Jump to content

Всемирна летопис, год. 4, брой 04


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 4, Брой 4

(юни-октомври 1925 г.)

I. ОБЩ ОТДЕЛ

1. ИСТИНСКИЯТ МИР — Външните и вътрешните условия — Новата култура- Статия от X.

2. ИЗ СБИРКАТА „ПРЕЗ БЕЗДНИТЕ. И ВЪРХОВЕТЕ“ — Анхира. Сонет от Ив. Толев.

3. ИЗ „ГРАДИНАРЯТ“. Стихотворение в проза от Рабиндранат Тагор. От английски: Ст. Б.

4. НА ПРАГА. Последните часове от земния живот на Д-р Щайнер (с илюстрация: новата величествена сграда на окултния университет „Гьотеанум“).

5. НЯМА СМЪРТ. Рационалността на задгробния живот в свръзка с физическата наука. От Сър Оливър Лодж, ректор на Бирмингамския университет. От английски: Д. Л. Доганова.

6. ОКУЛТНИТЕ ПЕЧАТИ НА ОТКРОВЕНИЕТО, с три илюстрации: II, III и VI печат.

7. „ТВОЯТА ВЯРА ТЕ ОЗДРАВИ“. Сказка от г. Кочи, книгоиздател и окултен лекар в Прага. От чешки: Ив. Р-в.

II. СПЕЦИАЛЕН ОТДЕЛ

8. АСТРОЛОГИЯ: Слънцето в разните зодиакални знаци.

9. ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА — Новото свободно училище. От Б. Боев.

10. МОЛИТВИТЕ НА ДЕЦАТА В СВОБОДНОТО ВАЛДОРФСКО УЧИЛИЩЕ.

11. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ОКУЛТНАТА ПЕДАГОГИКА В БЪЛГАРИЯ. От Б. Боев.

12. ПЕДАГОГИЧЕСКИ КУРС В ОКУЛТНИЯ УНИВЕРСИТЕТ „ГЬОТЕАНУМ“. От Д-р Рудолф Щайнер.

13. ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА. Зъбните болести и тяхното лекуване, от окултно гледище. От проф. О. Рьомер.

14. ОКУЛТНА АРХИТЕКТУРА (според Сент-Ив д’Алвейдър) с два чертежа.

III. РАЗНИ

15. ДУХОВНА ОПИТНОСТ.

16. КНИЖНИНА.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИСТИНСКИЯТ МИР

Външните и вътрешни условия - Новата култура

Мирът е най-великото благо за човешката душа. Той е почвата, в която се посаждат и растат всичките Божествени добродетели, топлината, която ги съгрява, влагата, която ги стимулира и атмосферата, в която те виреят. Мирът е най-същественото условие за правилното духовно развитие. Той ражда вътрешната хармония и съгражда разумния живот. Затова и Христос е казал: „Мир вам! Моят мир ви давам". Христос - това е образ на истинския мир, проява на Божествената хармония. Обратното: душа, в която няма мир, е жилище на пороци, на низши мисли, чувства и стремежи; народ, в който преобладават тия живи недостатъци - егоизмът, алчността, омразата, завистта, умствената леност, лъжата и всевъзможни други разрушителни сили; човечество, в което материализмът и паразитизмът задушават всяка благородна мисъл, всяко възвишено чувство и всеки общочовешки идеал, това са среди, в които се развива злото и се подготвят индивидуалните, социални и държавни катастрофи.

Съвременният свят, у който още не е пробудено съзнанието за дълбоките Божествени закони, които регулират целокупния живот, като вижда да се рушат основите, на които почива личното и народно благоденствие, се опитва чрез палиативни и неефикасни средства да ремонтира и закрепи сградата на държавния и международния строй. Дори явните и печални неуспехи на тия многократни опити не са в състояние да го стреснат, да пролеят необходимата светлина в съзнанието и да го насочат в правия път. Съвременните хора и след дългогодишни страдания продължават да градят живота си на старите, разклатени вече основи, да кроят по стария терк и да издигат въздушни кули, който се събарят при най-малкия напор на вятъра и бурята. Едни и същи принципи, отживели вече времето си, служат за градежа както на личния, така и на обществения живот. Държавният строй, на практика, всякъде почива на измамата, насилието и грабежа, международната организация - също.

И наистина, какво е всъщност съвременната държава? Тя не е едно общежитие на братя, съединени с Христовата любов, мъдрост и истина, а едно построение на фалш, потисничество, експлоатация, безумие и робство. Властниците си написват задължителни норми, наречени „закони", и под страх на наказание принуждават всяка отделна личност да им се подчинява, без оглед на ползата и вредата от тях. Даже така нареченият „парламентарен режим", т.е. управлението „чрез народа за народа", е една явна фалшификация и измама: дадено правителство произвежда някакви избори за общински или народни представители, но си служи с всичките измамливи и насилнически средства, едни от други по-усъвършенствани, за да си докара такива поддръжници, които безпрекословно да изпълняват неговата воля, да гласуват неговите закони и да служат на неговите цели. Така, парламентът, изражението на „народната воля", се обръща на една проста регистратура, която само вписва в своите регистри, наречени дневници, всичките „законодателни" актове на управниците и ги предава на същите за изпълнение. Това механическо действие на представителното управление се признава от всички, но при все туй всички го вършат и не се стесняват да го прогласяват за последната дума на „демократизма", и да говорят за „демокрация", т.е. за народно самоуправление. А в него не се съдържа никакво управление на народа, никаква колективна мисъл и желание за общо благо: съвременният парламент е един инструмент на потисничество и експлоатация от страна на една шепа властници над грамадното мнозинство от народа. И чудят се после хората, че тия властници, ръководени и въодушевлявани само от своите лични, материални интереси, размиряват народа и докарват само злини, пакости и страдания: това е естествен резултат от егоизма, измамата и насилието.

Същото е и в международния живот: по-силните народи потискат и експлоатират по-слабите. Цялата земя е осеяна с човешки кости от тоя „международен морал" на съвременната фалшива цивилизация. В продължение на векове и понастоящем, човешкият гений е бил насочен да изнамира и прилага такива средства, които да служат на робството. Така наречените „велики народи" или „велики сили", чрез своя управителен елит, денонощно коват вериги за малките народи, за да ги превърнат в роби и слуги на собственото си благополучие. И когато тия последните се възбунтуват и въстанат, за да извоюват свободата си и правото си да живеят човешки, изпращат се „усмирителни експедиции" или международни потери, които с пушки, картечници, бомби и аероплани въдворяват „мир" и налагат властта на силните. Разбира се, това е кратковременно, защото материалната сила не е трайна, насилието отгоре ражда насилие отдолу. И ние виждаме, че на много точки върху земното кълбо непрестанно дими: Балканския полуостров, Мароко, Сирия, Индия, Египет и пр. Всеки народ иска да живее свободно и мирно в земята, в която се е родил, обаче, по-силните не позволяват: дошли, със силата на оръжието, като пришелци в чужда земя, те налагат безмилостно своята експлоататорска власт над победените, въпреки всяко човешко и божествено право. Но когато видят, че тяхното незаконно и безчовечно владичество е вече сериозно подкопано и може да рухне, международните „фактори" се събират на „конференции", сключват „съюзи" на големи и малки „съглашения" с цел само да излъжат света и да запазят плячката. Тъй, лукавият и разрушителен принцип „разделяй и владей" се прилага по цялата земя в личния и обществен живот.

При тия условия няма и не може да има истински мир на земята - оня мир, който е завещал Великият Учител и Спасител на човечеството, Христос. Мирът е резултат от един вътрешен духовен процес. Той е плод на Божествената Любов, на Божествената Мъдрост и на Божествената Истина. Защото Христос, носителят на мира в света, е олицетворение на великата Божия Любов, която ражда разумния живот, на великата Божия Мъдрост, която внася смисъл и светлина в живота, и на великата Божия Истина, която дава свобода. Следователно, мирът е резултат от приложението на тия три начала. Там, дето има Любов, не може да има размирие, защото размирието се предизвиква поради отнемането на някое съществено благо, а Любовта включва благото на всички хора; там, дето има Мъдрост, не може да има размирие, защото размирието е възможно само в тъмнината и невежеството, а Мъдростта носи светлина във всичките мисли и действия; там, дето се служи на Истината, не може да има размирие, защото размирието е плод на лъжата и измамата, а Истината създава всички условия за свободен живот. Приложете тия начала в личния, народния и международния живот и тогава всички благотворни последици ще настъпят: бъдете любвеобилен, мъдър, истинолюбив в своя индивидуален живот и всичките ви работи ще преуспяват; устройте държавата и нейното управление върху същите основни начала, и народът ще благоденства; организирайте международното общежитие върху тия спасителни принципи, дайте свобода на всички народи в техните естествени и етнографически граници, премахнете всички митнически и политически прегради, не отнемайте никому правото на свободен човешки живот, и цялото човечество ще заживее мирно и щастливо. Този е дълбокия смисъл, който Христос е вложил във великото си учение за Любовта към Бога, към ближния и към враговете. Той е казал: „Търсете първом Царството Божие и правдата Му, и всичко друго ще ви се приложи", т.е. приложете Божествените принципи на Любовта, Мъдростта и Истината, и тогава материалния прогрес, т.е. личното и колективно благосъстояние ще дойде като един неминуем резултат. Ако това не става, то е, защото съвременните хора правят всичко възможно, за да не се създаде истински мир на земята: в индивидуалната душа, в семейството, в държавата и между народите. „Мирът" на света се гради на омразата, безумието и лъжата. За тоя мир Христос е казал: „Мир ви оставям, моя мир ви давам; аз не ви давам, както светът дава". (Ев. Йоан - 14:27). Господ Христос говори за мира на душата, който е извор на всички възможности за всестранен напредък на човечеството.

За тоя мир работят хората на новата култура. Въодушевени от принципите на Любовта и братството, те безспирно вървят в пътя на светлината и на истината, дълбоко уверени, че само той е правия път и само в него всеки човек и всеки народ може да намери условията за своето правилно развитие, за своя прогрес и за своето трайно благоденствие. Нека всички съзнаят, най-после, спасителността на тоя път!

X.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из сбирката „През бездните и върховете“

АНХИРА

Кажи ми, знаеш ли рождения си ден,

баща си, майка си и родната си стреха?

Отде взема таз плът, лика си озарен,

и кой артист уши зелената ти дреха?

*

Кажи, кой ти вдъхна душа и даде ум,

сърцето-океан в недрата ти дълбоки,

та в пътя си вървиш тъй стройно и без шум,

избраница между другарки светлооки?

*

Анхира, жива твърд, съклетнице прекрасна,

аз знам, че си дошла от някой чуден рай

и с чий крила летиш, но колко си нещастна!

*

Копнееш, трудиш се над бисери събрани,

но твоята душа покрита е със рани

и ти, кат мен, не ще избегнеш своя край!...

Иван Толев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из „Градинарят“

Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагоръ

Една заран в цветната градина едно сляпо момиче дойде да ми поднесе една гирлянда от цветя с покривка от лотосови листа.

Аз я турих около врата си, и сълзи бликнаха от очите ми.

Аз целунах момичето и му казах: „Ти си сляпа, тъкмо както цветята.

Ти сама не знаеш, колко прекрасен е твоят дар“.

*

Всред шума и глъчката на живота, о, Красота, изваяна в камък, ти стоиш няма и безмълвна, усамотена и отстранена.

Великото Време седи влюбено при нозете ти и мърмори:

„Говори ми, говори, любов моя; говори, невесто моя.“

Ала езикът ти е затворен в камъка, о, неизменна Красота!

*

Мир, сърце мое, нека времето на раздялата бъде сладостно.

Нека не бъде смърт, но пълнота.

Нека любовта остане за винаги в паметта и мъката се превърне в песни.

Нека хвъркането през небето се свърши в сгъването на крилете над гнездото

Нека последното допиране на ръцете ти бъде тъй нежно, както цветето на нощта.

Спри за минутка, о, прекрасен Край, и кажи в мълчание последните си думи.

Аз се прекланям пред теб и държа нагоре

своята лампа, за са осветлява пътя ти.

*

Аз съм неспокоен, Жадувам за далечни неща.

_ Душата ми чезне от копнеж да се допре до края на далечното разстояние,

О, Велико отвъд, о остър зов на твоята флейта!

Аз забравям, винаги забравям, че нямам крила да хвърча, че съм вечно свързан за това место.

Аз съм нетърпеливо и буден, чужденец съм в чужда страна.

Твоят дъх? идва при мене да ми пошепне една невъзможна надежда.

Твоят език е познат на моето сърце като негов собствен език.

О ти, Далечни, о остър зов на твоята флейта.

Аз забравям, винаги забравям, че не познавам пътя, че нямам крилатия кон.

Аз съм равнодушен, чужденец съм в твоето сърце.

В слънчевата мараня на морните часове какво огромно видение от тебе взима форма в синевата на небето.

О най-Далечен Край, о остър зов на твоята флейта!

Аз забравям, винаги забравям, че вратите са затворени на всякъде в къщата, дето аз живея самичък!

От английски : Cm. Б.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НА ПРАГА

Последните часове от земния живот на Д-р Щайнер

Заемаме от статията на видния швейцарски поет Алберт Стефен в списание Гьотеанум някои подробности за последните часове на Д-р Щайнер.

Слабостта и болестта му са продължавали около 6 месеци. Слабостта от начало се почувствала в нозете, поради което по-после той е трябвало да легне. И храненето почнало да става от ден на ден по-трудно.

„Обаче, това не му попречи, казва Алберт Стефен, до последната минута на земния му живот сърцето му да е изпълнено с любов и умът му да бъде ясен. Макар и болен, той пак работеше от ранна сутрин до късна вечер. Ставаше в 5 ч. сутринта и пишеше статии за „Гьотеанум“ или други работи. Той искаше постоянно да дава духовни ценности, ако не устно, поне писмено. До последната си минута той мислеше за целия свят“.

Леглото на Д-р Щайнер било в ателието. Последното представлява високо помещение, със светлина, която иде отгоре. Там човек не вижда нищо от земята, никакво дърво, планина, здание, а само небесната светлина.

До леглото му е стояла статуята Христос, изваяна от самия Щайнер. Наоколо всички маси и етажерки били отрупани с книги.

Алберт Стефен казва: „С ясновидски поглед той беше видял Христа. И видяното беше въплътил във форма, за да повдигне духа на тези, които идат“.

И през последните дни на своя живот той е мислел повече за другите, отколкото за себе си. Напр. когато на 26 март го посетил Алберт Стефен, Д-р Щайнер бързо отминал въпроса му, как се чувства, и почнал да говори за големите успехи на евритмичното училище, което, под ръководството на г-жа Мария Щайнер, обикаляше Германия. После заговорил за издаването на новата книга по окултна медицина, приготвена от него заедно с г-жа Д-р Вигман. Коректурните листове лежали на пода край леглото.

След това разговорът минал върху някои новоизлезли негови биографии, които направили тъжно впечатление на Д-р Щайнер: те били пълни по вече с красноречие, отколкото с истина. След това заговорили за Тома Аквински, философ от средните векове.

По-нататък Д-р Щайнер запитал Стефен: „Защо поетите имат такъв страх от мъдростта на свръхчувствения свят?“ Алберт Стефен отговорил: „Защото не са поети!“

На 27. март разговорът продължил върху „Мирогледа и художественото творчество“.

На 29. март настъпило влошаване на болестта.

На 30. март в 5 часа сутринта се събрали известен брой лица в предната стая на ателието. Д-р Щайнер давал своите упътвания. Всеки от събраните се молел в себе си за него. Работниците, които щели да почнат работата в дърводелницата, спрели работата, за да не се вдига шум.

Още на 29. март било телеграфирано на г-жа Мария Щайнер в Щутгарт за кризата. Тя тръгнала, но не могла да свари издъхването на Д-р Щайнер. Обаче, вътрешно, през време на пътуването, тя всичко предусетила.

В възпоменателната реч за Д-р Щайнер, държана от Алберт Стефен, се казва, между другото :

„Преди 25 години Д-р Щайнер държа първия си курс върху окултизма (антропософията). Той ни учеше, че зад елементите светлина, въздух, вода и земя царува свърхчувственото“.

След това Стефен споменава в речта си. как 50 швейцарски свещеници помолили Д-р Щайнер да им покаже пътя да се свържат с живота на духа, и как те се събрали в белия салон на „Гьотеанум“, за да чуят Д-р Щайнер, който им говорил от собствена духовна опитност. „Той, който виждаше в духовния свят, обясняваше на тези, които не виждаха“.

Wsem.Letopis_god.4_055.jpg?fbclid=IwAR1k

Новата величествена сграда на окултния университет „Гьотеанум“

По нататък Стефен казал в речта си: „Ние го познаваме от десетки години. Ние ден след ден виждахме живота му, делата му, със способностите, които ни даде най-разсъдъчната епоха в истерията — 19 век — и ние не можахме да открием нито едно петно в този човек. Тъмните сили го нападаха, него и делото му, както по-рано, така и сега. Пред никакви клевети не се спираха. Но Д-р Щайнер ни даде възможност да проникнем в глъбините на човешката душа. Той ни упъти да разширим тъй сърцето си, че никога да не се оплакваме от такива грубости. Спомням си, как един път ние, които седяхме с него, изказахме възмущението си от лъжите и хулите, които се сипят върху него, и му казахме! „Искаме да докажем на света, че те нямат право. Да се отнесем ли до съда?“ Д-р Щайнер отговори: „Петър отнесе ли се до съда, когато Христос“ беше осъден на смърт?“

После Стефен казал в речта си: „Той ни подари онова изкуство, в което словото на поета се превръща в красиви движения — евритмията. Г-жа Щайнер разнесе изкуството по цяла Европа. В „Гьотеанум“ той ни даде нова архитектура, нова пластика, нова живопис“.

В разни градове на Германия се устроиха възпоменателни събрания. Особено важно е било възпоменателното събрание в Ваймар, дето Др Щайнер е работил толкоз години в Гьотевата архива като добър познавач на Гьоте.

След заминаването му, някои негови ученици излязоха в страниците на „Гьотеанум“ със спомени от срещите си с него. С такива статии излязоха Д-р Валтер Щайн, Алберт Стефен, Ернст Юли. Тези статии са особено трогателни, те са пропити с любов, благодарност и ентусиазъм.

Д-р Валтер Щайн описва първата си среща с Д-р Щайнер. После описва своя постоянен контакт с него като учител в Свободното Валдорфско Училище. Изтъква, колко ценни съвети, упътвания, пълни с любов, е получавал от Д-р Щайнер. Той казва, как Д-р Щайнер помогнал за оздравяването на жена му и детето му. От друга страна, самия Д-р Валтер Щайн бил в смъртна опасност от болест и Д-р Щайнер помогнал за излекуването му.

В Свободното Валдорфско Училище Д-р Щайнер постоянно бил готов със своите упътвания към учителите. Той често участвал в педагогическите съвети на училището, и давал много ценни упътвания.

Алберт Стефен в своите спомени описва, как е посетил за пръв път „Гьотеанум“ и заварил Д-р Щайнер в блуза да работи. И самият Стефен турил работнишка блуза и почнал да работи. Той споменава некои мисли, от сказките, които е чул от Д-р Щайнер в „Гьотеанум“:

„Винаги има илюзия, измама там, дето човек изследва без Христа. Когато Христос гледа, Той не гледа с нашите очи. Той е божествено същество. Това всека минута трябва да знаем. Ние можем да се усъвършенстваме, обаче, никой не може да спаси света. Това може само Христос. Само този, който приеме Христа в себе си, може да се усъвършенства така, че това да бъде за благото на човечеството“

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Няма смърт

Рационалността на задгробния живот

във връзка с физическата наука1)

От сър Оливър Лодж2)

ректор на Бирмингамския университет

1. Материя и енергия

Преживяваме дни на удивителен прогрес в психичната наука. Почти всяка година носи бележит напредък в тая посока. Двадесетото столетие почна с откритието на атомичното естество на електричеството, което, дълго време подозирано от някои, тогава стана общопознато и достъпно на всички, които следят прогреса или са заети активно с изследвания в кабинета или в лабораторията. Доказа се, не само че електричеството се състои от малки частички, чиято величина, тежест и бързина може да бъдат проверени и измерени, но бе намерено също, че самите атоми на материята са електрически устроени. Тогава се положи и основата на електрическата теория за материята.

На атома на материята, на който от незапомнени времена се е гледало като на истинско същество, благодарение гениалността на Далтон в областта на химията, в първата половина на XIX столетие започна да се гледа като на причина на всеки вид химическа комбинация и като строител на молекули със сродна същност. Прогресът в тази посока продължи през XIX столетие, като преобрази старата химия и я направи по-ясна, по-точна и по-определена. До тогава на атома се гледаше като на неделима и крайна единица, от която всичко материално бе направено, но която сама за себе си едва ли имаше някаква структура. Той изглеждаше твърд, определен и неизменяем. Трудно беше да се обясни, защо или в какво седемдесетте или осемдесетте видове химически елементи се различават един от други. Идеята за взаимодействието или превръщането изглеждаше противна на науката. На превръщането на елементите се гледаше като на фантастично суеверие, а на устрояването на самите атоми от някое основно вещество, и то чрез някакъв вид еволюционен прогрес — като на сън на някой случаен фантазьор.

Двадесетото столетие промени всичко това. Атомът не е вече една твърда, непроницаема, крайно неделима единица, като например една ултрамикроскопична диамантна точка. Сега се знае, че той има сложна структура, че е проницаем до крайна степен, че е в състояние да поема прибавни съставни части или понякога — да изхвърля части от себе си и по този начин да променя своята химическа природа и свойствата си. Освен това, била е проследена основната същност, от която са съставени всички атоми на материята. А тя е — електричеството! Определени и измерими електрически частици се групират заедно и израждат атомите. Бил е дори изчислен броя на частиците, необходими за направата на атома на някое специфично вещество. Те се редят в известен смисъл, от едно до 92. По този начин излиза, че има не повече от 92 химически елементи, освен ако от сега нататък се открие деветдесет и трети, или и повече. Търсено е било числото 113, но още не е намерено: причината очевидно е, че тия извънредно сложни атоми, ако съществуват, са твърде нетрайни за дълъг живот. Ако те утрайват поне за част от секундата или дори за няколко секунди, пак мъчно ще се открият, защото при такава голяма смъртност, те ще са извънредно редки.

Редки или не, но все пак елементи с много кратък живот са били вече и открити. Радиумът е най-добре познатият от тях, а неговият живот е твърде кратък. Но има и цяло семейство вещества, които живеят пак толкова и които, като изхвърлят част от себе си, се превръщат в някой елемент от по-низше стъпало. За тях се казва, че са спонтанно радиоактивни и някои от тях живеят не повече от няколко минути. Чудното е, че въпреки това, те могат да бъдат наблюдавани. Това се е постигнало само чрез електрически средства, в безвъздушно пространство, с инструменти, които крайно лесно и бързо се движат.

Тук е невъзможно да се дадат подробностите и методите на откритието, но е възможно да се изложат изобщо някои от резултатите на изследванията. Достатъчно е да се каже, че един от главните методи, за да се изследва структурата на атомите е чрез всеизвестния вид спектроскоп, при който се анализира тяхното лъчеизпускане и се измерва дължината на етернит вълни, които пораждат трептенията на техните електрони.

Защото, когато електроните трептят или скачат от място на място, те неизбежно раздвижват етера, в който се движат и в който се устрояват. техните трептения могат да се оприличат на трептенията на струните на пианото, които, като се намират във въздуха, изпущат звукови вълни, когато чукчетата скачат от место на место и чрез внезапни удари карат възбудената струна да изпуща такива вълни.

Блестящият математик Клифорд, който е живял преди 50 години, казваше, че по отношение на множествеността, не на тоновете, но на онова, което в етера съответства на тоновете (някои от тях се виждат, вместо да се чуват), атомът ще е тъй сложен, както роялът. Но анализът на структурата им чрез просто наблюдение на вълните, които той изпраща, когато е подложен на изкуствен потик и насилие, изисква извънредно умело и внимателно заключение. Наистина, един учен напоследък много право е казал, че задачата на физиците прилича на тази, която би имал някой да определи устройството на едно пиано, когато слуша звукът, който то издава, когато го хвърлят надолу по стълбите! И въпреки всичко това, извънредно много е било постигнато; защото не само е узната причината на видените спектрични линии, но и други редици са били предсказани и, впоследствие, намерени, с точно определена дължина на вълните и с всичките особености, разяснени предварително в светлината на теорията. Не може да има основателно съмнение, че вече е узната тайната на общия атомен състав, и то в подробности, при все че някои важни точки в теорията, които са неотрицаеми макар и още загадъчни, да изискват по-нататъшно осветление.

Но, било е направено още едно чудно откритие или поне то е било така ясно посочено, че ние можем с право да го приемем като възможна хипотеза, поне до като тя разумно се обори:

Материята е била прибавена към формите на енергията.

До сега се знаеше, че енергията бързо се мени по форма. Отдавна тя е позната при движението и еластичното обтягане, при въртене и извиване; знае се, че енергията се проявява при издигане на тежести и падане на вода, а също и при топлина, светлина, звук, химическо действие, както и при електрическите налагания и токове. Всички тия форми са сменяеми; дадено количество енергия е в един момент потик на граната, а в следния се превръща в топлина или звук. Един напрегнат лък има статична енергия, а пуснатият лък — кинетична. Такива примери на превръщане със съхраняване са добре известни. Но сега Айнщайновият аналитичен метод, като потвърдява електрическата теория, се стреми същевременно да покаже, че самата материя е една от формите на енергията, и то особено трайна форма. Статичната енергия на електрическото налягане е причината за масата и материалния изглед на електрона. Освобождението на енергията е съпроводено с изчезване и, по-право, пренареждане на материята; чрез набавяне на определено количество енергия, вероятно материята се преустройва. Последното, обаче, още не е доказано.

За да си съставим една физическа представа или образ за процеса, необходимо е да прибавим към него етера в пространството — това единствено и основно вещество в материалната вселена, и ние трябва да се стремим да разрешим и обясним всичко друго във връзка с него. Това вещество се видоизменява в електрони. От тях се образуват атомите. Енергията, коя го ги образува, може да бъде част от първичната енергия на етера. Едно голямо обединение става пред очите ни. То далеч още не е пълно, то е само началото, но идеалът е да се разреши, че всички материални явления са само прояви на етера в различни типове движение. Това е, що се открива пред нас, като представа на цялата материална вселена, от звездите и мъглявостите на небето, от атомите и електроните, до добре познатите блокове материя, с които ежедневно боравим, включително и собствените наши тела.

II. Живот и Ум

Но какво друго има? Това ли е цялата материална вселена? няма ли нищо друго, което ние съзнаваме? Обяснили ли сме цялото битие, когато сме разрешили въпроса, че материята е в енергията, а двете те се намират в етера във вихрено движение?

Всеки знае нещо повече от това. Самият факт, че ние можем да знаем тези неща, показва, че има нещо повече. Материалната вселена няма съзнание за себе си; тя е чист механизъм, съвършено подчинена на това, което ние наричаме нейни закони, абсолютно лишена от съзнание или воля, без знак на съпротива или протест, или за предпазване или съжаление или колебание, следвайки своя предначертан път, не до края — защото тя няма край — но за винаги. Но не е тъй с живите същества. те могат да се съпротивляват, да се колебаят, да се съобразяват и въздържат. Наистина, те се подбуждат към дейност. Но тя се частично самоконтролира; те действат според желанията си, но не се управляват изцяло от миналото, нито са водени от копнеж за нещо в бъдещето, дори ако действието се отнася за търсене на храната. При неорганическото — няма търсене или копнеж; няма нищо, освен сляп ответ на vim a tergo (латинският текст не се разчита добре).

Съзнателно очакване ли е очевидната предвидливост на птичката, която строи гнездо за неродените си птиченца? Трудно е да се каже из каква зачатъчна форма възниква съзнанието. Без съмнение, животните имат памет; техните действия проявяват една зачатъчна форма на ум. Кучето си спомня де е закопало спестения си кокал. Целият живот изглежда като проява на зародишен ум, а умът подразбира предвиждане; абсолютният откъслек, наречен настояще, без простор от време, би бил безсмислен.

Но няма нужда да се впущаме в разглеждане качествата на по-низшите същества: ние знаем съвършено добре, че самите ние притежаваме ум и съзнание, както и живот; и въпреки това, никаква проява на физическата вселена не може да докосне работата или естеството на кое да е от тия неща. Ние само знаем, че всички те използват общата енергия и че се покоряват на обикновените физически и химически закони. Когато се мине зад това, обаче, ние ще видим, че те проявяват и добавъчни особености, които ги правят да не са прост механизъм. Така погледнати съществата, ние имаме ново схващане за вселената, което трябва да обясним с нови средства. Същите вълшебни сили, които са ни направили годни да схванем толкова много, сигурно ще ни помогнат да схванем още повече. Защо да бъдем тъй ограничени, та да изследваме само външното и чуждото?

Вярно е, че винаги е по-лесно да се изследва чуждата, отколкото своята среда. С последната скоро се примиряваме и сме толкова фамилиазирани, че погрешно би било да й обръщаме интелигентното си внимание. Когато пътуваме в чужбина, всичко там е за нас ново, неочаквано и поразително, всичко се поставя в рамка, различна от тая, в която е нашата обикновена среда. Тази е причината, поради която тъй усилено се изследва физическата вселена, а умствената е сравнително непозната.

Ние не можем да кажем как животът се предава, но ние знаем за материалния проводник, от семе или яйце, в растение или животно. Много се знае за тази страна на нещата, но съществената част на процеса още не ни е позната. Биологически, ние не знаем дали като енергия и материя ние продължаваме да съществуваме. Биологията не ни казва, дали нашата личност е само един simulacrum — едно изчезващо временно проявление или тя е една основна реалност. Дали нашите спомени са складирани само в мозъка, така че когато той се разруши, те всички изчезват и ние преставаме да съществуваме? Или пък паметта, характерът, разположението, склонността, интелигентността, волята, принадлежат на някоя друг вид вселена, която е независима от материята и която само взаимодейства с материята за известно време, като че ли за да извлече полза от конфликтите и борбите с чуждите, неумолими и, въпреки това, послушни процеси? Дали ние си служим с материята тъй, както живописецът си служи с боите, или скулпторът с камъка — за да се изразим в разбираема форма и така да предадем идеите ни на другите и да реализираме схващанията си във въплътена форма? Ако е тъй, ние ще можем отсега нататък да постигнем много повече, като посрещаме и побеждаваме мъчнотиите и като боравим с материята както желаем.

Може някой да каже, че ние не знаем, дали по този начин си служим и господстваме над материята, или ние сме напълно зависими от нея за нашето съвършено съществуване и че без нея сме нищо. Обаче, някои от нас знаят, и всички биха могли да знаят, ако проучат фактите. Няма нужда да се спекулира по тая материя. Може да се аргументира, както често се е правело, в подкрепа на учението за преживяването, че е напразно и обезсърчително да се предполага, какво всички човешки постижения са плод навременен спорт и че те нямат във вселената по-трайна стойност от тревата на полето. Ние, обаче, отиваме по-нататък; ние имаме по преки доказателства. Как дохождаме до съзнанието, че заедно с нас съществуват разумни същества, които имат свои собствени чувства, надежди и умствена дейност? Без съмнение, чрез пряка опитност, а не чрез спекулиране с тоя въпрос. Ние, наистина, можем да работим сами за себе си в тясно уединение и неизвестност за съществуването на когото да е; ние можем и да си представим, че другите хора са просто образи или двойници на самите нас, но това усилие ще е изкуствено и в основата си — абсурдно. Така че, когато влезем в общение с приятели, които са изгубили своята материална форма, но които, въпреки това, все още ни откриват своите характеристики — своята памет, личност, привързаност — по които сме ги познавали тука, ние можем да аргументираме за самите нас против безверието си, ако изпитваме такова, но не можем да не признаем, че доказателството е силно.

А ако има добро доказателство, защо да не го приемем? Предполагаемият въпрос, навярно, би бил: „щом ние не виждаме това, как е възможно то?“

Ние не можем да оформим една теория (или нека предположим, че не можем) върху това, как заминалите ни приятели могат да запазят спомените си, след като са напуснали мозъка си, как им е възможно да чуват без уши, да говорят без ларинкс, да пишат без мускули и т. н. Ако ние вземем такава насока на мислите си, ние ще трябва да противопоставим една теория — или не още теория — на фактите.

А аз отговарям, че не можем да обясним дори как ние, хората, вършим тези неща тук на земята, и сега. Ние не можем да обясним същността на материалните и електрически трептения като звук и светлина. Нам е известна само физическата страна на нашите усещания. Как можем ние да сме уверени, че спомените се складират в мозъка, а не по някакъв друг начин? Как можем ние да твърдим, че умът непременно е свързан с един орган, който е изграден от въглерод, водород, кислород, и мъничко, да кажем, фосфор и други химически прибавки, за допълване на неговия състав? Какъв вид съзнание може да се очаква от един сложен сбор от молекули? Как може ла мисли такъв инструмент? Как може едно пиано, или даже една електрически карана пианола (механично пиано), да композира музика? Без съмнение, тя може да възпроизвежда музика; тя може да предава духът на музиката в една стая, пълна с хора, но самата тя не може да компонира и най-простата мелодия. Върху нея трябва да се действа, да се контролира тя, а и самото пиано греба да се направи и акордира.

Ние сме изградили нашите мозъци, молекула по молекула, от храната, която приемаме, не както кристала — от някой особен вид вещество, но от разни видове здравословна храна. Строителната способност, колкото и да е несъзнателна, е наша. Това, което ние творим и употребяваме, е представа на самите нас. Защо да пренебрегнем дълбоката тайна на нашето естество и да си въобразяваме, че къщата, която сме съградили, оръжието, което сме изковали, инструмента, на който свирим, е едничката наша същност? Защо да се съгласим, че личността ни е само нейната крехка черупка и да допуснем, че, когато дойде неизбежният ден, след 20, 30, 50 години, и черупката ще се разруши, същото ще стане и със самите нас?

Този вид предполагаемо господство на материята над ума е странна изопаченост. И въпреки това, такова схващане не е нещо рядко. Фактът, че материалният механизъм е тъй безкрайно интересен, поглъща усилията на трудолюбиви и даровити работници, които, увлечени в своята работа, добиват впечатлението и даже се обземат от идеята, че тази работа е от най-голяма важност и дори, че материалният механизъм е единственото нещо във вселената. Те не гледат зад него и не схващат, че най-после цинкът, киселината и въглеродът на една батерия не са всичко. Те могат, предполагаме, да съберат тия материали заедно, или да вземат едно животно, да го разрежат, но есенцията, електрическата течност, която раздвижва и оживотворява цялото, не им се отдава. Де ще намерят те есенцията на живота и ума? Не като се ровят между материалните останки на захвърления труп! Това е само част от цялата икономия (същество). Ако те желаят да намерят трайната есенция, трябва да влязат в общение с други умове и да научат от фактите за възможността на такова общение, те не трябва да установят, че умът може да се намира само във връзка с материята: това е тъкмо онова нещо, което трябва да се докаже. Те не би трябвало да правят издирванията с предразсъдъци и предположения — с едно установено убеждение, че е възможно само едно решение. Трябват нови изследвания и отворен ум!

Но, ще кажат те, а и всеки ще каже, как с нашите ограничени материални сетива, като канал, чрез който добиваме сведения за околния мир, ще добием впечатления по друг път, освен пак чрез тези сетива. И как може да се въздейства на тях, освен пак чрез някой материален организъм?

Аз отговарям двояко. Първо, че нашите сетива може да не са единственото средство за възприемане. Поети и светии твърдят, че са имали вдъхновения, които са им дошли, без да знаят как и от къде. Нека не отхвърляме техния завет на теоретическа и разумна основа, но да се потрудим да узнаем от тях фактите, основани на техния опит. Вдъхновението, при все че не се получава чрез сетивата, може да бъде реалност. А и в по-низките полета, откритието на опитната телепатия — факт неоспорим, без догматизиране в каквато и да е теория — сочи, че умът може да се съобщава с друг ум без материални средства.

И после: как може притежателят на идеите да ни предаде своите знания? Ако той не говори, нито пише, нито телеграфира, ние, невдъхновените хора, не ще можем узна нищо за неговите мисли или опитности. Някой материален организъм трябва да се използва, ако се иска нашите сетива да добият впечатления. Безспорно, това е така. Същото са разбрали и заминалите, които са били на едно по-низше поле на вдъхновение. Когато искат да ни предадат нещо от това поле, те трябва да ни го предадат чрез някакво средство. Самите те схващат, че и без „материалното“ те пак могат да мислят и чувстват, да планират и желаят, но за да могат да ни съобщят всичко това, те трябва да бъдат снабдени със средства. За своя живот „там“ те не се нуждаят от „средства“, но те им са необходими за общение с нас. Те са си пак същите. Ако са имали силни привързаности, последните си остават; същото е и с техния характер и вкусове, за добро или за зло.

Как бихме узнали всичко това? Като ни го кажат самите те. Те ни явяват всички тия неща чрез материални средства. Материалното средство е необходимо, а такива съществуват твърде много. Мозъчния нерво-мускулен механизъм се притежава от всяко от по-висшите животни, а у човека той е в състояние да предава и човешките мисли. Единственият въпрос е: може ли такъв инструмент да се заема? Може ли едно нормално същество, което го притежава отчасти, за известно време да го отстъпи и позволи на друго интелигентно същество да си послужи с него? Явленията на съня и транса сочат на такава възможност. Патологичното явление на умножаването и раздвояването на личността сочат на такива нежелателни и нездрави форми. Но ние не бива да боравим с възможности, а с факти. Известни напълно „нормални“ хора притежават силата да „изпразват“ части от организма си и да позволяват друг да ги използва за известно време, за да ни даде сведения. За известни обезплътени същества вършат това и се ползват, за да ни информират и ла до кажат своята идентичност. Това е на“ истина привидно, но става ли то в действителност?

Тук иде въпроса за обема и убедителността на доказването. По-нататъшното разучване вече ще ни отведе в библиотеката, в изследването или в психичната лаборатория. Ако желаем, ние можем да затворим очи пред всичките тия явления и само да викаме: „Това е невъзможно! Абсурдно“. Същото, може-би са вършили и нашите предшественици във физическата наука, когато пред тях са възниквали „чудесни факти“ из физическата вселена, факти, с които ние отдавна сме се помирили. Структурата на атома, както е сега позната, ще е изглеждала фантастична и абсурдно невъзможна. Онези тъмни петна, които в чаша вода на брой са повече отколкото всичките животни във всички океани на земята, петна, които имат структура подобна на слънчевата система и се състоят от електрически натрупвания толкоз малки, че даже във вътрешността на атома разстоянията между тях се сравняват с разстоянията между планетите — по отношение на тяхната пропорционална величина — тия петна в началото са изглеждали съвършено невероятни. Идеята, че материята може да се превърне в енергия и може да бъде една от формите, с които въртящото движение на другояче незнайния етер се явява пред нашите сетива и съзнателна опитност, — ще е изглеждала и навярно още изглежда по-скоро като сън на някой мечтател, отколкото като реалност, узната чрез научни изследвания. А на мен е вероятна насоката на напредъка: аз предполагам, че не ще се минат нито 50 години, когато динамиката на етера — очевидно различна от обикновената динамика — ще бъде математически изчислена и ще се формулира една ясна теория, която приложно ще се използва във физическата наука.

Както и да е, моите дълги изучавания на психичните факти са ме дълбоко убедили, че седалището на паметта не е в мозъка, при все че по навик той лесно се употребява като канал за бързо съобщение; че характерът и чувствата не са качества на тялото, но прояви на ума или душата. Пълният човек не е само тялото, или само душата, но е и двете. Душата доминира и тя е построила тялото като физическа представа на собствения и вид, свойства и сили, па и да служи като временен инструмент на тази планета. Душата е еднакво в състояние да построи друг инструмент, а може и да го е вече построила преди този, изграден от атоми, да се изтощи. С този по-траен инструмент есенцията на личността в пълно съзнание преживява и действа в новата си сфера съвършено независимо от напуснатата физиологическа машина. Забележителното нещо е, че тя все още запазва силата си, макар с мъчнотия, да използва подобна машина, която принадлежи на друга личност, когато тя стане годна. По този начин ние добиваме доказателства за продължителното съществуване, които са факт на опитност, а не на неподкрепена теория. Всяка теория неизбежно трябва да е подкрепена с опит, за да се представят фактите в една разумна форма. Значи, и теорията за преживяването е също основана на опит, но трябва да признаем, че с изследванията в тази област тя ще се доразясни и и разшири.

Когато свикнем с идеята за преживяването, тя ще ни изглежда твърде проста. Мъчнотията — да я приемем — се дължи на навика да не обръщаме внимание на нищо, което е извън ежедневната ни опитност. Обаче, очите на някои хора са отворени към неща, които са извън сетивните ни опитности. Атомите, електроните, етерът и законите, които ги определят, не са продукт напряко наблюдение; те са дедукции от факти, обяснени от изтънчената интелигентност. Фактите, за които сега говоря, са много по-прости и по-обикновени. Сами по себе си те не са прости, но те са от такъв вид, с който сме свикнали и от време на време те са били разбирани, или поне — приемани и асимилирани, като такива, по-лесно и от хората, които са свикнали да говорят по между си за тях — от остроумните търговци и адвокати — отколкото от ония, които се занимават с проучване на тъканите на животните и които знаят толкова много за действията на разните части на материалния организъм, че им изглежда, като да не заслужава да се обръща внимание на животворящата душа и на психичната страна на всички техни прояви и като губене на време. Тия хора ще откажат горните факти може би с ожесточение или съжаление; обаче, фактите, които от ден на ден стават все по-очевидни, с време ще им се наложат, въпреки всички отрицания и предположения.

Човешката душа или духът не угасва със смъртта; тя продължава да съществува, като запазва своите способности и характер, и при известни условия може да влезе в общение с тези, които е оставила зад себе си — до като привързаността трае помежду им. или до когато и те направят неизбежната стъпка в повече или по-малко познатата област — или състояние — отвъд.

Ако ние намерим, че онази област много силно наподобява настоящата, това не ще ме изненада, защото нашето схващане за вселената до голяма степен зависи от самите нас. Самата вселена е навярно безкрайна и с безкрайни изгледи. Видът, към който ние и животните сме привикнали, е бил оформен през нашето земно съществуване, а ако ние продължим това наше съществуване и след смъртта, нашата способността разбиране на нещата постепенно ще се разшири. За известно време, обаче, те ще ни изглеждат същите и, следователно, и нашето схващане за онова, което е около нас, ще остане същото.

Когато минем отвъд ограниченията на физическото тяло, така наречените „морета“, първото нещо, което ще ни порази, е че всичко силно наподобява онова, което е било с и около физическото. Постепенно, обаче, ние ще открием, че нашите сили са повишени и възможностите ни за по-нататъшен прогрес — разширени повече, отколкото въображението в тялото би могло да схване. Вселената не е малко нещо, и ние не можем да допуснем, че тя може да се ограничи според нашите настоящи схващания за нея; етерът я прониква и той може да бъде в бъдеще наша каруца тъй, както материята сега е такава за нас. Това кълбо-материя, на което ние и другите живеем, е много хубаво, интересно и удивително, но то не е всичко. Нататък и отвъд нашето зрително органическо схващане на реалността лежи областта на безкрайното. Човечеството по настоящем е още само малко издигнато над животните и това, което е вече постигнало, е съвършено малко спрямо онова великото, което има да постига в безкрайното бъдеще.

Ние можем да обобщим нашите основни схващания, за сега, така:

1. „Преживяването на личността след смъртта на тялото“ е едно просто обяснение на многото наблюдавани явления, и голямо множество хора, които внимателно са проучили тия явления, твърдят, че преживяването на личността е факт.

2. Известните качества и функции на всемирния етер в пространството могат тъй да заместят качествата и функциите на материята, че като допуснем неговото възможно одушевление, възможно е да възникне едно разумно и почти психично гледище на преживяването.

3. Ние несъзнателно използваме етера в нашите всекидневни действия даже сега и ще продължаваме да го използваме с еднаква леснина, когато се освободим от тази гъста материя, с която сме облечени.

4. При все това, чистите етерични интелигентности, макар че могат да имат свой пълен самостоен живот, не могат да правят впечатление на нашите сетива и не са в състояние да се съобщават с нас, додето ненамерят един физиологичен механизъм, който да е в добро състояние и да подхожда за целта, така че те да могат временно и частично да се въплътят чрез него.

5. Чрез опит ние сме намерили, че понякога те използват такъв механизъм, за да изявят продължителността на съществуванието си и на своите привързаности. Поради тази причина, ние не бива да се смятаме като изолирани от централното тяло на битието, както сме мислили, че сме били. Плътта, при все че е спънка, не е непроницаема преграда; булото между двете състояния може да стане прозрачно, през залива може да се хвърли мост и връзката да се въдвори чрез могъществото на любовта.

6. Етеричното състояние е продължение на материалното, и смяната на условията не разрушават, нито вредят на личността; така че тия, които са „заминали“, могат да продължават да се интересуват за нашите деяния и да намерят, че са в състояние да напътват, помагат, вдъхновяват даже по-добре, отколкото когато сами те са били под дисциплината и ограниченията на плътта.

7. Величието на вселената тъй много превъзвишава нашите най-широки схващания, че всичко е възможно; и чрез взаимна помощ както тук, така и отвъд, човечеството може да напредва към невъобразими висини.

От английски

Д. Л. Доганова.

1) Из сборника: Survival, който съдържа следните статии: 1) Рационалността на преживяването (задгробния живот) във връзка с физическата наука; 2)Свръхнормалните способности в тяхното отношение към преживяването, от Стандей де Брат; 3) Метапсихистите и преживяването на човека, от г-жа Грей оф Фолдон (съпруга на сър Едуард Грей, известният английски министър на външните работи през време на балканската война); 4) Духовни съобщения, от Камил Фламарион; 5) Опити с автоматично писане, от сър Едуаод Маршал-Хол; 6) Психически опити, от сър Артър Конан Дойл (известният романист); 7) Ектоплазмата във връзка с преживяването, от Ф. Р. Скачерд; 8) Философия на преживяването, от Давид Гоу; 9) Религията и преживяването, от К. Дрейтън Томас; 10) Психическата очевидност на преживяването, от Дж. Артър Хил; 11) Метапсихическата наука и преживяването, от проф. Шарл Рише и 12) За отнасянето ни към умирането, от Едит Лчтелтон.

2) Вж. биографията и портрета му в кн. 10-а от год. 11 на „Всемирна Летопис“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Окултните печати на Откровението

Едно бележито художествено произведение е излязло напоследък, дело от голямо значение и интерес за всеки сериозен .ученик по окултните науки. Под наблюдението на покойния Д-р Рудолф Щайнер и по неговите подробни указания са изработени картини, които представляват окултните (тайните) печати, за които се говори в Откровението, на брой 7, и колоните (стълповете), върху които са представени живите знаци на планетите от нашата слънчева система1). Разумява се, красотата и великото съдържание на духовния свят не може да се предаде с наличните материални средства и толкова точно, както са в действителност. Това са все пак бледи наподобления на ония видения, които е имал даровитият ръководител на духовното движение в Германия Руд. Щайнер. Последният в уводното писмо към картините дава някои сведения по тоя предмет. Той казва, че тия знаци са резултат от живи опитности в астралния и духовния (девакански) светове. Печатите представляват актуални факти от астралния свят, а седемте стълбове — факти от духовния свят. Но само първите са непосредствени опитности чрез духовното зрение, а не и вторите. За проникване в духовния свят в различие от астралния, е потребно по-скоро духовно чуване, отколкото виждане. И затова опитностите по-мъчно могат да се изразят чрез рисуване: звуковете не се поддават на материалната форма Такъв е случая именно с планетните знаци върху стълповете: те са схванати мислено като пластични форми.

„Съгласно духовната наука — казва Мирдит Стар — причините на явленията във физическия свят се крият в свръхчувствения или невидимия свят. Това, което се манифестира физически, има своя архетип или първичен образ в — астралния свят, а първичните си сили (тоновете или звуковете) — в духовния. Седемте печати показват астралните архетипи на човешката еволюция на земята, в съгласие с духовната наука (Geisteswissenschaft). Когато пророкът на астралното поле трасира тази еволюция назад в далечното минало или напред в далечното бъдеще, това се излага от него в седемте печати. Той не измисля нищо, но чисто и просто прониква духовно за разбиране на фактите.“ Първият печат отговаря на писаното в Откровението:

„И обърнах се да чуя гласа, който ми проговори; и в обръщането си видях седем светилника златни: и всред седемте светилника видех едного, подобен на Сина Човешки, облъчен с дълга дреха и препасан до гърдите със златен пояс; а главата и космите му бели като бела вълна, като сняг, и очите му като пламък огнен; и нозете му подобни на халколиван, както в пещ нажежени; и гласът му като глас на много води; и имаше в дясната си ръка седем звезди; и из устата му изчезваше меч остър и от двете страни; и лицето му светеше, както свети,слънцето в силата си.“ От тия думи се вижда, че тук се посочва ясно цялата земна еволюция на човека.

„В митовете и религиозните разкази — продължава Мирдит Стар — образът на „огнената сабя“, която излиза от устата, показва бъдещия одухотворен начин на произвеждане. Първите сцени от земното развитие на човека са ставали, когато земята е била още „огнена“, и първите човешки въплътявания са се образували извън елемента на огъня. А в края на своето земно поприще човек ще излъчи вътрешното си битие във външно създание чрез силата на елемента на огъня. Началото на земната еволюция пристъпва на огнени нозе, а края — с огнено лице, и пълната сила на „творческото дело“, за да се достигне съвършено, е представена в огнена сабя, излизаща от устата “

Wsem.Letopis_god.4_056.jpg?fbclid=IwAR1k

„Вторият печат, който показва четирите животни на Откровението, проявени също и на Езекиила във видение, представлява едно от първите еволюционни състояния на човечеството, с всичко друго, което му принадлежи. В далечното минало, земният човек още не е притежавал това, което се нарича индивидуална душа. В онова време в него е съществувало това, което сега е още животинско и което е оставил назад в ранното състояние на развитието си: именно, груповата душа. Когато, с помощта на ясновидството, се хвърли поглед назад в миналите векове и се проследят човешките групови души в астралното поле, техните разнообразни форми могат да се сведат в четири основни типа: лъвът, волът, орелът и онази форма, която, като групова душа, се доближава до индивидуалната душа на съвременния човек, и която се нарича, следователно човек.“

Wsem.Letopis_god.4_057.jpg?fbclid=IwAR1k

„Третият печат, който показва четиримата ездачи на коне, седемте тръбачи и свитъка със седемте печати от Откровението, представлява мистериите на тъй наречената хармония на сферите. Ангелите, които тръбят, представляват първичните духовни есенции на световните явления; самите тръбни звукове — силите, които се изливат в света от тия първични есенции и с чиито средства съществата и нещата се съграждат и поддържат в техния растеж и дейност. Ездачите на Откровението отбелязват главните точки на развитието, през които един човешки индивид минава в течение на много превъплътявания и които са представени на астралния план от ездачите на коне: един светъл бял кон, който показва много ранното състояние в развитието на душата; един пламенно червен кон, който се отнася към воюващото състояние на душевното развитие; един чер кон, който съответства на състоянието, в което е развито само външното физическо проникване на душата, и един блестящ зелен кон, който обрисува една узряла душа, която е добила власт над тялото (следователно, зеленият цвят, който се явява като израз на жизнената сила, работи отвътре навън) “

Wsem.Letopis_god.4_058.jpg?fbclid=IwAR1k

Четвъртият печат се свързва с десетата глава на Откровението. Змията от ляво е увенчана с кръгли рамена, а над нея един прекрасен ангел с огнено лице. Змията от дясно на картината има една грозна ъгловата мефистофелска глава, лицевите черти на която са въплъщение на студена интелигентност. Равновесието се вижда между вражеските и допълнителни сили, над които изгрева в спокойно величие славният образ на ангела, чието лице е като слънцето в своята лъчезарност и чиито безвременни очи са пълни с мъдростта на вековете. Той е облечен с дреха и с една дъга над главата му, а в лявата му ръка, между стълпове, има един свитък, когато пък с издигнатата си дясна ръка прави знак на Възкръсналият Един“. В тия стълпове се показва мистерията на оная част от човешката еволюция, която съставлява червената или окислената кръв, и синята или овъглената кръв. Синята кръв е физическия израз на силите, носещи знание, които, обаче, сами себе си, в тяхната човешка форма, се свързали със смъртта; а червената кръв е израз на живота, който в самия себе, в човешката форма, би могъл да не дава знание. Но когато двете си сътрудничат, те представляват дървото на познанието и дървото на живота, или двата стълпа, на които животът на егото (аза) и напредъка на знанието се издига г към оная степен на съвършенство, дето човек ще стигне сам с всемирните земни сили“.

„Петият печат, който показва „жената облечена със слънцето“ или по-скоро „жената, която слънцето изнася напред“, се отнася за по-висшето състояние на човешката еволюция, което ще се достигне, когато земята ще бъде по-вече съединена със слънцето и когато човекът нема да работи вече със земните сили, а със слънчевите сили. Известни сили от по-низш вид, които сега живеят във вътрешния човек и пречат на пълния разцвет на по-висшата му духовност, ще бъдат тогава премахнати от него. Тия сили са представени в печата, от едната страна, чрез един змей „с седем глави и десет рога“, а от другата страна, чрез луната под краката на слънчевото човечество“.

„Шестият печат представлява пречистеното човешко същество, не само одухотворено, но силно израснало в духовността, което не само не се покорява на низшите сили, но и тъй ги е трансформирало, че, променени в по-добри, те са в служба на човека. Това именно изобразява опитоменият змей. Като се отправим към Откровението, четем (гл, 20): „И видех, че слезваше от небето ангел, който имаше ключа от бездната и верига голяма в ръката си. И улови змея, старовременната змия, който е дявол и сатана, и върза го за хиляди години“.

„Седмият печат е репродукция на „Мистерията за Светата Чаша“. Кубът представлява пространствения свят (триизмерния), не смесен още с никое физическо същество или явление. Извън три-измерното пространство, изразено от куба, израства първата от всичките низши сили у човека, илюстровани от двете змии; самите те, обаче, издават навън пречистеното висше духовно естество, представено от световните спирали. Като надрасте тия висши сили, човек става приемник (чаша) на чистия духовен космичен живот или битие, изразено чрез гълъба. При туй, човек става управител на духовните космични сили, изобразени чрез дъгата. Около този печат би трябвало да се напише: В  Бога се раждаме, в Христа умираме, а се прераждаме в Светия Дух“. В това мото се съдържа всичкото значение на човешката еволюция“.

1) В редакцията на „Всемирна Летопис“ се получи целия албум с тия печати и стълпове, но ние възпроизвеждаме от тях, за сега, само три печата. Българското общество, с неговата „учена“ интелигенция от професори, разни видове „държавници“ и пр., заслужва само толкова. По-нататък, ако условията позволят, ще възпроизведем и останалите печати, заедно с колоните (Occult Seals and Columns. Photogravure and Half-tone Reproductions and Drawings, worked out by Baron Arild Rosenkrantz from indications given him by Dr. Steiner. With a Desc iptive Letterpress from a Lecture by Dr. Rudolf Steiner. Price L. 2).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

„Твоята вяра те оздрави“

Сказка от г. Кочи, книгоиздател и окултен лекар в Прага1)

Да бъде мир Божи между всички ви!

„Твоята вяра те оздрави“, така каза Господ Исус Христос, когато оздрави бодната жена, и с това изречение аз днес озаглавявам своята беседа. Още от самото начало искам да кажа, че който има тази вяра в сърцето си, ще бъде оздравен чрез нея също така, както чрез нея е лекувал само Спасителят Исус Христос. Уверявам: който не е повярвал, че Спасителят е лекувал и оздравявал хромите, такъв няма да бъде оздравен и сигурно няма да сполучи неговото лекуване, и когато бих се опитал за това. Аз сам до такава степен бях предаден на тая вяра, че сполучих чрез нея да оздравя хора в няколко случаи, когато лекарите бяха напълно изгубили всяка надежда. Това нещо причини безсъница на неколцина мои приятели, които ми докараха различни случаи от сърдечни пороци за лекуване и които знаяха, че с твърдата си вяра имам възможност да докажа неща, които в сегашната материалистична епоха се считат за невъзможни чудеса. Така стана, че отведнъж в един брой на в. „Народни Листи“ намериха място думи, че в нашата среда се намира човек, който лекува с полагане на ръце и с молитви за помощ Божия. Делата работа достигна до сърцата на хората по начин, по който никога не трябваше да става. Тази сила, която се проявява чрез мене, е сила Божия, която изхожда и влиза в мене от духовния свят, който нашият малък разум никога няма да обхване без помощта Божия.

Това не е никакво внушение, никаква хипноза, никакъв магнетизъм. То е пълно предаване себе си в любовта на Бога, без волята на когото нито един косъм няма да падне от нашата глава. Това е вярата, че Господ Исус Христос е единственият, който може и иска да помогне в своята безмерна любов. Зная, че във вестникарските новини ме наричат „чудотворец“. Мога да обява само едно: никога не съм бил, но и сега не съм аз, който прави всички тия неща, а милосърдният Бог. На тогова, у когото намира място световната злоба, ненавистта към ближния, мога отнапред да кажа, че сам себе си изключва от възможността да оздравее.

Христос в своето велико съвършенство, в своята велика любов се намираше в пряка връзка с Бога, и Бог му даваше тази сила — мощта да оздравява. Истина, че не можем да бъдем тъй съвършени, както е бил Христос, но поне можем да се приближим до пътя, който ние посочил. Господ Исус не искаше за себе си никакви особености. Никой не е чувал от него, че божем само той има право да лекува. Тъкмо наопаки, той не считаше своите дела за чудеса, за него те бяха дадена милост Божия с помощта на молитвата към Отца, с която той оздравяваше. Той не казваше така също, че само той добива тази милост. Съвсем не, той научи така също и апостолите на молитва, когато ги свързваше с Бога, та така и те, засилени с Божията милост, ходеха и лекуваха, както и сам Христос.

Това се потвърждава от няколко Евангелия, дето, между друго, е казано: „който вярва в мене, делата, които аз върша и той ще ги върши и по-големи дела ще върши“. По-нататък казва: „Аз отивам при Отца“. И от Него е гази велика сила, тази велика любов, която е способна да върши всички тия чудеса, които е вършил Христос. Сега Той ни приготвя пътя към Него.

Той ни показа тук със своя живот и със своите дела, как трябва да влезем в сношение със своя Отец.

В Евангелието на Лука има думи, които е казал Христос: „който повярва в мене и тръгне след мене, ще върши дела като мене, па и още по-големи“. Който повярва в това,и който има кураж да върви безстрашно след Христа, да го изповяда не само по форма и с разни фрази, той трябва със своите дела да изгради живота си върху любовта към ближния. Той трябва да вижда във всеки ближен свои брат. То е тъкмо това, което Христос толкова влагаше в сърцето ни: „обичай Бога повече от всичко и ближния си като себе си, живей чист живот, прощавай на враговете си, на злото отплащай с добро“ и т. н. Това е толкова просто при усилия за сближение с Бога, обаче само за тогова, който не служи на користолюбието, комуто плътта — земният живот — не е по-мила от Бога и от безсмъртната душа. Който има куража да върви след него така както той искаше това, може да има тази сила, щом се роди в него вярата и любовта към Бога, тогава всеки ще бъде във връзка със своя Бог.

Също така и вие можете да се убедите на себе си, че във вас прониква Божия сила и да помагате на другите. Само че няма никакви чудеса, всичко върви по естествен път. Когато дойдете на една морава и видите там всякакъв вид цветя, те все чудеса ли са? Никому това няма да дойде на ума. Напр. човешкото тяло е съвършен механизъм, пред който трябва да се поклоним. И затова лекуването чрез полагане на ръцете не е никакво чудо.

След оздравяването си, един доктор на богословието ми отговори така: „това е чудо, което вие сполучихте да извършите с мене, тепърва сега аз вярвам в Бога“. Аз го попитах: значи, всичко това, което сте проповядвали, което сте учили досега, е било само празни думи, без да сте имали желание така също да го вярвате? А какво ще кажете сега на това, дето повикахте при себе си и мене, един лаик, светски човек, без образование, който обаче е имал в себе си Бога от детинството си, който е познал истинската любов към ближния, и той ви е помогнел във вашето страдание ? И докторът си отиде с наведена глава, защото това беше истина.

Към това мога да прибавя и случката в. Моравска Острава, дето току що бях. Касаеше се за една болна, при която присъстваше една сестра (калугерка). Най-напред аз говорех за християнството, за това, че вярата в Христа нещо означава, че това не са само думи, които трябва. да научим наизуст, за да оздравим никого. Това, което говорих, се отнасяше собствено до оная сестричка, на която още казах: „Не е достатъчно да има човек само униформата на християнството върху себе си — този черен костюм, тази забрадка на главата — ала в сърцето трябва да бъде истинската любов към ближния и да бъдеш като истинска невеста Христова“.

Всеки трябва да бъде предаден на Божията любов, сам да има винаги любов към ближния в сърцето си и във всичките си дела да я проявява, или накратко, трябва да бъде християнин. На драго сърце бих ви разправил, какво нещо е християнството и кой е истински християнин.

В наше време хората, па и всички, които на име са християни, се ръководят от една лозинка, сиреч, най-напред аз, пак аз, след това никой и после пак аз.

Обаче, това не е християнство, олицетворение на любовта към ближния. Ще ви наведа пример. Доведоха при мене преди известно време един сляп. Той бе такъв от рождение. Аз знаех, че такива болести могат да бъдат излекувани само по един начин, сиреч, да вземем върху себе си страданието от присъденото му наказание. И ми биде подсказано от моето сърце да се пожертвам. Виждах в това Волята Божия, дето този сляп е дошъл именно при мене, щото чрез изхождащата от Бога сила и появяваща се чрез мене, като слабо негово оръдие, той да прогледа. Виждах вярата на слепия в помощта, и моето християнство ми. посочваше единствения път — да се пожертвам. Положих двете си ръце върху болния и горещо се помолих: „Господи, оздрави тоя брат, нека да вижда, ако е това Твоята воля. Ако ли пък от нас, двамата, само един е достоен да вижда, тогава, Господи, оздрави този мой брат“.

Това е християнство. Жалко, че малцина има помежду вас, които така да го схващат. И, приятели, това което ви сега разправях, е доказателство, че едничко истинското християнство е предпоставката на моето „чудотворно“ лекуване, което не е от мене, ако се извършва от висшата Воля, която е безкрайно милостива.

Сега нещо за историята на моето лекуване. Ще се докосна до основите, и пак ще ви наведа пример. Той е от моя собствен живот, както и предходния пример.

Това бе в година 1909. Тогава са помина майка ми. Аз я много обичал, както и тя мене, така че нейната загуба беше за мене тежък удар. За да се оправя малко от тази голяма скръб, аз заминах в Опатия (Абация). За из пътя вземах си няколко книги. Между другите, така също Трайновата: „Рай на сърцето“, после „В хармония с безкрайното“, които и двете бяxa излезли в превод. По пътя от Прага до Триест основателно проучих тия книги и почерпих от тях дълбока душевна философия, особено от първата, която имаше за мене в няколко отношения голяма цена. Тя ми посочи — на мен, раздвоения — пътеката, по която бих могъл да встъпя в истинския път към религията. Още от младини бях възпитаван в религиозен дух. Майка ми беше тая, която дълбоко пося в мене чистата вяра на Христа и любовта към ближния. Моята майка беше тая, която отгледа в мене тази чувствена религиозност, тази силна вяра, която се нахождаше така също вътре в нея. Имаше наистина мнозина, които се смееха с моята вяра, които казваха, че никой напредничав човек не може да вярва в тия работи и се стараеха да отсичат къс по къс от моята вяра, ала не сполучиха в това. Когато взех в ръцете си онази книга, тя ми разправи толкова неща, че толкова повече трябваше да вярвам в Бога, толкова повече трябваше да се приближавам към Христа, защото това е единственият път не само за успех в живота, но и за спасение на безсмъртната душа. От тоя момент толкова много обикнах тая книга, защото щом почерпих от нея поука, двойно повече повярвах в това, което моята майка ми втълпяваше от младини. Тепърва сега наченах да залягам да върша своите дела съобразно с волята Божия, и размишлявах за това, какви дарби може да добие човек, който живее благородно. След много размишления постигнах така също истината, че нашата душа е безсмъртна. Моята майка, която толкова обичах, не ми е отнета от смъртта, наопаки, тя следи моя живот, но аз я виждам, дори мога да говоря с нея.

Отведнъж ми просветна в главата, че тази безсмъртна душа така също иска нещо от мене, че тази душа е нещо по-високо от тялото, от плътта. Отведнъж ми просветна в главата, защото майка ми в най-крехкото ми детинство ме учеше на молитвичката: „Andelicku, muj ztraznicku“ (Ангелче, мое пазителче). Още тогава в мен се проявяваше нещо духовно, което след проучването на тая книга се обяви. От тоя момент наченах да жадувам да позная същината на душата, да се заловя за нея, да възпитавам в себе си духа и да потъпквам в себе си плътския човек.

Нашето тяло тука е само за късо време. Ала душата е била, е и ще бъде вечна. Това е то, което казва Христос: „Моето царство не е от този свят; духовният свят е мой; който вярва в мене, няма да загине, а ще живее живот Вечен“. Нашата душа има нужда от повече грижи, отколкото нашето тяло. Аз се стараех да изхвърля от себе си всичко лошо, залягах да следвам това учение, което е проповядвал Христос, особено за нравствената чистота.

Трайновата книга ми служеше като учебник, аз много пъти размишлявах върху нея, и в нея прочетох, че ние можем да оздравяваме себе си и другите. Случайно заболях от силна ангина, и за да докажа сам на себе си това, послужих си с тая Трайнова метода, в която той право посочва, как трябва да се борави. След малко станах здрав. По тоя начин се излекувах три пъти, ала никога не бях го опитал на другиго. Всеки път аз съзнавах, че съм съставна част от Бога и че всичката сила на тоя Творец може да въздейства, когато го моля за това, да влезе в мене и да ме оздрави.

В година 1910. моята дъщеря заболя от дифтерит и се парализираха всичките й членове, и не можеше да говори, отиваше от един професор при други, но напразно: детето си остана сакато. При една разходка размишлявах, как да я излекувам и ми дойде на ум: какво, ако помоля Бога, може би той би помогнал на детето. Зная, че всички грешим, но пък не ми тежи на съвестта такъв тежък грях, съзнателно да съм сторил зло на своя ближен, за да не мога да получа прошка от Бога и неговата милост. Та така, когато ходех отчаян, търсейки, как да облекча състоянието на съкрушената майка, на своята жена, просвети се умът ми от една благословена мисъл. Изнесох дъщеря си вън, съблякох я на слънцето, положих я на тревата и помолих горещо Бога, да посети болното мое дете със своето милосърдие и да го оздрави. И его, по кожата й изби пот, и цялото й малко тяло се покри със ситнички капчици пот. Аз славослових Спасителя, защото виждах, че настава процесът на оздравяването.

След малко време потта изчезна, и аз с твърдо убеждение, че детето е здраво, рекох: „Лидунко, ти си вече здрава, можеш да станеш, опитай се и стани!“ Тя, както лежеше на тревата, само си изви главичката и боязливо казва: „Не, татко, та то може би не е възможно!“ — „Когато ти го казва твоя татинко, трябва да вярваш това. Истина е това, Господ Бог те оздрави, ти само се опитай и стани!“. След тая моя покана, детето стана и действително беше здраво.

Още веднъж казвам: никакво внушение, никакъв магнетизъм, ала безгранична вяра в Бога, в неговата любов. След това събитие се изминаха няколко години, когато веднъж бях поканен от писателя Гамма да ида в Клащерце над Орлице. Вечерта той покани няколко селяни, религиозни хора, потомци на тайните чешки братя. Накара ме, да им разправя нещо от своята житейска опитност. Аз им разправях, разказах им и за своето дете, та когато се разделяхме, старите и опитни хора заплакаха, а един от тях ми каза: „Господине книгоиздателю, това беше най-хубавата вечер в моя живот“. Когато останахме сами, моят гостоприемник, писателят Гамма, ми каза с учудване: „Как така, аз им разказвам всека вечер за живота, за религията, и те едвам ме слушат. Вие дойдохте за една вечер, и те от Вас са във възхищение, обаче, аз им излагам религията с умувания, а вие дохождате със сърцето върху дланта“.

И на другия ден пак ме поканиха на беседа, дето им се тълкувало за Христа. Към края аз запитах, позволява ли ми се да кажа нещо, и им тълкувах Св. Писание. Преди това никога не бях говорил, нито имам толкова време, щото да мога да говоря.

Писателят Гамма, когато се върна в Прага, ме посети и ми каза: „Господине, вие там споменахте за онова лекуване чрез полагане на вашите ръце. Вие трябва да докажете с няколко случаи, че имате в ръцете си тази сила“. Ала тогава аз не се решавах. Мислех си, че би било поругание на Христа, ако аз, негодникът, бих се опитал да лекувам така, както нашият Спасител, — не послушах писателя. — Изтече още една година, и аз бях поканен в Всетин в Моравия, за да държа там беседа. След беседата, дойде при мене един човек и ми каза, че той е ясновидец и спиритист. Той ми разказа, че докато съм говорил, постоянно виждал зад мене светли същества, около моята фигура имало сияние и от ръцете ми и от пръстите изскачали искри. Веднага след това ми съобщи, че имал болна дъщеря, която страда от падаща болест и то толкова тежка, че през деня има по няколко припадъка. Уверяваше ме, че поради това, което видел през време на речта ми, твърдо вярва, че ще му оздравя дъщерята, и със стиснати ръце ме молеше, да ида заедно с него при бодната му дъщеря. Отивах със страх при това семейство, ала считах това за своя длъжност. Турих ръцете си върху главата на момичето, молих се и просих Бога, да й повърне здравето със своето милосърдие. Веднага детето оздравя, и от тогава не е имало нито един припадък. Това беше първият случай.

Когато си дойдох в Прага, разказах това в нашия обществен кръг, и там се намираше така също една жена, която беше сляпа с едното око. Когато била на 14 години, болясала се и си отровила окото. Три пъти била оперирана безрезултатно. И тя дойде при мене с думите: „Господине книгоиздателю, вие ходите да лекувате по света, с мене се срещате всека седмица, а на мене до сега не сте обърнали внимание?“ Отговорих й на това: мила сестро, вашият недъг е застаряла работа, та не бих се решил да ви лекувам. Тогава чувам от неизвестно място някакъв си духовен глас: „не си ти, който лекуваш“, и тозчас помолих Бога за прошка, задето съм изказал такова недоверие. Тогава отидох при тая жена. Проснах краищата на пръстите си, докоснах се до нейното око, и тя извика: „Аз виждам“.

Намери се друг случай. Една глуха госпожа, която доведоха в канцеларията ми, значи, не в църква. Поставих ръцете си върху ушите й, и тя след малко извика: „Аз чувам трамвай!“

Ако сте чели в. „28 ноември“, той така също споменува за нея, и тя сега идва на моите беседи в Прага и чува твърде добре. Това беше третият случай на оздравяване болен човек. Тия три случаи бяха достатъчни, за да се разгласи работата и да дохаждат болни. След това ходих в Кладно.

На беседата дойде една жена, която знаяла за моето лекуване, та ме моли да ида да излекувам мъжа й, който през войната съвършено разстроил нервите си. Аз отказах, тя, милата, горещо ме моли, та така трябваше да извървя един час път от Кладно, без да съм вечерял. Той беше чешки брат, и покрай другото, имаше така също камъчета в жлъчката. Двама други братя ми помогнаха да го съблечем, аз си положих ръцете и чувствах при това, как преминава през тялото ток, и при това молих Бога да го оздрави. След това го питам: „как се усещаш, брате?“ — „Най-добре ще сторя ако ти покажа сам“. След това седна на постелката и казва на жена си: „подай ми дрехите, да се облека“. — След пет седмици получих от него писмо, с което ми съобщава, че той вече в къщи върши домакински работи и че в понеделник иска да работи на завода. След 14 дена бяха приготвили в Кладно да лекувм много души, и тук срещам един човек, който се затичва към мене: „вие ме знаете, г. Кочи, аз съм Сикора, и нося си вече заплатата от завода“. Този случай извика огромна сензация, та всички управители на завода тичаха да се осведомят. На другия ден събраха се там около 300 болни, които лекувах от 6 ч. сутринта чак до 9 ч. вечерта. Първият ден от тях излекувах 84 случаи. Един работник ми донесоха в каца, извадиха го от кацата и го положиха върху постелка. Не можах да науча от него какво му липсва, защото издаваше невразумителни звуци. Затова попитах жена му, от що страда, и от нея се научих, че лекарите у него констатирали особено разстройство на дробовете, от което страда вече 7 години. Така постепенно се осведомих за цялата диагноза на болестта му. Подтикнат от един вътрешен глас, аз веднага казах, че това не е cardiaque (сърдечна болест). И след малко мъжът извика: „жено, аз мога да дишам, да говоря“. Вдигна си краката от постелката и извика: „Марийке, насам ти ме донесе, а дома аз ще те нося, аз съм здрав“. Отвори вратата и извика към всички чакащи: „видехте ме, това бях аз, когото донесоха тук в онази каца, а сега аз съм здрав“. Седнаха 3 слепи пред мене на постелката. Един от тях беше кармичен; разправям им, какво нещо е карма. Кармичният човек трябва известно време да страда, за да очисти душата си от греховете на миналото. Вторият болен беше една жена ослепяла през време на войната. Третият беше от легионерите, така също ослепял. След лекуването, легионерът извика: „виж, у мене не е било карма, аз виждам образи на стената“. В същност първа погледна жената с думите. „Ето вижте, че у мене не е била никаква карма, зер аз ви виждам“. Третият беше опечален, защото си мислеше, че той е онзи Черен Петър с фаталната болест, ама Господ и тук помогна, той бърже проговори: „Та вие сте бил млад човек, а пък аз мислех, че сте стар господин“. — Доведоха една стара жена, повече от 20 години не можела да си мръдне дясната ръка. Оплаква се, колко тежко било за сиромах човек, когато няма ръце за работа. Хванах я за дясната ръка и подтиквам инстинктивно, спрях се на лакътя, чу се едно хрускане и жената усети ръката си свободна. Отвори я, и тъй като беше жена, прояви своята радост най-напред в това, че ще може да си чеше косата. Изскочи вън и показваше на всички, че с ръката си сега всичко може да върши.

Доведоха една жена, която имаше три нарастъка в матката си. Нарастъците й можаха да се напипат, и щом си положих ръцете върху корема й, почувствах, че приема моята сила, та я запитах, усеща ли нещо. Отговори: „Чувствам, като че ли вътре нещо ми се отлепва“. Когато трети път си протегнах ръцете, и трите нарастъка, от които два бяха като юмруци, а единия като орех, паднаха на земята при постелката. Доведоха при мене едно дете, което имаше разслабени кости. Крачката му се огъваха като гума. Положих върху него ръцете си и почувствах, как детенцето приема моята сила, но не знаях, какъв резултат е имало моето лекуване. Та за това рекох на майка му да дойде заедно с детето пак след няколко дена. Те дойдоха втори път, и когато повторих допирането си, казах на детето: „Ярмилко, сега покажи на господата, какво можеш“. И тя след това седна полека в ………. после изправи се съвсем …….. права, като се опираше при това само о …….. между вратите. Когато пък дойдоха при мене трети път, изтърча навън вече съвсем здрава.

Дойде така също едно дете, което имаше отоци по цялата шия. Повторих допирането си така също и на това дете. А когато отидох втори път на това място, доведоха ми това дете, за да видя резултата от моето лекуване. Шийката на детето беше съвършено чиста, оставаше още само едно незначително струпче. От буците нямаше вече никакви следи.

Доведоха ми една жена от Крживоклат, която вече три години не могла да. ходи. Когато след докосването си до нея, я запитах, какво забелязва, тя ми рече: „Чувствам, като че ли всички стави на краката ми се свиват“, и когато отново стегнах с ръцете си нейните крака, тя извика: „краката ми са тъй леки, като че ли ще хвръкна,“ и изскочи навън с думите: „трябва да кажа на стария, че вече мога да търча“. В Кладно имаше много такива случаи. Ходих така също и в тамкашния приют при трима глухонеми. Един от тях след моето лекуване чуваше съвсем добре, а другите двама дори и говореха. През време на болестта си те бяха се учили в приюта да говорят по методата на глухонемите.

От Брандис над Лаба ми доведоха едно момиченце, сляпо от рождение, и то веднага след първото лекуване прогледна. През ваканцията се научи да чете и ми каза, че вече била прочела цел роман. Не ми се вярваше, та затова взех в. „Народна Политика“, в който печатът е много гъст и поисках от нея да ми прочете нещо. от вестника, и тя действително прочете цел пасаж. Тъй като я издържаха даром в клерикалния приют в Градчани, тя не искаше да я издам, че може да вижда, за да не бъде изключена от приюта. Как би могла тя като живее помежду слепите, да се преструва на сляпа, не зная. Обещах й, че ще се застъпя при абата Заворал, ако биха поискали да я изключат.

След това лекувах едно 11 годишно момиченце. Когато дойде при мене, то ме прегърна и каза: „аз толкова много вярвам и мисля, че ще ми повърнете зрака“. След малко извика: „аз вече виждам един образ на стената“. Веднага се затърча в чакалнята и съобщи това на присъстващите.

В Крапов Двор синът на един богат селянин беше парализиран с двата крака, и след малко подир лекуването той тръгна с нас по града и никой не позна, че той е бил някога болен.

В Прага дойде при мене адвокат д-р Искро от Брандис, който имаше кръвоизлив от бъбреците, и ме замоли така също да му помогна с Божата воля. След третото лекуване ми каза, че няма вече кръвоизлив, че е съвършено здрав.

Един певец от Народния театър, който беше главният в хора, беше си изгубил гласа и имаше от 4 до 5 на сто захар. Искал вече да се хвърли в Вълтава, и някой му препоръчал да се обърне към мене, — при първото лекуване му се повърна гласът, при второто се изгуби тъгата на душата му, и когато дойде трети път, призна се, че имал захарна болест. Чул бил, че мъчно лекувам захарната болест, защото не зная, на кое място трябва да търся болестта. Болният, следователно, дойде с нервозност, а след това ми съобщи, че захарта току-речи изчезнала с остатък 0-1 на сто. И на всякъде се хвалеше, как го спасил г. Кочи.

Една госпожа от Табор дошла при професор Едличка. Преди известно време била оперирана от него чрез изрязване на рак от гърдите. Който познава професор Едличка, всеки трябва да признае, че той е златен човек, златна душица. Той, преди некого да оперира, предпочел би сам себе си да оперира, па и всичките разноски на драго сърце сам би заплатил. И тоя лекар казал на госпожата: „майко, аз със съжаление ви казвам, ама вие трябва пак да се оперирате“. Госпожата отишла при баба си да нереди работите си, връща се в Табор и било й казано: „отнесете се към господина издателя Кочи“. Дохожда при мене, поставих ръцете си върху болното място, и жената биде запазена.

Дойде при мене една жена, която имала толкова разширена матка, че и беше изтласкала пикочния мехур, след третото докосване лекарят я призна за съвършено здрава.

Едно съвсем глухо момиче дойде при мене. След като се докоснах до нея, питам я тихо: „чувате ли ме сега?“.

И тя отговаря: „Да, чувам ви сега добре“. Майка й, която я беше довела, се намесва в разговора: „не й вярвайте, тя е глуха като пън“. Дъщерята, обаче, се защищава сама: „Ала аз чувам господина издателя и тебе сега; когато чувам, чувам“. Когато лекувам глухи, често чувам забавни работи, напр.: дойде при мене един болен с пикочни камъни, и когато разговаряхме за това, което му липсва, той се представи: „Аз съм оня глухия, който сега чува, съм от Крапов Градец“. Значи глух, който чува.

Недавна бях в Братислава и дойде там един висш финансов съветник с патерици: имаше диабет. До учреждението го возят и обикновено го изнасят на канапета. Достатъчно беше да прекарам ръката си два пъти, и той веднага се изправя на краката си без патерици. Когато излязъл при жена си отвън, тя го запитала, де му са патериците и той се върна назад, за да си ги вземе, едната подава на жена си, а другата носил той сам, и така вървели един до други като новородени. Аз сам понякога плача когато виждам, че пациентът на драго сърце би искал да поблагодари в своята радост, ала не намира думи за това.

Бях повикан при доктор Зазворка. Неговата тъща беше вече няколко години парализирана. Достатъчно беше три пъти да прекарам ръцете си върху тялото й, за да може да се изправи върху постелката. Нейната дъщеря, като видя, че майка й се е изправила на краката си, от силно вълнение изгубила способността да говори. Зетят малко остана да падне в несвяст, като видя това, а аз самият плаках, като виждах тяхната голяма радост. Така се познава, че има добри хора на земята, които се радват на щастието на своя ближен. Днес също така намирам тая радост. защото мога да кажа, че най-вече между най-простите хора намирам, че има разбиране за страданията на другите. Колкото се касае до сърдечния порок, и него лекувам, макар че никоя болест лекарите тъй мъчно не лекуват, както болестите на сърцето. Това доказа само доктор Тонич от Пржелауче, който дохажда веднъж при мене в канцеларията. Болестите на сърцето, както казах, лекувам най-добре. Името, което ви наведох, позволено ми ' е да го спомена. Той дойде при мене в Прага, и в това време, когато говорехме с него горе, чувах как персонала от моята фирма постоянно ме вика: търси ви г. X. за лекуване, търси в. г-жа X. за лекуване. „Какво тъй се бъркате в нашия занаят?“„Не се бъркам, аз казвам всекиму, обърнете се към своя лекар, и чак когато тоя изгуби надежда, елате при мене. Аз не ви правя конкуренция“. „А я чуйте, не бихте ли искали и мене така също да вземете да ме лекувате?“ „Защо не, ако вярвате твърдо, че ще оздравеете, ще ви излекувам“. След обед този господин дойде по-рано от останалите пациенти, преди часа два. Говорехме за това, какво му липсва и се осведомих, че има ревматизъм, така че дори в рамената му скърцало. „Ако ме избавите от него, вие ще направите чудо; имам и разстройство на сърцето, ама с него не се занимавайте, то е ненеизлечимо“. Поставих ръката си върху сърцето му, той се хваща да трие ръката и вика: „то е действително чудо, махнала се е сърдечната ми болка. И сега дано Бог ви помогне да ме избавите и от най-голямата ми болест, която е толкова страшна, че не бих я желал нито на най-върлия си неприятел“. След третия час той се оплакваше от големи болки и аз от опитност го уверявах, че тъкмо това е добро, защото знаех, че това е реакция. Болката престана, пациентът беше здрав. Първите му думи бяха:

„Ако не бях чул предварително от вас, че за работата си нищо не вземате, че дори никой не се съгласява да ви предложи нещо за отплата или като подарък,аз бих ви заплатил лекарски хонорар, какъвто до сега никой университетски професор не е получавал“.

Бях повикан при жената на един банков директор: имала от 20 години свити ръце и с краката си не могла да ходи. Тя прочела в „Народни листи“ за моята дейност, и ми писаха да отида при нея. Тя е далечна роднина на моята жена, та затова бездруго трябваше да ида. Когато отидох трети път, тя отведнъж си простря ръката, и първото нещо, което направи с нея, беше, че се прекръсти. „Мене ми е тъй добре, аз ще дойда да ви изпратя“, каза тя и сама стана и мина през цялото жилище и през готварницата, за да ме изпрати чак до пътната врата и ме замоли да й направя още две визити. Когато бях последния път, тя стоеше при. ... и ми се похвали, че вече сама готви и за всичко в кухнята се разпорежда, което не била вършила вече цели 20 години. Други път държах беседи в Кромержиж. Бях замолен да посетя една бодна жена, която страдала вече много години от парализа на краката. Посетих я и я излекувах. Съобщи ми, че имала две имения в Кромержиж и че дългото й лекуване погълнало напълно едното от именията. Била при няколко професори. Моравските магнетизатори се опитвали да я оздравят, обаче всичко било напразно. Дълго време говорихме и тя, между другото, така също ми каза: „Аз ще ви дам цялото си друго имение, задето ме излекувахте, защото за мене сега то няма вече цена. Научих да ценя друго най-голямо имение, което вие ми повърнахте, а то е здравето“. Казах й: нека си остане вашето имение пак ваше, и правете добро на нуждаещи се хора, щом имате за това средства. Недейте забравя, че ви е излекувал Бог и че сте длъжни да живеете както той иска и да вършите добрини.

Дойде при мене един лекар от Карлин. Обаче, аз не знаях, че лекувам лекар и продължавах с него по същия начин, както с всекиго другиго. Вечерта тоя господин се смел в едно общество, как ме бил измамил: „той ме излекува и не знаеше, че лекува лекар“. Един от това общество дойде при мене да ми го съобщи. Аз не питам пациентите си да ми обадят името и званието си, а ги питам само за болестта им. Все ми е едно и когато бъде той и най-последният просяк, аз го лекувам толкова на драго сърце, както и заможния човек. Па дори с по-голямо присърце лекувам сиромаси хора, защото между тях намирам повече взаимна любов, отколкото между богатите. Струва ми се, обаче, примери няма нужда от повече от тия, които ви наведох за успехите в моето лекуване.

И всичко това не може да се отмахне само с подигравки. Това са факти, за постигането на които аз трябваше дълго време да работя за облагородяване на душата си. Трябваше така също да се откажа от всички плътски блага, като: употребата на месо, пиво, пушене тютюн и от всякакви полови сношения, за да бъда чист, та да мога своята сила да употребя за полза на своите ближни. По ръцете ми не може да се забележи нищо особено, ала болните приемат чрез тях сила, която благотворно въздейства върху болката на поразеното място. Обаче, тази велика дарба, която съм получил, може всеки да постигне. Желая ви, щото Бог да просвети вашите души, за да вървете твърдо, че съществува Бог, великата правда и съвършенство. Вие трябва да познаете вътре в себе си, че Христос се е родил и страдал за час, за да ни покаже истинския безкористен и самопожертвувателен път на любовта, който ни прави съвършени. Припомнете си, че той е този Спасител, комуто трябва да докажем своята любов с това, че сме разбрали християнството. Съм на разположение на всекиго, ала дребните болести трябва да лекуват лекарите. Ако дойде някой при мене с малка болка, то е користолюбие, то не е нищо божествено. Желая ви, щото Бог да просвети вашето вътрешно естество, за да можете да следвате учението на Исуса Христа. Трябва да вярвате с всичкото си сърце, че съществува Бог и великата истина, че ние сме в Него и че Той е в нас, че можем да вървим с него, когато знаем, че се родил този, който ни е посочил пътя към истинската религия. Не да се караме, ала към всекиго да се обръщаме с любов, както ако бихме виждали в него Христа. За всичко това Бог да ни бъде на помощ!

От чешки: Ив. Р-в.

1) Виж „Всемирна Летопис“, год. IV, кн. II — III, стр. 62: „Пражкият лекар чудотворец Кочи“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Астрология

(Продължение от кн. II —III)

Слънцето в Овена

Слънцето в Овен: от 21 март — 21 април. Бисмарк, Бах, Генерал Booth, Гамбета, Ханеман, Бюхнер, А. X. Хофман фон Фалерслебен, Декарт Фехнер.

Дава характерните качества на знака Овен и върху характера и върху външния вид — по-слабо или по-силно според положението на слънцето в хороскопа. — Същото се отнася и за другите знакове. — Следователно, всичко онова, което бе казано за отделните знакове в качеството им на асцедентни (възхождащи) знаци, за тяхното въздействие върху строежа на те.тото и върху характера, важи в по-малка или по-голяма мера и за положението на слънцето в 12-те зодии.

Това положение на слънцето носи енергия, любов към дейност и склонност към началстване, към водителство. Тази черта се проявява още в детинство, но може да бъде силно видоизменена през този период от асцендента. Напр. тя дълго ще стои дълбоко скрита, ако знакът Рак или Риби възхождаше на изток в мига на раждането и чак по-късно ще изпъкне като черта в характера. Тази позиция на слънцето дава силна импулсивност, но и силна воля, понеже слънцето, символ на волята, е в подем (екзалтация) в знака Овен.

Самобитност, достойнство и онази особена сърцатост, която е рожба на светлия оптимизъм, образуващ основния тон на характера, често прави от тях добри водачи, и ако Марс аспектира добре слънцето, може да се очаква успех и благополучие в професии, които се намират под властта на Марс, като военната служба, хирургията и пр. Измежду тях се срещат ония, които пробиват нови пътища, пионерите. Те имат вродена дарба за това. Тялото им е жизнено и крепко, поне тогава, когато други данни от противоположен характер не противоречат на това, но са много нетърпеливи и често страдат от раздразнителност и безпокойство. Главата е най-чувствителната част на тялото (сиреч най-може да бъде засегната от болести и премеждия. Овен управлява главата!)

Слънцето в Телец

От 22 апр.—21 май. Йохан Брамс, Алфонс Доде, Турнер, Чайковски, Цар Николай II, Новалис, Фридрих Рюкерт.

Голема самоувереност и твърдоглавство са най-важните белези на тия характери. Това положение на слънцето дава по-нататък такт и постоянство, но повечето пъти не особено силен интелект. Те са догматични, консервативни, и имат високо мнение за себе си — но иначе са добродушни и предани в дружбата, ала дойдеш ли им напреки, те могат да станат във висша степен упорити. Те са мудни в движенията си и умеят навред да откриват и оценяват хубавите неща в света.

Те желаят да си останат там, дето им се харесва. — и без наложителни причини не менят своето място. Успехът им лежи там, дето се изисква бавен и търпелив труд,а също тъй и в областта на строителството, земеделието (Телец е земен знак), в минните предприятия. Обичат да слушат собствения си хубав глас в песен или реч.

Те не критикуват, не се възбуждат без нужда, — „те вече отдавна са си мислели това“, рядко остават незадоволени и стават повечето пъти добри къщовници. Имат практичен усет и се явяват неуморни работници в своята мирна и внимателна работа. Тоза положение на слънцето дава обикновено голяма жизненост, но при лоши аспекти от страна на Марс или Урана има опасност от апоплексия. Обичат изкуството (Венера е владетел на този знак), особено музика и пение (Телец управлява гърлото).

Слънцето в Близнаци

От 22 май. — 21 юни. Проф. Болланд, Албрехт Дюрер, Данте, Рихард Щраус, Оливър Ладж, Рихард Вагнер.

Онова спокойното, което е присъщо на предходния знак, дава място тук на подвижното, променливото, което е свойствено на всички двойствени натури. Близнаци има две страни на своята цигулка и иска на двете страни едновременно да свири. Ще му се да има повече кръгове на дейност и на драго сърце би седял на два стола, стига това да бъдеше възможно. Той обикновено предприема различни неща в едно и също време.

Учтив и доверчив за момент, в следния миг ти ще го видиш забавен, но все приветлив и благоразположен. Има интелект бърз, възприемчив — голяма любов към науките и изкуствата, но е малко повърхностен, не се вдълбочава, макар да си дава вид, че разбира основно нещата. Обича пътешествията и природата. Сръчен е, похватен и на драго сърце заема такова място, където може да покаже своята сръчност — особено там, дето изисква говорене, писане, предаване на новини, при обучението, публичните речи. Измежду тях се срещат голям брой добри оратори, художници, хора на изкуството, издатели на периодична книжнина. (Близнаци управляват дробовете и дишането, а също и ръцете.)

Тяхната работа има повече характер на търсене, на домогване, отколкото на окончателно разрешаване на проблемите.

Но висшият тип Близнаци стои обикновено в научно отношение твърде високо и притежава многостранни познания.

Слънцето в Рака

I

От 21 юни — 22 юли. Калвинус, Улиям Стад, Гарибалди, Ц. Фюрхтегот Гелерт, Фридрих Готлиб Клопщок, Фон Глюк.

Това положение на слънцето дава голяма възприемчивост и сцепление: последното често се проявява като силна памет, но по някога и като скъперничество и алчност. Често при тази позиция на слънцето се проявява леност, но веднъж тя превъзмогне ли се, Рак може да даде на човека голяма сила. Основният тон в характера е благородство и дружелюбие, но особено на младини те често се придружават от боязливост и слаба самоувереност.

Волята не е силна. Домашния живот го привлича — той обича охолността, приятната мекота: без тях той не може да се чувства щастлив. Нищо не му е по-неприятно от една несимпатична обстановка. — В обходната си впрочем той е приятен. Здравето му не е особено силно.

Той лесно възприема всичко и го преработва в себе си (Рак управлява стомаха), скромен е, но не може да търпи, когато го отминават незабелязано. Той обича да се вдълбочава в миналото, в семейните традиции.

Слънцето в Лъва

От 23 юли — 22 август. Наполеон Бонапарт, Полков. Олкът, живописеца Райнолдс. Последният е имал за асцендент Дева и луната се е намирала у него в Рака; оттам неговата обич към детайла, вървяща редом с неговия гениален усет към багра и линия. Е. П. Блаватска, Бърнард Шоу, Матиос Клаудиус.

Любов към власт и авторитет, — честен, благороден, симпатичен, неспособен за долни, дребнави работи. В обходата си проявява известна гордост и важност: склонен е да се увлича от своя гняв.

Той се чувства не добре в подчинено положение и иска да бъде признаван за авторитет.

Притежава силно развито чувство за отговорност към своите окръжаващи, всред които той пръска своя живот и сила (Лъвът управлява сърцето).

Той е услужлив и благороден, понякога снизходителен, но често пъти и надменен и дързък.

Слънцето в Дева

23 авг. — 23 септ. Царица Вилхелмина, Гьоте, Лев Толстой, Вилхелм Билдердийк, Оберлен, Менделсон.

Научно настроен, изобретателен, интелектуален, методичен, взискателен, добре одарен, често себелюбив и винаги критичен. Хората, родени при тази позиция на слънцето, са големи любители на детайла и търсят подробности навред, та затуй често изпущат из око едрите, големи линии. Това ще е негли причината, дето под този знак се срещат толкова много скептици.

Основният тон в характера е желание за чистота и това желание се проявява в областта на материалния живот в голямата им придирчивост към храната. (Храносмилането се управлява от Дева).

Понеже те често страдат от липса на самоувереност, по-добре се чувстват в подчинено положение, нежели на ръководни места. Дева управлява дома на службата (6) и поради това туй положение на слънцето носи (при зли аспекти) неприятности от страна на подчинените.

Слънцето във Вазни

23 септ. — 23 окт. Паул Крюгер, Кармек Силва, А. Безант.

Тук срещаме силно проявено желание за равновесие (Везни) и хармония — в духовно и умствено отношение. Това желание се изразява, между другото, в голяма любов към изкуството. Слънцето в Везни носи идеализъм, ала слаба воля и издръжливост.

Роденият под този знак обича силно реда и порядъка. В живота му върви; често чувства голяма склонност към усамотяване и пътешествие. Обикновено го обичат, заради неговата умереност — особено другия пол. Той е правдива и интуитивна натура, склонен е да отдаде своите сили за повдигането на народа, — работи най-успешно в съдружие с други и обикновено не му липсват помощници за осъществяване на неговите начинания. Роденият със слънцето в Везни трябва да носи и в живота си и в околната среда ред и порядък.

Слънцето в Скорпион

От 24 окт. — 22 ноември. Рузвелт, Лютер, Лафатер, Якоб Бьоме, бившия крал Мануил, крал Виктор-Емануил, Еразмус, Молтке.

Изразява, като противоположния му знак Телеца, силно чувство за лично достойнство и гордост. Характерът е понякога неприятен, агресивен, тирански, недоверчив, ревнив.

Имаме два съвсем различни типа — висш и низш Скорпионов тип. Първият е надмогнал низшите си страсти и затова горните отрицателни черти му липсват, — обладава силна работоспособност, която желае да отдаде в служба на своя идеал. В никой друг знак не се срещат такива резки противоположности както тук.

Скорпион дава гордост, постоянство, енергия, страст и едно извънредно силно чувство на симпатия и антипатия. Носи дарба към химия, алхимия, хирургия. Въпросите за живота и смъртта, както и половата проблема будят силен интерес у тия типове. (Скорпион управлява половите органи).

Слънцето в Стрелец

От 23 ноември — 21 дек. Спиноза, Марк Туейн, Хайне, фон Вебер.

Дава характери твърде независими и одухотворени с религиозно-философска склонност. Имат благородна и честна обхода, ала горда и често пъти отегчителна: те лесно се дразнят и избухват, ала гневът им не трае дълго време. Стремят се все към високи цели и омразата им към всичко низко и нечестно е последица от това.

Те са твърде съобщителни и обичат да имат край себе си някого, комуто да изказват своите чувства и мисли. Но са крайно нетърпеливи в изслушване на другите. Обичат всякакъв вид спорт и пътешествията. Вродената им склонност към промяна на местожителството във връзка с тяхната съобщителност ги прави твърде приспособени за голямата публика: като например оратори, мисионери.

Те са неспокойни, но оптимистично настроени и обладават доста силна интуиция. Бедрата са най-изложени на опасност от цялото тяло.

Жаждата им за мъдрост понякога се изражда в стремеж към аргументиране и спор.

Слънцето в Козирог

22 дек. — 20 януари. Карнеги, Гладстон, Ернст Мориц Арндг, Пессталоци, Луи Пастьор. Последният им 6 планети в Козирог; Но положението на луната в Близнаци и Везни като асцедент възстановяват равновесието.

Послушен и догматичен,— със стремеж към оформяне: —практичен, спокоен и разсъдлив, дипломатичен и стремящ се с голямо търпение към целта, що има пред очи, — той иска да я кристализира, — да я види изляна в известна форма.

Той има пламенно желание да се издигне високо (козирог) и поради голямата му издръжливост и постоянство обикновено сполучва в предприетото,— ако и да има да преодолява големи мъчнотии.

Поради своята несъобщителност, той има малко приятели, — ще го видиш повечето пъти сам. Той е и добър господар и добър слуга. Коленете са най-чувствителната част от тялото.

Неговата любов към форма и декор се проявява във всичко, дори и в областта на религията (ритуали и закон). Силата му седи в съсредоточаването, — в способността му да материализира своя идеал (към който се стреми Стрелец). В друго направление туй често се проявява като недоволство и меланхолия.

Слънцето във Водолей

21 ян. —18 -февр. Фридрих Велики, Френсиз Бекон, Едисон, Сведенборг, Чарлз Дикенс, Лесинг, Йозеф Израелс, Хекел, Дарвин, Волта.

Дава голяма любов към научни, особено окултни занятия, — наблюдаването на скритите сили в човека, растенията и животните го силно привлича и неговата голяма интуиция, запр. при тълкуване и анализиране на човешкия характер, му идва на помощ.

Основната му черта е — общочовешка любов. Обича пластичните изкуства и в своите занимания с тях — как го впрочем във всичко — проявява широко разбиране и оригиналност, а поради това и често бива зле разбран (своеобразни характери — Уран). Обикновено той е популярен, симпатичен и същевременно тактичен,предвидлив, търпелив и издръжлив. Той обича добрите отношения (приятели— 11-й дом) и с голяма леснина се движи във всички кръгове. Често пренебрегват своите обещания. Приливи на висш идеализъм се често сменят с периоди на голямо угнетение (Уран, Сатурн). Прасците са най-чувствителните към заболяване части на тялото.

Слънцето в Риби

19 февруари — 21 март. Г. Уошингтон, Шопен, Хендел, Меланхтон, Микел Анджело, Паул Хайзе, фон Айхендорф, Шопенхауер.

Обикновено неразбрани характери, които често биват спъвани от всевъзможни „обстоятелства“ да се проявят з истинската природа — те изглеждат принудени да остават на заден план. Щастието обикновено не е техен дял, — те навред изпитват несполука и съпротивление, ако и да желаят доброто и по естество са приветливи, любезни и услужливи. Липсва им повечето пъти самоувереност и воля и затова зависят най-често от околната среда, от която те лесно се влияят.

Основният тон на характера им е саможертва. Една по-долна, подчинена служба е най-пригодна за тях. Нозете са най-чувствителната част на тялото.

Това положение на слънцето не е благоприятно за здравето и брака.

По характер са искрени, добродушни и религиозни, ала твърде непостоянни поради склонността им да се отдават на настроения.

Тук съзираме тайнственото влияние на Нептун.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА

Боян Боев

Новото свободно училище

(Продължение от кн. 2 — 3)

Вън от стаите, в лоното на живата природа!

Трябва да се обърне внимание на начина, по който детето е поставено в съприкосновение с външния свят. Детето трябва да се постави в съприкосновение с тази област на външния свят. която е най-подходяща за дадената епоха от живота му. Трябва да се вложат в работата, колкото се може по-дълбоко и по-правилно тъкмо тези енергии, които са най-подходящи да бъдат засегнати в дадената възраст. А кои детски енергии, в кой период се намират в подем и могат да се разработват чрез педагогически методи, — това изучава окултната педагогика1). Чрез детската дейност трябва да се развият у него тъкмо тези способности, добродетели, които съответстват на дадената възраст.

Когато ще оценяваме критически някои педагогически методи, ще трябва да имаме пред вид гореказаното. Тогаз всички педагогически въпроси се явяват в съвсем нова светлина.

В лоното на живата природа

„Възпитанието на детето трябва да започне с физическия свят.

„Наблюденията в живата природа са необходими за възпитанието на нашия ум и нашето сърце“.

„Аз черпя своите принципи от една много голяма книга, на която всяко камъче, листче, клонче, цветче съставляват азбуката. Аз постоянно превеждам от тази велика книга“.

„Аз не разбирам под думите „жива природа“ това, което съвременните естественици разбират. За нас природата е нещо велико не само в своето устройство, но и в онази интелигентност и разумност, която то проявява“.

Един Учител.2)

Един от най-важните лозунги на окултната педагогика е: .Вън от стаите, в лоното на живата природа!“ При започването на възпитанието в детската градина (забавачницата) и в отделенията, няма да се постави детето във връзка с мъртви пособия, с никакви инструменти, а просто ще се постави в съприкосновение с живата природа, с цветя, треви, дръвчета, извори, птици и пр. и в тази среда, пълна с поезия, то ще развива своите сили.

Цялото обучение ще става за първо време единствено в свръзка с живата природа. Последната ще бъде изходна точка на цялото обучение. Изучаването на разните учебни предмети, напр. смятане и пр., ще става в първо време все в свръзка с живата природа, също така и изкуството.

Защо обучението греба да почне в лоното на живата природа? Окултизмът идва до този метод чрез по-дълбоко изучаване на детската природа.

Ето някои от основанията:

1) Един закон в окултната педагогика гласи: „детето трябва да започне с изучаването на мъртвите предмети, кога то почне да се укрепява неговия ум, отвлечената логическа мисъл, а това става към 14 година. До тогаз то не трябва да работи с мъртви, неподвижни предмети, напр. машини играчки и пр., а винаги с това, което се движи, има живот в себе си“. Това е в дълбока свръзка с периода, в който се намира детето до 14 година. До тогава етерното тяло е в надмощие, то се намира в периода на усилено развитие и оформяне. То е носител на строителни сили на организма, на жизнените сили. Ето защо ако искаме да бъдем в хармония с детското развитие до 14 година, трябва да поставим детето в съприкосновение само с това, в което има движение, живот, а не с мъртви, неподвижни форми.

2) Такова обучение е в хармония със законите на развитието на човечеството. Древните човешки раси са били в голямо общение със силите на природата. Тогаз човек е бил в по-големи връзки с космичните сили. Потъването на човешкото съзнание в материята роди бляскавото развитие на външната, материалната култура. Днешната материална култура докара от една страна пълното развитие на материалните науки и на техниката, но от друга страна отчужди човека от космичните сили. Няма вече той вътрешната връзка с животните, растенията и целия космос.

Но сега се намираме в началото на един нов период от човешкото развитие, и тази вътрешна връзка с космичните сили ще бъде възстановена, и то в още по-висока степен.

Ето защо възпитанието в горния дух е в хармония със законите на човешкото развитие.

3) Такова обучение е в хармония и с друг един биологичен закон. Знае е се, че детето съкратено преминава пътя, по който се е развило човечеството. Ако хвърлим поглед върху древната история на човечеството, ще видим, че тогаз човек е бил в най-голям контакт с живата природа, много по-голям от колкото днес. Ето защо и детето трябва да премине през тази фаза.

4) Детето има нужда от много слънце, чист въздух и движения. Туберкулозата, рахитизмът и много други болести се дължат на слабото излагане на слънце. Чрез работата всред живата природа ще могат да се развият всички страни на детската природа: то ще се развива правилно физически и духовно, понеже ще работи повече на слънце и чист въздух. Чрез полската работа то ще може да упражнява всички свои органи, защото ще извършва най-разнообразни движения с ръцете, краката, кръста, шията и пр. При работата, без да ще, ще се научи да диша дълбоко, а това ще разшири гръдния му кош. От друга страна, така то ще получи изобилен материал за развитието на въображението, паметта, мисълта, чувството, волята и пр.

5) Чрез полска работа, чрез работа на слънце, при такъв близък и постоянен контакт с цветя, треви, дървета, извори, детето ще се намира винаги в красива обстановка. Така ще се развият естетичните му чувства. Какви щастливи минути ще достави този начин на възпитание: Животът му ще тече в една атмосфера на красота и поезия! Това условие е много важно за пробуждането на вътрешните сили. Така детето ще се научи да се възхищава, да намира и в най-скромната тревица, и в най-дребното цветенце висша красота и въплъщение на една висша идея! А по-рано ги е отминавало!

За другите предимства от този начин на възпитание ще говоря по-долу, при разглеждането на разните видове занимания на детето всред природата.

Играчките и пособията на Фрьобел и Монтесори от гледището на окултната педагогика.

Даровете на Фрьобел са неестествени, от гледището на окултната педагогика. Те се състоят от пръчици, квадратчета, кубчета, тухлички, от които се строят къщички, кладенци, врати, маси, столове, стълби, птичи жилища, дворове, градини, венци, геометрически красиви фигури и пр. От цветна хартия се приготвят разни красиви пъстри картинки. Всичко това от окултно гледище е неестествено, понеже е боравене с мъртви предмети.

Също така и уредите и пособията, с които си служи Монтесори в „Дома на детето“, не издържат критика от гледището на окултната педагогика. Те са неестествени. Те са толкоз природо несъобразни! За възпитанието на сетивата Монтесори си служи с цилиндри, поставени в специални издълбани вместилища. Цилиндрите са с разни големини. Вадят се от местата им, и след това детето трябва да постави всеки един от тях в гнездото му. Гнездата им са наредени по големина в низходящ или възходящ ред. Той си служи и с кубчета от разни големини: най-големият куб е с ръб 10 см., а най-малкият — 1 см., с всички междинни степени. От кубчетата детето трябва да издигне кула, като постави долу най-голямото, а горе — най-малкото. Това се прави с цел да наблюдава, сравнява и сортира предметите по големина и форма. Децата се учат със завързани очи да разпознават формите на предметите, за да се засили чрез концентриране на вниманието осезателният усет на пръстите. Тук фалшът и неестествеността достигат до най-голямата степен. Тези опити са съвсем изкуствени, те отдалечават детето от живота, който блика около него!

За възпитанието на барическия усет (усет на тежина), той приготвя дъсчици с дължина 8, широчина 6 и дебелина 1/2 см. Дъсчиците са от три сорта: от акация, орех и елха. Те са и с разни бои. Тежат 24, 18 и 12 грама. Значи, разликата помежду им е 6 грама. Детето се учи да разпознава с отворени и завързани очи, коя дъска от какъв материал е.

За обучението по геометрия се приготвят дървени фигурки с разна форма: триъгълници, квадрати, многоъгълници, кръгове, елипси и пр. Фигурите са поставени в издълбани вместилища, те се вадят от гнездата си и детето трябва да ги постави в съответните им гнезда.

При обучението по смятане си служи с монети: децата развалят пари. Освен това, той си служи и с пръчици от разни дължини с напречни цветни ивици тъмни и светли, които се редуват. И децата трябва да нареждат успоредно пръчиците една до друга по големина и според броя на напречните им и цветни ивици; след нареждането те броят така наречените пръчици и пр.

Как се внася живот в детската работа, когато при смятане и геометрия се излезе от работата в лехите с цветя, дръвчета и пр.

Играчките на Фрьобел и Монтесори са непедагогични. Те са вредни от окултно гледище, защото са мъртви, в тях няма живот. Това ново направление в педагогиката, което изхожда от окултното разбиране на педагогическите въпроси, ще измени коренно всички видове училища, включително и забавачниците. С разни пръчици, тухлички, кубчета искат да възпитат детето! Че с тях заглъхват висшите детски способности! Изведете детето още от малко всред цветята, изворите, потоците, дръвчетата и вижте какъв ще бъде резултата.

Ръчният (занаятчийският ) и индустриалният (машинният) труд от гледището на окултната педагогика

„Децата ще имат малки колца и мотика. Когато се събуди умът, тогаз ще работят с машини: като мине 14. година. До 14. година детето трябва да се занимава с растения, да употребява малки инструменти; също така и с дърводелство и и книговезство ще почне след 14. година. Нека да е по-близо до природата. Центровете в мозъка са наредени спиралообразно. Вредно е, ако събудим един център в мозъка преждевременно. Като се работи по горепосочения начин, няма да има голямо напрежение на мисълта. Защото многото мислене е изхарчване на много енергия, а детето не разполага с толкоз енергия в мозъка си“.

„Ако децата почнат от начало с машини, те ще станат бездушни. Ако искат да направят детето без душа, тогаз нека то почне от малко с машини“.

Един Учител2)

Някои защитници на трудовия принцип искат да направят изходна точка на обучението ръчния труд: дърводелство, книговезство, тъкачество и пр. За да подсладят тази работа, те казват, че детето, разбира се, от начало ще почне с игри и след това ще премине към труд.

По същата причина, поради която са вредни кирпичките и кубчетата на Фрьобел и Монтесори, вредно е и обучението на дърводелство, книговезство, тъкачество и пр. от ранна възраст, преди 14. година.

Други искат децата от ранна възраст да почнат с машинен труд. Искат детето още от малко да го направят „малък индустриалец“!

Някои разсъждават така: „Детето трябва да се свърже с днешния живот, а понеже днешният живот е епоха на силен индустриализъм, то непременно и детето трябва да разбира този индустриализъм“ Но подходящо ли е това за детската природа? До 14. година благотворно действа върху него и събужда спящите му сили само това, в което има живот, напр. цветята, дърветата и пр. По-горе изтъкнахме, защо това е така.

С никакъв мъртъв механизъм не трябва да влиза детето в съприкосновение преди 14. година. Те убиват ценни сили у него. Това може да стане след 14.година3).

Ние винаги забравяме разликата между природата на детето и тая на възрастния. Искаме нуждите и желанията на възрастния да припишем на детето! Същата грешка, която са правили в миналите векове и най-видни педагози по отношение на детето, като са му приписвали психиката на възрастния, искали са да го обучават, като че то има схващанията, способностите и нуждите на възрастния!

Тук пак става ясно, колко е нужно изследването на детските периоди, изучването кои сили и способности и в кой период се развиват. От пренебрегването на тези закони могат да последват капитални грешки.

* * *

Някои ще кажат, че възпитание при обучение с природата се вече практикува в някои училища. Да, вярно е, че в много трудови училища се практикува и полска работа. Обаче, това което се практикува там, е далеч от нашата идея! Ето защо:

1) В много трудови училища в Европа и Америка се практикува полска работа, обаче, наред с дърводелство, книговезство, железарство и даже машинен труд. Но това е в противоречие с принципите на окултната педагогика.

2) Има училища, в които главната работа на децата е полска, обаче тази работа е външна, механична, не е одухотворена. Тогаз тя няма онова възпитателно значение! Природата там се явява като мъртва, само като сбор от материални явления. А това загрубява душата! Един Учител казва: „Изучаването само на материалната страна на явленията, без вникване в духовната им страна, загрубява душата.“ Трябва да се надрастне материалистичната психика. Детето не трябва да вижда само формите, но трябва да ги надрастне. Материалистичната психика убива нещо ценно в душата му. Трудът трябва да се одухотвори по начин, описан в миналата книжка.

Не е достатъчно само да се кажа, че детето работи всред природата! Важно е как то възприема нещата! Ако то схваща цветята, дърветата, тревите, като мъртви форми, тогаз неговата работа ще бъде пак механична, почти няма да се различава от работата му с мъртвите форми.

Защо детето загрубява, като влиза в общение само с материалната страна на природата? Тук вече дохождаме до въпроса за съдържанието на детската дейност. Отговорът е: защото се засягат само известни сили на душата, а по-дълбоките й сили остават не засегнати. Когато детето отглежда ябълкови дръвчета като мъртви форми, силите у него заглъхват! При изучаване на растенията и животните, трябва да чувстваме, че в тях има съзнание и да проследим степените на съзнанието, да почувстваме, че влизаме в контакт не само с материалните форми, които са пред нас, но и с това, вътрешното, което живее зад тях. Тогаз детското въображение, сърце, мисъл ще вземат по-дълбоко участие в работата. Съвсем други — по-дълбоки и по-живи — мисли, чувства и желания ще работи детето с едно дърво, с едно цвете, когато знае, че то е живо същество, отзивчиво на неговата любов! Само тогаз работата на детето няма да бъде механична, а ще има истинско възпитателно значение.

По-активна е тази работа, в която вземат участие повече душевни сили. А само при подобно отнасяне към растенията, повече детски сили се засягат и то по-дълбоко!

Още по-голямо съдържание се влага в детската работа, когато то разглежда явленията в природата като символи на висши истини. Така, всеки час по естествознание освен че ще ни запознае с материалните явления около нас, но ще издигне душите и към висши духовни сфери, ще ги постави в съприкосновение с вечното. Ако изучаваме само материалните факти около себе си, без това да е изходна точка за проникване до духовното, тогаз ние поставяме детската душа в затвор, лишаваме я от светлината, под чието влияние крепнат нейните сили! При горния начин детето ще намери, че всяко цвете, Всяко дръвче, всяка тревица, всяко природно явление си има език, който разкрива по-дълбоките истини!

Тогаз при детската работа се раздвижват по-вече негови енергии.

Някой може да каже: „вие не искате ли да превърнете всички училища в земеделски?“ Отговорът е следният: да, полската работа влиза в училището, но не като професионална работа, а като общообразователен и възпитателен метод. Между едно обикновено професионално земеделско училище и това ново училище, за което работи окултизмът, има основна разлика. Тук не е главната цел да се изкара един ученик подготвен по тази професия — земеделието, но тук полската работа е само изходна точка за общообразователна работа, която трябва да засегне всички сфери на физическия и духовен живот на човека.

И там, дето земеделието не е главният поминък на населението и дето индустрията има надмощие, и там трябва да се излиза от обработването на растенията в първия възпита те лен период, понеже това е в съгласие с детската природа.

А у нас, дето 83 на сто от нашето население е земеделско, този начин на възпитание не само че няма да срещне никаква трудност, но напротив, ще бъде напълно разбираем както от възрастни, така и от малки. Този начин на възпитание ще може да се възприеме твърде лесно.

Никакви трудови седмици, които сега се практикуват, не могат да заместят това, което предлага окултната педагогика.

Трудовите седмици са една малка закръпка на стара извехтяла дреха. В едно училище по старите методи, с една трудова седмица, през време на която детето се занимава само с физически труд, за да се предаде след това само на „книжно“ учение, не може да се постигне много нещо.

Работата на детето всред природата

„Децата трябва да започнат своето възпитание с чертане на малки лехи, с пренасяне на пръст от едно место на друго, посаждане плодни дръвчета, чистене извори, освобождаване дръвчета от гъсеници. Напр. ако учителят изведе децата на Витоша, да поочистят малко пътищата от камъчета, сухи клечки и сухи дървета. Това за тях е едно упражнение, и същевременно ще очистят пътищата. В всички околни местности да бъдат посадени плодни дръвчета от децата! В плодните дръвчета има духовни сили, и когато детето посади едно дърво, то тези духовни сили ще помогнат за повдигането на детето. Сега децата развалят. Те сега се учат да развалят. А когато едно дете посади, то не разваля. Това ще пише в новото възпитание: малки деца да посаждат плодни дръвчета, а възрастните да участват с тях, за да ръководят работата“.

„Физическият труд на децата трябва да е 1 — 2 часа на ден. Трябва да се определи физическия труд съобразно степента на детското развитие: някои са по-нежни, по-деликатни. На тях трябва по-малко физически труд. На малките деца — един час физически труд, разпределен този час на няколко пъти, с междини“.

„Когато децата минават по пътя, трябва да го чистят, да събират сухите листа и клечки. Това е възпитание. Така детето ще се учи на система, да отделя. То е закон алхимически: ще разделя потребното от непотребното. Сухите дръвчета не могат да служат, когато са разхвърлени по пътя. Те се събират отделно, за да бъдат употребени за огън. Значи, от непотребните неща произвеждаме динамична сила. Както чисти пътя, по същия закон детето ще се учи да чисти своите мисли. Значи, от чистенето на пътя може да се дойде до морала“.

Един Учител2)

Чистене пътищата

Когато учителят прави екскурзии с децата, той трябва да има винаги за обект некаква дейност на децата, някоя работа, от която да има реална полза, очевидна за децата полза; разумността на тази работа да е ясна и за малките деца от само себе си. Пътищата по нашите планини, по нашите хълмове и долини са покрити с камъчета и по-големи камъни, със сухи листа и клечки и с по-големи сухи дървета. Всичко това пречи на движението на хората и добитъка.

Учителят ще измине с децата по една неизчистена пътека, за да опитат те трудността, която причиняват камъчетата, клечките, листата и пр. по пътя; и освен това, за да видят, колко е грозен, непривлекателен пътя с тях! И после, когато учителят влезе с тях в разговор, който ще се води в свръзка с добитата опитност и някои приказки, у самите тях може да се яви желание да очистят пътя. Учителят трябва да се радва, ако те правят това с радост, — за да облекчат движението на хората и добитъка. Колко по-красив и по-удобен би станал пътят след очистването му от децата! Децата се намират в правилна посока на развитие, когато тези две са подбудителните причини за дейността им: да облекчат движението на хората и добитъка и да направят пътя по-красив, по-спретнат.

Значи, за да има тази работа възпитателен характер, децата трябва да я вършат по собствена подбуда, от любов към околните и от желание да внесат красота, като махнат всяко безредие, всяка разхвърляност.

Децата няма да разпиляват безредно материалите. Това обстоятелство е важно. Това ще развие вкуса им към ред. Камъчетата ще съберат на едно место, а листата и клечките на друго. Последните ще могат да се употребяват за подпалване на огън.

Представете си какво могат да направят толкоз стотина хиляди деца в цяла България за няколко години! Колко могат да помогнат! Разбира се, тая тяхна помощ ще бъде малка в сравнение с нуждата от добри пътища. Те не могат да вършат тая работа, която може да върши един възрастен работник! Но пак доста могат да допринесат.

И от друга страна, какво възпитателно значение има тази тяхна работа за самите деца! Представете си, че тези деца са пораснали! У тях е вече развита наклонността, вкусът към подобна дейност. Когато това ново поколение стане възрастно, то ще видоизмени целия външен свят около себе си, то ще внесе култура не само в пътищата, но и във всички други области на живота! Ще израсне съвсем ново поколение, съвсем други хора, със съвсем друго разбиране на живота, на своите задачи спрямо себе си и околния свят! Значи, с такива малки средства може да се постигне толкоз много нещо! Такива деца после могат да станат строители на новото общество!

Както те сега внасят порядък в пътищата, така, като пораснат, ще въвеждат порядък в своя живот, в този дух ще работят и в живота на човечеството.

Чистене извори

За да бъде тая работа възпитателна, тя не трябва да е механична: 1) детето греба да си представи извора като живо същество, което страда, когато е неразчистен; 2) у детето трябва да се събуди импулс чрез поправката на извора да внесе радост у хората, които ще се ползват от него; 3) детето трябва да е движено от желанието да превърне Грозното в красиво, безредното в ред и хармония! И всичко това то трябва да извърши по собствена подбуда: разбира се, вещият учител може да улесни раждането на тези чувства у детето.

С голяма любов детето ще очисти дъното на извора, ще го постели с красиви камъчета, ще го огради.

Детето, което прави това, по-после, като порасне, ще може да прави много добри работи! Ще се сее във физическото, а ще се жъне в духовното! В детската душа ще стане трансформиране на енергиите, един вид духовна алхимия. Делата, които то прави във физическия свят, ще се превърнат в духовни сили. От детето, което е изчистило с такива подбуди един извор, може да се очаква после много!

Преди всичко, у него ще се развие естетичен вкус, любов към ред, чистота, към красивото. Освен това, у него ще се яви потик да бъде активен в живота, да видоизменява живота, да работи за неговото повдигане. Изворът тук може да се вземе като символ на самия живот.

Всяка една екскурзия трябва да се използва за вършене и на известна работа. Разбира се, както казва един Учител, в екскурзиите трябва да има още четива и песнички.

Мнозина практикуват екскурзиите без работа в обективния свят! Това не действа възпитателно! Там, през дето се минава, трябва да се работи: пътищата да се очистят, изворите да се очистят, чешми да се направят.

Изобщо трябва постоянно да се допринася нещо с творчески труд за подобрение на местността!

Защо се казва, че възпитанието на детето трябва да почне с физическото? Защото е най-достъпното и най-нагледното в неговата околност! И това физическо ще послужи като израз и символ на духовното, и така детето незабелязано ще се издигне до разбиране на духовните истини, ще се издигне постепенно до духовни висоти!

Един Учител2) казва: „В време на екскурзия няма да се обядва по-отделно, а общо, на братска трапеза.“ Така ще се съдейства за развитието на колективното съзнание.

После има и друго важно обстоятелство: след ядене, местото трябва да се очисти от най-малкия къс хартия, кори и други останки. Какви добри навици могат да се развият от това наглед малко обстоятелство! А у нас сега как е? Около красиви извори или кристални потоци често от пръв поглед ще познаете, че са обядвали, по разхвърлените останки от яденето! Колко грозен е този навик не само по себе си, но още и във възпитателно отношение! Този, който прави така, — въз основа на едно подсъзнателно трансформиране на енергиите, ще проявява тази небрежност и безвкусие и в други страни на своя живот!

От всичко гореказано се вижда ясно, каква е тенденцията на окултната педагогика: от физическото към духовното! Не е достатъчно само да се работи всред природата! От една страна, да се внесе подобрение в обективния свят, да бъде детето строител в същия свят,. и от друга страна, от работата всред природата, да се издигне то до духовни висоти, да изгради нещо в своя дух.

От начало детето може да почне с най-леката работа, която се прави уж случайно: напр., чистене пътя от клечки, камъчета. Тая работа може да трае малко време от начало и може да се вземе за средно между игра и труд. Но, разбира се, тази работа — чистене на пътища е подходяща и за по-възрастни ученици.

(Следва)

1) Виж статията: „Възпитанието на детето в светлината на окултизма“, в сп. „Всемирна Летопис“, год. I, кн. 4-5.

2) Под „Един Учител“, авторът Боян Боев има предвид Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, но поради преследване на списанието „Всемирна Летопис“ от страна на някои църковни деятели за това, че се пропагандира „дъновизъм“, се налага да не се споменава името на Учителя.

3) Но някои ще кажат, че това няма да е възможно за повечето младежи, понеже колко души продължават образованието си след завършването на прогимназията? Да, вярно е, че мнозина даже и незавършват прогимназията, а мнозина след завършването й или прекъсват образованието си или постъпват в професионално училище. Днес прогимназиалното образование е задължително, макар и само на книга. Обаче, според окултизма, общото образование, през което трябва да минат всички деца трябва да се простира и след прогимназията (след 14 година), защото преди младежът да се специализира в някоя професия, трябва да има достатъчно общо образование. Една от опасните тенденции днес в нашето учебно дело е ранното специализиране и професионализиране, ранното постъпване в професионално училище — след завършване на прогимназията. Общо образование, додето се оформи личността! Всяка личност трябва да се оформи всестранно!

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Молитвите на децата в

Свободното Валдорфско училище

С у т р и н :

От главата до нозете аз съм образ Божи.

От сърцето до ръцете аз чувствам Божието дихание.

Когато говоря, аз изпълнявам Божията Воля.

Когато виждам Бога на всякъде, в тате и мама, във всички хора, в животното и цветето, в дървото и в камъка, тогаз от нищо не се страхувам, а изпитвам само любов към всичко, което е около мен.

В е ч е р:

Когато виждам слънцето, мисля за Божия Дух.

Когато движа ръката си, живее в мен Божествената Душа.

Когато направя една крачка, живее в мен Божията Воля.

И когато виждам някой човек, зная, че Божествената Душа живее в него.

Тя живее и в тате, и в мама, и във всяко животно, и в цветето, и в дървото, и в камъка.

Никога не може да ме докосне страх, когато мисля за Божия Дух, когато Божествената Душа живее в мене и когато изпълнявам волята на Бога.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Приложение на окултната педагогика в

България

Учителят, който иска да схване стойността на окултната педагогика, може да избере най-късия път: това е опитът. Може да приложи някои от принципите на окултната педагогика, и ще съди по резултата. Разбира се, пълен опит може да стане само в съвсем ново училище. Днешните учебни програми, правилници и други условия могат да бъдат голяма пречка в това отношение. Възпитание напълно в духа на окултната педагогика ще имаме, когато се измени коренно цялата училищна система и то още от до училищния период. Но въпреки тези неудобства, учителят, ако има добрата воля и ентусиазъм, може да направи някои, макар и малки, опити, доколкото му е възможно, колкото да провери някои от принципите на окултната педагогика.

Такива опити са вече правени в България от някои учители, и те с възторг говорят за резултата. Децата съвсем се променят. Даже най-малкият опит в това направление може да даде поучителен резултат. Една учителка, която прилага, доколкото е възможно, някои от новите методи, казва, че у децата се развила такава любов към цветята, че те вече никак не могли да ги късат и даже не сядали върху тях, за да не им причиняват страдания. Една друга учителка, която също прилага, в кръга на възможността, някои от принципите на окултната педагогика, разказва, че селяните се чудели, как тая учителка не бие децата, не им се кара, а пък те съвсем се променили, станали други, а по-рано постоянно им се карали, — и никакъв резултат. Един учител, който пак работил в това направление, така спечелил любовта на децата, че те даже го заграждали и не го пущали да си отиде за коледната или великденска ваканция.

Едно е важно: всеки такъв опит дава богат резултат, който изпълва с радост учителя.

За да успеят опитите, трябва самият учител да се промени: никакъв такъв опит не успява, ако учителят не приложи преди всичко най-важния възпитателен фактор: любовта. Всички други методи, които излага окултната педагогика, трябва да се прилагат при тази атмосфера на любов,

Имате ли любов, най-важното условие е на лице.

А любовта върви заедно със свободата. От какво произтича принципа на свободата във възпитанието?

1) От доверието в божествените сили у детето.

2) От доверието в силата на любовта да възпитава, да преобразява.

Някой ще възрази, както някои педагози възразяват: „да, може да има детето нещо висше, божествено, обаче, то има и някои слабости, някои лоши предразположения. Как тогаз ще приложим свободното възпитание?“1) На това може да се отговори тъй: съществуването на божественото у детето гарантира неговото правилно развитие, щом се дадат благоприятни условия. А благоприятно условие е любовта. Можеш да преобразиш някого с всичките му слабости, ако имаш любов към него. Любовта има способността да преобразява, да превръща отрицателното в положително.

Един от най-важните въпроси в педагогиката е: как да се съедини свободата с дисциплината?2) Училището трябва да бъде свободно, но и без дисциплина не може. Аз съм слушал учители, които твърдят, че те взаимно се изключват или взаимно се накърняват.

Но това е само привидно. Те могат съвместно да съществуват. Но кога? Тяхното съвместно съществуване е възможно само при любовта! Само при любовта децата са свободни, и при все това те правят това, което трябва, водими от любовта.

Дисциплина да има там, дето има и свобода — това е изкуството. Това може да става, само когато дисциплината произтича от любовта.

Под свободно възпитание се разбира: 1) свобода на учителя да твори; 2) възпитание на детето без насилия и наказания; 3) трети елемент на свободата е: програмата да бъде в строга хармония с детската природа. Ако възпитанието външно е свободно, ако нема наказания, принуждения, външно насилие, то още съвсем не значи, че възпитанието е свободно. Некои схващат съвсем повърхностно този въпрос. Ако възпитанието е външно свободно, а е в дисхармония с детската природа, с нейните нужди, то е вече насилие върху нея.

Учителят, който иска да прилага принципите на окултната педагогика, може да почне с първата крачка: да употреби любовта като най-важен възпитателен фактор — и нека види резултатите. След като види резултатите, които надминават очакванията му, като види, как е спечелил сърцата на децата, като види, как е събудил у тях радост, творчество, подем, тогаз той може да почне и с другите принципи и методи на окултната педагогика. напр. влизане в общение със силите на живата природа и пр..

В странство движението за окултната педагогика се усилва от ден на ден. Свободното Валдорфско училище вече брои 900 ученика с 40 преподаватели. Училища по типа на Валдорфското се отвориха и в Кьолн, Хамбург. Есен, а в Берлин, Базел и Лондон се подготвят условията за отваряне на такива училища.

В печата, в събранията на учителските дружества, в учителските конференции и в публични събрания трябва да се заговори за принципът на окултната педагогика: преобразяването на всички училища в този нов дух е жизнен въпрос за правилното по-нататъшно развитие на човечеството, за подема на духовните му сили.

1) Виж статията на Гено Дочев: „Детската природа и възпитанието“ в сп. „Учителска Мисъл“, год. VI, кн. 9 — 10.

2) Виж: „Една свободна училищна община“, от М. Левитина, стр. 29.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-р Рудолф Щайнер

Педагогически курс в окултния университет „Гьотеанум“

(Продължение от кн. 2 — 3)

Граници на познанието. Тези граници могат да се прекрачат

След това Д-р Щайнер говори върху границите на естество-научното познание. Той показа, как Ч а р л з  Д а р в и н, този западен мислител, не схваща въпроса за границите на познанието така, както в средна Европа (Германия и съседните й страни). Изследванията му, които изложи в 1859 година в книгата си „Произход на видовете“, имат напълно интелектуалистично-естествонаучен характер. Той наблюдава това, което е достъпно на сетивното наблюдение и опит и вади умозаключения чрез ума си. С своите изследвания предприе да създаде съединителна връзка между най-низшите, най-несъвършените организми и най-висшия земен организъм — човека. Изследва цялата стълба от организми. Макар и да желаеше да прокара линия до човека, гова, което изследваше, беше извън човека: нито истинското естество на човека1), нито копнежът му към свърчувственото бяха предмет на изследванията му.

След като извади своите умозаключения, Дарвин каза: „Защо трябвало на Твореца по-малко да се хареса да създаде малък брой сравнително несъвършени организми и след това да ги усъвършенства постепенно или да ги остави да се усъвършенстват, отколкото веднага още в началото да сътвори всички организовани форми?“ Тук Дарвин напуща интелектуалистично-естествонаучния начин на гледане и просто възприема традиционните религиозни представи. На този начин на гледане върху света той е останал верен и в книгата си: „Произход на човека“. Така се отнасят към света Дарвин и западните мислители. Възгледите му за границите на познанието са. типични за англо-американските народи.

Другояче се разглежда въпроса в средна Европа. Ернст Хекел с младежки ентусиазъм възприе гледището, което се основава на изследване извън човешкото2). Обаче, Хекел не можеше да разгледа нещата така неопределено, така общо, както Дарвин. Той искаше да прекрачи границите, обаче, се опита да направи това със средства пригодни само за изследване извън човешкото. Той построи нова религия. Това е едното, което стана в средна Европа.

Другото извърши Дю-Боа-Раймонд. Той видя, че с интелектуалистично-естествонаучния начин на мислене не могат да се прекрачат границите на познанието. Затова той се спря на самите граници. Обаче, той не направи това по онзи повече чувствено начин, както Дарвин, разсъжденията на когото се губят в неопределеното. Дю-Боа-Раймонд превърна в теория самото спиране при границите. Той постави едно „или — или“: или има граници, или няма. Той намери две граници: 1) една граница, когато погледът се насочва навън — при изследване естеството на материята и 2) една друга, когато погледът се насочи навътре — при изследване преживяванията на собственото съзнание. И той заяви: „Към свръхчувственото не можем да се издигнем. Това е областта на супранатурализма (свърхестественото)3). Там могат да владеят религиите, но този, който борави в тази сфера, няма нищо общо с науката“.

По този начин изглежда, че няма никаква надежда за мост, който да води от интелектуалистично-естествонаучния начин на мислене към свръхчувственото. Обаче, Дарвин има и трети труд: Израз на чувствата. Този труд показва, че онзи, който се е научил да наблюдава в естествонаучен смисъл на думата, може да развие способности много пригодни за изследване човешкия душевен и духовен живот. Дарвин, разбира се, отиде толкоз далеч в тази област, колкото му беше отворен пътя чрез неговия инстинкт. Умелостта на наблюденията му доказват, че сръчността (опитността), която човек добива при естествонаучните и интелектуалистичните наблюдения, може да съдейства при проникване в душевния живот. И на това почива надеждата на антропософското (окултното) изследване.

Окултизмът при никоя своя крачка не отрича строгостта и точността, присъщи на съвременния интелектуалистично-естествонаучен начин на мислене.

Обаче, окултизмът същевременно показва, как човек може да отиде по-нататък и как по този начин границите, които Дарвин постави повече практически, а Дю-Боа-Раймонд повече теоретически, могат да се прекрачат по научен път, и така човек да проникне в свръхчувствения свет. И именно, тогаз се идва до истинско познание на човешкото естество.

Първата крачка към висшето познание е да се схване, в що се състоят тези две граници в обикновения живот. Ако нямаше никаква граница навън, т. е., ако можехме да изследваме без остатък естеството на материята със светлината на ясната ни, но ледено-студена мисъл, не би било възможно това, което не само просветлява света, но и го стопля, именно любовта.

И ако процесите на собствения ни организъм не бяха за нас непроницаеми до известна степен, т. е., ако нашият организъм беше ограничен само с видимата материална природа, а всичко друго у нас беше само проява на материалните процеси, тогаз наистина щяхме да възприемаме цялото наше естество, обаче, не би било възможно припомнянето.

Човек може да стане човек само чрез личния вътрешен живот и чрез социалния съвместен живот с други. Първото не може да стане без припомнянето, а второто — без любовта. От там е ясно съществуването на тези две граници.

Обаче, както казахме, има път за свръхсетивно (свръхчувствено) познание чрез прекрачване на тези граници. Тогаз се явява въпрос: може ли да се върви по този път без, от една страна, да се разруши личния вътрешен живот и, от друга — без да се отчуждим от социалния съвместен живот? Отговорът е утвърдителен. А как може да стане това, ще се разгледа по-долу4). А сега нека допълним казаното до тук.

Към какво води съвременният интелектуализъм

Съвременният интелектуализъм се стреми към яснота, обаче, в края на краищата води към тъмното, несъзнателното, инстинктивното. Мъдростта на древните религии беше пълна със светло, ясно знание. Днешният интелектуализъм превърна това знание в тъмните и безсилни представи на съвременния религиозен живот. Додето религията почиваше върху свръхчувственото знание, това знание имаше способността да влее сила в човека даже и до физичната му природа. Обаче, с изгасването на знанието, изгасва и тази сила. Тогаз у човека инстинктивно се събуди стремеж да търси във физичното това, което по-рано търсеше в духовното. Така изникна спортът. Това не разбирам в агитаторски смисъл, а само констатирам един факт, който за някои може да изглежда парадоксален.

Интелектуалистично естество научния начин на мислене

води към противоречия, които разрушават живота

Втората характерна черта на интелектуалистично-естествонаучната цивилизация е, че води към противоречия, които разрушават живота. Напр. съвременният човек преживява противоречие между своя начин на мислене, от една страна, и чувстването в духа на Русо, от друга. От една страна искат да дадат на детето възпитание, което да е в съгласие с интелектуализма: за обогатяване на представите му да му поднесат логиката, а за неговата воля да му поднасят полезното. А от друга страна, изхождайки от своите чувства, искат да му дадат природосъобразно възпитание 5).

И сравняват детето с по-раншните степени на човешкото развитие. Обаче, това води към противоречие с интелектуалистичния идеал на „логиката“ и „полезното“. Защото нито варваринът и дивакът, нито детето се стрелят да направят представите си логични или да насочат волята си към полезното. Напротив, те се стремят — както варваринът и дивакът, така и детето — към украшенията, т. е. към красивото. Съвременният човек и когато чувства в духа на Русо и когато мисли интелектуалистично, пренася върху детето това, което важи за възрастния. По този начин искат да всадят в детето нещо, което е чуждо на природата му.

Де е източникът на противоречията: съвременното интелектуалистично — естествонаучно схващане на света не изучава целия човек.

При разглеждане на тези противоречия натъкваме се на въпроса за произхода им. Изворът им лежи в следното: интелектуализмът е свързан с будното състояние на съзнанието ни: само това състояние взема пред вид, а не цялото човешко естество.

Ако искаме да схванем целия човек, трябва да изучим и живота през време на спане и сънуване, трябва да познаем и схванем това, което действа несъзнателно в човека.

Животът във време на сън се различава от будното състояние по това, че ние в будно състояние свързваме или разединяваме представите по своя воля, а във време на съня образите работят като обективни явления без нашата воля. Активността на волята в съня се превръща в пасивност.

От една страна, сънят издава много неща, които ние не признаваме в будното си състояние или не сме ги мислили до край. Съновидението разкрива това, което човек носи в себе си в будното си състояние като несъзнателен образ, за което, обаче, нищо не знае, додето не го преживее в съня си.

От друга страна, и сънят влияе на будния живот. Сънят, макар и забравен, може да причини бодрост или отпадналост на духа.

Има две категории сънища: 1) такива,които напомнят спомени от будния живот, напр. човек в съня си яде или пие и пр.; 2) други сънища имат фантастичен характер, напр. човек лети или върши други неща, които не върши в будно състояние. Едно точно и дълбоко наблюдение довежда до резултата, че сънищата от първия вид имат болестотворна тенденция, а тази от втория вид действат здравословно на организма.

Това са като загатвания, които поясняват, че човешкия живот не може да се разбере в цялост, додето не бъде изучена точно и втората му страна, т. е живота между заспиването и събуждането. Това, обаче, не е възможно за физичното познание.

III

Външният начин на изследване не е достатъчен,

за да се разбере човешката природа

През 19. век ние свикнахме да изучаваме човека с научните методи на биологията, физиологията, анатомията и пр. Тези наблюдения се извършват в пространството, и ние можем да ги записваме и чертаем. Можем да ги свързваме с ума си. Но по този начин ние не проникваме във времето6). Ние наблюдаваме например белия дроб на детето, на мъжа в средната му възраст, на стареца: наблюдаваме промените на белия дроб от началото до края на живота и вадим от това известни заключения. Това си остава пространствено наблюдение, макар и да си съставяме представа за хода на развитието. Картинно казано, ние постъпваме, както при наблюдение на часовника, дето по местенето на стрелките съдим за времето.

Човешкото развитие би могло да се схване само чрез такова познание, което непосредствено би схващало времето.

Естествонаучно-интелектуалистичното познание не е в състояние да излезе извън пространството.

Да погледнем, казва Д-р Щайнер, на детето, което е изпълнено с благоговение към възрастния. Това благоговение има основата си в детската природа. Виждаме, как детето намира своя образец, как се ражда у него благоговението, как то постепенно се преживява, и в по-късна възраст изчезва в подсъзнанието. За интелектуалистичното познание сега вече нищо не съществува; пространствено то вече не се вижда. Обаче, за познанието, което изследва непосредствено времето7), е ясно, че това благоговение и по-после действа, видоизменя се и пак излиза на яве в по-напреднала възраст като дарба да утешава. Тази дарба се познава и в тона на гласа, — тон, който пленява и утешава. Който в детинство се моли, на старост може да благославя. Вникването в такива превръщания в течение на развитието не може да се постигне само с едно експериментално наблюдение. Една педагогика, която се основава само на външни, естествонаучни методи, едва ли би дошла до мисълта, че трябва да се развива у детето благоговение. Последствията от онзи начин на възпитание, който следва интелектуалистично-естествонаучния мироглед на последната епоха, ясно виждаме в днешното отношение между бащи и деца.   

(Следва)

______________________________________

1) В. пр. Духовната му природа.

2) Б. прев. т е. материалната, външната страна на нещата, без духовната страна на човека, която е ядката на човешкото естество.

3) Според окултизма духовният или свърхчувственият мир не е свръхестествен.

4) В същата глава, дял III.

5) Противоречието лежи в следното: ако искаме да възпитаме детето в съгласие с неговата природа, не трябва да почваме с поднасяне на „логиката“ и „полезното“.

6) Б. пр. Тук под „проникване във времето“ се разбира проникване в невидимия свят., който е свързан с видимия: за да се разберат явленията във видимия свят, трябва да се изучи и невидимия. По-долу, когато се споменава за времето, ще се разбира в този смисъл.

7) Б. прев. Т. е. за ясновидското изследване.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Окултна медицина и хигиена

Зъбните болести и тяхното лекуване,

от окултно гледище

От Проф. Д-р О. Рьомер

(Продължение от кн. 2—3)

Има места по зъбната повърхнина, които не са досягани при дъвченето и които не се очистват от хранителните останки чрез движенията на езика; устните и бузите. По такива места се залостват бактерии. Те се закрепват по същия начин, както мъховете и лишеите по корите на дърветата. При тези бактерии остават след ядене микроскопични количества хранителни останки. Скорбялата в тези останки от птиалина на плюнката се превръща в гроздена захар, която служи за храна на бактериите, при което се превръща в млечна захар. Целият този процес се извършва особено лесно, когато плюнката е твърде лепкава и се точи на нишки, в следствие на богатото си съдържание на слиз. Слизта пречи на киселината, образувана при ферментацията, да се неутрализира скоро от алкалната плюнка или да се изхвърли. Чрез този химично-паразитен процес глечната покривка кожица, която иначе образува една броня върху зъбната коронка, се разяжда и разрушава, тъй че химично-паразитните влияния проникват до разкритите глечни призми или разрушават. Глечните призми изгубват варовитото си вещество и се размекват. При дъвчене те постепенно се разтриват и разчупват, и се образува първата дупка на зъбната повърхност (виж фиг. 4). Може, обаче, да се образува кариеса спонтанно, преди да се е образувала дупка в глечното вещество. Това става, когато се отстрани единия от зъбите, стоящи при кариеса, притиснати един до друг. Чрез това се попречва на задържането на хранителни останки. Такива места изглеждат тъмнокафяви до черни, но са съвсем гладки.

Wsem.Letopis_god.4_050.jpg?fbclid=IwAR1k

Фигура 4. Зъбен кариес с разрушение на глечта по средата на дъвкателната страна на един кътник. PR = гъбички върху глечната покривна кожица. DK = дентмнов кариес. RP = Рециусови успоредни линии в глечта.

Когато кариесът е разрушил толкоз глечта, че зъбният дентин е разкрит, то химично-паразитният процес прониква в него и изпърво напредва по посока на дентинозите каналчета. Последните се напълват с всякакви видове бактерии, — с коки и пръчици, — които по-тънките дентинови каналчета се стремят към пулпата. Обаче, твърде скоро основното дентиново вещество, което се намира между дентинозите каналчета, изгубва варовитите си вещества и като зъбен хрущял представлява удобна хранителна почва за микроорганизмите, за тяхното развитие и размножение (виж фиг. 5).

Wsem.Letopis_god.4_051.jpg?fbclid=IwAR1k

Фигура 5. Напречен разрез през кариозен дентин; а = нормални дентинови каналчета (Томесови нишки, одонтопластови продължения; в нормални влагалища, принадлежащи на основното вещество; с = дентинови каналчега, пьлни с бактерии; с1 = бактериите центробежно изпълват влагалищата; с2 = бактериите изпълват дентиновите каналчета и влагалищата; с3 = бактериите изпълват детиновото основно вещество между каналчетата.

Вследствие на това, кариесът много по-бързо напредва в дентина, отколкото в глечта. По тая причина болестта напредва под глечта. Това се среща особено при кътниците. Там глечта често показва слаба повреда, когато дентинът под нея на голямо разстояние е вече размекчен. При по нататъшния вървеж на процеса, във време на дъвчене се строшава глечната покривка, под която болестта е напреднала. Тогаз болният с безпокойствие вижда, че се открива голяма кухина в зъба. Когато дентинът слабо е проникнат от варовито вещество, тогаз кариесът в него твърде бързо се разпространява и то по всички посоки. При по-твърд строеж разрушението се ограничава на един конус с малка основа. От по-бавното или по-бързото напредване на кариеса в зъбното вещество зависи естествено и по-бързото или по-бавното заразяване на пулпата. Щом се атакува пулпата, вследствие на дразненето и възпалението й почва познатото силно зъбоболие, защото пулпата е извънредно богата на нерви.

Лекуването на веднъж образувания зъбен кариес, когато последният е повредил твърдите. зъбни вещества, може да стане само чрез зъболекарска операция, при което зъболекарят замества повредените тъкани с изкуствен минерален или метален материал.

Затова от още по-голяма важност се явява предпазването на зъбите. В това отношение обикновената наука ни дава ценни упътвания. Те са следните:

1) Чистене на зъбната кухина по възможност след всяко ядене или най-малко веднъж на ден, най-добре при лягане, със зъбна четка и зъбен прах или зъбна паста. Превъзходно самоочистване на зъбите, — особено на зъбните междини и трапчинки, — става, когато на края на яденето човек изяде с грижливо дъвчене суров плод, напр. ябълка или портокал. Така зъбите 1) механически ще се очистят от всички лепливи хранителни частици и 2) чрез овощните киселини, които съществуват в ябълката или портокала се разтварят лепливите слизни материи върху зъбите. Препоръчва се на хората, които имат обикновено твърде леплива плюнка, да проплакват устната кухина със слаб разтвор от овощна киселина и с този разтвор да се чистят и зъбите. Тая практика е твърде разпространена в Америка. Хранителните частици, изостанали в зъбните междини, като месни влакънца и пр., трябва да се очистят със зъбна чистачка. Обаче, съвсем не се препоръчва обикновената дървена зъбна чистачка, защото тя е доста дебела, твърде лесно се пречупва и лесно заразява венците. Човек трябва да си поръча за своя лична употрябва зъбна чистачка от тънка златна или сребърна пластинка, която е толкоз тънка, че лесно може да прониква в зъбните междини.

2) Второ предпазително средство е да се внимава при приемането на такива лекарства, за които се знае от опит, че вредят на зъбите. Тук споменавам особено две: солната киселина, която с месеци наред се дава във вид на капки, и железни препарати. Пациентите, които приемат такива лекарства, трябва да се посъветват, всеки път след приемането им да изплакнат устната си кухина със слабо алкална вода за неутрализиране минералните киселини. Натриев бикарбонат (сода), взет с върха на ножа в чаша вода 250 грама, е достатъчен за целта.

3) Към предпазните мерки против кариеса спада и това: децата от малки трябва да ги приучим да употребяват старателно зъбите си при дъвчене. Сурови плодове, твърд хляб, сухари добре се понасят от здравите деца; освен това, чрез приемане на сурови плодове, богати на витамини, улеснява се развитието на целия организъм.

4) Съвсем ново предпазително средство се предложи на последния конгрес на централния съюз на немските зъболекари, в края на септември 1920. година в Лайпциг от зъболекаря Андресен, от Копенхаген. Той беше направил твърде интересни опити за отминерализиране и минерализиране на зъбната глеч. Тези опити имаха за цел да подпомогнат на естествените защитни средства на плюнката чрез употребяване, за зъбно очистване, на зъбен прах с особен състав. Съставът му е такъв, че калциевите соли на зъбния прах дифундират (преминават) през глечната покривна кожица и могат да бъдат възприети от глечното вещество, което по повърхнината си е отминерализирано (вижте фиг. 6). Опитите не са завършени. Обаче, добитите до сега резултати толкоз много обещават, че трябва да се предприемат по-нататъшни опити з това направление.

Wsem.Letopis_god.4_052.jpg?fbclid=IwAR1k

Фигура 6. Глечната покривна кожица на зъбната корона, малко преди преяждането (пробиването) на зъба. Чрез действието на киселина зъбната кожица освободена и изолирана. При а още са видими клетъчните контури на амелобластите и при b — клетъчните им ядки.

В всеки случай, науката до сега не е в състояние да обясни този въпрос. И Андресен се утешава с това, което физиологът Хьобер казва в най-новия учебник по физиология (излязъл през 1919 година) относно изследването на живота именно: „Ignorabimus! („Не ще знаем!“). И Андресен прибавя: „Има още много неподозирани възможности в природата. И тъй като в множество други случаи човек трябва да се задоволи с емпиричните факти, то и в настоящия случай не трябва да се иска научна обосновка“. Мнозина други изследователи се занимаваха с този въпрос, напр. Пикерил, Хед, Екерман, Зунтинг и Рикерт. И последните двама са дошли до следното заключение: „Ние сме убедени с голяма сигурност, че глечта и дентинът са обикновено по-вече или по-малко пропускливи, те пропущат соли и разтварящи средства както от кръвта към повърхнината, тъй и от плюнката към вътрешността. Ние сме убедени, че съществува такова течение. Това течение е променчиво по сила, според промените в състава на кръвта и плюнката“.

Освен предпазните мерки, опитани от зъболекарската наука, има и други важни правила, намерени от окултни изследователи. Тези правила трябва да се опитат не само от зъболекарите, но и от другите лекари. Д-р Рудолф Щайнер казва: „Първият жизнен период, който завършва със зъбната смяна, е едно ограничаване, концентриране на цялата човешка органическа дейност върху строежа на цялата костна система. И тоя процес намира своя завършек в поникването на трайните зъби. Този процес има връзка с образуването на цялата човешка форма. И особено е важно, че тук голяма роля играят две вещества, които инак твърде малко са обърнали върху си внимание в човешкия организъм. Това са флуора и магнезия. Флуорът и магнезия в това разредено състояние, в което се намират в човешкия организъм, играят, именно в този процес у детето до зъбната смяна, една извънредно важна роля, при което силите на флуора поемат върху си ролята на пластичен художник, като закръгляват и задържат това, което се стреми на вън. Когато пък магнезия действа лъчеобразно и организира тези съединително тъканни нишки, които поел: ще се проникнат от варовити вещества. Затова е от особена важност да се запази равновесие в детската възраст между вноса на магнезия и флуора. В първите години на живота си човек е член на външния свят, на целия космос. Действието на флуора от вън се противопоставя на лъчеобразно действащите сили на метала магнезий“.

Wsem.Letopis_god.4_053.jpg?fbclid=IwAR1k

Фигура 7. Дентинови каналчета при надлъжен разрез, S = глеч, която, поради тънкостта на микроскопския препарат, почва да се разпуква. D = дентин

Интересно потвърждение на тези данни на духовния изследовател виждаме в микроскопското устройство на зъбите. Приготвяме тънък надлъжен разрез на един зъб и го наблюдаваме при силно увеличение. Тогаз виждаме, как одонтобластовите клетъчни продължения излизат гъсто едно до друго от пулпата и се протакат през целия дентин до зъбната глеч във вид на най-тънки нишки, и то в грамадно количество (виж. фиг. 7 и 8).

Wsem.Letopis_god.4_054.jpg?fbclid=IwAR1k

Фигура 8. Дентин. напречен разрез по средата на короната. Боядисан със златен хлорид и калиев йодид. Дентинови каналчета при напречен разрез, 365 в 1/10 от квадр. милиметър; а = основно дентиново вещество; b = дентинови каналчета; с = влагалища на дентиновите каналчета.

Тези одонтобластови продължения са известни под името Томесови нишк и. По собствените мои изследвания те представляват извънредно тесни кухи нишки, които имат напречен разрез едва 1 микрон. Те се съвпадат с така наречените дентинови каналчета. Даже аз успях да ги преброя и намерих, че при напречен разрез през дентина на зъбната коронка, на една повърхност от 1/100 кв. мм. има 365 такива нишки. Да се опитаме да си представим това! На една повърхност, която, микроскопски гледана, не е по-голяма от върха на една игла, има 355 дентинови каналчета. Следователно, на 1 кв. мм. значи, на една повърхност приблизително колкото главичката на карфица, има вече 36,500 такива. А на 1 кв. см., което отговаря приблизително на напречния разрез на дентина на средно голям кътник, има 3,650,000! Преброяването става лесно с помощта на микрофогографията. Избираме напр. увеличение 1000 пъти. В този случай 1/10 от мм. се явява 10 с. м. дълго, и съответната повърхност, — 1/10 Х 1/10 = 1/100 от кв. мм., — се явява като 100 кв. с. м. На една повърхност от 100 кв. с. м. твърде лесно могат да се преброят напречните разрези на дентиновите каналчета, ако се задраскват преброените, за да не се броят втори път.

(Следва)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОКУЛТНА АРХИТЕКТУРА

(Според Сент-Ив Д’Алвейдър)

За да схванем основите на окултната архитектура, трябва да знаем вътрешното отношение между формата и идеята, също между формата и тона. Формата говори на душата, тя си има език. Обаче, за да може формата да говори, тя не трябва да е произволна. В изкуството няма произвол, казва Гьоте. Изкуството е откриване на висши истини, на закони, които без него би останали скрити. Изкуството ни довежда до Истината. както и науката, само че по друг път. Когато построим едно здание подобно на казарма и гледаме само материалното му удобство, тогаз това здание не говори на душата. То е само материална, а не одухотворена форма. И затова държи душата в материалния свят. То не издига душата във висши сфери. Целта е, формата да буди духовното в човека, а за да е възможно това, тя трябва да бъде въплъщение на духовното.

Разбира се, едно здание трябва да отговаря на всички хигиенически изисквания, преди всичко: да бъде построено на сухо, чисто, слънчево място, прозорците му да бъдат широки, за да влиза изобилно светлина в стаите. За оногова, който не знае по-дълбоките закони, това би било достатъчно.

Но когато формата отговаря на известна идея, тогаз тя буди в душата известни сили, които са в хармония с тази идея. Съзерцанието на тази форма повдига душата. По този начин се създава атмосфера, която подпомага по-висшата дейност на душата.

Формата на зданието трябва да бъде в строга хармония с работата, която искаме да вършим в него.

Казахме, че формата съответства на известни тонове. Всяка форма, която е в хармония със законите на живата природа, е музикална форма, тя действа на душата аналогично на съответната й музикална хармония. Тогаз душата се намира, така да се каже, под влиянието на хармонични музикални вибрации. Как се създава по този начин висша атмосфера за проява на творческите душевни сили!

Че наистина има връзка между форма и тон, се вижда от следния опит, който привежда Сент-Ив Д‘Алвейдър: ако върху един кръг посипем ликоподиен или друг ситен прах и приведем кръга в трептение, ще видим красиви фигури, образувани от нареждането на ликоподийния прах. Получените форми ще бъдат във връзка с тона, който се причинява в кръга от трептението му.

Като знаем горното, ще можем да схванем идеите на Сент-Ив върху окултната архитектура, изложени в неговия „Археометър1).

Трябва да разгледаме предварително някои музикални принципи. Знае се, че височината на тона зависи, между другото, от дължината и дебелината на струната. Ако една цяла струна дава тон сол и разделим струната на 2, ще получим пак сол, но една октава по-висок; ако продължаваме да разполовяваме, ще получаваме все сол във все по-горни октави. Обратно, ако последователно удвояваме дадената струна, бихме получили сол от все по-долни октави.

Една трета от дадената струна е квинта от сол, т. е. ре от по-горната октава. И тая третинка бихме могли последователно да разполовяваме или удвояваме и бихме получили ре от по-горни или по-долни октави.

Ако вземем една пета от дадената струна сол, ще получим терца, т. е. с и, ако вземем една шеста струна, ще получим квинта от третата октава, т. е. пак ре.

Така наречения еталон на Сент Ив е построен въз основа на казаното. За основа той взема струна дълга 144 с. м. и то с такава дебелина, че да дава тона сол, когато трепти цяла. И той сега изчислява при какво намаление на дължината на струната какъв тон бихме получили. И всички тези изчисления той ги нанася на една линийка, наречена еталон. Тя е дълга 144 с. м. (ако работим с хилядни части от с. м., ще пишем 144,000). Ако цяла струна с дължина 144 с. м. отговаря на сол, то сол от по-горните октави ще получим чрез последователно разполовяване: 72,000; 35.000; 18,000; 9,000; 4,500; 2,250; 1,125. Определяме местата и на другите тонове върху еталона. Струна с дължина 43,000 (брои се отдолу на горе по еталона, т. е. от нулата), ще имаме ре, с дължина 95,000 — пак ре. В еталона — 1 м. (100,000) отговаря на ре бемол, 108 с. м. — на тона до и пр. Частите, на които се разделя еталона, се наричат интервали.

При всички архитектурни или декоративни форми трябва да изберем преди всичко акорда. „Струната, като мярка на тоновете, казва Сент-Ив, — това е линията. като мярка за пропорцията на формите. Това приложение, казва той. дава една нова наука; и въоръжени с нея, всички изкуства могат да се сведат към едно архитектурно единство; източниците, до които този принцип може да дойде, са неизчерпаеми: в това отношение архитектурата е по-малко ограничена от музиканта, защото последния има на разположение твърде малък брой октави (8 — 9). Усъвършенстването в пропорциите и формите не може да се получи само чрез окото, колкото то и да е упражнено. Ухото е по-фино в това отношение от окото. Но ухото може да възприеме приятни тонове само в междината от 8 октави. Окото, напротив, може да възприеме като приятни безкрайно видове форми. За архитектурата това е необходимо, защото малкият брой октави би бил недостатъчен.

Напр. фасадата (лицето) на едно здание ще се раздели от начало на големи деления, които дават по-големите части на зданието: корнизи, фризи и пр. Други по-малки подразделения ще дадат размерите на по-дребните части. Най-сетне всички тези части ще се подразделят на по-малки при орнаментите. По този начин ще получим хармонични по между си части и в съгласие с общия акорд, приет за цялата постройка. Струните чрез своите вибрации произвеждат съответни на своята дължина звукове. Значи, ако има хармония между някои тонове, ще има хармонични отношения и между дължините на струните, които ги произвеждат (като предполагаме, разбира се, че струните са подобни, т. е. от същата дебелина, еднакво са изопнати и пр.)“.

Кривите линии можем да получим като превърнем дължината, съответна на даден тон, в диаметър на окръжност.

Формата може да изразява не само акорд, но едновременно и една дума, защото числата отговарят не само на известни тонове, но и на известни звукове от човешкия говор (гласни и съгласни).

Това може да се приложи както за общата форма на едно здание, така и за орнаментите, фреските, рисунките по витрини, килими, мебели, в керамиката, при паметници, платове, дантели, в облеклото, металическите предмети, бижутерството и пр.

Има голямо поле за създаване на безкрайно видове форми.

Wsem.Letopis_god.4_059.jpg?fbclid=IwAR1k

Фиг.1

Фиг. 1 представлява тип на здание в гръцки стил. Нулите показват изходните точки, от които ще се броят разстоянията. Числото, поставено при нотата отгоре в дясно (подобно на степенен показалец), показва броя на нотата, броейки по еталона отгоре на долу. Напр., в ляво долу има сол4. Това показва, че ще броим чисто сол по еталона отгоре надолу. В еталона срещу сол е числото 18,000 (броим разстоянието от основата на еталона — нулата — до дадения тон). Като знаем мащаба, лесно ще изчислим разстоянието в рисунката от нула до сол4. Когато във фигурата има числа, които не са при ноти, а отделно, те показват височината от основата на зданието според взетия мащаб. Напр. във фиг. 1 от дясно, на едно място пише 18 — значи от основата до това място има 16 деления.

Да вземем още няколко примери за пояснение: от лява страна горе пише ми бемол . Значи, ще търсим втория ми бемол по еталона, броейки отгоре надолу. Първия ми бемол е на разстояние 90 с. м, (90,000) от нулата. Вторият ще бъде октава по-високо, т. е. ще отговаря на половина по-къса струна: 90:2 = 45 (или 45,000). Тогаз по мащаба изчисляваме, колко ще бъде разстоянието от нула до ми бемол3.

Още един пример: от дясно към долния край на фиг. 1 пише ре5. Това показва, че в еталона петото чисто е ре, броейки по еталона отгоре надолу. Първото ре е на разстояние 96 с. м. от нулата (или 96,000). Ре5 ще бъде с четири октави по-високо от това ре. Разполовяваме 95 последователно 4 пъти и получаваме: 48; 24; 12; 6. Значи, ре5 отговаря на 6 с. м. дължина или се пада на еталона на разстояние 6 с. м. (5,000) от нулата.

По същия начин ще се разбират и другите фигури. Фиг. 2 представлява чаша с акорд до, ла, ми.

Wsem.Letopis_god.4_060.jpg?fbclid=IwAR1k

Фиг.2

С цитати от Библията Сент-Ив доказва, че скинията, описана в книгата „Изход“ и храмът, описан в „Трета книга на царете“ и в „Езекиил“ нямат произволни отношения, но са приложение на музиката в архитектурата. С цитатите, които взема от Библията, Сент-Ив иска да покаже, че не само е възможно приложението на музиката в архитектурата, но че то трябва да бъде винаги правило при построяване на здания; особено на по-важни.

В гореспоменатите книги на библията за единица мярка е взет лакътя (виж „Изход, гл. 25 — 27; „Трета книга царете“, гл. 6 и „Езекиил“, гл. 41). Ако ние разгледаме числата, които тук се споменават, ще видим, че размерите на разните части са в хармонични отношения. Числата, споменати там, не са случайни. Храмът, описан в „Изход“, има следния акорд: ре, си бемол, сол.

Соломоновият храм, описан в „Трета книга на царете“, глава 6, има акорд ми бемол, си бемол сол. Нека за пример да вземем описанието в „Изход“:

Глава 25, стих 10: и да направят ковчег от дърво ситим;

дължината му два лакти и половина — си бемол

широчината му лакът и половина — сол

и височината му лакът и половина — сол.

стих 17: и да направиш очистилището от чисто злато:

дълго два лакти и половина — си бемол

широко - лакът и половина — сол

стих 23: и да направиш трапеза от дърво ситим:

две лакти дължината й — ре

един лакът широчината й — ре

височината й лакът и половина — сол

Глава 27, стих 1: и да направиш олтар от дърво ситим:

5 лакти дължината му — си бемол

и 5 лакти широчина — си бемол

и височината му 3 лакти — сол.

Стих 9: и да направиш двора на скинията: от южната страна към пладне да има за дворът привеси от препреден висон:

дължината за едната страна 100 лакти — сол бемол

стих 13: дължината на двора да е 100 лакти — сол бемол

Глава 30, стих 2:

един лакът дължина на олтаря — ре

един лакът широчината му — ре

и височината му два лакътя — ре

Ще дадем малко обяснение на това. Еталонът, който отговаря на струна сол, ще смятаме разделен на 96 части.

Тогаз на сол от разните по-горни октави отговарят следния числа: 48, 24, 12, 6, 3, 11/2. Затова Сент-Ив пише, че 3 и 11/2 лакти отговарят на сол.

Знаем, че в еталона, разделен на 144 части, си бемол отговаря на 123 части. За да видим на колко деления, отговаря си бемол при еталон, разделен на 96 части, съставяме следната пропорция:

Wsem.Letopis_god.4_061.jpg?fbclid=IwAR1k

Значи, в еталон, разделен на 95 равни части, си бемол ще отговаря на 30 части.

Чрез последователно разполовяване на 30 ще получим величините, които отговарят на си бемол от разните октави: 40, 10, 5, 21/2. Затова Сент-Ив казва, че размерите 5 и 21/2 споменати в „Изход“, съответстват на си бемол.

Знаем, че в еталон, разделен на 144 части, ре отговаря на 96 части. За да видим на колко деления отговаря ре при еталон, разделен на 96 части, съставяме следната пропорция:

Wsem.Letopis_god.4_062.jpg?fbclid=IwAR1k

Чрез последователно разполовяване на 54 получаваме: 32, 15, 8, 4, 2, 1. Затова Сент-Ив казва, че размерите 2 и 1 лакти, споменати в „Изход“, съответстват на ре.

Ако струна с 95 деления отговаря на сол, на сол бемол ще отговаря струна дълга 100 деления.

Пътят, по който Сент-Ив дохожда до окултната архитектура, не е единствения. Има и други пътища затова.

Всичко около нас трябва да бъде в хармония с великите закони, които владеят в  космоса!

Казаното тук не туря граница на художественото творчество, както законите на хармонията и ритъма не турят граница на музикалното или поетическото творчество.

S.

__________________________

1) L’Archeometre. Clef de toutes les religions et de toutes les sciences de 1’ant quite. Reforme synthetique de tous les arts contemporains

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Съобщение за смърт на далечно разстояние. На 20 септ. м. г. на обед седях при масата заедно с жена си и двете си дъщери. Живея в третия етаж на една масивна постройка. Ясен слънчев ден, без никакъв вятър. За един момент прозорецът зад мен изтрещя като от силен напор и вътрешните стъкла се полуотвориха, като че човешка врата ги отвори, защото се притварят със специална ръчка. По-малката ми дъщеря с весел глас ми казва: „Татко, изглежда, че някой от твоите духове ни обикаля и отвори прозореца“. — Деца, казвам им, недейте да ви се вижда това нещо смешно. Ще видим до утре, дали няма да ни се покаже причината за това отваряне на прозореца и силното му изтрещяване. До вечерята бях зает с работа и забравих за случката на обед. В 7 часа вечерта жена ми и дъщерите ми, в компания с роднините ни, отидоха на кинематограф. Каниха и мен да ги придружа, но аз категорически отказах, понеже не се чувствах някак разположен, — без да бях нещо болен. Домашните ми, след като отидоха в киното, аз останах сам в къщи и исках нещо да прочета или да отговоря на някои писма, които отдавна чакаха отговор.

Взимам вечерните вестници да ги прегледам. Обаче, нямам търпение да чета, взех перото, за да напиша едно писмо, но нямах желание да пиша. Чувствах се просто силно изморен, отпаднал, като че съм в трескаво състояние. Измерих си температурата — нормална. Казах си, може да съм се уморил през деня, понеже ставам сутрин рано между 4 — 5 часа. Реших ла си легна къде 10 часа вечерта.

С натежала глава легнах си и съм заспал много скоро. Къде 12 часа домашните ми се върнаха от киното. Разбудих се от дълбокия сън, но като от треска, чувствах, че съм се затоплил и изпотил, но температура пак нямах. Сутринта станах на определеното време и, след като закусих, отправих се до църквата да запаля една свещица за покойната ми майка: Бог да я прости, преди 10 години се е поминала и преди смъртта си често ни казваше, като си спомним за нея, да й запалваме по една свешица. След църквата, отивам до канцеларията да прегледам някои текущи работи. Макар и неприсъствен ден да беше, неделя, но работата ми е такава, че трябва да ходя до канцеларията си ежедневно. Седнах на стола в канцеларията си и се чувствах постоянно на щрек, във възбудено състояние. Исках нещо да напиша, но мислите ми бяха разсеяни и не можах да се съсредоточа. Запуших една цигара, но не ми се пушеше. Необяснимо ми беше това натегнато състояние.

Къде 11 часа на 21 септември м. г. ме извикаха мои познати по телефона и ми предадоха, да си ида в къщи, понеже се получила някаква телеграма от Лясковец. Запитах ги, за какво се отнася телеграмата, но отказаха да ми дадат подробности. Понеже баща ми беше стар човек, 84 годишен, аз им казах по телефона: „сигурно се е поминал, Бог да го прости,“— отговори ми се, пак по телефона от говорещия, че вярно е било предположението ми, и веднага в мен стана една промяна. Разсеяността ми се махна, трескавото състояние премина и се възвърна предишното ми състояние. Отидох си в къщи и прочетох телеграмата, в която се казваше, че баща ми тази сутрин се поминал.

Наредих да се телеграфира, че вечерта ще замина, да ме чакат. На другия ден пристигнах в Лясковец, дето заварих и брата си Васил, който същия ден беше пристигнал от с. Кнежа, само 3 часа по-рано от мен, и можах да сваря покойния непогребан и да го изпратим до „вечното му жилище“. След погребението на покойния, бяхме се събрали в къщи, да му се отдаде последната почит, според местните обичаи.

Разправих им цялата история с моето предчувствие, и роднините ми разправиха, че действително покойния ми баща, от събота, на 20 септември м. г., е почнал да бере душа и на няколко пъти е запитвал за мен и за брата ми, като е питал така: „няма ли Никола да си дойде, ами няма ли и Василя?“ Това състояние е прекарал до призори на 21.IX. и се поминал. — Като не е можал да ни види за последен път и навярно духът му ни е обикалял. Но ние не сме биле в състояние да го видим или да схванем неговото присъствие.

Съобщава: Д-р Н. Хранов.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

Астрологическите въпроси

Двойната книжка за месеците август и септември т. г. на французкото окултно списание „Le Voile d’Isis“ е посветена специално на астрологията. Най-видните френски астролози, мнозина от които са излезли из прочутото Ecole Polytechnique и притежават здрава научна култура, а и някои чуждестранни, са дали редица статии, третиращи най-различни въпроси из областта на Астрологията.

Едни, като Sylv. Trebucq, дават бегъл исторически очерк на развоя на астрологията през вековете, в които греят отделни, знайни и в днешната наука, имена: Птоломей, Албумазарт,

Йохан Мюлер, наречен Региомонтанус, който се тачи като баща на немската астрономия, Сеплер, Парацелзус, прочут най-вече като медик и алхимик, Тихо Брахе, Морен дьо Вильфранш, и мнозина още знайни и незнайни.

Други са посветили ред статии върху съвременното състояние на астрологията, трети — като P. Flambart — излагат основите на научната астрология, която се изгражда със същите научни методи и със същите средства които лежат в основата на днешната наука.1) Разгледани са по-специални въпроси, като напр. медицинска астрология, които засягат различните отрасли на астрологията, но те представят интерес само за хора, които са в течение на тази наука.

Ще дадем тук някои и други извадки от статията на Е. Caslant: Опити върху научна астрология, където са ясно очертани четирите насоки, в които съвременната астрология се разработва.

„От тридесетина години насам настъпи едно възраждане в астрологичното движение. Научните умове, които — по предразсъдък — смятаха дотогава астрологията като пустоверие на старите времена започнаха внимателно да я проучват. Те разбраха, че онези, които я практикуваха, не познаваха нейните основи и съдят за нея напрезум; те установиха освен това, че е невъзможно да се практикува тази наука, без да се схване нейната обосновка, а затова мнозина от тях се запретнаха да я проучват и подлагат на опит. Техният брой от година на година расте и понеже е необходима известна смелост, за да се изстъпи човек против онова текущо мнение, което е създадено за тази наука, те са още малко на брой, поне в Франция, където ние сме останали в тази област твърде назад в сравнение с англичани, американци и немци. Все пак техните трудове имаха за резултат редица опити за създаване на една научна астрология, сиреч по-точна и по-строга и, следов., по-пригодна към съвременния манталитет. Понеже тия опити ще имат, по всека вероятност, за резултат едно обогатяване на утрешната наука с нови глави, видя ни се, че ще бъде интересно да дадем за тях едно сбито изложение.

Първият опит се състои в събиране на астрологичните трудове — индуски, халдейски, гръцки, арабски, също и ония от епохата на възраждането — да се преведат, кондензират и допълнят. Работа огромна, понеже те са многобройни.

Вторият опит се състои в прилагане на статистиката в астрологичните изследвания или по-точно „в изчисления с помощта на вероятностите, почиващи върху сравняване на строго установени — непроизволни — съвпадения, сир. такива, които са извлечени от научно водени астрономични статистики“.2)

„Този метод има предимството, че налага достоверността на астрологията н на кай-големите неверници, но изисква огромен труд“.

„Третият опит влиза в областта ка физическите науки. Проучването на законите на земния магнетизъм позволява дв се докаже влиянието на светилата върху човечеството и да се анализират техните въздействия. (Е. Caslant излага по-нататък интересните и твърде убедителни изследвания, които са напразени в тази посока).

„Четвъртият опит е опит за една чиста рационална научна астрология, си;., създаване на една астрологична наука, чиито принципи и следствия се установяват по пътя на строгата логика на математиката.

Накрай, авторът на статията предвижда едно сливане на тия четири течения, които съществуват в днешната научна астрология в една голяма река, с което астрологията ще допринесе своя голям дял за издигане на човечеството и за осветляване на неговия собствен път, тъй вещо начертан в голямата Книга на звездите. — Г.

Богомилски книги и легенди.

От проф. Йорд. Иванов. Издание на

Бълг. Академия на науките (фонд Д. П. Кудоглу). София, 1925. Ц. 80 лв. Най-после, българската книжнина се снабди с едно, сравнително, ценно научно съчинение върху богомилството. Хулено в течение на векове от заинтересованото и невежествено официално духовенство и преследвано най-безпощадно в лицето на неговите видни представители и проповедници, учението на българските богомили намира сега в труда на един авторитетен български книжовник, отчасти, своето признание като могъщ фактор за културното развитие на българския народ и като истински родоначалник на реформацията на запад. Авторът, както обяснява в своя кратък предговор, си е задал скромната цел да направи първия опит, чрез обнародване на книжовните съкровища на богомилството, за да хвърли светлина върху същността и значението на това учение и, по тоя начин, да се опровергаят досегашните едностранчиви гледища за него. Той е дал, както признава, само една скица на богомилството, колкото да се проумеят литературните паметници, останали от него. В друго свое съчинение той обещава да изложи по-обстойно учението и историята на богомилството. Като пожелаваме да се осъществи по-скоро това обещание, и ние намираме, че едно по-дълбоко проникване в действителната същност на богомилското учение е крайно необходимо, тъй като, колкото и да се е старал да бъде обективен и ясен в изложението си, г. проф. Иванов, очевидно, не е запознат още напълно с истините, които се крият в това учение, и затова нито е могъл да проникне в неговите мистични глъбини, нито го е обхванал в неговата пълнота. Тази е причината, поради която авторът, който на много места изтъква основателно чистотата и високия морал на учението, както и неговите социални и държавнически принципи, все пак продължава да нарича богомилството „секта“ и учението му „ерес“, в унисон с кривите и злоумишлени писания на Йоан Екзарх, презвитера Козма и съвременните клеветници из църковните среди. Трябва да се разбере веднъж за винаги, че учението на богомилите не е било еретическо, макар и да е било наричано така, дори и в учебниците за нашите училища, а е било истинското учение на Христа, с много малко грешки в общите начала и в ритуала. В този благоприятен смисъл за него са се изразили, макар и в общи фрази, и г. г. Д. Мишев („България в миналото“) и Янко Сакъзов („Българите в своята история“)3). Също така, необходимо е да се докаже по един неопровержим начин — което е един дълг на нашите официални учени — че богомилското движение ни най-малко не е било и не е могло да бъде причината за пропадането на второто българско царство: напротив, то е дошло навреме, за да спаси свободната българска държава от провалата, която й подготвиха нейните тогавашни политически и църковни властница, но тази спасителна мисия на богомилите не е могла да бъде разбрана тогава и пет вековното робство е станало неизбежно. Като се докаже, по научен път, тая историческа истина, ще може да се парализира и охотата на съвременните злобни църковници да злоупотребяват с властта си, за да преследват и сега неприятните им честни и безкористни работници за духовното и морално повдигане на българския народ. Но, нека признаем искрено, ние не вярваме, че тази задача ще се окаже по силите на г. проф. Иванов. От противоречията, които се съдържат в разглежданото негово съчинение и които свидетелстват, че той има смътно понятие за окултната страна на богомилското учение — противоречия, които ще изтъкнем до-пъти —; от факта, че той гради заключенията си само върху книжния материал, който е издирил в разни библиотеки и изразяващ най-противоречиви гледища, без да е изследвал непосредствено всред народа богомилската традиция — а компилативния метод в историческата наука е най-нещастният, което се доказва и и от съчиненията на някои български „историци“-дилетанти —: от факта, че г. Иванов не знае дори най-елементарните закони, по които се развива индивидуалния и социалния духовен живот, като се осмелява да поддържа действително еретическата мисъл, че „с вегетарианството един народ рискува да загине“(!!), и най-после, от неоспоримия факт, че самият г. проф. Иваноз не притежава един здраво обоснован духовен мироглед, и по още няколко други причини, ние се виждаме, макар и със съжаление, принудени да се отнесем скептично към научната стойност и действителната полза от обещаното второ негово съчинение за учението и историята на богомилството. Разбира се, и то ще бъде една стъпка напред, един втор опит. Ние, обаче, сме убедени, че истината върху богомилството Може да се изложи във всичката й дълбочина и пълнота само от един окултист, който не само би могъл да разполага с изобилната литература по предмета със сведения от други източници, за да прецени правилно и хармонично всички фактически данни, но и притежава необходимите знания за произхода божествените принципи на окултни в братство, едно от които е било, безспорно, и обществото на богомилите С една реч делото на богомилите си чака майстора. Дошъл ли е той или ще дойде, това е друг въпрос. Във всеки случай, в ид. книжка на списанието ние ще поместим статията „Богомилството не е ерес“, придружена с една илюстрация: изглед на селото Богомила в Македония.

Нашите сили. Как да ги използваме. От Прентис Мълфорд. През. Елисавета Г. Консулова—Вазова. София, 1924. Ц. 25 л. Получи се в редакцията ни един екземпляр от тая книжка, в която са събрани неколко от статиите на американския окултист Мълфорд. те са студии по практическия окултизъм и, поради несъмнената полза от тях за българите, ние поздравяваме добрата мисъл на г-жа преводачката да ги издаде на български. Повечето от въпросните статии са отдавна поместени в Всемирна летопис в изтеклите годишнини. А именно: 1) лечебната и възобновителна сила на пролетта (кн. I, март 1919 г.), 2) Няколко закони за силата и хубостта (кн. VIII, януари 1920 г.), 3) Кои са нашите роднини? (ibidem), 4) Положителни и отрицателни мисли (кн. IX, февр. 1920 г.), 5) Няколко практични духовни рецепти (ibidem), 6) Практическото значение на мечтанието (кн. X, март 1920 г.), 7) Бог в дърветата (кн. I — II, януари 1921 г.), 8) Безсмъртието на плътта (кн. III, февр. 1921 г.), 9) Вътрешният лекар (кн. IV, апр. 1921 г.), 10) Мистерията на съня или двойното ни съществуване (кн. V, юни 1921 г.), 11) Законът за брака (кн. VI — VII, март 1922 г.), 12) Изповедта (ibidem) и 13) Процесът на превъплътяването (кн. I — 1925 г.). Г-жа Консулова-Вазова е превеждала от немското издание на Sir Gaiahat. Колкото и да е хубаво стилизиран немският превод, по-добре би било да се преведат тия и останалите студии на бележития окултист от английския им оригинал, за -да може да се предадат точно мислите на автора, този „пионер на новата мисъл“ (New thought pioneer), както го нарича неговата биографка Eva Martin. Цялата сбирка от тях се състои от четири серии под заглавие: Essays of Prentice Mulford. Completing the entire set of the Essays published in America under the title of „Your Forces and how to use them“. Има и едно джобно сборниче, луксозно издание, озаглавено: „The gift of the Spirit“, от което извлякохме статийката: „Процесът на превъплътяването“ и ще продължаваме да превеждаме и други. В тази къса бележка нашата цел е да подчертаем колко ценен е приносът в нашата литература с превождането на окултните студии от Мълфорд. Като ги четете, пред мисловия ви поглед се разкрива почти цялото духовно същество на човека, с всичките му скрити, непроявени сили, които трябва да се развият методично и непрекъснато. Тия сили произхождат от вечния Дух, проявен в човека като любов, мъдрост и истина. Желателно е, книгата, преведена от г-жа Елисавета Г. Консулова Вазова, да получи най-широко разпространение и да се прочете от всеки българин, а най-внимателно — от нейния мъж, г. Д-р Борис Вазов, който се подвизава в печатните органи на Синода със статии против окултната наука и окултистите, както и от брата й. проф. Д-р Консулов, който съчинява фейлетони за жълтата преса, пълни с неудържима и безгранична злоба против окултизма и хората на новата мисъл.

Един отговор: Някой си професор д-р Ст. Консулов, в желанието си да хули дейците на духовното движение в България и да попречи на разпространението на тяхната книжнина, е взел повод от една преводна статия в кн. I от т.г. на „Всемирна летопис и е написал куп нелепости в един столичен ежедневник. За да не му остане длъжна, редакцията ни изпрати опровержение, за да се публикува в същия вестник, но редакторът на последния, въпреки общоприетия обичай, отказа да даде място на това опровержение. Той е помислил, види се, че изпълнява журналистическия си дълг само тогава, когато допуща да се нападат неоснователно и жлъчно хората и не дава място на защитата им. Това са българските вестникарски и обществени нрави! Правилото: audiatur et altera pars е за редакцията на в. „Слово" нещо непознато, Предвид на това, ние даваме тук място, в извлечение, на същото опровержение:

До Почитаемата

Редакция на в. Слово — Тук

Във вчерашния брой 1004 на вестника Ви, в подлистника на последната страница, е поместена една статия: „Окултна биология" или „наука за болното време", в която „ученият" професор г. д-р Ст. Консулов критикува, с недостолепен език и изопачени цитати, една преводна статия в списанието Всемирна Летопис и прави заключения и доноси, въз основа на сведения, черпени от меродавния български вестник „Последня Поща", на който г. професорът, види се е редовен четец.

Позволете, Господине Редакторе, да опровергаем, в интереса на истината, неспокойните умувания на „учения" българин, който с една отлична атестация, както за неговия манталитет, така и за неговото душевно равновесие.

Въпросната статия за новооткритата органическа сила е преведена от английското списание „The Occult Review", което излиза в Лондон цели 42 години, има милиони души четци и между сътрудниците, на което личат такива знаменитости, като академикът и прочут физик сър Оливър Лодж, парижкият професор д-р Шарл Рише, астрологът Сефариал (д-р Гернолд) и много други видни учени. Ако, прочее тая статия е могла да се удостои да бъде поместена в такова солидно английско списание, то вярваме, че всеки разумен човек ще окачестви основателно като голяма и с нищо неоправдана дързост да се счита тя за плод на „болното време, което ни завеща войната". Нещо повече: „ученият" български критик, комуто, както сам признава, е попаднала някак си само I кн. от г. IV на „Всемирна Летопис", в която е поместена една част от статията, не е дочакал или не е имал възможност да прочете нейния край във II-III книжка, илюстрован със 7 микро-фотографически снимки на опитите, които откривателката г- жа Дикинсън е направила. Ако той бе проучил, доколкото му стигат силите и знанията, и тия данни би ги проверил на опит, може би щеше да си наложи, благоразумно по-голямо въздържание. Сега, обаче, ние се видяхме принудени, поради предизвикателството с тая критика, да поставим българския „учен професор" в заслуженото от него положение: ние се отнесохме веднага до директора на английското списание The Occult Reviev г. Ралф Ширле и до сър Оливер Лодж4) за обяснения по тоя случай, като им съобщихме и критиката на българския капацитет. Отговорите на тия англичани ще публикуваме своевременно за назидание и успокоение на нервите на българския критик. Запитахме и директора на французкото списание ,,Le Voile d'lsis" за същото, тъй като и той, без да подозира съществуването на българския „учен" гърмовержец, даде твърде похвален отзив в кн. III, год. 30 на своето списание за откритието на г-жа Дикинсън5). След тая анкета ще можем още с по-голямо основание да успокоим г-на професора, че редакторът на Всемирна Летопис, няма нужда да гледа „червеите по месото в кухнята“, защото той не е месоядно животно: само ония, които се хранят с животински трупове, за да възприемат от тях съответните енергии и нрави, и да станат по-вкусни на червеите, могат да се занимават с подобни „научни“ изследвания в кухнята.

Колкото за списанието Всемирна Летопис, за което г. критикът се отзовава с такова пренебрежение и злоба, трябва само да се забележи, че то излиза от 1919 г. насам, в обем по 3 печатни коли голям формат и с дребен шрифт, дало е много ценен материал за четиво, а г. професорът не е прочел досега нито една от излезлите книжки, при все това седнал да критикува съдържанието му, което не му е известно! Ето ви образец на критика! В това списание са поместени, между другото и редица статии от бележития астроном и психист, Камил Фламарион, неотдавна починал, и за който се дават отзиви и във в. Демократически Сговор, също и хубавите очерци на Прентис Мълфор за окултните сили на човека, някои от които очерки, четири години след излизането им на страниците на Всемирна Летопис, се появиха в отделен сборник, от г-жа Е. Консулова-Вазова. Нима и те са „резултат на болното време“? В същото списание са поместени много очерки по всички животрепетни научни въпроси, като например по теорията за относителността от проф. Айнщайн, дадени са биографиите, портретите и прегледи на духовно-научната дейност на мнозина окултисти и мистици от най-старо време, и до днес (начиная от Питагора с неговите, за пръв път излезли на български, златни стихове, до Д-р Рудолф Щайнер, основател на окултния университет „Гьотеанум“ в Швейцария), но и тая „научна литература“, според българския професор, била „фабрикувана“, (а той, уверени сме, нито я е прочел) и с нея се свързва нещастието на някой си „искрено (sic!) заблудил се българин“, който намислил да прави алхимически опити: да превръща елементи6). След това вече се редят: „полицейските кучета“, „учителите“, „духовете“, „бубулечките, които се разбягвали“ и пр., точно по маниера на „Последна поща“. Така се критикува една научна статия, за да се дойде до смешните доноси и многоточия и да се удовлетвори един дерт. Наистина „болно време“ и болни хора!

Най-сетне, ние съжаляваме г. професора, за дето не си е дал труд поне да провери в миналите годишнини на списанието Всемирна Летопис, дали наистина то е препоръчано от надлежните Министерства или не: № №-та на окръжните предписания са публикувани своевременно. Но и да не бе препоръчано, по-добра реклама от тая „критика“ на българския „учен“ професор не бихме желали. Още няколко такива „критики“и броя на абонатите на това действително научно списание „Всемирна Летопис“, единствено по рода си в България, непременно ще се увеличи, въпреки беззъбата злоба на разни невежествени български „учени“ и тем подобните „рецензенти“.

Приемете и пр.

София, 9.Х. 1925.

_______________________

1) Върху Научна астрология вж. статиитт в ок. сп. „Житно зърно“ втора годишнина, бр. 1, 2, 3 и т. н.

2). Виж поменатите броеве на Житно зърно, където подробно е изложен този научен метод.

3) Вж. по същия въпрос статията „Упадък и гибел на народите“ във Всемирна Летопис, год. I, кн. IV.

4) вж. статията му в тази книжка върху преживяването.

5) „Dans „Occult Review“ de janvier, Ralph Shirley consacre en entier son article mensuei (ста тията, преведена от нас- Б. P.) a la recente decouverte faite par M-rs Dickinson, d'une maniere toute fortuite, et qui rappelle a beaucoup d'egards la serie de recherhes entreprises ii у a une vingtaine d 'annees deja par notre compatriote Stephane Leduc. Cette decouverte de M-rs Dickinson eut pour point de depart des recherches sur les huiies vegetates et ies gommes exotiques en vue de reaiiser un nouveiantiseptique. Ala suite d'une explosion accidentelle apparut un produit doue de proprietes bizarres, de constitution apparement fibreuse, d'une couieur rouge jaune d'or, offrant une structure d'ensemble analogue a ceile d'une scarbee. Cette substance etrage serait douee de proprietes radio-actives transmises a travers une paroi de verre et pouvant etre communiquees a i'eau, d'ou ie nom de radium organique donne a cette substance. De magnifiques reproductions, photographiques illustrent d'une maniere remarquable ce tres interessant article, (която статия, преведена на български във „Всемирна летопис“ се окачествява от проф. Консулов като „плод на болното време“!)

6) Европейските учени отдавна и експериментално са доказали възможността да се превръщат елементите съгласно основното начало за единството на материята. Председателят на алхимическото дружество в Франция, г. Жоливе Кастело, в много свои научни трудове, както и Жан Бекрел в книгата си „La Radioactivity et les transformations des elements“ дават ценни сведения по тоя предмет. Разбира се, всичко това е terra incognita за българския „учени“, които дращат в долните етажи на вестниците, вместо да се занимават сериозно с науката.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...