Jump to content

Всемирна летопис, год. 2, брой 10


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 2, Брой 10

(31 декември 1922 г.)

1. Събитията в България — Междупартийните борби — Поуката. Статия от *.

2. Нова Естетика. I. Из .Трепети на една душа (сонети): а) При олтаря, б) Орел и в) Присъдата, от Иван Толев. II. Към върха, стихотворение от Олга Славчева. III. Мракът, стих. от Виктор Хюго, превела Аврора К.

3. В хармония с безкрайното, статия от Ралф Уалдо Трайн, сжкратено изложил П. Г. Пампоров.

4. Сър Оливър Лодж, биография (с портрет) от Д-р Артър Хил.

5. Тайната на Keely.

6. Камил Фламарион. Смъртта и нейната тайнственост : Какво е човекът? — Съществува ли душата?

7. Физиогномия: Носът — човешкото същество, отбулено чрез формата му, от А. Бюе.

8. Посмъртният живот, от Шарл Ланслен (с илюстрация за физическата смърт и астралното раждане), отзив от А. Бернар.

9. Опитите с г-жа Еузапио Паладино (с портрета й).

10. Духовна опитност.

I. Видение.

II. Излъчен двойник.

III. Окултизъм в детския дух.

IV. Един ключ на ориентал. Кабала.

11. Книжнина.

12. Разни вести

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Събитията в България

Междупартийните борби — Поуката

Политиката, като средство за подобрение живота на един народ, трябва да се осъществява от най- умните и от най-добрите. Изплуването на повърхнината на обществените слоеве на най-покварените елементи, които често пъти завземат управлението в ръцете си, е несъмнен признак, че това общество боледува от сериозни недъзи, които подкосяват неговия организъм. В такъв случай то трябва де се цери по най-усъвършенстваните методи — чрез операции, които на пръв поглед могат да се почувстват болезнено, но са спасителни. Допустими са даже и ампутации, щом се констатира, че раната е гангренясала и няма друг изход. Предпочтително е, разбира се, всякога, да не се дохожда до това печално положение, а своевременно да се вземат профилактични мерки, за да се предупреди всяко разстройство.

От тук лесно е да се заключи, че за да живее и се развива нормално държавният и обществен организъм, необходимо е ръководните лица да притежават знания за законите, които обуславят това развитие. Съвременните социолози и политици са изработили разни правила за управлението на държавите, но всичките тия правила страдат от един основен порок: непознаване на природните закони, които трябва да се прилагат в живота на даден народ. Те смятат, че народът е едно механическо съединение или конгломерат от разни съсловия, които са установили само известни икономически отношения помежду си. Те не вникват в дълбокия процес, който става в народния организъм и не го съобразяват със законите на природата. Трябва да се забележи, за да се разбере веднъж за винаги, че народът притежава същите органи, каквито притежава и отделният човек: главата, resp. ума на последния, се представлява от служителите на просветата и на разумната религия, гърдите, resp. дихателните му органи, съответстват на правосъдните и военно-полицейските служители, а цялата пищеварителна система у човека отговаря на производителните или стопански съсловия всред народа. И по отношение на своите функции, всичките тия органи напълно си съответстват — факт, който може всеки да наблюдава и провери. Народът, прочее, по своята организация е един колективен човек.

Щом е така, от само себе си се налага, че социалното устройство и управлението на един народ трябва да се организира и осъществява точно според тоя природен физиологически закон. И следователно, необходими са хора, които да знаят в съвършенство манифестациите на тоя закон в живота и методите, по които той може да се прилага, за да бъдат натоварени с ръководна роля в държавата. Всички други .трябва да се считат за управници-дилетанти, които профанират изкуството да се управлява и водят народа към вътрешни сътресения и външни катастрофи. Следователно, най-умните или най-мъдрите са ония, у които е пробудено божественото съзнание, които ясно схващат смисъла и задачите на битието и владеят ония сили и способности, с които може да се насочва развоя и напредъка на народа в пътя на социалната правда, на незиблемата истина и на всеобемната любов. Те са, разбира се, и най-добрите.

Тия хора са окултистите, само те са, които знаят всичко и които любят всяко същество със силата на божествената любов. С тия свои качества, сили и способности, само те са, които могат да дадат на народа, всред който живеят, една образцова обществена организация и едно идеално управление. Окултистът знае миналото на целия народ и на отделните индивиди, към които действа, знае настоящето и предвижда бъдещето. Всяко мероприятие минава през призмата на неговия ум обсъдено всестранно и оценено според ползата и вредата от него. Любовта е подбудителката причина на всяко негово дело, истината е лоста, който го движи, а правдата е неговата цел. Великият принцип, който окултистът прилага в индивидуалния си живот и в отношенията си към другите, е същият, който е бил прокламиран от Учителя на човечеството, Христос: „търсете първом Царството Божие и правдата Негова, и всичко друго ще ви се приложи“. Житейските блага на земята са резултат от стремежа към Царството Божие и пребъдването в божествената правда.

Такива ли са били и са, обаче, българските държавници от освобождението ни до днес? Освен някои от старите наши, заминали вече, дейци, които са имали горе-долу едно правилно духовно ръководство и за туй не са принесли много злини на народа, трябва с прискърбие да признаем, че нито един от по-новите не са се отличавали с някои висши добродетели, дарби и способности. Без да критикуваме или обвиняваме когото и да било, факт е, че между досегашните партийни водачи, които са се изредили на чело на държавното управление, не е имало нито един окултист или поне човек, който да се е занимавал сериозно с духовните въпроси в тяхната ширина и дълбочина, да е изучвал психиката на отделния българин и на целия български народ и да се е съобразявал искрено и благонамерено с духовните качества и особености на нашия народ, който се е заел да управлява. Всички са гледали на своята държавническа дейност или като на постоянна доходна професия, или като на случайно занятие, или като на едно средство за удовлетворение на мимолетната си амбиция или слава, или най-сетне като на благоприятен случай да се натрупат богатства. Никой не е бил искрен и доброжелателен държавник.

Последиците от такива разбирания и от такава дейност не можеха да бъдат други освен такива, каквито ги виждаме сега: бивши министри с претенции на държавнически актив и на европейска известност, да бъдат съдени или публично поругавани и арестувани, разстройство в обществения и стопански живот на страната, непоносими условия за живот на всички трудещи се народни маси и пълна неизвестност на бъдещето. Целият народ страда и незнае какво го очаква на утрешния ден. И което е още по-печално: не се вижда никакъв лъч на надежда за спасение, мъгла е обвила умовете, страх е сковал сърцата. Междупартийните борби се разразяват с голямо остървенение и ожесточение, противниците нито могат да се разберат, нито могат да си простят, нито пък отстъпват доброволно от полесражението. Безпощадна взаимна изтрябва между всички: „bellum omnium contra omnes“. Даже и официалното духовенство, поразено от умствена недъгавост и от липса на всяко добро чувство, се е нахвърлило с безподобна ярост срещу свободомислещите хора и изчерпва всичкия си арсенал, за да воюва с тях: то кове безвредни оръжия и става смешно в своя напън. Ще сполучи, най- сетне, да докара само жар върху собствената си глава. . .

Няма нищо чудно, обаче, в сегашната съдба на българските политици. Ние знаем, че положението им е неизбежна сетнина от строгото прилагане на кармическия закон. Който от тях се вдълбочи в себе си и хвърли един ретроспективен поглед на миналото, ще трябва да съзнае, че отговорността за всяко негово деяние е неотразима. Насилието е последица от насилие, страданието изплаща причиненото по-рано страдание, мъчението докарва мъчение... Законът е верен и неумолим във всички случаи: който лъже, ще го излъжат, който краде, ще го оберат, а който вади нож, от нож умира... Особено през последните години, когато тоя закон за възмездието се прилага в по-къси срокове, никой не ще избегне своята заслужена участ... И кашите владици трябва да се съобразят с Христовите думи и да разберат, че Бог поругаем не бива. Понеже те въстават с престъпни средства против проповедниците,учителите и работниците на божествената любов, на правдата, истината и добродетелта, нека знаят, че отплатата няма да се забави и божието отмъщение ще се разрази безпощадно върху главите им ...

И тяхното демонстративно съчувствие към арестуваните бивши министри няма да остане невъзнаградено от Оногова, който държи везните на висшата правда . . . Защото може ли да се твърди, че тия министри, от гледището на божественото правосъдие, са невинни? Знаят ли владиците, какво говорят и какво искат душите на стотиците хиляди синове на българския народ, костите на които са пръснати по безкръстни гробове из цяла Тракия и Македония? Ако не знаят, те са за съжаление, а ако знаят и, при все туй, стискат окървавени ръце, каква отговорност вземат върху себе си? Или егоистичният интерес да се прави обща кауза с най-консервативните, опортюнистични и мракобесни елементи, които са търпели и даже насърчавали досега всички безчестия на клерикализма у нас, може да оправдае подобно явно пристрастно участие на владиците в партийно политическите борби? Или това вземане страна в политическия двубой, чрез което се насъскват едни съсловия против други и се съдейства за разпокъсването на българския народ на враждебни лагери, може да се заплати само с широкия достъп в блоковия печат за архаическите архиерейски решения и послания, пълни с безумия и фарисейски тиради? Знае се, че сметката в случая е по-тлъста и че е гарантирана взаимната подкрепа между ония, които всякога са заявявали urbi et orbi, че не желаят да правят „църковна политика“, т. е. да се намесват в нечистите сделки на „богопомазаните“ архиереи, и служителите на „светата православна църква“, които убиха всяко религиозно чувство у народа. Но държи се и друга една, много по-точна, сметка: според нея, всеки ще заплати до „последния кодрант“. . .

Време е да настъпи едно общо отрезвяване. Всички са длъжни да съзнаят, че българският народ има насъщна нужда от едно мъдро, честно и добро управление, от едно безкористно и любвеобилно духовенство, от едно съзнателно и предано на служебния си и обществен дълг учителство, от едно идеално съдийство и от едно неуморно трудещо се производително съсловие в разните му разклонения и области на стопанския живот. Изисква се да се въдвори, преди всичко, социален мир и правов ред в страната и да се предприемат коренни реформи в цялата обществена и държавна организация. Но това не е задача за разрешение от късогледите и дори заслепени материалистични умове: те не знаят великите закони, които регулират живота на народите и на отделната личност, лутат се в мрака, правят пакости и чупят собствените си глави. Задачата на народното и държавно преустройство може да се разреши само от ония, които са вникнали в дълбокия смисъл на живота, знаят законите и владеят силите. А тия хора са окултистите, пълни с действителни знания, с вяра в бъдещето и с любов към всички.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НОВА ЕСТЕТИКА

Из „Трепети на една душа

(СОНЕТИ)

ПРИ ОЛТАРЯ

Възлязох там, кога се тайна двер отваря —

преди зори — и бдях във ням, свещен възторг,

как легион жреци изпълваше олтаря

на необятния, омайния чертог.

*

И посред тайнството на светлините живи,

всред лъх благоухай и песни и свирни,

в пламтящия потир с ливантните преливи

излях и чашката със моите сълзи. . .

*

Ще минат векове над тез места пустинни

и сенки ще мълвят за горести старинни

на скитница-душа във утринния здрач. . .

*

Но щом едемски хор запее с дивна мощ

в олтаря химна на витлеемската нощ,

ще стихне, може би, и моят горък плач. . .

12. VII. 1922.

Връх Мусала.

ОРЕЛ

Застрелян, окървавен, той лети

над зиналата бездна с болка свята,

от воплите му цели шир ехти

и писъци раздират небесата! . .

*

И с сетен, огнен поглед устремен

във чашата горчива на съдбата,

той с ужас изпищя: несбъднат блен,

кат остър меч, прониза му душата!..

*

И полетя към бездната стремглаво,

изгубил всяка мощ и земна слава

и — перлите на своето сърце! . .

*

Но не загина жителят небесен:

към висини надзвездни, в миг потресен,

поеха го невидими ръце . . .

10. X. 1922 г.

ПРИСЪДАТА

„Само Ти ме познаваш“

Осъдиха душата ми вразите

и готвят й окови и затвор —

затуй ли че, във дружба със звездите,

копнее тя за волност и простор? ..

*

Посягат на душата ми вразите

и примки й тъкат за мрачен плен —

затуй ли че с светлика на звездите

изпълва тя най-чистия си блен? . .

*

Но Ти, Единият, Ти ме познаваш,

кога даря това, що Ти ми даваш:

лъчи, сърдечни трепети, нектар . . .

*

И твоята присъда над вразите

ще въздаде на жалки паразити,

кога кощунствуват със моя дар! . .

Иван Толев.

КЪМ ВЪРХА

Преминах морето, сломена от бури,

в пустинен оазис почивах,

и галена нежно от светли лазури,

безспирно към върха пътувах.

*

Очи си изгледах по китни простори,

да чакам другари-друмници,

но мойте жаднеещи, плачещи взори

съзират сал прелетни птици . . .

*

А татък нагор, в планината,

дружина със песни отива,

и мене на там се устремва душата,

Злокоби, нима сте такива —

Вси друми самотна да мина?

*

И тих глас несетно ми шепне:

„дете си ти тъжно, на светло зачатйе,

ти чужда ще бъдеш в другарства радушни:

теб, дружке, те чака разпятйе, разпятйе!...“

18. XI. 1922.

Олга Славчева

Мракът

от Виктор Хюго.

Варавва, смаян, вече е свободен . . .

Под гъстата мъгла,

Обгърнала небето в своите крила,

Изстъпя се градът — куп улици и сгради.

Слугите миг преди в тъмничвите огради,

Разказващи със яд съдбата на Христа,

Строшиха железа, отвориха врата

Със думите: „върви! помилва те тълпата!“

Той помни само туй, че тласнаха вратата,

Че тъмна е нощта и волен е той веч

Да броди, като звяр, на близо и далеч.

Че нему милост дал, Исуса пък убива

Народът — всичко туй кат вино го упива;

Ту скита в тъмний град, ту рипне в миг навън,

Подобно болник клет, що броди нощем в сън.

Но в кой да тръгна път? — кой първи му се мерна.

Пристъпва, спира се, обвит в тъма безмерна,

Оглежда се, върви . . . Къде? Не знай той сам;

Стените на града стърчат зад него там,

Но сляп е той сега — чело в земя си свира,

Че качва се по хълм, Варавва не съзира.

Напред или назад, преди или сега —

Какво му значи туй? Потиснат от мъгла,

Той броди тук и там, а трепкат в поглед ледни

Предвечен мрак и сън, зловещи, тъмни бездни.

Понявга шепне той: „дали съм аз във този мрак?"

Тъй тъмна е нощта, че гасне всеки зрак.

* * *

Пое случайно път, кой стръмно се извива

По хълм, що някой стрък къпина сал покрива;

Замислен, крачи там, по голите скали,

Не гледа, де върви — вървят нозе сами;

В околний ужас див намира той наслада;

Така по пътя хълм нечакано изпада

Сред нечий пущинак, що сякаш беше връх;

Тук спира се за миг и тръгва с пресен дъх

Да скита пак самин сред тая нощ жестока.

* * *

Преграда срещна в път. Той пипна в тма дълбока:

„Какво е туй дърво? Къде съм аз сега?“

И ей надлъж и шир изпитва го с ръка,

В окови дълги дни лежала в мрака гъсти.

„Туй стълб е!“ викна той и сегна с бледни пръсти,

Изсъхнали почти в суровите тегла,

И, бледен кат мъртвец, докосна там крака.

Подобно бухал, в страх кой бяга да се скрие,

Изтегли той ръка — тя цяла в кръв се мие.

Кат лед са тез нозе, в тях гвоздей се черней,

И тиня, злъч и кръв дървото сякаш лей!

Той тегли се назад. В боязън смъртно-ледна

Отваря вълчи взор в тъмата непрогледна

И вижда надпис блед с неясни словеса

Пред него да трепти под тъмни небеса.

Стоеше тамо кръст . . .

* * *

До него делва тъмна,

Хизопия и гъба в нея натопени;

А там на страшний кръст, с наведено лице,

Със мъртъв взор и в кръв, обвиснал на ръце,

Опасан със коноп по кръста му обвити,

С пронизано коляно, с ръце, нозе пробити,

Сломен, разкъсан, гол, превит, обвесен, блед

В мрака изпъкна труп, кой сякаш бе огрет

На нечий сън велик от нощното сиянйе!

И грейна тоя кръст сред гробното мълчанйе . . .

* * *

Варавва, кат човек, внезапно сепнат в сън,

Трепна. Стърчеше кръст зловещ, със кръв облян

И с клинове забит в земята песъчлива.

Огледа се — навред все бездна мълчалива.

Небето бе разляно в пара и тъма,

Де тягостно витай страхотна тишина;

Дълбока слепота, смущенйе и уплаха

Обвисва над града, над всяка твар и стряха;

Йозофатът във плащ, саван и над Сион,

И чуй се в тоя мрак на тежък укор тон;

То беше адска нощ, нощ страшна и чемерна,

Умора кат кошмар, от бурята по-черна —

Бе стихнал всеки дъх и всеки шум в света.

Невидима ръка с тез думи на нощта,

Де всяка тайна ясна става за душата,

Чертайше нейде там посреди тъмнината

Човешкий грях велик пред Бог и небеса!

Безмжлвност нощна, мрак, зловеща пустота,

Кръст, гвоздеи, скали — туй бяха там съдии.

Пред тоя страшен мрак, Варавва без закрила,

Като че пред закона, стресна се тогаз,

И, взрян в небе, викна: „не съм го сторил аз!“

* * *

А сетне, призрак сам сред тоя мрак и бездни,

Обзет от силен страх и цял во тръпки ледни,

Пристъпи с плах вървеж към тоя страшен кръст.

С наведена глава, превит, с пречупен кръст,

Люлеян кат мачта, в играта на вълните,

И сякаш запленен, със ужас във гърдите,

От странните лъчи на тоя там мъртвец . . .

Вървейки, призрак сам, със мъка на слепец,

Към други призрак сеят, загубен сред тъмата,

Варавва беше с вид, що ужас вей в душата:

Настръхнал като звяр, от вятъра развен,

За бяг всегда готов, тревожен и студен . . .

Мъртвешкий лик Христов сиянйе бледно лейше —

Да сложи пълна власт сама смъртта не смейше,

Затуй трептеше ощ сред кървави очи

Отблясък сетен, тих на тайнствени лъчи;

И ледено чепо по-бляскаво светеше

Кжм него с муден ход Варавва кат вървеше.

До него щом дойде, зеницата огре;

Да беше ангел чист политнал там с криле,

Помислил би тогаз, че в гробната тъмница

В захлас се влачи змей към мила гълъбица.

Превит под страшний мрак на тежката мъгла,

Растяща всеки миг, резбойникат сега

Се спря замислен там. Сиротна бе земята,

И спеше веч мракат . . .

* * *

Тогава сред тъмата

На тоя хълм, под туй небе в печал и мрак,

На божий лъч велик безкрайно-нежний зрак

Възтрепна в тоя кръст трогателно-печален.

В мрака на злий човек, мрак черен, безначален,

Проблясна нечий дух, що бяс му вля в душа,

И бликна буен плам във поглед и снага —

Душата на Адам във кръстните основи

Проникна изведнъж в разбойника сурови.

И в миг той дигна глас към тая там страна,

Де чезнеше върхът в най-гъста тъмнина

И де Йерусалим загубен бе в мъглите.

Докато той със бяс пронизваше тъмите

И хвърляше слова по-остри от стрела,

Онуй, що по-подир на други гря чела —

Език от жар и плам — Варавву над главата

Се вейше в тоя час като корона свята . . .

И прав, настръхнал, див, на буря променен,

Той с мощен глас викна:

„О ти, народе зъл, със кърви напоен,

Какво си сторил днес, ти Кайн, Немрод всегдашен,

Какъв е тоя грях, от нашите по-страшен?

За праведний такваз ли готвиш тук съдба?

А неотколе ти, чудовищна тълпа,

Пред тия там нозе лежеше по стъгдите

И с ангелски криле му виждаше плещите.

Той бе за теб водач, подкрепа и пастир!

И винаги, кога сред тоя земен мир

Яви се дух велик да сей любов, мощ, здраве,

И теб, народе зъл, по-кротък да направи,

Небето да открий — за мъртвите звезда —

Ти следваш го за миг, а сетне с ярост зла

Го хапеш, като псе, и черниш с клетви диви . . .

О стадо от овце, кат тигри заядливи!

Какъв жесток венец за святите борби:

Христос е там на кръст, Варавва тук стои,

Архангелът убит, злодеецът свободен!

Претегли ти калта със бисер благороден,

И злото в тез везни натегна тоя път . . .

Да! там сияй небе, тук зъби се грехът,

Любов и мир е там, молитва сладка, тиха,

Превърната в искра трескавицата лиха;

Той болни оздрави и мъртви възкреси,

Могъща твар е той, огрята със лъчи!

А тук стои кръвник, от ужаса по-страшен,

Порок, безчинство, мрак — дух тъмен и прокажен —

Разбойник лют, във зло преминал всеки час!

„Да беше — ах! — Пилат попитал мен тогаз,

Кога лежах с глава, в стената прикована,

Да беше той дошъл до влажната ми слама

И каже тез слова: „прави си избор сам,

Днес кръст ще дигнем пак, че празник е голям

И теб или Христа ще сложим тамо ние;

Кажи ми, звяр жесток, кой искаш да спасим?“

С протегнати ръце аз викнал бих: Кови!“

* * *

Царе се славят днес, възхвалят се жреци,

В одежди светли грей душа во тлен обвита,

Незнаен бе тоз грях — човекът го опита,

Туй зло стоеше ощ — и него той свърши:

С целувка Каин днес Спасителя уби!

Царува демон пак и зло навред вилнее,

След буйните гори не ще се песен лее;

Зора не ще да грей в човешките сърца;

Над святата любов издигна се скръбта;

Угасна сетен лъч сред мъртвата природа;

Затвори всичко в мрак ръката на народа

На тоя страшен гроб със камъка студен!

Защото правда, светлост, истина и блен

Е там — на тоя стълб, тук нищо не остава,

Човека за напред ще тлей в печал, в забрава.

Ще дигне тоя кръст по всички върхове

Безбройно ешафоди. Черни мракове

Закон ще бъдат тук, незнането ще съди;

Победата една в сеета кумир ще бъди;

Тук грозният злодей свободен ще върви,

Че в тоя свят Мракът, престъпний мрак цари,

Без тоя мрак не щеше злото да беснее,

И ужасът велик, що вред кат бездна зее,

От царя почнат там, с Варавва свършен тук,

Надминва тоз предел и в мрак прониква друг.

И, както в някой храст змията се оплита,

Свисти под таз земя твар грозна, страховита!

Бъди щастлив, о град, що спиш под наший крак;

Аз чувам в тоя кръст, във тоя тайнствен мрак,

Как скърцаш ти зъби — смехът на мраковете!

И ти, омразен свят, човешкий род проклети,

Що славиш самий ад, в олтар от бяс и кръв,

Трепни във тоя мрак! Аз чувам в тебе стръв

И онзи страшен рев на бездната дълбока . . .

* * *

Пред твойта жертва аз за прошка коленича.

Ти, зъл човешки род, достигна днес до там,

Че тоз апостол свят сложи на кръст без срам,

Зорницата уби с отровата на тмата,

Че най-добрият гний на злия под ръката!

Целувам тоя кръст, тез хладните крака,

Спасен чрез твоя бяс, извиквам сред мрака:

Бъди проклет!

Бъди проклет, о свят нечист, суров, коварен,

Към който в яд кипи духът неблагодарен,

Бжди проклет от мен, когото ти спаси!

Навеки нек Христос сжс кржв да те роси,

Да тънеш векове в позор и скржб поядна,

Ти, който в тоя грях по-бърз и бесен падна,

Отколкото гърмът в небесни висини!

Бъди проклет в тоз кръст, в тез гвоздеи, скали

И в чашата със злъч, — в оковите разбити!

* * *

Проклет бъди, о свят, с ръце от кръв пропити,

Ти, който мен живот, а нему смърт дари,

Чиято милост вред със ужаса върви!

Ти, който, заслепен, разпъваш и убиваш

И в шеметен захлас към бездната отиваш,

Комуто не трепна ни косъм на главата

Във тоя избор див меж Бог и сатаната!...

Превела от френски: Аврора К.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

В хармония с безкрайното

От Ралф Уалдо Трайн1).

В самия тебе лежи причината на всичко, което се случва в твоя живот. Когато ти дораснеш до пълно познание на своите вътрешни сили, ти ще бъдеш в състояние да наредиш изцяло своя живот по своята собствена воля.

Предговор

Една златна нишка минава през всички световни религии, през живота и учението на всички пророци, ясновидци . мъдреци и спасители в световната история, през живота на всички истинно велики и силни хора. Това, което те са направили или достигнали, станало е в пълно съгласие с определени закони; но това, което един е направил, можем всички да направим.

Тази златна нишка трябва да се втъче в живота на всички хора, които още днес искат да достигнат вместо безсилие и болести — сила и здраве, вместо страдания и безпокойства — радост и мир, вместо бедност и мизерия — богатство и изобилие.

Всеки сам си гради своя свят. Силата, с която градим, е мисълта. Защото мислите са сили. Ние градим със своите собствени мисли отвътре и с мислите, които привличаме отвън. Подобното подобно привлича. Колкото мисълта е по-чиста, толкова по могъщи са нейните действия. Това възвисяване и очистване на мисълта става по закони и всеки може да го направи.

Областта на невидимото е царството на причините, областта на видимото е царството на последиците. Действието винаги се определя и обусловя от причината.

Авторът иска да изложи просто и ясно великите истини, които са във връзка с вътрешните, духовните сили и великите закони, на които те почиват. Тъй че всеки човек и всяко дете да може да ги разбира и прилага във всекидневния си живот.

Цялата вселена е една божествена верига от действия. Над и под човешката воля действа непрестанно божествената воля. Да влезем в хармония с нея и чрез туй да се съединим за обща работа с всички висши закони и сили, тъй че те да се проявят чрез нас — в това е тайната на всеки успех, по тоя начин човек завладява непознати съкровища и придобива неподозирани сили.

Увод

Оптимистът има право и песимистът има право. Единият се различава от другия, както светлината от тъмнината, но и двамата са прави, всеки от своята особена гледна точка. Тази гледна точка е и за двамата определящият фактор на живота им; тя определя дали животът да бъде изпълнен със сила или слабост, с мир или страдания, с успех или несполуки.

Оптимистът разглежда нещата в тяхната цялост и правилни отношения; песимистът ги разглежда от една ограничена и едностранчива гледна точка. Разумът на единия е просветен от мъдростта, разумът на другия е помрачен от незнанието. Всеки от тях гради сам своя свят в зависимост от гледната точка, която заема. Оптимистът, благодарение на своята висша мъдрост и проницателност, създава своя рай (небе) и раят за цялото човечество. Песимистът, вследствие своята ограниченост, създава своя ад и ада за цялото човечество.

Ти и аз, ние, двамата, имаме особените свойства на оптимиста, или тези на песимиста. Затова всеки час ние създаваме нашия собствен рай н нашия собствен ад, а заедно с туй — раят и адът за цялото човечество.

Най-високата истина във вселената

Великата основна истина във вселената е онзи дух на безкраен живот и на безкрайна сила, който е в основата на всичко, всичко оживява, който се проявява във всичко и чрез всичко; онова самобитно начало на живота, от което всичко е произлязло и постоянно произлиза. Това е изворът на всеки индивидуален живот, източникът на сила, мъдрост, любов и на всички материални неща.

Този дух на безкраен живот и на безкрайна сила, който лежи в основата на всичко, аз наричам Бог. Той твори, действа и владее чрез велики неизменни закони и сили; тези закони са всеобщи и ни заобикалят от всички страни. Всичко в света става по тези закони. Може да се каже, че във вселената не съществува нищо друго освен закони.

Следователно, Бог е този Дух на безкраен живот, който изпълва цялата вселена. От него и в него съществуват всички неща, както ап. Павел казва: „в него живеем, движим се и съществуваме“. Той е животът на нашия живот, да, той е самият наш живот.

Ние сме получили от него своя живот и непрестанно го получаваме. Ние участваме в живота на Бога; и макар че като индивидуални духове да се отличаваме от Него, тази разлика не е разлика по същност, а разлика по степен.

Колкото повече божественото течение се усилва в човека, толкова повече човек е по-близо до Бога и придобива духовни сили. А понеже божествените сили са безгранични то излиза, че единствените ограничения за човека са тези, които той сам си поставя, просто защото не познава себе си.

Висшата истина в човешкия живот

След като се съгласихме върху висшата истина във вселената, а именно, че зад всичко видимо съществува Бог, изворът на безкрайния живот, от когото всичко произтича, ние лесно ще намерим висшата истина в Човешкия живот.

А тя е: да достигнем до живо познание на нашето единство с този безкраен живот и да се разкрием напълно за божественото течение, което се влива в нас. Това е великата основна истина в човешкия живот, защото в нея всичко се заключава, от нея следва всичко друго. Доколкото ние сме достигнали до живо познание на нашето единство с безкрайния живот и сме се разкрили на божественото течение, дотолкова ние събуждаме в себе си силите и свойствата на същия живот.

А това просто значи, да познаем нашата истинска идентичност с великите, закони и сили, да наредим нашия живот в хармония с тях и да дадем възможност на най-висшите сили да се проявят чрез нас.

Ние можем по незнание или нарочно да затваряме себе си за тези висши сили и тъй да затрудняваме тяхната проява чрез нас. Ние можем също така тъй живо да познаем единството на своето истинско аз с безкрайния живот, че напълно да се разкрием за божественото течение и за действията на тези висши сили и да станем това, което се нарича богочовек.

Що е богочовек? Това е човек, в когото са се проявили божествените сили. Такъв човек никой и нищо не може да ограничи; защото единствените ограничения, които има, са тези, които той сам поставя за себе си. Невежеството е най-опасен фактор, който ограничава мнозинството хора; те водят своето малко, дребнаво съществуване, просто защото не познават по-великия живот, към който са призвани. Те още не са познали идентичността на своето истинско аз с Бога.

Докогато считаме себе си за човеци, дотогава ще живеем като човеци и ще обладаваме силите на обикновения човек. Когато познаем, че сме богочовеци, тогава ще живеем като богочовеци и ще обладаваме силите на богочовека. Доколкото се разкриваме за божественото течение, до толкова ние ставаме от прости човеци — богочовеци.

Но как е възможно това? Можем ли ние да се съединим с Бога?

Да. Силата, с която можем напълно да се разкрием на божественото течение и да влезем в хармония с висшето, мощното и прекрасното, е мисълта.

Ние имаме духовен живот, който ни свързва с безкрайното. Ние имаме после физически живот, който ни свързва с физическия, веществения свят. Животът на мисълта пък свързва тези два живота — физическия и духовния.

Мисълта не е само, както дълго сеч е вярвало, неопределена отвлеченост: напротив, това е жива сила, най-живата, най-пълната и най-непреодолимата сила, която съществува във вселената. Ние откриваме, че в нашата мисъл владеем инструмента на една творческа сила, творческа не само в преносен, но и в прям смисъл на думата.

Всяка къща, всяка статуя, всяка картина, всяка машина, всичко преди да се въплъти и да се изрази в веществения свят, ражда се и почва да живее първо в духа на един човек чрез мисълта. Самата вселена, в която живеем, е дело на мисловната енергия на Бога, на безкрайния Дух, който стои в основата на всичко. Следователно, съзнавайки нашето единство с безкрайния живот, ние действително придобиваме чрез дейността на мисълта една творческа сила.

Всичко съществува по-напред в царството на невидимото, преди да се яви във видимото. Невидимото е причина, видимото — следствие. В тоя смисъл вярно е, че невидимото е действително и вечно, а видимото е недействително, преходно.

„Силата на словото“ — е буквално научен факт. Думата е израз на съсредоточена мисъл, насочена в известно направление.

Да се градят въздушни кули и да се мечтае изобщо не е празна работа. Това е една част — и то първа и необходима — за да се осъществи всяка цел. Нужно е само да се отиде докрай — да се постави основа във материалния свят и тези наши въздушни кули и мечти да се осъществят.

Във връзка с мислителната сила действа всемирния закон за взаимното притегляне на сходните неща. „Подобното подобно привлича“. Ние непрестанно привличаме от видимия и невидимия свят сили и състояния, които са най-близки и най-сродни с нашите мисли. Ние се намираме, тъй да се каже, в едно безгранично море от мисли и цялата атмосфера около нас е изпълнена с мисъл-сили, изпращани във вид на мисловни вълни. Повече или по-малко — всички се влияят от тези мисли, в зависимост от туй, в каква степен чувствително тяло притежава човек и дали е пасивен или активен спрямо тези влияния.

За да се предпазим от вредните и нежелателни влияния, които отвсякъде ни окръжават, нужно е от време на време да се спираме, да се съсредоточаваме и силно да се противопоставяме, чрез силата на мисълта, на всички низши влияния, а да се разкриваме и да бъдем възприемчиви за всички по висши влияния. Когато се повтаря по-често това упражнение, то става навик. Този навик е необходим за всички хора, а особено за онези, които притежават чувствителна телесна организация. По този начин човек не само отблъсва всички низши и нежелателни влияния от видимия и невидимия свят, но и привлича всички по-високи и благотворни въздействия.

Под „невидим свят“ разбираме мисловните сили, умствените и чувствените състояния, които се проявяват чрез физическото тяло, както и тези, които се проявяват и без физическото тяло (в умрелите хора). Физическото тяло е външна обвивка, подобно на житния клас за зърното. Чрез нея духът расте и се развива.

Формите се менят, но животът е вечен и затова не може да се свърши с изчезването на формите. „В дома на моя Отец има много жилища“. Смъртта е само проява на живота в друга форма, който стъпка по стъпка непрестанно се развива. Тъй че, мислите и чувствата на освободените от физическо тяло души са също тъй действителни, както и на тези, които се проявяват чрез физическо тяло и ни въздействат. Животът е един и всички ние сме съединени един с друг в този общ живот. От нас зависи дали да бъдем безволни творения на условията или творци на своята съдба, които здраво държат в своите ръце кормилото на живота.

Великите души, макар че физически не са между нас, със своите мисли и чувства и днес действат и много по-силно. Емерсон, Толстой и младите мъченици и герои в историята не са умрели, а живеят.

Естествената наука днес има достатъчно доказателства за това, че туй, което виждаме, е само малка част от онова, което изобщо съществува. Действителните, живите сили, които действат в нас и в света, който ни заобикаля, не са видими за физическите очи и при все това те са причини, а всичко, което виждаме, е само тяхно следствие. Мислите са. сили. И за тях важи закона: подобното подобно привлича. Следователно, да владеем нашите мисли, това значи да определяме нашия живот.

Всяка твоя мисъл представя буквално една ценност за тебе. Силите на твоето тяло и на твоя дух, твоите успехи в работата, удоволствията, всичко зависи от твоите мисли. Мислите са наша собственост и ние можем да ги приспособим напълно към нашите нужди, ако познаваме себе си. Когато духът, изпълнен с вяра, надежда и кураж, решително преследва своята цел, той привлича към себе си елементи и сили, които ще му помогнат да постигне поставената цел. Химията не се ограничава само с видимите елементи. Невидимите елементи са хиляди пъти повече от видимите. Законът на привличането е всеобщ и той действа навсякъде. Ние привличаме това, за което копнеем и което очакваме. Смело и определено реши да очакваш това, което желаеш, и тогава ти ще го привлечеш.

Вярата не е нищо друго, освен действието на мислителната сила във формата на силно желание, съединено с очакване на неговото изпълнение.

Доколкото желанието се подхранва от определено очакване, дотолкова вярата е силна и прави чудеса. Щом се промъкне и следа от съмнение и страх, тази непобедима и абсолютна сила се неутрализира.

Великите думи, казани за вярата, и великите обещания, дадени на онези, които обладават вярата, са научни факти, които почиват на неизменни закони. Вярата е създавала пророците, мъдреците, ясновидците и спасителите. Защото вярата е съзнателно използване творческата сила на мисълта.

Често се говори за волята като за сила сама по себе си. Обаче, тя е само една проява на мислителната сила, съсредоточена и насочена в известно направление. И затова силата на волята е в зависимост от силата на мисълта и от силата на вярата. Има два вида воля: човешка и божествена. Човешката воля е волята на низшето аз, чувствената воля, волята на човек, който живее само с ума и с чувствата си и не е разбрал още, че има много по-висш живот от умствения и чувствения. Божествената воля е волята на висшето аз, волята на човек, кой го съзнава своето единство с безкрайния божествен живот и черпи своите сили на из областта на ума и чувствата, а от по-висшата област—областта на духа.

Сега, великата тайна на живота и на силата се състои в това: да се съединим съзнателно с безкрайния източник. Тогава за волята няма невъзможни неща. Защото чрез нас ще се проявяват безкрайните божествени сили. Ние ставаме канали на безкрайния разум и на безкрайната сила, когато разберем, че Бог е и вътре и вън от нас, че Той твори, действа и управлява и днес както и винаги. Той не е като отсъстващ господар, който е поставил в движение силите на вселената и се е оттеглил. Не. Бог е както трансцедентен, тъй и иманентен.

Умът е инструмента, с който ние съединяваме живота на духа с живота на физическото тяло и съзнаваме нашето единство с безкрайния живот. Колкото повече съзнаваме и осъществяваме това единство, толкова повече интуицията или духовното виждане осветлява умствения живот и усилва нашата воля. Каквото е чувственото възприятие по отношение на ума, такова е интуитивното възприятие по отношение на духа. Интуицията е душевно чувство, чрез което духът по самостоен път, непосредствено, познава истината, независимо от другите източници на познание. Затова се нарича „вътрешно виждане“ (Intuition).

Нарича се още глас божи, глас на душата, съвест, шесто чувство. Всички вдъхновени учения, всички религиозни откровения се дължат на тази способност на душата. Това е съединение на душата с Бога, това е хармонията между човека и всемира. Чрез тази способност човек става ясновидец, учител и мъдрец. Отначало този глас божи говори не тъй ясно. Обаче, колкото повече познаваме нашето истинско аз и осъществяваме единството на нашия живот с безкрайния живот, толкова повече расте и ясността, с която този глас на интуицията ни говори, докато най-после идва време, когато той става безпогрешен, абсолютен.

Пълнота на живота — физическо здраве и бодрост

Бог е духът на безкрайния живот. Когато участваме в този божествен живот и проявяваме напълно божествените сили, тогава това участие ще има дълбоки последици за физическия живот.

По своята същност духът на безкрайния живот изключва всяка болест. Колкото повече, следователно, божественото излияние на живота влиза и преминава през нас, толкова повече ние придобиваме пълно физическо здраве. Никаква болест не може да съществува там, където божественият живот се проявява напълно, безпрепятствено.

Духат влияе на тялото. Мислите, чувствата, настроенията, всичко указва своето въздействие върху физическия организъм.

Че това е така, се вижда от следните примери. Получаваш някоя неприятна новина — ти побледняваш, трепериш, падаш в несвяст. Или някой те обижда, когато обядваш — веднага апетита се изгубва. При нещастен случай, който внезапно става пред очите ти — ти трепериш, вкаменяваш се просто и не можеш да се помръднеш от мястото си. За една минута ти се разгневяваш силно и след известно време се оплакваш от главоболие. Раздразнителността изобщо винаги причинява болести, както и злобата, страхът и гневът. Един прочут американски лекар казва: „духът е естествения защитник на тялото. Всяка мисъл, всяко чувство и желание се стремят към проява; отвратителните представи за болест, разврат и пороци от всеки род причиняват нещо като скрофули или проказа в душата и последната ги проявява после в тялото. Гневът преобръща химическите свойства на слюнката в опасна за живота отрова. Внезапните и безмерни душевни вълнения разслабват сърцето и причиняват поне-кога лудост и смърт. Научно е доказано, че обикновената пот химически се различава от студената пот, която избива при силно съзнание на своята виновност. Един естествоизпитател чрез опити е достигнал дотам, че да определя с химически анализ по капката пот или слюнка, каква страст е вълнувала човека, когато тази капка пот или слюнка е взета в момента на изпитваната страст.

Страхът убива хиляди животни, когато спокойствието и куражът упражняват животворно влияние. Има много и добре проверени случаи, от които се вижда, че, при всяко избухване на гняв и ярост, млякото на майката става отровно и може да причини смърт или тежко заболяване на кърмачето. Един припадък от ярост често бива причина на апоплексия и смърт. Тежки душевни борби могат в една нощ да сломят един живот.

Скръбта, ревността, постоянните грижи и изтощителният страх довеждат до лудост и тежки разстройства. Тъй че всички душевни състояния, чувства, страсти имат точно определено действие върху тялото и причиняват съобразно своята сила и продължителност временни или хронически болести.

Страхът, гневът, злобата влияят върху тялото по начин — като затварят каналите на тялото и поради това забавят течението на жизнените сили. Надеждата, спокойствието, благоволението напротив — разтварят всички тези канали, тъй че тези жизнени сили текат бързо и никаква болест тук не може до намери почва.

Аз твърдя, че чрез действието на вътрешните сили, едно болно тяло може да оздравее. Впрочем, това е естествения метод на лекуване — чрез самовнушение и внушение от другите, т. е. чрез великата сила на вярата. Така са лекували и всички религиозни учители и техните първи ученици. Методът да се лекуват болестите с церове е изкуствен. Истинският процес на лекуване става само в следствие вътрешното действие на жизнената сила и силата на мисълта.

Един хирург с всесветска известност е казал пред своите колеги: „пренебрежението на жизнената сила в медицинското изкуство и изключителното изучаване действията на материята върху духа е повредило твърде много на развитието на медицината и в следствие на това психичният фактор в живота за лекаря стои днес на първобитно състояние. Но зората на 20-ия век изгря, човечеството крачи напред и открива скритите сили на природата. Лекарите трябва да изучават психология и нейните сродни науки и да ги прилагат при духовното лекуване. Няма време за бавене и съмнение. Който се съмнява и бави е погубен, защото остава назад, когато цялото човечество крачи напред“.

Аз зная, че във връзка с това ново лекуване, много абсурди и глупости се твърдят. Но винаги така е било с всички нравствени, философски и религиозни системи, които светът познава. С течение на времето тези глупости сами падат и великите истини по-ясно блясват.

Аз лично зная много случаи, при които чрез действието на жизнената сила се постига продължително и трайно излекуване и то за такива болни, които медицинската практика е признавала за неизцерими. Ние имаме сведения за такова излекуване от всички времена и във връзка с всички религии. Вярата е първото условие, за да се прояви жизнената сила в болния. Затова Христос винаги е питал болните: „вярваш ли?“ Или: „твоята вяра те спаси, иди и не греши вече“.

Всяка болест е пряка последица на съзнателно или несъзнателно нарушение на един закон. Страданията и болестите продължават толкова, колкото време е било и нарушението на законите. Следователно, второто условие за оздравяване и проява на жизнената сила е изпълнение на законите на природата, които дотогава сме ги нарушавали. С това се възвръщаме към естествения живот и даваме възможност да се върши чрез нас делото божие, ставаме силни и здрави и се освобождаваме от всички немощи.

Нищо не помага на човека толкова много да изпълнява законите на живота и да бъде в хармония с тях, колкото живото познание на своето единство с безкрайния Дух, за който няма болести. Доколкото човек е познал своето единство с този безкраен Дух и се е разкрил на неговото божествено течение, дотолкова човек е развил и проявява скрити способности и сили и е придобил здраве, сила, красота. В момента, когато човек познае своето единство с безкрайния Дух, той схваща себе си като духовно същество, господар и ръководител на физическия живот, свободен от болести и от всички немощи, на които тялото е изложено. Той вече не се страхува от елементите и силите, които действат във физическия организъм, а съзнавайки своето превъзходство, живее в хармония с тях.

Но може ли практически да се приложат тези истини, за да достигнем пълно здраве и да се излекуваме от всяка болест? И ако може, как става това?

Във всички времена и във всички страни е имало хиляди случаи, з които, чрез действието на вътрешните сили и напълно независимо от външни средства, се е постигало излекуване. Методите, колкото и различни по име, почиват на едни и същи закони, които и днес, както и преди две хиляди години, действат, само че ние не ги познаваме. Силата на мисълта и жизнената сила са твърде могъщи в своите действия. При всяка болест ние можем практически да използваме тези велики сили и да лекуваме себе си и другите по този метод на религиозните учители и техните първи ученици. Как?

Първо, както споменах и по-преди, е нужна вяра или живо познание на своето единство с безкрайния Дух. Вяра без съмнение и знание живо, което да бъде плът и кръв. Тази вяра или това живо познание на нашето единство с Бога, дава възможност да се излее в нас божествения живот, който ще ни освободи от всички болести и недъзи.

Трябва, обаче, да се помни, че колкото по-дълго време са били нарушавани законите на живота, толкова повече време е нужно, за да се изхарчат последствията на дадените причини — съгласно закона: всяка причина има своите последствия.

Полезно правило е при това лекуване следното: със спокоен дух и със сърце, препълнено с любов към всички същества, съсредоточи се и твърдо задръж мислите: „аз съм едно с безкрайния Дух на живота. Той е живот на моя живот,. Той е самия мой живот. Следователно, аз съм дух, духовно същество и по своята истинска природа не познавам никаква болест. Аз разтварям моето тяло, в което е влязла болест, на течението на безкрайния живот и сега, именно в настоящия миг, това течение влиза, преминава през тялото ми и процеса на лекуването почва в мен“.

Мисли върху това тъй живо, че да почувстваш как жизнените сили придават на тялото осезаема топлина. Вярвай твърдо, че лекуването става сега, вярвай това, но не като човек, който едно желае, а друго очаква, понеже се страхува и съмнява, а като човек, който е непоколебим в своето очакване. Този, който се страхува и съмнява, вярва повече в силата на злото, отколкото в силата на доброто, и затова си остава болен.

Когато болестта не е в цялото тяло, а само в един орган, тогава съсредоточи своята мисъл на това място, където жизнените сили ще се насочат.

Трябва да помним, че влиянието на всичко, което ни заобикаля, зависи изключително от нашето отношение към него. Страхуваме ли се от външните елементи и сили, сигурно те ще ни влияят зле; разберем и обикнем ли ги, никакво лошо влияние не могат да ни укажат. Като пример за това може да ни послужи вятъра. Колко често той се счита за причина на болести! Страхът от „течение на въздуха“ е пословичен у съвременните хора. В същност, вятъра пречиства атмосферата и стига човек да не си внушава страх, за да изпита благотворното му действие.

Ние сме родени, за да бъдем господари, а не роби на физическия живот. Някои вече са станали господари, като живеят по естествените закони. Всички можем да бъдем такива.

В човешкия живот, както и изобщо в цялата вселена, случайности няма. Всичко става тъй, както сме го предизвикали. Следователно, ако ти си недоволен, търси причината в себе си и ч премахни.

Когато намерим своя център в единството с безкрайната сила и постоянно живеем в съзнание на това единство, тогава ще завладеем света отвътре навън и съвършеният мир ще ни осени.

Ние сами позволяваме на външните неща да нарушават нашето здраве и нашия мир и няма защо да се оплакваме, че светът бил зле устроен.

Очисти прозорците на своята душа и ще откриеш красотата на света. Престани да се оплакваш, задръж твоя песимизъм, твоето нещастно аз само за себе си. Знай, че ние по своя вина, а не по вина на звездите, сме слаби (Шекспир). Съмнението и страхът ни крадат благата, които иначе бихме притежавали. Страхът и липсата на вяра вървят ръка за ръка. Страхът разтваря вратите на душата за опасни влияния, защото чрез самия страх ти привличаш именно това, от което се страхуваш. Ето защо страхът като гост у човека — най- скъпо му коства. Веднъж чумата казала, че убила само пет хиляди души, а в същото време петдесет хиляди умрели от страх.

Страхът сломява мускулите и нарушава правилния ход на кръвообращението и на другите функции.

Да се страхуваме за другите хора е също опасно, защото ние привличаме със страха върху своя ближен именно това, от което се страхуваме.

Особено трябва да внимава Лайката, учителят, бащата, защото страхът за децата твърде силно и убийствено влияе върху тях, като по-чувствителни.

Има много случаи, когато страхът у децата причинява именно туй, което без този страх не би се случило. Затова трябва да окръжаваме децата с мъдри и мощни мисли, които да ги направят способни да посрещат злото и да го побеждават.

Изобщо страхът, раздразнителността, скъперничеството, алчността, гнева, ревността, злобата, постоянното критикуване, силните низки желания и др. подобни състояния действат разрушително върху организма и причиняват според степента и силата си, по-силни или по-слаби болести.

Напротив, справедливостта, благоволението, безстрашието, търпението, кротостта, самообладанието, въздържанието — донасят щастие и пълно здраве.

„От самия човек зависи, дали неговия дух да живее в една къща от растящо величие и красота или в бедна колибка, която трябва да се срути скоро в развалини“.

От чертите на лицето, от гласа и движенията може да се заключава за действията на мисълта, както и ако знаем известно състояние на духа — ние можем да предвидим последиците.

Учените намерили — че средната възраст на човека трябва да бъде 120 г , съдейки по отношението, което съществува между периода, нужен за пълно развитие на детето и дължината на живота човешки в сравнение с тия у животните.

Затова трябва да се освободим от внушението какво всички хора, щом встъпят в известна възраст, трябва да се считат за стари. Защото самото внушение ги прави наистина такива.

Аз зная жена 80 годишна, която има изглед, движения и пъргавост на 22 годишно момиче и даже по-млада, ако се вземе пред вид, че днес момичетата твърде рано застаряват. Тя е запазила своята младост, само защото е била неограничена господарка на своите мисли и сама е определяла кои мисли да допусне и кои не. И понеже не е давала достъп на никакви мисли на злоба, страх, ревност, грижи, низки желания, а винаги е изпълняла сърцето си с благоволение и радост, затова тя достигнала съвършено щастие и здраве за себе си и за другите около нея, с които тя го споделя.

Искаш ли да бъдеш вечно млад? Обърни внимание на своите мисли, на своя духовен живот. Защото той обусловя всичко друго. Гаутама Буда казва: „духът е всичко; което мислиш, това си“.

Ние можем да се оградим с красиви и възвишени мисли срещу всички превратности на съдбата и понеже „подобното подобно привлича“, да си създадем сигурно убежище и бликащо здраве.

В дружба с децата, ние винаги ще черпим радост, която е необходима за живота. „Постоянното сериозно и мрачно настроение може да има само лоши последици“.

След 20 год. си възраст, когато встъпваме в известно поприще на живота, трябва да се освободим от внушението на околната среда, от грижите и заблужденията, и запазвайки винаги радостно настроение на духа чрез възвишени мисли и чувства — да бъдем център на здраве, на сила, на красота, на радост. Да бъдем вечно млади! Това е възможно чрез силен поток от чисти и свята мисли и молитва към висшата сила, да ни ръководи в правия път.

Нормалното състояние е здравето. Всичко друго е ненормално. Чрез познание и изпълнение законите на духа, човек ще може да достигне пълно здраве и дълбока старост.

Бъдещият лекар ще бъде и учител Той ще цери духа. По-късно всеки ще бъде свой собствен лекар.

„Дай на тялото достатъчно храна, движение, въздух и мисли, колкото е възможно по-малко за него“ — това е секрета на здравето.

Не чрез изучване на болестите и техните признаци, а чрез постоянно и живо съзнавания идеал на съвършено здраве и хармония, ние ще достигнем и ще осъществим пълното здраве. Болните трябва винаги да имат надежда, вяра и кураж, ако искат по-скоро да оздравеят. Веселото сърце е най-доброто лекарство. „Бъдещият лекар ще цери не толкова тялото с лекарства, отколкото душата с правила“.

Следователно, от всичко казано излиза, че здравето на тялото и физическата бодрост зависят от здравето и силата на твоя дух и от съзнанието на Твоето единство с безкрайното-

Познай истинското аз. което е едно с Бога и ти ще можеш тогава да обладаваш силата, която не търпи при себе си никаква болест — божествената сила. Защото Бог е Дух, който не знае болест. А щом ти си едно с Бога, „у Бога всичко е възможно“.

„Имай своето упование в Господа, и той ще ти даде, което сърцето ти желае“ (Пс. 37, 4).

Остави вярата, че бъдещето ще ти донесе добро; влез сега в истинския живот и ти ще достигнеш и осъществиш още сега всички блага.

Кратко изложил; П. Г. Пампоров.

(Следва: „Тайната, силата и действието на любовта“).

1) Р. У. Трайн е ученик на Екерсона, който е най-добрия; изразител на американския идеализъм. Философската гледна точка на Трайн се приближава до тази на стария Фихте — това е пантеизъм, който включва, заедно с великото учение за единството на човешкият дух с божествения, и всичко плодотворно и вярно в теизма. Влиянието на Трайн, ако се съди по разпространението на неговите съчинения в Америка — в стотици хиляди екземпляри — е твърде голямо.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Сър Оливър Лодж

Доктор на науките, доктор на правото, член на кралското

 дружество, ректор на Бирмингамския университет

(Превод от английски)

Сър Оливдър Лодж е бил роден на 12 юни 1851 г. в Пенкхъл, близо до Стоук он Трент. На осемгодишна възраст той е постъпил в Нюпортската класическа гимназия, а като е станал на четиринайсет години, е бил взет на търговия да помага на баща си, чието здраве е било разклатено. Но любовта му към науката постоянно е растяла, и, като е работел вечерно време,той се е приготвил за приемен изпит в Лондонския университет и за средния изпит по науките, като е получил първоразредно отличие по физика. В 1872 г. той се е отказал от идеята за търговска кариера и е почнал да посещава редовно Лондонския университет, дето се е занимавал с математически и други научни студии. В 1877 г. той е получил докторска степен по науките, със специалност по електричество, и е станал демонстратор, а по-после асистент-професор по физика в Лондонския университет. В 1881 г. той е бил избран за пръв професор по физика в Ливерпул, в новооснованата университетска.колегия, сега Ливерпулски университет. В 1887 г. той е бил провъзгласен член на кримското дружество. В 1888 г. е получил почетната степен доктор на правото от Абърдинския университет Св. Андрей, първото отличие от постоянно растящия списък на подобни отличия, а по-после той е станал член-кореспондент на неколко чуждестранни учени общества. В 1900 г. той е бил избран от короната за пръв ректор (principal) на Бирмингамския университет, а в 1902 г. е бил удостоен с почетната титла рицар (Knight) при коронясването на крал Едуард.

Wsem.Letopis_god.2_125.jpg?fbclid=IwAR11

Сър Оливър Лодж

Научните работи, с които Сър Оливър най-много се е прославил, се състоят от една дълга редица издирвания по изпразването на електричеството и явленията, които придружават това изпразване. Като е почнал с изучване проявите на светкавицата и най-добрия метод да се пазим от нея, той е дошъл до опити със светкавицата върху малък мащаб, както тя се проявява в искрата на електрическите машини, и оттук до неспокойния или колеблив характер на изпразването през жици, в които опити е добил много нови и интересни резултати. Ние знаем сега, че Лодж се е занимавал в действителност при тия опити с електромагнетичните вълни във въздуха, открити от Херц в 1888 г. и не може да има никакво съмнение, че ако Херц не би направил това откритие, щяхме много скоро да го научим от Лодж — както казва сам Херц, Electric waves (електрически вълни), стр. 3.

В първите години на изучване електро-магнетичните вълни Лодж е бил неуморим в измисляне начини за създаване и откриване вълните, като е издирвал техните свойства, пишел статии, държал сказки и подбуждал към издирвания други умове. Между най-блестящите открития е било онова на „сцепителя“ (coherer) за откриване на вълните. С този откривател той е измислил първия практически безжичен телеграф, като е изпращал сигнали на едно разстояние от неколко стотици метра. Всичко туй е било пионерска работа, извършена преди още Маркони да се е занимавал с предмета; а Маркони, несъмнено, е градил върху основата, която бе поставил Лодж.

Други интересни издирвания са били ония по преминаването на електричеството през течности, защото Лодж е първият, който е измислил един експеримент за простото и пряко проявяване на пътуването на отделните молекули или йони, и за преминаването на светлината през движеща се среда. За този последен опит и за неговите изследвания върху електрическите вълни, той получи в 1898 г. Рънфордовия медал на кралското дружество, едно от най-високите отличия, които дружеството може да даде, понеже то не се ограничава само със своите съотечественици — англичаните.

Председателската реч на Сър Оливър към секция А на Британското сдружение в 1891 г. не трябва да мине неотбелязана. В нея той се застъпва за основаването на една народна лаборатория по физика и така се почна движението, което доведе, неколко години по-късно, до учредяването на народната лаборатория по физика в Бъшей, поддържана, макар и ненапълно, от правителството и широко контролирана от учените дружества.

По отношение на психични въпроси, интересът на Сър Оливър датира още от първите седемдесет години, когато той се е запознал с Едмънд Гърней, който е посещавал неговите сказки по физика и който ги е представил на Ф. У. X. Майера. Обаче, едвам в 1884 г. той се е убедил в реалността на телепатията, като резултат на експериментите с г. Гътри (описани в протоколите на дружеството за психични издирвания, 11, стр. 189, и в Survival of Man — преживяването на човека, — стр. 39), и само в 1889 г. доказателството за преживяването е направило върху него сериозно впечатление. Около това време неговите експерименти с г-жа Пайпер са го довели до заключението, че явленията не може да се обяснят чрез каква и да е експериментално установена теория на телепатията, и той постепенно е възприел ефикасната хипотеза, че некои съобщения може наистина да се дължат отчасти на действието на обезплътена душа. От самото начало на неговите издирвания — последвани от сеанси със Еузапия и други медиуми — Сър Оливър е бил в тясна връзка с дружеството за психични изучавания, и в годините 1901 — 3 той е заемал председателското място. В продължение на неколко години г. Майерс е бил, може би, негов най-интимен приятел, и читателите ще си спомнят неговата красноречива и напълно достойна дан към заминалия водител — в протоколите (Proceedings) XVlI, и в „Преживяването на човека“, стр 34.

Wsem.Letopis_god.2_127.jpg?fbclid=IwAR11

Еузапия

По този случай заслужва може би да се възрази на едно твърдение, което доби известен кредит преди малко време. Г-н Едуард Клод, който, както изглежда, е повтарял некоя безотговорна клюка, е твърдял или предполагал, че убежденията на Сър Оливър Лодж са следвали неговите желания; че той е искал да вярва в безсмъртието и затова лесно се е убедил чрез съвсем недостатъчни докателства. Г-н Клод се е заблуждавал. Сър Оливър никога не е имал силния копнеж, с който се е отличавал толкова много Майерс; във време на въвеждането му в тоя предмет, той е бил погълнат от изучването на електрическите вълни, и, доколкото е мислил изобщо за преживяването, той е поддържал, че нищо не може да се докаже по този или онзи начин, и е бил „готов да чака“, както той казва, без да се безпокои каква съдба „ни готви бъдещето“. Само постепенно, като е почнал да получава опити от първа ръка за психичните явления, той е могъл да дойде до заключения. Много чудно е, колко лесно самоизпеченият рационелист може да разрешава всички тия въпроси, без какво и да е познаване на посочваните факти — като изважда своето вярване или невярване от своето вътрешно съзнание, подобно на мистика, от когото той се отвращава — и колко доверчиво той приписва заблуждение на ония, които са се заловили да изучат въпроса с действително научен интерес.

Би било дръзко (в обикновения смисъл на думата) да се етикетира Сър Оливър Лодж с некои от нагодените философски термини. Такива класификации са рядко задоволителни ; и в случая на едного, който търси по-скоро научна истина, отколкото каква да е свързана философска система, те са, може би, неприложими Но може да е позволено да смятаме Сър Оливър Лодж като показател на един здрав и, уравновесен мистицизъм. Строг в своето поддържане на един чисто научен метод, безгранично оптимистичен в своето прозрение на възможностите на познанието и неговите полезни приложения (както в електрифицирането на житото, разпръсването на мъглата, контролирането на времето), той е все още способен да вниква под повърхността на явленията и да признава духовните фактори като по-реалните неща — да признава, че видимите неща са временни, а невидимитевечни. Той вярва, по силата на научна очевидност, в преживяването на човешката личност след преминаване кризата на телесната смърт ; в напредъка, безкрайно продължаващ се към една невъобразимо далечна цел; и той постулира (т. е. смета като очевидна сама по себе си) съществената доброта на космоса: вселената съществува гостоприемно за благото на душите. По този начин той е същевременно научен и религиозен, като избягва от една страна, тесния догматизъм на материализма, а от друга страна, еднакво осъдителния догматизъм на богословието, който е дискредитиран от модерната наука.

Д-р Артър Хил

Списък на главните съчинения на Сър Оливър Лодж, излезли до април 1911 година:

 1.  Reason and Belief (разум и вqра).

2. Man and the Universe (човека и вселената).

3. Le survival of Man (преживяването на човека след смъртта).

4. The Substance of Faith allied With science (същността на вярата в свръзка с науката).

5. The Ether of Space (Етерът на пространството).

6. Modern Views of Electricity (модерни възгледи за електричеството).

7. Pioneers of Science (пионери на науката).

8. Easy Mathematics, chiefly Arithmetic (лесна математика, главно аритметика).

9. School Teaching and School Reform (училищно обучение и училищни реформи).

10. Life and Matter (живот и материя).

11. Electrons (електрони).

12. Modern Views on Matter (модерни възгледи върху материята).

13. Elementary Mechanics (елементарна механика).

14. Signaling through Space without Wires (сигнализиране през пространството без жици).

15. Lightning Conductors and Lightning Guards (гръмопровоцници и гръмопредпазители).

16. Parent and child (родители и деца).

От по-новите му съчинения, за най-капитално, от наше гледище, може да се смята Реймонд или живота и смъртта, в което Лодж описва начина, по който е влязъл в сношение със духа на сина си Реймонд, убит през последната европейска война в един от французките окопи, и по тоя начин напълно доказва преживяването на човешката душа след смъртта на тялото.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Тайната на Keely

Неотдавна светът на минните притежатели бе обхванат от едно необяснимо вълнение: изведнъж цената на

златните мини започнала да се повишава. Отдавна изоставени мини, поради несъразмерните капитали, които поглъщали за работни ръце, се събудили от летаргията си, и, дремещи още, почнали наново да взимат номера си на борсата. Указало се, че притежатели, с най-дръзки умове и с най-широки каси между минните капиталисти, са закупували безшумно и на добра цена всички изоставени златни мини, които са познавали. И веднага светът подушил, че тук трябва да има мътна вода. И като следствие от това, спекулантите започнали да закупват на една все повече растяща цена акциите на изоставените мини и след като малките борсови играчи натъпкали добре портфейлите си с тях — почнали да се споглеждат един друг, казвайки си: „а сега какво ще става?“ Никой не е знаел точно в що се състои работата; на всички погледите са били отправени към синдиката на едрите капиталисти, за да съгласуват държането си с неговото; но синдиката изглеждал нехаещ, с пъхнати в джоба ръце и подсвиркващ с уста. А след акцеса на болестта следва упадъка. Новоизлюпените борсоиграчи, като закупували само за да препродадат бързо, почнали да се чувстват недобре, после се обхванали от все по-голям страх, изплашили се и накрай се обзели от страшна паника. И морето на доверието спаднало по-бързо, отколкото се издигнало и в нищо-време оставило на сухо хиляди малки рибки, да се превиват в ноктите на агонията. Законите, които управляват движенията на борсите, обясняват лесно подобна паника. Но това, което те съвсем не обясняват, то е постъпката на синдиката. Защо спекулантите милионери закупиха тия нищо неструващи мини?

Ето в що бе работата:

Няколко седмици преди въпросната катастрофа да стане, 12 души все солидни хора, което ще рече — милионери, имаха среща в една лаборатория във Филаделфия, където присъствали при .един опит за разрушението на кварца по един нов метод. Тия хора били магнатите на минното производство и, като такива, твърде заинтересовани в откриването на един начин за бързо и евтино извличане златото из кварцовите скали.

Изнамервачът се задоволил пред тяхните очи да допре няколко кварцови къса до една малка машина, която той държал в ръце, и, всеки къс така докоснат, разпадал се моментално в ситен прах, всред който златните люспи изглеждали като речни камъчета на пясък. Тогава дванадесетте солидни хора, едногласно, казали: „г-н Keely, ако Вие можете да разрушите по същия начин и кварца на неговото естествено място, всеки един от нас Ви даваме по един чек от толкова долари.“' И компанията заминала за Catskill-ските планини, и като дошла там, дванадесетте солидни хора посочили с пръст един, не по- малко солиден от самите тях, кварцов блок: г-н Keely извадил своята малка машина с думите: г-да, благоволете да си отбележите времето, През което ще трае демонстрацията. „ В 18 минути, един тунел от 18 крачки дължина и 41/2 крачки в широчина бил пробит в тоя кварцов блок. Това направено, г-н Keely спокойно се върнал във Филаделфия с чековете в джоба, а 12 тях солидни хора се заели да откупуват всички изоставени мини, простиращи са от Ню-Йорк до Сан-Франциско, нещо, което имено произвело съкрушителния борсов ефект, за който и говорихме. Тъй като хората си бяха обещали мълчание, това е първия път, дето случката се изнася пред обществото.

Разрушението на скалите е една от най-незначителните Последици от страшната сила, чието познание съставя и тайната на Keely; това частично нейно приложение се дължи също на случайността. Един ден, когато изнамервача изучавал действието на етеричните течения върху един планшет покрит с ситен пясък, който етерът навивал във вид на връв един гранитен блок, служещ за притискане на една врата, се разпаднал пред очите му. Няколко дни след това той построил един вибриращ разрушител.

Кой е този човек и каква е тая сила, за който или за която да се пробие един тунел в планинска скала не е освен детска игра? Ако всичко това е вярно, то можеше ли науката отдавна да не проглуши света с реномето на един човек, който да е открил една сила, в сравнение с която всички днес познати — са незначителни? Сигурно, всички отзвуци на пресата, на трибуната, па даже и на проповедническите катедри, щяха да обсъждат известието за тая блага вест, щяха да славят една победа, която туря в ръцете на човека изгледа на една абсолютна власт над материята. Ония, които така разсъждават, не познават много нещо от науката, както и нейните съвременни сектанти.

Един англикански епископ знае с едно по благосклонно благородство речта на един свободомислещ проповедник, отколкото професорите познават тоя еретик, който има смелостта да прескочи границите, които общоприетото мнение е наложило за възможностите в природата. В същност, хората на науката са останали в едно постоянно неведение за тая област на природата, в която Keely е проникнал от години и където той отдавна е свил обиталището си.

Отвъд разрушението има разпръсване, и Keely може също тъй добре да разложи атомите на материята, както и да разедини молекулите й. В що ги разлага той? В етер, привидно. Но тая хипотетична субстанция, за която съвременните учени знаят точно това, което могат си въобрази, за Keely тя е една достижима реалност, етер, който изглежда да бъде „протоллазмата на всички неща“. Под светлината на опитите на Keely „законът за гравитацията“ добива всички изгледи на една илюзия, или най- малко става проява на един по-широк закон, който обръща привличането в отблъскване.

Един от малките научни опити на Keely се състои в навиването на жица около един железен цилиндър, тежащ хиляди килограма, и, когато силата мине в жицата, то цилиндъра се повдига само с един пръст и може да се носи тъй лесно, като че това е една гъбова запушалка. Неотдавна той пренесе само с една ръка един вибриращ апарат от 500 конски сили — от единия край на ателието си до другия, без да причини и най-малката драскотина по пода. Инженерите били учудени, защото те не биха могли да го преместят без помощта на един derrick, нещо, което би изисквало дигането покрива на ателието. Само една стъпка му остава още, за да построи една машина, която, поляризирана по „негативното притегляне“, ще се издига над земята и ще може да върви по каквото и да е направление, под влиянието на една етерична струя, с бързина 800 км. в час. Това ще е въздушния кораб на Kelly.

Напоследък той приложи тая сила в оптиката и с помощта на три жици, увити около лещата на един микроскоп, той издигнал увеличителната сила на тоя апарат до степен да се равнява тя на тая на големия телескоп от обсерваторията в Lick — най-големия в света. Защо нашите астрономи и нашите оптици не бързат да отидат и да изпитат микроскопа на Kelly? Ако Галилей бе жив още, може би той щеше да даде мнението си по тоя въпрос.

— Но, ще възкликне читателят, от колко време датират всички тия неща, че ние нищо не знаем още за тях?

(Заб. Таз статия бе публикувана на английски, т. е. преди оглушителния шум, който произведоха статиите на Lotus за мотора на Kelly).

Kelly е вече на повече от 60 год. и още дете той е започнал да се занимава с различни изнамервания, които направил преди откриването на етера, В продължение на дълги 18 год.. той е работил дене и ноще, с глава и ръце, борейки се с обезсърченият, които отдавна биха убили всеки друг човек с по-малко героична душа и при това винаги сам работещ. Клеветата, присмеха, обвиненията в долнопробна хитрост, в шарлатанство, в лудост, всички мизерни инсинуации, всички злословия, които предразсъдъците, лицемерната набожност, невежеството, глупостта, грубите интереси, алчността, безправието, безчестието и лицемерието можеха да измислят — ето насърченията, дадени от света на тоя откривач на най-дълбоките истини и на най-великите закони, които някога са били дадени на хората, да познаят или даже да ги подозрат, вън от кръга на посветените. И сега, когато пред хиляди лица, способни да преценят машините му, се доказало по стотици начини, че Kelly наистина открива природни сили, непознати по-рано, че той ги е изучил и завладял някои от тях, че той е изнамерил и почти усъвършенствал апаратите, които ще позволят приложението на откритията му в най-разнообразни работи и области, след всичко това, как той бе погледнат от света? В конгреса гласували ли са му фондове, които да му помогнат да довърши чудното си дело? Светът на учените поздрави ли го като велик изнамервач, протягайки му приятелска ръка? Народът въздаде ли почести на тоя човек, от ръцете на когото той се готви да приеме един дар, хиляди пъти по-скъп, отколкото бе парната машина или телеграфа? Ако бе възможно те биха разкъсали Kelly на парчета и ако той изнемогнеше в борбата, що водеше от дълго време, то новината, че той е в невъзможност да установи правотата си, би била посрещната с възторжени акламации от злорадство из всички университетски зали, от всички катедри, от всички банки и от всички редакции на това, което се нарича „цивилизован свят“. Светът почти никога не е искал да признае благодетелите си по-рано от ценя, когато им издигат паметници „за украшение на града“. Завистта, глупостта и злобата, които се раждат от низшето чувство у човека, са готови да поставят по пътя на Kelly всички пречки, които закона и неправдата им позволява да струпат. Преди 200 години той би бил изгорен като магьосник, а преди 100 години тълпата навярно би го умъртвила. Но днес ние сме много „цивилизовани“, за да изгорим или посечем тия, които работят за благото на човечеството; ние се задоволяваме да съкрушим тяхните сърца с презрението, насмешката и клеветата, и, ако това не ги доведе до самоубийство, ние им въздействаме чрез притесненията на закона, отрупваме ги с процеси и присъди, за да ги изхвърлим вън от света, който те са имали неблагоразумието да подобрят, в безумното си убеждение, че биха могли да намалят страданията му, без да се оставят самите те да бъдат разпнати.

„Без задълженията, с които изнамервача се обвързва с Д-вото на мотора Keely“, на което той прие помощта, пише M-me Bloomfield Moore в сп. „Philadelphie Inquierer“ от 20 януари м. г., или с други думи, ако това бяха учените, а не спекулантите, които да му доставяха необходимите фондове за изпълнение на неговото „дело на еволюцията , секретите, които той тъй грижливо е пазил, сега щяха да бъдат публично достояние — толкова малко се грижеше той за финансовите резултати на работата си, Но тия, които са били свидетели на неговите хубави опити върху акустиката и симпатическите вибрации, бяха често хора доста невежи, за да разберат значението им; също тъй след като го славословеха, едва излезли из ателието му, те го отричаха, като един Калиостро. Други, способни да разсъждават, отказаха да бъдат свидетели при произвеждането на етера, както това сториха Sir William Thompson и лорд Raleigh, които през това време бяха в Америка“.

Откакто се образува компанията, за която се каза по-горе, тя стана трън в крака на изнамервача. Жадни спекуланти, след като подкупиха американските вестници, почнаха да играят на повдигане и спадане курса на акциите му и изнамервача трябваше да понесе последиците от всичко това. От ред години компанията не бе доставила никакви суми в разположението на г-н Keely, и, според мнението на мнозина, тя пила и негласно разтурена. Следния факт, цитиран от M-m Bloomfield Мооre в по-горе цитираната статия, показва от каква проба са били признанията на компанията спрямо изнамервача; „когато г-н Kelly, излъган в надеждата си да изтръгне от природата една от нейните най-ревностно пазени тайни, изостави своя стар производител на етерична сила, той е бил даден под съд от некои членове на административния съвет и от някои акционери на Д-вото на мотора Keely, като го заплашваха със затвор. Тогава той разрушил голямо число от своите чудни образци и взел твърдото решение, в случай че бъде осъден на затвор, да затворят само трупа му“.

Едип ден, когато ще бъде възможно да се пише историята на неговите открития и изнамервания, то в ничие мъченичество на гения не ще има нещо по-патетично, отколкото това на John Worre Keely. Идните поколения не ще искат да вярват, че в последната четвърт на 19 век, един човек, бидейки проникнал в лабораторията на природата, за да поднесе на подобните си една от най- тънките й сили, които тя таи и които сили, използвани от човечеството, ще го освободят от смазващия го труд, който прави тъй горчиво съществуванието на грамадното мнозинство от неговите членове, че тоя човек е бил изложен без малко да умре от глад, защото измежду света на учените не се намерила нито една личност, способна да разбере иманентната божественост на великите мисли на Keely; че в всички среди на търговията, на спекулацията, на литературата, на изкуствата не се е намерил нито един човек, достатъчно великодушен, достатъчно лишен от егоизъм, за да му достави нужните суми, за да се добере до резултати, непозволяващи непосредствено, след момента, печалби.

И на една жена, а не на мъж ще се дължи вечната чест, че се е притекла на помощ на Keely и така е попречила на човечеството да падне още веднъж, заставяйки един човек на гения да умре от гладна смърт. Името на тая жена ще се предаде на бъдните поколения неразделно с откритията на Keely. Може би никога в историята на изнамерванията да не е бивал случай по-романтичен, отколкото запознаването, по едно странно стечение на обстоятелствата, на тая богата жена, със широк дух, и наклеветения гений. От него момент тя е станала не само негова благодетелка, но също тъй и негова сътрудничка, негова вярна приятелка и негова безстрашна защитница. С изключение на тая приятелка, всички други, които са се занимавали с откритията на Keely, са ги разглеждали изключително от гледна точка на тяхната търговска стойност. И не е за чудене, че науката е вече слязла в наши дни до положението на служителка на индустрията, а религията — ласкателна и сервилна съпътница на науката. Откритията на Keely спомогнаха да познаем природата и нейните закони, а в туй отношение успеха им е пълен.

Книгата, в която той обяснява системата си, сега е под печат. Умре ли той сега, неговата фигура би останала в историята също тъй велика, както и ако хиляди спекуланти биха спечелили по 10 милиона всеки един, благодарение на откритията му. Представете си, прочее, Коперник и Галилей да са били почетени единствено поради това, че виещите чакали на съвременната им спекулация са се угоили, пасейки из мозъка на тия велики хора!

Друг е въпросът дали изнамерванията на Keely могат в наши дни да добият индустриален успех. Силата или силите, с които манипулира Keely, са познати под друго име в окултизма. Окултистите са убедени, че тия сили не могат да бъдат въведени в практичния живот, нито да бъдат разбрани от неинициирани, преди света да е дошъл до такава степен на еволюция, в която тия сили ще произведат повече добро, отколкото зло. Keely е твърдо убеден, че светът ще има само облаги от неговите изнамервания; но окултистът не вярва, че човека на гения твори сам идеите си, като независима сила; той мисли, че изнамерванията и откритията са откровения, давани на човечеството от по-висши сили, които са ръководители на неговите съдбини, посредством духа на привидния изнамервач. Откритията на Keely имат една скрита страна, която, може- би, самият той не напълно съзнава и от която всецяло зависи тяхната способност да играят известна роля в нашата цивилизация, благодарение на тъй наречената vibration sympathique на един етер още по-тънък, отколкото оня, за който Keely говори публично. Окултистите вярват, че съществуват интелигентни сили зад видимите неща и че само тия сили могат да кажат: „ти ще спреш до тук, а не до там“, но те не приемат, че тия сили действат по начин на един deus ех machina; самите те са част от природния ред на нещата и не могат да действат освен във и чрез материалната и нематериална природа. По настоящем, при средния уровен на нашето съзнание, ние не познаваме тия сили освен под името на сила и закони и, когато ние учим да ги познаваме като интелигентни същности веднага прибавяме, че самите те са управлявани от по-висши воли и интелигентности, действащи чрез тях, както те действат чрез нас и които са тeхни сили и тeхни закони.

Franck казва в „Die Kabbala „: „трите последни сефириоти ни учат че Всемирното Провидение, Върховният артист е също абсолютната Сила, всемогъщата Причина и че същевременно тая Причина е зараждащия елемент на всичко, което съществува. Това са тия последните сефириоти, които конституират природния свят или природата в нейната същина и в нейния активен принцип Natura naturans.“ Тоя пасаж е цитиран в „Разбудената Изида“ (т. I, стр. 40) и прибавя авторът: това кабалистично схващане е идентично с онова на индуската философия. Който прочете Timee от Платона, там ще намери отзвук на тия идеи. Всичко това наистина е ехо на секретната доктрина, архаизма на окултистите, и това, което е за отбелязване, то е, казано между другото, че пресата упорства да определя теософията като една нова философия или като една нова религия, когато, в същност, идеите, които днес наричат теософски, са най-древните в света и могат да се срещнат под различни имена, повече или по-малко преиначени в всички философии и религии на древността. Оттук трябва да се заключи, че оплакването, което тъй често днес се чува, какво борбата за съществуване заставяла младите хора да печелят хляба през времето, когато те трябва да са още на училищната скамейка, може да се приложи с пълно право към известен клас от журналистите.

Окултистите виждат навред вечното действие на две противоположни сили или принципа, които постоянно дирят равновесието си, без, обаче, някога да го достигнат, защото зад тях съществува една определена тенденция, която ние наричаме „прогрес“, която тенденция дава винаги надмощие на една от тия сили или власти и то по начин, че винаги пречат да се установи равновесието, или с други думи — застиналостта, неподвижността, смъртта. Всички велики открития са манифестация на една от тия сили и колкото добри и да са тия открития сами по себе си, те имат за тенденция да смутят условията на земния живот повече, отколкото може да стори това нормалния ход на общия (универсалния) прогрес; те имат за последствие една несъразмерност в ефекта, нещо, което подбужда противоположната власт да развие повече сила, за да устои на нахлуващия в нейната област противник. Според мнението наедно все повече растящо число мислители, изнамерванията и откритията на нашия век са принесли повече зло, отколкото добро. Едновременно като са увеличавали средствата на удобства и желанието към тях, от друга страна те са намалили пък леснината да си ги достави човек. Предимствата от парата, тeхническото усъвършенстване са станали притежание само в ръцете на едно малцинство. С всеки нов ден, конкуренцията става все по-безмилостна, трудът все по-суров и по-продължителен, човекът все повече и повече сведен до положението на жива машина, роб на механиката и на обществените институции. В нашето време на парните машини един работник е по малко свободен, отколкото роба през древността. Само в едно отношение той има предимство пред него: че е напълно свободен да умре от глад, или пък да изсмучи до последна капка жизнените си сокове, когато и смъртта ще се смили над него; това е то неговото предимство, на което господарят на роба би му отрекъл да се радва. При това Keely мисли, че неговите открития ще установят изгубеното равновесие.

Съвременните открития и изнамервания са породили търговската и икономическа система, чието неизбежно последствие се явява уголемяването на бездната, която отделя бедните от богатите, нещо което разделя обществото на два полюса, на които антагонизма има дълбоките си корени в човешката природа. Тоя антагонизъм, който всяка година все повече се усилва, ни води прямо към социална революция, чиято дата ще се приближи или отдалечи съобразно бързината, с която просветата прониква в масите. Може-би няма нито един мислител, който днес да не предвижда тая велика социална катастрофа през време на която днешните политически и социални устои ще бъдат просто пометени. И тъй като изглежда, че откритията на Keely се стремят да развият човешката мощ над природата в същото направление, в което тя се е развивала и натрупвала през последните сто години, то ако моралните подбуди не вдъхновяват нейното упражнение, тя ще произведе толкова зло, колкото и добро; тя ще може еднакво да бъде употребена както от човек с добри намерения, така и със зли. Грамадната власт, която подобни изнамервания биха дали върху живота и човешките съдбини, ще се заграби от едно нищожно малцинство, което държи вече в ръцете си резултатите от другите изнамервания и открития, т. е. от ръцете на капиталистите, и, при настоящето състояние на нашите институции, това малцинство би господствало почти с абсолютна власт над грамадното мнозинство, което живее от труда си. Капиталистите, които биха имали монопола на страшната мощ, която се крие в изнамерваният на Keely, ще добият в резултат тяхното издигане до абсолютни господари над народа и пълното подчинение под волята им ще стане още по- действително conditio sine qua non за възможността да живеят тия, които не са капиталисти, отколкото това виждаме днес.

Окултистите, изобщо, мислят, че светът не е още готов да понесе играта на едни подобни сили в човечеството. То е още много егоистично, много жестоко, много глупаво, много безсърдечно, много животинско с една дума, за да може да му се довери в ръцете му нещо, което не е нищо друго, освен „божествени сили“ в умаление. Днес подобни сили не биха били използвани за благото на човечеството и прогреса на расата. Напротив, те ще са с тенденция да свлекат (смъкнат) бедните в още по- голяма грубост и робство, а богатите — в материализъм и морална покруса (поквара). Тия човешки качества: справедливостта, милосърдието, любовта, щедростта, човеколюбието не са още достатъчно силни в расата, когато, напротив, животинските такива: отмъстителността, гневът, завистта, тиранията, омразата, егоизма са още твърде мощни, за да може да се спечели една Почти абсолютна власт над природата и на хората едни над други, която власт ще се превърне в проклятие над човечеството. Би било по-безопасно да се оставят маймуните да си играят с барута и динамита.

Поради тия съображения, окултистите не мислят, че откритията на Keely могат да успеят в търговски и индустриален смисъл на думата. И за сега фактите изглеждат, че подкрепят това мнение. Силите, чрез посредството на които се пречи на изнамерванията на Keely да станат фактор в социалния живот, действат, както бе казано и по-горе, чрез хората. Непоклатимата глупост на учените пред откритията на Keely, биволското равнодушие на теолозите, безсмислието на пресата, враждата на установените интереси, разрушителната алчност на някои от най- силните акционери от компанията, парализиращото влияние на закона, който закриля тия; чиято цел е единствено да ограбват — всичко това дава да се разбере, какво би могло да бъде поведението на ръководещите човечеството сили, постъпвайки съгласно една съвест, различна от нашата, за да достигнат граници и цели, надвишаващи нашите ограничени сметки.

Както и да е, откритията и личността на Keely са интересни за хората на положителните науки, защото силата, с която той си служи, не е друга освен етера на древните философи, един от видовете на Akasa, единствената сила на природата, според „Секретната Доктрина“, сила, чието съществуване е признато от предвечни времена, Под различни имена на фантазията и чиято свойственост (естество) е звука, казано на днешен език, и чиято характеристика са вибрацията и ритъма. Тя отговаря на седморната Vach на индуската философия и е raison d’etre на магията и на mantrams’a. Тя е основа на хармонията и на мелодията в природата. За нея се среща често намек в „Разбудената Изида . Четем на 139 стр. 1 т. от нея: „Akasa е санскритска дума, която значи небе, но тя значи също и непротяжните и неуловими принципи на живота, съчетанието на астралната и небесна светлина, образуващи наедно anima mundi, душата и духат човешки, небесната светлина, образувайки нейното „ние“ (formant son nous), нейната pneuma или духат божествен, и другата — нейната psyche, душата й или астралният дух. Най-грубите частици на последния подпомагат за образуването на нейното външно проявление, на тялото й.

„Akasa се държи, от една страна, на физическата материя, а от друга, на волята, това интелигентно, неуловимо и мощно нещо, което върховно цари над цялата инертна материя“. За Akasa, гледана под този вид, четем на стр. 144, т.I на „Разбулената Изида“: „Загадъчните въздействия на привличането и отблъскването са несъзнателни агенти на тая воля; обаянието, което виждаме у някои животни да се упражнява над други, както напр. на змиите върху птиците, между другото, е нейното съзнателно действие, резултат на мисълта. Червеният восък, стъклената пръчка, когато са натъркани, т. е. когато латентната топлина, таяща се във всяка субстанция, се пробуди в тях, привличат леките тела; те упражняват несъзнателно волята; защото неорганическата природа притежава в себе си, както и органическата, даже и в най нищожната си частица, една част от божествената същина.

Коя е тая, прочее, необяснима сила на привличане, ако не една атомична порция, която учените и кабалистите признават и приемат като принцип на живота — Akasa? Човек би допуснал, че привличането, упражнявано от материята, е сляпо; но възлизайки по стълбата на организираните същества, ние намираме тоя принцип на живота да развива атрибутите и способностите си, по начин все повече забележим при всяко стъпало на безконечната стълба. Човек, най-съвършеното организирано същество на земята, в когото материята и духат, т. е. волята, са развити в една по-висша степен отколкото у другите, е едничък способен да даде един съзнателен тласък на тоя принцип, който се излъчва (се еманира) от него; само той може да даде на магнетичните флуиди противоположни импулси, да им изменя насоката по начин неограничен“.

Има вече близо 11 год. откак книгата „Разбул. Изида“ е публикувана и автора й в друго едно свое съчинение разглежда по-обширно и по-отдалеч тоя въпрос, както и много други—едва скицирани и набелязани в 1-то й съчинение.

Поради това, че Keely посегна на някои тайни сили, отбелязани под общото име Akasa, тия открития са от интерес за теософите. Това, което прави неговата личност симпатична, то е чудния кураж и несъкрушимата воля, които никаква пречка не може да прегъне. Той също бе подкрепен както в работата, така и в изпитанията си от светлата вяра, че неговите открития ще бъдат неоценимо благо за човечеството.

Вниманието на науката ще . бъде привлечено върху неговите открития само тогава, когато той ще успее да произведе дивиденти, защото учените, също както и другите, изискват „знак“ преди да приемат като истина неща, които прехвърлят тяхното разбиране и цената на едно научно откритие сега се определя от неговото котиране на пазаря.

(Превод от френски).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Смъртта и нейната тайнственост

(Продължение от кн. 8-9)

Какво е човекът? — Съществува ли душата?

Ние трябва да търсим истината

 при пълна свобода на духа,

освободен от всяка предвзета идея.

Д е к а р т.

В предишната статия ние констатирахме, че материалистическите теории не са ни най малко доказани. Те не са поставени върху една база толкова солидна, както някои си въобразяват; имат празнини; те изоставят на страна много необяснени неща; те далеч не могат да се сравняват, както се претендира, с геометрическите теореми или с математическите истини. Прочее, въпросът е всецяло открит за свободното ни изследване.

Преди да издирим, дали душата преживява разлагането на тялото ни, необходимо е да се знае, преди всичко, дали душите ни съществуват. Малко наивно е да се губи време, за да се разглежда трайността на нещо, което не би съществувало. Ако мисълта бе продукт на мозъка, тя щеше да угасне с него.

Това знание може да се добие само с едно положително научно наблюдение, чрез експерименталния метод. А психологията, до наше време, е по-скоро само фрази, теоретически медитации, хипотези. Ние следвахме, прочее, една традиция. Сега ще се опитаме да определим естеството на душата чрез практически наблюдения и по тоя начин да опознаем нейните способности.

Трябва със съжаление да се констатира, че тия способности са досега почти непознати. Новата психология трябва да бъде основана на науката. Нека си спомним произхода на думата метафизика „подир физиката“ в класификацията на нейния основател Аристотел. Хората са я забравили.

За да продължава нещо да живее след разрушението на тялото, трябва то да съществува духовно. Нашият дух съществува ли индивидуално? Имаме ли душа? Следователно, нека се изразим по-точно, човекът е ли душа? Този е първият въпрос, който трябва да се разреши, първата точка, която трябва да установим.

Ние обяснихме, че материалистите, позитивистите, атеистите, отрицателите на духа в природата правят най-капитална грешка като мислят и учат, че във вселената има само едно нещо: материята и нейните свойства и че всичките факти на човечеството се обясняват със тая учена и просташка теория. Това е невярна хипотеза. Но противната на нея трябва да се докаже.

Какво е душата? От де иде тази дума? Какво значи тя? Вярването в душата биваше установено досега върху мета- физически дисертации и върху претендирани, но недоказани божествени откровения. Религията, вярата, чувството, желанието, страха — всичките те не са доказателства.

Как се представлява знанието за душата на човешкия ум?

Думата душа и нейните равнозначещи в модерните ни езици (като думата дух) или в старите езици, като думите anima, animus (латински преименувано от άνεμος), spiritus, ψυχή, atma, ame (санскритската дума преиначена на гръцки ατμος, пара) и пр. подразбират идеята за духане. И няма никакво съмнение, че идеята за душата и за духа е била изяснявана първоначално със тази идея на духането в психолозите на първата епоха. Психея произлиза от ψυχή, душа, духам.

Тия наблюдения, като отъждествяват есенцията на живота и мисълта с явлението на дишането, а от друга страна, като примиряват очевидния, неоспоримия факт на разлагането на мъртвото тяло, на тялото лишено от дихание, лишено от душа със вярването в явяването на умрелите, сиреч със продължителния живот на ония, трупа на които е там прострян, бездушен или, нещо повече, е разложен и разрушен на прах — те са си въобразявали, че духането, душата е нещо, което напуща тялото в момента на издъхването, за да си замине да живее другаде със собствения си живот. И сега още последното издихание означава смърт.

Ако едни са приемали тази продължителност на живота под невидима форма, други са виждали само едно впечатление на чувствата, съжаление, вълнение на останалите живи, и още от първите времена на човешките общества, ние виждаме две различни и противоположни теории да разделят мненията: от една страна, спиритизмът, а от друга, материализмът. Но и двата са разсъждавали досега повърхностно.

Значението на думите душа и дух трябва да се измени, обсъди и изследва.

Има основни различия между тях, които трябва да се установят. Свойствата на живия организъм и психическите елементи съществено се различават.

Изобщо, хората мислят, с пълно убеждение, че в света има само една безспорна реалност, реалността на предметите, на материята, т. е. това, което се вижда, което се пипа и попада под оценката на сетивата. За тях, всичко останало е нещо отвлечено (абстракция), химера, несъществуващо. Това гледище се споделя от грамадното мнозинство на учените, както и на простолюдието. Но и едните и другите могат да се мамят, и така става.

Даже физиката ни учи, че свидетелството на привидността, даже и тогава, когато тя е силна със неотразима очевидност, трябва да се приеме с подозрение и строго да се контролира, както казваше и покойният ми приятел Дюран де Грос. Какво по очевидно от това да виждаме постоянното движение на слънцето и на цялото небе над главата ни? Нима очите на всички хора не са прогласили тази очевидност в всички времена и навред? Има ли нещо по-импозантно от това зрелище? А при все туй то е една илюзия, доказана от астрономията.

Колко повърхностни се показват нашите доктринери, когато разсъждават върху това привидно наблюдение с критиката си на знанието и вярват, че виждат един опитен факт и ни го сочат! „Слънцето е един светъл диск, който се движи над главите ни, от изток на запад, от изгрев към залез“: ето, казват те, една истина на наблюдението, прогласена с единодушното свидетелстване на хората от хиляди години. И как, при все туй, науката се е осмелила да твърди, че тая „истина, установена от наблюдението“, е една неоспорима грешка? И как е станало, че всички вече знаят днес, че това е било грешка? Това, което е строго истинско да се каже, според действителното наблюдение, както се а го разбират, то не е както казват: „слънцето е един диск“ и пр., а когато се каже: „аз чувствам, че има .един светъл диск, който наричам с името слънце, и той ми се представлява като че ли се движи от изток на запад“ и др. Ето с какви изрази експерименталиста трябва да си послужи, за да твърди за резултата от своя опит, ако иска да остане строго в рамките на опитните данни, т. е. в абсолютната достоверност. И даже нещо повече: тоя диск е една лъжлива привидност, тъй като слънцето е кълбо.

Сега нека се обърнем към чувстванята, възприеманията, без да ги смесваме със реалността. Последната трябва да се докаже. Аз виждам една светлина, гласът на един топовен гърмеж достига до ухото ми. Строго взето, ние трябва да мислим така: „аз чувствам, че виждам една светлина“, „аз чувствам, че чувам един топовен гърмеж“. Но физиолозите не признават често това съществено различие. Това, което те ни представляват като наблюдавани факти, те са често, строго погледнато, само едни догадки, те не са наблюдения, а заключения, извлечени от Наблюденията, без да си дават сметка за тази операция на техния дух. Аз имам чувстването на един светъл диск от такъв привиден диаметър, който пътува по небето от изгрев към залез: това е абсолютно истинското, него имам пълно право да твърдя, всякога според принципа, положен от експерименталното учение за достоверността. Но ако кажа: „един диск пътува по небето“ и пр., аз казвам повече от онова, което зная, и се излагам на измама и, в същност, доказва се тая измама.

Би било излишно да посочваме много примери за подкрепа на тая теза. Ние изпитваме дадено чувстване или имаме известна идея, известно усещане, това е единственото незабавно и истинско знание, единствената чиста опитна истина, която заслужва абсолютно вярване. Значи, знанието за един предмет предполага едно усещане, възприемане, схващане. Но какво е всичко това? Е ли то качество на тоя самия предмет? Не. Това усещане или схващане доказват, че срещу усещаното, възприеманото, познатото нещо има нещо, което усеща, възприема, познава.

Ако говорим строго, факта на усещането, възприемането, познаването създава сам по себе си един факт, който наблюдението веднага ни налага. Това съждение датира още от времето на Барклай (1710) и даже от онова на Малбранш (1674), а не от вчера. Ние съдим за вселената, нещата, съществата, силите, пространството и времето само 'по своите усещания и всичко, което можем да мислим за действителността, е в идеята ни, в духа ни, в мозъка ни. Но би било странно да заключаваме, че нашите идеи съставляват действителността. Тия впечатления имат една причина, която е вън от очите ни, от сетивата ни. Ние сме огледала, които си дават сметка за получените образи. Чистият идеализъм на Барклай, Малбранш, както и на Поанкаре отива твърде далеч в скептицизма, но от това не трябва да губим из пред вид принципа.

Наистина, време е да протестираме против просташката привидност и да заявим, че външният свят не е това, което ни се представлява. Ако не бяхме надарени с очи и уши, той би ни се представлявал съвсем друг. Нашата ретина щеше да бъде устроена другояче, оптическият нерв би могъл да вибрира, т. е. да възприема вибрации не само между 380 и 760 трилиона в секундата, от крайното червено до крайното виолетово, но и. оттатък крайното червено и ултравиолетовото, или би могъл да бъде заместен с нерви, които да възприемат електрическите радиации, или магнетичните вълни, или пък такива невидими сили, които сега ни са непознати. За ония същества, които живеят в другите светове, вселената би била съвсем друга, отколкото тази на нашите научни системи. Значи, ние бихме направили грешка, ако бихме взели нашите усещания за реалности. Действителната природа е друга, и ние не я познаваме. Но духат трябва да я изучи.

Аз чувствам, мисля; това е нашата достоверност, незабавна достоверност, добита по опитен начин и единствено заслужваща да се нарича с това име. От тоя първичен факт, дължим на истинското наблюдение, безсъмнен, друг голям вторичен факт произлиза по пътя на индукцията: факта на причината, от която изтича това усещане и тази мисъл. Тази причина се раздвоява на два фактора: субект и обект, т. е. това, което чувства и мисли и това, което е чувствано и мислено.

Известни философи от идеалистическата школа, като Барклай в 17-ия век и Поанкаре в 20-ия претендират даже. че самият мислещ субект съществува, че самите наши усещания са доказани за нас и че обектът, външният свят, би могъл даже и да не съществува. Това е преувеличение, противно на онова, което поддържат радикалните материалисти и което е не по-малко погрешно- Единственото, ко то е истинско и неоспоримо, то е, че ние знаем, че мислим, и че не знаем истинската действителност, същината на нещата и на външния свят, за който нашите възприемания ни съобщават само тяхната привидност.

Да предположим, че познаваме действителността, е противонаучно. Ние знаем, че сетивата ни я откриват само отчасти и при туй през призми, които я изменят. Ако нашата планета бе навред покрита с облаци, ние не бихме знаели нищо нито за слънцето, нито за месечината, нито за планетите, нито за звездите, и системата на света би останала толкова непозната, че човешкото знание би било осъдено на една неизцерима лъжливост. Следователно, това, което знаем, не е далеч от онова, което не знаем. И нашият оптически нерв е само един частичен изразител.

Илюзията е малко солидна база на нашите идеи, усещания, чувства и вярвания. Първата и най-основната от тия илюзии е неподвижността на земята. Човек се чувства установен в центъра на вселената и на всичко, което впоследствие си въобразява. Въпреки демонстрациите на астрономите, ние много сме търсили да видим, да пипнем истината, и не сме могли. Аз предполагам: ние сме на края на един хубав летен ден, въздухът е тих, небето чисто, и всичко почива абсолютно спокойно около нас. При все туй, в действителност, ние се намираме върху един автомобил, които бяга в недрата на небето с главоломна бързина.

Човечеството живее в дълбоко невежество и не , знае, че естествената ни организация не ни прави способни да познаем действителността. Нашите чувства ни мамят за всичко. Само научният анализ допринася малка светлина за нашия дух.

Така, например, ние не чувстваме нищо за огромните движения на планетата върху която стоят краката ни. Тя изглежда закрепена, неподвижна с определени направления: нагоре, надолу, на ляво. на дясно и пр. Но тя тича в пространството и ни носи с една скорост от 107,000 километра на час, в годишния си ход около слънцето; което също се мести в необятността по начин, че траекторията (кривата линия) на земята не е една затворена крива, а една постоянно отворена спирала и че нашият глобус (земното кълбо) не е преминал два пъти през един и същи път още от самото си съществуване досега.

Същевременно този глобус се върти около себе си в двадесет и четири часа по начин, че това, което ние наричаме в известен час горе, е долу двадесет и четири часа по-късно. Това еднодневно движение ни пренася 305 метра на секунда в парижка ширина или 465 метра екваторска.

Нашата планета е играчка на четиринадесет различни движения, нито едно от които ние не чувстваме, даже и ония, които ни засягат от най- близо, като напр. онова на приливите на земната кора, което повдига почвата два пъти на ден под краката ни, с една амплитуда от 30 сантиметра! Никаква определена точка за белег (репер) не може да ни п могне да наблюдаваме това повдигане направо, както и не бихме могли, ако нямаше брегове, да забележим приливите на океана.

Също така можем ли да усетим тежестта на въздуха, който дишаме ? Повърхнината на човешкото тяло понася въздушна тежина от 16000 килограма, точно уравновесена с вътрешното налягане. Преди Галилей, Паскал и Торичели не допущаха, че въздухът тежи. Но науката констатира това, а пък природата не ни позволява да го усетим. През тоя въздух минават различни течения, които не знаем. Електричеството играе в него постоянна роля, проявлението на която ние съзираме само в бурно време, през силните прекъсвания на равновесието. Слънцето ни изпраща постоянно магнетични радиации, които от 150 милиони километри разстояние действат тук върху магнитната стрелка, без да могат нашите сетива да открият това действие, Само някои нежни сензитивни човешки същества чувстват тия електрически и магнетически течения.

Окото ни възприема това, което наричаме светлина, само чрез съдържащите се етерни вибрации между 380 трилиони в секундата (крайното червено) и 760 (крайното виолетово?; но бавните вибрации на инфрачервеното, под 380, съществуват и действат в природата също както и бързите вибрации, над 760, на ултравиолетовото, невидими за нашата ретина.

Ухото ни възприема това, което наричаме Звук от 32 вибрации в секундата, от най тежките звукове до 36000 (най- острата свирня).

Нашето обоняние възприема това,което наричаме мирис, от твърде близко разстояние и само за известен брой еманации. Обонянието на животните се различава от човешкото.

При туй, на дело, в природата, вън от нашите сетива, няма нито светлина, нито звук, нито мирис; ние сме, които сме създали тия думи, отговаряйки така на впечатленията ни. Светлината е един способ на движение, както топлината, и в пространството има толкова „светлина“ на полунощ, колкото и на пладне, т. е. все толкова етерни вибрации, които изпълват небесния шир. Звукът е друг способ на движение, той е шум само за нашия слухов нерв. Миризмите произлизат от частички, които се носят във въздуха и които възбуждат специално обонятелните нерви.

Това са трите чувства, които, при тази наша земна организация, ни турят в сношение със света, който е вън от тялото ни. Другите две, вкусът и осезанието, действат само чрез допиране.

Всичко това е малко и, в всеки случай, те не ни носят знание за действителността. Около нас има вибрации, етерни или въздушни движения, сили, невидими неща, които ние не можем да възприемем. Това наше твърдение е абсолютно научно и най-рационално. Може да съществуват около нас не само неща, но и невидими същества, неосезаеми, с които не можем да влезем в сношение с помощта на нашите чувства. Аз не казвам, че съществуват, но казвам, че може да съществуват, и това твърдение усилва научно и рационално предшестващите констатации.

Като е дадено и доказано, че нашите възприемателни органи не ни отбулват това, което е. и ни дават лъжовни или погрешни указания (движенията на земята, тежината на въздуха, радиациите. електричеството, магнетизма и пр)., ние нямаме основание да мислим, че това, което виждаме, представлява самата действителност, и сме призовани даже да приемем противното.

Невидими същества могат да съществуват около нас. Кой е открил микробите, преди да бъдат издирени? Те се размножават на милиарди, и тяхната роля в живота на всички организми е грамадна.

Привидностите не ни откриват действителността. Има само една реалност, направо схваната от нас, това е мисълта. Но най-безспорното у човека, това е духат. Досегашните ми съчинения навеждат на това заключение. Този ми труд е предназначен да докаже същото с по-голяма очевидност.

Как биха могли хората да претендират, че дефиницията на човешкото същество може да се изрази със следните думи: „една месна тъкан около един скелет“. . . или: „една комбинация от кислородни, водородни, азотни, въглищни молекули...“ или: „човекът, това е 6 кила кости, 15 кила албумин и фибрин и 50 вода. ..“ или най-сетне: „той е един пакет от нерви“. Нека предпочетем дефиницията на Бонал: „човекът е разумност, обслужена от органи“.

Ние пък заявяваме, че човекът е в същност дух. Не носи ли всеки от нас в себе си чувството на правдата ? Има ли дете, което, като бъде справедливо наказано за някоя негова грешка, да не знае, че я заслужaва, а ако бъде несправедливо наказано, да не се бунтува против неправдата ? От де иде моралната съвест? Човекът е имал за прадеди животните от терциерната, вторичната и първичната геологически епохи, постепенно еволюирали от влечугите до маймуните. Техните мозъци не са създали моралната съвест, именно това чувство на правда, вродено в детето. Може да се претендира, че то иде от прадедите, после от възпитанието. Но от де иде това възпитание ? Това е света на духа. Няма обща мярка между тоя интелектуален, духовен и морален свят и физико- химическите операции на мозъчното вещество.

Волята е, сигурно, една енергия от интелектуално естество. Измежду хилядите примери нека вземем един. Наполеон поиска да завладее целия свят и пожертва всичко на тая амбиция. Нека изследваме всичките му дела, даже и най-малките, от кампанията му в Египет до Ватерло. Нито физиологията, нито химията, нито физиката, нито механиката не могат Да обяснят тази личност, тази продължителност на идеи, това постоянство, това упорство- А мозъчните вибрации ? Това не е достатъчно. В основата на мозъка има едно мислещо същество, на което мозъкът е само оръдие. Не е окото, което вижда. Не е мозъкът, който мисли.

Изучването на една звезда с телескопа не може да бъде справедливо приписано нито на инструмента, нито на окото, а на духа на астронома, който търси и намира.

Човешката воля би била достатъчна, само тя, за да докаже съществуването на духовния свят, на мисловния свят, който е различен от материалния видим и осезаем свят. Действието на волята се показва навсякъде. Може да се направят твърде прости наблюдения: аз съм седнал в едно кресло, с ръце на коленете ми; аз се забавлявам да си вдигам един по един пръстите на лявата ми ръка върху дясната; те падат пак естествено; но ако аз поискам да не падат, те ще останат вдигнати. Какво е това, което действа върху мускулите им ? Много просто, моята воля. Има, прочее, една умствена сила, която действа върху материята. Разбира се, тази сила е свързана с моя мозък. Но явно е, че това е една идея и тая идея действа върху материята. Първоначалната причина не е мозъкът, тъй като вибрациите му са само ефекти.

Човекът, който упражнява волята си, е строител на своите съдбини.

Нека разгледаме сега специално в човека мисълта. Тя е постоянната демонстрация на съществуването на душата. Когато ние размишляваме, когато казваме просто: „аз мисля“ или „аз искам“, когато разрешаваме некоя задача, когато упражняваме нашата сила да абстрахираме или обобщаваме, ние с това потвърждаваме съществуването на душата. Мисълта е това, което човек притежава като нещо най-ценно, най лично и най-независимо. Нейната свобода е неатакуема. Вие можете да измъчвате тялото, да го затваряте, да го водите с материална сила, но вие не можете да направите нищо на мисълта. Нея не можете да насилите, каквото и да сторите или да кажете. Тя Се надсмива над всичко, презира всичко, владее всичко. Когато тя играе някоя комедия, когато светското или религиозното лицемерие я карат да лъже, когато политическата или търговска амбиция я облича с една измамлива маска, тя си остава все същата, спрямо и против всички, и знае какво иска. Нема ли тук едно наложително свидетелстване за съществуването на духовното същество, независимо от мозъка ? Не е материята, не е това сборище от молекули, което може да мисли. Съвсем детински, съвсем смешно е да се приеме, че мозъкът чувства и мисли, и да се припише на производителните електрически стълпове на един телеграф раждането на идеите, изразени в телеграмата.

Духат, мисълта, умствената насока не е нито материя, нито сила. Земята, която се притегля около слънцето, падащият камък, течещата вода, топлината,

която разтяга или скъсява връзките между атомите, ни представляват, от една страна, материята, а от друга, енергията. Мисълта, разсъждаването, насоката според едно определено намерение, обаче, са съвсем друго. Там има съвършено друг принцип. Никой не е забравил класическите стихове на Виргилия във великолепната шеста песен на Енеида:

Spiritus intus alit, totamque infusa

per artus,

Mens agitat molern, et magno se

corpore miscet.

(„Всичко, което съществува в вселената, е проникнато от един и същ принцип, от душа, която оживява материята и която се смесва с това голямо тяло“).

Поетът е изразил истината. Вселената се управлява от духа и, когато ние изучваме тоя дух в човека, констатираме, че той не е нито физическа енергия, нито материя. Той използва и двете и ги управлява по волята си.

Доказателствата за съществуването на духовната личност на човека са безбройни: трябва особен том, За да се изложат. Всеки ги е схванал хиляди пъти. Всеки ден ние виждаме тия доказателства пред очите си. Стоицизмът в страданието, развиваната енергия, за да се избегне мизерията, предаността на благородни каузи, пожертването на живота за спасението на отечеството, волята да се победи, научното или религиозно апостолство, мъките за въз- тържествуване на това, което се счита истинско: няма ли във всичко това проявления за съществуването на душата? Как биха могли материалните отделяния от мозъка, аналогични, както се претендира, със тия на бъбреците или на черния дроб, ца произведат интелектуалните личности?

Една твърде оригинална демонстрация за „действителността на душата чрез изучване ефектите на хлороформа и растителната отрова върху животинската икономия“ бе представена много отдавна (в 1858 год.), под това заглавие, от един отличен учен, когото познавах тогава, Рамон де ла Сагра, член-дописник на Института (от Академията на моралните и политическите науки), умрял в 1871 на остров Куба.

Вдишването на етерните пари или на хлороформа унищожава общата чувствителност по начин, че хората, потопени в това извънредно физиологическо състояние, могат да бъдат подложени, без да чувстват, на най-тежката операция. И не само етеризираните или хлороформираните субекти не чувстват никаква болка през времето, когато режещите инструменти отделят, секат, късат техните меса и нерви, не само те остават всецяло безчувствени на разкъсванията, раните, болките, които, в обикновено състояние, би ги раздирали от болезнени и ужасни викове, но често пъти са изпитвани приятни, деликатни и сладки усещания от душата през тоя чуден сън.

Рамон да ла Сагра бе представил това явление като една научна демонстрация за съществуването на душата. Душата и тялото не са, очевидно, едно и също нещо, защото в случая тялото и душата са явно отделени. Благодарение на влиянието на етера или на хлороформа, душата продължава да мисли индивидуално, когато тялото се къса от клещите. Тези два елементи от човешкия агрегат са тук като разделени от анестезическия агент. Тоя испански учен бил твърде поразен от действието на хлороформа върху жена му, която през моментите на нечувствителността била запазила непокътната мислителната си способност и му показала, че разсъдъкът й не бил възбуден. Тя спокойно се разговаряла с хирурга Вернейл, когато той късал месата й и нервите й с хирургическия си нож. И впоследствие тя разказала на мъжа си, че мислите й били по вече приятни.

Нека си Спомним още, че болката е била премахната чрез хипнотизъм в училището на Нанси.

Различието на душата и тялото, даже тяхното отделяне, е наблюдавано от много други обстоятелства, в известни състояния на хипноза, на сомнабулизма, на магнетизма, на раздвояването на личността и пр. Въображаемите физиологически хипотези за обяснение на тия манифестации на психическата индивидуалност, независимо от организма, са съвършено недостатъчни. Сегашното ни схващане за живота и мисълта е в надвечерието да се сгромоляса.

Всичко ни доказва, че човешката душа е една субстанция, отлична от тялото. Противно на нейната етимология, душата не е едно „духане“ — тя е едно интелектуално същество. Колко думи, наистина, са изменили своето значение! Напр., електричеството, което произлиза от думата кехлибар.

Ние ще установим по-нататък тази духовна личност, като докажем свръхнормалните и способности, които немат нищо общо със свойствата на материята.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ФИЗИОГНОМИЯ

(Продължение от кн. 6 — 7 и край)

НОСЪТ

Човешкото същество, отбулено чрез формата му.

ГЛАВА VIII.

В тази глава се говори от гледището на патогномията, т. е. от гледището на играта на движенията на носа.

Ние казахме, че носът е един от немите органи на човешкото лице; следователно, играта на движенията му е много ограничена. Мускулите, които движат тоя орган, са много малко. Там се намира разтегателят и свивателят на носа; този последният, наречен миртообразен и по-общо гъгнивият мускул, служи да свива ноздрата и допринася да се дава на гласа особен тембър; в известни случаи, тоя малък мускул, по-развит от разтегателния, установява постоянно свиване, което прави гласа гъгнив.

Понякога пък разтегателят, един малък триъгълен мускул, който свързва носната преграда и служи да се издава външната страна на ноздрата, за да се увеличи отвърстието й, липсва съвсем, и това причинява пълна неподвижност на тая част на носа.

Освен миртообразния и разтегливия мускул, двата други главни мускули на носа — повърхният и дълбокият двигатели на носното крило, спомагани от малкия зигоматичен (бузен) мускул, служат да повдигат крилата на носа при душенето.

Тия мускули, чрез свиването си, изразяват скърбта и болката; те са собствено мускулите на плача и, следователно, противниците на големия зигоматичен мускул, който пък е мускула на смеха.

Смехът, това мило и очарователно достояние на човека, тази светлина на човешкото лице, която иде от сърцето, има своето седалище върху устата, която е божествения престол на чувството, и се разцъфтява, главно, около тоя орган; между това, някои хора се смеят не само с устата, но и със носа; тогава по протежението на страни е на носа се явяват напречни гънки и леко го набръчкват; тия гънки се образуват даже и при най-малката усмивка. Тази особеност отбелязва ед.;н характер весел, добър, великодушен и духовен.

Лафатер смесва това сбръчкване на кожата със зева на устата у дивото животно, и заявява, че нос, който се набръчква лесно, не може да принадлежи на едно искрено добро същество, както и нос, неспособен за набръчкване по желание, не може да принадлежи на един лош човек!

Wsem.Letopis_god.1_022.jpg?fbclid=IwAR11

Ние сме правили по тоя предмет чести наблюдения, които са ни довели до следните, различни от неговите, заключения:

За нас, хората, чийто нос не трепва и не се набръчква никога и който при 'всичките вълнения на страстта остава студен, безстрастен и леден, като да е отрязан от мрамор, са изобщо груби и лоши, тогава когато, напротив, ония, чийто нос говори и се смее с лицето и отразява, в границата на стеснената му игра, всичките вълнения на душата, са сърца откровени, отворени и горещи.

Между тия носове има със чисти и красиви линии, даже с треперещи ноздри, но без да ги набръчква никакво стресване и които не участват никак в смеха на устата; тия именно носове имат една голяма характерност на красота, която възхищава хората, но същевременно имат и нещо надменно и гордо, което охладява.

Други пък, с правилни линии, много пречупени, нямат същото трептение и огън на страстта, и наподобяват на театрални маски, безжизнени и неизразителни; не е ли това оная студенина, под която се прикриват нищожността и глупавината?

Има един доста разпространен простонароден израз, който ни се вижда съвсем истински. Казват на децата; „ти лъжеш, защото носът ти играе“. Наистина, има много носове, които според движението на горната устна, помръдват от края при всяка изказана дума; нима това означава, че тия хора постоянно лъжат? Ние не вярваме това, понеже сме срещнали мнозина твърде откровени и искрени, чийто край на носа се мърда непрекъснато при говора.

Ние ще се резюмираме, прочее, като кажем, че, след направените издирвания, напълно считаме за сигурно, какво колкото носът е по-изразителен, толкова е по-подвижен и чувствителен, а, следователно, и човекът е по-съвършен, интелигентен и добър Известни гъвкави и изкривявани лица може да принадлежат на същества основно лъжливи и лоши, но това е вън от онова, което казахме преди малко и се дължи на друг род причини. По принцип, ние сме навикнали да се държим предпазливо към ония носове, които не се подвижват никак и не се смеят никога!

Има хора, които непрекъснато сумтят при говоренето: според Монтен, това е указание на един подигравателен и заядлив характер. Казват, че Цицероп имал такъв навик; ние сме склонни да вярваме, че има нещо истинско в това твърдение.

Остава ни да отбележим още една твърде изразителна черта, която не трябва да се изоставя при наблюдението — онази, която тръгва от ноздрите и се простира до краищата на устата. Чрез различните си вълнообразни движения, тази черта определя много нюанси на характера, от интелигентността и добротата до глупавината и лошотата.

ГЛАВА IX.

Тук се разглежда носа като орган на обонянието, от чувствено гледище

Носът е орган на чувството обоняние. Той възприема миризмите и ги предава на анализа на мозъка. Прочее, след като изучихме носа по отношение на формата и движението му, необходимо е да го изследваме от чувствено гледище.

Човешкото същество е един вид клавиатура, съставена от седем трептящи струни: двете крайни струни са полюсите на тая клавиатура — на върха се намира мозъчния полюс, а на противната най-долна страна родилният. Между тия два полюса са разположени петте чувства в следния ред: зрението, слухът, мириса, вкусът и осезанието.

Първите две сетива, окото и ухото, имат нещо нематериално, което им дава един вид преобладаване над другите; тяхното действие се извършва на разстояние и без допиране, а отношението им със мозъка е непосредствено; окото и ухото пробуждат благородни и възвишени чувствания, те са органи на духовния живот.

Вкусът и осезанието действат съвсем различно от тях: като не могат да се упражняват без допиране, неизбежно е, тия чувства да се поставят в близко сношение с материята, преди да отнесат чувстването в мозъка; тяхното главно и пряко действие се извършва, прочее, върху органите на чувствеността, и възприемането, което предават на мозъка, е резултат от отразена операция; вкусът и осезанието са чувства на Материалния живот.

Така, прочее, имаме два реда чувства, добре определени; едните всецяло духовни, окото и ухото, органи на духовния живот и в пряко сношение, с мозъчния полюс, а другите всецяло материални, вкусът и осезанието, органи на низшия живот и в пряко сношение с родилния полюс.

Мирисът заема местото си между тия две крайности: това е обонятелното чувство, което заема в чувствената клавиатура средна позиция; еднакво подложено на влиянието на двата полюса, то се намира един вид на границата между духовния живот и материалния живот, и служи за връзка помежду им.

В същност, мирисът действа и на разстояние, както окото и ухото, органи на висшия живот, а действа същевременно и чрез допиране, посредством лигавата ципа, както вкусът и осезанието, органи на низшия живот.

Носът, на който ние вече означихме тази посредна позиция, е поставен над устата; като преден страж, той бди над всичко, което може да дойде, за да възбуди вкуса, а като пазач на входа в дихателните пътища, той изпитва газа при минаването му, за да отблъсне вредните качества на въздуха; мирисът е тясно свързан със чувството на вкуса и го придружава активно; той е един вид интелектуалната светлина, която предпазва вкуса от пакостни посегателства; той се съединява с него в насладата и го повдига!, и възбужда по начин да удвои от това своите способности.

Без мириса, казва Брия-Саварен, няма никакво пълно вкусване; мирисът и вкусът образуват, така да се каже, само едно чувство, на което устата е лаборатория, носът е комина, едната служи за вкусване на пипнатите тела, а другият за вкусване на газа.

Обонянието не се упражнява във всичката си пълнота на всичките стъпала по стълбата на съществата. Така, животното души, но не мирише, у животните душенето е чисто инстинктивно чувство; като притежава извънредна острота и разширение, то ги туря във връзка със предметите на значителни разстояния и им служи, така да се каже, като всеобщ орган на чувството; както е казал един прочут физиолог, то е око, което вижда предметите вред, дето са били.

Това чувство у животното няма нищо интелектуално и разсъдително и има по-скоро тесни връзки със родилните функции, отколкото със мозъчните.

Детето (сиреч, човекът в инстинктивния период на живота си) със мъка употребява мириса, чувство, което се развива действително по-късно в интелектуалния период: виждаме, как малките деца се предават лакомо на разни храни, турят ги в устата си, без да ги помирисват и после ги хвърлят, ако не им харесат на вкус. Обикновените хора, простаците, индивидите, чиято интелигентност е слабо развита, гълтат без да помирисват и без да вкусват, като не търсят да опитат със вкусване интелектуалните тънкости, които не са получили у тях никакъв вид развитие.

Но не е така със интелигентните и рафинираните хора: последните упражняват грижливо обонятелното си чувство по начин, да възбудят мозъка и да будят интелигентни възприемания, за да приготвят едно съзнателно вкусване. Те отиват и по-далеч: те се позовават на хармоничното съдействие на всички чувства, за да направят тоя акт по-пълен: лакомецът, който иска да опита старото вино, представя най-напред да лъснат пред окото му, на светлината, тоновете на топаза или рубина на тая драгоценна течност, после подсмърква религиозно благовонните му изпарения и едва тогава го допира до нервните съсци на палата си. В тази операция, ухото, което изглежда да бездейства, не остава чуждо на насладата, ,то се присъединява със спокойствие, понеже акта на вкусването може да бъде хармоничен и пълен само при изричното условие, че никакъв неблагозвучен шум да не дойде да размърда тъпанчето.

В чувствената клавиатура, за която говорихме по-горе, се произвеждат различни ефекти. Ако всички нейни струни трептят в унисон, сиреч, ако всичките чувства са еднакво развити и уравновесени, има съвършена хармония. Това са случаите на изключителните и привилегированите натури, които са възвишено организирани. Ако ли един от полюсите преобладава и служи един вид тонически, той упражнява върху целостта на клавиатурата бележито влияние. Така, преобладаването на мoзъчния полюс, или висшият, одухотворява чувствата и ги прави да се сливат, а преобладаването на родилния полюс или низшия ги материализира и ги прави да се раздвояват. Това явление е именно, което дава ключа на различието в чувственото възприемане, що съществува между животното и човека.

Животното, чиито чувства имат острота и разширение, по-високи от тия на човека, действа в реда на низшите способности от гледището на материалния живот; то се тонира от родилния полюс. Неговите чувствени способности, негодни да доловят интелигентните и хармонични нюанси на звуковете, цветовете, благоуханията и приятните на вкус неща, се съединяват, за да си спомагат за външните действия на инстинктивния живот: дивечът, който следва някоя диря или души някоя плячка, мъжкото, което разпознава на значителни разстояния излъчванията на женското, преживящия добитък, който чрез мириса знае да избягва злотворната трева,всичките те се подчиняват на материални влияния.

Човекът, напротив, който притежава привидно чувства с по-ограничена склонност, действа в една по-висша сфера. Той долавя и анализира различните тонове на светлината, той възприема хилядите нюанси на хармоничните звукове, най-тънките благовония и най-деликатните вкусови усещания. Неговото тониниране се извършва от мозъчния полюс и всичките му чувствени способности, като се преживяват в областта на висшето, съдействат за една по-съвършена и по-хармонична цел.

Колкото по-вече съществото се издига във йерархическата стълба на усъвършенстването, толкова по-вече чувствата му губят тази острота и разширение, полезни само за излъчването на инстинктивния живот и се съсредоточават в по-тесния център на интелектуалния живот, което пък им позволява да се уравновесяват, да се централизират и да участват в хармонични комбинации.

Съществува една тонализирана редица от миризми, както има и една тонализирана редица от звукове и цветове. Благовонията, както музиката и живописта, се отнасят до нематериалната природа на съществото и допринасят за произвеждане един вид мистично опиянение на душата. Това е толкова вярно, че във всичките религии прибягват към тяхното съдействие за тая цел: тежките и мелодични звукове на органите, светлинните тонове, вещо прокарани през цветни стъкла, упоителните изпарения на тамяна — всичко това се съединява в храмовете, за да развие разширителните способности на душата и да произведе тази мистична екзалтация на душата, която е само едно ненормално развитие на висшите ни способности; чисто чувствените и низши способности са чужди на това усещане и затова животното си остава съвсем индиферентно и безчувствено към него.

Злоупотребата със това духовно възбуждане може да произведе с течение на времето дълбоко смущение в организма. Ориенталците се наслаждават от тая пертурбация във чувствата, която моментално ги изважда от апатичното им състояние. Проницателните парфюми, наркотичните средства, като тютюна и хашиша, се употребяват всекидневно от тях. Те възбуждат и разклащат силно нервната система, за да я докарат по-после в един по-пълен упадък.

Пиянството, било то мозъчно или стомашно, произведено чрез комбинирани възбудители или чрез алкохоли, не- може да няма също такава морална причина, сиреч голяма слабост на душата.

Интелигентното и силно същество обича да се развива свободно в едно здраво тяло и да запази пълното упражнение на своите способности. Напротив, малодушното и слабо същество, което намира в себе си само съмнение, нерешителност, празнота, плува и се върти около себе си и отива да търси навън храна, за да се поддържа или задуши Онзи, прочее, който търси в мистична- то екзалтация или в употребата на наркотичните средства и парфюми забрававата на самия себе си, е толкова виновен, колкото простака и грубиянина, който потопява разсъдъка си в парите на виното.

ГЛАВА X.

Заключение

Аз стигнах вече до предначертания край. Направих всички усилия да бъда ясен и методичен, и се надявам, че сполучих.

Зная, че ще намеря много неверници, които няма да ме разберат. Но аз не пиша, изповядвам се, за хора, кои го виждат в носа един орган, който могат само да секнат, и в устата един орган, който служи само за хранене. Аз се адресирам към ония, които мислят по някога между обедите ги. Те, не се съмнявам, ще разберат откровенията, които природата е турила в чертите на човешкото лице и ще доловят всичкото значение, което един интелигентен наблюдател може да извлече от тия откровения. Който би пожелал да си направи труда да приложи тези физиогномически студии, ще признае истинността на нашите заключения. Няма нищо забавително, при това, в тоя труд, който почива на издирване, откриваше на всяка стъпка нови особености. Но същевременно няма нищо по-поучително и занимателно от тия сравнения и съпоставяния, които бърже турят начало на тази любопитна наука, която наричат аналогия.

Дето и да се намерят, на улицата, в трена, в театъра, в някой салон, те са навред неизчерпаеми сюжети за изучване, върху които всеки може да упражнява таланта си. Така, скоро би могло да се дойде, чрез практика, до такава вяра в това изкуство че би могло да се направи от него един вид ръководител във всичките обществени отношения.

Няма никакво съмнение, че формата е вярна представа на съществото, което живее в нея; формата е истинският израз на силата, която я оживотворява; ония, които отричат това или се съмняват в него, могат всека минута да бъдат заловени на местопрестъплението, когато си противоречат със самите себе си; но употребяват ли непрекъснато този аргумент, който оборват, за да съдят за нещата, които ги обикалят, и когато казват на пръв поглед: този плод е сух и корав, а онзи е сочен и зрял; този кон трябва да има добър ход, но нравът му е лош и неспокоен; тази крава ще дава толкова килограма мляко и пр.? Не съдят ли за това по външността и по форма та? Защо да не става същото и за човека? И като видят такъв нос, такова чело или такава уста, защо да не се каже основателно: този човек е лош, лицемерен и гневлив?

Забележителните черти в характера на човека са също тъй възприемливи за окото на наблюдателя, както слънцето всред пладне. Да се определят всички дълбоки и деликатни нюанси на природата му е по-мъчно, понеже човекът е възхитителна хармония, образувана от безкрайно количество модулации, които се изменят в всека индивидуалност. До това може да се достигне само с изучване и търпение. Но, без да се заблуждаваме, вдълбоченото познаване на човека може да се придобие само след едно дълго ученичество, а всяко ученичество е мъчително и трудно.

Когато човек е достигнал да се сдобие с необходимата опитност, той притежава грамадната възможност да може да тълкува тия движения на симпатия и антипатия, на които всеки е по-вече или по-малко предмет в течението на живота си. Хората притежават силата, с помощта на която могат да се предпазват от притегляния или отблъсквания, на които са често жертва.

Бащи, които трябва да изберат зет, моми, които трябва да се омъжат, господари, които търсят слуги или работници, повярвайте ме, не правете своя избор слепешката, изучвайте физиономията на ония, които трябва да вземат сериозно участие в интересите ви и в съществуването ви: вашата сигурност и щастие зависят от тях.

И вие, военни началници, съдии, професори, директори на разни заведения, институти, всички вие, на които е предоставено да раздавате правда, дайте си труда да изучите хората, които сте се завзели да съдите или водите! Вашата длъжност е да не пренебрегнете нито едно средство, за да ги познаете, преди да ги оцените според наклонностите и заслугата им! И вие, избиратели, също, когато сте призовани често да давате гласа си за хора, които малко познава се, а и нямате време да ги опознаете, въздържайте се от гласуване, докато не видите кандидата, който иска вашия глас.

И ако искате добре да бъдете представлявани и добре управлявани, не давайте никога доверието си на хора, които нямат нос.

А. Бюе.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Посмъртният живот

(По повод на новоизлязлата книга на Ш. Ланслен).

Неотдавна е излязло от печат новото обемисто съчинение на французкия писател по психизма, г. Шарл Ланслен, автор на книгите: Човешката душа и Метод за раздвояване на личността. Този нов труд на Ланслена е плод на дългогодишни приготовления и опити и за това съставлява един ценен вклад в науката на експерименталната психология.

В списанието Psychic Magazine намираме за тая книга един обстоен отзив, от който правим следната интересна извадка за четците на Всемирна Летопис:

„Твърдо убеден в безсмъртието и прераждането, не само защото знанията за тия факти отговарят на логиката и правдата, но по-вече защото те напълно се доказват от научните опити, г. Панелен представлява сега в съчинението си един отчет на тия трудове, които са го довели както до неизбежните философски заключения, така и до експерименталната достоверност, с която се разрешава, без никакво съмнение, най- важният, първоначалният въпрос: да знаем, от къде иде човек и къде отива.

За да стигне до тая увереност, г. Панелен е събрал всичките извършени досега работи по предмета, било в религиите и древните посвещения, било в съвременните изследвания. Той изучва сложното образуване на човешкото същество, устройството му в тяло, душа и дух и излага изследванията си за раздвояването на човешката личност, в допълнение на ония на Хектор Дюрвил и де Роша, с които се констатира, че душата (наричана по някога от някои окултисти „астрално тяло“, а от спиритистите „перисприт“), излязла било от един жив или от един умрял човек, дава едни и същи ефекти. Само грубото безверие и систематичното невежество биха могли да намерят мотиви за съмнение в тия блестящи опити. Авторът не се задоволява само да ни убеди, но иска и самите ние да се убеждаваме, като изучваме грамадното количество доказателства и факти, логично групирани пред очите на всички, които биха пожелали да се поучат от тях. Тия факти ни показват двойния и симетричен процес на смъртта и на раждането. От тях излиза, че последната функция на еволюцията ни е може би най-мъчителната.

Когато човек умира — особено незапознат с необходимите духовни истини — чувства се изненадан при напущането на физическото тяло. Тогава нашето астрално и духовно същество, тая чувствителна и съзнаваема част от нашата личност, се намира хвърлено в един непознат свят. Естествено, не без опасение се достига до тия брегове на смъртта. Психични формации, родени в лоши трептения, на низши обезплътени същества, без име и форми изпълват тия низши области. Нещастниците, които са задържани от тягостите на миналото им съществуване в това прибежище на ужаси, без да видят светлината, която ще ги освободи от тая неприветлива нощ, си въобразяват, че никога няма да излязат от там. Това е същото, което е породило у мнозина погрешното понятие за вечния ад. Напротив пък, издигнатата душа, която знае вече своя път, бърже минава през тая стадия и се озовава в една приятна и светла област. Последната може да се схваща в чувствата и нежностите на сърцата, действително привързани едни към други. Това значи, че астралната ни личност, е възприела тия чувства и усещания, свързана е със тях и черпи от тях сила. Ето защо заминалата майка бди след смъртта си при люлката на детето си, скъперникът — при своето Съкровище, наказаният със смърт — при бесилката или наблизо до местото на престъплението си, дето пролятата кръв вика за отмъщение.

Сърцето ни постоянства да бъде господар на мислите ни и на живота ни, даже и след гроба. Това е, което дава толкова голяма цена на нашата преданост и на алтруизма ни.

Мислите, които изпращаме, особено в момента на смъртта ни, влияят върху нашата по-нататъшна съдба и ние ги намираме в областта на астралните образи, дето трябва да еволюира нашият обезплътен дух.

Г н Шарл Ланслен ни прави да преживеем с всичкото напрежение тоя момент на обезплътяване, който е толкова мъчителен за околните на умиращия.

Но не стига да се оставим да бъдем увлечени от безполезни съжаления, в тоя помрачаващ момент, ние можем да присъстваме на приготовленията на оня, който тръгва в това нагорно пътуване.

От друга страна, новоумрелият се озовава в неочакваното присъствие на по-висши същества, които идват самоволно от светлите области, за да помогнат да се извърши тоя „скок в неизвестността“, който разколебава и хората с най-голям кураж. Тия същества са или нашите възходящи или ония, които са заминали преди нас в тоя нов живот — те идват да помогнат на душата да премине тази фаза от своята еволюция. Но има и същества от най-висшия ред, чието покровителство се чувства от човешкото същество във всичките моменти на живота му, а особено през време на кризите, когато гъсеницата се излюпва, за да се доближи до лъчистата пеперуда, както древните си представлявали душата. Религиите са признавали наличността на тия същества, наричат ги „ангели — хранители“ и това тяхно име отговаря напълно на действията и мислите им спрямо нас.

Wsem.Letopis_god.2_126.jpg?fbclid=IwAR11

Физическата смърт и астралното раждане.

Авторът доказва, че не само ни е позволено и възможно да се сношаваме с ония, които сме обичали в тоя живот, но още и полезно е за нашата еволюция отсам и отвъд гроба, ако се поучим от тия уроци, от подкрепата и съобщенията, които ни пристигат от там, за да се попречи на болестите или за да ги лекуваме. Многобройни са случаите на получените по този предмет предвестия, насъне или в будно състояние. Това е велико благодеяние на божията воля, че тя не ни лишава от тая обмена, толкоз необходима за нашето благо, за нашето здраве, за нашия живот и, най- сетне, за усъвършенстването в нашата еволюция.

Рядко е, обаче, нашите предходници отвъд гроба да се съгласяват да ни да ват осветление за другото ни съществуване. И медиумите твърдят същото. За да се докаже това, направен е бил един твърде поразителен опит, за пръв път от де Роша, а повторен и от Ланслен, който ни спомага да открием веригата на последователните ни съществувания. Това е така нареченото възвръщане на паметта. Приспаният субект вижда изново да преминават пред очите му годините на земния му живот. Той стига до детинството си, в първите месеци, в първите часове на живота си, връща се в зародишния си живот, озовава се пак най-сетне „във сивото състояние“, което църквата би нарекла „преддверието на рая“ ако би приела официално прераждането- После, като продължи по обратен път това изследване на преживените векове, той изпитва пак страхотиите на предшестващата си смърт и преживява изново съществуването, което е предхождало тая смърт.

Тук се изтъква още един факт, който изглежда неотрицаем, поради получените многобройни опитни резултати. Вярвало се, че мъжете са били винаги мъже и жените — жени или, с една дума, през течението на всичките съществувания пола е бил винаги един и същ. Според г. Ланслен, това не е вярно. Жени, с които са правени опити за възвръщане паметта им, са произнасяли имена и спомени мъжки, и не само спомени на думи, но и с знаци неоспорими, като точни дати и даже посочване на полка, дето жената, в битността си на мъж, е квартирувала на гарнизон, много пъти изменян от онова време насам, но което е могло да се провери точно. Човешкото същество приема пола по мотиви, които зависят от неговата еволюция. Когато става мъж, приема по-голямата част от отговорността, а когато приема по-мъчния живот на жената, това е, както казва един субект, затуй, защото е злоупотребил със жените и затова иска да изстрада на свой ред същото, с което е измъчил другите, да пролее сълзите, за проливането на които той е станал причина.

Справедлива е тая теория, потвърдена от фактите. Тя е материализация на онова божие слово, което иска, всякой да получи според делата си. Тя е справедлива още и за това, че толкоз мъчителните социални различия не трябва да бъдат един прост каприз на съдбата но точна сметка на човешкото същество, което е пожелало да изгори ’ етапите на пътя си към Абсолютното- Богатството не е вече едно безподобно благодеяние, една великолепна награда, незаслужена, ако трябваше да живеем само един път. То е, напротив, едно изпитание, и то от най-опасните, защото ни налага огромната отговорност да можем да правим онова добро, което всякога не правим. Сиромахът изкупва старите си грешки, а богатият натегнува с вкуса си към материални удоволствия и постигнати блага, към грижи, които не могат да бъдат нито удовлетворени, ни облекчени. Болестите ни са също един вид приета мъка, която ни помага, ако ги понасяме с търпение, да направим още една крачка към Бога.

Но най-утешителното, което научаваме от книгата на г.: Ланслен, е, че ние чувстваме да изчезват преградите между видимия свет и оня който очите ни не виждат. Г-н Ланслен не се задоволява само да ни даде научни и философски достоверности, а ни доказва напълно, че можем, при известни обстоятелства, годни за реализиране, да се намерим отново още през тоя живот с ония, от които смъртта ни е разделила. И те не искат нищо по-вече, освен да ни служат за ръководители и да ни останат приятели. Мъчно е да получим такива съобщения, особено без принуждение. Книгата „Посмъртният живот“ дава голямо количество от тия способи и изтъква тяхната ефикасност. Всякога, и за всички посветени, смъртта не е нищо друго, освен една функция на живота, но това убеждение излиза сега от молитвените домове и от лабораторията, за да се смеси с фактите на всекидневния живот. Смъртта е престанала да се счита страшилище и преграда между нас и съществата, които ни са мили.

Нещо по-вече: г. Ланслен ни дава възможността да намерим пак в тоя свят, още при живота ни, ония, които сме изгубили. В прочутата си поема Новодошлият Виктор Хюго говори как една отчаяна майка се утешила, когато е намерила в лицето на току що роденото си дете онова, което считала за умряло. Такива примери има безброй много. Г-н Ланслен е проучил особено случая с прераждането на детето Александрина на италианския лекар Самона1).

Капиталният труд на г. Ланслен, прочитането на който е улеснено от ясния и жив стил, е истински паметник на съвременната психическа наука. Никога толкова смели опити не са били направени, никога един толкова голям сбор от доказателства не е бил представен, за да се докаже научно и философски прераждането, с което ще се отворят за човечеството източниците, които са били отдавна запечатани с посветителни думи. Това прави сега г. Ланслен, като спиритуалист и учен. Очевидната достоверност, която изпъква от книгата му, прави последната водач на издирваните и утешител на ония, които хлопат на вратите на смъртта и на живота, врати, които дълго време са ни изглеждали затворени, но които могат да станат тъй леки и проницателни, че смъртта да не може да ни изолира вече от нашите заминали близки.

Велика надежда, нова гаранция се издига за човешката мисъл и едно зазоряване ни огрява като четем тия авторитетни страници. Това, което бе тайна на храмовете и което е минало твърде мъгляво през описаните пътища от тайните общества, увереността, че ще живеем пак и ще се доближим до божественото, когато станем достойни за него; обяснението на злините и радостите на живота, всичко, което ни засенява, става вече светло Подобни съчинения са нещо по вече от библиотечни книги — те са обещание на новия живот, който се ражда, това са „отворени порти на непознати небеса“, те са светлина, която се събужда, победителка на смъртта“.

А. Бернар.

--------------

1) Ние сме съобщили подробностите на тоя случай още в кн. IX год. 1 на Всемирна Летопис, в една статия, написана от самия баща на прероденото дете. Препоръчваме на четците ни да прочетат пак тая статия.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Опитите със Еузапиа Паладино

В списанието Journaldu Magnetisme etdu Psychism e experimental, издавано от магнетичното дружество в Париж 1), отдавна е напечатан официалния рапорт за сеансите, направени със прочутия медиум г-жа Еузапиа Паладино, от Неапол (Италия). Българският материалистичен свят, който още тъне в дълбок сън, би могъл да удовлетвори своята любознателност, доколкото я има, като прочете стенографските протоколи на тия сеанси. Ние, по нямане достатъчно място, ще се задоволим, за сега, да дадем само едно късо извлечение от тях, илюстровано с портрета на г-жа Паладино, тая чудна, извънредна жена, съществото на която е служело за посредник на поразителни явления.

Автор на казания официален рапорт е г. X. Карингтон. Сеансите, извършени в Америка, били около тридесетина и произведените в тях феномени са добре известни на всички, които изучват окултните и психически науки. Резултатът от тях, за учения свят, е бил твърде благо приятен.

Wsem.Letopis_god.2_127.jpg?fbclid=IwAR11

Г-жа Еузапиа Паладино

Първият сеанс е бил направен върху парахода, с който Еузапиа Паладино е пътувала. Присъствали: Хари Херман, Д-р Валентино Дуранте, кралски италиански комисар, д-рите Дуардо Огери и Херман Иелден, параходни лекари, професор Маулио Смераглиноло, артист от Неапол, Джузепе Бонфилио, директор на балета в нюйоркската опера, и някои други мъже и жени.

Като насядали всички, вратите били грижливо заключени. Г-жа Паладино скоро паднала в транс, без да продума нито дума. Две електрически кълба осветлявали силно залата. Внезапно се чули три удари. Всички присъстващи ги усетили. Едно малко момиче, което било седнало до самия медиум, почнало да се запъхтява и станало много бледно. Г-жа Паладино изглеждала като мъртва. Понеже тя е говорела само италиански, г. Карингтон е поискал на тоя език да се прояви съществото, което е дало знака. Веднага видели, че докторат Йелден силно се развълнувал, а Карингтон почувствал, че се сложила една ръка върху него. Също и една от присъстващите жени извикала: „някой ме хваща за рамото“. В тоя момент, студен лъх изпълнил залата и като че понижил температурата на няколко градуса. Пердето (завесата) на вратата почнало да се вее. Всички присъстващи жени изпуснали страхливи викове. Една от тях изкрещяла ужасно, с поглед втренчен в тавана.Всички видели там образа на една увиснала човешка ръка, с ясно очертани пръсти, а под нея някаква черна маска. Последната скоро изчезнала, но ръката била видяна да се спуща надолу и да се слага върху рамото на доктора. Последният бил много възбуден. Запитан, дали не е изгубил скоро някой свой близък, той отговорил, че баща му умрял. Тогава бил зададен въпроса: „кой си ти, който познаваш доктор Йелден, да не си баща му?“ Тутакси докторат извикал, че някой го прегръща. На въпроса: „не си ли ти духът на бащата на Д-р Йелден?“ отговорило се: „да“. После: „доволен ли сте, че намерихте сина си?“ — Чули са три удари. Д-р Йелден не е могъл да продължава по-нататък и се оттеглил. Заместил го доктор Отери и поискал да се появи и неговият баща. Задали същите въпроси. Тогава всички присъстващи били дълбоко учудени, като видели материализирана една човешка глава до дясното рамо на доктора. — Разговорът между последния и духа на баща му бил почти същият, като оня на д-р Йелден. Духът отговарял с „да“ или „не“, според случая. „Е добре, казал най-после докторат: прегърни ме“. Веднага д-р Отери, около 60 годишен мъж, почнал да трепери, чувствайки се прегърнат. Тогава той запитал: „значи, наистина духовете съществуват и ще има бъдещ живот и за мен?“ — „Да“, бил отговорът. Тогава д-р Отери, твърде бледен и силно развълнуван, запитал за дъщеря си и веднага бил нежно прегърнат. На въпроса: „дали тя живее щастливо в духовния свят“, чули се три удари. В тоя момент студен ветрец задухал и развеял пердетата в залата. Веднага Бонфилио извикал, посочвайки към горния край на едно от пердетата: всички видели човешки образ. Една жена припаднала, всички напуснали местата си, а само Еузапиа останала неподвижна, но като уплашена.

Най-после, пристъпил към опит Маулио Смераглиноло. Случаят бил твърде любопитен: той поискал да се появи майка му и тя се манифестирала чрез кръстното знамение, като си допрела пръстите си на челото му, после на гърдите му и най-после на двете му рамена. Това движение било повторено много пъти. После почувствал една целувка на устните си и две целувки на дясната си буза.

С това се свършил сеанса върху парахода. В Ню-Йорк почти всички сеанси били правени в една зала № 328 на Линколн Сквар Аркад. Преди това тая зала, принадлежаща на дружеството Auto-Light Manufacturing С-о, е служела само за търговски цели. Тавана й бил тапициран с бяла, а стените с ясно-синя хартия. На такъв ясен фон са могли да бъдат видени всички проявления. Наредени били всички необходими приспособления и взети били всички мерки, за да се избегне всяка измама и подозрение.

В рапорта на г. Карингтон са дадени снимки на залата и уредите, посочена е тежината на последните. Даже и г-жа Еузапиа Паладино е била претегляна преди и след сеансите. Последните са били направени с голям успех и са дали богат материал на дружеството за психически изследвания.

-------------------

1) Между членовете-основатели на това дружество фигурира и заминалият брат Д-р Миркович, бивш редактор на някогашното българско списание за психически издирвания, „Нова Светлина“, в Сливен.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Един ключ от ориенталската кабала. — Ръката на Фатиме. Жозеф Балсамо, граф Калиостро*). е роден в Палермо през 1713 г., посетил Египет, Арабия, Персия, Малта, Родос, островите на Архипелага и Рим, и навсякъде е придобил науки, които му осигуриха репутация з изкуството на оракулите.

Wsem.Letopis_god.2_128.jpg?fbclid=IwAR11

„Ръката на Фатиме“

Той почина в замъка Сен-Леон, през 1795 г. и именно там, в един стар ръкопис, той оставил този оракул: Ръката на Фатиме“, който от дълги времена е бил в обичай и употребление в ориенталските народи и непознат при това до тези последните времена. Ето според ориентализма, превода на този оракул тъй както повторно е намерен и предаден от Папюс (Д-р Анкос):

Този оракул се подразделя на две части: 1) „Ръката на Фатиме“ или ключ на индивидуалните числа, които служат да определят по един много точен начин характера, темперамента и способностите на едно лице; 2) Двойният зодиак е частта на фигурата, съставена от две концентрични окръжности и поставена под ръката на Фатиме, която е разделена с една двойна черта.

Обяснение: Ръката на Фатиме.

— За да познаете характера, способностите, темперамента на едно лице с помощта на този оракул, вземете всяка една от буквите на името и презимето на лицето и ги заместете със съответните числа, написани срещу тези букви в преградките, които разделят, ръката на Фатиме. Съберете всички дадени числа и ще имате индивидуалното число на лицето. За да узнаете значението на това число, съветвайте се с таблицата на ръката на Фатиме, като зачеркнете хилядите и като съблюдавате да разгледате по отделно какво е значението на стотиците.

Пример: Вие желаете да узнаете кое е индивидуалното число на Jean- Jacques Rousseau.

Wsem.Letopis_god.2_129.jpg?fbclid=IwAR11

На този общ сбор 2.331 аз закичвам 2000 и запазвам само 331, които ми дават на таблицата: силна вяра, философия — за 300, любов към слава — за 31, това, което действително предсказва Характера на тоя човек.

Ако името даде едно число, което не се намира в таблицата или за което е отбелязано „нищо“ (нула), трябва да го разложите на стотици, десетици и единици. Името на Cesar, например, дава 179. Намираме:

100 = благоволения, почести, слава 70 = любов към науката.

9 — Недостатъци и болки, мъки, атентат.

За Napoleon Bonaparte намираме 804.800 = власт, слава, изгнание; 4 = дързост, щедрост, сила.

Таблица на отговорите:

1. Страст, амбиция, усърдие.

2. Разрушение, смърт, катастрофа.

3. Мистицизъм, платоническа любов, мечтание.

4. Дързост, щедрост, могъщество.

5. Щастие, богатство, женитба.

6. Усъвършенстване, работа.

7. Непорочност в чувство, умозрение.

8. Любов към справедливостта, честност.

9. Неусъвършенствания и теглила, мъки, атентат.

10. Изпълнение, правда, бъдеще щастие.

11. Многобройни недостатъци, болезнени успехи.

12. Носи щастие, щастливо предзнаменование.

13. Беззаконие, цинизъм.

14. Предан до самопожертване.

15. Вяра, идеал.

16. Щастие, сладострастие (чревоугодие), любов.

17. Непостоян, вятърничав.

18. Твърдоглавие, непоправим.

19. Нула.

20. Скръб, строгост.

21. Грубост, буйност.

22. Изобретение, предпазливост, тайнственост.

23. Голямо нещастие, отмъщение.

24. Хладнокръвие, егоизъм.

25. Разум, многобройни раждания.

26. Обича да бъде полезен.

27. Постоянство, кураж.

28. Благосклоност, нежност, любов.

29. Нула.

30. Брак, знаменитост.

31. Амбиция, слава.

32. Съпружество, невинност (чистота),

33. Примерно поведение.

34. Страдания, мъки

35. Умствена и телесна хармония, здраве.

36. Велик гений, обширни и познавателни способности.

37. Приятни добродетели, съпружеска любов.

38. Неусъвършенствания, скъперничество, завист.

39. Нула.

40. Празненства, пирувания, удоволствия.

41. Без морална или физическа стойност.

42. Пътешествия, нещастен и къс живот.

43. Религиозни церемонии, апостолско звание.

44. Могъщество, великолепни почести.

45. Схващане, многобройно потомство.

46. Полски живот, изобилие; плодородие.

47. Щастлив и дълъг живот, заварден от грижи.

48. Съдилище, осъждане, съсипия.

49. Нула.

50. Робство, след това освобождение, щастие.

60. Вдовство.

70. Любов към науката.

73. Обича природата, малко — изкуството.

75. Чувствителност, привързаност, благодеяние.

77. Разкаяние, окончателно помилване.

80. Болест, изцеряване, дълго съществуване.

81. Художество, умствена култура.

90 Малко прозорлив, грешка, печал.

100. Благосклонности, почести, слава.

120. Добър съпруг, ревнивост, патриот.

150. Ласкателство, ипокризия.

200. Нерешителност.

215. Големо нещастие.

300. Топла вяра, философия.

313. Ясновидство.

350. Наивност, надежда в справедливостта.

360. Общежителство, многобройни таланти.

365. Сметки, интереси, егоизъм.

400. Изкуство, любов, сприхавост.

490. Манастирски живот, усърдие, тайна.

500. Избраник, почести, енергичен човек.

600. Жертва на завистта, успех, катастрофа.

666. Кабала, комплот, социално сгромолясване.

700. Сила, енергия, здраве:

800. Власт, слава, изгнание.

900. Доблестен (храбър) войн, кръст, декорации.

1000. Амбиция.

1095. Обречен на преследване, мъченик .

1260. Мъки, успех на старост.

1390. Физическа слабост, метална енергия.

2) Двойният зодиак. Желаете ли да узнаете дали ще победите в борбите, които бъдещето Ви крие? Съветвайте се със двойния зодиак.

Затова напишете кръщелното си име и това на вашия съперник в бъдещата борба; вземете на страна сумата, която всяко едно от тях ще ви даде, като си служите с азбуката на двойния зодиак.

Разделете всека сума с 9 и дирете числото, което ще ви остане от едното и другото в първите колони на долуизложената таблица.

Вие ще видите кое е числото победител на другото;

Wsem.Letopis_god.2_130.jpg?fbclid=IwAR11

Видение. В семейството на видния столичен съдия, г. К., е служела като гувернантка някоя си Берта. Дошло време тя да се омъжи, но мъжът й се отличавал с порочни и даже престъпни наклонности. При една свада той, без да му мисли много, убил младата си жена. Не се минало дълго време, един ден госпожата на съдията г. К., като стояла в стаята си, обърнала се и изтръпнала от ужас: пред очите й се представила самата Берта като жива, приближила се до нея, но моментално изчезнала. Веднага тя извикала мъжа си и му казала, че току-що видяла Берта в естествената й форма. Трябва да се забележи, че г-жа К., според сведенията ни, е жена със доста развити духовни способности. Не веднъж тя е имала подобни преживявания, видения и др.

Съобщава: З. П-ва.

Излъчен двойник. Една нощ през мес. октомври 1922 г., когато моя мъж. известен писател с много чувствителна натура, спеше дълбоко на леглото си, аз видях същевременно формата на тялото му да се движи във стаята, отиде до известно място, наведе се. направи и други някои движения и се върна обратно към леглото. Минаха се само няколко секунди след това явление и мъж ми се събуди. За мене беше ясно, че в това време, когато тялето му почиваше на леглото в сънно състояние, неговият етерен двойник бе се излъчил от него и се движеше из стаята, а като се завърна обратно, мъж ми се събуди.

Съобщава: Д. Т.

Окултизъм в детския дух. В детето има още толкова много запазена представа и спомен за предишния живот, че често зачудено се питаме, отде идат на едно дете подобни мисли и внушения. Много неща, върху които възрастният напрегнато размишлява и със всичката си философска мъдрост не може да разбере, на детето изглеждат съвсем ясни и естествени. Много деца са ясновидци и забелязват неща, които са скрити за телесните очи на възрастните.

Който е чел хубавата и пълна със съдържание книжка от Агнес Гюнтер: „Светицата и нейното безумие“, навярно още си спомня лъчезарната, малка принцеса. Сам аз имах случая да наблюдавам нещо подобно:

От дълги години, преди войната, тук живееше един офицер от гарнизона. Той имаше тогава едно 7 — 8 годишно момиченце. То беше боязливо и го смятаха за „глупавичко“ между съученичките си. Всякога беше тихо и не обичаше особено да другарува с другите деца.

Мъмрено от майка си, че не се събира с тях, детето отговаряше: „мамичко, аз си имам мое малко щастие!“ Запитано кое е щастието й, кученце ли е или котенце, малката отговаряше: „Не, но все пак щастие!“

Наблюдаваха тайно малкото момиченце и намериха, че то играеше прелестни, поетични игри с едно невидимо друго дете, което назоваваше „Щастие“, и на което предлагаше столче. Когато щеше да се прави някоя разходка, Фрида казваше: „почакайте малко, Щастие веднага ще дойде с нас!“ Тогава тя вървеше като че ли водеше за ръка едно друго дете, тичаше също с тази невидима другарка, береше цветя и плодове в една кошничка, която невидимата й приятелка й беше подарила.

Отначало смятаха това за въображение, но понеже детето нямаше способността нито да фантазира, нито пък имаше обичай да лъже, приеха „Щастие“ като една непозната за другите играчка, от която разумните родители не виждаха да произтича за тяхното дете никаква опасност.

Това е, според мене, едно сигурно доказателство, че децата могат да бъдат ясновидци, и че техните ръководители ги окръжават, за което и една немска приказка разправя. Лицата, които са споменати тук, живеят още и могат чрез мълчание да се признаят.

Един втори интересен случай, как децата си представляват смъртта и какви възгледи имат за нея, узнах преди няколко седмици, като наблюдавах забавлението на 2 деца, които стояха върху каменните стъпала на градинската ни врата и философстваха върху отвъдния свят. Те бяха: Ханс, 6-годишен, и Ханя, 8-годишна.

Аз излагам тук техния разговор, който същия ден записах, доколкото си спомних, не точно дума по дума, но в същия смисъл.

Ханс: „знаеш ли, Ханя, аз не желая да умра, — защото, като умре човек, изкопават трап, турят го в него и го засипват със черна, мръсна пръст!“

„Ах, не!“ отговори, с един мечтателен израз в сините очи, малкото момиченце, „ти не трябва да си представляваш това така... виж, ние идваме при майка си съвсем мънички, мнозина казват, че щъркелът донася децата, но това не е вярно. Ето, когато кажат, че някой е умрял, поставят го да спи и го покриват хубаво с цветя и пръст, но не го налягат силно, и когато той преспи 100 или 1000 години, милия Господ идва или праща някой хубав ангел и той казва: „ти трябва вече да се събудиш!“ И една майчица, която също тъй дълго е трябвало да преспи, ще те чака, и тогава ти пак ще дойдеш на света, ще станеш голям или ще умреш малък, и все така пак, докато хубавият ангел каже: „ела с мене в нашата добра, свещена страна, под коледното дърво, там ти вечно ще играеш и ще ядеш изящни, хубави неща, ще пееш, и няма вече никак да ходиш в училище и татковата пръчка ще си остане също зад огледалото!“

Така бъбреха децата на моя съсед, един високо образован господин, и така си приказваха те, както ми разказа тяхната майка, всяка вечер. Това е мъдрост, която ние, възрастните, никога не можем да схванем ясно, ако не сме много напреднали и дълбоко вникнали в основите на изследването.

О, детски уста, пълни с безсъзнателна мъдрост! Вслушвайте се, господа възрастни, в разговорите на малките и вие ще научите много, защото „докато не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие“.

(Из „ Zentralblatt fur Okkultismus“).

Съобщава: Лензара.

----------------------

*) Виж за Калиостро във „Всемирна Летопис“, год. I, кн. VI.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

1. „Анхира“, лист за окултизъм и литература, който бе спрял на 9-ия си брой, е продължил вече издаването си. Получи се в редакцията ни брой 10, съдържащ, между другото, статии от Анни Базант, Е. П. Блаватска, Д-р Франц Хартман и др.

2. „Сутринни лъчи“, стихове от г-ца Олга Славчева и „На прага стъпки, стихове от г-жа Мара Белчева. Това са две сбирки стихотворения,които заслужват да се разгледат паралелно. Преди всичко, макар и да се постарахме да намерим връзката между съдържанието на двете сбирки и техните заглавия, ние не можахме да открием тая връзка. Но това, което прави поразително впечатление, като обща характеристика на редките идеи и силните чувства на авторките в техните трудове, това е релефният контраст в стремежите на двете тия български писателки: първата е погледнала нагоре, към източника на зората, а втората, дълбоко замислена, е приковала погледа си долу, към прага, дето са останали стъпките... Цялото съдържание на първата сбирка е изпълнено с лъчи, с полет към небето, с вяра в Бога и с горещо желание за нов живот, а на втората — с мрачна тъга, меланхолия, гробове, полет надолу; първата рисува една леко трептяща душа, обляна с бяла светлина, възрадвана от химни из светли селения, окрилена с надежди, макар и нелишена от жизнени горчивини, и ободрена с молитви в светли храмове, храмове на любовта, а втората — душа, покрита с черен плащ, засенчена с черния цвят, черни котки, черни врани, тъмни бръшляни, черни воали, черни танци, срутени храмове… Явно е, че тия две души, когато вдъхновението им е внушило тяхната поезия, са преживявали две различни състояния, едно на друго противоположни. Но при все това, техният духовен мир не се изчерпва напълно с такива мисли и чувства! и Олга Славчева не веднъж е била жертва на тъжни настроения, само че те като че ли се поглъщат от ония снопове лъчи, които бърже ги сменяват, както и Мара Белчева ни дава, макар и много малко, такива жизнерадостни стихове, които, като лъчи от ново слънце, весело пронизват мрачната й атмосфера. Като съдим по тия признаци, мъчно може да се заключи, че животът на първата представлява само един радостен химн на ранна пролет, а на втората — един тъмен, надгробен кипарис. По-скоро сме склонни да приемем, че леко хвърчащата птичка има нужда от по-философско вдълбочение в превратностите на живота, а потъмнялата жрица на разрушения храм — от по-светла вяра в радостите на тоя живот. И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички трябва самоотвержено да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете сбирки като доказателство на тоя трогателен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете те да задържат и развият.

Из „Сутринни лъчи“:

1.

Два ангела нежни

с криле белоснежни

по небо летят...

*

Из светли селения

те пеят хваления

и Бога зоват.

*

Мир вечен, вечна красота,

о, нека, Боже, да трепти,

навред, от край до край, в света

все тази песен да ехти.

*

„Мир вечен, вечна красота,

о, нека, Боже, да звучи

от слънце, месец и звезди

все тази песен да ехти:

мир вечен, вечна красота“.

II.

Детенце мило, дай свещта

и в този кът я ти сложи:

че вятър вън се развилнял —

свещта ще угаси.

*

Детенце нежно, чуй съвет,

сърцето си прикрий:

грехът се вънка развилнял —

без жал ще го сломи . . .

III,

Сърцето си да бе прегърнал на светило

човекът тук в световната тъма,

да пламне то, макар и кат кандило,

не би било тъй тъмно във света.

*

Горящите кандилца би се сбрали

от цели свет стохилядни на брой,

във пламъци свещени би горяли

и всеки тук нашел би пътя свой.

*

Осветен път от хиляди светила!

о светли път към небеса,

сърца, запалени кандила,

о, храмове на любовта!. . .

IV.

Как тихо вред е и покой,

нощ ясна — тишина;

но Боже мой, във мисли рой

бди моята душа.

*

Душа ми, странница е тя,

пътува по света,

като предвестница звезда

за нови небеса.

 

Из „На прага стъпки“:

I.

В усмивката на пролетния ден

снегът стопен

от стрехите в градината се стича.

Край стобора кокичето изнича,

нетърпеливо в свойта самота, —

кога цвета

на теменужката ще се покаже:

то има толкова да й разкаже!

II

Кокиченце, за мене брано,

от него дар на обичта —-

от всички минало най-рано

през портите на пролетта!

*

Ела ми научи душата

как да цъфти в снега и тя,

и да извади из земята

сълзиците на радостта.

III

През рамо хвърлих чашата световна,

разкъсах багреница;

на помисъл обрекох се върховна

сега и — нейна жрица —

понесох тежкото й бреме.

*

И влязох с теб да служа служба мирна

на хубостта вжв храма, —

души, където, като от измирна

чад, в небесата двама

молитствено да възнесеме.

IV

Тука е тихо. Седни да починем

на кипарисите сънни в дъхът.

Скоро на другия бряг ний ще минем;

тъй ароматен е тука часът.

*

Той е обрал на цветята мечтите, —

с тях да посрещне приветно нощта;

ето наднича тя веч от скалите, —

дивната нощ ще ни грей обичта.

V

Гората с вихъра говори:

и лист по лист му тя разтвори

на своя сън завета съкровен.

Проникнал в сенките на нейни ден

той пак отмина я нехаен, —

за нея все така незнаен.

Като въздишки нейните мъгли

следят го по стъмените скали.

VI

Планински мили цветенца —

на слънце бяха ви посели

светите божии ръце,

И вие бяхте му запели

псалома тих на хубостта.

И вмиг градушка сви жестока

и ви обрули радостта —

и бляна тя смути на Бога...

VII

Бреза на боровия фон трепти,

сълзиците си тя оцежда:

през нея младия ветрец лети

и клоните й тихо свежда;

и милва я с дъха си сгрян,

и листовцете й разтваря,

като душа ми някогашни блян —

душата й той разговаря.

*

От тия цитирани стихове из сбирката на Мара Белчева се вижда и друго едно достойнство на поезията й: тя се излива в един цветист и изящен стил, което свидетелства за висока литературна култура. Ако местото ни позволяваше, ние бихме възпроизвели с удоволствие и много други нейни стихотворения, в които тя ни дава пленителни живи картинки, макар и обвеяни с тъга.

И двете български поетеси, обаче, обръщат малко внимание на съвършенството на стихотворната форма: на много места има технически грапавини,които можеха да се избегнат. Но като оставим на страна тоя несъществен недостатък, ние можем само да им пожелаем да се предадат на по активна духовна дейност, за да почерпят от неизчерпаемия склад, на битието по вече мистична правда и повече красота и радост. . .

3. Техник, научно популярно техническо списание. Орган на общото дружество на техниците в България. Год. II, № 3. София, 1922 г. Когато ние говорим за съществуването на невидими сили, които непрекъснато вземат активно участие в живота на всеки човек и го направляват съгласно неизразимата божествена мъдрост и любов; когато твърдим, че вселената е един жив организъм, който съществува и се дирижира от неизменни закони, а човекът, като част от тоя организъм, е подчинен на същите закони; когато доказваме, че човешките мисли и чувства съществуват като реалности, предават се и могат да се виждат и даже фотографират с тяхната форма, цвят и промени; когато обясняваме и илюстрираме нагледно, че човекът не е само едно физическо тяло, което се унищожава за винаги със смъртта, а е още и душа и дух, които вечно живеят, могат да се виждат и изпитват от живите хора на земята, превъплътяват се .(прераждат се) и пр. – съвременните материалисти упорстват в своето безверие в безсилието на материята и в силата на духа и не искат да се освободят от своето дълбоко невежество, за да прозрат истината. Но опитната наука, за напредъка на която работят толкова просветени умове, постоянно ни дава нови неоспорими данни, с които се доказва с пълна очевидност нашия духовен мироглед.

И горното списание, предметът на което е чистата техническа наука, в(която на пръв поглед духът не играе никаква роля — а ние твърдим, че и в нея духът е, който твори и съгражда — дава в септемврийската си книжка, една уводна статия под заглавие: „Удивленията на безжичния телеграф и безжичните съобщения“. От нея извличаме само заключението й: „До тук разгледахме постигнатото вече и което обещава скоро да се осъществи. Може да не е тъй практично, но е интересно, да погледнем за минута на по-спекулативните идеи, които се пораждат от познатото вече и постигнато в това поле. Да погледнем на тая спекулативна идея, например! знаем че магнетическите вълни чрез безжичния пътуват точно с бързината на светлината, и че, един път в действие, те продължават безспирно без ни най-малко намаление през безконечното пространство. От това следва, че когато една прочута певица, например, в Чикаго пее в операта и гласът й е всестранно предаден, не само жителите в по-далечните щати ще чуят гласа й и то след една малка частица от секунда време, но електро магнетическите вълни, които допущат това ще достигнат слънцето след осем минути. В двадесет и седем минути ще достигнат Юпитер, и ако имаше там хора да живеят, както ние, снабдени с достатъчно чувствителни инструменти, те ще чуят тоя глас с еднаква ясност и удоволствие. Но вълните не се спират тук. Те се предават за винаги през нескончаемия етер, за да достигнат може би, след сто милиона години, най-далечната звезда, която е отбелязана от най силния наш далекоглед. А когато достигнат там пътуването им е само започнало, и буквално може да се каже, че гласът на тая певица е безсмъртен, защото пътуването на вълните е безкрайно.

Друга спекула: ако материята е фактически електромагнетическа и ако, вижда се правдоподобно, всяко движение от какъвто и да е вид, предизвиква електромагнетически вълнения, ще следва, че работенето на човешкия ум, в акта на мисленето си, ще предизвика вълни. Има учени хора, които гледат на това като твърде вероятно- Ако това е така, тия вълни все някога ще се приемат от други умове, които в момента се намерят в особено чувствителна приемливост. Такава възможност разумно обяснява познатия феномен — пренасяне или прочитане на мислите. Това ако не се случва често то е защото при толкова електромагнетически разни вълни, преминаващи през етера, в едно и също време, вмешателството е несъмнено. Приемливо е, обаче, че случайно някога тия вълни избягват вмешателство и в такъв случай достигат приемлив ум, регулиран тъкмо за приемане тия вълни, който да разбере и значението им. Тук казаното не се твърди — то е още една спекула, която занимава някои научни хора.

Да приемем теорията, че мисълта е способна да предизвика електрически вълни, тогава мислите на човека, както гласа на прочутата певица в Чикаго, стават безсмъртни. Тяхно проявяване в вид на вълни ще бъде предадено в безконечния етер и ще пътува до .най- крайните крайности на времето. Така безсмъртността — не безсмъртността общоприета за единична личност, която е сумата на изпитанието на човека през живота, а безсмъртността на отделен, странно несвързан характер — ще бъде факт. Етера ще съдържа безсмъртен портрета на човека, но той ще бъде рисуван на етера, като с последователни търкала от струички връх повърхността на тиха вода, когато камък падне на нея, разнасяйки се все в по-разширени кръгове и съставени от разните мисли и чувства и това по реда, по който са се проявили от мозъка. Още по нататък, ако Айнщайновата теория на релативите е вярна, може би че тия рекорди най-сетне ще образуват кръг за да се повърнат там от дето са тръгнали, свършвайки с реинкарнацията (прераждането) на човека от които първоначално са проявени, за да заживее на ново изживяния си живот“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

РАЗНИ ВЕСТИ

Съобщение. в книжки I - II и III от тази годишнина на Всемирна Летопис бяхме обещали да съобщим резултата от проверката на данните, съдържащи се в разобличенията на руския писател Гр. В. Бостунич върху „истината и лъжата на теософията“. Оказа се, че има много верни факти в тая статия на Бостунича, предадена от нас в извлечение, но има и много преувеличения. Авторът е вложил в нея лична тенденция и политически побуждения, с които ние не можем да се солидаризираме. -Тия елементи характеризират и отделните му трудове, които ние отбелязахме. Неговите емигрантски връзки и отношения са наложили силен печат на схващанията му. А това ни освобождава от колегиалното задължение да публикуваме in extenzo статията му.

Международен конгрес по експерименталната психология. На 15 юни т. т. ще се открие в Париж третият международен конгрес по експерименталната (опитната) психология.

Според решението на организационния комитет, конгресът щял да трае петнадесет дни и щял да се закрие на 30 същия месец. Почетното му председателство е предложено на проф. Шарл Рише, който е приел. Както се знае, проф. Рише е автор на няколко капитални трудове по опитния психизъм, телекинезията, ектоплазмията и криптестезията, за които подробно писахме в кн. 6 — 7 на Всемирна Летопис. Изработена е и подробната програма на въпросите, които ще се разглеждат в конгреса. Надеем се, че ние ще имаме възможност да я предадем изцяло на страниците на списанието. Поканени са да присъстват и вземат участие в работите на конгреса представители на всички страни, в които духовното движение е напреднало: членовете на организационния комитет са решили единодушно да се приемат трудовете (рефератите) и на психистите от Германия, Австрия, България и Турция. За сега се съобщава, че били получени следните мемоари: 1) от Шарл Ланслен: Какво е душата? 2) от Пол Фламбар: Научча астрология, 3) от Анри Ренйо: Медиумничеството при възплътяването и 4) от г-жа Сансие: Раздвояването на духа. Всичките представени мемоари, които не трябва да надминават 500 да 600 реда, ще бъдат отпечатани на конгресни разноски. Ако надминават, конгресът ще приеме само разноските, съответстващи на казания размер. Според оповестената програма, третият международен конгрес по експерименталната психология обещава голяма продуктивност в полза на науката и живота.

Духовното движение в Белгия.

В Брюксел, столицата на Белгия, съществува и работи енергично едно метапсихично дружество, което има и свой печатен орган: Revue metapsychique beige (белгийски метапсихически преглед), издаван под редакцията на г. Дарден. Това дружество урежда често конферанси върху разни предмети, които интересуват всички психисти. През месец декември 1922 год. били прочетени сказки и от французина Анри Дюрвил, дошъл нарочно за тая цел от Париж, на следните теми: 1) метапсихическата наука и 2) спиритизма и съвременният окултизъм.

Вечните лампи. За братството на розенкройцерите се разправя на много места, че освен вечнодвижещата се машина можели да приготовляват тъй наречените „вечни лампи“, т. е. уреди в форма на особени съдове, които били снабдени с фитил, както сегашните лампи, но горели с столетия в затворени помещения без наливане на масло...

Окултното обяснение на тези лампи е, че у тях, също както и у самодвижещите се машини, които възобновяват силата си (това обаче по законите на земната механика е недопустимо), при горенето горящата батерия наново се преобръща в годна за повторно горене материя. На такова обяснение всеки модерен химик ще се изсмее.

В книгата The Rosencrucians, their Rites and Mysteries (Розенкройцерите, техните обреди и тайнства) от Hargrave Iennings в втората глава четем за случката, която станала в Staffordshire в Англия, през владичеството на крал Карл И (1630—1635). Автора на поменатата книга цитира D-ra Plota, известен и заслужаващ доверие археолог и естественик и книгата му Историята на Staffordshire, който съобщава следната чудна случка, която предаваме в резюме;

„Един земеделец копал в една долина Шаку и при това ударил с копача на нещо твърдо. Разгледал добре и се указало, че това е доста голям камък, обдялан, в който бил зазидан дебел железен обръч. С увереност се усъмнил земеделецът, че там е закопано някакво имане и затуй не се обленил, но се опитал да повдигне каменната дъска, което след не малко усилие сполучил да направи.

За свой ужас, видял, че под камъка бил дълбок отвор, в който забелязал стъпала, водещи до неизвестна дълбочина. Бил прост, но куражлия селянин, и възбуждан от надеждата, че може да намери някоя подземна стая с голямо имане, решил се да слезе по стъпалата до вътрешността на земята. След като слязъл до дълбочина около сто крачки, забелязал, че стигнал до някаква си засводена площадка и там видел, че нова стълба под прав ъгъл към първата, води още по-надолу. Решил се наново, още по-вече че не чувствал никаква трудност при дишането, и слязъл по новите стъпала, които прочел 220. Там забелязал, че към него идва някаква особена миризма като от тамян. Крачел по-нататък, пипайки внимателно около си и опитвайки земята пред всека нова крачка, до като най-после дошъл до някакъв си зид. Стъпвал около зида и като забелязал, че образува пак някакъв ъгъл, дал си наново кураж и тогава забелязал, че на края на новите, още по-дълбоки стъпала свети някаква си слаба светлинка. Била бледа и приличала на далечна звезда.

Когато забелязал тази светлинна, добил нова решителност и слизал нанадолу бавно и внимателно по стъпалата, които били добри и само тук-таме се рушили под краката му. Било ясно, че много стотици години тук никой не е стъпвал. На селянина се сторило, макар че това биле само вятър, че над него се носело некакво бумтене, като тракане на далечна тежка кола и тропащи коне, но по-нататък настанала пак дълбока тишина и само онази чудна светлина светила — сега вече много по-ясно — в далечината.

Земеделецът отишъл по нататък и внезапно се намерил при входа на прекрасна готическа стая с каменни стени, таванът на която бил украсен с великолепна роза, закрепена в черен мрамор и прекрасно изваяна. Крачка още, и селянинът стоял пълен с ужас. Пред него се разляла силна и ясна светлина от стара лампа, която висяла на дебел синджир от тавана над каменна маса, при която стояла мъжка фигура, четяща в някаква си голяма книга. Селянинът се уплашил и извикал, но при все това направил още една крачка и видял, как фигурата на тайнственият четец се повдигнала и протегнала ръка, в която държала желязна пръчка. Но самозванецът бил тъй уплашен, че безнадеждно направил още една съдбоносна крачка, един камък от дюшемето леко се помръднал под крака му и мъжката фигура ударила с желязната пръчка лампата и я разбил на хиляди парчета. Тъй се свършило това чудно приключение.

За жалост, историята нищо не казва за това, как е излязъл земеделецът от дълбоката тъмнина на дневната светлина, а също и дали там след това не е изследвано онова място. Английското списание „Spektator“ дал в 1712 г., статия за това место, и пише, че го наричали „Розенкройцерски гроб“ и че учениците на Христиан Розенкройц разправяли за него, че знаел тайната на вечните лампи и употребявал я при некои случаи, обаче, решил да я ограничи, тъй че от това откритие никои да не печели. Колкото се отнася до онази изкуствена и движеща се фигура в подземната стая, изглежда, че била там нарочно поставена, щото при идването на когото и да било, който не знаел тайната, да унищожи лампата. Фигурата била съединена с механизъм с каменните плочи на дюшемето тъй, че при стъпване на тях била поставена в движение.

Но тази вечна лампа не е единствената известна лампа, тъй като има подобни още много други и то в гробове много по-стари.

Във времето на папа Павел III на пътя, водещ от Рим към Апия, където са погребани голямо множество прочути езичници, бил отворен един гроб, в който било намерено напълно запазено тялото на много красива девица, плуващо в чудна течност, която я запазвала от разтляване. Лицето й било много красиво и косата й била сплетена с златен кръг. При краката й горели лампи, светлината на които изгаснала при отварянето на гробницата. Според няколкото надписи, които били там намерени, там лежала погребана повече от 1,500 години. Коя е била, не било установено, но мнозина се съмняват, че тя е била Цицероновата дъщеря Тулиола.

Cedrenus разправя за една лампа, която била намерена през владичеството на императора Юстиниана в Edesse, и то с образа на Спасителя. Висяла под една кула и била грижливо затворена, за да няма въздуха достъп към нея.

Тази лампа била, както се установило от намерените написани на нея данни, запалена наскоро след разпятието на Христа. Била намерена горяща — светила тъй 500 години — войниците на Хозрея, персийски крал, които при това чудесно откритие взели маслото от своята плячка и го налели на огъня. Според сведенията, от това тяхно действие бил причинен такъв мор, че голяма част от Хозрейовите войници измрели, тъй че били добре наказани за дързостта си. Дали действително се явил оня мор, вследствие наливането маслото на вечната лампа в огъня, е съмнително и не може да се докаже

При събарянето на английските манастири била намерена в гроба, който бил смятан за последно место за успокоение на Константина Хлора, бащата на Константин Велики, лампа, която, според сведенията, горяла непрекъснато от погребението му — то било около 300 години след Христа.

Разправя се за старите римляни, че знаело изкуството да поддържат в своите гробове светила от масло или с особена есенция пълнени до произволно дълго време. Това масло или есенция било злато в особено течно състояние. Това ни навежда на мисълта, дали тази течност не е била някакъв си вид от тъй нареченото колодиално злато — не този вид злато, който днешната химия познава. Това изкуство било изключително владение на розенкройцерите (или изобщо на адептите) и те съществували сигурно дълго преди римската империя. Това, което от историята се знае. са само откъслеци, отнасящи се до лицата, които били техни външни инструменти.

Babtista Posta, в трактата си за „Естествената магия“ пише, че около 1550 година била отворена на остров Xesis в Неаполския залив мраморна гробница на един римлянин. При отварянето й била намерена горяща лампа, която издавала силна светлина.

Тази светлина започнала бързо да побледнява, щом като въздухът получи достъп към нея и бърже изгаснала. Според надписите, намерени в гробницата, било установено без всяко съмнение, че тази лампа била поставена в гробницата във времето преди идването на Спасителя. Тези, които видели тази лампа, твърдели, че нейната светлина била ослепителна, че светлината й нито се увеличавала нито се изменяла, но горяла спокойно като че пламъкът бил издълбан в мрамора.

Една много забележителна лампа, наречена лампата на Pallada, син на Evandera, която според разказа на Виргилий бил убит в Гиш. (Този разказ е в Виргилиевата Енеида, в гл. X ) била намерена в 1461 година недалече от Рим. Разказва се, че наблизо копал някой си земеделец, и когато изкопал малко по-дълбоко, копачът му ударил в каменна плоча. Под нея бил гроб, в който било намерено тялото на мъж, с необикновена големина и било тъй добре запазено, че изглеждало, като че току що било погребано. — (Възможно е, че тези вечни лампи изпълвали около си с особена мумуфикачна атмосфера, и че затуй именно били поставяни в гробовете, за да запазват от изгниване телата на мъртвите. На тази мисъл ни навежда и особената чудна миризма, която оня земеделец в Staffordshire забелязал. Но това е само предположение). При тялото намерено в гробницата Pelladova, имало лампа с чуден, вечногорящ пламък. Но лампата била при все това у- гасена и то тъй, че хората, които наблюдавали това преинтересно откритие,искали да узнаят причината и устройството на оная светлина и на дъното на лампата пробили дупка, която от това изгаснала и веднага се строшила. От това се види, че такива конструкции били неколко вида и че не всички лампи били с еднакво устройство. Една угасвала веднага при отваряне гроба, друга била неугасяема и пр. Мъжът, положен в гробницата Palladova, имал на гърдите си широка рана. Че това било тялото на Паладия, доказва надписът открит в гроба: „Pallas, син на Евандера, лежи тук, могъщото Турново копие го уби е боя“.

Една много интересна лампа била открита в Atesta. близо до Падуа в Италия. Намерил я един селянин, който, като копал в полето, изкопал ракла, в която била друга ракла и в тази имало лампа — една от тези, вечногорящите, за които било изказано толкова предположения. Горящата материя на тази лампа била при това некаква си необикновено ясна кристална течност, от силата на която трябвало тази лампа да гори повече от 1,500 години и ако при намирането тази лампа би била достатъчно добре запазена от внезапния достъп на въздуха, би горяла още произволно дълго време. Било открито, че тази лампа е дело на някой си неизвестен откривач, който се казвал Maximus Olibius, който действително имал в химията необикновена стойност. На по-голямата ракла имало надпис, който на латински език показвал, от кого била изнамерена лампата и кога била запалена. Св. Августин също споменува за една лампа, която била намерена в някой си храм, посветен на Венера. Тази лампа не угасвала, макар и да била поставяна на вихрушка, Ludovcos Vives, коментатора на Св. Августин, цитира в своите бележки към това твърдение пример за друга такава, вечно-горяща лампа, която била малко време пред него отворена. Тази лампа горяла цели 1,050 години.

Из „Okult. a Spiritual. Revue“.

Всички болести имат духовна причина. Д-р Ф. Скарнати, който се ползува в цяла Италия със заслужена репутация, описва в списанието Luce е Отbra един случай на телесна болест с духовна причина:

Един ден довели в кабинета му едно 12-годишно момиче на име Николина, родено в Спецано Пиколо, провинция Козенца. Детето изглеждало съвършено здраво и плътно: щерка на родители селяни, то никога не е боледувало, освен от дребната шарка, още когато било на 5 год. възраст. Никакви вънкашни признаци на женственост не били на лице: Николина била още дете и върху нея не се очертавали причините на моминската нервозност. При все това, тя била намерена в къщи, паднала в истерична криза. Д-р Скарнати й задал разни въпроси, вследствие на които Николина разказала, че като играла с една своя връстница, влязла в къщата на последната, дето преди няколко години се самоотровила една жена. Времето било тихо При все това вратата на стаята се блъскала, като да е духало вятър. Николина се затекла да я затвори и в тоя момент видяла една възрастна жена със бели косми, която я гледала лошо. Жената била облечена във бяло и не приличала на обикновените жени. Естествено, Николина се уплашила и силно изпищяла. Притекла се другарката й, на която тя показала видението, но другото дете не виждало нищо. Жената направила крачка напред към децата и Николина, като закрила очите си с престилката, спуснала се да бяга с викове, последвана и от другарката си, също уплашена като нея. Изтичали по стълбата на четири стъпала и, бягайки по улицата, Николина почувствала, че някой я дърпа за рокличката, за да я спре, но тя с едно силно движение се изскубнала и, задъхана дълбоко, едва стигнала у дома си, дето веднага припаднала. С голяма мъка я свестили и, като разказала на майка си и леля си за станалото, последните познали в описаното видение самоотровилата се жена.

От тоя разказ д-р Скарнати заключил, че истерията е била причинена от това видение, а не, както невежествените лекари мислят, че виденията са следствие от истерия. Причината на възбудителния удар не е от материален характер, а иде от една духовна област, която трябва да се изследва, както е направил поменатият лекар. Едно 12-годишно здраво дете на родители земеделци, без никаква физиологическа наследствена черта, нито пък придобита такива, не може да бъде истерично по материални причини, а всякога първите манифестации на истерията се докарват от нервен удар.

Дълбокото дишане. Известна е системата на йогите да развитието на духовните способности и сили чрез упражненията с дълбоко дишане. Известният френски окултист Албер Жуне е предал на организационния комитет на международния конгрес по експерименталната психология един мемоар, с който привлича вниманието върху начина, по който индуските йоги се упражняват във дишане ту с едната ноздра, ту със другата, в определени часове на деня, според астрологическите влияния върху даден субект. Всички лекари, членозе на комитета, са се заинтересували силно със тия изследвания.

Едно чудно излекуване. Съобщават за едно чудно излекуване, станало през месец юли мин. година на гарата в Дижон (Франция): няколко поклонници, отиващи във Лурд, са чакали в бюфета на гарата, на 23 юни м. г , за да се качат на трена. Когато ударил звънеца, всички станали, за да влязат във вагоните си. Между тях имало и един паралитик, който също, подпирайки се на патериците си, тръгнал бавно да се качи, но в този момент, като е трябвало да премине релсите, всички извикали, че бързият влак влиза в гарата и ще мине по същите релси. Тогава паралитикът вдигнал двете патерици под мишниците си и, крачейки бързо, минал бърже опасното место и се качил въз вагона си. Всички останали поразени от това моментално и чудно излекуване. Подобни случаи км: много. Отбелязани са такива и в разни градове в Америка: например, тежко болни, неможейки да се вдигнат от леглото си поради крайно изтощение, ставали са бърже и се спасявали в случай на пожар на зданието и даже съвършено са оздравявали. Това излекуване се обяснява с обстоятелството, че ударното вълнение (l’emotion choc), което иде от искрената вяра в божественото влияние и спасение или е резултат от някое неочаквано събитие, като страха, освобождава в емоционалното същество на човека неподозирани сили. Чрез метода на внушението тия сили се събуждат и докарват пълно излекуване.

Великият Хималай. Ученият свет е мислил всякога досега, че най-високата планина на земното кълбо, известна под име Хималаите и намиращи се в централна Азия, е недостъпна за човека и нейния връх Еверест не може да се достигне от човешки крак. Обаче, една английска група туристи се нае да опровергае това мнение и предприе, със всички сили и средства, да се възкачи на тоя връх.

Wsem.Letopis_god.2_131.jpg?fbclid=IwAR11

От фотографските снимки, които поместваме тук, се вижда до коя точка е достигнала експедицията. Тая точка е на височината 7772 метра над морското равнище.

Wsem.Letopis_god.2_132.jpg?fbclid=IwAR11

Връх Еверест, гледан от север

А остава още много път нагоре. Маршрута на експедицията е ясно отбелязан на снимките. Върхът Еверест висок 8840 метра, е прицелната точка, към която „са се стремили храбрите и неуморими туристи. Мъчнотиите на тяхното пътуване са безбройни и неописуеми, Дадени били и жертви, но това никого от живите не отчайвало. Всички носели особени предпазителни маски, пълни с кислород, за да може да поддържат дишането си. Поради силно разредения въздух, от всички пори на тялото изтичала кръв. И против тая опасност били взети надлежните мерки. Студът е бил нетърпим, снежните пропасти ужасни, но и куражът на изследваните бил несломим. Чуждият печат още не ни е дал всичките сведения за крайния резултат на тая гигантска експедиция.

Нова организация. Под председателството на Фиевец, астроном, принадлежащ към кръжока за психо биологични изучавания в Брюксел, основана е в същия град една „национални федерация на дружествата за психически издирвания“. А председател на поменатия кржжок си остава академика А. Рюто.

Психистите във французка Африка. В Сиди-Бел Абес съществува отдавна едно психично дружество. От миналата година то е почнало да издава свой орган: Спиритуалистически и научен преглед на северна Африка.

Вдъхновени рисунки и танци, в окултния свет на запад е станала твърде известна със своите вдъхновени рисунки и танци г-жа Тили де Грааф. Знае се, че колкото човек притежава по-финна чувствителност, толкова е по-достъпен за възприемания от най-висшите области. От божествения свят идат всичките най-тънки трептения на мъдростта и любовта, сиреч на философията и поезията, а от ангелският свят достигат до нас трептенията на звуковете, т. е. музиката. Под тяхното влияние нашата мисъл се проявява по-дълбока или слаба, нашите творения — поетически или прозаически и нашите вокални или инструментални произведения — по-съвършени или неблагозвучни. Обаче, г-жа Тили де Грааф рисува и танцува както под влиянието на една прочетена хубава книга по окултизма, така и на едно музикално съчинение. За забелязване е, че тя никога, в никое училище, не се е учила по живопис. При все това, само в няколко минути тя можела да нарисува отлична картина, като да е била някой велик художник. Например, веднъж тя е прочела една книга от Оскар Уайлд и тутакси нарисувала съответната картина. А като изслушвала някоя музикална пиеса, като напр., Прелюдията от Шопен, Рапсодията от Лист или Гавота от Рамо, веднага нарисувала друга картина. Под такова вдъхновение тя е дала един великолепен образ на Христа, пълен с вътрешна светлина. Г-жа Тили сама разказвала, че в тия моменти се намирала под непосредственото влияние на невидимия свят: ясно е било за нея, че е във връзка с висшите сфери, дето живеят духовете на великите гении Рафаел, Микеланджело и Леонардо де Винчи. Тя чувствала, че при нея стои един ръководител, който тихо й заповядвал да нарисува това или онова, според неговата воля. При работенето тя не срещала никакви мъчнотии и всичко се свършвало само за неколко минути: видението се появявало пред очите й и тя го копирала . било с молив, било с пастел, а с бои си служела много рядко — когато трябвало да се усили впечатлението от рисунката или когато самият образ й се явява цветен. Всичко това дава основание да се заключава, че г жа Тили де Грааф е едно извънредно същество, което служи за посредник на някои заминали художествени гении.

Един случай на възкръсване.

Един английски учен, Д-р Дръвън , който е прекарал дълго време в Индия разказва, че е бил очевидец на следния случай:

Една група йоги извършвали погребението на един свой другар. Преди да го заровят, те запушили много грижливо всичките негови отвърстия: очите, устата, ноздрите и ушите му с восък и обвили цялото му тяло с муселинени лентички. След това те потопили тялото в една вана с течен восък. Тази операция извършили 8 пъти последователно, като оставяли тялото да изстива след всяко изваждане. Най-сетне, тялото, затворено в тоя калъп от восък, станало като изсъхнало. Тогава било турено в един добре затворен гроб, дето престояло точно 8 дни. На 9-я ден то било извадено от гроба, съблечено от восъчния калъп и от лентите. След това групата йоги направили молитви около тялото, произнасяйки свещени думи. За голямо учудване на д-р Дръвън, неколко минути след това умрелият сам станал и поразгледал на около с удивление, като човек, който се събужда от сън. Това е, според мнението на сведущи хора, един случай на летаргия. Йогите притежават силата да спират и да възобновяват произволно жизнените реакции в тялото си.

Сомнамбулизмът и правосъдието.

Вестник Le Matin бе съобщил следният факт: На 24 окт. намерили в Сел-сюр-Конде убита вдовицата Панйе. Анкетата, произведена от прокурора, е разкрила, че виновникът бил някой си Карпантие, архитект, които бил вече осъждан един път за мошеничество. Още от самото му арестуване Карпантие не бил престанал да протестира горещо за своята невинност. Но съдебният следовател в Шато-Тиери прибегнал до един разпит, който влошил съдбата на обвиняемия. Разпитан бил обвиняемия Гийо, осъден на 18 месеци затвор и изтърпяващ наказанието си в централния затвор в Лоос. Гийо е разказал следното:

„Когато бях още в предварителен арест в затвора на Шато Тиери, при мен бе затворен и Карпантие. Аз спях до самия него. През нощта, съседът ми, жертва на кошмари, се вълнуваше много. Той говореше високо, а един път извика: „ако бях убил бабичката един ден по късно, щях да имам сега повече пари“. Много пъти, когато Карпантие говореше така насън, аз с любопитство го запитвах. Той признаваше, че е убиецът на г-жа Панйе. Аз му задавах много въпроси, на които той отговаряше без никакво колебание. Тая тайна отдавна ми тежи и за това аз се реших да ви я открия“.

Излишно е да се казва, че Карпантие отказвал да е правил такива изповеди във време на сън, като е добавял, че той не е сомнамбул. И защитниците му, Жак Маризис, от адвокатското бюро в Париж, и Минар, авуе от Шато-Тиери са изтъквали всичката подозрителност в разказа на затворника Гийо и върху юридическата стойност на изповедите, които един заспал обвиняем, бил той сомнамбул или не, може да направи.

Във всеки случай, това дело показва, че проблемата за съзнанието на един заспал субект трябва да се изследва грижливо и от гледището на правосъдието. Спящият може ли насън да прави признания, каквито в будно състояние не би направил? По тоя предмет няма никакво съмнение: заспалият субект, било произволно или под влиянието на някой магнетизатор или внушител, запазва всякога свободната си воля. Даже и дълбоко спящ, той притежава всичките си способности в пълнота: той казва само това, което желае да каже, и изпълнява само такива заповеди, които неговото съзнание приема. Хипнотизираният субект, наистина, може да каже истината, но може също и да даде свободен ход на въображението си. Прочее, не може, справедливо казано, да се припише никакво доверие на изповедите, които един заспал обвиняем може да направи.

Явленията на материализацията.

През миналата година се извършиха знаменитите опити в Сорбоната, с които се целеше да се докаже действителността на така наречените „ектоплазмически“ продукции на медиума Ева К. Същинското име на последната е Ева Кариер, преименувана така от Марта Беро. За забелязване е, че от тия опити живо се интересувал и бившият български цар Фердинанд, още от 1914 година насам, т. е. след националната катастрофа през 1913 г. Искат да кажат, че опитите не сполучили. Това е подбудило французкия писател Пол Хойзе да провери чрез анкета известни психически факти в списанието „Opinion“, за която цел е поканил медиума Ева К. да направи няколко заседания на материализация, сериозно контролирани от най-видни учени. Тая анкета е траяла от 20. март до 23. юни мин. год. в лабораторията по обща . физиология при факултета на науките, завеждана от проф Луи Лапик. Опитите били контролирани тоя път от докторите Луи Лапик, професор по обща физиология в Сорбоната, Жорж Дюма, професор по експериментална и патологическа психология в литературния факултет и в института по психология в парижкия университет, Анри Пиерон, професор по физиологическа психология при същия институт и директор на лабораторията по физиологическа психология в Сорбоната, и Анри Ложйе, ръководител на работите в лабораторията по обща физиология при факултета за науките. Всичките тия учени са рецитирали най-сетне един доклад, който е публикуван в списанието ,,L’Opinion. Той е доста дълъг, поради което не можем да го публикуваме изцяло. Ще се задоволим да дадем само едно извлечение от заключението му, което съдържа анализа на резултатите.

1. Сънното състояние на медиума.

Научното изследване на ектоплазмическите явления, които се представиха чрез г-жа Бисон, която си послужи за тая цел с медиума Ева К., дадоха резултати от особен интерес, както за сънното състояние на същата Ева, така и за обсебването й и ектоплазмическото явление. Приспиването й ставаше тъй незабелязано, че нищо не даваше да се подозира. Тя говореше и насън, смееше . се, даваше съвети, разискваше, като се представляваше доста фамилиарна с околните, които наричаше „деца мои“. Постоянно искаше да й се говори, особено когато усещаше, че ще се обсеби. В тоя момент тя не се чувстваше вече, а от нея се отделяше нещо. Събудена, тя не знаеше, какво е станало с нея.

2. Обсебването.

Това състояние се характеризира с едно крайно повърхностно и бързо дишане (около 100 в минутата), придружено с тръпки и продължително издишаме, чрез обръщане главата назад и силно протягане. Това силно издишане се дължи на преувеличеното свиване на коремните мускули, гръклянът на Ева бе почти затворен и оставаше да излиза въздуха твърде бавно. При тия условия, коремните органи се намираха Силно стегнати между диафрагмата и областта на корема като образуваха от двете възвишения една преса. В известни моменти, усиленото издишане приличаше на прекъсвани остри спазми. Всичките вратни мускули силно свити и вените издути. На край спазмата се свършваше с няколко движения нагоре и надолу на адамовата ябълка. Ръцете изстиваха и сърцето биеше от 100 — 110 пъти.

3. Ектоплазмическото явление.

Два пъти медиумът даде да се види, във време на обсебването си, една субстанция, наречена „ектоплазма“. И двата пъти тая субстанция излезе от устата на Ева и после тя пак я погълна. Вън от устата, ектоплазмата се показа дълга около 6 сантиметра. Г-жа Бисон каза, че вижда да се формира в центъра й една фигура. Субстанцията бе неподвижна между устните на медиума, които я движеха. Най-напред биде погълната, после, подир една минута, изхвърлена и пак погълната с бързо вдишване. Когато Ева задържаше субстанцията извън устата, в съприкосновение с Д-р Д., впечатлението бе, че тя бе клисава, хладка и неподвижна.

Тази субстанция не може да се изтълкува физиологически. Но понеже тя се констатира, необходими са по-нататъшни изследвания, за да се установи окончателното научно заключение върху естеството й.

Френоскопия. Първият, който открил френоскопията, е учения радиограф, Менго. С нея се установява, че като се подложи човек под действието на лъчите X, движенията на вътрешните му органи, а особено на диафрагмата, дава истински образ на физическата и морална активност. Физиономията на човека може по някога да заблуждава, но диафрагмата всякога издава истината. Този факт не ще ли позволи да се превеждат хипнотичните, магнетичните, психичните и метапсихичните влияния от специалните вътрешни движения?

Френоскопията би могла да се изучи от няколко гледища:

1) от това на хипнотизма, устното внушение и двойното съзнание;

2) от това на човешкия и животинския магнетизъм;

3) от това на вътрешното състояние на едно възбудено същество, което действа чрез непознати сили върху по- груби тела:

4) от това на едно възбудено същество върху друго такова; и най- сетне.

5) от това на състоянието на едно възбудено същество, върху което действат непознати сили, излъчвани от груби тела.

Всичките тия въпроси, изследвани опитно, могат да допринесат за изучаването на човешкото същество.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...