Jump to content

Всемирна летопис, год. 4, брой 06


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 4, Брой 6

(април 1926 г.)

I. ОБЩ ОТДЕЛ

1. ИЛЮЗИИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ — Връщането на блудния син — Резултатите. Статия от X.

2. ИЗ „ГРАДИНАРЯТ“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

3. МИСТИЦИЗМЪТ НА ГОГОЛЯ. Статия от П. Списаревски (Продължение от кн. V и край).

4. НАУКА ЗА ДИШАНЕТО. Статия от Суоми Абедананда (глава III от съчинението: „Как се става йога“).

5. ОКУЛТИЗМЪТ И НАРОДНИТЕ УМОТВОРЕНИЯ (окултни елементи в българските народни песни, приказки, легенди и пословици) от Б. Б.

6. БОГОМИЛСТВОТО НЕ Е ЕРЕС. Статия от Ив. Стоянов (Продължение от кн. V и край).

II. СПЕЦИАЛЕН ОТДЕЛ

7. АМИН, КЛЮЧЪТ НА ВСЕЛЕНАТА. Основните принципи на вселената. От Леонард Босман.

8. ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА — Новото свободно училище. От Б. Боев.

9. ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА И БРАКА. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун (Продължение от кн. V).

III. РАЗНИ

10. ДУХОВНА ОПИТНОСТ.

11. КНИЖНИНА.

12. ВЕСТИ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЛЮЗИИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Връщането на блудния син - Резултатите

Отделните личности в своето мнозинство и народите продължават да блуждаят в лабиринта на безверието, заблудите и илюзиите. Безбройните и едва поносими страдания и мъчнотии още не са в състояние да внесат необходимата светлина в умовете на хората и главно, на водителите на народите, за да се ориентират и да влязат в пътя на правилното развитие и сигурния напредък. Христос, олицетворението на Божествената Любов, на Божествената Мъдрост и на Божествената Истина, макар и да е слязъл на земята и да е предал великото си учение още преди две хиляди години, като че ли никога не се е проявил за съвременните хора и те го чакат да се яви в нова човешка форма. Живият хляб, слезналият от небето, Амрита, хлябът на вечния живот, и живата вода, потекла от неизчерпаемата благост на Небесния Отец - Любовта на Бога живаго - която се проявява денонощно във видимите Божи творения, не хранят и не поят човечеството, гладуващо и жадуващо за по-сносен живот и всестранно усъвършенствуване. Материализмът заслепява със своя фалшив блясък и задушава всички благородни пориви.

Тия бележки се налагат особено на вниманието на професионалните политици, които са се нагърбили да ръководят и насочват държавните и обществени работи. Те тепърва проучват живота и в това си занятие се натъкват на постоянни и катастрофални несполуки. И чудно е, защо не вземат поука от тия свои несполуки и не теглят неизбежните заключения! Всички констатират, с искрена или фалшива скръб, че няма действителен вътрешен мир в държавите, няма мир и между държавите. Народите пъшкат под бремето на невъобразимо тежки условия на живота, но, при все това, конкуренцията за материални завоевания е главоломна. При ужасната скъпотия и обезценяването на всички национални валути, политиците, вместо да се помирят, кроят обширни планове за нови въоръжения и нови катаклизми! Като че ли една вълна на безумие ги е обхванала и ги тласка фатално към гибел! Само от време навреме се чуват изолирани гласове за опомняне и апели за „прераждане душата на народа", която била „покварена" пак от самите тия политици (едно самопризнание, което се прави от немай-къде!), дават се съвети за ново възпитание и с това се свършва всичко: гласовете изчезват като в пустиня. Опитаха се международните войни - резултатите бяха обща покруса и разруха, опитаха се и гражданските междуособици - последиците се оказаха още по-страшни; брат против брата се насочи и нахвърли с невидено и нечувано ожесточение и свирепост. Краят на задушната атмосфера не се вижда. Небето не е още разведрено. Какво да се прави?

Еднаж завинаги трябва да се разбере, че досегашният алюр, с всичките негови методи, е осъден на пълно фиаско. Една крайно нещастна илюзия е да се вярва, че естествените закони на развитието може да се подчинят на личните и материални интереси на когото и да било. Конят не може да се тури зад колата на живота, а трябва да я тегли и то по правия и гладък път, определен от Божия Промисъл. Човешките мъдрувания, които имат за цел да изменят хода на естествения развой, за да диктуват събитията по лично усмотрение, рухват като счупени детски играчки пред неумолимите божествени закони и предначертания. Цели народи и материци с техните чудни цивилизации са загинали, но Божията воля е била винаги изпълнена. „Защото истина ви казвам: земята и небето ще преминат, но нито една резка или една точка от закона няма да премине, докле се всичко не сбъдне". Тъй е казал Христос и казаното от него постоянно досега се е сбъдвало и ще се сбъдне. Само слепите не виждат това и само безумните не могат да го проумеят. А Христос дойде във физическия свят да изпълни, а не да разруши. Тук, на земята, дето духът на злото витае и руши всичко, предстои да се приложат всички закони на битието, като мине човечеството през всички страдания, за да се научи на доброто. Държавниците, от която нация и да са, не могат да обърнат колелото на историята, каквито усилия и да правят. Народите искат мир, вътрешен и външен. Ако някои работят за войни, те ще се самоунищожат. Всяко насилие, всяко потисничество и всеки грабеж са осъдени. Нека се напуснат тия илюзии, че народите може да се управляват с насилие. Тежко и горко на ония управници, които тънат в такива заблуди: те сами трупат жар на главата си.

Така, ударил е часа за блудния син да се върне при баща си. Тоя блуден син е човечеството на материалистичния мироглед, на потисничеството, експлоатацията и робството. Една вълна на нова мисъл и на нови стремежи иде, която ще обхване постепенно всички умове и ще ги просвети, за да се пробуди съзнанието им, че всички хора са братя, които искат да живеят в мир, свобода и благосъстояние. Блудният син, който е изхарчил всичкия си дял от бащиното си наследство и е дошъл до просешка тояга, т.е. който е прахосал своя капитал от светли идеи и благородни чувства, който е осиромашал морално и духовно, е принуден вече да се завърне към извора на благата и да започне нов живот и нова дейност, съвсем различни от досегашните. Ако досега той трупаше само материални богатства, без да вкуси никакво щастие, занапред се отваря за него широко поле за работа, която ще му донесе безсмъртни придобивки, които молци няма да изядат, нито ще бъдат обезценени. Тия придобивки се състоят в едно: в духовното повдигане на човечеството. Тоя резултат, толкова желан, предопределен и неизбежен, ще настъпи толкова по-скоро, колкото по-скоро блудният син се разкае за безумните си деяния и реши да дойде в дома на баща си, дето го чака само щастие, радост и веселие.

А бащата - това е Любовта. Тя ще отвори широко обятията си за сина, който се смяташе изгубен, ще го облече в най-скъпите дрехи на мъдростта и ще му даде най-разкошния обяд на свободата, вечния живот и блаженството. Тя ще каже на всички поумнели народи, царе, управници и пр.: „Елате вие, благословени от Отца и наследете моето царство, което е приготвено за вас от веки". Защото „блажени са миротворците", а не военнолюбците и насилниците, „блажени са кротките", а не размирниците, „блажени са милостивите и чистосърдечните", а не свирепите и жестоките... Тъй говори Любовта. Блазе на ония, които чуят тоя зов и го изпълнят...

Х

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из „Градинарят“

Стихотворения в проза от Радиндранат Тагоръ

Любов, сърцето ми копнее ден и нощ за среща с теб за среща като всепоглъщащата смърт.

Отнеси ме като бурята; вземи ти всичко, което имам; проникни във моя сън и ограби моите сънища. Извади ме из моя свят.

В тая пустота, в пълната голота на моя дух, нека се обединим в красотата.

Уви, праз дни мечти! Къде е таз надежда за единство освен с тебе, Боже мой!

*

В дрезгавата пътека на бляна отидох да потърся любовта, която бе моя в един предишен живот.

Къщата й бе на края на една самотна улица.

При вечерния зефир любимият й паун кацнал дремеше, и гълъбите мълчаха в гълъбарника.

Тя сложи лампата си при пътните врата и застана пред мене.

Тя вдигна големите си очи към лицето ми и мълком ме запита: „добре ли си, друже мой“?

Аз се опитах да отговоря, но езикът ни бе изгубен и забравен.

Аз мислих и мислих; аз не можех да си припомня имената ни.

Сълзи блеснаха в очите й. Тя простре дясната си ръка към мен. Аз я поех и застанах в мълчание.

Нашата лампа затрептя от вечерния зефир и угасна.

*

Той пошушна: „Любов моя, вдигни поглед“.

Аз го смъмрях строго и му казах: „Иди си!“ Но той не мръдна.

Той застана пред мен и хвана ръцете ми. Аз му казах: „ Остави ме“! Но той не си отиде.

Той доближи лицето си до ухото ми. Аз го погледнах и му казах: „Това е срамноНо той не помръдна.

Устните му се допряха до бузата ми. Аз трепнах и казах: „Ти си много дързък“! Но той не се засрами.

Той тури цвете на косите ми. Аз му казах: „Безцелно е!“ Но той стоеше неподвижен.

Той взе гирляндата от моята шия и си отиде. Аз плача сега и питам сърцето си: „Защо не се връща той?“

*

Веднъж бях аз между жени, заети с мрачни ежедневни занятия в къщи.

Защо ме отдалечавате и ме отнасяте далеч от хладния покрив на общия ни живот?

Неизразената любов е свещена. Тя свети като скъпоценни камъни в сиянието на скритото сърце. В светлината на любопитния ден тя изглежда мрачна до съжаление.

Ах, вие разчупихте черупката на моето сърце, измъкнахте моята трептяща любов на открито, унищожавайки за винаги сенчестия кът, където си бе свила гнездо.

Другите жени са все еднакви. Никой не е надзъртал в тяхната истинска същина, и самите те не знаят своята собствена тайна.

Лекомислено се усмихват, плачат, бъбрят и работят. Всеки ден те ходят в църква, палят своите кандила и носят вода от ръката.

Аз се надявах, че любовта ми ще бъде спасена от открития срам на този, който е без покрив, но вие обръщате лицето си.

Да, пътят ви лежи отворен пред вас, но вие пречупихте завръщането ми, и ме оставихте гол пред света, с очи без клепачи, да се взирам ден и нощ.

(От английски)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мистицизмът на Гогол

от П. Списаревски — Варна

(Продължение от кн. V и край)

За да бъдеш вожд или най-малко възпитател, нужно е да се издигнеш на оная висота, до която може да се достигне само по пътя на нравственото съвършенство в духа на Христовата заповед: „бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш, Който е на небесата“. С други думи, тая заповед се изразява така: имайте онова нравствено съвършенство, което се проявява в най-широко и всестранно развитие на всички божествени атрибути, вложени в човешката душа.

За да изяви своята красота, Бог е сътворил човекът, като му е дал своят образ и подобие. Не може да служи Богу този, който не служи на ближния си. Поради това — за да бъдеш служител и на Бога и на човечеството — не може да се приеме никакво друго становище в попрището на дадена обществена дейност освен онова, което насочва погледът към зората на новия живот, чиито лъчи идат да сгреят и пробудят измъчената човешка душа, приспиване векове наред от обскурантизма на ония, които винаги успяват да вземат със своите окървавени ръце кормилото на обществения кораб.

Чрез проявата на вложените в душата божествени качества, ние познаваме само отчасти същността на Бога, която, поради своята необятност, е недостъпна за познаване. Стигнали до известна степен на развитие, тия качества продиктуваха на Гогол отказа му от собствените си произведения, с което внесе голямо смущение в руските литературни кръгове. Да се запрати на страни такъв труд, плод на гениална творческа дейност, която нямаше подобна на себе си през целия „гоголевски период“ на руската литература, това остава и до днес непонятно. Съвременниците на Гогол сочеха за причини всевъзможни обстоятелства: едни го сметнаха за умопобъркан, други го осъдиха като отстъпник от своето високо призвание. Ето как Белински се нахвърли върху него: „Проповедник на камшика, апостол на невежеството, поборник на обскурантизма и хвалител на татарските нрави“. А още по-надолу в писмото си до същия продължава: „ако вие такова учение основавате на православната църква, това аз донегде разбирам: тя винаги е била опора на камшика и угодница на деспотизма: но защо вие месите тук Христа? Какво сте намерили вие общо между него и някаква си православна църква? Той пръв е възвестил учението за свободата, равенството и братството и с мъченичество запечати и утвърди истината на своето учение“.

Най-жестоко осъдиха Гогол онези, които цениха създаденото от него направление в руската литература. Той не принадлежеше ни на класицизма, ни на романтизма, които по онова време бяха в непримирима борба, а си начерта свой път на самобитно творчество, като създаде нова литературна школа върху реалистична почва. Отявлен изобличител на пошлата руска действителност, под чието влияние не оставаше нищо непокварено, Гогол беше безпощаден. Достатъчно е да вземем само „Мъртвите души“, за да оценим високите достойнства на техния автор, като самобитен творец и предан ратник за делото на обществено-литературната арена. И благодарение на тези достойнства на Гогол, „преписката с приятели“ се посрещна с изумление и негодувание от страна на оня обществен елемент, който стоеше незасегнат от отровната атмосфера на руския бюрократизъм и дворянство, ръководен от един тесен кръг на светли по душа и разум личности, а именно: Станкевич, Грановски, Белински и Герцен, чийто ореол от четиридесетте години на миналото столетие и до днес служи като неугасим фар на обществения хоризонт за служителите на истината и правдата.

С своите писма до приятели Гогол е направил първите стъпки по пътя на онова дълбоко съзнание, което се явява като резултат на пробуждането на душата.

Малко отклонение.

По въпроса за пробуждане на човешката душа осветление дава само окултната наука, която се държи на недосегаема висота от ония, които са посветили цел живот за нейното изучаване и прилагане. Незапознатите с окултизма немат никакво понятие по този въпрос, чиято теоретическа страна ние изоставяме, а ще си послужим само с практическите й резултати.

Биват моменти, които не са изключение за никого, че, макар и за миг, да усетите особено душевно разположение към доброто, когато чувствате окръжаващия ви мир твърде близо до себе си, готови и на най-злия към вас човек да подадете братска ръка и да го уверите, че го обичате. След този миг отново се повръщате на старото си положение. В първия случай ви ръководи душата, на която са свойствени всички чувства и желания, възникнали върху почвата на божествената любов. В втория случай се ръководите от практическия разум — тоя най-опасен съветник, който не излиза вън от ония съображения, които целят охраната изключително на дребнави житейски интереси. В първия случай, ние имаме частични пориви на душата, която при благоприятни условия се стреми да прояви своето естество, заглушавано и угнетявано от катадневните „тръни“ на живота. Основният мотив на душевната пробуда — божествената любов — като буден страж, винаги бди да използва явилият се сгоден случай, в който душата да се прояви в своята същност. Минават периоди от време, през което душата прекарва в чуждо за нея състояние, създадено й от отклонението на човека от предначертания божествен път на живота.

Когато проблясъците на пробуждането зачестят, човек почва да се замисля върху мъдростта и красотата на цялото мироздание, но не вече по начина, както хората обикновено правят, а с особено тържествено за душата благоговение и любов към всичко окръжаващо, в което е изразена проявената воля на Твореца. Тук вече вие сте близо до момента на пробуждането. С притаена радост ще забележите как почват да ви изоставят една по една всички ония черти на характера ви, с които до тогаз сте се гордеели, като ваши достойнства и които много грижливо сте бранили от всяко посторонно накърнение. Вие вече не се възмущавате от поведението на тогова, който ви е обидил, защото в пробудилата се ваша душа божествената любов върши своята работа; тя дава светлина на ума, проясняван вече от съзнанието, че вие нямате врагове. И веднъж почнете ли да действате с любовта, вие можете да бъдете сигурни в успеха на вашето духовно съвършенство. Първо, вие ще се освободите от всички светски предразсъдъци и понятия за право, чест, обществено положение и въобще от всичко, което е възникнало и крепяло върху почва, чужда на основния закон на мирозданието — любовта. Второ, пробуди ли се веднъж, душата с устрем върви по пътя на съвършенството, защото светлината на ума, идеща от любовта, дава здрави уверения в успеха за освобождението й от влиянието на материята. Трето, стремейки се по пътя на нравствената висота, вие ще получите най-скъпата награда, единствена тук на земята награда, която не съдържа користен елемент и с която твърде малцина са се удостоили — ще намерите смисъла на живота. Вам ще бъде вече известна причината на страданията и, като я отстраните, ще бъдете свободни и щастливи. Вие ще разберете къде се корени тая причина. За разяснение на тая мисъл ще трябва да се докоснем до един от ония кардинални въпроси, чий го обект е мирозданието, — работата, която тук изоставяме, за да се занимаем специално при друг случай. Можем да кажем само толкова, че борбата между духа и материята за господство на физическото поле е причина на противоречията, които виждаме в разните направления на живота.

Изхождайки от това становище, вие ще се освободите от заблужденията на материалистическата философия, която не познава скритите за науката и въобще за света тайни закони на мирозданието; тя вижда основната причина на обществените противоречия и на взаимните враждебни отношения в класовите различия на обществата, като не подозира, че тия различия са следствие на известни по-далечни, определящи ги отношения, лишени от икономически характер, й че както едните, така и другите са звена на една и съща верига — общата мирова еволюция, до чиято първопричина материализмът никога не е бил в сила да стигне и до която, поради своето естество, никога нема да стигне. Изтъкан изключително от два основни елемента; от диалектика и логика, изключителни плодове на здравия разум, материализмът е негоден за приложение в живота, освен в случаи на разрушение, понеже неговата философска база е отрицанието, а това значи, че му липсва условие за положително творчество. Като идеолог на разрушението, материалистът действа по внушение на силна омраза към всичко, което счита виновник за страданията на слабите, без да подозира, че се отдава всецяло в услуга на това, което мрази и презира с цялото си същество.

Критерий на правда и възвишени дела не е разумът, а душата и сърцето. Чистата душа и чистото сърце предпазват от грешките на разума, когато той действа мимо влиянието на първите. Здравият разум сам по себе си, като самоопределяща се категория, действа само като разрушител. За да може да бъде в услуга на правдата и на истината той греба да бъде облян от оная светлина и съгрян от оная топлина, изходящи от един и същи източник, който дава жизненост на всяко творение, както от материалния, така и от духовния мир. Тая светлина и тая топлина — това са проявите на божествената любов, неразлъчна от волята на Твореца, абсолютно необходима за приложението на последната.

* * *

Първия момент на пробуждане на душата се изразява в това, че тя всецяло подчинява на себе си разумът и тогава всяко действие на личността бива в контакт с волята на Бога. Поставен в зависимост от душата, разумът става полезен съветник. За никакви облаги и награди той нема да бъде в услуга на каквото и да било ваше желание, ако е продиктувано от чужди на пробудената душа чувства, макар да сте уверени в постижението на това си желание, че то може да ви донесе лаврови венци или несметно богатство. Подчиненият на пробудената душа разум ясно схваща суетата на живота, из чиято крива основа са изникнали и развили в отрицателна прогресия всички обществени предразсъдъци, на които човечеството от векове плаща непоносим данък. Да вземем, като най-пресен пример, последната общо-европейска война, в която загинаха повече от тридесет милиона хора, пълни с живот и сила за полезно творчество. Това е колосален епизод от днешното царство на безумието, явило се като резултат от творческата дейност на разума, но мимо влиянието на душата. Разумът, неподчинен на душата, знае: „око за око, зъб за зъб“. И тоя философски архаизъм и до днес се прилага, макар че Исус с кръвта си да запечати своята заповед за любов към ближния. Когато пък разумът е подчинен на душата, той казва: прощавайте на враговете си и любете тези, които ви ненавиждат, защото, ако отмъстиш за злото, отмъщение ще последва и по-грозно; ако ли простиш, ще победиш, и не само ще победиш, но и ще спасиш врагът си от влиянието на лукавия, а крайният резултат ще бъде мир и хармония между двете страни.

Да, иде деня на мира и на хармонията; ние вече виждаме първите зари на новото слънце, което безумните искат да угасят.

Сега, на предмета.

Казахме, че у Гогол е настъпило пробуждане на душата, на което се дължи и отказът му от собствените си творения. Не ще съмнение, че хора като Белински и окръжаващата го плеяда млади интелигентни сили, удавени в атеизъм, никога не биха разбрали онова душевно състояние на Гогол, което го е накарало да постъпи така. Нека си спомним някои черти от живота на графа Л. Толстой, чийто душевен мир е често нарушаван от разнообразни колебания и съмнения — предвестници на настъпващото пробуждане. С големи усилия той се е мъчил да намери смисъл и истина в официалната православна религия, като за това се е запознавал с множество духовни просветени лица, като: митрополити, протойерей, свещеници и светски лица, занимаващи високи постове по духовното ведомство, само и само да научи от тях нещо повече от това, което знае, обаче, всичко било напразно. Дълбоката вяра на Толстоя в Бога не е могла да се мири с вярата, създадена от фантазията на невежествени и егоистични умове. Той е вярвал в живия Бог, когото всеки истинно-вярващ намира първом в себе си, а после и вън от себе си, Бога — създателя на света, а не създадения от света.

След като у Толстоя не остана ни капка съмнение, че официалната религия нема нищо общо с Христовото учение, той смело се обяви против съвременните книжници и фарисеи, които поради това го отлъчиха от църквата. Подобно на Гогол, и Толстой напоследък се отказа от творенията на цялата своя литературна дейност. Само че Толстой направи това след като мина две забележителни фази на своята еволюция през настоящия си живот: а) стремежът му да се затвърди в православната религия, като вярващ и б) като вярващ, той пренебрегна схоластиката и догматизма на официалната религия. Гогол не мина във втората фаза, а остана в първата, от която не успя да се освободи, защото разстроеното му здраве рано го завлече в гроба. Както виждаме, участта и на двамата великани е една и съща в много отношения. Това се обяснява с обстоятелството, че те са излезли от старото си положение, което ги е помирявало с рутината на раболепието и въобще с всички унизителни условия на живота и, като силни характери, са тръгнали по нов път, по пътя на истината, на оная истина, която дава свобода. „Истината ще ви направи свободни“, казва Исус, за да посочи верния път на спасението от всяко робство. Свободата не се добива с меч. Съдбата на такава свобода е ново робство под друга форма, по-тежко и по-чувствително, защото средството, с което е тя извоювана — насилието — не дава положителен резултат, а отрицателен. Тук действа законът за Кармата, който е неизменен. Тази окултна истина е потвърдена и от самия Исус, когато е казал на Петра: „който вади нож — от нож загива“.

Свободата не ще Екзарх, нито пък Караджата; тя иска истината. Пробудилата се душа на Гогол се е стремила към тази истина. При тая перспектива за величието, което ни дава пробудилата се душа на Гогол, колко неуместни и болно-чувствителни са насочените срещу му стрели, в отговор на които той би възразил: „Господи, прости им, понеже не знаят, що правят“. Но неговата скромност не му позволи това.

Белински, не съмнявайки се в основателността на своите обвинения, не може да си обясни: защо един „проповедник на камшика“ смесва учението си с онова на Христа, което е права противоположност на всяко насилие. Разбира се, Белински би бил съвършено прав, ако наистина Гогол беше проповедник на насилието и служител на обскурантизма. Но Гогол не само че не е станал такъв, а се издигнал над всички свои съвременници и съратници в общото поприще. Върху неговото повдигане ще кажем само това, че то не може да бъде разбрано от този, който не се е повдигнал. Тук не трябва да се смесва онова повдигане, познато в света, което характеризира личността на човека като интелигентна, а се разбира засилване на интуицията, която в Гогол е взела връх над интелекта.

Като израз на общото съчетание на всички божествени атрибути, интуицията винаги има надмощие над разсъдъка. За да се разбере това нейно предимство, достатъчно е да се знае, че тя се формира под непосредственото влияние на духа, който е абсолютен в своето превъзходство над всичко. Като казваме: „над всичко“, разбираме видимия и невидимия светове, които не са нищо друго освен резултат от дейността на Духа. Състоянието на последния, дължимо на съвкупната дейност на всички негови атрибути, ражда интуицията, която се проявява в дадена идея. Нея (интуицията) можем да наречем Душа на всички прояви на духа. И когато Бергсон говори, че интуицията е положително и първоначално познаване, той принася неотплатима заслуга на философската мисъл.

И тази интуиция е поставила Гогол в такова особено състояние на духа, което впоследствие се отрази върху по-нататъшната му съдба, чийто жестоки удари го сломиха. В онези времена на царящо невежество, на непроницаем мрак и тирания, не само от страха на официалните руски порядки, но и от самото общество, Гогол изживя своите страдания без да бъде разбран.

      Ако Гогол би имал друга светлина на разбиране значението на човешката личност, той би излязъл на повърхността на житейския океан добър и жизнерадостен, незасегнат от злобата на господстващата рутина, нито от искрените, но неоснователни, негодувания на такива благородни мъже, като Белински

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НАУКА ЗА ДИШАНЕТО

от Суоми Абедананда1)

Науката „йога“ в различните си отрасли се стреми да разкрие тайните на живота и смъртта. Някои от предните мислители на запад започват да разбират важността на тая чудна наука и да обясняват с нейната помощ проблемата на съществуването. Но съвременните физиолози, анатоми, биолози и медици са още съвсем неуверени относително правилните пътища към разрешението на тия проблеми, и, колкото повече те пишат и изследват, толкова повече съмнения се явяват в техните умове. В течение на последните петдесет години разнообразните издирвания в различните области на науката — във физиката, химията, физиологията, биологията — като че ли са довели до заключението, че животът, сам по себе си, не съществува, че ония явления, които ние наричаме живот, са резултат на физическите и механическите процеси в органическата природа, и че това, което се нарича жизнена сила, не съществува отделно и отлично от физическите и химически сили, които се изучват и наблюдават в лабораториите.

След това мнозина почнаха да очакват и да се надеят, че ако не днес, то утре те ще чуят за откриването на някое ново вещество, образувано изкуствено в лабораторията, което ще живее, ще расте, ще се движи, размножава и умре, като живата материя. Твърде мнозина измежду съвременните мислители и учени действително считат това възможно. Те мислят, че жизнеността е просто един резултат от механическата дейност на органите, че животът възниква направо в мъртвата материя и се подчинява на механическите, физическите и химически закони, че живото същество не е нищо друго, освен една машина, и че всичките му действия, както вътрешните, така и външните, са само комбинация ни известни химически реакции, които са подчинени на обикновените химически закони. Те твърдят, че живата материя с нищо не се отличава от мъртвата, и че живото същество се създава от неживото. Според мнението на тия учени, човешкото същество не е нищо друго, освен резултат на известни изменения и съединения, управлявани от общите закони на физическата природа. Но ако ги попитате, каква сила обладават тия химически видоизменения, които създават човека, каква е тая сила, която заставя всичките химически комбинации да се образуват в нужните количества и по нужните линии и при това в такова безкрайно разнообразие, те ще ви отговорят, че не знаят.

Но необходимо е да се постави въпроса: действително ли ние приличаме на машини и сме подчинени само на химическите закони и на нищо друго, зависи ли нашия растеж изключително от процесите на известно съединение на веществото в неживия свят, представляваме ли от себе си наистина само едни случайни отлагания или кристализации на атомите и молекулите, които не се управляват от никакви висши сили, освен от физико-химическите? Хората, които изучват по настоящем физиологията, се запознават в книгите и учебниците с тази физико-химическа теория за произхода на живота, и те се смеят над ония, които употребяват такива изрази, като „жизнена сила“, „жизненост“ или „жизнена енергия“, в смисъл на една енергия отделна и отлична от физикохимическите сили на природата. В същност, става следното. Като изучват физиологията, те като че ли оставят на страна всека идея за жизненост и жизнена сила. Те разглеждат естеството на жизнеността и живота и се мъчат да обяснят образуването на мозъчните клетки, нервната тъкан и строежа на различните органи на живото същество, като си представляват всичко това мъртво и не живо. Но тия крайности, в които изпада науката, предизвикват вече реакция против себе си, и в Европа има много мислители, които твърдят обратното, т. е. че нема никакви основания да се приеме, че съществува някаква жизнена сила, която се състои от физикохимически сили, а има една особена жизнена сила, която се проявява в частиците на живата материя и не може да се измери с физическите сили.

Напълно вярно е, че човешкото тяло е една машина, но такава, която не прилича на никоя друга машина, създадена от човека. Тя е жива машина, която се движи сама, регулира се сама и се приспособява сама, като се управлява от волята и разума, и тя е произлязла от един зародиш на живота, който е притежавал жизнена сила и е имал възможност и способност да стане съзнателен, да желае, да мисли и да проявява психическа дейност, т. е. да образува в себе си всичките емоции и мисли на човешкото същество. Под зародиш на живота ние подразбираме оня зародиш на материята или веществото, който съдържа в себе си потенциално живот и разум. И макар проявата на тази жизнена сила и да зависи от органическия строеж, все пак не може да се отъждестви тя нито с една от известните ни физически сили. Тя не е топлина, не е електричество, не е магнетизъм, не е молекулярно притегляне, а напротив, тя е една сила, която управлява всичките по-груби физически сили и ги насочва по свое собствено желание. Тая сила ръководи всички токове, които предават по тялото енергията, които докарват в движение и свиват мускулите, координира всичките автоматически движения, следи действията на цялата система както общо, така и в отделните й части, и сама по себе си се явява начало на чисто животинския живот. В всеки човек има един специален орган, с помощта на който тази сила функционира и който е създаден още и за това, за да я отделя от другата енергия, да й дава възможност да се проявява във формата и да се стреми към определени цели. Тоя орган като че ли й дава изход, за да се изрази. Това е гръбначният мозък с неговите нерви в човека и съответните органи в другите животни.

Тая тайнствена и невидима жизнена сила се нарича на санскритски прана. А оная част от науката на йогите, която се отнася за действието на тази тайнствена сила, описва произхода и естеството й и учи, как може тя да се управлява и да се използва за желаните резултати, нарича се наука за праната. Обикновено думата „прана“ на европейските езици се превежда с думата „дишане“, поради което и науката за праната често се нарича наука за дишането. В същност, прана съвсем не значи дишане. В Упанишадите праната се определя като причина на цялото движение и на живота в органическата и неорганическата природа, дето има макар и най-малката проява на движение на живота или на ума. От най-дребните атоми до най-големите слънчеви системи и от амебата до гениалния човек животът е проява на тая всепроникваща сила, наречена „прана“. Тая сила е една, макар че се представлява като извънредно разнообразна по своите прояви, тя е майка на всичките сили — физически, химически и психически. Философията на Веданта говори за нея като за последно обобщение на многообразните сили на природата. Тая сила е неразрушима, смъртта е само една форма на проявата на тая сила, а никак не нейното унищожение. Но тая сила не трябва да се смесва с молекулярното притегляне, тъй като тя е много по-тънка, и по никакъв способ не може да се направи видима или осезаема с пипане. Тая сила не може да се претегли, измери или съзре, в каквато и да би било форма.

Според Веданта, преди началото на творението природата е била в свободно състояние, не е имала нищо условно, а е съдържала в себе си потенциална прана. Веданта не си служи с онова нелепо твърдение, че животът се е появи л от отсъствието на живота. Тя не допуща възможността, жизнената енергия да се е явила като резултат от действието на механическите сили, но наопаки, тя говори направо, че жизнената енергия е една сила, която действа едновременно с физико-химическите сили, и даже по-вярно, че физико-химическите сили се явяват само като проява на живата енергия на праната. Макар някои от съвременните научни монисти и да признават, че цялата материя и всичките сили произлизат от един общ източник или от една вечна материя, все пак, същевременно те отричат живота или жизнеността в тази енергия и я смятат не жива. Те се стараят да докажат, че животът е продукт на някакъв особен род движение на мъртвата материя. Веданта, наопаки, учи, че всичките явления на вселената са се развили от вечната енергия, която се съдържа в праната. Космическият живот, силата на космическия ум, космическото схващане и съзнание могат взаимно да зависят едно от друго, но, като съществуват в човешкия организъм, те се намират в същото съотношение помежду си, както ония безкрайно разнообразни сили, които действат в онова вечно живо същество, чието тяло е вселената.

Науката „йога“ твърди, че праната е основната причина на всички проявяващи се сили на природата. Защо атомът се движи, или вибрира? Учените не знаят това, но „йога“ казва, че това е действието на праната. Силите, които произвеждат вибрацията в атома или молекулата, са една от проявите на енергията на праната или на космическото жизнено начало. Същата тая прана е оная сила, при която зародишът на живота се пробужда и захваща да расте на физическото поле. Праната възбужда движението в молекулите на клетките на зародиша и започва да строи организма според заложения в зародиша план, да прави поправки, да обновява износените части и да произвежда нови отделности, продължавайки така съществуването на рода. Праната се явява като причина на цялата дейност на протоплазмата както в най-мъничките живи организми, така и в най-развития организъм — човека. Праната е тясно свързана с цялата дейност на ума, т. е. управлява цялата разумна и съзнателна дейност на организма, проявявана от него на всичките стъпала на еволюцията му, начиная от зародиша. Жизнената сила и умът се явяват в същност само като два аспекта (страни) на праната. Зародишът на живота притежава както жизненост, така и психичност, и явленията на тия два аспекти са неразривно свързани помежду си. В науката „йога“ отношението между ума и праната алегорически се описва като отношение между коня и: ездача. Праната в тоя случай играе ролята на коня, а индивидуалният ум — ролята на ездача. Ако в това сравнение вкараме и тялото, то трябва да си го представим като една кола, движеща се със силите на праната и управлявана от разума. Дейността на механизма на тялото се спира, ако праната или жизнената сила престане да се подновява и да действа в него. Когато пък вибрациите на праната се спират, умът престава да действа на физическото поле. Именно затова и жизнената сила и ти праната се нарича посредник или медиум, чрез който умът проявява силата си на физическото поле.

Живият организъм не е нищо друго, освен един механизъм за проявяване силата на душата. Когато душата пожелае да си изрази някои страни на материалното поле, тя си създава чрез посредството на праната възможност за изпълнението на това свое желание. Ако душевната дейност на някое живо същество се мени, органическата структура на тъканите и клетките също така трябва да се промени. Различните опити, направени от многобройни учени, ясно са показали, че в основата на всички физически промени и органически функции лежат известни психически усилия — дейността на ума. Ненормалната дейност на ума непременно ще създаде някакви патологически явления в организма, понеже тя влияе върху живота и дейността му. А когато жизнената сила, т. е. оная сила, която дава живот на всека клетка на тялото, се намира под ненормално влияние, всичките клетки започват да вибрират по разни начини и в резултат нормалната дейност на клетките на организма се нарушава, което пък на свой ред влияе върху целия организъм и причинява това, което ние наричаме болест на тялото. На късо казано, когато жизнената дейност е нормална, тогава и психическите функции ще бъдат естествени. Болното тяло също така влияе на ума, както разстроеният ум прави болна цялата физическа система. Който може да регулира душевната си дейност, той знае, по какъв начин да запази жизнеността и здравето на тялото си, също както някой, който умее да управлява жизнените функции на тялото си, разбира тайната, с помощта на която може да се запази здравето на ума. Онзи, който е способен по такъв начин да владее ума и тялото си, е господар на себе си, цар, който съзнателно управлява царството си. Но който не може да стане господар на себе си, той живее като роб, подчинен на страстите, чувствата, стремежите към завладяване, чувството на собствеността, гордостта и на всичките земни желания. Ония хора, които не умеят да управляват своите жизнени сили, са всякога нещастни, тъй като те непрекъснато страдат физически или духовно.

Всека неправилна дейност на ума причинява физико-химически промени в нервните центрове, в органите и даже в цялото тяло. Това може да се докаже, като се направи химически анализ на отделянията от различните органи и особено ако се анализира дишането, т. е. издишвания въздух. Ако анализираме въздуха, издишван от някого, който се намира под влиянието на гнева или на някоя друга силна страст, ще намерим, че цялата му система през това време като че ли е отровена. Като пуснем издишания въздух през известен разтвор в една стъклена тръбица, ясно ще видим изменението, произведено от това дишане в разтвора, но това изменение ще бъде само външния признак на вътрешните видоизменения, които са станали в цялата нервна система. Наистина, само чисто органическите изменения причиняват такива свойства на издишвания въздух. При нормалното здраво състояние на ума и тялото химическият разтвор в стъклената тръбица ще остане неизменен, и тогава дишането ще бъде правилно, дълбоко и силно. Всеки импулс на оная страст, която е овладяла ума, се отразява на дихателните функции, създавайки в тях значителни изменения. Гневът, ненавистта или ревността отведнъж причиняват късо и бързо дишане, когато мисълта за мир, щастие и божествена любов се последва от дълго и дълбоко дишане.

Има много и различни способи, за да се изучат отношенията към живота и към душевната дейност. Йогите твърдят, че пряката причина на ненормалните и болезнени състояния на тялото е слабата проява в него на жизнената енергия, а косвено на същото влияе неправилната душевна дейност. Поради това, да се излекуваш от една болест, това значи да отстраниш пречките, които бъркат на правилната работа на праната. Това може да стане с помощта на физически средства или чрез регулиране на умствените и душевни процеси. Йогите изцеряват болестите, като увеличават жизнената сила на организма, пробуждайки скритата енергия па праната, тоя източник на всички сили. Те  знаят всички способи, с помощта на които може да се напълни цялото тяло и всека негова клетка с жизненост.

Като регулират колебанията на клетките с помощта на високите вибрации на праната, йогите създават силен ток на праната, която произвежда вибрациите, н като го насочват през разстроените и дезорганизирани клетки на болните органи, те възстановяват устройството на тия клетки. „Излекуването“ се постига чрез бързата циркулация на кръвта, наситена с прана, която притежава целебни свойства и се изпраща към болните места. С тоя способ клетките възстановяват нормалното си състояние, и болестта ще се изцери. Йогите правят това съзнателно и по строго научен начин с помощта на дихателни упражнения, придружени с концентриране на мисълта. Според науката „йога“, всичките токове и цялото молекулярно движение в мозъчните и нервни клетки се произвежда от праната или от жизнената сила. Ако молекулите бъдат напълнени със силен ток от прана или жизнена сила, вибрациите им ще се усилят до безкрайност, а това ще им помогне да изхвърлят от себе си непотребните вещества, изработените материали, които задържат тяхната естествена дейност. Това освобождение от ненужния баласт възстановява здравото състояние на организма.

Същата прана е онази двигателна сила, която произвежда кръвообращението. Йогите твърдят, че жизнената енергия се намира в нервните центрове на гръбначния мозък. Тя е причината на движението на гръдните клетки, което пък произвежда дишането. А дишането е причина на кръвообращението и на цялата органическа дейност. Съвременните физиолози ни говорят, че всека част от тялото ни, всека тъкан и всека клетка дишат, че белите дробове не са нищо друго, освен един инструмент в дихателния процес, тъй като химическите операции, които са съществена част от дишането, стават не само в тия дробове, но и в цялото тяло, във всичките клетки и тъкани. Белите дробове са само врага, през която кислородът влиза в цялата система. Физиолозите от 18-ия век се придържаха към друг възглед. Даже бащата на съвременната химия Лавуазие (1743—1794) е предполагал, че главният акт на дишането става в белите дробове, но в действителност там кислородът, вкаран в тях, само се филтрира през тънките стени на белодробните влакнести съдове, намирайки там червените кръвни телца, т. е. веществото, наречено хемоглобин, с което той се съединява, образувайки така нареченото окси-хемоглобин. То е едно твърде неустойчиво сложно вещество, понеже, след като премине през влакнестите съдове на цялото тяло, кислородът много лесно се отделя от него и, като влиза в клетките, върши в тях работата си. По такъв начин кръвта се явява като средство за преместването на кислорода. Органическото горене не става в белите дробове; неговото место е в клетките и тъканите на цялата система на организма.

Физиологическата химия ни казва, че всичките тела от минералното и растителното царства, както и от животинското, са съставени предимно от следните четири елементи: кислород, водород, въглерод и азот. От тях най-важният е кислородът, понеже е най-много разпространен. По теглото си той съставлява приблизително една пета от атмосферата, осем девети от океаните и всичката вода, почти половината от твърдите скали и изобщо от твърдите вещества и повече от половината от всичките растения и от човека. Ако човек тежи около четири пуда2), то почти три пуда от теглото му има в него кислород. Кислородът е главната причина на цялата дейност на механическите, химическите, мускулните и психически сили. Самата енергия или дейност на живия организъм се определя от количеството на вдишвания от него кислород, а степента на силата, проявявана от организма, расте пропорционално с вкарвания в него кислород. Поглъщането на кислорода е първото и необходимо условие на жизнената дейност. Без него всички други материали, от които зависи жизнената дейност, не принасят полза. Дишането се явява като средство или оръдие за вкарване на кислорода в системата. Кръвта, която е направила вече обръщането си по нашето тяло, би била вече негодна за работа, ако не би се очиствала в белите дробове. Обикновено вдишваният въздух съдържа 21% кислород, а при издишването в него остава само 12% кислород, и следователно, 9% са останали в тялото. В здравия нормален човек в средна скорост пулсът дохожда до 75 удари в минута, и всеки удар на пулса означава, че през сърцето се предвижва около една осма част от фунта3) кръв, т. е. в минутата около 9 фунта. Количеството кръв в човешкото тяло се смета приблизително една пета част от теглото на цялото тяло, или около тридесет фунта. За един човек, който тежи около 4 пуда, цялото количество кръв, което се намира в организма, минава през белите дробове в необикновено кратко време — само ,а три минути. Мъчно е даже да си представим оная колосална работа на белите дробове, тая машина с необикновено силно и енергично действие. За 24 часа през белите дробове минава около 380 луда кръв.

Известно е, че, като правило, у обикновения човек работи не повече от една шеста част от вместимостта на белите дробове. Ако се възползваме от неработещите пет шести, кой знае какви чудни резултати биха се получили. Природата не е дала нито на един орган пълната му сила без цел. Ние сме уверени, че ако човек би се научил да извлича полза от цялата сила и вместимост на своите бели дробове, то болните или разстроените дробове биха станали съвсем невъзможни. Ако разберем науката за дишането, ние ще успеем да развием белодробната сила до крайната й степен. След туй с правилно регулирани дихателни упражнения ние можем да очистим всека частичка от материята в клетките на нашите органи и с помощта на тока на праната можем най-после да изгоним от тялото всичката физическа слабост.

Различните сектанти, които толкоз са се развили в Америка и в Европа и уверяват, че могат да церят болестите с вяра, с дишането си или с ментални токове, действително по някога излекуват болните без помощта на лекарства. Същото вършат и индийските йоги, но с много по-правилен способ. Западните церители изискват от техните пациенти да вярват в известни неща преди да са повярвали, че не страдат вече. Йогите твърдят, че може да се постигнат реални резултати без помощта на никаква вяра, ако чрез дихателни упражнения се научим да контролираме праната, да усилваме жизнения ток и да напълваме цялата система с целебните сили на жизнената енергия. Като хармонизираме дейността на клетките и отстраняваме пречките, които бъркат на правилната проява на жизнения ток в клетките, ние се освобождаваме от болестите. Западните церители смътно знаят тайната за управлението на праната; ако биха знаяли повече, те несъмнено биха достигнали много по-големи резултати. Некои от тях, следвайки примера на йогите, опитват дихателните упражнения и, може би, не е далеч времето, когато на запад ще се научат да се ползват от дишането и ще разберат истината, която се съдържа в чудната „наука за дишането“.

Някои хора, които нищо не знаят за тази наука, мислят, че тя учи просто за механическите процеси на вдишването и издишването. Но областта на тази наука е много по-обширна, понеже тя показва още как да се контролира праната, как да се увеличава жизнеността на цялата система чрез зараждането на новите нервни токове от по-висш ред как да се хармонизират вибрациите на клетките, как да се пробуждат силите, спящи в подсъзнателното поле на ума, а така също и енергията, съдържаща се в нервните центрове на гръбнака. Тя също ни говори, че когато започнат да се проявяват тия висши сили, ние ще престанем да се поддаваме на действието на ония влияния, на които са подложени обикновените смъртни. Индия е единствената страна, в която от най-старо време науката за дишането се е изучвала и изследвала от йогите във всевъзможни посоки. Столетната работа е открила разнообразни методи за регулиране на дишането, които като се следват, може да се постигнат чудни резултати, както духовни, така и физически. От тия чудни открития е израснала съвременната „наука за дишането“, която не само дава контрол върху белите дробове, но също така обяснява и отношението на процеса на дишането към праната и посочва по какъв начин, регулирайки вибрациите на клетките и подчинявайки тия вибрации на висшите закони на живота, човек придобива господство над праната на своя организъм, при което тоя контрол върху праната му дава пълна власт над всички сили, които управляват ума и тялото,

Целта на йогите се състои в това,, да установите абсолютна хармония между своите жизнени свойства и духовните функции, преодолявайки всички закони, на които обикновено са подчинени тялото и ума, и повдигайки се по-горе от влиянието на окръжаващите условия като върховни господари на ума и тялото. Според йогите, това пълно господство над себе си и произлизащото от него освобождение се придобиват само от оногова, който е изучил всичките тайни на. регулирането на жизнената енергия и който има сила да насочва тази жизнена енергия там, дето е потребна. Преди да се научи човек да контролира тази непозната жизнена сила, той трябва да знае, де да я намери в тялото си, и да узнае, де се намира престола на тоя непознат цар на физическата дейност, де са неговите помощници, и по какъв начин той управлява царството си.

Йогите казват, че този цар на организма или праната със своите помощници се намира в нервните центрове, разположени в целия гръбначен мозък. Тия центрове са главните станции или акумулатори на жизнените сили на организма. В гръбначния мозък има много такива центрове, от които излизат двигателните и сетивните нерви, проникващи през цялото тяло, включително и вътрешните му органи. Всичките чувства и движения на човека зависят от неговите нервни центрове в гръбначния иозък. Съществуват два тока, които отиват в главния мозък и от мозъка през гръбначно-мозъчния стълп и нервите, те се наричат донасящ и отнасящ токове, а на санскритски „ида“ и „пингала“. Тия токове минават през предния и задния канали на мозъка, които представляват от себе си като че ли два пътища, по които вървят токовете на праната. Нервната енергия е разпръсната в цялото тяло, и едничкият способ да се регулира се състои в контролиране дейността на главните центрове на гръбначния мозък. Затуй, ако някой иска да контролира праната си, той е длъжен преди всичко да се научи да управлява централните станции, с помощта на които тя се разпространява по организма и върши своята работа. Като са изучили взаимните отношения на тия различни центрове, йогите намират, че най-важни такива центрове в организма са шест.

Според „науката за дишането", главният от тия шест центрове се намира в гръбначния мозък, тъкмо срещу гръдната кост. Той е дихателния център и на санскритски се нарича „анахата“. Той движи гръдния кош, кара белите дробове да се разширяват и свиват и управлява дейността на другите( зависещи от него центрове. Ако този главен център е разстроен или вибрира неправилно, тогава всички подчинени нему по-малки центрове, разпръснати по цялата система на тялото, ще започнат да работят също така неправилно. В резултат се явява болестта, органическото разстройство и продължително неразположение. Но докато главният център се намира в нормално състояние, движението на белите дробове, от които зависи вдишването и издишването, ще бъде правилно. Затуй и йогите, като желаят да подчинят на себе си нервните центрове, преди всичко се стараят да добият контрол върху центъра, който управлява дишането. . „Науката за дишането“ твърди, че чрез регулиране на дишането може да се управлява движението на белите дробове и на всички функции на нервната система. Тя казва също, че като контролира нервните центрове на гръбначния мозък, човек става господар на нервните токове, които минават през организма, и в края на краищата побеждава всичките несъзнателни сили на своя ум и пробужда спящите в него сили, увеличавайки с това своята мощ. Ако човек съумее да пробуди умствените сили, които сега са в скрито състояние, в подсъзнателната област на ума, той ще добие възможност да се възползва от опита на всичките си предходни въплъщения, от всичките впечатления, събрани през миналите си животи. Всичко това като че ли ще се яви върху полето на съзнанието му и той всичко ще си спомни и види.

Йогите казват, че повечето хора дишат съвсем неправилно и че има голяма разлика в дишането на различните хора. Причините на това неправилно дишане са твърде разнообразни и многобройни. Ненормалната храна, възбудителните напитки, страхът, болезненото състояние, скръбта, тъгата, нервното възбуждане, страстите, безпокойството — всичко това разстройва и нарушава правилното дишане. Вълненията не действат непосредствено на дишането, но му влияят косвено, като причиняват ненормална дейност на праната, отразявайки се отначало на нервните центрове, а после и на движението на гръдния кош, което, като става неправилно, докарва неправилно дишане. По тоя начин неправилното дишане служи като външен знак за ненормалната дейност на нервните центрове на гръбначния мозък.

Йогите, чиито дихателни центрове действат правилно и се намират под пълния контрол на съзнанието, са свободни от слабост, болести и всякакви органически разстройства. Също както чрез контрола върху дейността на праната в нервните центрове се регулира движението на белите дробове и дишането, така и по обратен път, като се регулира дишането, може да се контролира дейността на белите дробове и на нервните центрове. Дейността на дишането и на нервните центрове всякога е неразривно свързана една с друга. Хората, които страдат от някакви органически разстройства, трябва да обърнат внимание на изучаването на „науката за дишането“, понеже тя е абсолютно необходима, за да се добие здраво тяло и здрав ум. Главната роля на йогите се състои в това, да наблюдават внимателно собствената си природа и да разберат ясно цялата природа, тъй като законите, които управляват човешкото тяло и цялата вселена, са съвсем еднакви. Всичките тия закони не са нищо друго, освен способи на действието на праната в природата; поради това, йогите преди всичко се стремят да разберат индивидуалната прана и жизнената сила, която действа в собствената им система. В Индия тоя факт е отдавна признат и „науката за дишането“ внимателно се изучва от мъдреците, които немат друга цел, освен да придобиват знание заради знанието. И те изучват тая наука, практикуват дихателните упражнения, забелязват техните резултати, предават уроци на учениците, не за да си създават от това професия или да печелят пари или да добият слава, а само заради знанието. Те отказват да учат хората, които идват при тях с каквито и да са утилитарни цели, и се отказват именно поради пълната липса у тях на всякакви материални интереси, тъй като знанието на йогите е чисто и непокварено от никакви егоистични мотиви. Те прекрасно разбират опасността, която може да настъпи от неумереното ползване от упражненията с дишането. Поради това, ония хора, които изучват науката за дишането под ръководството на неопитни учители, трябва да бъдат на щрек, тъй като те всякога се намират в опасност да създадат нервен ток в неправилна насока. А това може да докара нежелателни резултати и даже може да се свърши с пълно умствено разстройство. Наопаки, правилното дишане докарва извънредно голяма полза на хората, ако умело се ползват от него. Но ако се злоупотреби със силите, давани от съзнателното дишане, то ще стане причина за грамадно количество зло, също както всяко лекарство става отрова от неговото неправилно и неумерено употребление. Както, изучвайки медицинските книги, човек не може да почне сам да се лекува без помощта на някой опитен лекар, също така и теоретическото изучване на йогата не може да даде никому добри резултати, ако човек не прекара практическия курс под ръководството на някой опитен йога. Освен това, необходимо е да се помни, че във всичките книги, написани за йогата, далеч не всичко е казано, пък и не би могло да се каже, тъй като организмът на един човек твърде много се отличава от организма на другиго, и това, което е полезно за едного, може да бъде вредно за другиго. Но всеки човек, който прилежно и настойчиво започне да работи над себе си, съгласно указанията на опитния учител, непременно ще получи най-благотворни резултати, както за ума, така и за тялото. Той ще се научи да изработва жизнената сила и да увеличава жизнеността на целия си организъм. Той ще бъде способен да отстранява по волята си из своето тяло непотребните вещества и да преодолява всичките болезнени състояния в ония случаи, когато, разбира се, дезорганизацията и разлагането на клетките не са отишли съвсем далече. Придобивайки контрол над тялото си, той никога вече нема да страда от простуда, никога нема да заболява от треска, ревматизъм и много други болести, които се явяват просто от неумението на човека да се ползва от вътрешните сили на собствения си организъм. Като знае, че той може да даде нов живот на клетките на своите органи, усилвайки вибрациите на праната, човек ще знае още и по какъв начин да се освободи от всичките възможности да разстрои организма си, които са резултат просто на невежество.

Всеки човек,. млад или стар, мъж или жена, непременно ще постигне известни резултати, ако практикува правилно и редовно дихателните упражнения в продължение на шест месеци, но под дихателни упражнения тук съвсем не се подразбира само дълбокото дишане, на което се учат певците, адвокатите и актьорите. Изобщо дишането на индуските йоги съвсем не е онова правилно дишане, което се преподава в съвременните училища за физическа култура. Дълбокото дишане е много полезно за натрупване в организма по-голямо количество кислород и, несъмнено, то има своята ценност, особено за хората, които живеят ненормален градски живот и се уморяват от умствен труд. Жените, които носят тесни рокли, придобиват от това много болести, източникът на които може да се проследи до самото им начало и да се обяснят именно с недостиг на кислород, който е нужен за органическото горене и за поддържането дейността на органите. Вътрешните органи на много хора в западните страни са неразвити или ненормално развити вследствие ненормалното облекло, и за всички такива хора дълбокото дишане, разбира се, се явява извънредно полезно, но твърде голямото такова дишане е също вредно, понеже извънмерно напряга белите дробове и ги кара да увеличават обема си. Ненормалното нарастване на белодробната тъкан с течение на времето може само по себе си да причини болезнено състояние на целия организъм. Ония, които вземат уроци по дълбокото дишане при опитни учители, трябва внимателно да помислят върху това, което казваме тук. Дишането е твърде голяма сила, за да можем да се обръщаме към него без сметка. Но ние под дихателни упражнения подразбираме процеса, с помощта на който се добива контрол над движението на белите дробове и над нервните центрове, т. е. власт над праната или жизнената енергия.

Йогите твърдят, че практиката на дишането докарва такива резултати, каквито иска човек: физически, психически или духовни. Който може да добие пълен контрол над дишането си, той ще може да го спира по цели часове и така да развива в организма такава сила, която може да повдига тялото във въздуха, като да влиза в борба с всичките сили на притеглянето. Йогите твърдят, че може даже да се победи смъртта. добивайки контрол над праната. В Индия има много йоги, които предварително знаят момента, когато ще се освободят от тялото си. Много време преди това те казват, че в еди-кой ден и в еди-кой час ще оставят тялото си, и в определеното време съвсем съзнателно и в присъствието на много хора напущат живота по съвсем естествен начин. А има други пък, които могат да продължат извънредно дълго време живота си и могат също дълго време да живеят съвсем без никаква храна.

Когато такива чудни неща се вършат чрез контрола върху жизнената енергия на праната, ни най-малко не се явява странно това, дето йогите казват на света:

„О смъртни, изучвайте науката за дишането, изучвайте тайната за управлението на праната или жизнената сила, прилежно работете, за да управлявате дишането си; властта над праната ще ви донесе щастие земно и духовно; с тая власт ще дойде пълното ви здраве, господството над тялото и оная вътрешна светлина, която ще трае вечно“.

________________________________________

1) Статията, която тук предлагаме на вниманието на нашите четци, съставлява глава III от ценното съчинение на индуса Суоми Абедананда, излезла на английски под надслов „Как се става йога“ (How To Be A Yogi).

2) 1 пуд = 17 клгр.

3) 1 фунт = 0'454 от килограма.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Окултизмът и народните умотворения

Окултни елементи в българските народни

песни, приказки, легенди и пословици

От Б. Б.

Окултизмът хвърля светлина върху всички въпроси из науката и живота. Напр. в митовете на разните народи се съдържат дълбоки закони за развитието на човешката душа и на света. Но само окултизмът, въз основа на по-дълбокото знание, е в състояние да изтъкне вътрешния смисъл на тези дълбоки алегории, които се съдържат в митовете, и да ги отдели от примесите.

Херкулес още в люлката си убива два змея, след това един лъв, после — една хидра (ламя), която имала способност на местото на всека отсечена глава да си образува нови две. След това се бори с центавра, който има човешка глава и конско тяло. После побеждава цербера — кучето, което пази ада. След това отива в градината на хесперидите и взема златната ябълка, която дава вечна младост. Дървото със златните ябълки се пазело от змей с 100 глави.

Нали има много народни приказки, дето героят отива да дири градината със златните ябълки, за да си откъсне от тях. Всички тези приказки са символични Всички пречки, с които се бори Херкулес, за да вземе златните ябълки, са изпити и борби на окултния ученик. Златната ябълка — това е божественото съзнание, изворът на любовта — което трябва да се роди в човека. Херкулес изчиства Авгиевите обори (трансформира всички енергии в себе си).

В друга легенда Язон е царски син, но за да може да си възвърне изгубения престол, трябва да отиде в Колхида (в Кавказ), за да вземе златното руно. Тая земя се намира далеч зад моретатата. Язон отива в Додона да пита говорящия дъб, какво да направи, за да добие златното руно. От клона на този дъб той направил статуята на една богиня, която турил на носа на кораба си. Тя ще му дава съвети по пътя при всички мъчнотии. Като пристига на местото, царската дъщеря Медея му съобщава, че златното руно се пази от змей, но преди да дойде до змея, той трябва да мине през много страшни изпитания, напр., да победи волове, в гърдите на които гори огън, и всички, които дойдат до тях, се превръщат на пепел. С помощта на Медея Язон побеждава всички изпитания и взема златното руно.

Говорящият дъб означава, че Язон се свързва със силите на живата природа, които му помагат. Помощта на статуята означава висшите разумни сили, които го упътват. Медея олицетворява висшата душа, божественото в човека, което ръководи от вътре и с чиято помощ се побеждават всички пречки. Златното руно е същото, което представляват и златните ябълки. След вземането на златното руно Язон ще си възвърне престола. Това пак е дълбока алегория, която се повтаря в разни форми в много митове и легенди.

Велики истини съдържат и легендите за прикования Прометей, за Тезея и Дриадна, за Деметра и Персефона и пр.

Ахилес бил потопен от майка си във водите на река Стикс, която го държала за нозете. Затова той останал уязвим само в петите си. Това символизира обстоятелството, че човек се е усъвършенствал до известна степен, но у него има още от низшата природа, която трябва да бъде победена. Дълбок смисъл се крие и в аналогичния германски мит за Зигфрид.

* * *

Както в приказките и легендите на другите народи, така и в българските се съдържат окултни елементи. Тяхното изучване е необходимо. Това е един от пътищата за изучване на народната Душа. Но за изучаването на народните приказки, легенди и пр. см нужни познания по окултизма. Много от народните произведения са непонятни, ако не знаем окултизма.

Да почнем от пословиците. В българските пословици и поговорки, па и в тези на всички групи народи, има велика мъдрост, често пъти много по-велика от оная, която се съдържа в големи томове. В народната поговорка е сгъстена в едничко изречение народната опитност, събирана в течение на много векове и предавана от  поколение на поколение.

Ще взема само няколко такива пословици. Има много пословици, в които личи дълбоката вяра на народа в мировата правда. От тези няколко примера, които ще спомена и които могат да се увеличат с още много подобни, се вижда дълбоката увереност на народа във възтържествуването на доброто; народната душа дълбоко е уверена, че който нарушава хармонията в света, непременно си докарва страдания. Ето някой от тях: „Който хвърля камъни в кал, се опръсква“. „Каквото си е послал, на такова е легнал“. „Който копае гроб другиму, сам пада в него“. „Каквото е дробил, това и ще сърба“. „Стори добро, па го хвърли в морето“.

Тези поговорки изразяват в същност великия закон за причинната връзка между явленията — закона за кармата.

Но не само в поговорки народът изразява този закон, а и в приказки. Напр. приказката: „Кой каквото прави, на себе си го прави“, слушана в габровско1):

Имало един старец просяк. Като просел, все така думал: „Кой каквото прави, на себе си го прави“. Друго нищо не думал. Една жена, като я догневяло, че дума все така, рекла си: „Чакай, аз ще ти кажа теб, какво е туй: „кой какво прави, на себе си го прави“. Взела, че му омесила една пита с отрова, и като дошъл пак, тя му рекла: „На ти, дедо, топла питка да си хапнеш“. Той не знаел, каква е работата, и я турил в хлебната си торба. Като излязъл старецът от селото да си иде, срещнал го из пътя един човек, който бил много гладен, и като го видел, рекъл му: „Ти, дедо, като ходиш да просиш, трябва да имаш хляб. Дай ми, моля ти се, малко да си хапна, че много съм изгладнял; по пътя не можах да намеря“. Старецът му казал: „Да ти дам, синко“. И бръкнал в торбата си и му дал топлата пита, като му казал: „На ти тая питка, синко, че е топла още. Даде ми я една жена“. Като му я дал, заминал си старецът по пътя. Пътникът взел питата, заял я и си вървял така по пътя. Той бил син на онази жена която дала тази питка на стареца; бил ходил някъде по печалба в чужди страни и сега се връщал. Додето си отиде у дома, заболял го стомаха и му станало лошо. Като стигнал в къщи, затръшкал се, взел да вика и да се превива от болки. Майка му се чудела, какво е това нещо; мислела си това онова, и най-после й дошло на ума, да не би да е отровен, защото на такова приличало. Като го попитала, какво е ял, да не би да е ял нещо отровно, той казал: „Нищо не съм ял; само из пътя като вървях, срещнах един просяк, и като бях много огладнял, поисках му малко хлебец да си хапна, и той ми даде една топла пита, която беше най-отгоре в торбата му. Друго нищо не съм хапнал“. Тогаз майка му изнищяла и казала: „Право си думаше този старец, че кой каквото прави, на себе си го прави“.

Този закон е изразен и в една по-дълга народна приказка: „Пътищата божии“.

Във връзка с това, нека споменем за вярата на народа в тъй наречените орисници или наречници. Това е едно алегорично загатване за кармата. Орисниците или наречниците са три жени с бели дрехи. Те се явяват в къщата на новороденото дете на третата нощ след раждането и определят късмета или съдбата му: най-напред говори най-младата, след това средната и най после най-старата. Това, което казва най-старата, то е валидно.

Легендата за орисниците е загатване за една окултна истина, загатване за онези висши разумни същества, които регулират човешката карма. Защо народът ги представя с бели дрехи? -Заради тяхната издигнатост и чистота.

Приказки за орисниците могат да се намерят в Министерския сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Напр. в този сборник, том VI, стр. 110, има такава приказка из ломско. Друга такава приказка е поместена в Министерския сборник, том VII, стр. 154.

Има много народни приказки за явяване на умрели и пр. Разбира се, не трябва да вярваме във всичко; трябва да се отнасяме много критично. За нас мерило за истинността не са самите народни приказки и разкази. И до толкоз има вгърни елементи в народните приказки и вярвания, доколкото те се съвпадат с окултизма, а останалото е суеверие. В народните приказки има примесени много суеверия, и само чрез окултизма човек може да отдели зрънцето истина от суеверието

В Министерския сборник са печатани приказки за явяване на умрели: напр. умрелият годеник се явява на годеницата си през нощта. Тая приказка е слушана в търновско.

Ето едно предание, слушано в Демир-хисарско, за съдбата на убит човек2):

„Когато убият некого с нож или с пушка, то около местото, дето е бил убит човекът, ноще вика върколак, трещи и прави голем смут. Той вика по имена познатите нему лица; също показва и имената на убийците“.

В Министерския сборник, том XIII, стр. 159, Ципонков съобщава една македонска приказка за търговец, който след смъртта си съобщил на домашните си къде му са книжата и парите.

В народа има загатвания и за ясновидството: в народните приказки се загатва за хора, които могат да виждат в невидимия свят. Тези хора народът нарича съботнинци вместо ясновидци, защото вярва, че те са хора, родени в събота.

В една народна приказка се разправя, че един човек разбрал добрата вяра и желаел да се покръсти, но по-рано искал да види ада и рая. Тогаз светците ходели по земята. Един светия го завел на една планина и му показал ада и рая, и след това го кръстил. Тук е интересно, че се допуща възможно да се видят ада и рая (ясновидство). Интересно е, от друга страна, че това се вижда от планина (символ на духовния мир в окултизма).

В много народни приказки и предания е изразена вярата в самодиви, русалки, вили, юди. Дават им много имена. Виж напр. описание на юдите в „Министерски сборник“, т. IV, стр. 113 слушано в Демир-Хисарско. Това са загатвания за тъй наречените „природни духове“, за които говори окултизмът.

Следната народна приказка, слушана в етрополско, загатва за известни велики закони, които регулират човешкия живот. Това е приказката за

Жената и луковото перо3)

Една майка имала едно дете. Майката била много лоша. Детето постоянно пеело. След като умряла майка му, то престанало да пее. Дедо Господ забелязал, че то не пее и затова пратил архангел да пита детето, защо не пее вече. Детето казало: „Как да пея, когато майка ми е в пъкъла“? Тогаз Дедо Господ пратил архангела да пита майката, дала ли е някому нещо в живота си. Тя казала, че не е давала. Втори път праща Дедо Господ архангела при майката със същия въпрос. Тя пак казала, че не е давала. Трети път праща. На третия път майката казала: „Дала съм само едно луково перо на един просяк“. Тогаз дедо Господ казал на архангела да каже на жената така: архангелът ще подаде това луково перо, майката ще се хване за него, за да я извади от пъкъла. Тя като се изтеглювала, и другите се хванали. Тя тогава казала: „Защо се наловихте и вие, когато луковото перо е мое?“ Тогаз перото се откъснало, и тя останала в пъкъла.

Огнената халка

Има народни приказки, в които се загатва за мисъл-формапл. Една такава е слушана в Велес от Г. Г. Ецов 4):

Един селянин си орал, и владиката минал с ясакчията, пътувал по селата. Владиката видел селянина, изправил се, застанал да го гледа и го поздравил с „Добро утро“. Но селянинът не му отговорил нищо. Владиката се разсърдил, че селянинът не му отговорил. Тогаз се обърнал към орача, па рекъл : „Да си проклет“. При изговарянето на тези думи, от устата му излязла една огнена халка и минала покрай дясното му рамо. Ясакчията я гледал и искал да види, накъде ще отиде Халката полека-лека отишла над главата на орача, въртела се, въртела се до три пъти, върнала се назад и се завряла под главата на владиката и останала му на гушата. Тогаз ясакчията рекъл на владиката; „Запри коня, да ти кажа нещо“. И владиката запрел. И му рекьл ясакчията: „Когато вървяхме по пътя и минахме край орача, ти когато му рече да е проклет, от устата ти изпадна една огнена халка, и върве, върве, завърте се до три пъти над главата на орача, и аз гледах. После се върна назад и се провре под главата ти, и сега халката ти е на гушата“. Владиката бил учен, сетил се, че тук трябва да има някоя грешка, и казал на ясакчията; „Обърни коня назад“. Отишли при онзи орач, и владиката му рекъл: „Аз когато ти рекох „Добро утро“, ти защо не ми отговори?“ Орачът не могъл да го разбере, какво му говори, и с пръсти му показал, че недочува, Тогаз владиката му казал повторно, орачът разбрал и му рекъл: „Да ме простиш, не съм чул“. Владиката му казал: „Да ме простиш и ти, съгреших“. Орачът простил, и халката се изгубила. Какво станало с нея, не се видяло. Ясакчията тогаз казал на владиката: „Сега ти нема халката“. И яхнали конете и си продължили пътя.

Тази приказка е много ясна от окултно гледище. Халката е мисъл форма. Тя е с огнено червен цвят (гняв) Орачът е невинен; у него не намира тя почва, и тогаз се връща към подателя. Тук се загатва и за законите, по които човек се освобождава от такива влияния.

Много народни приказки почват с думите: „едно време, когато дедо Господ ходеше по земята“. Това е загатване за общение с висши разумни същества, загатване за една минала епоха от историята на човечеството.

Предание за жидове, изполини

В много народни приказки се разправя, че едно време имало едри хора, наречени жидове, изполини. Това го има и в библията. Има го и в митологията на много народи. Напр. в старогръцката митология се споменава за гигантите, за циклопите с едно око. Тук се разправя една дълбока истина. Лемурийците през една подраса са имали трето око5). Значи, в много народни митове има мъгливи загатвания, за дълбоки окултни истини.

Борби със змейове и лами

Има два вида такива същества: змейове и лами. Те са различно устроени, но са близки един на други. В много народни приказки се разправя за борбата на човека с тях. Това е аналогично с борбата на Херкулес с Цербера. В некои български народни приказки се разправя за градината със златните ябълки. В други се говори за „живата вода“. В много народни песни и приказки се загатва за по-дълбоките сили, свързани с растенията, с цялата природа и пр.

* * *

От де са се вмъкнали окултни елементи в българските народни приказки, песни, поговорки и пр.?

а) Интуитивен произход. Народът чувства интуитивно някои работи, напр. силата на правдата.

б) Между народа има ясновидци, които могат да виждат някои работи.

в) Тук-таме стават окултни случки: безпокойство на къщи от заминали хора и пр.

г) Предание от лемурската и атлантската епохи, когато у всички е била развита низшата степен на ясновидството.

д) Митове, чийто източник са окултните школи. Те са искали в картинна, образна форма да представят на народното съзнание известни по-дълбоки истини и с това да подтикнат неговото развитие.

Действието на тези митове и легенди върху народното съзнание е голямо: 1) те със своите мощни, живи образи са имали голяма сила и са раждали мощни импулси в народната душа; 2) когато се изучат известни истини във вид на символи, алегории, то съзнанието се подготвя в бъдеще, когато достигне до съответната по-висока степен,— да ги усвои и направо (този принцип има голямо приложение във възпитанието).

Много приказки и легенди имат много стар произход. Това се вижда и от обстоятелството, че много от тях са международни, т. е. се срещат — разбира се, в разни вариации—у българи, сърби, руси, поляци, германци,англичани, индуси, американските туземни племена и пр.

Разглеждането на митовете, легендите и пр. доказва още един път, как окултизмът дава онзи ключ при изучването на целокупната действителност; той хвърля своята светлина както върху по-дълбоките закони на общественото развитие, върху проблемите на физиката, химията, биологията, историята и пр., така и върху скритите съкровища на народните умотворения.

1) Виж „Министерския сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, том 8, Стр. 202.

2) Виж „Министерски сборник“, том IV, стр. 111.

3) Мин. сб. т. IV, стр. 131.

4) Виж „Министерски сборник“, том XII (1895 г.) стр. 161.

5) За него загатва и днешната биология. Рудименти от него се намират у некои днешни влечуги.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Богомилството не е ерес

(Продължение от кн. V и край)

От Ив. Стоянов

Не е лесно да се даде точен очерк на същността на богомилското учение. Ония, които са се залавяли до сега у нас с разрешението на тая задача, са успивали да докажат само своята негодност за третирането на тоя въпрос. Едни от тях,с претенцията на „учени“ и „професори“, жертва на предубеждение и ненавист към богомилството, са се нахвърляли веднага върху него със злобни критики и анатеми, и с това, без да са постигнали никаква цел, успивали са само да натрупат повече кал върху него. Други са проявявали известна добра воля да изтъкнат същността на учението, но са се оказали некомпетентни изследвани, лишени от знания по въпроса и от надлежните методи. Очертава се, обаче, една трета група писатели, с окултни познания, които се стремят да хвърлят светлина върху богомилското учение, като го считат принадлежаща на едно братство, което се намира във вътрешна връзка с Всемирното Бело Братство. Само обективните и добросъвестни разкрития и оценки на тая последна група български писатели заслужават доверието и симпатиите на българското общество.

Първата и основна грешка, в която са изпадали досега нашите историографи по предмета, е, че те са приемали за чиста монета писанията на противниците на богомилството още от времето на цар Петра български, когато е живеел и работил поп Богомил и неговите ученици, и до днес. Тия противници, каквито са Иоан Екзарх Български, цариградският патриарх Теофилакт, презвитер Козма и др., не само не са разбирали богомилското учение, но и като върли негови врагове, не са имали интерес да го представят в истинската му същина. Напротив, те са го укорявали с най-голяма враждебност и енергия и са подбуждали, словом и делом, всичките жестоки гонения против богомилите. Така, Йоан Екзарх и Теофилакт умишлено са смесвали българските богомили с манихеите и масалианите и са считали богомилското учение за „дуалистично“, т. е. че „творец“ (sic.) на света бил не само Бог, но и дяволът (смешение и изопачение на двата принципа за доброто и злото), а презвитер Козма, с голяма злоба, пръв е нарекъл поп Богомил учител на ерес. Тия фалшиви схващания са намерили место по-после и в официалния синодик на царя Борила, дето се казва, че поп Богомил бил възприел манихейската ерес и затова той и неговите ученици: Михаил, Теодор, Добри, Стефан, Васили, Петър и др. се проклинат и анатемосват.1). Същите схващания са преминали впоследствие и във всички учебници по българска история, на които са се учили до сега толкова български поколения. Така е останало в наследство от миналото, благодарение мракът, който е хвърляло българското духовенство върху историческите истини, понятието, че богомилството било ерес, а следов., и неговото учение било еретическо. На тая въдица са се хванали и българските историци, та със своите учебници и други книги и статии са внесли това заблуждение в училищата. А може ли от български или гръцки владика или поп да очакваш да ти каже истината и то по отношение на ония, които са разбулвали невежеството и изваждали на яве покварата на официалното духовенство, за да види народът на какви вълци в Овча кожа е оставил своето душеспасителство? Може ли да се очаква нещо добро от такива заслепени хора, които са продали съвестта си за неколко сребърника, като, напр., авторът на следните редове, които намираме в брой 8 от 21. II. 1925 г. на „Църковен Вестник“: „религиозен анархизъм насаждат безброй плъзнали из България неозаконени наследници на некогашните богомили: те устно и писмено (с листчета, брошурки и книжки) своеобразно и неправилно, без църковна санкция (?! ! — Б. P.), тълкуват учението на Христа Спасителя“. . . А подобни на тоя автор са били на времето си и презвитер Козма, и писачите на разните синодици, поради което не е никак чудно, дето те са фалшифицирали истината за учението на богомилите и са обсипвали последните с огън и жупел. Да се черпи, прочее, материал за характеристика на богомилството от такива нечисти източници, това, безспорно, може да се окачестви като едно престъпление против научната истина.

Втората, не по-малко важна, грешка на нашите монографии по богомилското учение е, че те се ограничават в оценката си за него изключително върху находките си в библиотеките специално по тоя предмет, без да свързват изучаванията си с огромната и богата литература за.другите секретни духовни братства. За да се схване точно учението на богомилите и да се изложи то пълно и добросъвестно, непременно трябва да се знаят и ученията на розенкройцерите, свободните зидари (франк-масоните) и др., па даже и източното предание (будизма и еврейската Кабала), египетския херметизъм и пр. С една реч, необходими са широки, познания по историята и теорията; на източния и западен окултизъм. Само такъв истински учен и вещ окултист е в състояние да ни даде изчерпателна историко-критична студия върху богомилското учение. Без това условие, българският книжен пазар ще се трупа с луксозно издадени опити, като книгата на проф. Йорд. Иванов, в която, между другото, четем много удивителни безсмислици, неверности и противоречия, като напр , че поп Богомил е прокарал някаква „целесъобразност“ в учението си за човека, защото е поддържал, че човек бил „създаден (к. н.) от Сатанаила, а бил оживен (к. н.) от Божия Дух“ и че „с препоръчваното от богомилите вегетарианство един народ рискува да загине“!! Тези и тем подобни криви разбирания и твърдения са недопустими в един научен труд.

Монотеизмът и космогонията на богомилите

След горните общи бележки и без да влизаме в догматични спорове, пристъпваме към кратък очерк на принципите на богомилското учение. Богомилите са признавали само един Бог, творец на вселената и източник на целокупния живот, Бог всемогъщ, вездесъщ и всеблаг, в три лица : Бог Отец, Син и Св. Дух. Следов., тяхното учение не е „дуалистично“, както неверно са твърдели съвременниците на поп Богомила с цел да го дискредитират пред народа и както погрешно схващат сегашните наши историци и изследвани. А учението за Единнаго Бога Отца е учението на Христа. Значи, не съществува никакво основание да се нарича богомилството ерес, щом то е приело интегрално учението на Христа. Ако богомилите са поддържали, че съществува зло в света, т. е. едно разрушително начало, това ни най-малко не прави учението им дуалистично, а напротив, потвърдява схващането, което се намира и в Писанието, че „князът на тоя свят“, Сатаната, старовременната змия или „лукавият, в когото целият свят лежи“, е олицетворение на онова разрушително — а не творческо — начало или принцип, но Сатаната не е „създател“ или „творец“ на света. Това става явно и от оригиналното богомилско съчинение: „Разговор на Исуса с евангелиста Йоана“, препис от което на латински ни дава г. проф. Иванов, като го озаглавява „Тайна книга“. В него се излага богомилската космогония точно така, както се схваща от окултната наука. Ако има някои малки несъобразности, те се дължат, вероятно, или на някоя неволна грешка на авторите на това съчинение (българските богомили от XI — XII век), или на многобройните му преписвани, които са го оставили в Каркасонската инквизиторска архива и във Виенския кодекс от XIV век. Такива lapsus calami в течение на вековете не е могло да не станат, толкоз по-вече че и всеки негов издател се е считал вещ и властен да внася в него всевъзможни поправки по свое усмотрение.

Богомилите са приемали също окултно-научната истина за четирите елементи или стихии: огънят, водата, земята и въздуха, оживотворявани от Духа (spiritus sanctus). Те са знаели още и това, което окултистите са твърдели от най-старо време и мистиците го възприемат непосредствено, а именно, че съществуват седем небеса или полета (планове) на живота — от първото, физическото или материалното, поле до седмото, което е полето на Висшия, Чистия, Абстрактния Дух на Великия Непроявен (Great Unmanifest), Богомилите са имали ясно понятие и за ангелските йерархии, които управляват световете и така те са си образували такава точна представа за цялото мироздание — Макрокосмоса — каквато имат всички стари и нови окултисти. Богомилите са знаели да четат в природата, която правилно са наричали „великата книга на живота“, имали са сведения по астрология, трансцендантална математика (смятали са божествените дни като епохи или, по индуски, „манвантари“), разбирали са от живата геометрия, от окултните изкуства и пр. При наличността на тия висши знания за произхода и устройството на света, не е ли една груба и престъпна грешка да се окачествява богомилството като ерес?

Богомилското учение за човека, религията и

социалното устройство

Според второто положение на смарагдовия огнен скрижал, завещан от родоначалника на херметическата философия —Хермес Трисмегист Тот — знае се, че „каквото е горе, това е и долу“. С тоя тезис се прави паралел между устройството на вселената и онова на човека. Какъвто е Макрокозмосът, такъв е и микрокосмосът. Както Бог е троичен, така и човек е троичен: тяло, душа и и дух. И апостол Павел говори в едно от своите послания за тяло естествено (физическо, материално) и тяло духовно (душа и дух). А окултната наука употребява термините: физическо тяло (на гъстата материя), астрално тяло (на чувствата и желанията) и етерно тяло (етерен двойник, double). Също така са разбирали устройството на човека и богомилите: човек се състои от плът, която е смъртна, и от душа и дух, които са безсмъртни, а следов., съществуващи независимо от физическото тяло и надарени с особени способности за проявление2). Това е окултната анатомия на човека, изследвана от съвременните окултисти напълно научно, но известна и на богомилите. Изхождайки от това схващане за материалното и психологическо устройство на човешкото същество, за тях е било лесно да схванат и истинската негова връзка и зависимост от Бога и да проследят еволюцията на човешката душа3), а според това, да наредят и своята религиозна система. Човек се ражда на земята да се учи, т. е. да придобива знания за живота, и да се развива умствено, морално и духовно, за да служи на Бога, като работи за доброто на ближните. Следов., след като са разбрали божествената истина за смисъла и целта на живота, проявен в целокупната вселена (включително човека), богомилите са се стремили да достигнат божествената мъдрост чрез учението за законите на живата природа и са прилагали божествената любов чрез безкористна служба на Бога и ближния. Оттук и тяхната концепция за живата религия и за социалната и държавна уредба. Техният стремеж към индивидуално съвършенство, като условие за социално благоденствие и напредък, стои по-горе от всека критика: чрез подобрение и повдигане на личността — към общ прогрес. Принципът на Христа, че всички хора са братя и хармоничното развитие на всички живи организми, като обединени чрез една божествена връзка, са били основни постулати в учението на богомилите. Ето защо, право характеризира проф. Иванов богомилската „църква“: „тя представя, от формално-обредна страна, пълно единение със своята догматична същина и се отличава с простота, дето материалното и чувственото са намалени до възможната крайност. Без храмове, без архитектурно и декоративно величие, без скъпоценни утвари и богати златообшити одежди, без позлатени митри, без икони и фрески, без бляскави служби и процесии, без химни и музика, богомилското богослужение и обреди са сведени до последна аскетична простота. В това отношение ортодоксалната (т. е. православната — Б. Н.) се явява като преобразено копие на паганизма (т. е. езичеството — Б. Н.) и на неговата тържественост; чрез богати зракови и слухови възприятия тя унисва (к. н.) въображението на вярващия към материализовани форми на небесния мир. Богомилската молитвена и обредна обстановка е тъй бедна, проста, дори студена, че не дава никаква храна на фантазията; тя действа не на сърцето, а на ума, и го въвежда съзерцателно в духовните висини на Бога“...4) Всичко това съответствало на личния живот на богомилите растителна (естествена) храна и пост, кротост, смирение, чистота на нравите, търпение, милосърдие, благочестие и самопожертване.

Естествено е, че при такива схващания за индивидуалните добродетели на човека и за отношенията му към Бога и към другите, социалната проблема се решавала от богомилите въз основа на принципите за любовта и братството, от които произтичат равенството, просветата и свободата на всички. Любовта изключва всека омраза и преследване, братството е несъвместимо с никакви лични и съсловни или класови привилегии и предимства. Поради това, държавата трябва да представлява един колективитет от свободни и равноправни граждани, които работят и взаимно си помагат за общо благо — точно според Христовото учение, както казва и апостол Павел: нема ни елин, ни евреин, ни скит — всички сме едно в Христа. Тъкмо това не подхождало на егоистичните интереси на тогавашните държавни и църковни властници, както не отговаря и сега, след толкова векове, минали в отчаяни борби за право и свобода: богомилите, верни на учението на Христа, словом и на дело, били безпощадно преследвани, избивани и гонени вън от България, а това именно е докарало и заробването на българското царство. Но трябва ли да се винят за тоя резултат богомилите? Разбира се, не, защото те не са били, както неоснователно твърди — в противоречие на други свои изводи — г. проф. Иванов, „рушители на православието и на средновековния социално господарствен строй, както и на държавно-религиозното единство и мощ на българския народ“, а са дошли да спасят това, което е могло да се спаси, за да се запази именно целостта, единството и политическата свобода на народа. Виновници за упадъка и гибелта на българското царство са били, както констатира по-нататък същия автор, „изпадналите в леност и пороци български монаси и вероучители“, които, изгубили почва всред народа, презрени и ненавиждани от него заради престъпните и неморални свои дела, са го изтощили и разцепили, та е станал негоден за отпор и защита срещу външния враг.

А че действително богомилското учение е било не еретическо и вредно, а чисто, благотворно и спасително за българския народ, това се заключава и от ония негови лозунги за общочовешки напредък, които е съгледал и проф. Иванов. Ние цитираме с удоволствие целият заключителен пасаж от увода на книгата му, за да видят и съчувствениците и враговете на богомилството, каква оценка дава най-сетне един официален български учен за него, след толкова хули и безсъвестни критики, които и днес пълнят страниците на всяко официално издание на „Св. Синод на българската православна църква“:

„Издигнем ли се, обаче, над верските догми и средновековните държавни интереси, в богомилството отбелязваме прояви от общочовешко естество, прояви, които може-би са били много подранили, но които правят чест на реформатора Богомила и на неговите близки съратници в българската земя и в западна Европа. Велика прозорливост и резка доблест е било за средните векове да се излезе с проповед за равенство на човеците, за борба против робството и крепостничеството, против съсловната организация на обществото, осветени от държава и черква, борба против потисничеството на господарите и велможите над несвободния човек, обърнат на безгласна и безправна вещ. И ако новите времена с право изтъкват направените в това отношение придобивки за благото на човечеството, толкова по-вече че трябва да остане в забвение светлият лик на българския поп Богомила и неговият слаб глас за човешко равенство и добруване през усилните и мрачни средни векове. Името на Богомила трябва да се впише в аналите на историята на лично место между другите благодетели на човечеството. Позивът на Богомила не е могъл, наистина, да осъществи желания преврат в обществото, защото пречките са били непреодолими, обаче неговият глас се пронесе из цяла Европа, заседнал в сърцата на благородни люде и в душите на унижените, за да се предаде на по-новите поколения и най-сетне обърне на дело. Така бавно и постепенно напредва човечеството и, над костите на своите благодетели, то гради своята бъднина и благоденствие . . . Богомилските книжовници имат и друга заслуга: те са спомогнали за литературното общение между изток и запад; те са били проводниците на множество писани и устни легенди, които са минали от Азия през България в западна Европа. За единствените сега известни български книжовни творения, преведени на латински език и употребявани на запад, заслугата се пада именно на тия богомилски писатели и мисионери.

Влиянието, което упражни богомилството върху духовния и отчасти политическия живот на западна Европа, е ознаменувано с няколко събития от епохално историческо значение. Казваме епохално, защото богомилството раздвижи умовете на средновековния човек; то накара католичеството да се опомни и да изцери своята вътрешна разпадналост; то предизвика продължителния и жесток кръстоносен поход срещу албигойците; подчини на френската корона голямата провансалска област, различна по нрави, език и литература от същинската, северна Франция; то предизвика основаването на грамадния доминикански орден; то предизвика организирането на най-грозното дело на римската черква — Инквизицията, под пепелищата на която се зароди реформаторското движение и на свързаните с него религиозни и човешки свободи.

Тъй мощно и многостранно е било, следователно, значението на онова учение, с чиито книги предстои да се занимаем на следващите страници“. . .

След всичко това, ще се намери ли вече друг българин, който със спокойна съвест да твърди, че богомилството е било ерес? Ние не искаме да вирваме, освен ако съвестта отдавна е напуснала нашите български духовници . . .

________________________________________

1) Вж. във в. О т е ч е с т в о, орган на съюза на запасните офицери, бр. 25, от 30. Х. 1925 г., репродукция на картината, работа на художника г. Д. Гюдженова: „Изгаряне (аутодафе) на българския богомил Василий в Цариград“.

2) Вж. „La mort et son mystere“ от Камил Фламарион. 3 тома.

3) Както бележи и проф. Иванов: „учението на богомилите за вечно жизненото в човека — душата е постройка ясна и рационална: душата, еманация от Бога, божия искра, като се пречисти, удостоява се да се върне и приобщи със своя първоизточник“.

4) Цит. съчин., стр. 45 — 46.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Амин, ключът на Вселената

Основните принципи на вселената

От Леонард Босман

За да схванем основното значение на думата Амин или Аум на санскритски, египетски и еврейски, необходимо е да имаме поне едно интелектуално разбиране, ако не едно абсолютно схващане за основните принципи, на които почива вселената.

Разумно е да се вярва, съобразно модерната наука и философските учения на Изток и Запад, че зад цялата материя, даже зад газообразното състояние, съществува едно основно вещество, една Майка-Природа, един Баща-Етер, или Акаша, както индуските философи го наричат, от което, като от първична субстанция, е произведена цялата материя. Думата вещество е употребена във връзка с това, да изрази идеята за една невидима, но постоянна коренна причина на всека материя, буквално, тая, която поддържа, т. е. която стои под материята.

Материята може да се разложи, тогава, на по-финни състояния или условия. Както .има степени над степени материя, простиращи се от най-гъстите твърдости до най-финните и най-редките газове, и още по-нататък до електрическата материя, така може да се приеме, че вселената, по отношение на своята външност, е изградена от това основно вещество. Също би могло да се приеме, че материята, в нейната същност, е крайно неразрушима. Защото, когато цялата материя се разложи на своите атоми, не може да се каже, че тя е престанала да съществува, ако и да е престанала да бъде видима.

Съвременните теории, идеи и опити от научен характер относително вътрешното устройство на атома и страшната сила, складирана в неговите електрони, ни наумяват, че тая вътрешна сила може да бъде освободена и да стане ефективна. Опитите са доказали, че енергията, складирана вътре в атома, би могла да бъде освободена чрез един вид спукване на стената му или на външната му обвивка. Това откритие, което бе направено сравнително неотдавна от учените, е било познато преди много години и показано, че съществува чрез изследванията и опитите на У. Ж. Кеели, от Филаделфия, който е бил в състояние да освободи част от тая чудотворна сила. Той не успял да я покаже научно, защото тя само е протекла под собствените му ръце. Четецът, които се интересува по тая материя, се поканва да прочете резултатите от неговите опити, които бяха практически една не сполука от научно гледище, макар че е твърде възможно, тая сила да бъде показана по научен начин в едно недалечно бъдеще. Тия резултати са изложени в книгата „Кеели и не говите открития“, написана от г-жа Блумфилд Мур преди двадесет и пет години1).

Има един страх в умовете на някои, че възможността за разрушение на атома може евентуално да доведе към по-нататъшна възможност за разрушението на самия свят. Тоя страх не би трябвало да се счита твърде сериозен, защото няма никакво съмнение, че тайната на космическата връзка не ще бъде позволено да стане известна на човека в сегашното състояние на еволюцията му. Обаче, вероятно е, че разрушението на известни атоми скоро ще бъде един научен факт, но даже и в такъв случай то ще послужи само да се освободят много електрона вътре в атома, и не всичките те биха могли да бъдат доловени от науката. Нека възприемем, обаче, че всички тия атоми и електрони биха били разрушени, че силата, която ги поддържа заедно, бъде оттеглена и че Великото творческо „Дихание“ се „възвърне към Бога“. Какъв, можем да си възразим, ще бъде резултатът? Няма да има вече атомни части на материята, няма да има индивидуализирани отделни форми, няма да има и мехурчета в голямата Космична Чаша. Цялото би могло да се разгледа като едно състояние на течение, една течаща маса от субстанция. И въпреки това, силата, която бе доказано, че пребивава в атома, не може да е била изгубена, защото не би могла да изчезне от пространството, даже и когато нейната материя би била разложена в първичната й единност. При това, не би могло да се смята, че цялата материя би текла в една част на пространството и че силата, оттегляйки се от нея, би останала съвършено отделна и би протекла в друга посока. Духът е до толкова аспект (страна) на материята, колкото и материята е страна на духа. И двете са в същност едно, при всичко че са привидно противни, когато се проявяват, както ще покажем това по-долу.

Това е едно схващане, което, правилно разбрано, може да послужи да примири противоположните школи на мисълта, които поддържат такива различни възгледи, защото всека вижда само част от цялото. Така наречените материалисти заявяват, че има само материя, и по-дълбоките мислители между тях, бидейки призвани да обяснят присъствието на сила в материята, твърдят просто, че „в материята е източника и потенцията на целия живот“. От друга страна, тъй наречените „християнски-учени“ — чиято наука е толкова християнска, колкото индуска или еврейска, а е в същност само един малък дял от духовната наука, който пък е общ на всички религии — заявяват, че няма материя, но всичко е Божествен ум или Дух. Други пак заявяват, че има полярност, действителни противоположности във вселената, че Духът и Материята са отделни и различни. Всичките тия възгледи могат да бъдат разгледани и видени от центъра като Едно, вместо като отделни, ако се иска да се добие истинско схващане за вселената. Разглежданата тук идея е, че Дух и Материя, Живот и Форма, са противни полюси на едно и също вещество. Това твърдение е изказано метафизично, при всичко че то може да бъде и теологически изяснено. В тоя смисъл Духът и Материята са аспекти на Бога, който, сътворявайки вселената, трябва (до колкото човешкият ум може да схване идеята) да се поляризира, или, както си е, да изпрати навън два аспекта от себе си2). Това би могло да бъде представено по два начина, за да отговаря на разбирането на екзотериста или езотериста. Богословски изразено, може да се каже, че Бог твори вселената „от нищо“, както някои още поддържат,просто чрез упражнение на волята, но не може да се въобрази, че Бог действително прави нещо, което не е съществувало по-рано, или по-право предсъществувало, в Божието естество Едно дърво расте само чрез семе, или чрез фиданка,при все че неговият растеж се подпомага от градинаря. Следователно, даже ако се приеме, заради аргументацията, че Бог е сътворил вселената от нищо, тогава това „нищо“ е самото божие Себе, собственото естество на Бога. Защото, „от нищото нищо не може да бъде направено“. Ако тази дума „нищо“ е противна на богословските идеи за Бога, тогава думата би могла да се измени, при все че идеята ще остане същата. Бог, бидейки Все в Все, има в божественото си Себе всички потенциалности, Сила или Живот, която е причинна, но и, еднакво с това, едно вещество, което е годно да бъде произведено и моделирано във форма. Идеята за сътворението включва божественост, която е в себе си както формативна, така и причинна. От друго гледище, Бог може да се каже, че произвежда противоположностите, Дух и Материя, от Себе си, защото няма нищо извън Бога, бидейки Той Все в Все. В този смисъл Той си остава върховен, или над всички тия противоположности, и тъй възниква идеята за първичната Троичност3).

Както и да се разгледа предмета, тази очебийна двойственост на Дух и Материя не може да се избегне, защото е очевидна за всички, или (а) понеже Живот и Форма съществуват като самостойни реалности, или (в) понеже , материята е съществено жива, съдържаща в себе си „източника и потенцията на Живота“, или (с) понеже животът съдържа източника и потенцията на сгъстяването (материята).

Тогава материята може да се разгледа като меняща се по гъстотата си от твърдото към газообразното, и от последното към най-тънките етери и след това пак към установяване на такава безкрайна рядкост, че да проникне във всички идеи на материалността, и така да докосне това, което може да се нарече най-низшето стъпало .на стълбата на Духа. Последният на свои ред се изменя и постепенно става по-малко финен или, ако може да се употреби тази дума, по-гъст и не само че „слиза“ в материята, но при най-низшето състояние действително става или даже е материя.

С други думи, има една вечна и Неограничена Реалност — Бог. Тая Реалност, виждайки, че или причинява привидността на материята с живота, като нейна въодушевяваща Сила, или в действителност е сама противоположност на себе си, трябва да има вътре в себе си една Сила за произвеждане на противоположности, за да раздели единството и, въпреки това, да доведе в съотношение произведените противоположности.

Тогава може да се каже, разглеждайки това състояние, което е предшествало появата на нещата, че Бог е Абсолютен, Той е Всичкото и понеже е Всичкото, включва всека идея и всяка възможност, като ги държи, както си е в същност, в разреденост, т. е. в потентност. Бог е, следов., както Живот, така и Субстанция, и същевременно Силата, която ги поляризира и ги прави да изглеждат противоположни, когато те са в същност едно в своята есенция, аспекти (страни) или видове на проявяващото се Божествено Единство.

Тука, тогава, с цел само за човешко разбиране, а не като действителни отделни реалности, се проявява едно тройно единство, т. е. три, които са, въпреки това, едно и никое от които не е по-голямо или по-малко от другото.

Има различни начини за описване на тая „Троичност“, метафизически и философски или богословски. Разглеждайки Троичността в тази светлина, от повече човечно гледище, тя изглежда като тайнствена и наглед като идея, която никога напълно не може да бъде разбрана и по която много векове главите на църквите са спорили безрезултатно. Вярно е, че мистикът, който не спори, вижда реалността зад ортодоксалното учение, но самото то е трудно да се следва само с ума, вън от размишляващото Себе вътре, когато то е позовано да разбере такава дълбока и наистина метафизична проблема. Ученикът, който приема възгледите на своите учители, се задоволява да вземе идеята за Троичността като предмет на вяра. „Логикът“, редом с ортодокса, който по някога става „по-висок критик“ и влиза в ред прения, често отхвърля тяхното схващане за Троичността, антропоморфическия възглед, и не дава на света нещо по-добро вместо него. Метафизикът, от друга страна, нито приема, нито отхвърля една догма, но се старае да види истината зад нея.

Тогава ще изразим най-напред ортодоксалния възглед и за да се предпазим от предразсъдък, ще го изкажем с думите на приетите авторитети.

Даже известно е, разбира се, че идеята за триединния Бог не е чужда на християнството, защото е обща на религиозната мисъл във всички векове и даже е съществувала преди християнството да бъде дадено на света. Казано е, обаче, от известен тип ортодоксален и може-би сектантски християнин, че доктрината за Троичността възприема много различен характер в християнството. Това е вярно, в известен смисъл, защото трябва да се разгледа и личният Христос, тъй като неговото велико учение за любовта и мъдростта ще просветли твърде строгия формализъм на някой от неговите последователи.

Първите Отци на църквата не можеха да отрекат, нито пък отричаха истината, че други религии и философии са

притежавали същите учения преди християнството, при все че те се стараеха да обяснят факта чрез различни заобиколки и казваха, че истинската християнска идея е твърде различна от оная на „езическите“ или платонически философи, както свидетелства Св. Августин. Той, цитиран от В. Фълтън, доктор по богословието, професор по систематическо богословие в Ебердинския Университет (статията „Троичността“ в Клярковата Енциклопедия на Религията и Етиката), твърди, че даже ако и да се намира в книгите на платониците, че „в началото бе Словото“, не е намерено, че „Словото стана плът и живее между нас“.

Проф. Фълтън, във връзка с това, дава едно късо обяснение върху Троичността, част от което предаваме тук:

„Това, което дава един особен характер на християнската доктрина за Троичността, то е нейната тясна връзка с отличителния християнски възглед за Божественото въплътяване. В други религии н религиозни философии ние срещаме идеята за божественото въплътяване, но може да се твърди, че никъде единството на Бога с човека не е тъй конкретно и определено . . . както в християнската религия . . . Тази е централната истина на християнството, че Бог бе исторически проявен в Христа и че Той още се проявява на света като дух, живущ вътре в църквата... Тази християнска вяра във въплътяването на Божественото Слово в човека Христос Исус, с когото вярващият се свързва чрез общението на Св. Дух, установява отличителната основа на християнската доктрина за Троичността“.

Подчертаните думи показват идеите, към които се привлича вниманието, като се предполага, че се посочва различието между християнството и другите религии. Статията по-нататък казва, че в Стария Завет има малко, върху което да се основе идеята за Троичността и че в Новия Завет не намираме учението за Троичността в некаква развита форма, нито в Павловата и Йоановата теология, при всичко че се дава голямо свидетелстване за религиозната опитност, от която изхожда доктрината4).

Въпреки това, Христос е признат като вечен Син на Бога и върховна проява на Отца, а оживотворящият Дух на Живота е признат да изтича от Горе. И тъй, когато първите християни са искали да изложат схващането си за Бога с трите му елемента — Бог, Христос и Дух — влизат в такова описание и Единният Бог се открива по тоя тристранен начин“.

След като дава случаи и илюстрации за тая идея, той завършва един параграф като казва, че „наистина, ако учението за Троичността се явява малко късно в теологията, то трябва да е живяло твърде отрано в богослужението. Църковната доктрина казва, продължава той, показвайки я като постепенно развитие, че има три лица (хипостати) или реални различия, в единството на Божественото Естество к Субстанция, което е Любовта. Лицата са Съ-равни (co-equal), тъй като във всяко от тях Божественото Естество е едно и неразделно, и чрез всяко от тях то притежава, колективно, божествени атрибути. Тъй като едното „Лице“, когато се говори за Триличието, е повече от страна на съществото, бидейки реална основа на опита и функцията, то всяко божествено лице, при все че е по-малко отколкото една отделна индивидуалност, притежава свои собствен хипостатичен характер или характерно свойство . . Онова на Отца, бидейки в генерация, на Сина, в синовност, и на Духа, в процесия: когато пък Отец не изхожда от никого, нито е зачнат, нито е изхождащ; Синът е вечно зараждан от Отца; Светият Дух е вечно изхождащ от Отца и от Сина . . . въпреки това . . . няма раздяла в единството на Божеството. Тъй че единният Бог е проявен в тристранното дело на творението, изкуплението и освещаването. Освен това, всяко от Лицата, като притежава божествените атрибути, е активно в тристранното дело, при все че с различна сила на функцията. Наистина, учението за Троичността изхожда in mysterium“.

Всички еднакво, ортодокси, хетеродокси или мистици, ще се съгласят с това последно твърдение. Въпреки това, при все че то се признава да изхожда in mysterium. съществува увереност в идеята, че Троичността не е Троичност на три отделни богове.

„Трябва да се подчертае, казва той, че твърдението за Троеличието не е троично в смисъл на утвърждение за три отделни себесъзнателни и себеопределяващи индивидуалности в един Бог. Думата „Лице“ е употребена архаично, а не в съвременния смисъл на един център или ядка на личност... да се каже, че те са три вечни принципи на отличие или видове същности в Божеството, това не е политеизъм (многобожие), при всичко че при тия спекулативни построения за Троичността може да се отиде, и по никога се е отивало, до теологически плурализъм (множественост) или многобожие“.

Такова твърдение от един ортодоксален авторитет премахва много от петната, хвърлени върху църковното християнство от невежите и ни предпазва от дългите аргументации, защото то е наистина изповед на една вяра в Единството, което действа като Троичност. а не в същност като три същества или даже три Лица. Това се приближава твърде много до мистичната идея.на християнските доктрини.

Интересно е да се забележи, съобразно с изказваната по някога идея, че християнството има само такива учения, които може да бъдат разбрани даже и от най-простия или невежия, когато този същият писател по-нататък твърди, че „обвинението, което толкова често е било възвеждано против християнството, че то е трибожествено, е в известен смисъл оправдано. Защото, несъмнено, учението за Троичността е било, и е още, схващано от npocmumе, необразовани християни по един наивен трибожествен начин. Но християнската религия, както и другите исторически религии, трябва да бъде оценявана според твърдението на нейните най-добри и най-видни умове, и не от странностите на неуките, нито пък от празнословията на теологическото педантство“5).

Тази статия, при всичко че е написана откровено от един утвърден и очевидно ортодоксален християнин, е явно такава, която ще допринесе много повече за сближението на религиите на юдейството и неговата дъщеря — християнството заедно, отколкото целият прозелитизъм на вековете, защото по-дълбоката мистична християнска идея за Троичността, ако бъде право разбрана, се нуждае само От едно пълно обяснение, за да стане тя приемлива на евреина с широки възгледи. Наистина, тя ще бъде приета даже и от философа и от други религиозни хора, ако бъде изяснена като схващане по-скоро, отколкото като догма.

Статията е полезна не само в това отношение, но и показва още (а) един преход от мистичната еврейска и зоаристичната (кабалистична) идея за Бога и Неговите три сили, към Бога, който действа като троичност на сили, (в) към догматичните твърдения, или това, което той нарича „странности на неукия“ и (с) едно постепенно възвръщане по пътя на мистично откритата религия към началната точка. Защото той казва в заключение, че „Троичността се изявява в основата си, че е потвърждение на божественото Единство“ и че ако при светлината на християнското откровение сме дошли да потвърдим три вечни различия в Божеството, то ние пак трябва здраво да се придържаме към старата вяра на израилските пророци и да кажем: „тия три са едно“.

Мистичната или философска идея за Бога като Троичност не е тъй далеч от горното твърдение, както би могло да се предположи. Философски погледнато, за да твори, Бог трябва да притежава това, което човешкият ум нарича Воля или Желание да произвежда, или един подобен атрибут, който е над човешкото описание и е наречен от някои „бащинска“ страна (аспект), до толкова, доколкото тя е причинна. В Бога Също, „истинният Бог на истинния бог“, трябва да има известна сплотителна сила, за да устроява и закрепя заедно сътворените части. Тази втора страна може с право да бъде наречена Любов, Ерос, Мъдрост. Като прибавка към тая втора страна на Бога, очевидно е, че трябва да има една по-нататъшна сила, една творческа умствена дейност, която изпраща напред и прави да се прояви онова, което е произведено от Волята и подкрепено от Мъдростта.

По тоя начин се вижда пак Троичността като обединена триада от сили в нейните страни (аспекти) от Воля, Мждрост и Активност: Мъдростта, Силата и Красотата у франкмасонството, Точката, Линията и Плоскостта у питагорейците.

Многоученият съставител на Речника за свещените езици на всички Писания и Митове, Г. А. Гаскел, под заглавието „Троица, Свята“, дава много храна за мисълта. Той казва, че Троицата е символ на Божеството в три страни: Отец — Абсолютната, безусловната, Потенциалната и Непроявената Сила; второ, Син — Условната, Действителната, Активната, Проявената Любов: и Дух — средство за творение и поддържане, Мъдрост“.

Нег. Бл. А. И. Кямбъл, някога прочут като представител на това, което наричат „Нова Теология“ или „По-висш критицизъм“, в своите многобройни бележки по тоя предмет казва: „Физическата наука включва ли доктрината за Троичността?“ — „Да“, той отговаря, без съмнение тя я включва... когато ние почнем да мислим за съществуването като за нещо цяло и за нас в частност, ние сме принудени да допуснем безграничното и граничното, и активността на първото във второто. С други думи, ние трябва да предоставим Бога, вселената и божиите действия вътре във вселената. Погледнете на тия три схващания за момент и ще видите, че всяко от тях включва останалите; те са Троичност в Единство. Първичното Същество трябва да е било безкрайно6), защото не може да има крайно, без да има още нещо над него. Ние знаем също, на вселената, според нашата опитност, е крайна; ние можем да я мерим, теглим и анализираме. И въпреки това, ако мислим за безкрайното и крайното като две напълно различни и несвързани форми да съществуванието, ние ще се намерим в едно невъзможно положение“ (Нова Теология, стр. 85).

Той казва по-нататък (във „Вяра за днешния ден“, стр. 283), че термините Отец, Син и. Дух са само символи, които представляват трите прояви на Бога, трите съставности на Божествената Природа, три съществени връзки на съвършения живот на Божеството“.

Дякон Инге също пише в подобна насока и показва, как една твърде физическа идея за Троичността е възникнала чрез това, което той нарича „злощастна употреба на думата Лице с нейните кривоводещи асоциации“ (Сказки в Падок, стр. 28).

Така, Троичността се разглежда като три състояния на съзнанието в едно, или три сили в едно; но тя трябва също да бъде погледната като Триединство от Живот, Субстанция и Отношение между тях. В този смисъл тя е Троичносг на Сила, която работи в Троичност на Форма — един хексагон (двоен триъгълник) на Духа, прелян в Материята7).

Че Троичността е основа почти на всичките древни религии, това може лесно да се докаже чрез цитати от много съчинения по този предмет, било измежду най-древните народи, като Маите, между арианците, египтяните, халдейците, зароастрийците, гърците и римляните, и, в същност, във всека древна страна и почти във всека религия тази идея за триединния Бог винаги изпжква. Безполезно е, обаче, да претоварваме четеца с доказателства, които може да се намерят в толкова много книги. Ако се искат подробности, такива може да се намерят в книгата на Уилямсън: Великият закон, а също и в тая на Доан: Библейски митове, последната, обаче, е посветена главно да обори ортодоксалното вярване и да посочи, че всичко това е просто един култ на слънцето, когато първата от тия книги е по-симпатична и творчески религиозна.

В заключение, тогава, Троичността трябва да бъде разбрана метафизически в нейната връзка с вселената, било че е сътворена или несътворена, видима или невидима, проявена или непроявена. Тая Троичност е вече обяснена като Живот, Субстанция и Отношението между тях. Единният, т. е. Животът — Субстанция, тогава, се поляризира за целите на творението, така че „противоположностите“ се проявяват. По гоя начин Духът или Животът работи в и с Материята или Формата, тяхното съединение след раздялата става възможно, защото са в действителност части едно на друго и защото „неща, които са равни на едно нещо, са равни помежду си“, както е установил Евклид. Това е отношението между „противоположностите“, Светият Дух на ортодоксите, фоатът на будистите, който събира всички неща заедно. Трите са едно, едно Единство, което се проявява като че ли е било Троица.

Понеже всека проява включва този триединен процес, може да бъде интересно да представим един по-конкретен пример на онези, които се занимават с електричеството и магнетизма.

За да се направи малко по-ясна тази идея за единството, проявено като Троичност, може да се вземе за пример кръглия магнит, който става подковообразен.

Едно кръгло парче стомана, което е било магнетизирано, не ще произведе никакъв ефект, когато железни стърготини се турят близо до него, т. е. то не ще окаже никаква сила на привличане. Тази сила, сигурно съществува в кръглото единство, но тя е непозната в смисъл, че е непроявена. Ако, обаче, кръгът се пречупи така че двете части или полюси се явят в единството, тогава магнитът ще упражни привлекателната си сила, когато няколко железни стърготини се поставят близо до него. Тая поларизация8) е това именно, което в същност обяснява мистерията на Троичността в единството. То се проявява чрез този пречупен кръг или подковообразен магнит. Като кръг, той е единица, но когато проявява силата си, необходимо е да има две страни или полюси, единият от които се нарича положителен, а другият отрицателен. При все че двете могат да излъчват същата сила, но, въпреки това, тя е прекъсната, както става в действителност и се явява като противоположности. По тоя начин имаме положителният магнетизъм или електричество,според както може да бъде случаят, и отрицателният магнетизъм, както и оная сила, която държи двете тия в разделност. Така, ние имаме две противоположности, изхождайки от едно единство, общо за двете, и, въпреки това, трите са едно.

(Следват: гл. II — „Девствената майка на вселената“, гл. III — „Буквите и тяхното значение“ и гл. IV — „Свещената дума на Изток и Запад: АМИН или АМН, ОМ или АУМ“).

___________________________________

1) Вж. „Всемирна летопис“, год. II, кн. 10, статията: „Тайната на Кеели“.

2) Трудно е да се избегне общоупотребителното „Той“, понеже Бог не е нито мъжки, нито женски.

3) Даже и през тъй наречените „Тъмни векове“ тия идеи никога не са били изгубени, при все че са били предавани по тайнствен начин само на малцина в алхимическите творби и по друг начин. Това са ученията, които някои вярват, че са били разпространявани от розенкройцерите. Роберт Флъд - „един английски розенкройцер“, както е наречен в книгата „Розенкройцерите“ от Харгрейв Дженингс, е изказал тия идеи при царуването на Яков I малко по-ясно, отколкото повечето писатели през онзи период. Той казва, че библейският разказ за творението не трябва да се взема буквално, но метафорически, че в Началото два първични принципи са произлезли от Отца. Той ги нарича „Светлина и Тъмнина“ или Форма и Идея и Материя или Пластичност. Материята „надолу“ става като петорна, и световете са субект на действието на първичния Тип или Идея Те стават, тогава, „в подражанието си на тази невидима идея, първо разумни и после надарени с взаимно отношение вън от себе си“. Това е произвело Съществото или мисълта, на което творението бе разкрито, което, казва той, е собствено Синът или второто лице на Троицата“.

4) Би могло с право да се каже, че то произтича по-скоро от религиозен с п о р , отколкото от опит, защото историята на християнските църкви и параклиси сочи на първото по-скоро, отколкото на последното.

5) Това, логически, трябва да се приложи към всички религии.

6) Или да е било едно с безкрайността, защото, строго казано, едно същество не е Безкрайност.

7) Това ще бъде напълно обяснено в един по-подирен труд: „Целта на съществуванието“:

8) Под думата „поларизация“ тук се разбира едно пречупване на един елемент така, че едната част действа върху другата, за да произведе резултат, подобен на електрическа искра, напр., която е проявление на електрическа сила. Когато двата полюса на подковообразния магнит са свободни, тогава се явява една привлекателна сила, която показва своята мощ или съществувание, но когато парче стомана се постави през двата полюса така, че наново да образува кръга, тогава се попречва на силата. Така че непречупеният кръг тук е символ на едно безусловно състояние, което е преди творението, когато пък поларизираният кръг със своите два полюса е символ на това, което става в периода, наречен „в Началото“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА

Боян Боев

Новото свободно училище

(Продължение от кн. 5)

III. Живот на служене

„Ние сме още в началото на своето развитие. Значи, у човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно“.

Един Учител1).

Възпитателят трябва да има разбиране на онова красивото, чистото, което се крие в човешката душа. Тя не е още напълно проявена на земята. Възпитателят трябва да има усет за онзи свещен кът, който се крие в глъбините на всека човешка душа. Тя крие дарби, които чакат своето проявление. Човек още не е намерил себе си. Изречението „познай себе си“ значи човек да съзнае висшето в себе си, да се отъждестви с него.

Главната задача на възпитанието е раждането на висшата душа. Както за цветето са нужни добра почва, осветление и пр., за да цъфти и зрее, значи подходяща среда, така и за да може да прояви висшата душа своите заложби, трябва подходяща среда. В такава среда душата се разцъфтява с всичките си дарби.

* * *

„И най-малките деца трябва да знаят, по кой начин се превръща божествената любов в милосърдие“.

„За да се развие умът в правилно направление, трябва да се почне с милосърдието“.

Един Учител1).

Днес от много страни подхранват у детето мисълта, че трябва да се учи, за да се осигури. Нещо скъпо, свещено, красиво в детската душа заглъхва по този начин. Най-опасното е да убием у детето всека наченка от идейност. Колко е жалко, ако го караме да се учи, само за да си направи кариера. Такова дете прилича на цвете, лишено от въздух и светлина, и затова то не може да се развива.

Мнозина обръщат внимание на въпроса, каква дейност трябва да проявява детето в този или онзи период от своето развитие, какви учебни предмети да учи, с какъв физически труд да се занимава и пр.

Това е важно. Но още по-важен е въпросът: какъв ще бъде импулсът към тази дейност? Кое ще го вдъхновява към нея? Кое ще разпалва вътрешния огън в детското сърце? Този въпрос е централен в педагогиката.

Някой делят разните видове дейност на категории. „Няма работа по-висока или по-низка сама по себе си“, казва един Учител. „Една работа става свещена, когато импулсът към нея е любовта. Всеки, който работи от любов, е свободен, а който работи без любов, е в робство.

Доброто, любовта е цвете, което цъфти само при свободата. Ето защо не трябва да се упражнява никакво насилие върху детската душа. Ценно е само това, което иде из глъбините на душата свободно, а не натрапено от вън.

Възпитателят поставя детето в нужните благоприятни условия и отстранява неблагоприятните. И тогаз то по вътрешен импулс ще прояви доброто, красивото, което крие в себе си.

Как ще стане това? За да отговорим на този въпрос, нека го поставим на една по-широка основа:

Да живее човек в любовта, това е частен случай на един по-общ принцип: живот в съгласие със законите, които лежат в основите на живата природа. А законите на живата природа имат отношение както е на глед най-дребните работи във всекидневния живот, така и с най-великите жизнени проблеми. Напр. има ред закони относно храненето, за да бъде то разумно. „Храненето може да стане цяла наука за възпитание“, казва един Учител. Ние пренебрегваме духовния елемент при храненето (въпросът не се изчерпва само с вегетарианството). Спазването на известни закони при храненето може да стане причина за събуждане на висшите заложби на душата. Някои мислят, че храненето се свързва само с физичните процеси. То може да се свърже и с духовните процеси. То може да стане духовна работа, да събуди благородното у човека, ако се спазят известни принципи, които окултната наука изявява.

Също така и спането. Когато при спането се спазят известни закони, които окултизмът изучва, то може да стане източник както на физически, така и на духовен подем. „Хигиената на храненето“, „хигиената на спането“ в окултен смисъл са съвсем друго нещо в сравнение с познанията на официалната наука. И това е много лесно обяснимо: окултизмът изучва по-дълбоките основи на действителността.

И детето няма още да получи всичко това теоретически, но чисто практически, — чрез дейност.

Но както има в природата известни закони, които трябва да се спазват при храненето, спането и пр., за да бъде животът разумен, също така има и други закони, които лежат в основите на вселената. Ако се изучат принципите, върху които се крепи животът във вселената, ще се види, че цялата вселена почива върху закона на любовта и жертвата. Ето защо, живот, в съгласие със законите на живата природа не се разбира само в тесен, физичен смисъл на думата, но по-дълбоко: живот в съгласие и с онези велики духовни закони, които лежат в основите на цялата вселена.

Но както законите на храненето и спането, детето ще учи чрез самата дейност, чрез практикуване, по същия начин чрез дейност то ще се научи и на великия закон на любовта, ще го преживее в себе си.

Известен е биологичният принцип: Всеки орган или способност се развиват чрез упражнение, дейност“. Този именно принцип ще се приложи и тук, във възпитанието. Любовта, милосърдието ще се учат чрез тяхното практикуване. Когато средата е благоприятна, децата още от малки се учат да вкусват от радостта, получена чрез допринасяне нещо за щастието на другите.

Ще дам няколко примера: това може да стане и с най-малкото дете. Напр. хранене птички с трапезни трошици. Но никакво натрапване няма да се упражнява. Детето трябва със свободно решение да направи това. Импулс към това може да се събуди у него или от примера на големите или чрез разкази из живота на птичките. И радостта, която то ще изпита в този случай, ще му каже, че служенето на другите е извор на висша радост.

В време на екскурзии, помощ на ранено животно или привързване на счупено стъбълце допринася за същото.

Значи, не е още най-важна дейността сама по себе си, ако не се издигне до един вид свещенодействие чрез любовта. И най-простата наглед дейност може да се издигне до свещенодействие, когато е вдъхновена от този импулс. Напр. поливането на цветята, плодните дръвчета от детето може да бъде обикновена механична работа, ползата от която за духовното развитие на детето да е съвсем малка. Ако няма по-голяма идейност в работата, тогаз заглъхват детските сили.

Могат да се използват всевъзможни случаи в семейството и училището в тази посока. Напр. майката къпе най-малкото дете. По-голямото, макар да е то тригодишно, да подава на майка си дрешките (Харисон: „Изучаване на детската природа от гледището на детската градина“, стр. 86).

Този дух на служене не трябва да се практикува само в отделни избрани часове; той не се заключава само във взаимни услуги, взаимопомощ в училище или на екскурзии. Той трябва да прониква в целия детски живот, всички видове негови дейности, както художественият елемент трябва да ги прониква. Този дух трябва да бъде атмосферата на детския живот.

Детето ще работи на полето, в градината. Но кой ще бъде импулсът към тая му дейност? Това е една от най-важните точки във възпитанието.

Всеки вид труд не трябва да бъде само механично занимание, но трябва да раздвижва дълбоките сили и таланти на душата. Физичната работа и каквато да била друга дейност не трябва да бъде само средство за физическо укрепване или за добиване на известни познания и сръчности или само за продуктите, добивани от труда. Физичната работа на детето може да помогне за събуждане на духа, за вливане на духовния елемент. В нея трябва да се влее душа, онзи висш живот, при който душата се разцъфтява с всички свои заложби и таланти.

Но как може да стане това? Говорят за труд. Да, но той трябва да е израз на любовта. Всеки вид дейност по този начин става нещо религиозно. Работата не трябва да е проникната от мисълта, че се задоволяват само лични интереси. Тя трябва да представлява израз на служене на Бога и на другите. Тогаз ще се влее живот в нея. Така тя ще стане извор на радост. Така тя ще стане средство за проява на душата. Човешката индивидуалност ще се прояви чрез нея. Инак трудът обезличава човека, превръща го на машина, отнема от живота всяка поезия. Когато работата стане израз на служенето на Бога и на другите, тогаз тя ще бъде изявена (проява) на вътрешната активност на духа. Тогаз едновременно с работата (физична или друга) и духът ще бъде в най-активно състояние. Така ще се одухотвори труда. Целта е да се одухотвори труда. Когато любовта стане мотив за работата, то детето чрез последната ще прояви себе си. Без любовта като мотив, всеки труд на детето ще се превърне в мъчение и робство.

До колкото е приложено общежитието в училището2), то ще спомогне за проникване от духа на взаимопомощ и служене. „Един път на ден, казва един Учител, децата трябва да се хранят заедно в училището. Те сами ще сложат трапезата, сами ще я дигнат, сами ще измият съдовете и ще изметат“. Коя работа развива колективното съзнание? Само тая колективна работа, която е одухотворена, когато човек доброволно я работи от любов.

Детето ще учи великата наука на любовта практически, опитно, чрез дейност. Това е най-красивият и най-дълбокият начин на учене. Добитото, преживяното чрез опит е трайна, неизличима придобивка на душата. Нищо не може да се разбере, додето не се опита. Това е най-късият път за всяка наука. А любовта е най-великата наука. Тя има хиляди форми, хиляди начини на проява, хиляди степени. Множество закони са свързани с нея. Опитът е най-сигурният път за разбиране на нейното действие, на нейното всесилие, на нейната същност. Животът на служене е школа за изучаване великата наука на любовта в разните й форми, степени — за изучаване на нейните закони.

Когато детето чрез опит и на практика, преживее любовта, тогаз всички дарби, всички таланти, които то има, ще се разцъфтят. То ще прояви творчество, дарби и в тези области, които нямат наглед никаква връзка с моралната природа на човека. Защо това е така? Защото любовта, като внася живот в душата, дава жизнени сокове на всичките й дарби, внася общ подем. И тогаз те се разцъфтяват.

Всички области на детския живот, на детската дейност трябва да са проникнати от този дух.

И учебният материал може да допринесе в това отношение; както поезията и другите изкуства, така и. историята, географията, естествознанието, даже игрите, могат да помогнат за събуждане на новото съзнание у детето, — съзнание, което ще вижда живота в любовта. Но за целта целият учебен материал трябва да се преработи на нови основи. Нова поезия трябва да се роди, нова живопис, нова музика и нови песни, нови игри, нов начин на изучаване на историята, географията, естествознанието. Ще се подбира такъв материал и ще се обработва така, че не само да запознава детето с околната действителност, но да събуди у него разбиране на по-дълбоките закони, които регулират живота както на човека, така и на цялата природа. Така напр. детето ще дойде до разбиране, че всяко насилие в каквато и да е форма, поставя човека в дисхармония с цялата природа.

Колко може да помогне в това отношение и естествознанието! Напр. житното зърно няма да се изучва само от гледището на естествознанието, но ще се разглежда и като символ на една велика истина: то загива в земята, върви по закона на самопожертването, за да пусне стрък и да върже храна за света. То се жертва за другите. Природата е пълна с такива символи. Те трябва да се използват във възпитанието.

Днешната култура е механизирана, тя е безжизнена. Затова днес мислят, че душата я няма: тя не е проявена. Животът се лишава от поезията и красотата, когато няма онази топлина, която сгрява душите. Отношенията между хората днес не са отношения между души, но отношения механически. Това е една стара култура, която залязва. В недрата й се ражда новата култура, ражда се човекът с новото съзнание. Животът на служенето ще легне в основите на новата култура. Нови сили се раждат в човешката душа. Човек с новото съзнание ще чувства радостите и скърбите на всички същества .като свои.

Този нов дух тръба да се влее във възпитанието. Този, който желае да събуди у детето стремеж да се осигурява, да си направи кариера, той работи със старите средства. Това е старата култура. При правилно, природосъобразно възпитание у детето ще се изработи усет за старото, което залязва и за новото, което иде. То ще е преживяло опитно радостта от себеотрицанието, жертвата, от служенето. Такова дете ще стане работник на новата култура, култура на човека с новото съзнание.

Всичко това го има вече дълбоко заложено в детето, понеже душата е божествена. Най-висш израз на съзнателния живот е служенето на Бога. Разбира се, детето не може да се проникне с тази идея в пълния й обем. То от начало ще има импулс да работи от любов и към Бога, и към хората, и към бубулечката, мушичката, тревицата и пр., но както всички радиуси на окръжността излизат от един център, така и най-разновидните детски дейности най-сетне ще изхождат от една централна идея. Тая идея е служенето на Бога, като най-висша проява на духовния живот.

Казахме, че всички велики закони на живата природа, — като почнем от законите при храненето, спането, ползването от слънчевите енергии и пр. и дойдем до закона на любовта и пр., — детето ще получи не теоретически, но нагледно, практически: чрез самия живот, чрез символи, притчи, алегории и пр.

Но след 14-а година, след началото на половата зрелост, у детето почва да се развива умственият принцип, логичното мислене. Тогаз то трябва и теоретически, научно да изучи тези закони, които по-рано е изучило по друг начин.

Така, при свършване на гимназията ще се дойде както до едно по-дълбоко разбиране на физичния живот, така и до една научна обосновка на духовното разбиране на живота.

(Следва)

___________________________________________

1) Под „Един Учител“, авторът Боян Боев има предвид Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, но поради преследване на списанието „Всемирна Летопис“ от страна на някои църковни деятели за това, че се пропагандира „дъновизъм“, се налага да не се споменава името на Учителя.

2) Виж „Всемирна Летопис“, год. IV, кн. I, главата: „Семейно възпитание или пълно общежитие“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Тайната на любовта и брака

Езотерико-философска студия от Дайън Форчун

(Продължение от кн. V)

Произход на материята

Езотеричната наука предпоставя съществуването на Великия Непроявен,който може да бъде разбиран като една безпределна, но латентна сила, на която подлежат всички неща и от която всичките извличат своята субстанция и черпят живота си. Това схващане съответства на екзотеричното схващане за Бога.

Второ, тя подразбира изливът на тоя океан в право, но ограничено течение; това пак съответства на екзотеричното схващане за енергията.

Трето, тя подразбира онази сега проявена енергия чрез пресичане на нейните силови линии, които образуват кръговъртежи, а те, чрез противопоставяне на силите, водят към стабилности; тия кръговъртежи на ограничените сили, въртейки се около собствените си центрове, вместо да се теглят направо през пространството, са ония единици на стабилност, които, в разните си комбинации, образуват различните видове материя.

Езотеричната наука признава повече форми материя, отколкото познатите на физиците и химиците. Тя различава, първо, началните въртежи на устойчивостта; второ, техните комбинации в седемте прости типове молекули; трето, тя подразбира комбинации от тия молекули в по-гъсти и по-сложни структури; и четвърто, по-нататъшни комбинации, от които тия сравнително сложни структури образуват единици. На край, тя различава първия атом на проявление, който изхожда от Великия Непроявен и седем типа молекули; тия големи подразделения на материята, известни на езотеричната наука, се наричат Седем полета на Проявлението, от които материята, съставляваща нашия материален свят и единствената, която е позната на езотерическите учени, образува най-гъстото и най-неподвижното подразделение, което е последното, образувало се във време на еволюцията. По този начин става ясно, че езотерическият учен има да проучва една проявена вселена, седем пъти по-голяма, отколкото познатата на екзотерическия учен.

Тия седем полета, понеже всичките изхождат от Непроявения като от първична причина, се разбират като имащи най-близка причинна връзка помежду си. Тъй, първото поле на развитие поражда второто и определя неговите прояви, второто — третото и т. н. до последното поле на физическата материя, което би могло да се нарече Поле на Ефектите, когато пък резултатите от дейността на по-висшите полета, и последиците им добити на край, би могли да бъдат наблюдавани. По тоя начин ще се види, че езотерическият учен, запознат със законите на едно от по-висшите полета, би могъл да контролира условията на всички по-низши полета, бидейки на свой ред контролиран от всекиго, който е господар на едно поле, по-висше от неговото. Най-висшият контрол се намира в самото естество на Първата Проява.

Целта на тоя клон от езотеричната наука, известна под популярното име магия, е да се достигне контрол на условията в едно поле, като се действа върху силите на полето, което лежи веднага над него и което служи за причинно поле на по-низшето. Бялата магия се отличава по това, че тя използва знанието, което цели да хармонизира и повдигне съществуванието по посока на напредващото развитие и тя, при все че може да концентрира усилията си върху известна точка, не изключва от благоприятстване нищо от онова, което по самото си естество е в състояние да ги добие. Черната магия може да се определи като такава, която употребява висшето знание с цел да причини всяко разделение на съществуванието, за да го повърне към една по-долна фаза на развитие от оная, до която е било достигнато, или която се опитва да облагоприятства някое особено разделение на проявлението за сметка на останалото.

Произходът на човека

Езотеричната наука, като е схванала първото или атомичното изливане на силата, от която единицата на проявата е първичният кръговъртеж или тъй нареченият атом, чието развитие образува материята-вещество от всяко поле на проява, след това схваща второто или монадичното изливане, от което единицата на проявата е монадата или искрата на божественото съзнание, чиято еволюция води към развитието на човешката душа и висините на духовното величие, което лежи над нея. Тази монада или искра от духовно съзнание се схваща като такава, която образува около себе си едно тяло, изградено от атомите на полето под онова, върху което иде да се прояви; това тяло е образувано от силовите линии, неразделни в духовната монада по същия начин, по който частиците на едно кристално вещество в разтвор се изграждат по насоката на силовите линии на родителския кристал; защото въодушевяващият живот определя оформяването на тялото.

Всяко поле е, сравнително казано, поле на свободно течаща живот сила в сравнение с относителната гъстота на по-долното поле, из което той гради проводника, в който да съсредоточи своите енергии, тъй че те да могат да се насочват към специфични цели. Тогава монадата, като един безусловен живот, строи сама един проводник на веществото от по-долното си поле от това на своята същност; този проводник, обаче, при все че е материален в сравнение с гъстотата на полето от окръжаващия го живот, е нематериален, когато бъде сравнен с по-долното си поле, и тази новообразувана двойна материална единица може да гради сама друго и по-условно тяло на проява в следното по-низше поле; и по тоя начин следва градежа на проводници, всякой от които дава все по-голяма определеност на проявата от вътрешния живот, и всеки полагайки, метафорически казано, в концентрични пластове на прирастване около зародиша на духовната монада, докато крайната форма се развие на материалното поле, т. е. физическото тяло, което ние знаем.

Човешкото същество, следов., се разглежда от езотеричната наука като седмостранно същество, а не просто като двойственост от ум и тяло. То се схваща, че има съградено тяло от материята на всяко поле на проява, подчинено на законите и условията на онова поле и способно да действа само там. Всяко тяло е изградено и контролирано от тялото на по-горното поле и най-горното от всички, Монадата, извлича субстанцията от Непроявения като безкраен източник на непрестанен натиск.

Еволюцията на човека

Ние научихме по-горе, че Монадата строи своите тела от материята, развивана върху всяко по-низше поле в течението на първото излъчване. Трябва след това да видим, как тя се научава да си служи с тия тела. В началото на своята еволюция тя расте чрез натрупване, както става в минералното царство, като прибавя тяло върху тяло. докато стигне последното поле. и то има седемостранна форма. Оттам нататък тя не прибавя повече тела, започвайки с организирането на последното развито, физическото тяло; последното, следователно, се довежда до съвършенство, когато по-висшите тела са още неразвити, прости потенциалности.

Монадата, както видяхме, е една искра от божественото съзнание, чувствителна към условията на нейното поле на проява. Щом като тя събере около себе си един материален проводник от по-долното си поле, тя затъмнява съзнанието на собственото си поле, но простира съзнанието си към своя проводник. Тъй тя продължава да действа надолу по полетата, додето се развие физическото тяло. Там родената Монада има пряко съзнание само на едно поле; мрачно първо в първичната организация на най-ранния цикъл на еволюцията, и като расте в изясняване с развитие на сетивните органи, докато ние добием тия чудни способности на човешкото око и ухо.

След това ние започваме да виждаме развитието на други все по-чудни чувства, спорадично, но в постоянно растящо число на индивида. Ние намираме хора, които са чувствителни към такива тънкости, които се изплъзват от петте физически сетива; те са чувствителни към емоционалните състояния на подобните им. Те могат да бъдат даже в състояние да четат техните мисли. Това показва, че еволюцията формира организацията на следното тяло, което ще се развива, и че неговите сетивни органи започват да схващат условията на полето, на което отговарят. По този начин еволюцията ще продължава да туря в действие тяло след тяло, докато всичките седем тела се организират и се съгласуват, и Монадата добие пълния си израз.

Седемте полета на съществуване

Полетата на проява обикновено се означават числено, но те не са изчислени отгоре надолу в реда, в който те идат да се проявят и в който ред, за ясност, са били представени на четеца, но отдолу нагоре в реда, в който те стават забелязвани за езотерика, който развива ясновидството си; и това наименование, бидейки установено по обичай, ще бъде, следов., употребено и от нас, така че запознатите с предмета няма да се объркат.

Седмото поле, познато също като висше духовно поле, полето на Чистия Дух или поле на Абстрактния Дух, е първата фаза на проява; то извлича своята субстанция и енергия направо от Великия Непроявен, който (като употребим картинния метод, единственият, с който езотерическата наука може да се преподава) може да се схване като лежащ веднага над седмото поле и бидейки един резервоар на безкрайната потенциална сила, за която, когато почне да действа, се говори като такава на седмото поле на проява. Върху това поле няма никакво разграничение и то е полето, на което „всичкото е Едно и Едното е всичко“. То има само две характеристики: първата е абсолютна хармония, а втората е стремеж към комбинация на своите части. Върху това поле, в началото на една еволюция, излиза в проява монадната есенция, в която може да се схване, че плуват тия безбройни жизнени зародиши, монадите, които евентуално се развиват в индивидуализирани човешки животи.

Шестото поле, по-низшето духовно поле или полето на Конкретния Дух. В течение на вековете на космическото време, еволюцията донася организирането на монадната есенция във фазата на шестото поле. Отсега нататък у него се забелязват седем различни стремежи, седем насоки на течението, които се наричат Седемте Лъчи и са означени с имената на цветовете; поддържа се, че монадите, които може да се схващат като течащи във всеки един от тия потоци на духовен стремеж, ще еволюират до най-висшето си съвършенство чрез различен вид на дейност. Тази разделност не подразбира едностранно развитие, но при все че всички елементи трябва да са на лице, един от тях ще преодолее и ще даде ключовата нота. Първата характеристика на шестото поле е стремежа.

Петото поле, Висшият Ментал или полето на Абстрактния ум вижда развитието на качествата на монадната есенция и нейните подразделения в Типовете. От тази точка нататък не би било вече оправдателно да се говори за монадната есенция, защото на това поле зародишният живот почва да функционира, и Висшият живот се живее.

Четвъртото поле, по-низшият Ментал или полето на Конкретния Ум, се характеризира с ограниченост, която, макар че има граници, дава една определеност, която липсва на по-висшите полета; то е поле на конкретната мисъл и се характеризира с паметта.

Третото поле или по-висшият Астрал е полето на емоциите, и се характеризира с отговаряне на притеглянето, с желанието за свързване (съюз).

Второто поле, по-низшият Астрал или психическото поле, е полето на инстинктите и страстите, и се характеризира с желанието за привличане или притежание.

Първото или физическото поле е материалният свят,който е познаваем чрез човешките същества, въплътени в тела от плът и кръв.

Седемостранният човек

Очевидно е от предходните бележки, че човекът е съставен от вещества, извлечени от всяко от седемте полета на съществуване; посредством тия елементи на своята природа той влиза в съприкосновение с тия полета и ако би бил без някой елемент, принадлежащ на някое особено поле, той не би могъл да изпълни функциите, които спадат към това поле. По тоя начин, ако на някой човек липсва веществото, произходящо от третото пола, той би бил лишен от нежни чувства, неспособен еднакво да ги преживява самият той или да ги разбира в другите.

Всяко от веществата, принадлежащи на седемте полета, е организирано съгласно законите на своето собствено поле и за него се говори в езотерическата литература, като за едно „тяло“, но изразът „състояние на съзнанието“ навява едно по-точно впечатление за езотеричното значение на тоя термин. Нека четецът, за да проумее разясненията на това езотерично учение, да схване себе си като че има, в добавък на физическото си тяло, което е изградено от материята на първото поле и отговаря на неговите условия, една организирана система от инстинкти и от страсти, които те пораждат. Нека той също се проумее сам, посредством симпатетичната индукция на страстта в самия себе си (която е едно общо явление), което е едно средство за схващане страстите и на другите; тогава нека нарече тая страна на своята природа свое психическо тяло или тяло на страстите и да го счита като действащо на. второто или по-низшето астрално тяло.

Нека тогава той да погледне на своето емоционално естество, като да е организирано и свързано подобно на неговото собствено поле на съществуване. По същия начин ще постъпи и с мислещите си способности и силата на абстрактната мисъл; най-после, неговата духовна природа и оная крайна искра на божествен живот, която образува зародиша, около който е изградено, неговото индивидуализирано съществуване.

Така ще се схване, че човек действително има седем различни страни в своята природа и че за всека от тях се говори като за едно тяло в езотерическата наука.

Монадата, в течение на еволюцията си, се схваща като че събира около себе си вещество от всяко поле, но много векове на опитност и развитие са необходими, преди материалните маси, за които се говори, да се оформят в определени тела, способни да действат както субективно, така и обективно; с други думи, векове минават, преди образуващите се тела да са достатъчно еволюирали, за да изпълняват функциите на своите съответни състояния на съществуване и да съзнават външните условия на техните собствени полета на проявление.

Физическото тяло не само действа и съзнава окръжаващата си среда, чрез пряко съзнание, но в посредствения човек то е единственото тяло, което е добило до сега своето двойно развитие; в него, обаче, второто, третото и много често, в цивилизованите раси, телата от четвъртото поле са достатъчно развити да действат субективно; но не е нещо обикновено да се намери развито тяло от петото поле, което носи със себе си силата за абстрактна мисъл. И още по-рядко е да. се намери истинско развитие на духовната природа, която се различава от емоционалните идеи, принадлежащи на третото поле, които често по погрешка може да се вземат за истинска духовност.

В по-издигнатия тип човек, обаче, можем да намерим развитие на едно или повече по-финни тела, които му подпомагат да схване своята обстановка посредством пряко съзнание, като контраст на подсъзнателните впечатления, какъвто е случая с недоразвития човек. По тоя начин, вместо да бъде влиян подсъзнателно от емоционалното състояние на своите съчовеци, „без да знае що му е“, както е в обикновените случаи, развитият човек е в пълно съзнание на чувствата на своите другари. Еволюцията постепенно развива по-тънките тела, както се доказва от факта, че това, което се нарича психизъм, е нещо все по-обикновено в своите по-низши прояви.

Малко разбран факт относно човешката природа е този, че, макар синтезът на всичките състояния на съзнанието и да е най-висшата форма на съществуването, възможно е, като се съсредоточим върху някое кое и да е от състоянията на съзнанието, да ограничим вниманието си само върху това състояние и по тоя начин да забележим, като свой собствен свет, онова поле на проявление, на което то отговаря. Когато става това, казва се, че човек „действа в астралното си тяло на третото поле“ или в своя конкретен ум — на четвъртото, и когато е тъй зает, физическата форма, която се дължи на откъсването на съзнанието от неговата нервна система, се намира в състояние на транс.

Тия, които имат необходимото знание, съзнателно се турят в транс, за да добият разширение на съзнанието върху полетата, с които те другояче не са в състояние да влизат в връзка, в оная степен на развитието, до която са стигнали. Но малко се схваща разстоянието, до което това разширение на съзнанието става несъзнателно насъне между лицата, които са развити малко повече от средните. Истинската цел на еволюцията, обаче, не е да се подчини съзнанието, но да се съгласува; и методът на транса за пренасяне на физическото съзнание е просто един временен способ.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Съобщение за смъртен случай чрез видение. Сестричката ми, Ганка, бе най-пълната и най-здравата от цялото ни осемчленно семейство. Тя не бе боледувала от никаква болест. Лятото на 1918 г. тя прекара при съпруга ми и мене в Русе. Една седмица след като замина за София, аз заболях тежко от испанската инфлуенция. На третия ден от заболяването бях много тежко болна и, понеже чувствах голяма мъка, по желанието ми — закрепиха ме седнала на леглото, между възглавници. Беше понеделник, към 10 ч. сутринта. Съпругът ми бе до мене и се чудеше, как да облекчи болките ми. Изведнъж, стори ми се, че срещу мене блесна. Взрях се и в светлината ясно видях Ганчето, в ослепително бяла светлина, значително по-едра, да гледа към мене и ми се усмихва. Трепнах. Минута по-после тя изчезна. „Защо трепна?“ ме замита съпругът ми. „От болестта“, казах. Не исках да Му кажа, що видях, за да го не разтревожа, защото в момента аз помислих, че съм тъй болна, че температурата твори пред мене образи вече и на живи хора. Видението, обаче, ми направи силно впечатление и аз запомних денят и часът му

Няколко дена по-после, когато станах по-добре, съпругът ми каза, че получили писмо от дома, че Ганчето е тежко болна. Веднага пред мене възкръсна видението и това, което сега ми се стори, че то значи. Душата ми бе обхваната от всичката горчивина, поради раздялата, която изпитват тия, които „имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват“.

Ганчето не е тежко болна, а се е поминала още в понеделник заран, преди 10 часа, казах аз през сълзи на съпруга си.

Кой ти яви всичко това, и то тъй подробно, извика той ужасен. Аз се чудех, как да ти го кажа.

А, друже, спомняш ли си, когато в понеделник аз трепнах седнала в леглото? Тогава аз ясно видях Ганчето. а то беше преди 10 часа.

От съпруга си научих, че действително сестричката ми е била на бързо отнесена точно по това време. Задигнала я „испанската“, която тогава грозно вилнеела в София.

Известно време по-после аз сънувах Ганчето, че дойде при мене и ми каза: „Тятко, наблизо до гроба ми минава вада. От там под земята, водата се оттича и капи, капи, постоянно капи над тялото ми, а това аз чувствам ужасно“.

Няколко месеци по-после отидох в София и когато посетих за пръв път гробчето на Ганчето, аз изтръпнах пред вадата, която действително течеше край гроба и навярно отдолу се оцеждаше над тялото на моята мила сестрица.

Съобщава : Д. Л. Д.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

1) „Menschenwesen Menschenschicksal und Welt-Entwickelung“ (човешкото естество, човешката съдба и мировото развитие) от Д-р Р. Щайнер. Тая книга представлява курса, държан от него в Християния (Осло) през 1923 год. Цена 3'50 зл. марки. Доставя се от Philosophisch Anthroposophischer Verlag am Goetheanum — Dornach (Швейцария).

Тук се разглежда човешкото естество и развитие не откъснато, но в свръзка със силите на целия космос. В нея се разглеждат от окултно гледище спането, известни физиологически процеси, детското развитие, подсъзнанието, развитието на съзнанието в разните културни епохи, и мисията на Христа. Между обикновената психология, казва Д-р Щайнер, която се преподава официално, и истинското познание на човешкия душевен живот има такова разстояние. каквото има между изучването на азбуката и четенето.

2) Grundsätzliches zu einer neuen Baukunst “ от Hermann Ranzenberger, статия в „Goetheanum“, от 21 март и 11 април т. г. (Основни принципи на една нова архитектура).

Тая статия е важна в туй отношение, че засега практическото приложение на окултизма. В нея най-напред се изтъква хаосът, който царува днес в архитектурата, защото всички традиции са катурнати. И какво показва туй, пита се той, дали раждане на нещо ново или упадък. И отговаря: това е интуитивно търсене на нови пътища в архитектурата, които да отговарят на новите духовни сили, които се събуждат в човека. Защото всяка културна епоха носи своята архитектура. Една от важните идеи, които внесе Д-р Щайнер в архитектурата на „Гьотеанум“, — това е идеята за метаморфозите. Чрез нея това, което съществува в пространството, почва да съществува и във време. Напр. капителите по стълбовете в Гьотеанум имат такива изваяни орнаменти, че всеки капител се получава от предидещия с някои видоизменения. Тъй че тук като че ли имаме един капител в разните фази на своето развитие. Тези капители символично ни представят фазите в развитието на човешкото съзнание в миналото и бъдещето. Принципът на метаморфозата е изразен и в други части на Гьотеанум. Този принцип внесен в архитектурата внася живот в нея, казва авторът.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЕСТИ

Окултен (антропософски) събор в Хамбург от 2. до 7. май т. год. Главната тема, по която ще се говори, е: „Окултизмът (антропософията) като нужда на времето“. Ще се изпълнят и евритмични игри от учениците на окултно-педагогическото училище „Волфганг Гьоте“ в Хамбург.

Евритмията в Германия. Щутгартското евритмично училище е дало в началото на март т. г. евритмични игри в Нюрнберг. Най-напред имало „евритмия на тоновете“ (Tonenrythmie) т. е. били евритмизирани разните мажорни и миньорни гами и превърнати в красиви ритмични движения, за да се види, как душата стои зад всяка гама. Става ясно какво духовно съдържание има всяка гама, на кое духовно състояние тя е израз.

После имало „евритмия на стихотворните стъпки (Verseneurythmie); евритмизират се разните видове стъпки, които се употребяват в поезията (ямб, хорей, анапест и пр.), за да се види на какво душевно съдържание отговаря всяка една от тях.

После имало други упражнения, които превръщали радостта, скръбта, загрижеността, празничното настроение и пр. в съответни движения.

Разните упражнения се придружават с промяна на осветлението и на дрехите. Цветовете на дрехите, както и осветлението трябва да съответства на това, което се представя.

Имало е и „музикална евритмия“ (Musikeurythmie): били евритмизирани парчета от Шопен и Моцарт. Най-после били евритмизирани стихове от Гьоте и др.

В. „Nurnberger Neueste Nachrichten“ дава много благоприятен отзив за изпълнението и изобщо за евритмията.

Нещо за окултно-педагогическата конференция в Илклей (Англия) през август 1923 г. Лондонският в „The Morning Post“ пише по този повод с дата 6.VIII. с. г. „Учители и възпитатели, принадлежащи на 16 народности, се събраха в Илклей на 14-дневна конференция, за да чуят курса на Д-р Щайнер върху възпитанието и духовния живот на днешното време и след това да разменят мисли по това.

ГMcMilan поздравил Д-р Щайнер при откриването на конференцията, като казал, че поздравът се извършва от съзнанието, че Д-р Щайнер носи идеи, твърде необходими в днешния критичен час на народната и международна история.

Вестник „Yorkshire Observer“ от 6. август 1923 г. пише: „Всички мислещи хора по цялата земя се чувстват дълбоко незадоволени от материалистичното мировъзрение на днешната култура, от пълната неспособност на днешната възпитателна система да помогне на наложителните духовни нужди на човечеството. Борец, стоящ в първите редове за нова възпитателна метода, е Д-р Р. Щайнер, ръководител на прочутото вече Валдорфско училище, който е въвел съвсем нова възпитателна система, изхождайки от проникването на научното познание с духовни истини. Преди около една година се състоя конференция в Оксфорд,дето Д-р Щайнер изложи своите педагогически възгледи, и толкоз голямо беше въодушевлението на слушателите, че се реши основаването на общество, което да работи за приложение в практиката на изложените от Д-р Щайнер идеи. Обществото, известно под името „ Възпитателен съюз за. реализиране на духовни ценности“, свика тая конференция в Илклей.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...