора, приятели, братя и т. н. Основателят на новото религиозно общество е бивш православен свещеник, който по идеи надминава съвременника си Козма. В речите си свещеник Козма критикува владици и попове, че са мързеливи, че пиянстват, че не просвещават народа, но той ги оправдава, защото пазили правата вяра, извършвали всички обреди, тайнства и пр. и пр.

Богомилите виждали центъра на тежестта на християнската вяра в добрия живот, а не в обредността и разните суеверия. Евангелието за тях е било основа на живота. Христос за богомилите бил велик учител, който е дошъл да разкрие идеите за Бога, за правдата, за живота, за личното и обществено благуване. Христос иска духовна обнова от своите последователи и родство по идеи, а не по кръв. Всички новородени хора с братя и сестри. Непросветените трябва да се преродят и привлекат. Богомилите образуват ново общество. Всички с братя, равни помежду си.

Богомилите учили, че Словото Божие може да се проповядва не само от мъже, но и от жени. Непочитането на иконите, мощите, тайнствата, обредите,издигането на жената твърде високо в морално отношение, свободното сключване на брака и свободата в развода, всичко това ужасявало православните български царе, архиереи, свещеници и народ. Богомилите тук не се спрели. В своята мирна революционна проповед те отишли по-далеч и заявили на архиереи и царе, че Христос и здравият разум не позволяват да се тиранства, да се граби залъка от устата на бедния, да живеят в доволство единици, а множеството да тъне в мизерия, да робува.

— Защо държите роби, защо вземате онова, което принадлежи на бедния, защо цар, боляри, епископи, игумени тънат в разкош и държат роби — питали богомилите.

— Защо се опивате, защо вземате пари за кръщаване, погребване, венчаване? Благодатта с пари ли се продава? Защо почитате мъртвите кости, вярвате, че иконите хвърчат и правят чудеса, а вършите беззаконие след беззаконие?

Тъй говорили новите духовни революционери. А земните властители, политически и духовни, се съюзили и „потъпкали" с огън и меч „опасното“ за църквата и държавата учение. На богомилите рязали езиците, живи ги горили, с камъни ги убивали, дамгосвали ги с нагорещени железа, конфискували имотите им, т. е. направено било всичко, за да се прекрати и „богомерзката ерес“.

За прекратяване на ереста спомагали царе, папи, патриарси. В доброто тия хора не се разбират, а да мъчат и уби- ват, горят „опасните“ еретици се съюзяват и целуват. В XIV в., поради „преправославен“ живот на балканските християни, азиатци турци подчиняват Балканите. Местото на политическите властници се заело от Султана, а духовните лица останали пак господари на душата, на съвестта.

Дълга, вековна нощ! Политически и духовни властници гнетят тялото и душата! Неволята и робията продължава. Всички некадърници и паднали личности станали духовни ръководители на поробените народи. Мрак, невежество, суеверия, заблуждения — ето идеала на духовните стълпове. Колкото повече народите с невежи, толкоз повече нищожните, падналите могат да господстват. Запад се озарява от реформационните идеи, а на изток е вековна верска нощ... В XIX в. се пробуждат православни гърци и българи, проявяват желание да се намесят във верските работи. Това те постигнаха в 1858 г. гърците, а в 1871 г. българите.

* * *

На Цариградския събор (1871 г.) се явиха две течения: консервативно и прогресивно (демократично). Едното течение се представляваше от Владиците и някои миряни (Кръстевич, Гешоглу и др.), а прогресивното — от Груева, Чомакова, X. Господина, Стоянова и др. Първите искаха безконтролно властници в управата на църквата да бъдат само Владиците, а вторите настояваха в нея да участват и миряни. Прогресивните, напредничави умове искаха демократична, народна църква, която да върви от слава към слава, от съвършенство към съвършенство, с думите на апостола. Всички цариградски вестници пишеха в напредничав дух статии и искаха жива, обновена църква. Гръцките и арменски устави, от които нашия устав бе копие, се критикуваха. Папизмът и демокрацията се сблъскаха. Борба се водеше на живот и смърт. Много заседания на събора се преустановяваха, известни парливи въпроси се подлагаха не- колко пъти на разглеждане. Рутината бе голяма. Владици,, консерватори и миряни наричаха исканията на прогресивните умове: избиране на Владиците от народа, заседаване на мирски лица наравно с владици в Синода, участване на миряни при съденето на духовни лица (епископи и свещеници), гриженето на епископи и миряни за религиозната и светска просвета на народа, издаването окръжни послания, засягащи вярата и пр., произнасяне афоризма — да става от епископи и миряни, тия искания Владиците наричаха протестантски и искаха да напуснат събора.

С падането на гръцкия духовен монархизъм в 1858 г. и с революционния акт на българите в 1850 г„ в България се бяха образували в епархии и духовни околии смесени съвети, в които духовни и миряни решаваха с вишегласие църковните и религиозни въпроси. Това бе Великден , възкресение от мъртвите, и никой не смееше да каже: аз съм само упълномощен от Христа да управлявам църквата. Избраните и облечени във власт от църквата, ръководят я, управляват я, съдят я. Разбира се, че миряните не отиваха да извършват литургия, да венчават, да опяват. Това се оставаше пак на духовниците — владици и свещеници. Тази практика прогресивните умове на цариградския събор искаха да запазят. Против нея въстанаха владиците и консерваторите миряни.

След дълги борби между консерватизма и демократизма създаде се един Екзархийски Устав, който напълно не задоволи прогресивното течение, но който съдържаше в себе си условието за по- нататъшно развитие и усъвършенстване. Това условие бе чл. 134, който поставяше периодичния събор за върховен законодателен и контролен орган на българската православна църква. В Синода, епархиите и духовните околии заседават миряни, избраници на народа и управляват църквата. Миряните се грижат не само за веществената страна на църквата, но и за духовната, правят всичко, за да бъде тя жизнен фактор. Владиците с мъка възприеха „протестантските“ положения в Екзарх. Устав. Те, по думите на един съвременник, си отишли с намерение да не приложат опасния за техните монархични тежнения Екзарх. Устав. Политическите условия им помогнаха в това намерение (въстанието в Перущица — Тракия и освободителната война). Духовните властници търсеха случай да се отърват от еретическия Устав. Такъв случай им се удаде в 1881 г. Владиците, начело с Екзарха, подпомогнати от консервативното правителство, което им се отплащаше за услугите им при проваляне на „нечестивия“ либерален режим и суспендиране на Конституцията, измениха Екзарх. Устав в клерикален, папистичен дух. Миряните се изгониха из висшата управа на църквата, епархията, духовната околия. Миряните останаха в църквата, но със задължение да избират свещеници и владици, да им обезпечават заплати, да съграждат църкви, да продават свещи, сметки да държат, но за Бога, за религиозна просвета. за законодателно мероприятие да предлагат — е могат, защото са грешни... Екзархът от периодичен стана пожизнен монарх. Папизмът и олигархизмът се загнездиха в българската църква, тръгна се пак по стария, гръцкия път. Екзарх. Устав се узакони в 1883 г. В 1891 г. „нечестиви“ представители внасят предложение в Камарата в смисъл, че миряните вземат участие в управата на църквата. Предложението се узакони, но синодалните владици не пожелаха да го приложат. Князът току що се бе помирил с „воинствуващите“ архиереи и, вероятно, е посъветвал Стамболова да „позамълчи“ по въпроса, да се направи глух. В 1894 г., веднага след падането на стамболовия режим, синодалните владици вдигнаха глава и първата им работа бе да измениха Екзарх. Устав и да го „приспособят“ към нуждите на новото време. Екзарх. Устав се тъй „приспособи“, че от него се изхвърли всичко демократично, що случайно бе останало, не съгледано в 1881 г. от „прозорливото“ око на св. старци. В 1894 г., обаче, се погреба насилствено умъртвения чл. 105 (в стария 134), който предвижда да има всеки четири години църковен събор. Архиереите се страхуваха да не би да дойде някое „нечестиво“ правителство, което да поиска свикването на църковен събор, та побързаха да унищожат, при помощта на старите си приятели консерваторите, това „протестантско“ начало. Кой, освен владиците, може да разсъждава за Бог, за религия, за религиозно-евангелска просвета на народа?! Владиците със своя монархичен, замръзнал светоглед, убиха жизненото начало в църквата — нейния пулс, нейната душа. Църквата не е извор на благодатен живот, а е обредоверно дезинфекционно чистилище, разбира се, с пари. Евангелско слово, просвета няма. В църква се отива по традиция, по привичка. Нещо повече: в нея се отива, защото тя е „господстваща“ и връзката с нея дава известни привилегии. Голяма част от интелигенцията искаше да види в църквата прогресивен институт, но в нея живееше всичко ретроградно, плесенясало. Архиереи и свещеници поддържаха суеверията, твърдейки, че те съставят православното изповедание. Владиците гонеха светлината, науката, вземаха страната на силните, властниците, и то на ония, които мислеха като тях. От тук и борбата им срещу „нечестивите“ безбожници — учители, еретици и т. н. Протестанти и католици гонеха, но тъй като царстващия дом в България имаше членове, които принадлежаха към двете изповядания, архиереите се приспособяваха към върховните, божествени властници, а частно, от време на време, във вестника си, хвърляха укори срещу протестанти и католици, за да не би „православното изпълнение“ да се съблазни и да тръгне по друг път...

* * *

В недрата на самата църква, преди 20 години, се зароди движение, което поиска обнова и възраждане на църквата. Прицелната точка на туй движение би свикването на църковен събор, за да се изработи нова Конституция за църквата, която да има за основа евангелието, вселенските правила и духа на времето. Владиците — духовните монархисти — не даваха дума да се каже за събор. От де накъде миряни ще искат да уреждат църковните работи? В Конституцията и Екзарх. Устав (изменен) е казано кой е върховния управник на църквата — Св. Синод. Има ли събор там? — Няма... Светите хора от Синода почнаха гонитба срещу„новаторите“ — миряни и духовни. Борбата беше ожесточена, ала поради идейния си характер тя не обхващаше широките маси. Партизаните от време на време даваха ухо на новото движение в църквата, но не предприемаха нищо, когато поемаха властта, за да смажат „гордостта“ на бездейните духовни властници, които нито влизат в Царството Божие, ни го пущат другите да влязат. Поискаше ли, обаче, държавата поне финансов контрол да упражни на св. старци, веднага те издигаха глас и казваха: „ние не сме от този свят; ние сме автономни; ние слушаме повече гласа на Бога, отколкото на човеците!“ Тъй вървяха работите... Народът обезверяваше, мнозина падаха в съмнение, безбожие завластва в душите, а корононосците бездействаха. Войните попречиха на новото движение в църквата... Душата на българина се разнебити. След втората катастрофална война, когато мирогледа на цял свят се раздруса от основи, и черковното движение най-напред плахо, а после стихийно, завика за обнова и възраждане в църквата. Владиците мълчаха. Те искаха да залъгват политическите управници и народ, че ще предприемат ревизия на Устава... Земеделското мнозинство се вслуша в гласа на новото църковно движение у нас и създаде закон за църковен събор. Не владици, не правителство, а миряни и духовни, свикани заедно, ще изработят нова Конституция за църквата. Законът за църковния събор слиса владиците и те се групираха за борба с белия призрак, предшественикът на „червения“. Консерваторите и безогледните партизани застанаха на страната на реакционните синодални старци и други архиереи. Законът за църковния събор е „революционен“ акт, защото повръща отнети права и дава нови. Най-важното постановление в закона е, че съборът взема решение за духовния живот на църквата, в която всички членове са „равнοправни“... Ретроградните владици и техни защитници — синодални протопресвитери и архимандрити — нададоха вик: това е „бунт“, „протестантизъм“, „накърняват се правата на епископите“ и пр. Съборът, най после, се свика на 6.II. т. г. Консервативните партии взеха живо участие в изборите; тe поискаха да играят чрeз събора на политика... Даже македонската емиграция се движи към архиереитe, подпомагана от синодални чиновници и архиерейски наместници, дирижирана от известни партизани. Обединените консервативни партии се прилепят към „болшинството“. Още в първия ден на събора се оформиха две течения: едното кристално, абстрахирано от каквато и да било политическа окраска, а другото партийно — фанатизирано консервативно, което подкрепя най-абсурдните искания на синодалните владици. Партизаните — консерватори подкрепят владиците, които казват, че са жертва на правителствено насилие. За закона, обаче, гласуваха земеделци, радикали, широки социалисти, демократичната левица, при одобрителното пасуване на комунистите.

Първото дело на архиереите в събора бе да погазят закона. Това те извършиха на 8. II. 1921 год. Най-напред те наложиха свой председател и подпредседатели, въпреки постановлението на закона. Владиците недопуснаха в събора неизбраните свещеници и с туй потъпкаха чл. 2, ал. 2 от закона. Постановленията в закона, че всички представители на събора са равноправни и че съборът взема ркшения и по духовния живот на църквата, се потъпкаха с чл. 12 от правилника, който предвижда архиерейско вето.

И за тия ретроградни, монархични, папистични синодални искания гласува центъра (емиграцията) и десницата—безогледните поддръжници на епископите ...

От закона за църковния събор остана само един член непокътнат, а именно, че представителите получават дневните си пари от държавата, т. е. от бедния, трудещия се народ.

Ветото на архиереите и двадесет-дневните заседания очертаха реакционната и назадничава физиономия на събора. От тоя събор не може да се очакват никакви прогресивни мероприятия, които да оживотворят църквата, да й разкрият творческите сили, за да може тя да стане фактор за евангелизиране на живота.

Две вълни, два завета се борят! Новото движение може само изкуствено да се поспре, но то стихийно ще се наложи, защото е от живота и Духът е с него! Горко на спъвачите на религиозния прогрес! Новата църква на Духа, на правдата, на мира, на любовта, на вечната хармония, на красотата, братството, равенството и труда ще изникне върху старата, замръзнала, обрядоверна, мъртва църква!

______________________________________________

1) Даваме място на горната статия в списанието ни, защото въпросът, третиран в нея, е от актуален интерес за духовното движение в България, без да поемаме отговорност за личните възгледи на уважаемия автор. Четците ни сами ще могат да оценят обективността и правотата на тия негови възгледи.

Редакцията.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Последната дума на материята

Когато се говори за немощта на много умове, това значи да се вижда само едната страна на нещата· Между това, кавред има страни повече от една. В една проста плочка от мрамор или камък има материално шест страни: отгоре и отдолу, отпред и отзад, дясна страна и лява страна. Така е, и даже нещо повече, в умствените и политическите въпроси. Също тъй един напълно интелигентен дух, когато изучава специално едно гледище на някой въпрос, не забравя за това другите гледища и само неуравновесените умове отричат или са неспособни да видят това, което наричат на гръцки „антиномии“ (противоречия), т. е. двете страни, допъващи се една с друга, двете блюда на едни везни, едната от които е, морално, правдата, а другата, интелектуално, истината. На всякъде има дуализъм, а не монизъм: активно и пасивно, дух и материя, управник и управлявани, учител и ученици, началник и подчинени, и единият не измества другия, а го допълва, за да произвежда, както мъжът и жената се допълват един другиго, за да произведат детето.

От преди петдесет години, физиката, химията и механиката са сериозно усъвършенствувани, но този прогрес, най-накрая, се е синтетизирал в уловки за разрушение, с които през последната всемирна война бидоха унищожени цели градове и села, дворци и църкви, замъци и колиби, на едно пространство от милиони километри, и повалени на земята милиони мъртви и ранени. Но затова трябва ли да осъдим материалния прогрес? Не! Би трябвало да подтикнем напредъка в същата степен на противните науки, духовните, и тогава равновесието не би било нарушено по тоя съсипателен начин. Нека развием, прочее, в нас и около нас науката и духовната мощ. Нашите физици и химици, без да са визирали в действителност тази цел, ни отварят пътя.

Едва през последно време, в усилията си да усъвършенствуват агентите на разложението и силата на микроскопите си, те са разложили съставните части, класирани като „прости тела“, и са дошли до заключението, че няма прости тела, но че атомът, който се считаше невидим, разложен също, се представя вибриращ от едно главоломно движение. И г. Деландър, който току що биде назначен за председател на парижката академия на науките, употребява сега, за изучаване на атома, не вече микроскопа, а спектроскопа1).

Вие знаете какво значи думата спектър в общоупотребителния език. Чуйте какво е за бележития учен спектърът, т. е. видението, до което достига последното разлагане на материята: „спектърът, пише г. Деландър, е алгебричен сбор на съединените трептения, както тия, които съставляват последният звук“. А това значи, че послдната дума на атома е един сбор, последната дума на разлагането е пак една съставност, съставност от трептения; следователно, има нещо, което трепти, на което виждат трептенията като един спектър, без да се вижда самото нещо, което трепти: както в един звук, сиреч, едно трептение на въздуха, усеща се трептението, но не се вижда въздуха, който трепти, нито силата, която прави въздуха да трепти. Така, спектърът е една реалност и при туй двойна реалност: невидима материя, която трепти, и невидима сила, която прави да трепти тая невидима материя — две невидими, проявени чрез едно видимо явление, или, както е написал ап. Павел на римляните: „невидимите Негови, сиреч, присносъщната Негова сила и божественост, виждат се явно, от създание мира разумеваеми чрез творенията“. И ето най-накрай как нашите физици не вярват това, което виждат.

В действителност, от позитивна гледна точка, какво е в същност първият елемент от това, което се проявява чрез последния елемент? Той не е небитието, което произвежда битието, както безсмислено казваше Хегел, а е невидимото, което произвежда видимото. И зад явлението на главоломното движение, което се констатира от техния спектроскоп, нашите физици и химици се довеждат до заключения, наложени от науката от първоначалната й точка, която е видял, още от първия ден на човечеството, разумът на гениалните хора: неделимото съединение на видимото и невидимото, на движението и двигателя, на пасивното и активното.

Нашите физици наричат електрон последния елемент на материята, т. е. като разложат тази дума, както са разложили атома: едно същество, о н на гръцки, движено от електричеството. Но какво е именно електричеството? Един флуид, който ние сме видели да се изяви върху жълтия кехлибар и който сме кръстили с гръцко име. Извинете! флуидът е просто едно физическо нетвърдо тяло. Електричеството е нещо повече от това: то е сила. Но какво е сила? Това е сила! И така постоянно от обяснение на обяснение ще стигнем на края до една дума, която сама да каже какво значи : „действащо същество, което действа, за да постигне своето действие“.

И ето най-сетне, монистите са доведени, против себе си, до дуализма, първо от материята и второ, от силата и, ако искат да бъдат искрени, до самата троичност, която допълва духа.

Понеже, положително казано, какво е това, което прави тия чудесни открития? Не е ли духът? Не е ли интелигентността на учените? Духът, интелигентността, които са изнамерили инструментите, направлявали издирванията, отбелязвали, наблюденията,извличали заключенията след векове усилия и измами? Как можете да не видите, о чудни учени, че и вашият невидим дух е една реалност и една сила повече от материята, повече и от самото електричество, и че той е едно неразрушимо единство, понеже си остава всякога един и същ в тая постоянно изменлива редица от трансформации и разложения, които се извършват или констатират безкрайно от него върху тази, всякога бегла, материя? О възхитителен човешки дух, толкоз чудно интелигентен, какво ти липсва още? Да, липсва ти само съзнанието на твоето величие и на твоята дребнавост.

Съзнай своето величие! Защото тук, на земята, има други твои представители освен материалистите, които сами не съзнават себе си. От дълги, дълги векове върху нашата скромна планета е имало гениални хора: за нас, западняците, те са Декарт, Малбранш, Лайбниц, Тома Аквински; по-далеч в миналото — Плотин, Ориген, Амони Сакас, Филон, Платон, Сократ, Аристотел, Питагор и др. Имало е богочовек, който, за нас, е надминал всички — Исус Христос, а зад него, в далечината на вековете, Мойсей, Буда, Брахма, Лао-Дзъ, Зороастър, Хермес Трисмегист; други още по-далечни, чиито имена ние не знаем, но които са основали първите цивилизации и устроили примитивните религии.

Съзнай величието си, но съзнай също и своята дребнавост! Учените, които не признават други форми на битието освен тия, които попаднат в ръцете им, действително забравят мерилото на това, което съществува. Прочее, погледни не само под себе си, но и над себе си, упорити работнико на науката! Помисли за ония милиарди на милиардите светове, които, разделени на милиарди мили едни от други в безграничното пространство, са милиарди пъти по-големи, всеки един, от нашата планета земя, и ти не ще страдаш тогава от тази лудост да вярваш, че разлагането на един земен прашец може да ти даде мерилото за това, което представлява общността на битието. Гледай не само в микроскопа, но и в телескопа, гледай вжтре в себе си, а не само вън от себе си, и ти ще видиш, че тайната на битието е духът, а мерилото на битието е — безкрайността!

Игумен Д-р Алта,

професор в Сорбоната.

_______________________________________________

1) А индийският професор Боз, както ще видят четците ни в отдела „Разни вести“, е изнамерил вече нов уред за тая цел, наречен магнетически крескограф.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

МИСТИЦИЗЪМ

Мистицизмът в бившия руски дворец — От г-жа Крюденер до Разпутин

(Продължение от кн. I — II и край).

ГЛАВА II.

РАЗПУТИН1)

За да се разберат добре събитията, които станаха в Русия през последните години, необходимо е да се върнем към 1905 — 1906 години.

Вследствие революционното движение и грамадната стачка, които принудиха императора да подпише манифеста от 17 октомври 1905 год., с който даде на империята конституция и свика първата Дума, две еднакво силни и размирни партии се образуваха в двореца.

Едната от тях, с почти либерални тенденции, бе събрала около императрицата - вдовица Мария Феодоровна мнозинството от великите князе, Михаил Николаевич, Владимир, Николай, Павел Александрович, който много пъти през живота си е проявявал либерални идеи, и старите близки на Александра III, които бяха отстранени от властта при неговия наследник. Между тях се числяха генерал Черков, доайена на генералите, и граф Шереметиев, бившият съветник на царя, един старец уважаван от всички.

Другата групирала около царицата Александра Феодоровна всичките партизани на абсолютната автокрация, всичките адмиратори на германската култура, партизани на един германо - руски съюз, Витевците, Фредериковците, Корфовците, Воейков, Масолов, Бенкендорф, фон Вал, Щакелберг, Сухомлинов и по-късно Протопоповците и Щурмеровците, които презираха и мразеха всичко руско.

Всека от тия две партии имаше своите любими пророци, своите мистични монаси, които се опитваше да въвежда в двореца, при императора, за да преодолеят нейните идеи.

В 1906 год., след една интрига, която причини отстранението на Хелиодора от двореца, автократическата партия сполучи да въведе при царя един нов пророк, чиято слава засени скоро онази на всички други: това бе монахът Разпутин.

Разпутин бе един прост селянин от Сибир, един беден неграмотен селянин, роден в 1872 год. в Покровское, малко селце в Тоболската губерния, Тюменски окръг.

Населението в това село, събрано от бивши освободени крепостници, никога не се е ползвало с добра репутация; и семейството на Разпутина, едно от най-зле гледаните в тая местност, заемало последното място.

Бащата, който се наричал Ефимович, е бил затварян много пъти за кражба, и синът изглеждал да следва неговия пример. И наистина, както казват, намерили в архивата на Тоболското съдилище три дела за кражба, лъжливо заклеване и изнасилване, извършени от младия Григори Ефимович, известен под намаленото име Гриша, а по-после под името Разпутин. Това последното е един прякор, който значи „безпътник“ и му бил даден още на младини от руските селяни.

На село, животът на младия Разпутин е бил редица от простъпки и престъпления. Много пъти селския съд е осъждал лошия нехранимайко да бъде бичуван, и присъдите са били изпълнявани. Обвинен в конекрадство той не бил осъден, понеже това дело било изоставено, без да се знае точно защо. Най-после, обвинен в изнасилване на една стара просякиня, на име Ликомидучка, и нейните две момичета (на 12 и 13 години), той бил оправдан, по липса на доказателства2).

Измежду верните другари на „безпътника“ личали градинарят Варнава, който трябвало по-после да стане, благодарение покровителството на Гриша, епископ в Тоболск.

Към 1900 год., той изменил съвършено начина на живеенето си: престанал да пуши и да пие, станал благочестив и порядъчен и, надарен с голяма похватност и страшна самоувереност, той почнал в селото си дейност на един вид мирски проповедник.Тази промяна се приписва на влиянието на един млад калугер на име Милети Заборовски, който се ползвал между сибирските селяни с твърде голямо уважение. Тоя калугер се е наел да обърне „безпътника“.

Разпутин, чието занятие било пощальон, придружил един. ден младия калугер до Тюмен. Оттам той се Завърнал под силното впечатление от разговора, който имал по пътя с религиозния човек. Малко след това той решил да предприеме едно дълго пътуване из манастирите. Казват, че през това именно пътуване той се присъединил към сектата на хлистиевците (хлысты́, или христововеры), която прилича донейде на сектата на въртящите се дервиши. Членовете й се събирали, за да се предават на танци с въртене, докато паднат в екстаз. Тоя екстаз се приписвал на Духа, от който облагодетелстваната личност се е „завладявала“. Всичко, което казвал или вършел субектът, идвало от „Духа“, и следователно, било вярно и точно (без грях).

Когато се завърнал в селото си, Разпутин удвоил благочестието и ревността си в религиозните си упражнения. Той станал „странник“, т. е. протогер. Като напуснал жена си и децата си, тръгнал от село на село, да проси за съграждане на църкви, като е произнасял само параболи, откъслечни фрази, които изглеждали често лишени от всякакъв смисъл.

Бърже се разпространил слуха„ че един нов пророк се появил в Покровское, и Разпутин е бил надарен с титлата „старец“,което значи общоуважаван човек. Той имал много ученици, които образували един вид религиозно братство, на което той е бил директор.. Неговите партизани и обожатели се увеличили, в Казан, Саратов, Киев, Самара и във всичките центрове на източна Русия.

Духовенството почнало да се вълнува, и оплакванията захванали да се трупат в Св. Синод против „нечестивите деяния на един сектант, наречен Разпутин, чието учение, враждебно на доктрината на православната църква, облагоприятства най-лошите дела“. И, както се разказвало, твърде странни действия на благочестие се вършели в събранията на това братство, според извадките от оплакванията,, изпратени от духовенството в Св. Синод.

При все туй, Разпутин намерил, между самите църковници, искрени приятели и могъщи покровители, в лицето на епископа Ермогена, от Саратов, на отец Хелиодор и на монаха Йоан Кронщадтски, който го препоръчал на казанския архиепископ, Теофан. Благодарение на неговото покровителство, оплакванията против него били оставени без последствие.

В време на едно свое поклонничество в центъра на Русия, той се запознал с г-жа Башмакова, вдовица на един търговец-милионер. Тя наскоро изгубила съпруга си и била потънала в дълбока скръб. Разпутин се е наел да я утеши. Той сполучил, без съмнение, това, тъй като, от благодарност, тя го въвела в богатите среди на Киев и Москва. Там Разпутин не закъснял да стане познат и твърде добре оценен в аристократическото общество.

Наскоро неграмотният селянин станал „ясновидец“ и „пророк“. Салонът, много пъти затворен, на графиня Игнатиева, една дама твърде влиятелна в двореца и чиято къща е сила посещавана само от църковните благородници и от висшите граждански и военни сановници, се отворил за него. Успехът му бил грамаден. Светски жени, болни, разстроени мозъци, проявявали особени слабости към тоя недодялан мужик, който притежавал безспорни дарби на внушение и една странна хипнотизаторска и магьосническа сила. Високопоставени дами станали негови разпалени обожателки. Графиня В. ми е разказвала за некои мистични сеанси, на които е присъствал Разпутин през 1904 г.

Обаче, бихте се излъгали, ако бихте помервали, че Разпутин бил шарлатанин и долнопробен човек. Доктор Папюс, който го е срещал много пъти във време на своите пътувания в Русия, ме е уверил, че той притежавал действителна медуимнична сила. От друга страна, неговите странни и любопитни теории за греха и изкуплението му отговаряли напълно на тайните разположения на руската душа. Толстой, Достоевски, Тургенев, Горки са анализирали с удивително изкуство и тънкост тия темпераменти на славяните, които се представляват нам като нещо средно между гения и лудостта·

В 1905 год. една дама от висшата аристокрация на Петроград, като изслушала Разпутина у графиня Игнатиева, била пленена от неговото учение и наредила да дойде той в столицата. Най-необикновени мълви предхождали това негово идване. Той объркал със своята мистична сила много дами, върху които упражнявал най-силно влияние. След това той бил представен на покойния Столипин. Този държавник имал едната си ръка саката и парализирана вследствие атентата при Аптекарския остров. Казват, че Разпутин с магнетическата си сила е успокоил болките на председателя на министерския съвет. От тогава неговата звезда все повече се издигала. Той бил приет в двореца на великите княгини Анастасия и Милица, дъщери на черногорския крал и съпруги, първата на великия княз Николай, а втората, на великия княз Петър. Именно у тях е станало запознаването му с г-жа Вирубова, която по-после го въвела в императорския дворец и го представила на царицата. Бъдещите историци, които ще изучават потайностите на руската политика през последните години, ще имат задачата да хвърлят светлина върху ролята, която играли при императрицата г-жа Вирубова и Разпутин. Може да се каже, че ако Александра Феодоровна се е намесвала в държавните работи, тя е била само оръдие в ръцете на тия две личности и само под тяхното влияние тя упражнявала властта си над царя.

Анна Вирубова, една дама, която придружавала императрицата, бе дъщеря на държавния секретар Александър Танеев, директор на императорската канцелария. С дълбоко религиозна натура, духът й още повече се екзалтирал вследствие една тежка болест, която я накарала да напусне всякакви лекари, още на 16-та й годишна възраст, и се е лекувала само със силата на молитвите на архипастира Йоана Кронщадтски. Религиозното чувство тогава преодолявало в живота й. Нейният брак, който сключила по- после с един офицер от марината, поручик Вирубов, бил един от най-нещастните. Той траял малко, понеже г-жа Вирубова настояла и получила от императора разрешение да се разведе. Като останала свободна, г-жа Вирубова била оставена в двореца при царицата, без определена длъжност. Тя станала нейна довереница и, искат да кажат, чрез нейното посредничество царицата се запознала с генерала княз О., началник на конюшните на императора, към когото тя се е предала с чувство от особено естество и отзивите за което скоро почнали да забавляват скандалната хроника на Петроград. Но тоя генерал внезапно умрял във време на едно свое пътуване в Египет, и императрицата изпитала за него такава тъга, че наскоро била засегната от кризи на безсъница и остра неврастения. Тя решила тогава да се затвори в частните си апартаменти, турила часовой на вратата си и не искала да види никого. Само на г-жа Вирубова е било разрешено да остане при нея, за да сподели доброволното й покалугеряване. От тогава насетне никой не е могъл да се приближи до императрицата, без да мине предварително чрез посредничеството на довереницата й.

Г-жа Вирубова, която е прочела цялата французка окултна литература, е била духовна и медиум. Тя извиквала и получавала съобщения от духа на генерала О. И, както уверяват, в продължение на много часове, благодарение на медиумическите способности на г-жа Вирубова, царицата е могла да се разговаря с тоя офицер, който,. така, не се считал за нея умрял.

Същата тя, която дворцовите дами завистливо и презрително наричали „Вирубовката“, е въвела при императрицата тогова, когото дворцовите клюкари окачествяваха всякак. Той бе Разпутин. Последният не само е бил приет в двореца, зачитан, ласкан, изслушван и възвеличаван от най-високопоставените личности в гражданската и военна йерархия на империята, но известни високи дами, които се кълнели само в него, интригували, за да успее той да получи достъп, във всяко време, в най-секретните апартаменти на двореца.

Разпутин, сините очи на когото имали една странна и обаятелна фиксираност, успокоявал императрицата от нейните дълги безсъници с помощта на магнетизма. Чрез тоя факт, той добил удивително влияние над царицата и свършил, като я подчинил напълно. Едно писмо, публикувано след падането на царизма, в руския вестник „Утро Россiи“ от императрицата до Разпутина, доказва властта му върху нея3).

Между това, висшето духовенство почнало по това време некаква анкета против Разпутина и едно оплакване било изпратено до св. Синод. За да се избегне скандала, императорската фамилия трябвало да реши, не без съжаление, да се раздели с него. Разпутин е получил заповед, към края на 1906 год., да замине за родното си село. Той тръгнал, но заплашил царицата с думите: „Бог ще отмъсти и ще те накаже, като посегне на най-милото“. И действително, тъкмо при тръгването на Разпутина, царевичът се разболял. Царицата, едва ли не полудяла, съзряла в тая болест пръста на Бога и неговото отмъщение за отстранението на „светия човек“, както го наричали. Една телеграма го извикала веднага обратно в Петроград. Той тутакси се завърнал . Императрицата паднала на колене и му поискала прошка, с лице, обляно от сълзи. От тогава Разпутин станал повече от всякога могъщ. Властта му била неограничена. Пред него и най-важните личности се прекланяли. Всички, които се домогвали до благоволението на императора, минавали през посредничеството му. Разпутин действал върху императрицата в съгласие с Вирубова. Николай II одобрявал всичко.

В началото на 1910 г. едно преходно затъмнение се случило. Почнала се печатна борба против него. Поради многото оплаквания, постъпили в св. Синод, той бил изправен пред църковния съд. В изнесените факти бил замесен и един от неговите покровители, архиепископ Теофан. Вердиктът бил строг: Разпутин бил осъден да прекара една година в един манастир. Но при все това той сполучил да се отърве от това осъждане, като добил разрешение да се оттегли в родното си село. Скоро Разпутин бил забравен във висшите сфери на Петроград.

След него почнали в известни тамошни аристократически салони да говорят за една странна личност, която давала в езотеричните петроградски центрове необикновени сеанси по спиритизъм и магия. Той възпроизвеждал преписки и отношения между осезаемия свят и невидимия, като получавал съвети и инструкции от известни същества, които извиквал.

Граф Κ., чието истинско име било известно само на някои висши посветени, бил наистина една твърде любопитна личност. Опитен магист, влиятелен член на много езотерични дружества в Европа, той бил от дълги години в постоянни сношения с известни сили от невидимия свят. Неговото реноме скоро проникнало в двореца: почвата при това била приготвена от великите князе, членове на тайната окултна ложа, основана по-рано от Филипа. Царят поискал да се запознае и да се посъветва с Мага, за когото всички говорели около него. Той бил поканен за пръв път в двореца през октомври 1910 г. Наскоро, под управлението на Мага, спиритическите и магическите сеанси били организирани в средата на окултната ложа в двореца. Духът на Александра III, много пъти извикван, е искал всякога от императора обещанието, да запази ненарушим франко - руския съюз. Но най-чудните сеанси били ония, при които Магът преоблечен в обредната роба, с един магически меч в ръката си, за да се закриля против лошите влияния, се затварял с царя и присъстващите в един кръг, начертан в центъра на ложата, за да извиква тайната сила, която владее съдбините на Русия. Тази тайнствена сила е уведомила императора за трагичните събития, които трябваше да окървавят Европа след няколко години. На едно питане на императора, кога ще станат тия събития, тая сила се ограничила да отговори: „много скоро“.

Друг път, императорът запитал, каква ще бъде неговата собствена съдба, но извиканата сила отказала да отговори. Понеже Магът настоял за отговор, страшен шум се зачул, светлините изгаснали и магическият олтар бил съборен. Царят и присъстващите много се уплашили и Магът е счел за излишно да продължава по-нататък сеанса. Така, още през 1910 год. Николай II е бил предупреден чрез магически пътища за трагичните събития, които се приготовляваха. Аз зная, от верен източник, че предизвестията на Мага не са били съвършено пренебрегнати на високото място.

Но след няколко време вече, противни влияния почнали да се упражняват. Императрицата и руската германофилска партия, като видели, че насоката на държавните работи се изплъзват от тях, решили да турят всичко в ход, за да възвърнат Разпутина, на когото те останали верни обожатели.

Държан в течение, чрез императрицата, и на най-малките събития в двореца, тоя монах дошъл в Петроград, отначало тайно, и от там един автомобил го отнесъл в Царское-село, при царицата. После царевичът като паднал пак болен, императрицата настояла пред царя да се извика Разпутин, който бил едничък способен, казала тя, поради чудотворната си сила, да спаси сина й.

Николай отстъпил. Една телеграма извикала тутакси Разпутин в двореца. Монахът направил няколко магнетични паси върху детето и след няколко деня то напълно оздравяло. Впечатлението, което произвело върху духа на Николай II това излекуване, наречено от него чудесно, било грамадно. Разпутин отново се появил в Петроград, толкова могъщ, какъвто не е бил никога. Германофилската партия тържествувала. Граф К. разбрал, че неговата роля в руския дворец е свършена. Не му оставало друго освен да се оттегли. И това станало.

Връщането на Разпутина, към края на 1911 г„ е било поздравено с ентусиазъм от неговите обожатели от двата пола. Влиянието му се почувствало не само в обществения и политическия живот, но и в религиозните въпроси. Благодарение нему, неговия другар на младини, градинарят Варнава, съвършено неграмотен, бил издигнат на поста епископ в Тоболск. Тази афера е произвела върху руското духовенство огромен морален ефект. Много епископи се опитали да се противопоставят на това скандално назначение. Архиепископ Теофан, епископ Ермоген, отец Хелиодор, който като че ли поправили първата си грешка спрямо Разпутин, отвърнали са се от него. Отец Хелиодор даже е публикувал едно писмо против Гриша (Разпутин). Но по съветите на последния, царят заповядал на епископа Ермогена да се оттегли в един манастир, а отец Хелиодор, преследван от полицията, бил принуден да напусне Русия и да избяга в Християния (Осло).

И. Брико.

_________________________________________________

1) Нека се има предвид от четците, че авторът на тази статия е французин, който влага в нея патриотическа тенденция.

2) Аз заемам, без отговорност, тия сведения, и повечето от ония, които се отнасят за Разпутина преди дохождането му в руския дворец, от И. В. Бинщок, който публикува върху тая личност една твърде документирана студия: „Краят на един режим: Разпутин“. Ползувал съм се още и от бележитото съчинение на Ш. Риве, кореспондент на Temps в Петроград: Последният Романов и необикновената история на Разпутина.

3) То е цитирано от Ch. Rivet в книгата му: Последният Романов.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Пр. Мълфор.

Безсмъртието на плътта

Ние вярваме, че е възможно безсмъртието на плътта. Това значи, че едно тяло може да се държи дотогава, докогато духът желае да го употребява, и че за напред това тяло, вместо да пропадне в течението на времето, ще може да се възражда в една подновена младост·

Ние вярваме, че митовете на културните народи, които се отнасят до „безсмъртните“, т. е. до съществата, които владеят по-висши сили, отколкото родът на „смъртните“, почиват на вярна основа. Тези нови възможности за едно безсмъртие на плътта произтичат от закона, че всяко усърдно, разумно и постоянно желание на човечеството, когато и да е, трябва да бъде изпълнено! Зовът за живот се подема от глупавите дотолкова, доколкото масите познават висшите и изтънчени радости и ценните познания за съществуването, и дотолкова, доколкото човечеството намира живота твърд къс за изпълнение на многото негови цели.

Но тялото ще черпи импулси за живот чрез една редица душевни процеси, всякой от които ще го направи префинен инструмент и носител, върху който мислените влияния все по-лесно ще могат да се проявяват. Процесите не поддържат тялото което един индивид днес може да притежава, — те поддържат едно тяло, чийто части се променят във вечното течение, подобно на висшия духовен етер, който ги видоизменя. Тази обединяваща воля, това желание, тази молитва чрез случайностите на деня ще оформят новото тяло! Сега ние, съзнателно или несъзнателно, натрупваме смъртни зародиши в тялото; всяко вдишване е носено и осенено с „знанието“ за старостта и от вярата в упадъка, а тия убеждения се материализират в плът и кръв. Вярата във възможността на един постоянно подновяващ се живот донася тоя живот.

Следователно, едно изхвърляне на употребените части трябва да върви ръка за ръка с това възраждане. Това са големите периоди на обнова, които стават в животинското царство.

Организираната материя има, в различна степен, част от жизнената енергия; също и върху отделните хора тя се разпределя различно съобразно с напредващото развитие, обаче, има и индивиди, които ще изглеждат така проникнати от това вечно течение, че ще могат да разберат възможността на възраждането и с него ще добият съвсем нови перспективи за своето съществуване.

Ако от нашето вътрешно аз се родят нови идеи, винаги в нас ще има по-низша сила, която ще се бори с тях. Тялото е бойното поле на тези мнения и поради това то страда. Успее ли тялото, даже в незначителна степен, да се съзнае и приспособи към безкрайната сила, и да види, че физическата слабост и физическата смърт не са вечни необходимост, в такъв случай по-висшето ще победи. Така, старите грешки една след друга ще бъдат отстранявани, нови познания ще се явяват едно след друго; от всяко последвало сражение тялото ще излиза все по-силно, докато гърченията и кризите ще стават все по-слаби и ще получат най-сетне траен серенитет.

Хората досега са изгубвали своите тела, понеже не са знаели, че болестите са едно от средствата, чрез които старите материализирани мисли се изхвърлят, за да се даде път на новите; и именно, понеже те не са знаяли това, неправилно са употребявали своите сили, за да задържат старото по изкуствен начин. Те го задържат чрез своята вяра! Вярата е, която е насочила една болест към упадък или смърт! Който може да се издигне до там, че да вижда в болестта едно средство да изхвърли от организма си стария употребен материал, с това извънмерно много подкрепя работата на духа. Но който вижда в нея само едно зло, натрупва един баласт от заблуждения върху себе си, който дотогава ще се проявява в неговата кръв и плът, докогато последните изобщо не бъдат в състояние да но- сят духовното его.

Да отхвърляш с подигравка представата, че тялото чрез преобразователни и вечно подновяващи се процеси може за дълго време да бъде запазено, значи да заключиш една врата към живота и доброволно да отвориш широко вратата на смъртта.

Ние не определяме тука: „трябва“ така и така да се вярва! Мнозина днес тъй са предразположени духовно, че именно така да не могат да вярват! В бъдеще ще има много неща, в които днес никой няма силата да вярва! Но ние можем, когато невъзможното заслужава да бъде желано, да изпросим една вяра, която ще ни даде основанието за това, което ние сме искали да вярваме; дотолкова, доколкото ни сме искали това, тази вяра ще дойде.

Вярата е интуитивната сила да се чувства една истина, която нашата чисто умствена сфера не е още достигнала. Тази вяра е била в Колумба, когато той е твърдял за съществуването на нови части в света, тя е във всекиго, който вярва в своята звезда и представлява една действителна жива сила в човека, която го води по непонятни пътища към неговата цел. Който се моли за тази вяра и за възможностите, които на самия него изглеждат още странни и необикновени, моли се същевременно и за дарбата да открива основания за новите истини. Който твърди и непоколебимо иска истина и само истина, той ще я получи; цялата истина представлява силата за извършване на това, което изглежда невъзможно.

Никой човек, който търси друга опора за своята вяра, освен безкрайното съзнание, не може напълно и за всякога да бъде освободен (това ще рече, да изиска безсмъртие на плътта). В този смисъл всякой дух трябва напълно да се уповава на себе си! Никой, който зависи от другите, не може да привлече най-висшата сила; по този начин той само ще отнеме или ще абсорбира чужда вяра. Това може понякога да причини чудеса, обаче, то е построено на пясък. Само от живия източник в нас не е възможно отделяне, той расте в нас и за нас, понеже се храни от вечността.

Най-добрата молитва, съзнателно или несъзнателно, трябва да бъде: „нека моята вяра да расте постоянно!“

Който променя своето душевно състояние, поради болести, и свиква да ги счита като едно средство на духа за изхвърляне стари заблуждения — „грехове на мисълта“ — които, абсорбирани от най-ранно детинство, се проявяват в плътта, той престава по тоя начин да се обременява с нови заблуждения. Напротив, той започва да се освобождава и да отстранява от себе си по-раншния „страх в мислите“. Опасната болест, която човек може би е имал преди години, е оставила спомена за известен страх, а с това и заблудената вяра,. която лежи в неговата основа. Това заблуждение, тази невярна представа за страх дълги години като спомен е действала вредно върху тялото.

Тя е станала една жива част на съзнанието, както всички спомени и опитности са живи членове на нашето съществуване.

И всички тези несъзнателни спомени приближават старото убеждение, че упадъкът и смъртта никога не биха могли да бъдат победени! Ако душевното състояние бъде напълно променено, то ще настъпи едно освобождение от тия заблуждения! Душевните абцеси (циреи) изтичат. Същият процес трябва да покаже своите действия и върху тялото, Старите страдания и болести, спомените за които тъй добре биват запазвани, някак си пак ще се появят в по-слаба форма, — като катарзис, като пречистване от старите заблуждения! — Който, обаче, не промени основно своето душевно състояние, той при всяка нова болест се обременява с един нов баласт от спомени и прибавя още едно заблуждение, още една измама, докато най-после падне под тежестта на този баласт, с който организмът повече не може да се справя.

Няма период, в който би било късно да се променят понятията и да се приближим до истината. В всяко време тя може да започне своите действия върху плътта. Даже когато това тяло не може вече да достигне най-висшата цел, силата не е загубена; тя ще помогне на духа по един невидим начин, за да се построи едно съвършено тяло за един нов живот.

Който твърдо приема заблуждението, че човечеството трябва — както сега, така и през цялата вечност — да губи своето тяло и да остава безсилно да се бори с болестите и упадъка, — той поставя своята вяра срещу факта, че на тази земя всичките неща са едно напредване към по-голямо пречистване, към по-висша· сила и към по-смели възможности!

Кое навежда раменете и кое прави лицето бледо ? — Това твърдо придържане към миналото, тази фанатична вяра в пръста, очакването на упадъка. Духът бива обременен до смърт, докато най-после рухне!

Едно подмладено, красиво, цъфтящо тяло означава една душа, която блещи от нови идеи, надежди, планове, цели и грандиозни желания. Вечният живот не е половина смърт на зрялата старост!

Вярата в смъртта и погибелта тъй много владее в тази раса, че тя не е в състояние да представи мъдростта алегорично по друг начин, освен в образа на един старец сив, студен, подпрян на тояга! Значи, една мъдрост, която даже себе си не може да запази от погинване.

Дотолкова, доколкото чувствителността се покачва, ще се отбягва всичко, което видимо или невидимо вреди! Симпатиите и антипатиите ще растат през всички сфери до ясновидство. Те ще отстраняват вредните хора и вредните мисли, като чрез рефлексни движения.

При растенето на вярата от всички страни идат на помощ на възродителния процес материални неща, във форма на храна, на променени навици и променена околност.

Все пак духът е, който изменя всичко това — ще стане невъзможно да не му се покоряват. Вредна храна няма да може да бъде вече смилана, — вредни общения няма вече да бъдат поддържани, всички грешки ще умират леко и от само себе си, още в своите зародиши.

Който, обаче, се опитва във всички тези неща да се подложи на строг режим, като се надява, че по този начин ще се спиритуализира (ще стане духовен), той позволява на своя материален, низш интелект да вземе надмощие. Това низше „аз“ се опитва тогава да предписва закони на интуицията, най-висшето в човека — не, растящата във вяра интуиция трябва да завърши цялата работа; ако тогава, напр., на материалното „аз“ потреба да се даде груба, значи животинска храна, в същия момент ще изчезне и желанието за нея.

Като размишляваме за вярата в безсмъртието на плътта, с това още не твърдим, че то е достъпно за живеещите днес! Но и не може да се поддържа, че то е непостижимо ! Също така ние не настояваме, че човечеството трябва в не- какъв физически смисъл веднага „да се тури на работа“, за да се направи безсмъртно. Ние застъпваме само мнението, че всичко това в края на краищата, рано или късно, трябва да дойде като естествен изход на оная сила, която, като напредва от най-грубото към по-изтънченото, одухотворява същността на тая земя.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хипнотизъм и окултизъм

От Норман

(Продължение от кн. I — II и край)

Друг интересен опит спада към отдела телепатия. Субектът бе поставен в дълбок транс с привързани очи, и операторът отиде между слушателите, които, по искането му, направиха някои движения с ръка, крак или глава и всичко това веднага се повтори от субекта в транс, без да му се каже една дума, а само по желанието на оператора, мислено.

Нека разгледаме сега и твърденията досежно (досѐжно – ост. относно, относително, колкото се отнася, колкото се касае) доказваната нечувствителност на някои хора към огъня и пламъка. В историята Седрах, Мисах и Авденаго (Даниил – гл.3, 12) най-рано се разказва, че такива са били, очевидността на чието пребивание в огнената пещ, за жалост, не можем да изследваме. Но казва ни се, че медиумът Хом, когато бил под внушение, можел да вземе в ръката си разгорени въглени и да ги държи известно време без повреда. Аз съм видел един човек, който държеше ръцете си над огъня, и пламъците, по желанието му, се издигаха и олизваха ръцете му без повреда. Това може да се направи и като се натопят ръцете в някоя предпазителна течност и да се посипят с ликоподиум, но уверен съм, че такъв не беше случаят, който аз видех.

Много доказателства, изтъквани от авторитетни лица, могат да се видят в Дружеството за Психически Изследвания, не само за това, но също и за истинността на твърдението, че туземните огнеходци, при тъй наречените магически церемонии, могат да ходят боси и без да се повредят пет-десет минути и върху светеща, червено-нажежена пепел. Ще разкажа само една такава случка, която ми се съобщи от един мой приятел, моряк, който, през време на пребиванието си с парахода в Хонолулу, бил поканен да присъства на един от тези огнени танци. Като пристигнал на местото, на- мерил натрупани един куп сухи дърва, на дължина от 16 метра и широчина 3 метра. Тия дърва били тутакси запалени и около тях танцували шестима туземци с песни, с които призовавали огнените духове. Когато дървата почти изгорели, помощниците им изравнили горещите въглени и шестимата свещеници минали през тях три пъти. На приятеля ми било позволено да опита горещината на въглените и да прегледа нозете на свещениците преди и след церемонията, да не би да носят някакъв предпазител, но такъв не се указал и нозете им били неповредени.

Как могат да се обяснят тези явления? Т са толкова широко разпространени, че не могат да бъдат леко отхвърлени. Истина е, че анестезията от хипнотичното състояние може да направи човека да ходи по нажежени въглени без да трепне, но това не може да предотврати изприщянето или изгарянето на кожата на нозете му. Може ли да се приеме, че една част от етерния двойник се е изместила в тоя случай и образувала една предпазителна покривка?

Сега нека изследваме случая с ясновидството, дали е възможно или не за човека да вижда неща далеч зад обикновеното пространство и, ако е възможно, как става това. Най-обикновените съобщения от този род във вестниците са концентрирани, в последно време, около хора, които твърдят, че са видели във видения или сънища, какво сродниците, които се сражавали във време на войната на фронта при особени условия, се намират в мъчнотии или опасност.

Най-автентичното съобщение, което аз лично чух, е следното: г-жа X., като седеше една заран на закуска, каза, че току-що сънувала сина си, който бил на фронта. Тя го видела да носи ранени в един окоп близо до една къща, и като излязъл из окопа да търси други ранени, минал край един ранен, полузаровен от граната. Тя се постарала да привлече вниманието му върху ранения войник, и сполучила, понеже в последния момент той се повърнал по стъпките си, намерил ранения и го пренесъл в окопа. В продължение на няколко седмици след това тя не получила никакви известия от сина си, и сънят, който записала, бил забравен, но когато синът й се завърнал от фронта, потвърдил истинността на съня във всичките му подробности. Как би могъл да се обясни той? Съвпадение, преувеличение или неточност в съобщението, всичко това не е достатъчно да покрие такива случаи. Даже да допуснем, че може да се получи едно вярно видение на някое събитие, което става на далечно разстояние, все пак един въпрос остава открит: как става това? Картината ли се отразява по някой начин върху мозъка на тоя, който е имал видението, или някоя част от личността на наблюдателя — тази част, която се нарича астрално тяло — пътува до местото и донася съобщението? В случая, който приведох по-горе, изглежда, че астралното тяло на майката е пътувало до фронта, и даже е могло да упражни влиянието си, понеже синът твърдял, че наистина се почувствал принуден да се върне назад и да търси ранения в рова от граната.

Ако силата, която в този случай изглежда да работи случайно, би могла да се контролира сигурно, и човек би могъл да проектира астралната си форма по волята си до всяко желано место, то се отварят пред нас почти безкрайни възможности. Инструкции върху различните методи за „функциониране на астрала“ може да се намерят в разни книги, и казват, че такива инструкции се дават от разни окултни дружества, но за да се постигне успех в тях, това зависи повече от вродените способности на ученика, отколкото от неговото прилежание и желание да се научи. Методите са прости, но отегчителни. Аз след като бях изпълнявал предписаната рутина няколко месеци, в един случай помислих, че съм постигнал успех. Веднъж бях в леглото си, а след малко ми стана ясно, че плувах в астралното си тяло около сто метра над парахода, който заедно с останалата флота се виждаше ясно в лунната светлина. За нещастие, щом си представих положението, първата ми мисъл бе: „какво ме държи нагоре? Защо не падам?“ И в един момент, с едно неприятно потръсване, бях пак в леглото си. Съжалявам, че въпреки многото усилия, не можах да повторя тази опитност, защото струваше ми се, че би могло да се изчерпи, по този начин на издирване, едно определено доказателство за реалността на съществуването на астралното тяло.

Ще ви разкажа друга чудна опитност. Макар и да спада към ясновидството, тя е от този род опитности, които може да се обяснят с хипнотизма. Един ден след пладне, приятелят ми и аз се разговаряхме с един ученик по окултизма, който ни описваше разнообразните си екскурзии в астралния свят,и ни предлагаше да демонстрира тяхната възможност. Като се подчиних на искането му, седнах в едно кресло и затворих очите си, като останах в абсолютно съзнание за положението си и за всичко, що бе около ми. Тогава чух инструктора си да казва: „кажи ми какво виждаш“. Тогава тъкмо като цветен кинематографа, пред мене се представи една картина на тропически бряг, с тихо, осветено от луната, море и палмови дървета, люлеещи се леко от ветреца. Описах му картината и той ми заповяда: „стой на брега“. Тръгнах някак си да вървя по брега, макар и да бях същевременно в пълно съзнание до толкова, че бе достатъчно само да отворя очите си, за да се намеря в креслото си. Пак ми се заповяда: „повикай водните духове, ти знаеш думите“. Спомних си една стара формула, която изрекох мислено; тогава на известно разстояние в морето видях водата да се върти и издига като вихър, който постепенно прие формата на една сирена от самодивските приказки. Почти бях тръгнал да отида към нея, когато чух думите: „спри се, нека тя дойде при тебе. Употреби нужните имена“. Подчиних се на гласа, и видях, че по лицето на сирената се изрази смущение, когато идеше към мене. Явно бе, че тя очакваше аз да отида при нея. Тя дойде до брега, помаха с ръка да отида да играя с нея, и аз щях да отида, ако не бях чул гласа на инструктора си: „попитай как й е името; поискай да узнаеш нещо; помни, че не си дошъл тук да играеш“. Пак се покорих, но трябва да съм поискал много, защото с едно поклащане на главата и завиване на филмената си дреха, призракът се спусна в морето, като остави на мястото си един белобрад старец. Но всичко това внезапно изчезна, както и беше се явило на сцената, и аз пак бях в креслото си.

Най-вероятното обяснение на това явление изглежда да е; „видение, причинено от хипнотическо внушение“. Но против това обяснение се обяви моя приятел, който твърди, че никаква форма на хипнотизъм не се е приложила, защото факт е, че и нашия другар, който не взе участие в действието, също бе видял фигурата на сирената. Остават други две обяснения, а именно, че или картината се е отпечатала телепатически върху мозъка ми, или ясновидската способност се е стимулирала по някой начин, вследствие на което се постигнал само един поглед в астралния свят. Това последно обяснение е по-вероятно. Има хора, които безразсъдно вземат упоителни вещества като кокаин, опиум, и хашиш, и просто се очароват от тях, защото им причиняват живи и реални видения. Остава непонятно дали виденията в такива случаи зависят от околната среда на субекта, който взема някои от тия вещества; и дали две лица, които вземат едновременно от тези вещества, могат да имат еднакви видения, да опишат същите сцени и залавят еднакви спомени при събуждането си. Аз мисля, че този е факта, който лежи в основата на много съобщения за орните на черната магия, за които четем; това наистина се потвърждава от някои, поне от онези, които вземат кокаин и хашиш в днешно време. Тези, които си дадат труд да четат първоначалните рапорти на някои от опитите на старите чародейки, ще останат изненадани не само от положителното естество на доказателствата за тях, но също и от поразителната прилика на обредите в разните страни.

Според едно доказателство има обичай у чародейците да се събличат, да се намазват с известни масла и да се молят на Сатаната, преди да присъстват на чародейския танц, и тогава да хвръкнат из въздуха на мястото, дето стават обредите.

Преди няколко време срещнах една жена, която претендираше да притежава едно масло, което ако се разтрие по тялото, и през това време се изкажат някои слова, употребителката на маслото ще може да се понесе из въздуха и да има съобщение с духовете. Като се анализира маслото, указа се, че то съдържа кокаин.

Сега поливането на кокаина в тялото е достатъчно да причини видения; и анестезията на кожата твърде вероятно е да внуши идеята за хвъркане нагоре и за изчезване на тялото. Този факт подкрепя безсъмнено твърдението на окултиста, че тези упоителни дроги предизвикват астрални видения и не е против твърдението на учения, който казва, че същите причиняват такъв делириум, какъвто е било състоянието на ума, когато лицето ги е вземало, като още ни се подсказва, че откритието и употребяването на кокаина не е модерно, а е било познато на старите чародейци.

Четох неотдавна в The Church Times за проповедта на един известен епископ, в която той изказваше съжалението си, за дето в сегашния век вярването в ангели-хранители е било постигнато от същата участ, както вярването в самодиви. Аз съм напълно съгласен с епископа: трябва да се съжалява за този факт, но добре е поне, че по-често се срещат хора, които вярват в ангели, отколкото в самодиви. Доказателствата, обаче, които могат да се съберат, са почти еднакви и за двете.

Срещал съм мнозина, които са бивали здраво убедени, че от време на време имат видения, когато се служи литургията, и макар тези видения да са били причинени от самовнушение или телепатия, винаги това не става. Нито теорията на телепатията, нито пък хипнотизма или самовнушението, биха могли да отхвърлят всички разкази за съществуването на самодиви. Добре помня една такава история за една нимфа, видяна от един мой приятел1). Една година по-късно, друг мой приятел ми разказа всички подробности на също такова явление, с най-голяма тържественост, без да е знаел, че същото ми е говорил първият ми приятел. Ето тая история: един ден след пладне, г-жа Е. си почивала на брега, когато изведнъж видяла да се издига от вълните фигурата на един малък човек, отчасти облечен в синя лека дреха. Той тръгнал бавно към брега и се вгледал в лицето й. Тя се обърнала към другарката си, която седяла на близко, и като се оттеглила, фигурата изчезнала. Другарката й, за която такива явления са били обикновени, изведнъж казала; „радвам се, че този път го видя. Не бяха ли хубави сините му дрехи?“

Ако този разказ е верен, как би могъл да се обясни? Дали умишлено възрастната дама е образувала това видение и чрез някой процес на хипнотизъм, внушение или телепатия го е предала на другата? Дали е имало някое слабо атмосферно явление на вълните или се появила една сянка, която живото въображение е изопачило във форма на човек? Или е било някое истинско астрално същество, което случайно се е появило?

Заслужва да се изследва и твърде привлекателния предмет за чудесата и служенето с многото формули за призоваване на добри или зли духове. Тия формули могат да се намерят или получат. Мъчнотията за изследвача е да се намерят доказателства за действието на такива формули. Ако се работи с тях, това трябва да става обикновено чрез медиум. Ако тялото на човека би се считало за една машина, с която неговото его може да оперира като с един аероплан, който се направлява от пилота му, как бихме могли да знаем, като концентрираме съзнанието си на това физическо поле, дали ни се е дала помощта, когато сме повикали некоя друга сила? Освен това, как бихме могли да я докажем на другите? Ако, за да постигнем желанието си, ни се даде сила да можем да извършим подвизи, които надминават естествените, тогава какво значи тога? В моменти на силно разгневяване или на голям страх, често се извършват деяния, които субектът не би могъл да извърши, когато е спокоен, колкото и да би желал това. Могат ли духове или сили да произведат физически резултати чрез нашите тила, които да превишават и надминават това, което можем да извършваме само чрез волята си? Некои така са мислили, и тази идея е основа на голяма част от средновековната магия.

И от де е дошло широко разпространеното вярване в силата на умишлената и концентрирана клетва да прави действително зло на прокълнатия? Омагьосванията и котлите на врачките, восъчните фигури, които се набождат с игли от магьосника, не са нищо друго, освен средства да успокояват външните чувства, и да завладяват мисълта, която в желания момент, се проектира с ужасна сила и злоба против омразния обект. Може ли такова действие да има някакви последици? Изглежда да се доказва това, защото много клетви, изказани в силен гняв, са се изпълнявали с всички пророкувани подробности.

Вярно е, че колкото повече човек изучава тези неща, толкоз по-малко се чувства наклонен да ги изостави без изследване. И макар че никоя теория не обяснява всички случаи, при все туй може да се достигне до известно разбиране. Чрез хипнотизма или самовнушението човек може да види и да чувства по начини, за които още ни е малко известно. Безспорно е, обаче, че около нас съществува един свръхфизически свят, със свои жители и закони, който дохожда в стълкновение с нашия, и трябва само една малка промяна на действието, за да има видимо явление. Теориите и фактите сигурно помагат, за да се наредят разпръснатите откъслеци от сведения в един методичен план на вселената.

(превод от английски)

_____________________________________

1) Сега е установено с опити, че нимфите могат и да се фотографират. — Б. Р.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Психография или фотография на мисли

От Фридрих Феерхов.

(Продължение от кн. I и II)

II. ТЕОРИЯ НА „ФОТОГРАФИРАНЕТО НА МИСЛИТЕ“ ИЛИ НА ПСИХОГРАФИЯТА

Изразът психография не е никак нов. Той вече е употребяван в спиритистката литература, и то за означаване процеса, при който приемат, че психически сили на трансцеденталния свят пишат направо с молив или перо. И ако тук от теоретически съображения се употребява същия израз за тъй нареченото „фотографиране на мисълта“, с това не става никакво изместване на смисъла, защото и тука процесът по същество е еднакъв: чрез един интензивен психически акт да се предизвика в гъсто материалния свят единия път механическо, другия път химическо действие. В първия случай се предизвикват движения с молива, за да се напише нещо; във втория случай сгъстената форма от психическа субстанция действа, докарвайки промяна върху възприеманята. И в двата случая разликата не е по-голяма от тази между молекулярните и атомните движения.

Ако бъде експериментално възможно, действително да се извърши фотографиране на мислите, една психограма чрез преднамерен, пряк химически отпечатък, тогава трябва да приемем следните хипотези, като логически постулати;

Първото, абсолютно неизбежно предусловие е, че психическата енергия или психическите енергии фактически съществуват.

Второ: човешките представи трябва да притежават пластическа способност, за да произвеждат психогони в психическата субстанция.

Трето: ние трябва да сме в състояние да локализираме психогона по волята си на определено место в пространството.

Четвърто: чрез непрестанно концентриране на фиксирания образ трябва последният толкова да може да се сгъсти или трансформира, че да може в проекцията си върху чувствителния слой на плочата да остави такава интензивна промяна, каквато оставя напр. лъчът на светлината или на топлината.

Ако тази теория се установи експериментално, тогава в акта на локализирането на представените образи ще имаме още едно доказателство за философския дух на немския език. Защото според това „представянето“ фактически не е нищо друго освен едно поставяне пред себе си на психогона и на неговия наглед в съзнанието. Процесът е същият, както го видехме по-рано в примера за естеството и дейността на „въображението“. Там психическата енергия поставена в движение посредством дейността на представите, е отпечатала своите удивителни действия във физическия организъм.

Остава .ни, обаче, открит още въпросът, от къде произлиза пластичната или организираща способност при тези психически процеси. И ако за опростотворяване си послужихме с израза дейност на представите, това ние не сторихме, за да избегнем мъчнотията, а защото трябваше, както се спомена и по-рано, да вземем за хипотетична предпоставка една такава способност на нашата душа. Другояче едва би бил мислим произхода на психогони.

Лъчевите образи на психогоните ще отбелязваме по-нататък не като фотографии на мислите, а като психографии Това правим, защото изразът фотография на мислите съдържа една неточност или, строго взето, дори двойна неточност: първо, както се каза и отначало, тук само в много, малко случаи се касае за едно образно възпроизвеждане на мисловните актове.

Второ, тука нема в обикновения смисъл на думата „светлина“, която да се впечатва на плочата, а има психически енергии, лъчите на които падат върху сетивния слой и предизвикват там химически промени. А „фотография“ значи: образ, създаден чрез слънчеви лъчи.

Образът се предизвиква чрез физически впечатления. Той е, следователно, една психограма, а самият метод — психография.

Бихме могли да подчиним психографията и фотографията на по-общото понятие радиография, като координирани разклонения. Една фотограма или светлинна картина е също такъв специален вид от лъчеви картини, както и психограмата.

III. ПСИХОГОНИТЕ КАТО ОБЕКТ НА ЯСНОВИДСТВОТО И НА НАБЛЮДЕНИЕТО ЧРЕЗ КИЛНЕРОВ НАВЕС

До сега на нашите обяснения можеше да се противопостави справедливият упрек, че психогоните са само хипотези, макар и рационално опрени върху енергичните действия на хипнотичното внушение, теоретичния анализ на процесите при телепатията и пр., — само едно сетивно възприемане на психичните процесии форми, обаче, би могло да въздигне тази нова психологическа система до степента на една добре обоснована теория.

Сега може да се посочи, че прякото възприемане на психогоните е една проблема, подхваната вече практически и систематически. Не само така наречените ясновидци, които претендират, че могат да виждат и описват психически актове в определени форми и бои, а е турено начало, тези „субективни“ образи да се проверяват и доказват чрез експериментални (обективни) средства.

Голямо заблуждение е да се вярва, че светът се вижда на всеки човек еднакво, че той представлява всекиму същата картина. Независимо от художническото вдълбочаване, музикалния слух (различаване на хармонии), погледа на рисувана (различаване нюансите на боите) и пр., има големи различия изобщо в обема на сетивното възприемане: мнозина чуват твърде високи и твърде низки тонове, които някой с по-слабо чувствителен слух не чува. Също така за някои спектърът на боите е по-дълъг, отколкото за други: те виждат още зоната на виолетовата боя, ултравиолетовата, която за онези, които оптически са по-малко развити, може да стане ясна само чрез подходни експериментни условия. Най-сетне и за прякото възприемане на исковите лъчи твърденията на изследвачите се различават: мнозина ги смятат за невидими, а някои поддържат тяхната условна видимост.

Тези, които нормално възприемат и ултравиолетовата боя, така че тяхната сетивна област представлява едно естествено разширение спрямо средното око, бихме могли да наречем естествени ясновидци. Защото има и изкуствени средства, за да се вижда „по-ясно“, отколкото при обикновено гледане със средно око: произвеждане флуоресценция с ултравиолетовата светлинна зона или евентуално фотографическо регистриране на тази зона, излизаща над обикновено виждащия се спектър.

Ако разгледаме същността на психическия ясновидец от гледището на нашата „енергетична психология“, трябва да го дефинираме като човек с такава организация, която му способства да възприема пряко психичните процеси като нагледни. Като „изкуствено ясновиждане“ може да се вземе метода, при който психични образи чрез трансформационни процеси се преобръщат във физиологическо действие. Един пример от този род имаме при наблюдението на„мисловните форми“ посредством килнеровите навеси.

Като поучителна аналогия може да послужи явлението, при което иначе извънсетивните ултравиолетови лъчи чрез влизането си във флуоресцентната субстанция стават в известна форма доловими за зрението.

На първо място, тук ни интересува естественото ясновидство и то психическото ясновидство.

Под това название ние разбираме прякото възприемане на психогоните: наблюдение на мисловните процеси, чувствените състояния, представените образи, усещанията, чувствата, влеченията, афектите, желанията, волевите актове и пр.

По този предмет има едно богато илюстрирано класическо произведение от Ани Безант и Ледбитър, излязло под названието „Форми на мислите“. Трябва да подчертая, че това название не може да се оправдае и от гледището на теософската психология. То съдържа голяма неточност, понеже, според тази теория, мисловната дейност се схваща само като функция на менталната енергия (manas), а пък влеченията, усещанията, желанията и чувствата се проявяват в тъй наречената астрална субстанция (.„ката“). Прави се съществена разлика между менталитет и емоционалитет. Понятието „форма на мисълта“ важи само за първото, а за двете заедно е много тясно. Явява се нужно едно подчиняващо понятие, понятие за всички психически явления и като такова именно употребяваме изразът „психогони“. В началото на поменатото съчинение има една табела (фронтоспис), която ориентира в „значението на боите“. На всеки психогонист, според характера му, е свойствена една боя.

И ако народната традиция приписва на вярата синя боя, на любовта червена и на надеждата зелена, изглежда, че тези символи, черпени от чиста интуиция, се оправдават чрез табелата за боите на ясновидеца. Тази табела дава хубава синя боя на един акт от чисто религиозно чувстване; на способността за приспособяване (която е близко до надеждата) един зелен психогон, а на любовта червени бои: алтруистичната любов ясно червена (розова), егоистичната — червена на петна, - чистата любов — приблизително рубиново-червена.

Гневът е огнено-червен, чувствеността е кръвно-червена; егоизмът създава кафяви психогони, а отчаянието сивовиолетни. Съобразно с това, ревнивостта (смешението от егоизъм, загриженост и гняв или алчност, свързана с лукавство) зеленосиньо-кафяво с червени петна, които изглеждат като петната на скарлатината.

Високата сила на ума се характеризира чрез лимонено-жълти образи, остроумието дава хромово-жълти психогони, ограничен ум — тъпи. Гордостта се изразява чрез оранжева боя, съчувствието чрез зеленикава, любовта към човечеството чрез мека, светла виолетова, подобно на това и възвишената душа. Егоистичната религиозност се познава по мътните петна в сини образи, хитростта по зелено-сивата боя, а злобата по черно-кафявата.

Естествено, тези определения на ясновидците, понеже почиват на субективни наблюдения, са изложени на произволни съмнения, додето не се намерят средства, за да се направят същите наблюдения „с една степен по-дълбоко“ и по-достъпни за физиологическото възприемане. Най-сетне, трябва да повярваме в това, което всички очи виждат. В действителност, ние имаме много аналогични наблюдения, направени чрез експерименти.

Тук и други изследвачи забелязвали боята на диханието в афектираното състояние на хората в лудниците и затворите. Те вземали дъха на тези хора в стъклени епруветки, докарвали го до утайване и тогава по особен начин го боядисвали. При едно и също лице се получавали, според настроението на духа, разни бои, а при всички в един и същ афект се получавала същата боя. Дали тези бои напълно се схождат със споменатата преди малко табела, не. знаем, понеже още нямаме точни данни по тези опити. Тази метода, обаче, била вече прилагана при полицейските диагнози.

Американският лекар Стенсон Хукер намерил, че промените в чувствения живот се изразяват чрез флуидални промени, а именно чрез промени на боите в зависимост от съответното състояние на духа. Където основният тон на живота е доброта и добродеяние, боите са розови, при дълбоката замисленост — тъмно-сини, жълти у тогова, който обича изкуството и изтънчената среда, а сиви са у тогова, който, е замислен и много загрижен. Който живее разпуснато, той изпуска мътно-кафяви лъчи. Религиозният и благомислещ. човек дава ясно-сини лъчи, напредничавият мислител — светлозелени и пр.

Тук почти всичко се съгласява с казаното от Ледбитър и Безант: „добър да бъдеш и добро да вършиш“ отговаря на „самоотвержената любов“ при двамата теософи; „да обичаш изкуството и изтънчената среда“ отговаря на боята на „високо-култивиран ум“, „замислен и угрижен“ сивото от една страна със сивовиолетовото на „отчаянието“ от друга; „мътно-кафявите лъчи“ при един „разпуснат, с низка чувственость живот“ отговарят на кално-кафявото на „егоизма“ у Безант и Ледбитър. Тук се казва: „лъчите на религиозния, благо- мислещ човек са светло-сини“, а там: чисто религиозно чувстване — „цианово синьо“. Според Хукер, напредничавите мисли имат светло-зелена боя, а според Безант, „способността за приспособяване“ (което значи почти същото) има зелена боя. Само тъмно-синьото, което Хукер приписва на психогоните на дълбокия мислител, не се намира изобщо в табелата на теософските ясновидци. Тази боя би трябвало да стои в табелата между бледовиолетовата и синьовиолетовата. „Значението“ (т. е. психическият характер) на тези бои трябва да се отбележи като възвишен дух и набожност, съединена с любов. Между тези двете може да намери място Хукеровото тъмно- синьо на дълбокия мислител.

Още една експериментална опора на ясновидското изследване на психогоните ще срещнем по-после при опитите с така нареченото „фотографиране на мислите“ от Дарже и Лефранк, където също така изглежда да се явяват индивидуални промени в боите в зависимост от определени състояния на духа.

Преди всичко нека си направим един малък прелед на психическите образи, както подробно са ги описали нашите компетентни хора Безант и Ледбитър в своето съчинение. След това да се обърнем към неколко интересни паралели на ясновидското наблюдение, а именно наблюдението на подобни мисловни форми посредством Килнеровите навеси: „Спекторанин“.

Който се интересува по-подробно за тези изучавания, ще направи най-добре, ако се ориентира в цитираното съчинение на Безант и Ледбитър. За незапознатите с това съчинение е необходимо да изнесем тук неколко примера от него за илюстрация. Те са необходими за свръзката, за логическия строеж на предмета. Защото, ако се ограничим тук само с голо описание, тогава фантазията на четеца може, както и неговата интуиция, да попълни картината, както й е възможно.

В фигура 8 (стр. 33. – фигурата липсва във вестника) на съчинението се вижда розов до виненочервен облак, представен с неопределени очертания1). Тя е израз на „наивна“ любов и „просто благоразположение“. Този психогон може да даде и една разположена, мъркаща котка.

Под този облак се намира една картина, като има подобна форма и също червена боя, но по-тъмна, тъй да се каже запетнена. И това е един облак на любовта, но силно смесена с егоизъм (кафяво).

Особена форма има психогонът на фигура 13 (фигурата липсва във вестника): „жадуваща животинска любов“. Картината представлява . един сноп от мътно-червени лъчи, които на краищата си. са обърнати назад като куки. Обяснението за тях казва: „един пример от алчна, животинска любов, ако въобще такова чувство, като това, заслужва възвишеното име любов. Разни бои допринасят, за да се получи този неприятен тон на боите, защото е едно смешение от ярките лъчи на чувствеността, размътени с глухите — на егоизма. Формата е особено характеристична, защото тези куки се явяват само там, където съществува едно жадуване за лично притежание. Ясно е, че производителят на тези мисловни форми не може да има представа за самопожертвователната любов, която се проявява в радостна услуга на другите и не мисли никога за възнаграждение или отплата. Неговата мисъл не е била: „колко мога да дам?“ а — „колко мога тук да спечеля?“ Тази мисъл се е изразила в закривените лъчи.

Фигура 14 (фигурата липсва във вестника): „неопределено религиозно чувстване, но по-вече набожност и рарум“. Картината представлява син облак в такава форма, както при наивната любов или при животинското чувство на желание. Авторите бележат тук: „в много църкви над главите на богомолците може да се види голям и мътен тъмносин облак, често попръскан с кафява и сива боя, понеже невежествената набожност, за жалост, твърде често се смесва с боята на егоизма или страха“.

Фигура 18 (фигурата липсва във вестника) е подобен облак с жълта боя: „неопределено интелектуално чувство за удоволствие“. Под него подобно мъгливо изображение в яснозелено: израз на неопределена симпатия (пасивно състрадание).

Картината 20 (фигурата липсва във вестника) представлява психогона, който създава повишено честолюбие: подобно изображение с куки, както при егоистичната любов, в средата бледа ядка, в разни оранжеви тонове.

Същите бои, но малко друга форма има следната картина: продукт на егоистично честолюбие. Тука около една вал- честа ядка са наредени къси и дебели куки.

Едно мътночервено изображение с кукообразни нокти, както пипалата на полип, е психогонът на пиянството (фиг. 29) (фигурата липсва във вестника). То е грозно и същевременно демонско. Съставът на боите му се разбира лесно в табелата: пламенно-червеното е страстното желание, мътното кафяво — израз на егоизма, редицата куки — искането, силното желание.

Интересно е сложното изображение във фигура 31 (фигурата липсва във вестника): „актьор пред първия си дебют“. Това е една лента на зигзаг, в средата с оранжеви бразди и от двете страни със сивовиолетови ръбове. Анализът на този психогон дава следното: оранжевата лента на средата е самосъзнанието на артиста, сивите крайни ивици наоколо са страхливост, стеснение.

Когато си представим един предмет в определена форма, с други думи, когато психогонът се състои от една зрителна представа, тогава психическият образ взема пластическия образ на този предмет.

Характерът (тонът на чувствата) на един психогон определя неговата боя.

От определеността или прецизността на мисловния образ зависи най- сетне остротата на неговите очертания.

Че формата и пластичната точност на психогоните се обусловява от прецизността и силата на представите, това се счита вече за практически доказано чрез експерименталната телепатия. Както при четеца на мислите Белини, така и при Пикман и други се случва често, те да казват на своите „агенти“ (на които четат мислите): „моля, концентрирайте се по-остро върху идеята си; мисловният образ е още твърде замъглен“ И фактически се установява, че в такъв случай агентът е бивал или разсеян или нерешителен. Тъкмо тук при телепатията реалността на психогоните и тяхната способност за проекция се явява като „conditio sine qua поп“, като безусловна необходима предпоставка за възможността на такива феномени. Когато некой в затворено помещение мълчаливо се концентрира върху некой представен образ, а през същото време в едно отдалечено помещение друг мълчалив и изолиран възприеме в съзнанието си същия представен образ, то може да стане само, защото оптическият представен образ на едното лице, формиран в психическа субстанция, изпъква пластично пред разширеното съзнание на другото лице. Приемателят трябва в такъв случай да се намира в едно състояние на повишена способност за възприемане, както това обикновено е присъщо на организма на ясновидеца.

Ако се потвърдят и в бъдеще психограмите от оптически представи, както до сега такива макар. и оскъдно, са извършвани от майор Дарже и Лефранк, с това ще се докаже съществуването на психогоните, и ще се установи безспорно, че оптическите представени образи не са нищо друго освен финни материални отпечатъци от действащите върху очния ни апарат предмети на външния свет, или пък „представи на фантазията“, образи, които се произвеждат в полето на нашето съзнание посредством силата на въображението в психическата субстанция. Тези психогони са обективни образи, дори и при „халюциантите“. При последните са субективни само до толкова, доколкото липсва връзката с външния свет, от където те погрешно вярват да са ги почерпили. Достатъчно говори за това фактът, че Ломброзо през 1880 г. с боядисани абсорбиращи стъкла можа да докаже, че халюцинационни образи (с бои) оптически имат същото положение както реални .зрителни образи с известните им психологически закони.

Също и Гастон Дюрвил е дал едно експериментално доказателство за това, че качествата на тъй наречените „субективни“ зрителни представи са същите, както на тъй наречените „реални“ образи. С това се потвърждава съществената еднаквост на възприетите по физиологически път и „чисто вътрешно“ произходящите психогони.

Където не се касае за репродукция на представи за определени предмети (физически), а за нагледно възприемане на чувства или ментални идеи, там ясновидецът, според Безант и Ледбитър, вижда най-разнообразно формирани психогони. Едно сравнително изучаване на формите и съдържанието им ще бъде доста трудно. Произходящите по този начин фигури са извънредно разнообразни, често много красиви, особено при по-възвишените мисли. Колкото по- сложна е една идея, толкова по-сложен се явява съответния ней ментален психогон. При много от споменатите по-рано емоционални психогони (неопределена симпатия, примитивна набожност и т. н. т.) образуващата се там мъглява форма има неопределени и неясни очертания. Наопаки пък, при ясно съзнати мисли съдържанието на идеята се изобразява най-разнообразни форми: орнаментни картини, звезди, топки, цветове, конуси, луни, пирамиди — във всички бои и за всички оттенъци.

Това ни води в друга експериментална област, където ще дирим потвърждение на казаното, а именно: наблюдението на психогоните чрез Килнерова навес.

Редакторът на „Zentralblatt fiir Okkultisnms“, г. Г. В. Сурия в Грац, е правил опити чрез цвЕтнитЕ навЕси на Д-р Килнер и относително възприемливостта на психогоните. Той е постигнал такива резултати, които са твърде важни за психографа.

1. Наблюдателката не знае за това, което трябва да види чрез Килнеровия навес. — Един присъстващ познат, около 40-годишен, се изправя в тъмната стая. ... Но дамата вижда добре ореола с и без помощта на навеса. Внезапно тя съобщава, че ореолът при главата на познатия господин се простира нагоре във вид на стълб и достига до тавана. След това тя вижда да се разпръсват розовочервени облаци от главата на човека по всички направления. Най-сетне наблюдателката съобщава за една красива златножълта топка с диаметър около 20 сантиметра, която като че излиза от гърдите на наблюдавания и се издига бавно нагоре. Освен това след малко тя вижда, че на гърдите му блясва за малко време един златножълт, голям, равностранен триъгълник, обърнат с върха нагоре.

Всичко това са били мисловни форми, които тихо са се образували у наблюдавания обект и когато сме го питали, какво мисли, той казва открито, че искал да опита, дали мисловните форми от по-висш вид могат да се проявят някак в ореола и така той тихо си чел молитва. Наблюдателката действително е забелязала розовочервения облак при тихото изговаряне на изречението: „Бъди благословена, св. Богородице!“ — Светлия триъгълник забелязала при изговарянето на името „Исус“. Стълбът на молитвата бил образуван чрез „Отче наш“, при което са се явили и светлите топки. На наблюдателката се --е сторило още, че вижда един слаб-жълт светъл конус, основата на който бил на тавана на стаята.

Опитите се повториха още веднъж, като този път двете молитви бяха казвани гласно. Явленията, според казването на дамата, си останали почти същите.

Великолепно било действието на думата (отделно изговорена): „Исус Христос“. Споменатият по-рано триъгълник светел като слънце.

След това ние запалихме свещ и показахме на дамата книгата „мисловни форми“, която и беше непозната. Там намерихме няколко подобни отпечатъци на „мисловните форми на молитвата“. Дълго още говорихме върху това чудно потвърждение на изследванията на Ледбитър и д-р Барадюк, върху формите на мислите и специално върху светлинните действия на молитвените формули. Най-сетне, дамата ни разказа, че когато умирала майка й, тя гледала още няколко време да свети масленият кръст, който направил свещеникът на челото на умиращата, като я миропомазал.

2. Обект за експеримента е писател Z, наблюдател е подпоручик Ф. Н.

Какви мисловни форми щеше да си образува г-н Z, или пο-добре казано, на какви размишления щеше да се предаде той, това не беше известно на подпоручика, но ръководителят на експеримента (г. Сурия) знаеше.

След няколко опити с ореола писателят Z каза на наблюдателя: „г-н подпоручик, наблюдавайте по-точно главата ми, аз ще си мисля нещо“. Скоро след това подпоручикът съобщи, че вижда да се разпростират сини и виолетови облаци около главата на г-н Z и да се издига една синя топка, голяма колкото човешка глава. Размишленията се повтарят, подпоручикът вижда пак същите явления. След това по искането на ръководителя на експеримента, размишлението („Отче наш“) се изговаря гласно. Действието е същото. После писателят Z взема в ръка случайно намиращата се пред него на масата книга „Размишления“ (от Херман Рудолф) и почва да чете на стр. 32 размишлението „Думата“. Подпоручикът съобщава, че вижда сини и виолетови облаци в неопределена форма, но не тъй ясно, както при молитвата „Отче наш“. Стаята след това се осветява. Ние показваме на подпоручика Ледбитъровата книга „Форми на мислите“. В ключа на боите в началото на книгата той вижда веднага в първите четири бои боите на видените от него форми на мислите. Тези четири бои: светло-виолетова, тъмно-виолетова, светло-синя и тъмносиня отговарят на следните душевни явления: висок дух, набожност съединена с любов, преданост към висш идеал и чисто религиозно чувстване.

3. Абитуриент W. — Макар доста начетен в окултната литература, той не познава съчиненията на Килнер и Ледбитър, които важат за нашите опити. Редът на опитите е както в горния случай. W. е поканен да съсредоточи вниманието си към главата на Z. Последният почва, без това да бъде известно на W да си казва тихо молитвата „Отче наш“. Веднага след започването на тихата молитва, W. съобщава, че вижда да се разпространяват сини и виолетови облаци, чийто център е главата на Z. По-нататък той вижда да се издига една голяма синя топка. Тези явления се повтарят няколко пъти. Внезапно W. съобщава за едно ново, особено явление: „образува се един голям син конус, основата на който се намира на тавана на стаята, а върхът му се допира до главата на г. Z. „Тези явления се установяват чрез гласно повтаряне на „Отче наш“. Стаята след това се осветлява. Ние показваме на W. ключа на боите в поменатата вече книга, като закриваме намиращия се отдоле обяснителен текст. Веднага W. ни посочва същите бои, както и подпоручикът. W. бе твърде изненадан, когато му показахме картина 17 от книгата „Форми на мислите“. Той познава там синия конус, чиято основа се намираше на тавана. Според Ледбитър, тази форма на мисълта представлява „изслушване на молитвата“, т. е. молещия се чрез своето духовно възвисяване е построил един канал, една връзка с по-високите сфери на универсума (вселената). Чрез този канал се излива спиритуалната енергия на „Логос“.

4. Най-интересните експерименти ни се удадоха с г-жа инженер Р. Тази дама спада към най-сензитивните личности в смисъла на Райхенбах. Твърдя, казва Сурия, че нито наблюдателката, нито нейния съпруг е виждал по-рано книгата „Форми на мислите“:

Щом г-н Ζ. беше почнал тихо своите размишления, нашата наблюдателка мислеше, че той движи ръката си нагоре. Обаче, г. Ζ. съобщи, че той стои съвсем спокойно. Тогава г-жа Р. видяла една синя топка, голяма колкото човешка глава, да се издига нагоре. Сега тя вече знаеше, че това не беше ръката на г. Ζ. Г-жа Р. при повторителни опити с тези тихи размишления веднъж се опита, дали може да възприеме тази издигаща се синя топка без килнерова навес и за нейна собствена изненада това стана. От този момент тя по-вече не употреби килнерова навес. След това опитът се повтори при гласно изговаряне на „Отче наш“. Синята възходяща топка пак се видя от наблюдателката, а скоро след това тя съобщи, че от главата на г. Ζ излиза една фунийообразна синя светлинна фигура, която достига до тавана.

След като г-жа P., поради това прецизно съобщение, ни се яви като една особено добра наблюдателка, г-н Z. помоли да имаме още малко търпение;той поиска да опита действията на друго размишление (медитация). Едва що беше почнал, г-жа Р. съобщи следното забележително явление: „виждам един предмет с два остри върха, розовочервени крила, в средата валчесто тяло, изглежда почти като голяма птица. Тези явления се повтарят и отлетяват към: тавана“. На въпроса ни, каква е големината на хвъркатото нещо, г-жа Р. отговори: „доста голямо, около 80 сантиметра широчина“. Всички очаквахме с напрегнато любопитство да чуем, кои размишления са предизвикали тези своеобразни форми. Г-н Z. каза, че те били предизвикани от трикратно тихо прочитане на католишката молитва: „Бъди поздравена Ти, Св. Дева Мария!“ — Тази молитва той повтори след това гласно и г-жа Р. вид.е пак същото явление, както по-напред.

Понеже дамата заяви, че тези опити почнали да я изморяват, прекъснахме експериментите. Когато осветлихме стаята, яви се веднага фигура 12 от Ледбитъровите „форми на мислите“. Дамата позна тук видяната от нея преди малко хвърковата форма на мисълта. „Жалко, че не нарисувах тази фигура, преди да ми се покаже в книгата“ — това бяха нейните думи. Ако наистина това беше станало, щяхме да имаме още едно и то по-добро доказателство за нашата теза. Това не бива да се забравя при бъдещите експерименти. Ние препоръчваме и на други този вид контрола. За онези четци, които немат на ръка и не са видели книгата на Ледбитър, ще поясним, че мисловната форма във фигура 12 прилича донякъде на крилато слънце, каквото се вижда на вратите на старите египетски храмове като праисторически свят символ. Ледбитър казва за него: „малко форми на мислите има по-хубави и по-изразителни от тази. Това е мисълта на любовта и на мира, на закрилата и на благодетелтта“. . . Това изненадващо потвърждение на мисловните форми, чрез един почти безупречен експеримент, ни накара сериозно да се за-мислим. Г-н Z. бил правил само веднъж експеримент с тази молитвена формула, но с друга дама и тогава видели само розово-червени облаци.

Г-жа инженер Р. пък каза по-сетне, че се е опитвала, дали ще може със затворени очи да възприеме некои от описаните явления, обаче, тя не могла да види нищо, щом си затворела очите. Опитите за възприемане на психогони посредством Килнерови навеси трябва да се разширят и да обхванат и картинни обекти. В виенското „Психологическо общество“ при едно такова наблюдение, покрай възприемането, което е имало за основа, може-би, един психогон, непреднамерено и неочаквано се е забелязало и следното: гледайки през синьозеления навес, един чувствителен наблюдател съобщава, че получава възприемане за зелена боя над главата на наблюдаваното лице. На това лицето отговаря: „аз мислех за една елха“. (Беше около Коледа). Дали наблюдателят тъкмо по тази причина е видел зелено, това ще оставим на страна. Но във всеки случай трябва за напред да се правят наблюдения чрез Килнерова навес и над обективни психогони.

(Следва).

___________________________________________________

1) Редакцията, която притежава въпросното съчинение, желае да възпроизведе тия фигури с бои, но това ще може да стане, когато, се подобрят условията за печатането на списанието.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ФИЗИОГНОМИЯ

(Продължение от кн. I — II)

НОСЪТ,

като синтез на лицето, е главна характеристика на човека,

която душата формира

ГЛАВА II.

Носът, надарен с много, ограничени движения, може да бъде разглеждан като един от немите органи на лицето. При все това, той е най-изразителната и красноречива черта в очите на наблюдателя.

Поставен в средата на образа, изпъкнал и владеещ цялото, той е един вид ключ на свода на зданието, и, като един мост, хвърлен в пространството, свързва чувствената част на лицето: устата и брадата, с духовната му част: челото и очите.

Той е съединителната връзка между животинския живот и нравствения живот , между материалните инстинкти и аспирациите на духовния живот: той е средният предел, който съединява животното с ангела. С една дума, той е човекът!

И действително, няма нищо по-вярно от това, че човекът е всецяло в носа; ако се наблюдават грижливо очертанията, линиите, гънките и разните свивания на тоя важен орган, ще се намерят с учудване всички нюанси в характера и темперамента на човешкото същество. Носът е един вид синтез на лицето, както палецът е синтез на ръката. Между тия два органа, носът и палецът, има толкова поразителна аналогия, че може да се каже чрез антитеза,че носът е палеца на лицето. Тия два органа са главната характеристика, която отличава човека от животното. Нито едно животно няма палец и нито едно животно няма нос! Само човекът е притежател на тия висши органи, и както палецът устроява ръката, така и носът устроява лицето.

В течение на това наше изложение, ние ще установяваме постоянно съотношенията между носа и палеца, понеже опитността ни е показала, че те са две сходни части на индивида и че си съответстват и контролират взаимно, поради което може отнапред да се каже с увереност: „какъвто е носът, такъв е и палецът“.

Природата е възхитителна в своята простота! Нейните толкоз различни прояви и феномени, които поразяват нашите чувства, са продукт само на един и същ закон, и тяхната връзка, която произтича от един и същ извор, разкрива на наблюдателя науката на аналогията.

Носът, прочее, е една черта предимно човешка. Той е, който облагородява лицето на човека, установява главната линия на човешкия профил и му придава тоя вид на, величавост, интелигентности и доброта, която само човекът притежава, като изключение от всички същества, които населяват нашата планета.

Изследвайте лицата на животните: всичките те са плоски, четвъртити, продълговати, островърхи и смазани дотолкова, че е невъзможно да се намери между тях поне един профил. Тия човки, хоботи, зурли, муцуни не са лица! Само линиите на носа и на челото могат да образуват човешкия профил и само те са, които му дават тази красота, пълна с интелигентност и величие, с които се налага на по-низшите същества — един бляскав знак на човешка, царственост в тоя земен свят!...

* * *

От факта, че носът е синтез на лицето и главна характеристика на човешкото същество, произтича, че тая черта на лицето се спира да вземе окончателната си форма, само когато съществото е достигнало до зрелостта си и до последната си морална еволюция. Опитността иде да потвърди тоя факт: вижте, наистина, едно току що родено дете; чертите на това малко същество едва са отбелязани, но в тая несъвършена скица вие ще забележите едно нещо: още от първия момент на живота, устата е формирана, очертанията й са установени, органът е в пълно действие; инстинктивно малкото същество оформя устните си като хуния, за да сучи мляко, и то търси плодовитите гърди, които му дават съществуване. Това значи, че устата е главния орган на живота на инстинкта и понеже тоя живот започва с оня на индивида и предхожда другите съществувания, органите му трябва да се родят с него и да се приготвят да се свиват за всичките му функции.

По същото това време, органите на умствения живот, които се събуждат много по-късно — носът, окото и ухото — са неопределено обрисувани и, още несвойствени на активното им функциониране, те като че ли сънуват. Следвайте вървежа на времето, и вие ще видите лицето на малкото същество да се видоизменя бавно, да се прояснява; ще видите смътното очертание от първия ден да се обрисува все по-ясно в една необходима прогресия, за да се изразят способностите. Като безпристрастен и търпелив наблюдател, вие ще присъствате на тая постройка на материалната обвивка от душата, която я оживява, и тогава ще констатирате, че носът е последната черта, която душата обрисува и установява.

Има хора, които довършват носа си по-скоро от другите, понеже душите не достигат до целното си развитие в един и същи период от време има артисти, които работят по-бърже; това зависи от много причини, от индивидуалната сила на душата, от средата, е която тя се развива, и от възпитанието, което получава.

Майсторът се познава по работата. Но бъдете уверени в едно, а именно, че когато носът не претърпява по-вече изменения и е определен от доста точни и ясни линии, когато, с една реч, е взел един доста очертан характер, съществото вече е достигнало до пълното развитие, до което първоначалната сила на душата може да достигне, по- следният камък на зданието е поставен, разцъфтяването на силата, която виждате пред себе си, е пълно.

Като се почне от тоя момент, понеже абсолютен покой не съществува и всичко натежнява непрестанно в полето на вечната природа, едно ново движение се захваща — движението на деформацията!

Носът, който се формирал и установил преждевременно, е един неприятен признак за бъдещето, понеже твърде ранният разум, казва физиогномистът Хюжрт, е верен авангард на лудостта. Но и носът, който се обезформява твърде бърже, е също така верен знак на един преждевременен морален упадък.

И действително, когато душата, поради някои пречки на съществуването, отстъпва и се отклонява от правия път, чертите приемат отпечатъка на тоя упадък и на тази слабост, постройката се разрушава, красотата, добита от първото възпитание, угасва и преждевременните развалини се появяват. Нашата почит към онова същество, което, до гроба си, е запазило величието и благородството на чертите си, което е един верен знак, че душата му е останала бодра и силна!

Наистина, има причини, независещи от волята, които могат да разорат чертите и на най-добродетелния и мъдрия човек. Треската разравя бузите, разрушава меките части на лицето, ракът разяжда и най-здравите части, а известни болести посяват ужасни неравности върху цялото лице. Но трябва да се каже, че болестта идва най-често да ни нападне по-вече поради грешките ни, отколкото случайно. Тя е последица в повечето случаи от нашата неумереност, от пороците ни и от неблагоразумието ни. Тя е почти всякога резултат от липса на мъдрост и разум, и зад болката наблюдателят съзира моралната причина, която я произвела.

Подир шествието на страстите върви болестта, тя дебне жертвата си, завладява я, и човек, дълбоко засегнат в органите си, отчаяно, сгърбен под страданието, вдига очите си към небето, за да се оплаче и да проклина! Безумнико, обвинявай само себе си, понеже ти си първото и често единственото оръдие на твоето съсипване!

Нека предположим, че е другояче и че, по изключение, някоя външна причина е дошла независимо от нас и ни нападнала. О тогава, в очите на този, който наблюдава моралното същество, душата се явява всякога лъчезарна всред останките на нейната обвивка, такава се носи върху разпръснатите откъслеци от величествените развалини на едно велико произведение пред очите на майстора и сюблимността на разрушеното дело!

Нека, прочее, утвърдим тая истина, отдавна прокламирана от Лафатера, а именно, че има известна индивидуална сила, която никакво външно влияние и никакъв случай не биха могли да изменят коренно или съществено без нашето участие. Когато тази сила се поддържа от нашата воля, тя не може нищо да изгуби от своя построителен характер.

ГЛАВА III

В предходната глава ние установихме, че носът и палецът са човешки черти и че те установяват главната характеристика на човешкото същество. От това предположение неизбежно би следвало, че всяко човешко същество трябва да притежава един палец и един нос. Но това не е тъй! Действително, не срещаме ли всека минута и навред същества, които се наричат човеци, но които имат атрофиран и обезформен палец и чийто профил, с мъка очертан, не представлява нито една от линиите, които образуват наистина човешкия профил? Личният ъгъл на една тълпа от човешки глави не се ли приближава до тоя на грубиянина дотолкова, че не може да се отрече съществуването на известно сродство помежду им? Цели раси не са ли по-нискостоящи от други по красотата си и правилността на линиите на лицето, и в една и съща раса няма ли чувствителни различия между хората, които я съставляват? Кой не знае онази стълба за сравнение, изработена от бележития физиогномист Лафатер, който тръгваше от муцуната на грубиянина и, като се възкачваше през хиляди нюанси, минаваше през всичките степени, за да стигне до гръцкия профил, до типичния човек — Аполона?

Когато проследите внимателно този любопитен и интересен витлообраз, кой свързва интимно човешкото с жиbothhckotq, ще видите с изненада първите очертания на човешкия нос да се раждат в ония животински типове, които най-вече се приближават до човека. Така, лъвът и маймуната имат вече неколко белези на човешкия профил. У тях веждната навеса е изпъкнала, носът се отделя от лицето и образува издаденост, крилата на носа са очертани, окото не е вече валчесто и спойката на клепачите се обрисува и продължава. Ако, напротив, слезете по стълбата на съществата, ще констатирате, че постепенно става едно отдалечаване от човешкото, че линията на профила се видоизменя дълбоко и когато стигнете до птицата и рибата, няма да намерите нищо от човешкия профил.

Като се върнете по същите стъпки и направите същото изследване между най-елементарните типове на човешкото, ще откриете поразителни аналогии с грубиянина. Хората от низшите раси са наистина с отклонено чело, долната част от лицето е издадена напред, носът е сплеснат и един вид цъфнал върху лицето, горната бърна изпъкнала и е продължение на линията на носа. Какво дълбоко различие между тия диви типове, тъй близки до тоя на грубиянина, и образа на интелигентния и издигнатия човек! Колко поразителна близост ги смесва с животинското!

За нас, това не ни възбужда никакво съмнение: има животни — човеци и човеци — животни, абсолютно също така, както в другите стъпала на великата и всемирна редица има минерали — растения (слюдите, амиантите, азбестите) и растения — животни (зоофитите). Природата не прави скокове, тя се издига от една степен на друга, в своята сюблимна й вечна прогресия, чрез многобройни и неуловими нюанси! Кой може да каже, къде точно се свършва растителното царство и къде почва животинското? Нема определено разграничение, няма една точна разделителна линия. Всеки свършек се слива с другия без чувствителен преход. Между грубиянина и човека няма, прочее, както ни е угодно да си чертаем, една дълбока раздела. Не съществува, в делото на творението, една празнота, която да изолира величествено човека от другата тълпа същества. Некои се забавляват още в това лъжливо вярване, последно отражение на безумната гордост, от която не можем да се съблечем, въпреки суровото посегателство на науката и опита върху нея. Трябва, най-сетне, да се признае очевидното: връзката, която ни свързва с животното, е тясна и яка, Нема изключение от това правило! Законът, който владее във великото творение, е един в своя принцип, неизменен в своята същност. В всичките степени на стълбата на съществата, ние намираме неговия прост и величествен израз: не е ли лудост да се мисли, че би могъл да се измени той за човека?

Преди да бе осветлила науката нашия свят със своята светлина, човечеството можеше да се остави да бъде заблуждавано от лъжливи признаци. Като е наблюдавал тази редица от многобройни и различни същества, които тръгват от най-низкото стъпало и се издигат до него, като се подчиняват на неговото владичество, човекът, в своя та невежествена доверчивост, можеше да мисли, че той е краят, събирателната точка на цялата тая редица, и че над него няма нищо друго освен твореца му!...

Той си угаждаше дълго време в тази мисъл, ласкателна за неговото самолюбие и гордост, но науката дойде да го събуди от грешката му. Тя му показа своите безкрайни светове, които се търкалят в пространството, и тия слънца, които ги осветляват с вечния си блясък. Тя му откри нови хоризонти: тогава човекът видя с изненада, пълна с възхищение и религиозно изумление, че, господар и велик върху земното кълбо, той е бекрайно малък пред тази величествена обширност, в която протича всемирният живот във всичките си фази! Той разбра, че е само едно звено от тая неизмерима верига, от която човешката и земна редица е само един незначителен къс!

Да, човекът е последния край от една позната нам редица, и първият на друга една, която я следва и отива да се изгуби над главите ни в неизвестността на времето и пространството!

Човекът, поставен между нашия осезаем свят и небесните светове, е връзката, която ги съединява в един и същи ред. Също човекът има свойство на две природи: на материалната природа, с която борави, и на духовната природа, към която се стреми. Той носи в себе си отпечатъка на животинското, към която е интимно свързан и отдето иде, и същевременно той е отбелязан с божествения печат на духовността, която го привързва към върховните степени, към които тя прогресира.

Прочее, понеже формата е израз на съществото, материалната обвивка на човека трябва да носи образа на тия две природи и, чрез верни и очевидни знаци, да изрази степента на състоянието й на развитието им.

Така, между съществото, което току що с мъка е преминало тесния преход, който разделя животното от човека, и онова, което е достигнало:върха на човешката йерархия, има една дълбока разлика, толкова грамадна може би, колкото между полипа и човека. Тази дълбока разлика е отпечатана във външната форма.

В профила на едното ще намерите наклона, кривините, гънките на муцуната на грубиянина, а в профила на другото — ясните и чисти линии на истинския човешки нос, величествения профил на издигнатото, интелигентното и нравственото същество. Не е дадено всекиму да има нос!

ГЛАВА IV

Преди да проникнем по-дълбоко в материята, която ни занимава, добре е да кажем няколко думи за практичния начин да се приготви и установи едно физиогномично съждение. Във всяко изследване от тоя род, опитът ни е по- казал, че е полезно да следваме известни правила. Абсолютно необходимо е да се пази ред в наблюденията, за да се постигне добър резултат, понеже изучаването на човека е едно свързване на отношения, всеки край на което има своята стойност. Изпусне ли се един от тях или противопостави ли се, това значи да се скъса нишката, която ни води към светлината и да рискуваме да се заблудим.

Избраният ред не е абсолютен: той е сбор от правила, извлечен от опита, той е един вид условност или, строго казано, всичко онова, което установява един метод. Всеки може да си има свой метод. Ето един такъв, който ни се вижда най-добър и за това ние го следваме:

Първото нещо, което трябва да се направи, за да се формира едно физиогномично съждение, е да се хвърли един бърз поглед изобщо върху частта, която искате да разгледате. В своя пръв поглед, не трябва да имате никакъв предумисъл, нищо изучено, нищо, основано върху едно правило или един принцип. Този пръв обсег трябва да достави на наблюдателя абсолютно само едно интимно впечатление, смесено може- би, и това малко важи, но дълбоко, понеже то се схваща интуитивно един вид от душата. В тоя момент никаква подробност не изпъква, никаква точна линия не се отделя, никакво отношение не се извлича, никакъв принцип не дохожда да подкрепи съждението: само една картина имате пред себе си, от чиято общност трябва да се роди впечатлението, усещането. Това усещане, събудено от бързото изследване, трябва да бъде толкова целно, че да се резюмира само така: „това ми се нрави или не ми се нрави“. Това първо схващане е често онова,, което води към истината. То е като един несъзнателен удар, нанесен в центъра на душата, то е трепкането на интуитивната фибра, което събужда съждението, един вид искрица, която пламва от едно сблъскване: трябва да се знае да се използва тя и с късия проблясък, който проектира, трябва да се отгадае, отколкото да се чете истината..

Неизкусни и невежи, ние се оставяме дълго време да се заблуждаваме от това първо схващане и си съставляваме лъжливи заключения. Но като упражняваме всеки ден и всеки час това интимно чувстване, ние ще достигнем да му дадем извънредна правилност.

Да успеем да регулираме с практика и изучаване правотата и интуитивната прецизност на душата, в това се състои целия талант на истинския физиогномист.

Трябва да се каже, че тази способност не се развива еднакво у всички и напразно известни натури искат да я придобият. Нека се знае добре, че ако някой би претендирал да завладее науката на физиогномиста само с помощта на едно задълбочено изучаване на подробностите, основано върху редица правила, предварително установени, сигурно ще пропадне, ако няма вродена за това- способност. Принципите ползват само да урегулират интуицията! Когато, прочее, се възприеме първото схващане, за което току що говорихме, то ще се контролира чрез старателно изследване, основано на правилата, които уреждат материята.

Най-напред се започва с разглеждане изобщо органа от гледището на главните линии, след това се пренася тоя общ извод върху съседните части,, от гледището на размерите, и най- сетне се навлиза в изследването на подробностите.

(Следва).

А. Бюе.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КАБАЛА,

наука за Бога, вселената и човека

Елементите на Кабалата, изложени в десет уроци, от

Елифас Леви:

(Продължение от кн. I — II)

ЧЕТВЪРТИ УРОК

Кабала

Берешит значи „Книга на· Битието“, Меркава значи „Колесница“, като се намеква на колелата и тайнствените животни във видението на Йезекиля. Берешит и Меркава съставляват „Науката за Бога и Света“.

Аз казвам „Наука за Бога“, но при все това Бог ни е съвършено неизвестен. Неговата природа не се поддава на нашите изследвания. Абсолютен принцип на живота и съществата, Него не трябва да смесваме с действията, които Той върши, и може да се каже, като утвърдяваме неговото съществуване, Той не представлява нито съществуването, нито съществата. Това е, което затруднява разсъдъка ни, без да го затъмнява, и ни отделя за винаги от идолопоклонството.

Бог е единственият безусловен постулат на всека наука, необходима хипотеза, която служи за основа на всека достоверност. Ето защо и древните учители са установили на научни основи тази, необходима за вярата, хипотеза; „Бог има! В Бога е живота!" Животът се проявява чрез движение. Движението не се прекъсва, поради равновесието на силите. Хармонията произтича от аналогията на противоположностите. В природата законите са неотменни и усъвършенстването безкрайно. Непрекъснатото видоизменяване на формите, неунищожаемостта на веществото в неговата същина — ето какво се намира, като се наблюдава физическия свят.

Метафизиката представлява закони и действия, аналогични както в умствения, така и в нравствения ред, от една страна — неизменната истина, а от друга — фантазията и мечтата. От една страна е доброто, което е правдата, а от друга — злото, което представлява грешките, и от тяхното сблъскване се явяват правилните съждения и добродетелта. Добродетелта се слага от добротата и справедливостта. По добротата, добродетелта е снизходителна, а по справедливостта — сурова (Строга). Тя е добра, защото е справедлива, а справедлива, защото е добра, и за това е прекрасна (красотата).

Тази велика хармония на физическия и нравствения светове, без да има в себе си висша причина, ни открива и показва съществуването на неизменната мъдрост, на вечните принципи и закони, както и творческия, безкрайнодейния разум. Върху тая мъдрост и разум, неразделни едната от другия, се съгражда това висше могъщество, което евреите наричат венец. Корена, а не цар, тъй като идеята за царя би внушавала идеята за идол. Висшето могъщество за кабалистите представлява венеца на вселената,а цялото творение е царството на венеца или владението на короната.

Никой не може да даде това, което няма, и ние можем да приемем за възможно това, което се проявява в действителността.

Бог, следователно, Могъществото и висшият Венец (Кетер), който се строи върху неизменната Мъдрост (Χόκма) и творческия Разум (Бина). В Него е добротата (Хесед) и Справедливостта (Гебура), които състевляват идеала на Красотата (Тиферет). Движението в Него е всякога Победоносно (Нецах) и велико, вечно е Спокойствието (Xод). Неговата воля е непрЕкжснатата Производи- телност (Йесод), а царството Му (Малкут) — това е безграничността, населена от светове. Като се установим на това, ще познаем Бога.

ПЕТИ УРОК

Това разумно познаване на Бога, основано на десетте цифри, от които се съставят всичките числа, представлява целия метод на кабалистическата философия. Тоя метод се състои от 36 способи или оръдия на познанието, наречени тридесет и два пътя, и от 50 предмети, към които може да се приложи науката и които се наричат петдесето врати.

Всемирната синтетическа наука се разглежда като храм, в който водят 32 пътя и в които може да се влезе през 50 врати. Тази числена система, която може да се нарече десетична, поради числото десет, което е нейната основа, установява, с помощта на аналогията, класификацията на всичките човешки знания. Няма нищо по-остроумно, логично и точно от това. Числото десет, приложено към безусловните понятия на живота в божествения, метафизическия и естествения ред, се повтаря по тоя начин — три пъти и дава тридесет, за да бъде възможен анализът. Прибавете силепсиса и синтеза: единицата, която почва да се представлява на ума, и онази, която представлява всеобщия извод, и ще получите тридесет и два пътя.

Петдесетте врати са класификацията на всичките същества, в пет редици, по десет във всяка, която съдържа в себе си всевъзможни познания и осветлява цялата енциклопедия.

Но не е достатъчно да се намери точния, математически метод. За да бъде той съвършен, трябва да бъде прогресивно плодотворен, т. е. да ни дава способ за всевъзможни изводи, за да придобиваме нови познания и да развиваме ума, без да оставяме нищо на въображението. Това се постига с помощта на Гематрията и Темурата, които са математиката на идеята.

Кабалата има своя геометрия, философска алгебра и аналогическа тригонометрия. С тоя способ тя по известен начин изнудва природата да й открива своите тайни. Като придобиеш тия високи познания, ще преминеш към последното откровение на Трансцеденталната Кабала и ще пристъпиш към изучаването на шемамфораша, източникът и причината на всички догмати.

Това е необходимо да се изучи.

ШЕСТИ УРОК

Библията дава на човека две имена, първото е Адам, което означава: изваден от земята, човек на земята, а второто — Енос или Енох, което означава божествен човек, издигнат до Бога. Съгласно Книгата на Битието, Енох бил първият, който изразил всенародното почитание на Божеството и, както се казва там, бил взет жив на небето, след като написал върху два камъка, наречени колоните на Еноха, първите елементи на религията и всемирната наука.

Енох не е единична личност, а е олицетворение на човечеството, издигнато до съзнанието на безсмъртието на религията и науката. В посочената епоха, под името Енос или Енох се появява на земята култа на Бога и се учредява жречеството. Тогава се явява и цивилизацията с писмеността. Геният на цивилизацията, наричан от евреите Енох, египтяните именуват Трисмегист, а гърците —Кадмон. Той видял как от звуковете на лирата на Анфиона са се повдигали и размествали от само себе си, като живи, каменните блокове от стените на града Тива.

Първата свещена книга, която Гилйом Постел нарече Книга за битието на Еноха, е първоизточникът на Кабалата или преданието, което е едновременно божествено и човешко, а така също и религиозно. В нея ни се представя, във всичката си простота, откровението на Висшия Разум на разума и любовта на човека, вечният закон, който установява безкрайните излияния, числата в безграничността и безграничността в числата, поезията в математиката и математиката в поезията.

Кой може да повярва, че книгата, която вдъхновява всички теории и религиозни символи, се е запазила и е дошла до нас под вид на игра, съставена от чудни карти? Но това е очевидно, и Курт де Жебелян, а след него и всички, които сериозно са изучвали символизма на тия карти з миналия век, за пръв път са направили това откритие.

Азбуката и десетте знакове на числата — ето началото на всички науки! Прибавете към тях знаковете на четирите главни страни на небето или четирите времена на годината, и вие ще имате пълна книгата на Еноха. Но всеки знак представлява една абсолютна или, ако искате, даже съществена идея.

Формата на всяка цифра и на всяка буква има своя математическа причина и йероглифическо значение. Идеите, неразлъчни от числата, при събирането, делението и умножението следват движението на числата и заемат тяхната точност. Така, книгата на Еноха е аритметика на мисълта.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Προф. Ю. Нестлер

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от кн. I — II)

Малък палец означава всякога признак на търпеливост, следствие на изключителното владение от чувствата; в такъв случай, подобни деца разсъждават повече по моментни внушения, отколкото чрез разумна разсъдливост.

Голям палец означава противното на това: респективните деца тогава се ръководят повече от ума си, отколкото от чувствата си. От това следва, също, че подобни деца търсят повече уединение, затварят се в себе си, отбягват общите игри ; с една дума, те се движат повече в кръга на идеите, отколкото в тоя на чувствата, и там се усещат добре.

За избора на професията от казаното изхожда следното: деца с малък палец се възпитават не за професия, която предпоставя големи усилия за духа и изисква голяма самостоятелност, и не за кариера, при която ще бъдат повикани на времето си да заемат ръководни постове, тъй като те не ще се чувстват щастливи, благодарение силата на преобладаващата им чувственост, и не ще отговарят на поставените им изисквания. Съвършено противен ще бъде случая при деца с голям палец: подобни деца са призовани само за професии, в които мъжът трябва да държи местото си с ум и с дух, с енергия и със самосъзнание.

Когато в една детска ръка са съединени равни пръсти с малък палец, то ни позволява да заключаваме винаги за наличността на скрити способности към различни изкуства. Равни, конусообразни пръсти всякога означават, че чувството на техния притежател е насочено към идеалното, и, поради това, деца с подобни пръсти се стремят да дадат израз на тая наклонност. Малък палец, обаче, който свидетелства за един по-малко отличаващ се дух, ще търси да прояви тази наклонност не толкова в гениалност, колкото в духовитост, остроумие: естествено, това качество ще стане ценно едва след достигане духовна зрелост.

Но, добре е да се знае, че на деца с равни пръсти, съединени с малък палец, не трябва да се пречи да се посветят на каквито и да са пластични изкуства, защото там те могат да извършат нещо по-голямо.

Ако при равни и заострени пръсти на едно дете се прибави още и голям палец, това означава наклонност към изключителен род изкуство, що се отличава чрез методи, логика и изложение.

Намират ли се на детска ръка, при малък палец, равни и заострени пръсти, това е признак, че съответното дете има особена дарба към поезията; би било жалко, подобен зараждащ се талант, що се вижда от споменатите признаци, да бъде притеснен и оставен да линее.

Съединява ли едно дете на ръката си голям палец с квадратни или лопатовидни пръсти, това означава изящна склонност и способност към научно поприще. Добре е, също, да се отбележи, че горепоменатите ръце, съединени с по-голям палец, свидетелстват у едно дете за голяма сила на волята, и че, по тази причина, деца с голям палец на ръката си, лесно могат да преодоляват препятствията, които възникват поради собствената им натура.

Wsem.Letopis_god.1_213.jpg?fbclid=IwAR0sJuJBD4QnlamxuWGrqnZQMqYq8l76yUFeMX13yR7gVXgebeijXDTz7vo

Намерим ли, най-после, у едно дете палец, какъвто е означен във фиг. 42, то това е винаги признак на извънредно развита неподвижност на чувствата; трябва да се обърне голямо внимание на този признак у децата и нужно е да се задуши достатъчно така проявявания инат, защото голямата безчувственост може да даде понякога повод за избухване на яростни припадъци.

в. Пръстите

Wsem.Letopis_god.1_211.jpg?fbclid=IwAR0sJuJBD4QnlamxuWGrqnZQMqYq8l76yUFeMX13yR7gVXgebeijXDTz7vo

Дете с конически пръсти (гл. фиг. 33) проявява, както вече споменахме, една напълно изявена склонност и талант към изкуството: обаче, на притежателите на такива пръсти са вродени различни характерни свойства, които не се поддават на възпитание; тъй като те, ако не се помисли отрано за тяхното ограничение, могат да дадат повод за съвършено грозни прояви. Това са: лекомислие, страстност, безразсъдност, нахалност, страст към наслаждение и надменност.

Тези наклонности се забелязват у деца с равни и конически пръсти, още от най-ранна възраст и създават често повод за неприятности в училището и при сношение с други чужди деца и другари; от най-голяма важност е, поради това, заблаговременно да се обуздават и победят чрез строго, разумно въздействиеглавно върху страстността и жаждата за удоволствие, които влекат след себе си всички други злиничрез морално възпитание, и да дадат възможност на детето чрез запечатване в паметта му строги правила и чрез усилване разумната воля, успешно да воюват или поне да преградят тия лоши свойства.

Не могат съвършено да се потиснат подобни вродени склонности, както и вродената форма на пръстите не се изменя повече; обаче — чрез творчество на морална основа напълно е възможно да им се създаде противовес, който да възпрепятства или, поне, неутрализира твърде грубите начала на подобни вредни страсти.

Деца с квадратни пръсти (гл. фиг.34) - трябва да бъдат подготвени най-пригодно за онзи род професия, която изисква точност, чувство на детайлност за дребнавостите.

Те ще дадат, при съответното възпитание, добри ученици, които посещават акуратно училището, които никак не закъсняват, нито пропускат един час напразно, и още в детски години проявяват решителен признак на педантство. За деца с квадратни пръсти мярката дължина не ще бъде един метър, а 100 сантиметра, килограма не 100 декаграма, а 1000 грама.

У деца с квадратни пръсти, на първо място трябва да им се даде известно чувство за дружелюбно отношение, за обноски с хората·, защото те действително имат заложба да бъдат твърде изкусни и честни хора; обаче, остават винаги досадни, безпомощни и несръчни в обществените сношения. Ще бъдат уважавани и ценени от всички, но рядко някой ще ги обича; също и тук ще бъде задача на здравомислещия възпита- тел и родител да се заловят сериозно и, като повдигат чувството на дружелюбие, да поправят тази грешка, която може да им причини в по-късни години не само печал, но и вреди,

Деца с подобни пръсти се приспособявате към съществуващите теории и методи: за възвишена поезия и изкуство обаче, липсва им разбиране, докато те имат извънмерно чувство за хубавите и практичните науки.

Деца, на които пръстите завършвате лопатовидно (гл фиг. 35), повече притежавате признаци за търговия, на сръчност, отколкото на знания, затова те са повече делови, отколкото говорливи, повече прости и отворени, отколкото красиви и учтиви.

Те ще бъдат повече хора на практиката, отколкото на теорията, по-лесно им е да построяват и да изработват, отколкото да теоретизират.

Деца с подобни пръсти имат общо с ония, които са с квадратни, само това, че тяхното чувство е отправено към материалното, към съществуващото и към осезаемото, до като такива с конически и заострени пръсти живеят повече в царството на хубавото, идеалното, нереалното и нематериалното.

Поради това, за да се възпитават деца с квадратни или лопатовидни пръсти, не само практично за живота, но и да се подбуди у тях до известна степен и духовния им живот, възпитанието им трябва така да се води, че при обучението да се набляга повече на идеалната, на хубавата, отколкото на практичната, на материалната страна на всяко нещо защото тая последната страна, благодарение естествените им заложби, следва своя път на развитие ; така че, посредством споменатото малко едностранчиво възпитание, да се наруши практичното обучение на респективните деца.

Като обърнем внимание на току-що разгледаните главни правила, става ни напълно ясно, че деца с квадратни или лопатовидни пръсти, трябва да бъдат посветени само за професията на техническо, учение,техническия чиновник, във всеки случай, и на художествената индустрия, щом не искаме да работим против естествените им влечения и да не прахосваме известно количество ценна сила в нецелесъзнателно занимание.

Wsem.Letopis_god.1_282.jpg?fbclid=IwAR0sJuJBD4QnlamxuWGrqnZQMqYq8l76yUFeMX13yR7gVXgebeijXDTz7vo

Бухалковидни пръсти, каквито са представени във фиг. 62, действително по своята форма се приближавате твърде много към лопатовидните, но се различават от тях по това, че най-широкото им място не се намира на горния край на нокътната фаланга, а се простира повече към средата на фалангата.

Бихме казали за деца с подобни пръсти, че у децата съществува желание за физически и душевни движения, че се отличават със силно стремление към независимост, че носят у себе си талант за механически изнамервания, най-после, че са големи любители на животни, поради което често стават добри ездачи, жокеи и пр.

При възпитанието им трябва да се има през вид, че крайно силно развитото им чувство към независимост трябва да бъде потиснато до известна степен; също така необходимо е да се смекчи и тяхната безумна смелост.

Wsem.Letopis_god.1_210.jpg?fbclid=IwAR0sJuJBD4QnlamxuWGrqnZQMqYq8l76yUFeMX13yR7gVXgebeijXDTz7vo

Съвършено равни и невъзеловидни детски пръсти (гл. фиг. 32 А) означават винаги това, което свидетелстват и коническите пръсти и което разгледахме .доста подробно, именно — влечение към изкуствата, с всички свързани с тях добродетели и пороци; намират ли се и двата тия признака наедно, т. е. ако пръстите на детето са едновременно и равни и конически, това е сигурен белег, че детето притежава безусловно ιι в най-изразена мера склонности, таланти и грешки, отнасящи се до речта и ораторството.

Колкото и да е определена целта, силно подраствана от инстинкта им, то, все пак, те ще действат повече подбуждани от вдъхновение, отколкото от логичен разсъдък. повече от фантазията и от чувствата, отколкото от незнанието, повече от синтеза, отколкото от анализа.

Възеловидни пръсти (гл. фигура 32 В.) свидетелстват всякога за дух, пълен със спекулативни идеи, наклонен към размишление и търсене, притежаващ любов към истината и относително остър ум. Когато се възпитава дете с подобни пръсти, трябва да се набляга повече на практичната страна на живота, понеже неговия дух работи предимно спекулативно -теоретично.

В много случаи, трябва да се обръща известно внимание и на чувствената страна, за да не я подбудим към крайно развитие.

Деца с възеловидни пръсти особено се приспособявате за онази професия, която изисква остър, спекулативен ум, предпоставя големи изисквания за логично мислене; с една дума — за онези положения, при което е нужно известно философско чувство.

Ще отбележим още, че е от голяма важност, като изследваме пръстите, да внимаваме добре за гладкостта и възеловидността им, да не би да се вземат за естествени възли надебеляванията, произлезли вследствие болест или повреди, защото, естествено, те нямат никакво значение за хирософа.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

АСТРОНОМИЯ

НОВА ЗВЕЗДА. Французският вестник L’Intransigeant, от 28. VIII. м. г., съобщи, че една нова звезда се е появила в северната част на съзвездието Лебед. Тя е звезда от втора големина, ясно се вижда с просто око и е по- светла от полярната звезда. Облаците, които се натрупвали по небето над Париж през месец август мин. год., не са позволили на астрономите да напра- вят всичките си наблюдения на тая звезда. Но учените се губели в недоумения. Те допускали някакъв небесен катаклизъм. Последната звезда, която се появила преди тази, била внезапно излязлата в съзвездието на Орела.

В септемврийската книжка на L’Astronomie намираме фотографската снимка на новата звезда, открита на 20 август 1920 г, от английския астроном Динънг, и едно подробно изследване за нея. Тя е разположена на самия бряг на Млечния Път. Всички знаменити астрономи от разните държави са дали вече своите сведения върху новооткритата звезда.

ЕДНА НОВА ПЛАНЕТА ЗАД НЕПТУН1). В орбитата на планетата Нептун са забелязани чувствителни отклонения от Харвардската обсерватория, а те се състоят именно в закъсненията, които прави таз планета при своето движение и като че същата е подхвърлена на притегателната сила на некое чуждо неизвестно тяло. Само така може да се обяснят тия отклонения.

Според изчисленията, направени въз основа на казаните отклонения, се заключава, както за големината на предполагаемата нова планета, така и за разстоянието и от слънцето. Предполага се, че големината й е приблизително колкото оная на земята, обаче, трябва да се допусне, че обемът й е по-голям, защото специфичното тегло на всички външни планети, вероятно, е по-малко от онова на земята.

Разстоянието й от слънцето би трябвало да бъде почти два пъти по-голямо от това на Нептун, т. е. би възлизало на повече от 1000 милиона географически мили. Времето, което тази планета ще употреби за едно обръщане, трябва да трае около 300 години.

От тази планета, появяването на слънцето би могло да се забележи само под един ъгъл от 350, т. е., тя е толкова голяма, колкото ни се показва на нас Юпитер в средното си отдалечение от земята. Нейната светлина, без съмнение, би била много по-голяма, отколкото светлината, която достига до нас от Юпитер, понеже последната свети с отразена светлина.

Силата на светлината върху тази отдалечена планета би била още 400 пъти по-голяма, отколкото оная на пълната лунна светлина върху земята. Тази сила на светлината все пак е толкова незначителна, че изглежда съмнително, дали тя е достатъчна да освети другите планети до такава степен, че да може да се забележи посредством наблюдателните астрономически уреди. Може би, тя никога нема да се забележи, обаче, тя би могла да се изчисли с най-голяма точност.

Според изчисленията, тази предполагаема зад-нептунска планета се намира за сега в Близнаците, т. е., не далеч от това място на небето, където се намира Нептун.

Безспорно е, че една зад-нептунска планета би могла да окаже влияние върху самата планета Нептун и то само в момента, когато двете планети при своето движение в далечните си пътища се приближат най-много, т. е., когато се намират на една и съща страна на своя път (погледнато от слънцето). Не може да има съмнение, че слънчевата притегателна сила е достатъчно голяма, за да действа и отвъд пътя на Нептун.

Новините за изчисленията на зад-нептунската планета възбуждат спомена за откриването на планетата Нептун, което стана по същия начин. Също такива отклонения са забелязани и в движенията на откритата от Хершел, през 1781 година,теоретически изчислената, а не видимата за окото, планета Уран, които отклонения са точно наблюдавани и въз основа на които французинът Le Verrier и англичанинът Adams са изчислили големината, обръщането,, разстоянието и местото на планетата, която тогава е оказвала влияние върху Уран.

На 23. септември 1846. година Galle в Берлин, който е умрял едва преди неколко години на сто годишна възраст, е намерил, въз основа данните на Le Verrier, почти на същото определено от последния място, в съзвездието на Козирога, планетата, която получила името Нептун и която, като звезда от 8-а величина, за наблюдаване не попада към звездите със слаба светлина. Adams, независимо от Le Verrier, е постигнал същия резултат и, като така, двамата трябваше да си разделят славата.

Както казахме, съмнително е дали ще може да се забележи зад-нептунската планета, като се има пред вид, че тя е много по-малка от Нептун и е много по-отдалечена от последната, слънцето и земята.

______________________________________________________

1) Предполага се, че става дума за Плутон. Плутон е открит от астронома Клайд Томбо в обсерваторията Ловел, Аризона, САЩ на 18 февруари 1930 г. Списанието „Всемирна летопис“ е от 1921г. г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Окултна хигиена и медицина

Wsem.Letopis_god.2_011.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg

В големия град Нови-Орлеан (Сев. Америка) се подвизава един брат ДЖОН АУДНЕЙ, или, както той сам предпочитал да се казва, БРАТ ИЗАХА. Той не само проповядва, всеки ден почти, на многобройни и верни свои последователи, но и се е прочул като пророк и чудотворец, понеже лекува всички болести само с вяра и молитва, както той сам изповядвал. Всички се отнасяли с пълно доверие в неговата свръхестествена сила. Представените две илюстрации показват, как Аудней проповядва на своите почитатели и как лекува една парализирана жена.

Wsem.Letopis_god.2_012.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

АЛХИМИЯ

Великото терапевтическо дело на алхимиците и

принципите на хомеопатията1)

Алхимията представлява традиция на древността, като се е прикривала под една тайнствена форма в християнския свят на средните векове и на Възраждането. Тя е доктрината на Хермеса, но не на неоплатоника, който бе написал диалози под този псевдоним, а на Хермеса — Тот, посветеният в египетските мистерии. Тя е традицията на народите при Нил, дошла от четвъртата раса и запазена след потъването на атлантическия континент, а следователно, тя е най-старата мъдрост в света. Това съкровище на атланто-арийската раса, винаги пазено в потайностите, трябвало да се забулва със символи, за да избегне преследванията на онова тясно християнство, което бе насадено у арийските народи от нетолерантния семитски дух.

Прочее, тайната на това велико херметическо посвещение, това е еволюцията на света и на човека посред циклите на възобновяването и превъплътяваният, това е великият закон на единството, който свързва микрокосмоса с макрокосмоса, както съставляващия със съставения, както подобния с подобния. Неговата висока морална стойност е в познанието на Кармата и в разбирането на необходимото отричане за великото мистическо причастие.

Това учение, разпространено в Индия от Рама, пропагандирано чрез браманските и будистските посветени, биде донесено в Европа в тъмнините на варварските нашествия по разни начини: чрез евреите-кабалисти, чийто посветителен произход е доста мрачен, чрез арабите, чрез тайнствените номади, носители на Таро и Тот, наричани египтяни, ученици на Хермеса Трисмегиста, и най-после чрез кръстоносците, които са събрали останките от есенийските или александрийските учения и са ги обработили в ордена на тамплиерите (храмовниците), предшественици на розенкройцерството и масонството.

Наистина, може да се отделят добре, херметическите идеи от християнските текстове, но средновековната църква бе твърде невежествена, за да излезе от буквалното тълкуване и твърде нетолерантна, за да приеме разпространяването, под тяхната цялостна форма, на метафизическите идеи, непризнати от нея. Учениците на Хермес трябваше да се крият. Вместо да формулират своите схващания върху мистичната еволюция на душата, те се ограничаваха да изучват еволюцията на това, което бе най-отдалечено от нея —на минералната материя. Само на посветените бе предоставена грижата да разбират, че „това, което е долу, е като онова, което е горе2)“ т. е., че всичко онова, което е истинско за кремъка или за метала, вярно е и за духа или за Логоса, толкова светът е солидарен и всякога сходен в всичките си части. Химията стана една алегория на теософията, а хризопеята (алхимическото изкуство) представляваше мистичния път. Космосът бе обрисуван с тенджерата в химическата пещ, философското яйце, по същия начин както бе сведен за франкмасоните до размерите на един храм, чийто архитект бе Бог, а камъните—душите на хората. Ако не бяха желали да говорят само за химическите реакции, извършвани в техните реторти, алхимиците не биха употребявали такъв език, толкова различен в всичките автори, и ако биха искали да скрият някоя доходна тайна, не биха толкова писали. Никой не би разбрал нещо от алхимията, ако би изпуснал от пред вид нейното първоначално алегорично и мистично значение. Трябва също да се вземе в внимание, че погрешката се размножаваше на тази почва и че профани — духачи, мъчейки се да фабрикуват злато, смесиха своите шарлатански старания с чистите алегории на истинските синове на Хермеса.

Обаче, от това не би трябвало да се заключава, че алхимическите учения върху материята са чрез самите тях лишени от значение. По силата на великото единство, което владее в космическия план, устройството и развитието на материята са пропорционално тъждествени на ония на индивидуалната душа, но алхимическите доктрини имат само пропорционална достоверност: всяка точка има там важността, която заслужава в мистиката, а не в химията, и химическите особености, които несъответстват на нищо мистично, са пренебрегнати или изпуснати.

Практикуването на алхимията, това е Великото Дело, осъществяването на еволюцията, прехода от несъвършеното към съвършеното състояние, от злото към доброто, от относителното към абсолютното, от частичното към същинското и, според браманската формула, „от илюзорното към реалното, от тъмнините към светлината, от смъртта към безсмъртието“. Понеже еволюцията е всемирен закон, го и Великото Дело е всемирно. То е веществено, когато се касае за еволюцията на материята, на пречистването й; то се представлява чрез образуването на философския камък, който ще реализира в ретортата на адепта, в няколко минути, преобръщането на оловото в злато, тъй като спонтанно се образува през хиляди години в недрата на земята. Великото Дело е лечебно, когато се касае да се направи човешкото тяло да еволюира от болезненото състояние към онова на здравето. Алхимиците го считаха отначало за всемирна медицина, злато за пиене, а по-после, като една квинтесенция, пригодена за всека болест. Великото Дело е мистично, когато се касае да се направи човешката душа да еволюира от егоизма към отричането от мая, от сегашната личност към реалността на Егото, от борбата и конкуренцията към мирното съобщничество в обятията на Логоса.

Истинските алхимици са постигнали тези три цели: мистичната цел, като са дали за образец . най-чист, най-дезинтересиран, най-свят живот; веществената цел, като са извършили известни превръщания в сегашните исторически условия, които изглеждат неотрицаеми3); лечебната цел, като са формулирали (впрочем, доста късно) истинските правила на разумното и ефикасно лечение: такова е спагиричното изкуство, чиято научна формула е реализирана от съвременната хомеопатия.

В всеки случай, основните принципи на Великото Дело са тъждествени: трябва да се подпомага усилието на природата, която се стреми спонтанно към усъвършенстване, нищо не трябва да се разрушава, но всичко да се тика напред, нищо да не се премахва, но всичко да се оползотворява, като се поправят недоимъците и нечистотиите, на нищо да не се противостои, а всичко да се води, нищо да не се отстранява, а всичко да се превръща. Ако един човек е роден буен, не трябва да стане, за еволюцията си, слаб и индиферентен, но трябва да превърне буйността си в благороден устрем. Ако някой отровен човек почне да повръща, не трябва да се спира, но да се използва повръщането, за да се отстранят погълнатите отрови. Същото е и във вещественото Велико Дело, но тук, естествено, обясненията са по- малко точни. Принципът му се намира в гръцките алхимици и в един папи- рус на Лейд, преведен от Бертло, дето се казва: „природата догонва природата ; природата очарова природата и то не защото тази природа се противопоставя на друга, но за същата природа, която произвежда за себе си, с химически средства и с голямо усилие“4). Нека забележим, че Великото Дело, според средновековните алхимици, веднъж приготвено, се извършва без допиране, с топлината на една маслена лампа: всичкото усилие на адепта се състои в спомагане на природата с бавна и прогресивна работа. По тоя начин той въздига до най-високата точка съвършенството на предмета, върху който работи. „Великото Дело, казва Арнолд де Вилньов, не трябва никога да се отдалечава от природата, но да зачита правилността и ритъма на еволюцията“5). „Нашата наука, казва Дени Захер, е естествена, т. е. в първичните си операции тя следва природата“6). „Изследвайте, казва Космополит, дали това, което предполагате да направите, е съобразно с онова, което може да направи природата“7).

В описанията на Великото Дело е казано, че трансформацията почва с една мъчна фаза на помрачение: главата на враната: във вещественото Дело, това е гниенето на употребената субстанция и разлагането на съставните й елементи; в терапевтическото Дело, то ще бъде повече или по-малко мъчителният период на първите реакции от прилагането на лекарството, отделянето на полезните симптоми от паразитните и опасните симптоми: в мистичното Дело, това е периода на съмнението и уединението на съществото, което току що е съзряло Пътеката, но което не е още достатъчно работило, за да призове помощта на белите сили. Според мистиците,тази фаза на тъмнините се представлява от изкушението на Исуса в пустинята.

Малко по-малко, подобрението се появява в Великото Дело с фазите на разтопяването, прецеждането, съединението; в тоя момент, прогресът е очевиден, но връщането назад е още възможно; това е критическата точка на еволюцията, която алхимиците наричаха двуполов ребис; тя би съответствала, от терапевтическо гледище, на успокоението и отстранението в критическия ден, а от мистично гледище — на върховното изпитание, което е представено за християните от онова на Исуса в маслиновата гора. Най-сетне, това е сублимацията и сгъстяването, които правят тоя прогрес окончателно посредством боядисването. Тогава постигат желания резултат: философския камък, излекуване или нирваническо блаженство, но Великото Дело би било истински полезно и ефикасно само в проекцията, превръщането или истинската хризопея (алхимическото изкуство – превръщане на земя в злато), т. е. в оползотворяването на този резултат. Тогава философският камък би послужил, за да се прави злато, здравето — за да изпълни своите морални задължения, и нирваническото блаженство, за да се под- помогнат страдащите същества чрез великото месиянско изкупление, което будистите дават като върховен дълг на всеки нирванец. В Трактата за философския камък от Лампшпринк се вижда, как царският син пристига на една висока планина, принуден да гледа надолу, и как се завръща, въпреки славата си, в къщата, от която е тръгнал.

(следва)

Д-р Р. Аланди.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

АСТРОЛОГИЯ

(Продължение от кн. И — II).

Уран

Wsem.Letopis_god.2_013.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg

Тип: Емануил Сведенборг е имал Wsem.Letopis_god.2_013.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в силен аспект с Wsem.Letopis_god.2_024.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg и Wsem.Letopis_god.2_021.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg·

Тази планета1), въпреки че, според Кант-Лапласовата небуларна теория, дължи своя произход на слънцето, не принадлежи вече, собствено, на вашата триизмерна природа. Тя представлява, подобно на Нептун, преход от третото към четвъртото измерване, и за това влиянията, които произтичат от нея, са забъркани и особени. Само ония, които са развили съзнанието си в по-голяма степен, могат донякъде да отговарят на високите й трептения, но те са още малцина. Мнозинството не реагира, или реагира по твърде несъвършен начин. Последните са ония, които имат силно застъпен Уран, но не са още достатъчно еволюирали, за да го разберат. Резултатът е: ексцентричност, голяма независимост и импулсивност, странни, даже глупешки маниери и привички; те проявяват особености, често непонятни за другите, а даже и за тях самите. Те действат под импулси, чийто произход сами не знаят. Един ясен пример за това своеобразно влияние на Уран виждаме, без съмнение, в някои футуристи, напр. кубистите, които продуцират обикновено един вид позитивен хаос — нещо твърдо и решително, нещо, което не се среща при нептуновия хаос (Виж Нептун). Двете планети, дават импулс за изявяването на ексцентрично изкуство, което, колкото необяснимо и чудно да е за нас, пак съставлява преход, предтеча на бъдещето изкуство, което ще се развие под мистериозното влияние на тази планета. Сегашните опити представляват само сричането на едно дете.

Ако индивидът е развит по-високо, то влиянието на Уран се проявява освен в необикновеността — и в любов към всичко необикновено — в силно влечение към окултни изучавания, към астрологията, любов към старини и въобще към неща, които са в тясна връзка с гениалното. Въздухоплаването напр., иде под Wsem.Letopis_god.2_013.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg . При авиаторите винаги ще намерим в хороскопа силно влияние на Уран. Нещастният холандски въздухоплавател, Ван Маасдик, напр. е турил Wsem.Letopis_god.2_013.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в Wsem.Letopis_god.2_014.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg (въздушен знак) Wsem.Letopis_god.2_015.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Wsem.Letopis_god.2_016.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg и Wsem.Letopis_god.2_016.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в 10-а къща (къщата на призванието).

Родените под знака на Уран се отличават по своята дарба към интуиция, вдъхновение, ясновидство, а по своята любов — към изучване на живота и природата изобщо. Те намират разрешения там, дето други и светлина не виждат. Тази е причината, дето трябва да търсим откривателите между типовете на Уран. Техният живот е на една по-висока октава, тъй да се каже, от този на обикновените човеци.

Освен това, на Уран се гледа и като на една по-висока октава от Меркурий, поради което болезнеността в, по-низките типове се изразява в мисленето. Той е планетата на високия интелект. Нептун е пο същия начин една по-висока октава от Венера и виждаме, че болезнеността при по-низшия нептунов тип се изразява в усещане (Виж Нептун).

Четем в гръцката митология, че Сатурн бива кастриран от Уран, значи и тук пак намираме, в символическа форма скрита, дълбоката истина, че Сатурн трябва да се освободи от низките си наклонности, за да може да се възвиси до по-високото съзнание на Уран.

Обиколката на Уран трае 83 години и 151 дни. Той остава, значи, около 7 години в един и същ знак на животинския кръг. Обемът му е 60 пъти по-голям от този на земята, масата му е 14 пъти по-голяма от тая на земята, а гъстотата му е 0'25. Уран има 4 луни, чието движение около планетите се много изменя от луните на другите планети.

Астролози, окултисти, спиритуалисти, хипнотизатори, въздухоплаватели, електротехници, антиквари са силно под влиянието на Уран.

Уран мрази всички условности, във всичко е оригинален и много импулсивен. Естествено, много зависи от аспекта и знака. В въздушния знак Уран е най-добър.

Подобно на Wsem.Letopis_god.2_017.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg и Wsem.Letopis_god.2_016.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Уран се числи към „нещастните планети“ и той е действително такъв в лошите си аспекти. Връзките и паралелите му действат само неблагоприятно върху стария твърд характер. Тези аспекти означават за тях, че трябва да се откъснат от старото и условното. Тук Уран изпълва призванието си като подбудител към по-широкото, по-напредналото. Ние не можем и не бива да мислим и постъпваме, както нашите прадеди — колкото хубави и добри да са техните мисли — ние можем да вземаме поука от тях; трябва, обаче, в същото време, да помним, че всичко се развива и разширява, — също съзнанието и мисленето. Уран е пионерът, реформаторът, и всеки, който съдействува на този напредничав дух, ще вижда в Уран не причинител на зло, а причинител на добро. Уран символизира преходът към една по- висока степен на съзнание, и в същото време към едно по-високо измерение; защото едновременно с разширението на съзнанието, открива ни се един свят, който се проявява в повече измерения от трите на физическия свят. Тогава започва „нов живот“, по „нови пътища“.

Уран ни открива, значи, преходът към един нов свят, от четвъртото измерение (астралния), който винаги ни обкръжава, но който става видим за нас под пробуждащото влияние на някоя планета, принадлежаща на една по- висока октава.

За това наричат Уран още и планетата на ясновидците. Уран владее Аурата.

Уран изникнал, според митологията, от хаоса, от безкрайното празно място и станал небе на Геа (земята), значи, влязъл в брак със земята. Техни деца били титаните, от които Кронос (Сатурн) бил най-младият.

Нептун (

Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg)

Тип: Лев Толстой имал Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в VII.

Каквото се каза за Уран, по отношение висотата на неговите трептения и невъзможността почти на цялото човечество нормално да им реагира, същото важи и за Нептун, в още по-голяма степен. И той вече не е само в три-измерваното състояние, в което е нашата земя и в която нашите умствени органи възприемат това, що ни окръжава. От там и голямата мъчнотия, да отговорим на висшите трептения на тази планета. Нептун (Психея, Посейдон у старите гърци) е в по-голяма степен планета на хаоса, отколкото Уран. Хаотичното тук се проявява повече в усещане, отколкото в мислене, защото, както видяхме, на Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg можем да гледаме като на по-висока октава от Wsem.Letopis_god.2_019.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg.

Всичко мъгляво и непостоянно, както и особено изящните изкуства, свирене на цигулка (свирене с чувство) и живописта са под знака на Нептун. Единдобър аспект на Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg с Wsem.Letopis_god.2_024.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Wsem.Letopis_god.2_021.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg или Wsem.Letopis_god.2_020.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg дава често наклонност и талант към изящните изкуства, а понякога, при високо развита индивидуалност, създава гений, в което можем да се уверим от различните хороскопи на гениални хора (Данте, Рихард Вагнер).

Тази планета е открита едва в 1846 година, следователно, изследванията са сравнително от скорошни дати и за това твърде малко се знае за нея.

Обемът му е около 100 пъти, а масата му е 17 пъти по-голяма от тези на земята. Гъстотата му е 0.17. Нептун има една луна.

Там, дето Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg заема силна позиция напр., в един ъгъл, винаги може да се очаква една или друга особеност, по некога наклонност, или характерна особеност, върху които родения не обича много да говори, защото за самия него те са една гатанка. При аспект със Слънцето, Луната или Меркурий, може да се очаква малка искра на гениалност, обаче, както споменах, само във високо развитите хора. Върху низките типове, Нептун има хаотично или перверзно влияние.

Vilhelm Voigt (Кепеник) имал Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Wsem.Letopis_god.2_020.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg и Wsem.Letopis_god.2_047.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в Wsem.Letopis_god.2_110.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в 12 и Wsem.Letopis_god.2_016.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Wsem.Letopis_god.2_015.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg, Wsem.Letopis_god.2_013.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg (също в 12).

В асцендентите Wsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg дава големи сини очи и едно много жизнерадостно лице.

Психометрията, ясновидството и телепатията са особености, които идват под тая планета.

Нептун не е причинител на зло; но тъй като малцина могат да отговорят на доброто му влияние, от мнозина се счита за такъв.

В хороскопите на двамата окултисти Д-р Р. Щайнер и Ч. В. Ледбитър имаме два примера на силно и хармонично Нептуново влияние. Първият има Wsem.Letopis_god.2_020.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBgWsem.Letopis_god.2_023.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBgWsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в 5 в Риби, а вторият Wsem.Letopis_god.2_020.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg и Wsem.Letopis_god.2_024.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBgWsem.Letopis_god.2_023.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBgWsem.Letopis_god.2_018.jpg?fbclid=IwAR118RAshW0aFsuiqKQ7mOz5w3nv4J6nXRQEs_FUmAW-HEiklwWTtKqSbBg в 10 в Водолей. При първия влиянието е особено силно върху менталната, а при втория — върху астралната област.

Нептун се различава от всички други планети по това, че неговата луна обикаля около планетата в съвсем противоположно направление на онова на другите луни. Това е интересно за изучване в езотерическата астрология.

Нептун е най-добър във водния знак, особено в Писцес (Риби). Той остава в един зодиачен знак около 13 години.

Както Венера се нарича планета на любовта, така по-високата му октава Нептун може да се нарече планета на по-висшата, всемирната човешка любов.

Много художници, попаднали твърде много под перверзното влияние на Нептун, правят впечатление със своите необикновени дрехи и дълги коси. Изглежда като че с особеното си държане и облекло, те искат да заместят това, което им липсва в изкуството. Те чувстват мъгляво, неясно и се проявяват също така в своите творения. При тях никога няма да намерим острите контрасти в линии и тон, които са отличителни особености при влиянието на Уран. Необикновеното и непонятното се изявява по съвсем друг път при тази тайнствена планета.

Нептун, богът на морето, се изобразява като силен мъж, въоръжен с тризъбец и обиколен с делфини и тритони. При все че е познат като неверен и вероломен съпруг, почитат го като бог, особено по крайбрежията.

Неговият дворец е в морските глъбини при брега на Нехайа и дванадесетите града на малоазиатския Йонийски съюз, празнували близо при Самос празника на морския бог — Нептун.

Върху които части от земята минат колелата на колата му (една грамадна мидена черупка), тях той прави плодородни и, заедно с нимфите, дава живот на един силен род.

Неговите живи атрибути са: конят, бикът и делфинът.

(Следва).

---------------

1) Наричана и Хершел, на името на откривателя й.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Христово явление в задгробния свят. Чудно откровение е получено от английския викарий (свещеник) G. Vale Owen, написано чрез ръката му от духа, неговия ръководител. Тоя благоговеен духовник е предан служител на Бога от 27 години насам в Orford, Warrington, Англия. — В ред броеве на „Weekly Dispatsck“ през януари и февруари месец м. г. са публикувани медиумичните му записки, в които духът описва живота зад гроба. Почтеното име на тоя проповедник е гаранция за достоверността на писаното. Сам той излиза да публикува ръкописите си със своето име. Той е писал тия задгробни съобщения обикновено след вечерна молитва в своята църква.

Ние цитираме тука следния твърде интересен откъслек от тия публикации:

„Не всеки, който е вече преминал в нашия свят, е способен да разбере елементарната истина, която е в реда на развоя ни да знаем, че и тук Бог видимо не присъства, както и във физическия свят. От време на време се манифестира божественото присъствие при особени случаи и за особена цел. За едно такова присъствие ще ти разкажа.

Повикаха ни да отидем в страна, дето се стичаше голямо множество от различни вероизповедания и народности. Когато стигнахме там, намерихме, че група мисионери-духове се бяха завърнали от възложената им мисия в едно от царствата на земната сфера.

Като се събираха постепенно от всички страни наедно, чухме звучен музикален привет, който като да ни подканваше всички да се обединим във велико множество — в една голяма фамилия.

Внезапно видяхме да се появява в простора пред нас светъл кръст. Той изглеждаше да лежи върху склона на голяма планина и да достига до полето. Като гледахме тъй, забелязахме, че отгоре се спуска върху планината ярка светлина, в която постепенно различавахме велик сбор ангели от по-висшата сфера, които застанаха във формата на кръста. Всичко наоколо им искреше в златен блясък и ние чувствахме отдалече лъха на тоя блясък, като топлина на любовна въздишка.

Ангелските фигури ставаха все по-ясни за погледа ни и все по-пълно ни се изявяваха на нас, намиращите се долу. Тогава на кръстната средина видяхме, че стои едно велико същество. Всички инстинктивно го познахме. Това бе манифестацията на Христа, която вие, земните жители, трябва да разбирате като присъствие във форма.

Като постоя неподвижен известно време, видяхме, че издигна десницата си нагоре. И тогава стълб светлина се спусна от висините към издигнатата ръка.

Тоя стълб представляваше път, по който видяхме друг велик сбор ангели да слизат. Като дойдоха до вдигнатата десница, те се спряха и застанаха мирно с прибрани ръце и наведени глави.

Тогава ръката мудно се задвижи на страна и се спускаше надолу, докато пръстите й достигнаха полето, и ние видяхме, че стълбът се простре посред небето като мост и покри простора между планината и низината и краят му застана над събраното множество.

Щом стълбът се придвижи, видяхме над нас ясно последния ангелски сбор. Всички те простряха ръце към планината и чухме сладкозвучния им полу-говор полу-пеене. Те пееха химна на славословие към Него, Който бе застанал там тъй сияен и свят, че всички ние бяхме в крайно умиление.

И веднага подехме с тях и ние песнословието, за което и те бяха дошли над нас.

И като пеехме, между нас и планината се появи прозирна синкавина, която ни произведе дивно впечатление. Тя по- действа като телескопични лещи и доближи видението толкова близо, че ние можахме да видим израза на Неговото лице.

Постепенно прозирната синкавина се погълна в простора и ние видяхме кръста на планината и Него да стои както по-рано, но по-намален. Ангелите, що бяха дошли до нас, си бяха отишли и постоянно целия сбор около Него се изгуби. Но впечатлението от Неговото присъствие остави дълбоки следи в чувствата на всинца ни . . .

По обратния си път за жилищата си ние се отбихме да видим и други неща...“

Като предаваме тоя откъслек от медиумичните съобщения на почтения викарий, ние напомняме на четците, че всички бележити библейски учители и пророци са обладавали дарбата да се сношават със задгробния свят, за който са имали ясна представа. За това всички тъй ревностно са служили на високите принципи на вярата, която е, според апостола Павла, осъществяване на неща. за които се надеем, и изява на неща, които се не виждат. Същия апостол в посланието към Галатяните, (гл. 3, ст. 19) ни казва, че Мойсей е бил медиум (посредник) на ангелите, които написали заповеди чрез неговата ръка.

Съобщава: Т. И.

Привързаност към имота. През 1867 г. родителите ми заживели в гр. Силистра в една къща до „Стамбол-капу“, която купили от един млад турчин. Скоро след това турчинът умрял, като оставил жена вдовица, в друга къща, в гр. Силистра. Не минало много време, в домът на родителите ми се появил дух, който силно безпокоял родителите ми, свалял съдовете от лавицата, люлеел котлите на закачалката, тракал с резето на вратата и скърцал на прозорците. А когато родителите ми запалвали кандилото, всичко утихвало. Понеже вдовицата на турчина казвала, че у тях усещала да идва духът, родителите ми, също и кадъната, вярвали, че това е духът на умрелия турчин.

През една нощ, родителите ми се събудили от силното мое пъшкаме и когато станали и запалили свещта, видели ме посинял, като задушен в люлката, без да съм бил покрит през глава и когато майка ми изпискала и ме взела на ръце, усетили шум, като да върви нещо тежко по кревата. Уплашена да ме не удуши духът, майка ми ме държала на ръце през цялата нощ. След това родителите ми се видели принудени да продадат къщата и се завърнали в с. Гарван.

Хиромантия. През 1890 год. бях общински писар в с. Бръшлян, тутраканска околия. Там живееше един старец — селянин, на възраст около 85 години, когото уважавах за туй, че беше ме изцерил от „страх“, когато бях малък — на 4 — 5 години — и помнех страданията си и бързото ми оздравяване с помощта на дядо Коя — тъй се казваше този старец.

Тук трябва да забележа, че този старец беше постник, не пушеше, а ракия пиеше много рядко, само по една малка чашка, колкото за цер, когато се чувстваше отслабнал.

Един ден виждам дядо Кою на улицата и го поканих да дойде при мен, за да го почерпя. Старецът дойде. Тогава кмета, с когото бяхме седнали на масата, ми каза: „дай си ръката на дядо Коя да ти гледа, защото много познава“.

— Знаеш ли, дядо, да гледаш на ръка? запитах, аз дядо Коя.

— „Ех, синко, зная аз, ама очите ми спряха, не мога добре да виждам. Но дай си ръката“.

И дядо Кою взе дясната ми ръка, погледна дланта ми, постисна ръката ми и я пусна, за да поеме лявата ми ръка, опъна добре дланта ми, поизпита твърдостта на ръката ми и каза: „ще се ожениш и ще имаш 5, 6, 7 деца“. Това ми възбуди смях, защото аз не бях и помислювал за женитба, а дядо Кою наброи и децата, които ще имам. Но след това дядо Кою се загледа замислено в ръката ми и продължи: — „Но, когато ги отрастеш, ще ги загубиш, и като обхвана ръката ми с двете си ръце, някак болезнено я притисна до гърдите си, и с възклицание „о...“ прошепна нещо, като на себе си.

Защото не вярвах в гаданието, аз помолих дядо Кою, да ми каже само за настояще време, какво става с мене, за да мога да проверя, дали познава, нещо. И дядо Кою ми описа характера и затрудненията, които срещам в живота, като свърши с думите: — „ще постигнеш желанията си, но богат няма да бъдеш“, което бе напълно вярно, но, все пак, аз не обръщах внимание на това гадание, за да мога подир 29 години, да си спомням за него и да скърбя за моето неверие.

Предсказания на сън. През 1910 г. заведох жена си и децата си — тогава 5 — в с. Вискьой, тутраканска околия, на гости у дядо им Пол Никола. Когато рекох да се върнем в града, жена ми пожела да остане при майка си за един ден, като каза, че ще си дойде на следния ден. Тя останала с цел, да си гледа: в селото имало една ясновидка, за която аз не знаех. Когато жена ми се завърна у дома, каза ми, че жената-ясновидка й казала, че щом оженим първото си дете, една много голяма скръб ще падне у домът ни, от която скръб може-би тя и да умре. Първото ни дете — Райна, тогава беше на 13 години. Когато тя навърши 18 години, жена ми почна да настоява, да я задомим. Самата Райна често ни упрекваше за тази ни мисъл. Но аз не исках да бъда некога укоряван за задържането й, за туй влияех се от жена си.

Срещу Ивановден 1916 г., казах на жена си, да поиска от свещеника, кога дойде да ръси, малко босилек, който подадох на дъщеря си Райна, да го сложи под главата си, когато ще спи, за да види, какво ще сънува — ще ли се задоми.

На следния ден, щом стана от сън Райна, запитах я, какво е сънувала.

— „Много разбъркан ми беше сънят, едва мога да си спомня, какво съм сънувала“. И Райна, с напрягане на мислите си, си спомняше сънуването и продължи: „нещо смутено имаше. Пенка, Марийка (сестричките й) бяха затрупани под срутеното. Митю (братчето й) се търкаляше по земята, като да беше ранен. . .“ и, като затули очите си с две ръце, каза: „лош, много лош беше сънят ми, оставете, не ме питайте“.

А пък аз, като оглупял, макар да вярвах в босилека, който дадох на детето си, за да види какво ще сънува, не се замислих върху този сън ни най-малко.

Три месеца подир това — на 13 март 1916 г., сгодих дъщеря си и на 24 април с. г. я задомих, а на 14 август с. г., я оставих у дома, заедно със сестричките й Пенка и Марийка, когато мен и жена ми, заедно с 3 годишната Златка, румънските власти ни откараха в Молдова, за да бъдат на 28 ноември с. г., н. с. децата ми убити у дома, от румънски снаряд и то 3 месеца след падането на гр. Тутракан, 3 часа след пристигането на син ми Митю от гр. Ловеч, за да се сбъдне напълно сънят на дъщеря ми Райна — да види Пенка и Марийка затрупани и убити, а братчето си Митю, да се търкаля ранен тежко, да ги остави мъртви в разбитата къща и тя сама, тежко ранена, да умре в Разградската държавна болница на 5 декем. н. с- 1916 год.

А пък аз в това време, далеч неколко стотин километра—в мушията „Морцун“, община Екимени, околия Савени, окръг Дорохой, опечален за милите ми рожби, за които нищо не знаех, постоянно се молех Богу, да ги запази от зло.

Помня добре, една вечер, около една седмица след Архангеловден, 1916 г. във време на първия ми сън, се намерих у дома, в Тутракан, в спалнята ни стая, в която бях оставил децата си. Изведнъж някакъв трясък повали децата ми на земята и видях дупка да зина на тавана. В това време брат ми Димитър, който е умрял през 1902 г.. като стрела дойде и се хвърли върху децата ми, които бяха повалени и неподвижни на земята. А пък аз, силно развълнуван, се пробудих и нажален разправих сънят си на жена си и на хазяйката ми, която спеше в същата стая и първа ме запита, какво съм сънувал: навярно, аз съм изпищял в съня, преди да се събудя.

Подир този ми сън, аз се постоянно молех, да може духът ми да проникне у дома, да видя какво става с децата ми. И около 6 — 7 дни подир това видях на сън, че ми бе дадена една дървена кутия, като сандъче, в която сложих една одрана агнешка глава, подадена ми от невидима ръка. След това, подаде ми се един детски труп без глава, който като слагах в същото сандъче, уплаших се и погледнах да видя, чия е главата и видях, че на нея е образа на дъщеря ми Райна. Заплаках веднага и се събудих с плач и с плач разправих съня си на жена ми и на хазяйката ми, която първа ме запита: „за какво плачеш, господине?“

Когато,освободени от пленничеството, се завърнахме, на 22 февруари 1918 год., у дома си, роднините и съседите ни разправиха за станалото, узнах, че първият ми сън бил в момента, когато снаряда пробил тавана и се пръснал над леглата, дето спели четирите ми деца, а вторият ми сън е бил в момента, когато дъщеря ми Райна се простила с живота си в Разградската държавна болница. И дупката, която пробил снаряда, беше на същото място отворена, дето я видях на сън.

гр. Русе. Съобщава: Н. Д. Бъчваров.

Мирът предсказан. Имах малко опитност по окултната наука, та като се продължи войната, жадувах да зная края й. Често пъти пожелавах да ми се каже нещо за нейния изход, поне в съновидение. На запитванията ми понякога получавах отговор: „не е настанало време“. Аз почти се бях изоставил от намеренията си, когато съвсем неочаквано една мартенска нощ през 1918 год. ми се съобщи, чрез видение, следното;

Представяше вечер, тъмна нощ, но месечината се виждаше обвита с бел воал, с пълен светъл диск, на който бе написано със златни четливи букви: МИР, а около диска й бе наредено жълто и червено грозде и то толкова видно, че даже зърната му се различаваха, като в панер или на венец да го виждаш. Аз разбрах, че това означава мира, но исках да зная, на коя дата ще настане, та запитах. Отговора бе гласен: „виж добре“. Повторно се взрях, гледам същото, разбрах и казах: „благодаря“, че той ще настане в гроздобер. Гроздето узря, аз очаквах, но мира закъсняваше. Казах на един доверен приятел, който 5 посветен по-преди в тази тайна, но той ми каза: „видяното ти грозде не беше много узряло, бялото даже жълто, за това още ще почакаш“. И действително, беритбата започна и мира се оповести в края на м-ц септември 1918 год.

Т. Пазарджик. Съобщава: С. Бл.

Знамение. В с. Вълкова-Слатина (фердинандско) живееше един учител, чийто политически убеждения бяха социалистически. Той постоянно хулеше Бога, небето, религията, светците и въобще всичко, което от началото на света се почита и стои над всичко. И постоянно е разпра- вял, че когато умре, не иска да бъде вдигнат по приетия церемониал, нито пък да го занесат в църква. Но, като човек, и нему дошло времето: на 22 март мин. 1920 год. се помина. Роднините и приятелите му направиха за него както за всички други християни: с поп го вдигнаха и го отнесоха в църква за опелото.

Дъждът, който от вечерта не престана да вали, още по-силно продължи, придружен със силни гръмотевици и страшни светкавици. Тук, в църквата, всичко беше тихо, когато гъркът падна върху храма и удари право върху трупа на онзи, който през живота си хулеше Бога и небето. Той почерня като въглен. Присъстващите останаха ужасени, а на попа, който стоеше най-близко до ковчега, нищо не стана.

После, ковчегът с трупа биде изнесен от трима-четирма души на гробищата, дето биде и погребан, но при голяма мъка, защото гробът постоянно се пълнеше с вода.

Съобщава: Ф. М.

Материализация. В едно село, панагюрска околия, живяла госпожа М. Π. Н. Тя е била 24 годишна, без деца. Заболяла на 28 юни 1920 година внезапно. Заболяването й се състояло в силни болки във вътрешните органи и в изтичането голямо количество кръв. И може би, вследствие на това, пометнала. Болестта постепенно вземала все по- тежка форма, и на 30 юли тя заснемела. И даже към 2 август тя била вече в едно полусъзнателно положение, както казва в този край, преполовена (в панагюрско, когато някой е като полумъртав, наричат го преполовен). Нейният брат Ст. ни разправи следното: „Като се научих, че сестра ми е тежко болна, отидох да я видя. Тя наистина беше в много тежко положение. Понеже от по-рано много ме обичаше, викна ме сега да стоя при нея. И после почти не ми позволяваше да се отделям от нея. Аз повечето я държах да лежи на скута ми. Домашните като виждаха или чувстваха опасния край, незнаеха какво да направят. Казаха ми да отида в село Вакарел за помощ при едно лице. Тая мярка беше от чудо. Нали има поговорка: „давещият се и за сламка се лови“. На 30. аз тръгнах. Оставих сестра си в много тежко положение, занемяла. Вечерта стигнах в Вакарел, намерих лицето, което търсех. То ми каза, че не може да ми помогне в нищо. Аз пренощувах таи, защото се беше мръкнало, и на другия ден рано сутринта тръгнах за дома. Около 11/2 ч. след обед, отсам Белица, се отбих при едно изворче да си отпочина и да похапна нещо, защото не бях ял от сутринта. Като ядях, не знам как, очите като че ми натегнаха некак си, и пред погледа ми, не знам как и от къде, се яви бодната ми сестра в здраво състояние и ми каза следните думи:

— Братко, аз вече оздравях! Иди, кажи на домашните ни да не се безпокоят вече.

След това, също така необяснимо, тя се изгуби от погледа ми. Аз продължих яденето и даже не обърнах сериозно внимание на това нещо. След свършването на закуската, продължих пътя си. Като си отидох у дома, казаха ми новината, че сестра ми умряла.

Ние не се задоволихме само с разказа на брата й. Запитахме едного от домашните (един от братята на мъжа й). Той ни каза, че М. два-тра часа преди да умре, с движение и други знаци е изявявала желание да види брата си и че умряла след 1 часа после обед, между 1—2 часа, значи, около това време, когато се явила на брата си.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

1. Както на небето, така и на земята. Окултно-символична драма от Тод. София, 1921 г. Ц. 30 лева. Поръчки чрез I-о Окултно Книгоиздателство „Хермес“ — София, бул. Дондуков, 41.

2. А. Конан Дойл, известен романист, е съобщил един случай на фотографиране феи (нимфи), по тоя случай намираме интересни коментари от Тар в International Psychic Gazette.

3. Морис Прозор, твърде плодовит писател по окултизма, е посветил в Kevue theosophique francaise една прекрасна статия върху красотата и изкуството. Той определя красотата като проява на един принцип по-реален и по-съвършен от материалните явления, а изкуството — като едно човешко произведение, предназначено да упъти света към едно по-реално и по-съвършено състояние. Вдъхновението, това е любовта. Изкуството видоизменя страстната (плътската) любов в чиста. Той дава следната класификация на изкуствата: 1. танцът (движение, всички измервания, развит в древния Изток): 2. архитектурата (пространство, четири измервания, с вътрешността, Египет и Асирия); 3. скулптура (форма, три измервания, Гърция и Рим); 4. живопис (светлина, две измервания, Възраждането): 5. музика (звук, време, съвременната епоха); 5. поезия (ритъм, чувство, ще се развие в бъдеще); и красноречие (слово, интелигентност, очаква едно по-далечно бъдеще).

4. П. Пиоб в списанието Сфинкс разглежда ангелските и архангелските йерархии, като съпоставя техните десет чинове с десетте първи знакове на зодиака, според функциите им. Освен това, той изтъква едно любопитно съотношение между зодиачните знакове и седемте църкви в Откровението: така, ефеската църква(от гръцката дума „ефес“ която значи „хвърляне“) се отнася към Стрелеца, тиатирската църква (от гръцката дума мома) към знака Дева, сардинската църква (от гръцката дума с същия корен) към знака Риби, филаделфийската— към Близнаци, лаодикийската (народно правосъдие) — към Везни и пр.

5. В La Vie nouvelle прочутият изследвач на духовните явления, Дарже (вж. в статията: „Психография или фотография на мислите“), дава подробно описание и технически подробности на флундо-магнетическата и духовна фотография. С усъвършенстването на тия фотографически средства е постигнат голям напредък в опитното изследване на невидимия свет.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

РАЗНИ ВЪСТИ

Животът и смъртта. (Био-физиологически изследвания). През време на последното си пребиваване в Париж, прочутият индийски учен Ягадиш Боз, е държал една конференция в музея Гиме, пред един интимен кръг от философи и учени, за живота и смъртта.

За г. Боз, физиологическото функциониране на живота е еднакво както в растенията, така и в животните. От анкетата, която той е направил през последните двадесет години, се е уверил в основното единство на жизнените реакции в растенията и животните. Това единство се проявява в факта, че те владеят общохарактерния нервен импулс и че и едните, и другите минават през едни и същи периодически фази на безчувственост, която съответства на това, което може да се нарече сън. То се проявява още и в спазмата на смъртта. Същото единство се изтъква още и в непроизволното движение на пулсирането, което, у животното, е биенето на сърцето.

„Ако ние успяхме в издирванията си, казал той, това стана благодарение на известни изнамервания, които доведоха в областта на видимото онова, което досега бе невидимо. Микроскопът направи цяла революция в биологическия свят, като ни позволи да виждаме извънредно малки предмети, но увеличаващата сила на микроскопа е все пак ограничена. Нашият магнетически крескограф произвежда едно разширение 50,000 пъти по-голямо от това на най- силния микроскоп. Произведеното разширение или уголемение може лесно да се изменяна от един милион на сто милиона пъти. Ако би могло да се приложат тия уголемения на бързината на охлюва, то той би обиколил земята 200 пъти в 24 часа. Бележитата чувствителност на тоя инструмент може да се докаже само благодарение на един специален уред, който се състои от един металически конец, чрез който става явно присъствието на едно същество близо до него и което позволява да се схване разликата между почивката и дейността. Непроизволният растеж и измененията му може също да се осветли по един поразителен начин чрез съответното преместване на една светла точка“.

От друга страна, и действието на медикаментите е забележително еднообразно както в растенията, така и у животните. При упражнението на медицината, често се констатират аномалии: едно и също лекарство произвежда диаметрално противоположни ефекти в различни индивиди. Причината на аномалията се състои (както се доказа от опитите, направени на растения) в това, че реакцията на лекарството дълбоко се изменява. За да се илюстрира това явление, проф. Боз е правил опити с житени зърна, върху които е изливал отровна течност, след като усилвал тоничността на едното и намалявал тая на другото. Отслабените екземпляри умирали веднага, но реакцията у засилените е била съвършено друга. В първия случай, силата на реагирането е преставала внезапно : ударът е бивал смъртоносен, а в втория съпротивата пораствала. И у човека, както у растението, минава в критическия момент спазмата през делото му тяло.

Отровата убива, но когато е дадена в достатъчно малки дози, тя действува като извънредно активно възбудително средство за растеж. Мъчно е само до като се определи критическата доза, която не трябва да се надминава. Това може да стане с пълна точност с помощта на крескографа. И растението, ако му се даде една подобна доза, ще може по-вече да противостои на насекомите. Важността на тия изследвания изпъква ясно от гледището на прогреса в земеделието.

Професор Боз е правил тия опити в прочутия институт в Калкута, осно- ван от него преди 20 години. Съобщенията за неговите открития са били приети с симггатично любопитство от стария учен свят, но трябва да се очаква публикуването на съчинението му, преди да се произнесем върху многото негови идеи, които са от естество да съборят толкова стари био-физиологически схващания.

25-годишнината от откритието на Rontgen. През декемврийските дни на 1895 год. светът остана изненадан, с безверие, от оповестената чрез пресата новина за откриване от един вюрцбургски учен на нови лъчи, които минават през всички тела и по този начин е могло да се наблюдава вътрешното им устройство: скелетът на човека и механизмът на часовника Ученият мжж беше ВИЛХЕЛМ КОНРАД РЙОНТГЕН.

Това име, ако и непознато на профаните, се ползуваше още тогава с известност и авторитет между хората — специалистите — в науката, поради пълнотата и точността на опитите и изследванията, които той и учениците му са правили за разрешаване на най-трудните проблеми в областта на физиката.

Някои от тези изследвания и по настоящем са от актуално значение, защото резултатите от тях служат като една от основите на теорията за относителността от Айнщайн.

Съмнението в истинността на това откритие на вюрцбюргера, звучеше като вълшебна приказка, трябваше бързо да изчезне. През един период от няколко месеци само, с няколко свои ясни, кратки, но пълни съобщения, Рйонтген даде такъв ценен материал върху тъй наречените Х-лъчи (непознати лъчи),— а по предложението на Kolliker съвременниците са ги нарекли Рйонтгенови лъчи, — че за бъдещето столетие, в физиката, едва ли ще се прибави към това нещо по-съществено.

Интересно е да се цитират някои от първите съобщения на Рйонтгена. Той, след като описва с четири изречения първоначалния си опит, казва:

„Скоро ще стане известно, че всички тела са проницаеми за действуващата сила (Agens), но само в различна степен. Да взема няколко примери : книгата е проницаема. През подвързана книга с около 1000 страници видех, че флорисценс-екранът се осветлява ясно и печатарското мастило не представлява чувствителна пречка. Така също се явява светлина върху екрана, ако се постави една карта за игра между последния (екрана) и лъчеизпускащия апарат, която карта става за окото почти видима“.

— „Дебелите дървени пънове са също проницаеми“.

— „Ако си поставим ръката между лъчеизпускащия апарат и екрана, ние ще забележим тъмните сенки на ръчните кости в по-слаботъмните такива на мускулите“.

По-после: „от особено значение в някои отношения е факта, че сухите фотографически плаки се оказаха чувствителни за Х-лъчите“.

Явлението, което е най-много изненадало света, е, че една физически действуваща сила (Agens) прониква през непроницаема материя.

Че това свойство на рйонтгеновите лъчи, физически погледнато, съвсем не е най-изненадващо или най-важното; че откритието на Рйонтген чрез други свои качества е послужило също за основа на физическия мироглед (Weltbildes); че то е послужило сжщо за основа на бъдещи физико-химически трудове : че това единствено откритие е занимавало хиляди умове през цел живот; че на десетки хиляди ръце е дало средства за живот; на милиони хора е послужило за облекчение и избавление живота им — това посочва тъй често доказаните, но при все това поразителни за физика съчетания на малките и често пъти най-незабелезани наблюдения, чрез които се открива природата за изпитателя, с преврати, които ще преобразят живота на бъдещите генерации.

Разпознаването на болестите с помощта на рйонтгеновите лъчи и възможността да се влияе с същите върху болестите насочиха медицината към основните й принципи и осветлиха разнит те възможности.

Откритието на Рйонтена създаде индустрия, която послужи сжщо за откриване на радиоактивни субстанции. Следователно, то открива и постоянното превръщане на богатите по съдържание вещества. То даде нов потик в областта на физиката, но най-решителното, важното и с голямо бъдеще е откритието, защото дава възможност да се разпознава структурата на веществото (материята), като се изследва с рйонтгеновите лъчи.

От когато Лауе, Фридрих и Книпиг доказаха чрез еднн гениален опит светилното естество на рйонтгеновите лъчи и че тези лъчи изменят по известен закон пътя си в кристалната структура на една тънка мрежа, оттогава рйонтгеновите лъчи се използуват, за да се вникне в състава на веществата.

Днешното понятие за структурата на атомите и молекулите, което още не е достатъчно уяснено, чръз спектралната анализа на рйонтгеновите лъчи добива подкрепа и обещава в скоро време да ни запознае тъй добре с структурата на атомите, че от точното й познаване ще може предварително да се определи химическия състав на веществата, както, например, инженерът днес, въз основа на законите на електродинамиката, предварително пресмята своята машина,, осветителната инсталация и електрическата юзина. Това ще бжде най-големата придобивка.

Едва ще се намери по настоящем някой физик, който би псвервал, че тъй скоро ще може да се проникне в тайната на материята, Въпреки трудностите на времето, треба да се храни надежда и да се запази онова доверие, което е нуждно за работа.

Самият Рйонтген едва преди неколко месеца е напуснал своята научна дейност, която го беше довела от Вюрцбург в Мюнхен. Но при все това той не е преставал да се интересува и да дава своето живо съдействие за разрешението на физическите проблеми.

Равнодушен към външните почести, той нито един пжт не е посетил некое от стотините тържества, които са били устроявани в негова чест и за неговото откритие.

Ако сега, по случай 25 годишния му юбилей, естественият факултет на Франк- фуртския университет му е дал титлата „почетен докторъ“, то той нека я приеме като знак, че сегашната генерация отъ· от изследователи обещава да вложи всичките си сили за продължаване на започнатото от него дело.

(Из.„Kosmos“ - Heft, 2-1921).

Проф. Д-р Dessauer.

___________________________

1) В мин. кн. обещахме на това място, че ще публикуваме през тази годишнина на списанието статията от руския писател Гр. В. Бостунич: ,.Истината и лъжата на теософията". Сега съобщаваме на четците ни, че понеже данните в тая статия са подложени на нова провЬрка, печатането й се отлага. Ред.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...