Всемирна летопис, год. 2, брой 06-07

[Ани]

Списанието в PDF

Година 2, Брой 6-7

(22 март 1922 г.)

1. Повече светлина! Светлината като фактор в живота — Дългът на българските държавници. Статия от X, X. X...........

2. Нова Естетика. Из „Трепети на една душа“. Сонети от Ив. Толев: I. Псалом четвърти. II. Плач. III. Сините очи. IV. Плач. V. В Царството и VI. Разплата.

3. X. Туелвтрис. Сравнителен мистицизъм. Превела от английски г-ца Л. В-ва.

4. Жан Фино. Окултизмът пред науката и литературата (прев. от френски).

5. Камил Фламарион. Смъртта и нейната тайнственост. Глава I от съчинението му под същото заглавие. Решена ли е вече най-великата проблема? (Прев. от френски).

6. Теодор Ф. Сюард. Силата на мисълта. Прев. от немски г-ца Е. Р-ва.

7. Ричард Ингалезе. Цветовете на мисловите трептения (лекция) Из съчинението му: „История и сила на Духа“

8. Алдо Сорани. Новата окултна школа. Университетът на Рабиндранат Тагор в Бенгалия (прев. от италиански).

9. Символизъм:

I. Религиозните символи. Превела г-ца Д. П-чева.

II. Символика на цифрите, възстановена според съответствията, от Алфегас (с много фигури).

10. П. Мъгфор. Законът за брака.

11. П. Мъгфор. Изповедта.

12. Г жа Гюйон. Душевният живот. Съкратено изложил от немски П. Г. Пампоров .

13. Кабала (наука за Бога, вселената и човека). Писма от Елифас Леви до ученика му Барон Спедалиери (прев. от френски).

14. Сефариал. Силата на числата (прев. от английски).

15. Проф. Ю. Нестлер. Хирогномия (продължение от кн. IV): Типови ръце и особени хирогномични знаци по пръстите на детската ръка (прев. от немски).

16. Физиогномия. (продължение от кн. IV): Носът — човешкото същество, отбулено чрез формата му. От А. Бюе (прев. от френски).

17. А. Пфлюгер. Айнщайновият принцип на относителността (продължение от кн. IV). С портрета на проф. Айнщайна и наблюдателната му кула в Потсдам. Прев от немски.

18. Безкрайна ли е вселената? от Шарл Нордман(с много илюстрации).

19. Окултните сили на растенията: Крескограф. От проф. Боз (с илюстрации).

20. Окултна хигиена и медицина: Хромотерапия или лекуване с цветове, от Оскар Ганзер (с оглед на астрологически елементи).

21. К. А. Либра. Астрология: обглед на аспектите.

22. Духовна опитност: I. Една чудна разплата между умрял и жив човек. II. Частично предсказание на бъдещето. III. Видение. IV. Смъртта на архидякона Ив. Димитров. V. Кога г умрял Ив. Вазов? VI. Силата на човешкият поглед и VI. Чудесата на една котка.

23. Книжнина.

24. Разни вести.

[Ани]

ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА!

Светлината като фактор в живота - Дългът на българските държавници

Светлината - това е творчески акт на великата природа. Тя разграничава битието от небитието, временното от вечното, реалното от преходното. Светлината - това е първият акт на пробуждане в живота на природата. А под думата „пробуждане" ние разбираме: минаване от безграничното състояние на природата към ограниченото състояние, от свръхсъзнанието към подсъзнанието.

Това са думи мъчни за разбиране от някои, в тяхната вътрешна същина. Ако поискате мнението на съвременните физици върху светлината, те ще ви я определят като ред вълнения, в които влизат седем цветове - от червения до виолетовия, и ще ви изчислят, че червеният цвят се състои от 428 билиона трептения, а виолетовият до 739 билиона. Туй е границата или областта на светлината, в която тук, във физическия свят, тя може да се прояви. Това е тъй по отношение на физическия свят. Но какво отношение има светлината към човешкия ум? От съвременните наблюдения и опити се показва, че никаква умствена дейност не може да се извърши, никаква органическа проява не може да стане, без присъствието на светлината. И ние ще направим едно общо твърдение, че степента на развитието на всички същества зависи от качеството и количеството на светлината, която присъствува в даден момент. Туй разграничение можем да го отнесем и до самия човек: всички хора се различават по степента на светлината, която те се явяват способни да възприемат и произвождат. Можем да твърдим и друго: че и самият характер, самата духовна проява на човека зависи от качеството и количеството на тази светлина.

Че това е тъй, ние можем да го докажем с най-силни аргументи. Но понеже те спадат към най-висшата, трансцеденталната математика, с която малцина са запознати, ще си послужим с един от най-слабите аргументи, за да бъдем разбрани. Запример там, дето присъствува червената светлина в своето най-низко проявление, всички ония същества, които по един или друг начин са складирали тази светлина в своята кръв, в своя организъм, са извънмерно активни и груби. Туй е вярно и за самия човек, когато той извънмерно се възбуди и изказва своето негодувание, гняв и възмущение, всякога тоя цвят се появява на лицето му. И ако попита някой, защо тоя човек се намира в това състояние, ще му отговорим: защото той е приел малко светлина! Гневът или негодуванието в даден момент, тъй както ние ги схващаме, подразбират една вътрешна нужда, отсъствие на нещо, за което ние се борим да го добием. А кой се бори в света? - гладният. Кой се стреми да забогатее? - бедният. Кой търси знанието? - невежият. Кой иска силата? - безсилният. Кой жадува за слава? - обезславеният. Кой търси живота? - мъртвият. Ние употребяваме тия думи в широк смисъл: думата „мъртъв" употребяваме в смисъл на анормален покой, който всяко същество иска да измени. Смъртта - това е по възможност най-малката величина на живота. Следователно, като казваме повече светлина, ние подразбираме условията, при които можем да изменим сегашния си неестествен живот.

Всички съвременни хора, общества и народи страдат от липса на светлина. Тя съществува изобилно във външния свят, но не остава вътре в нас. Вследствие на това се зараждат всичките отрицателни чувства, които сега спъват развитието на човечеството и разяждат неговия организъм, пречат на неговия ум и покварят сърцето му. Ако се съмнявате в това, поставете който и да е индивид в някое нехигиенично жилище, където има много малко светлина, и ще забележите в продължение на няколко години всичката разлика, която може да се появи в дезорганизирането на индивида, в упадъка на неговите умствени способности и на неговия морал.

Светлината в природата е най-великият деец в нейната творческа работа. Може някои да ни възразят, че растенията не растат денем, а повече нощно време. Ние признаваме тоя факт, но той означава, че светлината, набрана от растенията през деня, се преработва от тях, трансформира се в тях, вечерно време. За едно просто разяснение нека вземем растежа на любениците и пъпешите: всеки може да направи един малък опит, като посади няколко семки, ще забележи, че ластуната ще израстне някой път нощно време по една педя, а денем растенето й е много слабо. Ако условията на вечерта се изменят рязко от топло към студено, тоя процес спира. А що представлява студът сам по себе си? Според нашето схващане, студът - това е малко количество светлина. А там, където има малко светлина и топлината е малко, защото топлината не е нищо друго, освен първото проявление на светлината като движение, което усещаме с пипане, тъй като с нашето зрение не можем да схванем топлината, като проявление на светлината.

Сега ще направим още и друго твърдение: че всички велики идеи, възвишени чувства и дела се проявяват при най-изобилна светлина, не външна, но вътрешна. Че това е така, вижда се от обстоятелството, че най-възвишените индивиди в човечеството, които са добили туй велико свое развитие, наричаме светии, което значи, че те светят, станали са хора на светлината. Следователно, когато всички хора добият това състояние - да бъдат светещи - когато самите общества и народи придобият тия способности, само тогава ние ще имаме една възвишена култура. От това гледище, всички предмети на земята, всички растения, животни и формите на хората не са нищо друго, освен светлина, изменена в своите най-разнообразни прояви. С една реч, всичко е светлина. От всичко туй следва, че светлината, за която говорим, не е мъртва, не се състои само от трептения, както мислят физиците, но тя съдържа нещо повече. От чисто физическо гледище, ние определяме човека по неговите външни прояви - по формата и движенията му. Но за да се раздвижи той, трябва да се е проявило у него някое чувствуване, а за да се прояви то, трябва да се е пробудила у него някоя мисъл, а за да се прояви мисълта, дошла е някоя малка светлинка. И тъй, когато ние проучваме битието, проучваме всъщност оня велик принцип на живота, който е произвела светлината, а светлината сама по себе си е произвела всички последващи живи форми в природата. И когато ние говорим, че трябва да бъдем носители на новите идеи, на всичко онова, което е възвишено и благородно, което служи за унапредването на дома и неговата приготовителна работа, на обществото - в неговата организационна работа, на народа - в неговата растяща дейност и на човечеството - в неговата еволюция и изпълнение на неговите най-висши идеали - да цъфне и завърже Доброто в света; да се прояви висшия живот, да се зароди висшата мисъл, да се явят висшите характери в света; да се яви Любовта в свръхсъзнанието на човека, в своите безгранични прояви, да се подкрепи тази любов, методите на Божествената мъдрост; да се озари пътя на човешката душа със сиянието, което изтича от Истината, да се размерят границите на тоя стремеж с мерката на висшата Божествена правда; да се тури вечното основание на Добродетелта, върху която всичко трябва да се съгради - ние подразбираме, че трябва да се отворят големи и широки прозорци на човешкото знание, а не средновековни мазгали. Но не само това, а и целият покрив на бъдещето човешко жилище трябва да бъде направен от прозрачна материя, от най-финно стъкло, през което да преминава светлината. Изразяваме се символично, но подразбираме, че човешката глава - черепът - трябва да бъде тъй пластична, мозъкът тъй възприемчив, сърцето тъй чувствително и волята тъй деятелна, та да бъдат винаги отзивчиви на всичко, което е възвишено и благородно в живота. Най- хубавите фотографски апарати са ония, на които пластинките са най- чувствителни към светлината. Учените хора даже са сполучили сега да направят такива пластинки, които да схващат и светлината, която изтича от човешкия мозък, колкото малка и да е тя.

Хората трябва да бъдат идейни, а идейни ние наричаме само хората на светлината, с които можем да се разбираме. Както светлината прониква цялото пространство и не се спира пред никакви прегради, така и нашите мисли, нашите идеи и нашите чувствувания, които са родени от светлината, трябва да имат качеството на тоя принцип - на своя прародител. Различаването на един човек от друг става най-добре по правилата на светлината. По какво се отличава културният човек? - по своята светлина. По какво се отличава ученият? - пак по светлината на неговото знание. По какво се отличава философът? - по светлината на неговия разум, която му разкрива дълбокия смисъл на битието. По какво се отличава поетът? - по силата на неговата Божествена интуиция. По какво се отличава духовният и светият човек? - по силата на светлината, която прониква в неговия живот и му дава възможност да изследва битието на всички същества и да споделя техните радости и скърби, колкото малки и да са те. По какво трябва да се отличава, най-сетне, държавникът и политическия деец? - по светлината, която трябва да прониква в него, за да бъде прозорлив и да вижда отдалеч направлението, в което насочва колата на своя народ, да види дали тоя път е изходен или не, дали е поправен или не и къде трябва да се поправи, дали всички негови мостове са на мястото си и дали всички спирни станции са запасени с достатъчно количество храна за пътниците. Само така трябва да разглежда въпросите човекът на новите времена. Не трябва да мязаме на Омара, който изгори Александрийската библиотека. За него разказват, че като дошли подчинените и му съобщили за грамадните томове, събрани от хиляди векове в библиотеката, попитали го, какво да направят с това богатство, а той отговорил: „ако тия книги съдържат туй, което пише в Корана, те са излишни, а ако не съдържат, то те са вредни и следователно, и в единия, и в другия случай те не заслужават да останат". Тогава заповядал да се отопляват баните на Александрия с тях. Когато ние представяме на тия водители и учени такива богатства - особено на българските държавници и професори - те имат слабостта да ни отговарят с аргументите на Омара, т.е. че всяко ново учение разяждало организма на нашия народ и че новите идеи и насоки не били съгласни с традициите на нашите прадеди. А могат ли нашите държавници и официални учени да ни кажат, кои са традициите на нашите прадеди? Нека те ни ги опишат специфично.

Едно сравнение ще уясни ценността на новите идеи на прогреса. Когато кажем „диамант", ние подразбираме един кристал с три най-важни свойства: той има най-голяма твърдост, в него става най-голямото пречупване на светлината и материята, която той съдържа в себе си, се отличава с най-голяма чистота. А когато кажем „вода" - в най-слабото й състояние - подразбираме една течност най-неустойчива: шишето, в което би била наляна, щом се счупи, тя изтича. Не можете следователно да разчитате на никаква устойчивост. Готови сте да я считате за престъпна, не виждате в нея никакъв морал. И най-малкия наклон да й дадете, тя веднага взема такава посока. Вярно е, че водата е най-слаба по своето сцепление, но е и най-необходима за живота. И хората на новите идеи мязат не на диаманти, а на вода. На тях може да се хвърлят много укори, както и на водата, но трябва да се знае, че без тях в света нищо не може да стане, т.е. че те са необходими. Водата е опасна не в естественото си състояние, а само когато турим срещу течението й някоя преграда, някой бент и искаме да спрем движението й, което има голям наклон - тогава тя става наистина много опасна за ония, които живеят по-долу. Можем ли да издигнем тия бентове до небето, за да я спрем? Разбира се, не можем. Напротив, колкото по-високо вдигаме нашите бентове, толкова по-силна става водата, за да тръгне пак по стария път, който природата й е определила. Това са, впрочем, само намеквания за разсъждение, без да имаме предвид да се укорява, който и да е. Ние не трябва да направим погрешката, която жителите на гр. Джонстаун (Америка) направиха в края на миналия век: те имали над града си река, която текла тихо и спокойно с векове, но в ума на тия културни американци се зародила идеята да запушат тая река над града и да образуват едно езеро за да се разхождат с лодки по него, а зимно време да се пързалят. Речено-казано и свършено: предприятието било извършено и няколко години подред жителите на гр. Джонстаун се радвали на своята културна придобивка - езерото си. Обаче, при едно голямо наводнение високият бент се съборил и целият град Джонстаун бил наводнен до третия етаж на къщите, като повече от 2000 души хора се издавили.

Какво трябва да се прави тогава?

 

- Александрийската библиотека - тая ценна придобивка на хиляди столетия - не трябва да се гори, а да се употреби за висши културни цели, и реката на Джонстаун не трябва да се подпушва, защото е над града, а да се остави да тече в своето естествено корито, за да се използува рационално. По същия начин и светлината трябва да се прокара от естественото си състояние направо в ума. И веднага ще се яви осияние и право мислене, което по един естествен начин ще ни покаже отношенията и връзките на всички неща, които съществуват в природата, и методите на действие. Пътят на нашата мисъл ще бъде осветлен. Тази светлина трябва да се прокара в нашето сърце, за да произведе приятна топлинка, както изобщо слънчевите лъчи въздействуват на растенията. Така ще се зародят у нас най-благородните чувства. Тази светлина трябва да се прокара и в нашата воля, за да произведе онази пластична сила, за която в природата няма прегради. Още преди хиляди години е казано, че умният и благородният човек може всичко да направи, защото той работи със законите на светлината. А тия закони включват в себе си великата хармония на битието.

 

И тъй, ако ни попитате: „какво да правим?" - ще ви отговорим категорично: решете искрено да мислите ясно, да чувствувате благородно и да действувате безкористно. Като направите този опит, ще видите резултатите. Ако бяхте действували досега така резултатите във всичките отрасли на обществения и държавен живот щяха да бъдат не като днешните. Вие действително сте вършили всичко по законите на тъмнината, и затуй тия резултати са такива, каквито ги виждаме.

Вземете пример пак от природата: изложете кое и да е цвете на слънцето и веднага в него ще се пробуди истинското знание - то ще знае как да цъфне, изложете и кое и да е плодно дърво на слънчевите лъчи, и то не само ще се научи да цъфне и завърже, но ще знае и как да узрее, и да приготви своята семка по най-правилен начин. Следователно, по същия закон и ние, ако се изложим на Божествената светлина ще се пробуди и у нас заспалото от хиляди години знание. Светлината не се търси, но се възприема. И когато човешката душа широко се отвори за нея, тя свободно влиза и пресъздава всичко по нови начини, неизвестни на съвременните културни хора. Когато тая светлина изпълни нашите умове, проникне дълбоко в нашите сърца и обладае всестранно нашата воля, ще се въдвори мир всред всички съсловия на народа - агнетата няма да блеят жално, кокошките няма да крякат, прасетата няма да квичат, кучетата няма да лаят и да хапят - и всички спорове ще престанат, войните ще отживеят времето си и насилието ще остане като едно далечно възпоминание, видяно на съне. В човешкия дух ще се зародят тогава мисли велики, благородни, ще се явят характери самоотвержени, истински майки и бащи, чиято светлина ще излекува всички болки.

И право е казал видният израилски пророк, че Бог ще обърше всички сълзи от лицето на хората.

Не е ли дошло и за нашите държавници времето, да обършат сълзите на своя народ?

ХХХ

[Ани]

НОВА ЕСТЕТИКА

Из „Трепети на една душа“

(СОНЕТИ)

ПСАЛОМ ЧЕТВЪРТИ

„И Дух Божи се носеше върху водата“.

Битие — 1; 2.

Дихание страшно се понесе над водите

и в стон повдигна на вселената гърдите

и в бездните й в миг отвея земния прашец..

— Това бе Той, Всесилният, Великият Отец!

И се разтвориха вратите на зората

в огньове разноцветни, в слънчева позлата,

и светна в тях залутаният, земният прашец...

— Това бе Той, Всеблагият, Обилният Творец!

И чух: „Давиде, проречи на тия твари —

часа на Мойта мъст отново ще удари

и зей пред тях геенната на кървавия ад!_.“

Кажи им и запей на арфа златострунна

за мълний гибелни и гръм в среднощ безлунна.

— запей за ново слънце и за новия Ми град!,,,“

ПЛАЧ

Кат младенец заплаках аз, и плача още,

от плач клепачите ми са отекли веч,

но изворът от сълзи блика дни и нощи,

а Майка ми не иде — много е далеч,..

Изгрей ли слънце радостно отвъд гората

или залязва с пламъци в чаровен здрач —

все лея сълзи горестни във самотата,

но никой, никой не разбира моя плач..

Ще капят сълзи, бисерни като росата

и жежки като капки кръв от рана зла,

но воплите ми все ще стигнат небесата*

И мойта Майка ще ме чуй, ще дойде тя,

ще ме смири до млечна гръд и на крилата

ще ме издигне — във висини, зари, цветя!...

СИНИТЕ ОЧИ

Напразно взирах се, с душа изнемощяла,

в прекрасните очи:

в тях гаснеха на рой звезди — плеяда цяла —

последните лъчи...

Но в час вълшебен пак душата ми, обляна

със жизнени струи,

заплува, в сладък блян за щастие, в океана

на сините очи...

Тя сети, с трепет нов, че кръстът не убива

и че, след огъня, разпятието открива

върховни красоти..

През тях, през тях и днес душата ми премина

и сви венец от крин — в небесната градина

на сините очи...

ПЧЕЛА

Ти вече разцъфтя, мой мил цветец,

и слънцето облива със целувки златни

мораво-нежния трептящ венец —

но що копнееш ощ в мечтите благодатни?...

И твоят аромат като балсам

се лей в сърцето ми, изстрадало и жадно,

и пълни тайника на моя храм —

но що очакваш ти, по-свидно, по-отрадно?...

Трепни, цветец, с възторг и възсияй:

при теб ще долети от чуден край

пчела, невиждана, нечута на земята!

Като невеста, ти, в одеждата си свята,

разкрий прегръдки ней, във изблик тих,

и слей се — с твоя млад, велик жених!...

В ЦАРCTBOTO

,,Да идат в Галилея, и там ще ме видят

Матея — 28; 10.

В Ерусалим, Самария и Галилея

откърмих и погребах свойте младини,

но, призори, аз пак се върнах да живея

там, де угаснаха най-светлите ми дни...

И пак видях, кат морен юноша, и нея

на кладенеца във всичката й буйна сласт,

но я отминах и възлязох в Галилея,

за да дочакам там последния си час...

И щом стъпих в онез, прекрасните, предели.,,

напуснал мрачния затвор Ерусалим,

не жалех туй, очите ми що са видели

в Самария — света на бурните вълнения,

а нея призовах в отвъдните селения —

— във Царството на Любовта да отлетим!—

РАЗПЛАТА

О стига, престани, пантеро разярена,

сърце ми да гризеш със зверските зъби:

не виждаш ли, че то, всред болката свещена,

презира твоя бяс, кат тръпне и скърби?

Скрий ноктите си веч, пантеро кървожадна,

кои в душата ми дълбоко ти заби:

не виждаш ли, че тя, неизразимо-страдна,

в дима на свойта кръв по-крепка мощ доби?

Но с тая мощ, в деня на сетнята разплата,

от химни ангелски ще гръмнат небесата

и всички светила във хор ще заблестят!

Тогаз, пантеро, ти със твоя род коварен

ще се разтлееш пред триумфа лъчезарен —

в сиянието на божествения свят!..

Иван ТОЛЕВ

[Ани]

X. Туелвтрис

Сравнителен мистицизъм

За мистика от всяка религия в целия свят съществува само една история — историята, която за него изразява онази Истина, онази Реалност, за чието разбиране интуицията му слабо се е стремила до сега.

Той е разпознал някои от аспектите на тази история в догмите на своето „верую“, разкрил е много загадки в поезията и прозата или намерил е самата нея в драмите на древните митове. Възможно е още и приказките в детската стая да са му предали тази тайна. Тя е историята за родното място на човешката душа, мястото на дългите й странствувания и мъки в света на смъртта и тъмнината и на крайния й триумф и съединение с божественото.

Мистикът има и друг инстинкт. Той чувства не само че съществената природа на цялото човечество е божествена, но и още, че божественият живот е присъщ на външния свят, като работи в много форми и се открива във всичката красота и хармония на природата. Мистиците са, без съмнение, от много степени, като почнем от тези, които могат да изпитат само едно слабо чувстване на един вътрешен глас, неопределен и може би неразбран правилно, и свършим със онези мистици, които претендират да знаят, че са съучастници в божествения живот. Но прицелната точка на мистика е винаги способността да отговаря до известна степен на този широко разпространен мит, или да види Единния Велик Живот в разните му форми. Това положение е изразено от Blake в следните стихове:

„To sec a world in a grain of sand

And a Heaven in a wild flower,

Hold infinity in the plam of your hand

And Eternity in an hour“¹).

Същото пише и Browning:

„Cod is seen in the star, in the stone, in the flesh in the soul and the clod“.

(Бог се вижда в звездата, в камъка, в плътта, в душата и пръстта)

Съществува и друг по-важен обглед на мистицизма, който не е напълно изразен от мистичесните писатели, но е признат от повечето от тях з разни степени. Вярването в предсъществуването на душата е естествената рожба на онова чувство у човека, което му казва, че той е искра от божественото и затова мистикът твърди, че човешката душа не почва съществуванието си като се роди в плътта, нито престава да живее, когато умре тялото. Това вярване за предсъществуването носи със себе си често и понятието за предрождена опитност, както тя се прозира в добре известните стихове на поета Уърдсуърт: (William Wordsworth. 1770–1850)

„Our birth is but a sleep and a forgetting;

The soul that rises with us our life’s star,

Hath had elswfere its setting,

And not in utter nakedness,

But trailing clouds of glory do we come

From God, who is our home⁵).

(Ode - Intimations of Immortality from Recollections of Early Childhood)

Мистическите интуиции и състояния на съзнанието, тъй ясно изпитани от някои членове на човешката раса и тъй отдалечени от гледището на човечеството изобщо, са привлекли вниманието на психолозите през последните години. При все това, такива състояния са се считали за продукт на неуравновесен или разстроен ум, но сега те са приети като подходящ предмет за изследване и анализ (Mysticism. Е. Underhill. The Mystic Way, ibid. The Varieties of Religions Experience. W. James). Сега ние можем да издирим, какво потвърждение може да се получи за това в световните религии и какво доказателство може да се намери в християнството за твърдата вяра на мистика във великото влечение към Бога не само на човечеството, но и на жизнения принцип във всички неща, „онова далечно божествено събитие, към което се движи цялото творение.“ Като изучваме религиите, намираме много неясни указания за една пътека, път или врата, но значението им не е винаги обяснено.

Таоизъм. В съчиненията на китайския мъдрец Лаотце има много положения за Тао, която дума се превежда обикновено „пътят“.

„Но Тао значи нещо повече от пътят, то значи пътят и пътникът, или този, който върви по пътя. Тао е вечен път, по който вървят всички същества и неща; но той не е направен от никое същество, защото самият той е същество...“ (Професор Douglas).

Тао, следователно, оперира в природата и в индивида. Учението му по отношение на индивида достига до висока степен.

„Пътят на Тао е да не се действа от някакъв личен мотив, да се вършат дела, без да се чувства главоболието им, да се вкусва без да знаем благоуханието, да се счита великото за малко и малкото за велико и да се отвръща на злото с добро“.

Лаотце сочи на всичките неща да се стремят, защото то е „крайното идеално единство на вселената“.

Учението, както се вижда от горните кратки извадки, не е само съществено мистично във всеобемащия си размер, но дава и един висок идеал за поведението на последователите на „пътя“. който ще ги заведе до целта им. Тази философия на Лаотце изглежда да има голямо сходство с доктрините на Куастистите и Манихеистите.

Индуизъм. Най-възвишените типове на индийския ум са търсили винаги да се изразят и проявят в областите на мистическото съзерцание, и общият им принцип почива на индуската философия, според която душата на всички живи същества произхожда от крайното духовно състояние, към което те са предназначени да се върнат окончателно. Като произхожда от един и същ божествен източник, всяка индивидуална душа е еднаква в есенцията си с друга и се схваща като пътуваща към целта си чрез процеса на metempsyhosis (трансмиграцията или прераждането) Целта на тези повтаряни опитности във видимия свят е да се постигне знание, за да може на края душата да се освободи от колелото на раждането.

„Източи кат на все подновяващото се страдание се намира в това, че всяко същество, което чувства и което, поради невежество, е наклонно към грях, е осъдено след всяко съществуване да се роди пак в някоя нова форма, която зависи от де шията, извършени през последния му живот. Тъй, всичките световни съществувания се дължат на това. Задачата на философа е да открие средствата, чрез които може да се достигне moksha, освобождение от робството на материалното съществувание и yoga— съединение с Върховното Аз — в същност, спасението (Encycl Brit. Art.: Sanscrit).

Тогава yoga е пътеката на индуса, който търси Бога. Върховното съединение се състои в екстатичното видение на Бога, видение на съединението на многото Азове в Едното Аз. Във Bhagavadgita, което е Св. Писание на Йога, четем:

„Ето“, казва той, „Мояг Йога“. „Там Pandava видя цялата вселена, разделена на много части, стоящи заедно в тялото на Бога на Боговете“.

Йога е също така и правило на живота на оня човек, който, като е осъществил до известна степен единството на многото в Едното, желае да го постигне. „Този, който ми се покланя, пребъдва във всичките същества, и йоги живее в мене, какъвто и да е начинът на живеенето му“. От това се вижда, че йоги не е необходимо да бъде монах или отшелник, той може да следва каквото и да било почетно занятие в света, но само да вижда Себето да пребъдва във всичките същества и всичките същества във Себето“.

Този второстепенен йога се дели на три пътеки, които съответстват на трите главни типа човешка съзнателност: воля, знание и посвещение. Така намираме пътеката на пожертването — йогата на действието или волята; пътеката на разпознаването — йогата на знанието, и пътеката на отричането — изпъждане на желанието.

И така, добре е писано: „три пътеки са намерени от мъдрите; човек може да върви в която и да е от тях, и като следва, може да постигне освобождението. Три са тези пътеки, и пак, в един смисъл, те са само една. Целта им е една и съща, а се различават само по метода си. Като се различават във външните си състояния, те всички водят към Едното Себе, всички търсят същата точка. , . На края, всички тези три пътеки се смесват в една, всека една придобива качествата на другите две, всека една преминава, както и е била, в другите две, като смесва в едно особеностите на трите. Когато постигнете Йога, целта е една: съединение със Себето“.

Будизъм. Във времето, когато Буда проповядвал в Индия, индуизмът бил вече в ръцете на браминското свещенство през много векове и ученията му, по-благородните от тях, са били унижени или забравени. Те почнали да съществуват, почти изцяло, само в обреди и церемонии, при които кръвните жертвоприношения заемали важно място.

Вярвало се, че само браминът можел да постигне освобождение от прераждането, а всички други са осъдени да преминат много пъти през този живот, преди да могат да се надяват да се родят в онази малка и изключителна браминска каста, и по този начин да добият освобождение.

Будизмът — религията, която израсна от ученията на Буда — е бил предмет на много критики от страна на западните учени и е бил осъждан като атеистично и нихилистично учение. Основното понятие на индуската вяра е: Бог, като основа на вселената, е в същото време начало и цел на човешките души. Това не е една неестествена преднамереност. Буда считал това вярване за аксиома и ке мислил за необходимо да учи онова, което вече се вярвало изобщо. Намерението на Буда не било да основе една нова религия, но да научи народа още веднъж, че има един път за спасение, макар и да не принадлежи към браминската каста и да не може да посвети живота си на строгости и съзерцания, и даже ако обстоятелствата принуждават всекиго-да следва обикновените си занятия във света.

Учението на Буда, наречено „Благородната осмократна Пътека“, е, при това, една средна пътека, един път или начин на живота, по средата между световния и монашеския живот, и би могъл да се следва от всеки човек, които мисли така, каквото и да е положението му в живота. Тази пътека е пътеката на Йога — Йогата на истинското знание или мъдростта, и не се различава по никой начин от наставлението, дадено от великия индуски мъдрец Shankaracharya. Тези двама източни учители са дали на света повече сведения от всекиго другиго за Пътеката на Йога — пътеката за освобождение н съединение. При това, важно би било да се изложи на късо естеството на ученията им, до колкото е възможно да се направи това при такъв трансцендентален предмет, но, за сега, то не е толкова необходимо.

Християнството. Нашата западна религия е по-близко до сърцата ни, отколкото всяка друга. Какво доказателство за учението относно „Пътеката“ можем да намерим в свръзка с християнството?

В опита да се отговори на този въпрос трябва да се помни, че ако и религиозните обреди н церемонии да могат да останат непроменени, доктрината клони да се модифицира според особеностите на народа, за който или от който Тя се тълкува в течение на времето.

Като си спомним, че от падането на римската империя, християнската религия трябваше да се приспособи към необразованите северни раси, които нахлуха в Европа, лесно можем да си обясним как доктрината трябваше да се изрази в най- простата си форма, за да се нагоди към разбиранията на тогавашните хора.

С течение на времето, тези европейски раси станаха по-цивилизовани, образованието и индустрията заместиха меча и ножа, но расата бе още млада умствено, и народният гений бе се развил повече към практическа дейност.

Макар и да е имало постоянно течение на мистицизъм през целия период на християнската история, но това течение не е успяло да се разпространи между народите, защото умът на хората още не е могъл да се разкрива за понятията, които се издигаха над равнището на конкретната мисъл.

Даже и в днешно време църковното християнство остава една „проста вяра“ и упорито се противопоставя на всеки опит да се придаде на доктрините му по- мистично тълкуване, както се изисква от ония, чиито духовни интуиции са почнали да ги водят зад областта на буквоедството, за да търсят по-пълна виделина.

Нашето издирване за наченките от „Пътеката“ би било по-успешно, ако търсехме между тези ордени, които с поддържали традициите на монашеския живот и които са изоставили света, за да могат да се посветят по-съвършено на Бога.

Нека най-първо, обаче, се обърнем към учението на Христа. В известната му проповед в Ев. от Матея гл. 7, се говори за „тесния път“: „влезте през тесните врата . . . . понеже тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живот и малцина са, които ги намерват“, и пак казва в Лука. гл. 12; 24: „подвизавайте се да влезете през тесните врата, защото мнозина, казвам ви, ще искат да влязат и не ще могат“.

В учението на Христа има много, което се отнася до „царството небесно“, което изглежда да е едно определено състояние на ученичество — един начин на живот на земята тъй, както, в някои случаи, и едно състояние след смъртта.

„Защото вам е дадено да познаете тайните на царството небесно“ — Матея, 13; 11. Тук „вам“ се отнася за учениците.

„Ако се не обърнете и бъдете като децата, няма да влезете в царството небесно“ — Матея, 8; 3.

„Тесният път“ и „царството небесно“ са близко сродни, ако не и синонимни термини. Начинът на живота, който трябва да се следва, е показан в „проповедта на планината“, какъвто, обаче, живот мнозина от последователите на Учителя са могли да постигнат през миналите векове. И прицелната точка се дава в последния стих: „бъдете и вие съвършени, както е съвършен и Отец ваш, Който е на небеса“.

Ключът на цялото Евангелие е Любовта. „Нова заповед ви давам: да имате любов помежду си; както ви възлюбих, и вие да имате любов помежду си“ — Йоан, 13; 34. Тази особена нота на любовта в християнството е вибрирала чрез тайнствата и последователите на Христа са се отзовавали на нея като са посветили сърцата си нему.

Но най-възвишеното учение, свързано с Христа, се намира в неговата молитва към Отца — Йоан, гл. 17. в този чуден апел мисълта е съсредоточена главно върху тези, които живеят особен живот и са свързани с Учителя чрез особена връзка.

„А това е живота вечен, дето да познаят Тебе, Единнаго истиннаго Бога... Изявих името Ти на тия човеци, които ми даде от света. Твои бяха и даде ги на мене... От света не са, както и аз не съм от света... и не само за тях се моля, но и за онези, които чрез тяхното слово ще повярват в мене. Да бъдат всички едно, както ти. Отче, си в мене и аз в Тебе, да бъдат и те в нас едно... за да бъдат съвършени в едно“... От това не може да има друго заключение, освен че върховното мистично учение относително душите на тези, които щяха да станат така усъвършенствани, че да могат да бъдат едно с Отца, е същото с „Пътеката.“ която изследвахме като основа на великите източни религии.

Посочено е тоже, че животът на Христа, както е обрисуван в Евангелието, следва добре очертаните стадии на Източната Пътека, и това най-интересно подобна може да се илюстрира от следното сравнение:

Източната пътека:

1-ва Стъпка. Второ раждане: три „вериги“ отърсени.

2-ра Стъпка. Съзнанието се отваря е висши светове.

3-та Стъпка. Познаване единството с Върховния. Две „вериги“ се отърсват. Скъсване на всички лични връзки.

4-та Стъпка. Постигане на съвършенството, пет „вериги“ отърсени.

5-та Стъпка. Освобождение или съединение.

Пътят, истината и животът:

1. Кръщението от Йоана — Слизането на Дух Свети. Изкушенията в пустинята победени.

2. Преображението. Тялото на Исуса става светло, и той разговаря с духовете на Мойсея и Илия.

3. Разпятието. Смъртта на физическото тяло, която символизира раздялата с личните ограничения.

4.Възкресението. Победа над най-тънките ограничения и последните остатъци на човешкото естество.

5. Възнесение.

Като следваме тази мисъл, можем да намерим три отделни степени в учението- на Евангелието:

а) Притчите и моралното наставление на народа.

б) Висшият живот или „Тесният Път“,, който ще минават учениците (отговарящ на „Пробната Пътека“ в източната религия)?

и в) Живота на Учителя (отговарят на „Истинската Пътека“ в същата религия)!.

Ние знаем, че целият гръцко-римски свят е бил запознат, чрез своите тайнствени религии, с понятието за боготворенето на човека, и този възглед—развитието на „Христа вътре в нас“—е бил,, който направил св. Павел да може да разпространи новата вяра между различните мистически племена на Мала Азия и Египет. По-късно, римската църква, в борбата си с неоплатонизма за надмощие, погълна много от неаплатоническата доктрина чрез членовете на монашеските ордени или наново се разля в живота на средновековните светци. И тъй, християнските мистици признават едната пътека, която води към Бога. Тази пътека има три Стадии, очищение, осветление и съединение, и макар и да има малка разлика в подразделенията, то началото и краят с еднакви с онези в Източната Пътека.

Мистичният път не е за формалиста (буквоеда), за правоверния или за индиферентния. Той е за неустрашимия дух, приготвен да срещне всичко в търсенето на Бога. Който може да се намери само в дълбочините на човешката душа.

Може да се случи да няма аспиранти за това божествено предприятие, поради въздигането и падането на много нации и религии, ръководната ръка може да се оттегли, но можем да се чувстваме сигурни, че, когато и да е, щом ученикът е готов, Учителят ще бъде там, да го заведе към пътеката.

Някои четци може случайно да запитат: „по какво тогава нашата християнска религия стои по-високо от другите религии, които са я предшества вали?“ Този въпрос е доста мъчен и изисква по-пълен отговор, отколкото тук може да се даде, но няколко думи могат да се кажат. Необходимо е да се помни, че ученията, които се изложиха, не са за обикновения богомолец, а за ония безстрашни души, които „търсят пътя“. Всяка религия е притежавала една езотерична страна, по същество еднаква във всичките религии, а различаваща се от тях само в подробностите. Но когато сравняваме религиите, трябва да ги разглеждаме и от екзотеричната им страна, като включим формите на поклонението и външните учения, тъй като тези неща са, които упражняват повече влияние над нормалния богомолец и на света изобщо.

Като оставим на страна общото вярване между привържениците на християнството, че то е предназначено да замести всичките други религии, можем да вземем като изходна точка факта, че християнската вяра е последното откровение в света, за което ние вярваме, че се разгръща по пътя на една прогресивна еволюция. По-нататък, то е религията на ония западни раси, които са били предназначени да се прострат в целия свят и да станат владеещи народи в сегашния цикъл.

В това отношение всяка религия е притежавала особена клюмна нота, която е отговаряла до известна степен на особеностите на респективните народи, поради което необходимо е да ги преминем твърде накъсо. Ако погледнем назад в миналото, намираме имената на известни основатели на религии, които изпъкват релефно и всеки от тях е свързан с някое отличително послание.

По този начин Тао учи, че правата са били получени от „Божествения Управител на Златните Врата“, които ще го скачат с древната толетска раса и ще го направят по-стар от всяка друга известна арианска религия. Основното понятие на религията на Тао е, че всичките неща излизат и се връщат е края на краищата при Единния Живот. Човек, за да търси съединение със Единния, трябва най-първо да се освободи от всяко желание, умът му да се успокои и да постигне едно състояние на постоянна чистота и почивка. „Този, който притежава тази абсолютна чистота, влиза постепенно в истинския Тао“.

В индуизма Вияза изпъква като виден индийски мъдрец и компилатор на Ведата. Както и при Тао, владеещото понятие на тази религия е неизявеното и изявеното. „Аз положих цялата вселена с един откъслек от себе си и останах“. Д-р Милер, след многогодишна мисионерска работа в Индия, казва, че Индия е дала на света великата доктрина за присъщността на Бога в света и в човечеството, Човекът във вътрешното си себе е едно със Себето на Вселената. „Аз съм Онзи“. Като пример за силата на това вярване, може да ни послужи разказа за британския войник, който веднъж хвърлил щика си в гърдите на един индийски мъдрей, седнал на брега на реката Ганг, но последният само се усмихнал от постъпката на войника и извикал: „Още, ти си Той“.

В Египет имаме традицията за Хермеса „три пъти най-могъщият“, основател на египетските мистерии. Той учел да се покланят на Виделината, и че хората трябва да търсят вътрешната виделина, която ще ги заведе при божественото.

В стара Персия Зороастър учредил поклонението на огъня като символ на Бога, със примес на една разкошна система от спиритуална астрономия, в които слънцето и планетите се считали не само като сгъстяване на материята, но и като тела на велики духовни същества. В тази иранска религия, която още се представлява от Парсиите в Бомбай, духат на човека се схващал като искра, която щяла да стане на пламък и щяла да се съедини наново със Върховния Огън. Ключовата нота на това учение била съвършената чистота във всичките човешки действия: „чисти мисли, чисти думи, чисти дела“.

Орфей, основателят на гръцките мистерии, е усвоил красотата като символ на божественото и е повдигнал съзнанието у своите почитатели чрез магическата сила на музиката. Даже и наследника? му след време, Гуатама Буда — както е казано в будистките съчинения — е събудил съзнанието на стотици и даже на хиляди от индийските си последователи, като им е проповядвал за Добрия Закон и като ги е учил, че само чрез прекъсване на желанието хората могат да се освободят от страданията на този свят.

Най-после иде Христос, който откри същността на Любовта и даде себе си жертва, за да помогне на другите.

Тези велики учители, без съмнение, са били предназначени за всяка от расите, в които са се появили. Тая раса трябвало да се развива със някои особености, които или се усилили или модифицирали, според естеството на религиозното учение, също както било и във предхристиянските времена. И тогава се е целило по-скоро развитието на расата, нацията или обществото, отколкото развитието на индивида. Така, в индуизма виждаме силата на абстрактната мисъл, във будиста — нотата на безвредност, а във великата келтска раса артистическото естество още открива дири от първоначалното Орфейско влияние. От друга страна, обаче, във младата тевтонска раса, между която християнството е било предназначено да се разпространи й да стане главното му оръдие, намираме, че индивидуализма е най склонно отбелязаната му характеристика. Оттук се явяват две противни течения или наклонности: религиозният идеал на любовта и самопожертването и расовата особеност — егоизмът. Появата на християнството от третия век до днешните времена, струва ни се, се е ограничило твърде много в тази борба, но като имаме пред вид некултурното състояние на готите, които нахлуха във Европа, след като силата на римската империя угасна, трябва да признаем, че много се е постигнало чрез влиянието на християнското учение.

Като сравняваме по-нататък изток със Запад, можем да наблюдаваме, че Източната склонност към спиритуална философия се е стремила да покаже презрение към светските работи, равнодушие към страданието и еднаква липса на всякакво филантропическо усилие. Когато пък в западния ум тази привидна нереалност на спиритуалните идеи е помогнала да отправи религиозните енергии в канали на помощ за всички, които бедстват.

Християнството, от гледището на мистика, може да се каже, е още само в стадият на наченките, и въпреки успеха, който е направило със извършените велики дела, неговата пълна сила и значение не са изобщо осъществени, нито от църквата, нито от народите. Неговите привърженици имат обичай да го поставят в антагонизъм със другите религии, въпреки изявлението на Христа, че той „дойде не да разруши, а да изпълни“. При сравняването на християнството с други религии, забележително е как тези думи на Учителя се изпълняват.

Понятието за трансцендентността на Бога преодолява в християнската мисъл, но в ранните векове идеята за присъщността е била по-обща. което се дължи на това, че Александрийските Отци бяха приели доктрината на Гръцкия Логос. Max Mailer казва: „за Св. Климент цялата история на света е една божествена драма, едно дълго приготовление за откриването на Бога в човека. Човекът бил от самото начало изявление на божествения Логос, а следователно, божествен в естеството си. Климент беше онзи, който заяви смело, още преди Св. Августин, че Бог е станал човек в Христа, за да може човекът да стане Бог“. Западните теолози не са усвоили това гледище, но при все това, предисловието на четвъртото Евангелие може да се изтълкува като изявление на Тао и на индуската философия, дотолкова, доколкото се отнася за Великия Неизявен и Изявен, за Трансцедентния Бог и присъщния Логос.

Поддържа се, че встъпителните стихове на Йоановото Евангелие са един стар откъслек от Египет. Те съдържат същото учение, каквото е учението, дадено от „три-пъти най-могъщия“ Хермес: „в Него бе живот и животът бе виделината на човеците. . . Той бе Истинната Виделина, която осветлява всеки човек, що иде на света“..

Ортодоксално-християнските гледища -а далеч от всяка астрологическа система, или от всеки план на нещата, който счита слънцето, планетите и звездите като оръдия на великите ангелски сили, и пак връзката се е спазила със зороастровото и халдейското учение чрез символическо- то идентифициране на четирите евангелиста със установените знаци на зодиака: лъва, вола, човека и орела, което напълно отговаря на великото видение на Св. Йоан (Откровение 1; 12—20): „и имаше в дясната си ръка седем звезди. . . Седемте звезди са ангелите на седемте църкви“.

Силата на музиката и изкуството в църковната служба не е достатъчно призната в протестантските страни, но за келтския темперамент, те вероятно дават една връзка със великия гръцки певец Орфей.

И, най-после, дохождаме до основата на мистицизма, както е изразен в Доктрината на същинското божество на човека. което силно преобладава във всичките индуски учения: „Ти си Онзи“. Същата мисъл се намира и в християнското Писание, главно в Павловите послания: „Не знаете ли, че сте храм божи и че Дух Божи обитава във вас? . „Прочее, прославете Бога в тялото ваше и в духа ваши, които са божи“. Християнството, като се бори в една среда, която не е пригодена за пълното изявление на най-възвишените му учения, не е още развило всичките страни на спи- ритуалната философия: те са само споменати, но не и изтълкувани в Евангелието. Горните указания могат, обаче, да послужат само като експериментален отговор на въпроса, който се разисква. Отговорът е, че християнството с особеното си наблягаме върху любовта и самопожертването за другите, включва всичко, което е било преди него. Сегашната тевтоно-келтска раса може да не е в състояние да осъществи всичко, което се подразбира в тази философия, поради ограниченията, които темпераментът й налага. По тази и други причини, мнозина очакват едно второ идване на Христа, не като отдалечено събитие, но в близко бъдеще³). И ако ние схванем, когато Той дойде, онази част от великата му работа, ще можем да помогнем на човечеството да схване истините, изявени във всичките световни религии, и като ги слеем в една централна истина, както цветовете на спектъра. да се обединим в Единната Виделина.

От английски — из спис. „The Seeker“ (A Quarterly Magazine of Christian Mysticism).

Превела: Л. B-ва.

________________________________

1) „Да видим един свят в едно пясъчно зрънце

И едно небе в едно диво цветенце,

Да държиш Безпределността на дланта на ръката си

И Вечността в един час“.

2) „Раждането ни е само един сън и една забрава.

Душата, която се издига с нас, нашата звезда на живота, Имала е другаде своето начало

И иде от далеч.

Не в съвършена забрава,

И не в крайна голота,

Но като следим облаците от слава, ние идем

От Бога, Който е нашият дом.“

3) Това се знае само от посветените. Б. Р.

[Ани]

Окултизмът пред науката и литературата

От Жан Фино¹)

„Нека по-скоро напуснем мрачната тъмница,

за да те съзра без сянка, истино небесна:

ти се крийш от нас, във нашето сънливо време;

тоз живот е сън, смъртта пробуда е за нас“

(Волтер: „Философски писма“)

I.

Голямата буря — войната — далеч да закрепи материалистическите доктрини, нанесе им по-скоро един смъртен удар. Спиритуализмът (духовното учение), толкова подиграван и осмиван някога, превъзмогна неблагоприятните течения за неговото развитие и за привържениците си, и завладява неподозирани области. Има нещо особено предрешимо в положението на спиритуализма, в благородния смисъл на тази дума. Ние сме под едновременното владичество на материята и идеята. Последната, под мъчно уловими форми, произвежда при все това много по-големи резултати, отколкото първата.

Непознаването края на човека и на природата създава една непроницаема стена в схващанията ни за живота за целите му и за нашето земно и бъдещо съществуване.

Както е забелязал Паскал, човекът е еднакво неспособен да види бездната, от която е изваден, и безкрайността, в която е погълнат.

Издирването на истината — върховно и спасително усилие на дейността ни — извиква не само уважението ни към умовете. които се стремят да отбулят явленията, толкоз вълнуващи нашите обикновени познания, но и една ефикасна под крепа под всички форми.

Но и историята на многобройните грешки в еволюцията на разума и на науката осъжда фанатизма, който под всевъзможни форми, се прокарва в окултните издирвания.

Много основания се застъпват в полза на усилията в тая област. Защото нито подигравките на невежите, нито осъжданията екс-катедра (от лат. ex cathedra - от височината на катедрата) на учените и философите не са сполучили да разрушат или да отслабва толкоз внушителната активност в това отношение, която от ден на ден са увеличава в дълбочина и ширина.

Многобройните окултни братства, които се стремят да идентифицират послесмъртния живот с човешкото преживяване, броят а сегашно време, из целия свят, милиони последователи, печатат хиляди периодически издания и вестници и една внушителна по количество литература.

Между привържениците им личат най- прочутите учени, психолози и романисти²). Даже някои християнски църкви, които едно време се бореха en bloc с доктрините, породени от духовните изследвания, се показват сега толкоз по-толерантни към тях, че хиляди техни представители, като разбраха вече безполезността и опасността на тази борба, участват с пламенност в спиритуалистическите издирвания. Не ще ли бъде техният краен триумф същевременно триумф на идеала, на вярата и на върховния морал?

II.

Освен това, истинските учени, достойни за това име, които откриха нови хоризонти за науката, вместо да полицействуват около изкуствените й граници, са изявявали във всяко време своите спиритуалистски симпатии. Даже самият Пастьор не скриваше ни най-малко увлечението, което чувстваше към тия светли и непознати области. В надгробната реч, която великият химик Сен-Клер-Девил (1881) произнесе в деня на смъртта му, четем, между другото, следният бележит пасаж: „в ония божествени области на знание и на пълна светлина, ти трябва сега всичко да познаеш, ти трябва да разбереш даже безкрайността, знание недостижимо и ужасно, за винаги закрито за човека на земята и, при все това, вечен извор на всяко величие, на всяка правда и на всяка свобода“.

Какво чудно има з това, че смъртните се отнасят там някъде, за да отделят няколко лъчи от загадката, която ослепява умовете ни? Даже такъв положителен гений като Клод Бернар превъзнасяше благотворността от изучаването на тайнственото подтикна науката и философията з тая област.

Следната извадка от неговата Опитна наука заслужава да фигурира като девиз във всичките духовни изследвания:

„В самата наука, познатото губи своята привлекателност, когато пък тайнственото е постоянно пълно с очарователност . . .“

„Истинската наука, твърди той другаде, не утаява нищо: тя постоянно търси и гледа в лицето и без смущение нещата, които още не е разбрала“

Един истински учен не държи никаква сметки за системите и установените доктрини, понеже схваща добре, че те са в едно несъвършено състояние.

Философското съмнение, което съставлява най-изобилният извор на нашите знания и на прогреса, би трябвало да въодушевява всички привърженици на истината. Тази последната още не е постигната и трябва да се открива.

Следователно, окултните издирвания се стремят към същата цел: да се докаже съществуването на невидимия свят, като се тръгне от преживяването на човешката душа, която нито науката, нито философията е още открила под истинската й форма.

Не остава, прочее, друго, даже и за скептиците, освен дълга да продължават безпристрастно възхода си към върховната истина!

III.

Спиритизмът, който се стреми към нея по най-прекия път, е изложен, по тази причина именно, най-много на нападения. Обширността на резултата, който преследва, го увлича често към прилагане на съмнителни средства и оспорими методи.

В тая дейност, учени и издигнати умове дружат често с екзалтирани и, което е по-тежко, низки и заинтересовани личности. Тези последните се силят да извлекат от това повече материални ползи, отколкото да спомогнат за триумфа на истината. А противниците нехаят за заслугите и постигнатите резултати от първите и се спират особено, ако не изключително, върху опитите, които се правят повърхностно или чисто измамливо.

Така, съществува голям интерес да се следва еволюцията на ония умове, които, тръгнали от абсолютно безверие, свърш- ват, след разумни опити, с минаването си в другия лагер. Причината на това е тази, че те принасят в своите издирвания всичкото си хладнокръвие и изострено чувство към реалностите.

Съчинението на г. Бурникел е призовано да прозвучи силно в богатата духовна литература, колкото по своята привлекателна форма, толкова и по своето вълнуващо съдържание.

Достатъчно е да се прочете внимателно неговата материалистическа изповед, която предшества духовните му опити, както и промяната на неговите убеждения и на душата му вследствие на издирванията, предпазителните мерки, които е взел, и най-сетне извиканите от него свидетели, за да се разбере, че тук се отнася въпроса за твърде важни опити, достойни да привлекат вниманието на безпристрастните умове.

Не по-малко важно е, че авторът предоставя, с убедително добродушие, на разположението на желаещите да проверят неговите твърдения.

Опитите, следвани в тоя ред на мисли, у г-н Бурникел и при които аз имах честта да присъствам много пъти, отразяват загрижеността за истината и се отличават особено със отсъствие на всякакви елементи, допринасящи да се направят окултните сеанси тъмни и непроверими.

„Спиритизмът, твърди той основателно, трябва да си остане една експериментална, доказуема, оспорима и не- догматична философия, която не търси да се привърже към никоя религия“.

IV.

Тия идеи хармонират с ония. които са ме ръководили всякога в тоя род опити. Длъжен съм да се изповядам смирено, че истината още не ми се е открила и аз продължавам да фигурирам между търсителите, но не и между вярващите.

Обстоятелствата на живота ми, при все туй, са ми позволили да присъствам на най-сензационни опити, както в Уимбълдън, под ръководството на моя знаменит и непрежалим приятел Уйл. Т. Стейд, прекорван с право архиепископ на спиритизма и в Италия със Цезар Ломброзо, така и във Франция с Евзапия Паладино и с най-прочути медиуми. От тия опити аз извлякох убеждението, че това са изучавания от капитална важност за бъдещето на човешкия род.

Далеч да осмиваме усилията на вярващите, ние им дължим признателност за самопожертването и предаността, с които се стремят да завладеят Новото Откровение, което трябва да осигури непознатите условия на едно идеално щастие и на един лъчезарен и красив живот, осветен със известността на живота след смъртта.

Страстните противници на окултните науки са длъжни да си спомнят твърдението на Декарт, че „за да се домогнем до истината, трябва да се откажем от досегашните си мнения“.

Нещо повече: би трябвало да пренебрегнем, по начина на Клод Бернар, изкуствените ровове, които отделят така наречените позитивистски или учени умове от ония, които окачествяват, със презрение, спиритуалисти или идеалисти.

Понеже от момента, когато издирването детерминизма на явленията е прието като единствена цел на експерименталния метод, всичко онова, което наричаме спиритуализъм, материализъм, груба или жива материя, изчезва пред общата и изключителна категория на естествените явления, условията на които трябва да се изследват и определят.

Това е и въжделението на хората, които се смятат най-големи поддръжници на материалистическия скептицизъм и на положителната наука.

Нека поздравим, прочее, автора, за дето е сполучил да събере з една внушителна свезка многобройните факти, за да докаже тъждествеността на духовете и нека му пожелаем да продължи със успех трудовете си з тоя ред на мисли.

Спиритизмът, неблагодарен, в смисъл на бърза сполука, за ония, които му се вдават, обещава при зее туй на човечеството, при окончателното си тържество, върховно освобождение и спасение!

V.

Има един специален мотив, който говори в полза на окултните науки пред литературата, тъй като тяхното фатално разпространение ще въздейства върху интелектуалното движение по цялото земно кълбо. От всякъде се отбелязва появяването на романи, поетически произведения, трактати по морала и по философия, пропити от окултните идеи й придобивки.

Учени като Ладж, Крукс и др. и романисти като Конан Дойл не са вече изключение. Легиони мислители и литератори правят със тях цяло шествие. Също и във Франция, ние можем да намерим, на страната на най-великия физиолог, Шарл Рише, и най-великия астроном, Камил Фламарион, известен брой романисти и поети, които пишат под влиянието на духовните тенденции³).

Един въпрос се поставя сега: какво ще бъде отражението и влиянието на привържениците им и на психическите издирвания върху еволюцията на философската мисъл, на литературата и изкуствата?

Нека се обърнем върху едно аналогично явление, което, манифестирано въз стара Гърция, позволява да прозрем резултатите, които трябва да очакваме от мистичната мисъл на нашето време. Занятията в Елада със въпросите за живота след смъртта напомнят сегашната заинтересованост за същото. Психизмът на антична Гърция се проявяваше чрез мистериите, които са станали култ само за посветените. Между по-главните, нека отбележим тия на Цагрей, Кабирите, Орфиците, Самотраки и най-после на Елевзис. в чест на Димитри, Персефона и Яхос.

Орфиците погълнаха по-късно питагоризма. Така, създателят на математиката и на учението за числата, което има толкова голямо влияние върху гръцката наука и мисъл, е бил дълбоко потънал в мистицизма. Човекът, на когото ние дължим първото схващане и самия термин на думата ,Космос“ или „ред“, който съумя да оживи морала чрез прилагането на аритметиката и ни предаде безсмъртните етични доктрини, е бил всецяло проникнат от мистериите, прегърнати от избраниците на оная епоха.

Същото това бе и със Ксенофан, великият поет и философ. Всичките тия мистерии, на която дата и да се породили, особено са процъфтели през Vl-ия век преди Христа.

Тяхното появяване и развитие се приписва със право на недостатъчността на официалните религии и техните доверени представители. Догмите на бъдещия живот и въпросът за безсмъртието на душата не можеха да задоволят разсъдливите умове. Ролята на мистериите се състоеше особено в това, да удовлетвори неопределените нужди на гръцката душа. Митологията със обоготворяването на престъпленията и пороците хвърляше в отчаяние умовете, въодушевени със известно благородство на чувствата.

* * *

Когато изследваме въжделенията на гръцките мистични дружества, намираме странни наподобявания с тия в наше време. Ревнители на една нова вяра, техните жадни за мистерии привърженици са отдали живота си, за да ги разяснят. Безсмъртието се е представлявало там под формата на последователно преселване на душите, особено у орфиците и питагорейците. И те, както много духовни хора в сегашно време, са били вегетарианци. Влиянието им от книжовно гледище е било едно от най-сложните. Химните, песните, свещените речи, Кратерите и Пеплосите, били породени от мистицизма. Отхранените и вдъхновявани от тия тенденции поети и мислители са безбройни. Нека припомним, между другите, съчиненията, които са възхвалявали Платона, Херодота и Аристофана, както и многобройните орфически поеми.

Ономакрит атински, авторът на ораклите, на посвещенията и на титанографията, толкова скъпа за Паузаниас; Зопир хераклийски, авторът на толкова възхитителната теогонична поема: Кратерат, слизането на Орфея в ада; Абарис, авторът на прочутата книга: „Аполон у хиперборейците“; Аристей от Проконез, на когото дължим толкоз трогателната история на един хиперборейски народ, Дримаспите и пр. и пр.

Бихме могли да цитираме много десетки други знаменити писатели, които са сполучили да възбудят и впоследствие да видоизменят душата и въжделенията на гръцкия народ. Като продължаваме да засвидетелстваме адмирацията си към Есхила, Софокла, Пиндара, Платона и Хераклита, зарад техните мистични съчинения, всеки съзнава драговолно заслугите им от гледището на еволюцията на гръцкия гений.

Даже ние им дължим и чувството си на признателност, според твърдението на Алфред Кроазе, тоя неоспорим авторитет по тая материя, тъй като мистицизмът е развил в гръцката душа известна способност за ентусиазъм и възторженост и е допринесъл за раждането на гръцката драма.

В най-ново време, ние можем също така да намерим хиляди литературни гении, чиито души и мисли са се видоизменили от окултните влияния.

Даже Шекспир дължи Част от съчиненията си на дълбоката промяна, която е станала в съзнанието му поради неговите психически тенденции. Като се започне от Хамлет, окултният елемент играе преодоляваща роля в хиляди от неговите творения. Така, в Буря може да се намери цяла серия от принципи, които оживяват в окултните тенденции на нашето време. Нека припомним, между другите негови идеи, и тия за силата, която упражнява човек върху неодушевената природа, и неговото твърдение, че ние сме „материя, от която се правят мечтите“, както и идеите му за материята.

Ние бихме съумели доста да ангажираме нашите най-авторизирани литературни критици, да изследват от това гледище излезлите вече съчинения, проникнати от психическите издирвания, които все повече и повече влияят върху нашата научна, интелектуална и морална среда . . .

1) Тази статия на главния редактор на известното французко списание „La Revue Mondiale“ (Световен преглед), г. Жан Фино, е предговор, написан от тоя виден френски писател и убеден спиритуалист, към новоизлязлата книга на. г. Бурникел: Послесмъртните свидетели — сборник от опити и документарни доказателства за живота след смъртта.— Б. Р.

2) А професорът при софийския университет, г. М. Арнаудов: не се посвени да пише в една театрална бележка във в. „Мир“, че в България се занимавала с окултизъм, френология и пр. някаква си „полуинтелигентна публика“! (вж.кн. V. от „Всемирна Летопис“ стр. 131-132. за списанието „La Connaissance“)

3) Само българският професор при софийския университет, г-н М. Арнаудов, мисли другояче. Той счита, вероятно, и Рише и Фламарион, и мн. други велики съвременни учени и писатели за „полуинтелигентна публика“! ... Б. Р.

[Ани]

Смъртта и нейната тайнственост

От Камил Фламарион

ГЛАВА I

Решена ли е вече най-великата проблема?

„То be or not to be“.

(Да бъдеш или не).

Аз се реших да представя днес на вниманието на мислещите хора едно съчинение, което съм започнал преди повече от половин век, макар и да не съм още напълно доволен от него. Експерименталният научен метод, единствено пригоден за издирване на истината, изисква такива условия от нас, които ние не можем и не трябва да избягваме. Важната проблема, която имам пред вид в тоя опит, е най-сложната от всички проблеми, и се отнася за общото устройство на вселената, както и на човешкото същество, което е микрокосмос във великата целокупност. Такива нескончаеми изучавания се предприемат на младини, защото човек не се съмнява в нищо и има пред себе си в перспектива дълъг живот. Но и най-дългият живот минава като една мечта, със своите светлини и сенки. Ако можем да образуваме поне едно пожелание в течение на това съществуване, то е да послужим с нещо на напредъка, толкоз бавен и затуй реален, на човечеството, тая странна раса, лековерна и скептична, индиферентна и любопитна, добра и лоша, добродетелна и престъпна, при това несплотена и невежествена в общността си, едва излязла от пелените на животинската какавида.

Когато бидоха публикувани първите издания на книгата ми –„Множеството на населените светове (1862—1864), известен брой четци очакваха естественото й продължение: Множеството на съществуванията на душата. Ако първата проблема се счете решена със следните ми трудове: Популярна астрономия, Планетата Марс, Урания, Люмен, Стелла, Звездни мечти и пр., втората не е още, и преживяването на душата било в пространството, било в другите светове, било пък чрез земни превъплътявания, остава винаги пред нас най- огромната въпросителна.

Мислещ атом, понесен върху един материален атом през обширността на Млечния път, човек може да се запита, дали е толкова незначителен и по дух, както е по тяло, дали законът на напредъка не трябва да го издигне в неопределен възход и дали има някоя система на моралния свят, хармонично привързана към системата на физическия свят?

Духат не е ли по-горен от материята? Каква е истинската ни природа? Каква е бъдещата ни съдба? Не сме ли само преходни пламъци, блеснали за минута, за да угаснем за винаги? Не ще ли видим пак ония, които сме обичали и които ни изпреварили във другия свят? Раздялата вечна ли е? Умира ли всичко във нас? Ако остава нещо, какво става този невесом, невидим, неуловим елемент, който ще устрои нашата трайна личност? Ще преживее ли той дълго време? Ще живеели вечно?

„Да бъдеш или не“? Този е великият и вечният въпрос, задаван от философите, мислителите, търсителите от всички времена и от всички вярвания. Смъртта край пи е или е една промяна? Съществуват ли доказателства, свидетелства за преживяването на човешкото същество след разрушението на живия организъм? До днес тоя предмет е бил оставен извън кръга на научните наблюдения. Позволено ли е да го разгледаме със принципите на експерименталния (опитния) метод, на който човечеството дължи целият, реализиран до сега, напредък на науката? Логично ли е да опитаме това? Не сме ли ние пред тайнствените области на един невидим свят, различен от тоя, който се схваща от чувствата ни и непроницаем със нашите средства на положителното издирване? Не може ли да опитаме, да потърсим, дали известни факти, коректно и скрупульозно наблюдавани, са достъпни за научен анализ, за да бъдат приети като реални от най-строгата критика? Ние не желаем вече фрази и метафизика. Факти, факти!

Касае се за нашата участ, за съдбата ни, за личната ни бъднина, за съществуването ни. И не е само хладният разсъдък който запитва, или само духат, а запитва също и чувството, сърцето.

Напразно е и суетно изглежда, да се излезе пред публиката, но и мъчно е понякога да се въздържите от това, и понеже би трябвало да се отговори особено на болките на наранените сърца, затова аз следвах тези плодовити издирвания й, струва им се, най-логичният предговор на тази книга би бил заместен от някой из между безбройните поверителни съобщения които получавах от преди половин век, за да искат с тъга разрешаването на тая мистерия.

Ония, които не са видели да умре едно обожавано от тях същество, не познават тая болка, не са падали в бездната на отчаянието, не са се натъквали на затворената гробна врата. Искат да знаят всички, но една непроницаема стена се издига неумолимо пред ужаса. Аз съм получил стотици заклевания, на които бих желал да мога да отговоря. Но трябва ли да направя да се узнаят тия тайни?... Дълго време се колебах ... Но те са толкова многобройни и представляват толкова лоялно напрегнатото желание да се стигне до едно решение, понеже тук се касае за общ интерес, че моя дълг е начертан. Тия изявления са естествения увод на това съчинение, понеже те са, които ме накараха да пиша. Аз се извинявам, разумява се, за дето възпроизвеждам тия страници без изменение на изразите, понеже, ако показват душевното състояние на чувствителни същества, които са ги употребили,те се изразяват за мене с похвални отзиви, чието обнародване тук може да убедят някого в липса на скромност от моя страна. Но това е само една лична подробност, която е, следователно, маловажна, толкоз повече,че един астроном, който се съзнава като атом пред безкрайната и вечна вселена, е недостъпен и херметически затворен за разчувстванията на светската суетност: ония, които ме познават, осъдили са ме от много години. Моята абсолютна индиферентност към всички почести са доказали това изобилно. Нека ме наричат велик или малък, нека ме одобряват или бламират, но аз ще бъда на всичко това само един далечен зрител.

Следното писмо е написано от една обезумяла от скръб майка и е преписано текстуално. То показва, колко би било желателно да се опитаме поне да облекчим бедствието на страдащото човечество. Това е нещо по вече от лекуване на тялото: това е цер за душата, който трябва да се създаде.

ДО НАШИЯ ВЕЛИК ФЛАМАРИОН.¹)

Реноза (Испания), 30.III.1907.

Господине,

Бих желала да мога да падна при коленете Ви и да целуна краката Ви, с проsба да ме изслушате и да не отхвърлите молбата ми. Не зная и не мога да се изразя, бих желала да Ви умилостивя, да Ви заинтересувам в скръбта ми, но би трябвало да Би видя, да Ви разкажа нещастието си, да Ви нарисувам ужаса на това, което става в душата ми и тогава Вие не бихте могли да не се проникнете от широко състрадание към мен. Трябва ли да страдам, за да стигна до извършването на един акт на дързост и на безразсъдство, подобен на лудост? Как ми е дошла идеята да се отнеса до нашия знаменит Фламарион, за да помоля да утеши една непозната, която няма друга причина за благоволението му, освен това, че е негова съотечественица? Аз страдам! Току-що изгубих сина си, единственият си син. Аз съм вдовица и нямах друго щастие освен тоя син и една дъщеря. Г-н Фламарион, за да ме разберете, би трябвало да познавате обожаваното дете, което изгубих. Би трябвало да Ви разкажа тридесет и трите години на живота му и тогава . . . ще разберете всичко.

Осъдено от всички прочути лекари в Мадрид и Париж, още на петата му година, поради болест в бедрото му, ние, баща му и аз, напуснахме отличното си положение в Мадрид, за да се заселим в едно неприятно испанско село, с цел да спасим това дете, което бе станало идол за нас! Цели 8 години то боледува и остана куцо. Не е възможно да се изкаже, колко шетане, колко грижи и мъки, безсънни нощи, тъги и жертви ми струва то! И колко беше мило! Качено на една количка, обсипано със ласки и целувки, то бе едно дете най-обожаемо, каквото може да се мечтае. О, детинство! Аз бих желала да бъда още в тия години! На 12 години то не боледуваше вече от крака си, но не можеше да върви без патерици. Каква болка бе за мен това, когато то се роди силно и здраво1 По-късно, на седемнадесет години, то ходеше само с една патерица и бастунче. На двадесет години то бе най-хубавото момче на света! Ако бих се осмелила, изпратила Ви бих неговия портрет, за да видите, че майчината любов никак не преувеличава. Всички бяха обладани от неговата очарователност: то имаше този дар да се харесва, който нито се изразява, нито се определя! Мъже, жени, деца, стари и млади биваха пленявани от това, не знам какво бе, което се излъчваше от лицето му. Дето и да отидех, само поздрави чувах за хубостта и добротата на моя син! Завиждаха ми! Ах, колко беше хубаво и добро! В душата му всичко бе благородство, величие, великодушие. Разумно, духовно, с твърде открит и приятен характер, животът с него бе един небесен блян, вечно възхищение! И колко незаслужено е, Господине, ако Ви кажа, че на двадесетата си година то заболя от възпаление на пикочния мехур, което бе явно възвръщане на първата болест на крака, и че с това възпаление се започнаха редица страдания, за които само адът може да даде една представа! Аз не мога да разбера, как тъй Бог, нашият Създател, може да позволи, че човешкото тяло да се измъчва до такава степен! Особено когато това мъчение е наложено на едно невинно същество, толкова добро, каквото бе моето дете! Всичките велики специалисти повикахме отново, но уви! никой не можа да го излекува. То преживя тринадесет години ту със подобрение, ту със влошаване, като запазваше, всред най-жестоките болки, своя постоянен хумор, приятността си, добротата си, чак до веселост — за да не наскърби другите!

От четири години то почти не боледуваше, а през последната година то се чувстваше тъй добре, като се считаше излекувано! Съпругът ми се помина през: 1902 г. От тогава, синът ми стана глава на нашето малко семейство: една майка, сестричката му и той. Колко бяхме щастливи! Макар че бяхме принудени да работим, за да удовлетворяваме нуждите си, животът толкова ни се харесваше! Дъщеря ми никога не искаше да се омъжи, понеже желаеше да се посвети всецяло на брата си, когото извънредно много обичаше: аз виждах двете ми деца да се обичат с такова щастие, че не се боях да умра, като знаех, че ще ги оставя в живота неразделни, да живеят един за друг. И какво да Ви кажа за нежността на моя син към майка си и на майка му към тоя син? Търсете в небето, между ангелите, търсете още по-високо, там горе в ония светове! дето прониква окото Ви, търсете всичко, което нежността може да произведе най-приятно. най-добро, и Вие ще имате една слаба идея за синовната любов и майчината любов на тия две същества! Аз не смея да мисля за това! Аз не смея да си спомня за очите му, за гласа му. когато ме гледаше и ми казваше: „мила мамо!“

Последната година, през месец август, предложиха му да посети една мина (той харесваше тоя род работи и се занимаваше със тях от известно време) и поиска да ме заведе със себе си. Като стигнахме до една местност, казаха ни, че трябвало да се отиде със кон, за да се види мината. Понеже знаех, че му бе забранено да се качва на кон, поради болестта му на пикочния мехур, аз отказах. Но синът ми ме увери, че ще може да мине до там без опасност, и след като се поколебахме и преговаряхме малко, аз отстъпих.

Ох, защо не се върнах тогава назад! Тази екскурзия толкова умори сина ми, че той се разболя от стомашна треска. Той падна, уви, в ръцете на невежествени и тъпоумни лекари, които нищо не разбираха от неговото положение и няколко месеца казваха само: „това не е нищо!“ Един тумор се образува в пикочния му мехур, ципите не можаха да издържат тоя напор и мехурът се пукна!

Адските мъки не са нищо пред мъченичеството на нещастния ми син! Повикахме един прочут хирург, но той пристигна 22 часа след случката. Детето ми бе вече направило всичките си приготовления за другия свят!

Оперираха го, но всяка надежда скоро изчезна. Нещастникът преживя тринадесет дни след операцията, макар хирургът да не му даваше повече от 24 часа живот.. Между туй, синът ми, като разбираше скръбта на майка си и сестра си, противостоеше, бореше се храбро, въпреки всичко. Какви тринадесет дни бяха те. Господине! През тия дни той ни показа величието на душата си.

Ние сега мислим за себе си, за последиците от смъртта му за двете жени, останали сами, без подкрепа, а чужда страна, които ще оплакват вечно обожавания си син и брат. Той се опитваше с всички средства да смекчи ужаса от това положение. Това, което той ни казваше във ония върховни моменти, не можеше да се каже от един млад човек на 33 години, но от един светия, от един ангел, от един свръхчовек! Ох, това лице, измъчвано от толкова болки! Очите му като че ли виждаха нещо от другия свят! И устата му свити от болка, като че ли се опитваха да се усмихнат; той стискаше ръката ми и ми казваше: „сбогом, миличка мамо, аз толкова много те обичах, не ме забравяй!“ „О, всемогъщи Боже, продължаваше той, Ти не даде на Своя Син, който бе Бог, толкова мъки, колкото на мен, който съм един прост човек. Смърт, смърт, милост! Ако ме обичате, молете Бога да ми прати смъртта!“

И така цели тринадесет дни и повече...

О, г. Фламарион, смилете се над мен! В името на майка Ви, моля, бъдете състрадателен към мен! Аз съм обезумяла от скръб. Ето вече 32 дни откато е умрял, оттогава не съм спала нито 10 часа. Нощем стоя будна до 4 часа сутринта и когато падна вече от умора, лягам си облечена и затварям очите си, но все същата мисъл продължава през мъчителния ми сън; нито една минута не забравям станалото и съм обхваната, щом си отворя очите, от това обсебване през целия ден. Страданията ми са толкова ужасни, че аз се питам, дали адът не е за предпочитане пред това, което понасям! Възможно ли е Бог да е създал същества, предназначени да изпитат подобни ужаси!

Вие, като астроном и мислител, който претегляте слънцата и световете, и чийто поглед прониква тия тайнствени области, дето духат ни се губи, кажете ми, колено- преклонно Ви се моля, дали душите наистина преживяват? Да се надея ли, че ще видя пак сина си и че и той ще ме види? Има ли някое средство да се съобщаваме със него?

Вие, които знаете толкова неща за небето, за духовете, за чудесата на вселената, моля Ви, от състрадание, кажете ми нещо, което би могло да остави един лъч от надежда, макар и слаб, в моето разбито, убито, измъчено сърце! Вие не можете да си представите извънмерната ми тъга! Аз бих желал вече да умра за него, но . . дъщеря ми ме заклева да живея още, да не я оставям сама на тоя свят, и затуй аз се насилвам да живея и да страдам! Какъв ужас! И аз мисля, че в един само момент бих могла да туря край на мъките си. Ако би било възможно да се претегли болката ми, да се измери тя както измервате световете, тежината ще бъде толкова голяма, че Вие бихте се ужасили да помислите, че би могло една човешка душа да бъде докарана до такава степен на измъчване: трябва да има нещо адско в съдбата ми! Нито нажежените железа, нито клещите не са способни да произведат такива страдания! Детето ми, обожаваното ми дете! Искам, искам да го видя! Не искам нищо от небето без него! О мой Емануиле, чадо на утробата ми, радост на живота ми, майчино щастие, изгубено за винаги! Има ли Бог? Той ли позволява тези ужаси на земята? Г-н Фламарион, смилете се, смилете се, смилете се! В името на ония, които Вие обичате и които Ви обичат, недейте остава безчувствен пред най-великата човешка скръб, която някога е убила едно сърце, кажете ми нещо, вие, които владеете тайните на небето, вие, които знаете, а не сте като нас, просто- смъртните, които не можем да знаем и да разберем. Кажете ми да ли душите преживяват, да ли те си спомнят и обичат още ония, които остават на земята, дали ни виждат, ако ги повикаме при себе си?

Ах, ако бих могла да дойда при Вас, бих паднала на колени! Извинете за тази ми безсмислена постъпка, аз съм обезумяла от скръб, не зная вече, дали бълнувам или съм будна. Аз чувствам само едно: остра болка, подобна на тази, който се причинява от нажежено желязо в зееща рана.

Извинете, г-н Фламарион, извинете! Вашите слънца, вашите звезди, толкоз хубави, толкоз великолепни, не страдат никак, не чувстват, но аз, аз чувствам една болка по-голяма от всичките светове, движещи се из пространството! Толкова малко нещо, толкова малко, а да се чувства такава непоносима болка! Какво е това, прочее? Каква е тази тайна? Едно същество толкова слабо и ограничено като мен, но толкова много да страда!

Още веднъж извинете, Учителю, в името на майка Ви! Извинете ме и бъдете милостиви към нещастната Ви съотечественица.

Вдовица Н. Бофар.

Реноза (Испания), Сантандерска провинция.

Това е тъжното писмо, което възпроизвеждам текстуално, за да покажа всичкия ужас на подобно състояние. Повтарям да се извиня за хвалебните изрази по мой адрес. Единственото им значение е, да се почувстват напълно тия неизмерими болки, удвоени с горещата надежда да се видят разпръснати тъмнотите.

Би трябвало да имате едно сърце от камък, за да не се трогнете до сълзи пред тия сърцераздирателни апели на майчината любов, да останете глухи към мъката на това отчаяние и да не изпитате горещото желание да посветите живота си за изцеряването й.

Свещениците получават всеки ден подобни жалби, понеже ги считат божи съветници, натоварени да проникнат в енигмата на свръхестественото и да я отгатнат. Те отговарят на тия скърби с религиозни утешения. Свещеникът говори в името на вярата, на Откровението. Но вярата не се налага и не е приета общо, както си въобразяват; аз познавам свещеници, владици, кардинали, които също не вярват, а я изучват само от социална нужда. На земята има петдесетина различни религии, полезни може би, но неприемливи от философско гледище. Пред подобни зрелища, като току що представеното, техните водители могат ли да убедят, че един справедлив и добър Бог управлява човечеството? Човекът на науката не седи нито на стола на изповедника, нито на евангелската катедра, и казва само това, което знае. Той е, преди всичко, лоялен, откровен, независим, прям. Неговият дълг е да изучва, да търси. Ние все още търсим и не претендираме, че сме намерили всичко, и най-малко, че сме получили от Небето откровението на истината. Това е всичко, което можах да отговоря на непознатата жена, като я обнадеждих, че ще види един ден сина си но още отсега може да бъде в духовна връзка с него. Какво щастие бе за мене, като изпратих на душата й едно освободително уверение! Но аз нямам, като Огюст Конт, Сен-Симон или Анфантен, илюзията да си въобразявам, че съм някакъв велик жрец на една нова религия. Но при все туй. нека никой да не се съмнява, че всемирната религия на бъдещето ще бъде основана на науката, и в частност на астрономията, съединена с психическите знания.

Нека търсим смирено, и всички заедно. Аз се извинявам пак, за дето възпроизведох похвалните изрази на това послание. Но ако бях ги утаил, това би значело да утая същевременно и израза на скръбта, доверието и вярата!

Предшестващото писмо е било вдъхновено от загубата на един син. Следното пък е вдъхновено от загубата на една дъщеря:

Тел-сюр-Ван, ноември 1899.

Учителю,

Аз имам честта да Ви познавам доста добре от съчиненията Ви, за да съм уверена, че сте добър, и да се надея, че, макар и непозната Вам, ще благоволите да прочетете това ми писмо с прошка и ще вземете участие морално в нещастието ми, като ми дадете духовната си помощ, от която имам толкова нужда.

На 19 минали септември аз имах жестокото нещастие да изгубя едно очарователно дете на 16¹/₂ години, много интелигентно, с извънредна нежност на чувствата и как още! Струваше ми се, че пред мен бе едно нематериално създание. толкова неговото чисто тяло като нимфа и ангелското му лице бяха идеално красиви. Моята мила щерка, със своите големи и великолепно сини очи. тъй изразителни, навезани със черни клепки и с дъгообразни деликатни вежди с нос малко дълъг, тънък, прав, уста малко голяма, но изразителна, с лице приятно и хармонично закръглено, със цвят на хубава лилия . . . с малка мила ямица на брадата, която красеше усмивката й и осветляваше лицето й, обикновено доста сериозно.

Великолепната й коса, русо-кестенява, естествено къдрава, вчесана финно, като златна пяна, украсяваше девственото й чело: ушите й като мидени похлупци, които трябваше да се открият във финната пяна на косите, като гнезда за целувки, върху които не мога вече да допра устните ми, жадни от нежност. . . Щерка ми не е вече между живите, очите ми не могат вече да се спрат любовно върху очарователното й лице. и аз само мога да я оплаквам. Унищожено е едно такова морално и физическо съвършенство, и тъй брутално, безсмислено, жестоко, дивашки! Безмилостната смърт ми взема всичко. Моята Рене, обожаваната ми щерка, не е вече при мен, и аз още живея! . . . Живот. . . Затвор!

Заедно със нея отлетяха нашите хубави разговори. Свършени са и разискванията ни по най-отвлечените въпроси за другия свят, тъй като дъщеря ми, макар и толкова млада, бе мислеща, драгоценна другарка, моя довереница, любима спътница, тя бе всичко за мене, това красиво и чисто цвете, покосено преди да цъфне напълно. Защо? Каква загадка!

Оттогава аз много пъти съм мислила да се самоубия, за да отида при нея . . , но тя (предчувствие ли бе това за смъртта й?), в навечерието, преди да издъхне, ме прегърна и ми каза много тихо: „мамо, не бива да се самоубиеш, трябва да почакаш, нали?“ Аз бях пленена от това, но разбрах всичко едва на утринта, когато, бяла като възхитителна лилия, тя затвори хубавите си очи завинаги след като ме целуна за последен път. Ах, тази последна целувка! В нея тя тури остатъка от живота си. Аз я чувствам още. Каква минута! Какви мъчения! Върховен, незабравим момент! Постоянно преживявам това. Обикнах това страдание. Виждам милата ми щерка, че почувства, отгада моето отчаяние: тя искаше да остана жива, за да не я оплаквам. Моята печал е съставена от безплодни съжаления, от горчиво Заблуждение, от бунт против всички и всичко. Аз чувствам, че мъмря даже Бога, за дето ми отне хиляди пъти живота. За напред аз ще живея само със спомена за нея; щерка ми, моята постоянна мисъл; тя, моя култ; тя, моето обожаемо същество. Бих желала да опитам, ако е възможно, да намеря едно облекчение във спиритизма, и ще прибягна към него със вяра, надежда и любов... Но аз съм много малко посветена в това учение. Мъж ми и аз се опитахме веднъж със маса, но уви! без резултат, макар и да направихме всичко да успеем, както мислехме, с поставяне портрета на нашето мило дете върху масата, една къдричка от косите му, една страничка от негов ръкопис и чрез извикването й със всичката сила на волята ни. Но и сълзите ни, и позивите ни, и желанията ни, всичко отиде напусто! Аз искам да продължа, да постоянствам, и за тая цел именно, драги и знаменити учителю, аз Ви умолявам да ни помогнете. Жива ли е тя още? Тя, чийто живот биде прекъснат толкова брутално в разцвета му, толкоз чист, че имаше време само да обича майка си, своята майчица — една дума, толкоз сладка в милите й уста! Ах, аз бях толкова щастлива! Дълго време вече има откак не съм чула сладкия звук на гласа й! За да я чуя още веднъж, бих дала от все сърце всичките останали години от живота си.

Аз се късам от желание да се сдобия с доказателства за преживяването на любимата и хубава душа на обожаваната ми щерка, и особено да зная, че тя може да се съобщава с мен. Ако постигна това щастие под вашето ръководство, драги учителю, тоя неизчерпаем източник на утеха би бил неизразим за мен. С дъщеря ми, Бог и Вие бихте се смесили във мисълта ми.

Прочитането на прекрасните Ви съчинения ми внушиха мисълта да възложа надеждата си върху Вас, със увереност, че Вие можете да направите това, което искам, и с надежда, че бихте благоволили да приемете благосклонно молбата на една бедна майка, която въздиша да намери отново изчезналото си дете, но не и умрялото. Бъдете толкоз благодетелни към тая опечалена и незнаеща майка. Вие, които имате светлина, осветете я, помогнете й в моралната й мъка: тази е най- хубавата милостиня, която бихте могли да й дадете. Голямото ми желание да се вдълбоча в тия мистерии не е едно суетно любопитство; то е силна, реална, единствена нужда, от която само смъртта би могла да ме освободи. Очаквам със доверие и нетърпение отговора Ви, и ако Вие намерите за нужно, ще дойда драговолно в Париж и всякъде, дето ми посочите.

Благоволете, знаменити учен, да приемете предварителната ми благодарност и най-добрите чувства на Вашата смирена

Р. П р и м о ²).

Аз възпроизвеждам текстуално и това писмо, както предшестващото, без да зачеркна похвалните изрази на мой адрес: както казах по-горе, усещанията на празните суетности ми са непознати и аз съм навикнал отпреди повече от половин век на такива титли, които не ме трогват. Абсолютното убеждение на астронома е, че ние всички сме само атоми от най-малка важност. Но тия изрази на уважение от страна на четците към един автор, който и да е той, оправдават изказаното доверие и вяра към него и трябва да се зачитат.

Уви! Научната лоялност ни задължава да казваме само това, което знаем. Ние не трябва да лъжем никого, даже и под най-добрия предлог и със цел да му се даде едно временно удовлетворение. Аз не можах да предам една абсолютна увереност на бедната майка. От тогава има 20 години и аз не престанах да правя издирвания в същия път. Тази книга е написана, за да изложа всички сведения за решението на въпроса.

Аз си позволих да възпроизведа текстуално толкоз трогателното писмо на непознатата ми дописница, понеже то изразява скръбта на всички майки, които са изгубили детето си, на всички, които са изгубили едно скъпо свое същество и за. които самото име „Добрият Бог“ се явяването обида на реалността. Лесно обяснимо е вълнението на тия души. Аз притежавам такива писма, несравнено по-строги към всички фалшиви религиозни утешения, адресирани ми от католици, протестанти, евреи, спиритуалисти от всички вярвания, свободомислещи, материалисти, атеисти, които вземат бележка от наблюдаваните несправедливости, за да отрекат съществуването на един разумен принцип в организацията на света. Мъжете се утешават често чрез скептицизъм, чрез подчинение на неотменимото, чрез констатиране на индиферентността на природата към човешките чувствания. Но жените — не! Те не отстъпват. Те не възприемат, че съществува небитие. Те чувстват, че има нещо непознато, но реално. Те искат да. знаят.

Не се минава нито една седмица, без да получа подобни писма.

Но какво е Всемирният Разум I Ние се стремим да си въобразяваме, че Бог мисли като нас, че чувството ни на справедливост се съгласява с неговото, че мисълта му е от същото естество, като нашата, макар и безкрайно по-висша. Но тя може да е съвсем друго. Насекомото мисли мъчно, когато се завива в какавида и когато пробива тази обвивка, за да отвори крилцата, които току що му израснали. И нашата мисъл е може би толкова далеч от мисълта на Бога, колкото тази на гъсеницата е от нашата. Ние се намираме в пълна мистерия, но наш дълг е да я разкрием.

* * *

През последната безчестна война, която покоси в разцвета на възрастта петнадесет милиона млади хора, имащи право да живеят, въздигнати от бащите и майките им често със йената на огромни жертви, аз получих стотици писма, в които се осъждаха несправедливостта и варварството на човешките наредби, със съжаление, че ненавистта към войната, проповядвана от една група приятели на човечеството от толкова дълго време, не биде разбрана от управляващите, бунтуваха се против Бога, който позволява тия ужасни разрушения и обявяваха живота си разбит за винаги в непоправими скърби.

Повече от всякога, жестоката проблема за човешките съдбини се изправя пред нас.

Уви, религиите, които, всички, имат за произход тази нужда на сърцата ни, това желание да знаем, тъгата да виждаме пред себе си немия труп на някое любимо същество, не са допринесли доказателствата, които са обещавали. Най-хубавите теологически дисертации не доказват нищо. А ние искаме не фрази, а демонстративни факти. Смъртта е най-важният предмет, който всякога е занимавал човешката мисъл, върховната проблема през всички времена и във всички народи. Тя е неизбежния край, към който всички вървим. Тя съставлява част от закона за нашите съществувания, на същото основание, както и раждането. И тя, и то са два естествени прехода в общата еволюция, но при все туй, смъртта, която е също тъй естествена, както раждането, ни се вижда противоестествена.

Надеждата в продължителността на живота е вродена в човешката душа; тя е от всички времена и страни. Културата на науките не влиза никак в това всеобщо вярване, което почива на личните въжделения, но което не лежи на положителни основи. Това е факт, който заслужава да се отбележи.

Чувството не е за пренебрегване, като да е равно на нула, което е неговият научен коефициент.

Двете горецитирани писма съставляват част от една серия, която съм започнал отдавна и е позната на четците ми. Броят на получените от мен писма, вписани в тази колекция от документи, наблюдения, издирвания, мотивирани запитвания, се въз- качва в моя регистър до сега (юли 1919 г.) до цифрата 4106, към които трябва да прибавя около 500, получени преди тази анкета. Бих могъл да цитирам тук много стотици, подобни на предшестващите. Сега ще дам едно, което ще порази мнозина четци, от друго гледище. То е една пламенна молба, адресирана ми от Ла Рошел, на 15 август 1904 г. Тя е малко груба, но аз я давам непокътната, като предшестващите.

„Велики брате, и двете ми очи са хванали перде (катаракт), но все пак трябва да Ви пиша. Аз съм скептик, огрубял подиграван, но пак имам нужда да вярвам в нещо. Ужасна, непоправима катастрофа порази наскоро четири живота. Дъщеря ми, чиято красота, естественост и веселост биха прелъстили всеки Рошфор, през 1902 год. почна да се кара за женитба и най-после отиде при лудите, в Ниор, дето вегетира, за да чака края си. . . Това бе агония в продължение на 18 месеци за тая мъченица и за бедната й майка, която я отведе в Париж, в Бордо, в Софон, дето честолюбиви специалисти показаха коренното безсилие на своята претенциозна наука. И аз, останал сами- чак тук със сина си, сме жертва на тая катастрофа. Иска ми се да се самоубия. Мозъкът ми е пробит вече от тая песен: „дъщеря ти е луда.“ И аз мисля за общата мизерия, за безмерната измама, какъвто е животът на повечето от хората. Ние носим с раждането си товара на нашите прадеди (що се мешат те?) Каква е тая наша личност, парализирана, впримчена в тоя плътски капан? Тоя капан, с молекулярната си игра, с примера на родителското възпитание, със задължителния ни живот, с условията на физическото и морално положение на бащата и майката, нима тази клетка ще бъде всемогъщата управителка на личността, която се е въплътила, или по-скоро ще бъде в този агрегат роб през целия си живот? Какво е всичко това?

Магариите и глупавите простащини, излагани от църковните амвони най-после ме възмутиха. Но аз искам да вярвам в нещо приемливо. Духовните хора, с наивното си лековерие, са също наистина твърде големи простаци. Аз съм прочел по нещо от Питагор, Буда, Абеляр, Фенелон, Робеспиер, които не са имали общо разбиране. Това е чудновато.

От 33 години аз не исках да чета нищо. Драмата която ме порази, обаче, ме накара да взема няколко книги и се надеех, че ще намеря там това, което търсех. . . Най-после, дочаках Вашето съчинение: Тайнственото. Вие ще ме повярвате, че го четох с религиозно настроение. Аз приемам, по принцип, изявленията и появяванията, които отбелязвате, а главно ония с животните, като, напр., историята с котката на лекарката Мария Тило. Страхът на котката, която трябва да е видяла призрака, изглежда да е било едно възбуждане от електрическо естество. Но, велики ми брате, защо не виждате там само умиращи? Нищо не показва, че последната въздишка, последната човешка мисъл на умиращия е причината на изявленията, станали без негово знание. Не се ли се касае, напротив, за първата стъпка в другия свят, в момента на скъсването с плътта?

Аз принадлежа, уверявам Ви, към многобройните Ваши непознати приятели, които Ви симпатизират. Всички очакваме сега една изчерпателна книга, която да приключи психическите Ви разкрития. А духовете? Медиумите? Какво можете да констатирате за тях, да удостоверите научно, с метода си на астроном и математик, за когото 2 и 2 правят 4, а не 5? С една реч, с авторитета Ви, единодушно признат от всички, до къде сте стигнали за тях? Искаме да знаем това. На един такъв човек като Вас предложи — не мислете, че Ви кадя тамян (аз нямам такава слабост) — да осветлите толкова алчущи и жаждущи умове. Не сте ли решен още? Вие имате право да не отстъпвате пред нищо. Ах, каква услуга ще направите, ако напишете такава лоялна, доказателна книга! Има вече доста евангелски поучения, медиумски дисертации, изявления на нервозни и разни други хитрости. Очакват от Вас, какво ще кажете Вие!“

От само себе си ще се разбере, защо не откривам подписа на това писмо, защото авторът му е един висш държавен чиновник. Също така всеки ще разбере, че аз се съгласих да се напечата тази моя книга само след като можах да повярвам, че съм напълно изследвал предмета й. Приготовлението й почна едновременно с датата на анкетата ми, въз 1904 год., а първоначално тя се замисли още в 1861 г., както може да се съди по моя Дневник. Подобни съчинения не се уреждат само в една година.

От друга страна, тази книга не можеше да служи като отговор само на такива пожелания, като горното, които са десетки! Ще бъдат ли удовлетворени един ден? Отпреди четвърт век приблизително аз се приготовлявам по-усилено и съм вече към свършека.

Но нека започнем оттук. Четците на съчиненията ми много са ми помогнали в издирванията, като ми изпращат от дълго време такива наблюдения, с които се приготвя исканото решение с голямо доверие. Дано нашите усилия да. сполучат да хвърлят известна светлина з средата на тоя вековен мрак на проблемът за смъртта!

* * *

В детинството ми, през време на уроците по философия и религиозно учение в училището, аз често слушах една периодическа реч, в която се вземаха за текст тези четири думи: „рогго unum es necessarium“, което значи: „само едно нещо е необходимо.“ Това единствено нещо е спасението на душата ни. Ораторът, нашият професор, ни говореше в речта си за войните на Александър Велики, за Цезар, Наполеон и свършваше със следното заключение: „какво би ползвало човека, ако би да завладее и цялата вселена, а изгуби душата си?“ Описваха ни и пламъците на ада, плашеха ни със ужасните картини, които представляваха как осъдените се измъчват от дяволите в неугасимия огън, който ги запалва, без да ги изгаря, и това вечно. Аргумента за текста запазва стойността си, каквото и да е вярването. Безспорно е, че единственото истински капитално нещо за нас е да знаем, какво ни очаква след издъхването ни. „То be or not to be“: „да бъдеш или не!“ Сцената на Хамлет в гробищата се повтаря всеки ден. Животът на мислителя е в размишленията за смъртта. Ако човешкото съществуване не води към нещо, каква е тая комедия?

Било като я гледаме право в лицето, било като се отвръщаме от нея, смъртта е най-великото събитие на живота. Да не желаем да я изучим, това е детинска наивност, защото пропастта е пред нас и ние ще паднем в нея един ден неумолимо. Да си въобразяваме, че проблемът е непроницаем, че ние не можем да знаем нищо и че да търсим, с малко дръзко любопитство, да видим нещо ясно, това би значело да изгубим времето си — всичко туй е едно извинение, продиктувано от непоследователна леност и неоправдан страх.

Тъжният оглед на смъртта се дължи особено на снове, което я окръжава, на скръбта, която я придружава, на религиозните церемонии, които я обгръщат и за надгробните молитви: Dies irae и De profundis. Може би, отчаянието на живите би отстъпило място на надеждата, ако бихме имали куража да изследваме тази последна фаза на земния живот, тази промяна, със същата грижливост, която полагаме при едно астрономическо или психологическо наблюдение! Дали молитвите на агонизиращите не биха сторили място на ясността на една дъга след буря?

Мъчно е да не пожелаем един отговор на тая голяма въпросителна, изправена пред нас, когато мислим за собствената си съдба, и когато жестоката смърт ни задигне някое скъпо същество. Как да не се запита— дали не ще се срещнете пак и дали раздялата е вечна? Съществува ли един добър Бог? Неправдата, лошотата владеят ли хода на човечеството, без оглед на чувствата, с които природата е надарила сърцата ни? И какво е самата тая природа? Има ли някаква воля, някаква цел? Де има повече ум, правда, доброта, мисли — в нашите нищожни мозъци или в обширната вселена? Колко въпроси в една и съща загадка!

Няма нищо по-сигурно от това, че ние ще умрем. Когато земята, върху която се намираме, обиколи само още стотина пъти около слънцето, никой от нас, драги четци, няма да бъде вече на този свят. Трябва ли да се боим от смъртта за нас или за ония, които обичаме?

Ужасът от смъртта е празна дума. Едно от двете: или умираме съвършено или продължаваме да съществуваме и след гроба. Ако умираме съвършено, ние не ще знаем никога нищо за това, следователно, няма да го чувстваме. Ако ли продължаваме да съществуваме, заслужва да изучим това съществуване.

Че нашето тяло престава един ден да живее, в това няма ни най малко съмнение. То ще се разложи на милиони молекули, които ще се съберат впоследствие а други организми, растения, животни и хора; възкресението на телата е една остаряла догма, която не може да се възприеме вече от никого. Ако нашата мисъл, нашата психична същност, преживява разрушението на материалния организъм, ние ще се радваме, че ще продължим живота си, тъй като съзнателният живот се продължава по друг начин на съществуване, по-висш от тоя: напредъкът е един естествен закон, който се изявява през цялата история на земята, единствената планета, която бихме могли да изучим непосредствено.

За тази велика проблема ние можем да кажем заедно с Марк Аврелий: „какво е смъртта? Ако я разгледаме сама по себе си, като я отделим от окръжаващите я образи, ще видим, че тя е работа на природата. Прочее, който се бои от едно дело на природата, той е дете“.

Франциск Бакон е повторил същата мисъл, когато е казал: „тържествеността на смъртта ужасява повече, отколкото самата смърт“.

„Философия е, както пише пак мъдрият римски император, да чакаш смъртта със спокойно сърце и да виждаш в нея само разрушение на елементите, от които е съставено всяко същество. Това е съобразно с природата: прочее, не е лошо онова, което е съобразно с природата“.

Но стоицизмат на Епиктета, на Марк Аврелия, на арабите, мюсюлманите и будистите не ни задоволява: ние искаме да знаем. И после, да се твърди, че природата никога не прави зло, е едно оспоримо предположение.

Всеки човек, който мисли, не може да не се смути, в минути на лични размишления, от перспективата: „какво ще стана? Ще умра ли съвсем?“

Казват, не без привидно основание, че това е, от наша страна, работа на наивна суетност. Ние си придаваме известна важност; ние си въобразяваме, че би било вредно да престанем да съществуваме; ние предполагаме, че Бог трябва да се занимава със нас и че не сме в цялото творение маловажно нещо. Наистина, фактически, особено ако говорим астрономически, ние не сме голямо нещо, и даже цялото човечество не е много важно. Ние не трябва да резонираме както във времето на Паскал; геоцентричната и антропоцентричната системи не съществуват вече. Изгубени атоми върху един атом, също изгубен в безкрайността! Но при все туй, ние съществуваме, мислим, и откогато хората са почнали да мислят, все същите въпроси са си поставяли, но нито една от най-разнообразните религии не е сполучила да отговори на тях, колкото и да е претендирала, че може да стори това.

Мистерията, пред която са издигнали толкова олтари и толкова статуи на богове, стои на същото място, толкова грамадна, колкото е била във времената на асирийците, на халдеите, египтяните, гърците, римляните и християните от средните векове. Човекоподобните и човекоядните богове са повалени. Многобройните религии са изчезнали, но една религия съществува: издирването условията на безсмъртието. Унищожаваме ли се от смъртта или продължаваме да съществуваме?

Франциск Бакон (който бе по-популярен и по-прочут от Рожер Бакон, но не е имал неговия гений) когато положи основите на експерименталния научен метод, бе предвидел прогресивната победа на наблюдението и опита, триумфа на добросъвестно констатирания факт над теоретическите идеи, за всичките области на човешките изучавания, с изключение само на една: тази за „божествените неща“, за „свърхприродното“, която предостави на религиозния авторитет и на вярата. Това бе една грешка, която още се споделя от известен брой учени. Няма никакво разумно основание да не се изучва всичко, да не се подчини всичко на контрола на положителния анализ, и хората биха знаяли само онова, което биха проучили. Ако теологията се излъга като претендираше, че тия изучавания са запазени само за нея, също тъй и науката се лъже, като ги счита недостойни за нея или чужди за нейната мисия.

Проблемата за безсмъртието на душата не е получила още положително решение в съвременната наука, но не е получила и отрицателно решение, както някога са претендирали.

Изобщо, мисли се, че загадката на сфинкса за отвъд гроба е извън нашите възможности, и че човешкият ум не притежава силата да проникне в тая мистерия. Между туй, кой предмет го засяга толкоз отблизо, и как да не се интересуваме от собствената си участ?

Настойчивото изучаване на тая велика проблема ни е довела да мислим днес, ч« тайнствеността на смъртта е по-малко мрачна и смътна, отколкото са я приемали досега, и че тя може да се осветли, пред умствения ни поглед, с известна реална и опитна ясност, каквато не съществуваше преди половин век.

Не би трябвало да се учудваме от това, че психическите издирвания са съединени със астрономическите. Това е една и съща проблема. Физическата вселена и моралната вселена са една. Астрономията е била винаги съединена със религията. Незнанията на старата наука, основана на лъжливи привидности, са имали неизбежни последици във някогашните погрешни вярвания. Теологическото небе трябва да се съгласува със астрономическото, под страх да изгуби правото си. Дългът на всеки честен човек е да търси лоялно истината.

В нашата епоха на свободно обсъждане, науката може спокойно да изучва, при пълна независимост, тази най-важна проблема. Ние можем да си спомним, не без горчивина, че през нетолерантните векове на инквизицията, тези издирвания на свободната мисъл са отвеждали апостолите им на ешафода. Хиляди хора са били изгорени живи за техните мнения: статуята на Джордано Бруно ни ги напомня в самия Рим. Можем ли да минем крак нея или пред онази на Савонарола във Флоренция, или пред онази на Стефан Доле в Париж, без да изпитаме една тръпка на ужас от тази религиозна нетърпимост? А Ванини, който бе изгорен в Тулуза, или Михаил Серве, изгорен от Калвин в Женева? — и пр. и пр.

Твърдяха това, което не се знаеше, и налагаше се мълчание на търсителите, а това именно най-много забави напредъка на психическите науки. Не противореча, че това изучаване не е необходимо за практическия живот. Изобщо, хората са страхливи. Един на сто само мисли. Те живеят на земята, без да знаят, къде са, и без да любопитстват да се запитат за това. Това са грубияни, които ядат, пият, наслаждават се, възпроизвеждат се, спят и се занимават само с печелене пари. Аз имах голямата радост, през време на доста дългата си кариера, да разпространявам между различните класи на цялото човечество, във всички страни и на всички езици съществените знания по астрономическата наука и съм в състоя- ние да направя статистика на хората, които се интересуват да познаят света, в който живеят и да си съставят една първоначална идея за чудесата на творението. От един милиард и шестотин милиона човешки същества, които населяват нашата планета, има само около един милион такива, които четат книги по астрономия, от любопитство или другояче. А колкото за ония, които изучват и се посвещават лично на науката, като се държат в течение на откритията чрез прочит на специалните списания и годишници, техният брой може да достигне цифрата петдесет хиляди, за цялото земно кълбо, г в Франция са само 6 хиляди.

От това може да се заключи, че един човек на 1600 души знае горе-долу върху какъв свят живее и един на 160000 души, който е добре запознат с тая наука.

Колкото за учебните заведения, първоначални н средни, общообразователни, колежи, лицеи (светски и духовни), те нищо или почти нищо незнаят по астрономията. Същото е и за положителната психология: нищо. Всеобщото невежество е законът на нашето земно човечество още от неговото маймунско раждане.

Плачевните условия на живота върху вашата планета, задължението да се яде, необходимостта от материалното съществуване, обясняват философската индиферентност на земните жители, без да ги извинява съвършено, тъй като милиони мъже и жени намират време да се предават на дребнави забавления, да четат подлистници и романи, да играят на карти, да се излежават по кафенетата, да се занимават с работите на другите, като продължават старата история за сламката и гредата, да шпионират и критикуват около тях, да политиканстват, да пълнят църквите и театрите, да посещават магазините за лукс, да претоварват шивачките и модистките и пр.

Всеобщото невежество е резултат от бедния човешки индивидуализъм, който се задоволява сам за себе си. Да се прекарва умствен живот, от това не се нуждае никой или почти никой. Мислителите са изключение. Ако тези издирвания ни доведат до там, да занимаем по-добре нашите умове, за да намерим това, което ние сме дошли да вършим на земята, бихме били доволни от тоя труд, тъй като, наистина, животът на човечеството изглежда много затъпен.

Земният жител е още толкова неинтелигентен и толкова животински, че досега, навред, на грубата сила почива правото, и тя го поддържа; във всяка държава министерството на войната е най-важното, и девет десети от финансовите източници на народите са посветени на периодическите международни изтребления. За това и смъртта продължава да управлява господарски съдбините на човечеството.

В действителност, тя е господарката. Нейният скиптър никога не е упражнявал своята властническа мощ с такова жестоко и дивашко насилие, както през последните години. Като повали милиони хора на бойните полета, тя повдигна милиони въпросителни към съдбата. Нека изучим тоя свършек на всичко: това е един предмет, достоен за нашето внимание.

* * *

Планът на това съчинение е очертан от целта му: да се констатират положителните доказателства за нашето преживяване. В него не ще намерите нито литературни дисертации, нито красиви поетически фрази, нито повече или по- малко пленителни теории, нито хипотези, но само факти от наблюдение, с техните логически изводи.

Умираме ли съвършено? Ето въпросът. Какво остава от нас? Да кажем или да мислим, че нашето безсмъртие се намира в нашите низходящи, в делата ни, в прогреса, който ще допринесем на човечеството, това значи да се шегуваме. Ако умираме съвършено, ние не бихме знаели нито за тия, направени от нас, заслуги,, а от друга страна, нашата планета ще се свърши и човечеството ще се изгуби.. Прочее, всичко ще се унищожи.

За да се знае дали душата преживява тялото, трябва преди всичко да се знае, дали самата тя съществува, независимо от физическия организъм. Ние трябва, прочее, да установим това съществуване върху научните основи на положителното наблюдение, а не върху красиви фрази или върху аргументации от науката за съществуването, с които досега се задоволяваха геологиите от всички времена. И преди всичко, ние трябва да си дадем сметка за недостатъчността на физиологическите теории, които изобщо са приети и се изучват класически.

(Следва).

1) Виж портрета му и кратки живописни черти в кн V на „Всемирна Летопис“.

2) Писмата, които възпроизвеждам тук, са запазени в преписката на анкетата ми върху психическите явления, започната в 1899 год. Това писмо е под № 809, а първото — под № 1730. Оригиналите им всякога може да се прегледат.

[Ани]

Тодор Ф. Сюард.

Силата на мисълта

Силата на мисълта е единствената сила във вселената. Често говорим за материални закони, но такива не съществуват. Гравитация, кохезия, падането на ябълката от дървото, движението на планетите в пространството — тези и други така наречени природни явления са само открития на мисловния свят.

В развитието на живота и характера силата на мисълта е безпределна. „Каквото човек мисли в сърцето си, такъв е той“. Шекспир изразява тази мисъл в друга форма: „няма нито добро, нито зло, което да не е резултат от мисълта“.

Законът няма граници. Ние не само че се влияем силно от нашите мисли, но и фактически сме образувани и създадени от тях. Когато храним високи и благородни мисли, ние ще станем високоблагородни. Ако храним низки и посредствени мисли, нашата природа непреодолимо ще се понижи към низкото и посредственото. Мъчно може да повярваме във абсолютната сила на мисълта, понеже не сме се опитвали всецяло да й се доверим. Но светлината е насреща ви и мъчно е да й се съпротивлявате. Много по-дълбоко значение, отколкото ние предполагаме—имат думите на Исуса: „не съдете по лице, а по права съдба съдете“. (Йоан, 7, .24). Д-р Георг Д. Харон казва: „божественият произход на човешкия живот е един факт, който бавно ще бъде изтъкнат на яве от духовното развитие. Историята й развитието посочват чрез Исуса проявата на едно всеобщо, божествено човеколюбив, в което божието присъствие действително е видимо. Из това вътрешно, властно и елементарно човеколюбив, свободно от всякакъв външен потик и всякакъв вид страх, всеки човек ще се възвиси да види Бога и да го индивидуализира за себе си н в себе си“ „ Това ще рече: всеки ще види, че е индивидуализиран в Бога и така ще открие тайната на силата си.

Но той трябва да знае, че няма друга истинска сила освен любовта. Това трябва да е вярно, иначе Бог не би бил безкрайност.

От къде произлиза тогава привидната сила на злото, сила, която е толкова голяма, че често подбужда своята жертва към унищожение, и даже изглежда че го върши?

Неговата власт произлиза от нашите мисли. Съществува само такава власт, каквато сме придобили с мисълта си — никаква друга. Любовта или доброто е положителна сила. Нейният източник е в Бога и затова властта й е непреодолима.

Светлината е положителна сила. Тя е средството за създаване на целия живот, който съществува на земята. Тъмнината не е положителна сила, тя е само отсъствие на светлина. Когато се появи светлината, тъмнината изчезва. Същото е и със злото — отрицателното, и със доброто — положителното.

Ние виждаме мощната власт на мисълта в това, че тя дава идеята за злото и по този начин, за момент, може да ни направи негови роби. Обаче, това е отрицателната страна, а ние трябва сега и за винаги да се отклоняваме от отрицателното и да се стремим към положителното. В това лежи действителната мощ, и тя е Бог — „вечното добро“. Понеже не познаваме естеството на Бога, ние отклоняваме мислите си от него; така четем в Осия — 4. 6, „Людете ми загинаха от липса на знание“. Като знаем, че Бог е безпределното, всемогъщо и вездесъщо добре и че ние сме един израз на неговото съществуване, не може да се ограничат практически пълните с благодат просби на нашия живот, а също и любовта, радостта и мира, които ще се влеят в нас: „А който пие от водата, която аз ще му дам, той няма да ожаднее навеки“— Ев. Йоан. 4; 14.

Но ние трябва да приложим рационално и мъдро тази истина. Ако някой смята бдителността за ненужна след откритието, че злото не е положителна сила, но притежава само силата, която ние му даваме, то той прави голяма грешка, от която рано или късно ще бъде увреден. Кой е по-лошият неприятел — един дявол в ада. спорел Милтоновия образец, или един лукав дявол в нашето сърце, създаден от собствената ни липса на разбиране вечното божество? Мислите са материални. Божественият Учител казва, че зависимостта от страстно желаните ни мисли може да ни доведе до престъпление.

Ние се грижим да запазим богатствата си, но несравнено по-важно е да запазим мислите си. Ние пъдим вагабонтите от нашите врати, а пропущаме всякакви вагабонтски мисли в нашия дух. Ап. Павел ни е дал предписанието: „това, което е истинно, което е чисто, което е любезно, което е доброхвално, е като една добродетел, като награда на този , който размишлява“.

И не може да не се забележи, че мисълта за високи, благородни неща е един строителен процес. Това е строенето на нашето собствено, вечно жилище, не само на жилището ни в небето, но също и на това в нашия сегашен живот. Следователно, нека енергично да отклоним нашите мисли от човешкото — заблуденото, и да ги насочим към божественото — истинното, и там да ги задържим твърдо срещу всяко изкушение на по-низшата природа. Ние трябва да бъдем уверени, че сме деца на Бога, сътворени по негов образ и подобие, и че ние споделяме неговото владичество. Неговата сила е наша — ние не трябва да бъдем слаби. Неговият живот е наш — не трябва Да боледуваме. Неговите съкровищници са наши — не трябва да бъдем бедни. Нека в нашия дух има представи само за живот, здраве, изобилие и тогава тия дарове ще станат наши, понеже Бог е любов, и законът на неговата любов е съвършен.

Трябва да си припомним думите на Учителя: „както вярвате, така и ще получите“. Когато просим, ние трябва да обърнем представата за липса в представа за имане. Държим ли здраво мисълта за притежанието, ние ще бъдем съвладетели на това, което е божие, понеже той е наш, Баща, наш Бог, наше добро и няма нищо друго, което не би могло да бъде наше. Ако сеем такива мисли, ние ще пожънем в нашия опит действителността, защото: „каквото посее човек, това и ще пожъне“. Ако ние сеем мисли за всемогъщото добро, то ще пожънем богата жетва от добро. Сеенето на духовни мисли е молитвата. Жетвата е приемането й. Ако сеем страх, ние не можем да пожънем никаква радост. Понятието за придобиването и е духовно превъзходство, а духовното превъзходство строшава всички вериги, които пречат на напредъка.

Превела от немски: г-ца Е. Р-ва

[Ани]

Ричард Ингалезе

Цветовете на мисловните трептения

(Лекция)

Ние видяхме¹) в първата глава, че много храмове в Индия са украсени със цветни фигури и символи, които играят важна роля в окултната история на тая нация. Тайнствени символи за широката публика, те откриват силите на човека и на природата на учениците по мистицизма, които могат да четат в тях окултните истини. Човекът, представен в тия индуски храмове, излъчва различни краски, но в очите на мнозинството хора те са само игри на въображението,лишени от точно значение.

Старите европейци много малко са познавали цвета. Гръцката история не ни говори нищо за него: гръцкото развитие се е извършвало особено от гледището на скулптурата и архитектурата и, по-скоро в употребата, отколкото в науката на цвета, гърците нямаха даже никакви познания за естеството на трептенията (вибрациите). Също и у римляните липсваха сведения за цвета. Само Сенека изглежда да е засегнал тоя предмет, но и той не е отишъл по-далеч от констатирането на факта, че главните цветове на дъгата са същите ония, които се получават от пречупването на слънчевите лъчи през едно строшено стъкло, явление, чието тъждество той е бил неспособен да обясни. В средните векове започнали да изследват цвета от гледището на светлината. Тогава приели една теория, според която всяка светлина е резултат от известни цветове, изпущани от предметите. Към 1165 год. Роберт Хук за пръв път е формулирал теорията за светилните вълни, подета и развита от Христиан Хюигенс в 1690 год. Тя стана основа на теорията за трептящите вълни на светлината и на цветовете. Великият Нютон хвърли тсъсстта на своето мнение върху старата теория за изпущането на светилните вълни, които станаха друго верски и непопулярни, и за тях не бе се повдигал въпрос почти цял век. След това хората на науката пак започнаха да говорят за него, и принципът за излъчва- нето изчезна, за да отстъпи място на теорията за вълните, приети от целия учен свят. Не изглежда, че съвременните наши учени са мислили, че е могло да има един елемент наистина в двете предположения, и при сближението на известни главни идеи, формулираната идея би обяснила всичките факти и явления.

Ние констатираме едно различие в мненията върху цвета, според това от какво гледище се изучва — откъм цвят или от- към светлина. Съвременният учен основава хипотезата си за теорията на вълните върху слънчевото излъчване, и на видимата светлина, наричана също бяла светлина. И още, казва той, в същност няма бяла светлина, произвеждана от общия сбор на цялото слънчево излъчване: че голямото изпущане на светлина или електрическата вибрация иде от слънцето, обагрена в един вид зеленикава синина, която се пречупва от нашата атмосфера и се изявява на очите ни в призматични цветове. Той казва.също, че когато слънчевият лъч. премине през земната атмосфера, по-голямата част от сините и зелените лъчи побеляват през атмосферата, която поглъща много тия цветове.

Като излиза от тая основа, която, в тоя си вид, може да бъде само хипотетична, съвременната наука дава една теория за цветовете, почиваща всецяло върху факта, че известни слънчеви излъчвания достигат земята, без да бъдат погълнати от атмосферните условия. Съвременният учен не изглежда да приема, че има една трептяща сила в самата земя, способна да изменяна слънчевите излъчвания.

Окултистът уважава неуморната енергия на учения и мъката, с която уподобява фактите, но физикът работи само върху полето на ефектите, а причините остават за него загадка, която се изменя всеки десет деня, щом се открият некои нови факти. Затова окултистът предпочита да не възприема в никой случай правоверните теории в която и да е научна област и да се държи за собствената си наука, която съществува от най-отдалечени времена и е проверена от всички, които специално са я изучвали. Ето защо няма да разискваме повече тоя въпрос, дали учените имат право или не. Окултистът заявява чисто и просто, че не приема изцяло възгледите на съвременния учен върху главните цветове, основани върху видимата светлина на слънцето.

Вие знаете, че приетата призма е съставена от следните цветове: червеният, портокаленият, жълтият, зеленият, синият, индигото (тъмносиният) и моравият (виолетовият), които се смятат за елементарни (основни) цветове.

Окултистът поддържа, че цветът, наречен жълт, не е нищо друго в същност, освен най-силният лъч на портокаления и че човешкото око не схваща истинският първоначален жълт цвят, понеже той е извън обикновеното виждане, даже и когато е усилено с механически средства. Физикът ви казва, че окото не може да открие ултравиолетовите лъчи и че на другия край на спектъра не може да улови последните трептения на червения цвят. Окултистът приема това твърдение, но добавя, че не може да се различават нито всички лъчи, нито всички посредствени нюанси на цветовете, съдържащи се във спектъра. Нещо повече, той се различава от съвременния физик по въпроса за индигото и моравото. Индигото и моравото не са, казва той, първоначални цветове, но само някои от повече или по-малко силните лъчи на синьото, които, като се схващат от човешкото зрение, се показват като различни цветове. Окултистът не споделя мнението на живописците и химиците, които считат синьото, жълтото и червеното за основни цветове, а всичките други цветове като изменения или смесици на тия първоначални цветове. Той твърди, че жълтият цвят не е основата на жълтото трептение, но само едно изменение на портокаленото трептение и при това, като ограничите основните цветове само със синия, жълтия и червения, вие пренебрегвате всецяло портокаления и зеления, които са първични цветове. Всичко това установява различието в мненията относително цветовете между окултизма и сегашното научно схващане.

Елементарни цветове окултизмът счита ония основни трептения, които съществуват още от началото на „времената и се изявяват през всички полета (планове) на природата. Преди да ги обсъдим, добре ще бъде да развием някои от общите точки между съвременната наука и окултизма, които изложихме в третата глава. На първо място, припомнете си, че всичко, което съществува, трябва да има една форма и един цвят. Нищо не може да се изяви, ако му липсват тия две качества, а да се изяви, значи трептящата сила да се раздели или да отдели една част от атомите на материалната маса. Трептението е, прочее, принцип на формата и на цвета и изявяването изисква съществуването на тия две качества. Вижте цветята, със техните толкоз различни форми и безкрайни краски. Не е ли силата на трептението, която определя ръста, цвета и формата им? Вие сте учили на младини че формата е резултат от трептението и следният предмет често е идвал да подкрепи това твърдение: известно количество малки пухени зрънца се поставят върху един тъпан, над които протягат струни от цигулка, и семенцата ще се съберат в разни форми, според трептението на производителя си, резултат, който доказва точността на изучавания факт.Спомняте си и нажежения ковашки ръжен, който изменя цвета си според измененията на трептението. Тия примери показват, че тача наречените неодушевени предмети трептят, и че техните трептения могат да бъдат изменени според обстоятелствата, създадени от волята или желанието на човека. Ние ще изучим сега, как трептенията определят формата и цвета на самия човек.

Човекът, като едно проявление на природата, трябва естествено да има своя форма и свой цвят. Като казвам човекът, аз разбирам физическият и духовният човек. Като се постави човешкото тяло в естествено положение, със събрани крака и спуснати ръце, ще образува от себе си контурите на една линия, която ще допира всяка крайна точка на външността на тялото и тая линия ще има яйцевидна форма. Вие си спомняте, когато разисквахме за обективния и субективния дух, че заключихме, какво двата тия духове,смесени оживяват физическия човек Тия два духа, съединени, не изпълват само междините във физическото тяло като издържат целокупността на молекулите, но се разширяват и извън и около цялото тяло няколко пръсти. Ако можете да теглите една линия около вътрешния човек, т. е. умствения, ще констатирате, че и той има яйцевидна форма, която е характерна, както изглежда, за най-високите степени на индивидуализация — човека, света, слънцето . . .

Във всеки център на съзнание става прилив на магнетична сила, наречена жизнен принцип, която предизвиква постоянно изхвърляне на старите атоми и тяхното подновяване с нови елементи. И това става било от обективната, било от субективната страна на природата. Това отиване и връщане на атомическата жизнена сила създават една флуидична сфера около всяко същество и всяко нещо. В електричеството, тази флуидична сфера се нарича електрическо поле, фотосфера за слънцето, а около един влюбен човек — магнетично поле или поле на привличане. Барон Карл Фон Райхенбах, посредством крайно чувствителни субекти, преработи в по-ново време откриването на магнетичното поле около хората, животните и минералите. Откриването на това магнетично поле, наречено „од“ или одична сила, е потвърдено от ясновидците, магите и сензитивите в хипнотично състояние, тия три класи изследвани, които са видели около всяко лице, дърво и минерал това поле от светлина или цвят. Това е едно от основанията, което посочва физическия закон, че две маси не могат да се приближат една до друга, без да се възбудят взаимно; привличане и отблъсване, дължими на прилива на жизнената сила и на размяната на атоми, която става постоянно между тях. Инертната маса няма нищо, което да е съществено привлекателно, но проникването на жизнената сила и отделянето на употребените частици предизвикват една размяна на атоми между масите, които са близки една до друга, които се привличат и отблъскват, според приликата или различието на техните трептения.

Съществуването на магнетичното поле на едно животно или един човек позволява, напр., на кучето да следва всяка негова стъпка. Физическото тяло на животното изпуща непрестанно частици или атоми. Тия частици притежават своя индивидуалност, която се дължи на условията на развитието или на степента на трептението на тялото, което ги изпуша. От това лесно може да се обясни, защо кучето може успешно да запазва дирята на съществото, което следва.

Що се отнася за човека, тоя най-висок център на съзнание, не е само жизнената сила, която имаме като строителен елемент. Ние имаме и умствената сила, която се проявява постоянно и видоизменява последната чрез своето трептящо проникване. Всеки човек излъчва не само физическите атоми, които е употребил и които са изгубили своето трептение, но и по- материални форми, които се излъчват заедно с умствената му сила. По тоя начин едно постоянно течение се установява между всеки индивид и други центрове, и тия течения оставят своя отпечатък върху всичко, което засегнат. Един сензитив, като влезе в съприкосновение със излъчванията на някого, може да чете неговия характер също така лесно, както един учен може да анализира един къс въглен, който държи в ръката си, да определи химическият му състав, вероятната му възраст и формацията му.

В старо време, когато тази сфера е обгръщала цялото човешко тяло, наричали я ореол, а когато се е излъчвала само от главата и рамената — сияние. В по-ново време това магнетично поле във всичките му изгледи биде кръстено с името аура, от западните окултисти, а от ония на изток: Свещено аурично яйце. Първите учители са представлявали винаги своите светии с глави, обиколени от сияние, и рисували обикновено по-божествените характери с ореол. В картините, които представляват Христа, цялото му тяло изпуща лъчи, когато над телата не учениците му се вижда обикновено само сияние. Тия стари живописци са били сензитиви, като са схващали интуитивно учението за тоя окултен факт, или пък ясновидци, които прониквали излъчванията на аза, точно според неговото развитие. Окултистът поддържа, че, за обикновения човек, това излъчване се простира от два до шест пръсти извън тялото; но според мярката, в каквато човек се развива по мисъл, сила и способност, да привлича към себе си космическите сили, неговите излъчвания могат да се разширят от шест пръсти на много повече стъпки.

Аурата е една от причините на необяснимите симпатии или антипатии, които ние изпитваме. Колкото по-непроницаем сте, толкова по-различно можете да чувствате аурите, които влизат в съприкосновение с вашата. Ако срещнем едно лице, трептенията на което са много по-висши от нашите, ние ще изпитаме или голямо уважение към него или пък дълбоко отвращение, поради неговото превъзходство. Ние ще бъдем съвършено смутени, без да разбираме, че неговите по-висши трептения причиняват това смущение, като излъчват доброто от нас или като изтеглят на повърхнината всичката утайка от нашето естество. Като научат причината, тия, които са субекти на тези внезапни чувствания, ще могат да се предпазят, като отстоят на достатъчно разстояние от ония, които ги смущават. Едно разстояние от три или четири стъпки е достатъчно да им попречи да чувстват твърде силно трептенията на другите.

Тази аура ще обясни също и силното угнетение което остава за много хора от съприкосновението им с други лица. Известно е, че има човешки гъби, които, често несъзнателно, поддържат живота като обсебват всичката магнетична жизнена сила, която биха могли да изтеглят от другите, и те се окачествяват от окултистите като вампири. Вие сте могли да наблюдавате, че болните обичат да имат при себе си млади и силни същества. Те хващат често ръката на един здрав човек и я държат продължително колкото могат. Това благотворно за недъгавия движение отслабва стоящия до него чрез смесването на аурите, понеже но тоя начин магнетичната сила се прелива от по-силния в по-слабия. Възрастните хора обичат много присъствието на децата и драговолно спят с тях. Би било добре да се въздържат от този навик, който е твърде опасен за децата, по причина на демагнетизацията, която всякога произтича от това.

Съществуват много начини да се избегне демагнетизирането. Първият е да прекарваш самичък по-голямата част от времето си. Другият начин е — да се държиш добре като положителен, да устремиш ума си върху собствения си магнетизъм и да го задържиш в тялото. Също можете да се предпазвате много като си допирате краката, леко един до друг и държите ръцете си една в друга, когато седите при други лица — това е начин да затворите себе си и да попречите на вашия магнетизъм да се разлива. Последната практика не е само един физически акт за затваряне, но и едно умствено разположение, което ви пази от вампиризация (изчерпване).

Ширината и цветът на човешката аура се изменя според напрежението и качеството на мисълта. Ние видяхме, че всяко трептение е пряк или непряк резултат от мисълта, и то още от първия божествен тласък, даден на всяка човешка мисъл. Приетата вече, вярвам, телепатия от учените като факт е пренасяне на мисълта или на трептящата сила от един на друг, без да се употребяват материални знаци, като се служи за посредник на това съобщение етера или всемирното съзнание. Ако едно трептение, излязло от вас всякога, когато мислите, достига точката, към която е било отправено, може основателно да се предполага, че от напрежението на мисълта зависи напрежението на проектираното излъчване. Ако седим спокойно, мечтаем или мислим разпръснато или несвързано, излъчването не може да премине на голямо разстояние. Но ако мисълта ви е напрегната и добре определена, нейното трептение трябва да се разпространи съгласно с нейната напрегнатост. Чрез думите: „напрегната мисъл“, аз не искам да кажа, че е необходимо да стиснете юмрука си и да свиете веждите си, но че мисълта трябва да бъде ясно очертана в ума ви и определено проектирана.

Един французки учен, доктор Барадюк, е изнамерил една плоча, толкова деликатно чувствителна, че може да записва човешките трептения, с които е поставена в съприкосновение. Ако един разгневен човек тури ръката си до диска, стрелката отбелязва веднага разликата на трептенията между положителната и отрицателната страна на тялото. Когато някой издигнат и ясно мислещ човек опита тази машина, плочата записва по-голямо число, отколкото когато е в съприкосновение с една отрицателна личност. Така ние имаме» посредством това последно изнамерване, доказателството за окултните твърдения относително трептящите изливи на човешкото тяло.

Напрегнатостта на мисълта определя обема на аурата, а качествата на мисълта определят нейният цвят. Две мисли от различно естество могат да имат една и съща напрегнатост и да проектират излива ви на едно и също разстояние какъвто и да би бил обекта му. Ширината зависи от напрегнатостта, но цветът ще се определи от качеството, от степента на трептението, от моралното и интелектуално превъзходство на всяка мисъл.

В съгласие с окултната система, относително духа или човека, спектърът, който се прилага към нашата планета, би трябвало да съдържа на единия си край отсъствие на всякакъв цвят, т. е. черният, а на другия — белият или синтеза на цветовете. Но нито едната, нито другата от тия краски нямат практическо приложение в тия мои лекции, понеже не се притежават в нашия живот, в точката, в която е нашата еволюция, а поради това и няма да ги изучваме. Те показват анормални условия на духа и е безполезно да се бавим със изучване на анормалните случаи. Окултистът твърди, че червеният, оранжевият, зеленият, синият и жълтият са основните цветове, които може да се виждат и констатират върху всяко вътрешно поле на съществото, според развитието на изследвана. Едно лице с развитието, което едва се оформява, не би могло да види чистия жълт лъч със физическите си очи, както и един обикновен любител не може да види количеството на деликатните цветове на един индийски шал, което може да отличи специалното зрение на едно вещо лице.

Вътрешният човек, наричан обикновено душа или аз, който е реалният човек има всякога цвят отличително свой, както и външният човек. Всеки индивид има свой отделен цвят, съгласен с качеството на мисълта си, на характера си и на развитието си. През първото му въплътяване на земята, нормалният цвят на обективния му дух е бил зелен. Ето защо, когато тези два духове се смесят за- първи път, съединят се само в един дух и се въплътят в човешкото тяло, неговите комбинирани цветове стават синьо-зелени. Но неговите трептения бърже се понижават, понеже чувстването веднага почва да владее разума в ново-въплътения човек. Зеленият цвят, произведен от обективната страна на живота, която е развита по-силно, преодолява над синия, произведен от субективната страна. После, тия цветни трептения, зелено-сини, се изгубват също под влиянието на развитието на емоционалното естество, което завладява все повече и повече човешката природа: едно силно желание на физически наслади в живота смъква тогава нормалния човек до едно абсолютно животинско състояние. Новото тяло, което той е притежавал през тия първи въплътявания, е имало само ограничени средства за действие и сила за мислене; нищо не е съществувало за него извън простата физическа наслада на съществуването.

Преди да почнем изучването на цветовете на емоционалната (чувствената) природа, добре ще бъде да изследваме силата, която устройва физическата форма на човека, която съгражда всички физически форми, т. е. силата, която ние наричаме „живот“. Тя се проявява чрез оранжево (портокалено) трептение. Понеже животът е сила, която съществува и се проявява, тя трябва да има своя степен на трептение, която я отличава от всичко останало във вселената. Вижте Голфщром, което е едно от ония водни течения, които трептят на една по-висока степен, отколкото водната маса, през които минават. Ние го наричаме Голфщром за отличие от останалата част на океана. Същото това става и в голямото море на съзнанието: известни течения на силата, отличителни и определени, играят важна роля в еволюцията на човека, а едното от тях е това, което наричаме живот. Ограниченото зрение на по-голямата част от вас ми пречи да ви докажа това, което изтъквам,, но вие бихте могли да го констатирате сами — както и всичките ми твърдения в тия мои лекции — като развиете достатъчно вашите вътрешни сетива, за да ги упражните върху полета на съществуването, където силите са видими като сили —. като причини, а не само като ефекти или явления.

Върху това физическо поле, животът е осезаем като форма; от субективна или умствена страна, вие виждате отделния и отличителен живот, който съгражда видяната форма от вашите физически очи. Животът, разглеждан от субективна страна, е портокален цвят, или една сила, която има същите трептения както тоя цвят. Той циркулира навред и оживява* всички сили. Всички тела проявяват тази жизнена сила, според способността на всяко от тях да я изрази. Портокалената- сила не прониква недъгавия в същата пропорция както атлета, понеже първият не може така .добре да я изрази. И понеже тази форма,която фасонирва и предпазва физическото тяло, не е вече чужда за вас, нека се занимаем със самия човек и нека изучим другите сили, които се изразяват в него. Низшата сила на духовния човек, която се проявява в животински увлечения, е червена в своите манифестации или трептения. Вие си спомняте четирите основни емоции, върху които се присаждат всички други човешки емоции. Първите три от тях са червени. Когато животинската природа подчини интелектуалната страна на човека, червените трептения преодоляват и проникват целия човек и аурата му. Ако ударите един диапазон, неговото трептение произвежда звук. Турете нещо тежко, върху диапазона, и звукът му ще престане, тъй като по-низшата степен на трептенията, които туряте в съприкосновение с него, понижава неговите и окончателно ги прави да спрат. Така, трептенията на тежестта надвиват над тия на диапазона. Същото става и с мисълта: вътрешните трептения на интензивната животинска природа проникват всяка част -на човека, неговото интелектуално естество престава да действа и взема цвета на преодоляващата емоция. Но полека-лека в борбата, която той поддържа, за да контролира своите еманации, ще се произведе едно изменение на цвета в неговата аура.

С течение на времето,, низшата интелектуална природа на човека се затвърдява и става фактор в живота му, когато емоциите му малко се успокоят. Малко по малко, първоначалният червен цвят на духовния човек и портокаленият на тялото му се обагрят със зеления на неговия обективен манталитет и тогава той има една смес от трите тия цвята, която му дава кафяво трептение. За съжаление, този цвят посочва сегашното състояние на по-голямата част на човечеството, понеже неговото развитие не е отишло по- далеч. Интелектуалната страна на човека е още твърде слаба. Самият обективен дух не е още добре индивидуализиран. Колкото за субективния дух, той не е активен в едно лице на хилядата.

Издаването на закони, които забраняват да се изнасилва, да се убива ближния или да се ограбва, под страх на наказание, принуждава хората да контролират своите емоции. Също и общественият живот иска постоянно самообладание. Напредъкът на човека в контрола на неговите емоции прави да преодоляват зелените трептения, отначало в най-тъмните нюанси, които характеризират напрегнатия егоизъм, а впоследствие в най-ясните му нюанси, които са указание на индивидуализация.

Зеленият цвят е цвят на обективния дух на човека, когато той започва да се индивидуализира, като постоянен център на съзнание в божеството. Той е цвета на проявлението на низшата интелектуалност, наричана по някога мозъчно съзнание. Самосъзнанието на човека направи известен напредък в еволюцията; друго беше то, когато той почна да си служи със своя разум, даже и върху едно низше поле, за да контролира своите емоции. Той така засилваше своята интелектуална природа. Желателно е да се мине през зелените трептения, тъй като никоя душа не може да напредне бърже в своята еволюция, без да бъде добре индивидуализирана. Ще дойде време, когато нашият субективен дух, който е най-божествената част от нашето естество, ще се сражава, за да достигне възхода си, както и нашата по-низша интелектуалност се бори по настоящем с емоционалното естество. В тия революционни времена, първоначалният цвят на субективния дух ще започне да се проявява и сините трептения ще обагрят вътрешния човек. Той ще се произведе отначало в аурата с временно сини проблесни, а след това трептението му малко по малко ще д стигне да се проникне напълно със синьо.

Повдигането на трептението на развиващия се човек се произвежда бавно. Там, където висшата разумност и интуицията започват да се проявяват, там, където разумът започва да подчинява желанието, там има борба между обективния дух и субективния дух. Това е точка, в която се намират днес по-голямата част от човешките същества и» ако вие бяхте ясновидци, щяхте да видите аурите да се изменят от зелени на сини, а от време на време със червени проблесни, за да се дойде после пак към зеления или към аления, който е комбинация от синия и червения. Аз не зная по-добро сравнение, за да окачествя появата на вътрешния човек в напредването му, от това със един електрически фонтан. В един момент, фонтанът е син, после зеленият се смесва със синия, след това той става ален с червени блясъци и по някога червеният слива всичко. Така, според качествата на своята мисъл, човек излъчва винаги тия хубави цветове, които са изливи на всяка душа или човешки дух.

Духовната природа на пробудения човек, неговата интуиция става активна и жълтото трептение започва да се смесва със синьото. Добре развитият човек притежава всички цветове, разумно регулирани и контролирани. Най-низкото трептение, което се изразява със червено, става в такъв човек като красива роза и се съзира най-ясно върху оная част от тялото, където се намират родилните органи. Портокаленото трептение къпе цялото тяло. Зеленото ще бъде линията на индивидуализацията, която окръжава тялото, синьото и жълтото ще се смесят и ще се разширят извън зеленото, като образуват крайната линия на аурата.

Тия цветове се делят на отрицателни и положителни. Има положителен жълт цвят и отрицателен жълт цвят, положителен зелен и отрицателен зелен. Ако аурата на един човек е съставена от отрицателни цветове, това показва че отрицателната страна в натурата му преодолява. Някой човек може наглед да контролира своя обективен дух и вие можете да повярвате, че той е твърде развит, когато в действителност тоя обективен дух е само едно бедно оръдие за неговия субективен дух. Някои лица имат отрицателни сини и жълти трептения: те са ония, чиято интуитивна природа е само частично пробудена, които нямат силен обглед и чиято висша интелигентност не е още активна. Например, едно лице може да бъде отрицателно добро, тъй като животът не му е дал случай да бъде друго. Окръжаващите го са били един пазач против неговото желание и отрицателната му натура не му е дала възможност да отиде по-нататък. Но един бъдещ живот му резервира това желание, което ще го научи на положителната доброта и ще направи от него едно по-съвършено аз.

Да пристъпим сега към практическата страна на тази глава. Съобразно със знанието ви за тия сили или трептения, и в съгласие със напрегнатостта на вашата мисъл, можете ли да си служите с окултните сили на природата? Можете ли да съзнавате върху другите полета, освен на материалното, и да се туряте в съприкосновение с известни космически течения или сили? Някой човек с възбудителна натура се намира в театъра и тутакси прозвучава вика „пожар“, една вълна от страх помита залата, всеки дух се намира обхванат от червеното космично течение на страха, всеки от центровете на съзнанието в това събрание се е допрял до това голямо течение и се усеща обзет от ужас. Раздразнителният човек губи разсъдъка си, той иска да се спаси на всяка цена; най-брутално той стъпква жените и децата и се втурва като диво животно, за да се освободи от тая маса човешки същества, които се тласкат около него. Има или няма пожар, обективният дух на тоя човек е влязъл в свръзка чрез мисълта с течението на страха, той не става пълен господар на емоцията, която се изляла върху него, и животинската му натура се разярява.

Тия космически течения, които окръжават нашата земя, съответстват по цвят и по степента на трептението си на всеки от цветовете на човешката и животинската аура: всичките живи същества се ползват от тия течения, било съзнателно или несъзнателно. Когато човекът се научи па трепти хармонично със оня цвят или онова космическо течение, което желае да употреби, неговото развитие ще става по-бърже, отколкото ако си служи несъзнателно със тия течения, както правят животните. Сако според цвета на своите трептения човек може да се тури в съприкосновение със космическите сили, които могат да станат причина и за неговото нещастие, ако си служи със низшите сили. Вземете, например, течението на страха. Ако един човек се бои постоянно за нещо или ако някой се тури в съприкосновение с това течение, което не престава да действа върху него, ще бъде спънат в стремежа си да сполучи всичко, което би предприел, ако поне не издигне трептенията си над това течение и не се освободи така от него. Прочее, от голяма важност, наистина, е за всеки човек да се научи да контролира мислите си и трептенията си.

Съществуват също различни полета на съзнание и човек може само според своите трептения да действа върху тях. Един човек може да не вижда друг цвят освен червения, ако оптическите му нерви са на една твърде низша степен на трептение, за да не забележат никакъв цвят от по-висока степен, както и някои хора могат повече от други да спазват законите на живота, защото техните трептения са доста високи, за да ги направят чувствителни към ония, които идат от другите висши полета. Един гений е човек, чието доста развито съзнание в еволюцията му може да влезе в съприкосновение с по-многобройни полета от космическото съзнание, отколкото другите хора. Вие си спомняте може би, тези редове от Уордсуорт:

Една иглика на брега на реката

бе само една жълта иглика за него —

но какво би била тя повече от туй?

Така, един вижда в игликата само едно растение, друг мисли, че тя е едно красиво жълто цвете, а трети ще открие з нея цялата мистерия на вселената и ще види трептящият ефекг на божествената идея, „това, което Бог е начертал“, според израза на Питагоровите ученици.

Има 49 състояния на съзнанието, но духовете на половината от хората функционират само върху десет или дванадесет. Науката има голямо количество врати, които можем всички да отворим, но ако ние държим мисълта си в най-низшите условия на съзнанието, без да аспирираме някога да се издигнем по-високо, тия врати ще останат за винаги затворени за нас. Като живеем само в избата на къщата си, как бихме видели божието слънце да излиза лъчите си върху света? Неговата светлина ще ни огрее, само когато поискаме да отидем там, дето може да ни засегне.

Всички велики Учители на света са преподавали тези правила на поведение и нравственост в тяхната същност. Етиката не е основана върху някои законник, нито върху чувствата, а е установена върху незиблемите закони на природата. „Любете враговете си“ — това е една от заповедите, на които учеше Христос, заповед, която най-много е смущавала хората. Колко са се запитвали, без да го кажат, какъв е истинският смисъл на това учение? При зее туй, тази заповед има чисто, научна основа. Любовта не е едно неопределено чувстване, тя е една реалност, най-високата и най-голямата двигателна сила на тази планета, и тя се проявява върху всички полета. Ние можем да я чувстваме върху полето на ефектите и да я виждаме в умственото поле. ако сме способни да функционираме върху това поле. Чистата любов, произвеждана от субективния дух, се проявява като строителна сила, като има за своя специална висша степен жълтото трептение. Гневът, емоция, която произтича от обективния дух на човека, трепти на по-низша степен, з червено. Едно същество, което ви ненавижда —ваш неприятел — изпраша към вас едно течение на червена мисъл, но ако вие му отговорите с любовни мисли, ще проектирате една сила на жълто трептение, безкрайно по-висша и по-могъща от червеното, която ще отклони по-низшето трептение и ще му попречи да ви засегне.

Като живеете в съгласие с етичните принципи, вие ще достигнете едно превъзходно качество на мисълта или на трептението, и висшите сили на трептението ще ви закрилят от всяко зло. Когато пристъпим по-нататък към изучването на духовните сили, ще видим, как можем,чрез контролиране на мислите си, да си служим с космическите сили²).

_________________________________________________

1) Тази статия съставлява глава VI от капиталното съчинение на Ингалезе: „История и сила на Духа“.

2) Тази лекция — за употребата на висшите окултни или духовен сили — остава за една от следващите книжки.

[Ани]

Нова окултна школа

Университетът на Рабиндранат Тагор в Бенгалия

От Алдо Сорани

Прочитането на последното произведение на индуския поет Рабиндранат Тагор, напечатано на страниците на Socialist Review, ще направи върху западните народи по-силно впечатление, отколкото новините за безредиците в Бомбай и за агитациите на гандите по случай посещението на Галския принц в Индия. Гандите искат да разбунтуват против Англия и запад народа, като наложат на индуското простолюдие един план на икономически и търговски бойкотаж. Но Тагор започва днес да проповядва против Англия и целия запад бунта на високата интелигентност и високата култура.

Всички познаваме Тагора и знаем, как е способен той да прикрие своите запалителни пламъци зад цветните огради от сладки думи. Но тоя път викат за неговото интелектуално въстание е доста открит и ясен. Тоя вик означава отделяне на източната култура от западната. Всемирният източен университет, който същият Тагор е основал в Бенгалия, е предназначен, според него, не само да запознае по-добре европейците с новото възраждане на Индия, но и да се вкорени това нейно възраждане по-дълбоко в самата нея, като събере хармонично мисълта и изкуството на всички раси, езици и големи религии, които се появиха в Азия.

„Преди да може Индия — казва Тагор — да кооперира с европейската култура в съграждането на голямата сграда на всемирната конфедерация, необходимо е да тури основата на собствената си уредба върху синтеза на всичките различни култури, които е притежавала и притежава. Само тогава тя ще може, от тоя център, да се отправи към Запад“. „Източният университет“ на Тагор ще работи върху големия синтез,обаче, със своята програма, чрез делото на поета, ще изкопае по- дълбоко пропастта между двете полукълба, които, както е казал едно време Киплинг, никога няма да се срещнат.

Рожденият акт на Тагоровия университет е действително най-силният обвинителен акт против онази западна култура, която Англия наложи на Индия. Европейските властници, според поета, дадоха на Индия красиви училищни здания, богати библиотеки с най-хубаво подвързани книги, и титли, дипломи и други разкошни товари, но отнеха нейния собствен живот и интелигентност. Те отвориха в индуския интелектуален живот една празнота и я напълниха с нещо, което официалните доклади нарекоха „образование“. „Дадоха ни очила — казва Тагор — но отнеха зрението ни“.

Тагор, може би, не знае, че и ние тук, на запад, страдаме от същите неща, че и тук, между нас, програмите, наредбите, училищните здания, както и титлите и дипломите, не създават и не представляват културата, която от тия неща е унизена, че и нашият университет живее между пустинни брегове, лишени от живот, без да успее да създаде живот и без да разбира, що е човещина и що е човечество. Тагор мисли, че у нас университетът дири и намира един жив дух, който е потънал в обществото, в парламента, в литературата и в разните отрасли на нашия обществен живот. Но Тагор не се радва много като ни вижда болни и чува да се оплакваме от същата болест, която дадохме на неговия народ. Така той още повече ще разбере абсурдността на културата, която запад иска да пропагандира вън от своя материк, като наложи на друг материк същите методи, които постепенно го убиват. За индуския поет, всичко, което сме дали на Индия, не служи за друго, освен да задуши индуската душа. Образованието, натрупано и раздадено механически чрез един чужд език, не можеше и не може освен да денатурира и убие индуската душа, да забрави богатствата от миналото и сегашното време и да я повали на колени пред празни и далечни божества. Необходимо и полезно ли е човек да фиксира една далечна звезда, която е слънце за други хора, когато има близко до себе си своето слънце? Необходимо и полезно ли е да вървим с изкуствени крака, фабрикувани в другото полукълбо, когато имаме свои крака, които не искаме да се атрофират?

Казва се, че Индия не могла да има своя култура или единство в културата, по причина на различието в своите езици. Но Тагор възразява, че и в Европа има разни езици и при все туй тя има обща култура, и заявява, че е потребно, всички езици, които се говорят в Индия, да имат пълна свобода за употребление и разпространение, а не да се изместват и насилват от един език, който няма нищо общо с тях и не може да ги униформира, като санскритският. Тоя чужд език е английският.

„В Съединените Щати, в Канада и в другите английски колонии — пише Тагор — езикът на народа е английският. Той има голяма литература, която води произхода и развитието си от историята на британските острови. Но когато този език с всичките си произведения и придобивки, спечелени от дълго време в Собствената си родина, бъде пренесен в други страни, които имат своя отделна история и процъфтяване, трябва с насилие и постоянно да пречи на местната култура, на оригиналното интелектуално самоопределение и на пълната свобода за самостоятелно проявление. Същото наследствено богатство, при всичката си красота, става една спънка, когато е поставено в чужди рамки“.

Като се изразява така Тагор срещу англичаните, той не напада чуждата култура, само защото е чужда. Той даже вярва, че е необходимо да се срещат и се запознават разните културни сили, за да се оживотворят. Обаче, чуждата култура не трябва да бъде наложена със сила, изкуствено, а да засили индуската култура, и не толкова за да противостои на западната, колкото да успее да я приеме и асимилира, без да стане тежест или пречка, вместо да я подхрани.

Ясно е, обаче, че Тагор не желае да приеме от запад, и специално от Англия, начина, по който да разбира културата, нито средствата, със които тя я създава и я разпространява. За него културата е нещо, подобно на поезията, тя е оригинална и цъфти от само себе си, в периоди на благоденствие, от сърцето на народа, и се закрепва и обогатява в един хармоничен кръг от учители и ученици, които ще я предават, като я тълкуват и украсяват, без да се отделят от обществото на своите съграждани и сънародници, на каквато и социална класа да принадлежат, като даже гледат да отворят с тях постоянни пътища за съобщение. Културата на Тагор е култура по предимство естетична и религиозна, творец на всички, радост на всички, сътрудници на всички изкуства, на всички търговии и занаяти, проникната от всички живи сили на страната и на расата, всред която цъфти. Простото събиране, класифициране и разпределяне на материалите и фактите няма нищо общо с тая култура, чиято върховна цел е познанието на човека и Бога, единението на силата на живота с радостта на живота и триумфа на изкуството и на красотата.

За това в университета на Тагор не се намира нито от онова, което поробва и осакатява живота. Обаче, музиката и изкуството ще бъдат приети в него не само като украшения, а като главни предмети. Азия ще влезе в същия университет със всичките си музикални и художествени училища, с изкуствата на всички свои социални класи и на кастите си от най- разнообразните области на Индия. Обаче, изкуството ще бъде само една част, един облик, от университета на Тагор. Но икономическият живот няма да бъде изключен. Напротив, този център на културата ще бъде и един център на икономическа дейност. Учителите и учениците ще обработват земята, ще отхранват добитък, ще тъчът платове за облеклото си, ще черпят масло от маслинените си дървета, и с една реч, ще произвеждат всичко, каквото им е потребно, като употребят най-модерни научни средства и изнамервания. Учители и ученици ще установят връзки на обществен живот и работа с жителите на близките до тях села на кооперативна основа, като изучват занаятите им, като участват в празненствата им и като се интересуват от възпитанието им. Университетът на Тагор ще бъде първата пътека в оная обширна градина, каквато един ден — според мистичното очакване на Тагор — ще бъде обновеният, пречистеният и освободен свят не човечеството, което е „една божествена арфа от много струни, очакващи да бъдат докоснати от Учителя, за да образуват единствената велика музика“.

Каква работа имат английските педагози с тая пътека и тази градина? „Те са прелетни птици — казва Тагор — които крякат, без да пеят, и тяхното истинска сърце е далеч, а не е в земята, дето се заточени“.

(Прев. от италиански, из в. Secolo).

[Ани]

Символизъм

I. Религиозните символи

Като провъзгласява единството на религиите и техния произход от общия божествен първоизточник, духовната наука се основава на следните доказателства: 1) на тъждеството на религиозните учения, 2) на тъждеството на етическите учения, 3) на тъждеството на историята за Учителите, спасители на света и 4) на тъждеството на символите.

Като едно от най-ярките и нагледни доказателства в полза на единството на религиите служат религиозните символи.

Символизмът в религиите може да се нарече техен общ език. Символите представляват от себе си известни условни форми, приети за изразяване на една или друга отвлечена идея. Всяко аритметическо число означава една определена идея, но, ако числото се преведе :та дума, то всички тези думи ще се отличават една от друга според езика, на който те се произнасят. Също тъй и религиозните идеи са имали във всички времена един общ смисъл, за изразяване на който служеха символите. И това позволяваше на хората, посветяващи се на изучване религиозните истини, да различават всред цялото разнообразие на външните култове и учения познатите символи, разкриващи км съкровеното съдържание на външния култ.

С течение на времето, вътрешният смисъл на религиозните обреди се изгубваше все повече и повече, самите свещенослужители не подозираха често из какъв източник са изникнали извършваните от тях обреди; обясненията, които те владеят, са само намеци на този истински източник и не само че не изчерпват цялото съдържание на първоначалната идея, но често далеч се отклоняват от нея.

За да се придобие наново изгубената древна мъдрост, необходимо е старателно да се изучва символизмът. Когато ние чуваме, че в индуските храмове се намират същите символи, каквито срещаме в разкопките на древността на Запад; когато узнаваме, че идентичната резба на камък (глифите), идентичните числа и символи, намерени в Египет, Перу, Мексико, Източна Исландия, Индия, Халдея и Централна Азия, напр., символът на разпнат човек, или символът на еволюцията на човешките раси от Боговете¹) — неволно се явява въпросът: не е ли била в основата не всички тези символи у различните народи една и съща идея, не са ли признавали те една и съща истина и не се ли покланяли на един и същ Бог, под различни названия?

Утвърдителният отговор на този въпрос дава сравнителното изучване на древните свещени писания. Като изучва- ме древните свещени книги, написани с думите на великите Учители на човечеството, ние намираме в тях едни и същи истини, скрити под вида на символи, алегории и притчи.

Всички духовни истини в своята същност не могат да бъдат други, освен идеални, отвлечени, философски. Те са се обличали в тези външни покривала на алегории и притчи, за да преживеят мрака на времето: изрязани на камък във вид на известен знак или условна фигура, взета из природата, те се запазвали от век на век; облечени в разбираема за всеки ум притча, те се задържали в паметта и се предавали в свещените книги.

За непросветената тълпа, тези знакове, алегорически фигури и притчи получавали свещен смисъл, защото били във връзка с богослужението, молитвите и жертвоприношенията, в време на които тълпата изпитвала своето съприкосновение с Бога.

И тези знакове и алегории служели за духовно-развития и подготвен за възприемане на техния вътрешен смисъл човек като живи и трайни източници на религиозно знание.

Всеки символ, записан ли е той на папирус или изсечен на камък, е скъпоценен многостенник, всека стена на който съдържа в себе си не само множество тълкувания на основната идея, но се и отнася към различните области на науката. Пълното съдържание на всеки символ крие в себе си космическа и астрономическа, религиозна и философска страна на символически представената идея. Съвременните символисти и ориенталисти, незапознати с древните мистерии, които разкриват цялата пълнота на вътрешния смисъл на религиозните символи, знаят и виждат само последната стадия на символа; неговото изразяване във физическия свят, докато в мистериите се давали всички фази на символическата идея. Като изхождали от чистата светлина на Идеала, изпълнявал се пълния кръг от нейните приложения: отначало редът на нейното космическо разкритие, след това нейното математическо и астрономическо значение, по-нататък психическото, т. е. нейното отражение в микрокосмоса — човека, а още по-нататък нейното отношение към природата на физическия свят. Из тази повратна точка на кръга, идеята се е възвръщала като е преминавала през философския синтез обратно към началото, към своята изходна точка, т. е. в същността на духовната (нематериалната) при- чинност.

По такъв начин, символът не само запазва истината и я пренася от век на век, но той се явява и като постоянно доказателство за съществуването на самата истина. Понякога неговото назначение е временно — да скрие истината, но след това настава момент, когато същият тоя символ я разкрива наново на света. Да помогне за това разкриване на истината, това е една от най-важните задачи на духовната наука. Като изучва древните паметници, народни вярвания и предания, като изследва езотеризма на религиите и философските системи и като намира в тях навсякъде точки на взаимно допиране, духовната наука се стреми да посочи на единния дух, който живее във всички разнообразия на мировите форми.

Като изхождаме от убеждението, че ролята на символа е да съхранява истината за бъдещето, име трябва да се стремим да докажем важността да се запазят в цялост обредите и паметниците, които на лекомислените се струват като отживели дреболии, предразсъдъци, служещи само като пречка на по-нататъшното развитие на човечеството. Който гледа на обреда само като на стеснение на човешкия дух, като на външна церемония, нужна само да порази въображението на тъмния човек, той не ще разбере неговото вътрешно значение. Оттук и лекото и небрежно отнасяне към запазилите се паметници на древната религиозна мисъл. Ако, при такова настроение, се яви въпрос за външния комфорт, напр., да се прокара железен път по пряма линия между две дадени точки, а пък некой древен паметник стои на начертания път, съвременният човек, обхванат от треската на цивилизацията, не ще се замисли да премахне от лицето на земята никому ненужния стар паметник. За него е по-скъпо да намали няколко минути движението на деловите хора, отколкото да запази немия разказ, на едно събитие или думите на-дълбоката древност. Нека този паметник стои цели векове като верен страж, скъп за човешкото сърдечно преживяване! Само ако егоизмът станеше единствен двигател на човека и биха се разкъсали връзките, които съединяват цялото човечество в едно цяло и с една обща цел, само тогава ще се изгуби понятието за вечността и само минутата ще има значение. Оттук и неуважението към паметниците, символите и обредите, които, освен мистическото си значение, представляват от себе си цяла летопис на най-важните моменти на човешкия дух.

Kenneth Mackenzie в своята книга „Royal Masonic Cyclopaedia установява понятието за „символа“ и „емблемата“ така: „символите, напр. за луната или слънцето в различните страни и у различните народи изобразяват една или друга определена идея. Всички тия символи, събрани в едно цяло, представляват езотерическата емблема на дадена идея. По такъв начин, емблемата е конкретно изображение, което покрива със себе си цел ред принципи, узнаваеми от този, който е получил необходимите за това знания (посветените). С други думи, емблемата е цяла серия от изображения, които се обясняват алегорически и които разкриват идеята като панорамна перспектива, при което различните изгледи на таз •: идея следват един след друг. По тоя начин свещените книги, като Пураните, Библията, Новия Завет може да се разглеждат като написани емблеми.

Нека разгледаме сега няколко символи, но не трябва да се забравя, че в този кратък очерк е възможно само леко да засегнем тази сложна и трудна задача. Да почнем със символа, който изразява идеята за Троицата. Това е триъгълникът, който се намира във всички религиозни символики, тъй като във всички религии Върховното Божество се явява винаги като единно по същество и троично по проявление. Двойният, преплетен триъгълник, изразява единството на Духа и Материята: триъгълникът, обърнат с острието нагоре, символизира огъня или духа; обърнатият с острието надолу — водата или материята („огънят“ на символически език означава всякога духа, а „водата"—материята). Триъгълниците са тясно преплетени, защото духат и материята с неразделни в своето проявление. Горният триъгълник се рисува понякога с бяло, а долният с черно. В този символ двата божествени принципа са представени като нещо единно по същество, но двойствено в своето проявление: огънят и водата, положителното и отрицателното, мъжкият и женски принцип в природата.

Един от най-интересните и разпространени символи в религиите на света е змията. Той представлява в религиозните философии емблемата на Вечността, Мъдростта и Възраждането. Относно духовния мир значението на символа е Божествената Мъдрост ; относно материята — възраждането и безсмъртието. Затова Хермес е считал земята най-духовно от всички същества. И Мойсей, посветен в мъдростта на Хермеса, разбирал змията в същия смисъл.

Седмоглавата змия има в тайните учения не само едно значение: тя също изобразява чрез себе си „трикратно непостижимата тъма“, а нейните седем глави — седемте Лотоса, седемте отражения на единната Светлина на Мировия Логос.

Интересна е подробността, че всички дракони или крилати змии се изобразявали в древността със седем глави, при което на всяка от тях са били нарисувани по седем коси. Secret Doctrine обяснява тази подробност като указание на седемте човешки раси, със седем подраси в всяка.

Христос споменава за змията също като синоним на Мъдростта : „бъдете мъдри като змиите“.

В книгата „Sarparajni" има такъв израз: „отначало, преди Майката да беше станала Баща — Майка, огненият Дракон се движеше в безкрайността сам“.

Преди да е добила земята сферическа форма, „дългата следа на космическия прах се движела и извивала в пространството като змия“, „Духат Божи, носещ се над хаоса“, се символизираше в езотерическите религии с форма на огнен змей, който диша светлина и пламък над първосъздадените води, докато съгретата от него космическа материя приела пръстенообразна форма на змия с опашка, захапана в челюстите й. Последната емблема олицетворява не само безкрайността, но и сферическата форма на всичко, което е създадено от „огнената мъгла“.

Космическото електричество се изобразявало у древните също са символа на змия. Кабалата го изобразява с буквата Teth — символ на змия.

Във всички символи змията може да се проследи като различие между доброто и злото: първият принцип е олицетворение на Божествената Мъдрост в областта на чистия Дух, а вторият е олицетворение на изкушенията в сферата на Материята. Мировият ефир у древните езичници или астралната светлина у Кабалата, като се започва в областта на чистата духовност, става все по-груба, сгъстява се, докато се превърне в Майа, изкушаващата и коварна змия на нашата земя.

Същата тази идея лежи в основата на библейския разказ за змията — изкусител, която е погубила Адама и Ева.

Легендите на всички народи и племена, цивилизовани и диви, посочват на всеобщата вяра в мъдростта и коварството на змията. Тя „омайва, хипнотизира птиците и животните, и даже човек не е винаги в състояние да се противопоставя на нейните прелъстявания“.

Относно физическия свят емблемата на змията олицетворява всякога идеята за периодическото обновление, възраждане, безсмъртие и времето, когато цялата вселена, включително земята и човека — подобно на змията — хвърлят периодически своите стари обвивки, за да се облекат в нови, след периода на покоя.

За пример на това, че под митите и басните всякога се крие символически смисъл, може да послужи разказът на Филострата, който предава, че туземците на Индия и Арабия се хранят със сърцето и черния . дроб на змията, за да се научат на езика на всички животни (De vita Apollonii 1, 11). Смисълът на тази басня е следният: дракони и змии Nagas се наричали мъдреците, посветените адепти на древна Индия. С тяхната мъдрост и учения, откриващи тайните на природата, се хранели техните последователи. Ето от къде е произлязла приведената басня.

За символическата змия много подробности могат да се прочетат в книгата на Gerala Mossey: „Natural Genesis“.

Към символа на змията се прибавял и символа на дървото, което също от дълбока древност служело за изразяване на отвлечените идеи във философията на религиите.

Дървото на живота се изобразява съборено и корените му се спущат от небето, като израстват от „безначалното начало на всебитието“. Неговото стъбло при. растежа си минава през пространството, а след това почва да изпуска преплитащи се разкошни клонища, отначало в сферата на едва диференцираната материя, а след това се спуща все по- низко и по-низко, докато се докосне с върховете на клонете си до земната сфера. В Bhagavad Gita (15) се споменава дърво на живота, което расте с корените нагоре и клонете на долу и унищожението на което води към безсмъртие

В езотерическата символика, „дървото на живота“ се представя вечно зелено, оросявано от водите на живота, докато неговите чисти клони се докоснат до земния прах, дето става борбата на човешкия род.

Колкото по-стар е символът, толкова по-дълбок и важен е неговия смисъл. Към тези древни символи принадлежи лотос ат. Този цвят е посветен на природата и божеството: той символизира, както абстрактното, тъй и конкретното начало на вселената, като изобразява творческите сили на духовната и физическа природа. Цветът на лотоса се счита свещен от незапомнени времена от арийските народ - индуси. египтяни, и след тях, от будистите. Той е бил еднакво почитан в Китай и в Япония и приет от християните като -свещена емблема, при което лотосът бил заменен с водна лилия.

На иконите за Благовещение Архангел Гаврил, явяващ се на Дева Мария, се изобразява с клонче водни линии в ръка. Това клонче, като символизира огъня и водата или идеята за създанието и раждането, представлява същата идея, както и лотосът, който е възвестил на майката Гаутама (Maha, Маyа) раждането на Буда.

И у египтяните Озирис и Хорус се изобразявали винаги във връзка с лотоса, като богове на слънцето или богове на огъня (символизмът на лотоса може да се намери в книгата на Sir William Jones: „Dissertations relating to Asia“).

У индусите лотосът служел за емблема на производителните сили на природата, действащи чрез посредството на огъня и водата, иначе —духа и материята. По отношение на материалната природа лотосът символизира плодородието на земята. Четирите Ангела или Гениите на четирите страни на небето стоят всеки на цвета на лотоса. В индуската религиозна представа, Брама се открива посредством Духа-огън, който привежда в движение, оплодотворява и развива в конкретни форми всичко, което е родено от водата. Цветът на лотоса, израстващ из недрата на Вишну (бащата), който пребивава в големите води на безграничното пространство, опирайки се на Змията на Безкрайността, представлява от себе си един от най-изразителните ■ символи. Lakshmi, женският образ на Вишну, се изобразява плаващ на цвят от лотос при сътворението на света.

В споменатата книга на Sir W. Jones е посочено, че според мистическите представи на индуската религия, семената на лотоса още до поникването си съдържат в себе си безкрайно малък образ на напълно развито растение.

Основната идея на този символ има сродни идеи във всички, религиозни системи. Под формата на лотоса или водната лилия се изобразява еманацията на обективното из субективното, Божественият Промисъл, преминаващ от идея във видима форма. Съграждащите сили виждат в идеалния свят, още до началото на творчеството, скрити в божествената мисъл първообразите на всичко, което те строят, изобразяват, образуват по тези образци, както в земната сфера, тъй и в отвъдната.

Такова е космическото значение на символа на Изток. Но в екзотернческото тълкуване лотосът представлява от себе си емблема на производителността: цветът на лотоса, прикрепен към недрата на Изида (майката на земята) с своето тънко стъбло преминава през водите на тези недра (река Нил) и се появява на повърхността на водата с разцъфтял цветец, в листенцата на който, за още по-голяма нагледност, изобразяват често момченце. В този символ Изида и Озирис, деца на Кроноса, т. е. на безкрайното време, стават в развитието на своите естествени сили, родители на човека, под името Хорус. Непостижимата тайна на раждането извиква в религиозната представа мисълта за съдействието на божеството и освещава всичко, което се отнася до тази тайна.

* * *

Най-близкият нам и най-разпространеният символ, който е съществувал във всички древни религии на Изтока, това е символът на кръста. На Запад е прието да го отъдестяват с християнството, а между това. този символ иде от такава дълбока древност, че неговия произход се губи в мрака на времената. Къде не са ставали разкопки в Азия, Европа, Америка или Африка, колко дълбоко под земята не е проникнал човек, и навсякъде намират тези скъп за нас символ. Има места, открити от съвременните изследователи, където дълбоко под земята са се запазили развалини и остатъци от велика древна цивилизация, толкова древна, че тя е била вече изчезнала от лицето на земята по-рано от възниква- нето на римската цивилизация. И всред тези развалини навсякъде намират кръст; в древните гробове, случващи се всред тези разкопки, се среща глинен съд с изображение на кръст, дотолкова древен, че при разтварянето на гроба, той почти мигновено се разсипва на прах. Присъствието на такъв съд в гробовете ясно посочва, че изобразеният на него символ е имал свещено значение И в най-древните свещени писания навсякъде се среща кръст и навсякъде той се явява израз на високо отвлечени идеи. В дълбоката древност кръгът, прекаран около кръста, означавал, че безкрайното битие, проявено, ограничава себе си, а краста, който дели кръга по наполовина, се явявал символ на разделението на духа и материята; този кръст изразява от себе си и друга трансцедентална идея — идеята, че всеки живот изхожда из центъра на кръга на вселената.

По-късно, символът на кръста изразявал раждането на космоса. Ако пък към правите линии на кръста се прибавят части от кръга, ще се получи древният индуски кръст Svastika, символизиращ не само идеята за развитието, но и движението, еволюцията. Svastika изобразява и кръст и кръг, но вече не неподвижен, а кръг дохождащ в движение, ставащ производителна сила на живота.

Навсякъде, с леки изменения, този символ посочва на Бога, проявяващ се в своето творение, на второто лице на Св. Троица (Логоса), на силата творческа по същество, но, както и във всички символи, мистическият смисъл на кръста се е стремил да обгърне цялата природа, следователно, неговото значение било всеобемно и разнообразно. Благодарение на теза, хипотезите на учените, възникващи в нашия ослепен от материализма век, са се стремили да предадат на древните изображения такова значение, което съвсем изпуска високия духовен смисъл на символите.

Символическият език дава възможност да се определи не само характера на даден народ и неговата религия, но- също и степента, до която е достигнала дадената религия. Тъй, в древния Египет и кръгът и кръстът постепенно са се изменяли. С време кръстът престанал да се изобразява вътре в кръга: той се уподобява на буквата Тау, на върха на която почива кръга на времето. На фреските на пирамидите, този кръст може да се намери в ръцете на боговете, изобразяващи символа на живота. Когато мумията отлежавала своя век и настъпвало времето за душата да я оживи наново, тогава Бог се приближавал към нея с „кръста на живота“ в ръце и се докосвал с него до устата на мумията. Това трябвало да означава, че на мумията се възвръща душата, че тя трябва да възкръсне от мъртвите и да започне нов живот на земята.

Същият този символ се среща с още по-високо значение в древна Индия, в ръцете на един от индуските богове.

Друго значение на символа на кръста се дава в древните мистерии: кръстът изобразява диференцираната материя! а разпнатото на него — божественият живот, слизащ в материята, за да я оживи.

По такъв начин, прототип на разпна- тия Богочовек се явява Логосът. Него изобразявали простиращ ръце в божествената радост на самопожертването: той не лежи на кръста, а сам с своите ръце изобразява кръст. Същият този смисъл на жертвоприношение имало в древна Индия изображението на кръста вътре з кръга, на който стоят всички богове, светии, слънцето и луната, като емблема на всичко съществуващо в проявения. свят.

Като олицетворява по-послешния космически процес, когато Логосът се скрил в природата, в проявената вселена, се появява кръстът на въплътяването: това е гръцкия кръст с равни части. По-далеч, този кръст като че ли се оживява, из неговите краища излиза пламък — това е кръста Svastika.

Кръстът дохожда в движение, започва да се върти, по него минава пламъка, които се разширява и образува тъй наречения малтийски кръст. Като се върти все по-бързо, той се превръща в огнено колело.

Съществува още друга форма на кръста, който е дал някога-си своето име на мистическия орден на розенкройцерите: в центъра на кръстосването се изобразявала разтваряща се пъпка от рози.

Мистическият смисъл на този символ предсказвал, че когато розата се разцъфти, божественият пламък ще обхване целия кръст и той ще загори в огъня на любовта. На всички тези кръстове още няма изображение на разпънат човек. Но в християнската ера идеята за жертвоприношението на второто лице на Светата Троица се появява във вида на разпнатия Христос. Това е латинския кръст: той не е разен и Богочовекът, жертващ се, слиза в материята и лежи на кръста, но неговите очи са отворени, той цял сияе, той се отдава на света в акта на божествената любов. В по-късните времена изображението на разпнатия приело съвършено друг вид: лъчите на божествената слава се заменили с трънен венец, радостно отворените очи се затворили, ръцете и нозете се пронизали с гвоздеи, а за пълнота на реализма, се появили капки кръв. Това изменение се извършвало постепенно, едновременно с възрастващата материализация на високо духовната идея на божествената жертва, която в мистерията се е полагала като основа на целия проявен живот на космоса. Известният католишки археолог Н. Маrucchi з „Diction de Tabbc Vigoureux“ посочва на Santa Sabina в Рим и на разпятието в Британския музей, двете от V век. като на най-древни от всички разпятия, дошли до нас; на двете Христос се изобразява жив с отворени очи, и без признаци на физически страдания. В VI век разпятията се срещат все по-често, но Христос се изобразява на кръста жиз. и едва в XII век Христос съвсем престава да се изобразява „жив и тържествуват на кръста“.

По тоя начин във всички времена религиозната интуиция е виждала в кръста символа на жертвоприношението и целият смисъл на човешката еволюция, която води към богочовечеството, тя поставяла в жертвата и в радостното носене на кръста:

Този смисъл, достъпен само за високото духовно настроение, се давал и разкривал в цялата му пълнота само на „посветените“ в древните мистерии и се осъществявал в живота на великите Учители на човечеството, които посочвали на пътя на самоотричането, като на единствен път, който води към Бога. Ето защо Христос е казал: „който иска да ме следва, нека вземе кръста мой и дойде след мене“

В езотерическите книги на източните Учители същата тази мисъл се изразява тъй: „единствените постъпки, достойни за живота на ученика, са тези, чрез които сияе светлината на кръста“. И по-нататък: „когато ученикът встъпва в Пътя, той поставя сърцето си на кръста; когато кръста и сърцето се слеят з едно —крайната цел е достигната“.

Превела: г-ца Д. П-ва

______________________

1) Secret Doctrine, 343

[Ани]

II. Символика на цифрите,

възстановена чрез съответствията

От Алфегас

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ.

I.

Какъв е произходът на кашите цифри? Известно число автори поддържат, че те ни са предадени от арабите, други твърдят, че ни са дошли от индусите, а трети даже ги извличат от частите на квадрата.

В действителност, между учените няма никакво съгласие по тоя интересен въпрос: едните приемат такъв произход, какъвто другите оспорват. Между туй, ако се отнесем към добросъвестните трудове по тая заплетена проблема — трудове, запознанството с които би било много дълго тук — ще се дойде до заключение:

1) че цифрите, наречени арабски, не са употребявани от семитските народи, говорещи арабския език, понеже знаковете, с които си служат като с графически символи за числата, се различават изобщо, и

2) че индуският произход на цифрите ни е твърде силно оспорен, първо, защото Индустан е населен с множество раси, които говорят много различни езици и които бележат числата с редица различни знакове, и най-сетне, защото не се намират ясни следи от форми на цифрите ни в съответните знакове на индуските народи, както и в системата на изчислението деванагари.

Известни автори вярват, че са намерили тоя произход в различните комбинации на правите линии на квадрата. Техните системи са остроумни, но получените форми са твърде груби, малко правдоподобни и, по тая причина, незадоволителни за ума. Трябва, прочее, да се търси другаде.

II.

Нашите цифри трябва да се смятат много по-стари, отколкото се мисли. При това, знае се, че някога науката не е била толкова широко разпространена, както в наше време. Увлечен от тази идея, аз дълго изследвах формата на цифрите от нашето десетично изчисление, и аналогията на техните геометро-подобни форми с планетните знаци ме доведе до по-старите геометрически символи, каквито са: пентаграмата, хексаграмата, преплетените кръгове, меркуриевия жезъл, и пр.

Това внимателно изследване, основано върху старите текстове в съотношение с най-верните символи, ми позволи да асимилирам твърде точно астрологичните знаци, цифрите и херметическите символи в един малък брой примитивни йероглифи, които трябваше да образуват строго геометрическата част на една графическа символика, приписвана на едно гръцко-латинско учение, от което, за жалост, са останали малко документи.

Във всеки случай, аз моля четците да се отнесат към съдържанието на тоя кой труд с голяма благосклонност, с каквато обикновено се отнасят към изследването на всяка хипотеза, която предлага редица интересни противопоставим, твърде плодовити с непредвидени гледища.

В заключение, аз предполагам да дам тук произхода на цифрите от десетичната система и тоя на планетните знаци, като опит за възстановяване на една част от загубената наука — античното учение, наречено от гърците върховна наука, която трябвало да състави един съвършен, по своя род,, метафизически синтез и в която се намирала реализирана хармоничната йерархия на цялото езотерично знание на древността.

Според естеството на тези издирвания, аз ще разгледам моя предмет, главно, от йероглифическо гледище, но при туй с всички метафизически съображения, необходими за пълното му разбиране и то за това, защото цифрата може да бъде разглеждана като йероглиф на числото, което принадлежи към метафизическата област.

Разумява се, аз имам свой метод за издирване, за конто ще кажа няколко думи в края на тая студия.

ГЛАВА ПЪРВА

За единицата

Единицата е причината на числата и абсолютната основа на цялата математика.

Идеята за единицата се налага на всеки човек, колкото ограничен и да е той и, така да се каже, въпреки него, понеже тая идея му е доставена най-малко от знанието за индивидуалността, сиреч от самата единица, в смисъл на отделно нещо Това знание е повече или по-малко ясно възприето и разширено, съобразно с разсъдъчната способност на всекиго.

Тая идея е, безспорно, най-простата и най-общата. Знае се, че единицата се съдържа сама в себе си, според аксиомата: 1 = 1. От това следва, че единицата съдържа в самата себе си своя принцип, своето начало и своя край.

Единицата създава числата чрез своята функция (събиране, изваждане и пр.), понеже единицата съдържа в нейната същина тая функция, която е самият живот на числото. Функцията е творческата самопроизволност, първичната способност, която позволява на върховната единица да ражда всичките числа чрез произвождане.

Като краен израз на живота, идеята за функцията е неразделна от идеята за числото, и понеже всяко число произлиза от единицата, то и самата идея за функцията е неразделна от идеята за единицата.

От факта, че единицата съдържа в самата себе си своя принцип, начало и край, тя предлага на ума съвършеният образ на безусловността, сиреч на едно същество, съществуваше чрез само себе си, вън от всяко отделно условие за съществуване или, друго яче казано, от всяка случайност, и именно поради това, единицата може да се нарече: абсолютното число.

Ето защо се твърди, че единицата е, в своята вътрешна същина, абсолютно безкрайна и даже повече от безкрайна, тъй като ако тя бе крайна, как би могла де ражда редили положителни и отрицателни числителни, да расте и се намалява безкрайно или, иначе казано, да върви към безкрайно голямото и към безкрайно малкото?

В заключение, единицата не е нищо друго, освен абсолютното в математиката, което толкова е биле търсено досега.

ГЛАВА II.

Разликата между единицата, числото

едно и другите

Трябва да се избягва смесването на единицата, която е абсолютна и чисто абстрактна, с числото едно, което е първия извод от нея, годен да означи нещо конкретно. В действителност, между тия два термини съществува безкрайно различие.

Първата, единицата, е по предимство принцип, тя е в себе си абсолютно съществително, когато числото едно, което притежава чисто случаен и относителен живот, е само едно прилагателно, годно да се прибавя към всичко.

Единицата е сама, абсолютно сама и неизменна по същината си, когато всички числа, като започнете от едното, са безкрайно изменливи. Те представляват безкрайната многобройност на съществата и нещата.

Така, когато се каже един човек, двама човеци, и пр., едно, две, и пр., това са числителни прилагателни, които показват колко пъти се повтаря едно и също нещо. Същото е и с дробите.

В най-тесен смисъл, целите или дробните числа не са нищо друго, освен отношения, които изразяват колко пъти се повтаря едно и също нещо или, иначе казано, отношението, което съществува между един сбор същества и типа — единица.

Единицата, като производен принцип,, ражда числото едно, което е в себе си един път по едно, числото две, което съответства на идеята за един път по две, и пр., като предлага така на разума една редица съставни идеи, които са избегнали от анализа на много умове, макар и прозорливи, когато самата единица е една проста идея. Аз настоявам на това,

Тъй като числата са съставни идеи, като се започне от едно, то единицата не е, собствено казано, число, но е коренът, началото или принципът на всички числа, и при туй, за да се окачестви с един напълно съответен термин, може да се каже справедливо, че тя е абсолютното число, сиреч това, което съдържа всички числа, както битието съдържа всички съществувания.

Единицата в качеството й на една проста идея, неизменна, несъкратима, владееща битието, безкраен извор, неизчерпаем за всички съществувания, може, прочее, да се разглежда като необходимо битие по предимство, когато числата, които са изменливи величини и чисто случайни, не могат да съществуват освен като различни видоизменения и свойства на всемирното съществуване не съществата и нещата.

Единицата е абсолютната реалност, самата Истина, а числото е простата възможност, която се стреми към обективна проява.

Трябва, прочее, добре да се пазим, да не смесваме съществителното едно, което е единственото, абсолютното, с прилагателното едно, с което се започва множеството и всяка относителност.

Единицата притежава своя пълен йероглиф, който се опитах да възстановя. Той съдържа формите на всички цифри, както ще се види по-нататък в тази студия, •

ГЛАВА III.

За кръга

Учените на древността, като са установили, че кръгът е, измежду всичките възможни геометрически фигури, най-простата и при туй най-съвършената, направили от него символ на Божеството и емблема на Вечността, нейно главно свойство.

Кръгът се среща навсякъде в природата, и най-различните кривини са произлезли само от него. Той е следователно една съществена фигура, в която се намират съединени всички първични елементи на геометрията.

Три различни и съотносителни елементи си съдействат, за да основат реалността на кръга : 1) център, 2) окръжност и 3) един или много радиуси.

Следователно, от кръга се извличат три главни геометрически понятия: l)точката,2) кривата линия и 3) правата линия. трябва да забележим, че без централната точка, кръгът не би съществувал и че, освен туй, взаимната зависимост на неговите елементи или тяхното съотношение е една необходимост, присъща на естеството му.

Кръгът е напълно съвършена фигура,

1) защото всичките точки на окръжността му са на равно разстояние от централната точка и затуй еднакво са наклонени едни към други; а това равенство между точките внушава идеята за тъждественост, а тя пък веди към идеята за еднообразието и, следователно, за единството;

2) защото всичките части на окръжността, като са безкрайно делими, последната е образувана от една безкрайност на окръжностите точки. Прочее, понеже до всяка от тия точки достига един радиус, излязъл от единствения център, от това следва, че в кръга може да има толкова радиуси, колкото окръжностни точки, а този факт, предизвиква идеята за една периферична множественост, излъчена от централното единство, от което тя тегли съществуванието си и от което неизбежно зависи— а от това изтичат идеите за безкрайното и абсолютното;

3) защото кръгът е фигурата, която съдържа най-голямата възможна повърхност в най-малко протежение или, по-добре казано, тази фигура обгръща най-голямото понятно пространство във възможно най-малък периметър, сир. това, което отговаря на природния закон — с най-малко усилие да се постигне най-голям резултат, или съвършен образ на висшата икономия.

Следователно, кръгът е главната фигура, според законите на която се организира цялата природа, като се започне от кривините, описвани от вървежа на звездите в необятността, до образуването на най-малката молекула.

Нека забележим, че самото движение се подчинява на законите на кръга. Хвърленият камък описва една крива линия (траектория) и предметът, който пада от една висока точка, се стреми към центъра на земята, с правотата на радиуса.

ГЛАВА IV.

Главно свойство на кръга

Трябва да се отбележи, че всяка фигура се движи може-би ограничена чрез кривата линия на кръга и това е твърде важно.

В действителност, едно безкрайно растящо пространство е една абстракция. В необятността съществуват светове, чиито — граници са определени.

Така, безкрайността на успоредите е чисто фиктивна и не съответства на нищо определено в реалността, понеже всичките успореди, естествено прокарани, имат своите граници. Например, може да се цитират ръбовете на кристала, на кубическия камък или релсите на една железопътна линия, които имат за граници двете крайни гари.

Между туй, би могло да се каже, че светлината, излъчена от една звезда, се разпространява безкрайно през пространството. За краткост, аз ще се съглася, но тук трябва да се забележи, че светилните лъчи, тръгнали от източника си, образуват помежду си различни ъгли. Следователно, геометрически, кръгът е, който служи да се определи степента на отвора на ъглите и понеже този отвор остава неизменно същия, каквато и да е дължината на страните, когато даже биха били продължени до безкрай, от това следва, че кръгът е единствената истинска природна мярка и абсолютната от фигурите, понеже само кръгът образува неизменното всичко, изразител на съвършеното равенство, какъвто и да е оня къс от пространството, който обгръща и тази чудна правилност и еднообразие прави от кръга единствената пробна геометрическа мярка, която се налага на всички умове.

ГЛАВА V.

За фигурите, които зависят от кръга

И тъй, кръгът е абсолютната мярка на ъглите, поради което базата за изчислението на последните е правият ъгъл, който съответства на четвъртината от кръга. Тук, естествено, могат да се приемат правите ъгли като образувани от срещата на два диаметъра, единият отвесен, а другият хоризонтален, които образуват кръст.

Ако сега се разгледат тия два диаметъра като диагонали на един квадрат, ще се види,че тази фигура (1) произтича съвсем естествено от кръга, в който тя е вписана.

---------------------

Нещо повече, ако от долната точка на отвесния диаметър върху окръжността отнесем дължината на радиуса в дясно и в ляво върху същата окръжност, и ако съединим тези така определени две точки с една права линия, ще се получи основата на един равностранен триъгълник, който лесно може да начертае, както следва :

Така, по силата на своето вътрешно устройство, кръгът съдържа съществена двете най-просто образувани фигури от прави линии, върху които науката за числата и геометрията са основани. Тия фигури са триъгълникът и квадратът.

Тъй разгледан, кръгът е, следов., една много важна фигура (2), понеже е ясният източник, от които произлизат, без усилие, действителните елементи на геометрията.

Ако повторим действието, с което се отбелязва равностранният триъгълник, като чертаем сега от горната точка на отвесния диаметър, ще се получи втори равностранен триъгълник, обратен на първия, и тия два прекръстосани триъгълници образуват знаменитата хексаграма, прочута в летописите на езотеризма още от древността до наше време.

Тази хармонична фигура (3) съществува в природата, и ако се съмнявате, изследвайте следните фигури:

Тия фигури (4), извлечени от едно съчинение на Тиндаля върху „Топлината“ представляват кристалите на снега, такива,, каквито могат да се видят с микроскоп от достатъчно увеличение..

И тъй, кръгът съдържа триъгълника и квадрата, иначе казано — тернера (тройното число) и кватернера (четворното число). Той също съдържа хексаграмата и нейното съответствие — хексагона (шестоъгълника), който се създава от движението на радиуса върху окръжността.

Шестоъгълникът също се намира в природата, например в голям брой минерали, като кварцът, а се забелязва и в клетките на медените пити, което показва, че пчелите притежават геометрическия инстинкт на тази постройка.

За старите, триъгълникът е бил изображение на Божество: постоянно се вижда еврейското му име (Йехова), вписано в един триъгълник» изразителен символ на Върховното Същество.

Посветените са приписвали кватернера на човека, особено когато това свещено число е бивало представяно от кръста.

За тях шестостъпникът е бил най-съвършеното число и те са го приписвали на природата, като го представлявали по- особено чрез хексаграмата.

Те казват също, че 6, съвършеното число, е било кръгообразно. и това е право, защото отнасянето на радиуса върху окръжността, повторено шест пъти, дава шестоъгълника н позволява да се построи хексаграмата.

Съвършенството на тази звезда (5) ги е довело да направят от нея символ на хармонията на вселената или Макрокосмоса.

В заключение, от всичките тия бележки, изложени набърже, може да се задържат следните факти:

Кръгът съдържа кръста чрез кръстосването на двата му диаметъра, отвесният и хоризонталният. Той ражда хексаграмата, която е образувана от два преплетени триъгълници.

Кръстът символизира всяко живо същество, а хексаграмата символизира природата или средата, в която съществата живеят.

ГЛАВА VI

Символ ат на живота.

Старите считаха Макрокосмоса за един огромен организъм, който живее по подобие на човешкото тяло и функционира според аналогичните закони, които са били познати само на посветените.

Това гледище ги доведе да нарекат човека микрокосмос или малка вселена и го изучваха като умаление на цялата природа, отдето произлезе известното: „Познай себе си“.

Прочее, те изследваха успоредно Макрокосмоса и микрокосмоса, установиха многобройни аналогии между тях и, после, много точни съответствия, които им позволиха да разглеждат функциите, управляващи играта на различните части на организма, притежаващ пълен живот.

За краткост, аз ще дам тук само резултата от техните дълбоки наблюдения.

За да поддържат живота си, всичките същества са задължени да се хранят с вещества, еднородни на естеството им. Но никое същество не запазва непокътнато всичко, което е погълнало, а изхвърля всякога излишното, под формата на разни извержения.

Нека задържим тия два първи факта, които установяват функциите на поглъщането и изхвърлянето.

Но за да се поддържа и възражда, всеки организъм има нужда да асимилира погълнатите хранителни вещества, а всяка асимилация изисква циркулация на тия вещества в тялото. Същото е и за да се изхвърли излишъкът навън под разни форми. Прочее, всички поглъщания и изхвърляния от организма стават чрез циркулации (кръгообръщания).

Този термин е добре избран, защото произлиза от думата кръг (cercle). При туй, понеже кръгът е бил истинската изходна точка за метафизическите спекулации на старите, естествено е да представим гореописаните функции посредством долната схема, различните следи от която ще се намерят в меркуриевия жезъл и в някои йероглифи.

В тази схема (б), кръстът символизира съществото, в което се извършват функциите на поглъщането, асимилирането чрез циркулация и изхвърлянето.

Входът на веществата и на флуидите в организма, даже и на усещанията, чувствата и интелектуалните възприемания е очертан с А, както и привличането, сцеплението, центростремителното и строителното движение и пр. — с една- реч, всичко което иде отвън.

Излазът на веществата и на флуидите, говора, издишвания въздух, проектирането на нервния флуид, чувствата, мислите, изпотяването, е очертан с Z, както и отблъскването, потикат, всяко центробежно, разширително движение, и пр.,— с една реч, всичко, което иде отвътре.

Циркулацията на хранителните вещества, смилането, асимилацията в различните части на организма на веществата, флуидите, мислите и пр., тройната циркулация на лимфата, кръвта и нервния флуид и пр. е очертана с централната крива във форма на 8.

В края на краищата, предшестващата схема се свежда към следната фигура: За всеки осведомен човек, тази фигура (7) синтезира съвършено всички жизнени функции, описани по-горе.

Ако съединим с тая схема изведената по-преди диаграма, ще се получи следният геометрически йероглиф, твърде изразителен по рода си, на едно пълно и окончателно цяло:

Следователно, от тази символическа фигура (8) произтичат всичките числа, старите планетни знаци и известно число други традиционни знаци, които се отнасят било към херметизма, било към разните отдели на езотеризма.

ГЛАВА VII

Цифрите и съответните им планетни знаци

Аз не се осмелявам да твърдя тук, че древните учени са притежавали цифрите ни в сегашните им форми, но в всеки случай трябва да се признае, че тия знаци отиват най-малко до средните векове, а може би и по-далеч.

Трябва, прочее, да се забележи, че херметическите учени от първите столетия на християнската ера и на средните векове бяха пазители и продължители на учението за античните посвещения и, за всеки сериозен издирвач, традиционната верига не изглежда да е била съвсем прекъсната даже и през най-бурните векове.

При туй, знае се изобщо, че във всички времена е имало тайни общества, наистина посветени, според разните епохи, и те са съществували под разни форми, било религиозни или други, тъй като тяхната истинска цел е била запазването, повече или по-малко пълно, на истинското антично знание

Нека кажем, че и сега съществуват дружества на питагорейци, херметисти и кабалисти, в които знанието се предава посредством йероглифически фигури и лесни за задържане фигури, придружени с достатъчни устни разяснения.

Учителите на езотеризма винаги са считали числата като интелектуални форми или символи, които позволяват да се издирва най-точно есенцията на нещата, както и силите и различните промени на субстанцията.

За тях, числата съставляват една истинска тайна алгебра на принципите и законите, които управляват всички същества. Човечеството не се съмнява, че дължи на тия гениални мислители, истински, неизвестни или непризнати, пионери на прогреса. хиляди чудни открития, от които то напълно се ползва.

Тия посветени различават в числата три главни значения, сиреч три гледища или начини за тълкуване, а именно: 1) метафизическо значение, 2) йероглифско значение и 3) физическо значение.

В действителност, само знанието на тия три значения може да води към най-висши открития, понеже те са като първоначални лъчи на една висока наука, каквото е старото гръцко учение, в което се изразяваше по предимство знанието на Питагор и на знаменитата негова школа.

Понеже съм принуден да се огранича, аз ще хвърля тук само един поглед на йероглифското значение, което при туй се намира във важна връзка с формата на цифрите и на съответните им планетни знаци.

Като погледнем цифрите, ще изтъкнем седемте традиционни планетни знаци и ще забележим очевидно съотношение между тях.

Старите не познаваха нито Уран, нито Нептун, чийто астрологически символи са произволни. Аз възнамерявам да припиша на всяка планета една форма и едно съответствие, според първичния йероглиф. Но трябва да предупредя, че ако всички цифри и старите планетни знаци произлизат от един единствен йероглиф, те приемат трайни изменения във формите им. Тия изменения могат да съответстват на различията в значението, присвоено на всяка цифра.

Тъй, може да има много начини да -се образува 2-те, 3-те, 4-те, 5-те и 7-те, както и , , . Аз оставям на четците грижата да видоизменяват формите според идеите си.

---------------------

Това (9) е творческата самопроизволност, активният принцип, оплодотворителят, мъжкото семе на живите същества.

Родилната сила се включва в семето на мъжкото, което оплодотворява женското яйце, според способа на възсъздаването, присъщ на всяко царство на природата, включително и на минералното царство. Херметистите твърдят, че даже и в това царство съществува мъжки оплодотворяващ принцип, на който съответства един женски, обременяващ се принцип. Тия два принципа обясняват причината за растежа на минералите в земята чрез произвеждане.

Творческата възприемчивост, пасивният или реактивен женски принцип (10), който обработва активното семе, според законите на бременността и зачатието.

Старите мислеха, че съществува едно пасивно семе, необходимо за възсъздаването и че, без съединението на мъжките с женските семена, никакво същество не може да се роди, даже и в минералното царство.

Фиг. 11.

Крайният резултат (11) на всяко съвокупление, всяко възсъздаване, произвеждане или размножение на едно същество, излязло на бял свят чрез раждане.

Например, ражда се една теория, система или съвършена и нова мисъл в основните си елементи, понеже старите знаеха, че мозъкът на мъжа е женски организъм и, поради това начало, производител на интелектуални същества чрез умствено зачатие, когато пък мозъкът на жената е мъжки организъм, който дава интелектуалното семе на идеите, които мъжат развива и прилага.

Прочее, съществува интелектуална полова връзка, съответна на физическата такава и двете те осигуряват единството на двуполието (мъжа — жената). Това е раждането.

Фиг. 12.

Консервативният принцип на природата, който управлява поддържането на телата чрез храненето, операция, чрез която той замества с нови материали всяка загуба или овехтяване на телата (12)

Този таен принцип действа чрез една асимилителна сила, целта на която е развитието на всяко същество в неговата пълнота.

Във всеки съвършен организъм, храненето съпровожда развитието на клетките. Това е животът.

Фиг. 13.

Разрушителният принцип на нещата, който ято като че ли желае да разруши живота, но, накрай, докарва последователни трансформации на телата и промени, каквито са тия на червеите в насекоми, бубите в пеперуди и пр. (13).

Тоя принцип е във всичко противоположен на предходния, той е агентът на всички разложения, ферментации и гниения, който разрушава съществото с цел да достави елементите или материалите, необходими за образуването на друго същество. Това е смъртта.

Това е силата, която подбужда разширението на енергиите, като излъчването, разцъфтяването на съществото, а също и изхвърлянето на непотребиците и изверженията от един живеещ организъм (14).

То е още и центробежната сила, избухването, проектирането и, в известен смисъл, отблъскването, причинено от противопоставяне на едноименни полюси.

Фиг. 15.

Организаторската сила на съществата или на частите на нещо цяло, според законите на хармонията и йерархията, чрез тониране на силите, с цел да се определи двойното статическо и динамическо равновесие на едно същество, за да се осигури съвършеното функциониране на всичките му органи (15).

В всеки природен организъм, това е нервното влияние или аналогичната функция, които позволяват комбинирането и играта на живите сили.

Силата на живота, която определя всички кръгообръщения в Космоса, както и във всяко организирано същество (16).

Това е циркулацията на лимфата, на кръвта, на нервния флунд и, освен туй на телуричните и други течения в планетата, на ветровете, реките, и пр.

Това ще бъде, например, циркулацията на водния елемент на планетата; така атмосферните пари се изливат върху земята във форма на дъжд, сняг и пр., те донасят живота и движението навред, дето се простират, после като се превърнат пак на пара, те се издигат в атмосферата, за да паднат изново.

Фиг. 17.

Това е силата за поглъщане на съществата, която определя привличането на всичко, полезно за живота и което им позволява да се снабдяват с материалите, необходими за съществуването им и пълното им развитие (17).

В известен смисъл, тя е и строителна, центростремителна и материализираща сила, която определя формите, като управлява натрупването и сцеплението на молекулите.

В този смисъл именно, кабалистите правят от числото 9 символ на раждането, понеже това число съответства на развитието на метафизическото същество чрез формата.

Нулата, като цифра извън-реда

Като приключваме редицата на цифрите, ще кажем няколко думи за нулата. Аз възнамерявах отначало да запазя тази средна (неутрална) цифра за друга студия, и то затуй, защото тоя специален символ не принадлежи на йероглифа, от който са могли да произлязат нашите цифри.

При все туй, понеже съществува едно съотношение между синтетическия йероглиф на цифрите и тия на нулата, аз ще дам тук формата и тясното обяснение на тоя главен символ, който е тъждествен с елипсата, както се вижда тук.

Нулата не е нищото, както мнозина мислители погрешно мислят. Нулата е отпадък или, по-добре казано, част от някое същество, която се отделя от него и му става разнородна, както семето или изверженията. Това изхвърлено произведение може да бъде жизненото начало на нови създания.

То е като, например, житното зърно, което земеделецът запазва за бъдещи сеитби. Прочее, това жито, което е нула по отношение на брашното и хляба, приготвени от по-голямата част от жетвата, е надеждата и неизбежната основа за новите жетви.

Нула е и фекалната материя, изхвърлена от едно животно, която не го зачита вече, но тя е превъзходен тор, който земеделецът ще използва.

Трупат е една нула за душата, която е напуснала тая плътска дреха, понеже й е станала безполезна, но той е жизнено поле за бубулечките, които го разрушават и, след туй, освобождават веществата, които ще послужат за образуване телата на нови същества.

Така, нулата е едно нещо, което е станало излишно за живота на съществото, от което произлиза, но това нещо е семето или поне Животворният сътрудник :за нови създания и произведения.

Понеже обещах да бъда кратък, аз изтъкнах дотук най-простите и най-лесно възприемливите идеи за всички.Предупреждавам, обаче, че това първо тълкувание изисква някои поправки и разяснения, за които би трябвало да напиша цел том за принципите и тяхното различно приложение. Ако тоя род изследвания биха заслужили интереса на четците, аз ще направя усилия, в по-обемист труд, да изложа всички подробности по този предмет.

Във всеки случай, трябва да се наблюдават: отношенията, които съществуват .между цифрите 1, 2 и 3; противоположностите, които съществуват между числата 4 и 5, 6 и 9 и пр.; очевидните отношения, които съществуват между 1-та и 0-та и пр.Наистина, аз не мога, за жалост, в тази къса статия, да кажа нищо за хармонията, която съществува между всичките цифри, и да покажа как се съгласуват и зависят взаимно, но всичко това и много други чудни факти могат да се установят лесно с помощта на метода, който сега ще препоръчаме.

Послесловие

За да се извърши това възстановяване на синтетическия йероглиф, от който могат да бъдат извлечени цифрите и планетните знаци, както и за да се установи символичното значение на казаните цифри, аз си служех постоянно с един великолепен метод за откриване, малко познат в своя систематичен организъм, макар и интуитивно употребяван от гениалните хора, изнамервачите и великите учени, чийто плодотворни изследвания са завели колесницата на интелектуалния прогрес по-далеч в пътя на знанието.

Искам да изтъкна тук метода на съответствията, толкова лесен за употреба като средство за издирване, колкото и като начин за излагане. Тоя метод се състои съществено в туй, да постави успоредно две или повече редици от факти, добре констатирани, или ясно определени понятия, когато всяка от тия редици е съставена от еднакво число различни елементи.

Така, една добре известна редица служи да се определят неизвестните елементи на съответната редица и да се долови функцията на всеки от тях в разглежданата редична система.

Методът на съответствията спомага да се определи неизвестното чрез известното посредством едно действие, което позволява да се съпоставят сравнителните елементи от същото отношение. Той представя за издирвана едно могъщо средство за изследване и го упътва към най-неочаквани открития.

Във всеки случай, тоя метод на съответствията е само една част, при туй не- неизбежна от един друг метод на целокупно сравнение, наречен метод на съотношенията, т. е. метод на взаимната зависимост между всички елементи на коя и да е проблема. Тоя последен метод, действително съвършен. осигурява целокупното знание на изследваната проблема.

Методът на съотношенията образува от само себе си едно завършено цяло. Той е основан върху идеалния тип на математическите пропорции, точният му механизъм функционира според закона за обръщането на известни елементи на проблемата, който определя противоположностите в техните отношения и по тая насока довежда до откриване на понятията или на търсените неизвестни факти.

Наистина, тези няколко реда за един метод, който ми е добре познат, са доста тъмни и ако ги пиша, то е, за да оправдая опита ми да възстановя една загубена символика, а именно тази на цифрите, и аз се надявам. че можах поне да възбудя интереса на четците.

Що се отнася до науката и метода на съотношенията, аз можах да представя тук само една широка идея, тъй като би трябвало цял том, за да изложа изцяло тоя чуден инструмент за интелектуална работа.

Все пак ще добавя, че тоя метод, систематично изучен и прилаган при изследването на коя и да е проблема и за точното определяне на нейните данни, представя за ума най-мощното средство, което човек е могъл да придобие, за да открие и узнае, чрез разсъждение, всички елементи на действителността, достъпни за него.

[Ани]

П. Мълфор

ЗАКОНЪТ ЗА БРАКА

По-префиненият елемент в природата е женски. Превъзмогващата строителна сила е мъжка. Яснотата във виждането е присъща на жената! Умението да осъществи видяното е присъщо на мъжа. Духовното око на жената всякога вижда по-далеч, отколкото това на мъжа, а духовната сила на мъжа да твори това, което жената вижда, е по-голяма. Интуицията на жената предвожда мъжа, тъй както димният стълб денем и огненият стълб нощем е предвождал избрания народ. Между жените има много повече ясновидци! Жените са и първите, които схващат новите духовни истини, както и най-продължително време остават верни на религиозните обичаи, от дълбокото интуитивно убеждение, че църквата е корена, от конто някога ще процъфти онова, което сега като наука и религия ни се явява като нещо разделено и непримиримо.Жената познава непосредствено, без мъчителното умствено разследване на причините и последиците, тя скача направо в истините!

В всичките стадии на душевното развитие вътрешният поглед на жената ще си остане всякога по-ясен, отколкото този на мъжа, — последният, обаче, всякога ще е по-способен да осъществи онова, което женската психика му посочи. И за специалните способности на даден мъж съществува само един проницателен женски поглед, който познава, как и кога тия способности най-добре биха се проявили. Жената и мъжът са като око и ръка в един истински брак.

Женският дух е неизбежна, необходима част от мъжкия дух. В другите полета на битието, където мъжът и жената по- добре схващат своите истински съотношения и стоят на висотата на тия съотношения, се извършва една непрестанна обмяна на токове между духовете, и то с една мощ, която нашата бедна фантазия мъчно може да ни представи. Защото в тия сфери на съществуването всяка мисъл, всеки идеал, всеки сън става една реалност. От съчетаните духовни сили на мъжа и на жената в по-красивите области на битието, всички желания могат да се кристализират, тъй както из Съвършения, в живи творения.

Основният камък на това могъщество ние ще открием всякога в един брак на истинския мъж с истинската жена — вечният брак на претопяване битието на предопределените. За всеки сътворен мъж е сътворена и една жена, отредена за него и само за него, едничката, която е дадена за него в този, както и в който и да било други свят. Да схванат своите отношения един към друг, своя вечен живот, когато и двамата са станали относително съвършени, това би било за тях едно вечно любовно упоение. Мнозина от ония, които от вечността са отредени един за други, прекарват един нещастен съвместен живот. Обаче, в други превъплъщения, като други физически индивиди, с други имена, техните по-възвишени и развити души пак ще се опознаят взаимно. Истинската жена на един мъж, независимо от това, дали нейният дух в физическия живот има за обиталище едно тяло или не, е едничкото същество във вселената, което е в положение да спомогне за издигането му до онази висота на духовна сила, до която той е способен да се издигне. И мисли, черпени от този източник, притежават присъщите тъкмо на неговия интелект особености; тъкмо онова, което му е потребно в момента за неговото дело, за неговите работи, неговите предприятия, жената ще прозре с ясновидска cuла! Истинският съпруг на една жена също е едничкото същество в вселената, надарено с способността да осъществи виденията на жената. Това взаимно излъчване на сили е единството, това е новото същество, което те образуват, а не физически възпроизведените деца. Благодарение ма своята по-деликатна психическа организация, жената е в положение да възприема мисли или, по-добре, интуитивни внушения от по-висша степен! Тя е по-чувствителна мембрана за вълненията на духовния океан. Мъжът има по-силния интелект за по-грубата същина на живота, за да превърне в земни дела интуитивните внушения на жената. Обаче, той не притежава no-висшия интелект, възприемащ съвършено нежните мощни мисли.¹) Зад всички велики мъже, зад всяка фаза, във всяка степен на развитие в живота, зад всеки успех и всяко предприятие винаги стои, където и да било, видимо или невидимо, една жена — тя е подбудителят!

Жената днес притежава и упражнява повече мощ, отколкото самата тя подозира. Навред действат нейните вдъхновения, които достигат съзнанието на мъжа, съобразно степента на неговата чувствителност. Дареният възприема, без да подозира, че това е тя, която го дарява, и тя дава, без да знае нещо за своя дар. Това, което назовават нейни „празни мисли“ или „фантастични блянове“ — този игрив строеж на въздушни кули — е оная плодовита почва, от която изниква семето на действителността. Една истина е, че ценни идеи могат мълчаливо. без да бъде разменена нито една дума, да бъдат раздадени. Още повече за съжаление е. когато от някого се излива една нежна мощна мисъл върху г.о-грубия интелект на другиго, и в замяна на своето съкровище получава низши духовни трептения. Тогава по-издигнатият мисли, чувства и действа под своето собствено равнище, той борави с мисли, по-низко стоящи от него, — чуждите нему по същество мисли на неговия другар.

Жената е не по-слабият, а само по-нежният съсъд, носителят на неземното вино на духовността. Или, тя за мъжа е това, което магнитната стрелка на компаса е за кормилото на парахода. Тъй като тя е по-деликатният инструмент, нуждае се и от по-голяма закрила. — както и пилотът запазва от пагубни влияния своя компас и другите инструменти. Ако този нежен инструмент, създаден да зарегистрира най-висшите интуитивни токове, същевременно бъде изложен и на суровата страна на живота (т. е. принудена да върши работата на мъжа), той се притъпява, загубва своята чувствителност, и тогава мъжът понася вредата, тъй като инструментът, с който той е злоупотребил, не е з положение вече да му указва пътя. Той страда откъм здраве и богатство

Затова Христос казваше за Мария, че тя е избрала по-добрата част, тъй като тя не се е понизила до положението на слугиня, подобно на Марта-

Това е нашата варварщина, благодарение на която домашната работа се счита като призвание на жената! Тази работа между четири стени, където готвенето, подреждането на кревати, почистването, наглеждането на децата и с дузина други длъжности се стоварват з един едничък предобед върху жената, е далеч по-изтощителна, отколкото орането или каквато и да било определена дейност, било тя някой занаят или умствено занятие или канцеларска работа. Защото, колкото по- разнородни неща трябва да бъдат задържани в ума, толкова по-голяма духовна сила трябва да бъде отправена в различните направления. Щом като жената бива тъй използвана, тя загубва дарбата да възприема нови идеи; тя се притъпява, понеже необходимата за това сила се превръща в мускулна работа. Ако мъжът твърде много се пресилва, тогава пък изчезва способността му да схваща нейната интуиция.

Ако един мъж не би могъл или не би искал да признае тия съотношения към истинската своя жена, той би се уподобил на един моряк, който притежава компас, без да иска да си служи с него. Ако той непрестанно подлага на поругание или осмива нейните идеи, впечатления или предчувствия по отношение на неговите предприятия, той ще притъпи с течение на времето нейния интелект, ще изроди интуицията й и ще засипе изворите на нейните вдъхновения.

Той прекъсва по този начин връзката й с висшите токове на творческата мисъл. Той ще подкопае нейното здраве, както и своето. Ще повреди нейния, както и своя интелект, и ще повлече, както нея, тъй и себе си в по-суровите и дълбоки слоеве на живота.

Това са части и сили, даващи едно цяло, понеже са съчетани от безкрайната мъдрост.

Преданието, че Минерва, снабдена с всичко необходимо, е произлязла от главата на Зевс.е един символ за по-висшия произход на женската мъдрост.

Тя донася от горните светове познания, подобно на златни блокове, а пък задачата на мъжа е, според силите и способностите си, да образува от тях форми на красота.

Често запитват: „защо жените сравнително тъй малко са извършили, съпоставено с делото на мъжа в техниката и з другите активни области на творчеството?“ Тъй като жената е носителка на мислите, — пратеница отгоре — то всички дела в същото време са нейната невидима дейност. Тя е давала, без да знае, че е давала, — мъжът вземал, без да знае, че е вземал, докогато никой не е знаел, че истинската, по-голямата тяхна част е вложена в невидимата половина на живота, че имат духовни пипала, далеч задминаващи тялото! Чувствителните нишки, които се допират, размесват и обменят невидими елементи, това са мислите! Така жената всякога е извършвала своето дело; Обожаването, в католишкия свят, на Дева Мария, произхожда от онова дълбоко страхопочитание пред този висш посредник, който имаше да преведе най-висшата мъдрост — Христа — към този свят. Докато мъжът не се научи да почита женския елемент, като носител на агента, пратеника на по-висшето познание, той не ще придобие силите на един посветен.

Жената, съзнала вече своето истинско отношение към мъжа, е длъжна да иска признаване на нейното достойнство, не като подчинена наложница, а като горда любеща царица, гледайки да се хареса, която здраво държи, обаче, на това по свое разбиране да се хареса и да помага. Допусне ли една по-низка своя оценка, тя е еднакво отговорна за всичкото страдание, което би произлязло от това за двамата. Всеки трябва самичък да си извоюва правдата. Щом като веднъж ясно опознаем нашата ценност за другите, трябва да научим и другите да познаят тази ценност. Не я ли съзират, не трябва и да даваме, докато не се научат да я виждат. Продължаваме ли да даваме, когато нашите дарове не се зачитат, ние сме по-големи прегрешители! Защото по такъв начин н;;е съзнателно прахосваме високото благо, което безкрайното съзнание остава да тече през нас.

Симпатията е сила. Ако един превъзхождащ дух мисли много за един нискостоящ човек, той му отправя един ток от мощ, вдъхновение и енергия. Но тъй като той не получава обратно същото, той бива повреждан телом и духом. Той дава злато, а получава желязо. По-нискостоящият интелект, който, значи, се храни подобно на вампир, е способен да абсорбира в себе си само една част от високия дар, тази именно, която още попада в неговата духовна сфера, а остатъкът е загубен без всякаква полза. Въпреки това, този по-нискоразряден дух може да бъде истинския съпруг, недорасъл за пълното разбиране на своя вечен жених! Мъжът и жената започват да схващат истинската стойност на своето общение, когато те се съединят в желанието да се направят взаимно духовно по-здрави т. е. когато са си поставили една велика цел, изпълваща целия им живот.

Те ще познаят, че всяка низка, дребнава или груба мисъл е една вреда — както за единия, така и за другия — че тази мисъл, много продължавана, трябва да излезе пагубна и за двамата съпрузи. Двамата трябва да се стремят да станат постоянно растящи сили за общото си благо. Ако мъжът се взре, как духат на жената му носи все нови мисли, подобно на извор, от който бликат все по-избистрени познания; ако и жената съзнава безграничната мощ, която реализира в полетата на дейността онова, което й се отрича, — тогава ние имаме един истински брак. Своя общ път те могат да отправят тогава, според познанието, което изтича от молитвата за мъдрост! Така те ще облекат с нова плът своите духове! Тогава те вървят по следите на чудодейните сили на вътрешния човек, стават един други целители и ръководители; те крачат от днешното в едно все по-мощно, по чисто утрешно състояние.

Свещениците на много религии са задължени да останат във безбрачие, не защото бракът, взет в най-висш смисъл, би ги понизил, а защото жената на един истински свещеник, т. е. на един почти неопорочен човек, като духовна негова част, съвършено отсъства от видимата страна на живота, — отгоре, обаче, тя му праща вдъхновенията на своята душа. Ако ли този мъж би завързал тесни връзки с друга една жена, това би било една стена, — един по-груб елемент, който ще го отделя от неговата другарка по свещено- служене: истинската негова жена, с която той в каквато и да била форма на съществувание ще трябва да се слее. Невъзможно е за човека и за човешките закони да разделят ония, които от вечността са истински предназначени един за други.

Във възможностите на битието лежи, че от двама истински съпрузи единият да е въплътен, докато другият води може- би едно съществувание в невидимия свят. Може би, в бъдеще ще се узнае някоя възможност, как чрез непрестанното преливане на мислите, между тъй разделените да се осъществи едно реално съприкосновение. Ако мъжът би навлязъл по-дълбоко в живота с друга жена, това би го разделяло все повече от неговата вечна съпруга. Това би било една нова преграда между него и нея. Едва след много превъплътявания, може би, той ще достигне духовната яснота, да опознае онази, която е била истински отредена за него.

П. Мълфор.

_________________________________________

1) Б. Р, Авторът не засяга въпроса за високо-даровитите мъже с женствена натура, за Учителите, за сродните души к пр.

[Ани]

ИЗПОВЕДТА

За тялото, както и за духа, е твърде вредно да се живее с знанието за собствените си грехове (което значи: несъвършени инстинкти) и тъй неизказано да го затваряме в гърдите си. Тези мисли (или неща) остават и произвеждат ново зло у нас, докато не ги изкажем, да речем, пред един изпитан приятел, който живее в истинска симпатия с нас. Иначе, те все повече растат и се затвърдяват, било че мислим за тях в форма на изповед или другояче. Защото всичко, с което ние вътрешно се занимаваме, расте чрез това занимание! Вечното предъвкване на собствените си грешки е психически вредно и има вредни последици за здравето. — Истинска храна за духа, това с постоянно подновяваните мисли, по-други и все по- други схващания за живота, все по-нови и по-значителни тълкувания на всичко, станало в и около нас! Да се учим да се взираме ежедневно с пресен поглед във нещата, от ден на ден да надхвръкваме плановете, възгледите и целите на вчерашния ден, — това е душевното състояние, при което духът е в положение да възприема ежедневния „хляб на живота“, който подновява тялото. Неуморно изясняващата се психика безспирно променя за своя изгода видът и състоянието на елементите, съставляващи тялото, и по такъв начин удължава живота до безграничност. Със други думи: стане ли веднъж постоянно растящият и възобновяващ се дух способен да пренася своята „прана“ — своята жизненост — върху организма и неговите сетива, връзката между него и тялото става непреломима; тъй като всяка клетка е пропита от духа.

„Старостта" вижда нещата във повечето случаи тъй, както са били петдесет години по-рано! Събитията и лицата възбуждат всякога същите мислени асоциации, винаги същата история се повтаря с стотици пъти. Такъв . мозък не се храни с нови идеи! Той се опитва да живее със старите! Упадък и смърт са последиците!' Духат загубва все повече своята власт над организма! Отслабнала памет, отслабени сетива, треперещи членове, изсъхнали меса, — всичко това с белези, че психиката, оставена без „насъщния й хляб“ от нови мисли, загубва своето господство над тялото.

За да живеем в истината, със напредването на годините да растем по сила на духа и на тялото, да преминаваме всяка • фаза на съществуването с все издигащ се възторг, докато десетилетията преминават, за да изнесем най-после победата над големия враг „смъртта“, трябва да става един непрекъснат процес на отделяне старите мисли! Мисли, които са изпълнили своето назначение, за да отстъпят мястото си на нови такива; също като един кладенец, който, за да пусне най-бистрата вода, трябва по-рано да бъде прочистен от застоялата!

Старите идеи трябва, за да се отървем от тях, да ги изговорим! Не пред всекиго, а само пред тогова, в когото можем да имаме абсолютно доверие, комуто всичко можем да изкажем, всяко желание, всяка наклонност, както в доброто,, тъй и в злото.

Същества, които без всяка опасност могат да говорят едно с друго — да се изповядват помежду си, — трябва да се намират в една и съща психична вълна. Трябва с еднакви очи да гледат на нещата; да се проникват интуитивно един други, и тъй ясновидски да прозират мотива и характера, че в малко думи изповедта да бъде изчерпателно завършена. Мъжът и жената са един към други най-добрите поверители.

Има ли в някого някаква наклонност към лъжа, към кражба или каква да е неблагородна наклонност, тогава елементите на лъжата и кражбата са и в плътта, и в кръвта, и в костите! Прочистим ли духа от тези наклонности, тогава и плътта, и кръвта ще придобият по-нежен и по- добър състав. Всеки истински грях, задържан в съзнанието, докарва на тялото зло или безпокойство под каквато и да било форма. Всички ние имаме днес повече или по-малко вредни убеждения, предразсъдъци и настроения, заседнали в нас, чиято вредност още не сме съзнали! Всички погрешни мнения не могат да ни се открият отведнъж. Това ще трябва да дойде постепенно от ден на ден, от година на година! Опознаването на нашите недостатъци също тъй не може да ни дойде от другите. Знанието за собствената вина трябва да дохожда отвътре. Тогава то е едно окончателно разбиране! Едно откровение на Бога! Духат на безкрайното съзнание, който действа чрез нас, ни учи да се чувстваме като крайните остриета на лъчите на едно невидимо слънце. Безкрайното отваря нашите очи за петната, пукнатините и раните на нашия дух, които трябва да бъдат познати, за да можем да ги отстраним. Вместо да бъдем унили, когато откриване в нас скрити до тогава грешки, по-скоро ние имаме основание да ликуваме, тъй както и морякът се радва, когато е открил процепът, който иначе би довел до потъване неговия кораб. Със самото им опознаване, нашите грешки се подчиняват на себеизповедта! Достигнали ли сме веднъж до там, да надделеем безумната гордост, която не ни позволява да търсим „процепа“, ние сме направили вече една голяма крачка по пътя към вечното щастие.

Тогава безкрайното съзнание ще удовлетвори втората наша нужда — ще ни изпрати човека, комуто можем да се изповядаме! Този човек не ще бъде един дърдорко, но ще бъде в състояние, като нас, да възприема в себе си нови идеи от Вечния, и той ще достига до същата дълбока нужда, да ни изповяда грешките си както ние нему.

Не изповедта на самата лъжа, на станалата кражба или други грехове е същественото, а признанието за непреставащето изкушение или тенденция да попадаме в греха!

Ние можем да се обърнем към своя доверен приятел, например, тъй : „аз познавам моята склонност да лъжа или да преувеличавам, когато се касае за лица или събития. Съвсем нямам желание да върша това. Това съвсем не е било моето намерение. Когато започвам да приказвам, обаче, при възбуждането на разговора мен ме обземат подобни неверности и пристрастни отзиви, въпреки волята ми. Моето по-висше себе не одобрява това и ми припомня в по-тихи часове, колко често аз се поддавам на лъжата“. Или; „аз имам една наклонност да крада ; аз не съм може би един обикновен крадец, обаче, има и други форми на кражба. Моята по-добра съвест отхвърля тази склонност, и аз искам да бъда освободен от нея“. Или още: „аз чувствам завист и ревност при виждането на известни лица,—самото произнасяне името им възбужда в мен омраза и отвращение“.

Или; „аз мразя богатите, когато минават край мене, — една ненавист се явява вътре в мен“.

Мисли от този род вредят на тялото и му носят болести тъй сигурно, както огънят изгаря кълчищата. Ние не сме се освободили от тях, ако ли се опитаме да чувстваме иначе! Това е самоизмама. Ние просто не сме в положение да ги променим. Много по-добре е да се вгледаме направо в себе си, да признаем, каквото и да бихме намерили там, и си кажем честно: „да, аз мразя да, аз съм завистлив!“

Ако подобни усещания биват изказвани пред изпитания наш приятел, с сериозното желание да бъдем освободени от тях, то с това те са станали по-материални, отколкото когато ги таяхме в духа си. Ставайки по-материални, те приемат известна форма, която прави възможно тяхното отърсване! Защо и по какъв начин се извършва това, е необяснимо! Ние констатираме тук само факти от опит.

Да нямаме никого, към когото свободно да можем да говорим, принудени да задържаме у нас всички дефекти и неприязнени грешки, това произвежда на първо време липса на смелост да ги признаем вътре в себе си, а по-късно онази фалшива гордост, която се задоволява с това, да се показва, което не е. Такъв дух най-после бива съвършено неспособен да признае въобще, че има някаква грешка, и най-подир и съвършено ослепява към своите недостатъци. Той несъзнателно засилва себе си в чувството на съвършенство, става повърхностен, арогантен и критично-взискателен към другите Той окаменява в собственото си материално убеждение-

Освобождението, което лежи в изповедта, се проявява в ежедневния живот почти на всички мъже и на всички жени. Те чувстват да се смъква от тях един товар, щом като могат да разкажат за своите грижи на един съчувстващ им приятел. Защото, по такъв начин, мисълта, която в пълния смисъл на думата „е тежала върху му“, се снема от него като се изприказва. Със своята симпатия приятелят му поема фактически една част от товара върху себе си. Този, комуто сте се изповядали, ще се усеща потиснат и наскърбен! Чуждата грижа, която той е всмукал, започва да му действа. Затова трябва да бъдем предпазливи в начина, по-който поемаме товара и грижите на другите върху себе си. Трябва да се правят паузи на почивка между изповедите, за да не бъдем разсипани или въвлечени в вредния мисловен ток,— това би било едно нещастие за двете страни.

Собственото направление на мисълта трябва на всяка цена да запази надмощието си. Който оказва другиму симпатия, дава от своята сила. В замяна, той получава чувстванията на неговия дух, с всички грешки те се втичат в него. Който ежедневно измолва мъдрост от безкрайното съзнание, не ще се остави да бъде злоупотребен, безразборно да възприема изповедта на мнозина индивиди, — защото симпатията в действителност съставлява неговия живот: жизнената сила на неговата психика! Към еднаквородения, към другаря в нагорния път, неговата симпатия ще е винаги открита, и само дотолкова, доколкото той сам е способен за изповед, той е в състояние да поема върху себе си такива. Изповедта далеч надвишава простото изявяване на нашите грешки. Цялата природа изповядва чрез външни белези своята радост и своята мъка! Страхливият вик, излизал под натиска на физическата болка, е изповядана болка, и по-добре ще е да не го потискаме, — той носи облекчение! Смехът и ликуването съставляват изповедта на радостта. Ако да не беше спирано толкова щастието, тези природни звуци не биха ни се открили! Ние имаме жизнената потребност от един другар, спрямо когото можем да бъдем естествени! Трябва да имаме поне един човек, пред когото бихме могли да изживяваме своите чувства и настроения, пред когото да снемем маската си и от ^когото да не бъде нужно да се предпазваме. Да няма защо всякога да подбираме нашите думи, за да кажем винаги нещо умно и коректно; това ще каже да поддържаме душевния лък всякога в напрежение, — той би трябвало, обаче, да бъде разпущан, — даже често разпущан. Ние се нуждаем от време на време от привилегията и свободата, да бъдем тривиални, — да казваме глупави неща, без страх да срещнем неудобрителни или подигравателни изражения.

Ние не искаме да заглъхне игривото у нас; в противен случай, възможността да му дадем един израз бива безвъзвратно загубена, тялото се отучва и забравя израза на своята младост, а заедно с това и на телесната лекост, грация и сила. И от известна глупост никой напълно не може да бъде освободен, докато не я изкаже, облечена в думи, пред един свой приятел, — не стои ли ясно изразена в думи, широко разстлана пред нас, тя не бива позната като такава. Ние сме изповядали едно духовно държане от този вид, обективирали, познали и осъдили. Неизказаната мисъл принадлежи чисто на духа, а изказаната е от известно становище материализирана, — облечена в едно звуково тяло!

Успехът в търговските предприятия бива подпомаган също така чрез изповедта. Там, където двама или повече души, с еднакви интереси, разменят мислите си върху един предмет — чистосърдечно и готови да признаят възникналите в течение на разговора заблуждения, които тогава именно по-леко се долавят, — там бива произведена една голяма сила, действаща за успеха! Всеки изповядва своя възглед върху предмета, изважда своя план от духовната част на своето същество и го материализира в думи. — това е първото раждане в действителността, тъй да се каже един звуков модел на реалността, който, при евентуални недостатъци при това, може и да бъде изменен и подобрен!

В противовес на това, като най-голямо зло се явява незадоволеността, да се сдържа порицанието, когато хората един другиму откриват своите планове. С хиляди носят такива тежести на мисълта. Тях можем да открием в сърцата на много семейни огнища. Всяка мисъл, обаче, се стреми към своя физически израз, да бъде изказана в една сигурна обстановка. Затворените мисли запечатват нашия дух — лекотата от притока на нови идеи страда от това, — само оня, който правилно дарява, ще бъде дарен. Скъперничеството в мислите води към обедняване! Понеже се създава едно неестествено положение, като онова на едно дърво, на което по изкуствен начин е възпрепятствано да пусне своите цветове, листа и плодове, които са израз на идеята на дървото. Който ги възпира, убива дървото. Цветовете и плодовете имат и своя духовна причина. Те са материализации на духа на дървото, стремящ се да се изяви във физическия свят. Също така и нашият дух изисква, че всичко, което представлява духовното себе у нас, да бъде изразено в една телесна форма, т. е. да бъде изповядано.

По тия съображения, по-добре е за някого, който няма един истински довереник, да се отправи към едно уединено място, по възможност във волната природа, и там с думи да изкаже своите тайни грешки: че страда от завист или егоизъм, или че има потребност от мярка и ред. Или че се знае като малодушен! Нека всичко бъде изговорено! Тъй както се то оформява върху езика! Всеки нека свикне към това, да оформява всички мисли в думи; чрез това те са станали малко по- материални и могат да бъдат отстранени с физически средства — думата, това е колата, която откарва неблагородното от душата навънка.

[Ани]

ДУШЕВНИЯТ ЖИВОТ

От Г-жа Гюйон

Вътрешната молитва

Вътрешната молитва се състои в непрестанното влечение на сърцето към Бога и в упражнението на любовта към Него. Тя е възможна всякога и всякъде.

Тя е молитвата на сърцето и затова никаква работа неможе да попречи на всеки да я упражнява навсякъде и всякога.

Тя е необходимост за душевния живот, тъй както дишането — за физическия. „Защото в Бога живеем, движим се и съществуваме“. За нас е тъй леко да обичаме, както за птицата — да хвърчи. Единението ни с Бога е истински живот, то е необходимо условие, за да може божествената любов да се прояви в нас.

Размишлението

Размишлението е от съществено значение за вътрешната молитва. Напр., когато четеш, спри се върху някоя важна истина, с твърдо решение да придобиеш жизнената сила, която е скрита в нея. И не продължавай четенето, докато не усвоиш вътрешното съдържание. Тогава ти можеш да продължиш, но ограничи се; защото не многото четене, а само начинът на четенето обусловя благословението. Ако една пчела само лети от цвят на цвят, това малко ще я ползва. Тя трябва дълбоко да проникне в цветовете, за да събере мед.

За да се предпазиш от разсеяност, опитай се сега, когато работиш, да си представиш живо присъствието божие и вложи в сърцето си някоя добра мисъл — направо в сърцето си, без участието на разума — като употребиш разума, за да придобиеш вътрешно съсредоточение и тишина. Бога ще намериш само в глъбините на душата си. Той обитава в Светая Светих.

Отначало това е мъчно. Душата е навикнала да скита навън, да не стои у дома си. Но по-после ще ти стане леко и ти всякога, когато се нуждаеш — при изпитания и скърби — ще можеш да се оттегляш вътре, при Бога.

Щом забележиш в себе си разсеяност или ако нещо те раздразва, тихо влез вътре в свещеното присъствие божие. Това е най-добрият начин за борба. Бог желае да го потърсиш по този начин и ти ще Го намериш.

Напредък в размишлението

Когато се молиш, не бъди като слуга, който работи само за заплата, а искай чиста, неегоистична любов и възможност да се върши чрез тебе божието дело. Щом почувстваш присъствието божие, остави се напълно на Него в благоговейно мълчание. При свършване на молитвата, бъди също известно време в благоговейно, спокойно настроение. Така с редовни и постоянни упражнения, ти ще напреднеш в размишлението и съсредоточението.

Духовните изпитания

По някога Бог, за да изпита душата и да я научи само Него да търси и да се освободи от леността и желанието за наслада, оттегля се, напуска ни. В такива минути нужно е с търпелива любов, смирение и умиление да очакваме благоговейно Неговото възвръщане с пълна вяра, и тогава той двойно ще ни въздаде. Не бъди нетърпелив във времената на тъмнота и суша. Търпи спирането на божията утеха. Остани пак пред Него, утвърди се в Него и тогава твоя живот ще расте и ще се обнови.

Пълна преданост на Бога

Ние се развиваме по определен план, съгласно божията воля. Предай своя живот на Бога, забрави себе си. вярвай в Него, живей в настоящето.

Колкото по-голяма е твоята вяра, толкова по-голяма е предаността. Предай напълно на божията ръка всички външни и вътрешни случайности, забрави себе си и бъди зает само с Него. Тогава сърцето остава всякога свободно и в мир. Слей своята воля с божията. Който разбере това както трябва, скоро ще достигне съвършенство.

Щом някое влечение, което не е от Бога, се повдига в тебе, трябва веднага да се отрече, да се победи. Миналото забрави, бъдещето остави в божията ръка, посвети се на настоящето, миг след миг. Твоят живот се развива по определен божествен план.

Можем да бъдем сигурни, че всеки напредък в пътя на кръста значи напредък и във вътрешния живот. Щом кръстът се приближи и ти усещаш нещо против, веднага се наведи и преклони се пред божията ръка.

Духовните просветления

По пътя на молитвата и съзерцанията, ти приготвяш способността си да възприемаш божествените тайни. В тази тишина може Христос и неговата благодат да се излее в душата ти и да се отпечата.

Нашата задача е само да се съединим с Бога във вяра, да бъдем лице с лице пред Него и да получаваме от Неговата ръка всичко: светлина или обезсветление, сладост или горчивина, борби или радости. Нищо, нищо не трябва да спре нашата вяра свободно да се излива. Само живото влечение на сърцето към Бога съдържа всичко в себе си. Както е свързан в мир и тишина с своя Господ, той има всичко, макар и нищо да притежава.

Присъствието па Бога

С постоянна вътрешна молитва и упражнения може навсякъде да се чувства присъствието божие, и съзнанието за това дава неизразимо блаженство и спокойствие.

Има два вида хора, които мълчат: едните защото няма какво да кажат, а другите, защото пълнотата, която обитава в тях, не намира никакъв израз.

Благодатта трябва да въведе душата в божествената тишина на любовта, въпреки многостранността на човешкото аз.

Като детето — бозайниче, и ние, веднъж във връзка с Бога, трябва да мълчим и да сучем божественото мляко, а след това в сладка дрямка да асимилираме тази храна, и тъй да растем. Не със сила, а с любов ще завладеем себе си!

Защо се страхуваш? Вярваш ли, че ще ти се повреди в нещо, ако напълно се предадеш на Бога? Той няма да те измажи, но и ти не трябва да го напускаш.

Борби и грешки

Вътрешните борби са обикновено явление в душевния живот. Изпитанията се дават, за да разкрият на душата връзките, които я свързват със физическото тяло, често без да съзнава това. В такива случаи нужна е смелост,решителност и вяра в Бога. Никакво колебание! Бог ще ни помогне, щом не губим вяра.

Напредъкът е невъзможен, щом ние отстъпим на изкушението и тъй останем в греха и в привързаността си към нещо материално. На първо място е нужно по-често да подновяваме решенията на волята, за да въведем душата в глъбините на духа, в подчинение и преданост на Бога, докато най-после напуснем старото пристанище и достигнем открито море — пълното съединение с Бога.

Тогава човек е като кораб, отвързан -от брега и пътуващ на открито море. Нужно е за него само да държи здраво кормилото и да управлява. При благоприятен вятър, той ще има голям напредък, •а при неблагоприятен — той ще спусне котва: вярата във Бога ще го крепи.

Нам се струва, че изпитанията и вътрешните борби нямат място и не са нужни за нас, а от това произтичат и грешките. Не, тези вътрешни борби и изпитания ни са необходими. В такива случаи иде на помощ молитвата. Особено е важно да не се гневим или безпокоим за нашето падение. Това безпокойство има своя корен в скритата гордост и самомнение. Отчаянието и скръбта още повече ни разслабват. В изпитанията ние сме поставени да почистваме това, което сме.

Това безпокойство от нашите грешки е често по-лошо от самите грешки. Истински смирената душа не се раздразнява, когато пада. Колкото по-жалка вижда себе си, толкова повече бърза да се предаде напълно на Бога и да достигне дълбоко съединение с Него, за да може Неговата сила да действа чрез нея.

Една пряка борба със нашите грешки и със всичко, което може да ни отклони кога и да е от доброто, прави обикновено злото още по-голямо. Най-сигурният начин е всякога веднага да се отвръщаме от злото и да се съединяваме — чрез вярата — с Бога.

Погледни детето! Щом види някое лошо животно, никак не му се харесва да стои насреща му, обръща гръб и бърза да избяга в сигурните прегръдки на майка си.

Забравата на личния живот

Бог се нуждае от храбри души, които, чрез творческата сила на вярата, де вървят от победа към победа.

Така те се освобождават от всичко низко и познават висшия живот. Личният живот като че ли изчезва и тогава божественият се излива напълно.

Забрави себе си, предай се Богу и божественият живот ще се излее в теб и ти ще намериш „извора на живата вода“, ще влезеш веднага в Царството Божие, защото то е вътре в тебе. На Бога трябва да се кланяме всякога и всякъде в дух и истина. Истинската молитва е разтопяване на сърцето (съкрушение) в присъствието божие. Душата трябва да се предаде на свещения разтопяващ огън на тази пламтяща божествена любов. Това е една необикновено важна точка в нашия християнски живот. Само чрез унищожението на отделността може да живее в нас Вечното Слово, само доколкото ние умираме за себе си, може То да пребъде във нас.

Тогава Духат Божи почива на нас и ни показва величието на вселената — на всичко божествено — и нищожеството на земното. Има само две истини, две реалности: всичко и нищо. Нека докажем по- напред почитта си към Бога и тогава Той ще ни изпълни мигновено със самия себе си.

Божествената дейност в нас като резултат от вътрешната молитва

Има лъжливо мнение, че вътрешната молитва докарва пасивно състояние, което разслабва и сломява личността. Но това е съвсем невярно. Чрез силата на своя Дух, Бог усилва до най-висша степен дейността, когато душата слуша Духа. Божествената дейност няма никога наклонност да се обръща към творението, но винаги се стреми напред към крайната победа. Тя се направлява от едно дълбоко спокойствие. Когато душата действа сама, това е съединено с напрежение, поради което и лесно може да бъде наблюдавана такава дейност. Но в божествената сила има нещо тъй леко, естествено, непринудено, че дейността й лесно може да се изплъзне от вниманието на хората и не се хвърля в очи.

Бог е центърът на живота, към когото душата безспирно се стреми. Всеки център притежава една чудна притегателна сила и според тази сила във всяко творение съществува влечение да се съедини със своя център.

О как би трябвало непрестанно вътрешно да се молим, да се излее божествената дейност на любовта свободно в нас!

Когато един художник иска да скицира картината си, трябва платното под неговите ръце да лежи спокойно. Бог иска само нашето сътрудничество, което не се състои в това — да вършим нещо, а само с пълна преданост да му се отдадем, за да може неговата дейност да се прояви.

Човешкият дух е безпокоен и лесно се възбужда. Поради туй, той не може много да извърши, макар и външно да изглежда, че много работи.

Когато направим място на Светия Дух, нашата молитва винаги ще бъде чута.

Светият Дух иска само ония неща, които са съгласни с волята на Бога.

Волята на Бога е нашето оправдание, нашето освещение, нашето избавление, преобразуване на Духа, душата и тялото ни по негов образ, и Духат Божи в нас измолва и съдържа всичко, което е необходимо за великата цел.

Защо да се товарим тогава с ненужни грижи и да се уморяваме и безпокоим с разнообразната дейност на нашия собствен път? Бог сам ни поканва да стоварим всичките си грижи Нему. Той се грижи за нас с нежност, която далеч надминава майчината любов.

Към учителите и ръководителите

Учете сърцата детски, просто, да вярват, водете ги към вътрешната молитва: тъй тяхната работа ще принесе изобилен плод.

Речта на учителите е често тъй суха и безсилна, защото душите не знаят, по кой начин могат да усвоят божествените блага на спасението. Научете учениците си да разкрият сърцата си и да получат живота от Бога.

Когато по-напред се спечели сърцето, колко лесно е да се победи грехът! Поради туй, Бог винаги иска сърцето: „сине мой, дай си сърцето“.

Единствената грешка, която трябва да се изобличи, е безверието. Всеки друг грях, против който красноречието често тъй безполезно се изчерпва, е само тогава съдбоносен за душата, ако в последиците си ни отклонява от вярата и молитвата.

Възразяват, че пътят на вътрешната молитва и съзерцанието е опасен път и душите не са способни да разберат по този вътрешен, мистичен път висшите истини. Но това не е вярно. Детската скромност, простота и послушност у некои ги прави особено възприемчиви за божествения живот. Те не мъдруват много, не се държат упорито за своите предразсъдъци и своето мнение, докато другите, заслепени от своето знание, се противопоставят на божиите действия. „Докато не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие“.

О вие, ръководители, когато имате работа с простия народ, не го насочвайте към външните неблагоприятни условия. Толкова много се е работило в тая насока и с тъй малък успех 1 Учете го да търси Бога в сърцето си, кротко и постоянно към Него да се връщат всички отново и отново, щом са напуснали правия път, всичко да вършат и да претърпяват, само да бъдат угодни Нему — на Господа.Тогава душата лесно ще достигне източника на благодатта, където тя ще намери всичко онова, което е необходимо за нейното спасение.

Учете го на молитвата на сърцето, а не на разума, учете го на молитвата на Божия Дух, а не на човешкото мъдруване. На нашия небесен Баща е много по-угодно детското заекливо говорене, което излиза направо от сърцето, отколкото най- добре наредената реч, която разумът си е изработил.

Крайното съединение на човека с Бога

Само чрез размишление, предана любов и вътрешна молитва, невъзможно е да се съединим напълно с Бога, защото всички те, често безсъзнателно, са свързани с човешката ни дейност. А всичко, което има отношение с човешкия дух, макар и най-възвишено, трябва да премине през смъртта. Две причини има за това, а те са: 1) „Моето лице не можеш да видиш, защото никой човек не може да живее, който Ме види“ (2 Моис, 33, 20) и 2) „И стана велика тишина на небето“ (Откр. 8, 1).

Небето представлява основата, центърът на душата, където всичко, преди да може да се яви величието божие, трябва да пази мълчание. Всички наши безпокойства, самото просто съществуване на самодоволство, ще трябва да се разрушат.

Всичките ни нещастия идат от личния ни живот. Според туй, доколкото този личен живот изчезва и се заместя с божествения, дотолкова расте и чистотата на душата.

Само безсилните опити на неочистеното творение не са в състояние да доведат до пълното му съединение с чистия Бог. За това е нужно едно напълно определено действие на Бога. Както, в края на краищата, земята ще мине през огън, за да може да изгори всичко нечисто, тъй също и Бог ще изпрати, чрез мъдростта си, своя огън в нас, за да може да унищожи всяка нечистота на творението и да направи възможно съединението му с Него. Бог е безкрайна тишина и затова при Него може да отиде само душата, която споделя това божествено мълчание (вж. Мал. 3, 2).

„Огънят ще покаже делото на всекиго“ (I Коринт. 3, 13).

Душата не може да се въздигне само чрез стремежа на падналия човек, който още твърде много обича себе си, а и чрез действието на Бога. Това не противоречи на свободната воля на човека, защото Бог действа само тогава, когато в началото душата даде пълно съгласие. След това почват страдания, конто разрушават, горят, очистват и калят душата, която не е разбрала задачите на Бога. Тогава е нужно търпение, спокойствие и верност на взетите решения.

Без посвещение, никой не може да види Бога. Затова ние трябва да търпим, за да се очистим.

Всички, всички са призовани към тази славна цел, да гледат Бога и да Го вкусят още тук, на земята. Аз казвам Бога, а не Неговите дарове, блага, защото те, колкото и скъпоценни да са, не могат да удовлетворят душата. Това може да направи само Бог, който е източникът и дарителят на всички тия блага.

Съкратено изложил от немски :

П. Г. Пампоров.

[Ани]

КАБАЛА,

наука за Бога, вселената и човека

Писма от Елифас Леви до ученика му Барон Спедалиери¹)

Трябва да се извиня, за дето много рядко пиша на приятелите си: аз толкова много работя и пиша за благото на всички, че две съществувания като моето едва ли биха били достатъчни.

За да се разберат основно потайностите на тази наука, и главно тия на спиритизма, необходимо е да се имат ключовете на Соломона, големите и малките. Аз ги намерих непокътнати и няма да ги обнародвам, но ще направя от тях само няколко преписи за ония от моите ученици, които считам достойни за тях.

Тия преписи са украсени с многобройни рисунки. Вие ще видите там 72-та отпечатъци на 36 талисмани и голямата йероглифическа азбука на Кабалата с разясненията й, които напълно ще Ви задоволят.

2.

Получих пратката Ви и Вие ще получите моята. Аз предадох днес на пощата преписа от свещените ключове.

Талисманите, на брой 36, съответстват на деветте йерархии или по-скоро на деветте ангелски чинове, разделени на четири йерархически степени. Те представляват жезълите, чашите, мечовете и кръговете, както йероглифите на таро.

72-те имена, които им съответстват, са тройните лъчи на двадесет и четирите бисери, които образуват буквите на свещената тетраграма. Това са цветенцата от апокалиптическия венец на двадесет и четирите старци.

Значението на тия имена показва свойството на фигурите. Всеки талисман изразява относителен синтез и може да. служи за фиксиране на ума и заякване на волята.

Понеже истините, изразени чрез тия знаци, са абсолютни, чрез същите знаци се влиза в общение с всички духове на светлината, които могат да бъдат призовавани чрез средствата, показани в текста, който придружава фигурите.

Колкото за флуидичните вихрове, които движат масите, Вие трябва да разбирате, че те нямат нищо общо със светлината на славата и се подчиняват на сляпата фаталност на астралната светлина.

Вие искате да Ви изпращам уроци писмено. Бих изпитвал всякога удоволствие да Ви давам всички осветления, които ми искате, и Вие ще ми пращате от време на време каквото искате и каквото можете, за да не угасне лампата на стария маг по липса на масло.

3.

Вие сте твърде щастлив, че гладувате и жадувате за тази божествена светлина, която води към правдата, понеже ще се наситите. Но трябва да се учи, за да се намери: аз ви дадох ключовете и Вие трябва да се стараете да отворите.

Всеки талисман има лице и опако. Име по две имена върху всеки талисман. 72-те имена дават, прочее, 36 талисмани

За да разберете 21-ият ключове на буквите и 4-те редици на рисуваните числа, трябва да си послужите, с едно старо италианско таро. Лесно ще го намеците в Марсилия. Като се снабдите с едно, пишете ми, и аз ще Ви науча как да го употребявате.

Докато чакате, препрочитайте моите книги и вижте, дали не съм възпроизвел в тях някои аналогични фигури на тия на големите и малките ключове. Търпение и постоянство, всичко ще Ви бъде обяснено.

Сега отговарям на Вашите въпроси:

1. Различните степени на чистота на духовете съответстват на заслугите и работата им, за да отговорят на милостта. Първоначалният грях е моралното разложение на целия човешки род.

2. Духовете се издигат от степен на степен чрез доброволното и пълното пожертване на егоистичните си наклонности от низша степен.

3. Възцаряването на човечеството, т. е. на воюващата човешка раса, това значи осъществяване в един човек на цялото човешко съвършенство.

5. Мойсей ще дойде пак с Илия, когато се осъществи тайнството на преображението на Христа.

6. Исус се различава от Мойсея и от Еноха, както синтезът от анализа. Но понеже католишкото учение е езотерическо, мнозинството от християните лъжливо схващат Божеството, което е съвършеното Слово.

7 и 9. Дебарол не е сериозен магист: той е духовен човек, който си играе с външностите на науката, но не е проникнал никога в дълбочините й.

8. Хората се излагат на халюцинации и нервни болести.

10. Антихристът е едно учение. Но всяко учение се резюмира всякога от един човек.

11. Новото творение ще бъде усъвършенстването и допълването на нашето.

Аз обичам Сен-Мартен и го считам за адепт на истинската наука, но той е доста увлечен в абстракциите и мистицизма.

Постарайте се да се снабдите и да прочетете малката книжка на Екартсхаузен, озаглавена: „Облакът над светилището, или нещо, което днешните философи не подозират“.

4.

Аз се заех да Ви наредя едно таро и ще Ви го изпратя. Слава Богу. Вие сте намерили каквото търсехте: свещената книга на схемата Хамфораш говори вече на сърцето Ви. Скоро тя ще осветли ума Ви с великолепната си светлина на славата.

Отговарям на двата въпроса, които втори път ми задавате:

1. Една фиксирана звезда би могла да стане скитница, ако би се оставила да се натъкне или разруши от една скитница- звезда. Същото е и с духовете.

2. Превъплътяваният, които не са мисии, могат да бъдат дадени на духовете за покаяние или изпитание.

Сега няколко думи за опасността от медиоманията. Опасно ли е да се правят редица усилия, за да се измени една част от нашата жизнена светлина в спектрална светлина? Очевидно, да. То е, като да бихте поискали да навикнете кръвта Ви да тече извън жилите Ви — тя ще минава в тях с големи изливани? Същото е, ако бихме искали от пияницата и главовъртежите му някаква яснота.

Парацелз е употребявал това опасно призоваване на астралната светлина, и пропадна като гръмнат. При туй той бе велик учител.

Нека се върнем към уроците си. Аз предавам на учениците си, според нуждите на ума им, това, което духат ми дава за тях. В идещите ми писма ще начертая плана на курсовете ни.

Вие ще ми отговаряте от време на време, за да ми съобщавате, как разбирате, и какви нови разяснения желаете за написаните вече неща.

Ще Ви посочвам книги за прочит и, доколкото ми е възможно, ще Ви помагам да се снабдявате с тях.

Ще започна, както Ви казах, с заниманието с таро.

5.

Днес предадох на пощата един колет на Ваш адрес. Той съдържа: 1) едно италианско таро, поправено и уредено (вие ще видите, че то се печата в Марсилия); 2) ценната сбирка на кабалистите, от Писториус, пълно издание в един том, единственият, който е излязъл досега ; 3) „ключът на вторичните причини“, от Тритем, с добавка един ръкопис, който е като окултен коментар към малките ключове на Соломона, и 4) един екземпляр от книгата, която съм написал преди моето посвещение. Тя ще Ви покаже да видите, от къде съм тръгнал, за да стигна на свещената планина.

Вие сте изненадан от дара на езиците, който изглежда да е притежавал астрална светлина. Но понеже тя е общо огледало на въображенията и спомените, не трябва да считате странно, ако някой силен субект може да чете отговорите, които си мислите. Аз бях свидетел на едно съвсем сходно явление, когато медиумът написа на латински един дребен отговор, за който си мислех, и само като го запитах.

Превъплътяването за покаяние е една милост за прошка и предполага всякога предварително приемане. Споменат за миналото е тогава безполезен и прави по-малко заслужило търпението в пожертването.

Пишете ми повече подробности за Вашия болен — не е ли изпитал голям страх? Няма ли някои тайни и самотни навици? Това е необходимо да се знае. Ако в неговия случай има само едно флуидично омагьосване, сигурен съм, че ще го излекувам. Кажете ми от какво страда и какво е умственото му състояние. Има ли някаква религия и как я разбира? Обича ли или се бои от лицата от другия пол? Има ли видения на съня или другояче, и пр.

Препоръчвам Ви да четете Сефер Йецира, която ще намерите в сбирката на Писториуса. Тя е първата от всичките свещени книги на окултната Философия.

6.

Моето общество е онова на седемте хиляди, за което се говори в Библията. Екартсхаузен говори учено за него в хубавото си съчинение: „Облакът над светилището“, и, разумява се. Вие правите част от него, понеже дойдохте при мен.

Аз Ви оставям да търсите и намирате още няколко дни. Вие сте при изворите и сте жаден, но сигурно е, че ще пиете. Мисълта ми е с Вас и Ви ръководи, думата ще дойде да оделотвори това, което е започнал духат.

Вие ми писахте: fac ut videam, но аз Ви отговарям мислено: вижте преди да почнете редовните курсове, тъй като истинските уроци са започнати още от началото на нашата преписка. Направете ми, моля Ви се, едно голямо удоволствие: нарисувайте ми саморъчно един Ваш малък портрет на книга или на платно и изпратете ми го с отговора си. След туй и аз ще Ви пратя моят. Впоследствие, когато Ви пиша, ще турям това слънчево произведение пред себе си, а и Вие, когато четете моите писма, можете да правите същото, и така ние ще присъстваме един при друг, даже физически, ще се виждаме и разговаряме.

Отговарям на последните Ви въпроси. Цезар е бил велик, но и разпуснат човек. Той страдаше от суетите и слабостите на пороците си. Ако не бе давал ход на никакво презрение съм другите, никой не щеше да го убие.

Ако Луи-Филип бе по-величав по характера си и с по-малко буржоазни навици, не щеше да падне под революцията на презрението.

Ако Наполеон по-малко би позирал като мъгляв и фатален герой по примера на героя на Осиана, не би поверил толкова поетическата си съдба на ужасния и хладен позитивизъм на Англия.

Добрият свещеник Вианей не бе адепт, а само един естествен ясновидец, чиито способности бяха превъзнесени от вярата.

7.

Univcrs4itas Mutatio Unitas Ameth pax et Veritas

Вие работите успешно и давате вече такива решения, каквито искате от мен. Усмирете безпокойството на духа Ви и работете редовно, тогава ще дойдете до края.

Висшата наука съдържа две неща: думата или словото, и делата, които са последната форма, или допълнението на словото.

Науката на знаците и тяхното съответствие туря началото на науката за думата: науката за светлината и за огъня, това е тайната на делата.

Науката за знаците и техните съответствия, това е Кабалата.

Науката за светлината, това е магията, а науката за огъня, това е херметизмът.

Науката за знаците почва с науката за буквите.

Буквите са абсолютни идеи. Абсолютните идеи са числа.

Числата са съвършени знаци.

Като се съединят идеите с числата, може да се действа върху идеите както върху числата и ще стигнете до математиката на истината.

Таро е ключът на буквите и числата, а 36-те талисмани са ключът на таро.

Изяснителният текст на талисманите, буквите, числата и таро е Сефер Йецира. Всичко това ще Ви се покаже.

Благодаря, за дето ми изпратихте Вашето строго и благородно лице. И аз ще Ви изпратя моето, и за напред ще се виждаме.

Методът, който ми искате, е: да не изучвате всичко отведнъж и бъдете толкова търпелив, като да сте вечен на земята.

Започнете с числото 1 и с буквата Алеф, фокусникът на таро, асото на жезъла или пръчката на Моисея, с първата глава на моята догма и обред, с първата глава от книгата на Сен-Мартен: „Естествена картина на отношенията“ и пр., с първия от сефиротите или Кетер, и направете от всичко туй едно резюме, което ми изпратете, и аз ще Ви упътя, ако сте се отклонили. Така ще следваме и за другите числа.

Болният, за когото ми писахте, е пострадал просто от епилепсия. Както предполагах, той е почувствал голяма уплаха, поради крайната чувствителност на нервния му апарат. Тази изключителна чувствителност се причинява често от преждевременни и тайни навици или от глупавите действия на дойките, които приспиват децата чрез гъделичкане на половите им органи. Но аз не намирам във всичко, което ми писахте по случая, никакъв признак на омагьосване.

Няма какво повече да Ви кажа за чудото на св. Януари от това, което самичък Вие сте казали: то е чудо от електробиологията и от ентусиазтична и флуидична симпатия.

Аз ще прегледам и поправя грижливо превода Ви на Сефер Йецира. Зохар мъчно може да се намери, иначе бих Ви го изпратил. Аз го имам и го превеждам сега, но ще Ви изпратя най-важните му части.

(Следва)

_____________________________________________________________

1) Между интелектуалните избраници, които дълго време са били почетени с ръководството на прочутия кабалист Елифас Леви (абата Констан), е бил и барон Спедалиери, който станал най-добрият и най-искреният му приятел. Писмата, някои от които ще предадем в списанието, съставляват тайната кореспонденция между двамата. Те били предадени за напечатване на Д-р Папюс. Може да се каже, че, по съдържанието си, тия писма представляват доста пълен Курс на Кабалата.

[Ани]

СИЛАТА НА ЧИСЛАТА

От Sepharial¹)

Под число разбираме известно количествено отношение на нещата. Цифрите са символи, чрез които изразяваме числата.

Когато великият кротонски философ (Питагора, б. пр.) е казвал, че вселената била основана на числа, той е искал да изрази с това идеята за оная предустановена хармония, за която Лайбниц е представил отпосле такива силни аргументи. И ако това е вярно, ние ще намерим, че изучаването на числата дава ключа за разбирането на вселената и на нейните закони.

Ако издирим старинните известия и учения, останали от древни предания, ще намерим, че всички народи са били надарени с известен усет за важните функции на числата изпърво в космогонията, а после в човешката мисъл, функции, почиващи на космични закони. Така, древните евреи са построили буквите на своята азбука според формите на главните съзвездия, като са си послужили със знаковете на зодиака за първите дванадесет букви — от Алеф до Лямед, и със съзвездията на север и на юг от еклиптиката за останалите десет букви. От първата и последната букви на зодиака те са образували името на Бога, „Ал“, когато същите букви, в обърнат ред, дават думата „Ла“ (= не), която е изразявала празнотата на отрицанието. В своето схващане на Божествената Сила те са си служили с намеса, като са изразявали името на творческите сили в мъжки — женски род, множествено число, с думата Алхим, евфонично (благозвучно) „Елохим“. Те са смятали тази Сила за седмократна с две страни — активна и пасивна, мъжка и женска, положителна и отрицателна, материя и сила.

Целият кръг на битието в своя седморен изглед е бил така разделен на две части, духовна и естествена, ноуменална и феноменална, както един кръг е разделен от своя диаметър. Това понятие е било изразено в един едничък глиф или символ чрез думата Елохим.

Гърците, индусите и китайците също така са употребявали числа като глифове или символи на всемирни принципи и закони. Така, ние намираме, че индусите са употребявали голямата година или възраст на Брама, за да изразят космичните периоди и същевременно да въплътят идеята за отношенията, изразена от еврейската дума Елохим = π, или 3.141592, което се получава, като разделим 355 на 113. В нашето изучаване устройството на вселената ние си служим с формули, които изразяват определени принципи, закони и отношения във формата на числа. Ние виждаме, че разстоянията на телата на слънчевата система от техния общ център, техните периодични времена и скорости, показват известно отношение едно към друго, и те всички може да бъдат изразени в числа. Туй, което е известно като закон на Боде, е популярен израз на това откритие от Кеплер, който закон е бил във всеки случай напълно разбран и прилаган от индусите в техните Сурнасиддханта няколко века, преди той да бъде предложен от Кеплер. Астрономията ни подканва да гледаме на слънчевата система, като на такава, която се държи заедно благодарение на привлекателната сила на гравитацията, при което планетите се въртят около слънцето в елиптични орбити, а цялата система се върти с голяма бързина през пространството около някой отдалечен гравитиращ център на привлекателна сила, който досега остава неопределен. Това схващане се посочва като наука, без да се гледа на факта, че ние не можем да опишем елипса около едно движещо се тяло, без да бъдем оставени назад в пространството. При все това, ако изследваме произхода на идеята за елиптичните орбити на планетите, ние ще намерим, че тази идея е била авансирана затуй, защото се е нагаждала към всички видими движения на планетите и е отговаряла на наблюденията от гледището на едно стоеше на едно место слънце. Но това са предполагали епициклите на Птолемей, и ето защо, като приемаме слънчевата система тъй, както тя ни се представлява в ново време, ние правим това при изричното предположение, че то е един удобен символ. Същото може да се каже за символизма на химията или на всяка друга емпирична наука, която изразява известни количествени отношения във формата на числа. Ако, прочее, разглеждаме числото като символ, не би трябвало да има никакво възражение против това, че то се употребява, за да означава характерна, потенциална околност, и пр., в изразите на човешкия живот. А тъкмо това съставя същината на кабализма.

Кабалистите са забулвали идеите за Бога, вселената и човека под символи, и тези символи те са ги изразявали в термини, които, преобърнати в числа по правилата на тяхното изкуство, са изразявали техните възгледи в геометрични и числени количества. И действително, неспособността на модерните критици да разберат методите на кабалистите е породила онзи конфликт, който дълго време е върлувал между религията и науката. Ако би бил разбран кабализмът на книгата Битие, популярното схващане на творението никога не би добило такова широко разпространение, нито пък то би се задържало в своята буквална форма за една по-добре образована публика.

Ако по-нататък разгледаме вселената като символ, ние ще намерим, че тя е изразена в числа, сиреч в количествени отношения. Ето защо тя може да бъде изразена с цифри, и оттам ние можем да гледаме на цифрите като на изрази на творческия ум. Идеята се предава чрез закона на съответствията, дето Духат се отнася към Материята тъй, както Силата към Формата. Защото материята е последният израз на Духа, както формата е последният израз на Силата; и оттук следва, че за всяка духовна сила има съответна материална форма. Ето защо въплътената вселена означава в края на краищата само един израз на духовната вселена и в това отношение тя е чисто и просто един символ. Уместно ще бъде да гледаме на нея винаги така. Езикът на кабалистите може да се види на пръв поглед фиктивен и. прекален. Терминологията и символизмът на коя и да е област от знанието ще се показват така само на ония, които не знаят това. Ако приемем символизма и формулите на астронома и химика, ще искаме да приемат и те, от своя страна, нашите символи и формули. Така, ако кажа: Божеството = 1, а човечеството = 9, аз мога с еднакво основание да продължавам до там, че да кажа 1=9, което е чисто и просто символ за факта, че човечеството е израз на Божеството, символ, който, подобно на всеки друг символ, е непълен и недостатъчен в израза. Вместо цифри, ние можем да употребяваме букви — една практика, която лежи в основата на всеки кабализъм, и, като дадем на буквите известна числена стойност, можем да изразим в звук онова, което инак би било само една мълчалива (безмълвна) форма.

А дали употребяваме букви или цифри, звукове или форми, ние си служим със символи, за да означаваме нещо един другиму. Нашето желание е да предаваме идеи. Как другояче боговете говорят на нас освен чрез символи на форми и звукове, краски и числа? Ако бихме искали да разбираме техния език, би трябвало да изучим вселената, нейните закони и количествени отношения. Най-сетне ние трябва да изучим употреблението и силата на числата, щом Творецът е избрал да ни говори с изрази, които са числени. Ние гледаме вселената в изразите на нашите собствени закони на мисълта, и те са не само числени, но, както ще видим, и десетични. Единицата и нулата са алфата и омегата на нашето схващане на нещата. Човек не е изразен в термини на вселената, но вселената е изразена в термини човешки; понеже вселената, като такава, съществува за нас само в термини на нашата собствена мисъл, и човек, като опознава вселената, опознава по тоя начин самаго себе. Ето защо е било казано, че „същинският предмет за изучване в човечеството е самият човек“, и ако, както твърдят кабалистите, човек е едно резюме (миниатюр) на вселената, истински микрокосмос, ние можем да схванем тогава истинското значение на делфийския надпис: „Човече, познай себе си!“

Това антропоморфично схващане на вселената изглежда, че е въодушевявало кабалистите във всичките техни спекулации за космичните закони, тъй че Адам Кадмон или големият човек стана също символ на Божеството, защото вселената е изразеният образ на творческия ум ; а човек, създаден по образ и подобие на Божеството, е микрокосмос. Против тази аналогия ние няма какво да възразим, нито пък против антропоморфичното схващане на Божеството, стига само тая аналогия да се ограничи в Господаря на нашата вселена, Подрегентат на всезнаещия и вездесъщия и всемогъщия Бог, Непроявеното и Неиздирваемото. Ето защо, когато кабалистат говори за Господа, той има пред вид оная проява на Божеството във времето и пространството, което цари над съдбините на тази вселена, чието местопребивание е слънцето и която е за всичките човечества на тази вселена едничката проява на Божеството. Тази идея е предадена в гностичното изречение: „Никой никога не е виждал Бога освен Господ, Синът Божи, и онзи, на когото Синът го е изявил“.

Пространството е разсадникът на Бога, а Времето е големият градинар. Господарите на световете са произведения на минала еволюция, те са по-стари Братя на човечеството, и на тях е делегирана сила да творят като Логоси и да управляват като властелини своите специални творения. Създаването, еволюцията и разрушаването на световете е ставало и се е продължавало в безкрайностите на пространството през цялото велико Издишане. И то ще продължава, докато всички достигнат „пълнотата на ръста на Христа“, и нови Богове ще създават нови светове, а небесата и земята ще преминат, но творческото Слово ще остане заедно с ония, които са постигнали съвършенството. В безкрайното пространство и безкрайното време творенията ще бъдат безбройни и безкрайно разнообразни, защото, както Джордано Бруно мъдро е казал: „всемогъществото и всезнанието на Бога е по-добре изразено в създаването на едно безкрайно разнообразие на светове от различни измерения, отколкото в един едничък свят с безкрайно много измерения“. Защото в безкрайното разнообразие се изразява вечното подмладяване на Божеството,

Из „The Occult Review“.

______________________________________________________________________________

1) Псевдоним на известния английски кабалист и астролог Gomeold, автор на „Cosmic Symbolism“, „The Kabbalah of Numbers“, „A Manual of Occultism“ и мн. др.

[Ани]

Проф. Ю. Нестлер.

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от кн. IV).

е. Типови ръце и особени хирогномични знаци по

пръстите на детската ръка

Ние вече знаем, че трябва много да се благодари на французкия изследвач д‘Арпантини за съставената система от типови ръце и че този учен хирогном е приел шест главни типови ръце и една смесена, която е съставена от знаците на шестте типови ръце.

Тъй като вече ние дадохме една обширна представа на типовите ръце и тяхното значение и същественото в тази система, важно за детската ръка, то сега искаме тук да поговорим още за няколко особени знаци, които ще се вземат въвсъооражение при хирогномичного тълкуване на детската ръка и които ще имат еднакво значение за всички видове ръце.

Когато на една детска ръка пръстите са гъвкави и еластични, значи много лесно се превиват, тогава трябва сигурно да се надяваме, че това дете ще прояви остър ум, жажда за знание и способност, и добре ще стане, ако детето бъде подготвено за такъв занаят, който значително да почива на усъвършенствана сръчност, където се изисква остроумие и талант за комбиниране.

Ако ли пък пръстите са конусообразни и при това гладки, тогава имаме пак едно дете пред нас, което трябва най-добре да се посвети на едно индустриално художество механика и т. н., щом трябва да бъде полезно в своето звание.

Когато на една ръка пръстите в нокътната част имат различен вид, тогава трябва да се вземе това като лош признак, защото то именно изразява значителна многостранност, главното от която е гастрономството, непостоянен характер и духовна нищета.

Хиромантиците отбелязват такива индивиди като „празни бъбрици“, които, ако не се смекчат тези им качества чрез порядъчно и грижливо възпитание, обикновено те стават като ония, що се числят към онуй определено число хора, които водят едно нещастно, нерадостно съществуване, завършено често пъти наистина с насилствен край.

Ако се държи една детска ръка със свити пръстета срещу светлината, и те се покажат тогава съвсем непрозрачни, тъй че да не просветне нито най-малката среда от онова розово сияние, което е познато като телесен цвят, то ще има да се борим с една решителна наклонност към скъперничество. Такъв е случаят, когато пръстите са плътни и в своите контури вървят съвсем паралелно. Възпитателите тогава имат тежката задача да подбуждат духа на детето по такъв начин, че да се увеличат естествено добрите му качества, чрез които тогава решително ще се смекчи егоизмът и скъперничеството.

Една детска ръка с твърде къси и дебели пръсти показва ужасен нрав, и обикновено при деца с такива пръсти забелязваме тенденцията да се отнасят безсърдечно с малките животни — били те мухи или някои насекоми — и да ги мъчат. Тази наклонност трябва по възможност по-скоро да се задуши, даже и тук е необходимо да се засилят добрите му качества.

Дълги и твърде подвижни пръсти на една детска ръка издават дипломатически ум, хитрост, лъжливост, въобще наклонност към измама; деца с такива характерни ръце извънредно мъчно се възпитават, понеже обикновено се поставят към родителите и възпитателите си съвсем иначе, отколкото са те в действителност.

Следователно, тук работата на възпитателя е, добре да види ръцете с тия знаци на децата, дали ще забележи у тях споменатите лоши качества, и тогава чрез строга дисциплина да се заеме за подобрение на детето. Ако на такива ръце нокътните части на пръстите са тъпи, то това значи наклонност към кражба, която даже някога може да стане като навик, и в такива случаи трябва да се действа не само със строгост за изправянето на детето, но и чрез повдигане на моралното му чувство.

Гладки и прозрачни пръсти са признак на доброжелателен нрав, но също и на любопитност и необмисленост. При децата твърде скоро излизат на яве първите признаци на една любопитна натура, обаче често пъти се признава това, защото родителите постоянно ги възхваляват като любознателни; това не е никак право, защото на детето не изпъква тъй остро особеността между любопитството и любознателността, че да може това веднага да се познае и, ако някога се узнае, че тъй славната любознателност не е нищо друго освен празно любопитство, често пъти бива твърде късно да му се дойде на помощ. Затова препоръчва се на родителите и възпитателите временно да съблюдават проявените знаци на децата, за да накажат това тягостно немируване, и да го не възвеличават с фалшиви похвали, които по късно може да създадат наистина неприятни причини за конфликти.

Има ли една детска ръка гладки и конусообразни пръсти, които по някакъв начин да напомнят артистичната типова ръка, то едва ли ще сгрешим, ако вземем за очебиещи характерни качества на духа: бъбривостта и вятърничавостта, както и безсмислеността.

Това са, значи, качества, чийто влияния в най-редки случаи се отстраняват и то най-много чрез едно целесъобразно упражнение на духовна дейност ; в всеки случай и тука е уместна строгостта, а също препоръчват се и бавни уроци от избрани съчинения.

Здрави и възловидни пръсти на една детска ръка, както видехме от поставените вече основни правила за пръстите, ще се вземат винаги като признаци на разумност и голяма способност.

С такива ръце са децата, които непременно се явяват с наклонност^- към следване на учението си и които не трябва да се задържат от разните научни професии. При такива деца има пак да се борим с трудности, защото те толкова много и твърде често се предават в учебните си занятия и се задълбочават в книгите, че пропускат по тази причина телесното си развитие; тогава трябва пак с строгост да обърнем внимание, да се спазва целесъобразно разпределение на времето, като се променят съответно телесните движения и учението, тъй че децата в свободните си часове да се занимават не с забавителни книжки, но по възможност с движение на чист въздух или с гимнастически игри в добре проветрени стаи. Като безпогрешен знак за бързина и буйност се взема движенето на ръцете при ходенето, тъй също и честото отваряне и кръстосване на ръцете показва именно същото.

Когато е твърде мека дланта на ръцете, тогава имаме духовна или телесна леност, едно лошо качество, от което, явно е. произлиза порочността.

Признаци на силна чувственост са множеството линии на дланта, от които най-важната е тъй наречената „венерино - пръстенче“, което свързва като полукръг корените на средния и безименият пръст. Тази линия винаги предава чувствени стремежи, и нейното значение се увеличава още повече, когато и венериният хълм, който е дебелината под палеца на дланта, е много развит и набразден с многочислени дебели напречни резки; от най-лошо значение е, обаче, когато венериният пръстен е двоен — тогава това издава наклонност към най-неестествен разврат, а ако има още и признаците на „сластолюбивата ръка“, показва стремлението за непременно задоволяване на тези желания.

Често се случва, че срещуположният хълм на венериния, значи лунният хълм, който лежи под малкия пръстен, намиращ се по ръчния ръб, да е слабо развит и покрит с множество бръчки. Това е признак на нервозност и, в съгласие с другите поменати белези, показва нервозна чувственост.

Значи, ако се намират такива белези на една детска ръка, или пък само някои от тях, то може да се заключи със сигурност, че тук има наклонност към чувственост и за да се намалят навреме лошите последици, трябва родителите или възпитателите на въпросното дете да внимават преди всичко да бъде запазено малкото от влиянията на лошо общество, защото това може да бъде условие за пробуждането на поменатите лоши качества, които биха се развили в големи размери.

По-нататък като средство против избухването на неестествената чувственост се препоръчва следното; хладки измивания, леки дрехи, по-твърдо легло, по-проста храна, повече движение на свобода и чист въздух, а тъй също да се избягва четенето на възбудителни книжки. Всички тези неща заедно действат по-добре, отколкото всички други увещания и учения, с които се иска потискането на неестествената чувственост. По този начин жизнената сила ще бъде използвана най-рационално за други неща.

За деца, които наследствено не притежават чувствена наклонност, естествено, не е нужно, даже никак не трябва да се изпълняват поменатите изправителни средства, тъй като напразно би се намалила жизнената сила, която и без това е малко в такива деца.

Обаче, от всичките пороци, които се пораждат в ранната младост на детето, изпъква чувствеността, която много пъти не бива забелязвана на време, и после в годините на половото узряване, тя се проявява като извратеност, която е сломила толкова много жизнерадостни хора като влачат за дълги години последиците й.

Колко желателно е тогава за всички здравомислещи родители и възпитатели да намерят в гаданието по ръката това средство, което да им открие наклонностите към тези неестествени и нездрави влечения в най-ранното детинство, и с това да им даде възможност да подготвят едно разумно лекуване и надзираване над малкия грешник.

Като по-нататъшен главен белег за чувствена наклонност покрай казаното вече е да се види, дали нокътната фаланга на палеца е къса, а втората — слабо развита; тези две особености показват безгрижност, недостиг на моралност и логично мислене. Ако при това още и краищата на пръстите са остри и гладки, то това усилва повече поменатите наклонности, понеже, както вече наистина знаем, тази форма на пръстите принадлежи на тъй наречената „сластолюбива ръка“, притежателят на която се отдава на всяка цена на чувствените си инстинкти.

Заедно с чувствеността върви обикновено и лъжата, която трябва да се вземе, като чувствеността, за една от ония слабости, с които децата твърде често се облекчават скритом от току-що поменатата страст.

И за познаване на лъжата, за голямо щастие, хиромантията притежава такова средство, което ни дава възможност по най-лесен начин да констатираме веднага съществуването на този некрасив навик у детето.

Главни белези за това са пак къс палец, твърде остри пръсти и един твърде силно развит лунен хълм; този последният показва, че въпросното лице притежава в голям мащаб способността да лъже и да измисля извинения.

И силно отдалечаващите се един от други пръсти дават лесно да се разбере наклонността към лъжата.

Ако и да притежаваме повече физически средства за борба против чувствеността, за съжаление, обаче, такива против лъжата нямаме, освен ако имаме работа с разбрано дете, на което преди всичко да обясним от морална гледна точка, колко некрасив е този навик. Там, дето е възможно, може да се опита с консултация на опитен лекар и да се лекува този морален недъг чрез хипнотично действие по пътя на внушението, Обаче, това трябва винаги да става предпазливо, тъй като при особено чувствителните индивиди хипнотичното лекуване, при повтаряни сеанси, лесно може да подбуди дълготрайно разположение за хипнотично състояние, което пък отваря вратата за други бедствия.

И тъй, най-добре е да се действа чрез убеждаване на детето за отвикване от този порок. Но все пак строго изговорената дума на любимия възпитател или на бащата има такова внушително действие и не става нужда да се прибягва към хипнотично състояние.

Срещне ли се една детска ръка, палецът на която е толкова къс в нокътната става, че представлява една топка, а същевременно пръстите гладки и в краищата си лопатовидни, то това показва наклонност към разгневяване, особено когато цветът на кожата е зеленикав и самите ръце изглеждат по-скоро слаби, отколкото тлъсти.

И гневът е един порок, който също тъй, както чувствеността, е способен да погребе здравето на въпросното дете, защото и той излага на опасност, както телесното, така и духовното развитие на детето.

Има наистина деца, у които, благодарение на неразумното възпитание и непростима отстъпчивост на родителите, гневните избухвания могат да стават толкова чести, че като последица от това се появяват задушливи припадъци и конвулсии.

Дошла ли е работата чак до там, то рядко е възможно да му се даде помощ, но благодарение на нашите хирогномични белези, ние сме в състояние да познаем тази страст, и с навременното лекуване, можем поне да предотвратим, ако не съвсем да отстраним, нейното нарастване. Обикновено другите пороци причиняват вреда само на самите деца. а гневът е една такава страст, която винаги причинява страдание на едно или на повече лица, и по тази причина дълг е вече на родителите и възпитателите да задушат тази наклонност у детето. Изглежда да е по-лесно премоделирането на една гневна натура, отколкото борбата против чувствените й наклонности. В първия случай играят, обаче, чисто моралните влияния, когато при чувствеността повече физическите обстоятелства.

Ние няма да пропуснем да споменем още, че освен хирогномичните белези за гневлив характер, понякога и цветът на лицето дава да се потвърди взетото заключение от формата на ръката и че лицето на гневливия обикновено има един бледен, сивозеленикъв цвят, който при най-малкото възбуждане преминава в червеникав, а често пъти става и още по-бледен, когато избухне гневът.

Борбата против гневливостта у децата обикновено е много по-лека, отколкото против другите пороци, защото гневливи- те лица, главно децата, повечето пъти имат горещо, благосклонно сърце и, чрез това. убедителното н действащо върху духа устно внушение става по-лесно.

Един друг порок, който, за съжаление, твърде често изпъква у децата, е леността. Не може да не признаем, че това често пъти трябва да отдадем на болнавото телесно разположение, но там, където случаят на е такъв, имаме тогава възможност да употребим всичко, каквото на представи педагогиката като лечебно сродство, за да направим да изчезне този порок.

Като признак към леност за хирогнома се показват тлъстите и меки, почти големи ръце, на които първата става на палеца бива обикновено твърде къса. Повечето пъти към този признак са придружени и остри пръсти, както и гладкостта им.

Обаче, за забелязване е, че заострените пръсти често показват една особена вариация на леността, така нареченото „залисване“. Такова дете се отличава тогава с недостатъчно схващане на причинността и рефлексията и няма никакъв интерес към материалния свят.

Като главно средство за борба против леността у детето е необходимо силно телесно движение и, на второ място, не трябва да се изоставят хладките измивания. Ако детето е честолюбиво, може да се използва това качество твърде целесъобразно като средство за прогонване на леността, тъй като честолюбивите деца не могат да понасят, когато видят, че вземат другите за пример и повече ги хвалят, отколкото самите тях. Тогава те насилват на всяка цена своята, иначе непреодолима, леност, за да изпреварят поменатите, взети за пример, другари. Разбира се, тази игра не трябва да става все по един и същ начин, че то да забележи, какво с това се цели само да го отвикнат от леността.

Когато на една детска ръка меркуровият хълм, т. е. онази издигнатина, която се намира непосредствено под малкия пръст, е слабо развит и гладък, това показва непременно, че въпросното дете няма нито стремеж, нито талант към науките и че явната леност в учението се дължи на тази неспособност, — в такъв случай естествено не трябва да се принуждава към учение бедното дете и с това да се иска прогонване на леността му.

Два твърде сродни и често задружно вървящи детски недостатъци са завистта и скъперничеството. При това трябва да се забележи, че има наистина деца, които са скъперници и завистливи, защото скъперничеството без завистта е немислимо, но има завистливи, които по право не трябва да бъдат скъперници!

Скъперничеството се открива на хирогнома от ръчички. които изглеждат не като на малко дете, но като на едно старо лице, защото са сухи, тънки, твърде мършави и възловидни. Също и. изкривените нокти като на граблива птица показват характерните белези на скъперничеството, както и палецът на едно такова дете обикновено е много изкривен навътре към ръката.

Също и свиването на палела при свиване на юмрука у децата е признак на скъпернически и долен характер, както и знак на волева слабост. Това е един навик, от който с време децата, заради некрасивостта, ще трябва да се отвикнат, понеже свиването на юмруците наистина винаги е знак на суровост и бруталност.

Казва се също за безчувствения човек: „свил си палците“, а с това иска да се каже, че той се предал на свободната воля на действие. Значи, при всички обстоятелства свиването на палеца у децата се взема като неблагоприятен признак и това немирство трябва да се отстранява с разумно увещание.

Подобно на скъперническото дете, и завистливото има сухи, мършави и дълги кокалести ръце, обаче, палеца му е винаги с дълга нокътна става, което означава силна воля, когато втората — логиката — повечето е къса у такива деца; най-подир като последен знак за завистта трябва да споменем още за много късите нокти.

Много по-начесто, обаче, се срещат завистливи деца като скъперници, а това е също много лесно за обяснение, защото скъперникът търси да натрупа богатство и не пита дали и други не се нуждаят, стига само той да умее; но завистникът завижда преди всичко, за дето и другият има и би го ограбил, макар и често да има малка полза, даже и никаква, от това.

Завистта е също един вид зложелателство, възбужда се от чуждото щастие, чуждото богатство или чуждото предимство. Почти никой човек не е съвсем свободен от това, а Херодот (III, 80) е казал някога: „Invidia ab origine homini insita est“, т. е. завистта е вродена в човека. Обаче, в различна степен на развитие. Най-непримирима и отровна е тя, когато е насочена към личните качества, тъй като завистникът няма никаква надежда за придобиването им, и то е най-подло, понеже мрази това, което трябва да люби и да почита. Същото туй е казано някога и от Петрарка така:

Di lor par piu che d’altri, invidia s'abbia.

Che per se stessi son levati a volo,

Uscendo fuor della commune gabbia.¹)

Действително по-нарядко може да се забележи скъперничество у децата, които искат да натрупват, например, своите играчки и други такива само за удоволствие, обаче често се срещат такива, които желаят да притежават предметите на чуждите деца, за да играят с тях. Едно друго израждане на завистта е, когато децата, които по-мъчно могат да се контролират, отколкото по-възрастните, проявяват желание да имат и да лапат всичко, което видят.

Значи, както завистта и скъперничеството са почти сродни морални недъзи, така и техните хирогномични белези си приличат едни на други, следователно, завистта се познава по слабите с изкривени нокти и с лош цвят ръце. По някога може да не изпжкват тези знаци тъй много, както при скъперничеството, ала някои характерни жестове може да ги издадат.

Така например, по навика на детето да свива ръцете си на юмрук, респективно пръстите, се заключава, че това дете има завистлив дух.

Един такъв навик у децата твърде мъчно може да се премахне, но все пак трябва най-настойчиво да се лекува, щом се забележат първите признаци на свиването на пръстите. Завистта и скъперничеството са два морални недъзи, които дават твърде често повод за измама, кражба, даже и за убийство.

Лекуването се насочва тогава пак според индивидуалността на детето. На едно добродушно дете трябва да се бие преди всичко на чувствата, за да се отвикне от тази страст. Затова, трябва да му се представи, колко некрасиво е да завижда човек за разни чужди неща, като се убеди да не върши това други път.

Съвсем другояче е при безсърдечните деца. При такива деца едва ли може да се постигне нещо чрез повдигане на моралното чувство. И там трябва да влезе в ролята си строгостта и наказанието. Страхът от наказанието трябва веднага да изпъква в началото и после, чрез самовнушение, да се повдигне и засили морала на детето.

Един друг недостатък, който също твърде често се среща у децата и който често бива повече усилван от неразумни родители и роднини, е лакомството. Има наистина твърде много майки, които желаят да имат деца като топка пълни. Колкото по-дебели са, толкоз по-добре било; но те не мислят за това, че първата детска пълнота, — обикновено тази, която трае до четвъртата или петата година — трябва да изчезне при по-нататъшното силно растене на детето. Ето защо в вреда на детето е, когато му се предлагат повече ястия, отколкото може да смели стомахът му.

Децата, обаче, когато, вследствие на силното растене, започнат да отслабват, биват буквално тъпкани от твърде грижливите майки, баби и лели; те трябва да ядат повече отколкото могат; малкият стомах, който приема повече храни, отколкото може да смели, се разширява и с време настъпват мъчни смилания, запичания и много други малки и големи злочестини могат да се случат вследствие разваления стомах; крайният резултат е, че бедното дете изглежда още по-лошо, отколкото вследствие обикновеното си растене ; майките и лелите притискат тогава главичките им, викат доктора, който в много случаи, вместо една разумна диета, още повече пълни стомаха на бедното дете с медикаменти.

По този начин много деца, макар и да нямат никаква наклонност към много ядене, изкуствено се приучват да преживят, което е твърде вредно за телесното и духовното им устройство. Разбира се, че за ядосване е повече при такива деца, които вече притежават наследствено или вродено разположение към лакомство; но един разумен възпитател ще трябва да държи сметка също и за тези обстоятелства, толкоз повече, ако забележи хирогномичните признаци за съществуването на подобни наклонности.

Защото деца, които имат вродена наклонност към поменатия недостатък, притежават ръце, чиито пръстенца, почти дебели в третата става, са доста къси и стоят винаги на една подута дебела, тлъста и червеникава ръка.

По-нататък не трябва да се изпуска още и това, че дланта на такава ръка е винаги по-дълга, отколкото дължината на пръстите — едно свойство, което свидетелства не само за тенденция към материалното — но и към чувственото. Същевременно и палецът е твърде къс, което, както вече знаем, е един непогрешим белег на безгрижност и преданост към всички материални и страстни желания.

Обикновено наклонността към лакомство бива свързана с леността н немарливостта, едно състояние, което намира сжс това своето, хирогномическо потвърждение, че една такава ръка бива много пъти мека и твърде еластична.

Лакомството се среща у децата много по-често, отколкото взискателността в наслаждението. Между много деца по- малко ще се намерят финоядци, отколкото многоядци; обаче, и по-първото качество може да се познае по ръката и то по тъй наречената линия на главата.

Взискателното дете има именно тънка и дълга главна линия, когато пък лакомото дете има на ръката си тази линия дебела и къса.

Пита се сега, как трябва да се борим против този лош навик, — ние казване навик, защото нищо не е по-вярно, отколкото че „лакомията е сега придобита, а не вродена“. Нашето най-препоръчително мнение е, че детето, на което ръката показва наклонността към този навик, да се приучи на една редовна и почти непривлекателна, но питателна храна, която бърже да насища и малко да възбужда небцето. Така може подбуждането да се ограничи. Освен това, препоръчва се постоянно занимание, разбира се, като се съблюдават разумните закони на хигиената за предписаните сменявания между движението и спокойствието. Най-после не трябва да се допуска, да навиква детето на много ядене, защото това е често причината, която води към лакомството.

Ние сега ще дойдем до най-осъдителния порок, който може да има едно дете, а именно страстта да присвоява чуждото. Тъкмо това е едно качество, което е твърде изгодно на детето, защото онова дете в къщи е един роден лош комунист, комуто действително липсва схващането за мое и твое. То познава само желанието да „притежава“, липсват му обаче възложените от разумната воля ограничения и спънки на това влечение; чрез това, без то да знае и да разбира, става крадец, като на време не му се представи понятието за владението и нарушението закона за собствеността.

Но има много деца, у които желанието да владеят чуждото е толкова интензивно, а волята тъй слаба, че самото съзнание за неправдата не ги спира да присвоят това, което им харесва, а тази наклонност се открива също и от формата на ръката.

Когато на една детска ръка пръстите са дълги, сухи и слаби, имат освен това и възли и свършват лопатовидно, тогава това непременно показва наклонност към шиканиране и слаба доверчивост. Знаците за наклонностите към кражба може да се намерят на вътрешната страна на детската ръка и даже тъй наречения меркуров хълм, който се намира под малкия пръст, обикновено бива почти доста развит и прорязан с много мрежести линии. Също и главната линия на такива деца е змиеобразна или начупена, а цветът — неравномерен.

Старите хиромантици дават още и един друг белег за наклонността към кражба: той е една дебела линия, която изглежда като прорез, върху третата става на малкия пръст; също на някоя ст ставите на този пръст да се намира мрежа от кръстосани линии.

Щом детето притежава тези предадени хирогномични и палмистрични белези и да има още много подвижни очи, непостоянен поглед, който винаги да се върти насам-нататам и да не е в състояние да издържи острия поглед на друг човек, тогава имаме наклонностите на поменатите морални дефекти. За сигурно трябва да се види и това, дали при поменатите белези има още и остра брада, полузатворени клепки, светли вежди и обли рамена.

За да се борим против тези морални слабости у детето, трябва най-напред да се гледа да се повдигне неговото морално схващане и да му се представи, колко неприятно би му било, ако някой би дошъл и, без да пита, би взел, даже и против волята му, от него някои неща. Никога достатъчно строго не може да се гледа на това, че да се започне изкореняването на тази наклонност още от ранната детска възраст, защото тя се изражда в такъв вид, че става просто мания (клептомания) и въпросното дете, когато порасте и стане възрастен човек, ще започне да взима всички неща, които забележи, без да счита това за кражба или пък да извлече някаква полза от взетите предмети.

С това приключваме хирогномията на детската ръка, която, в съюз с типовата система, може да даде на мислещите родители и възпитатели най-важните точки, на които трябва да се спрат, за да дадат правилно възпитание на децата.

(Следва).

______________________________________________________________________

1) Изглежда да са повече от другите онез, които завиждат и които с собствена сила се вдигат да летят, като излизат от общия затвор.

[Ани]

ФИЗИОГНОМИЯ

(Продължение от кн. IV.)

НОСЪТ

Човешкото същество, отбулено чрез формата му

ГЛАВА VI.

Всяка човешка форма носи в общността си и в всяка своя подробност отпечатъка на тези три състояния: животинското, човешкото и духовното.

Целокупната природа представлява за нашето съзерцание два главни обекта — казва натуралистът Робине — напредване на силите и развитие на формите.

И наистина, всичко във вселената тегнее и напредва във вечни промени. Нищо не е трайно, нищо не се спира, всичко върви, всичко трепти! Неподвижността е само една привидност, покоят е басня!

От безкрайно малкия атом до безкрайно голямата маса, всичко трепти с присъщото му движение. И може да се каже, че в обширната хармония на природата всичките начини на трептение са представени, от най-елементарното клатене до най- сложните и най-разнообразни комбинации на движения.

Голям брой от тия трептения избягват от нашите чувства, понеже не се обгръщат от възприемателното поле на слабите ни органи: така, твърде бавното движение на стрелката на часовника не се схваща повече от човешкото око, отколкото твърде бързото движение на една граната, която минава през пространството.

Но от това, че сетивата ни не схващат нещо, може ли да се заключава, че това нещо не съществува? Това би значело да се отрече почти всичко, което съществува. Лъчезарността на нашето чувствено възприемане не е много широка и се ограничава от един твърде тесен кръг.

Но ако не е дадено на човека да схваща материално всички окръжаващи го явления, дадено му е поне да притежава едно вътрешно чувство, с помощта на което той може да прониква и узнава великият закон, на който са израз тия явления.

С една реч, това, което не може да проникне в мозъка му чрез сетивата, може да проникне в мисълта му чрез съждението, и малкият брой явления, които неговите несъвършени органи долавят, може да му даде ключа на големия брой на ония, които му избягват.

Чрез това средство ние можем да схванем, например, следната мисъл:

Силата, безкрайна и безсмъртна като материята, е тясно свързана с нея, и може да се каже, че тя е едно с нея; това е двойственост в единството.

Всяка сила в природата, прочее, се изразява чрез една форма и затова всяка форма е израз на една сила или на комбинация от сили.

Колкото силата е по-елементарна, толкова и формата, която я представлява, е също така по-проста и по-начална. Поли- пат, например, има много по-малко сложни и по-малобройни органи, отколкото човекът.

Следователно, силата в своите безкрайни комбинации създава безкрайни форми по брой и по вид, и телата, които попадат под чувствата ни, не са друго нищо освен минутни уравновесявания на тия многобройни комбинации.

Но понеже всичко трепти и тегне вечно в пространството, всяко от тия уравновесявания, в своята повече и пи по-малко преходна трайност, се извлича от движението, което е било, от това, което е и от онова, което ще бъде.

Всяка форма, на която степен и да е във великата редица на вселената, носи, прочее, в себе си отпечатъка на тия три последователни трептения.

И човешката форма, която изобщо е израз на една повече или по-малко сложна сила, която се подчинява на същия закон, носи написани тези три последователни термини на собственото си движение; животинство, човещина, духовност.

Било като се вземе целият човек или един от неговите органи, според правилото; цялото е във всяка от частите му и частта е в цялото, все пак ще се намери вечния израз на тия три състояния. Например, в човека има три области: 1) глава, 2) гръдна част и 3) коремна част; в черепа има също три области: 1) връхна част (теме), 2) челна част и 3) долна корона; във всеки пръст има същото деление; 1) нокътна става, 2)средна става и 3) долна става. Така, прочее, навред и всякога има три степени, които съответстват в същия ред на тези три термини: духовност, човещина и животинство. И за забелязване е, че винаги на връхната част на всеки орган се намира духовността, а на долната част е заседнало животинството или материята. Такава е утайката на дъното на вазата.

ГЛАВА VII.

Носът в неговите подробности

Според казаното в предходната глава, носът се дели, следователно, на три различни части: 1) връхна (горна) част или корен на носа, 2) средна част или гръб на носа и 3) долна част. Тия три части отговарят тъждествено на същите части у палеца“: 1) първата нокътна става, 2) втората става и 3) третата става или хълм на Венера. Първата част (т. е. коренът на носа, или нокътната фаланга на палеца) представлява волята, самообладанието, съзнанието на дълга. Тая част се нарича психична (духовна).

Втората част (т. е. гърбат на носа, или втората става на палеца) представлява: интелигентността, съждението, учеността. Тая втора част се нарича философска.

Най-сетне, третата част (т. е. долната част на носа, или хълмът на Венера в палеца) представлява чувствата, любовните усещания. Тая част се нарича материална.

Като изследваме първата част, ние ще- имаме мярката на моралния живот ; като изследваме втората— мярката на умствения живот, а като изследваме третата — стремежа на чувствения и животинския живот.

За да съществува равновесие и хармония, трябва да има еднаква пропорция между тия три части.

Характерности на горната част или корена на носа

В горната част на носа, в онова място, където носът току-що се слива с челото, са отпечатани отраженията на духовния и нравствения живот на човешкото същество.

Там се намират записани: справедливостта на действията, волята, самообладанието, моралната енергия. Там се измерват: инициативата, която потиква към неизвестните и възвишени сфери, вдъхновението, което осветлява тоя полет, и свободната воля, която регулира изпълнението на мисълта.

Тази част отговаря на първата нокътната става на палеца.

Ако тя е тясна и слаба, това е знак на нерешителна воля, на липса на твърдост и енергия; недостигат принципи и единна, неизменна линия на поведение; нерешимостта и недоверието държат човека във вечни колебания! Индивидът, като е неспособен за настойчивост, се държи заловен за идеите на другиго. Късотата и слабостта на първата нокътна става на палеца повлича същите фатални последици. Следов., всеки човек, който има съединението на носа си за челото късо, заличено и тясно, притежава и първата става на палеца си къса и слаба.

Ако, напротив, коренът на носа образува съединена и широка маса, като има между веждите си разположен един трапец, голямата основа на който е отгоре, това е знак на силна и енергична воля и индивидуалност, на голяма самоувереност и на крайно желание да постигне съвършенство в делата си ; това е инициатива, подкрепена от волята, която твори и изпълнява; за такъв човек простият народ казва: „човек —глава“, т. е. умен човек. Това разположение съответства на първата дълга и силна фаланга (става) на палеца.

Но както прекалената дължина и развитие на първата става на палеца води към дух на властничество и непоносима тирания, така също твърде развитият корен на носа, представляващ изпъкнало и гладно-издигнато разположение, е знак на едно сляпо и властническо упорство, което се стреми да погълне всичко около себе си.

Когато изпъкването на линията на прехода от челото на носа се преуголемява и силуетът му напомня главата на овена, козела или козата, това означава цинизъм и безсрамие. Ако теснотата на честта придружава този релеф, това е глава на овен, сиреч, привично и тъпоумно подражание, подкрепено с ограничена упоритост.

Когато тази част е съединена, това е просветено, разумно и законно властване.

Ако коренът на носа, вместо да образува релеф, е заличен и вдаден, това изобразява добродушен характер, безсилен за съпротивление; а ако ли пък тази вдаденост (вглъбнатост) се усилва, това е нищожество, немощ, обезсърчение.

Тази част може да бъде съединена или набраздена с бръчки; ако тя е съвсем съединена и без гънки, това е знак на кротост, хладност и по някога на безидейност. А когато тя е разровена и набраздена с бръчки, които се прекръстосват едни в други, това е смешение на идеите, свадлив и изменлив характер.

Пресечена с хоризонтални линии, означава правдиво и дълбоко мислене.

Характерности на средната част или гърба на носа

В среднака част или гърба на носа се отпечатват отраженията на умствения (интелектуалния) живот. Там може да се чете степента на възприемането, съждението, силата на съобразяването, интелигентността; гърбът на носа дава един зид мярката и естеството на ума.

Тая част се състои от острото на носа и неговите крила, като образува от цвете страни преградите (ноздрите), които, като се наклоняват незабелязано, съединяват носа с лицето.

Тая част на носа съответства на втората става на палеца.

Когато тя е дълга и силна, без да бъде плътна, това сочи на една силна и могъща логика, на едно здраво и право съждение, на голяма ясност в гледището; той изобразява сериозен характер, способен за съобразяване и абстрахиране.

Ако, напротив, гърбът на носа е слаб и тесен, къс и малък в релеф, това е знак на слаба логика и разум, на липса на здрав смисъл и на един фалшив ум. Това разположение съответства неизменно на втората става на палеца, суха, стегната и къса.

Линията на гърба на носа трябва да бъде по-скоро права, отколкото крива, защото правите носове представляват справедлив, сериозен, тънък, разсъдителен и енергичен ум. Ако тая линия е гладко-издигната, това е излишък на въображение; умът може да бъде по-жив, по-бляскав, по-бърз, но изобщо той е по-празен, по-малко солиден и понякога разположен на хаплива ирония и на злобност. Този нос е на мечтателите, поетите, фантазистите и критиците.

Когато линията на гърба на носа е вдадена (вглъбната), вместо гладко-издигната, това е знак на слаб ум, понякога груб и вулгарен; такива носове са изобщо весели, шеговити и закачливи, понякога те отиват до смехотворство, според по- голямата или по-малката прекаленост във формата.

Правите носове са често студени и резервирани, но всякога прилични и вежливи.

Гладко-издигнатите носове са сухи и надути, или сприхави и буйни; те могат да отидат до безсрамие и презрение.

Издълбаните носове са безгрижни. Те са почти общи и с лоши наклонности.

Всеки широк гръб, каквато и да е формата му, казва Лафатер, всякога представлява възвишени качества на ума,

Характерности на долната част на носа

Тук ние влизаме напълно в областта на живота на усещанията и чувствата.

Долната част на носа, която се състои от края на носа, от ноздрите и крилата му, съответства на третата става на палеца, която образува една част от дланта на ръката и се нарича хълм на Венера. Там се отразява животинският и чувственият живот. Там е седалището на усещанията и чувствените пожелания, с всичките им нюанси, от най-тънкия и най-деликатния вкус до грубата и сляпа страст.

За оногова, който знае да чете върху тая част на лицето, нищо не е по-знаменателно от нея. И туй е наистина за голямо учудване, дето в едно толкова тясно пространство природата е включила толкова разнообразни разположения и комбинации на линии.

Когато цялата тая долна част на носа образува една тежка, дебела и без резки маса, едва моделирана като напусната драска, това е образ на низки чувствени пожелания. Това е владичество на грубата страст, която води към насищане на чувствата по един животински начин. Това е неумереност и лакомия. Това разположение съответства на един тежък, масивен, развит и твърд хълм на Венера.

Ако, напротив, долната част на носа изобщо е суха, мършава, сплесната и слаба, това означава почти нищожни чувствени пожелания, там има бедност на жизнена сила и сухота на сърцето. Животът на чувствата и усещанията, твърде развит в първото разположение, тук е нищожен. Това обедняване съответства на един венерин хълм изсъхнал, плосък и набръчкан.

Между тия две крайни граници, конто току-що отбелязахме, най-многото и най- малкото, се разполага една друга редица от форми, конто представляват всички нюанси на пожеланията, усещанията и вкуса.

Но нека напомним пътем, че е абсолютно невъзможно да се проследят всичките характерности на човешките черти, перото и моливът са безсилни да фиксират тия хиляди деликатни и неуловими нюанси. Трябва да се задоволим да посочим само някои общи принципи, за да служат като основа на наблюдателя в неговите изследвания, и вътрешният смисъл, тънкостта на такта и наблюдението ще направят останалото. Както е казал много добре Лафатер, човешката душа не е никак ограничена с едно едничко качество, тя е един свят от комбинирани способности, които се кръстосват и затъмняват една от друга. Трябва, прочее, да намерим в себе си тая светлина, която трябва да ни води в тоя лабиринт н да ни позволи да дешифрираме тая възвишена хармония, тая сбирка, повече или по-малко пълна, от профили, а един речник, колкото и да е пълен, не би ни служил ни най-малко в такава работа.

Долната част на носа се дели на три други части;

1) Топката или топчицата на носа, която образува това, което обикновено наричат ябълка или край на носа; 2) ноздрите и 3) крилата на носа. Ние ще изследваме последователно главните характерности на тия различни части.

Топчицата или краят на носа може да бъде връхлест, четвъртит или лопатест. Връхлестият (изостреният) край на носа означава една изтънченост, отиваща до рязкост, която пронизва и наранява; това е вкус към користолюбие, скритост и скъперничество.

Четвъртитият край на носа изобразява една справедлива, мъдра и благоразумна натура; това е вкус към изтънченост и разсъдливост.

Лопатестият или сплеснатият край на носа означава груб вкус, без правило, или, по-добре казано, това е липса на вкус.

Връхлестият край съди нещата според котираната им стойност, той смята. Четвъртитият край съди нещата от гледището на вътрешната им стойност и на принципите, които управляват добрия вкус, той преценява и опитва. Лопатестият край съди само от интересите на корема си: за него количеството е по-ценно от качеството.

Краят на носа може да бъде твърд и груб или мек и мършав. Твърдият и грубият край на носа показва активност, постоянство, трезвеност и труд. Мекият и мършавият край на носа отбелязва, напротив, мекушавост, немарливост и неумереност. Такива носове са всякога безгрижни и лениви.

Ноздрите биват тесни или широки: малките и тесни ноздри са признак на скромност, нерешителност и липса на сила и кураж. Никога не поверявайте на носове със стиснати ноздри едно предприятие, което изисква съобразителност, смелост и дързост: те нямат никога полет, нито горещина на чувствата.

Широките и добре отворени ноздри, напротив, отбелязват дързост, решителност, откровеност. Тия качества, обаче, понякога могат да бъдат зацапани със самохвалство, цинизъм и низост. Но само една черта не трябва никога да се вземе изолирано: сигурното съждение може да се основе само върху едно сериозно изследване на цялото. Във всеки случай широките и отворени ноздри са всякога указание на голямо жизнено разширение.

Остава ни да изследваме различните характерности на крилата на носа.

Добре отделените, ясно очертани и подвижни крила на носа отбелязват голяма изтънченост на вкуса, голяма деликатност в такта и усещането. Ако тая характерност е преувеличена и крилото на носа бъде много отделено и надарено с извънредна подвижност, това е очевиден признак на живи страсти, на прекалена чувственост, на пламенна нужда от емоции и сладострастие.

Едва обрисуваните, тежки и масивни крила на носа, без трептение, показват тежки и груби чувства, известна сънливост на душата. Животът на усещанията и на чувствата всецяло се направлява от инстинкта, а не от светлината на разсъдъка.

У Когато хрущялът на носа, който образува преградата между двете ноздри, е доста плътен без да бъде тежък, и слиза малко по начин да се хване лесно между показалеца и палеца, това е знак на един добър, спокоен характер, примесен с известна веселост. Напротив, ако преградният хрущял е тънък и сух, или тежък и дебел, и ако се губи под дъгата на носа, вместо да слиза малко към устата, това е указание на един тъгуващ, меланхоличен и потаен характер.

Най-после, за да свършим, ще кажем няколко думи за ъгъла, който краят на носа образува с горната устна: тоя ъгъл може да бъде прав, тъп или остър. Ако е остър, носът има стремеж да се наклони към долната част на лицето, а това значи, че интелектуалният живот се стреми към животинството и, следователно, е указание за чувственост. Ако е тъп, носът има противоположна тенденция, той се изостря към горната част на лицето, а това значи, че интелектуалната искра се губи в пространството, то е безгрижието, лекостта и липса на последователност в идеите. Най после, правият ъгъл, това е мъдрият и разсъдливият човек.

(Следва краят).

А. Буе.

[Ани]

Айнщайновият принцип на относителността

(Продължение от кн. IV.)

(Б. Р. Тази статия е предназначена, главно, за четци с широки познания по физиката и математиката. Другите ще се задоволят само с усвояване заключенията на проф. Айнщайна за времето и пространството и на Минковски за четвъртото измерение, като научно доказателство за реалността на духовния свят).

Така, физиката беше поставена пред най-трудната загадка, каквато някога й е давана за разрешаване. Два опита, F и ММ, изпълнени със същата точност, дават тъкмо противоположни резултати. Защото опита ММ може да се обясни тъй, като се приеме, че въздушната атмосфера със своята скорост q влече със себе си етера, а с това и движението на светлината. Простото логическо заключение ще бъде това, че скоростта на светлината трябва да бъде една и съща във всички посоки. Но това заключение противоречи на опита F. Внимателният четец ще намери, може би, един повод за съмнение в предполагаемия етер. Но той може спокойно да го изостави и да приеме, че светлината се превежда по някой неизвестен начин. Върху този въпрос ще се върнем. Във всеки случай, обаче, остава като установено, както и да въртим и усукваме, че ММ и F си противоречат. Айнщайн е разрешил противоречието. Като замества абсолютното с релативното понятие за времето, той доказва, че ММ се намира даже в най-голяма хармония с F. До това понятие той достига чрез анализ на нашето определение за времето. Да положим, че имаме на различни места по земята известно число часовници, които вървят „правилно“. Как да се регулират по един безспорно научен начин, чрез сигнали със светлина, за това ще се говори по-сетне. Вместо въздушния кораб, да вземем едно небесно тяло, което отлетява бързо покрай земята. Ако жителите на това небесно тяло биха пожелали да си поправят часовниците, за да вървят „правилно“, т. е. нито много бърже, нито много бавно, не би ли било достатъчно да ги сравнят просто с часовниците на земята? Не е право, казва Айнщайн. Защото това би значило,че мярката на времето тук, на земята, е задължителна за другите небесни тела. Земята би добила в такъв случай едно привилегировано положение, което не е съгласно с учението на Коперника. По-право е, следователно, всяко небесно тяло да си регулира часовниците за себе си, макар по същите научни методи, но без да взема под внимание часовниците на земята. Един математически анализ ще ни покаже, че часовниците на небесното тяло, наблюдавани от земята, другояче вървят, отколкото тези на земята, че, следователно, времето на „различно движещите се системи“ тече различно, че времето на никоя система няма никакво предимство пред другите „времена“, както и никоя посока в пространството няма предимството да бъде наречена „надолу“, че времето, следователно, е релативно, а не абсолютно. Както Коперник изтласка земята от нейното командваше положение в пространството и я постави в ролята на обикновена планета, каквито има още милиони други, така и Айнщайн я изтласква от нейното командваше положение по отношение на времето.

За да спестим мозъчна субстанция и: мастило, най-добре ще бъде да пристъпим веднага към математическия анализ. Защото това, което чистото логическо обсъждане ни дава само след безкраен труд, математиката, тази мислеща машина, го дава с фрапираща бързина. Да й поставим задачата във форма на математическо уравнение, и тя ще я реши. Понеже не можем да предполагаме у четеца много големи математически познания, ние ще се опитаме да разрешим поне въпроса за абсолютната едновременност чрез едно просто, макар и твърде заобиколно разсъждение, а по-сетне ще преминем, към математическите изследвания.

Предпоставка на това, както и на всички по-сетнешни разсъждения, ще бъде извлеченото от опита ММ заключение, че скоростта на светлината у всички равномерно и праволинейно движещи се небесни тела (системи) е еднаква във всички посоки. Или, изразено по-предпазливо, ние твърдим, че опита ММ върху всички такива небесни тела води към същия резултат и вадим следствията от това си твърдение (принцип за постоянството на светлинната скорост, който ще наричаме принцип С.).

Нека си помислим две места на земята x₁ и х₂ (Берлин и Кьолн); на всяко от тях по един правилно вървящ часовник и по един човек със светлинни сигнали, с заповед „едновременно“, т. е. точно в определено време t₀ (да кажем точно в 12 часа) да възпламенят светлинните сигнали.

Още тука ние се спираме. Що значи собствено „едновременно“? — „Когато стрелките на двата часовника показват 12,“ ще ни каже четецът. Добре, но откъде знаем, дали часовниците вървят правилно? Разрешението на този предварителен въпрос ни дава принципа С. Ако двата сигнала блеснат едновременно, тогава и излизащите от тях светлинни лъчи трябва също така едновременно да се срещнат по средата между х₁, и х₂. Там се поставя едно двойно огледало в форма на v, което хвърля лъчите към един наблюдател, който гледа перпендикулярно към линията х₁ и х₂. Той ще съзре блясканията на двата сигнала едновременно и от това ще заключи, че те са произведени едновременно, а следователно, и че двата часовника са синхронични.

Дали часовниците ще останат синхронични, т. е. дали ще запазят същия ход, той ще познае по това, че при повторните опити вижда всякога двата светлинни сигнала да проблясват едновременно. С това ние намерихме търсения строго научен метод за регулиране на часовници, или, другояче казано: ние дефинирахме понятието за едновременност на земята. И действително, ако говорим за едновременност на различни места по земята, трябва да знаем най-първо, какво се разбира под това понятие.

След като със задоволство разрешихме тази задача, нека преминем към следния въпрос. Нека си представим въздушния кораб, снабден със също такова огледало на средата между два часовника x₁ и х_2. Нека се движи в посока към х₂ със скорост q спрямо земята и успоредно на линията x₁ х₂. Във времето t₀, измерено с земните часовници, нека х'₁, огледалото на въздушния кораб, и х'₂ се намират тъкмо над х_1, земното огледало, и х₂. Един наблюдател от въздушния кораб може в такъв случай да каже, че при възпламеняването им двата светлинни сигнала са се намирали тъкмо под неговите часовници, тъй както и земния наблюдател ще твърди, че са се намирали тъкмо над двата земни часовника. Дали, обаче, наблюдателят от въздушния кораб ще може да означи тия две възпламенявания и като едновременни? Очевидно, че не. Защото, докато светлинните лъчи се движат един срещу други от х₁ и х₂ към средата, въздушния кораб пътува насреща идещия от х₂ лъч, а се отдалечава от идещия откъм х₁. Наблюдаващият в огледалото на въздушния кораб ще възприеме, следователно, първия лъч (х₂) по-рано от втория, на основание на което и ще твърди, че сигналите не са били възпламенени едновременно. И това със същото право, с което земният наблюдател ще ги счита като едновременно възпламенени. Защото ако този би подхвърлил на наблюдателя от въздушния кораб, какао „погрешното“ му заключение произтичало от това, че въздушният кораб се движел, докато земята била неподвижна, то наблюдателят от въздушния кораб може да му отвърне следното: според KRP със същото право мога да твърдя, че въздушният кораб е неподвижен, а земята се движи. После аз бих могъл да се позова на принципа С, според който в моята система светлината се разпространява по всички посоки с еднаква скорост. Щом като произведените под точките x'₁ и х'₂ на моята система светлинни лъчи достигат до огледалото ми в различни времена, то това не означава освен че не са и произведени в същото време, и часовниците ми в x'₁ и х'₂. при излизането на лъчите са имали различно положение на стрелките. Така че подмятането, което ми прави земният наблюдател, с пълно право му го връщам. Ако този вижда двата лъча са се срещат в едно и също време в неговото огледало, това се дължи на обстоятелството, че неговата система се движи със скоростта q в направление противоположно на означеното със стрелката. Тя се движи пред по-рано изходящия светлинен лъч, (от х₂) и насреща по-къс, но изходящия лъч, така че и двата се срещат в едно и също време в неговото огледало.

Как да се избавим, впрочем, от тази дилема? Или като приемем един от двата принципа KRP или С за погрешен. Тогава единия от двамата само ще бъде в правото. В такъв случай, обаче, ще трябва да докажем погрешността на въпросния принцип, а това, според по-раншните ни изключения, е изключено. По-долу ще се повърнем още веднъж по това. Нека приемем, че двата принципа са верни. Тогава и двамата наблюдатели имат право, единия, като казва: двете събития са едновременни, и другият като казва: не са едновременни. С други думи: те ще трябва да се уверят, че не съществува абсолютна едновременност, следователно, и абсолютно време: че времето напротив е нещо относително: че всяка система си има свое собствено време.

Проф. Айнщайн

Излиза, че двата часовника на въздушния кораб, в момента на преминаването им над двата светлинни сигнала, трябва да показват различно време (различно положение на стрелките). Можем да бъдем изкусени да премисляме, както до сега, по един чисто логичен път и с по възможност по-малка пресметливост, тези и други по-нататъшни изводи от нашите предпоставки. Това, обаче, никак не би било за препоръчване. Не само заради спестяването на хартия и мастило, но най- вече заради това, че по този път лесно можем да дойдем до погрешни заключения. Защото изводите от RP в такава степен противоречат на всички досегашни възгледи, че човек бива непрестанно наклонен да открива противоречия там, където такива няма, като не съзира примките лежащи пред краката му. Поради това ние не ще се впущаме повече в този опасен път, а си послужим по-скоро с безпогрешната мислеща машина, и с нейната помощ изведем всички наши досегашни, както и по-нататъшни резултати.

Предварително още една важна забележка! Последните наши разсъждения се опираха върху оптически опити, и — до колкото оптическите явления съставляват един подклас на електромагнитните явления, — само върху тях. Само когато с тези явления искаме да обясняваме абсолютни скорости, попадаме в изтъкнатите мъчнотии, — необходимо е за отбягването им да се откажем от понятието за абсолютното време. Може, обаче, да го задържим, ако се ограничаваме върху механически явления. Как да излезем от това състояние на неудовлетвореност, това ще видим по-късно.

Сега нека преминем към математическите разглеждания, които несведущият четец може спокойно да прескочи.

Принципът KPR ни казва, че абсолютната скорост на едно тяло в световното пространство не може да бъде установена чрез никакъв механически опит, че тя би могла, следователно, да приеме всяко значение между нула и безкрайност. Математически израз на различните тия възможности се дава, като отнесем движението на телата към различно движещи се координатни системи. Нека, за по-голяма опростотвореност, всички тия системи имат успоредни оси у и z и се движат една срещу друга, надлъж по една обща ос х. Нека си изберем две такива системи, една х у z и друга една x'y'z', която нека се движи срещу първата на длъж по общата ос х с скорост q. Едно тяло к, прикрепено в системата x'y'z' (в „своята“ система) (виж. рис. 2), къмто нея естествено има скоростта нула; по отношение на системата х у z пък, то има същата скорост q на „своята“ система. По такъв начин ние можем да дадем израз на различните възможности. Ако координатите на тялото (субстанциалната точка) в „неговата“ система х' у' z' се намират в другата система х у z, и ако нулевите точки на двете системи съвпадат в времето t=0, тогава очевидно между тях съществуват отношенията х'= х—qt; у'=у ; z¹=z ; защото qt е изминатия в времето t път от системата x'y'z'. Това са галилеевите трансформационни формули. Към това дохожда и понятието за абсолютното време, изразено чрез трансформационната формула t'=t, която изразява, че времето в двете системи е едно и също. На това уравнение се е гледало дотолкова като на нещо подразбираемо, че не е било изтъквано в учебниците. И тъй принципът КРВ, изразен на математически език, ще гласи: уравненията на механическите процеси не променят формата си, ако ги отнесем, към втората вместо към първата система, те са „неизменни“ („инвариантни“) по отношение на галилеевите трансформации.

Защото Нютоновото основно уравнение в механиката, силата = масата по ускорението, представено в съставляващи отнесени към системата х у z, гласи:

Следва по-нататък от трансформационните уравнения чрез повторна диференциация:

Силовите съставляващи, като функции на координатните разлики, в двете системи са същите. Следователно, Нютоновите уравнения отнесени към системата x'y'z' ще гласят:

В двете системи, значи, те имат същата форма.

Нека се обърнем сега към оптическите (електромагнитни) явления. Принципът С ни казва, че скоростта на светлината в всички праволинейно и равномерно движещи се небесни тела, т. е. и в всички подобни координатни системи, измервана по коя да е посока, е еднаква. Нека възпламеним в нулевата точка на координатната система xyz в времето t=0 един светлинен сигнал. Нека един, намиращ се в нулевата точка, наблюдател разглежда разпространяващите се по всички посоки лъчи. В такъв случай крайните точки ще образуват за него (според принципа С) всякога една сфера, независимо от скоростта на системата (или по-точно: повърхността на вълните е една сфера). Радиусът на тази все повече разширяваща се сфера, в даден момент на времето t, има винаги дължината на такъв един лъч, именно c.t (скоростта по времето). Уравнението на тази сфера ще гласи: х² + у² + z²- с²t² = 0. Тъкмо тъй ще съди и един наблюдател в системата x'y'z', нулевата точка на която в времето t=0 съвпада с тази на другата система, и който поради това може да твърди, че блясването на светлинния сигнал е станало в неговата нулева точка. Той, обаче, написва уравнението на сферата x'² + y'² + z'² - с²t₁'²= 0, където вместо t имаме t'₁ за да означим, че времето на тази система може да бъде друго. Според принципа С двете тия уравнения са верни. Това е възможно само.ако между двете системи съществуват прочутите трансформации на Лоренца:¹)

Този резултат говори, че уравненията на оптическите (електромагнитни) явления по отношение на тези, а не по отношение на галилеевите трансформации, са неизменни.²) Особено четвъртото уравнение ни посочва, че и времето трябва да бъде трансформирано.

Нека отнесем това към по-раншния ни пример. Въздушният кораб се движи с скорост q относително земята. В земното време t₀, мерено и по двата земни часовника в х₁ и х₂, преминават тъкмо над тях по един часовник от въздушния кораб.

Тогава единият от тях показва времето:

а другия показва:

t'₁ и t'₂ са различни, защото величините х₁ и х₂ в десните страни на тия две уравнения са различни. И тъй, докато земята твърди, че блясванията на светлината са произведени в същото време t₀ въздушният кораб обяснява: те са произведени в различни времена, едното в времето t'₁, другото в времето t'₂. Следователно, при оптическите, респ. електромагнитните явления няма абсолютна едновременост. Това понятие тогава само добива смисъл, когато посочваме системата, от която става наблюдаването на нейното времетечение. Времето за нея е относително.

Наблюдателната кула на проф. Айнщайн в Потсдам

Този математически начин на доказване крие в себе си такава убедителна логика, че не може да има и сянка от съмнение вжв верността на неговите изводи. Възажения са възможни, първо, ако става въпрос за точността на опита ММ, следователно, и за верността на принципа С. Тази точност, обаче, според гледището на физиците е 99% следователно, далеч от всяко съмнение. Второ, ако се повдигнат възражения срещу предпоставките относително движението на светлината, стоящи във връзка със съществуването на етера. Етерната хипотеза, обаче, въобще не играе тук някаква роля, защото Айнщайновото доказателство си остава същото и ако оставим съвършено на страна етерната хипотеза и говорим само за „движение на светлината“, с еднаква скорост на разпространение по всички посоки (принцип С), без да си съставляваме някаква представа относително вида на това движение. Нещо повече даже, тази хипотеза трябва да се изостави. Тъй като опитите F и ММ при употребата на относителното време не си вече противоречат (върху доказателството тук не можем да се спираме), то, с оглед към етерната хипотеза, това би значило да приемем етерът и като подвижен, и като неподвижен — нещо логически недопустимо. Най-после достатъчно е указанието върху съвършената хармония и закръгленост на Айнщайновата система на целокупната физика, която той изгражда върху развалините на старата физика. Защото макар и нашето доказателство да важи само за електромагнитните явления, би било твърде незадоволително, ако за механическите явления важеше абсолютното, а за електромагнитните пък относителното време, като да се разпадаше света на две части с различно време. Ако, обаче, както ние вече приемаме, и за механическите явления ще трябва да употребим относителното време, тогава следва, че Нютоновите основни уравнения на механиката ще трябва да се видоизменят тъй, че да бъдат неизменни спрямо трансформациите на Лоренца. Тогава всички природни явления ще се разиграват по същите закони, безразлично от коя праволинейно и равномерно движеща се система ги наблюдаваме. Ние казваме изрично: всички природни явления, защото модерната физика ни учи, че те всички са или от механично или от електромагнитно естество. С това обаче старата Нютонова механика чрез RP (както вече ще означаваме съединените KRP и С — принципи) се обръща с главата надолу. Така че RP се промъква във всички осветени от вековете навици на мислене, той разрушава всички понятия, всред които сре израсли, и не само това, — той изисква от нас една способност за абстрахиране, в сравнение с която даже изискванията на четвероизмерната математика се явяват като детинска играчка. Затова пък RP ни дарява с едно изобилие от нови разбирания, със светлината на деня, където по-рано е било здрач или нощ. Накратко казано, той е едно духовно освобождение, както делото на Коперника. Това освобождение, обаче, изпитва на първо място само физикът и математикът. На средно образования човек, той не може да покаже нищо, освен огромните, противоречащи на всички досегашни понятия, изводи и от друга страна, новите, на всеки случай, открития, към които той ни води. За това по-после ще става дума.

Нека разгледаме сега елегантното математическо изложение, дадено на R Р от други един немски учен, твърде рано поминалия се за жалост, Минковски. R Р ни казва: времето и пространството не са, както по-рано се приемаше, понятия, които можем да си, мислим, независимо едно от друго. Последователността на времето не е мислима иначе освен в пространството. Пространствени съотношения не можем да си ги мислих иначе освен в едно дадено време. „Отбелязвал ли е някой дадено място иначе освен в известно време, дадено време иначе освен на известно място?“ Това ни учи особено четвъртото трансформационно уравнение, което поставя t¹ във връзка с х. „Време и пространство изчезват напълно от нашия поглед, и само сливането един вид, на двете, времепространството, добива самостоятелно значение“. Поради това Минковски си мисли света четвероизмерен; — в него една координатна система xyzt ; xyz са осите на пространството, t е оста на времето. Една световна система x₁y₁z₁t₁ се нарича една „световна точка“. Разнообразието на всички тия световни системи, това е „света“. Вечният житейски ход на една частица субстанция, една „субстанциална точка“ се изобразява чрез непрекъснатата последователност на световните точки, в които тя се „намира“, и всяка една от които означава едно „събитие“, засягаше въпросната частица. Тази непрекъсната последователност образува една крива в света, „световната линия“, (по-рано този ход на живота се изобразяваше чрез кривата не пътя в системата xyz, и към всяка пространствена точка се е означавало времето, в което съответната частица се е намирала). Всички световни процеси в такъв случай се схващат като едно преплитане на безбройните сплетени една в друга световни линии на всички съществуващи субстанциални точки. Също и за старата механика би била възможна подобна четвероизмерна представа. Тя не би имала, обаче, значението освен на един изкусен математически похват. За Минковски тази представа е обусловена от същината на света. Това ще се изрази математически по следния начин: трансформациите на Галилея означават, че в четвероизмерната система на оста t можем да даваме каквото и да било, независимо от пространствените оси, направление,—в съгласие с старото схващане, че можем да си мислим времето независимо от пространството. Според новото схващане, това ние не можем. Със схващането за времето се променя и схващането за пространството, и затова една промяна в положението на оста на времето трябва да се отрази и върху другите оси. Защото те всички образуват действително едно цяло. В същност трансформациите на Лоренца означават едно завъртане на цялата система около един имагинерен ъгъл. Само математикът е в състояние да изпита пълната естетическа наслада на това схващане.

Нека теглим заключенията от SRP³) които ще ни послужат при преценяването и измерването на природните явления. Въпросът си остава този: как се представлява едно природно явление на двама, намиращи се в две различно движещи се системи, наблюдатели, или с други думи, как преценявам едно природно явление, когато телата, с които то е свързано, по отношение на мен се намират в покой или в движение? Математическият отговор бихме получили чрез приложението на трансформационните уравнения. Тук ние можем да отбележим само най-важните резултати, и за нагледност, вместо да разглеждаме абстрактно две системи, ще говорим пан за земята и въздушния кораб.

Всички измервания на времето са относителни. Две събития. които земята разглежда като едновременни, въздушния г кораб намира, че не са едновременни. Земята казва: двамата души в Берлин и Кьолн удрят едновременно върху масата ~ въздушният кораб казва: те удрят един подир други. Един промеждутък от време,, който въздушният кораб измерва за една минута, земята го намира за по-дълъг от минута. Всички измервания на пространството са относителни, няма никаква „абсолютна дължина“. Една пръчка, чиято дължина въздушният кораб посочва за един метър, земята я намира за по-къса от метър. Едно тяло, намиращо се във въздушния кораб, за което този последният казва: „това е една сфера“, земята го взема като ротативен елипсоид, а ако въздушният кораб се движи със скоростта на светлината, ще го вземе даже и като безкрайно тънък кръгов диск. Ако някой би запитал, какъв образ именно тялото притежава „в действителност“, това R Р отговаря: и понятието за действителното загубва своето абсолютно значение. И двете схващания са еднакво действителни или верни. Земята има право като казва: това е един ротативен елипсоид, и въздушният кораб има право като казва: това е една сфера. По-нататък следва, че никое тяло не може да приеме скорост по-голяма от тази на светлината: 300000 км/сек“. В зависимост от това, известното положение за паралелограма не може да важи вече до безкрайност. Защото ако- въздушният кораб се движи със скорост 1000 км. по отношение на земята, и ако във въздушния кораб се търкаля една топка по посока на движението му, седна, измерена от въздушния кораб, скорост от 500 километра, тогава земята измерва общата скорост не за 1000 + 400=1500 километра, а по-малко. Ако топката се търкаля в друго направление, то производната скорост и по големина и направление не е тази, която следва да бъде според старото правило за паралелограма. Нютоновата механика се събаря. Нейните закони са били изведени при предпоставката за съществуването на абсолютното време и се указват като неизменни спрямо галилеевите трансформации. Те трябва да бъдат приспособени към новото понятие за времето по начин, щото да бъдат инвариантни спрямо Лоренцовите трансформации. При това се указва, че разглежданата до сега, като абсолютна константа, маса на едно тяло, е в зависимост от скоростта, следователно, е променлива. Въздушният кораб казва, да речем: масата на това тяло (намираща се във въздушния кораб) е един килограм. Земята я намира за по-голяма, а при бързина на въздушния кораб равняваща се на скоростта на светлината, даже за безкрайно голяма. Масата, както е известно, е мярката за инертното съпротивление, което едно тяло противопоставя на опита, чрез дадена сила да му придадем известно ускорение. Това съпротивление според старото схващане е независимо от посоката на ускорението, според новото не е тъй. Съвършено друго ще бъде инертното съпротивление, следователно, и масата, ако придадем на тялото едно ускорение по посока на скоростта, която притежава в даден момент, отколкото, например, под прав ъгъл на същата. Поради това, става дума за неговата надлъжна (лонгитудинална) и напречна (трансверзална) маса. Този извод е проверен вече чрез опита. За тази цел, обаче, са потребни тела, летящи с грамадни скорости, защото само с приближаването към скоростта на светлината настъпва такава промяна в масата, която да се поддава на измерване. Такива тела са атомите на електричеството, електроните, които се изхвърлят като тъй нар. катодни лъчи от катода на рентгеновата тръба или от радия, със скорости надминаващи 250,000 км/сек. Професор Кауфман, по-рано в Бон, действително е констатирал, че масата им расте заедно със скоростта ; професор Бухерер в Бон първи е установил, че и закона на промените не е освен точно предреченото от R Р. Това е първото опитно потвърждение на R Р.

Дали заедно с Нютоновата механика не се събаря и изграденото върху нея дело на нашите инженери? Не! Защото измененията, които трябва да се извършат в нейните пресмятания са толкова малки, че остават без някакво практическо значение, и Нютоновата механика може, като частен случай на релативистичната механика, да ни служи и за напред, за малки скорости⁴). От това не следва, обаче, че Е Р остава без практическо значение за техниката. След сто години пак ще поговорим върху това. За сега само толкова: от Е Р следва, че масата на едно тяло се увеличава, когато му се придава енергия (да кажем лъчиста топлина). Поради това, масата може да се разглежда като енергия, и старото положение в химията за съхранение на масата се слива напълно с положението за съхранение на енергията. По-нататък намираме, че всяко тяло почиваше в една система, разглеждано от тази същата, съдържа грамадното количество m.с² „латентна“ енергия, т. е. равна на масата му, в грамове, умножена с квадрата на скоростта на светлината, мерена в см/сек. Тъй като с=3. 10¹⁰ см./сек. то един килограм от кое да е тяло, напр. въглища, ще съдържа 1000. 9. 10²⁹ ерга= 23 билиона калории. Тази енергия в най- голямата си част, без съмнение, е скрита в неговите атоми. Понятие за нейната грамадна величина ще ни даде следното разсъждение. Досегашният ни способ за добиване на енергия от въглища почива на един молекулярен процес, на съединението на разделно стоящите атоми въглерод и кислород в въгледвуокис, тъй нареченото горене. Той ни дава жалката цифра от около 7000 калории за килограм въглища. Ако бихме сполучили да разкъсаме въглищните атоми, и отнемем латентната им енергия, то с един килограм въглища един океански параход от 50000 конски сили би могъл да пътува непрекъснато десет години. При днешните цени на енергията, скритата в този килограм въглища енергия би възлязла на няколко стотини милиона лева. Че това не е никаква фантазия ни поучава примера с радия. Този произвежда, чрез доброволно разпадане на радиевия атом, грамадни количества топлина, за чиито източник по-рано не са знаели никакво обяснение. Е Р дава това обяснение: това е част от латентната енергия, която тук бива освободена. С този малък избор измежду последствията на Е Р нека приключим нашите разглеждания.

(Следва краят).

________________________________________________________

1) Като предпоставка при доказването се приема линеарност на тия уравнения.

2) Защото с това сферично уравнение, същевременно и основния закон в оптиката, тъй нареченото уравнение на вълнообразното движение и електромагнитната система на уравнения на Максуела са неизменни.

3) S R Р или специалния R Р.

4) Ако q е незначително спрямо с, членовете q/c могат да бъдат изоставени, и в такъв случай Лоренцовите трансформации преминават в галилеевите, и новите уравнения на механиката в Нютоновите.

[Ани]

Безкрайна ли е вселената?

От Шарл Нордман

Отговорите на Нютон и Айнщайн

Астрономът от парижката обсерватория, г. Шарл Нордман, бе публикувал във французкото списание Illustration едно изложение на мъчните теории на проф. по физика, Айнщайн. Същото това изложение е развито в ..една неотдавна излязла брошура под заглавие: Айнщайн и вселената (проблясък в тайнствеността на нещата) ); В следната си статия, която е една глава от тази книга, авторът си поставя за задача да направи един пълен преглед на теорията за обобщената относителност, без математическа терминология и без да изоставя никой деликатен или мъчен въпрос, за да установи точно схващането и системата на Айнщайн в историята на напредъка на човешкото знание и да изследва и разисква (със заключение) противоречията, повдигнати от други, а особено от г. Пенлеве, член на французката академия на науките. Отделите на тази книга са озаглавени: I — промените на пространството и времето; II — науката в безпътица ; III — решението на Айнщайна; IV — Айнщайновата механика; V — обобщената относителност; VI — нова концепция за гравитацията (всемирното притегляне); VII — безкрайна ли е вселената? VIII — наука и действителност и IX — Айнщайн или Нютон?

Броят на звездите

Безкрайна ли е вселената? Ето един въпрос, който хората винаги са си поставяли, без да могат да установят точно смисъла му. Теорията на обобщената относителност позволява да се обсъди той от ново и твърде тънко гледище.

Кант — тоя гениален бъбрица, който считаше За ужасно монотонно да вижда всяка година да свети едно и също слънце и да разцъфтява една и съща пролет — се основаваше на метафизически съображения, за да поддържа, че пространството е безкрайно и навред осеяно със звезди, които са подобни една на друга.

Но по-благоразумно е може би да се изследва тази проблема с помощта на последните данни от наблюденията, като се затворят грижливо вратата на нашите съждения от тази смес от карти, каквато е метафизиката. Така сме длъжни също да определим и чистото пространство, като че ли не знаем за него нищо и даже като да се съмняваме, че то съществува.

Доказателството, че ние не знаем много за него, е, че нютонистите вярват в него, когато айнщайнистите го считат само като неразделно свойство ка предметите. Те определят пространството чрез материята, но трябва да определят и последната. Декарт, напротив, определяше материята чрез разстоянието, сиреч чрез пространството. Порочен кръг! Най-добре е, прочее, да оставим чисто и просто на страна метафизическите мъдрувания на Канта и да се запретнем здраво с опити, с това. което може да се мери.

За да опростотворим работата, нека приемем за реалност това протежение, в което се къпят звездите, през което минават излъчванията и което общото разбиране нарича пространство. Ако имаше навсякъде и безкрайно звезди и ако броят им бе неизчерпаем, щеше да има навред и пространство, и материя. Нютонистите щяха да тържествуват от това, както и айнщайнистите, които вярват в едно абсолютно пространство еднакво, както ония, които го отричат, „абсолютистите“ както и „релативистите“.

Какво щастие щеше да бъде, ако астрономическите наблюдения биха показали, че броят на звездите е наистина безкраен и че, следователно, партизаните на двете противни мнения могат еднакво да считат, че са победили в своите съобщения! Но какво показват астрономическите наблюдения?

Някои отричат a priori, че броят на звездите би могъл да бъде безкраен. Броят на звездите, казват те, би могъл да се увеличи ; прочее, не е безкраен, понеже нищо не може да се прибави към безкрайното. Това съображение е правдоподобно, но невярно, макар че и Волтер го изтъква. Няма нужда да бъдете голям жрец по математика, за да знаете, че всякога може да се прибави към едно безкрайно число и че съществуват безкрайни количества, които също са безкрайно малки по отношение на другите.

Нека разгледаме сега фактите. Ако вселената на звездите е без крей. няма нито една видима линия, която, теглена от земята към небето, да не срещне една от тия звезди. Астронома? Олбер е забелязал, че небето нощем би било тогава цяло е един блясък, подобен на слънчевия. Прочее, общият блясък на всички звезди наедно е 3000 пъти по-силен от една звезда от първа величина, следователно, тридесет милиони пъти по-малък от тоя на слънцето.

Угаснали звезди и тъмни мъглявости

Но това нищо не доказва, понеже съждението на Олбер е лъжливо по две причини. От една страна, има по необходимост в небето много угаснали и тъмни звезди. Ние ги знаем и те са твърде добре изучени и даже претеглени. Те проявяват, съществуването си като идат периодически да помрачават съседните звезди, около които се въртят. От друга страна, неотдавна се откри, че небесното пространство е завладяно на големи разстояния от тъмни газообразни маси и от облаци от космически прах, който поглъщат светлината на звездите, разположени отвъд. Вижда се добре, че съществуването на един безкраен брой звезди е напълно съвместимо със слабата ясност на нощното небе.

Част от млечния път особено богат със звезди

И сега, ако си послужим с нашите очила т. е. далекогледите ни, й ако минем от областта на възможното към оная на реалното, последните астрономически наблюдения ни дават известен брой факт много бележити, които ни довеждат несъпротивимо до следните заключения.

Броят на Звездите не е, както дълго време вярваха, ограничен от самата сила на зрителните стъкла. Когато се отдалечавате от слънцето, броят на звездите, съдържащи се в дадения обем, честотата на звездите, гъстотата на звездното население, така да кажа, не остават еднообразни, но се намаляват според наближаването до границите на млечния път.

Млечният път е един гигантски архипелаг от звезди и нашето слънце изглежда да е разположено в централната му област. Това натрупване, тоя мравуняк от звезди, от който ние сме една част, има, грубо казано, форма на една кутия на часовник, дебелината на която е приблизително колкото половината от ширината й. Светлината, която отива в една секунда от земята до луната, в осем минути от земята по слънцето, в три години от земята до най-близката звезда, тая светлина има нужда най-малко от 30,000 години или 300 века. за да премине през млечния път.

Последният съдържа от 500 до 1500 милиони звезди. Това е много малък брой, едва равен на човешките същества на земята и много по-малък от оня на железните молекули, които съдържа една иглена топчица.

Една област от небето при Зета Орион (съзвездие), дето една мъглявост затуля отвъдните звезди

При това, открити са твърде сгъстени купчини от звезди, като Магелановия облак. Херкулесовата купчина и разни други, който понякога изглеждат, че преминават границите на нашия млечен път и са като негови предградия. Тия предградия като че ли се разширяват от другаде твърде далеч, а особено от едната страна на млечния път, и най-отдалеченото не е, може би, по-малко от 200,000 години светлина от нас.

Оттатък, пространството изглежда пусто и лишено от звезди на огромно разстояние по отношение на измерванията на нашата млечна вселена, както ние я определихме. Но още по-нататък?

Спирални мъглявости

Наистина, по-нататък се намират тия чудни звезди, спиралните мъглявости поставени като сребърни охлюви в градината на звездите и каквито са отбелязани много стотици хиляди. Някои астрономи вярват, че спираловидните натрупвания на звезди са, може би, прибавки към млечния път и намалени негови образи. Повечето от тях са склонни да вярват, по твърде важни съображения, че спиралните мъглявости са системи, аналогични във всичко на млечния път и с измерения, сравними с неговите.

В първия случай, сборът от звездите, възприемани от нашите телескопи, има измерения, проницаеми от светлината в няколко стотици хиляди години. Във втората хипотеза, измеренията на звездната вселена, от която ние сме част, са още удесеторени и биха гребали най-малко милиони години за светлината, за да ги премине.

Във първия случай, цялата звездна вселена, така както ние я възприемаме, е образувана от млечния път и неговите прибавки, сиреч от една местна концентрация на звезди, отвъд която нищо не се наблюдава. Звездната вселена е, прочее, практически ограничена или поне завършена.

В противния случай, млечният път е един от милиардите спирални мъглявости, които се наблюдават. Спиралната мъглявост (с нейните стотици милиони звезди) играе в тая уголемена вселена същата роля, както звездата в млечната вселена. Проблемата се поставя както по-преди, но върху по-обширен мащаб. Тъй също ли, както млечният път е образуван от едно натрупване, от една концентрация на звезди със завършен брой — това е доказано от наблюденията — и възприеманата вселена е образувана от едно натрупване на спирални мъглявости със завършен брой?

Една от най-бележитите измежду стотиците хиляди спирални мъглявости.

По този последен пункт, опитат още не се е произнесъл. Но е вероятно, според мен, че когато нашите инструменти бъдат мощни пропорционално с тази обширна проблема, т. е. скоро . . . след няколко века, те ще отговорят: да.

Ако бе другояче, т. е. ако разпределението на спиралните мъглявости останеше винаги приблизително същото, според отдалечаването им, пресмятането показва, че понеже привличането е обратно на квадрата на разстоянията, то притеглянето би пораснало отвъд всяка граница в тази вселена, например в областта, в която ние живеем. Обаче, това не е тъй.

Това доказва: или че. на твърде големи разстояния, привличането на две маси се намалява малко по-скоро отколкото според обратността на квадрата на разстоянията (което не е съвсем невъзможно), или че броят на звездните системи и на звездите е свършен. Лично аз клоня към втората хипотеза, но тя е недоказуема. Във тия въпроси има винаги една алтернатива, винаги едно средство за изплъзване според склонността на своите предпочитания и най-накрая нищо не позволява да се твърди, че броят на звездите се свършва.

Звездната вселена според Кант, усеяна навред с подобни звезди. В средата е слънцето.

Пресмятането на Поанкаре

Като тръгва от средната сила, според наблюденията, на собствените движения на звездите, съседни до нас, Анри Поанкаре е пресметнал, че общият брой на звездите на млечния път трябва да бъде около един милиард. Тоя брой много съответства на резултата, който се добива по опитен начин от астро-фотографическите измервания.

Той е показал също, че собствените движения на звездите щяха да бъдат по-забелязани, ако имаше повече звезди, които не виждаме. Пресмятанията на Поанкаре са противни на хипотезата за едно безкрайно разширение на звездната вселена, понеже броят на сметнатите звезди се съгласува приблизително с числото, което е било пресметнато. Но още нещо: тия сметки не биха доказали нищо повече, ако законът за привличането не е обратен на квадрата, в огромни разстояние.

При все това, ако вселената е крайна, в пространството, прието от класическата наука, светлината на звездите и уединените звезди биха се изгубили малко по малко безвъзвратно в безкрайността, и космосът би изчезнал. Умът ни се противи на такава последица и астрономическите наблюдения не показват никакъв признак на такова разпадане.

С една реч, в, пространството на „абсолютистите“, звездната вселена би можала да бъде безкрайна, само ако законът за квадрата на разстоянията не е съвършено точен за твърде отдалечените маси, и тя може да бъде крайна, само ако е преходна във времето.

От друга страна, за Нютон, звездната вселена би могла да бъде крайна във една безкрайна вселена, понеже за него пространството не предполага никак материя. За Айнщайн, напротив, вселената изобщо и материалната или звездната вселена са едно и също нещо , понеже няма пространство без материя.

Предшестващите мъчнотии и неизвестности изчезват в по-голямата си част, когато се разглежда пространството, или по-скоро пространство — времето, от айнщайновото гледище за обобщената относителност.

Вселената както се схваща сега. В средата е слънцето, около него е млечният път и спиралните мъглявости.

Какво значат думите: вселената е безкрайна? От айнщайново гледище, както и от нютоновско, а даже и от прагматическо, това значи: ако аз вървя право пред себе си, винаги и до края на вселената, аз няма да се върна никога в точката на тръгването ми.

Възможно ли е това? Нютон казва, че, разбира се, да, понеже пространството, за него, се разширява, безкрайно, независимо от телата, които плуват в него, и дали броят на звездите е ограничен или не.

Но Айнщайн казва: не! За релативиста, вселената може да не бъде безкрайна. Е ли тя завършена, ограничена от незнам какви си прегради? Не. Тя не е ограничена.

Безкрайност и безграничност

Известно нещо може да бъде безгранично, без да бъде безкрайно. Например, един човек, който се премества по повърхнината на земята, може да прави това безкрайно в кръг, без да бъде спрян от някаква граница. Повърхнината на земята, разгледана като повърхнината на всяка сфера, е, прочее, едновременно крайна и безгранична. Е добре, достатъчно е да се донесе, в пространството с три измервания, това, което става в пространството с две измерения, което е сферическата повърхнина, за да се разбере, че вселената би могла да бъде едновременно крайна и безгранична.

Вследствие на всемирното притегляне, айнщайновата вселена не е евклидовата, а е прегъната. Мъчно е, ако не невъзможно, да си представим като видимо едно прегъване на пространството. Но тая мъчнотия съществува само за нашето въображение, ограничено от чувствителните навици, а не за нашия разум, който отива по-далеч и по-високо. Защото хората често грешат като вярват, че въображението има по-могъщи крила от разума. За да се убедим в противното, достатъчно е да сравним онова, което най-великите стари поети са могли да бленуват за звездния свод, със това, което модерната наука ни показва в него.

Друго сегашно схващане на вселената: спиралните мъглявости са като нашия млечен път.

Ето, тогава, как се поставя нашата проблема.

Нека оставим на страна, за минута, неправилното до някъде разпределение на звездите з нашата звездна система и нека предположим, че тя е еднородна. Какво е условието, за да стане стабилно това разпределение на звездите, под влиянието на всемирното притегляне? Отговорът, който ни дава пресмятането, е: за това кривината на пространството трябва да бъде постоянна, така че пространството да се затвори в себе си като една сферическа повърхнина.

Лъчите на звездната светлина могат да обикалят вечно, безкрайно, тази безгранична и при туй крайна вселена. Ако космосът е така сферически, може даже да се мисли, че лъчите излезли от една звезда, от слънцето например, ще отидат да се слеят в една точка, диаметрално противоположна на вселената, след като я обиколят, и после дойдат отново в точката на тръгването си.

Прегънатата вселена на Айнщайн и звездите призраци

Бихме очаквали тогава да видим, на противоположни точки на небето, звезди, едни от които са само образи, призраци на други, техни „двойници“, в смисъла, в който старите египтяни са разбирали тази дума. Наистина, тоя „двойник“ или звезда-образ би ни представлявала не това, което е звездата-родителка, звездата-обект, но онова, което тя е била в епохата, когато е изпратила лъчите, що са образували тоя образ, т. е. преди милиони години.

Ако ние наблюдаваме едновременно звездата-обект и звездата-образ, реалното и миража, ще ги видим много различни една от друга, понеже образът ще ни покаже предмета такъв, какъвто е бил преди хиляди векове. Ще стигнем даже дотам да констатираме, че звездата-образ е по-бляскава от звездата-обект, защото, в междината, последната ще угасне, .изстудена малко по малко през вековете.

В действителност, невероятно е, че ще намираме често такива звезди-призраци, звезди-действащи, светливи и нереални дъщери на големите слънца. Причината на това е, че лъчите, когато минават през вселената, ще бъдат отклонени от звездите, недалеч от които ще минат. Тяхното концентриране, сливането им ще бъде, прочее, рядко пълно в антипод на реалната звезда. И после, тия лъчи биха били повече или по-малко погълнати от космическите материи, срещнати от тях пътем. При все туй, не е никак не- възможно, по някога, в бъдеще, астрономите да наблюдават това явление. Не е невъзможно вече и да са сторили това в миналото, без да знаят!

Перспектива на прегънатата вселена с четири измерения, според Айнщайн: лъчите на всяка действителна звезда (горе) може да се слеят в противовеса в една призрачна звезда (долу).

Но това, което наблюдателите не са направили довчера. ще го направят утре, благодарение на внушенията на новата наука, и така тази последната ще катурне, може би, наблюдателната астрономия и ще намери един ден бляскавия ореол на новите достоверности.

Удивителни последици, глупаво непредвидени, нови схващания, които надминават, с фантастическата си поезия, всичките, и най-романтичните, построения на фантастичния полет.

Реалното, или поне възможното, възлиза на главоломни височини, където ни кога не са стигнали позлатените крила на фантазията.

Едва сметка за кривината на света

Преди малко казах, че светлината употребява милиони години, за да обиколи нашата прегъната вселена. Като се тръгне от големината, горе-долу известна, на количеството на материята, която се съдържа в млечния път, лесно може да се пресметне кривината на света и неговия район. Намира се, че тоя район има големина минимум равна на 150 милиона години светлина.

Трябват, следователно, най-малко 900 милиона години на светлината, за да обиколи вселената, ако тази последната е ограничена в млечния път и неговите прибавки. Тази цифра напълно отговаря на дадените ни такива от астрономическите наблюдения за измерването на галактическата система, както и с много по-големите, дадени при асимилирането на спиралните мъглявости с млечните пътища.

Така, за релативиста, вселената може да бъде безгранична, без да бъде безкрайна.

Колкото за прагматиста, който върви право пред себе си — т. е. който следва правата линия: течението на светлината — той ще свърши с намирането отново на звездата, от която е тръгнал, стига само да разполага с достатъчно време. И той ще каже същото: вселената не е безкрайна.

Безкрайността или крайността на вселената може, прочее, по принцип, да бъде контролирана от опита и един ден ще може да се провери, дали космосът в своята целокупност и пространството са нютоновски и айнщайновски. За жалост, този опит е една дълга работа и се спъва от някои малки практически мъчнотии...

Можем, прочее, без да се компрометираме, до втора заповед, да се считаме задължени да изберем едното от тия две схващания и да се ползваме от благодатта на съмнението в онова от тях, което е лъжливо. . .

Етерни топки в абсолютно празното пространство

Има, обаче, още един трети изход, ако не за прагматиста, то поне за философа — разбирам, физика — като си спомням, че англичаните наричат физиката Естествена философия

Ето кой е той: ако всичко онова, което познаваме като звезди, е привързано към нашия млечен път, то другите вселени, твърде отдалечени, могат да бъдат недостъпни за нас, защото са оптически изолирани от нашата, може би чрез явленията на космическото поглъщане от светлината! за което говорихме вече.

Но същото може да бъде причинено к от друго нещо , който ще шокира може би някои релативисти, но ще се види възможно за нютонистите. Етерът, тая среда, която предава светлинните трептения и чието съществуване приема и Айнщайн,, като му отрича неговите обикновени кинематически свойства — тоя етер и материята, според най-последните физически открития, изглежда, че са само видоизменения едно на друго. Нищо не доказва, прочее, че тия две форми на субстанцията не са винаги съединени една в друга.

Нямам ли тогава право да мисля, че може би цялата наша видима вселена, локално съсредоточение на материята, е една усамотена етерна топка? Ако абсолютното пространство съществува (което не ще рече още, че то.е чувствано и достъпно за нас), то е независимо не само от материята, но и от етера. И тогава, около нашата вселена, се простират пространства празни от етер. Други вселени, може би, трептят оттатък, и тия светове не са нищо за нас, като че ли несъществуват.

Хипотезата на автора, астрономът Нордман; всичките видими звезди се съдържат в етерни топки. Нашата вселена е в средната етерна топка. Другите етерни топки (вселени) са ни непознати. Между тях има безетерни пространства.

Нищо, което да почувстваме или да познаем, не ни иде оттам; нищо не може да премине през мрачните и неми бездни, които окръжават нашият звезден остров.

Нашият поглед е за винаги роб на тази монада толкова гигантска и . . . толкова малка.

„Има, значи, неща, които никога не ще узнаем, но които все пак съществуват, нали?“ ще се провикнат наивните учудено. Смешна претенция да искаш де вместиш всичко в няколко кубически сантиметри от сиво вещество!

_______________________________

1) Librairie Hachette, 7 frs.

[Ани]

Сър Ягадиш Хъндър Боз

Крескографът

Нов апарат за изучване растежа на растенията

(Сър Ягадиш Хъндър Боз, член на Кралското Дружество, професор в Калкутския университет, се прочу чрез многобройните си любопитни издирвания върху физиологията на растенията, като е дал интересни данни върху възбудителността на растенията.

Неотдавна той представил в Лондон пред Кралското Д-во. после и в Париж — пред биологическото д-во, един нов апарат, наречен крескограф, който с голямо увеличение записвал и най-малките движения на растенията.

Сър Я. X. Боз по този случай е написал следната студия, с чертежи, представени и на Кралското Дружество).

Фиг. 1. Крескографвт с голямо увеличение.

1. — Крескографът с голямо увеличение. Издирванията върху растежа на растенията са предмет от голяма практическа важност, тъй като храната на всички ни е тясно свързана с растенето на растенията. Движенията на стъблата, на листата, на корените под действието на различни сили — като светлината, топлината, земното притегляне — често се дължат на малки промени в скоростта на растенето. Откритието на законите, отнасящи се до движението на органите при растенето, зависи, прочее, от точната мярка на нормалното растене и неговите промени. Голямата мъчнотия в тези издирвания произтича от извънмерната бавност на движенията, тъй като те са от величина ¹/_{40 000} част от милиметра в секунда — половината от дължината на светлинната вълна в содиума. Обикновено употребяваните „оксанометри“ увеличазат само 20 пъти движенията, и много часове трябва да се наблюдава, докато растенето стане забележимо, а през това време външните условия: топлината, светлината се изменят и променят резултатите; свръх това и самостоятелни промени се появяват през тези дълги периоди. Неизвестните причини могат да се избегнат, само когато периода на опита трае няколко минути: затова е необходим уред с голямо увеличение и автоматическо записване. Аз успех да го реализирам с моя крескограф с голямо увеличение, състоящ се от системата на два лоста, първият умножаваш, сто пъти, а вторият още сто пъти, тъй че цялото увеличение е 10,000. За да можеше да се премахне мъчнотията от триенето — да се получи точно записване на движението на растенето — разреших въпроса чрез една махална система, която доближава и отдалечава опушеното стъкло до писалката чрез правилни временни интервали (фиг. 1.). Записването се изразява в една редица точки, раздалечаването на които една от друга отговаря на дължините на растежа през интервали от една секунда (фиг. 2-а).

Чертежите могат да се получат върху неподвижна плоча, посредством две точки — едната в нормални условия преди опита, другата — след промяната на външните условия. Отдалечаването или приближаването на точките отговаря на стимулацията или понижението, причинявани от дееца, чието действие се изучва (фиг. 2-d) Чертежите могат също да се вземат и върху плоча, приведена в еднообразно движение: върху кривите, получени по този начин—координатите отговарят на движенията, а абсцисите — на времето. Ако някой фактор увеличава скоростта на растежа, тогава кривата се устремява нагоре, и обратно — ако факторът отслабне, навежда кривата надолу, (фиг. 2-б).

Фиг. 2.

Предпазни мерки срещу физическите смущения. —Разклащането, причинено от вибрациите, може да премахне като се постави апарата върху здрава маса, чиито крака се поставят върху каучук или, още по-добре, върху някоя дъска, добре зазидана в стената. Аз можах да покажа увеличения от един милион с моя магнетически крескограф, през време на моите публични демонстрации в Лондон, тогава когато ходът на инструмента не се смущаваше от вървежа в съседната улица. Във фигура 2-с е дадено трасето върху една плоча, написана от крескографа с голямо увеличение ; едно неподвижно пръстенче бе принадено до растящото растение и абсолютно хоризонталната линия показа не само отсъствието на какъв да е растеж, но още и на всичките движения, причинени от външните смущения. Съществува и друг елемент на физически изменения в опитите, отнасящи се до влиянието на изкуственото повдигане на температурата върху скоростта на растенето. За да се определи характера и величината му, взехме един чертеж с неподвижното пръстенче през време на повдигането на температурата до 10°, този чертеж показва едно разширение до известна граница, след което линията на точките става пак хоризонтална. Единствената предпазителна мярка, която трябва да се вземе при опитите върху влиянието на температурните изменения, се състои в почакване няколко минути, докато температурата се стабилизира.

Удължаването чрез физическото разширяване е много бързо, докато физиологическата промяна е бавна и трайна.

Фигура 2-а представлява растежа на Scirpus Kysoor. Скоростта в една секунда, увеличена 10,000 пъти, е 9¹/₂ м.м. значи, абсолютната скорост на растенето е=0 м.м, 00095.

Ефект върху растежа от възбужданията. — Добрахме се до този общ закон, че всичките форми на стимула — механически, електрически, светлинни — причиняват закъсняване в растежа ; като се увеличава или продължава тяхната интензивност, може да се дойде до съвършено спиране или даже до едно противодействие. По отношение на радиациите, всичките (с изключение на червените и жълтите лъчи, които произвеждат фотосинтеза) изменят скоростта на растежа. Можах по този начин да впиша отговори на растения върху дългите вълни, употребявани в безжичния телеграф.

Ефект на под минималните възбуждания Съвсем неочакван резултат се доби като се действаше раздразнително в под-минимална доза: резултата беше — ускоряване вместо закъснение от средните дози. Наблюдавах същите ефекти с електрически, светлинни и химически възбудителни агенти. Извънредно очебиен резултат дават известни отрови, които при нормални дози убиват растението, а в слаби количества го раздразняват извънредно много, и растенията буйно прокарват и цъфтят много по-скоро.

Сега именно чрез откритието на законите на растенето ще бъде възможен един бележит прогрес в научното земеделие. Ние направихме опит само с няколко възбудители, а такива има хиляди, за които нищо не знаем. Емпирическите методи, употребявани често в приложната химия при някои елементи и при електричеството — не бяха всякога сполучливи: причината за наблюдаваните разлики се дължи, вероятно, на дозите на тези прибавки, за които не е държано достатъчно сметка.

Махалният крескограф. — Добитата вече голяма чувствителност се увеличи доста много чрез употреблението на Нюловия метод или махалния, в който растежът е съвършено точно компенсиран от навеждането на поддръжката. Една скачена верига, турена в действие от падането на някоя тежина, навежда растението със същата скорост, с която то се удължава. Това механическо настаняване се постига чрез едно витло, което действа върху механизма, за да го ускори или забави. Когато апаратът се настани добре, растежът е точен и равен на слизането, а чертежът се вписва като линия от хоризонтални точки. Един показалец закрепен върху витлото на механизма, позволява да се узнава бързината на растежа във всеки момент. И апаратът е тогава извънредно чувствителен, поради което и най-малкото изменение около него произвежда веднага движение било нагоре към показателя, било надолу. По този начин можах да доловя даже най-малките промени в растежа — ¹/_{8 000 000} част от сантиметра в секунда. Доказателство за чувствителността на метода е дадено в фигура 3, представляваща действието на въглеродният окис. Вижда се внезапното ускоряване, което продължава 2 минути и половина, а след това — едно закъсняване. Със силно разредения въглероден окис ускоряването може да продължи много време. Като друго доказателство за чувствителността, получих ясен отговор от растението при бърза, като електрическа искра, светлина през един период от¹/_{1 000 000} част от секундата.

Фиг. 3. Действието на въглеродния окис.

Магнетическият крескограф. — Има граница на увеличението чрез системата на лостовете: всеки нов лост увеличава тежината и триенията. За известни издирвания, както и за публичните демонстрации, необходимо е едно по-голямо увеличение. Получих и него чрез откриването на магнетическия крескограф, в който един лек магнитен лост докарва с движенията си да се върти една, закачена астатично, система, към която е прибавено едно огледало. Като се доближи стрелката на системата и лоста, може да се уголеми увеличението до 1,000,000, даже и до 10,000,000 пъти. Може човек да си състави конкретна идея за това прекомерно увеличение, само като си въобрази бавния вървеж на охлюва, умножен на 10,000,000 пъти; 15-дюймовото оръдие на свръхдреднаута Queen Elizabeth изхвърля гранатата си с 708 метра секундна скорост, а вървежът на охлюва, увеличен чрез крескографа, ще бъде 24 пъти по- бърз. Увеличението до 10,000,000 се получи само с един лост; един двоен лост би го увеличил още 100 пъти и би дал увеличение от един милиард пъти. Важността на подобен апарат за всички видове издирвания е очевидна. Изобщо увеличението от 1 милион е достатъчно: с взетите обикновени предпазителни мерки може напълно да се избегнат механическите смущения. Следният разказ за един опит, който показва физиологическия отговор на едно растение във време на растенето му, ще бъде интересен. Нормалният растеж на това растение бе отбелязан чрез едно преместване на светли- вата точка на галванометъра от 6 м. на 10 секунди. Вкарването хлороформови пари в захлупака произведоха внезапно възбуждение, като се премести суетливата точка три пъти по-бързо. После настана забавяне, последвано от едно спиране на растежа и най-после едно ненадейно свиване, което бе спазмата на смъртта. Подобни действия са произведени с разни отрови, като напр. с разтвор от калиев цианид.

II. — Общият принцип, който определя тропическите движения. — У растенията, причинените от външни възбудители движения (от промяната на температурата, от привлекателното или отблъсквателно действие на светлината, от диаметрално противоположните отговори на стъблата и корените на земното притегляне, от дневните и нощни положения на органите на растенията) представляват такова разнообразие, че би изглеждало безнадеждно да открием основната реакция, приложима във всички случаи. Обикновено се задоволяват да допуснат някои форми на чувствителност, специално присвоени в полза на растението. Но нито телеологическите аргументи, нито термините за положителните и отрицателни тропизми не дават същинско изяснение на явленията. Аз искам да опиша известни опитни резултати, от които ще може да се извлече общия закон, който определя разните тропически движения на растенията.

Пряк ефект от едно възбуждане. — В двигателното набъбване на мимозата възбуждането предизвиква внезапно намаляване на подутостта и на свиването на клетките. А що се отнася за спадането на подутостта, не се знае точно дали въпроса се касае за внезапно намаляване на озмотическото¹) налягане на клетъчния сок, или пък на увеличението на проницаемостта на външната покривка. Ефектът от възбуждението на една растителна тъкан може, между това, да се познае, както вече го показах: 1) Чрез намаление на подутостта; 2) чрез свиването и падането на мимозовия лист; 3) чрез отрицателна електродвигателна промяна; 4) чрез промяна на електрическо съпротивление и 5)чрез забавяне скоростта на растежа.

Продължителност на физиологическата реакция в органите при растежа и без растеж. — В издирванията за ефекта от всичките възбудителни начини: механически, електрически, светлинни, дойдох до заключение, че те спират растежа или причиняват едно първоначално свиване ; когато интензивността на възбуждането се увеличава — ефекта се проявява във внезапно свиване, точно успоредно на двигателното набъбване, подложено на прякото възбуждане. Това ще обясни, приликата на тропическите движения в органите, които растат, и в двигателните органи.

Непряк ефект от възбуждението

Когато възбудителят е поставен на известно разстояние от двигателната област или в време на растежа, получава се увеличаване на подутостта, разширение, ускоряване растежа, едно обтягане на мимозния лист, една положителна електро-двигателна промяна. Този ефект е особено видим в тъканите, полупроводници на възбужденията. Срещуположните ефекти на преките и непреките възбуждения се резюмират в следнята таблица:

Пряко възбуждане

Намаление на подутостта, свиване.

Падане на листа на мимозата.

Забавяне на растежа.

Отрицателна електрическа промяна.

Непряко възбуждане

Увеличение на подутостта, разширение*

Обтягане на листа.

Ускоряване на растежа.

Положителна промяна.

Фиг. 4. Ефекти от преки и непреки възбудители

върху растежа.

Фигура 4 възпроизвежда чертежа, който показва върху съшия орган ускоряващия ефект върху растежа от непрякото възбуждане и забавянето, причинено от прякото действие.

По този начин дохождаме до закона за ефектите от преките и непреките възбуждания: прякото предизвиква свиване, а непрякото, обратно, причинява разширение. Същият закон се прилага, когато възбудителят действа само върху едната страна на органа. Когато възбудителят, ст какъвто види да е, действа само на дясно (фиг. 5 с), право засегнатата страна се свива, а лявата, отсрещна, страна, възбудена непряко, се разширява — понеже резултатът е положителна тропическа кривина спрямо възбудителя. Това обяснява навиването на свърдлите и положителния хелиотропизъм.

Фиг. 5 Ефекти от преки и непреки възбуждения.

Отрицателен хелиотропизъм. — Когато светлината е твърде силна и действа дълго време, превъзбуденият орган може да действа в обратен смисъл. Чрез какъв механизъм? Моите опити показват, че силните възбуждания минават през целия орган и предизвикват свиване на срещуположната страна, като неутрализират първоначалната кривина (фиг. 5 d). Органът се наместя перпендикулярно към светлината и тази реакция е наречена диахелиотропизъм.

В известни случаи, напречното проводничество на органа е силно: резултата е едно свиване от отсрещната страна, докато пък страната, изложена пряко, се намалява вследствие умората, причинена от силното възбуждение; тогава органът се изкривява в обратно на светлината направление и показва отрицателен хелиотропизъм (фиг. 5 е). Тези ефекти се увеличават, когато едната от страните е повече възбудима от другата.

На край, продължителното действие на светлината най-първо предизвиква движение към извора на светлината, после става едно възвръщане в първото положение, и най-после — движение в обратна посока. Специфичните положителни или отрицателни чувства под действието на светлината, значи, не съществуват.

Фиг. 6 Схема от един опит с непряко възбуждане

Чертеж 6-и добре показва тези явления. Ако един светлив лъч удари върху известна точка на стъблото, разположена диаметрално срещу известен лист, служещ за показател, забелязва се най-напред върху този лист движение на обтягане, показваше увеличение на подутостта. Ако възбуждането е слабо и кратковременно, отговорът е обтягане или положителен. Ако се продължи възбуждането, то преминава през стъблото и предизвиква вторично намаление на подутостта свиване и навеждане на листа.

Тези явления могат да се резюмират в следната таблица:

Близко пряко възбуждане

Намаление на подутостта.

Свиване, вглъбяване.

Отрицателна електрическа промяна.

Далечно пряко възбуждане

Увеличение но подутостта.

Разширение, изпъкване.

Положителна електрическа промяна.

Ако възбуждането е силно и трае дълго време, то действа върху отсрещната страна, като неутрализира или обръща смисъла на първоначалния отговор.

Мястото не ми позволява да се разпростря и върху никтитропизъме, който може да се намери всестранно разгледан е книгата ми: Life Movements in Plants, vol. c.

Геотропизъм. — Никакъв тропизъм не изглежда по-необясним от противоположните ефекти на земното притегляне върху корените и стъблата. Изправянето на стъблото, легнало хоризонтално на земята, се дължи, може-5и, или на разширението на долната страна или на свиването на горната. За да разреша въпроса, аз употребих галванометрическия метод. Изменението на едно стъбло от вертикално в хоризонтално положение веднага се последва от най-ясното електрическо указание, че възбудената страна е горната. — Електрическата промяна расте като синуса на ъгъла на наклонението.

Това възбуждане предизвиква свиването на горната страна, и като следствие, явява се кривината нагоре.

Локализирането на чувствителната зона към земното притегляне чрез електрическо издирване. — Един електрод, съставен от съвършено тънка платинена жила и затворен в стъклена капилярна тръба, освен на края, като бъде мушнат бавно в стъблото, по начин да влезе само от едната страна, после да излезе от другата — дефлекцията на галванометъра показва възбуждане на всичките клетъчни пластове. Ако стъблото е вертикално,, електрическото отклонение е слабо или нищожно; ако стъблото е изместено в хоризонтално направление — чувствителния на геотропизъма пласт показва максимум възбуждане и вследствие на това се явява галванометрическата дефлекция. Изправянето на стъблото прави да изчезне възбуждането.

По този начин можах да локализирам чувствителния пласт на андодермата.

Относително геотропизма, единствената аномалия е кривината на корените, срещуположни на стъблата.

Всяка растяща зона в стъблото е едновременно чувствителна към земното притегляне и е двигателна: значи, геотропичното възбуждане на стъблото е пряко. Същото не е за корена, където чувствителната зона е крайната, докато областта на кривината е на известно разстояние от върха. От електрическите ми издирвания излиза, че края на корена се раздразнява пряко, докато съответната зона на растежа се раздразнява само непряко. Излиза, че геотропичното възбуждане действа върху корена само по непряк начин. Прочее, понеже преките и непреките ефекти са обратни едни на други, излиза, че отговорите на стъблото и корена са противоположни.

Така, различните движения на растенията се обясняват с обшия закон, а именно, че преките възбуждания предизвикват свиване, а непреките — разширение. При туй показах извънредната прилича на физиологическите реакции на растенията и животните. Явленията от движенията на растенията образуват по този начин една глава от общите проблеми — относно възбуждаемостта на всички живи тъкани, без изучването на които теориите и бъдещите издирвания ще останат непълни,

Из „La Nature“.

Превел: П. А. Шишков.

______________________________________________________

1) Явление, при което две течни тела са разделени с шуплива преграда, и от едното тяло минава към второто, за да го разтвори.

[Ани]

ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА

ХРОМОТЕРАПИЯТА

с особен оглед на астрологическите елементи

От Oskar Ganser

Общо приложение на хромотерапията

Под хромотерапия се разбира лекуване с цветове. Четецът, комуто е непозната тази област, ще попита учуден, дали е възможно да се лекуват болести чрез цветове. Без съмнение, това е тъй и в действителност то съвсем не е толкоз тайнствено. Тази моя статия не е просто „хромотерапия“, но „хромотерапия с особен оглед на астрологически елементи“. Аз ще говоря, следователно, в своето по-нататъшно изложение, какво влияние указват астрологическите елементи в прилагането на хромотерапията.

Хромотерапията, както преди приблизително 30 години, и сега още бива често нападана от медицинската преса и вестниците, въпреки че с многобройните си опити нейното научно право на съществуване е отдавна доказано. Но скоро ще дойде времето, когато и хромотерапията ще влезе в реда на признатите науки.

Достатъчно познато трябва да е на четеца действието на медицинските и електрически бани, на слънчевата, въгле-киселината и светлинна бани. Тези бани действително подобряват и облекчават при различните страдания, но в това се ограничава всичко. В природата съществуват много пo-изтънчени сили, които биха послужили за възобновяване на нашето здраве, към които принадлежат и особено цветовете.

Известно ще е на четеца, че лекуванията със светлина са много отдавнашни и общопризнати. „Където слънцето не идва, там лекарят дохожда“, е една стара и вярна подумка, в която никой не би посмял да се усъмни.

Моето намерение е да дам в това списание едно пълно и научно изложение на хромотерапията, въз основа на собствени опити. Че се съдържат в цветовете сили, аз показах още в своята по-раншна статия върху „Произхода на сънищата“. Аз ще приведа най-различните болести и начина на тяхното изцеление. Както и в началото на тази статия казах, ще говоря, първо, за хромопатичната терапия изобщо, на позната до сега основа, и по-късно ще посоча, какви значителни отрасли се указват за едно специално разглеждане, въз основа на астрологически хипотези.

Както е известно, главните елементи са водород, въглерод и кислород, аналогично на които ние получаваме червения. жълт и син цветове като основни за нашето по-нататъшно разглеждане. Имаме още и бялата или, по-добре казано, безцветната светлина, както я излъчва слънцето. В действителност, слънчевата светлина съдържа всички цветове, а естествено и изброените червен, жълт и син основни цветове. Ако вземе човек едно цветно стъкло — безразлично от какъв цвят — той не вижда никакви други цветове освен този на стъклото. Собствено през цветното стъкло не преминават никакви други цветове. Всички други светлинни лъчи биват възпрени. Другояче стои въпроса при призмата.

Когато човек гледа през разноцветни стъкла и наблюдава напр. къщи или местности, той изпитва — на първо място, главно, при сензитивните натури — съвсем разнообразни чувства. Подобни наблюдения аз правех още като 12 годишно момче. Някога имах на разположение много и най-разнообразни цветни стъкла, понеже живеехме в съседство със стъклари. Аз наблюдавах, че при червена светлина се изморявах скоро и имах наплив на кръв в главата, а противното наблюдавах при синьо стъкло — явяваха се едни ледено студени тръпки по гърба ми и аз чувствах даже при най големи горещини известен мраз, или, както се казва, настръхвах. Жълтото стъкло, напротив, ми действаше успокоително и аз често го употребявах при учене на стихове, исторически дати и пр., при което всичко, що четях и гледах през това стъкло, заучавах много по-бърже. (Въобще аз учех лесно, но с това спомагателно средство бе ми възможно много по-бърже да запомня ученото). И днес още аз притежавам очила с най-разноцветни стъкла, като при различни случаи прилагам с най-добър резултат. Получа ли напр. лоши новини и искам да отговоря на тях не толкова меко, то вземам своите сини очила и съвсем скоро настъпва едно по- хладно размишление. Идват всекиму моменти, когато човек е отчаян и тъжен — това се случва и с най-големите оптимисти — тогава отлично помагат червените очила. Радостта, упованието и надеждата се връщат пак обратно.

От приведените до тук опити, в чиято верност аз препоръчвам на четеца да се удостовери, се вижда, без съмнение, едно известно влияние върху душевния живот на човека. Обаче, аз бях намерил, че жълтият цвят действаше съвсем другояче на един мой познат, отколкото на мене. Подобни наблюдения правех и с други цветове и с други хора. Това е едно очевидно доказателство за първо- степенната роля, която играят астрологическите елементи, които по-късно ще разгледаме по-подробно.

Също и други опити показват, че цветовете притежават тайнствени сили. Аз правех опити с боб, ягоди, лук и др. растения. Резултатите са за всеки случай твърде интересни и аз особено препоръчвам да се направят тези опити.

1. Боб. Под розово стъкло се развива твърде добре и расте три пъти по-бърже отколкото при чиста слънчева светлина, и обратно, при синя и сребърно-сива светлина увяхва бърже. При жълто осветление не се получи някой особен резултат, обаче, изцяло взето, малко по-добър от изложения на чистата слънчева светлина боб. Светло-зелено осветление не даде някакъв забележителен резултат,

Астрологически, бобът принадлежи според вида си на Луната и Венера. Цветовете, които принадлежат на Венера, са: светло-зелен, бял, светло-син и розов, а на Луната принадлежат белият, жълтият и сребърно-сивият цветове.

2. Ягоди. При бяла, червена и розова светлина се развиваха превъзходно, бърже узряваха, имаха тоже по-едри и по-добри плодове, отколкото оставените непосредствено на слънчевата светлина. Обратно, растенето при светло-зелена и светло- синя светлина ставаше съвсем бавно, ягодите едва узряваха и имаха твърде малко плодове.

Ягодите са под влиянието на Венера, на която принадлежащите цветове изучихме в точка 1.

3. Лук. Като последен пример ще приведа лукът (кромид). Тук видът играе пак своята роля, в зависимост дали употребяваме бял, жълт или червен лук. Белият лук се развива превъзходно под розово осветление, всички други цветни осветления действаха неблаготворно и затрудняваха растежа. Червеният лук се развива много добре при тъмно-кафяв, слабо при тъмно-зелен и никак при черен цвят.

Лукът принадлежи астрологически на Сатурн и на Марс. На Марс принадлежат светло-червените, светло-жълтите и всички огнени цветове. На Сатурн пък са приписани черните, тъмно-кафяви, тъмно-зелени и тъмно-сивите цветове.

При горе-приведените опити аз изхождах от астрологическото разделение и мисля, че непосредствено от тях следва, както цветната светлина указва едно голямо и забележително влияние върху живота на растенията. Защо тогава да не бъде същото и върху човешкия живот? Чрез своите съвпадащи се опити и наблюдения аз съм намерил, че физиологичните и психологични влияния на цветовете се разпростират и върху човешкия живот.

Обръщам внимание още върху следното: всичко, що попада под понятието за топлина и горещина, се изразява чрез червения цвят. Това срещаме както при растенията,така и при хората. Човек наблюдава например цветовете, респективно плодовете на пипера, карамфила и пр., въобще всички растения, чиито плодове имат горещ вкус, биват повече или по-малко червени. Огънят има също червен цвят. При болести, има ли болният треска, той почервенява; подобно чрез зачервяване се изразяват и възпаленията; който се възбуди, почервенява и т. н. „Ако и днес след обед е така студено, аз ще си облека червения жакет“, казваше ми една позната, „тогава няма тъй да мръзна“, когато, обаче, биваше топло, същата дама обличаше бяла или синя дреха. Не намираме ли и тук една достойна за забелязване аналогия? От студа посиняват ръцете, ушите, лицето и пр.

Ако сега искаме да приложим хромопатията практически, без предварителен оглед на астрологическите елементи, то трябва да си обясним, какво е въобще болест. В тялото не владее пълна хармония, липсва нещо и това е тъкмо липсата на един определен цвят, недостиг на човешко електричество. Трябва, следователно, да бъде добавен истинският цвят, което, обаче, не е тъй просто, и тук трябва да ни помогне астрологията, която е в действителност една достойна съветница, както ще видим по-нататък.

Сега, общата основа на хромотерапията е следната: червеният и синият се ценят като най-важните и действащи цветове. Червено осветляване се практикува, когато се касае до прибавяне ка нови жизнени сили, например, при отслабване, студени тръпки, лошо хранене, безсъние и пр. Синьо се прилага при възпаления, треска, нахлуване на кръв, нервност. Освен тях следват още няколко комбинации, които се получават чрез смешение. Зеленото подържа различно, обаче, не винаги, действията на синьото и червеното. Жълто е препоръчително при главоболие, (обаче, не когато то произлиза от стомашни разстройства). Ако смесим жълто и червено, получаваме оранжево; този цвят оживява нервната мрачност, отстранява разсеяността, умората и студените тръпки, прилага се често твърде добре и при инфлуенция.

Как се прилага, обаче, хромотерапията? Цялата работа е съвсем проста. Набавят се разноцветни стъкла, а именно тъмно-синьо, жълто, червено, зелено, пурпурно и виолетово. При хромотерапия,почиваща на астрологията, се употребяват още няколко цвята. Такива стъкла е лесно да се набавят и за препоръчване е да бъдат с големина 40:45 см. Тези стъкла се поставят в рамки и евентуално се амалгамират живачно от някой стъклар — както обикновените огледала — което значително увеличава тяхното действие. Оставя се тогава слънцето да свети в това стъкло по начин, че човек да бъде осветяван от отразените лъчи. Аз препоръчвам по възможност две огледала, едното от ляво, а другото отдясно. Осветяването се предприема естествено, когато грее слънцето. Първите осветлявания трябва да траят само половин час, по-късно един час и повече. За препоръчване са още няколко предпазвания. При гореща температура, да се покрива главата.

Обаче, на е достатъчно само едно външно цветно осветляване, но когато се иска да получим добър резултат, необходимо е едно вътрешно въздействие, посредством осветлена вода. Осветляването на вода става по твърде прост начин, а именно като се осветлява последната в безцветно стъкло със съответното цветно огледало. Препоръчително е, обаче, не непременно необходимо, боядисването на стеклото с съответния прозрачен цвят, обаче не с обикновени бои, защото те не пропускат слънчевата светлина. За тази цел се взема обикновена студена вода, която при 15—16°С се запазва за дълго време, преварена или филтрирана вода не се употребява. При предположение, че денят е слънчев, по-хубаво е винаги да се взема прясна вода. Осветляването трябва да продължи 4—5 часа. Който прилее от тази осветлена вода към тази за къпане, ще почувства, разбира се, едно подобрение, препоръчвам също и разтривки с осветлена вода. Също намерих за много добре, че и сапунът, с който се мием, да бъде осветлен, по-нататък осветляването и на храните (особено при страдащите от коремобол). Кои цветове и какви видове осветлена вода се употребяват, показва следната таблица, която дава и начина на употреблението. Тази таблица е построена върху общата основа на хромотерапията, без оглед на астрологическите елементи, върху което аз още веднъж обръщам особено вниманието.

Приведената таблица далеч още не съдържа всички болести, тя служи само да се покаже, че употреблението при различните случаи бива различно. По-нататък четецът не трябва да забравя, че дадените употребления, за съжаление, се градят само въз основа на общата хромотерапия. Аз сжм намирал твърде често, че при хромотерапични лечения всеки човек трябва да бъде съвсем индивидуално лекуван, понеже често едно определено средство, което при едного помага, не действа при друго заболяване на друг индивид. Това бездействие хромотерапията отстранява посредством астрологията, което аз в следния отдел ще покажа. Най-първо, нека ми се позволят няколко забележки.

Една брадавица изчезна след 12 деня, чрез синйо осветляване. Цветовете предварително сжбирах в една леща и ги препращах после чрез синьо стъкло без рамка.

Така също изчезна и един оток чрез зелено и синьо осветляване. Когато същият бе почти изцерен, аз направих един опит с червено осветление. Веднага се яви едно силно възпаление и усложнение, които, обаче, пак спаднаха след приблизително 1¹/₂ часово комбинирано осветление със синьо и зелено стъкла.

Главоболие минаваше след двучасово осветление през синьо и зелено стъкла. При стомашни разстройства особено помагаше пурпурно стъкло. Също и душевно-болни, според съобщения на други експериментатори, биват изцелявани за винаги или за едно продължително време посредством синьо-виолетова светлина в една цветна стая.

Върху цветната стая ще говорим по- късно.

Осветлената вода, доколкото става за такава дума, да се пие дневно по три малки чаши от по около ¹/₈ литра, а именно сутрин на гладен стомах, непосредствено пред обед и малко преди лягане. Не е необходимо през това време да се пази диета, обаче, човек трябва да бъде умерен в всичко.

Специално приложение на хромотерапията,

почиваща на астрологическа основа

Сега пристъпвам към 2-я отдел на моята статия, който ще обхваща въздействията на астрологическите елементи.

„Какъв цвят обичате и какъв не?“ Този въпрос задавах обикновено на мои познати и на много лица, на които изчислявах хороскопа. При това аз се удостоверявах, че запитаните съвпадаха с цвета, който се определяше в хороскопа чрез асцендента. В тук приложената таблица са дадени съответните на всеки зодиакален знак цветове. От това аз заключих, че осветляването при едно хромопатическо лечение трябва да става с цветове, които съответствуват на пациента с онези, които се определят от хороскопа. При едно такова астро-хромопатично лечение трябва точно да се изучи хороскопа на заболялата личност, ако се искат бързи и добри резултати. При следващите изцеления един познат лекар ми определяше диагнозата на болестта, аз изучвах хороскопа на заболялата личност и определях видът и цветът на осветлението, това на водата, както и медикаментите, ноито биваха предимствено от биохимическо естество.

Една дама на 24 годишна възраст страдаше от дълги години от силен запек.. Всички разслабителни средства не действаха, нищо не помагаше; при това същата страдаше и от продължително главоболие и безсъние и тежеше 58 кг. Асцендентен знак беше Дева, там се намираше също и Сатурн. Аз предложих светложълто и пурпурно-червен цвят, свързани с тъмно-зелен за осветление, както и три пъти дневно да пие по ¹/₁₆ литра светло-жълто осветлена вода. След десет дена настъпи едно правилно изхождане.. Тогава се дадоха в продължение на четиринадесет дена светло-жжлто осветлени плодове. След четири седмици болката беше вече премахната- Пациентката и днес още — според предписанието— пие тъмно-зелено осветлена вода и осветлява жълто всички храни, които употребява. От тогава не са се вече появили никакви усложнения. Пред надлежния лекар дамата е потвърдила писмено своето пълно оздравяване чрез хромопатична терапия.

(Следва краят).

[Ани]

К. А. Либра

АСТРОЛОГИЯ

(Продължение от кн. V.)

Оглед на аспектите

Ние можем сега да разгледаме аспектите в тяхното развитие поотделно.

Съвпадът () означава започване на един нов цикъл: старият е завършен, — донесъл ни е своя опит и ние начеваме нов, с една реч, започва се едно начало. Дали това начало ще бъде хармонично или нехармонично, зависи от планетите, що образуват този аспект. Върху това по-сетне ще говорим по-по- дробно. В него можем съзре известна склонност на характера, която започва да се образува, ала в много случаи и склонност, която е била достигнала пълна зрелост на едно по-горно поле и е чакала само потик, за да се развие на физическото поле.

Полушестинката (30^о ) представя развита склонност на характера, която, обаче, не се още превърнала в качество защото не се още калила в чистия огън на изпитанията. Този аспект се проявява повече на мисъл, нежели на дело. Само в много напреднали люде може да се изрази в стройно дело, защото тук вече е повлиял очистителният огън на следния аспект.

Получетвъртината (45^о ) представя първите мъчнотии из пътя и от по-нататъшното надмогване на тези мъчнотии, които действат повече върху умственото и астралното полета, отколкото върху чисто физическото поле — следователно, върху мисли и чувства — ще зависи, дали склонността ще се превърне в качество или не. Този аспект ни доставя случки, които, обаче, се завършват с измама.

Шестинката (60° ). Тук склонността се е превърнала в хармонично качество на характера и става мощен извор на подпомагане в живота. Този аспект ни представя случаи за по-нататъшен растеж и ни подпомага да напредваме. Ала за да стане неделима част от нашето аз, той трябва да бъде подхвърлен на:

Четвъртинката (90° ). Тук става едно пречистване, не толкова върху умственото и астрално полета, колкото на физическото поле, и тъй като съпротивата тук е най-голяма, този аспект предрича сурова борба, — съпротива в най- силна форма. Всичко, що се стремим да докараме до какъв-годе край. има склонност -да несполучва, за да смогнем да победим навред тази съпротива. Висшето в нас трябва да расте, а себелюбието ни трябва да се намалява, да умира. Четвъртината — — е, следователно, аспекта

на смъртта и на живота, що въстава из нея.

Триъгълникът (120° ). Качеството на характера е излязло като победител из борбата и е станало вече крепко и неразделно притежание на аза — трайна придобивка — и мощна опора в по-нататъшния му път към хармония. Та тук се пожънват плодовете на една мъчно достигната победа.

Сескиквадрата - квадрат и половина (135 ) можем да разгледаме като второ пречистване на астралното поле, след като даденото качество на характера е претърпяло огнения изпит на физическото поле и. въоръжено вече с опит, може да крачи с повече увереност напред, за да достигне в противостоежа своя брак.

При квинконциата (150° ) се преповтаря същото умственото поле и в:

Противостоеж (180° ) ще стане явно, дали достигнатото качество, чрез едно противоположно схващане, сиреч съчетание с друго, ще достигне до едно хармонично съединяване и чрез това ще смогне да се извиси, или дарбата ще се превърне в нещо нестройно и забъркано.

Влияние на планетните аспекти

Твърде благозвучен е и успоредат (II) между благотворните планети и и

Благозвучни са и (II) на и със , или .

Отчасти благозвучни и неблагозвучни са и (II) на и със , или . Същият аспект със във проявата си, изцяло зависи от нравственото становище на родения.

Неблагозвучни са и (II) на , и със , и . За може да се каже същото, което се каза по-горе за .

и (II) на със е неблагозвучен

и (II) на със е неблагозвучен.

поражда винаги горещина, стремителност, страст, остро възпалване и действа бързо.

поражда всякога студенина, ограничение, ссухрене, себелюбие, самотност и действа мудно.

съчетава свойствата на двете планети и действа съвсем внезапно — ала е все пак по-малко „зъл“.

В добри аспекти придава покрай импулсивността — смелост и сила, а , покрай мудността, придава предвидливост, издръжливост и добросъвестност.

дава винаги изобретателски дарби и самобитност.

Нехармоничните аспекти на „злотворците“ са по-малко неблагоприятни, кога единият от тях се намира във своя къща или знак.

Успоредат (ll), погледнат от езотерично гледище, носи влияние съвсем различно от това на съвпада (), ала действието му, така както се възприема, е приблизително същото — само че по-слабо. Успоредат (ll) изразява повече склонност, нежели качество на характера.

(Следва).

[Ани]

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Една чудна разплата между умрял и жив човек. Това беше на 30 юни м. 1921 г., ден четвъртък. Заранта, преди изгрев- слънце, излязох от дома си с цел да отида на разходка, в Борисовата градина, край София. Но щом стигнах до пътните врата, спрях се и си спомних, че имам саксии с цветя, за които трябва тор. Затова върнах се в къщи, взех една торбичка, за да си донеса тор в нея от варджийницата, до околовръстната ж. п. линия. Напълних я там с тор, след туй излязох на синора на нивите, изправих се и в тоя момент слънцето изгря. Порадвах се на прекрасните му лъчи, колко хубав бе изгревът и какво удоволствие ми правеше той! Постоях така права около половин час на това място, дето имаше нещо като купчинка от мравуняк, издигната почти като седалище. Разрових с ръцете си, за да видя дали е мравуняк, но не беше, и седнах върху него. Учудих се тогава, че почнах като да се смущавам, явиха ми се пред очите разни картини, човешки форми, но не можах да си обясня какво е това. След като поседях така около четвърт час, станах да си вървя. Погледнах по синора, че имаше пътека, и помислих да тръгна по нея, но като че ли нещо ме спря и аз се отбих на дясно, стъпих с десния си крак и като повдигнах левия, не усетих дали стъпих с него, но моментално паднах и същият ми крак — левият—ми се изви по съвсем неестествен начин, като стъпалото му дойде отгоре, а горната му част остана отдолу. Това силно ме разтревожи, но не ме уплаши, седнах веднага, изух чорапа си и обърнах стъпалото си, за да го поставя както си беше, стиснах го с ръцете си, подържах го и го стегнах с чорапа си. Обух обувката си и станах да си вървя, но като изминах около петдесетина крачни, по направление към къщата си, поех малко нагоре по стръмничкия път, и кракът ми пак се обърна и аз повторно паднах,, като чух, че кракът ми изпращя и след малко ми отече. Не можах вече да стана, та повиках едно момиче, което минаваше със стомни за вода, и го помолих да повика домашните ми да дойдат да ме вдигнат. Те дойдоха с файтон и ме вдигнаха Доведоха след това вещи лица да ми наместят крака, боледувах около 1¹/₂ месеци и сега съм вече здрава. Но за забелязване е това, че още на другия ден след станалото, в петък вечерта, сънувах, между другото, че една жена ми подаде чаша с ракия да пия, но аз й отказах, защото ме боли крака и не пия ракия. Тогава тя ми каза ; „ама ти знаеш ли, че Стефаниното дете ти отметна крака“. Щом се събудих, спомних си, че наистина ние- имахме една наемателка в къщата ни, на име Стефана Димитрова, която доби едно дете, което умря на третия ден след раждането си. Понеже не беше още кръстено, роднините му поискаха да го заровят в двора на къщата ни, но аз не се съгласих. Тогава баща му и баба му го занесоха и го заровиха край града, из нивите, без да зная аз на кое място. Оказа се, че това място било същото, дето бях седнала в предния ден, купчинката пръст, която мислех, че е мравуняк и дето паднах и кракът ми се обърна: там именно било заровено това дете, и то преди около 18 години. Аз съм седнала върху самото му гробче! Остава сега на четците на списанието да изтълкуват горните обстоятелства и да си обяснят причината на това, което стана с мен. Моето заключение, е че детето, чието погребение не се съгласих да стане в двора на къщата ми, се разплати със мен по тоя начин след 18 години от смъртта си!

София, 29.I.1922 г.

Съобщава: П. М-в!

Частично предсказание на бъдещето. Отдавна се каня да ви пиша за едно особено съновидение, но от немарливост едва сега правя това. През мес. август — септември т. г. бях на хисарските бани на лечение. В същата къща, в която квартирувах, имах за другар и Коста Т-в от Перущица, един доста добър и порядъчен човек. На 28. VIII., на празника на „Св. Богородица“ вечерта, както ми разправя той, сънувал, че като си седял в двора с няколко души, изведнъж видял на небето цялата карта на Европа, на която се четели имена на градове и реки. След малко, обаче, картата се изгубила и на нейно място избухнал голям и силен огън. Те се уплашили от това и се разбягали, подир което той се събудил.

Този сън, според мене, има голямо духовно значение: той има връзка със събитията, които ще станат.

Свиленград, 17.XII.1921 г.

Съобщава: А. П.

Видение. — (Писмо до редакцията). Ако и непознат с вас, но пред вид Вашите познания и опитност в областта на окултната наука, обръщам се към вас, за което прося предварително извинение, за главоболието и губене времето, което ще Ви причиня с настоящето си писмо, с молба да ме научите как да постъпя в случая. Работата се състои в това!

Тъкмо преди 3 години, през ноември 1918 год. моят син (сега учител) видял в къщи видение, вечерно време, от което се изплашил, но необадил никому, а след 1 ден се обади. По после и жена ми го виждала; около б пъти се срещала лице с лице в къщи. Дъщеря ми на около 14 години също го видела, а освен това също преди 3 години тя сънувала такива важни и мистериозни сънища, че започнахме всички да се учудваме за всичко това, ща става около нас, тайнствено, в къщи. Започнали да се чуват по вратите силни тропания, които жена ми чувала нощно време, останала да работи до късно. Но, обаче, нищо не чувах и не виждах. Успокоявах децата, светих маслосвещение, водосвет ежемесечно правих, но все пак, „нещо “ ни наумяваше, че има около нас и иска да ни се изяви. Като не знаех що да правя, обърнах всичката литература по предмета, прочетох и списанието Ви „Всемирна Летопис“, обърнах свещеното писание, прочетох всичките жития на светиите, съветвах се със свещеници, учени и „патили хора“ — но пак нищо не узнах.

Една картогледачка, доста популярна, каза ни и най-съкровените мисли и ми предсказа мин. год. август, че и аз ще видя същото видение и да не бързам в нищо, защото всичко това ставало в наша полза, но преди добрия резултат, щяло да предшества нещо „черно“. Както и да е, но в края на краищата, аз, невярващия в тия неща, се уверих от следния факт:На 13 срещу 14 ноември т. г. посред нощ около 3 часа, при най-голяма тишина и тъмнота, като спяхме 5 души в една стая, бидохме разбудени от удар на камък в бакърните ни съдове, находящи се до стаята ни в готварницата, а след това, още два силни удара във вратата, отстояща от нас само 4 метра. В това време, жена ми ме запита, буден ли съм и уверих ли се вече в чукането. Аз й казах, че действително се уверих, тъй като тия удари неможе никой да направи отвън, защото вратата е затворена и е вътрешна, нито може да се дължи на котка или друго,освен на външна невидима сила. Ще добавя, че в същото място, преди 25 години, скоро подир смъртта на баща ма, който е умрял на 24.XI 1894 г., един наш човек, който ни печеше тогава ракия, ни разправяше, че като спял до огъня, видял ясно, като бил буден, един човек, който излязъл пред него внезапно, разхождал се дълго време по готварницата (тогава ракиджийница) и той го наблюдавал, а след това се изгубил. Тогава той ни разправяше, но аз не вярвах и му забраних да приказва, да не се плашат децата. Понеже не знаехме как да постъпим, за да разберем всичко това, обръщам се към вас и пр.

Кюстендил, 28.ХII.1921 г.

Г. Д. С.

Смъртта на архидякона Ив. Димитров в столицата предсказана. Домашните на тоя архидякон, който се помина на 7. I. т. г,, разказват, че той бил предупреден за смъртта си преди 9 месеци, като му е била определена и датата. Освен това неговият починал син, Митко, три пъти му се явил в ясно очертано видение: при моста на Военното училище, дето архидяконът отивал с други да отслужи молебен, на ул. Алабинска и в църквата, в която служел. И трите пъти, запитан от баща му, какво иска, Митко отговорил, че е дошъл за него, да го вземе.

Кога е умрял Ив. Baзов? Всички столични вестници съобщиха на времето, че поетът Вазов издъхнал внезапно, на 22 септ. м. год , в време на обеда. Ние твърдим, че в тоя момент той не е умрял, а по-късно. Във време на обеда, ако наистина Вазов е паднал от стола си в привидно безсъзнание, причината е била, че неговият етерен двойник (le double) се е излъчил от физическото му тяло вследствие на душевно вълнение и би могъл пак да се върне обратно, по известен окултен способ. В такъв случай Вазов и сега можеше да бъде жив. Впрочем, той живее в другия свят и се е изявил вече на някои лица.

Силата на човешкия поглед. В юлската книжка на италианското списание „Минерва“. Бернард съобщава за изнамерването на един апарат от Д-р Рус, с който се доказва, че наистина от човешкия поглед излиза една сила, която може да прояви известно действие. Тоя апарат е съставен от една висока стъклена камбана (похлупак), на която е окачен в хоризонтално положение, с конец от сурова коприна, един цилиндър от книга, дълъг 15 см. и с диаметър 5 см. В тоя цилиндър е извита една тънка медна жица, а над него е поставена една магнетическа игла, която действа, за да се връща той в първоначалното си положение след раздвижването си. В основата на цилиндъра е поставена друга магнетическа игла, която позволява да се контролират всички движения на цилиндъра, според един квадрат със градуси. Когато някой спре погледа си върху единия край на цилиндъра, последният почва да се върти около себе си, като се измества повече или по- малко, според силата на човека, който го гледа. Когато погледат се оттегли от цилиндъра, последният се връща, под действието на магнетическата игла, в първоначалното си положение. От това Д-р Рус заключава за присъствието на психическата сила на човека, която в действителност се излъчва от него и туря цилиндъра в движение.

(Из „Mondo Occulto“ № 6 от 1921 г.)

Чудесата на една котка. Майката на г. Ат. е минала преди няколко време през едни гробища и намерила там една котка, която взела и занесла с себе си в къщи. Всички домашни мислели, че това е обикновена котка, но тя се оказала много интересна. Където поставели нещо и каквото си проговаряли, котката ги гледала право в очите и всичко разбирала. Когато искала да излезе, сама отваряла прозорците, излизала и ги затваряла. В едно шкафче поставяли подквасено кисело мляко, но сутринта го намирали отворено и каймакът на млякото обран. Усъмнили се в детето си, да не би то да върши това, но като проследили много пъти, уверили се, че вината не е в детето: котката отваряла шкафчето, влизала вътре и с главата си повдигала капака и обирала каймана, след което се отдръпвала и затваряла шкафчето, без да се забележи. След свършването на всяка подобна пакост, тя се спирала срещу господарите и ги гледала в очите, да не би да говорят нещо за нея, и ако наистина се разговаряли за нея, тя правела още по-големи пакости. Една вечер бабата на г. Ат. си направила попара и, докато да се наведе и вземе нещо , което й паднало на земята, котката вмъкнало главата си в попарата. Това възмутило силно бабата и тя изрекла думите: „Господи, да ми дадеш здраве, сила и живот до утре, тази котка ще я убия“. Не щете ли, на сутринта като станали, намерили бабата умряла. Котката се изправила срещу Ат-ви и ги гледала втренчено. Веднъж пък я набили, и умряла братовчедката им. Всички тия случаи са ги накарали да задоволяват котката във всичко. И до днес тая чудна котка е жива.

Нова-Загора.

Съобщава X.

[Ани]

КНИЖНИНА

1. Философия, от Ст. Гунчев. Кюстендил. 1910 год. ц. 4 лв. Получи се в редакцията ни един екземпляр от. тази книга, придружен от едно писмо, от което правим следната извадка: „Уважаеми г-не редакторе, вашето списание се получава в библиотеката на Висшия педагогически курс и аз редовно го следя. Прави ми впечатление, че Вие не пропускате да отбележите нито един факт, мисъл, проява, съчинение от философски и духовен характер, т. е. всичко, в което се проявява дълбокия живот на духа. Горната книга е едно оригинално явление в нашата философска литература и, макар излязла още преди десет години, останала е в забрава. Това е един опит на философски и мистично настроена душа да проникне в висшия смисъл на битието, както и да си разреши чрез свое лично усилие, дълбоките проблеми за света. Ето защо, аз гледам на тая книга не тясно теологически, а като на едно усилие на религиозен ум и като на една проява на българска философска мисъл, която не е откъсната от общото развитие на нашата духовна култура. Макар и да се срещат в тая книга неща едностранчиви, но едно особено задълбочаване в проблемите, които третира, придават философско-поетически облик на целия труд. Същевременно тя е един психологически документ за развитието на един дух, силно поантиран със стремеж към мистичното. Към тези общи бележки, ние можем да прибавим само, че авторът трябва да подложи на нов, коренен преглед философските тезиси и заключения в съчинението си. Въпреки твърдението му, че всеки „мистицизъм се явява като един вид гадание или магесничество“, че „християнството (т. е. Христовото учение), от философска гледна точка, не ще може да се нарече абсолютно самостоятелно“ (а на друго място: „чистата истина е дошла в лицето на Христа — Бога“...), че „спиритическата философия — религия (?!) е суеверна“, че „без истината хората могат да бъдат щастливи (?!)“, че „най-главно от всички чудеса е Христос и християнството“, че „смъртта е видоизменение на моето видимо аз — не аз в съществени някои особени елементи (?!)“ и пр. пр., трябва да се разбере веднъж за винаги, че няма и не може да има друга философия за живота освен учението на Христа, и няма друг път, който води към истината, освен Христос. Чрез него се даде на света всичката мъдрост, истина и благодат. Трябва да се вникне в тайната, а за тая цел всеки трябва да стане ученик на Христа, т. е. да постъпи въз великата окултна школа, в която се пази цялата архива на космоса. Вън от нея, няма учение, а има само човешко мъдруване и фразьорство, което нищо не ползва. Авторът трябва старателно да ревизира работата си и в стилистично отношение: няма „истинска истина“, напр., както няма и неистинска истина. Философските изрази трябва да бъдат съвършено прецизни и ясни. Иначе, книгата издава у автора силен обективен интелект и симпатичен стремеж към извора на светлината и любовта . . .

2. Парнас. Мес. литер. списание. Кн. I - IV. Редактор Ив. Карановски. София, цена 50 лева.

3. Sifa a Zivot. Besedy prednasene Danovеm. I. Laska K Vesmiru. II. Kosmicka milost (laska) V Praze, 1921.

4. Трезвеност. Идеен орган на съюзената учеща се въздърж. младеж. Год. IV. I — VII. 1922.

5. Светлината на Ахура (из Великата Божествена Мъдрост), от Тод. Ц. 15 лв. София. 1922.

6. Григорий Бостуничъ. Правда о Сюнскихъ протоколахъ (са приложешемъ новаго протокола и 4-хъ рисунковъ въ тексте). Митровица (Сремская). 1921. ц. 4 динара.

7. Григорий Бостуничъ. Масонство и русская революцiя. Правда мистическая и правда реальная. Новый Сад. 1922 ц. 20 динаровъ (с многобройни илюстрации, масонски знаци и описания на съвременните революционни и политически дейци).

8. Анхира. Лист за окултизъм и литература. Урежда комитет. Излиза 2 пъти в месеца. София, годишен абон. 40 лева. Броеве 1—8. Препоръчваме го най-горещо.

9. Духовна обнова. Урежда се от ред. комитет. Год. I, бр. 1—5. Пловдив, 1922 г. Год. абон. 30 лв.

10. Духовна култура. Безплатна притурка на „Църковен вестник“. Кн. 11—12. В тази книжка на официалния синодален орган е поместена една престъпна статия под заглавието: „Петър Дънов и неговото учение“, от един платен чиновник на синода. Същата статия, като пасквил, е излязла и в отделна брошура. Понеже тя стои по-долу от всяка критика, незаслужва нашето внимание. Отбелязваме я само като документ на безсилна злоба и самоизобличение на автора й и^: неговите вдъхновители. С напечатването й са извършени няколко престъпления, наказуеми по общия наказателен закон: 1) обнародване от чиновник съдържанието на официални преписки, които съставляват служебна тайна — престъпление по чл. 442 от Наказателния закон (тъмничен затвор до две години); 2) разгласяване чрез печата съдържанието на открадната частна кореспонденция — престъпление по чл. 309 ал. III от същия закон (тъмничен затвор до 3 години); 3) подбуждане чрез печатно произведение към вражда или омраза против вероизповедни общества (братства) — престъпление по чл. 173 п. 2 от същия закон (тъмничен затвор до 3 години); 4) обида и клевета на частни лица чрез печата — престъпления по чл. 236 п. п. 5 и 7 от същия закон (тъмничен затвор от един месец до две години и глоба от 59 до 1000 лева, като се присъжда на потърпевшия и парично удовлетворение) и 5) разгласяване чрез печатно произведение неистински обстоятелства, които подкопават обществения кредит или име на потърпевшото лице и пр. — престъпление по чл. 243 ал. последна от същия закон (тъмничен затвор не по-малко от три месеца и глоба до 10000 лева — вж. бр. 260, 1922 г. на „Държавен Вестник“— и се присъжда парично удовлетворение). Д понеже всичките тия престъпления са извършени от едно и също лице (със съучастието на неговите подбудители и помагачи, които са го снабдили с откраднатите частни писма, преписки и пр.), то размера на общото наказание ще се определи по правилата на съвкупността (чл. 64 от Наказ. закон) и ще се наложи на виновния най-тежкото наказание . . . За сега, толкоз.

11. Библиотека „Любов“. Редактор и издател Стоян П. Байров. София, ул. М. Луиза № 7. Год. абонамент 24 лева. Досега са излезли 10 книжки. Препоръчваме най-горещо на нашите четци тая малка, но ценна библиотека: в нея са излагат духовните истини и добродетели влека: достъпна за всекиго повествователна форма.

12. П. Черняев. Църковни реформи (реч, произнесена в църковно-народния събор на 14. V. 1921 год.) Ц. 5 л. София, 1922 год.

13. Ив. X Кръстанов. Същност и бъдещност на идеята за един международен език. София, 1922. Ц. 7 л.

14. Възраждане Списание за обнова на живота. Редактор Ст. Нндрейчин. Год. XI. Кн. 4. „Толстоизмът“, както обикновено наричат „учението“ на руския писател граф Лев Н. Толстой, имаше доста последователи у нас, но те почнаха постепенно да намаляват. Изглежда, че философията на Толстоя не задоволява напълно напредничавите умове. Сега се знае нещо повече и по-положително от сухите разсъждения за разумния живот, основани на буквата на евангелието. Най- новите научни изследвания доказват безсъмнено, че учението на Христа не е плод на схоластични умозаключения, а се корени дълбоко в законите на живата природа. Опровергана е фактически и последната, предсмъртната, мисъл на Толстоя, възпроизведена в кн. 3 на това списание из „Круг Чтенiя“, че ние сме могли „само да гадаем“, какво ни очаква след смъртта и че бъдещето било „скрито“ от нас и даже „не съществувало“. Не, ние знаем точно какво ни очаква след смъртта и бъдещето на човека съществува и е напълно открито. Това възнамеряваме да докажем в една статия- „Толстоизъм и окултизъм“.

Телепатията у животните. Още преди да пожелае да наблюдава у човека способността за телепатия, т. е. пълното с потая въздействие в простора, древна повера бе приписала на животното чудни органи за усет от далеко, с които то стои „свръх“ човека. Върху тези „потайни въздействия в простора“ говори Вилхелм Бьолше в една статия в „По суша и море“.

Появата на такива чудни сили за управа в простора се потвърждава при проблемата за птичия полет при прелет, и загадката, как птиците запазват посоката, е още не разбудена. При насекомите се потвърждават по-добре тези удостоверени въздействия от далеко. Подобно едно забележително съобщение на голямо разстояние се среща напр. при пеперудите. Когато Форел в своята стая всред града Лозана оставил да се излюпят от какавиди ж.енските нощни пеперуди „Пауново око“, върху негова прозорец се устремил един див напор от мъжки от този рядък род пеперуди, които се събрали навън из поля и гори и нахлули смело в града. Един друг наблюдател доказва, че в продължение на 6¹/₂ часа 127 нощни пеперуди „Пауново око“ се намирали при една женска пеперуда, които идвали от околност най-малко от 2 километра. Предполага се, че това въздействие в простора е химическо, при което женската излъчва особен дъх, който бива от много километри усещан от мъжката пеперуда и по настоящем няма друго по-добро обяснение, освен възприемането на такива нежни апарати, които по своята вътрешна химична реакция наподобяват нашите приемателни станции при безжичния телеграф.

Нашите природо-изследвачи са се занимавали много с така нареченото „6-то чувство“ у прилепите. Още в 16-я век Spallanzani бе доказал, че прилепите притежават действително един непосредствено предпазителен усет за препятствия в тъмно. Ако се залепят очите на един такъв малък подхвърквач и се подгони в затворено пространство, преплетено навсякъде с канапна мрежа, той все пак нито веднъж не ще се сблъска, но винаги навреме долавя преградата и извива. За този потаен усет от далеко, изследването кожата на прилепа ни дава следното обяснение: освен своите силни кожици за летене, тези животни разперят още една кожна ципа — грамадни уши, чудновати устни и носни прибавки и по тази ножица се намират извънредно нежни нервни разклони с много чувствителни космици ; един изследвач по тайнствен път е преброил само върху крилата до 10000 такива пипалца. Чрез този великолепен апарат хвъркащият прилеп усеща вече съвсем автоматично уголеменото въздушно налягане между себе и срещустоящият предмет, преди още да се сблъска с него. Той притежава, следователно, един „усет з простора“.

Още по-нежни апарати в животинската органическа техника се срещат при рибите, които в ушните области притежават особени „тяжестни компаси“. Тези апарати за налягането от далеко у рибите образуват в своята най-проста основна форма една малка кутийка, в която едно свободно камъче се подвижва винаги според земното налягане. Нежни нервни космици се допират до този уред и според това и цялата нервна система управлява вярно тялото. В този тежестен компас е вече нагласен един особен род орган за усет в простора, такъв, но още по-съвършен, рибата има на главата и от страни на тялото, които представят едни загадъчни канали. В тези канали се намира слез, която се подвижва от налягащата вода. Слезта, обаче, наляга от своя страна на нервни четчици, които, като показателите на някой апарат, отчитат и предават това на цялата нервна система. С тези. така наречени „странични органи“, рибата опитва водното налягане при приближаване към някое неподвижно стоящо тяло, по начин съвсем подобен както прилепът въздушния напор само в много по-грамадни размери. Тя може, следователно, даже и в мътна вода и сред мрака на по-големите дълбочини, твърде рано да „усети“ по този начин приближаването на някой нелюбим лакомник, преди още опасността да е така застрашителна: тя може да разгадай и посоката на плаващата чужда маса и да поеме навреме противоположната такава. Също така с този чудноват апарат могат да бъдат измерени и други промени в водното движение, като силата и посоката на течението. Тази „телепатия“ дава на рибата възможност да пропътува сигурно и невредима най-забъркани плавания сред теченията към местата, избрани за изхвърляне на хайвера.

[Ани]

РАЗНИ ВЕСТИ

— Международен конгрес за психическите издирвания. От 26 август до 2 септември мин. год. се състоял в Копенхаген (Дания) международният конгрес за психическите издирвания. Организиран по инициативата на един датски комитет от професори и учени и председателстван от г. Корк-Корцен, доцент на университета в същия град, тоя конгрес, пръв по рода си, има между другите заслуги и тая, че сближи на неутрална почва толкова учени, разделени до сега по понятни причини, и то в общия интерес на техните мирни завладявания. Тринадесет нации от стария и новия континент са имали честта да бъдат представени в тоя конгрес от най-бележитите делегати на своите дружества, от най-учените експериментатори на техните психически лаборатории. Достатъчно е да цитираме имената на г-жа де Селтър и на Р. Драйтън Томас за Англия, Д-р Шренк-Нотцинг за Германия, Д-рите Принц и Карингтон за Америка, г. г. де Сен-Марк и Шерер за Белгия, Д-р Абруц за Швеция, Д-рите Бругман и Цееандлар за Холандия и г. Юрйевич за Русия. Франция е била представлявана от г-жа Жулиета Бисон, Д-р Густав Желей, директор на международния метапсихически институт, Рене Сюдр, Емил Манйен, Мелюсон и Бург де Боза. Прочутият французки физиолог Рише е изпратил до конгреса един адрес, горещо аплодиран, с който е поканил конгресистите да оставят на други теоретическите разсъждения и да се спрат главно върху фактите на техните изследвания. „Трябва, както е казал великият Пастьор, да се измита всяка заран лабораторията, за да се изхвърлят от нея праха и теориите“. В това лежи и шанса да се приеме и метапсихията, както химията и ботаниката, в кадъра на изучаваните истини.

Всичките съобщения в конгреса се отнасяли за физическото медиумничество, и вниманието на конгресистите е било главно привлечено от явленията на материализацията. Първата е била г-жа Жулиета Бисон, която, реферирала върху резултатите от опитите с нейния медиум Ева Кариер. „Субстанцията“ — или както я наричат сега „ектоплазмата“ — която излизала от тялото на Ева, се представяла като фибрьозна маса, свързана с тялото с една дълга възчерна нишка на възли, променлива на цвят и гъстота. Тая „субстанция“ била крайно чувствителна и се свивала при най-малкото допиране, което при туй се отразявало болезнено на медиума. Разни изменливи форми се развивали в средата на субстанцията, а произвеждането им ставало независимо от желанията или позивите на медиума и на присъстващите. През време на тия опити се появявала една форма на красиво същество, с деликатни черти, с дълга руса коса, небесно-сини очи и розови уста, което било видяно от всички присъстващи и фотографирано.

След г-жа Бисон, д-р Желей е резюмирал опитите с полския медиум Франек Клуцки. От тях били извлечени следните заключения за метапсихическата философия: 1) тия явления са съвършено естествени и ще направят преврат в положителните науки;2) проблемата се свежда до една задача на биологията или, по-точно, на биологическата философия ; 3) съприкосновението между времето и пространството, както и чувствените ограничения отслабват — те са непълни фикции на нашия разум и 4) фалитът на материалистическото учение се доказва и възтържествува подсъзнателният динамо-психизъм, който съставлява същественото в всяко същество и, може би, единствената реалност. Така се е установило, че времето на хипотезите е вече минало и че сега се говори само за факти. Свръхнормалните явления дават велика надежда, че ще може да се подложи на експерименталния метод мистерията, малко по- малко отбулена, за живота и за бъдещата съдба на човека.

С всичката строгост на една научна демонстрация, г. Рене Сюдр е изложил пленителното съгласие между медиумническите явления и най-новите теории по физиката, а именно, възгледите на Айнщайна върху относителността. Традиционният дуализъм на силата и материята се свърши. Новите опити свидетелстват за материализацията на енергията, която представлява, в различни степени, известни свойства на материята: тегло, маса, инерция, структура. Медиумническите явления манифестират енергията, ту под една невидима форма, като електрическо течение, ту под една проявена и осезаема форма. Тази енергия трябва да се изучи с физически средства, и метапсихията трябва да заинтересува физиците толкоз, колкото и психолозите. Хжрярд Карингтон, от Ню-Йорк, автор на знаменити трудове за физическите и психо-физиологическите условия на медиумничеството, е установил електрическите и физическите методи, с които може да се разширят, улеснят и контролират свръхнормалните явления. Г-жа де Селтжр и Драйтжн Томас, от английското дружество за психически издирвания, докладвали своите опити с общия им медиум, г-жа Осбърн Леонар, които в по-голямата си част имат характер на book tests и на newspapers rest, т. е. духовни съобщения чрез книги или неотпечатани още вестници — убедително доказателство за верността на известията от задгробният свят и за действителността на преживяването. Д-р Шренк-Ноцинг, германски делегат, привел един типичен случай на чести посещения от духове — тоя в Хопфгартен, близо до Ваймар, станал през мес. февруари м. г. м който е бил предмет на едно съдебно изследване: самопроизволно преместване на разни предмети, манифестации от различен род, вследствие на излъчване на жизнени сили у един тежко болен и констатирани от десетки полицейски агенти с началника им. Емил Манйен, французки делегат, който лекувал невроза чрез внушение, препоръчал, в подкрепа на обикновената медикация, средствата, произходящи от съвестното изучване на медиумите. Професор Сидней Абруц е докладвал опитите, направени в неговата лаборатория на Упсалския университет и с които той е можал да определи ефектите от нервната радиация върху човешкото тяло. Г. Юриевич, от психологическия институт в Париж, руски делегат, е проучил проходимостта на лъчите У — радиа- тдии, които излизат от медиума и правят проводници на електричеството средите, през които минават, на известно разстояние от субекта: лъчи по-проникващи отколкото лъчите X и еманациите на радия, лъчи, които по някога са видими и мотат да се фотографират. Един берлински инженер, г. Фриц Грюнвалд, е построил редица инженерски уреди, които могат да записват електрически физическите манифестации на медиумите и които отстраняват всяка възможност на измама или халюцинация. Везните доказват ясно, че в материализациите, загубата в теглото на медиума съответства точно на теглото на образувалото се видение. Други твърде интересни съобщения били направени, но ние ще съобщим само заглавията им: професор Микушка, от Прага, е докладвал върху проблемата на .живота от биопсихологично гледище; Д-р Корцен, професор на Копенхагенския университет — върху несъзнателността; Мелюсон, делегат на френския спиритически съюз, върху установената вече истина за преживяването на човека и за намесата на умрелите върху нашия земен живот и пр.

По предложението на професор Алруц, от университета в Християния(Осло), е било взето решение, според което метапсихистите трябва да се ограничат, до ново разпореждане, да изучва, чрез всичките способи и източници на науката, свръхнормалните явления, с оглед да ги присъединят, колкото е възможно по-скоро, в голямото семейство на научните факти. След живи разисквания по въпроса за евентуалното основаване на една постоянна организация, натоварена да продължи делото на конгреса, признало се, че международният метапсихически институт в Париж е вече отговорил на тия desiderata и както чрез организацията си, така и чрез ресурсите си, постепенно ще се закрепи като общ център, открит за всички експериментални издирвания. Най-сетне било решено, че един постоянен комитет от трима членове, избрани измежду най-видните научни психисти, ще бъде образуван в всяка държава, за да събира най-забележителните факти и да приготви програмата на идещия конгрес. Датският комитет е получил изключителния мандат да учреди един временен секретариат, натоварен да осигури връзката между разните национални комитети. Прието било по принцип, че идещият конгрес ще се събере в Париж, през пролетта на 1923 год. (Mercure de France, 15 Janvier 1922.)

Рабиндранат Тагор в Прага. На 18 юни м г. Прага посрещна прочутият индийски поет, философ и, както справедливо писаха вестниците, пророк Рабиндранат Тагор. Поетът престоя малко дни и чете беседи на 18 юни в залата на чешкия университет и на 19 юни в салона на „Lucerna“ пред чешкото студентство.

Първата беседа засягаше религиозните течения в Индия. Поетът говореше особено за Буда и основаването на будизма. Говори, че Буда бил в историческите времена първият, който проповядвал спасението на всички хора, без разлика. Разпространението на будизма още във времето на „Учителя“ (Буда—бел. прев.) обясняваше индийският пророк с това, че Буда казал: „дошъл съм, за да ви освободя от робството на самите вас“. Философията на индийската религия е до сега малко известна в нас, тъй като, както самият поет казва, индийските религиозни книги, на пръв поглед, имаха за цел само да хвърлят светлина назад и значение археологическо. Но за индиеца те имат жив смисъл и затуй не можем да мислим иначе, освен че губят значението си, когато са само изложени в библиотеките с надписи, като неми свидетели на човешката мисъл и тъга, запазени на вечни времена под булото на учеността. („Sadhana“, от Rab. Tagor)

Рабиндранат Тагор има, обаче, право, когато се съмнява, че у нас, на запад, се гледа на старата Свещена индийска литература най-вече от филологическо гледище.

Този възглед е напълно погрешен, тъй като собствено ядрото на индийското учение стои не в интересните санскритски форми, но в мислите и в тяхната вътрешна светлина, която дават на човешката душа. Но за това няма да говорим в тази статия. Важното за нас е, да изтъкнем личността на Рабиндранат Тагора, не само като индийски поет и философ, но главно като мистик, като жив представител и пропагандатор на религиозните и окултно- мистичните идеи, вложени вжв Ведите и Упанишадите.

Открито можем да кажем, че идването на великия ориенталски мистик в Европа можем изобщо да смятаме за епохално събитие, което от духовно гледище ще има огромно влияние за цялото спиритуалистическо движение в западния свят. Рабиндранат Тагор е действително йоги, ръководен от Висшата Сила и неговите постъпки се направляват от най-високия център на вселената, тъй че е необходимо много грижливо да се вгледаме в тях. За нас, мистиците и окултистите, идването на този светия в Прага съставлява важно събитие, защото.не е дошъл като неизвестен посветен, но излиза публично, и макар че материалистичния свят да няма и най-малко предчувствие за неговата истинска мисия, все пак, чувства силното влияние на неговата личност и му отдава похвала и почит, каквито му подобават не само като на човек, но и като на високо издигнат дух.

Казахме, че Рабиндранат Тагор е светец и йоги. Това знаехме още тогава, когато първите негови книги бяха публикувани в английски и чешки преводи, тъй като от тях ясно е всекиму, който познава староиндийското окултно учение, че е Учител (Meister) — не само разпространител на това учение, но и сам е живеел и живее според него.

Рабиндранат Тагор е от стар бенгалски род, за когото се разправят цели легенди. Баща му Debendranat Magarschi бил, според думите на Тагора. „rischim“ — то значи, че бил най-високо посветен и мъдрец. т. е. мъж, който достигнал свързване с Бога.

Поетът пише в „Sachana“ стр. 3: „пред себе си имах за пример своят баща, който живя дълъг живот в истинско съединение с Бога, незабравяйки задълженията си към света и запазвайки интерес за човешките неща“.

Кои са били „ришите“? Плетат казва на стр. 21: „тези, които са достигнали до съзнанието на най-възвишените души, изпълнени с мъдрост и намирайки я в съединението с душата, в съвършена хармония със своето вътрешно аз познавайки я в сърцето, лишени от егоизъм и забелязвайки я в всяко проявление в света, намерили мир. Ришите били онези, които достигнали най-съвършеният Бог в всяко отношение, намерили постоянен мир, съединили се с всичко и влезли в живота на Всемира“.

Понеже Рабиндранат Тагор е син на риши, ясно е от това. че сам е, най-малкото, йоги, който, обаче, е на най-високата степен на тази цел, понеже още не я е достигнал.

Рабиндранат Тагор има в своята личност всички външни белези на йоги. От неговата личност направо грее спиритуалистична светлина. Неговото огромно спокойствие и себеобладание действа на всекиго, който го види. Когато го сравним беседващ, с някой европеец, идва ни представление за една величествена личност, а до нея едно нерзозне чозече. Когато Рабиндранат Тагор беседва, седи неподвижно, при най-голямо спокойствие, и само ръцете му, с благороден вид, правят свободни жестове. Придружават ги само леки изменения в израженията на лицето, които са необикновено проницателни, макар и пълни с нега. На неговото лице, макар че е беловлас и белобрад мъж, се струва, че лежи розовата ръка на вечната младост, понеже няма нито една бръчка. А сега стигаме до най-важния фактор на неговия външен изглед: това е неговият глас, който учуди всички с своята неописуемо приятна мелодичност и звучност. Ако четем книгата на индийския йоги Svami Vivekananda: „Раджа Йога“, ще намерим там описание на първите признаци на йогийската практика и там Вивекананда посочва на първо място промяната на гласа, който става необикновено сладък, мелодичен и звучен. На други места и в други книги, занимаващи се с индийските йоги, намираме, че този, който е достигнал най-високата степен на йоги, се подмладява, даже твърди се, че който прави известно време определени йогически упражнения „ще изгори в себе си всички болести и неговото тяло ще стане безсмъртно“.

Доколкото се отнася до мнението на някои наши списания за Рабиндранат Тагора, длъжни сме да се спрем на една важна особеност. Види се, че у нас досега не е още разбрана разликата между Браминизма, основните свещени книги на който са Ведите и Упанишадите и Будизма, който се е появил много по-късно отколкото браминизма. Много вестници представляват великия индийски мъдрец като че е привърженик на будизма. В това е измамата: Рабиндранат Тагор е брахман — т. е. изповядва учението на браминизма. Цени, обаче, като човек, който не знае никакъв религиозен фанатизъм, също тъй добре и будизма, както и християнството и само ги сравнява и тук-таме допълва.

Който е присъствал на неделната му беседа в салона на Lucerna, забелязал е, с каква ненаказана нега и огромна любов звучеше гласа на индийския философ, когато произнасяше името Божие, в каквато и да е форма, преповтаряйки своите стихове, например, от книгата си „Гитанджали“,—Когато произнесе думата „Му Lord“ (Боже мой), гласът му омекна в някаква си недосегаема музикалност. Спомних си при това разказа за друг индийски учител, за Рама Кришна, който е живял преди нас и за когото професор Max Muller пише: „когато изричал името Божие или когато слушал да го произнася друг, тъй се разчувствувала неговата душа, че потъвал в сълзи!“

Надяваме се, че ще чуем още много за този светец и пионер на най-висшата идея и мнозина ще бъдат ония, които ще поведе след себе си, за да преминат великата река на Познанието. Мир да бъде с тях!

Из „Okult. Revue“•

Мистериите на окултизма. Французкият вестник Le Matin, един от най-разпространените органи на европейската преса, обяви неотдавна конкурс за изучаването на метапсихическите явления и по тоя случай е поискал мненията на най-видни учени. Освен писмото на председателя на французкия спиритически съюз, г. Габриел Делан, единодушно признат за най-висок авторитет по въпроса, Matin публикува и заключенията на прочутия парижки професор по физиологията със всесветска известност, г. Шарл Рише, под заглавието: „мистериите на окултизма“. Ето тая интересна статийка:

„В момента, когато Matin е открил конкурса, предназначен да пролее известна светлина върху още оспорваните факти на окултизма, един от най-знаменитите французки учени, професор Рише, е представил на академията на науките заключенията от своите изследвания в тая област на потайностите, които е резюмирал по най-магистрален начин в своето съчинение: Traite de metapsychique (трактат по метапсихиката).

Когато един учен, прочут в целия свят, чиито положителни открития му заслужиха Нобеловата премия и който по толкова въпроси вече е повдигнал булото на явленията, излага идеите си по тоя нов предмет на изследвания, тия негови идеи трябва да бъдат изпитани не само с внимание, но и с най-дълбоко уважение.

Ако окултните явления, които влизат в тая странна област, наречена от проф. Рише още в 1905 г. метапсихика — име, което сега е общоприето — повдигат още най-страстни възражения, то е, защото те се различават рязко от обикновено изучаваните от науката явления. Даже има и такива, които никак не се съмняват в съществуването на окултните явления, но допущат, че последните стават рядко.

На ония, които изваждат от това аргумент да отричат a priori тия явления, г. Рише отговаря със голяма енергия, че в природата има явления, чиято действителност не се отрича от науката, но които, при все туй, не могат да се произведат но волята ни. Не ще ли бъде неприемливо, например, да се отрича съществуването на аеролитите под предлог, че е невъзможно в еди-кой-си ден и час да направим да падне по желанието ни един аеролит на главния парижки площад на Съгласието?

Цялата тая част от учението на проф. Рише е наистина дълбока. Ние можем само да потвърдим светлата и дълбока истина в изявленията му, когато той поддържа, че тайнственото ни къпе от всички страни и че трябва зле да се знае общочовешката история, за да се отхвърлят известни възможности под предлог, че те шокират нашите умствени навици.

Известно е, че Людовик XIV и неговите министри са затворили в лудницата едно лице, което им казало: „ще дойде време, когато ще може да се чува в Рим гласа на един човек, който ще говори в Париж“ (думата била за телефона:, или: „през месото на един жив човек ще може да се виждат костите му“ (радиоскопията). Те са считали тия твърдения като много по- невероятни от следните: „известни лица имат сила да преместват разни предмети, без да се допират до тях и без помощта на механически средства“(левитация или телекинезия), или: „има лица, които са способни да произвеждат видими и скоропроходящи форми, излъчвани от тялото им с образи и органи човешки“(материализация или ектоплазмия).

Цялата тази философия на метапсихиката, както я знае и излага г. Рише, трябва да се приеме безусловно“.

След това авторът с право настоява да се осигурят най-добри условия при произвеждането на опитите за констатиране на окултните явления, и така да се избегне всяко съмнение.

Катастрофата със „Титаник“ предсказана от американски писател. Английският окултист Leonard Sedlescombe пише:

„Едно доказателство на ясновидство,, или както и да бихме могли да наречем особеният душевен дар, се съдържа в интересния факт, че един американски, писател предвидел някои подробности от незабравимото нещастие, което постигна парахода „Титаник“ на път за Америка в 1910 година. В Англия ми обърнаха вниманието върху един разказ, написан от американеца Morgan (Robertson повече от 10 години преди катастрофата с „Титаник“.

Поради необикновеното си сходство с нещастното събитие, разказът бил повторно издаден. Заглавието му е „Суета“ и в него писателят описва устройството на един гигантски параход, като го именува „Титан“ и неговото разрушение от плаваща подводна ледена планина на втория ден от отплуването му в открито море. Когато разказът бил отпечатан първи път, никъде в света не бил още построен такъв гигантски пасажерски параход, но Робертсоновата фантазия описала „Титаник“ до най-малките му подробности — почти фотографически — и писателят го нарекъл „Титан“ (значи, и в названието има чудновато сходство!).

Разказът „Суета“, който бил писан 14 години преди потъването на „Титаник“, произвежда особено чувство на студено изтръпване. Било ли е наистина в „Царството на Незнайното“ записано още преди 14 години, че „Титаник“ трябва да потъне?

(Из ,,Okultni a spiritualisticka Revue“).