Jump to content

Всемирна летопис, год. 3, брой 04


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 3, Брой 4

(декември 1923 г.)

1. Кризата в душата на съвременния човек — Новата култура — Индивидуализъм и колективизъм.

2. Из цикъла „Рилски сонети“: I. Олтарът и II. Химни на вечността, от Мара Белчева.

3. Към ново училище (уводни бележки към окултната педагогика). Статия от Боян Боев.

4. Бележити окултисти : Папюс (Жерар Анкос, доктор на медицината), животопис и характеристика, с портрета му и символична картина: Единството на религиите.

5. Метапсихистите. Статия от Морис Метерлинк, прев. L.

6. За ангелите хранители. Статия от М. С.

7. Закон за прераждането. Лекция от Ричард Ингалезе (продължение от кн. Ill и край).

8. Духовна опитност: 1. Видение в будно състояние (Съобщава : М. Т-ва, София). II. Пътуване на сън.

9. Книжнина. Д-р Рудолф Щайнер. Реинкарнация и карма.

10. Дарение (съобщение от редакцията) - може да се прочете в приложения pdf

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Кризата в душата на съвременния човек

Новата култура — Индивидуализъм и колективизъм

От 14. и 15. век насам естествознанието почна да напредва с бързи крачки. Човечеството все повече и повече завладяваше и подчиняваше природните сили. Следваха открития след открития както в изучаването на природата, така и в практическото приложение на научното познание в техниката. 19. век беше век на парата, а 20. век е на електричеството и може би още на други непознати и неизползувани досега сили. Но, въпреки това, човек днес усеща пустота в себе си; той чувства, че нещо му липсва. Ценностите, с които е живял досега, са разбити на прах. Той усеща вътрешна празнота. След толкова материални победи, в днешния век на машините, на аероплани, цепелини, радиотелеграфа и пр. човек не би ли имал основание да тържествува, да ликува?

Тези победи са изкупени с скъпа жертва: чрез за царуване на пустота във вътрешния живот.

Защо ли така? Защо външните победи се отразиха така съдбоносно върху душата на съвременния човек? За да разберем това, трябва да разгледаме по-подробно историята на човечеството в последно време.

Когато естествознанието почна своя победоносен ход, човечеството още не беше се простило с известно разбиране за смисъла на живота. И това го крепеше. Това беше до известна степен негова вътрешна опора. То намираше този смисъл изложен в Библията или в друга религиозна книга. Но колкото повече напредваше естествознанието, толкова повече се откриваха противоречия между него и религиозните твърдения. Отваряше се пропаст между тях. Представителите на религията, като видяха опасността, почнаха гонение срещу науката. Почнаха да обявяват за еретически книгите на учените, почнаха да пълнят „индексите“ със списъци на техните книги, почнаха да горят на кладата всеки смел прогласител на нови истини. „Но при все това земята се върти!“ Не можеше да се спре хода на човешката мисъл, защото той ставаше по законите на естественото развитие. Противоречията между религиозното и научното схващане ставаха все по-очебийни. Още Коперниковата теория за въртенето на земята около слънцето разруши някои дотогавашни схващания. След това дойде Кант-Лапласовата теория за произхода на слънчевата светлина от мъглявина. Най-после еволюционната теория, начало на която туриха Еразъм Дарвин, Ламарк, Гьоте, но която окончателно възтържествува чрез Чарлз Дарвин, окончателно разби илюзията, че видовете са излезли из ръцете на Твореца такива, каквито са те днес, както твърдеше още Карл Линей в 18. век.

След това дойдоха успехите на физиологията, която се стремеше да намери връзка между психичните и физиологичните явления. Макар и някои да бяха по-предпазливи, други отидоха по-далеч и почнаха да твърдят, че изворът на психичните явления се крие във физиологичните процеси. Зависимостта между нервната система и психичните процеси тикна мнозина към материализма.

По този начин именно, т. е. чрез разбиване на всички стари ценности, човек дойде до вътрешна, духовна пустота.

И така материализмът дойде по един естествен начин като плод от прогреса на естествознанието през последните векове.

Този материализъм докара и друго. Той докара и разединение между човешките души. Има окултна връзка между материализма и индивидуализма.

Колкото повече човешкото съзнание потъваше в материята, толкова повече се разслабваха връзките между човешките души, толкова повече те се изолираха, усамотяваха, толкова повече се издигаха прегради, дебели стени между тях. Днес имаме епоха, когато тези прегради са най-силни. И наистина, днес почти всеки културен човек живее заключен вътре в себе си, чувства се повече или по-малко откъснат от цялото. В древността всеки чувстваше единството си със своите близки, а още по-рано и с целия космос. Това разединение на човешките души имаше за мисия да засили човешкото самосъзнание, да засили индивидуалността и стремежа към свобода.

От друга страна пък се знае от окултизма, че всеединството е основна истина за битието. Всички съзнания са лъчи от едно централно слънце, всички съзнания образуват единство. Това преживява един посветен, един мистик. Когато преживява единството, той, разбира се, в същото време не губи съзнание за своята индивидуалност.

А поради съществуващите днес прегради между човешките души, тази връзка не може да се чувства. Това е противоестествено, това е противно на великата истина на всеединството. Това е един от важните извори на песимизма в 19. век; това е дълбоката духовна причина на песимизма в последно време. Песимизмът си има много причини, но това е една от най- дълбоките. Човек може да намери много причини на песимизма, но той трябва да проникне в глъбините на човешкия дух, за да намери причината на причините.

Човек се чувства самотен, макар да живее днес в шумния многомилионен град. Когато хората са разединени, когато изчезне топлината, която сгрява сърцата, тогава целият живот като че ли става ледена пустиня, в която бушуват студените ветрове. Сърцата са студени, макар и външната култура да „блести“ с културни придобивки. Ледът на разединението, самотата обвива човешкото сърце. Защо отделеността, разединението води към песимизъм? Защото при любовта, при единението човешкият живот е в съгласие с великата истина за всеединството. Ето защо в любовта, в единението на човешките души е щастието.

Днес само окултизмът може да изведе човечеството от тази двойна духовна криза, защото излиза от дълбокото познание на действителността. По този начин ще се премахне хаоса, който цари в душата на съвременния човек. Окултизмът има за главна мисия да работи за идването на новата култура на земята. Днешната култура е фалшива във всяко отношение; тя е в прямо противоречие с божественото животоразбиране.

Чрез дълбокото познание, което дава окултизмът, чрез светлината, която носи за човешката душа, и топлината, която запалва в човешкото сърце, той е в състояние да роди мощни импулси, които могат да преобразят както отделния човек, така и цялото човечество.

В новата култура човек ще запази своята развита индивидуалност, но едновременно ще бъде свързан чрез любовта с околните. Ние сме едновременно индивидуалисти и колективисти.

Новата култура иде по законите на естественото развитие и никой не може да спре победоносния й ход.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из цикъла „Рилски сонети“

ОЛТАРЪТ

Сградили дивен там олтар скалите,

където езерото химни пее,

и от гредите виси полилея

и буди във олтаря по стените

изваяните образи на дните:

отшелници, царе, архиереи

като в сърца, които спомен грее

оглеждат се в вечерний час в вълните.

И мълком, в устието се подйели,

нахлуват свилената плащ прозирна

молитви от кадилницата стара,

подйети и от върховете бели.

И във море молитствена измирна

угасна полилея над олтаря. . .

ХИМНИ НА ВЕЧНОСТТА

Прилетели воали разноцветни,

се вият около планинския вир,

око сред омагьосания мир,

премрежено от блянове заветни.

И в техний дъх ту притъмней, ту светне

из мрака разтопеният сапфир,

окото на застаналий кумир.

заслушан във акордите обетни.

И химни леят се във тишината

от арфата злата на вечерта,

надежди сякаш цъфнали в небето.

И в тоя шемет втъвам аз в скалата

стопено в химните на вечността

трепти магьосано окосърцето. . .

МАРА БЕЛЧЕВА.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

БОЯН БОЕВ

Към ново училище

(Уводни бележки към окултната педагогика)

„Облаци“ от Бодлер

В „Поеми в проза“ от Бодлер се намира и загадъчната стихопроза „Чужденецът“. Питат едного, кого обича най-много, дали баща си, майка си, брата си, или сестра си. Той отговаря, че няма нито баща, нито майка, нито брат, нито сестра. Питат го след това, дали обича приятеля си най-много. Той отговаря: „Вие си служите с думи, чийто смисъл ми е до сега непознат“. — Твоето отечество? — Не знам, на каква широчина се намира. — Златото?

— Аз го мразя, И какво обичате вие най-много, чудни чужденецо? — Аз обичам облаците, които минават, чудните облаци! . . .

На пръв поглед няма нищо по-чудно от тази стихопроза. И на пръв поглед има право Толстой да я поставя в „Що е изкуство“ като образец за абсурдността и непонятността на декадентските творби. В същност, както и в другите Бодлерови стихопрози, така и тук, има дълбок смисъл: поетът не обича грубата действителност, която го заобикаля, „чужденец“ е спрямо нея; той обича да живее в мира на мечтите, бляновете, в мира на фантазията. Облаците символизират този мир.

Дълбок въпрос се зачеква тук. Какво е отношението на окултизма към него? Окултизмът не е съгласен с такова отнасяне към живота. Той не проповядва бягане от живота. Той е реалист. Отчуждаване от живота, отдалечаването в един вътрешен мир на съзерцание само, — това е чуждо на окултизма. Тогава кой е идеалът на окултизма. Идеалът му е не бягане от действителността, но одухотворяването й, проникването на духовните сили и импулси и в най-дребните области на живота.

Мнението на Карл Ингеро

Карл Ингеро от Християнин пише в немското списание „Тричленност на социалния организъм“:

„Когато човек живее в далечния запад (Америка), чувства, колко е необходимо антропософията (окултизма) да слезе и се прояви чак във всекидневния живот. В Средна Европа човек може да постигне отначало много чрез едно предимно умствено духовно движение. Запад иска окултизъм, който да е проявен и във физическия свят. Само чрез преминаване към практическа дейност във видимия свят, окултизмът може да укаже влияние там.

Оттам голямата важност на стремежите, свързани с „Гьотеанум“ (окултния университет), Валдорфското училище, евритмията, социал-икономическите опити, клинико-терапевтическия институт и пр.“.

Практическо приложение на окултизма

Един вестник пише, че окултизмът и мистицизмът са. опасни, защото водят към упадък на народа. Истински спиритуалист не е този, който има само известни духовни познания. Идеалът на окултизма не се изчерпва с това, всички хора да знаят спиритуализма, всички хора да имат спиритуалистични убеждения. Някои представители на религията не искат да знаят, че духовният мироглед не е само, за да знаем, че има Бог, но да знаем и божествените сили и закони и да одухотворим живота съгласно тези закони. Идеалът на окултизма е проникването на духовното всички пори на живота, всички области на живота да се видоизменят, да се обновят чрез тези истини. А това окултизмът е в състояние да направи. Има две противоположни течения в живота: в Индия още от най-старо време е имало спиритуализъм, но този спиритуализъм не е нашият идеал. Древният индус е потъвал в съзерцание на вечните истини, на истините в духовния мир и е презирал физическия свят, той е считал за недостойно да се занимава човек с материални работи. А западноевропейската култура е съвсем друга. Тази култура има за център западна Европа и Америка, но от там се е разпространила днес по целия свят. И в Япония, и в Китай проникна вече западно-европейската култура. Кое е нейна характеристика? Тя се интересува предимно от материалното. За нея материалното е най-важното, най същественото; духовното е второстепенно, и даже то няма самостоятелно битие, даже духовен мир и не съществува. Не съществува и душа, независима от тялото. Истинският окултист е най-трезвеният човек на света. Той не е празен мечтател. Той е мечтател, но в особен смисъл на думата. Той е мечтател в такъв смисъл на думата, че работи за новата култура, но не е мечтател в лош смисъл на думата. Новата култура ще представлява хармонично сливане на тези две течения. Хората на новата култура ще се интересуват от материалното, но с цел да го одухотворят. По тази причина спиритуализмът на новата култура няма да прилича на древния спиритуализъм. Той ще се отличава от последния и в следното: материалистичната култура ще изчезне, но няма да изчезне безследно; тя не е дошла напразно. Тя е имала своя мисия. Плодовете й ще бъдат предадени в наследство на бъдещата култура. А кои са тези плодове? Това е мислителната сила, самосъзнанието, силната индивидуалност, свободата на духа. В същност всичко това, с изключение на мислителната сила, не е проявено още в чистата си форма, но в зародиш. То е работа на бъдещето. Те ще се постигнат по пътя на спиритуализма. Но човечеството, за да може да развие тези качества в себе си, трябваше да мине през материалистичната култура. Инак щеше да бъде неспособно да ги прояви. Когато се изучи историята на човечеството внимателно, ще се види, че тя не е случайно люшкане насам-нататък. Тя е вървеж по един велик път и крайната й цел ще бъде проява на висшето в човека, осъществяване на това висше в живота на човечеството. Днес във всички области на живота трябва да проникнати окултните истини и да ги оплодотворят. Това трябва да се извърши както във всички практически области на живота, така и в науките. Всички те трябва да отидат напред под влиянието на импулса, даден от окултизма. И това е вече почнало. Трябва да се помогне на хода на човешката еволюция. днес се намираме в голяма криза. Трябва всички области на живота да се преустроят. и трябва да бързаме, понеже събитията се развиват бързо.

Окултизмът няма да бъде гола теория, но ще бъде практика; той трябва да проникне във всички области, напр. и в архитектурата. Има окултна архитектура. Трябва да се знае връзката между формата и другите сили в природата. Като друг добър пример, как окултизмът е практически приложим в живота, е окултната медицина.

В Германия, Швейцария и пр. лекари, интересуващи се от окултната медицина, са основали окултно-просвети- телен лекарски съюз. Те са все доктори по медицината, значи, хора на науката, а не дилетанти. Принципите на окултната медицина Д-р Щайнер е изложил в „Гьотеанум“ в 1920 и 1921 година пред лекари и студенти в своите два курса върху физиология, патология и терапия от окултно гледище. Тези лекции съдържат твърде плодотворни мисли за терапията. Даденото в тези лекции беше проверено в клинико-терапевтическия институт в Щутгарт, открит на 15 август 1921 г. В позива, издаден от лекарите, които работят в този институт, се казва между другото:

„Всяка мъглява фантастичност е далеч от окултизма. Неговите методи водят. към познанието на човека Болните, приемани в института, няма да се лекуват в противоречие с оправданите възгледи на днешната медицина, но тези възгледи ще бъдат разширени“. Клинико-терапевтическият институт в Щутгарт уреди медицинска седмица от 22 до 28 октомври 1922 година, в която са присъствали около 70 лекари и студенти-медици. В тая сбирка били държани ред лекции върху общо медицински въпроси и върху отделни болести, като туберкулозата, грипа, образуването на буци, рака. Били посочени средства против грипа, туберкулозата и рака. Този институт е издал книгите: „Метод на лекуване в клинико-терапевтическия институт; „Зъбен кариес“ от проф. Д-р О. Рйомер; „Нови пътища в патологията и терапията чрез антропософията (окултизма)“ от Д-р Евгений Колиско; „От терапевтически нихилизъм към рационална терапия“ от Д-р Пайперс; „Етиология и терапия на туберкулозата“ от същия; „Грипа и неговото лекуване“ от Д-р Кнауер и пр.

Най-важното е да се разбере, че окултизмът не пренебрегва резултатите от днешните науки; той ги взема пред вид и гради по-нататък. И така, от горното следва, че окултистите са хора практици, предимно практици. Истинският окултист е винаги практик, практик в този смисъл на думата, че се стреми да видоизмени физичното чрез духовното познание. И ние искаме духовна култура, но не като индийската или средновековната. Индийската е бягала от живота, а средновековната е била напоена с много фанатизъм и суеверие; тя не е била съградена върху окултни познания.

Окултизмът е нужен не само за разрешението на въпросите относно храненето, спането, обличането и пр., но и за по-сложни въпроси: социалния и всички други въпроси, които днес са сложени за разрешение и вълнуват човечеството. Ние не намираме нищо добро в днешния строй на фалш, експлоатация, робство, егоизъм, насилие. Той трябва да рухне под напора на новото. Ние не можем да се примирим с нищо днес съществуващо. Религиозното животоразбиране е несъвместимо с каквато и да е форма на насилието. Когато детето порасне, дрехите му стават тесни, то трябва да ги промени. Също така всички днешни форми на живота, досегашната материалистична култура и досегашното разбиране на живота, както от светски, така и от „религиозни“, е надрастнато. В основите на новата култура ще лежи божественото животорзбиране и окултното познание на действителността.

Карл Щокмайер казва: „Старият духовен живот е станал безсилен, а новият духовен живот на местото му липсва“. За обнова на живота се пренебрегват от мнозина духовните ценности, те се считат само като надстройка, обаче това е грешка. Без нови духовни сили не е възможно да дойде новата култура.

Кое прави окултизмът способен да бъде плодотворно прилаган във всички области на живота? Това е истинското познание на действителността, познание на законите и силите, които лежат в основата й. Това прави окултизмът способен да бъде прилаган с успех при разрешението както на най-дребните, така и на най-великите въпроси на живота. Само доброто желание не стига, ще можете ли да знаете при възпитанието, какви периоди има в детското развитие и в кои периоди кои детски сили трябва да се развият , ако имате само добро желание? Значи конкретното духовно познание е необходимо, за да бъдем съзнателни работници за божествения план на еволюцията.

Приложение на окултизма в педагогиката.

Окултната педагогика се основава на истинското човекопознание

Всички велики педагози на миналото и настоящето твърдят, че възпитанието трябва да бъде в съгласие с детската природа. Бекон казва; „Човек може да управлява природата, само като й се подчинява“ (виж „Свободно възпитание“, стр. 17. год. I, книга 1, 1922 г.) Михаил Бауер казва в статията си: „Д-р Щайнер и педагогиката“:

„Всеки учител знае старото искане: обучавай в съгласие с природата, с детската природа. Обаче, никой не може да изпълни това искане, ако не му е ясно постепенното развитие на детската природа, детската душа. Всички опити за училищни реформи ще претърпят неуспех, ако не се дойде до истинската антропология“.

За да бъде възпитанието съгласно детската природа, трябва да излизаме от истинското човекопознание, което не може да се постигне с методи, с които разполага днешната официална педагогика:

Д-р Щайнер в статията си „Педагогическата цел на Валдорфското училище в Щутгарт“ (в списание „Социално бъдеще“, кн. 6 — 7) казва: „Всички са недоволни от днешните училища. Нови и нови реформени стремежи се забелязват в тая област. Трябва да се признае, че лицата, които са разработили педагогическата наука от един век насам, принадлежат към най-благородните личности, проникнати са от висок идеализъм. Техните съчинения са пълни с богати съкровища от педагогическа мъдрост и упътвания за учителя. Значи, причината на недоволството от днешното училище не е в липсата на грижи за възпитателната наука; причината не е в липсата на добра воля у възпитателите. Обаче, това недоволство не е неоправдано. От такова схващане бяха проникнати тези, които основаха Валдорфското училище. Пита се, защо днешното училище не е дало задоволителни резултати? Причината е в липсата на действително познание на човешката душа, на човешкото естество. Към такова познание не водят господстващите днес мирогледи“. Според Д р Щайнер, три течения има при разглеждане на днешните проблеми: 1) материализъм, 2) абстрактен или отвлечен идеализъм и 3) конкретно духовно познание.

„Твърденията на абстрактния идеализъм, понеже са плод на философски спекулации, са чужди на живота“, казва Д-р Щайнер. Те не могат да се приложат плодотворно в живота, защото не излизат от действително разбиране на самия живот. А твърденията на окултизма могат да се приложат, понеже излизат от такова разбиране: окултното познание е добито чрез конкретно изследване на действителността, а не чрез умуване, теоретизиране.

За материализма Д-р Щайнер казва: той се отличава с велико непознаване на детската природа, затова днес стои съвсем безпомощен пред детето.

Знае се, че психологията е една от основните спомагателни науки на педагогиката. Детската психология е особено важна за педагога. А каква е днешната психология? Тя няма познания за естеството на човешката душа. Бауер в гореспоменатата статия казва: „Днешната психология е непълна. Душата й е непозната. Прав е Ланге като казва, че днешната психология е психология без душа.

За материалиста душата не е нищо друго, освен функция на мозъка; материалните процеси у детето опреде- лят духовните. Онзи, който свежда всичко до материални процеси, се намира в кръгло невежество относно детската природа, и при все това иска да гради педагогическата наука. Най- новите изследвания опровергават всяко материалистично схващане. Всеки педагог, преди да претендира да излиза с теории, трябва да излиза от вярно разбиране на детската природа. Ако излиза от материалистично разбиране на нещата, той ще бъде фалшив спрямо детето. Как ще можем да възпитаваме детето, когато не знаем неговото естество и неговите нужди?

Много грешки в днешната педагогика се основават на такова материалистично разбиране на нещата.

Не по-малко грешат спрямо детето и така наречените педагози от групата на абстрактните идеалисти или спиритуалисти. Окултизмът е съвсем далеч и от тяхната група. И те се намират в пълно невежество спрямо детската природа, както и материалистите. Те наистина признават, че душата и духът не могат да се сведат към материални процеси, те признават че в детето има нещо самостоятелно духовно, което не може да се обясни чрез физични процеси, обаче, там и спира техният спиритуализъм. Те са. безсилни да отидат по-нататък и да изследват конкретно това духовно, което се намира зад физичното тяло на детето.

В художествено-педагогическата седмица в Щутгарт през март т. г. Д-р Щайнер е казал, че не е достатъчно да говорим за духа, за душата на детето: защото ние можем да говорим за тях и пак да вървим по старите пътища, ако не изследваме конкретно и непосредствено човешката душа и дух. В в. „Антропософия“, год. II, брой 33, от 15. II. 1923 год. Д-р Щайнер казва:

„Нужно е истинско човекопознание, за да има истинска педагогика, а истинско човеко по знание се добива чрез окултизма“,

Напоследък експерименталната педагогика претендира да тури научни основи на педагогиката. Експерименталната педагогика е много усилено разработвана от Пицоли в Италия, Бине във Франция, Стенли Хал в Америка, Мойман и Щерн в Германия, Д р Скойтен в Холандия, Клапаред в Швейцария. В България особено са известни трудовете на Мойман, Лай и Бине. Големи надежди се възложиха на експерименталната педагогика. Каза се, че чак сега, когато се въведе експеримента в педагогиката, когато се въведе математиката в нея, тя ще стане точна наука. Така напр., Мойман в „Лекции върху експерименталната педагогика“ казва (в предговора):

„В сегашно време търсим разрешение на общо педагогическите и дидактични проблеми с помощта на експерименталните начини“. А в лекция първа казва: „Като първа задача на експерименталната педагогика се явява нова обосновка на научната педагогика, “

В „Народна педагогика“ Д-р Щайнер казва: „Поради липса на действително човекопознание е изникнала така наречената експериментална педагогика, против която аз нямам нищо, но която не може да даде много нещо“. На друго место той казва: „Наистина, има излезли много педагогически съчинения, обаче те не хвърлят светлина върху човешката природа. Съвременната експериментална психология и експер. педагогика, с които много се гордеят, са безсилни да вникнат в тайните на човешката природа. Те не могат да проникнат в духовната и душевна природа на детето“.

Ние не отричаме, че чрез експерименталната педагогика ще мога. да се добият известни резултати, обаче, за достигане на истинско човекопознание са необходими окултни методи на изследване.

Някои мислят , че окултизмът като изучава духовната страна на детето, може би ще пренебрегне физична- та му страна. Както се вижда от педагогическите съчинения на Д-р Щайнер и от педагогическата практика във Валдорфското училище, той цени много и физичното тяло, обръща голямо внимание и за неговото възпитание. Нещо повече: без духовно познание, без познание на невидимото детско естество, не може да се разбере и физичното му тяло. Видимото е израз на невидимото, което стои зад него; зад видимата природа са активните сили на невидимата природа. Има непрекъснато взаимодействие между видимата и невидимата природа на детето. Тъй че материалистът не само че не знае скритата страна на детето и природата, но той е в пълно невежество даже и за материалната страна. Значи, и чисто физическият живот на детето не може да се разбере без изучване на духовната му природа.

Какво представлява от себе си окултната педагогика? Както казва Д-р Щайнер, окултната педагогика не е намерена чрез умуване, но просто това, което е констатирано чрез окултно изследване на детската природа, се превръща само по себе си в принципи и закони на окултната педагогика. Значи, изложението на законите и силите на детското развитие става само по себе си, както казва Д-р Щайнер, окултни педагогика.

Недоволство в западна Европа от

опитите с нови училища и защо?

Окултната педагогика е надраснала всички опити за нови, свободни училища, които са без духовна основа. Това се вижда от факта, че тези, които боравят с опити за нови училища, се обръщат към окултната педагогика.

В Англия има недоволство от досегашните опити с нови училища. Това ясно проличава от статията на Ка- ролина фон Хайдебранд, която излага впечатленията си от Англия, дето е присъствала на педагогическия курс на Д-р Щайнер в Оксфорд през август 1922 година:

„В Англия съществуват много педагогически идеи, експерименти, обаче общото впечатление е, че тук царува хаос, произвол, субективност, както във възпитанието, така и в обучение. Това, което ние в Германия наричаме идея за трудово училище, в разни оттенъци е господстващ принцип в модерния английски училищен живот. В Англия ми казаха, че съгласно английския дух, децата се възпитават в свободни личности, които да се чувстват независими от другите хора, даже и когато това са техни учители и възпитатели. Тук в Англия казват: „Децата трябва да се научат сами да поемат отговорност за своето възпитание“. „Самоуправлението трябва да бъде лозунг на модерното училище“. „Че учителят учи, този предразсъдък трябва се изхвърли от училището“.

Децата сами се учат; учителят трябва да стои отзад като слушател, помощник и упътвач, когато стане нужда. Децата в повечето училища са пратени към книгите, които са техните истински учители, и с помощта на книгите те самостоятелно трябва да се учат и работят.

Тук, както и на всякъде, дето царуват модерните педагогически стремежи, виждаме тенденция, живото общение на човек с човек, на възпитател с възпитаник, да се отстрани и се замени с мъртвата книга мъртвото учебно пособие да обсеби пълната с живот детска душа.

Това е заблуждение, криво схващане на детската свобода и самостоятелност, макар и да е диктувано от любов към човека.

Днес в Англия изобилстват училищни експерименти. Госпожица Крос, ръководителка на първоначалното училище, в Кингс-Ланглей, ми каза, че един от нейните възпитателни принципи е, щото децата заедно с учителя си да вършат всичката работа в къщи, в обора, полето, градината. Нейното училище представлява нещо като стопанство. Г-ца Крос, чието училище занапред ще се преустрои по педагогиката, прилагана във Валдорфско училище, чувства ясно, че на ’всичките модерни реформени педагогически стремежи, които произтичате от добра воля, липсва една дълбока основа, изходяща от духовното миропознание. Последното не води само към експерименти с децата, но посочва обективните закони на детския душеген живот, които закони стават основа на педагогиката. Освен г-ца Крос, и мнозина други английски педагози чувстват тази необходимост. Аз ще спомена познатия английски педагог и психолог професор Финдлей. Той, когато представи Д-р Щайнера на събранието при първата му оксфордска сказка, каза, че е ръководител на Валдорфското училище, чиято педагогика се основава на познанието на духовните основи на човешкия живот.

Мнозина английски педагози са дошли до убеждението, че свободата и независимостта, които срещаме днес в английския училищен живот и които дават възможност на множество училищни експерименти, е в повечето случаи свобода без истинско духовно съдържание. Ако външната свобода искаме да се осмисли, тя трябва да добие съдържание от творческата дейност на човешкия дух.

Това стана ясно от сказките на Д-ра Щайнера пред английските педагози. Тези сказки направиха дълбоко впечатление, защото винаги с конкретни подробности се обясняваше връзката между душата, духа и тялото на детето. Възпитател, който проявява повече интерес към телесния живот на детето, оставаше задоволен, защото това не беше фалшив спиритуализъм, който не прониква до материалното. Нека дам един пример: при характеристика на меланхоличното дете не се описаха само характерните му душевни качества, но се изтъкна, че в тялото на това дете се утайват соли, които го затрудняват, и затова такова дете по-мъчно движи своите ръце и крака отколкото децата с другите темпераменти. Само естествено-научното познание не води към пълно познание на човека. Тая е причината за недоволството от всички опити с нови училища в западна и средна Европа.

Д-р Щайнер изтъкнал в Оксфордската педагогическа конференция че учителят трябва да изхожда от един мироглед. Да, той трябва да изхожда от мироглед, но съвсем не е маловажно какъв мироглед. Този мироглед трябва да хвърля светлина върху действителните основи на битието. А тези основи са духовни. И който не знае тези духовни основи на битието, не може да тури основа на истинската педагогика, понеже не разбира света, не разбира живота, не разбира човека, не разбира детето. Детето не е само купчина материя, не е само сбор от атоми. Видимото физично тяло на детето не е целия човек, то е само част от неговото естество.

Но некой би могъл да каже:„за да се уверя във всичко това, което е намерено чрез духовното изследване на действителността, необходимо е да стана сам ясновидец“. Не, не е необходимо. С строго критично отнасяне към нещата човек може да достигне до окултните истини. Разбира се, със собствено ясновидство ще можем направо да изучим детската природа, но със строго критично отнасяне към нещата човек може да се увери в истинността на окултните твърдения и без да е развил ясновидството.

Едно важно условие за свободно- то възпитание

Какво ще каже свободно възпитание? Според някои, свободното възпитание се изчерпва само с това, да не спъваме детето, да не си служим с външни насилия, наказания, да го оставим да твори. Това е вярно, но то е едностранчиво разбиране на свободното възпитание. Истинско свободно възпитание няма додето педагогиката не изхожда от истинското човеко познание. Само тогава няма да се изнасилва датската природа, а ще се съдейства за свободната й проява. Ако възпитанието не е в хармония с детската природа, не можем да имаме свободно възпитание; ще имаме тиранство, тероризъм, макар и външно да не изглежда така. Значи, главното условие за свободно възпитание — на това трябва да се наблегне — е, преди всичко, истинското човекопознание. Само голото желание не стига. Ще дам един пример, за да покажа, как голото желание не стига. Нека вземем за пример прочутата американска педагожка Харисон. Има окултна анатомия и физиология. Когато се изучат периодите на детското развитие, ще се види, че строго е опре телено, в кой период кои детски способности трябва да се разви- ват, ако искаме да възпитаваме в хармония с детската природа. Ако развитието на известни способности е станало преждевременно или се е пропуснал периода на тяхното развитие, детето е загубило много; тогава възпитанието е на фалшиви основи. Г-жа Харисон в своята „Детска градина“ препоръчва един начин, който води към преждевременното развитие на детския разсъдък. Това, което трябва да стане след 14-та година, тя го премества в детския период. Ако тя знаеше законите на детското развитие, не щеше да прави подобна грешка спрямо детето.

История на Валдорфското училище

Един от първите, който е писал по окултна педагогика, е Едвин Бьоме. Педагогическите си възгледи е изложил в книжката „Детето и неговото възпитание“. В нея той разглежда общите принципи на възпитанието, без да се впуща в методически въпроси по отделните предмети, понеже е умрял много млад, 29 годишен. Роден е на 13 май 1877 година в Дрезден. Там свършил гимназия, а университет следвал в Лайпциг. Умрял е на 7 юли 1906 година в Мадагаскар от туберкулоза.

Върху окултната педагогика е писал и Алционе. Статията му „Учителството като служене Богу“ е преведена и на български (печатана в списание „Теософия“, год. I.)

Но най-много е работил в областта на окултната педагогика д-р Рудолф Щайнер. Още в 1905 и 1906 година той е напечатал на страниците на редактираното тогава от него немско окултно списание „Lucifer-Gnosis“ статията: „Възпитанието на детето в светлината на окултизма“. След това тази статия излезе в брошура, която претърпя неколко издания.1)

По-после, когато назряха условията, д-р Щайнер отвори в Щутгарт училище, в което се прилага окултна педагогика. Той подготви учители за Валдорфското училище чрез неколко окултно-педагогически курсове, държани само пред тях. Първи такъв курс държал през август и септември 1919 година, тъкмо преди отварянето на училището, втори такъв — в началото на втората учебна година, трети — в началото на третата учебна година.

Откриването на училището е станало на 7 септември 1919 година чрез тържествено събрание в салона на градската градина в Щутгарт. В това събрание е говорил д-р Щайнер, Емил Молт, Щокмайер и др. Присъствали са повече от 1000 души, жители на Валдорфския квартал. Освен речи имало е и декламации, музикална част и евритмични упражнения.

Учениците с голяма радост отиват във Валдорфското училище. Животът им в училището съставлява за тях източник на голяма радост и щастие. Защо? Защото педагогическата практика в него е в пълна хармония с детската природа. Това е едничкия начин да бъде обучението източник на голяма радост и щастие за ученика.

Доверието на голяма част от гражданството към Валдорфското училище расте от ден на ден. Това се доказва между другото и от големия брой ученици, които то праща в него. Първоначалната цел на училището била да възпитава децата на чиновниците и работниците в една Валдорфска фабрика. После тая цел се разширява: почнали да приемат и други ученици, понеже много родители молели за приемане децата им в училището. За това всяка година се отваряли нови и нови паралелки. Сега децата от Валдорфската фабрика са по-малко от тези на останалите квартали на града.2)

Из статистиките, които печатат ръководителите на училището, се вижда, че през първата учебна година (в 1919 г.) училището почнало с 253 ученика, а свършило с 280. Втората учебна година почнало с 420 ученика. Третата почнало с 546 ученика, — а свършило с 572. През четвъртата имало приблизително 640 ученика. През петата има повече от 700 ученика. През първата учебна година е имало 4 отделения и долните 4 класа с по една паралелка. След това последователно всека година се откривал по един по- горен клас, тъй че през настоящата 1923/1924 учебна година (пета) става пълна гимназия (пълното основно училище съществувало още при основаването, както видяхме).

А тъй като при Валдорфското училище работи и Свободният Университет, значи имаме пълно училище, от първо отделение до университета включително, на основите на окултната педагогика.

През първата учебна година училището имало 8 паралелки, през втората — 11, през третата — 15 (без спомагателния клас — за патологични, тъпи деца), през четвъртата — 21 паралелки. Това е извънредно бърз растеж на броя на учениците. Новите ученици са две категории: едни постъпват в първо отделение, а други идат от други училища.

Откак съществува училището, винаги се строят нови пристройки за новите класове. Чрез пристройката през лятото на 1920 година се даде възможност да се отворят 5 класни стаи, музикален салон, помещение за ръчен труд и голяма учителска стая. За третата учебна година се построи евритмичен салон, а старият останал да служи за занимание на оркестъра; тогава се разшири помещението за ръчен труд, като се прибавиха към него 2 нови стаи.

На 16 юли 1921 година се тури основата на нова пристройка с празненство, в което взели участие всички учители и ученици. Говорил Д-р Щайнер. От отварянето на училището до края на 1921 година са били построени 16 нови стаи. На 16. XII. 1921 год. се турила основата на здание, което било готово през есента на 1922 г. То има 6 класни стаи, рисувателен салон, втори салон за обучение по физика и химия, втори евримичен салон и голям гимнастичен салон.

Предвижда се отварянето и на забавачница при Валдорфското училище. Целта на отварянето й е да покаже, каква светлина хвърля окултната педагогика и върху възпитанието, през доучилищната възраст. Според Д-р Щайнер, най-важният възпитателен период е доучилищната възраст.

Това училище е съвсем независимо от държавата; то е напълно свободно. Щокмайер по този въпрос казва: „Свободният духовен живот развързва силите, които правят човека способен да твори“.

Ученикът, като свърши Валдорфското училище, не трябва да има никакви мъчнотии в живота. Той трябва да е свободен и през течение на своето пребивание в това училище да може да се прехвърля, когато иска, в друго училище. Поради изискванията на закона за Народното просвещение в Германия, е предвидено следното:

През първите три отделения материала е свободно избран, но той е от такъв характер, че на края на третата учебна година ученикът става способен да премине в кое да е друго училище; същото е и на края на втори и пети клас. Учениците, които свършат Валдорфското училище, ще бъдат толкова напреднали, че, ако чувстват нужда, ще могат да се явят на зрелостен изпит при некоя държавна гимназия.

Според новия закон за народното просвещение в Германия, премахват се частните първоначални училища (четирите отделения). Те непременно, според новия закон, трябва да бъдат държавни. Съгласно едно окръжно на министерството на народното просвещение в Германия върху новия закон, Валдорфското училище зз последен път ще може да приема ученици в първо отделение през 1925 година. Тогава ще почне последователното закриване по едно отделение от първо нагоре, тъй че в 1929 година училището да остане без четирите отделения. И съгласно новия закон, от 1929 год. нататък Валдорфското училище ще трябва да приема ученици от първи клас. Щокмайер (един от ръководителите на това училище) казва: „Това не се прави поради някакви педагогически основания, а с цел да се нагласи възпитанието на детето в ранната му възраст към сегашния държавен ред. Човек става средство, а държавата цел. С това се отнема т правата на родителите. Красивата идея за единно училище по такъв начин се изражда в нечувано насилие.

Това е голям удар за Свободното Валдорфско училище, понеже периодът от 7 до 11 години е много важен във възпитателно отношение. Този период ще бъде загубен за прилагането на окултната педагогика. През този период учениците ще трябва да се учат в държавните училища, дето се прилага фалшива педагогика, и така се похабяват техните добри заложби. И така, превратно възпитаните ученици, — възпитани в най-голямо противоречие с детската природа — ще трябва да постъпят във Валдорфското училище. То и тогава ще може да направи нещо за тях, но много, много нещо ще бъде безвъзвратно загубено. Дано до 1926 година родителите на учениците и останалото гражданство се намесят, та да не става нужда от закриване на отделенията“.

Сега няколко думи за издръжката на училището. Родителите внасят известна сума за издръжката на детето, но децата се приемат и когато родителите не могат нищо да внасят. Тези родители, които плащат, плащат обикновено по-малко в сравнение с разходите.

През втората учебна година (1920/ 1921) училището е имало разход 846, 439 марки, а приходът е бил значително по-долу: дефицит бил 234,029 марки, които са се покрили чрез средства на съюзаСвободно Валдорфско училище“. За третата учебна година (1921 1922) разходът бил, 1,440,000 марки, а приходът 970,000.

За издръжката на учениците и за новите пристройки и приспособления към училището са нужни много средства. Недостигът се покрива със средствата на съюза „Свободно Валдорфско училище“ (членски вноски, волни помощи и пр)

Този съюз възникна, едно, поради нуждата да се намерят средства за издръжка на училището и, друго, за популяризиране на идеята, лежаща в основата на свободното Валдорфско училище. Той е основан на 19 май 1920 година, значи, към края на първата учебна година от живота на училището. Целите на съюза са:

1) Материална и морална подкрепа на Свободното Валдорфско училище в Щутгарт.

2) Насърчение на всека дейност, която е в съгласие с принципите на Валдорфското училище.

Има два вида членове: редовни и извънредни. Редовни са седемте основатели, всички родители на учениците и учителите във Валдорфското училище. Всички останали членове се наричат извънредни. Извънреден член може да бъде всеки възрастен, който приема целите на дружеството и се стреми да работи за тяхното осъществяване. Д-р Щайнер е председател на съюза. Той е и ръководител на Свободното Валдфорско училище. Извънредните членове плащат и определена членска вноска, която варира според курса на германската марка. За учебната 1921/1922 година минималната членска вноска е била 20 марки годишно. Поради спадането на марката, от 1 юни година тя се определи на 50 марки годишно.

През март 1923 година съюзът е имал редовни членове 1063, а извънредни 3505, всичко 4568 души.

Първото редовно събрание се е състояло на 17/VI 1921 година, второто на 20. VI. 1922 год., а третото на 25/V година. На първото събрание най- напред бил прочетен годишният доклад на дружеството, след което говорил Д-р Щайнер. Той изтъкнал добрия дух, който царува в училището и говорил за надеждите, свързани с по-нататъшното му развитие, като изказал и своето съжаление, че липсват повече училища в духа на Валдорфското. В речта си наблегнал, че целта е да се отворят всякъде такива училища.

След него Карл Щокмайер е изложил живота на Валдорфското училище през втората учебна година (1920/1921). От подобен характер са били и другите годишни събрания.

Сегиз-тогиз се устройват родителски срещи, на които говорят Д-р Щайнер и други лица. Тези родителски срещи, както казва Д-р Щайнер, са особено нужди за училище от характера на Валдорфското, понеже то е свободно от държавна намеса и за да може да преуспява, извънредно се нуждае от доверието на родителите. Първата родителска среща се състояла на 13.1. 1921 година, втората — на 15. III. същата година.

Сегиз-тогиз излиза „Бюлетин на Съюза Свободно Валдорфско училище“. Той се разпраща до членовете и то безплатно. До сега са излезли три такива бюлетини: N° 1 на 1.VIII. 1921 година, № 2 през март 1922 година и № 3 през април 1923 година. Освен от- чет за състоянието на училището, в тези бюлетини се печатат и педагогически трудове.

Кой-о стане член на съюза, със своите членски вноски дава възможност на бедни деца „да имат щастието да бъдат приети в това училище и да бъдат възпитани по принципите на окултната педагогика“, т. е. по принципите на дълбокото човекопознание. Главният източник за поддържането на училището са членските вноски и затова най-важната задача и даже от решаваше значение за по-нататъшната съдба на училището е записването на нови членове.

Мимоходом ще кажа неколко думи за сегашните нужди на Валдорфското училище.

Германия минава през тежка финансова криза. Имаме нечувано спадане на германската марка. Животът в Германия от ден на ден става все по-труден; поради това критични дни преживява и Валдорфското училище. От последния позив на съюза от октомври 1923 година узнаваме, че независимо от спадането на книжната марка, повишена е стойността на предметите, сметана в златни марки, Напр., за месечната издръжка на едно дете до скоро отивали 6 златни марки, а сега най-малко 12. Всичко внесено от родителите за издръжка на децата стигало едвам за 300 деца. За повече от 400 деца средства се очакват от членски вноски и волни помощи.

Ето извадка от едно писмо на съюза до членове и съчувственици:

„Кажете на вашите приятели, какво иска Валдорфското училище; кажете им какъв наплив на ученици има; кажете им, колко са радостни и здрави те! Тогава вие ще събудите интерес към него“.

Надяваме се, че и от България ще се помогне на Валдорфското училище. Когато ръководителите на Валдорфското училище получат волни помощи и от България, каква топлина ще усетят в сърцето си, каква бодрост и вяра ще влее в сърцето им обстоятелството, че и в далечна България милеят за идеята на новото училище.

Велика привилегия имат тези деца, които са възпитавани в духа на новата педагогика, по принципите на истинското човекопознание!

Просветител на дейност в странство за популяризиране на окултно-педагогическите идеи.

Международен съюз за ново училище. Отваряне на други училища, подобни на Валдорфското.

Освен гореспоменатите три педагогически курсове от Д-р Щайнер пред валдорфските учители, били са уредени и много други курсове по окултна педагогика: 1) курс в Щутгарт през декември 1921 година; 2) в „Гьотеанум“ от 23. VII до 7. I. 1921 год.; 3) върху окултна педагогика Д-р Щайнер е говорил и в Стратфорд през април 1922 година на конгреса на английското педагогическо дружество „New Jdeals in education“3); 4) курс в Оксфорд през август 1922 год.; 5) Художествено-педагогическа седмица в Щутгарт през март 1923 година; 6) курс пред швейцарски учители от Д-р Щайнер през април 1923 година; 7) курс в Илклей (Англия) през август 1923 година. Не споменавам за многобройните отделни сказки по тези въпроси. Подробности за тези курсове няма да излагам тук, понеже това е сторено другаде. 4)

За нас е важна резолюцията, взета на края на оксфордския курс и върху нея ще се спрем повечко. В него било говорено по въпроса за основаване международен педагогически съюз, който да работи за реализирането на новото училище. Ето що е писал в. „The Manchester Guardian“ от 31. VIII. 1922 год. за образуването на този съюз: „Конференцията върху духовните ценности във възпитателния и социален живот, държана в Манчестерския колеж на Оксфордския университет днес пред обед се завърши със заключителна сказка от Д-р Щайнер, която беше последна от трите му сказки по социалния въпрос. По-рано той говори по педагогически въпроси. Социалният въпрос беше оставен към края на конференцията. Мактавиш, главен секретар на дружеството за свободно възпитание, говори в събота на тема: „Неколко мисли върху трудовата проблема". Тогава беше говорил и Д-р Щайнер на тема: „Социалната еволюция на човечеството“. Конференцията беше следена с голям интерес от посетителите до последния ден. У строителите са твърде доволни от резултата. Вчера след обед вместо сказка, каквато се държеше в другите дни по същото време, се състоя събрание за вземане резолюции по разискваните въпроси. В това събрание слушателите изказаха благодарността си от сказките. Тая конференция показва, че в днешно време всеобщ е стремежът и търсенето на духовна обосновка на човешкия живот. Този стремеж беше изразен в конференцията от хора с разни мирогледи и опитности. Ето резолюцията:

„Ние сме убедени, че изворите на здрав социален живот лежат в духовното естество на човека. Нашата усложнена цивилизация има нужда от вливане на силни струи от духовни импулси. Но това вливане на духовни импулси може да се реализира от съвсем нови личности, чиито способности са могли да достигнат до пълна проява. Възпитанието в най широк смисъл на думата трябва да извърши това. Истинското възпитание, било това на детето, било това на младежа или на възрастния предполага преди всичко най-дълбоко уважение и скъпене свободното развитие на човешкия дух във всека индивидуалност. Новото поколение ще донесе не това, което старото си предначертава предварително, но това, що иде от новите пресни импулси на развиващия се човешки дух. Учителите трябва да стоят в пряко допиране със света, трябва да бъдат автономни в своя мироглед и отговорни само пред съзнанието на своята общочовешка служба. Из своя собствен дух те трябва да работят за пълна проява на духа у техните ученици. Сказките на Д-р Щайнер, за които му изказваме дълбоката си благодарност, очертаха един . възпитателен идеал. Той изтъкна, че учителите трябва да бъдат свободни, нестеснявани от външни предписания и правилници. В дейността си те трябва ла се основават единствено на горното си познание на човешкото естество. Д-р Щайнер изложи познанието на човешката природа и на света, от което учителят се нуждае. Това познание е научно и прониква в интимния вътрешен живот“.

Събранието след това изяви желание да се пристъпи практически към целта, като се основе международен съюз за откриване на училища, в които учителите да бъдат свободни и колективно да работят на горната основа. Г-жа Макензи, секретарка на конференцията, изтъкна, че на тези училища нема да се предписват в подробности тези или онези педагогически методи. В тези училища трябва да се спазва само този принцип: свободни проява и развитие на човешкия дух. Светът има нужда от свободен духовен живот. Тя каза, че конференцията е намерила в идеите на Д-р Щайнера това, що я задоволява и че желанието на конференцията е да се основат навсякъде в света училища, които хората да се будят към свободен духовен живот. Тя замоли събранието да се образува такъв международен съюз, защото времето налага това. Светът е минал през страшна криза и не трябва да се отлага идеята за такъв съюз.

Събранието решило да се избере временен комитет, който да се занимае с организацията на съюза. В комитета влизат: г-жа Макензи (от 20 години професорка в Уелския университет), X. Роо (директор на „Барри-Колеж“ в Кембридж), Крос, Георги Кауфман, Нюхомбс, Джакс (директор на Манчестерския колеж при Оксфордския университет) и Франсез.

Г-жа Макензи каза днес: „Задачата на този международен съюз, кой го допълнително ще получи името си, е да работи за вливане на духовни ценности във възпитателния и социален живот и да сгрупира хората от всички части на света, които отдават важност на това. Конкретната ни задача ще бъде да открием училища,в които възпитанието да се основава на познанието на законите на развитието (на детската душа). Ние веднага ще почнем с първоначалното училище в Кингс-Ланглей, едно училище с интернат. Взето е съгласието на ръководителя на училището да се преустрои то по принципите на Валдорфското училище на Д-р Рудолф Щайнер. Ние изпращаме веднага едното от ръководителите на това училище във Валдорфското училище, за да се подготви. Надяваме се да пратим и други учители за подготовка през предстоящата учебна година, тъй че за следната учебна година да можем да отворим тук, в Англия, педагогически курс за учители, които след свършването му да прекарат неколко седмици в училищата на Д-р Щайнер в Щутгарт и Дорнах за по-нататъшна подготовка“.

Освен училището в Кингс — Ланглей, което е преустроено по типа на Валдорфското училище, и в други места са отворени такива нови училища.

В Германия първи, които последваха Щутгарт, са Кьолн и Хамбург. В Кьолн подобно училище с неколко отделения е отворено по инициативата на г. и г-жа Гойерт. В Хамбург по инициативата на г. Полман е турено начало това направление Хамбургското училище се проектирало да бъде отворено през тая учебна година. Нямаме сведения дали е вече отворен. Знаем само, че записването на ученици беше почнало. То ще носи името „Свободно училище Волфганг Гьоте“.

Барч, учител в Бреслзу, съобщава в един свой позив между другото, че и е Париж вече се подготвяли условията за откриване на училище, подобно на Валдорфското.

Нови училища трябва да се отворят на всякъде. Д-р Щайнер в речта си на 17/VI 1921 година в годишното събрание на съюза „Ново свободно училище“ (по-рано съюз „Свободно Валдорфско училище) казал: „Трябва да се събудят нови сили в областта на възпитанието и обучението, за да се работи срещу силите на упадъка, които твърде ясно забелязваме днес. Задачата на Валдорфското училище само тогава ще се осъществи, когато в най-скоро време се основат други подобни училища. Само с едно училище не може да се постигне целта. Трябва духът, който владее в това училище, да се разпространи върху цялото учебно дело на света, съгласно тричленността на социалния организъм. Идеята на Валдорфското училище трябва да намери най-широко разпространение.

За пропаганда на идеите на окултната педагогика, освен съюза „Ново свободно училище“, върши известна работа и основаният в Берлин съюз за реформи във възпитанието и обучението на окултни основи. В град Майланд е основано италианско общество за разпространение идеите на окултната педагогика.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Днешното училище е фалшиво. В новото училище учителят ще бъде автономен, свободен в своята дейност. Той няма да бъде зависим от външни предписания. Това е необходимо условие за творческа дейност. При ръководството на учебното дело, учителят ще изхожда единствено от дълбокото си разбиране на човешкото естество.

Както до сега нашето учителство е било най-будната, най-идеалистичната част от нашата интелигенция, така и днес то ще играе велика роля при изграждането на новата култура. То ще трябва да изгради новото училище, училището на бъдещето.

Ето що пише г. Бойчо Колев за нашия учител (сп. „педагогическа практика“, год. II, кн. 5, май 1922 г.):

;Българският учител прояви особена енергия, той живя идейно, той бе носител на новото, хубавото и доброто в живота; нему се дължи това, което бе България преди войните, Организирането на учителите за защита на своите материални и духовни интереси, идейните борби в тези организации, съборите, конференциите, неделните и вечерни училища, сказки, реферати и редица още други прояви характеризират живота на учителя през този период.

Учителят почти през целия този период си остана идеалист, какъвто беше и преди освобождението. Въпреки всички несгоди и пладнешкото ограбване от така наречените „нови богаташи“, пак учителят и само той си остава най чист и най-непорочен, той и само той остава надеждата на България“.

В нашия педагогически печат се излагат разни нови течения. Обаче, много малко е писано по окултна педагогика. В отделни реферати, в учителски конференции, в дружествени събрания, в списания трябва да се разгледат разните педагогически въпроси, като се осветлят от гледището на окултната педагогика. По този начин идеите на окултната педагогика ще се популяризират всред учителството, а също и всред останалото гражданство.

Когато назреят условията, може да се пристъпи към практика с отварянето на ново училище, в което да се прилагат принципите на окултната педагогика. Тръба да се наблегне на следното:

В новите училища главен възпитателен фактор ще бъде любовта. Любовта трябва да бъде атмосферата. в която ще никне вие-memo в душите на ученици и учители. Тя ще бъде главния фактор, но, разбира се, трябва да се знаят конкретно и другите принципи на окултната педагогика, които са плод на ясновидското изследване на детското развитие. Новото училище, което ще трябва да се открие в България, разбира се, не трябва да бъде точно копие на Валдорфското, но нагодено спрямо нашите условия. Ние, разбира се, ще се ползваме от чуждата педагогическа опитност, както теоретическа, така и практическа, ще използваме доста работи от нея, но работниците в тази посока у нас трябва да бъдат творци. Някои работи от Валдорфското училище могат ла се вземат, други могат да се изоставят. Художник не е онзи, който само копира.

Идещият път ще разгледаме някои от принципите на окултната педагогика.

________________________________________________________________

1) Виж българския превод във Всемирна Летопис, год. I, кн. 4 и 5.

2) От 640 ученика в началото на 4 учебна година (1922 година) само 200 принадлежат на персонала на фабриката.

3) Подробности за това дружество читателят ще намери в спис. „Педагогическа практика“, год. III. кн. 3, 1923 година, и в спис. „Свободно възпитание“.

4) Виж статията „Нова дейност на окултния университет „Гьотеанум“. Окултното движение в Германия през последните години“ в „Всемирна Летопис“, год. III, кн. 1 и 2.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Бележити окултисти

Папюс

(Жерар Анкос, доктор на медицината)

Измежду най-видните теоретици и практици по окултизма е известен най-много французинът Д-р Жерар Анкос, почти всички съчинения на когото са. излезли под псевдонима му Папюс. Той е роден на 13 юли 1865 г. в гр. Короня (Испания). Баща му бил французин, а майка му испанка, от гр. Валадолид. След като свършил с отличие средното си образование, изучил медицината и е постъпил като лекар в известната парижка болница La Charite, под дирекцията на знаменития Д-р Люийз. Още тогава той се предал, с усърдието на новопокръстен, на изучаване тайните на нервните ненормалности и постигнал излекувания с помощта на магнетизма и хипнотизма. По онова време, както повечето лекари, така и той е вярвал само в материята. За него, тя е била начало и край на всичко. Него- вият позитивизъм, твърдо установен върху знанията |му за природата и физиологията, не е могъл да приеме духовния принцип за управник на човешкото тяло. Бъдещият горещ спиритуалист смятал още, че животът е само една вечна промяна на материята или на молекулярните състояния. Клетката е била принципа на всичко живо и на всичко, което мисли. „Pulvis es, - „прах си и ще се върнеш в праха“, си казвал Папюс, и написал първото си съчинение Хипотезите (1884 г.). Но ако умът му, воден тогава само от материалистичната вяра, имал своите капризи, неговото съзнание му викало: „Внимавай, ти се мамиш, правиш погрешки!“ И Папюс се задълбочавал в мислите си. Случаите на излекувания чрез хипнотизма повдигнали в душата му многобройни теми за спасителни размишления. А една жестока обида, нанесена му от някого в парижкия локал Lе Chat Nоir и когото той се опитал да убие, е станала повод да му се отворят очите: когато е грабнал револвера, за да стреля, невидимата ръка на едно безплътно и възхитително по красотата си същество го спряла и той чул глас: „какво искаш да сториш? Ти не си пратен на земята да вършиш насилие. Прости на този, който те е обидил! И Христос е бил обсипан с ругания, но той не само е простил своите ругатели, а и се е молил за тях“. Папюс отпуснал главата си, видението изчезнало.

Тази е била първата му незабравима среща с невидимото. Завесата все повече и повече се вдигала, за да му открие великолепията на духовния свят. Значи, има нещо друго, освен материята. Човекът не е само куп от клетки. В него обитава един управляващ принцип, който преживява разлагането на плътта. Младият тогава лекар добил вече потребното му доказателство. От тая дата — на 19 годишната му възраст — е почнала еволюцията му към окултизма. Пътя му бил посочен: един могъщ ръководител го повел към спасителния бряг...

По същото време прочутият кабалист, маркиз Сент-Ив д’Алвейдър, бе се посветил на разкриването тайните на живота и еволюцията на човека, а сър Оливър Лодж бе влязъл в сношение с другия свят. Първият от тях бе написал вече своя паметник на трансцеденталната философия, озаглавен Археометър, и приел за свой ученик Папюса. Този последният, обаче, неудовлетворен от прочитането на старите книги, отпътувал в Индия, дето, всред йогите, затвърдил вярването си в невидимото и в астралните сили. След завръщането си от там, младият доктор почнал да прилага в лечебното си изкуство знанията си по окултната наука. До последната европейска война Папюс при поставяне на диагнозата изследвал предварително астралното тяло на болния и тогава прилагал херметическите лечебни методи. Същевременно той започнал курсовете си по физиология в училището по магнетизма на Хектор Дюрвилъ1)- Малко по малко Папюс, който разширил знанията си по окултизма, достигнал до лечебните способи на стария Египет.

Wsem.Letopis_god.3_026.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Папюс

Тъкмо по това време той се срещнал с лионския церител и маг, Филип, който само с един поглед изцерявал неизцеримите. За него Папюс е казвал: „той всичко може да направи“. И тоя лионски „чудотворец“ посветил Папюса в мистериите на невидимия свят. След малко той го въвел и в руския дворец2).Бившият французски посланик при тоя дворец, Палеолог, описа в своите спомени, печатани в Revue des deux mondes, 15 mars 1922., сцената, която Папюс представил пред пок. руски цар Николай II и царица Александра, като турил в движение окултни сили. Той свидетелства, между друго, следното:

„В началото на мес. октомври 1905 г. Папюс бе повикан в Петербург, пред вид кризата, през която минаваше Русия тогава. Пораженията в Манджурия предизвикаха във всички покрайнини на руската земя революционни смутове, кървави стачки, грабежи, убийства и пожари. Императорът живееше всред мъчителни тревоги, без да може да реши, кое мнение да предпочете измежду ония, които му натрапваха неговото семейство, министрите, сановниците, генералите и целият му двор: едни го съветваха да не напуща автократизма на дедите си и да смаже революцията, а други — да въведе лоялни конституционния режим. А в деня, когато Папюс стъпи в Петербург, биде обявена общата железничарска стачка. Тогава Папюс биде повикан веднага в Царское село. След един кратък разговор с императора и императрицата, той организира за другия ден един голям магически обред чрез некромансията. Освен владетелите, присъствал е само един от адютантите на царя, капитан Мандрика. Папюс е предизвикал появяването на духа на покойния цар Александър III, чието присъствие се е проверило по някои несъмнени признаци. Духът казал на императора: „ти си длъжен, на всека цена, да смажеш революцията, която се започва. Тя ще се повтори един ден и тогава ще бъде толкова по- жестока, колкото потушаването й сега бъде по-сурово, но това не е важно! Бъди смел,сине мой! Бори се до край!“ След тия изявления на призрака, който изчезнал, владетелите дълбоко се замислили, но Папюс ги уверил, че със своята магическа сила той може да порази (прокълне) предсказаната революция. Силата на неговата клетва ще престане, щом той напусне физическото поле. И наистина, Папюс извършил клетвения обред, но щом той замина в другия свят, на 25 октомври 1916 год., революцията в Русия събра силите си и наскоро след туй избухна“.

Wsem.Letopis_god.3_027.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Единството на религиите.

И наистина, Папюс заплати с живота си некромантическия си опит, внушен му от неговия учител Филипа... Както се знае, при също такава черно-магическа операция е бил унищожен и известният французки маг Станислав де Гуайта3), чиято душа по настоящем се намира в една известна сфера... Същият Гуайта увлякъл Папюса в своя кабалистически орден. Папюс получи и висока масонска степен, а в съюза на мартинистите, основан от Мартинез де Паскуали, той е бил избран за председател на върховния съвет. Така, ентусиазираният от окултните си знания и сили французки лекар, д-р Жерар Анкос, достигна много по пътя на висшата магия, но замина преждевременно, за да получи опитности, по-съобразни с предначертанията на божествения план...

Той написа много съчинения и обогати с тях французката окултна литература. Обаче, когато се четат тия негови книги, както и писанията на много други французки автори по окултизма, трябва да не се изпуша никога из пред вид, че в теоретическите и практически увлечения га французкия ентусиазъм и екзалтация има много стръмни падини и пропасти...

Ще цитираме само неколко от най-капиталните му съчинения: 1) L’ Occultisme contemporain (1887 г.); Clef absolue de la science occulte (1889 г.);3) Traite elementaire de science occulte (c. г.); 4) Essai de Physiologie synthetique (1891 г.); 5) La Kabbale (1892 г.); 6) Traite elementaire de Magie pratique (1893 г.); 7) L’ Arts divinatoires: graphologie, chiromancie, physiognomie (1895 г.); 8) Lumiere invisible (18S6 г.); 9) Du traitement externe et psychique des maladies nerveuses (1897 г.); 10) L’ame humaine avant la naissance et apres la mort (1898 г.); 11) Comment est constitue l’etre humain (1900 г.); 12) L’illuminisme en France (1771 — 1803); 13) La science des Mages et ses applications theoriques et pratiques (1903 г.); 14) Premiers elements d’ Astrosophie (1910 г.); 15) Le tarot divinatoire (1911 г.); 16) Initiation astrologique (1920 г.); 17) Traite methodique de Magie pratique (1923 г.) etc. Няколко от неговите посмъртни съчинения сега се печатат.

Папюс се поминал от болестта „скоротечна туберкулоза“, добита на фронта през последната война. Като първокласен военен лекар, той е работил в болницата La Charite. В надвечерието на смъртта си, като е бил постен от една болна, която му казала, че ще дойде пак при него идещата седмица, той й отговорил с усмивка: „идещата седмица. .. но тогава ще ви приема в астрала

След обезплътяването си, той се е явявал многократно на близките си и се изповядвал така: „аз тръгнах за тука осем години по-рано. Такава е била волята Божия . . .“

X. У. Z.

_____________________________________________________

1) вж. кн. III на Всем. Летопис, отдел „Разни вести“.

2) Вж. статията: Мистицизмът в руския дворец, год. II, кн. I — III на Всемирна Летопис.

3) Подробни сведения по същия случай се намират и в интересната книга на Григория Бостунича: Масонство и руская революция (стр, 117 и след.) Новый Сад. 1922 год.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Морис Метерлинк.

МЕТАПСИХИСТИТЕ1).

I.

Днешните окултисти, според нас не са нито йерофанти, нито адепти, нито инициирани или ясновидци, но само прости изследователи, които прилагат, при изучване на анормалните феномени, методите на експерименталните науки. Тези феномени се констатират от малцина, на които вниманието е будно, на всека крачка в живота. Дължат ли се те изключително на непознатите сили на подсъзнанието или на невидимите души, които не съществуват изобщо или не съществуват вече като хора? Големият интерес — би могло да се каже целият интерес — е именно там, но отговорът е още непризнат, официално, макар че се очертава тенденцията да го търсят в един по-друг свят от нашия; и доказателствата на спиритизма от хората на чистата наука, като Сър Оливер Лодж и още по-прочутият професор Крафорд в това отношение са вече твърде знаменателни.

Няма да пиша пак върху съобщенията с духовете, виденията на живи и умрели, събития,-предсказващи смъртта на някое лице, психометрическите и медиумическите манифестации, които аз съм скицирал в етюда „Смъртта“ и „ Непознатия гост“. Това. което съм казал в тия книги, можа да даде една временна обща идея, временна, защото всичко е временно в тия области, но достатъчно за сегашното състояние на метапсихическата наука по тоя предмет.

Но има друго, което изцяло липсваше в рамките на моята тогавашна работа и което трябва да добавя днес, преди всичко, защото преглеждам набързо, но толкова подробно, колкото е възможно, в една книга достатъчно кратка, всичкият минал окултизъм, а и още по-вече, че именно от тая точка аз искам да хвърля едно неочаквано осветление върху много други въпроси и да изтръгна, ако не заключения, поне някои изводи, с които да завърша тая книга.

II.

Не е вече въпроса, нашите модерни окултисти, както некогашните си самонадеяни предшественици, да запитват направо незнайното, да достигат до произхода на безпричинната причина, да обясняват необяснимото преминаване на безкрайното в крайно, на незнайното в познато, на духа в материята, на доброто в лошото, на абсолютното в относителното, на вечното в нетрайното, на невидимото във видимото, на неподвижното в движимото, на скритото в явното, и да намират във всичко това неразбираемо една теогония, космогония, религия или морал, които да не бъдат толкова безнадеждни, колкото мрачините, отдето са били заставени да ги извлекат.

Сполетявани от многобройни разочарования, те се задоволяват с една по-скромна роля. Всред една наука, която самото естество на изследванията е направило почти необходимо материалистична, те завладяват търпеливо едно островче, дето събират явленията, за които законите или, по право, навиците на материята, такива каквито мислим да ги знаем и познаваме, не са достатъчни да ги обяснят. Малко по-малко, по такъв начин, достигаме, ако не да се убедим, то поне да се упътим към доказателството, което има в човека, че могат да го смятат като един микрокосмос, една духовна сила, различна от тая, която отделят органите или неговият материален мозък и съзнание и които не зависят изключително от съществуването на тялото му. Да признаем: това островче на нашите окултисти, които сега вземат името метапсихисти, е още в доста голямо безредие. Там се забелязва всичката бъркотия на една скорошна и временна постройка. Всеки занася там ежедневно своите малки или големи открития и ги разтоварва и натрупва както и да е по плоския песъчлив брег. Там виждаме твърде несигурното да се мъдри до несъмнено доказаното, превъзходното до лошото, началото—до края. Време е вече да се извадят от това изобилие и богата смесица от материали някои общи закони, които да турят там малко ред, но съмнително е, че ще успеем още от сега, защото инвентарът не е завършен и за допущане е, че едно неочаквано откритие може да направи всичко отново въпрос на тълкуване и да обърне наопаки и разтърси издъно всичките, и най-добре обоснованите теории.

Чакайки, ние можем да се опитаме да започнем отначало. Понеже явленията, които са събрани, се стараят да установят, че духовната сила, която се излъчва от човека, не зависи изцяло от неговия мозък и от живота на живото тяло, то ще бъде логично да се докаже най-напред, преди всичко, че мисълта може да съществува и без мозък и че в действителност тя е съществувала преди да е имало какъв и да е мозък. Ако това се докаже2), послесмъртният живот и всички явления на подсъзнанието ще станат почти естествени и във всеки случай много по-лесно обясними.

III.

Голямото възражение, което материалистите винаги са правили на спиритуалистите и което още поддържат не по малко разпалено днес, се резюмира така: няма мисъл без мозък. Душата или духът е една секреция на мозъчната маса; щом мозъкът стане мъртъв, мисълта се спира и нищо не остава.

На това важно възражение, на тази неопровержима наглед констатация, —защото ежедневната опитност на смъртта я подкрепя непрестанно, — до сега не е противопоставен нито един истински сериозен аргумент: всички са бивали тъй страшно разбивани, че не се решават вече да й се противопоставят. Но от неколко години насам, изследванията на нашите метапсихици, от които още не са направени всички изводи, дадоха най-после, ако не решителни доказателства, каквито може-би няма никога да се намерят, най-малко поне начални аргументи, които позволяват да се борим успешно с материалистите не в облаците на религията и метафизиката, но върху собствения им терен, дето царува богинята, някога твърде много почитана, на експерименталния метод. Откриват се по такъв начин въпреки вековете, твърдения и констатации на предисторическите ни предшественици, които те са ни завещали, като едно тайно богатство, твърде дълго време скрито в забрава.

Бихме избегнали с удоволствие тези напразни препирни между спиритуалистите и материалистите, ако последните не ни заставяха да ги подкачим поддържайки ,сляпо, че материята е всичко, съдържание на всичко, че всичко се започва и свършва в нея и че няма нищо друго. Ще бъде много по-разумно да се признае веднъж за винаги, че материята и духът са в действителност две различни състояния на една и съща субстанция или, по-скоро, на една и съща всемирна енергия. Това е, което е поддържала по-ясно от всички други първоначалната религия на Индия, която прибавя, че духът е първичното състояние на тая субстанция или енергия и че материята не е освен резултат от едно проявление, на едни сгъстявания или слизания на духа. Всичката й космогония, теософия и морал произтичат от тоя основен факт и чийто следствия, които наглед се касаят само за една препирня на думи, са в действителност огромни.

Касае се, преди всичко, да се знае, дали духът е последвал материята или обратното е вярно: дали материята е условие на духа или, напротив, духът е условие на материята. В сегашното състояние на науката и без да се държи сметка за учението на великите религии, възможно ли е да се отговори на тоя въпрос?

Нашите материалисти твърдят. че животът е необходимо условие, за да се роди и формира мисълта в мозъка. Те имат право; но що е животът в техните очи, ако не проявление на една материя, която вече не е материя, такава поне, каквато те я разбират, и. която ние имаме пълно право да наречем дух, душа и даже Бог, ако искаме?

Ако те поддържат, че материята не може да произведе живота без един зародиш, който идва отвън, те минават ipso facto е нашето поле, защото признават, че трябва нещо друго, освен материята, за да се получи живота. Ако, от друга страна, те претендират, че животът излъчва материята, те изповядват, че тя се намира предварително затворена там и дохожда да се прояви между нас. Те, освен това, недавна — гледайте, между другото, опитите на д-р Густав ле Бон —бяха заставени да признаят, че инертна материя не съществува никъде и че един кремък, едно парче лава, стерилизирано от най ужасни огньове, са надарени с между молекулярно движение абсолютно фантастично и вътрешните му вихрове имат такава енергия, която би могла да кара цели тренове за околосветско пътуване. Тогава какво друго е тая дейност и тая енергия освен една несъмнена форма на универсалния живот? Ето че още веднъж дойдохме до съгласие. Но несговорът ни започва от момента, когато те почват без всякакъв смисъл или, по-право, против всякакъв смисъл, да твърдят, че материята съществува преди тая енергия. Ние можем да допуснем, че и тя съществува от същото време, от началото на света, но простата логика и наблюденията върху фактите ни задължават да признаем, че Когато материята започне да се движи, да еволюира не отвътре, както в един кремък, но външно, както в един кристал, едно растение или животно, това е същата енергия, същата тая двигателна сила, която е в нея и която детерминира движението или еволюцията. Тая същата логика и наблюдение на фактите ни заставят още да признаем, че когато се касае за трансформацията и организацията на материята, не е самата тя, която прави това, но животът, който скрива тя в себе си и който е започнал. Следователно, в тоя случай, както в някое дело, разглеждано пред съдилищата, е извънредно важно да се знае, кой е започнал. Ако е материята, то нека кажем мимоходом, как ще започне тя нещо, как ще вземе тя една инициатива, без да престане да бъде материя, такава, каквато я дефинират материалистите, т. е. едно нищо от само себе си обезателно инертно и неподвижно? Но ако най-после допуснем невъзможното, че материята е, която е започнала, твърде възможно е, че нашият дух ще се изгуби или, по-право, ще угасне с нея и ще й върне тази елементарна между молекулярна дейност, която отбеляза началото й и ще отбележи и края й.

Ако ли, напротив, духът е започнал, не по-малко е възможно, че той, знаещ да трансформира и организира материята, е много по-могъщ и от по-друго естество, отколкото тя самата. Като знае да си служи с нея, духът извлича част от нея и я прави да еволюира, да се разраства и повдига — това, значи, е духовната еволюция, която ние констатираме и която на земята започва от минерала и стига до човека. Той е, бих казал, господар на материята, щом знае да си служи с нея, и не би й позволил, когато ней й се струва, че се разлага, да разложи и него, заедно със себе си, да го изгаси, когато изгасва самата тая или да го възвърне към тая пълна между молекулярна активност, откъдето я е измъкнал.

IV.

В всеки случай, това, което особено ни интересува, т. е. първенството на мисълта или мозъка или възможността на мисълта без мозъка, е очертано от фактите. Преди появата на човека и на по-интелигентните животни, природата е била вече много по-интелигентна от нас и е реализирала в света на растенията, рибите, гущерите, птиците - влечуги, а най вече в света на насекомите, най-чудни изобретения, пред които ние и днес замираме от възхищение. Де е бил в тоя момент мозъка на природата? Вероятно, в материята, а възможно и. вън от нея, всякъде и никъде, както си е и до днес. Вие можете да ни забележите, че всичко това се е формирало малко по малко, с една безкрайна бавност и непрекъснато опитване. Това е така, но не е времето, което решава въпроса в случая. Очевидно е, прочее, — освен ако вие не допуснете, че явлението, следствието, предхожда причината — че е имало някъде, неизвестно де, една интелигентност, която е вече функционирала без видими органи и местоположение. Това ни показва също, че органите, които ние вярваме, че са необходими, за да се получи една мисъл, не са друго освен продукт на една предсъществуваща мисъл, следствие на една първична духовна причина.

V.

Най-сетне, твърде е възможно, че, след формирането на нашия мозък, природата мисли по-добре отколкото по- рано. Много е възможно, както претендират някои биолози, че придобиването на нашата интелигентност да е от полза и за природата и да се влива в общото хранилище на Всемирната интелигентност. В това от моя страна не виждам никакво неудобство. Това не доказва, обаче, ни най-малко, че природата има нужда от мозъка на човека, за да има идеи. Такива тя е имала и много по-рано от него. Когато човек изнамери, например, книгопечатането или пишещата машина, за да улесни разпространението на своята мисъл, това не доказва ни най-малко, че той има нужда от книгопечатане или пишеща машина, за да мисли.

Като че ли действително природата, поне колкото се касае до нашата малка земя, е вече станала по-мъдра и не ще повтаря погрешната си със сътворяване на хиляди странни чудовища. При това, не по-малко е вярно, че тя не е чакала нас, за да мисли и изобретява много по-вече неща, отколкото ние самите бихме могли някога да си въобразим. Ние не сме престанали и не ще престанем скоро да изпразваме с все сила безкрайните вирове от мъдрост, събрана от нея още преди нашето идване. Ернест Капп в своята „Философия на техниката“ много ясно посочва, че всичките наши изобретения, всичките наши машини, не са освен органически проекции, с други думи, несъзнателни копировки на модели, взети от природата. Помпите ни—това е помпата на нашето сърце, нашите бутала са възпроизвеждане на нашите ръце, фотографическият апарат е черната камера на нашето око, телеграфните апарати представляват нервната система, в Х лъчите разпознаваме органическото свойство на прозорливостта на сомнамбула, който вижда през предметите, който чете, например, съдържанието на едно запечатано писмо, затворено в три, влизащи една. в друга, металически кутии. В безжичния телефон ние виждаме телепатията, сиреч непосредственото съобщение, посредством мисълта, с духовните вълни, аналогични на херценовите; а в левитацията3) и преместванията на предметите без всякакво допиране до тях —се крият неща, на които ние не сме още разбрали смисъла. Те ни упътват към открития, които може би един ден ще ни позволят да победим страшния закон на гравитацията, който ни е сковал към тая земя, защото, вероятно, тези закони, наместо да бъдат, както се вярва, за винаги непонятни и неразгадаеми, са, преди всичко, магнетически, сиреч сгодни за управление и употреба.

VI.

Ние говорим сега само за света, ограничен в човека. Какво би било, ако започнехме да изброяваме изобретенията на природата в света на насекомите, дето тя ни се струва, че ги е пръскала разточително преди даже ние да се явим на земята, с. една гениалност много по-разнообразна и обилна отколкото тази, която е употребила заради нас самите. Освен идеята за политическата и социална организация, която може - би ние ще имитираме един ден, ние намираме там чудесата на механиката, които ни са недостатъчно познати, а за тайната на силите им нямаме още никаква представа. Отде се взима именно — да вземем най-простият и неприятен от примерите — фантастичната сила, която позволява на бълхата да прави скачки на височина и далечина, които биха отговаряли на човешки от 400—500 метра височина и дължина? Отде взима своята храна лангедонския скорпион, та може да престои, движещ се постоянно, затворен абсолютно без никаква храна, цели девет месеци? Как постигат същото и паяците clotho при аналогични условия? С помощьта на каква алхимия виждаме в абсолютна изолация, без да може нищо да се вмъкне вътре, да се увеличава десеторно обема на яйцето на едно друго насекомо, наречена Minautore? Великият етимолог Jean Henri Fabre, без да подозира, че повтаря една от основните теории на Парацелзиус — защото, въпреки всичко, науката се приближава всеки ден по-вече към магията — допуща твърде любопитно, че „те заемат една част от своята дейност от околните енергия — топлина, електричество, светлина или други видими изменения на една сила“—която е тъкмо универсалната сила, астрална, комическа течност, етерическа или жизнена, Акаша на окултистите или Ода на нашите модерни учени.

VII.

Нека кажем мимоходом, че природата без мозъка един излишен път сочи ясно на нашите мозъци пътя, който те ще трябва да следват, ако искат да се отърват от тежката и отвратителна зависимост на храната, която ни остава едва неколко часа свободни между трите или четири ядения, които сме длъжни да правим всеки ден. Часът е може - би много по-близък, отколкото се вярва, когато ние ще престанем да сме празни стомаси и ненаситни търбуси, когато ние, на свой ред, ще открием прекрасния начин на тия насекоми и ще успеем да изтръгнем, по техния пример, живота си от универсалната и невидима течност, която ни заобикаля и прониква и нас, както и самите тях.

Там нашата наука ще намери неизследвани безгранични полета. Там ще има, преди всичко, от гледна точка на духовния ни живот, трансформация, която особено ще улесни смисъла на нашето бъдеще съществуване, защото, когато вече не ще трябва да ядем по три или четири пъти на ден, което отнема или запълня, според темпераментите всичките ни часове от изгрев до залез слънце, ние ще започнем, може-би, да разбираме, че мисълта или душата не са непременно злощастна, празна и залутана жертва на една небесна печал, когато изгубят във всекидневния си път опорните си точки или целите на своя живот — закуската, обеда и вечерята. Това ще бъде едно прекрасно посвещаване в тайнството на следсмъртния живот и вечността.

Да се спрем за последен път на тоя въпрос — мисълта без мозък, която е ключ на целия свод на постройката, да предположим, че вследствие един катаклизъм, който без съмнение някога е станал и може всяка минута да се случи на земното кълбо, всичките мозъци, всички най-прости, желателно, подобни организации на главния или гръбначен мозък, като почнем от този на амебата и стигнем до„човека, бъдат изведнъж унищожени. Мислите ли, че земята ще бъде гола, пуста, неподвижна, за винаги мъртва, ако условията за съществуване станат точно същите каквито са били преди катастрофата? Това даже не требва и да го предполагаме. Напротив, може със сигурност почти да се мисли, че животът, намиращ отново същите благоприятни обстоятелства, ще започне приблизително по същия начин. Разумността ще се ражда, постепенно усложняваща се идеите ще се появят пак, ще се формират отново органите, като по такъв начин ще ни дадат необоримо доказателство, че мисълта не е умряла, че тя не може да умира, че тя се отдръпва и съществува някъде неосезаема и нетленна под всичките развалини и остатъци от нейните инструменти или средства и че тя, с една дума, е независима от материята.

VIII.

Да изследваме сега в самите нас това предсъществуване на духа. Имали ли сме ние вече един мозък в момента на нашето зараждане, когато сме били още оная инфузория, която само чрез микроскопа би могла да ни стане видима? И, при все това, ние сме имали вече в тоя момент силата да бъдем това, което сме днес. Ние не бяхме само ние самите, заедно с нашия характер, идеи, добродетели и грехове — всичко това, което нашият мозък, не съществуващ още, щеше тепърва да развива много по-късно: ние съдържахме и всичко онова, което нашите прадеди са имали; ние носим в себе си знанието на веригата от векове, чието число никой не знае, техните опитности, мъдрост, навици, техните недостатъци и качества, зачатъците на техните грешки и заслуги — всичко това, сгъстено, действа плодотворно в една невидима точка. Там също ние ще намерим това, което е още по-чудно, но също тъй неоспоримо: — всичкото наше потомство, всичката непрекъсната върволица от нашите деца и децата на децата ни, в които ние ще живеем в безкрайността на времето и в които ние вместваме вече всичките способности, съдба и бъдеще. Когато материята вмества толкова неща в една точка като иглено връхче, толкова малко, че почти е невидима и с микроскопа, не напомня ли с това твърде много тя един духовен принцип?

Сега не знаем въздействието на нашето бъдеще потомство върху нас самите, върху характера и разположението, въздействие, което е доста възможно, защото това поколение съществува несъмнено в нас, но ще се отклоним доста, ако потърсим и настояваме един момент върху факта, че нашите прадеди, които ни се струват мъртви, продължават да живеят твърде реално в нас самите. Не ще се бавя по тоя въпрос, защото бързам да изтъкна най-скорошни факти; ще се задоволя да привлека вниманието ви върху тях, още по-вече, че днес наследствеността е призната и изучена. Несъмнено е, че всеки от нас представлява един сбор от всички свои възходящи родители и преповтаря, кога по-точно, кога не, личността на един или неколко измежду тях, очевидно продължаващи да мислят и действат в него. Прадедът мисли посредством нашия мозък, ще кажете. Това е може би така. Той употребява органа, който му е под ръка, но очевидно е, че той самият съществува постоянно, живее и мисли, макар да няма лично свой мозък — тъкмо това, което в момента ни трябваше да докажем.

IX.

Твърде скоро ще видим ясно, че мисълта може да съществува и в действителност съществува на всякъде без мозъка, че тя, вероятно, е предшествала материята и че има наистина едно, независимо от него, съществуване. Ще отбележа само мимоходом едно възражение, което материалистите правят: „ако мисълта е независима от материята, то защо тя престава да се проявява или действа непълно, когато мозъка е повреден?“ Това възражение, което при туй не зачеква извора на мисълта, а само състоянието на нейния проводник или нейния сгъстител, губи част от своята ценност, ако му се противопоставят много констатирани случаи, които доказват тъкмо противното. Бих могъл, само ако има достатъчно време, да ви представя един списък на случаи, установени в медицината, където мисълта е продължавала да работи нормално, въпреки това, че почти целият мозък е станал на каша или гнойник. На ония, които интересува този въпрос, препоръчвам специалните съчинения, а особено научният труд на д-р Geley: „De l‘Inconscient au Consient“4).

Най-после, това възражение на материалистите е преди всичко един софизъм, който беше много добре опроверган от д-р Carl du Prel. Да се твърди, че всека рана на мозъка засяга и духа, че всека мисъл спира, щом мозъкът бъде унищожен и, следователно, че духът е един продукт на мозъка, ще рече да се разсъждава буквално така: „всека повреда на телеграфния апарат унищожава телеграмата; прекъсната жицата — и телеграмата не съществува, следователно, апаратът създава телеграмата, а освен това и забранено е на науката да предполага, че има зад апарата още и един телеграфист“.

X.

Да дойдем до доказателствата, които науката на последните години добави към ония хиляди твърдения, които старите религии и окултистите бяха изнесли. Те хвърлят една нова светлина по въпроса и подкрепят най после с опита езотерическите доктрини за астралното тяло или етеричното или за неизвестния странник, ако щете, за неговите необикновени и непонятни способности, за неговото възможно надживяване и независимост по отношение на нашето физическо тяло.

Всички знаем, че една твърде значителна част от нашето съществуване, от нашата личност бе скрита в дебрите на безсъзнанието или подсъзнанието. Там се крие всичкия наш органически живот, живота на стомаха, сърцето, дробовете, бъбреците, даже на самия мозък, който работи в една тъмнина, дето прониква само по една случайност — при болест например — един лъч на съзнание. Там обитават също нашите инстинкти, както най-низките, така и най-възвишените, всичко, което е вродено, тайнственото и неотразимото в нашето съзнание и дишане, нашите вкусове, способности, характер и много още неща, които, по нямане време, няма да изброяваме.

Но от неколко години насам научните изследвания върху хипнотизма и медиумството извънредно увеличиха и осветлиха тези необикновени и феерични владения на безсъзнателното. — Крачка по крачка достигнаха да констатират по един обективен, материален и несъмнен начин, че нашето малко съзнателно и мозъчно съществуване не е нищо в сравнение с безкрайния свръх мозъчен и таен живот, който ние преминаваме в същото време — това незнайно съществувание, което обединява миналото и бъдещето и което даже в сегашното може да се простре до грамадни разстояния в нашето физическо тяло. Отбелязва се също, че тясната памет, невярна и крехка, която ние си мислим, че е единствената, която имаме, е подпомагана в тъмното от една друга безгранична, неуморима, неизтощима, нетленна, несмутима, непогрешима памет, която бележи някъде — може би в мозъка, но във всеки случай не в мозъка такъв, какъвто ние го знаем, и който направлява нашето съзнание, защото тя се показва независима от този мозък,— отбелязва, бих рекъл, по неизгладим начин и най-малките събития, и най- малките усещания, най беглите мисли на нашия живот. Така, например, нека цитираме само един случай от хилядите: една слугиня, абсолютно неграмотна, могла, в състояние на хипноза, да повтаря наизуст, без никаква грешка, цели страници от санскритски, които някога си е чула от първия си господар, известен ориенталист, когато е чел извадки от Ведите.

Така също е доказано, че коя и да е глава на една от хилядите книги, които сме чели, остава непокътната, фотографирана в нашия спомен и може в даден момент да се покаже пред очите ни, без да й липсва ни една точка или запетайка. По същия начин полковник де Роша в своите опити върху упадъка на паметта и личността е карал своите пациенти да си спомнят целият живот дори до детинството си, при което и най-малките подробности са били възстановявани с най-голяма чистота и извънредна живост, подробности, които, когато ги проверили, се указали абсолютно точни. Даже нещо по-вече: постигнало се да се събудят в паметта спомените от предишното им съществувание. Но тук, понеже контролът е мъчен, всичко не е точно установено и аз не ще ви отвлека от сигурната почва на приетите и безспорни факти.

XI.

Ето, прочее, една грамадна част от нашето аз, което ни избягва, за съществуването на което ние не знаем, част, която неизползваме, която живее, записва,, действа вън от нашия съзнателен мозък, една идеална памет, която практически не ни служи за нищо, по отношение на която тая, която ни се подчинява, е само едно малко връхче, почти като иглено, постоянно разядена от времето, потопена в океана на забравата, под който се продължава и разпростира една колосална планина от непокътнати спомени, за които нашият мозък нищо не знае. Следователно, върху какво базираме нашата личност, същината на нашето „аз“, тая самоличност, която тъй много се страхуваме, че ще изгубим при смъртта? Единствено върху нашата съзнателна памет, понеже не познаваме друга, и тази памет — видехме го вече — сравнена с другата, е съвсем ненадеждна и недостатъчна. Не е ли вече време да се запитаме, де се намира наистина нашето „аз“, де обитава нашата истинска личност? Дали в малката несигурна и ненужна памет или във великата, непогрешима и непоклатима? Кое „аз“ ще изберем след смъртта си? Това ли, което е съставено от колебливите несигурни възпоминания, или другото, което ни ги представлява изцяло без прекъсвания в тяхната последователност, което не е оставило да се изгуби ни един факт, ни едно зрелище, ни едно чувство от нашето съществувание и пази в себе си азът на всички тия, които са умрели преди нас?

Ако е опасно, че първата памет, тая на нашия мозък се поврежда и угасва в момента на смъртта, както от най-малката болест се повреждаше или угасваше приживе, не е ли повече от сигурно, напротив, че другата, великата, която нищо не може да повреди, никаква болест не може да смути, противостои също успешно и на страшния удар на смъртта, и няма ли голяма вероятност да я намерим непобутната от другата страна на гроба?

Инак, защо е тази страшно голяма работа за отбелязване, това невероятно събиране на клишета без употреба? Защото в нормалното си съществуване ние никога ги не вадим от праха на забравата, когато няколкото ориентировъчни точки на нашето мозъчно съзнание са достатъчни да поддържат съществените линии на нашата идентичности? Позволено е да допуснем, че природата не прави нищо безполезно и тогава не трябва ли, прочее, да предположим, че тези клишета ще послужат по-късно, че те ще бъдат необходими другаде и това „другаде“ де ще бъде освен в един друг живот?

Ще ни направят неоспоримата бележка, че само мозъкът е, който запазва клишетата на тая памет и че той веднъж мъртъв и — прочее. Това е възможно, но не е ли твърде чудно, че той е трябвало най-грижливо да прави това нещо, да поглъща изцяло всичките ония операции, които не го интересуват и които минута само след това като че ли забравя, без да си даде сметка за това?

В всеки случай, не тоя мозък, поне такъв какъвто го разбираме обикновено, и това само по себе си е вече едно твърде силно доказателство.

XII.

Но тази скрита памет или криптомнезия, както я наричат специалистите, е само една от страните на криптопсихиката или скритата психология на безсъзнателното. Нямам това време да описвам тук всичко това, което ученият артист и математикът дължат на сътрудничеството на подсъзнанието. Всички ние, кои по-малко, кои по-вече, сме използвали това тайнствено сътрудничество.

Това подсъзнание, тая чудна личност, която аз по-рано нарекох „неизвестният странник“, е онова, което живее и действа за своя собствена сметка вън от нашия мозък и не представлява само нашето минало, което то кристализира изцяло в своята памет, но е същевременно и нашето бъдеще, което се изявява, което ни открива и често разбулва, защото истинските предричания в някои чувствителни хора (сензитиви) или сомнамбули, особено сполучливи, когато се касаят за лични факти, са толкова многобройни, че тая способности не се оспорва вече от никого. То надвишава, прочее, извънредно много във времето нашето малко съзнателно „аз“, което живее само върху малкото местенце на сегашното. То го превишава също тъй ужасно много и в пространството. През океани и планини, преминавайки в една секунда стотици километра, то ни известява за смъртта, която е постигнала или нещастието, което заплашва един от роднините ни на другия край на света.

Върху тоя въпрос не може вече да има никакво съмнение: хиляди проверени факти ни освобождават от нуждата да доказваме случаите за предсказанието на бъдещето.

Този неизвестен странник е може- би гигант, на който ние днес даже големината не можем определи, но да констатираме съществуването му е все едно да припомним не една нова личност, а по-скоро една забравена личност през време отпадъка на нашите положителни науки. Различните ни религии го познават много по добре и са го наричали: душа — дух етерно тялоастрално тялобожествена искра — не важи името, но това е всякога трансцедентална същност, която обхваща нашия мозък и нашето съзнателно „аз“, съществуваща може би преди него и надживяваща го, вероятно, както е и предсъществувала и без присъствието на която не може да се обяснят нито трите четвърти от съществените явления на нашия живот.

XIII.

Да оставим за минута на страна другите свойства на тая странна личност, която хората вярват, че е заточена за винаги в невидимото, като материализацията, идеопластията, левитацията, ясновидството, раздвояването, психометрията и т. н., остава ми да изложа, по най неочакван начин една доста скорошна наука е успяла да констатира, да изследва и анализира някои от тези физически проявления и да изучи това, което тези наблюдения прибавят на възможностите за оживяването или за безсмъртието на същата личност, която след всичко, най-после, може да бъде най-съществената и вечна част на нашето „аз“.

Ще напомня, че от известна гледна точка изучаването на хипнотизма и медиумизма разшириха доста полето на подсъзнанието. Досега, според школите, обясняваха явленията, които бяха констатирали, или с внушението или с един флуид, чийто свойства бяха неизвестни и за които се задоволяваха само да отбелязват най-неочаквания ефект. Тъй стоеше въпроса и разпрата между школата на внушението и медиумизма заплашваше да се увековечи, когато, има вече петдесет години от тогава, в 1855 и 1867 г.( за да бъдем точни, един австрийски учен, барон фон Райхенбах, публикува своите първи съчинения върху ефектите на „Ода“. Доктор Carl du Prel, един германски учен, допълни съчиненията на Райхенбаха и, надарен с първостепенен научен дух и с интуиция по някога гениална, можа да извлече всичките важни последици от тях, И до сега още не са признали справедливите му заслуги и неговите съчинения и до днес не са получили разпространението, което заслужват. Това на трябва да ни учудва — напредъкът на официалната наука, едничката която прониква чак до широката публика, е всякога по-бавен, отколкото напредъка на независимата наука. Трябвало е по-вече от сто години, щото електричеството на Волта да стане нашето модерно електричество и цар на индустриалния свят. Трябвало е също по-вече от един век изминат след опитите на Месмер, щото хипнотизмът най-после да бъде признат от академията на медицината, изучаван в университетите и нареден между науките за лекуване .. . Ще трябва може-би още толкова и за опитите на Райхенбаха, усъвършенствани от du Prel и допълнени от de Rochas, за да бъдат напълно използвани. Чакайки това, ние виждаме, че тяхното изучаване хвърля чудесна светлина върху цяла серия от тъмни и объркани явления, съществуването на които за пръв път е обективно констатирано и произходът — правилно отбелязан.

Райхенбах 5) действително е открил отново жизнения универсален флуид, който не е нищо друго освен „Акаша“ в предисторическите религии, „Телесма“ на Хермеса, „живият огън“ на Зороастра, „огъня-творец“ на Хераклита, „Звездната“ светлина на Кабалата, „Алкахест“-а на Парацелза, „духът на живота“ на окултистите и „жизнената сила“ на Св. Тома. Той го е на- рекъл „од“ от една санскритска дума, която ще рече: „проникващ на всякъде“, и той вижда в него, твърде справедливо, крайната граница на нашия анализ на човека, точката, в която границата между духа и тялото изчезва тъй много, че се струва, какво най-скритата същност на човека е „одът“.

Естествено, аз не мога тук да изложа безчетните опити на. Достатъчно ще бъде, ако кажа, че по принцип одът Райхенбаха, du Prel и de Rochas е магнетически или жизнен флуид, който нашето същество излъчва всяка секунда на всички страни в непрекъснати вълни. В нормално състояние тези излъчвания или потоци, чието съществуване поддържаха благодарения явленията на хипнотизма, си остават изцяло незнайни и невидими. Райхенбах пръв откри, че „сензитивите“, т. е лицата в хипноза, виждат в тъмнината твърде ясно тези излъчвания. След много опити, дето всичките възможности за взаимно, съзнателно или не, внушение бяха грижливо отстранени, той установил, че амплитудата и силата на тия вълни варира според чувствата, състоянието на душата или здравето на тия, които ги излъчват, че т са всякога синкави от дясната страна на тялото и жълточервени от лявата страна. Той констатира още, че подобни потоци излъчват не само хората, животните и растенията, но даже и минералите. Той сполучил да фотографира ода, излъчван от кварцови кристали, от хора, од, излъчван при химическите операции, от металически аморфни маси, од, получаван при шума или търкането; с една дума, той е показал, че магнетизмът или одът съществува в целата природа, това, което по-рано твърдяха окултистите от всички страни и времена6).

XIV.

Ето, прочее, опитно доказано съществуването на това универсално излъчване. Въпросът е сега да се опитът неговите свойства и ефекти. Ще се огранича с неколко съществени черти. Благодарение на тия изтичания (струи), можаха да констатират, че този флуид е същия, както онзи, който предизвиква движението на въртящите се маси. Действително, пред очите на сензитивите тия манифестации се придружават от светлини явления, чиято едновременност не остава никакво съмнение за взаимните отношения между излъчването на флуида и движението на масата. Тя започва да се движи само след като излъчванията, които излизат от ръцете на присъстващите станат достатъчно силни. Тези излъчвания се съединяват в светла колона е центъра на масата и колкото тя е по-светла, толкова масата по-вече се движи. Когато тя угасне, масата става неподвижна.

Същото се отнася и до преместване на предмети, без да се допира някой до тях, донасяния на такива, левитацията, достатъчно установена и доказана днес, за да има нужда да се демонстрира специално. Сигурно е, че флуидът, който може да раздвижи едно махало в затворен от всякъде стъклен съд, както е способен да подигне и една маса, тежаща повече от сто килограма, притежава една сила по- някога огромна, независима от нашите мускули, която може да се отдаде на нашите нерви, на нашата душа или на всичко, което поискаме, но във всеки случай на нещо, което е чисто и просто духовно.

От друга страна, почти сигурно е, макар че тук опитните доказателства са по-малко и по-мъчни, по причина на редкостта на подобни хора, че това е същия флуид „од“, с който си служат при материализациите, особено тези, които са ставали със знаменитата Еузапия Паладино7) и в тия много по-добре и грижливо контролирани, с медиума на мадам Бисон. Извличаната, вероятно, или от медиума или от присъстващите, пластична субстанция, с помощта на която се формират и организират осезаеми тела, които се раждат и изчезват в продължение на тия манифестации, ни изясняват твърде особения начин, чрез който мисълта, духът или творческия флуид действа върху материята, сгъстява я, моделира я и отнася от нея, когато работи да формира тялото ни.

XV.

Опитно е доказано, че „одът“ може да бъде събран и хванат. Може да се напълни с него кой да е предмет. Такъв магнетизиран предмет, в който магнетизаторът е предал част от своята жизнена сила, като се отстранят всички възможности на внушения, запазва всякога върху сензитива същото действие, т. е. това, което е искал магнетизаторът. Той ще го прави да се смее или плаче, да трепери или се поти, да танцува или спи, според желанието, което е имал магнетизаторът, вливайки своя флуид. Между другото, тоя флуид се оказа неунищожим: едно мраморно парче, потопено в концентрирана сярна или азотна киселина, подложено под действията на разядлив амоняк, не губи нищо от силите си. Една желязна пръчка, нагрята до бяло, гума разтопена и прелята в други форми, вода възварявана, книга изгорена и превърната на пепел — всичките запазват силите си. Нещо повече; за да се докаже, че оценката на тая сила не зависи от впечатлението на човека, констатирали са, че магнетизираната вода, възварена, отклонява на 20°, както и до преди възваряването, стрелката на реометъра, който, както всеки знае, е апарат, с който се измерват електрическите токове. Интересно е да се знае, дали тази жизнена сила, затворена в един предмет, остава да действа и след смъртта на магнетизатора. Не ми е известно дали са правени подобни опити. В всеки случай установено е, че и след по-вече от шест месеца, като се на- пълнят с „од“ предмети най-разнообразни, като желязо, калай, чам са къз (калофоний), восък, сяра, мрамор, запазват неизменими своите магнетически качества.

XVI.

Не само магнетическият флуид, така затворен, съдържа и повтаря волята на магнетизатора, но той още съдържа и представлява една част от личността на магнетизирания и особено цялата му чувствителност. Полковник de Rochas върху тоя въпрос, който той нарича „излъчване на чувствителността“, ни дава маса поразителни и, при все това, неатакуеми и от капитално значение опити, които ни връщат направо спомените за злосторничествата чрез магии на старите магьосници и вълшебници на средните векове, а това ни показва един лишен път, че и под най-странните вярвания или суеверия, доколкото те са общонародни, има почти винаги една скрита или забравена истина.

Считам за излишно да припомням опитите, които са познати на всички, които са отворили поне една книга по метапсихиката. Ще трябва да се огранича с настоящето: това, което казах досега, е достатъчно да установи, че има в нас един жизнен принцип, който не е неразривно свързан с нашето тяло, който може да го напуска, който може да излиза вън от него, поне отчасти и моментално, още през самия ни живот, който може да стане видим, който притежава една, независима от нашите, мускули, сила, който може да сгъстява материята, да я моделира, организира и оживява, не само невидимо, както във виденията на нашето въображение, но като тела осезаеми и реални, чиято същина става несъзнателна, влизаща отново в нас по необясним начин.

Ние видехме също, че тоя жизнен принцип може да бъде затворен в едно тяло и да остане неунищожим там, въпреки всички химически и физически средства, употребени да премахнат волята на магнетизатора и чувствителността на магнетизирания.

Не е ли време да се запитаме, ако в това отношение, бидейки отделен и независим от нашето тяло, ако е неунищожим и съществуващ, например, даже в пепелта на една изгоряла книга, която го съдържа само в една минимална доза, дали този жизнен принцип няма да надживее и разлагането на нашето тяло?

В отговор на тоя въпрос ние имаме, освен логиката, твърде поразителни опити на учените общества, които са се посветили на тия издирвания, проучили най-грижливо особено пет-шестстотин проявявания на умрели, контролирани от Society for Psychical Research. Трябва да допуснем, че тия видения, които са може би задгробни одически проявления, се показват много по-вероятни, откакто се запознахме с някои качества на странния флуид, за който бе думата преди малко.

XVII.

След смъртта на родоначалниците на одическата школа — Райхенбах, du Prel и de Rochas, това изучване биде донякъде занемарено и напразно, бихме рекли ние, защото то е далеч още да бъде свършено, но и в метапсихизма има своите моди, както и във всичко друго. „Society for Psychical Rеsеarсh“, особено през последните години, се занимаваше почти изключително с въпроса за Писанията, и неговата анкета, ако не даде резултати абсолютно решителни, позволи поне да се подозира все по-сериозно и по сериозно присъствието около нас на духовни същества, невидими и интелигентни, безтелесни или други, които се забавляват, бихме казали, да ни доказват, че те си играят с времето и пространството, преследвайки някоя цел, която е още загадъчна за нас.

Зная добре, че могат да припишат тия необикновени сношения на непознатите свойства на подсъзнанието, но тая хипотеза става от ден на ден по ненадеждна и не ще е може - би твърде далеч деня, когато ние ще бъдем заставени най-после да допуснем съществуването на тия безтелесници, „двойници“, тия „блуждаещи души, тези „елементали“, „Dhyan — Choansi“, „деви“, „космически духове“, в съществуването на които окултистите на миналите времена никога не са се съмнявали.

В реда на фактите от тоя род, да не говорим за книгата Raymond от Sir Oliver Lodge, за твърде интересните опити на Р. Е. Cornillier, нито за хиляди други, нещо, което ще ни отвлече много на далеч, недавнашните работи на д-р W. Crawford, които направиха сензация в метапсихическия свят и дойдоха да принесат на теорията за „невидимите“ една сериозна подкрепа. Вярно е, че, както ще видим това, тази подкрепа иде по-вече към разяснението, което дава на тия факти, отколкото към самите факти.

XVIII.

W. I. Crawford, доктор по науките, професор в Belfast, е направил върху „телекинезията“ или движението на предмети без допиране, опити ръководени с такава научна строгост, че е изключена напълно всекаква идея за измама, с които се потвърждават изцяло тези на Крукса с Хом, на психологическия институт с Еузапия и на Ochorovicz с г-ца Tomscyk.

Касае се, в тия изследвания, за това явление извънредно чудновато, което е един вид психическо излъчване от тялото, раздвояването на човека, отначало безформено и по-после по-вече или по-малко оформявано от медиума. От тялото на последния излиза една субстанция неопределима, по някога видима като в Ева, медиума на мадам Бисон ; друг път невидима, както в медиума на Кравфорд, но която и когато е невидима, може да бъде пипана и определяна и действа така като че ли е обективно реална.

Тая субстанция мокра, студена, по някога лепкава, която нарекли „ектоплазма“, може да бъде претегляна и нейната тежест отговаря точно на тая, с която се олекчава тялото на медиума. Тя може да достигне до 50% от цялата тежест на същия. В края на сеанса, тя се поглъща отново в тялото, без да остави следи, при което тялото веднага добива първичната си тежест. В тези опити невидимата субстанция се държи, като че ли излиза от тялото на медиума под формата на едно стъбло по-вече или по-малко твърдо, което отива и подига една маса разположена на някое разстояние от стола, на който седи медиумът. Ако масата е твърде тежка, за да бъде вдигната направо, в края на тая ръка, така да се каже, стъблото или психическия лост се извива, опира се в една точка на земята и се повдига наново, за да вдигне масата. Когато тоя невидим лост се опира върху медиума, тежестта на последния се увеличава с тежестта на вдигнатия предмет, но когато намира точка на опора върху земята, обикновено тежестта на медиума е намалена с част от тежината, легнала върху тая точка,

Това явление на вдигане (левитация) беше прекрасно известно и преди изследванията на Кравфорда, но с откриването на невидимия лост, по някога осезаем при бутане и даже можещ да бъде фотографиран, той първи разкри целия му материален и психически механизъм. Между другото, в своите безчислени опити, той констатирал, че всичко се случва тъкмо като че ли невидимите души присъстват при това, сътрудничат и често изцяло дирижират. Сношаващ се с тях посредством чукане, той е забелязал, че тези тайнствени дейци показват, че не разбират добре научния интерес на явленията. Той ги е питал и заключава от техните отговори, че те не са нищо друго освен един вид изпълнители, манипулиращи със силите, които използват и изпълняват една работа, поръчана им от същества от един по горен разред,но която не могат или не благоволяват да изпълнят сами. Може, очевидно, да се поддържа, че тия невидими сътрудници произхождат от подсъзнанието на медиума или на присъстващите — този въпрос е още не разрешен, но убеждението, де става това, измъкнато малко по малко и, така да се каже, по силата на нещата, от един, преди това толкова скептик като Кравфорда, заслужва не по малко да бъде сериозно отбелязано. В всеки случай неговите опити, както и тия с флуида „од“, показаха един излишен път, че нашето същество е много по-нематериално, по вече психическо, по-тайнствено, по-могъщо и, без съмнение, по-трайно, отколкото ние го вярваме — това именно, което са ни учили примитивните религии и ония окултисти, които са се възхищавали от тях.

XIX.

Неизгубвайки из пред вид другите духовни проявления на умрели хора, явленията на психометрията и материализацията, предвиждането на бъдещето, тайната на говорещите животни, чудесата на Лурд и на другите места, на които ние не ще се спираме — ето, с оглед на безмерните и надменни някогашни твърдения, полуувереността и малките факти, бавно признавани от нашите днешни окултисти. На пръв поглед това е малко и даже ако централният въпрос на нашата метапсихика, въпросът за живота след смъртта, беше най-после разрешен, това толкова чакано разрешение не ще ни отведе много далече — във всеки случай много по малко, без съмнение отколкото бяxa отишли жреците на Индия и Египет. Но поради тяхната скромност, откритията на нашите окултисти имат най-малко предимството да се облягат на факти, които можем да контролираме и трябва да ни са по-ценни и от най-грандиозните хипотези, които до днес са избягвали от всички проверки.

XX.

Сега много е възможно, че за да проникнем по-напред в областите, дето те са се подвизавали, чисто експерименталните методи, които са най- сигурните в другите науки, ще бъдат недостатъчни. Ще трябва да се вземат под внимание други елементи, с които науката не е свикнала да борави. Това се отнася до сили може би по-спиритуалистични, отколкото на нашия дух и за да бъдат хванати и овладявани, възможно е, че ще трябва да се заемем най-напред с нашето собствено одухотвотворяване. Ще бъде добре да има лаборатории отлично организирани, но възможно е, че у нас самите се намира истинската лаборатория, отдето излизат всички открития. И: струва ми се, това много по-добре от нас са го разбирали свещениците и жреците на великите религии. Когато те искат да се занимават с ултрадуховните царства на природата, те се приготовляват дълго време. Те чувстваха, че не стига само да бъдат учени, но, преди всичко, да станат свети. Те започваха с възпитанието на волята, с пожертване на цялото си същество. Те обвиваха своите интелектуални сили с една морална сила, която ги занасяше много по-бърже върху полето, дето ставаха чудните явления, които те искаха да изучат. Много е възможно, че има в невидимото или безкрайното неща, които умът ни не ще постигне, върху които той няма никакво мнение, но които една друга мощ може да обхване; и може би тая сила е това, което наричат душа или това висше подсъзнание, което античните религии бяха се научили да култивират с упражнения, а най-вече със самоотричане и духовна концентрация, на която ние сме изгубили практиката и даже понятието.

Преведе L.

1)Тази статия е последнята глава от книгата на Метерлинка: ,,Le grand secret“. Зж. портрета-скица на автора във Всемирна Летопис, год. I, кн. X.

2) Вж. по тоя въпрос статията: Алхимията и модерната наука във Всемирна Летопис год. III. кн. II.

3) Издигане без видима сила и причина на предметите във въздуха при сеансите (Бел. на преводача).

4)Покойният Жан Фино цитира в списанието Revue des Revues много случаи на войници, чийто мозък е бил пронизан от куршум през последната война, без да са изгубили способността да мислят и разсъждават ясно, като напълно нормални хора. — Б. Р.

5) Вж. обширната статия: „Изследванията на Райхенбаха“ във Всемирна Летопис год. II, кн. V.

6) Забележителните опити на Walter J. Kilner, изнесени в книгата му „Човешката атмосфера“ (вж. Всемирна Летопис, г. I, кн. 1V-V), дойдоха да покажат нагледно съществуванието на тия излъчвания, на тия потоци, тая човешка „аура“ или нещо подобно, на астралния или етерния двойник. Достатъчно е да се погледне един човек през екран, направен от стъклен сyд твърде сплескан, съдържащ алкохолен разтвор от dicyanin, химическо съединение, получавано от катрани на въглищата, което прави чувствителна ретината за ултравиолетовите лъчи, щото веднага „аурата“ да се покаже не само в сензитивите, както при опитите на Райхенбаха, но и пред очите на 95 от сто души надарени с нормално зрение. Възможно е, че тази „аура“ не е етерен двойник, но само едно нервно излъчване. По тоя повод гледайте отличното резюме на Rene Sudre в 3-ия брой на Bulletin de I’lnstitut metapsychique International (януари-февруари 1921 год,)

7) Вж. Всем. Летопис, год. II, кн, X,

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

За ангелите хранители

От М. С.

Често съм се учудвала, защо толкова малко са мислили и писали за ангелите хранители, понеже ако тия ангели са факти, това са, във всеки случай, много важни факти. Римокатолическата (а и източно-православната, б. пр.) църква приема тия ангели като реалности, обаче повечето протестанти, които аз познавам, гледат на тях в светлината на прелестни, но поетични измислици. За тях ангелите хранители са сюжети, пригодни за изобразяване в сантиментално полурелигиозно изкуство или пък за възпяване в химни. Понякога, аз съм забелязвала висяща на стената в някоя спалня онази добре известна, по- скоро „банална“, картина на две леко облечени деца, вървящи по край една опасна пропаст, когато пък до тях стои със закриляща ръка един голям и видим ангел с кротко и благосклонно лице. Залитах веднъж една приятелка, която имаше една такава картина; „Вие вярвате ли в ангели хранители?“ Тя отговори тутакси и очевидно изненадана от моето питане: „Не, разбира се, но това е една тъй мила идея — деца поне да бъдат ей така пазени“.

Хората често говорят макар и фигуративно — предполагам аз — как не кой човек бил избавен от своя, „добър ангел“, или пък как някой друг бил послушал своя „зъл ангел“ и така се бил отбил от правия път (за такъв човек казват на български: „Слаб му е ангелът!“ б. пр.). Ако тези поетични идеи се дадат на света в измерени или дори и в бели стихове, те ще бъдат възприети; обаче, ако се напишат сдържано в проза, светът ще си помисли: какви крайно чудновати идеи има този автор! „Защо пък да няма ангели хранители?“ попитах аз веднъж един приятел. „То е тъй много, много добро, че не е за вярване“ — бе неговият лаконичен отговор. Но има ли нещо много добро, толкова добро, че да не е за вярване, когато работата се отнася за любвеобилните грижи на нашия любезен Баща спрямо неговите деца?

Понеже аз влязох в съзнателно съприкосновение с моя ангел хранител — както смирено вярвам — по-лесно ми бе да разгатна онова, което по-рано често ме измъчваше като една страшна загадка. Ако се допусне, че ясновидството и яснослушането са факти в природата — а лично аз, от единадесет годишна опитност, съм убедена в това — много по-лесно е да се разбере нещо от мистерията, свързана с някои добре познати исторически характери, каквито са, за пример, Сократ и Жана д’Арк. Обаче, трябва да забележа, че в повечето от написаните животоописания биографът, колкото много и да се възхищава от тия две личности, оправдава само на половин техните фантазии и халюцинации, що се отнася до демона (το δaίμονιον)1) на Сократа и до „гласовете“ на Жана д’Арк. Ала аз не мисля, че тук има изобщо нужда от някаква защита. Сократ и Жана д’Арк не са били луди хора, но са говорили „истински и трезви“ думи. Тези две дивни личности съвсем не са си приличали една на друга — Сократ е бил един голям и известен философ, а Жана д’Арк е била едно невежо момиче селянче, ала при все това и двамата са били ръководени и вдъхновявани от невидимия свят. Не може да има никакво съмнение, че Сократ не само е вярвал твърдо в своя демон, но се е държал спрямо него винаги с най-голямо благоговение и се е обръщал към него за духовно ръководство. Пита се сега: дали живата фантазия на философа не е създала тоя демон. Дали последния не е бил неговото собствено висше „аз“, или пък дали не е бил той както аз съм склонна да вярвам — едно отделно, високо развито, същество, чиято мисия е била да ръководи и пази Сократа през цялото му земно поприще?

В случая с Жана д’Арк, кои са били тия духове, —- mеs vоiх (моите гласове), как го ги винаги наричала тя — които са й помагали, предпазвали и ръководили? Че тя е била ръководена от невидимия свят в това не може да има никакво съмнение; как другояче би могло едно седемнайсетгодишно невежо момиче селянче да поеме командването на една цяла армия, като е било поставено от самия френски крал Карл начело на голям брой изнурени от войната ветерани? Сигурно, в цялата история на миналото никога не се е случвало нещо по-чудно от това. Един поне от „гласовете“ на Жана д’Арк трябва да е бил вещ във военната тактика, дори като оставим настрана каквото е било извършено тогава автоматично, благодарение на суеверния страх, с които са гледали на нея нейните врагове. Самото момиче е вярвало, че тия духове са били св. Архангел Михаил, св. Маргарита и св. Екатерина, които несъмнено са били светиите покровители, на които тя се е молила пред олтарите на селската черква в Домреми. Кои са били те в действителност, не можем да кажем сега, но възможно е, нейният ангел хранител или некои добри, благосклонни духове да са били взели близки, фамилиярни форми, за да й внушат по-голямо доверие. Не може да има нито сянка от съмнение в ума на когото и да е, който е прочел отчетите за нейното съдене в Руан, че никакъв разпит, никакво заплашване с изтезание не са могли да разклатят дълбоката вяра на девойката в нейните доброжелателни духове, че никога не е живяло дете с по-чиста душа и с по-искрено сърце. Страшната, достойна за съжаление, трагедия на нейната сждба, уви! нейните приятели не са могли да отклонят, защото нейния час бе ударил, и понеже нищо в нашия живот не става случайно, нейния трагичен край трябва някак си и поради минали причини да е станал неизбежен. „Неизбежни съблазни ще дойдат“, казал е Христос; „но горко ономува, чрез когото съблазънта дохожда“, а за тази особена съблазън Римската църква е била сигурно толкова отговорна, колкото е бил отговорен и английският народ.

В своите страшни часове, и дори в пламъците, Жана д’Арк е била подпомагана и подкрепяна от духовете чак до момента, когато отлетяла нейната чиста доблестна душа, вцепенена от ублажаващото видение. Ние не можем да се съмняваме, че същите тия доброжелателни духове са я очаквали наблизо да я посрещнат и подкрепят, тъй че нейната настръхнала душа да може скоро да се успокои в „мира, който превишава всяко разбиране“.

И Сократ също, ако добре помня, е бил предпазван от зло и предизвестяван за последната голяма опасност, която в края на краищата го е довела до смъртната му присъжда, никакъв предупредителен глас не е бил надаван от неговия демон. Когато Сократ е бил запитан, защо да бъде допуснато това нещо, обяснението му бе — че бил настанал неговият час и че смъртта, гледана от по-високо, не била никакво зло.

В оная хубава, малка духовна книжка от отца Бенсън (Father Benson), наречена Невидимата светлина (The Light Invisible), туй, което ме порази най силно, бе историята разказана от благородния стар свещеник ясновидец за смъртта на едно малко момче, убито, както ние казваме, „по злополука“. За ония, които не са чели книгата, ще дам едно късо резюме на фактите. Старият свещеник, като се разхождал един ден по полето, забелязал две деца, момче и момиче, които късали къпини от един плет. Като изминал известно разстояние по друма, той чул внезапно тичането на кон и тракането на каруца, очевидно, изтърван кон заедно с кола. Тозчас минала през ума му мисълта за опасността, която може да застрашава децата, и той побързал да се върне на- зад, за да ги запази. Обаче, било много късно; една талига, без кочияш, карана от подплашен до полуда кон, бърже настигнала децата; малкото момиче се затекло за сигурност назад в плета, обаче, момчето застанало като замаяно в средата на пътя, без да иска да чуе всичките предупредителни викове, отправени към него. Тогава дошло забележителното видение, което не само учудило, но дори и раздразнило стареца. Той видял един ангел с най-нежен, най-божествен любовен израз на лицето си, застанал с едната ръка около малкото момче, когато пък с другата ръка затулил очите на момчето, изглеждал почти като че ли го тласка надолу под копитото на коня. При тая гледка в сърцето на свещеника се зародило едно естествено чувство на възмущение, обаче, по-късно спомнянето за израза на лицето на ангела спомогнало да го убеди, че, поради некаква неизвестна нему причина, смъртта на детето била неизбежна и че неговият ангел хранител му я направил, колкото могъл, по-лека, като подкрепял и успокоявал детето в своите любвеобилни обятия, когато ударът бил вече преминал.

Една моя приятелка ми разказа, че към края на смъртта на майка й, през последните й дни на земята, като седяла до леглото й, виждала я, че постоянно се усмихва с погледи, обърнати нагоре към некого, невидим за дъщерята. Веднъж тя запитала майка си, какво вижда, и майка й, с поглед на сияйно доволство, смесено с благоговение, казала: „Не виждаш ли, Кате, прекрасния пратеник, облечен в бяло? Той мене чака“. Нейният „Азраил“, ангелът на смъртта, нейният ангел хранител, без съмнение е чакал да я посрещне на другия бряг, и благодарение на отслабването й от бързото разлагане на тялото, очите й са се отворили да види онова, което дотогава било забулено от нея поради гъстотата на плътта.

Във връзка с тази история нека кажа, че един много голям брой духове са ми разказвали, че са били посрещани, когато са заминавали отвъд, от „ангел с прекрасно лице“, който им обяснявал нещата. Някои, очевидно, са взимали този ангел за Христа, или, ако са били римокатолици, за някой любим светия, комуто са били отправяни техните молитви приживе. Други пък духове са падали в безсъзнание по-дълго или по-късо време, след като са напущали телата си, тъй че не са имали да разкажат никакви лични опитности за своите ангели хранители, които, както ми се казва, изобщо оставяли душите под тяхната собствена грижа, след като са ги отправяли благополучно „през преградата“,

Аз чувствам в себе си голяма нерешителност, като говоря за лични опитности, но се надея, че, като правя това, може да дам насърчение и помощ на други. Аз често съм копнеела да мога да предам на други нещичко от радостта, утехата и мира, които са били внасяни в моя собствен живот от знанието, че моят ангел хранител е винаги при мене и че, понеже той има съвършено знание и съвършена симпатия, може да ми помага много по-добре, отколкото кой и да е друг. Една човешка душа бива често съвсем уединена, като минава безмълвно през разни духовни опитности или като се бори против морални слабости и ограничения. Помислете, какво би значило за всички нас да чувстваме, че има някой, който храни голяма вътрешна симпатия към нас, който ни познава от край до край — всичките ни добри страни, както и всичките ни слабости — който винаги се държи на страната на нашето висше „аз“, който отразява божественото за нас, който ни насърчава и ободрява за по нататъшни усилия, който ни съветва и предупреждава в случай на предстояща опасност и чието вярно приятелство ние знаем, че никога не ни е било отказвано през целия ни земен живот. Що е най-съвършеният, най-идеалният брак на земята в сравнение с един такъв съюз?

Ние всички смятаме за една привилегия да бъдем доведени в контакт с някой велик и добър човек, към когото можем да гледаме с дълбоко прочувствано благоговение, но колко много по-голяма е привилегията да можем да слушаме „тихия, слаб глас“ на нашия ангел, който е бил с нас още от рождението ни и който неуморно бди над нас, докато минем през оная врата, от която ние, бедните човеци, тъй често се страхуваме, главно поради мнимата самотия на пътуването. Мене са ме уверявали, че ние всички имаме тези ангели хранители, ако само бихме могли да си представим тоя факт. Едничките изключения от правилото са твърде младите души, долу, в стълбата на еволюцията, току- що излезли от животинската стадия, и ония много високо напреднали души, които са станали едно с великото космично съзнание и за това не чувстват вече нужда от ангел да отразява в тях божественото, защото, подобно на Христа и на всички велики души, те са се научили да казват с пълна истина: „Аз и моя Отец сме едно“.

Аз зная, че в сегашно време психичните сили не са много широко разпространени, зла, ако хората биха се опитали само да си представят, че техните ангели хранители са съвсем близо до тях, ако биха поискали да се съобщават с тях в своите сърца, в тишината на нощния час или пък в ранно утро, преди започване ежедневните занятия, аз съм уверена, че в много случаи техните ангели хранители биха изпълнили техните молби и биха ги убедили по един очевиден начин, че са близо до тях. Следните стихове на Теннисън, макар и да не са се отнасяли първоначално за ангела хранител, имат приложение в нашия случай и са буквално верни:

„Говори Нему ти, защото Той слуша;

И Дух с Дух ще се срещнат.

По-близо е Той, отколкото дишането,

По близо, отколкото ръцете и нозете“.

(„Висш пантеизъм“).

Нито един път не съм се обръщала към своя ангел хранител денем или нощем, без да получа от него веднага отговор, ала никога той не е пречил на моята свобода в мисли или действия. Когато съм искала неговата помощ или неговия съвет в моята нощна работа, като съм била далеч от моето физическо тяло, те винаги са ми били давани, а също тъй съм намирала и закрила, когато е било нужно, против духовете от „по-долно стъпало“, които са се опитвали да ме сплашат или пък да ми нанесат не- коя вреда. Преди няколко време открих известна магнетична сила на върха на пръстите от ръцете си, да разпръсвам веднага, като с магически жезъл, болки по тялото и нервно главоболие. И в тази работа също така моят ангел хранител е винаги готов да ми помага, като излива през главата и ръката ми своя прекрасен чист магнетизъм. Ако болният е чувствителен (сензитивен) и от явно висок тип ефектите са достойни за отбелязване, понеже тогава моят ангел хранител може да влее в него по-силен магнетизъм, но ако пациентът е от по-долен, по-земен тип, той — ангелът — трябва да употребява по-голямо старание, за да не повреди по-грубата астрална материя със своите много бързи трептения.

Един случай, който моят ангел хранител излекува чрез мене, бе случаят с една жена от много развит чувствителен тип, която бе страдала твърде много от мъчително главоболие и напразно бе опитвала всички обикновени лекарства. Само този магнетизъм изглеждаше да й дава едно, макар и, слабо, облекчение в началото. Тя бе подлагана на лечение през ден в продължение на половин час. Изпърво болката бе отстранявана само за няколко часа, после за двадесет и четири часа, за четиридесет и осем часа, най- сетне, като постоянствахме, болките бидоха напълно прекратени. Един ден, когато лекувах този случай, влезе при нас неочаквано жената на енорийския свещеник, лицето на която представляваше едно забавно занимание, тъй като то се обтегна неодобрително при гледката, която се представи на нейния поглед. Тя ме видя седнала до моята приятелка с едната ръка на нейното чело, когато пък с другата ръка бях стиснала нейната ръка. Като усетих, че това положение изисква някакво обяснение, аз казах: „бедната Л. Р. има твърде лошо главоболие, и аз се опитвам да й го отстраня“,

„Това нещо никак не е хубаво“ прекъсна строго госпожата, „и то е много лошо за главата“.

„Ама за чия глава?“ запита благо пациентката. „Моята става все по-добре от магнетичното лекуване, а пък г-жа С. изглежда да бъде все тъй досущ добре и здрава“.

Госпожата си отиде, като е отърсила в ума си нашия лош прах далеч от своите нозе.

Предимствата от този вид лекуване са, първо, чистотата и силата на магнетизма, и второ, операторът (онзи, който действа), вместо да се почувства изтощен и отслабнал в своята жизнеспособност, напротив, уяква, защото, когато някой е употребен просто като съобщителен канал, магнетизмът, по пътя си да помогне на други, усилва и уякчава само тоя човек.

Понеже тази приятелка знаеше нещо от окултни работи, аз можах да й обясня, защо не претърпявам никакво изтощение, и можах да отдам хвалата комуто се следва, но когато имам работа с обикновени случаи, аз би- вам по необходимост принудена да приемам „славата“ с много мълчаливи извинения пред моя ангел хранител.

Тази сила да се получават впечатления от онзи свят ми изясни също по-добре въпроса за „вдъхновението“, който много ме смущаваше по-преди. В тези последни години аз съм бивала тъй често подпомагана в моята дребна работа от някоя внезапна мисъл, която е проблясвала в моя ум, от някоя интуиция, как най-добре да помагам и да утешавам или от някой неочакван аргумент (довод), когато съм се опитвала да изясня на някоя приятелка моето религиозно становище, — щото аз съм уверена, че такава помощ се среща много по-често, отколкото можем си помисли.

Разбира се, тази чувствителност към възприемане е един нож, който реже и от двете страни, но дали за добро или за зло—това ще зависи от нашите собствени характери и от обичайната насока на нашите мисли.

Веднъж едно внезапно предупреждение за сериозна морална опасност, застрашаваща една моя приятелка, която се намираше на далечно разстояние, ме накара да коленича на молитва за помощ, макар че в това време аз не знаях, каква опасност й предстои. Дълго време подир това аз открих чрез доброволна изповед, че то е било едно истинско вдъхновение от страна на моя любезен ангел хранител, защото въпросната приятелка туй време, жестоко изкушавана и окаяна, е била възпирана да тури край на своя живот, благодарение само на това, че моето лице се е мяркало, за чудо, постоянно пред нейния умствен поглед.

Ако едно обикновено лице с обикновен мозък може да бъде проникнато по този начин, какво чудно има във факта, че поети, живописци, музиканти, учени хора или изобретатели черпят своите най-големи вдъхновения именно от невидимия свят. Колкото по- голям и по-изтънчен е мозъкът на гения тук, на физическото поле, толкова по-лесно би било за някое високо развито същество от онзи свят да го вдъхнови. За да може човек да бъде един действително задоволителен медиум за съобщаване, той трябва да бъде високо и еднакво развит във всяко отношение — духовно, морално, умствено и физически. Също тъй е желателно, според моята преценка, да няма тук никаква лична печалба или въпрос за пари.

Много често, когато съм запитвала за истинското значение на някоя мистерия, казвано ми е било, че този въпрос е твърде труден за разбиране, та не може да ми се обясни, понеже ми липсва необходимата мозъчна способност за схващане на идеята; понякога духът е добавял, за да се справи, може-би, по-лесно по този начин с мене: „вие ще можете да схванете тази идея, когато бъдете вън от тялото си, но не с вашия физически мозък“.

Още върху една точка бих обичала да се спра, преди да свърша. Моите читатели ще си помислят може би, че би имало значителна опасност да стане човек несамостоен, безволен, като ще зависи съвсем много от един ангел хранител; опасност да изгубиш по-скоро, отколкото да спечелиш индивидуалност. Обаче, случаят не е такъв; ангелът хранител е много мъдър, той знае, че ние сме тук, на земята, за да еволюираме, да си изработим своя собствен характер, да придобием необходимата опитност; той знае още, колко излишни ние бихме били, ако бихме станали прости автомати, дърпани с въже, без да се гледа колко на високо стои онзи, който дърпа въжето; и ето защо той никога не се намесва и не пречи. Моят ангел хранител често ми е казвал: „действай по своя ум и на своя отговорност, не се обезсърчавай: само по този начин ти ще добиеш опитност, която означава знание в бъдещето. Прави най-доброто, което можеш; важна е тук подбудата (мотивът)“.

Ако тази статия би извадила на бял свят други лични опитности за „ангели хранители“, или дори ако тя помогне на някои да схванат, колко много неща те изключват от своя живот, като отричат или игнорират своите ангели хранители, аз ще бъда повече от доволна.

(Из „The Occult Review“).

______________________________________________________

1) Тук под думата „демон“ се разбира не дявол, а дух-ръководител. — Б. Р.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Законът за прераждането

Лекция от Ричард Ингалезе

(Продължение от кн. III и край).

И сега се представлява една твърде важна точка за умствения ни поглед, от практическата страна на тоя закон за прераждането. Човек не е само един център на съзнанието, но и един център на индивидуалното съзнание. В известни граници, той разполага със свободна воля и фактът, че е свободен да избира, навлича му голяма отговорност. Човек чрез своя избор и чрез мисълта си определя не само своето небе, но и земния си живот. Той предписва както времето, така и местото на своето прераждане.

Колкото едно его (аз) е по-малко развито, толкова и по-дълга почивка се изисква за него между неговите земни животи. Това е една истина от общ характер, която се прилага към всеки жив организъм; вие не очаквате от едно дете мъчната и продължителна работа на един мъж; вие не искате от един прост човек онова, което искате от един образован. По същите съображения, мисълта и развитието на един човек определят продължителността на времето, което трябва да измине за него между всяко въплъщение. Слабите,уморените,обезсърчените души, ония, които не знаят законите на живота, имат нужда от дълги периоди между техните превъплътявания. А ония, които ги знаят, ограничават това време на нашата еволюция до средния период между въплъщенията, който е петстотин години за голямата маса неразвити хора. Съобразно силата на едно его (аз) и желанието му да еволюира, а следователно, да има проводник за тази еволюция, периодът от време между въплъщенията се намалява или увеличава. За по-напредналите азове, времето, което се изминава сега между техните въплъщения, е средно от сто години. Вие лесно ще разберете от това, че колкото по-късо е времето между въплъщенията, толкова натрупаната опитност е по-голяма и толкова по вече знания сме придобили от едно прераждане до друго, а така също и напредъкът на нашето еволюционно пътуване е по-бърз. Окултистите мислят, че е полезно за една душа да запази тялото си колкото е възможно по-дълго време или, с други думи, да продължи всяко от своите въплъщения до най-крайните предели. Голема грешка е да се съблече едно тяло, преди да е то достатъчно остаряло и уморено, за да не може вече да служи като проводник.

Във всеки момент от живота ни ние променяме телата си в по-добри или в по-лоши, според нашите мисли.

Така ние говорим нашата среда и се освобождаваме или се заробваме, според качеството на мислите ни и на чувстванията ни. Ние създаваме връзки между нас и другите души, връзки на ненавист или на любов, тъй като всичко, което спира духа ни, ние го притегляме към себе си. Яко аз помисля за вас, веднага се произвежда едно трептение на етера между вас и мен. Яко продължа да мисля за вас, това трептение става по-интензивно, докато една синя магнетична нишка се установи по между ни — един вид умствена телеграфна жица — по която моите мисли идват при вас и която ми предава вашите. Това сношение е видимо за ясновидците, но не и за физическото око, и може да се разстрои само от неупотребление в едно повече или по-малко продължително време, според големината и силата му. Паякът тъче своето платно от една точка до друга — така и хората тъкат платното на своите мисли между съществата или нещата за добро или за зло. Ненавистните мисли, които вие изпращате последователно към някого, когото ненавиждате, поддържат едно постоянно трептение от етер между него и вас. След известно време, това трептение става истинска пътека за преминаване на мислите ви, тя ви свързва с предмета на вашата ненавист чрез една невидима връзка много по-силна и по- яка за скъсване, отколкото една стоманена жица. Това обяснява, защо известни групи азове се връщат заедно на земята и се въплътяват в семейства и в общини. Ония, които се обичат, се привличат наново в най-близко роднинство в живота, но не защото „кръвта е по-гъста от водата“ (или: „кръвта вода не става“), но поради връзките, образувани в предишните животи.

После и великият закон на равновесието, законът на правдата, който постоянно туряме в действие с нашите мисли, видоизменява нашата еволюция и ограничава властта на нашето свободно решение под известни условия. Единствено несправедливите мисли на човека го докарват да отрича съществуването на закона за абсолютната правда. Бог е любов, а съвършената любов е синоним на абсолютната правда; ако този закон не поддържаше равновесието върху всичките палета (планове), хаосът би царувал като господар на всека минута. Могло ли би да бъде другояче? Прочее, ако си направим труд, ние можем да констатираме на физическото поле проявлението на това равновесие. Хвърлете, например, един камък в някое блато и гледайте как движението на развълнуваната веда почва да се уравновесява. На повърхнината на водата се образуват концентрични кръгове до най-далечния брег на блатото, за да се върнат пак до точката на тръгването си, Като Сме видели малките струи, образувани от хвърлянето на камъка във водата, разбрали ли сме, че великият закон на равновесието е работил, за да приспособи водата в блатото към новото условие, което ние сме създали за нея? Я чрез равновесието великият закон на правдата донася на човека точно това, което е искал, и за това се чувства често във всекидневния живот, че трябва все да се приспособяваме. „Не се самоизмамвайте, Бог (т. е. законът) поругаем не бива; човек пожънва това, което е посеял“.

В гр. Чикаго съществува едно заведение, единствено може-би в целия свят, наречено „детски двор“. Всички деца, които идват там, биват приети, обучавани и изпитвани. По някога изпитват по петдесетина в един ден, но не по-малко от десетина в седмицата. Някои от тия деца са изоставени от родителите им, а други сами са напуснали семействата си. Уверя- ват се предварително за характера и положението на всичките деца, поставени под това управление, и там се опит- ват да ги турят в особени условия, за да може по-способните от тях да станат добри граждани. За един повърхностен наблюдател, изглежда, че веднъж детето, напуснато от своите родители и поставено в „детския двор“, с това всичко се свършва. Но става съвсем иначе. Божественият закон на равновесието, а не случаят, мотивирали въплътяването на дадено дете от тия именно родители, а това е резултати от предишно събиране в някой минали живот. Тия родители са дължали на детето необходимите грижи и внимание, докато стигне на възраст, само да си служи. Осъществяването на съвършеното равновесие между тия три индивиди е дало на тях това дете, родителите го изоставят, мислейки, че така се освобождават от своята отговорност, но те се лъжат; правдата трябва да вземе и взема връх, ако не в този живот, то поне в другия. Невидимата връзка, създадена между тези същества в един минал живот, не се скъсва от това опитване на родителите, да избегнат отговорността си, тя свързва още тия три души в такива отношения, които сами ще възстановят нарушеното равновесие и ще платят данта: „Защото истина, истина зи казвам, че небето и земята ще преминат, преди само една точка от закона да премине и докато всичко не се изпълни“.

Същият закон не се опровергава и във въпросите на измяната, когато се касае за чувствания или завещателни актове. Когато някой излъже в тях другиго, мисълта на жертвата му го достига и свързва заедно техните две души или духове с една връзка, която не може да се скъса докато не се въздаде пълна правда помежду им.

Общият характер на мислите на един човек определя обикновената му среда, както и класата, към която той принадлежи, и неговите специални мисли му отбелязват в тая класа семейството, от което той ще се роди. Ето, например, един човек, който култивира само злотворната страна на живота: той предпочита тоя път. Той ще се прероди в една среда, съобразна на тоя характер, той ще се роди в някой престъпен кръг. Излишно е да се прахосват сълзи за него и неговата поквара. Бог е праведен и тази вселена е управлявана от закони. Човек, който се връща в един безчестен закон, сам се поставя в това условие, неговите собствени мисли са го довели при точката на неговото тръгване. Често някоя душа или дух се въплътява през един живот в един почтен кръг на обществото, но поради разточителство, неизползване случаите и излишества в животинската страна на натурата му става една социална загуба в следния си земен живот, когато той ще се предаде на своите лоши инстинкти, без принуждение от приятели или от почтените си родители. Да допуснем, че едно същество родено и издигнато в благоприятни обстоятелства, бъде заведено в тази среда от характера на своите мисли. То е било свързано от великия закон към родители, които са могли и са желали да му дадат ползите, получени от него. Трябва да се признае факта, че нищо не дохожда на този свят, а всичко е управлявано от закон, и ние си запазваме много излишни грешки и съжаления. Аз не казвам, да се оставят нещастните души да бедстват, но казвам, че е излишно да се сърдим на закона, който им дава точно това, което са искали в известно време на тяхната кариера. Подкрепяйте една душа, която желае помощ, но не оплаквайте ония, които жънат плодовете от работата на техните мисли; нека вашето недоволство не критикува Бога, за дето некои души сами са се поставили в лоши пътища на живота или са притеглили клетническото си състояние, в което ги виждате.

Човек не само определя своето рождение и качеството на тялото, което ще му се даде при това рождение, но той видоизменява това тяло във всеки момент на живота си. Чувственият, разстроеният, страстният престъпник, който мисли само за външната страна на живота, умира и се връща на земята в желаното време в набелязаната, още преди раждането му, среда от характеристиката на неговия дух. Той взема вида на онова тяло, което най-добре го изразява. Една такава душа в такава среда излиза твърде рядко от нея през същия живот, тъй като тялото му и мозъкът му се намират твърде силно проникнати от окръжаващите го. Или, като се остави да отиде, според порочните си разположения, до дъното на деградацията, той ще свърши, като види, че такива удоволствия се плащат твърде скъпо и ще реши да се преобразува; или пък, той ще се бори още от начало, за да се владее и да измени постепенно тялото си и средата си, като изменя мислите си.

Човек прави сам себе си, в този смисъл именно, че прави сам характера си. Той има свободата да мисли, а всека мисъл е една стъпка в това или онова направление. Сама по себе си една мисъл не съгражда един характер, но тя допринася за него, тъй като веднъж даден началният потик, той има тенденцията да се повтаря, и се образува навика. Прочее, характерът се образува от сбор навици. Следователно, всека от мислите на човека произвежда своя ефект върху съдбата му, не само като обработва сегашния му живот, но и бъдещето му въплъщение. Размишлявали ли сте не- кога за интензивността, която може да има мисълта на човека, и за незабавното действие на тази мисъл върху неговото физическо тяло? Ефектът, например, на една внезапна уплаха разстройва моментално цялата нервна система.

Мнозинството хора съграждат несъзнателно своето физическо тяло и околните си. Но аз зная и такива, които съзнателно са изменили тялото си дотолкова и тъй напълно, че приятелите им не могат да ги познаят. Аз съм видял жени, които са изменили ръста си със силата на своите мисли и са го оформили точно според желанието си. Лица на преклонна възраст са възприели свежестта на младините и, уверен съм, те са продължили живота си по горе от средната възраст 70 години, общоприета за хората от нашата раса.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Видение в будно състояние. Миналата година капитан Ст. Р. се помина в пловдивската болница. Неговата сестра, г-жа Дора Т., която беше отишла да го види, през целия ден преди да издъхне той е била при него, без да забележи, че тъй скоро ще свърши. Вечерта, като си отива в хотела, лета си, но още в будно състояние вижда две ръце да повдигат юргана й. Туй явление й направило толкова силно впечатление, щото тя отбелязала часа, в който се случило. След 2 — 3 часа й съобщават за смъртта на брата й. Той починал в същия час, когато видяла двете ръце. Навярно искал да й съобщи, че се освободил от тялото си.

Съобщава: М. Т. — София.

Пътуване на сън. В английското списание The Occult Review (кн. за месец юли т. г.) се съобщава следния интересен случай:

Някой си г. Ланхам е прекарал един живот много авантюристичен, като обичал много да пътува в различни страни, а особено на Изток. Той е престоял много време в Арабия и е научил добре арабският език. През време на войната се намерил в Дамаск, натоварен с важна мисия от един турски княз. Една вечер, след молитвения час, се упътил към една къща, дето го чакали, за да предаде едно много важно писмо. Малко минувачи имало тогава из улиците, а скоро той останал съвсем самичък и се движел спокойно и тихо край джамията на Омера. Когато минал край главната й врата, внезапно някой го бутнал по ръката. Учуден от това, понеже не забелязал никого при себе си, обърнал се и видял мъглявия профил на една жена с було на лицето си, която му казала: „ефенди, в името на Аллаха, не отивай по-нататък“. Той се спрял в нерешителност, като си помислил, че в такива страни един удар с кама се получава по-скоро, отколкото да се кажат две думи за обяснение. Опасявал се от присъствието на някой ревнив съпруг. При все това, трябвало да върви напред, но като се опитал пак да тръгне, чул да му се каже на арабски: „чувате ли, аз съм пътувала цяла нощ, за да дойда тук и ви сторя тази услуга: ако продължавате да вървите, ще намерите по пътя смъртта си“. Но Ланхам пак не се убедил, а помислил, че някои негови неприятели му устроили засада, за да го спрат със заплашване. С едно бързо движение той разкъсал булото на непознатата жена и прочел, с учудване, на загриженото й лице изрази на искреност. Заинтересуван живо от това, той я запитал: „говорй скоро, ще ме нападнат ли някои и кой те изпрати тук?“ Тя му отговорила: „не мога да ви кажа повече нищо, но за Аллаха, върнете се у дома си; заклевам се в Корана, не отивайте напред, защото няма да намерите ония, които търсите, вървите срещу неизбежна смърт, повярвайте и не се колебайте“. След това я запитал за името й и за други подробности, но тя му отговорила: „не питайте повече, всичко ще ви бъде ясно един ден, тръгвайте назад“. Тогава той се решил вече да се върне у дома си, като се отказал от своята мисия. Месечината скоро се показала на хоризонта и е осветила напълно голата стена на джамията. След като изминал три крачки, обърнал се да хвърли един поглед върху жената, но забелязал с учудване, че тя изчезнала.

На другия ден се научил, че в къщата, в която трябвало да отиде, малко след отдалечаването му се извършил атентат: хвърлени били няколко бомби. Следователно, нощното му предупреждение напълно се оправдало.

Изминали са след това месеци и години, и Ланхам забравил за станалото. Той отпътувал за Индия и, на връщане, влязъл в афганистанския град Кабул. Там бил поканен на гости в едно семейство, дето останал учуден, като видял в лицето на най-голямата дъщеря позната жена. Но не можал да си спомни, къде я е видял. След яденето, той напусто се е стараел да проникне в тайната и запитал момата, дали не е пътувала някъде в странство. „Не, отговорила тя, само на сън съм пътувала. Когато спя, посещавам много страни. Имаше даже един случай, в който пътуването ми бе толкоз уморително, че, като се събудих, почувствах се много изтощена и боледувах повече от една седмица“. — Можете ли да ми кажете, какъв бе тоя случай? запитал я Ланхам. — От тогава са се изминали няколко години, аз бях отишла на сън в един град, незнам кой бе той, и през нощта при една джамия помолих един човек да се отдалечи от една опасност, която му предстоеше. Тая джамия виждам още ... И тук момата описала всички подробности на случката със същия Ланхам при джамията на Омера в Дамаск. Срещата му с момата обяснила всичко.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Книжнина

Д-р Рудолф Щайнер. Реинкарнация и карма. Понятия, необходими от становището на модерното естествознание. Преведе от немски Cт. Ил. Гудев. Сливен, 1923. ц. 5 лв.

При сегашните условия на книгопечатането у нас, цял подвиг е да се издаде някоя книжка по най-капиталните въпроси от научно-духовен характер. Изисква се високо съзнание за нуждата на народа от такива книги, истинска любов към непросветените братя и чувство на самопожертване, за да се извърши тоя подвиг, с риск на очевидна материална загуба. Нашето общество, в огромното мнозинство на своята интелигентна част, е умопомрачено до толкова, че не допуска дори да му се проговори за друго, освен за най-насъщните му материални потреби: хляб, облекло, физически удоволствия и наслади. Никакви духовни интереси не го вълнуват. То не знае и не иска да знае великият и незиблем закон, прокламиран от Христа в съкровения смисъл на думите му: „търсете по-напред Царството Божие и правдата негова, и всичко друго ще ви се приложи“. Съвременните заслепени хора предпочитат да вървят по обратния път: вместо да схващат и очакват преходните си земни и материални блага като резултати от познанието на духовните истини и от духовното преживяване, те се измъчват всеки ден в борбата за уреждане своето материално задоволство, а след това, ако им остане време или благоволят, ще полюбопитстват да надникнат и в духовната област. Така се фалшифицира целия живот на съвременните хора и те свършват земното си поприще като истински духовни фалити.

Но трябва да се разбива с благородно постоянство, достигащо до упоритост, тая канара на духовно невежество и сърдечна леденина на обществото, докато, най-сетне, с общи усилия сполучим да я разрушим, за да изгрее слънцето на божествената истина в умовете и на божествената любов в сърцата. И г-н Гудев заслужава най-голяма похвала и насърчение, за дето се е решил, в това време на безпросветна мъгла и безсърдечност, да преведе и издаде горната книжка на немския окултист и мистик, г. д.р Рудолф Щайнер. Тя разглежда двата закони, които действат в живота: законът за прераждането или превъплътяването (реинкарнацията) и законът за възмездието или за причините и последиците (кармата). По тях и ние многократно сме писали във Всемирна Летопис, като сме дали отделни статии и много съобщения за истински факти в живота, с които се доказва, по един неоспорим начин, приложението на тия закони, а така също и в отдела Астрология тая материя е обсъдена обширно. И в настоящата книжка се довършва хубавата лекция на американския окултист, Ричард Ингалезе, върху прераждането.

Препоръчваме на всички наши четци тази брошурка, защото в нея, от чисто научно гледище, те ще намерят изчерпателна аргументация за Съществуването и действието на казаните два закони.

Тя ще ползва особено много нашите църковни служители, които, искрено или не, още се съмняват в прераждането и дори се представляват за „възмутени“ от подобни „сектантски“ твърдения. Те, разбира се, са за съжаление: както не разбират.що е „секта“ или умишлено изопачават истината, така и погрешно окачествяват незиблемите природни закони като „сектантски“ измислици. Разглежданата книжка допринася за просветата на заблудените или съзнателно заблуждаващите народа църковници.

На край, бихме посъветвали г. преводача да избягва, колкото се може, употребата на чужди думи, непонятни за широкия кръг четци, като например, руската дума „чутье“ (която той написал чутье, а би могло да се преведе на български с хубавата дума „усет“), „субстрат“, „фундаментални“ и др. Чистотата на българския превод е необходима, за да се разбере съдържанието на книгата и от четци с първоначално образование. Вярваме, че при второ издание, тази наша доброжелателна бележка ще се вземе във внимание.

Книжката се доставя от книжарница „Просвета“ на г. Юрдан К. Петров в Сливен.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...