Jump to content

Всемирна летопис, год. 3, брой 03


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 3, Брой 3

(ноември 1923 г.)

1. Разумните сили в живата природа — Разумността, проявена в устройството на организмите — Свещеният закон - Статия от X. X. X.

2. На неизвестната ми сродна душа. Стихотворение от Реджина Мириам Блох.

3. Алхимията и модерната наука, от Уйлям Р. Мур (из английското списание „The Occult Review“).

4. Ясновидката от Префорст Фредерика Хауфе, от Д-р Юстичус Кернер (продължение от кн. II).

5. Храна на волята. Статия от Sedir.

6. Картини от метапсихическия филм.

7. Хирогномия, от проф. Ю. Нестлер (продължение от год. 11, кн. 8—9): характерни недостатъци открити по женската ръка.

8. Мурад Нещастникът. Окултен разказ от Еджворт (превод от английски).

9. Астрология, от К. А. Либра: значение на 12-те къщи в хороскопа (прод. от год. 11, кн. 8-9).

10. Хороскопите на г. г. Р. Поанкаре и Ф. Еберт. Статия от астролога Д-р И. И. Кронщром (Копенхаген), с чертежа на тия хороскопи.

11. Законът за прераждането. Лекция от Ричард Ингалезе.

12. Духовна опитност: 1. Духът на архимандрит Евлоги Солунски. — 2. Съобщение за смърт от далечно разстояние. — 3. Сънувани картини из действителния живот.—4. Известие за смърт.

13. Книжнина

14. Разни вести: 1. Международни конгреси по психизма. — 2. Присъствието на заминалите. — 3. Починал деец по психическите изследвания

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Разумните сили в живата природа

Разумността, проявена в устройството на организмите —

— Свещеният закон

Живата природа в своята целокупност е проявление на разумни сили от разни градации, които сили живеят в пълна хармония, общение и единение. Всичките те имат една висша цел, която ние наричаме Бог — т. е. безграничното, безначалното, в което всичко се движи, съществува и се развива. Животът в сегашното си проявление тоже спада към същата категория — разбира се, не земният живот, облечен в своите земни желания и .стремежи, а животът на духовния човек, в душата на когото блика нещо божествено и велико. Че у човека съществува великото, за това говорят всички поети, философи и писатели. Тия поети и философи съзнават, че зад сегашното видимо се простира нещо разумно, закономерно, в което всички действия са точно измерени, без никакви изключения. Противоречията в света съществуват само за невежествените хора. А качествата на невежествените хора са: тяхната ограниченост, жестокост и насилие. Те не знаят, че не може да се изнасили водата, защото колкото и да я биете, да я наказвате и каквито мерки да приложите върху нея, тя всякога устоява, неизменяема по своята същина: като намери изход, тя всякога излиза. Значи, водата не се нуждае от изменения, а от употребление. От въжето не може да искате да бъде право, да не се криви, а може да искате само качествата да бъде яко и гъвкаво: това са качествата на въжето; от скалата не може да искате да бъде мека и подвижна, а — да бъде устойчива. Следователно, когато ние говорим за човешкия живот, трябва да го сравняваме с водата: животът трябва да се употребява разумно, а не да се ограничава или да се изменя неговото естество. Туй е. което ние разбираме в висшата наука, живот. Никоя от миналите култури, колкото и да е била напреднала, не е била в състояние да измени естеството на живота: последният в всички епохи се е проявявал все по един и същ начин. Разликата е била само в степента на разумността.

Разумността, която влиза сега в живота, го изменя в неговата добра насока. Онова философско схващане, че в живота има нещо лошо и зло, е едно криво схващане на самия живот, едно неразбиране. То произтича от малкото светлина, която имат хората, защото всяко зло се върши само в тъмнина. Туй, обаче, което е зло в живота, то е примес отвън. Доказателство за това служи факта, че свирепите животни обичат тъмните места и бягат от светлината. Животът изисква постепенно изчистване, филтриране, понеже в своето развитие той не може да избегне примесите отвън, в които губи своята преснота и яснота. Но както водата е едно необходимо условие за живота на земята, така и животът е едно необходимо условие за всички разумни същества; както водата можем да превърнем в течно и парообразно състояние, така и тия разумни същества, по същия закон, могат да трансформират живота от едно състояние в друго. Следователно, и съвременните общества, които желаят да имат един порядъчен обществен строй и разумно държавно управление, трябва да изучват законите на тия разумни същества, които направляват всичко в природата. Тъй се обяснява и фактът, че още преди няколко хиляди години Мойсей, видният държавник и законодател на евреите, е казал на своя на- род закона: „да възлюбиш Господа Бога твоето с всичкото си сърце“, а преди две хиляди години Христос е казал: „да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила“.

Разумността в живата природа ясно се очертава навсякъде. Да вземем който и да е организъм, което и да е растение или животно, а най-после и човека. Като поучаваме тяхното устройство, ние забелязваме тая разумна проява и закономерност в устройството и в функциите на живите организми. Разбира се, за тая цел се изисква отличен ум, прозорлив интелект, силни способности и наблюдения, за да се схванат тънкостите на разумното, което се проявява в природата. За пример, вземете дихателната система на човека и нейното устройство: процесите, които стават в нея, имат за цел пречистването на човешката кръв; вземете храносмилателната система — стомаха с неговото устройство, и ще видите, че той изпълнява своята работа тъй разумно, тъй щателно и отлично, както и най-добрият химик не би могъл да я извърши; вземете пред вид кръвообращението на човека, с неговата артериална и венозна система; вземете устройството на неговото око, на неговото ухо, устройството на неговия език; най-после, вземете човешкия мозък в неговата отлична организация, тъй идеална и практична. От всичко това човек все- кога се замисля за онова, разумното, което седи скрито зад проявеното, зад видимото. Всички ония органи, центрове и сетива, необходими за проявление на разумното, са вложени в човешкия мозък, разпределени и наредени по неговата повърхност, в разните области, наречени от съвременната анатомия и физиология „лобове“, в неговото дясно и ляво полушарие, в предната и задната част на мозъка, в страничните му области и в коронката част на главата. Всички тия области са снабдени с ред жички, които излизат от центъра на мозъка и чрез които се предава двигателната и разумна сила на клетките, които се занимават с функциите на висшия разумен живот на човека. Даже с математическа точност можем да определим с каква енергия е снабдена всяка от тия области за своята временна служба.

От малкия размер, в който се проявява разумността, не трябва да заключаваме, че тя не съществува. Ако вземете една философска книга, произведение на най-отличния философ на човечеството, написана най-щателно, то питаме: самата разумност вътре в книгата ли е? Разбира се, не: тя е извън това съчинение. В последното са вложени само символите, образите, характерите, чрез които можем да се домогнем до онази велика истина, която е извън книгата. И ако вие заличите тия символи, образи и характери вътре в книгата, какво ще остане в самата нея? Мислите ли, че тя ще изгуби от своето тегло? Действително, претеглена с едни везни, с които се теглят всички божествени неща, ние ще намерим загуба на една хиляда-милионна част от милиграма, но туй ще покаже липсата не на действителността, а на символите, образите и характерите. Следователно, по същата аналогия ние считаме човека като една жива книга или като една жива вселена, в която разумното се проявява в един малък мащаб. Когато организмът направи някаква малка грешка, охлузи например своята кожа, той ще почувства една малка болка, която е признак на езика на живата природа и показва, че организмът е сгрешил и се отклонил от правия път на природата. Тя ни най-малко не спъва тоя организъм, като го тури в някой затвор, или изпрати някои свои служители да му четат морал, или да го налагат с бой, или да го убиват, защото се отклонил от правия път, но тя му казва само: спри се и тръгни в противоположни посока. А, при това, на повреденото място тя изпраща всички най-добри работници, които започват да поправят сторените повреди и, може би, след един час, един два дни или една година всичко е в ред и порядък: живият организъм продължава своята работа безспир. Разумността, следователно, макар и да се проявява в едва забележим размер, управлява целесъобразно живота на тоя организъм.

Тази висша разумност е самият Бог, който действа. Ако вземем устройството на човешкия мозък, в състава на който влизат 3 билиона и 600 милиона клетки, тия последните се различават по степента на своята интелигентност. За пример, клетките, които образуват органите за наблюдение, схващане на формите, величините, тежестите, числеността и реда, имат способността да наблюдават, отбелязват и хроникират всички отношения, които съществуват между нещата на външния свят. Според степента на развитието си, те се намират в предната част на мозъка и са в най- низша степен на интелигентна проява. Над тях се намира друг ред клетки, които стоят на по-висока степен на интелигентност: те отбелязват звуковете, цветовете и продължителността на времето — способности, които всички одушевени същества имат. Над тях се намира друга една група от клетки, още по-интелигентни, които разсъждават, сравняват и заключа- ват за причините и последиците от фактите, които стават, и доставят знанието за тия факти на човешкия ум. Над тях се намира още една група от клетки, най-интелигентните, които се занимават с отвлечените и невидимите неща в природата: те хроникират явления, мисли и чувства, които обикновеният човешки ум не може да схване, и ги предават на човешката душа. Всичко това се определя от съвременната наука с думата интуиция, която произлиза от представката ин, което значи вътре, и корена тао — корен от, един стар език — което значи Бог, висше разумение, висша хармония, която работи в човешката душа. Интао значи божественото в душата на човека.

Трудно е да се предаде на съвременните хора действителността на тази висша разумност, по причина че те още живеят в един свят, дето прониква малко светлина. Затова тия области се представляват за тях като далечни мъглявости или тъмни петна. И наистина, толкова мъчно е да се предаде на съвременните хора тази велика действителности, колкото е мъчно да се предаде на една културна мравя разумността на човешкия живот в всичките му прояви. Причината на това е, че у мравята няма ония органи, с помощта на които тя да се домогне до същата висша истина, чрез която човек схваща нещата. За нея, мравята, човек съществува като една отделеност, съставена от хиляди частици: ако тя се движи по него, всяка частица от тялото му, даже всеки косъм, тя счита като отделен предмет. И ако мравята би изследвала човека, тя би го изследвала така, както човек изследва сега земята!

На това може някой да ни възрази: що ни интересува това отвлечено знание, което няма никаква връзка с настоящето. Там е най-голямата погрешка. Разумното в света е вечното настояще, което прониква нещата, живите организми и съществата и напълно контролира живота им. Ако ние запитаме някой съвременен културен човек, защо трябва да яде, той ще ни отговори: „за да живея“. Но ние казваме, че животът е едно условие за проявата на разумното в света, и тогава ние задаваме втория въпрос: защо човек трябва да живее? На тоя въпрос мнозина си повдигат рамената и отговарят: „трябва да се живее, но не знаем защо“. А ние отиваме по-нататък и казваме: трябва да се живее, за да се прояви разумното, божественото в нас. А божественото е, което осмисля живота, то носи висшето благо, в което се намира постоянното доволство за душата.

Следователно, от това гледище, ние трябва да дадем на съвременния живот една разумна насока. От същото гледище, ние обясняваме съвременното общество като един съсъд, в който трябва да се вложи живота, а з тоя живот да се вложи разумното, което ще осмисли самото общество. Или, казано на обикновен език, всеки един съсъд добива своята ценност от съдържанието, което е вложено в него. Туй съдържание е разумният живот.

Още един въпрос, накрай, може да се зададе: как мислят съвременните общества да подобрят своето положение? Мислят ли те, че чрез отричане на гореизложената велика истина животът може да се осмисли? Те ни проповядват култура, но коя? — културата на насилието, убийствата, затворите и другите ограничения; те ни проповядват религия, но коя религия? — оная на формите и заблужденията. Ако религиите са основани на великия, разумния принцип, то защо да не се приложи той като едно упътване на душата към великото, божествено благо, за да извършва човек волята Божия? А волята Божия е: да проявява човек любов към Бога и любов към ближния си. Нам ни казват, че в всяко общество трябва да има ред, порядък и власт, и че всяка власт е от Бога. Но власт съществува само в разумното, а вън от него, тя е насилие. Насилието, което отрича разумното, само по себе-си е осъдено на смърт.

Преди хиляди години е казано в една от най-старите свещени книги, че в онзи ден, в който престъпиш разумния закон на любовта, мъдростта и истината, непременно ще умреш. И съвременните хора и общества умират, по причина че всичките те престъпват този свещен закон. Не е ли време за съвременните общества да се обърнат и потърсят висшето, разумното, да потърсят Бога, който се проявява в живота? Да, време е, крайно време е, защото Бог е любов, мъдрост и истина, а любовта внася живот, мъдростта носи светлина, истината — свобода и простор за човешката душа. Вън от тия условия, душата не може да живее.

Прочее, разумните сили в живата природа или проявеният Бог, това са: любовта, мъдростта и истината.

X. X. X.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

На неизвестната ми сродна душа

от Реджина Мириам Блох.

I.

Към тебе викам аз, любима моя,

животе мой, мой смях, сълзи горчиви мои!

Не мога нийде да те срещна аз, макар и да живея и умирам, макар да съм била години милиарди, милиарди . . .

Светът за мен увехнала градина е, в която плача . . .

Развила ли си се или си неродена, още несъздадена?

Да не си мрак от сенките, зает от моя сън?

Душа, душа моя, да бих живяла, за да те дочакам!

II.

Но де си ти? Била ли си или ще бъдеш?

Незнайна моя мисъл, втори съвършен мой ум,

във веки и стон на променливото море

и във всеки звук аз чувам твоя трепет,

кат електричество, далечен, все пак част от мен!

О, Боже, Боже мой, да бих могла да те намеря!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Уйлиам Р. Мур.

Алхимията и модерната наука

Няма нищо ново под слънцето“. При все това, алхимията, между другите учения, е била етикетирана, по общо съгласие, като едно старо суеверие, което, макар и да е било твърдо вярвано от хората на онова време, не може да устои на светлината на новата наука. В същото време туй, което обикновено днес е известно под името „Нова мисъл“ и „Ново богословие“, се предявява от мнозина само като съживление на най-старите окултни учения, преподавани от гърците, индусите и дори от древните египтяни. Ето защо предмет на тази статия е да изучи възможността или невъзможността за помиряване на алхимията с модерната наука.

Нашата задача е сложна, тъй като още от самото начало е очевидно, че за да разясним напълно нашия предмет, ще бъде необходимо да се обърнем от една сфера на мисълта в друга, от съвсем различно естество. Причината на това е очевидна. Практически, модерната химия е отхвърлила ал

химията като физическа невъзможност; ето защо би изглеждало, че ще бъдем принудени да търсим нашето решение в областите на още неизследваната наука или пък дори в областта на психическата наука.

Алхимията може грубо да се определи като учение, според което всичката материя в вселената може да се сведе към един основен елемент, а вследствие на това, никоя особена форма на материята не остава неизменна. От тук следва теорията за превръщането на субстанциите, сир. обръщането на желязото в злато и т. н. Туй включва теорията, че човешкото тяло би могло да се обърне в най-съвършената форма на живота или, с други думи, да стане безсмъртно.

Едно нещастие за нашата цял е, че науката днес се намира на такава точка, когато трябва да претърпи една революция, тъй че всеки опит да постигнем нашата цел ни принуждава да разгледаме научни теории, които се намират още в ембрионалната (зародишна) стадия. Тук би могло да бъде уместно да проследим най-новото развитие на атомичната теория. Според теорията на Исак Нютон, атомът е бил смятан като една мъничка частичка от един даден елемент, тъй малка, че не може по-нататък да се дели, и тъй твърда, че не може да се чупи и разрушава (Coodeve’s Manual of Mechanics). Понеже съществуват много различни елементи, трябва да има и съответно разнообразие от атоми, и ето защо, според тази теория, не би могло да има една, обща на всички елементи, субстанция.

Туй изглежда като една ми го правилна дефиниция на атомичната теория, както тя е била разбирана към края на деветнадесетото столетие, теория преодоляна по-сетне от въртежната теория на Хелмхолц и на покойния Лордм Келвин, който описва атома като една мъничка вихрушка или въртеж на етера, при което разните свойства на материята се дължат на размера и скоростта на въртежа. По-новите теории приемат, че материята е образувана от многобройни положително и отрицателно наелектризирани частички, чието взаимодействие произвежда всичките нейни разнообразни свойства, при което атомът е равносилен на сбор от малки отрицателни и големи положителни частички (Lectures on „The Properties of Matter“ by Professor Sir J. Thomson, F. R S. biven before the Royal Institution in 1909). Като се има предвид тази последна теория, става съвсем ясно, че от нея е трябвало да се развие най-новата хипотеза, която приема, че материята е само една форма на енергията.

Ако тези последни теории са правилни, а ние имаме най-компетентния научен авторитет, за да подкрепим нашето вярване, — изглежда, че няма никакво възражение против приемането, от наша страна, на първо място, че първичната или „първа материя“ на алхимика, сиреч, основният елемент, за който са претендира, че е общ на всяка материя, не е, в случая на въртежната теория, никой друг освен етерът. В тоя случай следва, че, ако има някоя сила, която може да промени размера или скоростта на атомите от един даден материал, тъй че да превърне тоя материал от една форма на материята в друга, съвсем различна, форма, както запример, от желязо в злато, би изглеждало, че нашата алхимическа задача би била разрешена. Но тук именно лежи мъчнотията. Математическите съображения, върху които почива въртежната теория, сочат по един достоен за забелязване начин, на факта, че обемът и скоростта на атома, когато са веднъж установени, са постоянни и не може да се променят. Може би е добре, че е така, защото инак нещата биха се превръщали сами, по свое собствено желание, за голямо наше недоумение, при най-слабо предизвикване отвън. В случая на сър Джозеф-томсъновата теория за електроните ни се казва, че отрицателните частички, излъчвани от сгорещени тела, са едни и същи, каквото и да е естеството на субстанцията, от която тя произлизал, и по този начин образуват част от атомите на всички елементи. Положителните частички се различават по обем и тегло. Вън от факта, че тези телца са наелектризирани положително или отрицателно, никой не може каза, от какво те се състоят. В всеки случай, теорията, че електричеството, подобно на светлината, си служи с етера като посредник, за да се проявява на материалното поле, се гледа благоприятно в научните кръгове. Ето защо изглежда много вероятно, че етерът е първичната материя на алхимика. Сър Дж. Томсъновата теория за електроните сочи също на стабилността на атома против всяко опитване да се промени неговата природа. Във всеки случай науката взима в внимание само физически фактори: всеки друг фактор се намира извън сферата на учените хора.

Дотук ние се постарахме да се държим в съчувствие към оная класа учени, които се отвращават от твърдения, не почиващи на най-здравия авторитет. Обаче, трябва да вземем във внимание, че науката е стигнала сега до един такъв стадий, при който осезателните реалности изглеждат да се претопяват в отвлеченото, а видимите явления не допущат физическо обяснение. Запример, законът на еволюцията се основава на научни издирвания; при все това, тайна си остава, как органическият живот би могъл да еволюира от неорганическата материя. Пък и физиолози са открили, че известни физически разстройства в тялото може да се проследят, че имат умствен произход. Изглежда, че Мърчисън и сър Джордж Пейджет са открили случаи от болестта „рак“, произлезли от продължително безпокойствие. Професор Елмер Гейтс от Вашингтон е намерил чрез опити, че зложелателни (неблагосклонни) и обезсърчителни чувства пораждат в човешкия организъм вредителни съединения, някои от които са крайно отровни. От друга страна, доброжелателни (благосклонни) чувства докарват здрави промени в клетките на тялото. Човекът на строгата физическа наука не може да обясни тези явления върху строго физическа почва.

Трябва да се признае прочее, че ние сме стигнали до такава точка, дето физическата наука се прелива в едно далеч не тъй осезаемо поле на действие, защото инак не бихме видели високоучени хора, като сър Оливър Лодж или сър Уйлиам Крукс, да посвещават своето време на такива неща, като спиритуализма, почти с риск на своята репутация. Ето защо ние се чувстваме оправдани да вземем отново нишката на нашето разсъждение, макар и да намираме, че тя води отвъд царството на видимите явления, дори ако бъдем обвинени, че се отдаваме на спекулации или предположения. Твърде често спекулацията става предтеча на едно действително откритие

Ясно е, че ако атомът се състои от една субстанция, която се намира в движение — а модерната наука потвърждава това нещо — туй се дължи на два принципа, а именно, материята и енергията, а силните молекулярни комбинации, които стават, когато две или повече химически вещества от различно естество бъдат поставени едно до друго, сочат на факта, че атомите имат способност за спонтанна (самопроизволна) работа или, с други думи, те притежават потенциална енергия. Извънредната издръжливост на някои химически вещества, когато бъдат доведени в контакт едно с друго, е подсказвало често мисълта за едно съзнателно или своеволно усилие от страна на индивидуалните атоми, или за съществуването на един трети принцип в тяхното устройство, именно умът. Опитвания са били правени да обяснят, че това действие било автоматично и се дължало на отношението, което трептенията на едни редици от атоми имат спрямо редици от други атоми. Но откъде произлиза първичният импулс, който причинява трептението на атомите? На първо място, невъобразимо е, как правилни и методични явления в природата биха могли да бъдат резултат на един безжизнен и автоматичен импулс. Това противоречи на закона за причината и следствието. Второ, невъзможно изглежда, че една такава удивителна способност за работа, каквато съществува в вселената, да бъде държана под строг контрол през толкова дълго време без действието на интелигентност или ум. И, най-сетне, ако материята е една форма на енергията, какво доказателство имаме, че самата енергия не произлиза от някой още по-префинен и по-тънък принцип, запример духът? Знае се, че духът и енергията в известни случаи са неразделни едно от друго, както ще се види по-после.

Преди да отидем по-далеч, добре ще бъде да определим тези три принципа. Първо, материя е туй, което заема пространство и се възприема чрез физически сетива. Енергия е туй, което е съществено и лежи в основата на всички прояви на работа. Умът е способността, чрез която човек мисли: разбиране, съзнание, избиране, намерение и т. н. т. Умът не би трябвало да се разглежда като приставка на мозъчната материя, но като един независим принцип, поради причини, които ще бъдат дадени по-после. Умът си служи с материята като с проводник, чрез който той се проявява на материалното поле, но туй не подразбира бездруго, че умът е едно свойство на материята. Атома бихме могли да определим като троица от материя, енергия и ум. Енергията е импулсът, който дава движение на атома, чрез който един атом се съединява с други. Умът е съзнанието или мисълта, която насочва и контролира енергията. Нервът или мозъчната тъкан е един идеален пример за троицата от материя, енергия и ум. Той не е само орган на ума и посредник за предаване на мисли, но дава импулс (потик, побуждение) на мускулите, който ги прави способни за работа. Тук умът и енергията са тъй тясно свързани помежду си, че почти невъзможно е да се различат един от други. Какво е онова нещо, което тече от мозъка в мускула, и което дава на мускула потик да се движи? Е ли то мисловно послание или пък ток от енергия? Така, в тоя случай умът и енергията като че ли са едно и също нещо. Ние можем да отпуснем и разхлабим всичките мускули на тялото си, когато решаваме някоя дълбока проблема с нашия мозък. Тук имаме един случай, дето мозъкът работи, истински работи и иждивява енергия, макар и да не се проявява видимо движение, но — както ще засвидетелства физиологът — мозъчна тъкан е била изхабена и храна е била извлачена от кръвта да замести тая тъкан. Ала, очевидно, умът е преобладаващият фактор, тъй като без мислене това явление е невъзможно. Право ли е, тогава, да се казва, че умът е едно свойство на материята, съществуването на което зависи от материята, когато в действителност умът е господар, а материята — роб? Вярно е, че, доколкото можем да ги възприемаме, умът, енергията и материята са неразделни едно от друго; но все пак, понеже умът е, явно, преобладаващият, управляващ и контролиращ принцип, основателно е да се претендира, че той е съществувал преди материята, а сега съществува в материята чрез инволюция, отколкото обратното. По-нататъшни разсъждения за човешкия организъм ще потвърдят тази идея.

Науката почва да разглежда материята като една форма на енергията, а нашите наблюдения върху човешкия ум, в мисловните импулси, дават доказателство в полза на твърдението, че енергията е една форма на ума. По тоя начин би изглеждало, че материята е произлязла косвено от ума. Има някой, които не могат да си представят ума отделно от мозъка. Между това, по-низши форми от живота показват явно, че в тях има първично съзнание, и все пак те нямат никакъв мозък или нервна система. Амебата, запример, и растенията нямат никаква диря от мозък и нерви, и при все това, както амебата, тъй и растенията, показват признаци от съзнание, макар и примитивно. Само след като това съзнание се развие в по-висши форми на ума в стълбата на еволюцията, се явяват нерви с възел или нервен център, което показва, как вътрешни наредби се нагаждат към външни изисквания. Туй наумява за Хърберт Спенсъровото твърдение, че функцията (службата) предхожда устройството; сиреч умът се проявява най-напред, после му се придава мозъкът, за да се нагажда той чрез него. За ония, които мъчно могат да схванат, как тъй може да има ум без мозък, бихме си послужили с следната илюстрация. Факт, добре познат на електрици и физици, е, че динамото не произвежда електричество, но че електричеството се намира навсякъде и функцията на динамото е да го концентрира и да го насочва в изискваните канали. По същия начин ние бихме могли да си представим, че умственият принцип се намира навсякъде, подобно на една префинена, крайно тънка форма на енергията, и че мозъкът действа подобно на едно динамо в концентриране и насочване този умствен принцип в формата на умствени токове или мисли. А сигурно, умът е съществувал, преди да се яви в формата на човешки ум. За пример, най-способният учен човек не е могъл да създаде най-скромната форма растителен живот, да не говорим никак за животинския живот, а все пак както животинският, тъй и растителният живот са съществували преди човека. Всеки, който е изучвал, под микроскоп, дори най-скромната форма на живота, не може да не приеме, че тя е дело на интелигентност, действаща под план, и че най-способният инженер с всичката своя интелигентност е неспособен да измисли една такава съвършена и непогрешима машина, каквато е животинският организъм, а такива неща са съществували дълго време преди човека. И тогава, сигурно е, че умът лежи в основата на цялата природа и дирижира цялото нейно дивно и сложно творение тъкмо тъй, както той лежи в основата на работата на човешкото тяло, в всичките негови най-дребни частички.

Аналогията на човешкото същество и окръжаващата го вселена е една от фазите на алхимията. Древните алхимици са претендирали, че човешкото същество е една миниатюра на окръжаващата го вселена, поради която причина човек е бил наречен микрокосмос, когато пък вселената е била наречена макрокосмос. Причината на това е очевидна. Не само че всеки елемент във вселената се съдържа в човешкото тяло, но и всяка частичка от материя в тялото има да извършва известна служба, а всяка служба от своя страна се управлява от централния ум тъкмо тъй, както в големия свят вън от нас. Ние казваме, че всички елементи в света се съдържат в човешкото тяло, и това е досущ понятно, защото не циркулират ли елементите непрестанно между тялото и света извън него? Всека мисъл и всяко движение на човешкото същество, колкото слаби и да са те, изхабяват тъкан, а тази изхабена тъкан трябва, както да се изхвърля на вън, тъй и да се замества. Тя се замества от храната, която извличаме от туй, което ядем, и се изхвърля на вън чрез издишането, изпотяването и урината. Последните се състоят главно от въглероден двуокис и амоняк, газове, които са съществени за растителния живот, и, след като са били изхвърлени от човешкото тяло, те отиват да хранят растенията, било направо, било косвено. Тези растения ги ядат хората или животните, последните от които биват изядени от човека; по този начин елементите, изхвърлени от човешкото тяло, се връщат в него пак, само след като са завършили кръгообращението, за да бъдат наново изхвърлени. Така, ние заемаме нашето материално тяло от света, който ни заобикаля, а материята безспирно циркулира през нашето тяло и се връща пак назад във външния свят. Как, тогава, ние можем да наречем наше това тяло? Учени хора ни казват, че нашето тяло се подновява, всецяло, всеки седем години. Това може да бъде или да не бъде вярно; обаче, достоверно е, че, додето всяка частичка материя в тялото се изхабява, изхвърля и замества, цялото тяло от главата до петите трябва всецяло да се подновява след известно време, дължината на което не.ма значение за сегашната наша цел, понеже очевидно е, че такова подновяване трябва да става в един живот много повече, отколкото един път само. Как, тогава, може да се идентифицира (отъждествява) човек? Сигурно не с неговото тяло, защото то не принадлежи нему повече, отколкото въздухът, който той вдиша. Тялото не е едно и също през всеки две години. При все това ние можем да познаем един свой приятел и го наричаме по име, след като не сме го виждали цели десет или двайсет години; значи, ние знаем, че той си е същият и все пак той не е същият, колкото се отнася до физическия човек, защото дори и мозъкът се подлага на същия процес на промяна; и все пак паметта ни е запазила сцени и звукове, възпроизвежда представи (идеи) и спомени, които може да са били забравени цели двайсет или повече години, тъй живо, като че ли те да са минали през ума само един ден по-рано. Ние можем да имаме едно непрекъснато съзнание за нашата идентичност през целия наш живот. Къде се корени това съзнание? Сигурно не в мозъка, понеже и мозъкът не е останал неизменен. Ако ние запазваме нашата идентичност въпреки постоянната промяна, която става във физическия човек, каква причина имаме да вярваме, че преставаме да съществуваме, когато тялото умре и почне да се разлага?

Ние току що видяхме, че човешкото същество е като един кораб, плаващ в един океан от материя, и че през този кораб материята тече в непрекъсната струя. Ние видяхме, че материята се състои от мириади атоми, които не са нищо друго освен гънки в един океан от етер, одушевявани от енергия и управлявани от една Върховна Интелигентност. Ние видяхме, че тези частички от материя, щом влязат в човешкия кораб, се управляват и контролират от ума, който управлява тоя кораб. Физическата наука не може да отрече това, тъй като тя претендира, че всяка частичка в човешкото тяло се подчинява на контрола на мозъка и нервната система, които сами по себе не са нищо друго освен материя, одушевявана от ума. Материалистите, обаче, буйно отричат, че този умствен принцип може да премине отвъд границите на тази нищожна материална нервна система в океана на окръжаващата я материя и при все това има явни признаци за съществуването на ум в всеки стрък трева, в цветето, което се обръща към слънцето, в слабото измършавяло растение, което е хванало корен в някой зимник и по тайнствени начини си пробива път към дневната светлина. Ум се проявява, очевидно, дори в химическия афинитет на елементите, от които са съставени мъртвите минерали. При все това умствено ограниченият тъй наречен учен, който е схванал само един атом от безкрайното знание за вселената, не ще да допусне, че мисловни послания, които не са нищо друго освен ум движение, могат да проникнат отвъд границите на нервната тъкан в окръжаващата я материя, могат да проникват, фактически, от материя в материя. Едно време по една аналогичен начин е било поддържано, че електрически токове не би могло да се предават отвъд границите на телеграфния тел, но сега е доказано, че телеграфически послания може да се предават през въздуха. Като стареем, ние ставаме по-мъдри. Основателно ли е да се казва, че елементите, които окръжават човешкото тяло, са действително отделени от него? Няма ли кислород в тялото, както във въздуха извън и в земята под него? Човешкото тяло не е нищо друго освен един водовъртеж в океана на материята, различен от него и все пак част от него. Ние видяхме, че елементите влизат в човешкото тяло и там се превръщат от ума, който контролира тялото. Месото, хлябът, плодовете и водата се обръщат на кости, мускули, мека гладка бяла кожа, слаби, деликатни нервни жици, уши, нос и онзи прекрасен и дивен инструмент, който се казва око. И при все това, по един произволен закон на учения по физическите науки, щом стигнем до границите на човешкото тяло, един глас извиква; „До тук само ще вървиш, по-далеч не!“ и превръщането на материята, която ни окръжава, макар и да сме част от нея, става една физическа невъзможност.

Вярно е, че това превръщане вътре в нас е един несъзнателен процес. Ние, обаче, видяхме, че то може да става и несъзнателно, макар, наглед, несвоеволно. Ние дадохме доказателството на високо учени хора, че болестта „рак“ може да се яви от продължително безпокойствие, че отрови се създават чрез подхранване на лоши мисли, а също, че здрава тъкан се създава от добра, благосклонна и здрава мисъл. От друга страна, се твърди, че болезнените разстройства на едно нездраво тяло могат да управляват ума. Истина е, че диспептикът страда от лошо настроение и е обсебен от болезнен страх, ала типично ли е това? Ще приемеш ли ти, читателю, че трябва да се управляваш от мрачните образи и мисли на едно нездраво телосложение?

Човек се намира в непрестанна борба между своите най-високи и най- низки импулси (побуждения), между волята на Егото (азът) и болезнените отражения на тялото, между духовните и земните стремежи. Но идеален човек е онзи, който контролира своя ум, а чрез ума контролира тялото. Няма съмнение, че умът може да се контролира от онази индивидуална воля, която се намира зад ума и превъзходства ума. Ние можем да съсредоточим ума си върху една работа, която се намира пред нас, въпреки всички стремежи, които искат да ни разсеят. Има хора, които могат, когато поискат да престанат да мислят, да направят от ума си, тъй да се каже, една tabula rasa. И какво остава тогава? Какво е онова нещо, което е отделно и стои по-горе от ума и тялото? Ние можем да наречем това нещо Личност (индивидуалност), Ето (аз) или Дух. Ние видехме също, че умът контролира промените в тялото. Ето защо човек, който може да контролира, както тялото си, тъй и ума си, е направил първата стъпка към контролиране елементите около него, които, макар и, наглед, отделни от него, са в действителност разширение на самия него. До тогава, до когато умът и тялото са изправени като една преграда между Егото (азът) и вселената вън от него, не може да бъдат извършени велики неща, обаче, когато Егото (азът) стане пълен господар на ума и на тялото, тогава, и само тогава, то е в състояние да контролира елементите, които се намират извън него. Много вярно казва Писанието, че „който е бавен в гнева, е по-добър от силния, и който управлява своя дух, е по-добър от оногова, който превзема един град“ (Притчи — XVI: 32).

Сега ние влизаме в областта на чистата спекулация, което сме принудени да сторим пред вид на това, че науката се намира още в своите пелени. Ние се осмелихме да изкажем твърдението, че атомът състои от троицата: материя, енергия и ум. Туй не е наша оригинална мисъл. Ернест Хекъл е изказал същото твърдение, както са направили това мнозина други. Ние изказахме също твърдението, че умът- господар, човешкият ум, утвърдява своята власт върху подчинения ум на атома, за да докара атомични промени в човешкото тяло. По-нататък, ние изтъкнахме, че могъщото Его, което е постигнало господството над своя ум, а чрез ума господства умствената част на атома, като контролира по тоя начин атомиччите промени вътре в себе си, може също да контролира атомичните промени извън себе си, понеже отделеността не е действителна. Защо, наистина, такова едно могъщо Его да не може да затвърди своето господство над умствения принцип в атомите, за да измени степента на трептението, като при това промени техните основни свойства? Ние изказахме твърдението, че материята е една форма на енергията, а също, че енергията и човешкият ум са тъй тясно свързани помежду си, че неможе да се различават едно от друго. Ето защо материята произлиза от ума, и от туй следва, че материята може да се възроди от един ум, който е господар на себе си. Ако това нещо е възможно, тогава блянът на алхимика е съществен. Ние четем за великия Учител, който бе така затвърдил своята власт над своето тяло, че е постил четиридесет деня, и когато измъченото тяло се отразило върху ума, като му е внушило мисълта, че камъните би могли да се обърнат на хляб, Учителят е отговорил, че недостойно е за един Учител, който се управлява само от Върховната Интелигентност, която управлява вселената, да се подчинява на земната материя. След като е спечелил тази възвишена победа на духа върху материята, Учителят е бил по-после видян да превръща атомите на водата в атоми на вино; също тъй онзи, който е бил винаги в състояние да покорява бурните страсти вътре в себе си, е бил чут да казва на бурните стихии извън: „Млъкни, умири се! „ и те е трябвало по необходимост да му се покорят. Не сме ли чели още за същия Учител, че е наблягал върху безсмъртието на душата? И не е ли учил Той, че тези неща не се били Ограничавали само в Него, но че били позволени на всички, които имат достатъчна вяра да ги приложат на практика? Алхимиците не са могли да не признаят една духовна фаза в своето учение, нито пък да отрекат Върховния Творец на вселената като най-възвишен свой идеал. Наистина, няма нищо ново под слънцето.

(Из английското списание The Occult Review).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-р Юстинус Кернер.

Ясновидката от Префорест

Фредерика Хауфе

(Продължение от кн. II).

Последици от магнетичното й състояние — Очерк на новия период от страдания

На 15. февруари 1622 г. г-жа Хауфе, когато бе у дома си, е имала един необикновен сън. Тя сънувала, че, при лягането си, вижда тялото на поменатия по-горе неин скъп приятел, гробът на който бе свидетел за встъпването й във вътрешния живот. Тялото му било простряно на една плащаница върху леглото й. Освен туй, тя чула в другата стая, в която не е влизала, гласа на баща си и на двама лекари, единият от които й бил непознат, да се съвещават за тежката болест, от която тя страдаше. И извикала: „оставете ме сама при тоя мъртвеца; само той може да ме изцери! лекарите са безсилни!“ Сторило й се още, че сънува да я принуждават да се отстрани от трупа, но от хладината на последния й ставало добре и само при него усещала облекчение. Тя викала силно в съня си: „Колко добре се чувствам при това тяло! Ето че съвсем се изцерих!“ Между туй, в оня момент тя не била бодна. Мъжът й като чул да говори така в съня си, събудил я. На заранта я втресло много силно и това е траяло четиринадесет дни, като, в продължение на цели седем години, тая треска се заменяла с едно магнетично състояние, което се прекъсвало за твърде късо време, и тая почивка едва се чувствала. Понеже аз бях повикан да я наблюдавам само през последните две години от тоя период, аз мога да дам за предшестващото й положение само повърхностни описания, каквито именно можах да получа от устата на самата г-жа Хауфе, от мъжа й и от близките й.

Вследствие на тая треска, тя бе обхваната през нощта на 27 февруари, в един часа, от тръпки в гърдите. Разтриха я силно, додето се разкървави гърба й и понеже тя се бе простряла почти без съзнание, местните хирурзи решиха да й пуснат кръв. Тръпките й продължиха три дни и те повториха кръвопускането.

На втория ден, една селянка дойде от село, без да бъде повикана и, като седна до нея, каза: „тя няма нужда от лекари, те нищо не могат да й помогнат“. След туй тя тури ръката си на челото й. Тутакси г-жа Хауфе почна да трепери много силно и челото й стана студено като 'на мъртвец. През цялата нощ тя прекара в припадък, викайки, че тая жена е упражнила върху нея дяволско влияние и всякога колчем идваше същата жена, Хауфе тутакси започваше да трепери. На третия ден повикаха един лекар от Бретен, и, понеже бе паднала в сомнамбулизъм, още с влизането му и без да го е виждала никога, каза му: „ако сте лекар, трябва да ми помогнете“. И действително, той позна болестта й и тури ръцете си на главата на бодната. Всички забележиха тогава, че докато той стоеше в стаята, тя нито виждаше, нито чуваше другиго освен него: към всички други тя беше безчувствена. Щом поставеше той ръцете си върху нея, тя се успокояваше и заспиваше неколко часа. Той й предписа бани и неколко вътрешни лекарства, но трътките почнаха пак на следната вечер и продължаваха осемнадесет седмици, по два до пет или шест пъти на ден.

Когато страдаше от тия спазми, баба й, която живееше в Ловенщайн, яви й се една нощ, застанала до леглото и гледайки я мълчаливо. Три дни след това се извести за смъртта на тази баба, която се поминала в същата нощ. Оттогава тя често виждаше насъне баба си и я считаше постоянно вече като дух-покровител. По същото време г-жа Хауфе, насъне, очерта с всички подробности устройството на една машина, с помощта на която би могла да бъде излекувана. Тя нарисува фигурата й върху един лист книга, но никой не обърна внимание на тая рисунка.

Понеже всичките опитани лекарства се оказаха неефикасни, лекарят прибягна към магнетически паси, от които за известно време тръпките престанаха. Тогава почнаха да се носят между населението клеветнически слухове, защото народът я обвиняваше, че през време на кризата й тя често викала с силен глас за оня човек, който единствен могъл да я облекчи. Тя узна тоя факт, но, силна с своята невинност, изслуша разказа за това с индиферентност, както правеше всякога спрямо всички блядословия, естествени, за нещастие, за нейния пол, и спрямо всеки скандал, на който светът я правеше жертва.

Понеже беше паднала съвсем в магнетично състояние, изглеждаше, че едно правилно магнетично лечение би я успокоило и нейният лекар наистина й препоръча такова лечение. Но той живееше много далеч, за да приложи своя проект, и мъжът й не можеше да го повика. За известно време почнаха да я церят хомеопатически с успех и малко след това тя се почувства бременна, обстоятелство. което възбуди големи надежди за оздравяването й.

През време на бременността й горепоменатият й сън се реализира. Когато бе жертва на тръпките, тя чу баша й да говори в съседната стая с двама лекари, само един от които й бе познат. По същото време тя посети родителите си и направи много бани в Ловенщайн, нещо, което като че ли възстанови силите й. През месец февруари 1823 г., след дълги страдания, тя роди дете, след което падна тежко бодна. Жената, която по-рано й причиняваше толкова неприятност, даде на детето малко мляко, но настояваше, самата тя да го дои. Детето биде обзето скоро от тръпки и още от тогава то страдаше от периодически конвулсии до самата му смърт, която настъпи през месец август. Майка му отиде след това пак в Ловенщайн на бани, но се завърна в дълбоко отчаяние.

През м. февруари 1824 г. тя биде посетена от неколцина родители и къщата й се изпълни с радост. Но тя все си оставаше скръбна и в един момент, когато всичко бе спокойно, една нейна приятелка я намери на молитва и се подигра с нея. Тогава Хауфе толкова много се огорчи, че стана студена и безстрастна като труп. Доста дълго време дишането й не се усещаше, докато най-после се чу едно хъркане в гърдите й. Прибягнаха бърже към бани и други лечебни средства и тя дойде на себе си, но само за да страда пак. Изглеждаше, че живее постоянно като на сън.

Един път, в продължение на цели три дни, тя говореше само в стихове. Друг път, и пак толкова време, тя виждаше как една огнена топка минава по цялото й тяло с дълги и бързи светли следи. Най-сетне, през други три дни струваше й се, че пада вода, капка по капка, върху главата й — тогава тя видя собствения си образ облечена в бяло и седнала на една скамейка, когато самата тя лежеше простряна на леглото си. Тя съзерцаваше известно време това видение и искаше да извика, но не можа. Най-после чуха я и, щом влезе мъжът й, видението изчезна.

По това време нейната проницателна способност бе станала толкова тънка, че чуваше и усещаше всичко, което идваше от далечно разстояние. Тя бе станала толкова чувствителна към магнетическите влияния, че даже гвоздеите в стените я дразнеха и се принуждаваха да ги изваждат. Тя не можеше да понася никаква светлина.

Понеже никой не можеше да й угоди, приятелките й я посъветваха да опита лекарството, което препоръча едно дете, което бе паднало в транс. Резултатът от това лекарство я направи още по-чувствителна към магнетизма, но по-спокойна. Стана толкова невъзможно да понася дневната светлина, че трябваше да я пренесат в Оберщенфелд в една съвсем затворена кола и, понеже там пристигнала 3 часа преди да мръкне, трябвало е да чака да стане съвсем тъмно, за да влезе у дома си.

Тогава тя прибягна към грижите на Д-р Е., от когото поиска да я облекчи от тръпките и мъченията. Тя съществуваше само благодарение нервния флуид на другите и беше необходимо, някой да й държи постоянно ръцете, а когато това лице не биваше напълно здраво, това увеличаваше слабостта на болната. Лекарят й предписа магнетични паси и медикаменти, но тя скоро падна в магнетичен сън и сама нареди каквото й трябва. Най-много страдаше от усещането, че има голяма тежест на главата си. Струваше й се, че мозъкът й е разстроен и всяко дихателно движение й ставаше мъчително. Тия усещания смущаваха съня й, а тя можеше да спи само ако някой би държал ръката си на челото й. Тогава се опитаха да поставят един магнит на челото й. Тутакси главата и се обърна, чертите й се измениха и устата й се изкриви като вследствие на атака от парализация. Тия симптоми траяха два дни и изчезнаха от само себе си.

По същото време, в продължение на седем дни и в седем часа вечер, тя се чувстваше магнетизирана от един дух, видян от самата нея. В тоя дух тя позна баба си, която я магнетизираше с трите си пръсти, разделени като лъчи и насочени в паси към стомашната област. Но стана нещо непонятно, което констатираха мнозина, достойни за доверие, а именно, че през целия тоя период всички предмети, съседството на които бе вредно за нея, биваха задигани от някоя невидима ръка. Такъв предмет беше например една сребърна лъжица, която, пред очите на всички, бе взета от ръцете й и поставена на почтено разстояние върху едно столче. Тия предмети не биваха хвърляни силно, но леко пренасяни през въздуха, като че ли носени от една невидима сила. Когато биваше потънала в дълбок сън, тя заявяваше, че само магнетизмът би могъл да я спаси.

Пак по същото време тя почна да вижда други лица зад ония, върху които спираше погледа си. Така тя видя брата си Хенрих, починал, зад по-малката си сестра. Зад една госпожа от нейните приятелки тя видя призрачната форма на една стара жена, която познаваше още от детинството си в Ловенщайн.

След това чичо й предписа правилно магнетично лекуване, прилагано от д-р Е., но отначало то не даде резултати. Тя се показваше абсолютно неспособна да изтърпява присъствието на своя магнетизатор, който често трябваше да излиза от стаята. Но с течение на времето тази антипатия се намали, силите й се възвърнаха, тя можеше да прави дълги разходки и да започне отново обикновените занятия на своя пол. При все това, тя пак оставаше под магнетично влияние и заспиваше всеки седем дни. По-късно магнетичният сън я обхващаше след всеки седем седмици. Тя достигна да оставя в дълги промеждутъци в състояние на полусомнамбулизъм. Тя излизаше даже всред снега и под дъжда и се чувстваше по-добре на студа. Тя бе обзета до крайност от най-разнообразни духовни проявления. Пророчески сънища, предсказвания, пророчески видения в чаши или огледала — всичко това доказваше интензивността на вътрешния й живот. Така, тя видя веднъж в една чаша с вода, турена пред нея на масата, лицето на един човек, който влезе в стаята след половин час. По същия начин тя видя една каруца насочена към Е . . ., която не можеше да се види от мястото, дето тя стоеше. Тя описа каруцата, хората в нея, конете и пр., и след половина час каруцата пристигна.

През същото време тя почна да се радва на второ зрение. Една сутрин, като излезе от стаята си след посещението на лекаря, тя видя в салона един погребален ковчег, който й прегради пътя, а в него тялото на дядо й по баща. Тя се върна в стаята и помоли лекаря и родителите й да дойдат, за да го видят и те, но последните не видяха нищо, а и тя вече не го съгледа. На другата заран, ковчегът, със същото тяло в него, бе до леглото й. Шест седмици по-късно дядо й се помина, макар и да се е наслаждавал на отлично здраве до няколко дни преди смъртта си.

Способността да вижда духовете, която г-жа Хауфе владееше още от детинството си, постоянно се развиваше все повече и по вече. Въе втория отдел на книгата ни ще съобщим два от най-бележитите случаи от тоя род.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

SEDIR.

Храна на волята *).

Христос, след като се молил през първите три часа на нощта и ходейки след това по водата, достигнал лодката, в която са били учениците му. Петър излиза да го посрещне, но понеже се усъмнил, почнал да потъва.

Благородната простота на разказа ни кара да потреперим: срещат се, наистина, по някога думи, песни и черти, които раздират пред нас булото на Бляна и ни разкриват живия му блясък.

Историята на Исуса е ръководство за невъзможното, водач на неизреченото и непознатото. Всички случки с него, ако човек ги разгледа с вниманието, което те заслужват, бих казал — с най-ентусиазираното внимание, с предана почтителност и с непорочна простота, всички тия разкази и случки биха ни накарали да излезем вън от себе си и да ни отнесат в дивната страна на Идеала — иначе, ние сме вкусили само от кожицата на плода, а сладостта на тоя божествен плод си остава непозната за нас.

Малцина са. хората от света, които говорят нещо сериозно за Евангелието; още по-малцина са ония, които виждат в него нещо повече от религиозен морал. Но близък е денят, когато една струя, по- силна от разума, ще подбуди някой човек, който ще изтъкне съответните места на книгата, обемаща всички занимания на днешната наука, на днешното изкуство, на днешната философия, на днешната социология; обемаща също всички знания на всяка клетка на материята, всички нюанси на сърдечния огън, всички секрети на мисълта. Нека нашите усилия и нашите пожелания ускорят сигурното идване на тоя герой . . .

Изворът на мускулната сила е животинското електричество. Магнетичната сила иде от жизнените телурични (земни) течения; астралната сила — от съчетанието на планетните течения; чувствената сила — от горещите сфери на желанието; умствената сила — от хладната страна на съзнанието; интуитивната сила е изкована от нашите скърби. Но силата на волята се храни от отровна храна и нейната поквара покваря целия организъм.

Човек, както знаете, е едно универсално животно. Той е кръстопътя, на който се срещат пътищата на всички създания. На гърдите си той носи белега на Отца — свободната воля. Но, поставен еднакво далеч от плодовете на природата и от тия на небето, той често забравя, че, бидейки коренът на душата му божествен, то божественото е само онова, от което той трябва да се храни и че всички други храни са за него нездравословни. Ако пламъкът на лампата е светъл, то и цялата стая ще бъде светла; ако волята е чиста, то и всичките сили у човека ще бъдат чисти.

По определение, волята е свободна; а ако някой пречки я възпрепятстват, то това не е вече воля, а тенденция. Човек има воля само до толкоз, до колкото я прилага, доколкото я живее, до колкото я осъществява. Делата са необходими за нашето душевно равновесие.

Логичното съждение е един вид бледо съзерцание. Това са все школи за култивиране на волята. Силата на волята е мярка на личността.

И тъй, есенцията на тоя пламък е свободата. Тя черпи своето начало от поле, където няма условности, вън от времето и пространството, вън от границите на материята. Това е нещо абсолютно, това е небе, където Бог живее. Следователно, за да расте волята тя трябва да се храни само от божественото.

Тия същности са предчувствани по отношение на тяхната природа, а се познават по своите последици, които се казват: хармония, съгласие и любов. Когато волята се чисти от своите по-раншни отровни вещества, нарича се разкаяние. Когато е пък твърде изжадняла, до степен, че извиква от сферите на битието към живот обектите на своя копнеж — нарича се вяра. А когато е нахранена, то тя свято лъчезари — това е любовта.

Тая част от волята, която ние съзнаваме, може да действа по два начина: единият е рационален, спокоен, систематичен, хладен. Неговият динамизъм е измерен и математичен; той расте с помощта на обредите, увлечението и с всичко онова, което познава магията и формалната религия.

Другият е живителен, ентусиазен, безбрежен. Неговият пламък поглъща всичко, полетът му събаря всичко. Той не вижда нито опасностите, нито невъзможностите; за него всичко е възможно и позволено; това е пожарът на любовта, където пламтят всички наши сили; това е творческата вяра, която унищожава всичките сили на света и ги превръща на пепел; това е светкавицата, за която Христос непрестанно говори и светванията на която превръщат на пара и предразсъдъците и лавата, и пепелта на миналото, които тегнат над нашите сърца.

За да се добие тая сила, потребна е свръхчовешка работа. За да се храним от божественото, трябва да се въздържаме от какво и да била природна храна; някой знаят това, но за да го достигнат, трябва да победят всички ужаси: страхът на плътта, която трепери пред смъртта, е нищо пред ужаса на ума, окован в тъмнината на първичното невежество; нищо е той също пред агонизиращата душа, която се себеотрицава, виждайки живота да изтича капка по капка. — Такава е школата на вярата, такава и трябва да бъде всекидневната храна на волята.

Колкото за начина, по който Христос се е държал по водата, то той не е нито способа на медиума, нито тоя на Симона-Мага, на когото невидими агенти са отстранявали тежестта; нито пък способа на йогите, на които извънредното умствено съсредоточение обръща електромагнетичните течения. Тялото Исусово, в същност, е било сформирано от най-чисти молекули, колкото земни, толкова и извънземни. Макар че външния Му вид да си е оставал винаги чувствително един и същ, при все това, видимата форма на Исуса е била извънредно подвижна: това, което е чисто, — то е вън от всяка условност. И макар да е изглеждал свързан тук долу на земята, той е присъствал едновременно на различни полета, като чрез това той е поставял земята в контакт с тия последните.

Въпросното чудо той не го е пожелал нарочно. То е било следствие на едно от честите му пътувания, по силата на Неговата мисия. И приети гайки от планета, по малко плътна от нашата, тялото, с което той си е послужил на нея, е останало още за няколко време видимо околовръст на неговата личност, тъй да се каже — преди то да се отдръпнало под булото на Неговата земна форма.

(Следва).

_________________________________________

* Из „Conferences sur i'Evangile 111. (La vie publique de N. S'. I. C.“).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Проф. Ю. Нестлер.

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от год. II, кн. 8—9).

Характерни недостатъци, открити по женската ръка

До сега наблюдавахме хирогномията на женската ръка по аналитичната метода, а сега ще се занимаем с онези недостатъци, които се срещат между женския пол и ще изтъкнем хирософичните знаци по начин, да отговорят на тези недостатъци, за да можем лесно да се произнесем при наблюдението на една женска ръка, дали този или онзи от споменатите недостатъци й принадлежи.

Лъжата. Не трябва да се чудим, че този порок е толкова много разпространен, защото било е време, когато на лъжата е било позволена такава голяма свобода като обичай и тя се превърнала на „салонно изкуство“.

Канят се на вечери, пикници, балове и т. н. и лицемерят с суетна радост и очарование при дохождането на някоя „приятелка“, а щом тя напусне обществото, те се нахвърлят немилостиво върху нея. Въобще не се работи с истината.

Ако видим някоя дама с много заострени пръсти, къс палец и силно развит лунен хълм, трябва да бъдем сигурни, че имаме пред себе си една такава „истинолюбива" критикарка на чуждите предимства. Ако имаме още и възможността да видим и линиите на тази ръка, то ще забележим, че главната линия е къса, на много места скъсана и в средата виловидна, после тя е отделена от линията на живота, и пространството между тия две линии е изпълнено с много мрежести линийки.

Всички тия знаци, както и обстоятелството, че пръстите не се допират един до други, а са много или малко разделени, дават да се разбере, че имаме работа с една жена с силно развита наклонност към лъжата.

Клеветничество и наклонност към интригантство. Почти всяка жена има до известна степен наклонност към преструване; обаче, има дами, чиято наклонност да коват клевети и да интригуват, е особено силно развита.

Пръстите и ръцете на такава жена са почти винаги дълги, сухи и ъглести; главната линия върви дълга и права, а сърдечната линия е без всяко разклонение.

Но покрай хирософичните белези за ръката и физиогномиката ни дава няколко такива, за да констатираме споменатия порок.

Срещнем ли в едно общество някоя дама, която е по-скоро едра, отколкото дребна, с средна талия, на която кожата е тъмна, косите черни и само на слепите очи къдрави, очите святкащи и някак си дебнещи, а понякога и с ехиден поглед, с лице бледожълтеникаво и рамена високи — тогава имаме типът на интригантката. Освен това, още по-сигурно е, ако тя има черни и сключени над носа вежди, после едно низко чело, плоска глава, прави бедра и най-после остър нос с широки ноздри, почти мъжки форми, широка челюст й е обикновено по-скоро кокалеста, отколкото пълна.

Гордостта. Този недостатък лежи до известна степен в природата на повечето жени. Хирогномията ни казва за това, че горделивата жена има дълги пръсти, които повече изглеждат кокалести и възлести, че обича независимостта и не признава никакво превъзходство. Тя се стреми или да подчини всяко чуждо достойнство или пък, ако не може, да се постави наравно с него. Това качество се забелязва покрай другите особени знаци на гордостта и по това, че вторите възли на пръстите са много силно развити.

Ако първата фаланга на палеца е дълга, а втората къса, те издават качествата на капризност, голяма самоувереност, незачитане другите, също и слаба логика. Ако пръстите, главно показалецът, са остри, издават прелъстителност, а ако са дълги — скъперничество и дребнавост, ако са кокалести и възлести — егоизъм, властолюбив или пък мнителност, а това са все качества, които заедно характеризират Гордостта.

На дланта на една такава извънредно горда жена ще забележим много развит юпитеров хълм.

У някои жени гордостта може да отиде до там, че стават грандомани, слабост, която се забелязва по отчасти линираната, право издигаща се жизнена линия и по Звездичката на юпитеровия хълм.

Гордостта е сама по себе си едно качество, което трябва да се счита за неразумно; обикновено се забелязва у горделивото лице, че главната му линия е къса, а това е знак на слаба интелигентност.

Гордостта е винаги признак на бездарност, защото търси с надменност да покрие това, което му липсва, когато истински даровитият човек е наистина честолюбив, но по никакъв начин не е горделив. Обикновено гордостта се стреми към слава, обаче, за жалост, твърде рядко я постига. Хирософът познава това по слънчевия хълм, когато е покрит той с мрежести линии.

Следователно, дама, която има дълги, кокалести и възлести пръсти, дълга първа и къса втора фаланга на палеца, с остър показалец, трябва да я признаем безсъмнено за горделива.

Физиогномиката ни дава още и следните знаци за гордостта : свежо лице, хубав цвят, рязък глас и отхвърлена назад глава.

Чувственост. Много вярно е казано, че чувствеността, която често се превръща до висока степен в сладострастие, е гроба на любовта. Истинската любов се привързва само към едното, на когото всецяло се доверява и за когото жертва всичко с радост. Чувствеността търси, обаче, промяна защото, едва що се е задоволила, чувства нужда пак от ново раздразнение, което тя намира при подновяване с другиго. Следователно, една чувствена жена не остава никога вярна в любовта и в брака, защото се увлича твърде много от промените. Дебарол е казал много право: „Любовта е душа на живота, когато пък чувствеността е смърт на душата“. Този порок има толкова, пълни с значение, белези в хирогномията и палмистрията, че непременно го откриваме, и даже такива чувствени ръце са винаги къси, тлъсти, гладки, меки и с широки длани:

Като по-нататъшни знаци могат да се поменат: ако първата фаланга на палеца е къса, показва безгрижност и отпуснатост; ако при това и втората фаланга е слабо развита, показва, че липсва и логика.

Краищата на пръстите, както въобще са на „удоволствените ръце“, са винаги много остри — качество, което, както вече знаем, принадлежи на артистичните типове — и тук това е един безпогрешен знак за една голяма наклонност да използва всеки момент за удоволствие.

Ако дланта е много мека, то това показва още леност, порок, който явно спомага за развитие на чувствеността, понеже безделието ражда лоши мисли, а пък телесната работа регулира по такъв начин промяната на веществата, че много енергии се пласират, без да става нужда да се из- разходват чувствено.

Палмистрията ни предлага и друг знак, който е безпогрешен: именно венериното пръстенче, което е една линия, в форма на полукръг, заключваща средния и безименния пръст така, че изглеждат като да са отрязани от дланта. Съществуването на едно добре развито венерино пръстенче винаги показва чувственост у такава жена, пък ако и венериният хълм е доста развит, то тези двата знаци наедно показват една извънмерна и непреодолима чувственост, която бива подкрепена с средства и сили за удовлетворението й. Ако венериното пръстенче е разкъсало, но е добре развито и забележимо, то това показва Содом и други такива неестествени задоволявания на чувствените влечения с полови сношения.

Ако венериното пръстенче, макар и рядко да се среща, е двойно или тройно, то това издава наклонност към най-краен и неестествен разврат.

Ако при това в някоя женска ръка се срещне и твърде развит лунен хълм, то това показва въображение, което иде в помощ на преобладаващата чувствена наклонност.

Ако лунният хълм е слабо развит и покрит с бръчки, то показва безпокойствие, капризност и нервна чувственост.

Ако сърдечната линия е широка и бледна, то това е знак на неестествен разврат. Особено това се забелязва там, дето се намира разкъсано венериното пръстенче.

Веригообразна или разкъсана на части сърдечна линия е също признак на чувственост, която се потвърждава с змиеобразна червена или жълтеникава жизнена линия.

Като по-нататъшни признаци за това качество в палмистрията са: кръст на третата фаланга на палеца към жизнената линия и, най-после, мрежа от малки линии на венериния хълм.

Както се вижда, чувствеността е един недостатък, който може да се забележи по многото знаци както в формата на ръката, така и в дланта, следователно, от този сбор на характерни признаци сме в положение съвсем лесно да познаем тази характерна черта на жената.

Гневът. Друг един недостатък, който извънредно вреди както на телесната, така и на душевната красота на една жена, е гневът. Ние няма да изнесем обширно, какво лошо впечатление прави той на един мъж, когато забележи някоя нежна дама, вместо да говори тихо, да оставя устата си да се къса от гняв, да проклина и да пръждосва.

Разбира се, всяка жена, която иска да обърне внимание, прави всичко възможно, за да прикрие този, както и всички други, недостатъци, пред изпитателните очи на мъжа, комуто иска да се хареса, но изкуството на ръкогаданието осуетява този стремеж, защото, щом ръката й попадне под нашите погледи, ние знаем вече, какво да мислим за характера на въпросната жена.

Що се отнася, обаче, до гнева, то следните хирогномически знаци ще ни покажат всичко: първата фаланга на палеца на една гневлива личност обикновено е много къса и представлява валчеста форма, пръстите са лопатовидни и гладки, ръцете изобщо твърде слаби и с зеленикав цвят.

Този зеленикав цвят трябва въобще добре да се наблюдава като знак, който важи не само за ръцете, но и за лицето. Срещне ли се дама, която е бледа — с „особен“ оттенък, който твърде често мени цвета си и получава, при най-малките душевни вълнения, един сивозеленикав цвят, то това може винаги да се вземе за знак на една твърде гневлива личност, и то не такава с открит гняв, защото тя би станала червена като божур, но такава, която предъвква в себе си гневът, без да прости на причинителя, влачи го дълго в себе си и чака удобен момент да си отмъсти.

И тук пак палмистрията ни дава няколко много добри знаци за ръката, на която ще познаем порочния гняв, а то е, когато жизнената линия на една гневлива жена е широка, вдлъбната и червена. Там, където се срещнат тези три случаи за жизнената линия, можем с сигурност да заключим, че гневът отива по някой път до бруталност и затова е по-добре, лица с такава жизнена линия съвсем да се избягват или пък да не им се дава ни най малкия повод за възбуждение.

Ако марсовата равнина е набраздена и в средата й има кръст, това показва, освен гняв, още и свадливост. Същото е и ако цялата ръка е набраздена—това показва избухливост или поне раздразнителност до висока степен.

Леност. Леността — голямата любов за разни удобства (комфорт) също се числи към много разпространените пороци на женския пол. Тя се познава по тлъстите и много меки ръце. Първата фаланга на палеца на една ленива жена е много къс, което, в свръзка с другите знаци, ни открива най-малко безгрижност към материалните работи.

Ако пръстите са остри, то това показва наблюдателност без рефлексия. Гладки пръсти показват липса на ред, причинност и рефлексия, също и нехайство към интересите на материалния свят.

Палмистрията ни учи, че ако при едно лениво лице главната линия е къса, това показва тъпа интелигентност. Има ли на мястото на юпитеровия хълм една равнина, то това показва слабо честолюбие; същото показва гладкия и малко развития венерин хълм. Яко марсовата равнина1) е добре оформена и марсовият хълм е много добре развит, то това е знак на отрицание, а пък един гладък и без бръчки меркуров Хълм показва още, че въпросната жена няма никакво влечение към науките.

Там, където слънчевият хълм е гладък и прорязан с линия, това показва липса на художествени идеи и на любов към забогатяване; а една бледа, тънка и плитка жизнена линия означава, че въпросната жена има слабо желание за живеене или, с други думи, „мързи я да живее“.

(Следва)

______________________________________________

1) Тя е пространството между двата триъгълника.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Еджворт

Мурад Нещастникът

(Разказ)

Всеки знае, че Великият Владетел обичаше да се забавлява, като обикаля нощем улиците на Цариград тъй, както и в миналото Харун Алрашид обикаляше Багдат.

Една лунна нощ, придружен от великия си везир, той мина по няколко от по-главните улици на града, без да види нещо особено. Най-после, когато минаваха край дюкяна на един въжар, султанът си спомни арабския разказ за въжаря Ходжа Хасан Алхабал и неговите двама приятели — Саад и Саади, чиито мнения бяха твърде различни за успеха на човека в живота в свръзка с неговия „късмет“.

„Какво е твоето мнение по този предмет?“ запита Великият Владетел своя везир.

„Ваше Величество, аз съм на мнение, че успехът в света зависи повече от благоразумието, отколкото от това, що наричат късмет.

„А аз съм убеден, каза султанът, че щастието се дължи повече на късмета, отколкото на благоразумието. Нали всеки ден чуваш да се говори за хора, които са „късметлии“ или без „късмет“ ? Тоя народен израз не е ли плод на дълги наблюдения?“

„Аз нямам право да споря с Вас“, отвръща благоразумният везир.

„Говори откровено и без стеснение. Това аз желая и заповядвам“, каза султанът.

„Добре. Моето мнение е, че хората смятат за щастливи или за злощастни някои лица, само защото знаят външната страна на техния живот, а не знаят случаите, при които тия лица са били благоразумни или неблагоразумни. Сега, например, аз познавам двамина, които са известни, единият по това, че е много късметлия, а другият — че е нещастен. Единият се нарича „Саладин Щастливецът“ а другият „Мурад Нещастникът“. — Аз мисля, че ако ние узнаем живота им в подробности, ще видим, че единият е благоразумен, а другият не е такъв“.

„Де живеят те?“ пресече го султанът. „Преди да легна тая вечер, аз трябва да чуя истината за живота им от самите тях“.

„Мурад Нещастникът живее тук наблизо“, каза везирът.

Султанът пожела да отидат у Мурада веднага. Едва бяxa минали няколко крачки, когато чуха сърцераздирателни плачове. Те отидоха по посока на плача и не след дълго спряха пред една къща, вратата на която беше отворена. Там те видяха един човек, който плачеше горчиво, с чалма на главата си. Те го попитаха, защо е отчаян, а той в отговор им посочи една счупена ваза, която бе на тротоара пред вратата.

„Това безспорно е хубава китайска ваза“, каза султанът, като вдигна едно от счупените парчета, „но може ли загубата на една китайска ваза да причини такова силно отчаяние и скръб?“

„Ах, господа“, каза притежателят на вазата, като взе посетителите за търговци, „аз виждам, че вие сте чужденци и затова не подозирате колко злощастен съм аз и колко право имам да скърбя. Вие не знаете, че говорите на Мурад Нещастника. Ако бихте чули всичките злощастия, които са ме сполетели от рождението ми до сега, вие сигурно бихте ме съжалили и бихте ми дали правото да бъда отчаян“. Султанът показа своето любопитство, а Мурад, като се надяваше, че ще получи съчувствие, каза: „Господа, почти не се осмелявам да ви поканя в дома на такова злощастно същество, какъвто съм аз, но ако се решите да пренощувате под моя покрив, вие ще имате достатъчно време да изслушате моята трагична история“.

Султанът и везирът се извиниха, за дето не ще могат да прекарат с Мурада, като казаха, че ще трябва да се върнат в хана си, дето ги очакват другарите им, но те помолиха да си починат за половин час в неговата къща, през което време, ако спомена за злощастията му не ще го много развълнува, да им разкаже живота си.

Малцина хора са наистина тъй много злощастни, че да не обичат да говорят за нещастията си, които имат, или мислят, че имат случай да получат състрадание. Щом като мнимите търговци седнаха, Мурад започна своята история така:

„Баща ми беше търговец в този град. През нощта преди да се родя, той сънувал, че аз дойдох на този свят с кучешка глава и дяволска опашка, и за да прикрие моята грозота, той набързо ме обвил с парче ленен плат, който, за нещастие, впоследствие се указало, че е чалмата на султана. Задето са взели чалмата му, султанът тъй много се обидил, че заповядал да посекат баща ми.

„Татко ми се събудил преди да го посекат. Сънят, обаче, му бе направил такова потресно впечатление, че той ме очаквал, като смятал, че е получил предупреждение отгоре. Поради това, той решил винаги да ме отбягва. Той не дочакал да види дали аз наистина ще се родя с кучешка глава и с дяволска опашка, и още на утрото след съня тръгнал за Алеп.

Той отсъствал от дома цели седем години, през което време моето възпитание било съвършено пренебрегнато. Един ден аз запитах майка си, защо съм наречен „Мурад Нещастникът“. Тя ми каза, че това име ми е дадено поради съня на моя баща, но добави, че може-би с течение на времето то да бъде забравено, особено ако аз се укажа щастлив в живота си. Бавачката ми, една много стара жена, която бе в стаята, когато говорехме това, поклати глава, и като ме изгледа с поглед, който никога няма да забравя, каза: „Нещастен той бе и е, и винаги ще бъде. Кълна се в името на великия пророк Мохамед, че тези, които са родени нещастни, никога не могат да избегнат своето нещастие, нито пък някой някога може да им помогне. Глупост е нещастниците да се борят с своята съдба. Най-доброто е да се примирят с нея и безропотно да й се подчинят“.

Тия думи направиха ужасно впечатление на мен, малкото момче. От тогава, всичко що ми се случеше, затвърдяваше вярването ми в предсказанието на моята бавачка. Аз бях осем годишен, когато баща ми се върна от чужбина. На следната година се роди брат ми Саладин. който бе наречен „Саладин Щастливецът“, защото в деня, в който бе роден, баща ми получи известие, че корабът, натоварен с скъпи стоки, който тъй отдавна е очаквал, е пристигнал благополучно на пристанището.

„Аз не ще ви отегчавам да ви разправям всичките малки случки, които показваха, че брат ми Саладин е щастлив още от детинство. Като растеше, неговият успех в всичко, което предприемаше, бе тъй очебийно, както бе очебийно и моето нещастие. От времето, когато богато натоварения кораб пристигна, ние заживяхме разкошно и всички отдаваха привидния бащин успех в търговията на късмета на брат ми Саладин.

„Когато Саладин бе около двадесет годишен, баща ми заболя тежко и като почувства, че не ще оздравее, повика до леглото си брат ми и, за негово голямо учудване, каза му, че разкоша, всред който сме живели, е изчерпал всичкото му богатство, че неговите търговски работи са много объркани, защото, осланявайки се на надеждата в непрекъснат успех, той е предприел непосилни за него спекулации.

„Последствието бе, че сега той можеше да остави за наследство на децата си само две големи китайски вази, забележителни по своята красота, но ценни особено поради известни стихове, записани по тях с непонятни букви. Стиховете се предполага да действат като талисман върху съдбата на тия, които притежават вазите.

„Двете тия вази баща ми завеща на брат ми Саладин, като каза че не се решава да даде едната от тях на мене, защото аз съм тъй нещастен, че сигурно щом я получа, веднага ще я счупя. След смъртта му, обаче, брат ми Саладин, който имаше много добро сърце, ми каза да си избера и взема една от вазите. Освен това той се потруди да ме ободри и насърчи. като често ми повтаряше, че не вярва в „предопределено щастие или злощастие“.

„Аз не бях на неговото мнение, при все че съзнавах колко благ бе той, като се трудеше да разсее тъгата ми, превърнала се в меланхолия у мене. Аз знаех, че напусто ще останат всички усилия да напредна в живота, защото каквото и да сторех, аз все щях да бъда „Мурад Нещастникът“. Брат ми не се сломи духом от мизерията, в която ни остави баща ми. Той каза, че е сигурен, че ще намери начин да се издържа, и действително намери.

„Като разгледа нашите китайски вази, брат ми видя, че в тях има един светло червен прах. той каза, че се надява от него да направи отлична боя. той се опита и след неколко кратки несполуки, най-после наистина успя да направи отлична боя.

„През живота на баща ми майка ми купуваше скъпи рокли от един търговец, от когото купуваха и ханъмките от харема. Брат ми преди бе направил някой дребни услуги на тоя търговец. Сега брат ми го замоли, и той драговолно се съгласи, да препоръчва братовата ми боя на клиентите си. Пък и боята, наистина, бе тъй хубава, че всеки, щом я видеше, веднага я предпочиташе пред другите бои. Магазинът на Саладина скоро се препълни от купувачи. Пък и неговата любезна усмивка и благи обръщения, като че привличаха толкова клиентите, колкото и червената боя, Когато аз се случех в магазина, е забелязвах, че отчаяната ми фигура и меланхолията ми отвращаваше всекиго, който ме видеше. Това още повече затвърди убеждението ми в моята злощастна съдба.

„Един ден една дама, богато облечена и придружена от две робини, влезе в магазина ни, когато брат ми го нямаше. Като разгледа някои от стоките, тя случайно зърна моята китайска ваза. Вазата й хареса извънредно много и тя пожела на всяка цена да я купи. Аз, обаче, отказах да й я продам, понеже вярвах, че ще си навлека някое грозно злощастие, ако се разделя от талисмана си. Нервирана от отказа ми, тя опита всяко средство за да постигне целта си, но ни молби, нито пари можаха да ме отклонят от решението ми. Крайно раздразнена от моето вироглавие, както да го нарече, тя излезе из магазина.

„Когато брат ми се върна, аз му разказах случката, като очаквах той да ме похвали за моето благоразумие, но напротив, той ме осъди за суеверната стойност, която отдавах на стиховете на моята ваза, като каза, че е връх на глупостта да изгубя голямата сума пари — сигурно средство за подпомагане на благополучието ми — срещу несигурната надежда за чудотворна закрила. Аз не можах да бъда на неговото мнение, нито имам куража да изпълня съвета му. На следния ден дамата пак заобиколи братовия ми магазин и като видя там братовата ми ваза, купи я за 10,000 жълтици. С тия пари брат ми закупи много стока.

Аз съжалявах, че изпуснах щастливия случай, но се тешах пък, че грешката не е моя, а тая на участта ми, каквато е и на много хора — да не могат да решават правилно в благоприятния момент. След като той мине, аз винаги съм съжалявал, че не съм направил противното на онова, което съм сторил. Често пък, додето се още колебая, благоприятния момент е минавал. Това е, което наричам аз злощастие. Но да продължа разказа.

„Дамата, която купи вазата на брата ми, бе любимката на султана и бе всемощна в харема. Нейното отвращение към мене, за дето се възпротивих на молбата й, бе тъй голямо, че тя казала на мои познати, че не ще купува нищо от братовия магазин, додето и аз работя там. Понеже не желаех да преча на братовата си работа, без да му кажа защо, аз напуснах и магазина и къщата. Не след дълго, обаче, аз огладнях. Тогава аз седнах на един камък пред вратата на една хлебарница. Миризмата на топлия хляб ме примами и аз влязох пекарницата и тихо попросих милостиня.

„Хлебарят каза, че ми позволява да се наям с хляб, но под условие, да разменим облеклото си и да продавам хляб през този ден в града. Аз драговолно приех условието, но скоро се разкаях за това. Ако моята зла съдба и сега не бе ме лишила от паметта и добрия ми разсъдък, аз никога не бих се съгласил с вероломното предложение на хлебаря си известно време хората в Цариград бяха крайно недоволни от теглото и качеството на хляба. Тоя вид недоволства често са свършвали с бунт, при който хлебарите са бивали избити. Всичко това аз добре знаех, но не си го спомних на време.

„Аз промених облеклото си с това на хлебаря, но едва бях тръгнал с хляба по съседните улици, когато около мене се събра голяма тълпа, която почна да ме освирква и вика най-грозни имена. Тълпата ме следваше дори до портите на палата. Като чу виковете. великият везир се убоя от бунт и веднага за поведа да ме посекат, като причинител на бунта.

„Аз паднах на колени и заявих, че те погрешно ме вземат за хлебар и че аз никога не съм месил, нито пекъл хляб. Аз казах, че само за днес съм сменил дрехите си с един хлебар и че аз съм сторил това пак тласкан от злата си съдба. Някой от тълпата извикаха, че заслужавам да бъда обезглавен за моята глупост, но други ме съжалиха, и когато офицерът, който щеше да изпълни заповедта на везиря, се обърна да говори на някой от разярените бунтовници, тия от тълпата, които бяха трогнати от моите злощастия, ми сториха път и аз бързо избягах.

„Аз напуснах Цариград, като оставих вазата си на грижите на брата си. На няколко километра вън от града аз настигнах една група войници. Тръгнах с тях и научих, че те идеха да се присъединят към армията на султана, която потегля за Египет. Аз реших да ги придружа. „Ако е волята на Мохамеда“, мислех си аз „да загина, нека бъде така“. Унинието, което ме бе обхванало, бе голямо. По време на пътуването ни с кораба до Египет, аз по цял ден прекарвах седнал на кувертата, като пушех с лулата си, и като бях уверен, че ако се би явила буря, каквато се и очакваше, аз не бих извадил лулата от устата си, нито бих се вързал с въже о някоя дъска, за да се спася от погинване. Такава бе апатията, която бе плод на моя фатализъм.

„Въпреки моите зли предчувствия, ние стигнахме благополучно на египетския бряг. Поради една дребна случка, която не заслужава да се разказва, аз останах на кораба след моите другари и стигнах на лагера късно през нощта. Бе лунна нощ и аз можех ясно да видя цялата сцена. Върху обширната пустиня от бял пясък ясно личаха стотици малки шатри, в далечината се виждаха няколко палмови дръвчета. Всичко бе мрачно и тихо. Никакъв звук не се чуваше, освен тоя на камилите, които се хранеха до шатрите. Като вървях напред, аз не срещах никакво човешко същество.

„Лулата ми бе угаснала и аз ускорих стъпките си, като се отправих към един огън, който гореше до една шатра. На пътя, в пясъка, аз съзрях нещо, което светеше. То бе пръстен. Аз го вземах и го турих на пръста си, като реших да го дам на утрото на глашатая, който да открие притежателя му. За мое злощастие, аз го турих на малкия си пръст. Пръстенът беше много голям за там, та като съм бързал към огъня, за да запаля лулата си, той паднал, Аз се спрех да го търся из сеното, от което се хранеше едно муле, но проклетото животно тъй лошо ме ритна в главата, че аз изревах от болка.

„Моите викове разбудиха тия, които спяха в шатрата, до която се хранеше мулето. Сърдити, за дето са обезпокоени, войниците бяха вече склонни да мислят лошо за мен, и те бяха уверени, че аз съм крадец, и че съм откраднал пръстена, за който твърдях, че съм го току-що намерил. пръстена ми бе отнет на сила и на следния ден аз бях бит, за дето го бях намерил, тъй като офицерът продължаваше да мисли, че боят ще ме накара да изповядам де съм скрил някои други ценни предмети, които напоследък се бяха изгубили от лагера, всичко това бе последствие от бързането ми да си запаля лулата си, и за дето бях турил пръстена на един пръст, който беше много малък за него, нещо, което само Мурад Нещастникът би сторил.

„Когато, след излекуването на раните си, бях в състояние пак да вървя, аз отидох в една от палатките с червено знаме, за която ми бяха казали, че е кафене. Докато пиех кафе, чух един чужденец да се оплаква, че не можел да намери ценния си пръстен, който бил изгубил, при все че на три пъти съобщил чрез глашатая, че предлага едно възнаграждение от 200 жълтици на оня, който му го донесе. Разбрах, че се касае за същия пръстен, който бях имал нещастието да намеря. Отправих се към чужденеца и му обещах, че ще му посоча лицето, което бе взело насила от мене пръстена. Чужденецът успя да си вземе пръстена и понеже беше убеден, че аз бях действал честно, той ми подари 200 жълтици, като възнаграждение за наказанието, което аз несправедливо бях претърпял заради него.

„Навярно ще си помислите, че тази кесия злато ми принесе полза? Съвсем не, никак не! — Тя стана причина за нови нещастия.

„Една нощ, когато мислех, че войниците, които живееха в същата палатка с мене, спят дълбоко, аз си позволих удоволствието да броя съкровището си. На следния ден аз бях поканен от другарите си да пия шербет с тях. Какво бяха турили в шербета, който пих, не зная, но аз не можах да устоя на съня, който ме налегна. Заспах дълбоко и когато се събудих, намерих се, че лежа под една палма, на значително разстояние от лагера.

„Първото нещо, за което помислих след като дойдох на себе си, бе кесията ми с жълтици. Кесията намерих в пояса си, но като я отворих, видях, че тя бе пълна с камъчета, и че в нея нямаше ни една жълтица. Не се съмнявах, че бях обран от войниците, с които бях пил шербет, и бях уверен, че някой от тях трябва да е бил буден, когато броях парите си, понеже, като не бях поверил никому тайната за богатството си, те не биха могли да подозират, че притежавам нещо, тъй като откакто бях почнал да дружа с тях, аз се бях представял, че съм в голяма нужда.

„Напразно се отнесох до началството за помощ. Войниците заявяваха, че са невинни. Никакво положително доказателство против тях не можеше да се представи и аз си навлекох само присмехите и ненавистта им. В силната си скръб аз се нарекох с името, което, от пристигането си в Египет, избягвах да произнасям — Мурат Нещастникът. Името и случката се разчуха из лагера. След това аз често бях наричан с това название. Некои, обаче, ме наричаха и „Мурад с кесията с камъчетата“.

„Всичко, обаче, което бях изстрадал, е нищо в сравнение с сполетелите ме след това нещастия.

„По това време обичай беше в турския лагер войниците да се забавляват с стреляне на някой нишан. Началството се противопоставяше на тази опасна забава, но напразно. Понякога, след получаване някоя заповед от началството си, войниците спираха стрелбата за кратко време, но след това те я подемаха наново, въпреки всички заповеди. Дотолкова нямаше дисциплина в армията ни, щото това неподчинение оставаше ненаказано. Същевременно постоянната опасност направи войниците небрежни към нея. Виждал съм палатки, надупчени от куршуми. В палатките войниците стояха спокойно, като пушеха лулите си, докато другарите им отвън се готвеха да се прицелват към червеното знаме, което се люлееше на върха на палатката.

„В някои тази апатия произхождаше от голяма леност, у други, от замайване вследствие тютюна и опиума; но у повечето от моите събратя турци тя се дължеше на увереност, която произлизаше от вярата в предопределението.

„Когато някой куршум убиеше някой от техните другари, те само забелязваха, едва снемайки лулите от устата си: „Нашият час още не е дошъл, да загинем не е по волята на Мохамеда“.

„Признавам че тази безумна небрежност ми се струваше отначало чудна, но скоро тя престана да ме учудва. Тя даже потвърждаваше схващането, че не- кои са родени с „късмет“, а други „без късмет“.

„Аз даже станах почти тъй небрежен, както и моите другари, понеже започнах да разсъждавам като тях. „Не може“, казвах си аз, „човек чрез благоразумието си да отвърне удара, който съдбата му готви. Може-би ще умра утре, затова нека се веселя днес“.

„И така аз си поставих за цел да си доставям колкото е възможно повече удоволствия. Бедността ми, както можете да си представите, ме възпираше от разточителност и от крайности, но аз скоро намерих способ, чрез който да харча това, което в същност не ми принадлежеше. Имаше някой евреи, които следваха лагера и които, разчитайки на евентуални победи на нашите войски, отпущаха в заем пари на войниците срещу голяма лихва. Евреина, към когото аз се отнесох, влезе в връзки с мене, понеже вярваше, че брат ми Саладин, на когото той познаваше характера и състоянието, щеше да му заплати дълговете ми, ако аз бъдех убит. С парите, които вземах от евреина, аз постоянно си купувах кафе и опиум, към които се бях безумно пристрастил.

„В състоянието, което те произвеждаха върху ми, аз забравях всичките си нещастия и страхове за бъдещето.

„Един ден, когато се бях ободрил от една голяма доза опиум, аз вървях през лагера, като ту пеех, ту подскачах като луд, повтаряйки, че вече не съм Мурад Нещастникът. До като казвах това, един приятел, който бе съвършено трезвен, ме улови за ръката и се опита да ме извлече от мястото, в което се намирах, „Не виждаш ли, каза той, че тия войници стрелят на нишан? Аз забелязах, че един от тях точно сега внимателно се прицелва на твоята чалма и виж, че той сега отново си пълни пушката“. Изглежда, че моята зла съдба ме непрестанно следва. Като видях закрилника си, аз се сборичках с него, повтаряйки: „Аз не съм нещастник, за какъвто ме смяташ, аз не съм Мурад Нещастникът“. Той се откъсна от мене и избяга от грозящата и него опасност, а след неколко секунди аз паднах безчувствен на пясъка.

„Куршумът бе изваден от тялото ми от неопитен лекар, който ме измъчи десет пъти повече, отколкото бе нужно. Той бе принуден да бърза особено много по това време, понеже войската бе получила заповед да тръгне в поход. След неколко часа целият лагер бе на крак. Раната ме болеше много остро и страхът, да не бъда оставен с тези, които се смятаха неизлечими, увеличаваше мъките ми.

„Навярно ако бях стоял спокоен, аз бих избегнал някой от мъките, които после ме сполетяха, но аз ви вече казах, господа, че съдбата ми е била да разбера, как би било най-добре да се постъпи, след като ставаше вече твърде късно. През деня, когато имах много висока температура и когато ми бе заповядано да сяда в легло, въпреки моите естествени наклонности към мързел, аз станах от леглото десетки пъти и излизах из шатъра през най-големата горещина на деня, за да видя кои шатри още не са надупчени и кои войници още не са заминали. Заповедите за отпътуване на войниците не се изпълняваха на време. Ако бях слушал наредбите на лекаря, аз навярно бих могъл да замина с последните войници и бих могъл да понеса бавното движение на носилката, с която някой от болните бяха пренасяни; но вечерта, когато лекарят дойде да превърже раните ми, намери, че беше съвършено невъзможно тази вечер да бъда движен.

„Той каза, че на утрото ще дойдат неколко войници да ме пренесат. Действително такива дойдоха, но те искаха да ме турят на магарето, което аз познах по бялата линия на гърба, че е същото проклето животно, което ме ритна, когато търсех пръстена. Нищо не можеше да ме убеди да се кача на това злощастно животно. Аз се потрудих да убедя войниците да ме носят. Те ме поносиха малко, но скоро товара им дотегна и като ме сложиха на пясъка, казаха ми, че ще идат да напълнят един мех с вода на извора, който виждат недалеч, а аз да мълча и да ги чакам търпеливо.

„Аз чаках дълго време, като копнеех за водата, която ще накваси попуканите ми устни; но водата не донесоха, нито пък се вестиха. Там аз прекарах много часове, като очаквах всеки момент да свърша. Аз не правех никакво усилие да мръдна, защото бях убеден, че последният ми час е дошъл и че волята на Мохамеда е аз да загина мизерно и да остана непогребан, като куче — смърт, мислех аз, която подхожда на Мурад Нещастникът.

„Моите предчувствия не се сбъднаха. Един отряд английски войници минаха край мястото, дето аз лежах. Те чуха моите стенания и дойдоха да ми помогнат. Те ме взеха с себе си, привързаха раната ми и се отнасяха към мене много нежно. При все че бяха християни, трябва да призная, че аз имах причина да ги обичам повече от всички последователи на Мохамеда, с изключение на добрия ми брат.

„Под тяхната грижа аз се съвзех; но едва бях закрепнал, когато нови злощастия ме сполетяха. Времето бе много горещо и аз страдах от голяма жажда. С група другари аз тръгнах да търся някой извор. Английските войници почнаха да копаят кладенец на едно място, посочено там от един от техните хора на науката. Мене не ми се вършеше такава тежка работа и за това предпочетох да се поскитам и намеря извор. В далечината аз видех нещо, което приличаше на извор, та го посочих на моите другари. Техният човек на науката ме предупреди чрез своя преводач, да не вярвам на това примамливо видение, защото такива се често виждат в тази страна, и че когато ида там, сигурно аз не ще намеря вода. Той каза, че видението е много по-далеч, отколкото си въобразявам, и че навярно ще се изгубя в пустинята, ако се опитам да вървя след призрака.

„Моята зла съдба ме накара да не послушам съвета. Аз тръгнах подир проклетата примамка, която сигурно бе дело на зли духове, които замъглиха моя разсъдък и ме мамеха към своето видение. Час след час аз вървях все напред, като очаквах да стигна предмета на моите мечти. Но видението се теглеше напред по-бърже, отколкото аз го следвах и най-после аз се убедих, че англичанинът, който без съмнение е добил своите сведения от хората на тази страна, бе прав, и че блестящото видение, което аз вземах за вода, бе чиста измама.

„Сега аз бях изтощен от умора: напразно аз търсех с поглед другарите, които бях напуснал Аз не виждах ни хора, ни животни, нито не каква следа от растителност в пясъчната пустиня. Понеже бях уморен, аз нямах сили да се върна назад по стъпките, които личаха по пясъка.

„Тъжно аз ги гледах, като водач в тази непозната страна. Вместо да се отдам на моите лениви наклонности, аз трябваше, макар и с последни усилия, да тръгна обратно, преди да се е явил вечерния ветрец. Привечер аз усетих зефира и, несъзнавайки опасността, аз му се радвах; но какъв беше моя ужас, когато видех, че той е заличил стъпките ми по пясъка. Аз не знаях на къде да тръгна. Обхвана ме ужас. Аз късах дрехите си, захвърлих чалмата си и виках високо, но нито човешки глас, нито пък некакво ехо ми се обади. Мълчанието беше ужасно. За дълги часове аз не бях вкусил нищо и сега бях болен и примирах от изтощение. Спомних си, че бях турил малко опиум в гънките на чалмата си, но уви, като съм захвърлил чалмата, опиумът е изхвръкнал на някъде. Напразно го търсих дълго време.

„Най-после аз се прострях на земята помирен с злата си участ. Това, що пострадах от глад, жажда и и горещина, не би могло да се опише. Най-после аз паднах в един вид транс, през който разни образи запрелитаха пред очите ми. Колко време съм бил в това състояние — не зная, но спомням си, че дойдох на себе си от един вик, който идеше от хората на един керван, които се връщаха от Мека. Това беше техния радостен вик, поради щастливото им пристигане при един извор, добре познат там в тази част на пустинята.

„Изворът бе стотина метра далеч от мястото, където аз лежах. Такава е била съдбата ми — на мен, Мурад Нещастникът — да не видя действителността, а с часове да преследвам некакъв си призрак. При все че бях слаб и унил духом, аз извиках колкото ми глас държеше, като се надявах да получа помощ. Същевременно аз запъплих към мястото, от дето се чуваха гласовете. Керванът почиваше през времето, когато камилите се поеха и робите пълнеха меховете с вода. Въпреки моите усилия, аз бях убеден, че съдбата и сега ще ми изневери и че хората от кервана не ще чуят гласа ми. Аз ги видех да се качат на камилите си. Аз развих чалмата си и и я развях в въздуха. Моят сигнал бе забелязан! Керванът тръгна към мене. Едва имах сили да говоря. Един роб дойде и ми даде малко вода. След като пих, аз им обясних кой съм и как попаднах в това положение.

„Додето говорех, един от пътниците забеляза кесията, която висеше от моя пояс. Тя бе същата, която ми даде търговецът, на когото бях намерил пръстена, той ми я беше дал и аз я бях внимателно запазил, защото на нея бе изписано името на моя благодетел и един стих от Корана. Когато той ми я даде, каза ми, че навярно ние ще се срещнем пак в друга не- коя част на света и че той ще ме познае по този знак Лицето, което сега забеляза кесията, бе негова брат. Когато аз му разказах как съм се сдобил с нея, той има добрината да ме вземе под своята закрила. Той бе търговец, който сега отиваше с кервана към Кайро. Той предложи па ме вземе с себе си и аз драговолно приех предложението, като обещах да му служа тъй вярно, както робите му. Керванът тръгна и аз бях отнесен с него.

„Търговецът, който стана мой господар, се отнасяше с мен много благо, но като узна всичките ми злощастия, той ме накара да му се обещая, че не ще правя нищо додето първом не се посъветвам с него. „Понеже ти си тъй нещастен, Мураде“, каза той, и понеже когато решаваш за себе си, твоите решения са погрешни, ти ще трябва да се довериш напълно на разсъдъка на един по-мъдър и по-щастлив приятел“.

„Аз поминавах добре при този търговец, който беше с кротък нрав и толкова богат, че можеше да бъде щедър към всичките си служители. Моята работа се състоеше да надзиравам канилите му, да бъдат товарени и разтоварвани на подходящи места, да броя балите с стоката, и да се грижа те да се не смесват с тия на неговите другари. Това аз вършех внимателно до деня, в който стигнахме до Александрия, когато за нещастие, аз забравих да преброя балите, като разчитах, че всичките са тук, както бяха и предния ден. Обаче, когато щяхме да се качим на кораба, който щеше да ни отнесе в Кайро, аз забелязах, че липсват три бали памук.

„Аз се завтекох да предупредя господаря си, който, при все че се много разтревожи поради моята небрежности, не ме тъпча така, както заслужавах. Градският глашатай бе веднага пратен в града да вика и предлага възнаграждение на този. който открие стоката. Тя бе намерена от един от робите на търговеца, с когото ние бяхме пътували. Корабът, обаче, беше вече потеглил, та господарят ми, аз и балите трябваше да го следваме с една лодка. Когато най-после се качихме на кораба, капитанът каза, че той е тъй натоварен, че не знае къде да складира балите памук. След много мъчнотии. той се съгласи да ги остави на палубата, а аз обещах на моя господар да ги пазя деня и нощя.

„Пътуването ни бе благополучно, и един ден вече видяхме брега, на който, както каза капитанът, ние ще бъдем рано на следната заран. Както обикновено, аз прекарах и тази нощ на палубата, като пушех лулата си. От как бях свикнал с този навик на лагера в Ел-Ариш, аз не можех да живея без опиум и тютюн. Мисля, че тази нощ умът ми трябва да е бил помрачен от непрекъснатото пушене, защото към среднощ аз дойдох на себе си в ужас. Скочих на палубата, на която се бях прострял, чалмата ми и балите, на които почивах, горяха. Аз събудих двама войника, които дълбоко спяха на палубата. Всички бяха ужасени, а смущението увеличи опасността. Капитанът и моя господар бяха най-деятелните, и помогнаха най-много за угасянето на пожара. Моя господар бе ужасно обгорял.

„На мене не позволиха да помагам с нищо. Капитанът заповяда да ме завържат за мачтата, а когато пожарът бе съвсем потушен, всичките пътници го замолиха да ме държи там завързан от главата до петите, за да не стана причина за друго нещастие. Всичко, що се случи, се дължеше, наистина, на моята зла съдба. Когато съм заспал, аз съм изпуснал лулата от устата си и тя е паднала върху балите с памук. Огънят от лулата се е изтърсил и е подпалил памука. Във всички пасажери аз навявах ужас и гняв, гледаха минута по-скоро да ме стоварят на суша, пък ако ще да бъде и пуст остров. Аз забелязах, че даже моя милостив господар чакаше нетърпеливо да се отърве час по- скоро от Мурад Нещастника и от неговата зла участ.

„Естествено аз бях много доволен, когато ние стигнахме на едно пристанище и там бях развързан. Господарят ми даде една кесия с петдесет жълтици и, като се сбогува с мене, каза ми: „ако можеш, Мураде, употреби тези пари благоразумно. Може би цялата ти съдба да се промени от сега нататък“. Това аз малко вярвах, но реших, колкото ми е възможно, да употребя парите по-благоразумно.

„Като вървях през улиците на Кайро и се чудех как по-добре да използвам тия пари, аз бях спрян от едного, който ме повика на име и ме попита, защо се преструвам, че го не познавам. Аз се вгледах в него и, за голямо съжаление видях, че това е евреина Рахуб, от когото бях заел малко пари на лагера в Ел- Ариш. Не се съмнявах, че пак моята зла съдба го е довела в Кайро. Той не искаше да ме пусне. Не приемаше никакви извинения. Казваше, че знае, че аз съм дезертирал на два пъти: веднъж от турската и веднъж от египетската армии, че на мен не се полага като войник никаква заплата и че не може да си въобрази брат ми Саладин да се съгласи да ме изкупи, нито пък да плати дълговете ми.

„Понеже бях грозно терзан от нахалността на това еврейско куче, аз му казах, че съвсем не съм такъв бедняк какъвто той си ме въобразява; че аз имам възможност да му платя дълга си, като се надявам, че той не ще поиска от мене никакви прекомерни лихви, каквито само евреите могат да искат. Той се усмихна и каза, че ако турците обичат опиум повече от парите, това не е негова вина, че той ме е снабдил с това, което аз най-много обичам на света, и че аз не бива да се оплаквам, ако и той, на свой ред, поиска това, що най-много обича.

„Аз няма да ви уморявам, господа, с целия наш разговор. Най после ние се съгласихме на следното: аз ще му платя целия си дълг и ще откупя от него един сандък вехти дрехи, от продажбата на които, той ме уверяваше, че ще направя цяло богатство. Той ги е донесъл, каза, в Кайро, за да ги продава на търговците на риби, които, през това време на годината, търсеха такава стока, за да обличат робите си, но той бързаше да се върне в Цариград, при жена си и семейството си, и заради това бе готов да прехвърли на някой свой приятел печалбата от тази спекулация. Аз не бих повярвал на приятелските чувства на Рахуб, ако той не ме бе завел на хана и не ми бе показал сандъка с дрехите. Те бяха от богата и изящна материя и бяха твърде малко употребявани. Аз не можех да повярвам на очите си — платих дрехите и евреина изпрати сандъка на хана ми.

(Следва краят).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

К. А. Либра.

АСТРОЛОГИЯ

(Продължение от год. II, кн. 8-- 9).

Значение на 12-те къщи в хороскопа

Тук искаме да определим по възможност по-обстойно, какво застъпва всяка къща (дом) в хороскопа.

1 - вата къща дава: външния изглед и характера, изобщо взето. От тялото тя означава специално главата, разума и общото здравословно състоя ние. Изобщо: личността и борбата за съществувание, следователно — действията на родения.

2 - ра къща означава финансовите отношения, движимия имот, покоя и свободата. Тя има влияние върху нашите чувства и емоции.

3 - та къща — братя и сестри, роднини, съседи, възпитанието, къси пътешествия, наука, съчинения, писма, способност. Има силно отношение към интелекта и нервната система.

4 - та къща — къщата и домашния живот, наследени склонности. Окръжаващите ни в края на нашия живот. Недвижим имот Означава тоже бащата и нашето отношение към него. Окултна къща, която стои в връзка с физическата смърт и живот.

5 - та къща има връзка с удоволствията, любов, радости, спекулации, игра, деца. Тя е срещуположна на 11 та къща и, тъй да се рече, е изпълнение на същата (надежди и желания).

6 - та къща — къща на болестите и после къща, която има отношение към слуги, подчинени, прислужници, облекло, хигиена — изобщо грижата за тялото. Важна къща за тези, които гледат и церят болни.

7 – та къща има отношение към брака, съдружие, другарство, изобщо съжителство- По - нататък: явни неприятели, съдебни преследвания. Представя до известна степен индивидуалност, та, като противоположност на 1-ва къща- къщата на личността.

8 - та къща има отношение към смъртта и всичко свързано с нея, като наследства, завещания, свидетелства. Знакът на върха и аспектите например на планетата, находяща се в 8-та къща или нейният владетел означават често вида и начина на смъртта на физическото тяло. Окултна къща.

9 - та къща — философия, религия, учителство, възпитание и всичко свързано с тях. По-нататък Дълги пътешествия в чужди земи. Има отношение още и към абстрактното мислене в противовес на 3-та къща, която е къща на конкретното мислене. Тук попадат също сънища и видения.

10 - та къща има отношение към честта, светско могъщество, слава, напредък, призвание или служба и показва същевременно и моралното становище на родения. Приема се, че тази къща представя майката на родения, както 4-та бащата, но някои астролози вземат това тъкмо обратното. Много говори за последното това, че най-често бащата определя избора на професията, но нека се не изпуска из пред вид, че при родителите много пъти майката е, която ръководи.

12-та къща — къща на изпита, страх, грижа и ограничение. Има отношение към манастири, затвори, болници, лудници, — всичко що означава отделеност, ограничение, с други думи, тук човек учи, да не се смета за особено същество, но да се разглежда като част от цялото, неделима от него и винаги в контакт с него. Окултна къща.

Тук давам на късо значението на къщите, за да се изтъкне по-ясно свръзката между зодиакалните знаци и човешкото тяло-

1 - вата къща — главата = темперамент, външен вид на родения.

2 - та къща -— гърло = неговото навлизане в материалния живот, богатство и финансови отношения.

3 - та къща — дробове = неговите къси пътешествия, отношенията му по-специално към братя и сестри, братовчеди и братовчедки, неговата кореспонденция, наука.

4 - та къща — стомах = неговата собствена къща, наследство от родителите, неговия баща, Почивка и обстоятелства в края на живота.

5 - та къща — сърце = неговата предприемчивост, страсти, любов, деца, спекулации, инициатива, удоволствия.

6 - та къща — черва = съобщителни средства, неговото здраве, храна, подчинени, работа, неговото отношение към слуги и прислужници.

7 - та къща — бъбреци — раздела или вземане съдружник, съпруга, брак, родство с другите.

8 - та къща — полови органи = полови склонност, житейска школа, наследство, завещание, смърт.

9 - та къща — бедро = неговите големи пътешествия, разширение мирогледа, възглед върху живота, философия.

10 - та къща — колена = неговото светско положение в местожителството му, име, чест, обноска, проявление.

11 - та къща — пищяли — неговото търсене подкрепа от приятели, надежди и желания.

12 - та къща — стъпала = непредвидени трудности, скрити неприятели, преследвания, болници, пленничество — изчезване за света.

От горното следва, че отношенията на родения към своите чичовци и лели (това са братята и сестрите на бащата) се определя от 6 та къща, защото 6-та къща е 3-та къща (братя) на 4-та къща (баща). Богатството не съдружника, на съпругата се показва от втората къща на 7-та (съпруга) или от 8 та къща; — братята на съдружника от 9 та къща или третата къща (братя) на 7-та (съдружник). Продължавайки по този начин, може да се извлекат още много пояснения.

Къщите се делят на:

1. Главни (ъглови) къщи 1, 4, 7 и 10

2. Следващи „ 2, 5, 8 и 11

3. Падащи „ 3, 6, 9 и 12.

В ъгловите къщи действието на планетите е най-силно.

В падащите къщи тяхното действие е най-слабо-

Следващите къщи държат средата.

Къщите имат своя орбита (граници) на действие както планетите. Границите за връх (на къща) с късо изгряващ знак (за Германия и всички страни с северна ширина) са 5°, а за връх с бавно изгряващ знак са 8°. За страни с южна ширина това е обратно, понеже късо изгряващите знаци са бавно изгряващи там и обратно.

Следователно, една планета, която се намира напр. на 5° или 7° от върха на 6-та къща (в зависимост от знака на върха) ще бъде разглеждана като стояща в 6-та къща по отношение нейното влияние. За асцендента може най малко 12° да се вземе, следователно, планета, която се намира в 12-та къща и е напр. на 10° над изгряващия градус, упражнява въздействие в асцендента и влияе, следователно, на тялото и темперамента.

Колкото по-близо до върха, толкова по-силно е въздействието, което една планета упражнява в съответната къща.

Планетите Върху или до върха на главните (ъглови) къщи указват най- силно влияние — през целия живот.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Хороскопите на г. г. Р. Поанкаре и Ф. Еберт

от Д-р И. И. Кронщром — Копенхаген (Почетен подпредседател на British Astrological society в Лондон).

Всекиму неговата звезда.

(След европейската война от 1914 —1918 г., която се водеше, главно, за надмощие на една от двете велики държави, Германия и Франция, държавните мъже на тия последните продължават борбата помежду си, тоя път с дипломатически средства, за пълното и безпощадно приложение или за осуетяването на Версайския договор за мир, който наложи тежки парични задължения на Германия. На чело на тая борба стоят — в Германия, председателят на германската република или Райха, г. Ф. Еберт, а в Франция, бившият председател на французката република, а сега председател на Министерския Съвет, г. Реймонд Поанкаре. Поради това, полезно е за нашите четци да изучат, от астрологическо гледище, личностите на тия двама държавници, които, упорити в преследването на своите цели, не отстъпват от заетите си позиции и ще се борят, както изглежда, до последна крайност или — до нова катастрофа. Четците ни, за свое осветление в случая, ще могат да се ползват от целия мате- риал по астрологическата наука, който дадохме до сега в I, II и III годишнини на Всемирна Летопис. — Б. p.).

В тази статия ние желаем да покажем по най-прост начин, как действат астралните влияния в хороскопите на г. г. Поанкаре и Еберт. Разъмява се, трябва да отстъпим от строгата „научна точност“ и да се задоволим с едно просто изложение на въпроса. Но, при все туй, всички, които изучават астрологията, ще могат да се убедят, че ние се опираме на „научна“ база.

Нека дадем, преди всичко, някой животописни сведения. Г-н Реймонд Поанкаре, председател на Министерския Съвет и министър на Външните Работи в Франция, е роден в Барълйо-Дюк, на 20 октомври 1860 г. Отначало той бе адвокат, но по-късно той влезе в политическата кариера. В 1894 г. той стана министър на Външните Работи, в 1905 г. министър на финансите, а от 1913 год. до 1920 год. председател на републиката.

Г-н Фридрик Еберт, сегашният председател на германската република, е роден в Хайделберг, на 4 февруари 1871 год. Баща му бе шивач, а Ф. Еберт, бе сарач. Последният напусна занаята си и влезе в социалистическата партия, чрез която се избра за народен представител и в 1913 г. биде назначен канцлер, а на 11 февруари 1919 год. — председател на германската република.

Като се абстрахираме от различието в възрастта на двамата тия държавници и от годината 1913 год., която играе голяма рол в живота им, датите не ни дават никакво указание за положението им.

Ние се намираме пред лицето на двама държавници, добре надарени, излезли от буржоазните класи и достигнали най-високи положения в обществото. При това, знаем, че те представляват две противоположни идейни течения и че техните решения могат да имат най-голяма важност за бъдещето на Европа.

Wsem.Letopis_god.3_022.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Астрологическа проекция, нарисувана

от Д-р И. И. Кронщром.

Но какво е влиянието, което ги поставя един срещу другиго? И защо то- та влияние действа по-скоро чрез тия двамата, отколкото, например, чрез г. г. Милеран и Хиндебург?

Наистина, безсмислено е да се вярва, че Астрологията може да разреши всичките загадки, но тя позволява да се обяснят много неща и в случая, който ни занимава, изследването на хороскопите на тия двама държавни мъже дава твърде интересни указания.

Невъзможно е да се посочат в една къса статия всички подробности на тия две задачи, но четците, които са Горе- долу запознати с Астрологията, могат да схванат лесно в тях свръзката, като прегледат горната фигура.

Двата горни кръгове имат един общ център О и са разделени на Дванадесет части, съответни на Дванадесетте небесни констелации. Символите на тия констелации са поставени извън върха на дванадесетте съответни части на големия кръг1). Във вътрешността на тоя кръг са показани точните позиции на планетите в хороскопа на г. Поанкаре. Във втория кръг и вътрешния се намират позициите на планетите в хороскопа на г. Еберт. Така ние имаме една графическа представа за индивидуалностите на тия двама държавници и можем да предприемем тяхното изтълкуване. Това изтълкуване не е нито въображение, нито догадка, но е основано върху точните правила на Астрологията.

Ще започнем с задачата на г. Поанкаре.

Един поглед върху фигурата показва, че в нея има 4 планети в констелацията, показана с буквата Р. Тази констелация е оная на Лъв, и интересно е да се забележи, че тази констелация е от дълго време същата, която управлява Франция. Император Наполеон, роден на 15 август 1769 год., имаше също знака на Лъв твърде преодоляващ в своя хороскоп. По тази причина, и Поанкаре, още от рождението си, бе предназначен да играе видна роля в историята На Франция. Това се потвърждава от факта, че Слънцето е пак в същия знак Лъв, който знак е владетелски. Силата на Слънцето е, при туй, увеличена от близостта на планетите Меркурий и Юпитер, последната от които, особено, има твърде бележито влияние. Между туй това влияние се отслабва от позицията на Сатурн, който се намира също в знака Лъв и в съвпадение с Слънцето. Но понеже Сатурн е твърде слаб в тоя знак, то и неговото влияние е отслабено — обстоятелство, което не пречи да не се оценява напълно тая позиция.

Марс — планетата на войната — има твърде важно положение в хороскопа на г. Поанкаре. Тя се намира в Козирог, знак на неговото въодушевление и върху който Сатурн има също силно влияние.

В хороскопа на г. Еберт, Слънцето и планетата Венера се намират в знака Водолей (показан в фигурата с Е). Този знак, според писаните предания, управлява Прусия, Вестфалия и града Бремен. Е добре, г. Еберт Има своята резиденция в столицата на Прусия — Берлин, управлява Вестфалия и неколко години бе редактор и общински съветник в Бремен: Това са факти, които не могат да се отрекат. Но има и други чудноватости.

Ако турим една линийка на точката Р и теглим една черта през точката О, тя ще пресече вътрешния кръг в точката Е. Слънчевите знаци на г. г. Поанкаре и Еберт са, прочее, противопоставени, а това показва, че тия двама души са противници по рождение.

Но има и други контрасти, най-типичните от които ще посоча. Слънцето е твърде силно в хороскопа на г. Поанкаре, но твърде слабо в тоя на г. Еберт; в тоя последния хороскоп, Слънцето е в своя знак на отдалечаане. Марс и Юпитер са слаби в хороскопа на г. Еберт и силни в тоя на г. Поанкаре. Напротив, Сатурн има силна позиция в хороскопа на г. Еберт и, нещо повече, като е в лоша позиция (квадратура) с Марс, не дава най-добрите перспективи. Това очертание означава бруталност, насилие, както и големи мъчнотии и катастрофи. Г-н Еберт има също Меркурий в противостоеж на Уран, което означава разпри, вълнения, внезапни и съдбоносни промени. Безпристрастието изисква да се каже, че, при все туй, неговият хороскоп представлява много благоприятни влияния. Няма съмнение, че без тия влияния, звездите не биха го издигнали на високото му положение.

Най-малкото, което може да се каже, то е, че неговият хороскоп показва една силна и добре надарена личност, но положението му е толкова нестабилно, колкото бе онова на императора Вилхелм II, в хороскопа на когото — нещо странно — позицията на Слънцето е близко до оная на Слънцето в хороскопа на г. Еберт.

Така, сравнението между хороскопите на г. г. Поанкаре и Еберт показва, как тия двама хора, още от рождението си, трябвало да бъдат противници. Особено двете планети Марс са твърде типични. В хороскопа на г. Поанкаре тази планета е в лош аспект с същата планета в задачата на г. Еберт, и обратно. Там има война и разпри между тия двама хора.

Освен туй, интересно е да се отбележи, че звездите представляваха същото противоположно влияние в момента, когато г. Еберт бе назначен председател на 11 февруари 1919. В тоя ден планетите Сатурн и Уран имаха една твърде разногласна позиция към Слънцето в неговия хороскоп. Не се касае тук за едно стечение на обстоятелствата, но за космически влияния, които са толкова независими от волята на астролога, колкото и едно затъмнение на Слънцето е независимо от тая на астронома. И едните и другите са изчислими отнапред.

Някои могат да изтъкнат, че хороскопът на г. Поанкаре няма решаващо значение, защото той не е вече председател на французката република. Това не би било основателно. Факт е, че г. Поанкаре, в качеството си на министър на Външните Работи, играе в тоя момент голяма роля и че има зад себе си целото мнозинство на французкия народ. Този факт е в съгласие с неговия хороскоп, и в него може да се увери лесно всеки астролог.

Г-н Еберт, напротив, има голяма опозиция (Водолей в квадратура със Скорпион, който управлява Бавария. Положението не би се променило много, ако се начертае и хороскопа на г. Милран, който е роден в Париж, на 10 февруари 1859 год. Слънцето в неговия хороскоп се намира в добра позиция спрямо Слънцето на г. Еберт — нещо, което свидетелствува за активността на двамата в работническата партия — но то е единственото им съчувствие. Сатурн, в хороскопа на г, Милран, е както в оня на г. Поанкаре, в опозиция с Слънцето на г. Еберт. И което е най- лошото, Марс в хороскопа на г. Милран е в опозиция на Марс на г. Еберт. Тези положения представляват по най-бележит начин, че опозицията между тия двама хора е твърде голяма.

Аз бях предсказали другаде, че планетата Марс ще играе голяма роля през 1923 год. Това предсказание се указа вече точно- Аз предсказах още, че през август 1923 г. ще има един твърде критически период за Европа, а между друго и за Франция. Тогава червената планета ще влезе в знака на Франция — Лъвът и по тази причина тя ще бъде в опозиция на знака на г. Еберт — Водолей. Но неблагоприятните ефекти на Марс ще се представят отнапред, а именно: в началото и към края на юни, както и в втората половина на юли. На 16 Юли 1923 г. Марс ще влезе в знака на Лъва и ще срещне Слънцето на 23 вечерта. На 4 август Меркурий и Венера ще бъдат в Лъв, дето бавната планета Нептун се намира от дълго време. По този начин Франция ще има Слънцето и 4-те планети в своя знак, и цялото в опозиция на знака на г. Еберт и на Германия.

Има също много указания, че Полша ще изпита ефектите на Марс. Един критически период ще се представи за председателя Милран, понеже той има всичките планети в опозиция на своя астрален знак.

Между това, целта на тази статия не е да се произнася преждевременно върху фактите. Аз желая само да покажа по един ясен и прост начин, как Астрологията, с помощта на датите и точните изчисления, е в състояние да обясни голямата опозиция, която се проявява често между известни лица, които съдбата е направила противници.

Март, 1923 г.

_________________________________________________

[1] Всичките тия символични знаци са вече многократно обяснени в Всемирна Летопис, отдел: Астрология.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Законът за прераждането.1)

Лекция от Ричард Ингалезе

Херберт Спенсър, в своите Първи принципи, след една дълга дисертация върху силата и материята, приема факта за неразрушимостта на материята и за постоянството на силата. Той развива тази идея, че материята и силата постоянства: през всичките промени на формата, и претендира, че съществува само едно известно количество сила и материя във вселената. Той заключава с декларацията, че цялата вселена е развитие на еднородното в разнородно, с връщане към еднородното, и очертава тия респективни периоди — „алтернативни епохи на еволюция и разрушение“, като разкрива така една окултна истина, един откъслек от окултната наука. Окултизмът не учи за нищо, че е неизменяемо, поне тъй, както се разбира той на запад, но заявява, че нищо не може да продължава безкрайно без почивка, всичко се движи според даден закон, периодите на действие и бездействие се следват от единия до другия край на природата. Ония от вас, които са добре запознати с източната философия, ще си спомнят, че „дните и нощите на Брама не означават друго нещо. Според окултизма, великото съзнание се проявява периодически, както и вселената; след всяко проявление иде един период на почивка, един период на нощ, през която самото божествено съзнание трябва да си почине.

Когато дойде нощта на Брама, вселената чувства постепенно да се забавят и да отслабват пулсациите на живота й; една след друга планетите стават невидими; звездите угасват една след друга и самите слънца потъмняват. Земята се увива като пергамент, боговете и хората, световете и слънцата, всичко заспива — няма вече никакви мисли във великия дух. Всичко е мълчание, покой, тъмнина. Реакцията е последвала действието, дневния труд, извършен от Цялото и от Висшите Части, космичната нощ е настъпила.

Тази почивателна нощ трае през Еоните, обгръщайки хиляди и хиляди години, а после идва творението. Една лека пулсация се проявява във великото съзнание и малки зародиши почват да се зараждат във вселената. Такова е, един вид, зрелището, което би могла да представлява една обширна зала, потънала в тъмнина, и в центъра на която би светнал един мъждеещ пламък, единствена светла точка в цялата нощ; и ето че се ражда още един пламък, после друг, и още един, мрачната атмосфера почва да се разрежда и скоро цялата зала се осветлява, тъмнината става светлина, несъществуващото се осъществява и така започва движението. Всички вие сте виждали, как нощта пада над един град; с постепенното мръкване, явяват се тук таме, една след друга, блестящи светлини, които се увеличават и разпространяват из целия град, като една голяма светла вълна. Тъмнотите и мрака отстъпват мястото си на светлината.

Същото става и с великото съзнание. От глъбините на неговото сърце излиза туптенето на живота, слънчевите божества, които са много по-могъщи и по-мъдри, отколкото човек би могъл да схване, се пробуждат, за да вземат участие в работата на новия ден. Едно слънце съдейства за съществуването, после още едно и още едно, докато цялата вселена стане отново активна. Жизнената сила, излъчвана от тия същества, туря в движение планетните духове, които също така извършват своята работа, и световете отново се появяват в пространството. Човешките духове, спящи през дългата нощ на Брама, се пробуждат от същата жизнена сила и приемат отново еволюционния си дневен труд, и така се зазорява новия космичен ден. Пробудената божественост е изработила плана на дневната работа.

Космичните дни са приблизително подобни един на друг, както и човешките години, но все пак всеки нов космичен ден е по-висш от своя предшественик, всеки нов период на еволюцията е един напредък спрямо предшестващия. Божественият дух мисли в себе си за новопоявилия се ден и така създава скицата на плана, в който всички неща ще еволюират през тоя период. Тогава най-важните центрове на съзнанието се отделят от начертания план от божествеността, за да изпълнят идеята на Великия Строител. Бог мисли и посредническите творци правят да се раждат физическите светове според божествената мисъл, която е видима за тях. Бог пожелава, и неговата воля разделя материята на две части, едната целна, а другата разделна, и силата и материята се оживяват от съзнанието. Тогава, големите центрове на съзнанието управляват тази сила и тази материя в различните родилки (матрици), приготвени от Бога; слънцата проектират своята светлина и световете са готови за еволюцията на хората и животните.

Плановете, направени от божествеността при изгряването на всеки космичен ден, наречени от хората „природни закони“, са пътищата, избрани от Бога, за да се прояви специално през тоя космичен ден. Тия планове излизат от върховния център и се излъчват чрез всяка и във всяка от неговите части. Законът, който управлява видимата страна на живота, е същият, който действа и в невидимата му страна; ако вие констатирате, че един закон действа във физическата област, знайте, че той действа също и в метафизическата област.

Ние видяхме сега, как божествената мисъл се. е проявила в физическото прераждане, как законът на периодичността е причинил още един път въплътяването на мисълта в една форма, и как тоя закон е бил почувстван навред, от единия до другия край на космичния ден. Вземете, например, най-широкото схващане за времето, което човешкият ум е способен сега да има, за кръгообразното движение на нашето слънце. Ние констатираме, че то пътува в своята орбита от една дадена точка в пространството и пак се връща там за около двадесет и пет хиляди и деветстотин години. Законът за периодичността е причинил това голямо обръщане и един кръг е образуван. Месечината също има своята специална орбита, както и нашата земя и всички други. планети в пространството — всичките те се управляват от закона за периодичността. Тоя принцип е същият, Който образува навиците на човека, чрез повторението на мисълта. Понеже това става по закона за периодичността, тъй е и с всички други потици, давани във вселената от божествеността, те продължават да се проявяват безспир, от тяхното излизане до последното туптене на великото божествено сърце, до самата космична нощ. Тия потици, които образуват една вселена, постоянстват и се проявяват във всемирни закони.

Когато върховното съзнание се превъплъти за един нов космичен ден, ние знаем, че законът за прераждането ще се приложи в най-низшите части на вселената. Това е космичен закон, закон на природата. Ние констатираме неговата очевидност, когато изучваме планетите. Планетните духове или Елохим творят световете според образа, който виждат в божествената мисъл, образ, който им служи за родилка (матрица). Тогава те проектират мислите си върху тия центрове и създават въртежи, които, поради интензивността на вибрациите си и огромната бързина на обръщането си, привличат от безпределното пространство най-низшите частици, които ние наричаме атоми. Тия разпръснати маси от материя стават грамадни пламтящи кълба от газ, за изстудяването на които са нужни векове, за да могат да поддържат растителен и животински живот на своята повърхност. Световете, като човешките тела, имат своето рождение, детство и зрелост, а след това смърт и разрушение. Когато един свят трябва да умре, принципът на живота почва да се разпръсва в пространството. Той почва да търси нови центрове, в които би могъл да се прероди, и разрушението на напуснатия свят започва от жизнената сила. Атомите, които съставляват компактната маса на външния свят, се демагнетизират, откъсват се един от друг и се разпръсват окончателно в пространството, за да бъдат притеглени от нови, по-силни магнетични центрове, в които те се превъплътяват.

Прераждането е един факт в природата, разгледано от окултно гледище или от онова на Херберт Спенсър с неговата теория за неразрушимостта на материята и силата, които се прераждат с цел за еволюция. Този закон за прераждането се проявява върху всички полета (планове), в всичките, светове или планети. За да го разберем добре, нека разгледаме неговото действие в множеството царства на нашия свят. Минералното царство ни представлява най-низшето проявление на съзнанието, въплътено на тази планета. Като пример, нека разгледаме действието на тоя закон върху въглена. Вземете малко въглен и го запалете. Какъв ще бъде резултата? Гъстата черна маса се променя на пепел и на газ, прашинките падат на земята, от дето са дошли, и образуват пак земя; освободеният от изгарянето газ влиза в съприкосновение с атмосферата, четирите части, от които се състои, се отделят в кислород,водород, азот и въглерод. Кислородът и водородът се съединяват и падат отново, в вид на вода, на земята, а азотът и въглеродът образуват тъканите на някое растение, първичните елементи, съединени, се прераждат, прочее, съзнателно в една нова форма, която тук е формата на едно растение

Ако минем в растителното царство, виждаме, че се усилват проявленията на същия закон, защото колкото повече съзнанието се индивидуализира, толкова повече плановете на Бога се проявяват в него. Когато настъпи зимата, жизнената сила, която оживотворява растителността, слиза в корените Листата падат на земята и проявеното чрез растението съзнание се оттегля отвън навътре; то заспива и почива, като очаква един потик, който го пробужда през пролетта и го кара да влезе отново в действие, за да наслади пак човешкото сърце с красотата на своето излъчване. В жизнената сила, която възлиза бавно от корена в клоните на шубраците и дърветата, ние виждаме закона да работи, за да образува нови форми на живота в листа и пъпки, и узнаваме, че прераждането е станало в храстите, тревите и дърветата.

В семейството на луковиците функционира същият закон. Жизнената сила на луковицата отслабва в началото на есента и заспива, в мълчание и тъмнина, в сърцето на това малко кълбо, докато нежното дихание на пролетта я затопли, повдигне нейните трептения и пробуди в центъра й желанието да се изрази пак, да излезе още веднъж в една форма на нова красота. Оттогава тя започва да се преоблича, привличайки върху себе си от земята и от въздуха такива химически елементи, от каквито има нужда, за да даде материален израз на своята нежна душа. „Погледнете криновете на полето, и не се грижете и не предете, тъй като даже Соломон, във всичката си слава, не е могъл да се уподоби на един от тях“ в неговото прераждане.

В животинското царство, нека разгледаме две малки творения, които са хубави образци за изпълнението на тоя закон: поповата лъжичка и гъсеницата, те са индивидуални съзнания; пред очите ви поповата лъжичка се променя постепенно дотолкова, че става абсолютно различна от първоначалното си състояние. При това новото тяло на жабата, която скача, плува и кряка, е оживено от същото съзнание, което оживотворяваше трептящата малка форма на поповата лъжичка. А отвратителната и ограничена форма на гъсеницата търси по-хубав израз за себе си, тя заспива вцепенена, нови атоми бавно заемат мястото на старите, образуват една по-висша форма и същото онова съзнание, което пълзеше и се влачеше по земята, се преражда, преоблечено с пъстри крилца, които му позволяват да полети в пространството. Прераждането на гъсеницата в пеперуда не е само една илюстрация на работата на тоя закон за прераждането, но и един типичен образец за еволюцията на душата или на човешкия дух, който се издига от най-низшето незнание, което се нарича грях, до съвършенството и божествеността.

Същият закон действа и в най-висшите форми на животинския живот, както и в човешкия живот. Един природен закон трябва да действа в цялата вселена, и макар неговото действие и да не е всякога видно, той съществува. И понеже се проявява различно в различни области, нима това доказва ограничението или несъществуването на тоя закон ?

Всеки закон се проявява еднакво в всеки вид или форма, но неговото проявление се различава в всеки клас на формите; формата, която включва съзнанието, се съкращава, без да възпрепятства на проявлението. Законът за притеглянето се проявява еднакво за всичко, което е от желязо, но различно за всяко друго вещество.

Индивидуализираното съзнание не само се олицетворява постоянно през земния живот, но и едно тяло се преобразува изцяло, според мярката на разрушението на друго тяло. С други думи, то се преражда. Всеки седем години, според някой медицински школи, човешкото тяло претърпява пълна промяна2). Не е ли един начин за прераждане това постоянно подновяване на неговите атоми? В съгласие с интензивността на неговите трептения и според повдигането на мислите му, тялото притегля в себе си съответните атоми. Ако е притеглило вече едно физическо тяло, чудно ли е, че има сила да притегли друго? Фактът, че много хора не си спомнят миналото си съществуване, доказателство ли е против нашата теория? Ако е така, мнозинството хора не са живели между първата и третата си година от сегашния си живот, нито преди раждането си. Окултистите казват, че човек си спомня миналите си животи, когато неговият субективен ум контролира обективния му ум — и може да функционира през него — тъй като в субективния е складирана паметта на миналите опитности. Това, което ние наричаме „съзнание“, не е нищо друго освен тази памет, която ни предупреждава да не започваме пак предишните си грешки и глупости.

Когато говорим за промяната на човешкото тяло или за прераждането, ще бъде добре, преди да навлезем по нататък в предмета, да отговорим на един въпрос, който се полага пред умовете на някой от нас. Какво става с човека в промеждутъка на тия промени на тялото или въплъщения? Както съществуват различни състояния на материята в нашия обективен свят, каквито са: газа, течностите и твърдите тела, така съществуват и различни състояния на материята в субективния свят, състояния, които не са различни или разделени, но които, според различието в гъстотата им, взаимно се проникват. На физическото поле (план), при известни условия, веществата се смесват, например, в един сифон с газообразна вода или в една гъба (сюнгер), напоена с вода, всяко вещество едно в друго заема същото пространство. Твърдата земя съдържа вода както в вътрешността си, така и отвън. Вън от земята се намира вода или пара на облаци, което не пречи нито на земята, нито на облаците да съдържат едновременно и въздух — газове — които съществуват и се разширяват далече в пространството. Прочее, нищо не се противопоставя на съществуването върху субективната страна на живота на форми и материи много по-тънки, които проникват нашата земя, нашата вода и нашите газове. Земята е опасана от тия тънки зони, прилични много на пръстените, които окръжават Сатурн, най-гъстите от които проникват нашата земя, а другите се разстаяват далеч в пространството, според своята разреденост и ръст. Всеки от тия материални кръгове има различна материална гъстота, определена от изменчивата интензивност на своите трептения. Нека си представим нашия свят като една дупчеста вълнена бала, плуваща в един воден басейн. Водата съответства на първия субективен план и не само обкръжава балата, но и я прониква. След това иде един атмосферен пояс около водата, който представлява втория субективен план, а по нататък се намира един етерен пояс, който образува третия субективен план. В тия различни кръгове именно живее човек между своите въплътявания, а в първия кръг, който прониква земята, идат душите или духовете на животните. Според интензивността на своите трептения и на своето специфично тегло, човек е притеглен в единия или другия от тия вътрешни кръгове или кълба, които си съответстват и се хармонизират с личните му трептения. Субективните кръгове или кълба не служат, както мнозина мислят, за развитието на човека, но са места за почивка, дето той прави преглед на своите опитности и асимилира поуката, добита на земята. Човек не може да отиде отвъд фотосферата на тази земя, за да се въплъти върху други планети, както известни метафизици твърдят — но той отива поне до там, додето неговите трептения, които контролират специфичното му тегло, станат толкова силни и толкова божествени, че действието на закона за притеглянето да не може да го задържи по-дълго време върху земята или в субективните планове. които го обикалят.

Понеже мислите на човека са причина на неговите трептения, едно лице, което е материално, чувствено и страстно, се намира, поради хармонията на неговите трептения, привлечено върху първия субективен план, дето стои свързано с земята. То не може да се издигне по-високо от едно кое и да е животно, а остава така в първия кръг, който обикаля и прониква материалния свят, додето се приготви да се прероди. Но в течение на еволюцията, според това, до колко умствеността на човека господства над неговите чувствания и субективният му ум се научава да контролира обективния, той се одухотворява, интензивността на неговите трептения се увеличава и когато дойде времето за почивка между въплътяваният, той се привлича в един кръг на сила на по-високи трептения и все повече се отдалечава от тази земя. Според теолозите, има само едно небе, но според окултистите, има няколко небеса.

(Следва краят).

_____________________________________________

1) Вж. статии и съобщения на факти за прераждането в Всемирна Летопис год. I, кн. I. стр. 30, същ. год., кн, II стр. 28, същ. год. кн. IX, стр. 5 и 29, год. II, кн. I, стр. 30 и пр.

2) Тази промяна не е еднаква в разните индивиди: за някой от тях промяната става всяка година. (Б. Пр.)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Духът на архимандрит Евлоги Солунски. През време на балканската война бяхме в Битоля (Македония). С нетърпение очаквахме идването на българските войски в града, който беше окупиран от сърбате. Бяхме в голяма неизвестност, дали града ще остане сръбски ръце или ще дойдат българите.

Неизвестността се увеличи още повече след фаталния 16 юни 1913 година. Тогава нашето семейство с още две три други семейства се отдаде на спиритизъм, с надежда да бъдем осветлени върху тогавашните политически събития, а най-вече да узнаем, дали българската власт ще се установи в тоя край. Все по това време в Солун се извършиха арести и убийства от гърците над всички интелигентни и видни българи. Обаче, ние в Битоля нищо не знаехме за тия арести, а се научихме отпосле. В един сеанс явява се духът на архимандрит Евлоги, който беше такъв в Солун по това време, и ни съобщава, че той бил арестуван и след това хвърлен от гърците в морето от прочутото „Беаз-куле“ и ни помоли да съобщим това на братята му, които живееха в Битоля, да направят панихида и сварят жито за упокоение на душата му. Съобщи ни и за случилите се събития в Солун.

След известно време получи се известие от Солун за неговата смърт и това известие напълно се схождаше с думите на духа.

Съобщава: М. Т-ва—София.

Съобщение за смърт от далечно разстояние. През 1918 г., когато се разиграха кървавите радомирски събития, нашия хазяин в Стара Загора, Гърди Гърдев, юрист, тогава школник, беше тежко ранен при Владая и в една болница в София се помина. В това време пък неговия по-малък брат, ученик в музикалното училище, завръща се от фронта като войник в Кюстендил, където чака влак за София. Там явява му се на сън заминалият брат и точно му описва своята участ, като му съобщава и болницата, в която лежал. Сънят бил толкова ясен, че брат му се събужда потресен и напълно уверен в случилото се. И наистина, като дохожда в София и проверява в посочената насъне болница, излиза точно тъй, както му е съобщил заминалият му брат. В същото пък време, в Стара-Загора, в неговата стая, през нощта, всички негови картички и снимки, изпращани до жена му, паднаха по пода от стената, без някоя видима причина. Още повече. че по стената имаше и други картички, които си оставаха в покой. А дъските на тавана скърцаха през цялата нощ, като че ли някой ходеше в стаята, която се намираше над неговата. Скоро съобщиха и на жена му, че той е убит. Забравих да отбележа, че все по това време, даже преди да го убият още, кучето ни не преставаше да вие, близко до стаята на хазяина ни.

Съобщава: М. Т-ва—София.

Сънувани картини из действителния живот. Аз съм есперантист и кореспондирам с цял свят чрез международния език Esperanto. Така аз кореспондирах с един мой връстник от Чехословакия (Max Peukert, Panska ul. 18, Komotau, C. S. R.), който между другото беше ми изпратил и своя портрет. На 22.VII. 1922 година получих от него писмо с дата 14 с. м , след което престана да ми пише. Аз, обезпокоен от това, още повече като минаха два и три пъти по 20 дни (за толкова време отиваше писмо и биваше последвано с отговор), писах още веднъж на горния адрес, но пак не получих отговор. През октомври сънувах, че бързам, подтикван от непознат спътник, за някакъв санаториум (подобен на Варненския, но море се не виждаше). Аз полагах неимоверни усилия, за да удовлетворя желанието на спътника си, който все още не беше доволен от моята стремглава бързина, и чувствувах сърцето си като че ли ще изскочи. Като замаян, бързах из галериите на санаториума и отварях вратите на всички стаи от двете страни на галериите, макар че спътникът ми ме дърпаше и водеше навътре. Стигнахме една стълба, която изкачих като взимах по 2— 3 стъпала наведнъж. Водачът ми отвори една врата и ме остави и повече не го видях. Погледнах в стаята и с изумление видях бледото лице на кореспондента си с открит корем и един човек стоящ до него. Заговорих му бърже и неспокойно на есперанто, а той приятелски ми стисна ръката и ми благодари, че съм го посетил тогава, когато имал толкова голяма нужда от добри чувства. Събудих се, облян в студена пот, и твърдо вярвах вече, какво не от каприз е неговото мълчание, още повече, че той беше най - акуратния ми кореспондент.

На 20.Х.1922 год. получавам писмо с дата 12.X. с. г. с следното съдържание: „Любезни съидейнико! Извини, че толкова дълго време не ти писах, но аз бях твърде тежко болен и съм в един санаториум. За напред ще бъда все тъй точен и акуратен в отговорите си, защото кризата мина, но все пак вярвам да остана тук до февруари или март ид. год. Заради това отправяй писмата на адрес: Мах Peukert; Weinmann Sanatorio; Pockau apud aussig C. S. R. Тук има есперантисти, обаче никой не ме е посетил, освен брат ми, който ми заяви, че за него било позволено да ме навестява, а за други не“, и т. н., други лични работи, които не са от значение.

Имаше приложени две пощ. картички — изгледи от rp. Pockau (apud aussig): едната — санаториума и с една стрелка посочваше стаята си, където бил (втория етаж), а другата — общия изглед на града, дето нямаше море, а река, и при това санаториумът имаше известна прилика с нашия крайморски такъв, било в сградата, било с градината.

Аз му писах за своя сън и той доста се учуди. Вълнувала го е мисълта, какво ли ще си помислят неговите кореспонденти, а най-вече аз, защото съм му бил по близък по възраст, знание на езика и други някой науки. Повече да пиша бих отегчил четеца. Те са наши лични отношения. А болестта му била наистина — възпаление в корема.

Съобщава: Иван Тодоров, чиновник

в Българ. Народна Банка — в гр. Варна.

Известие за смърт. Баща ми Васил Тодоров боледуваше от дълго време от буца в стомаха, но през изтеклото лято болестта му се усили и той много настояваше да бъде опериран. Лекарите, обаче, бяха на мнение, че операцията няма да му помогне, защото болестта му бе много напреднала. При все това, баща ми настоя да го занесем от Красно село (край София), дето живеем, в Александровската болница. Това стана през миналия месец септември т. г. На 20 същи, ние, децата, като вечеряхме в дома си в Красно- село, стъклото на лампата, стояща над масата ни, изведнъж се пръсна, без никаква причина. Аз моментално почувствах, че на баща ми е станало твърде зле и може-би той е вече в агония. Поисках да отида в болницата, но понеже бе 10 часа вечерта, това не можеше да стане: поради военното положение и полицейския час, никакво движение по шосето Княжево — София не бе позволено. Измъчвани от най-тежки предчувствия и дълбока скръб за баща ни, който лежеше сам, без никой близък, в болницата, ние чакахме с нетърпение да се съмне, за да отидем при него. Точно в 12 часа, на полунощ, кандилото, което гореше пред иконата в къщи, внезапно и бърже угасна, като от духване, макар и да имаше достатъчно зехтин в него- Този знак вече ясно ни показа, че в същия момент и земният живот на милия ни татко угасна. . . И наистина, на заранта, като отидохме в болницата, намерихме го вече починал. Там ни разказаха, че действително агонията му почнала в около 10 часа вечерта, а точно в 12 часа, на полунощ, издъхнал.

Съобщава: Цветанка Тодорова

(оперна певица) — с. Красно-село.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

К Н И Ж Н И Н А

1. Етюд върху съзнанието, от Ани Безант.

Тази книга на председателката на Теософското Общество разглежда въпроса за отношенията между индивидуалното и всемирното съзнание. Колкото и повърхностно и едностранчиво да е проучен тоя въпрос в нея, тя заслужава да се прочете от начинаещите, които желаят да размишляват на тая тема.

Според авторката, магия ще рече да се тури волята на работа, за да се дирижират чрез нея силите на външната природа и,както и самото й име показва, тя е част от Великото Истинско Знание. Човешката воля, могъществото на Божествения Принцип, който обитава в човека, може да подчини и контролира низшите сили на природата и по тоя начин да се получат известни очаквани резултати. Всичката разлика между черната и бела магия се състои в мотивите, които движат волята. Когато тази воля има за цел да подпомогне другите, да работи за доброто и щастието на всички, които се намират в полето на неговото влияние — този, който я тури в движение и работа е бял магьосник. Резултатите, които ще предизвика посредством могъществото на своята обучена воля, ще имат едно благодетелно влияние върху всички и ще ускорят прогреса на човешката еволюция. Като упражнява волята си с цел да помага и поддържа тези, които го заобикалят, белият магьосник вижда своето същество да се разширява, да спомага за процъфтяването на другите. Преградите, които го отделят от неговите близки, изчезват една по една и той става един център, от който се излъчват надалече мир и любов.

Но ако човек туря волята си на работа за една егоистична цел, за да задоволи личните си желания или амбиции — такъв човек става черен магьосник, една опасност за своята раса, а резултатите от неговите действия забавят и спират вървежа на човешката еволюция. Неговото същество се съсредоточава изцяло върху самия него. Той се отделя все повече и повече от близките си, като се обкръжава от една обвивка, която го изолира от всичко околно и която обвивка, чрез упражнението на неговата сила, става от ден на ден по-гъста и по-дебела. Волята на магьосника е всякога могъща, но тая на белия се обляга на могъщата сила на самия живот. Когато е потребно и когато обстановката го изисква, тя се съединява непрестанно с Великата Воля, със Световния Закон.

Волята на черния магьосник, имаща желязна твърдост, управлявана непрестанно към една егоистична цел, ще се сблъска рано или късно с Великата Воля и рано или късно ще се съкруши сама: това е опасността, която чака черния магьосник, опасност, срещу която ученикът на окултизма е предпазен като му забраняват да употребява своето знание за лични цели, защото макар човек да не може да стане чер магьосник, освен когато съзнателно се разбунтува срещу Великата Воля, като й противопостави своята лична воля, все пак е добре да се разбере същността на черната магия и се угаси лошото още в самото му начало.

Светията, който хармонизира в Себе си всички противоположни сили, е истински бял магьосник. Черният магьосник, напротив, употребява за свои лични цели всичките сили, които придобива от знанието и си служи с тях за да задоволи своето отделно съществуване. Със своите егоистични желания той усилва несъгласието, което отравя света, и всякога търси да докара хармония само в недрата на своите частни постижения.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Разни вести

Международни конгреси по психизма.

Нашият колега и бележит психист, г. Анри Дюраил, директор на французкото окултно списание Psychic Magazine, има любезността да ни изпрати своя отчет за работите на третия международен конгрес по експерименталната психология, придружен от най-новите му книги: Vers la Sagesse и Voici la Lumiere. В идещата книжка ние ще поместим получените интересни сведения за тоя конгрес, с портретите на някой от членовете на комитета по организацията му, в това число и на делегата на французкото правителство, г. Мартел, както и една илюстрация на станалите изследвания за узнаване пола на яйцето.

Присъствието на заминалите.

Чуждият печат съобщава многобройни интересни факти на духовни манифестации. Неотдавна в Лондон е било отпразднувано тържеството за така наречения „неизвестен войник“, загинал през последната общоевропейска война. В време на церемонията, дъщерята на удавилия се с океанския параход „Титаник“ писател Стейд е имала идеята да фотографира цялото шествие на тълпата. И за голямо учудване, на снимката са се проявили много образи на заминали хора, които присъствали на тържеството, заедно с живите. Подобно явление за пръв път сега е било констатирано по такъв очевиден начин.

Починал деец по психическите изследвания. На 1 септ. т. г. се е поминал в Монморанси, на 75 год. възраст, г. Хектор Дюрвил, директор на Journal du Magnetisme и на Ecole pratique du Magnetisme et du Massage. Покойният бе най-крупната личност по магнетизма и експерименталния психизъм в Франция. Ученик на Дюпоте, Делафонтен и на мн. други, той бе от своя страна учител на известните дейци по психическите опитни изследвания Д-р Люи Алберт де Роша и др., за които ние вече много пъти сме писали.

Неговият син, г. Анри Дюрвил, е посветил целия брой от спис. Psychic Magarin е за месец септ. т. г. на паметта на баща си, като е описал подробностите на неговия живот и всички важни факти из дейността му и като е илюстрирал това описание с много портрети на покойния в разните му възрасти и с една рисунка на тялото му на смъртното легло. Верен на своите идеи, заминалия: учител по магнетизма и опитния пеихизъм е забранил всяко изявление на скръб около погребалния му ковчег, а е пожелал само едно мирно събрание с молитви и размишления. Никакъв траур и никакви венци.

И това събрание е било многолюдно. Произнесени били трогателни слова от г. Г. Фабиус де Шанвил в името на Магнетическото Дружество във Франция, от г. Ели Пико, в името на учениците, бившите ученици и професорите на Практическото училище по Магнетизма, от г. Бурникел, в името на всички спирити и др. След така оказаната почит към апостола на научната истина по психиз- ма, тялото му е било, съгласно последната му воля в завещанието, изгорено (превърнато на прах). Самият покойник, впрочем, е казал, в съчинението си Magnetism е personnel (личният магнетизъм) следното:

„Тялото, което умира, е само една дебела дреха, която душата напуща. Сегашният ни живот е едно звено (халка) от веригата на безсмъртието, а смъртта е само една промяна в състоянието. С нея настъпва края на физическия живот, но не и смъртта на душата, която е неразрушима“.

Първите уроци на Хектор Дюрвил по магнетизма датират от 1880 г. Тогава той бил редактор на Научна кореспонденция. В 1882 год. е отворил своето училище по магнетизма, което съществува още. Първото му съчинение: Опитно и лечебно ръководство по магнетизма е излязло на бял свят в 1886 г. След като основал, в 1887 г. Магнетичното дружество в Франция, Хектор Дюрвил се посветил всецяло на разпространението на своите идеи. Главните му съчинения Magnetisme personnel и Le Fan tome des Vivants са едни от най-сериозните в областта на магнетизма и психизма.

Животът му, изпълнен с такава плодовита дейност и украсен с безграничната преданост на една високо благородна кауза, каквато е духовният напредък на човечеството, нека служи за образец на подобни дейци в другите страни.

В идещите книжки ние ще дадем на страниците на Всемирна Летопис едно сбито, но пълно изложение на идеите и резултатите от научните изследвания на Хектор Дюрвил, заедно с съответните интересни илюстрации.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Картини от метапсихическия филм.

Wsem.Letopis_god.3_018.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Метапсихически филм: „Възкръсването на Св. Христина“. Тая девица е живяла в 12-ия век в околностите на гр. Лиеж. В време на погребението й тя неколко пъти е станала от ковчега. (Рибо: Божествена мистика). Из книгата на абата.

Wsem.Letopis_god.3_019.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Метапсихически филм: „Виденията на французката героиня и ясновидка Жана д’ Арк“. (Из Леон Дени: Жана д'Арк като медиум).

Wsem.Letopis_god.3_020.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Метапсихически филм: „Дематериализация на жив яовш“- Моряк от потъващ търговски параход се явява като видение в кабинета на капитана на друг параход и му казва да насочи последния 450 на северозапад (по това направление се намирал потъващия параход) и капитанът изпълнил това. (Из Габриел Делан: Материализирани видения на живи и умрели).

Wsem.Letopis_god.3_021.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Когато спасяващият параход стигнал до местото на катастрофата, първият виден човек на търговския параход бил същият моряк. (Из цитираната книга на Габриел Делан).

Wsem.Letopis_god.3_023.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Метапсихически филм: „Видение на смъртното легло“• Госпожата, като влязла в тая квартира, за да я наеме, видяла себе си умряла на легло. След неколко месеци тя наистина се поминала на същото място.

Wsem.Letopis_god.3_024.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Метапсихически филм: „Съобщение на смъртта са на далечно разстояние". Младият французин, Луи Жаколие, бил на лов за тигри в Индия. Баща му се поминал в Париж и съобщава на сина си за своята смърт, като му се явява във видение.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...