Jump to content

Всемирна летопис, год. 3, брой 05


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 3, Брой 5

(януари 1924 г.)

1. Съвременната култура на мрака — Проявления на злото — Просветление.

2. Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

3. Към ново училище: I. Днешното училище. II. Детската природа. III. Характеристика на днешния момент от духовното развитие на човечеството. Статия от Боян Боев.

4. Ясновидката от Префорст Фредерика Хауфе. Статия от Д-р Юстинус Кернер (продължение от кн. III.).

5. Окултна естетика: поезия, музика, живопис, скулптура, пластика, архитектура, театър и пр. Статия от Ив. Толев.

6. Мироглед и творчество на художника Борис Георгиев. I. Кратки животописни черти. II. Задачите на изкуството, според Бор. Георгиев. III. Творчество. IV. Няколко думи за изкуството и V. Заключение. Статия от Боян Боев (с две картини от същия художник: Странстващият пастир и Мадона).

7. Мурад - Нещастникът. Окултен разказ от Еджворт (продължение от кн. III).

8. Духовна опитност: 1. Случаи от прераждане в България (съобщава Д. Л. Доганова) и II. Чувствено внушение

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Съвременната култура на мрака

Проявления на злото — Просветление

Казано е някъде в Писанието: „светът лежи в лукавия“. И по-нататък: „дяволът от начало е лъжец и човекоубиец“. И още по-нататък : „крадецът иде да открадне, да заколи и да погуби“. А Христос е казал: „аз дойдох, за да имат хората живот, и да го имат преизобилно“.

„Съществува едно окултно предание за падането на Луцифер. В теогонията на Хезиода, то се представлява като „война между титаните и боговете“, а в космогонията е известно като един астрален пожар, който е предхождал и предизвикал създаването на земята. В християнството то се нарича още грехопадането.

Луцифер, както показва и името му, е бил носител на светлина, но като е проникнал в глъбините на божествената мъдрост и в устройството на божествения план, се е възгордял и възбунтувал. Той отказал да се подчинява на Всемогъщия Творец и, като е представлявал цял клас небесни сили, поискал е да сътвори и завладее един собствен свят, в който да тури човека независим, пълен с низши желания и вечно войнстващ. За тая цел, той вмъкнал в астралната светлина очарователната форма на жената, идеалната Ева, и така разделил половете. Цяла плеяда ангели пламнали от ентусиазъм пред този образ, който обещавал на света непознати дотогава радости и наслади, и се групирали около своя водител. От съединението на Луцифер с Лилит (първичната Ева) се е родил Каин, което значи човекът, слязъл в материята и осъден на престъпление, страдание и изкупление. Тогава Луцифер създал една звезда между Марс и Юпитер, предназначена да се превърне на планета, която да живее самостойно, да се само- развива със свое знание и сила, без помощта на Всемогъщия. Обаче, всичките други Архангели получили заповед да му попречат, понеже тоя нов свят би внесъл безредие в Творението и би разкъсал веригата на божествената и планетна йерархия. Борбата се свършила с поражението на Луцифера: образуващата се планета била разрушена на дребни планетоиди и Луцифер с неговото войнство бил отхвърлен върху един по-низш свят, върху друга планета, откъсната тогава от слънчевата ядка. Тая планета е била Земята, първичната Земя, която съставлявала едно цяло с Луната. Следователно, гор- достта, непокорството на Бога, низшите желания (страстта, лъжата, кражбата, частната собственост, убийството) — с една реч, злото във всичките негови, проявления е било поразено от великата всеобемна Любов, от божествената Мъдрост и от Истината, общата цел на които е вечната хармония на божествения живот.

Тъй говори езотерическото предание. Луцифер паднал на Земята, в най-гъстата материя, и затова тоя свят „лежи в лукавия“. На тая Земя от начало още царуват всички пороци: лъжата, блудството, себелюбието, гордостта, завистта, злобата, клеветата и човекоубийството, и на тая Земя се води постоянна борба между злото и доброто, и в тая борба между тях — между „крадеца, който обсебва, коли и погубва“, и Спасителя — човешката душа се стреми да влезе в пътя на спасението, да познае истината и да добие отново първо- началната свобода, радост и веселие в Бога. Душата се стреми да се освободи от оковите на материята, да завладее и подчини всичките й закони и проявления, т. е. да възстанови безсмъртието си във всичките планове на битието. И затова Христос — проявлението на висшата, божествената Любов — дойде на тоя свят, зз да даде. на човечеството разумен, вечен, преизобилен живот, живот на истинско знание и на взаимна, безкористна, идеална любов и братство между всички хора.

И тъй, злото сега още се проявява на земята. Всичките първоначални пороци продължават да съществуват. Народите воюват помежду си за обсебване и егоистично използване все по-големи и по-големи материални блага. Насилието, във всичките му форми и видове, се прилага навред, за да удовлетвори алчността, егоизма и животинските инстинкти у хората. Никаква милост и прошка, никаква отстъпчивост и миролюбиво разбиране за общо благо, а безпощадна война на всички против всички — bellum omnium contra omnes. Лъжата, кражбата, развратът и убийствата с в пълния си ход. Навред, по цялото земно кълбо, падналият Луцифер е разперил черните си крила, разкъсва с ноктите си човешките души и пролива кръвта на народите. Червеното зло е обсебило тоя свят и го терзае адски,.,

Но това зло не върлува само между народите-. то вилнее и в средата на самите тях. Лъжат отделни лица, лъжат и цели съсловия; крадат отделни престъпници, крадат и цели, и то „най-интелигентни“, съсловия и класи ; развратничат отделни личности, развратничат публично и най- благообразни кръгове, които носят златни одежди; убиват отделни дегенерирани типове, но убиват и цели „интелигентни“ организации под претекст за „общо добро“. И никой не помисля нито минута за ужасните и неизбежни последици от своите престъпни деяния! А великият, никога ненарушим, закон за възмездието или кармата: „с каквато мярка мериш, с такава и ще ти се възмери“ или: „каквото посееш, това и ще пожънеш“ или: „който вади нож, от нож умира“ — закон, възвестен от Христа и постоянно оправдаван от фактите на действителния живот — като че ли никого не стряска, никого не вразумява!

Умопомрачени, жалки хора! Разберете, че лъжата, в каквато форма и да е казана, от когото и да е казана и с каквато цел и да е казана, отваря рана, като от действие на експлозивно вещество, в духовния мир на обекта, когото засега, бил той отделна личност, цяло общество или народ. След колко време и с какъв труд и средства ще заздравее тази рана? Кражбата или посегателството върху продукта на чуждия труд или върху кое и да е духовно благо (свободата на съвестта или на мисълта и словото, правото на лична и обществена дейност, правото на свободно обучение и възпитание, съобразно с висшите духовни и морални принципи и пр.), от когото и против когото и да е извършена, против съществуващите закони или по силата на самите тях, дори под благовидната форма на тлъсти, но незаслужени, заплати и възнаграждения, на непосилни данъци, на безчестно спечелени богатства, чрез безбожна експлоатация на работническия труд, на отделни лица или цели съсловия, или под форма на закони за „защита“ на съвременната държава, чрез заплашвания с най-строги физически наказания, т. е. чрез законодателен терор, може да предизвика обратна реакция против авторите й, които рискуват да станат плячка на други хищници. Развратът, бил той личен или обществен, открит или маскиран, внася дълбока поквара и изражда цели поколения. Най-сетне, наред с тия морални убийства, идат и физическите: насилственото лишаване отделния човек от живот, и още повече масовите убийства, под каквито и да с предлози и в името на каквито и да били земни, човешки идеали, със закон или без закон, със съдебна присъда или без присъда, внасят ужасна пертурбация в духовния свят, предизвикват катастрофални вълнения, които, за да утихнат, изискват много време и много нови жертви. Хвърлете, напр., един голям камък в едно тихо, гладко езеро, и вижте, колко водни струи ще предизвикате, колко концентрични кръгове ще се образуват и колко време ще трябва, за да се възвърне първоначалния покой на тая вода. А след като се развълнува обширното море, колко кораби могат да потънат! Душите на насилствено и невинно загиналите хора с агенти за отмъщение в астралния свят. Те действат от там още по-безпощадно и неумолимо против виновниците на своето преждевременно и неестествено обезплътяване. Това е, което хората разбират под думите: „невинно пролятата кръв гризе съвестта на убийците и иска възмездие“. Такъв е божествзният закон, това е абсолютно доказано в духовната наука. Никой не може да избегне съдбата си, която сам си е приготвил! Който си служи с насилие, ще му възвърнат пак с насилие. И който защищава силата си с насилие, ще докара пак същия резултат. „Истинската непобедима сила е силата без насилие“, е казал кабалистът Елифас Леви. „Хората-насилници със слаби и непредвидливи, техните усилия се връщат всекога против самите тях“ 1). Единствената непобедима сила, на която нищо не може да противостои, е любовта.

Прочее, съвременната култура на мрака, представлявана и поддържана от лъжците, крадците, блудниците и убийците, трябва да престане, за да се въдвори мира, любовта и братството. Великият Учител на човечеството дойде, за да донесе просветление, да ни даде истински знания за живота, да научи хората на божествените закони, които регулират техния живот, да им покаже пътя. Той произнесе магическата, всемощната дума: любе в. Вместо отживелият времето си разрушителен закон на Моисея : „око за око, зъб за зъб“, Христос предаде закона за любовта. „Любете се един другиго, помагайте си един другиму като братя, любете и враговете си, защото такава е волята на Бога“. А в „изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа“.

Това каза Христос и завърши : „ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; сега, обаче, за греховете си извинение нямат.

Ние повтаряме животворните и спасителни думи на Христа и само ги подчертаване...

________________________________________

1) Le Grand Arcane ou I Occultisme devoile, par Eliphas Levi. Paris. 1921 Стр. 37

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЗ „ГРАДИНАРЯТ“

Стихотворения в проза от

Рабиндранат Тагор1)

Ден след ден дохожда той си отива пак.

Приятелю, иди и занеси му ти едничко цветенце от моите коси.

И ако те попита, кой е тоя, който му то праща, моля те, не казвай му ти мойто име: идва той и си отива пак.

Седи той под дърветата, в праха.

Постели му там, приятелю, да седне на цветя и листи.

Очите му са тъжни и тяга навяват в моето сърце.

Що мисли той, не казва; идва само тук и си отива пак.

II.

„На любовта ти доверявай, даже и кога тъга ти носи тя. Сърцето си ти нивга не затваряй“.

Ах не, приятелю, неясни са ми твойте думи, аз не мога да ги разбера.

О мила, подари сърцето си със сълза или със песен: то е само за това

Ах не,приятелю, загадъчни са твойте думи, аз не мога да ги разбера.

„Насладата е нежна като росна капка; докато се смее, тя умира. А тъгата е могъща, упорита. Нека любовта, препълнена с тъга, да бди в очите ти“.

Ах не, приятелю, тайнствени са твойте думи, аз не мога да ги разбера.

„Цъфти си логосът и дава всичко, щото има той, под погледа на Слънцето, но не търпи да носи пъпки през мъглата зимна, вечна.

Ах не, приятелю, словата ти са непонятни, аз не мога да ги разбера.

III.

Сърцето ми, кат горска птичка, своето небе намери в твоите очи.

Те са за мене люлката на светлата зора, царици на звездите.

И мойте песни тънат в глъбините им.

О остави ме да се понеса в това небе, в самотната му безграничност.

О остави ме само да разкъсам облаците му и да разперя криле в слънчевото му сияние.

IV.

О свят, откъснах твойто цвете!

Притиснах го до моето сърцебодилът му ме бедна.

Но щом денят превали и стъмни се, аз видех , че цветето утхна, ала болката остана.

О свят, при теб ще дойдат no-вече цвгьтя с благоухание и гордост.

Но веч премина мойто време да бера цветя, и нямам вече мойта роза в тая дълга тъмна нощ, а само мойта болка ми остана.

V.

О жено, ти не си създание на Бога само, но и на ония хора, кои те даряват с красотата на сърцата си.

Поетите тъкат за тебе було със златните конци на своето въображение, художниците дават винаги на твоя образ новото безсмъртие.

Морето ти дарява своите перли, рудницитесвойто злато, летните градинисвоите цветя, да те обвият и укрият, та по-скъпа ти да станеш.

Сиянието от желанията на сърцата мжжки се разлива върху твойта младост.

Ти си полу-жена и полу-блян.

Превела: СТЕЛЛА.

________________________________________________

[1] Виж превода на сбирката му Гитанджали в год. I на Всемирна Летопис и биографически очерк с портрета на Рабиндранат Тагор и характеристика в год. II на това списание.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Боян Боев

Към ново училище1)

I. Днешното училище

Намираме се в един велик завой от човешката история. Вълната непременно ще обхване и училището. Старото училище ще бъде пометено и ще турим основите на новото училище, училището на бъдещето.

Как гледа окултизмът на днешното училище ? Според окултизма, днешното училище е една педагогическа трагедия, както казва Д-р Ерих Швебш в предговора си към едно педагогическо съчинение на Д-р Щайнер. Той казва още, че днешното училище представлява трагедия на незнанието и неможенето. Нима случайно явление са стачките през миналата учебна година (1922/1923) в Ямбол, Дупница, Горна- Оряховица, Севлиево и в други градове ? Днешното училище боледува и то от болест неизлечима, хроническа.

Преди всичко, държавата не трябва да се меси в училището и да иска да го използва за постигане свои собствени цели. Днешната държава се стреми чрез училището да насажда своите принципи, да насажда привързаност към днешния ред на нещата. На паради, манифестации, уреждани от държавата, при царски и бойни празници, водят и учениците. През последните войни, при победи над турци, сърби или гърци, водеха и учениците на тържествени молебени, отслужвани от духовенството. На много други празници се дава шовинистичен дух. На учениците често се държат беседи с шовинистичен дух, по нареждане от Министерството. С окръжно № 900 от 18 януари 1923 година до директорите на средните училища, окръжните училищни инспектори и пр. Министерството на Народного Просвещение предписа тържественото отпразнуване 50-годишнината от смъртта на Левски, при което да се уредят утра, забави и вечеринки, приходите от които, заедно със сумите, събрани чрез специална подписка, пусната него ден за волни пожертвувания, „да послужат за издигане паметник на българския „неизвестен воин“, който доблестно през двете войни изпълни завета на Левски“.

Професор д-р Рихард Шмид в своята реч при встъпването си в ректорството на Лайпцигския университет казва, че „Мина“ от Лесинг може да се използва в училището, за да се види величието на пруския абсолютизъм и чистата фигура на краля Фридриха.

Известния деец по просветното дело, професор Иван Шишманов в списание „Мисъл“ год. I, стр. 242, говори, че училището може да служи за насаждане на национализма. Той казва, че национализмът не значи национален егоизъм, но от примерите, които дава, се вижда, какво той разбира под национализъм:

„60 години подир тези пламенни речи (на Фихте) победоносна Германия поби гордо знамето си на Щрасбург и Мец. Но старите немски поселения бяха вече изгубили всяко национално чувство. Какво направи тогава Германия ? Основа цар Фридрихския университет в самото сърце на Елзас, в Щрасбург, похарчи 14 милиона и издигна един великолепен палат на науката, който много повече ще помогне за понемчването на елзасците,, отколкото всички репресивни мерки. Ето още два примера: когато Англия пожела да осигури своето владичество в Нормандия, една от грижите й бе да основе Канския университет в 1436 година. В 1572 година Испания поиска да се установи по-трайно в Холандия и основа университета в Дуе“.

Днешното училище може да се сравни, както казва Violino Primo, с казармата или със затвора. Това ще стане ясно от онова, което следва по-долу. На пръв поглед, това сравнение е пресилено, но като се вникне по-дълбоко и се противопостави днешното училище на новото, ще се види, колко е вярно то.

В „затвора“ само учениците ли се намират ? В него еж и самите учители. Те са в пълна зависимост от законите, правилниците, окръжните и другите наредби на Министерството. Учителят е ограничен, той няма свободни ръце, той не може да твори.

Но някои ще кажат: „Нали учителите имат права ? Има учителски съвети, които имат право да решават по-важни въпроси. Това не доказва ли, че учителите имат свобода?“ Да, те имат свобода, имат автономия, съветът решава много работи, но точно в рамките на предписанията отгоре.

Затова, първото нещо, което иска окултизмът, е педагогическа автономия, педагогическа свобода на училището. Д-р Ерих Швебш разправя за един чиновник в пруското просветно министерство, който щял да счита задачата си за постигната, ако в един определени час, когато седи пред масата си и погледне часовника си, да знае, ме в този ден и в този час всички деца в Прусия от първо отделение пишат буквата „и“ 2)

Ако пожелае учителят да твори, ако прояви самостоятелност, веднага го мъмрят, а и го уволняват. Или трябва да стои мирно, или пък трябва да чака мъмрене и уволнение. Всеки момент в новото училище учителят ще бъде напълно свободен. Ще му се даде възможност да действа. Методът, който той ще прилага, ще се основава изключително на дълбоките му познания на човешката природа, а не на некакви си предписания.

Един от най-ярките защитници на училищната автономля е Д-р Рудолф Щайнер, който със следните силни думи говори против намесата на държавата в дейността на училището“3):

„Днешното училище във всички свои степени формира човека такъв, какъвто е нужен за държавата. В училищните наредби са отразени нуждите на държавата. В това отношение и тези. които мислят социалистически, не обещават добро Те искат да превърнат старата държава в една икономическа организация, в която да има държавни училища. Това би пренесло всички лоши страни на днешното училище в новото, и даже би ги влошило. Днес ние би трябвало да се стремим да влеем в училището новия дух. Този нов дух не би бил в училището, ако държавата се превърне в икономическа организация и ако от училището излизат хора, които да представляват само най-удобни работни машини в тази икономична организация.

Важният въпрос е, училището да има свободен духовен живот; обучението и възпитанието да произти1а1 единствено от познанието на детската природа, на индивидуалните заложби на детето. Истинската антропология трябва да бъде основа на възпитанието и обучението. Тогава ще бъде възможно все нови сили да се вливат в обществото от подрастващото поколение. Това може да стане, само когато училището вътре в социалния организъм стои на почвата на самоуправлението. Държавата и иконамическият живот не трябва да предписват формите на учебното дело.

Ако не искаме за напред хора да господстват над хора, трябва да дадем възможност, щото свободният дух във всека човешка душа да бъде ръководен фактор в живота, колкото е възможно в по-голяма степен. Това ще бъде възможно, само ако училището не се подчинява на държавата или стопанската организация.

Свободата и самоуправата на възпитателното дело е едно от най-важните изисквания на времето“.

На същото мнение са и Себастиян Фор и Ензор. Ето що казва по- следниятъ4):

„В бъдещето училище ще има повече свобода, както за детето, така и за учителя. Той ще може напр. свободно, когато поиска, да вземе децата със себе си за цел ден в некоя учебна екскурзия, без да има нужда за това да иска чието и да било разрешение. Над него и неговата работа не ще тежат програми, изпити, инспектори“.

Всичко това е осъществено в свободното Валдорфско училище. Както казва Карл Щокмайер, един от учителите в това училище, „там няма никаква дирекция, а всичко се решава от учителската колегия. „И лицето, което е натоварено да извършва нещо вън от името на училището — казва той, — върши го като упълномощен за изпълнителен орган на училищната колегия. Това се прави, защото е нужна свобода на духовния живот“. На друго место същият казва: „По-рано учителят имаше по-голямо творческо поле. Сега законите съвсем му връзват ръцете. Не трябва да се допуска, педагогическите въпроси да се разрешават от парламентите“.

* * *

Нека сега разгледаме днешното училище от друго гледище.

Методите на днешното училище не са в съгласие с детската природа. От друга страна, днешното училище не съдейства за събуждането на висшето, божественото в човека. По тези две причини (в същност, те са зависими една от друга), за да може да се държи ред при такова противоестествено възпитание, употребяват насилие, терор върху ученика за простъпките му и разни средства, за да накарат ученика да учи; такива средства са, напр., страха от двойката и пр. И така, днешната система на бележки и наказания се употребява като средство, за да накарат детето да учи и да пази ред в училището. А считат тия средства за необходими, защото не постъпват в съгласие с детската природа.

В новото училище няма да има бележки и наказания. Нека да разгледаме системата на бележките в днешното училище. Бележката ще изгуби всякакъв смисъл, защото в новото училище ученикът ще твори. Системата на бележките е вредна в много отношения. Ето едно от основанията: ученикът ще учи уроците не заради интереса към предмета, а заради бележките. И тогава се изменя духа на училището. Бележката се явява като спъване, като заплашване върху душата на ученика. И тогава най- интересният предмет става противен, отблъсква; ученикът го учи с неохота. Защото трябва да се запомни следното (то е един важен психичен закон):

Дето има проява на детската свобода, там има радост, енергия, интерес, а дето има спъване, насилие върху детската душа, там има униние, апатия. За да събудите интерес у ученика, махнете всяко насилие, всяко спъване, всяко заплашване, каквото е насилието с бележката. Днес, представете си, искат да накарат ученика да учи поради страха от двойката! Мизерна е една училищна система, в която страхът от двойката е едно от средствата за каране ученика да учи.

А щом нема бележки, това заплашване с слаб успех, с двойка, тогава, пита се, кое ще кара учениците да се трудят? В основното училище обучението ще бъде съгласно с детската природа: ще се излиза от изкуството и от творческата дейност на ученика, а в гимназията ще се присъедини и идейния живот.

В новото училище ще има такъв идеен кипеж, такъв идеен живот, че детето, за да може да си отговори на много въпроси, които го вълнуват, които се пораждат у него всред идейния кипеж в училището, ще иска да се занимава съвестно с науките. При такъв идеен кипеж всички предмети ще станат интересни, защото ще допринесат нещо за уяснението на мирогледа. Всичко ще се учи, за да допринесе нещо за идейния живот и за практическото приложение живота.

В днешното училище ученикът е пасивен. Той не твори. Всичко си върви като по часовник, като механизъм Ако днес ученикът дохожда до един мироглед, то е благодарение на собствените си старания. Ако остане само училището, той не може да дойде до никакъв мироглед.

Там, дето има творчество, самодейност, има интерес. Един пример: един ученик никак не обичаше физика, но когато се запозна с теорията на Айнщайна, той поиска по-добре да я разбере и, между другото, за целта трябваше да има познания по физика. Тогава той обикна физиката; почна да я учи с голям интерес. Друг пример : преди известно време един ученик почна старателно да изучва известни науки, които са вън от предметите, предвидени в педагогическото училище, дето той следваше, — именно аналитическа и дескриптивна геометрия. И това само, за да разбере теорията на Айнщайна по-добре, И с какъв интерес ги учеше! А в училището нема интерес, понеже познанията са натрапени. В новото училище ще бъде така, както беше с аналитичната и дескриптивната геометрии за този ученик. За да не бъдат науките натрапени, трябва да се изучват в свръзка с идейния кипеж на века, в свръзка с идейната борба между мирогледите.

В училището трябва да кипи висш идеен живот, който да има за цел служене на човечеството. Когато има такъв идеен живот, когато в училището има и творчество, тогава нема да има нужда от бележки.

Днес не само нема идеен живот в училището, но и всека проява на такъв живот се преследва.

Нека разгледаме системата на наказания в днешното училище. Ученикът често бива наказван за немирства: приказване, сбиване, нараняване, носене оръжие и пр. Немирните ученици са често най-активни, пълни с енергия, обаче, тяхната енергия, поради днешната училищна система, остава неизползувана и затова се изразходва по горните начини. Те притежават по-голяма енергия, отколкото тъй наречените апатични деца. Но днешното училище е безсилно да се справи с тях. Неговото безсилие показва фалша на днешната училищна система. Тези ученици не трябва да се наказват, а трябва да се събудят у тях възвишените духовни сили (които се намират у всеки човек). Тогава енергията им ще се изразходва по правилен начин. Некои пък ученици се наказват за идеен живот. Съвсем фалшиво е да се наказва ученика за идеен живот. Искат да изкоренят идеите с преследването им. Но тези идеи са вътре в сърцето. А над сърцето и душата училището нема власт. Една идея колкото повече се преследва, толкова повече се разпространява. Най-правилното е да се събудят възвишените духовни сили у младежа и тогава той ще дойде до най-възвишените идеи. Но излишно е да говоря повече за това: често старите не разбират искрения, възвишения идеализъм на младите.

Днес най-много харесват тези ученици, които не се проявяват нито в буйство, нито в идеен живот. Но тези ученици са най-пасивни, с най-малко душевна енергия.

Стане някоя простъпка от някой ученик. Веднага се назначава комисия. Ще разпитат провинения и много други ученици. Тези разпитвания са ужасни. Представете си, карат се учениците да издайничат спрямо другарите си. От такива ученици с пречупени гръбнаци искаме да имаме идеално общество. Да кажем, че наказанието, е мъмрене. С това мъмрене ние унижаваме ученика, унижаваме достойнството му, внушаваме му, че той е развален. А ако мъмренето не е насаме, а пред родители; съвета или класа, тогава е още по-лошо: притуря се унижението на достойнството му пред другите. Такова унижение може да създаде малодушни, подозрителни, лицемерни, робски същества. С такова мъмрене пред класа, съвета или родителите ние убиваме у ученика всека капка самоуважение, което може да е останало у него. Има една приказка за едно дете, което играло край морския брег, когато едни хора се къпели. Дрехите си били сложили на брега. Те го набедили, че е крадец на един часовник, и то после наистина станало крадец. А то било невинно. Всички го наричали „крадец“, и то най-сетне повярвало, че има наклонност към кражба.

Но ние не се ограничаваме само с мъмрене, а си служим и с заплашване. Казваме на провинения : „Ти сега си наказан по тази и тази точка, но ако продължаваш, ще ти наложим по-голямо наказание, може би ще видиш вратата на училището. Ние искаме с заплашвания да събудим висшето, доброто у ученика. Напразно! Никога с заплашвания не може да се събуди висшето у ученика! Чрез заплашвания ние можем да го направим лицемер, страхлив, подозрителен, но никога с възвишен характер. Как тези прости психологически истини не могат да се разберат от днешните ръководители на просветното дело!

С наказания поправя ли се ученикът? Никога не се поправя! Ако наказанието е изключване, то ученикът се предоставя на улицата, дето се разваля. Ако остане в училището или бъде преместен в друго училище, той се изпълва с ожесточение, и у него се развива злоба към всички. С наказания ние не премахваме тези недостатъци, които искаме да премахнем. Ние само можем, поради страх, да попречим на тяхната външна проява. И той ще ги прояви, когато мине страха от наказания, когато не.ча да виси над него този или онзи член от правилника, и то в най-крайна форма, както когато се разруши речния бент от наводнение : водата изведнъж се освобождава и причинява големи пакости.

В новото училище не.ча да има никакви наказания, както нема в кошера на Себастиян Фор, както нема в Свободното Валдорфско училище в Щуггарт.

Как се отразяват наказанията, насилията върху учителя и ученика? Чрез наказанията ние затваряме пътя към детското сърце. Д-р Щайнер в коледния си педагогически курс в „Гьотеанум“ казва: „Учителят чрез тях загрубява, а детето става неврастенично“. Пак там той казва: „Никой възпитател не трябва да се стреми да направи своите възпитаници подобни на себе си. Той трябва да уважава детската свобода. Ние не трябва да спираме полета на духа, не трябва да подрязваме крилата на душата. Детските сили трябва да се развиват свободно. Както физическата дребност на учителя може да попречи, щото ученикът да стане гигант, ако е предразположен към това, също тъй и душевната ограниченост на учителя не трябва да попречи на вътрешните еволюционни възможности у детето. Учителят трябва да счита себе си като помагач за събуждането на детските способности, които може да са по-големи от неговите“.

Не само обикновеното наказание, но и всяко възпитание, което не е в хармония с детската природа, е вече насилие върху нея. Външното насилие е очевидно за всички. А възпитание, не- хармонично с детската природа, е скрито насилие. Възпитанието трябва да бъде строго в съгласие с детската природа. Тогава много от простъпките ще изчезнат, защото много от тях се дължат на несъгласието на възпитателните методи с детската природа.

Децата в днешното училище чувстват досада, тегота. Радостта, бодростта, която чувстват учениците от Валдорфското училище, иде от съгласието на педагогическите методи, прилагани там, с тяхната природа. Децата в Валдорфското училище не се чувстват щастливи, когато има ваканция. Те отиват на училище с голяма радост. Днес една от причините, поради която страда дисциплината, реда в училището, е изнасилването на детската природа чрез обучението. Ето защо първото средство, за да станат излишни наказанията, е да става възпитанието в съгласие с детската природа. То ще бъде приятно, ще събуди творческите детски сили.

Второ средство ще бъде събуждането на висшето, на любовта. Днешното училище не задоволява висшите нужди на детската душа ; тя остава ненахранена. Това е една от причините за лошите прояви в днешното училище, казва Едвин Бйоме.

Някой, който чуе, че сме против наказанията, би могъл да ни възрази: „ами как тогава да постжпваме ? Да повикаме ли провинения ученик и да му кажем: Обичам те! прощавам ти! С това дали ще му повлияете, дали ще го трогнете, дали по този начин ще събудите висшето у него?“

Недоразумение! Не по този начин трябва да се действува, а трябва да се измени духа в целото училище. Само ако така направим, а духът на училището остане сжщия, няма никаква полза. Треба да царува любовна атмосфера. Тъй както слънчевите лжчи убиват всички микроби, така и лжчите от слънцето на любовта раз- виват висшето, и всичко низше се превръща във висше чрез духовна алхимия. Нема никаква полза от това, да оти- деш при един ученик и да му ка- жеш: „аз те обичам, прощавам ти, стани и ти добър!“ Любовьта трябва да бъде въздуха, който дишат всички в училището. Тя ще направи излишни наказанията, защото ще изчез- нат простъпките.

Днешното училище налага наказания, намалява поведението и с това мисли, че допринася нещо. Никакво наказание, никакво намаляване на поведението в новото училище! Всичко това трябва да изчезне.

Но де е любовта — този най-главен възпитателен фактор — в днешното училище ? От днешното училище вее студ! Какви грамадни дебели стени има между учителя и ученика ?

Ако не царува любовта, би се проявило низшето. Правилниците за дисциплината в бъдещето училище ще бъдат писани главно в сърцата на всички, а не на книга, и най-главния член от правилника ще бъде: любовта.

Важни са думите на П. К. Джнов: „Нема по-велик цвет от любовта. Принципално трябва да решим въпроса: със сила или с любов“.

Соловйов казва: „Когато искаме да осжществим доброто чрез насилие, с това показваме, че сме уверени в безсилието на доброто“.

Трето средство, което може да ни помогне в случая, е идейният живот, висшият идеен живот, който има за цел служене на човечеството. Чрез събуждането на такъв идеен живот в училището, всички дребнави прояви ще станат толкоз смешни, несериозни, че непременно ще изчезнат. Ще се внесе сериозност между учениците. Биенето, карането и лр. ще изчезнат от само себе си под лжчите на висшия идеен живот. Всичко това ще изглежда така дребнаво пред величието на идеалите, които ще въодушевляват ученика!

Некой би могъл да каже: „Я премахни ти наказанията, та ще видиш какъв хаос, какво безредие ще се роди в училището: ще се прояви низшата природа на ученика, непрепятствувана от нищо. Сега при толкоз наказания едвам държим реда в училището, а тогава, какво би станало!“

Отговор: може без наказания, но при прилагането на горните условия: възпитание в съгласие с детската природа, любовта, идейния живот. Тогава ще станат излишни наказанията. В са- щност тези три условия се сзеждат към едно, именно първото. Едвин Бйоме казва: „Когато днес учениците от нашите учебни заведения се освобо- дят от бездушната дресировка и шаб- лон на обучението, често излизат от него телесно отслабнали, с претоварена памет и нездраво мислене, с осакатено сърце и неразвит характер“.

За един от важните недостатъци на днешното училище — неговият интелектуализъм, ще се говори повече при разглеждането принципите на окулт- ната педагогика.

Когато училището дава лоши резултати, не трябва да се обвиняват учениците, защото е виновна системата. Искат некой да реформират училището. То е фалшиво изцело; то е толкоз фалшиво, че вече не може да се реформира. Треба да се изгради друго, на съвсем нови основи.

Всичко гореизложено имаше за цел да покаже, че днешното училище е вече невъзможно, цельта беше да се покаже, че днешното училище е останало много назад от духа на времето, че то прилича на една вкаме- нелост.

И всичко това показва необхо- димостъта да се работи за новото училище.

II. Детската природа

Към края на средните векове и и в началото на новите времена се събуди интерес към изучване природата. През средните векове се основаваха на Аристотеля. Цитираха него, Плиния и др., за да докажат това или онова. И всичко се основаваше на тези автори, а не на изследване природата. През средните векове човешкият ум в известно отношение беше вка- менен.

Като противодействие се яви хуманизма в 14. и 15. век. Той се нарича още възраждане, ренесанс. Хуманизмът беше реакция против средневековния дух. Той външно искаше връщане към гръцко-римската наука, но в сжщност това движение беше като протест против робството на човешкия ум. Много спомогна и изнамирането на книгопечатането около това време. Хуманизмът даде импулс на науките. Когато човешкият ум стана по-самостоятелен от началото на хуманизма, възбуди се интерес към природата.

Но този интерес отначало беше несистематичен, непланомерен. Сигурни методи за изучване природата посочи Бекон (17. век). Той каза, кои са най-сигурните начини за добиване на истинско познание. Това са опита и наблюдението, те са еднич- кият извор на познанието. Този нов дух причини след неколко века голяма борба между науката и религията, понеже представителите на църквата отричаха тези методи. Но човешкият ум не можеше да стои в окови. Бекон не е причинител на това движение, но той дойде само, за да даде по-голем тласък. Новото време дойде по необходимост като една фаза от естественото развитие на човешкия дух. Още преди Бекона беше почнал усиления развой на естествознанието. Това стана още по-очебийно след Бекона. Ог тогава насам всеки нов ден ни носи нови триумфи на естествознанието. Въпрос за отношението между науката и религията ставаше все по-критически. Намериха се много противоречия между науката и религията. Щом се намериха противоречия, тре- баше хората да приемат това, което беше по-обосновано. Науката се основаваше на опита, и затова трябваше да се приеме тя, а религията да се сметне за неверна. Така се дойде до материализма. Има една книга, написана от верующ: „Речник на Свещеното Писание“. Тая книга тълкува думите, които се срещат в Свещеното Писание. На края й има леточисление. Там пише, че от сътворението на света до сега имало нещо близо 6000 години, когато науката твърди, че от началото на нашата слънчева система има милиони години.

Какво становище взема окултизмът по този въпрос ? Всеки здравомислещ трябваше да предвиди победата над религията, додето в един век на науката тя още иска да се основава на сляпа вяра, а не на научното познание. Окултизмът не може да се основава нито на сляпа вяра, нито на философски спекулации, защото той е конкретно духовно познание. Трябва да правим разлика, казва Д-р Шайнер, между абстрактния идеализъм и идеализма на окултизма, Последният се основава на конкретно изследване на действителността. Абстрактен идеализъм е, напр,, този на Кант, Фихте, Шелинг, Хегел, Шопенхауер, Хартман и пр. Често бъркат спекулативния спиритуализъм с окултизма. И като оборват първия, мислят, че са оборили втория. За да се отговори на дълбоките въпроси, които вълнуват човешкия дух, нужно е такова изследване на тези въпроси, с каквото си служат химията, физиката, биологията, т. е. нужно е изследване чрез опит и наблюдение. И именно с такова изследване си служи окултизмът.

Щом окултизмът не е философска спекулация, не е основан и на сляпа вяра, тогава какво е ?

Окултизмът е естествознание. Окултизмът е продължение на естествознанието в невидимата област. Окултисти е имало винаги, но това окултно движение, което виждаме днес да се разпространява, е продължение на движението на хуманизма за освобождението на човешкия дух от всякакви вериги. Некои мислят, че окултизмът е спекулация, чужда на научните методи на изследване. Бекон, бащата на емпиричния метод, който най-много настояваше на строго научно изследване на действителността, който настояваше винаги да се изхожда от факти и да се гради върху тях, — той беше окултист. Всички противоречия между днешната наука и един спиритуалистичен мироглед са привидни. Няма никакво противоречие между окултизма и днешното естествознание.

Днес всеки непредубеден по чисто научен път може да дойде до окултизма, като излиза от днешните естествени науки и си служи винаги с научния метод. Има научни доказателства за окултните истини, които е неуместно тук да разгледаме.

Окултизмът предполага знанието на днешното естествознание. Истинският окултист знае днешните естествени науки, но знае и нещо повече. Окултизмът знае много добре материализма и знае отговора на неговите аргументи. Днешното окултно движение има, между другото, за цел да разработи всички днешни науки по-нататък с помощта на импулса, даден от окултизма; това движение има, между другото, за цел да тласне науките една крачка напред с помощта на окултизма. 5)

Сега нека видим каква светлина хвърля окултизмът върху детската природа. Защото всека истинска педагогика трябва да гради единствено върху познанието на детската природа. Както във всека друга област, така и тук, окултизмът не си служи с умувания, със спекулации, но конкретно, с опит и наблюдение, подобно на естествознание- то, изследва детската природа, видимата и невидимата природа на детето.

Но некой тогава би могъл да каже: „От де знаем, че твърденията на окултизма са. верни?“ На този въпрос има двоен отговор: 1) Нека се изучат доказателствата на окултизма, и тогава човек по научен път ще дойде до окултизма ; 2) твърденията на окултизма върху детската природа могат да се проверят и чрез тяхното прилагане в педагогиката: чудните резултати, които дава окултната педагогика, която е прилагана в Свободното Валдорфско училище, са най-доброто доказателство за нея.

Детето не е само физичното тяло. От окултни изследвания се знае, че зад физичното му тяло са невидимите му тела, чието познание е нужно, за да се тури здрава основа на педагогиката.

Преди всичко, трябва да се знае истината за предсъществуването на душата и за прераждането. Децата не са създания на своите родители. Детето получава от родителите си само физично и етерно тяло. Ето защо човек може до прилича по лице на своите родители. Обаче, духът си той носи от миналите си прераждания. Едвин Бьоме казва; „Децата вътрешно не са малолетни същества, но човешки души, които имат много прераждания зад себе си и голяма опитност. Но некой би могъл да запита: „защо те се раждат малки?“ — Защото духът постепенно навлиза в материята. Така се обяснява, защо некои деца в първия период са ясновидци. Детето не е ненаписана хартия“. За някои свойства на детето казват, че били наследени от бащата или майката. „Да, те са приети от бащата или майката, казва Д-р Щайнер, но не чрез наследственост, а чрез подражание“ (нали подражателността е най-голяма през първия детски период?) Има и други окултни причини за приликата между децата и родителите.

Шарелман, видният немски педагог, счита знанието на прераждането от голямо значение за педагогиката. В книгата си: „Път към силата“ (Търново, 1912, стр. 214—217) с възторжени думи говори той за това:

„Как този мироглед изменя отношението между родители и деца! Нашият преминал живот са нашите бащи и майки. Душата на детето е написана може би с много по дълбоки познания, отколкото тази на родителите. Затова — уважение към детето! Ние трябва да си даваме сериозен труд, за да се отнасяме благородно със всяко дете. Децата са възрастни толкоз, колкото сме и ние, даже и повече от нас. Не унижавай детето! Не го наказвай по срамен начин! Обяснявай му всяко нещо сериозно, доколкото е възможно. Не се смей на наивността му и не издавай собствената си „духовна висота“!

Педагогиката трябва да изхожда от божествените заложби, които има човешката душа. Едвин Бьоме казва: „ Човек по природа е божествен. Божественото действа при душевното развитие като основна сила. И както дървото развива цветове и листа под влиянието на слънчевата светлина, така и човешката душа се развива под влиянието на тая божествена сила вътре в нея. Тя е постоянно огряна от тази божествена сила отвътре, за да се осъществи мировия възпитателен план“.

У детето от миналите прераждания може да има и некои лоши заложби, но най-важното е, че има божествени заложби, които трябва да се развият. Божественото у него е истинската, висшата негова природа. Тя е главният фактор, който действа отвътре, и него трябва да вземем пред вид при възпитанието. Нима не виждаме неговата проява у Разколникова (в романа „Престъпление и наказание“ от Достоевски), у Соня, даже и у Свидригайлов към края на живота му, когато вижда пустотата на досегашния си живот? Това божествено не виждаме ли проявено у Нехлюдова (в романа „Възкресение“ от Толстой), у Катюша Маслова, у самия Толстой, у Гоголя във втората част на неговия живот след душевната криза и вътрешното му просветление? Това божествено не го ли виждаме проявено в живота на хиляди хора около нас всеки ден? Всеки ден не усеща ли неговия шепот всеки човек повече или по-малко, по-силно или по слабо? Соловйов казва: „Нашето съзнание, нашият дух е по-дълбок от нашите обикновени преживявания. Човек е повече от това, което се вижда и проявява външно. Човекът е божествен“. Същата мисъл ще видите и у Шиллера, Толстоя, Метерлинка и у всички окултисти и мистици.

Сега, от природата на детето ще се познае, каква трябва да бъде главната цел на възпитанието: защото целта трябва да бъде проявата на природата му. А последната е божествена. Следователно, главната цел на възпитанието е проявата на висшата природа на детето.

Проявата на Бога чрез човека Соловйов нарича богопроява или теофания. Той казва: „Идеалът е вътрешното съединение на човека с Бога, — Богочовечеството. историята е постепенно осъществяване на това. Значи, ние постепенно отиваме към Богочовечество. Бог действа още отвън, не е още напълно проявен отвътре. Храмът ще се издигне в човешкото сърце“.

В такъв смисъл говори Хегел6), като дефинира възпитанието като подпомагане за едно второ, духовно, раждане.

Така разбира главната цел на възпитанието и Лев Толстой.7)

Шарелман се изказва в същия смисъл в „Път към силата“, стр. 221:

„Съживяването на всички добри и съвършени дарби (Божии) в нас се казва религия. Всяко възпитание в такъв смисъл е възпитание към религия. Естествено, тук религията не трябва да се схваща като вероизповядване, мировъзрение, наука или догма. Религиозното възпитание трябва да се вземе като развитие на най-високите душевни (божествени) сили. И тъй, всяко обучение трябва да бъде религиозно. Вълнуващия се по улиците на нашия град живот иска да научи и нас, възрастните, само на едно: религия“.

И Д-р Щайнер ясно говори в същия смисълъ8):

„Възпитателната работа на учителя е религиозна дейност, защото учителят работи, за да се прояви божественото в подрастващото човечество. Един нов дух трябва да дойде в човешкото развитие, именно духът, който търсим чрез окултизма. И този нов дух нема да вижда в човека един механизъм, както помпата, с която черпим вода от кладенеца“.

III. Характеристика на днешния момент от духовното развитие на човечеството

Такава характеристика е необходима, за да видим точката, до която сме стигнали, и да разберем тенденциите на развитието. Това ще хвърли светлина и върху педагогическите проблеми, защото щом разберем общите тенденции на развитието, ще разберем и тенденциите на развитието на отделната личност. Разбира се, всяко възпитание трябва да бъде проява на заложбите, скрити в детето. Това ще ни стане по- ясно, като изучим и духовното развитие на човечеството.

В далечното минало съзнанието на човека е било съвсем различно от сегашното. Самосъзнанието му и умствените му способности са били слабо развити. Стремежът към свобода също бил неразвит. Той се е чувствал едно с околните, с другите членове на племето. От тогава насам забелязваме постепенното развитие на ума и паралелно с това човешката личност става по-самостоятелна. Заедно с това стремежът към свобода се усилва. Чувстването единството си с околните се замества с все по-ясно съзнаване на своето отделно аз. Приближаваме се постепенно към епохата на индивидуализма.

И така, потъването на човешкото съзнание в материята имаше за последствие развитието на ума, добиване стремеж към свобода и раждането на човешката индивидуалности. Софистите в древна Гърция характеризират епохата, в която почва да се развива усилено разсъдъкът. Друго явление, което показва същото, е Одисей. Той е „хитроумен“. Още от по-рано почва умственото развитие, но в древна Гърция по-ясно се проявява.

Още по-силна тенденция за освобождение се забелязва в време на хуманизма. Ако искаме да видим началото на индивидуализма и анархизма, трябва да проследим духовното развитие на човечеството от 14. —15. век и даже трябва да почнем от Гърция. Крайната причина за появата на индивидуализма ще намерим в законите на развитието на човешкия дух: индивидуализмът се появява, когато естественото развитие на човешкото самосъзнание достигне до известна фаза.

Коган изследва положението на буржоазната класа в 19. век и от там иска да обясни появата на индивидуализма. Тогава как ще се обясни появата на тази тенденция още в атлантско време и постепенното й по-ясно очертаване от тогава насам?

19. век можем да наречем век на индивидуализма. Тогава се появяват Ницше, Ибсен (Бранд, Солнес и пр.). Тогава се ясно очертава и усилва анархизма (Бакунин, Кропоткин, Прудон, Толстой). Появата на анархизма е важен белег. Това показва, че индивидуалността става силна, че цени вече своята свобода. Има вече борба за свободата на духа.

Развитието, значи, върви от единение към разединение. Чрез разединението на човешките души една от друга става възможно развитието на силни личности, става възможно и събуждането стремеж към свобода. И наистина, днес, когато стремежът към свобода е най голям, когато високо се издига от много страни лозунга свобода, разединението на хората един от друг е най-голямо. Това съвпадение не е случайно. Има причинна връзка между тези две явления. Днес хората са най- далеч един от друг. И това разединение ражда у човека пустота; тая пустота говори, че липсва нещо. А това е, защото е изгубено съзнанието за великата истина за все единството. Днешният живот е в разрез с тази истина. Това е една от причините на песимизма в Европа 19. век. Има много причини на песимизма, но най характерните за днешната епоха са: пустотата на материалистичния мироглед, отделеността, самотността на човешката душа. Песимизмът расте заедно с намаляването на любовта и растежа на егоизма, студенината на хората, с усилване на индивидуализма. Ето извадки из разказа „Самотата“ от Ги де Мопасан:

„От всички тайни на човешкия живот има една, която аз постигнах: най-големите мъки на нашето съществуване произтичат от това, че ние вечно сме сами и всички наши усилия, всичките ни постъпки са насочени към това, да избягаме от това разединение. Ето и те, тези влюбени двойки на пейките под откритото небе се стараят подобно на нас, подобно на всички твари, макар и за момент, да прекъснат своята самотност. Но те си остават усамотени и ще бъдат такива през всичките векове, както и ние. Едни чувстват това по-силно, а други по-слабо — ето и всичкото. От известно време преживявам голяма мъка: аз постигнах, аз съзнах тази самота, в която живея; и аз знам, че не мога да я прекратя, разбираш ли? Без да се гледа на всички наши опити, на всички наши старания, без да се гледа на всички пориви на сърцето, на устните поздрави и на обятията, ние винаги си оставаме самотни.

Аз ти говоря, ти ме слушаш, и при все това ние двама сме самотни, макар и да вървим наред един до друг. Разбираш ли ме ?

Ти намираш, че аз съм побъркан ? Признай се. Изслушай ме. Откакто съзнах самотата на моето същество, струва ни се, че аз всеки ден все повече и повече се потопявам в едно тъмно подземие, чийто край не намирам, чийто край не знам, и който може би няма и край. Това подземие е живота.

Ние сме повече отдалечени един от друг, отколкото тези звезди, и, главното, повече сме изолирани, тъй като мисълта е неизповедима.

Знаеш ли ти нещо по-ужасно, отколкото това постоянно допиране до същества, които не си в с:тояние да постигнеш ? Ние взаимно се любим един другиго, ние простираме един към другиго ръце, и при все това не можем да достигнем до пълно сливане. Мъчителната потребност на съюз ни гложди, но всички наши усилия остават безплодни, всички излияния безполезни, обятията безсилни, ласките напразни. Поривът, с който се стремим един към другиго, желаейки да се съединим, води само към това, че ние се сблъскваме един с другиго.

Ето го, ето човека, ето ясните му очи, с които той те гледа. Но душата му, която се скрива зад тях, аз съвсем не знам“.

Същата мисъл е прокарана и в списание „Детска градина“, год. I, кн. 7, стр. 195:

„Колко е студен светът! Каква ледена студенина! Няма оная задушевност, онази сърдечна топлота, която да повиши жизнения ни тон. Слънцето топли телата ни, гали очите и косите ни, но кой ще стопли сърцата ни ? Коя е тази сила, коя е тази мощ, която сладостно да облее душите ни и ни сгрее, обнежи и ощастливи? Защо е толкоз студен светът?“

Това се вижда и от статията на И. Горбунов — Посадов : „Единното вечно“ в сп. „Възраждане“, год. 12, книга 7, 1923 година:

„По некога в нощната тъмнина, когато животинското и краските в света са като мъртви, душата се събужда с вик на неизразимо страдание. Потисканата от дълги години болка е достигнала пределите си, и душата се събужда от безумния сън на опустошения живот. Всичката мъгла, която я обвиваше, изведнъж се разпръсква пред нея, и човек забелязва вече блещукането на вечната светлина, на вечната любов, из която е излязъл. И сълзи на неизказано щастие се търкулват по лицето му, като в детските години. Очите му се разкриват отново за живота на целия свят, за всички, и с тези очи на любовта той вижда сега отново през тъмнината на нощта всички закрити досега за него души, вижда и на дъното им. Той ги вижда такива, какъвто е той, откъснати един от другиго, безкрайно самотни, с безпределна тъга в мрака на нощта. Той вижда душите, затрупани като неговата, с буците на самолюбието. Той вижда душите, пълни в дълбочините си, като неговата душа, с непонятната за самите тях страдания. Той. вижда забавяните мъки, сърца, от които капи кръв, неизказаното страдание на самота, на вечно разединение. Той слуша риданията на потъпкваната, убиваната любов, безмълвно замиращи в дълбините на всички души. Той слуша в нощта вика на техните души. Нека се съедини с тях. Да стане отново частица, безкрайно любяща ги. Да падне на колене пред тях, да хване, за да целуне братската ръка, да погледне с любящ поглед в очите на братята и да им каже: „Мили, родни мили. Ето ние сме все едно, все същите сме. Ние сме все същите нейни деца — на вечната любов, — и да плаче заедно с тях от радост, от щастие за възкръсналата любов“. После авторът, като говори за един младеж, казва: „Тая млада душа е видела пълното усамотение на човешката душа всред милиони души. Най-ужасното усамотение е усамотението всред милиони такива все като тебе. Тук всред милиони действителни хора да видиш, че всека душа е също като тебе на необитаем остров, да видиш милионите, затворени винаги един за другиго, врати на техните души, на сърцата им, да видиш, да разбереш, да преживееш всички мъки в пустинята, дето ти се присънват миражите на оазисите с изворите на живата вода.

А тая душа е търсила това, за което тя и всички ние сме. дошли тук — да люби, радостно да служи на любовта, да служи на всички. Да свети, защото е част от слънцето — от великото, от вечното“.

Защо се чувства тази мъка от разединението на душите ? Защото единството лежи в основата на битието. Това го твърдят всички мистици. Немският мистик Ангелус Силезиус казва : „Който не е всичко, той е още съвсем малко“. Клод де Сен Мартен казва: „Какво е зло ? Злото е частично отделяне от общия живот“. Не само мистикът, но и други могат да преживеят в празнични минути на своя живот това единство. Това е преживял и Христо Досев в Швейцария (Виж: „Разкази и статии“ от него, том I, книгоиздателство „Възраждане“):

„Аз гледам планината, езерото, последните блуждаещи слънчеви лъчи, чернеещата гора. И изведнъж чувствам, че всичко това не е отделно от мене, че и аз, и планините, и гората и лъчите сме едно велико цяло. От мене отлита всичко. Остава ми само съзнанието и усещането на единното, великото и прекрасното. Пред мене неволно минават лицата на познати хора —- любими и нелюбими — сега и те са неделими от мен. Те и аз сме едно и сжщо. И аз, и те, и планините, и шумящият поток и ароматната трева и блещукащите тук-там по синьото небе звезди, — всичко това е Едно, общо, единно. Пътя към това усещане се отъпка от тогава, и аз често във време на просветление тръгвам по него, чувствайки най-добрата радост, най-добрата свобода“.

Но пита се: ако човек преживее всеединството, няма ли да се обезличи ? Не! Целта на мировата еволюция е да се откъсне човек временно от цялото, за да се развие в силна свободна индивидуалност, и след това пак да почувства своите връзки с цялото, обаче, като запази своята индивидуалност.

Достоевски, този велик сърцеведец, беше проникнал в тази истина. Своите мисли по това той влага в устата на „тайнствения посетител“ на Зосима (в романа „Братя Карамазови“). Този посетител казва на Зосима, че за да дойдат хората до бъдещата култура на любовта, трябва да преминат през периода на човешкото уединение, на страшното усамотение. „Но непременно ще бъде тъй, че ще настъпи срока и на това страшно усамотение, и всички наведнъж ще разберат, как неестествено са се отделили един от другиго. Такова вече ще бъде веенето на времето, и ще се зачудят на това, дето тъй дълго време са седели в тъмнината и не са виждали светлината“.

Но защо развитието на силната индивидуалност е предварително условие, за да се прояви висшата любов на земята? Защо само силният и свободният човек може да проявява тая любов ?

Соловйов казва, че индивидуализмът е нужен за любовта, защото за да може да се прояви доброто, трябва силна воля, силна индивидуалност. И той споменува за евреите: „Затова именно евреите, които бяха най-упоритият на- род, дадоха най-много пророци и светци. От старите народи у тях индивидуализмът е най-развит“.

Може ли слаба душа да люби, да се жертва ? Не може. Може ли слаба душа да люби враговете? А там е силата на любовта. Душата трябва да е силна индивидуалност, за да може да се жертва, да може да люби враговете.

Новата култура ще бъде култура на свободни хора, а не на роби, братство на свободни, а не на робски души. Новата култура ще бъде култура, която ще изключва всяко насилие. Тогава може да попита некой: „ възможно ли е едно общество, дето да царува пълна индивидуална свобода ? Нема ли свободата на единия да бъде в ущърб на свободата на другия“ ? — Не, но само при едно условие: когато е реализирана и любовта. Това е същественото условие.

Значи, след процеса на разединението иде процеса на единението, при което се запазват плодовете, добити през периода на разединението (именно: стремежа към свобода, силната личност). И този процес на единението е вече почнал. Пустотата, която чувства съвременният, човек поради разединението, е предтеча на раждането на любовта в душата му.

От всичко гореизложено се разбира, защо ние сме едновременно индивидуалисти и колективисти. Ефрем Полонски в статията си „За индивидуализма“ 9) изтъква, че видни индивидуалисти и колективисти са живели в един и същ век, именно 19-ия. За онзи, който знае окултните закони на историческото развитие, това не е чудно.

Горната екскурзия в историята на духовното развитие на човечеството беше необходима, за да си разясним известни педагогически въпроси.

Гореказаното разяснява, защо особено напоследък се издига лозунга; „свободно възпитание“. Този лозунг се чува вече от няколко века насам, но особено силно се чува напоследък, когато индивидуализмът се прояви ярко в съвременния живот Така че течението за свободно възпитание е като логическа последица от движението, което започва от атлантско време и което намери своя най-ясен израз в последно време: именно движението, което води към освобождението на човешкия дух, към раждането на човешката индивидуалност. Това движение се отрази в социалните движения, във философията, в литературата. Не можеше да не се отрази и в педагогиката, като течение за свободно възпита- вие, за свободно училище.

Когато разберем връзката на едно движение с еволюцията на цялото човечество, тогава по-добре ще го разбираме и ценим. Тогава разбираме, че то не е случайно явление, но напълно законно, понеже е в съгласие със законите на развити .то на човешкия дух. Значи, движението за свободно възпитание име дълбоки корени. Тенденцията на развитието е проявата на силни индивидуалности, силни свободни личности. Ето защо възпитанието трябва да бъде свободно, без никакъв терор, без никакво насилие. Всяко насилие върху детето ще покаже, че ние отиваме в разрез с развитието на цялото човечество, че ние не разбираме тенденциите на развитието.

Тук се постарах да обоснова това, за което загатнах в главата „Днешното училище“. За да не се изроди свободата в безредие, нужно е съдействието и на други възпитателни фактори и то различни за разните детски периоди. За тях ще се спомене при разглеждането на съответните периоди.

Иванов-Разумник в „Що е интелигенция“ казва: „човек в никой случай никому и никога не може да служи като средство. Човек е самоцел. Човек не може да бъде средство и само средство за никого и за нищо. В това се заключава понятието за първенството на личността. В това се състои съдържанието на етическия индивидуализъм. В това се състои решението на индивидуализма като етическа проблема. Непрекъснато е вървяла борбата против теорията и делата, които са приписвали на личността значение само като средство“.

Друго последствие от горното историческо разглеждане е идеята за колективизма. Детето само тогава ще се възпитава в съгласие с неговата природа, когато у него се събуди чувството за връзките, които го свързват с цялото човечество и с всички същества, когато у него се зароди любов и чувство на единство с цялото човечество и с всички същества. Значи, възпитанието трябва да бъде в духа на колективизма, на взаимопомощта, в една атмосфера, проникната от любов. От гореказаното видехме, че заложби за всичко това има у него. През разните периоди различни фактори благоприятстват за проявата на тези спящи заложби у детето.

Ние дойдохме от горното историческо разглеждане до двата принципа: свобода и любов, индивидуализъм и колективизъм. В същност тези два принципа, разгледани по-дълбоко, са един единствен принцип. Окултизмът твърди, па и всички мистици твърдят, че свободата се състои в проявата на истинската човешка природа, а тя е божествена. Когато човек прояви висшето в себе си, тогава той е истински свободен. В любовта, чрез закона за жертвата, човек проявява истинската, висшата си природа. Значи, тогава той е и най- свободен. И тъй, колкото човек повече проявява любовта, толкоз той е по- свободен. Тъй се разбира свободата в дълбок смисъл на думата.

Горното разглеждане беше само с цел да се докаже, че за да се възпитава детето естествено, трябва да се възпитава в духа на индивидуализма и колективизма. Другите възпитателни принципи ще станат ясни при разглеждането на отделните детски периоди.

(Следва).

__________________________________________________________________________

1) Препоръчваме на четците си да прочетат статиите: 1) Възпитанието на детето в светлината на окултизма, от д-р Р. Щайнер в „Всемирна Летопис“,год. I, кн. 4 и 5, 2) „Окултизъм и възпитание. Неотложни училищни реформи. Бъдещето училище, във „Всемирна Летопис“, год. I., кн. 6—10; 3) Дейност на окултния университет „Гьотеанум“ в Швейцария“, във „Всемирна Летопис“ год. II. кн. 4; 4) Нова дейност на окултния университет „Гьотеанум“. Окултното движение в Германия през последните години, в Всемирна Летопис, год. III, кн. 1 и 2; 5) „Към ново училище“, в „Всемирна Летопис“, год. III, кн. 4.

2) Бюлетин на Валдорфското училище, № 3.

3) Виж: „Осъществяване тричленността на социалния организъм“ от Д-р Р. Щайнер.

4) Виж: „Свободно възпитание", год 1, стр. 51.

5) Виж „Дейност на окултния университети „Гьотеанум“ в Швейцария (в спис. „Всемирна Летопис“, год. II, кн. 4) и „Нова дейност“ на окултния университети „Гьотеанум“. Окултното движение в Германия през последните години“ (в спис. „Всемирна Летопис“, год. III, кн. 1 и 2).

6) Виж статията на Михел Бауер, основен учител в Германия: „Д-р Рудолф Щайнер и педагогиката".

7) Виж статията на Д. Кацаров в „Свободно възпитание“: „Яснополянското училище“.

8) Виж речта му на 7 септември 1919 год. при тържественото откриване на Свободното Валдорфско училище.

9) В списание „Свободно общество“, год.I, кн, 4 — 5, 1923 година.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-р Юстинус Кернер

Ясновидката от Префорст

Фредерика Хауфе

(Продължение от кн.III)

Страданията се увеличават и сомнамбулизмът

става по-пълен

Тя роди втори път на 28. декември, след което веднага я втресе с припадъци, през време на които г-жа Хауфе мислеше, че лежи в една голяма църква; резултатът от това бе ред тръпки и отегчаване на сомнамбулното й състояние. Понеже обикновените лекарства все оставаха неефикасни, прибягнаха пак към магнетичните паси, които обикновено правеше брат й. В негово отсъствие, родителите й, в скръбта си, апелираха към много други лица да вършат са- щата служба, което, за нещастие, увреждаше не само нейната репутация, но и здравето й, поради различието в нервните разположения на тия лица. Така, тя потъна в едно по-тежко магнетично състояние и стана по-отблизо зависима, отколкото по-преди, от нервната енергия на другите. Едно по-разумно лекуване би прекратило на тази нещастна жена много от страданията й и много клеветнически нападки.

Забележителен факт бе, че детето й, особено през първата седмица от живота му, спеше винаги в положението, което тя вземаше през магнетичния сън, т. е. с кръстосани ръце и крака. По- нататък ще видим, че и то бе надарено с нещастната способност да вижда духовете.

Една приятелка, която често я посещаваше през тоя период, ми пише: „всякога, когато турях пръста си на челото й между веждите, тя ми казваше нещо, което се отнасяше за мене; тя четеше мислите ми и изговаряше следното:

„Когато влезеш в шумния свят, носи Бога твърдо в сърцето си“.

„Ако някой иска да те накара да направиш нещо против съвестта си, избягай в обятията на Бога“.

„Не допущай да угасне светлината, която свети в тебе“ и пр.

Понеже тръпките и припадъците от сомнамбулизма продължаваха, околните й, неспособни да разберат състоянието й, почнаха да се уморяват и да се отвращават от нея. Тя отиваше от зле по-зле, хвана я диария и нощем се потеше и те я укоряваха, че, при тия болести, още живее. Напразно се опитваха да я вдигат насила; караха я да стане от леглото, но тя падаше в безсъзнание на пода. Тогава почнаха да подозират, че болестта й е работа на дявола и прибягнаха до помощта на едного, който бе известен с лечебните си способности чрез подобни средства. Вследствие на това, обществото обвини семейството на г-жа Хауфе в невежество и безверие, като си служи с такива средства. Но нима и по-културни и по-образовани хора не правеха същото? Не лекуваха ли те много болести със също такива средства? Въпросният човек направи един зелен прах, който тя отказа да вземе, но я принудиха. Още след втората доза тя стана, но тутакси падна пак като вдървена, после направи няколко крачки и се обърна в кръг, като да бе обхваната от лудешкия танц.

Никога вече тя не можа да се събуди напълно; гласът й стана рязък; говореше високо немски и един чужд език, на който и пишеше и който наричаше свой вътрешен език (ние ще говорим по-нататък за него). Когато говореше на тоя език, тя изпадаше в полусънно състояние, а когато пожелаеше да говори на обикновения си език, правеше си сама магнетични паси. Едновременно с праха, човекът й даде една черна муска с олово, увиснала на троен конец. Всеки петък пращаха да го викат, по нейно искане и макар че за дохождането си той да употребяваше цели седем часа. Тя казваше в съня си: „той иска да го викам и ако не сторя това, той убожда с игли известни растения в избата си, за да ме подчини по-сигурно и да ме накара повече да страдам и се измъчвам. Трябва самата аз да му пиша!“ И тя му писа през съня си, изпратиха писмото и той дойде. Той имаше мрачен, груб, отвратителен вид, с големи блестящи очи. Когато пристигна, тя бе потънала в магнетичния сън и каза да не влиза в стаята й, докато не каже: „аз вярвам, че Исус Христос е бил истински Син Божи, роден от Отца преди всички векове“. Той направи това и тя му позволи да влезе, но не му продума нищо. Тя пожела, когато е будна, да пазят да не хваща ръката й, както той искаше да прави, но препоръча да не му говорят за това, за да не го предизвикат. Съобразиха се с нейното желание, но напразно. Той хвана ръката й и тя тутакси се сви и сгърчи толкова ужасно, че не бе възможно да я повърнат в нормалното й състояние, макар да я ругаеха и магнетизираха. Тя падна в сомнамбулизъм и каза да по- топят ръката й в течеща вода и после да я умият с топло вино. Като направиха това и свиването изчезна.

Макар че прахът я направи по-чувствителна към магнетизма, тя продължаваше да го взема, но в много малки дози, от страх, както тя казваше, да не би тоя човек да й стори некаква лошавина. Странно нещо: муската, която й дадоха, без да бъде докосната, по негово желание, от никого, обиколи главата й, гърдите й, покривките на леглото й, като нещо живо, и по такъв начин като че ли трябваше да се повдигне от земята и се подаде на болната. Този невероятен факт стана пред очите на мнозина достоверни свидетели, които го потвърждаваха. Тя носй тая муска в гърба си цели три месеци. Когато повериха г-жата на моите грижи, аз изследвах муската и намерих, че съдържа малко миризлива смола (assa foetida, дяволски тор), смрика, кианид, две късчета татул, един малък магнит и един къс хартия, на който бяха написани следните думи: „ Синът Божи дойде, за да разруши делата на дявола“.

Като чуха да се говори за продължителната й болест, родителите й писаха на мъжа й да я заведе в Кюрнбах. Тя се противеше на това пътуване, но най-после се съгласи, за да облекчи родителите си. Това й причини една опасна болест и се принудиха да я доведат обратно. При тия обстоятелства няколко малки дози опиум й принесоха полза.

Тогава тя заболя от извънредна раздразнителност на стомашните нерви и падаше в състояние на опасна слабост, ако не й даваха всяка минута храна. Медицината я облекчаваше съвсем малко и понеже лекарят живееше далече, заведоха я у чичо й в Ловенщайн. Там спеше тя всяка вечер и сама даваше нареждания за лекуването си. Но понеже никак не вярваха в тия нейни нареждания, не ги изпълняваха.

В тоя момент именно аз бях повикан при нея (в началото на 1826 год., когато г-жа Хауфе бе на 25 год. възраст). Аз не бях я видял никога дотогава, но за нейна сметка бяха ми разказали много лъжливи и зложелателни истории. Трябва да призная, че бях повярвал на общественото мнение и на всички тия лъжи. Отначало аз исках да не правя въпрос от нейното магнетично състояние и от съветите, които й даваха, за да я лекуват с магнетизъм, и я турих в сношение с такива лица, които имаха силен нервен темперамент. На късо, аз желаех да се Направи всичко, за да се освободи тя от магнетичното й състояние и да се лекува много грижливо, но с обикновени медицински средства.

Моят приятел, Д-р Оф от Ловенщайн, споделяше мнението ми и ние почнахме правилното й лекуване. Но бяхме измамени в надеждата си. Дизентерията, тръпките, нощното изпотяване се възобновиха: зъбните й венци станаха скорбутични, постоянно кървави и тя изгуби всичките си зъби. Когато й даваха тонически лекарства, тя изпитваше некакво чувство, като че ли я вдигат във въздуха. Всичко я ужасяваше, а нощно време падаше в такава слабост, която я правеше почти безжизнена.

Приятелките й се надяваха да я освободят от влиянието на дявола с молитви. По това време всичко й стана безразлично; тя стана като безчувствена. Смъртта би била за нея благодеяние; тя страдаше като мъченица, но не умираше. Приятелките й бяха потънали в тъга и безпокойство. За щастие, въпреки моето мнение, заведоха я в Вайнсберг, за да видят, дали не ще може да се направи там нещо за нея.

Пристигането на ясновидката в Вайнсберг

Когато пристигна в Вайнсберг, на 25. ноември 1826 г., г-жа Хауфе имаше вид на мъртвец, обезплътена като скелет, и съвършено неспособна да се държи на краката си и да си ляга без помощта на другиго. Трябваше да й се дава всеки три или четири минути по една лъжица бульон, която не можеше всякога да глътва и често я повръщаше. Ако не й даваха, тя припадаше или изтръпваше. Тя проявяваше обезпокоителни белези и всяка вечер, в седем часа, падаше в сомнамбулизъм. Това почваше обикновено с кръстосване на ръце и с молитва. След това я простираха на леглото й, оставяха я да почива и тя почваше да говори със затворени очи и живи знаци.

Вечерта след пристигането й, щом заспа, тя ме извика, но наредих да й се каже, че ще я видя, когато стане от сън. Когато се събуди, аз отидох при нея и й заявих отсечено и със сериозен тон, че съм твърдо решен да не държа сметка за това, което говори във време на съня си и че не бих желал да й съобщават за мен. Аз прибавих, че това нейно сомнамулично състояние, което причинява толкова безпокойства на приятелите й, трябва да се свърши. Аз наблегнах на това мое изявление с твърде енергични изрази, понеже имах силното желание да лекувам тоя случай само с обикновени медицински средства. Аз запретих да се занимават с нея, когато се намира в сомнамбулизъм, и почнах пра- вилно хомеопатично лекуване. Но даже и най-малките дози от лекарствата произвеждаха на нея всякога противоположни действия на очакваните. Тя представляваше много тревожни симптоми и ставаше твърде вероятно, че краят й наближава: всичките й приятели очакваха сигурно тоя резултат. С една реч, твърде късно бе, за да може предложеният от мене план да има що годе успех. Под действието на различен вид магнетични влияния, нервната й система бе доведена до такова изключително и анормално състояние, че не й бе възможно да живее вече дълго време със собствената си нервна си- ма, а само с оная, която й предаваха други лица. Аз се убедих в това за много късо време. Учудваха се като виждаха с какво доверие тя посочваше през съня си средствата, които можеха да я из- лекуват, и лекарят бе принуден да констатира, за свой срам, че средствата, които тя си предписваше, бяха по-ефикасни от всичко онова, което той и неговата фармакопея можеха да доставят.

Така, след като много седмици поддържах моето медицинско лекуване, аз я запитах, когато беше будна, дали едно редовно магнетично лекуване би я ползвало. Тя ми каза, че ще ми отговори вечерта, в седем часа, когато й направят седем магнетични паси. Понеже бях решил да избягвам да имам работа с тия магнетични способи, аз възложих на един приятел да й направи пасите, а това има за резултат да каже тя, че ако се продължава грижливо такова магнетично лекуване в течение на седем дни, ще спомогне много за възстановяване на силите й.

Тия седем паси имаха за последица, за дълбоко нейно учудване — понеже тя не знаеше какво са й направили — да може да седне в леглото си на другата заран и да се чувства толкова силна, както никога от началото на моето лекуване. Така се продължи в течение на двадесет и пет дни редовното магнетично лекуване, със строго спазване всичките наставления, които тя даваше във време на съня си, и изоставиха всички други средства. Макар пълното възстановяване на здравето й да бе невъзможно и да оставаха още лоши белези, все пак тая нещастна жена бе толкоз много облекчена от тия средства, колкото бе позволено да се надява човек при един случай от такова естество. Но потресението, което изпита от смъртта на баща й, неутрализира това благотворно влияние и за напред живота й висеше на косъм.

Събитията от тоя вътрешен неин живот и многобройните й изявления за вътрешния живот на човека, върху съществуването на един свят от духове между нас, както и върху тоя, който можем да извикаме, когато душата ни, освободена от материята, която тежи върху нея, разпери крилата си, за да лети безпрепятствено във време- то и пространството, ще бъдат по- нататък предмет на тази книга. Аз ще се огранича само да ги цитирам, като оставя на други грижата да ги тълкуват.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ив. Толев.

Окултна естетика

Поезия, музика, живопис, скулптура, пластика,

архитектура, театър и пр.

(Кратки бележки)

Изящните изкуства, взети в своята съвкупност, се стремят да изразят Висшата Красота. Те са езика на невидимия свят, чрез тях говори посредствено Бог, проявен във всичките планове на вселената.

Бог е Дух, поради което и Висшата, Абсолютната Красота е духовната. Физическата красота, проявена във видимия, материалния свят, е само частичен отпечатък, мираж или бледно отражение на Духа.

Бог, Абсолютното Същество, има десет прояви: те са десетте сефироти или „десетте неизповедими духове на живия Бог“, според терминологията на Сефер Йецира. С изключение на десетия сефирот (Кетер), който има самостойно съществуване, другите девет образуват трите триади, които съответстват на трите света: божествения, умствения и природния. Всека от тия триади се състои от по три сефироти, а третата сефира от втората триада, т. е. шестият сефирот, е Красотата, наречена в Йецира Тиферет. Тя е върха на триъгълника, основата на който образуват Хезед или Хезод, положителният, активният принцип на умствения свят, и Гебура, силата на милосърдието. Но тоя връх на втория триъгълник е насочен надолу, към третата триада, т. е. към плановете на проявената природа1).

Тиферет, в своята първична същина, е недостижима за човешкото знание и въображение. И най-издигнатото земно същество, потънало в материята, не притежава нужните сили, за да я възприеме и си я представи. Трябва да се премине от безформения свят в света на формите, звуковете и цветовете (краските), за да може излъчванията (еманациите) на Тиферет да станат достъпни отчасти за най-високо развитите човешки индивиди. Тия излъчвания се олицетворяват в ангелския свят, който стои над човешкия. Но колцина са тия щастливци на земята, които са се удостоили да бъдат посетени от някой ангел? Кой, въплътен във физическо тяло, би могъл да издържи силата на трептенията и вида на едно ангелско същество! Дори неговата красота и красотата на окръжаващата го среда е недоловима напълно за обикновения смъртен човек, който не е преминал всичките посвещения.

Тая неоспорима истина показва, че както Висшата Наука, която изразява Божествената Мъдрост, така и Висшата Красота, която изразява хармонията на световете, са непроявими в материалния свят. Следователно, така наречените „изящни изкуства“, с които човек си служи за свръзка с невидимия свят, са едни от средствата само за устремяване и повдигане на човешката душа в нейната еволюция към източника на живота. За тая цел те взаимно си сътрудничат и се допълват.

*

Най-висшето от тия изкуства е поезията. Тя има божествен произход. Чрез нея се откриват върховните, достижими за човешкия дух, прелести. Великият поет е проводник на красотата на всички небесни форми и прояви, които са понятни за човека. И както слънчевият лъч, който, когато премине през призмата, се разлага на всички цветове на спектъра, така и духовната красота се възприема и предава от духа и душата на великия поет, които вибрират със същия темп и със същата приятност, както у първоизточника им. Той открива дълбоките небесни тайни чрез своята интуиция, схваща ги със своя високо развит ум и ги изразява на другите в ритмична, звучна, музикална реч, Той е ясновидец и певец на красотата, но той е същевременно и възвестител, пророк на истината. Той е едновременно посланик на небето, и маг, и учител, и любвеобилен възпитател. Неговото въображение не знае граници, в сравнение с онова на по-малките му братя, неговият ум е възприемчив за най-висшите знания, неговата любов към Бога и към всички живи същества е безгранична, неизчерпаема. Великият поет, взет като самостойна индивидуалност, е съвършено същество на земята.

Неговите поетически произведения, по съдържание и по форма, са алхимически и лечебни средства. Когато утруденият, обремененият от житейски грижи, тревълнения и неволи брат прочете вдъхновените, мистични стихове на поета, неговата наранена, измъчена душа се възражда и повдига, неговото сърце трепва от чист и свят възторг: той преживява възвишените мисли, чувства и желания, внушени на поета от небесния му вдъхновител и ръководител. Така, окултната поезия трансформира енергиите у четеца: тя е най-мощната духовна алхимия и панацея.

Миналите векове са ни дали много образци на такава поезия: индийската Рама йона, Омировата Илиада,

Дантевата Божествена комедия, Шекспировите Поеми, произведенията на Милтона, Торквато Тасо, Петрарка, Шели, Виктор Хюго, Сюли Прюдом, Гьоте, Адам Мицкевич и ми. др. А и по настоящем, между съвременните поети има велики души, които са дали и дават на човечеството гениални творения на своя могжщ дух.

*

Второто от изящните изкуства е музиката (вокална и инструментална). Тя произхожда от ангелския свят и се основава на магията на числата. Звуковата сила, според числото на трептенията, иде от звуковите сфери. Там ангелските същества пеят и славословят Бога, Творецът на мирозданието. Небесните симфонии са трогателно описани в Пролога на небето от Йохан Гьоте в 1-та част от окултната му трагедия Фауст.

Мощта на музиката е, наистина, непобедима: от звуковете на тръбите паднаха Йерихонските стени, от арфата на псалмопевеца Давида се умилостивиха небесните сили, от арфата на Хермеса се одухотвори старият Египет, от лирата на Орфея са се огласявали некога родопските гори, а хор от ангели е изпял величествения химн над витлеемската пещера . . . Музиката има магическа сила върху човека: и тя, както поезията, действа ободрително и здравословно, като неутрализира отровите, превръща киселините в организма на соли, електричеството в магнетизъм, гневът в мир, омразата в любов. Музиката укротява даже зверовете и змиите. А песните на славеите в майски зори се изливат като балсам в наранените души, ромоленето на планинското поточе отронва звънливи бисери, диханието на зефира опива със своя сладък ше- пот . . . Каква дълбока поезия има в музиката на майката-природа, какви чаровни химни се леят от небесните висини!

Бог е надарил своите чада със звуков орган, за да изливат всичките копнежи на душата си в песен. А песента е молитва към небесния Баща. Всичко, което пее, се моли. Всичко живо, което възнася гласни молитви към Създателя, слива своето отделно съществуване с всемирния живот. Средството за това е музиката. Но тя, освен естествените си органи, има и изкуствени, направени от хората: чрез тия инструменти се схващат трептенията на невидимия свят и се изразяват индивидуалните мисли, чувства и желания. Всеки човек има свой специфичен тон, който съответства на тона на владеещата го планета, и съобразно с него, той се свързва хармонично с другите хора или се отдалечава от тях. Хората образуват помежду си акорди или дисонанси. Мъжът и жената в брака са в хармония, ако съчетанието им е по Бога, т. е. ако, покрай другите си духовни качества, с които взаимно се допълват, имат и хармонични тонове. В противен случай, бракът е неестествен и опорочен, той е едно продължително мъчение и агония.

Музиката е израз на Духа. Целта, към която се стреми човешката душа, е сливане с Божествения Дух. Затова и музиката, за да спомогне на душата да постигне това единение, трябва да създава единство на впечатлението, т. е. да реализира закона на небесната хармония. Върху тоя закон се гради всяка мелодия, която съчетава звуковите трептения, прониква в най-съкровените глъбини на душата и издига човешкия дух до сюблимните висини на божествената красота и наслада. От това гледище, музиката на Духа рязко се отличава от светската музика на мнозинството от съвременните хармонисти и композитори, както по своята форма и съдържание, така и по своята техника в хармонизацията и изпълнението. Докато тия музикални дейци се стараят да извлекат много ефекти от контрастите, духовната музика, в съответствие с методите на природата, произвежда един цялостен и траен ефект. В това се състои дълбоката сила на впечатлението от нея. Идете всред природата, вслушайте се в мелодиите, които идат от разните нейни живи проявления, и вие ще се уверите, че само законът за единството на звуковете е, който действа най-мощно върху душата.

Тия звукове могат не само да се чуват , но и да се виждат. Ако слуховият орган, развит до възможно най-висока степен, е способен да възприеме и да предаде на мозъка и най-бързо трептящите звукове — и тая своя способности човешкото ухо запазва за известно време и след като физическото сърце прекрати своята дейност — то нашият зрителен орган е в състояние да се развие до там, че да вижда вибрациите на звуковете в пространството и в двойника на човека2).

Следователно, великите композитори са едновременно ясновидци и ясночуващи. Те, в тая стадия на духовното си развитие, могат да вземат в оригинал от самия неизчерпаем склад на природата материала за своите музикални произведения. А понеже тоя материал се складира и обработва там от безплътните работници на Висшата Красота, то и композиторите са, като поетите, проводници на посланията от окултния свят за ръководството и благото на човечеството. Прочее, и музиката, като поезията, говори и на ума, и на сърцето.

Живописта е третото от изящните изкуства, което допринася за духовния напредък на човека. Тя се основава на живата геометрия, която създава формите, и на слънчевата енергия, която твори светлините, краските и сенките. Поради това, живописта не произхожда от божествения свят: Бог е същество на безгранична светлина, която не дава никаква сянка. Произходът на живописта е от сферата, която предхожда проявения природен или материален свят. Тя е резултат от действието на мъжкия принцип на развитието Нецах върху женския, творческия принцип Ход, който съхранява формите (Малкут) в измеренията на третата триада3).

Живописта възпроизвежда видимата и невидимата природа във форми и цветове, достъпни за човешкото зрение на физическото поле. Тя оперира със средства чисто материални и едва достига до външните области на астралния свят. Вследствие на това, съвременните художници, колкото и да са напреднали в своите концепции на духовното, още не могат да си служат с астралните светлини и цветове: те немат нужните веществени средства, за да предадат на платното нито тия светлини, нито тия цветове (ултравиолетовия, който е цвят на висшата духовност с магическа и най-лечебна сила, ултра-синия, който е цвят на любовта на светящите същества от шестата раса, инфрачервения, който е цвят на 13-та сфера и пр.)4)

При все това, живописта е един от факторите за духовното повдигане на човечеството. Ако живописецът е развил своята интуиция и духовното си зрение до толкова, че да може да проникне в другия свят, той би успял да съзре там по-висши живи форми, които биха му разкрили дълбоките закони на битието и тогава, ако не чрез окултни светлини и краски, поне чрез съответни очертания би представил на хората истинската реалност на живота, а не само неговите преходни форми, видими във физическия свят. В тая реалност се съдържат непоколебимите етични и религиозни принципи, за които съществува слаба представа в съвременния свят. Всичките висши добродетели или, както ги нарича великият окултист от апостолските времена, Павел, „плодовете на Духа“, са светли служебни духове, които работят за съвършенството на човека. Те са: вярата, надеждата, обичта, правдата, мирът, кротостта, дълготърпението, милосърдието и пр. А най- високата добродетел е любовта. С какви веществени средства би могъл съвременният живописец да представи един светъл дух в неговата действителна същина? Това е, разумява се, невъзможно. Той може да ни даде само една слаба идея за скритото, окултното същество и за неговата космическа функция. И това, за сега, е достатъчно.

Към тая цел е устремил своите усилия и младият български художник, Борис Георгиев, от чиито картини поместваме в Всемирна Летопис няколко репродукции. Четците сами ще могат да се:произнесат за качествата и достойнствата на неговите художествени произведения откъм идея и изпълнение.

Ние съставляваме част от живата природа. Като такива и като отделни личности, ние представляваме от себе си неизследими бездни за изучване и възпроизвеждане. Всеки човек от двата пола носи следите от миналите си съществувания и всички тия следи показват етапите на духовната му еволюция. Формата на черепа му, чертите на лицето му, големината на ръста му, формата на другите части на тялото му и, най- сетне, излъчванията на неговия од и об5), които образуват неговата лъчиста и цветна аура — всичко това трябва да доставя изобилен и необходими материал на живописеца за възпроизвеждане. Знае се, че всеки индивиди има свой цвят, съответен на цвета на планетата, под чието влияние се намира. Следов., художникът, за да представи външните признаци на вътрешния, духовния човек, трябва да бъде ясновидец, за да схване тия признаци и ги предаде със своята четка. Най-важният, най-характерният от тях е зракът на очите: той е проводник на божествения лъч, който иде направо от тайника на човешката душа, и затова изразява истинското човешко същество. И най-издигнат е оня художник, който може да долови и възпроизведе с абсолютна точност тоя зрак. Душата е една велика тайна: тя е забулена толкова грижливо за погледа на смъртния човек, колкото е забулена и Изида за изследванията на мага . . .

И тъй, на живописта, както и на музиката, предстои тепърва да усъвършенстват средствата на своите реализации. Великите художници на миналото, като Леонардо да Винчи, Рембранд, Дюрер, Густав Доре и мн. др., са постигнали много, но не всичко. Мистицизмът на средните векове не им е доставил нужните веществени средства за проявление на талантите им, както и музикалните средства (съвременните инструменти) се оказаха не напълно годни за възпроизвеждане, дори от такива великани на музикалната мисъл и вдъхновение, като Бетховен, Вагнер, Верди, Гуно, Моцарт, Бах и мн. др., на висшите звукови трептения.

(Следва)

_______________________________________________________________________________

1) Вж. Кабалистическата карта на Кунрзда и обяснения на Кабалата за сефиротит (Веем. Летопис, год. I. кн, VIII.)

2) Вж. по тоя предмет статията от проф. Хартман: „Чуване цветове и виждане тонове“ в Всемирна Летопис, год. II, кн. V.

3) Вж. „Символика на цифрите“ в Всемирна Летопис, год. II. кн. 6 — 7.

4) Вж. фронтосписа и обясненията за значението на цветовете в съчинението на Чарлз Ледбитера: „Видимият и невидимият човек“.

5) Вж. статията „Изследванията на Райхенбаха“ от Боян Боев в „Веем. Летопис“, год. II кн. V.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Боян Боев.

Мироглед и творчество на художника Борис Георгиев

I. Кратки животописни черти

Роден е във Варна в 1888 година. Част от детинството си е прекарал в Русия, дето е следвал и в гимназията. Там следвал известно време и по живопис. Известно време следвал и в Мюнхенската художествена академия (през 1909 и 1910 година). След това искал да се запознае с живота, но не от книги, а чрез по-близко допиране със самия живот. Искал да изучи човешката душа. Ето защо предприел пътуване пешком из цяла Европа, само с една торба на гръб и почти без пари (само с няколко лева в джоба си). Обикаля той Европа пешком от Швеция и Норвегия до Испания. Спял на всякъде: по ливади, по трапища. Случвало се е да не яде по няколко деня. По някой път лягал мокър и гладен на открито на дъжда. И макар и да не е бил с много як физически организъм, издържал всички изпитания благодарение на огъня, който горял в душата му. Гореща вяра в смисъла на живота го крепяла във всички изпитания. В градовете се отбивал само когато е трябвало да търси работа. Работел като дърводелец, механик, черноработник, турял няколко лева на страна и пак продължавал пътуването си. Тези няколко лева му стигали за много време, понеже нуждите му били малки. Повечето спирал в селата ; селяните му направили впечатление със своето гостоприемство. Поканвали го да остане у дома им за пренощуване. Той им разправял за себе си, свирил им на балалайка (знае да свири чудесно на балалайка руски народни песни), и така ги привързвал към себе си, че после не го пущали. Чрез преживените страдания при пътуването той по-добре вникнал в живота, проникнал до дълбоките основи на битието, разбрал, в що се състои истинското щастие и радост. Разбрал, че в широките народни маси има много благородно величие, което ние не подозираме. Трогателен случай разправя за Мароко. Последното му пътуване било от Мюнхен до Мароко. В едно голямо мароканско село е трябвало да пренощува на степалата на една джамия, понеже пристигнал късно там. А в Мароко нощем ставало много студено в сравнение с дневната тамошна температура. Той легнал, обаче, треперел от студ. Тъкмо полузадрямал, почувствал, че някой хвърлил една дреха отгоре му. Отваря си очите и вижда пред себе си един негър, който му метнал своята дреха, а сам останал гол. Георгиев му казал: „Ти оста- ваш съвсем без дреха, а е студено“.

— Ти си чужденец. Ти не знаеш нашите обичаи спрямо чужденците.

Почнали спор, който се разрешил най-сетне с взаимни отстъпки; намерили среден път и негърът легнал на стъпалата и се покрили двамата със същата дреха.

От Мароко отива в Алпите. Решил да прекара известно време там (в Тиролските Алпи — Австрия) на доста голяма височина, построил си колиба и помагал на околните селяни. И те му помагали. Почнал да обработва малко парче земя. Насадил лук, картофи, леща, зеле, колкото да задоволи своите нужди. Днес едни работят само физически, без да им остава време за духовна работа, а други работят само умствено, а физически се израждат. Според Борис Георгиев, всеки човек трябва да съедини в себе си по хармоничен начин физическата и духовната работа. И наистина, в новата култура всеки ще работи едновременно и физически и духовно, за да не бъде едностранчиво развит, както е днес. Паралелно с това, у Борис Георгиев почва вътрешна духовна работа. Той има дълбоки преживявания в тези снежни висоти. У него се заражда желание да изрази преживяното. Така почва да рисува. Той казва, че в градовете не би могъл да рисува ; там той би издребнял, защото животът в днешните градове е изкуствен. Нужно е близко общение с природата. „Аз, казва Борис Георгиев, не мога да ходя по каменните плочи на града. Чувствам насъщна вътрешна нужда да съзерцавам изгрева и залеза на слънцето, да чувам пението на птичките. В градовете аз не бих могъл да творя“.

В планината Георгиев се чувства в общение с вечното, чувства се по-близко до божественото. Възвишеното, прекрасното, вечното заговорва в душата му. Там той получава вдъхновение. Особено в снежно време, в дълбоката тишина на снежната планина той долавя тайната на битието, почва да разбира това, що лежи в основата му.

„Гласът на Бога може да се чувства в планината, казва Борис Георгиев. Човек в планината по-ясно чувства възвишеното, което живее в глъбините на душата му. И така Борис Георгиев чувства нужда да изрази преживяното с бои и линии. Така неговите картини стават негов интимен дневник“, както се изразява той.

„За мен планината е необходима, казва той. Това е един закон за мен“.

Думите на Б. Георгиев за влиянието на планината върху душата не е ли опитал всеки със себе си? Че тя влияе върху повдигането на физичните функции (увеличаване на хемоглобина и пр.), това може да се прочете даже и в популярни книги по хигиена. Но колко влияе тя и върху духа! Не усеща ли душата подем, когато се изкачим на някой планински връх? В списание „Ученическа мисъл“, год. I, кн. IV, в статията „Влиянието на природата върху личността“ (от Петрана Динолова) са изказани подобни мисли:

„В Родопите има един връх, наречен Алабак, а това значи Алла-ха бак (виж Бога). Иван Вазов казва така за посещението си в Родопите: Аз чувствам някакво щастие и лекост в цялото си същество, някаква неизразима драгост, чиста и светла като лазурното пространство и онази извънредна ясност на мислите, която са способни да дават ефирните височини. Спомням си, че на рилските върхове внезапно ми дохождат идеи и чувства, които бих могъл може би да изразя тогава, но които сега съм неспособен не само да изразя, но и да си ги въз- създам в ума. Заедно с напущането на небесната област и постепенното приближаване към земята, сякаш че на гърба ми пак ляга товара на грижите и безпокойствията й“.

Окултизмът е в състояние да хвърли светлина по въпроса за влиянието на планината върху душата и тялото.

В Алпите Борис Георгиев не е бил сам. После дошла и сестра му.

Но в 1914 година се обявява общоевропейската война. Тая част на Алпите става военна зона (в войната между австрийци и италианци). Цялото население и той трябвало да евакуират местността. Той преминава в Италия и се установява със сестра си в Флоренция. Там постъпва в един гараж за изкарване на материални средства. Сестра му заболява и, след една година тежко боледуване, умира.

В 1915 година се намесва и България във войната. Той, като поданик на неприятелска държава, бива интерниран в Апенините (Абруската област). Често го посещавали селяни и други. Там той работел дърводелство, обущарство, настроявал пияна в селата. Същевременно и рисувал. Там нарисувал картината „Странникът и неговата сестра“.

След периода на интернирането отишъл в Рим, за да види какво да прави, като мислел скоро пак да се върне в планините. В Рим се видял с разни художници. Те и други лица настоявали да уреди изложба на картините си, и въпреки неговото желание, уредили такава изложба.

От тогава добива известност като художник. И така, първата му изложба била в Рим.

След известно престояване още в Италия, той намисля да замине за Русия, защото се научава, че неговите домашни, които били там от 1914 год., имат нужда от неговото присъствие. Това било през 1920 година. Тогава Русия е била в доста неспокойно състояние, понеже била във война с Полша, Врангел и др. От Италия 2000 души руски военнопленници се връщали в Русия. Заедно с тях потегля и той. Попада в обществото на 2000 души руски селяни. С тях той се сближил; разговаряли се за Христа, религията, войната и пр.. Нали говорят много пренебрежително за руския мужик? Но той останал поразен от величието на руската душа. тези хора имали такъв здрав усет за това, що е човещина, що е етика, що е религия в истинския смисъл на думата! Той им показал картините си. Тези рисунки, които имали такава висока техника, би пи разбрани от тези хора така, както рядко други ги разбирали. Мнозина от тях плакали. И му обяснили защо плачат: „Плачем, защото видяхме чрез тях най-хубавото в душата си.“

В Русия стоял една година при домашните си (родители, сестра и нейно дете). Баща му бил тежко болен. Пет месеца след пристигането му, баща му се поминал. Както навсякъде, така и в Русия, картините му направили голямо впечатление. С домашните си той се завръща във Варна. Той пак чувства нужда да отиде в планината. Минавайки през София, по съвета на приятели, урежда изложба, която направила голямо впечатление. Помолили го да уреди и в други градове такава изложба. Той се съгласил. Уредил такава в Търново половината град по сетил изложбата. Подобна изложба уредил и в Пловдив, във вегетарианския дом. И там имал голям успех. От сутрин до вечер била пълна с посетители. Правело впечатление, че била пълна с деца, особено в последните дни. Децата, които идвали на изложбата, разправяли в своя квартал на другарите си. И последните, заинтересувани дохождали. Особено едно дете направило впечатление. То дошло няколко пъти. Веднъж дошло с малкото си сестриче (още бозайниче, което не разбирало, разбира се, нищо), като го носило на ръце. В предпоследния ден довело баща си. Бащата казал: „От три деня детето не ме оставя в покой. Настоява да дойда на изложбата. Каква изложба, му казвам. Трябва да си изкарвам хляба. Три деня така настояваше, че най-после дойдох“.

Друг куриозен случай: Една жена от народа дошла на изложбата. На връщане среща една приятелка, излязла да купи гвоздеи и й казва: „Тъкмо минаваш покрай вегетарианския дом, — отбий се там на изложбата“. Приятелката й влязла, и захласната, останала там до вечерта, додето затворили помещението. След излизането си тя отива да купи гвоздеи, но магазините били вече затворени. Мъжът й в къщи я пита за гвоздеите. Тя му разправя всичко. Той й казва:

— Изложба ли? За тази изложба аз изгубих целия ден. Работата остана недовършена.

Жена му го помолила да я прости и прибавила:

— Но за да не се сърдиш, утре отдели една минута, за да отидем заедно.

На другия ден тя го завежда, и там се помиряват. Той й дава право.

От България художникът пак отива в Алпите. Там той рисува новата си картина: „Странстващия пастир“. През пролетта на 1923 год. се връща, прекарва лятото у дома си във Варна, дето урежда изложба. През декември с. г. след кратко престояване в София, заминава за Италия и то в Доломитните Алпи, за да работи там. От там ще замине за Лондон, дето е поканен да уреди изложба от картините си.

Преди да говоря, как той схваща изкуството, нека да кажа още няколко думи за неговата личност. Благодарение на дългите си пътувания по Европа, той владее много чужди езици: френски, италиански, испански, немски, английски, турски и руски. Умее от най-различни видове физически труд, разбира от обущарство, шивачество, зидарство, електротехника, дърводелство, земеделие, настройване на пиана.

В храненето си се придържа о вегетарианския режим Той е убеден вегетарианец. Убеден е, че човек може да задоволява нуждите на своето тяло само с растителна храна. „Човек може да съществува и без да убива животните“, казва той. Месната храна огрубява човека. Всеки човек трябва да е из- пълнен с любов към животните, — тези наши по-малки братя. Не трябва да им причиняваме никакви страдания. Погледнете един вол! Като погледнете очите му, ще видите особено изражение в тях. Колко са изразителни очите на вола! В тях ще прочетете голямо страдание. Какво трябва да преживяват тия същества! Кой не е учуден от погледа на вола! Без любов към животните, без събуждане на нежни чувства към околните същества, как ще може човек да почувства висшето в себе си?“

II. Задачит на изкуството, според Борис Георгиев

Според него, истинската природа на човека е духовна. Всеки един, казва той, каквато работа и да върши, трябва да чувства връзките си с цялото човечество. „Да заковеш една маса е по-малко важно, казва той, отколкото да утешиш един нещастен“.

Изкуството, според Борис Георгиев, трябва да освободи човека от гнета на материалното битие, да го направи свободен. Под това се разбира следното: да се събуди висшето, божественото в душата му. Чрез съзерцание на художественото произведение човек трябва да почувства, че в основата на битието лежи възвишеното, великата хармония. Той да почувства, че животът има дълбок смисъл. „В този смисъл, казва Борис Георгиев, изкуството е допринасяне на религията, то е тайнство, то е едно велико дело. То е нещо чисто мистично. То изразява нашия стремеж към отвъдното, към мистичното. Трагедията на днешното изкуство е в изгубване на съзнанието, че изкуството е религия, че то е свещенодействие, че то е Слово Божие, чрез което душата се освобождава. Днес изкуството е изгубило това съдържание. Целта на изкуството не може да бъде да отрази действителността точно, защото и без изкуството виждаме действителността около нас. Истински религиозният човек търси в религията изход от ограничението на физичното битие. Всеки човек чувства една висша красота, нещо безсмъртно, безконечно. Това ваеше трябва да се събуди в човека. Това е задачата на изкуството. Погледнато така, изкуството става доста трудно дело. И само това изкуство е истинско, което постига тази задача“.

Борис Георгиев е против принципа „изкуство за изкуство“, „наука за наука“. Не, казва той, то не трябва да бъде самоцел, но чрез него трябва да си обясним смисъла на живота; то трябва да подпомогне нашата еволюция“.

С други думи, изкуството трябва да стои на чисти етични основи; то не е дело за развлечение, а е от чисто духовен характер.

Ето защо, той високо цени египетското изкуство, което било чисто религиозно. „Египетското изкуство, казва Борис Георгиев, със своите висши проявления в пирамидите, обелиските, сфинксовете и пр., е ненадминато още от никого- То се е появило не като плод на субективното желание на отделни лица, но като плод на цялата култура. Анонимните художници на Египет са чувствали една религиозна мисия. Те са говорили с езика на вечността. И до ден днешен ние не можем да противопоставим нищо по-велико на един египетски сфинкс, който от хилядолетия от пустинята гледа във вечността, гледа в тази неразгадана загадка, която е тайната на битието. И този гениален образ е изваян от една скала с колосални размери. Това е една концепция, за която само сетивните възприятия на художниците не са били достатъчни. Творческият дух на природата, творческите планове на природата са се проявили чрез тези художници, и затова не намираме имената им. Самият художник е чувствал награда б това, че е жрец на онази мистерия, която се извършва в битието“.

„Истинското изкуство е истинска религия“.

„Истинското художествено произведение трябва да буди религиозни чувства, религиозни в широк, а не в тесен смисъл на думата. Ето защо, днес изкуството е издребняло, като се е изместило от тази база, и служи само за развлечение, само за декоративно украшение на къщите. Истинската музика е религиозна, макар и да не носи религиозно заглавие. Всека истинска картина е религиозна, макар и да не носи религиозен надпис (религиозна в смисъл, че събужда най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа). Някой композитор може да е с великолепна техника, но няма душа. А за Бетховен казват, че кога човек го слуша, чувства, че влиза в един храм, и душата се освобождава, познава същността на нещата. Музиката и живописта трябва да дадат на човека истинска представа за религията, за истинската религия“.

„За висшата красота, висшата поезия няма нужда от невероятни образи, от чудовища, кули, както някои школи бяха въвели на мода, като израз на висшето изкуство. Истинският символизъм в своята същност може да се почувства в един изгрев слънце, в едно изражение на човешко лице, в едно животно“.

Като изхожда от това разбиране на изкуството, Борис Георгиев е против импресионизма. После виждаме разни нови направления в изкуството: кубизъм, футуризъм, дадаизъм. Той е против всички тези течения.

Има друга важна точка в неговия мироглед. Неговите изложби са винаги безплатни. Той не продава картините си. Според него, когато художествените произведения се свържат с пари, с материални придобивки, извора в душата на художника спира, истинското вдъхновение престава, изкуството престава да бъде религиозна дейност. „Картината трябва да бъде част от сърцето на художника, казва той. Тя се ражда тъй, както детето. Всека картина е едно духовно раждане. Това раждане не е по-малко мъчително от раждането на детето. Картината дълго време съществува в душата на художника като вътрешно съзерцание. Така ако разбираме, можем да кажем, че не винаги художникът може да твори. Разбира се, ако вземем няколко бои и нацапаме платното, можем да изкараме картини по 20 на ден“.

Никога, според него, изкуството не трябва да се практикува за пари. А материални средства за издръжка художникът трябва да изкарва чрез някоя друга работа. В римската изложба богати американци и англичани са му предлагали да купят от картините му, но той отказвал. Мнозина останали учудени, че Борис Георгиев не продава картините си, защото обикновено изложбите се правят с вход и картините се продават.

„Те са моите деца, казва Б. Георгиев. Децата си не мога да продам. Майка, кога ражда децата, не ги ражда, за да печели с тях“. На всекиго, който иска, той ги показва безплатно. Той изтъква и други два мотива за това: 1) ако с изкуството се прави търговия, тогава човекът на изкуството има опасност да се приспособи към вкуса на тези, които му плащат; 2) ако изкуството е с пари, тогава от него ще се лишат тези, които са по-бедни и не могат да плащат.

Истинският художник трябва да се е самопожертвал, според него. „Той трябва да се е отказал от много, понеже висшата награда за него е онази радост, която предизвиква в душите и сърцата на хората“.

Според него, истинското изкуство трябва да е достойно на всички, а не само на висшите класи, както е било досега. Той казва, че масата, народът в много случаи повече цени истинското изкуство, отколкото висшите класи и твърди това въз основа на своята житейска опитност. Той мечтае, като се върне по-нататък в България, да я обиколи, като отива от село на село. Ще им показва картините си и ще им казва, как разбира смисъла на живота.

Борис Георгиев обича изкуството с цялата си душа, търси неговите тайни. Той дълбоко разбира, че за да може художникът да изрази висшето, трябва да работи постоянно върху душата си, а не само върху техниката.

III. Творчество

Ще кажа по няколко думи за някои от картините. Те са с извънредно нежни линии и бои и с финна техника.

1) Алпийска селянка, Лицето й неземно, невинно чисто, като че ли се намира в молитвено настроение. И са- мият зрител при съзерцание на картината дохожда в молитвено настроение. Това същество като че ли е далеч от земята, в едни небесни сфери, в царството на чистотата и невинността. Чрез тая картина художникът като че ли е искал да изрази идеята на чистотата и невинността.

2) Сухо дърво. Тук-там с изсъхнали листа. Тук чувстваш нещо повече от самото дърво. То със своите своеобразно извити клони като че ли е едно живо същество, една душа. И тая душа ни говори, тя ни разкрива своя вътрешен мир. Всека извивка на стъблото и клоните ни разкрива преживяванията на тая душа. Цялата картина завладява зрителя, събужда у него съответно настроение.

По този начин, като че ли целата природа е жива, зад всичко видимо е душата: видимите форми са неин израз.

3) Сърна, проводена от стрела. Всичко покрито със сняг. Надалеч снежни планини. Каква хармония наоколо в цялата природа! При тая хармония колко груба изглежда ръката, която е пробола сърната! Какво грубо нарушение на мировата хармония от човека!

4) Селянка, облегната на една ограда.

5) Сестрата на Борис Георгиев чисти пространството пред колибата от снега.

Борис Георгиев беше нарекъл своите картини „интимен дневник“. Колко подхожда този термин и за тая картина! Той има незабравими спомени от покойната си сестра. Тая картина е една мила страница от техния съвместен живот в Алпите, Колко хармонично съединявали те физичния труд с духовния! Висша поезия е изпълвала живота им. На тези висоти те са се чувствали непрекъснато в един храм.

6) Момиченце подава трева на агънце и сърненце.

Наоколо цветя, трева, дървета, планини. Детето е усмихнато доверчиво. Борис Георгиев казва, че с тази картина не искал да изобрази как дете подава трева, а искал да предаде как усеща онова единство, което ни свързва и с животните, и с тревите, и с цветята, и с дърветата, и с планините. Това дете е символ на човешката душа. Когато съзерцаваме тази картина, почваме живо да чувстваме нашите връзки с тревите, цветята, дърветата, планините, животните. Те всички стават близки до душата ни, ние сме едно с тях! Ново, по-висше съзнание се събужда в душата ни.

7) Мадоната.

Wsem.Letopis_god.3_030.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Мадона

Картина от художника Борис Георгиев

Борис Георгиев се стреми в много свои картини да изрази душата, и то най-чистото, най-святото в душата. Душата на човека крие един „погребан храм“, една светиня. Всички наши благородни пориви идат от нейните божествени глъбини. В лика на мадоната Борис Георгиев иска да ни изрази „святая святих“ на душата, възвишения й вътрешен мир. Такова лице не съм виждал почти между хората. Такова лице не съм виждал и в картина. Какво чудно лице! То изразява смирение, кротост, мир, любов, благост, вглъбяване в един висш мир. Ръцете й са скръстени отпред.

„Едно човешко лице, казва Борис Георгиев, може да бъде символ на нашата носталгия за нещо свято, възвишено, чисто“.

Този е типът на бъдещия човек, който е победил себе си и е достигнал до неземна чистота и вътрешна хармония. Пред душата на художника се носи като видение типът на човека на новата култура на одухотворената земя. Тая мадона представлява типа на идеалната душа, която трябва да се прояви на земята.

Когато човек съзерцава лика на мадоната, като че ли почва да разбира тайната на битието, скрития смисъл на нещата, почва ясно да разбира, че светът не се изчерпва само с видимото, че същността и основата на вселената е чистото, прекрасното, любовта, милосърдието. Всичко възвишено се събужда в душата на зрителя. Човек, както казвали руските селяни в парахода, почва да разбира най-хубавото в душата си.

А именно там е силата на изкуството. То трябва да събуди най-прекрасното в човешката душа.

8) Портрет на г. Д. Един от най-сполучливите портрети от Борис Георгиев. Вътрешният живот е много вещо предаден.

„При рисуване на портрет, казва Борис Георгиев, художникът трябва да има ясновидство, за да вникне в душата и я изрази“.

Аз не съм виждал такъв портрет в никоя изложба, в никоя галерия ОТ тези, които съм посетил.

9) Майката на художника. За да подчертае своите чувства към нея, която обича с най-дълбока любов, той рисува над главата й арки, извити няколко пъти сводообразно и украсени със зеленина. Борис Георгиев казва, че чрез тези арки е искал да даде тържественост и святост на обстановката. Той постига целта си. И с това се изразяват чувствата на художника към майка му: благоговение, отношение като към светица.

10) Странникът и неговата сестра.

Тая картина е нарисувана след смъртта на сестра му, с която живели в планината. Тая картина представлява автобиография на художника, както се изразява самият той. На предния план е нарисуван самия художник en face. До него от дясната му страна е в профил сестра му, но не като плътна, материална форма, а като ефирно същество, с извънредна нежност и съсредоточеност на лицето. Главата й е украсена с венец от маргаритки.

Тая картина прави необикновено впечатление. Тя приковава човека.

Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури. Той чувства, че тя е постоянно с него, че тя е във вътрешно общение c него, той чувства нейното присъствие. Трогателни, задушевни са били връзките между двете души. Споменът за нея стои свят в душата му, и когато говори за нея, говори с особена нежност на гласа и с особен жар.

11) Странстващият пастир.

Wsem.Letopis_god.3_029.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

„Странстващият пастир“

Картина от художника Борис Георгиев,

Това е последното му произведение, което е изработил през 1922 г. в планината. Той така говори за тая картина: „това е симфоническа поема на моята етика, на моето изкуство, на моя мироглед, както от естетична, така и от идейна гледна точка.“

У художника има копнеж, носталгия за онзи тип човек, който трябва да бъде носител на милосърдие, любов, хармония. Този копнеж, тази носталгия за съвършения тип човек живее у всекиго. В същност, еволюцията се състои в проявата на възвишеното, което се намира в глъбините на всяка човешка душа.

Две сърни с любов доверчиво се увират до самите му гърди. От очите на едната сърна текат сълзи. Сокол кацнал на рамото на човека, а врабче на тоягата му. Змията също се стреми към човека. Малко по далеч мечка и костенурка. Едни сърни кротко пасат на известно разстояние. В тревата цветя. Надалеч планини. Една река тихо тече в равнината. Над човека дъга.

В тая картина има сливане на всички в едно единство. Това е бъде- щата култура на земята, когато човек ще бъде в хармония с цялата природа. Човекът, нарисуван на картината, е бъдещият човек, който ще въдвори тази хармония на земята и ще бъде проявител на божественото.

Но впечатлението от картината не може да се предаде с думи. Особено впечатление прави лицето на пастира. Каква хармония трябва да царува в душата му.

Когато човек съзерцава картината, като че ли се издига в една неземна обстановка. Картината като че ли е снета от един друг свят От всички картини, които до сега съм наблюдавал, няколко са ми направили най-голямо впечатление. Тази е една от тях.

„Тази картина носи название „Странствующия пастир“, казва Борис Георгиев, защото тази идея е още един странник, тя е една идея, която не е достояние още. на всички хора. Това е великата идея за хармония в природата, царството на Бога“.

12-та картинка: Дете набрало трева и я държи в ръцете си. Наоколо само цветя. Една коза посяга към тревата с голямо доверие. Тази картина прави същото впечатление, събужда същите чувства като картината с момиченцето, агънцето и сърненцето. Като гледаш картината, чувстваш, че животните са наши по-малки братя, чувстваш сродството между човека и цялата вселена.

13) Зимен пейзаж в Алпите.

14) Портрет на Теодор Траянов и пр. и пр.

IV. Няколко думи за изкуството

Борис Георгиев изтъква връзката между етиката и изкуството. Той казва, че истинското изкуство трябва да има етичен характер. Как трябва да се разбира тази връзка? Тя не трябва да се разбира плитко. Изкуството не трябва да бъде тенденциозно разбира се, не трябва да има за цел да морализира в обикновения смисъл на думата. Тогава живописта напр. би ни давала поучителни картинки. Тая връзка трябва да се разбира много по-дълбоко.

На друго место споменах нещо за възгледите на Д-р Щайнер върху изкуството1). Той казва:

„Омир в началото на „Илиадата“ зове „Музите“ като вдъхновителки от един друг свят. Също така Клопщок в началото на своята „Месияда“ зове безсмъртната душа като сила, която господства над всичко преходно“.

Кои са тези музи-вдъхновителки? Коя е тая безсмъртна душа, за която говори Клопщок в началото на Месиядата? За да се отговори на тези въпроси, трябва да се знаят тайните глъбини на човешката душа, трябва да се знае нещо за скритите основи на битието. Вдъхновението иде именно от тези глъбини. Истински художник е онзи, който повече може да се вслушва в това, което му се нашепва от неговата божествена, безсмъртна природа. От там връзката между изкуството и мистичното, религиозното. Огюст Роден казва в „Изкуството“:

„Истинските художници са изобщо най-религиозни от всички смъртни. На всякъде великият художник чувства мировата душа да се разкрива пред неговия духъ. Де ще намерите вие един по-религиозен човек? Мистичното в света е създало най хубавите произведения в „изкуството“.

Що е Бог? Той е източник на висшата красота, висшето добро и висшата истина. Чрез висшата красота ние почваме все повече и повече да разбираме Бога. Значи, изкуството е едно от средствата да проникнем до същността на Бога.

Художникът, за да твори под ръководството на висшето, безсмъртното в себе си, трябва да живее чист живот. Вдъхновение, майката на всяко истинско художествено произведение, може да има само чистия по душа. Ето думите на Гьоте за поета Платен, негов съвременник (в „Разговорите на Гьоте с Екермана“): „Платен е даровит, но за да напише велики произведения, греба му още едно нещо: любов, повече любов“.

Значи, източник на истинското художествено творчество е най-чистото, най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа. Но висшето у човека е проникнато същевременно и от най- висшите нравствени сили. Ето в такъв смисъл е свързано изкуството с етичното.

И тъй, изкуството не трябва да се занимава с тенденциозни морализирания, но, поради самото си естество, всяко истинско художествено произведение не може да не събужда висши морални сили у човека. Отечеството на висшите морални сили в човека е в същото време отечество и на творческите сили на художника. В този смисъл можем да кажем, че религия, морал и изкуство идат от един и същ извор. По този начин стават понятни думите на Борис Георгиев, че изкуството е религиозна дейност.

Щом веднъж изкуството има своя корен във висшата природа на художника, то, разбира се, ще има сила да събужда същата природа и у съзерцателя на художественото произведение. От там идваме до великата мисия на изкуството, за която говори Борис Георгиев.

Бо-Ин-Ра казва ; „Изкуството не е лукс. Чрез изкуството се работи за духовната обнова на земята“.

Красотата събужда висшето в душата и последната достига освобождение. Защо събуждането на висшето в душата значи нейно освобождение? Свобода нали значи проява на истинската човешка природа, а нали висшето в Човека е истинската му природа? Понеже любовта е най-висшето, от там стане ясна мистичната връзка между красота, свобода и любов.

Според схващането на Гьоте, в произведенията на изкуството има такава строга закономерност, каквато срещаме и в природата. Художникът твори интуитивно, но нищо произволно u случайно няма в неговите произведения. В тях е проявен Бог. Д-р Щайнер често цитира прочутите думи на Гьоте относно художествените произведения: В тях има необходимост (т. е. строга закономерност), в тях е проявен Бог“.

Линкей казва (във „Фауст“): „Красотата укротява всеки гняв“. Гьоте иска да каже, че гледката на висшето, връзките с висшето променят низшата човешка природа (това Линкей казва при виждане на Елена, която символизира висшето в човешката душа). А пък с това висше човек влиза във връзка и чрез художественото произведение.

V. Заключение

Ще кажа няколко думи за общите ми впечатления от картините на Борис Георгиев. Запознаването с Борис Георгиев и разглеждането на картините му беше важно събитие за мене. Дълбоки идеи и чувства събуждат картините му в душата на зрителя. Истинското изкуство трябва да има силата да громени човека. Некои ми казаха, че дълги часове са гледали картините му и не им се излизало. У зрителя се открива красотата на някой друг по- висш живот, който трябва да го има непременно някъде. Аз съм уверен, че бъдещето ще му донесе известност в дела Европа.

Едвин казва:

„До сега аз не подозирах, че една картина може ди има такава голяма сила в себе си. Аз знаех за голямата сила на музиката да издига душата в неземни сфери. Мислех, че картината, и да има тази способност, има я в много по-малки разпери. И чрез картините на Борис Георгиев разбрах силата на картината да накара да затрептят най-нежните струни на душата“.

Какво ни говори творчеството на Борис Георгиев? То иде в един век, в който господства още материалистична култура. Но тя си вече отива. По всичко се познава, че иде вече духовна пролет.

Кандински в книгата си „Духовното в изкуството“ казва:

„Нашата душа след една дълга материалистична епоха е сега в началото на своето събуждане. Понеже е още в началото на събуждането си, тя носи още зародиш на съмнение, неверие, безцелност. Материалистичният мироглед, който направи от живота една лоша, безцелна игра, не си е още отишъл. Събуждащата се душа е още под тежестта на материалистичния мироглед. Само една слаба светлинка свети като малка точка в голям черен кръг“.

В всичко: музика, поезия, живопис и пр., ние забелязваме днес духовен подем. И той говори много ясно за онзи, който иска да чете в духа на времето, че се ражда нова култура на земята, култура на възкръсналата човешка душа.

________________________________________________

1) Виж статията: „Нова дейност на окултния университет „Гьотеанум“ в Швейцария. Окултното движение в Германия през последните години, („Всемирна. Летопис“, год. III, кн. 1 — 2).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мурад-Нещастникът

(продължение от кн. III)

На следния ден аз се отправих към пазаря. След като изложих стоката си, явиха се много купувачи. Още рано след обед сандъка ми бързо се изпразни и кесията ми се напълни. Печалбата от тия дрехи бе тъй голяма, че не можах да се начудя, как Ракуб се съгласи да ми ги отстъпи.

Само няколко деня след като бях продал дрехите, един търговец от Дамаск, който бе купил от тях два чифта, ме срещна и много тъжен ми каза, че двете му робини, които облекли дрехите, тежко заболели. Аз не можах да допусна, че дрехите бяха причината за тяхното заболяване, но скоро след това, като минавах през пазаря, аз бях нападнат най-малко от дузина търговци, които ми се оплакаха от същото нещо. Те настояваха да узнаят, от де съм се сдобил с тези дрехи, и дали и аз съм обличал някой от тях. Този ден за пръв път аз си бях позволил лукса, да обуя едни жълти пантофи, единственото хубаво нещо, което бях запазил за себе си от всичката онази примамлива стока. Понеже бях с пантофите, търговците видеха, че аз нямах зли намерения, тъй като споделях опасността, каквато и да е тя. Това ги малко успокои. Но какъв бе моят ужас и съжаление на следния ден, когато един от тях дойде да ми яви, че чумави струпеи са се явили под мишците на всички роби, които са облекли тия проклети дрехи! Като разгледахме с него внимателно сандъка, ние намерихме на капака му думата „Смирна“, написана и полуизтрита. Ние знаехме, че не отдавна грозна чума бе върлувала в онзи град, та търговецът предположи, че тия дрехи са принадлежали на хора, които са умрели от тая болест. Сега аз разбрах, че тази бе причината, поради която евреинът бе готов да ми продаде дрехите тъй евтино, и поради тази причина той не искаше да остане в Кайро и да тегли последиците от своята спекулация. Сега аз видях, че ако на време бях обърнал внимание на всичко, едно малко обстоятелство би ми открило истината. Когато се пазарях с евреина, преди да отвори сандъка, той изпи много ракия и си напълни ноздрите с гъба, потопена в оцет. Той ми каза, че правел това, за да не поема мириса на мускус, който винаги му причинявал тръпки.

Аз бях ужасен, когато разбрах, че бях разпространил заразата на чумата и че, навярно, и сам аз бях заразен от нея. При мисълта за всичко това, обля ме студена пот и аз припаднах над капака на фаталния сандък. Казват, че страхът предразполага хората към възприемане на зарази. Не знам той ли или нещо друго бе причината, но аз заболях още същата вечер и скоро ме хвърли в ужасна температура. Положението ми се влошаваше още повече, когато припадъкът ме оставяше, защото идвах на себе си и можах да мисля за злощастията, които моята зла съдба е донесла и на другите. При първото ми свестяване, аз се огледах и видях, че съм пренесен от хубавата ми квартира в една мизерна колиба. Една стара жена, която пушеше лулата си, в далечния ъгъл на стаята, ми извести, че по заповед на съдията от Кайро, на когото търговците са се оплакали, аз съм бил изхвърлен от града. Фаталният сандък бил изгорен и къщата, в която съм квартирувал, била срината до основите. „Ако не бях аз, продължи старата жена, ти до сега би умрял; но аз съм се заклела пред великия ни пророк, че не ще пропускам случаите, които ми се отдават, да върша добро, и поради това, когато ти бе напуснат от целия свят, аз почнах да се грижа за тебе. Ето тук е и твоята кесия, която спасих от тълпата и, което бе още по-трудно, от чиновниците по правосъдието. Ще ти дам сметка за всяка пара, която съм изхарчила, като ти обясня и причината, поради която съм направила такава необикновена клетва.

Понеже вярвах, че тази благодетелна жена изпитваше голямо удоволствие, когато говореше, аз кимнах с глава, за да й благодаря за обещания разказ и тя го поде; но трябва да призная, че аз не слушах с всичкото си внимание, което разказът й, без съмнение, заслужваше даже любопитството, най-силната страст у нас, турците, бе замряло у мене. Аз съвсем не си спомням разказа на старата жена. Но нека продължа моят.

Времето стана много горещо. Някой от лекарите твърдяха, че тая горещина ще се укаже гибелна за техните пациенти; но въпреки техните предсказания, горещината спре епидемията. Аз се съвзех и намерих кесията си твърде олекнала от моята болест. Аз споделих остатъка от парите с моята човеколюбива сестра милосърдна и я изпратих в града, за да узнае какво става там.

Тя ми яви, че гневът против мене поради грозната епидемия е доста затихнал, но че е срещнала няколко погребения и чула много търговци да проклинат глупостта на Мурад-Нещастника, който, както те казвали, бил донесъл всичкото това злощастие на жителите на Кайро. „Даже глупците“, казвали, „учат чрез опитност“. Аз изгорих леглото, на което лежах болен, и дрехите, които носех. Скрих истинското си име, което, знаех, ще повдига омраза, и с една тълпа нещастници се промъкнах в един лазарет, дето пазех карантина и всекидневно произнасях молитви за болните.

Когато помислих, че няма да разпространявам вече заразата, аз потеглих към дома. Копнеех да напусна Кайро, дето всички ме мразеха. Една странна мисъл се втълпи ума ми: аз си въобразявах, че всичките злощастия, които ме сполетяха, откак напуснах Цариград, се дължат на обстоятелството, че аз пренебрегнах талисмана на прекрасната китайска ваза. На три пъти, по време на боледуването ми от чумата, аз сънувах, че ми се явява един дух, който осъдително ми казва: „Мураде, де е вазата, която бе поверена на твоите грижи?“

Този сън въздейства силно на фантазията ми. Щом като стигнахме Цариград, дето, за мое голямо учудване, ние пристигнахме благополучно, аз веднага потърсих брата си Саладина, за да подиря от него вазата. Понеже той вече не живееше в къщата, в която го бях оставил, аз почнах да подозирам, че той е умрял, но един хамалин, който чу кого търся, ми каза:

„Кой не знае в Цариград къщата на Саладин-Щастливецът? Ела с мене и аз ще ти я посоча“.

Къщата, пред която той ме заведе, изглеждаше така величествена, че аз се боях да вляза, от страх да не би водачът ми да е сбъркал. Но додето се колебаех, вратата се отвори, и аз чух гласа на брата си. Той ме зърна в момента, когато се взирах него, и веднага се завтече да ме прегърне. Както винаги, той бе много любезен и добър, и аз сърдечно му зарадвах на успеха. „Братко, Саладине“, казах аз, „можеш ли сега да се съмняваш, че някои са родени щастливи, а други — нещастни? Колко често ти спореше по този въпрос с мене!“

„Нека сега не спорим затова пред всички“, каза той като се усмихна, „но ела вътре, отпочини си и ние ще разискваме по въпроса по-после, колкото искаш“.

„Ти си твърде любезен, мили ми братко, но Мурад-Нещастникът не ще влезе под твоя покрив, за да не навлече злощастие върху теб и домашните ти. Аз съм дошъл само да потърся вазата си“.

„Тя е на сигурно место“, каза той; „ела вътре и ще я видиш, но аз не ще ти я дам, додето ти не дойдеш в къщата ми. Аз нямам тия суеверни страхове. Извини за израза ми, но аз пак ще кажа, че нямам суеверни страхове“.

Аз се съгласих, влязох в дома му и се учудих от всичко, що видях. Моят брат не се гордееше от успеха си, но се трудеше само да ме направи да забравя своето злощастие. Той слушаше любезно за всичко, що ме бе сполетяло, пък ми разказа и своя живот, който, трябва да призная, бе много по-безинтересен от моя. Според разказа му, той бе станал богат съвършено естествено или, по-право, благодарение на своето благоразумие. Аз не се противопоставих на неговите предразсъдъци и понеже не желаех да споря повече с него, казах му: „Братко, ти остани със своето мнение, пък и аз ще си остана с моето. Ти си Саладин- Щастливецът, а аз съм Мурад-Нещастникът, и такива ние ще си останем до края на живота си“.

Не бях стоял в братовата си къща и четири деня, когато се случи нещо, което показа колко бях прав. При все че с времето, красотата на любимата на султана, на която брат ми бе продал вазата си, беше намаляла, но тя още пазеше своята любов и стремеж към лукса. Тя бе казала на брата ми да изпише за нея от Венеция най-хубавото огледало, което може да се купи. След много бавене, огледалото най- после се получи в къщата на брата ми.

Той го разпакова и прати да яви на ханъмката, че огледалото е пристигнало здраво. Понеже бе късно вечерта, тя каза, да остане то през нощта там, където е, и да бъде отнесено, в харема на утрото. Огледалото бе турено в едно килерче, до моята спалня. Там бяха турени и пакети със стъклени полилеи, за недовършения салон на братовата ми къща. Саладин заповяда на всичките си слуги да бдят през тази нощ, защото имаше у себе си много пари, а напоследък често ставаха кражби в съседите къщи. Като чух тези заповеди, аз реших да бъда готов, та щом чуя някакво предупреждение, да помогна както мога. Аз сложих ятагана до възглавницата си и оставих отворена вратата, за да мога да чуя и най-лекия шум от килера или по стълбите. Посред нощ аз бях внезапно разбуден от някакъв шум в килера. Скочих, взех ятагана си и в момента, когато стигнах до вратата и, при осветлението на лампата, която гореше в стаята, видях един човек, застанал срещу мене, с изтеглена сабя в ръка. Аз се втурнах напред, като го запитах що иска, обаче, не получих никакъв отговор; но като го видях, че той е издигнал сабя срещу мене, аз му нанесох смъртоносен удар. В същия момент, обаче, аз чух ужасен шум от парчетата на огледалото, което бях строшил, попадали по нозете ми. Не стига това, но и нещо черно закачи рамото ми. Аз го бутнах, спънах се у стъклените пакети със светилниците и се търколих с тях по стълбите.

Брат ми изскочи из стаята си, за да узнае причината на този смут и като видя, че прекрасното огледало е строшено, и че аз лежа със стъклените светилници — при долния край на стълбата, той не можа да се сдържи да не извика: „Прав си, братко, като казваш, че ти си Мурад-Нещастникът!“

След първото си впечатление, обаче, като ме гледаше в това положение, той избухна в смях, но скоро, бързо и съчувствително, което ме правеше още повече да съжалявам за случката, той слезе долу, за да ми помогне. Той ми даде ръката си и каза: „извини, за дето се разсърдих отначало. Аз съм сигурен, че ти не искаше да ми сториш зло; но разкажи ми как стана всичко това“.

Додето Саладин говореше, аз чух същия вид шум, който ме бе събудил от килера. Като погледнах нататък, аз видях един чер гълъб, който хвръкна към мене, без да подозира пакостта, която бе причинил. Вчера, за нещастие, аз бях донесъл този гълъб в къщата и го бях хранил, и се трудих да го опитомя, та да го подаря на моя малък братанец.

Когато го купих, аз и не подозирах, че той ще стане причина за такова злощастие. Моят брат, при все че се трудеше да скрие тревогата си от мене, бе много смутен от мисълта, как ще срещне негодуването на султанската любимка, която бездруго ще бъде грозно разочарована от загубата на прекрасното си огледало. Аз видях, че ще стана причина за разорението на брата си, ако продължавам да живея в къщата му. Моят щедър брат, като видя, че съм решил да си вървя, ми каза: „Едно лице, което от преди няколко години бях наел, за да ми продава стоката, се помина миналата седмица. Не би ли желал ти да заемеш неговото место? Аз съм достатъчно богат, за да понасям последиците от малките грешки, които ти може да на- правиш от невежество в търговията, пък и по гоя начин ти ще имаш и съдружник, който е в състояние и е готов да ти помогне“.

Аз бях покъртен от тази добрина, особено дето бе проявена в такова време. Тогава брат ми изпрати един от робите си с мене в магазина, в който сега вие ме виждате, господа. Робът, по поръка на господаря си, донесе с нас моята китайска ваза и ми я предаде с тия думи: „Червената боя, която бе намерена в тази ваза и в нейната другарка, бе първата причина, за да направи Саладин това богатство, на което сега той се радва; поради това, съвсем справедливо е, той да сподели своето богатство с брата си, Мурада“.

Сега аз бях поставен в много благоприятни условия, но умът ми бе много смутен от мисълта, че аз, може би, ще стана причина за разорението на брата си. Аз знаех, че ханъмката, която бе поръчала огледалото, имаше зъл нрав, и разочарованието от счупеното огледало можеше да я накара да напакости на брата ми. Тази заран, обаче, брат ми прати да ми каже, че при все че ханъмката е много сърдита, тя е казала, че не ще си отмъсти само под едно условие, изпълнението на което зависело от мене. „От мене?“ извиках аз. „Ето щастие! Кажете на брата ми, че всичко бих сторил, за да покажа голямата си признателност към него и да го спася от последиците на моята глупост“.

Робът, който 6t изпратен от брата ми, не бе склонен да ми каже това, което се искаше от мене, казвайки, че господаря му се бои, че не ще ми е приятно да удовлетворя желанието на ханъмката. Аз го помолих да говори без стеснение, и тогава той ми каза, че султанката бе казала, че нищо не би я удовлетворило за загубата на огледалото, освен другарката на вазата, която тя бе купила от Саладина. Аз не можах да се колебая. Признателността ми към братовата ми добрина надделя над моето суеверие и пратих дума на брата си, че сам ще му занеса вазата.

Тази вечер аз я смъкнах от етажерката, на която стоеше. Вазата бе покрита с прах и взех да я умия, но за нещастие, като се трудех да я изчистя отгоре от полепналия червен прах, който бе стоял у нея, аз налях в нея топла вода. Веднага чух като че нещо ври в нея и доде разбера, що става, вазата изгърмя и се разпадна на няколко парчета. Тия парчета тук, господа, са нейните жалки останки. По-голямо злощастие от това аз не зная! И сега, може ли да се чутите. че аз оплаквам моята зла съдба? Нали с право съм наречен „Мурад-Нещастникът“? С тая ваза угаснаха всички мои надежди в тоя свят: сто пъти би било по-добре никога да не съм се раждал! Нищо, което съм сторил или предприел, не е било успешно. Моето име е Мурад-Нещастникът, защото аз съм чадо на злата съдба“.

Оплакванията на Мурада бяха прекъснати от влизането на Саладина.

След като няколко часа бе чакал напразно за вазата, той дойде да види, дали някое злощастие не се бе случило там с брата му. Той бе изненадан, като видя в дома му двамата мними търговци и не можа да не извика от ужас, като зърна счупената ваза. Но, благодарение на уравновесения му характер и доброто му сърце, той започна да утешава Мурада, и, като събра късовете, разгледа ги внимателно и ги нареди парче по парче. Като намери, че краищата на вазата не са повредени, той каза, че би могъл да ги залепи тъй, че да не личи, че вазата е била счупена.

Като чу това, Мурад се поуспокои. „Братко, каза той, и аз се успокоявам, че съм Мурад-Нещастникът само с мисълта, че ти си Саладин-Щастливецът. Вижте, господа, продължи той, като се обърна към мнимите търговци, на тоя щастливец не трябваха нито пет минути, за да облекчи злощастието ми. Неговото присъствие носи радост. Аз забелязвам, че дори вие, които изглеждате скръбни, додето ви разказвах историята си, се развеселихте, щом дойде брат ми. Братко, желал бих да отплатиш тия господа за времето, което употребиха да слушат за моите безбройни нещастия, като пък ти им разкажеш своята история, която, сигурен съм, те ще намерят весела и въодушевителна“.

Саладин се съгласи, но под условие, странниците да идат с него у дома му, дето той желае да ги нагости.

Те в начало повториха предишното си извинение, че са принудени да идат на хана си, но най-после надделя любопитството на султана и той, и везира му отидоха със Саладина-Щастливеца, който, след вечерята, така разказа своята история:

„Още в началото на живота ми самото ми име „Саладин-Щастливецът“ ми вдъхна доверие в самия мене, при все че, признавам, аз не мога да си спомня от детинството си някоя извънредно щастлива случка. Една стара майчина ми бавачка, вярно, ми повтаряше по двадесет пъти на деня, че каквото и да цредприема, все ще успея, защото съм Саладинъ-Щастливецът. Аз станах надменен н груб и предсказанията на бавачката никога не биха се сбъднали, ако, когато бях петнадесет годишен, не бях подтикнат към размишление през дългото ми боледуване, плод на моята младежка гордост и неблагоразумие.

По това време в турското правителство имаше един французин, вещ инженер, който бе на работа при султана и който тоя много обичаше. На рождения ден на Великия Владетел инженерът устрои някой необикновено хубави осветления (фойерверки) и аз, с много цариградчани, отидох да ги видя. Там случайно застанах близо до местото, дето беше французинът. Навалицата се натискаше върху му, и аз, заедно с всичките. Той ни молеше за наше добро, да стоим на страна, като ни предупреждаваше, че можем да се повредим от взривните вещества, с които той си служеше. Но аз, осланяйки се на моята добра съдба, не обърнах внимание на тия предупреждения и пипнах някой от материалите, приготвени за фойерверките. Те избухнаха, блъснаха ме силно на земята и аз бях зле наранен.

Тая случка, господа, аз считам за една от най-щастливите в моя живот, защото тя послужи да се поправи моята прекомерна себеувереност и гордост. През времето, когато лежах болен на легло, французинът идваше често да ме посещава. Той бе много разумен човек и разговорът, който той водеше с мене, разшири схващанията ми и ме излекува от много глупави предразсъдъци и особено от онези, които бяха подхранвани у мене, в свръзка с предопределената зла или добра съдба, която управлява човешкия живот. „При все че ти си наречен Саладин-Щастливецът“, ми казваше той, ти виждаш, че неупражняването на разума ти без малко щеше да те хвърли в гроба и то още в разцвета на твоята младост. Послушай съвета ми и отсега нататък се осланяй повече на благоразумието, отколкото на „късмета“. Нека хората, ако искат, да те наричат „Саладин-Щастливецът“, но ти наричай и направи себе си „Саладин-Благоразумният“.

Тия думи ми направиха силно впечатление и дадоха нова насока на моите мисли и характер. Брат ми, Мурад, без съмнение, ви е разказал, че различните ни мнения по въпроса за предопределението и „късмета“ често са ни подтиквали към спор, но ние никога не можем да се убедим един другиго и сме действали в живота съобразно различните си схващания по тоя предмет. На това именно аз отдавам своя успех и неговите злощастия.

Моят пръв „късмет“, според както навярно сте чули от Мурада, се дължи на червената боя, която с големи старания аз усъвършенствах. Вярно е, че аз случайно намерих праха в нашите китайски вази, но той бе могъл да стои там и до сега, ако не се бях трудил да го използвам. Допущам, че ние можем само отчасти да предвидим и господстваме над случките в живота ни, но аз мисля, че нашата съдба зависи главно от използването на нашит е собствени сили. Но, господа, вие сигурно предпочитате да чуете не моите разсъждения, а случките из моя живот, та заради туй аз съжалявам, че в живота ми не се е случило нищо особено. Съжалявам че не мога да ви кажа, че съм се губил в някоя пустиня, никога не съм страдал от чума, нито пък съм преживял корабокрушение. През целия си живот аз съм живял в Цариград и съм водил тих и твърде еднообразен живот.

Парите, които получих от султановата любимка за вазата си, според както брат ми навярно ви е казал, ми помогнаха да разширя търговията си. Аз постоянно напредвах в нея, като се трудех да узнавам нуждите на клиентите си и ги удовлетворявам по един достоен и честен начин. Моята вежливост и услужливост ми помогнаха повече, отколкото очаквах: само за няколко години аз вече станах богат търговец.

Не ще ви уморявам, като ви разказвам в подробности живота на един търговец; аз ще ви кажа само случката, която внесе една новост и пълнота в моите работи,

Един ден ужасен пожар избухна не далеч от стените на султанския харем. Понеже вие, господа, сте чужденци, навярно не сте чули за него, при все че дълго време се говореше в града ни за пожара. Главният палат на везира изгоря до основите си, а от покрива на джамията „Св. София“ протече разтопено олово. Моите познати отдаваха тоя пожар на различни причини. Някои предполагаха, че това е наказание, за дето султанът един път бе забравил да се яви в джамията „Св. София“. Други казваха, че това е предупреждение, изпратено от Мохамеда, да посочи на Портата, че трябва да спре войната, която тогава водеше. По-голямата част от тия, които бистреха политика из кафенетата, се задоволяваха с бележката, че волята на Мохамеда е била, палата да изгори. Удовлетворени от това предположение, те не взеха предпазителни мерки, за да запазят и своите къщи от такива пожари. Никога в Цариград не е имало повече пожари, отколкото по онова време. Не минаваше нощ, да не сме били събуждани от викове поради пожар.

Тези чести пожари ставаха още по-ужасни поради злодейците, които постоянно търсеха начини, с които да увеличат смута, който те използваха, като ограбваха къщите на нещастниците. Откри се, че нехранимайковци често се мяркаха привечер около пазаря, дето богатите търговци бяха складирали стоките си. Те хвърляха през прозорците кибрит и други запалителни вещества, които при сгоден случай лесно подпалваха складовете.

Въпреки всички тия обстоятелства, мнозина от ония, които имаха къщи или други имоти, продължаваха да повтарят: „Това е волята на Мохамеда“ и да не вземат никакви предпазителни мерки. Аз, напротив, като си спомнях урока, който бях научил от благоразумния чужденец, нито позволявах на духа си да отпада поради суеверни страхове от зла съдба, нито пък се осланях на моя „добър късмет“, а взех всички предпазителни мерки, за да се предпазя от пожар. Аз никога не си лягах преди да видя, че всички огньове и светлини из къщата са угасени, и че имам достатъчно вода в щерната. Аз бях научил от моя французин, че гасената вар е най-ефикасното средство за спиране пожара и заради това аз постоянно държах в една барака до къщата си голямо количество гасена вар, която можеше да се употреби щом станеше нужда от нея. Тия предпазителни мерки се оказаха много полезни. Вярно, че в моята къща никога не избухна пожар, но в една зима на пет пъти у разни мои съседи се явяваше пожар. Благодарение на моите усилия, или по-право — на моите предпазителни мерки, пожарът у тях скоро биваше загасен, та всички мои съседи почнаха да гледат на мене като на техен спасител и приятел. Те ме обсипваха с подаръци и ми даваха дори повече, отколкото можех да приема. Всички повтаряха, че аз съм Саладин-Щастливецът. Този комплимент аз отхвърлях, като предпочитах да бъда наречен „Саладин-Благоразумният“. Често пъти това, що считаме за скромност, е някой по-изящен вид гордост. Но да продължа разказа си.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Случаи от прераждане.

Срещнах една моя позната, учителка на първо отделение, и я запитах, дали е попаднала на способни деца. Тя ми отговори следното: „Мога да се похваля тази година с добро щастие в това отношение обаче, имам един ученик, който тебе ще интересува, а мене вече крайно много нервира. Петнадесет години откак съм учителка, но до сега не съм имала подобна опитност“. След това тя продължи:

„Знаеш, в първото отделение запознаваме децата с формите на буквите, писане, естествено, от ляво към дясно, и пр. Един от учениците е много схватливо дете, отличен е по смятане, и всичко, що предам, много бързо схваща, но когато дойде до писане — ужас! Той пише отдясно към ляво! Аз туря ръчичката му от ляво на страницата и стоя над главата му. То внимателно изкарва реда, но дойде ли до края му, ако не съм над него, като че ли по стар навик, почне следния ред от дясно към ляво! Просто не знам как да си обясня това! Не е левичарче, във всяко отношение е нормално, но вече пет месеца откак учим, а то още не може Да свикне на европейския начин на писане. Като го гледам, некога ми се струва, че то е някой старец от източните народи, който още не може да се освободи от източния начин на писане: от дясно към ляво. Ти що мислиш по това? Как би могла да си обясниш тоя случай?“

— Как би могла да обясни науката тоя случай? — питам аз.

А как ще обясни тя и следният:

Вуйчо ми се бе върнал от запад и ни разказваше за впечатленията си от разните посетени от него страни. Когато дойде до Италия, бузите му пламнаха, очите му блеснаха, но той бързо наведе поглед надолу и каза: „Предпочитам да не говоря за Рим, защото там преживях нещо, което разнебити цялата ми душа и което аз съвсем не мога да си обясня“.

„Кажи, кажи го“, подехме всички ни,

„Но вие ще се смеете, не ще ме разберете, — не, по-добре е от Англия да мина направо в Швейцария“.

Ние, обаче, настояхме, като обещахме да не правим никакви бележки.

„Е, добре! — В Рим аз се намерих с някои мои познати и пред тях изказах желанието да видя стария град. — Това е лесно, и ние самите не го познаваме, но ще вземем някой водач и, с него напред, ще разгледаме развалините и ще си припомним древната римска история. Така и сторихме.

Но що?! Едва почнахме да навлизаме в стария град и аз усетих като че нещо трепна и се обърна в мене Стана ми мило. Сълзи бликнаха в очите ми, и, вярвайте ми, аз изпитах чувства, които човек усеща, когато подир меного години се завърне в милото родно, добре познато, градче. Като се огледах, аз като че познах улицата, на която бяхме стъпили. Развалините за мен не бяха развалини; аз като че виждах ясно над тях Рим по време на неговото минало величие

„Малко по-надолу по тая улица, отдясно не е ли бил палата на Августа? — Елате, аз ще ви посоча най-голямата баня на древния Рим с нейната богата библиотека. Ще ви покажа Колизеума, кой къде сядаше в него; ще ви разкажа за чудните игри в него; ще ви покажа арките и Форума, и всяка гордост на миналото“.

И аз вървях напред и сочех, и разправях, а водачът вървеше след мене, клатеше глава и казваше, че до сега не е срещал чужденец, който тъй добре да познава тяхната минала история, а още по-малко тъй добре древния Рим.

Другарите ми в началото ме слушаха с насмешка като питаха водача, вярно ли говоря, после станаха сериозни, слушаха внимателно моите живи и увлекателни разяснения. Най-после един от тях каза: „Другари, що правим ние? У . . . говори не като българин, но като някой възкръснал патриций. По-скоро в новия град, защото нещо странно, чудновато става с другаря ни!“ Това, вижда се, чувстваха и всички останали, защото едногласно те извикаха: „Назад, към новия Рим“.

На другия ден компанията, с която пътувах, напусна града. Напуснах го и аз, но с чувство, като че зад себе си оставям скъпи спомени, свързани с тоя град, спомени — на два живота“...

Съобщава: Д. Л. Доганова.

Чувственото внушение. PsychicMagazine съобщава следния случай: В Перпинян (Франция) живеел бедният работник;Жан Пелегри, на 39 год. възраст. Преди няколко дни той е бил уведомен ненадейно, че става наследник на един богат свой роднина, индустриалец в Ница. И в най-амбициозните си блянове, Жан Пелегри не е могъл да сънува огромната сума, която му се паднала сега, в наследство. Когато нотариусът, натоварен с изпълнението на завещателните разпореждания, му съобщил за тая сума, работникът паднал на земята, като гръмнат, от радост. Напусто отишли всички усилия да го свестят: той веднага се поминал.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...