Jump to content

Всемирна летопис, год. 4, брой 10


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 4, Брой 10

(октомври 1926 г. - март 1927 г.)

I. ОБЩ ОТДЕЛ

1. СЪОБЩЕНИЕ ОТ РЕДАКЦИЯТА.

2. ТЪРСЕТЕ ЦАРСТВОТО! Съвременният материализъм — Истинският живот.

3. ХИМНИ НА ЕДНА ДУША: 1) Благославяй душо моя, Господа! 2) Химнът на слънцата. Стихотворения в проза от А. Т.

4. ЛЕГЕНДАТА ЗА СВЕТАТА ЧАША. От В. Салевски (с илюстр.).

5. БРАТ И СЕСТРА.

6. ДЕЙНОСТТА НА РУД. ЩАЙНЕР В АНГЛИЯ КАТО УЧИТЕЛ. Статия от Мария ЩАЙНЕР.

7. СТИХОВЕ : „ПРОРОКЪТ“ и „АРХИСТРАТИГ МИХАИЛ“, от Г. Ефимова.

8. „ВЪЛШЕБНАТА ФЛЕЙТА“. Ново изследване от проф. Коморцински.

II. СПЕЦИАЛЕН ОТДЕЛ

9. АМИН, КЛЮЧЪТ НА ВСЕЛЕНАТА. Свещената дума на Изток и Запад (край). От Леонард Босман.

10. ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА, Зъбните болести и тяхното лекуване, от окултно гледище (край). От проф. Д-р Рьомер.

11. КАБАЛА. Ключът на книгата „Зо-ар“ (край).

12. АЛХИМИЯ. (Край).

III. РАЗНИ

13. ДУХОВНА ОПИТНОСТ.

14. ВЕСТИ.

15. СЪДЪРЖАНИЕ НА IV ГОДИШНИНА.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Съобщение от редакцията

С тази книжка се свършва год. IV от списанието „Всемирна Летопис“ и с нея редакцията напълно се издължава към платилите абонати. Забави се отпечатването й, за да се внуши и даде достатъчно време на всички абонати, стари и нови, да. изпратят абонамента си за год. V, подписката за която биде открита още в кн. VIII. Сега, когато настъпи вече новата астрологическа година, считаме за нужно да напомним за последен път на всички съзнателни и добри четци, че е крайно време да внесат абонамента си за петата годишнина на списанието, ако искрено желаят да продължава издаването му и да се ползват от знанията, които то дава. Четири-годишният цикъл на неговото съществуване и извънредно ценният материал във всичките му книжки са достатъчна гаранция, че и за напред „Всемирна Летопис“ ще оправдае съчувствието и подкрепата на интелигентното и любознателно общество.

Четете като своя настолна книга и разпространявайте всред народа „Всемирна Летопис“ това единствено популярно българско списание по духовните (окултните) науки!

Абонирането става в предплата, с пощенски запис, направо в редакцията. Всяка книжка от списанието струва само 15 лева, а за 10 книжки в годината — 150 лева.

Адрес: Редакция на спис. „Всемирна Летопис“, бул. Дондуков, 45.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ТЪРСЕТЕ ЦАРСТВОТО!

Съвременният материализъм - Истинският живот

 „Сейте разумное, доброе, вечное,

спосибо вам скажеть

сердечное русский народ..."

Н.А. Некрасов

Човечеството продължава да блуждае, всред самоволни мъки и страдания, из мрачния лабиринт на материализма. Една гъста, безпросветна мъгла е обвила съзнанието на народите и отделните личности, защото почти всички са обзети и оковани от мисълта, че само в търсенето на материални блага е целта и смисъла на човешкия живот на земята. В тая фатална заблуда и в неизбежните катастрофални последици от нея, изразени в прочутата максима: „apres nous le deluge" (след нас ако ще и потоп да стане), са потънали почти всички държавници, професионални политици, духовенство, почти цялото учителство и пр. - с една реч, целият интелектуален елит на народите. Но което е най-печалното и обезсърчителното, то е, че даже и ония, които са се дегизирали с маските на спиритуализма и дават вид, че са посветили живота си на изпълнението на една духовна мисия, се държат здраво за материалните си интереси, считайки, че веднъж поставили за своя първа цел в живота материалното си осигуряване във всяко отношение (къщи, земи, богатство, разкош и пр.) с това са разрешили половината или по-голямата част от задачата си, а за останалото „има време" - казват те - ако не в този живот, то в друго някое прераждане, тъй като вечността е безкрайна.

А Христос във великата си проповед на планината е изказал, между другото, следните незиблеми истини, според превода им в Ев. на Матея (гл. 6, стих 19-33).

„Недейте си събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги разваля, и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, нито ръжда ги разваля, и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви". По-нататък: „Никой не може на двамина господари да работи, защото или едного ще възневиди, а другиго ще възлюби; или едному ще бъде привържен, а другиго ще презира. Не можете да работите Богу и Мамону. Заради това казвам ви: не имайте грижа за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото ваше, какво ще облечете. Не е ли животът по-драгоценен от храната и тялото от облеклото? Погледнете птиците, че не сеят, ни жънат, нито в житници събират, и Отец ваш небесни ги храни. Вие не сте ли много по-горни от тях? И кой от вас, ако се грижи, може да приложи един лакът на ръста си? И за облекло защо се грижите? Разгледайте криновете в полето как растат, не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката своя слава не бе облечен както един от тях. И ако Бог така облича тревата на полето, която днес я има, а утре в пещ я хвърлят, не ще ли много повече вас да облече, маловери? И тъй, недейте се грижи и не думайте: какво ще ядем, или какво ще пием, или какво ще облечем (защото всичко това езичниците го търсят), понеже Отец ваш небесни знае, че имате нужда от всичко това. Но търсете първом Царството Божие и правдата Негова, и всичко това ще ви се приложи"...

От горния цитат е очевидно, че същността на Христовото учение за живота лежи в духовността, а не в материализма, и че последният е само резултат от духовните постижения, а не обратното. Това е вярно за всички области на живота и в целия му обем: животът на индивида, на народа и на цялото човечество. Но прилагат ли се индивидуално и колективно тия неспорими и свещени истини, проповядвани от Христа преди две хиляди години? По цялото земно кълбо и при най-редки изключения, всички хора вървят по стария отъпкан и хлъзгав път на личното материално задоволство, а духовните стремежи и духовната дейност или са изоставени съвършено и даже отречени от най-видните представители на народите, включително техните управници, или пък са поставени на втори план. Така, целият живот на отделния човек може да мине в непрестанна борба за хляб, богатство и физически удоволствия, както и цялата история на даден народ може да бъде една верига от военни, политически и икономически сътресения, но в края на краищата, когато в сюблимния момент индивидуалната душа напусне плътската си обвивка и погледне назад на изминатия път, или пък когато един народ в напъна си към материално надмощие и величие се окаже завладян и заробен от по-силните, само тогава се пробужда съзнанието за изгубения живот на човека и за прахосването живота на цели обществени групи, партии, общества и поколения.

И действително, както ни учи историята, тая велика учителка на народите, пък и според поуката от всекидневните събития, резултатът от културния прогрес на народите е чисто материален. Великите и силни народи владеят малките и слабите, като им диктуват волята си с оглед на собствените си материални интереси и така изсмукват жизнените им сокове. Това, което се нарича с термина империализъм, означава материално разширение за сметка на по-слабите и материално господство и поглъщане. По-слабите народи, като че ли нямат място на земята под слънцето, като че ли нямат право на съществуване, а само са длъжни да робуват, даже и сега в напредничавия XX век, на по-силните. Последните, успели от чувство на самосъхранение да образуват един всемирен съд със седалище в Женева, решават безапелационно, вдъхновявани само от своите егоистични интереси, и налагат своите решения на по-слабите. Впрочем, трябва да се признае, че там, в тоя международен форум, се вижда понастоящем, издигната в повелителен жест, само ръката на коварния и горд Албион, който иска, облегнат на своята материална сила, да държи в политическо и икономическо подчинение всички други народи от стария свят. За него не са важни многобройните човешки и милиардните материални жертви, които дават тия други народи за своята независимост и за своето право на живот - всичките тия кърви в международни и междуособни войни, и всичките тия парични разсипничества трябва да се правят само за мощта и величието на Албион! Причината на това е лесно обяснима: тя е, че той намира лично заинтересовани и слепи оръдия в много страни и чрез тях успява да окове волята на всеки народи да я тури в служба на своите интереси. Може ли да се изброят жертвите, които човечеството е положило досега върху нажежените ръце на тоя съвременен Молох? - те са неизброими! Но той, в лицето на своята вековна плутокрация, все още гради своето благополучие върху костите на много завладени от него народи.

Някои се опитват да докажат, че тия народи, и при тоя империализъм, се ползуват с някаква вътрешна свобода за културното си развитие, с някакви човешки и граждански правдини. Това е хипокризия, защото свобода и правда, натъкнати на щикове, не са никакви свобода и правда, а са само благовидни средства за по-лесна икономическа експлоатация и за бавна, но сигурна умствена и морална атрофия на потиснатите. Свободата на личността и на народа е едно Божествено право и никой не може безнаказано да я тъпче дълго време, макар и с привидно свободолюбиви институции. Доказателство за това може да бъде само един опит да се произведе плебисцит на завладения народ от чужденците и ще се види, че тоя народ веднага ще отхвърли тяхното иго, каквито и „блага" да са му отстъпили. Това е безспорно. Всеки народ и всеки човек цени свободата си, мечтае и работи за запазването й, и не се съгласява да я продаде другиму в замяна на каквито и да било права и привилегии.

С горния факт за господството на една от най-големите империи на земята ние дадохме само един типичен пример на завладяване на слабите от по-силните. Но има още много подобни примери в историята на народите. Никаква Божия правда и никакво съзнание за духовна отговорност не съществува и до днес в международните отношения. Договорите, сключени след последната голяма война и с които бидоха наложени непоносими парични тежести от държавите победителки върху победените, са излишни доказателства за материалистична алчност и жестокост на първите, и за крайното изтощаване на вторите. Каква велика гавра съставляват тия „мирни" договори със светлото учение на Спасителя Христа, който положи себе си изкупителна жертва, за да въдвори закона за любовта към ближните и към враговете, както и закона за многократната прошка до съзнаване на Божествената истина! „Християнските" народи на великите сили-победителки, обаче, не проявиха досега нито „любов", нито „прошка" към победените, а съвършено спокойно, без никакво гризене на съвестта си, продължават да прибират плодовете от труда им под вид на разни „реституции", „репарации" и пр. и пр. Заслепени от своя материализъм, победителите „събират съкровища" от кървавата пот на победените, а последните се гърчат от скъпотия и мизерия, за да молят пак своите господари за шейлокови заеми за възстановяване. Тъй, в тоя порочен кръг, се движат отношенията между народите, в очакване на нови катастрофи.

Това грозно положение се констатира и във вътрешния живот на отделните народи. Материално по-силните съсловия и класи потискат, и експлоатират по-слабите. Но и едните, и другите, неспособни да проникнат във великите закони на живота, прокламирани от Христа, встъпват в отчаяни междуособни борби все на почвата на материализма. Държавниците изчерпват всичкия си умствен багаж само в измисляне начини и средства за изсмукване податните сили на народа, за да се поддържа излишния лукс в управлението. Вместо коренни стопански, финансови и културни реформи, прибягва се само към палиативни мерки, които ни най-малко не са в състояние да подобрят живота. И всички едновременно викат: „пари, пари и пари!" Цялото държавно наемничество, цялото духовенство, цялото учителство, грабливата „буржоазия" и мързеливата небуржоазия - всичко живо е съсредоточило усилията си само върху една точка от програмата на живота: хляб, служебна стабилност, заплати - материална сигурност! Например от 7-милиардния бюджет на малка България, само една нищожна част се отделя за производителни и културни нужди, а по-голямата част от него просто се прахосва. Но при все това, чиновничеството едногласно вика за по-големи заплати, духовенството, което всеки ден чете по църквите Евангелието, намира за по-богоугодно да използва няколко десетки милиона лева от държавния бюджет за себе си, владиците, без които българският народ би могъл да живее, не се отказват от големите си заплати, а свещениците се събират на конгреси и подават колективни петиции за увеличение на таксите за требите и на своето възнаграждение. Същото е и с учителите, които във всеки свой печатен орган и във всички си решения надават само един повик: „Хляб, и стабилитет"! При все туй, хлябът им всеки ден намалява, а стабилитетът им е постоянно илюзорен! Най-сетне, печалното е, както загатнахме и по-горе, че и някои духовни „братства" - разбира се, „братства" само по име, а не по състав и дела - като че ли заразени от тая материалистична вълна, са се впуснали безогледно да „събират съкровища на земята" в недвижими имоти и фондове за лично използване, и с това те се поставят в грубо и непростимо противоречие с божествените принципи на Христовото учение.

Ние обаче, мислим и сме твърдо убедени, че краят на това общо умопомрачение от материализма скоро ще настъпи. Съзнанието, че трябва да се потърси първом Царството Божие и Правдата Божия, ще проникне в умовете и душите на всички, и то толкова по-скоро, колкото повече искрени и безкористни работници се предадат на жива и неуморна дейност, за да се даде тласък на духовното движение навсякъде и специално в България. Животът трябва непременно да се одухотвори, за да се повдигне и общото благосъстояние. Действително братските отношения между народите и между отделните индивиди, взаимопомощта и благонамереното съдействие в общата икономическа и културно- просветна работа, и най-сетне, едно разумно и любвеобилно ръководство на личните и общи усилия ще ни приближат към предначертаната цел. Без тия условия и с досегашните методи на брутални насилия или на политическа и духовна демагогия не само няма да се постигне никакъв напредък и никакво спасение, но и няма да се избегне голямата катастрофа...

Търсете, прочее, Царството на активната любов и братство, защото само в него ще намерите средство за достижение на своя духовен идеал; търсете Царството на проявената мъдрост в лицето на сеячите на разумното, доброто, вечното, защото само чрез него ще реализирате своята обществена и духовна мисия и защото „мъдростта е непостижима за безумните", както е казал Соломон; търсете Царството на оделотворената истина, защото само то е, което създава условия за действителен духовен прогрес, а лъжите, недомислията и софизмите, от чиито уста и да излизат, сеят само заблуди, страдания и гибел...

Търсете Царството и Правдата на Бога, защото само в Него е истинския живот ...

X.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Химни на една душа

I

Благославяй, душо моя, Господа!

Разляла е зората навред своите

сияния.

Чистота и святост лъхат небесата.

С благоговееш, трепета дишат просторите.

Възторжена радост озарила е долините и планините.

Всяко сърце, всяка душа усеща Неговото присъствие.

*

Благославяй, душо моя, Господа!

Над всички твари, над всички люлки на живота прострял е Предвечният благославящи ръцебезбрежни сияния.

На свещените станове на неговата любов неизброими светли духове тъчът одеждите на всички твари, на всички души,тъчът чудесата и красотите на живота.

Под всеозаряващото слънце на неговата любов зреят плодовете и благата на живота, зреят душите и световете.

*

Благославяй, душо моя, Господа!

Всеки цветец дошъл е Той да помилва, на всяка твар да се порадва, над всяко гнездо да надзърне, във всяка песен да се вслуша.

В всяко сърце дошъл е Той от своя животворен елей на Истината, Любовта и Красотата да налее; на всяка десница, творяща красотасили да дарува.

Благославяй, душо моя, Господа!

Чуй: птичките в горите пеят за Него.

Потоците, ще весело се спущат от ведрите планини, разправяте за Него.

Долините с потънали в сияеща радост за Него.

В всички светли души се пробуждате химни за Него.

*

Благославяй, душо моя, Господа!

Погледни: наоколо ти е вълшебния дом на твоя Предвечен Отец.

Слънцето на Неговата безбрежна любов те обгръща и милва с лъчите си.

С чудеса от блага и красоти обкръжила те е тя.

И предначертала ти е път към шеметни висини на величие и съвършенство.

*

Благославяй, душо моя. Господа!

Облечи се в своите царствени одежди,

Възсияй в красотата на най-светлите си мисли и възторзи.

Възликувай с цялото творение:

Нов ден се ражда, за нова стъпка напред към Истина, Правда, Красота.

На радостен пир, на творчество и подвиг зовете твоя Предвечен Отец!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

II

Химнът на слънцата

„Пътуваме със скоростта на светлината — 300,000 км. в секунда . . . От сферата на слънцето ще излезем след 2 години. Най-близката звезда, Алфа от Центурион, ще стигнем след 4 години. Сега пътя ни трябва да се пресмята със столетия. След 2 —3 столетия ще срещнем големите газови мъглявости (Орион, Лебеда и др.). В края на 60 столетия ние ще можем да преброим повече от 1 милиард звезди и ние ще бъдем само на границите на централното ядро на Млечния път и няма даже да сме стигнали звездните облаци, които фотографията показва подобни на златен пясък разхвърлени всред безкрайните мрачини. След 600 столетия път хоризонта ни ще се види свободен от всякакъв звезден прах. Какво ще видим по-нататък? В посока на Стрелеца ние ще различим това, което наричат вселените-острови — звездни натрупвания, гигантски агломерации от 30,000 до 100,000 слънца, огнени кълба, въртящи се около една ос, освещаващи етерния океан в нощта. За да отидем на едно от тия натрупвания, това на Делфина, нужни ни са — според Shapley — 2,000 столетия . . .“

Emile Belot.

Слънца! Слънца! Слънца! —

Из всички ширини на Безкрая. Зад всички предели. —

Слънца — неизбродими океани от огнени сили.

Слънца блестящи с безбрежни сияния; сияещи с неземни красоти!

Неизброими кервани от милиони слънца! . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

О, душо моя, не отпущай безсилно криле пред Необозримото, непостижимото!

О, душо моя, не стени от възторг!

Разтвори божествените си очи превърни се в слух:

От слънце до слънце, от вселена до вселена — през всички ширини и бездни на Безкрая — разтлали са неизброимите слънца живите струни на вечно трептяща арфа.

О чуй свещения химн на слънцата!

О чуй вечната прослава на Единния и Вечния!

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Неизброимо е нашето множество.

Нашето царство е без граници...

В стройни групи, на стройни редици чертаем ние кръговете на вечния живот.

Ние сме безбрежности от всеоживяващ пламък — вечно пламтящите огнища на свещения огън.

Ние сме неизброимите огнени сърца на всемира, в които пребъдва Всевечният.

През страшните бездни и пустини на Безкрая разстиламе на всъде вълшебните нишки на вечния живот.

Световете се раждат от нас, цъфтят и зреят на нашите прегръдки.

В златни люлки люлеем ги ние, къпем ги в сияния и кърмим ги с нашите огнени сили.

На становете на вечното творчество тъчем ние живите накити на техните долини и планини, тъчем живата плът на всека твар — всеки листец, всяко крилце, и изпълняме суши и морета с чудесата и красотите на живота.

Във всеки наш лъч трепти творческата мощ на Великия Дух на Безкрайността, струи се Неговата огнена любов.

Във всяко дело на светлите ни пръсти плът добиват Неговите мисли, оживява Неговата мъдрост и любов.

Ние сме безбрежните и вечни извори на Неговите сили, на Неговата непостижима мощ.

В нашит ослепяващи блясъци сияе Неговата святост, блести от блясъка на Неговата красота.

Ние кърмим и отрастваме душите, обличаме ги във великолепие и мощ; ние будим в тях свещените пориви към Истина, Любов и Красота и сочим  им висините на съвършенството.

Ние скриваме свещени тайни и незрими за смъртните очи великолепия — свещени светове, вълшебни жилища на светли духове.

В нашите блясъци потъва великата Светая-Светих на Всемира, свещения храм, в който обитава Предвечният . . .

Ние сме вечно горящите лампади в тоя вълшебен храм.

Ние сме облечените в безбрежни сияния богове-жреци, бдящи над свещения му огън.

Ние сме неизброимите богове-жреци, танцуващи във вълшебния храм на Всемогъщия свещения танец на живота и пеещи вечната прослава на Всевечния творец . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

От вечни времена ние озаряваме към свръхземно величие и красота — пътищата към Единния и вселюбящ Отец.

О ти, син на земната суета!

Отърси от душата си праха на всеки грях, на всяка неправда, на всяка дребна помисъл, на всяка омраза, и пристъпи смирено, със сърце изпълнено с благоговение и любов, към храма на Всевишния!

Тогава очите ти ще се отворят за неизразими чудеса и красоти.

Тогава душата ти ще възсияе в мощ, красота и блаженство.

Тогава душата ти ще възликува с нас и, пораснала неизмеримо в святост и любов, ще запее химна на вечната прослава и неудържимо сама ще пожелае да се унесе в свещения наш танец . . .

И ще бъдеш ти безсмъртен всред безсмъртните, царствен син всред царствените синове на Предвечния Отец . . .

А. Т.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Легендата за Светата Чаша

От В. Салевски

Тази статия е един опит да се потърси и изтъкне в описателна форма първоизточника на мистерията за Светата Чаша (Св, Граал) в картините и делата в Йоановото евангелие.

Единственият ученик, който с буден дух се приобщи към тайната на Голгота, беше Йоан. Но тайната за Св. Граал крие в себе си реалното по-нататъшно действие на мистерията за Голгота. В Йоана, който под разпятието е приел Мария като своя майка, и в Йосиф Ариматейски, който, според легендата, е събрал в Св. Чаша кръвта Христова, трябва да виждаме първите представители на цялото човечество, които чрез Христовия импулс са преживели и ще преживяват обновата на собствената си кръв, духовното раждане на Аза.

Ще проследим стъпка по стъпка основата и възхода на всичко онова, което стана сутринта на Възкресението, новия храм на Св. Граал, възкръсналото из гроба тяло, в делата и словата Христови, така както ни са дадени от Йоана. Христос се явява Спасител за хората на земята; неговите дела са насочени да изцелят човешката душа и да установят храмовната тайна на човешкото тяло. И едното и другото са в тясна връзка със земната мисия на Христа. Той слезе на земята, от една страна, вместо Луцифер-Дионисий, от космичен Бог да се превърне във вътрешно-мистичен Бог на човешката душа, а от друга, да се прояви като Дух на земята, който господства над смъртта и живота (вж. Р. Щайнер цикъла: „Изток в светлината на Запада“). Христос възвръща на човешката душа и изнемощялото световно тяло девствеността и истинския живот. Това проличава още в началото на Йоановото евангелие при чудото з Кана Галилейска и изпъждането на търговците из храма. За забелязване е, че при първото взема участие и девствената Божия Майка, а при второто Христос, макар и на глухи уши, открито вече изявява храмовната тайна на бъдещето: „разрушете тоя храм н аз на третия ден ще го въздигна ... Но той говореше за храма на тялото си“.

Когато човек има винаги пред очи, от една страна, основната същност и разрастване на силите на Грааля, както ни ги уяснява Йоановото евангелие и развитието на човечеството след тайната на Голгота, от друга, никога не ще направи грешката да попълни картините от евангелието с тия на преданието за Св. Граал по един безжизнено-мъртъв начин, но напротив. ще се опита да ги опознае в тяхната положителна метаморфоза под познатата ни форма на Волфрамовия Парсифал1).

Гъста гора е ограждала местото и само призваният от Бога е могъл да намери пътя за там. Но за да бъде достоен да стане пазител на Св. Граал, призваният сам трябвало да запита за чудотворната й сила, иначе той е бивал отхвърлян.

Така схващайки нещата в образа на носителката на Св, Граал Репанс де Шьойе, ние виждаме олицетворението на душевния елемент в неговата девствена първична проява, а в самия камък на Св. Граал — олицетворението на побеждаващия смъртта духовен елемент — едното е неразделно от другото.

Много странни черти на Волфрамовия Парсифал, пълни с безгранична красота и святост, чакат още изтълкуване и разяснение, като напр. самото название на Св. Граал „Желание от рая“.

На един зелен поднос

тя носеше желанието от рая

и корени и клонки.

То се наричаше Граал,

що имаше това свойство:

чиста, непорочна трябваше да се пази

и никога неправда не биваше да помръдне

десницата, предназначена да я съхранява.

Как многозначително прозвучава от началото това, че Парсифал, влизайки а замъка на Св. Граал, намята мантията на кралицата, мантията на девствеността и колко много говори това. Само душата, облечена в одеждата на невинността, пречистата етерна одежда, може да прозре тайната на Духа — това е сватбената одежда на евангелието. Възродена райска чистота води към раждането на Св. Граал, към духовната сила на нашето истинско свободно Аз. Това Аз е „желанието от рая”, и родното му место е Голгота.

„Преданието казва, че Парсифал

дълго с благоговение я гледа,

Нея, на която Чашата бе поверена,

и мантията й си той наметна“.

Силите на девствената „мантия“ се проявяват най-ясно изразени на сватбата в Кана, първото чудо на Христа, където той посочва, райската тайна с думите: „жено, какво е това, което се стреми от теб към мен?“ („Що искаш ти от мене, жено?“ — Йоан 2; 4).

Не звучи ли вече един мотив на. Архангела Михаил във факта, че Парсифал, намятайки мантията на девицата, не става веднага цар на Грааля, но се възцарява чак след като е излязъл вън от Грааля и се е облякъл от глава до пети със стомана. Стоманата, която действа само навън, е противоположна на силата на Грааля, както и мечът на Петра в Гетсиманската градина. За това казва Сигуна на отхвърления Парсифал: „Мечът се нуждае от благословия; страхувам се, че нея ти си я оставил там. Но ако твоята уста е научила тая благословия, в теб прораства и се разраства и дава плод вечното блаженство в цялата си пълнота . .

* * *

След като още във втората глава Христос се изявява като истински господар на храма, в следната глава със словото си той действа очистително на душата на Никодима и Самаритянката. Девствени трябва отново да станат душите чрез раждането им от вода и Дух Божи, чрез извора на водата, която изтича от вечния живот“ (глави 3, 5 и 4, 14). След като първите сили на Грааля и Логоса са се влели в земната сфера, Христос почва своето въздействие върху Грааля — храма на човешкото тяло, чрез изцелението на момчето на царския човек (4, 47) и на болния от За год. в Витесда.

У юношата, който тъкмо встъпва във възрастта на половата зрелост, е почнал да се разгаря пламъка на Луцифер. Той се изразява със смъртоносна жарка треска, която трябва да угасне под целебната сила на Светлия Христов Дух.

Нима и ние, при всека смъртоносна треска, при всяко разгаряне на страстта, не трябва да отправим поглед към оная сила, която легендата за Грааля изправя пред нас в поразителния образ на кървавото копие, на копието на егоистичните желания, забиваше се все по-дълбоко и по-дълбоко в нас? Винаги Каин ще умъртвява у нас душата на Авела: къде остана детето, което ние некога бяхме, къде е младият Авел у нас? Ние бавно и с мъка го намираме отново, стремейки се към космичните сили на раждането, към прераждането. В песните и химните на Новалис можем да почувстваме тия сили в цялата им пълнота.

Все по-ясно и по-ясно изпъква Грааловия характер в делата и чудесата, описани в по-нататъшните глави от Йоановото евангелие. Къпалнята във Витесда с петте си притвора, със светата вода и лежащия там разслабен, веднага ни напомня картината на болния Амфортас при брумбанското езеро. Сходството е поразително, очебиеще и ясно. .Защото Христос, след изцелението, казва на човека: „ето, ти оздравя, не греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо“. Че тук се касае за едно въздействие от чисто граалов характер, ни сочи факта, че това става в събота, т. е. сатурнов ден. Христос побеждава смъртоносните сатурновн сили чрез всеживотворните сили на слънцето. Силата на Грааля, на Христовото име, придават целебността на водата, както и на целата природа. За кръщението на Файрефис в замъка на Грааля се разправя, че водата за самото кръщение била ниспослана от Св. Граал.

Старият Треврицент разправя на Парсифал, че влиянието на Сатурна и луната особено влошават състоянието на раните на Амфортас.

Тъкмо за това Христос трябвало да изцери в събота болния от 38 год. При това се разкрива великата мистерия за прехода на силите на Отца върху Сина: „до сега действаше Отец ми, а от сега нататък аз“, говори Христос в същата глава (5, 17). Йудеите, обаче, схващаха само това, което ги засягаше като пазители на съботата, защото след това се говори: „За това Йудеите още повече го гонеха и искаха да го убият“. Упадащите сатурнови сили — окървавеното копие — се обръщат срещу самия Син на слънцето.

Но Христос, като господар на Грааля и на храма, предизвиква открито смъртта, за да може да я победи. Той казва: „Истина, истина ви казвам: ще дойде часа и дошъл е вече, в който мъртвите ще чуят гласа на Сина Божия, и които го чуят, ще оживеят“. В легендата за Св. Граал се говори,, че тоя, който я погледне, не може да умре в следните 8 дни. Лицата и косите на рицарите на Св. Граал не побледняват и не побеляват. Тя им придава дълготрайна младенческа сила.

* * *

Пренасяйки се по-нататък от езерото, край което лежи Амфортас, „царят на рибите“, към планината, на която се издига замъка на Св. Граал, сравнението ще ни доведе до следната глава от евангелието „отвъд морето“ и след това „възкачването на планината“. Тук, на планината, отвъд морето, в подзвездните висини, става нахранването на 5-те хиляди, Грааловото нахранване. Учениците Христови, укрепени духом от тая храна, призори го виждат да крачи по етерните вълни и чуват неговия укротяващ стихиите глас: „аз съм, не бойте се“.

Това преживяване тъй пречиства душите на учениците, че на другия ден Петър, съзнавайки приобщението си към Св. Граал, казва: „Господи, ти имаш думи на вечен живот и ние повярвахме и познахме, че ти си Христос, Син на Бога Живаго“. Петър, който иначе, често от прекалено усърдие, смущава девственото отдаване на душата, тук успива да достигне от въображение до вдъхновение. За дълго, разбира се, той не може да запази това състояние. Това е било напълно възможно само за Йоана, който „лежеше на гърдите Христови“.

Образът на морето, където се вълнуват игрите и борбите на астралните същества, срещаме също и в замъка на Св. Граал, под образа на прозрачния кристален под, през който се виждат борбите на морските чудовища. Който, обаче, е видел Св. Граал, уверено и победоносно крачи над всека бездна.

В 5-а глава Христос на много пъти набляга на Грааловото си призвание, дадено му от Отца, и на връзката на неговото Аз със силите на Отца; в б-та гл., след нахранването на 5-те хиляди, става първото изявяване на Светата Чаша и на Грааловата храна. В училището в Капернаум Христос възглася: „Аз съм хляба на живота. Плътта ми е истинската храна и кръвта ми е истинското питие. Който яде плътта ми и пие кръвта ми, той пребъдва в мен и аз в него“. Едновременно с това се изявява същината и на всяко Граалово призвание: „Никой не може да дойде при мене, ако го не привлече Отец, който ме е пратил“. Грааловото призвание е във връзка с Светая Светих на човешката душа, то е решаващата съдба на Аза в човешкия живот, където се изявява първо основата на неговото същество.

У Волфрама, Треврицент възвестява това, наблягайки особено на собствения си опит.

„Само избраникът на небето, който е изпратен да служи на Св. Граал, може да се доближи до нея.

Това да знаете за Грааля; от собствен опит знам го аз“.

Парсифал запитва: „Ти бил ли си там?“ „О да!“ е бил отговорът. Трябва да се подчертае, че настоящето изложение съвсем няма за цел по теоретичен път да изведе аналогия между двата документа, а само изнася това, което, при едно по-дълбоко вглеждане във фактите, от само себе си се налага. След тая предпоставка, нека сравним „ следните места от Йоановото евангелие и легендата за Светата Чаша:

В 6 гл. 47 ст. Христос казва: „Истина, истина ви казвам: кой го вярва в мен, има живот вечен. Аз съм хляба на живота. Бащите ви в пустинята ядоха манна и умряха. Този е хляба, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, няма да умре; и хлябът, който аз ще дам, е моята плът, която аз ще отдам за живота на света. . . .

В 9-та песен Треврицент разправя за рицарите на Св. Граал: „Чуй кое им доставя храна;

Те живеят от един камък чудотворен и благороден.

Той ти е непознат и аз ще ти кажа името му:

Нарича се lapis exilis (неукрасен камък). Той феникса в пепел изгаря и възражда го по-хубав из пепелта за нов живот.

Колкото и тежко болен да е някой, щом види тоя камък, той няма да умре до края на седмицата . . .

Такава сила той на смъртните придава, и плът и кръв им подмладява. Граал го наричат.

На днешния ден слиза при него пратеник небесен, той влива му най-мощната му сила.

Гълъб се спуща от небето и донася на камъка пилюлка малка, бяла. И след това блестящи си крила разперва и литва към небето пак . . . Така камъка получава това, което е най-голямо земно благо, храна и питие и желанието от рая, което също и земята може да роди“ . . . Нито „манната“ от предхристиянската епоха, нито мъдростта на Заратустра и Мойсея могат да спасят човечеството от смърт. Само Грааловата сила на Христовото име, на Христа, който победи смъртта, въплътена в светия камък,станал крайъгълен камък, е в състояние да стори това. Силата на тоя камък лежи в думите: „Аз и Отец сме едно“.

На това и апостол Павел съзнателно гради своето възвестяване на Грааля (I поел. към Коринт., гл. 3 ст. 11: „Никой не може да положи друга основа, освен тая, която е положена и която е Исус Христос“).

Не знаете ли, че сте храм Божи и Дух Божи живее във вас? Ако развали някой Божия храм, него Бог ще развали, защото храмът е свят и вие сте тоя храм . . . Всичко е ваше; и вие сте Христови, а Христос е Божи“. Храмовната тайна се върти все около основата на Отца, забулена от смъртта и разкрита от Сина.

В думите от последната прощална беседа на Христа (гл. 17 ст. 3) е дадена неприкрита същината на цялото съдържание на Грааловата тема, на Грааловите преживявания у човека: „А това е живот вечен, да познаят тебе, Единния истинен Бог и Исуса Христа, когото си проводил“.

Да познаеш Грааловия импулс, това значи да разбереш най-коренния преврат в развитието на човечеството, това значи всичко, което до Христа е било изявявано от божествени пратеници, да изживееш и познаеш чрез силата на свободното човешко Аз. Азът и неговия тайнствен орган в човешката глава е оня камък, върху който кацва гълъбът с Грааловата храна. От тоя момент нататък Христос на човешкото тяло е изграден и преустроен.

„Ние държим това съкровище в пръстени (земни) съдове“, казва ап. Павел.

* * *

Преди Христос да изпълни Грааловото тайнство на своята смърт-жертва и да се изпълнят думите на Исая: „Аз поставих своя цар върху свещената ми планина на Сион“, става призоваването на големия помощник на Христа Илия — Йоановия дух, чрез възкресяването на Лазара. Той е именно, който получи заповедта да измери новия храм. Откров. 11: „И даде ми се тръст като тояга и каза ми се: стани и измери храма Божи и олтара и тия, които са кланят вътре. Но двора пред храма остави вън, не го измервай“. Чрез това тъкмо се разкрива тясната връзка на ученика Йоан, като възкръсналия Лазар с храмовната тайна, т. е. с мистерията на Грааля (Ср. Р. Щайнер: „Християнството като мистика“ — Лазаровото чудо). Изхождайки от тая основа с пълно съзнание можем да разгледаме това, което е нахвърляно в по-нататъшните глави (8 — 12) на Йоановото евангелие.

Цялата 8-а глава става в Соломоновия храм и е илюстрация на думите: „И светлината свети в тъмнината и тъмнината не я обзе“. Тук трагедията на тая борба стига кулминацията си; самата тая глава е обрисувана с високо духовно-артистично майсторство.

Централният образ в тая глава е Христос, който стои между прелюбодейката. която Луцифер изкуси, и фарисеите, нейните гонители, и казва: „Аз съм виделината на света“ (8, 12). Пишейки името си на земята, той поема върху си вината на грешницата, а върху фарисеите изрича страшните съдни слова: „Вие сте от баща дявола и похотите си бащини искате да струвате“ (8, 44). Борбата се разразява в това, че новата мистична тайна се изправя пред старата; издъхналата в юдейския закон сила на Отца, израилевия отец, е изправена срещу живия Отец на света, когото Христос дойде да възвести. Името на Аврама е затъмнено с думите: „Аз съм“. Исус казва: „Аврам, баща ви, радвал би се да види моя ден; и видя го и възрадва се“.

Рекоха му Йудеите: „Петдесет години нямаш и Аврама ли си видял?“ Исус им каза: „Истина, истина ви казвам: преди Аврам да бъде, аз съм“. С това самият Христос изрече в стария храм като животворящо слово новата тайна. То, обаче, е и присъдата за гибелта на храма. Защото в него живеят убийците на Аза: „Тогава взеха камъни, за да ги хвърлят върху него. Но Исус се скри и излезе от храма“. Истинският Господар на храма го напуща. В последния още цари мракът.

Какво става в душата на Лазара при такава сцена, която е една от многото! Той, за когото се говори, че Исус го обичал, т. е. че Исус го е посветил в тайните на настъпващото Царство Божие, той трябваше да познае, че стария храм е разсипан, старите тайни са проклети, нов храм трябва да се изгради. Но нужна е жертва за това. И Лазар, съвсем обеднял, жертваше собственото си тяло като храм, за да може в него да възкръсне Йоан, който ще види новия Ерусалим.

В 12 гл. Йоан рисува как „в дома на Лазара“ във Витания той приготвя с Мария и Марта вечеря на Христа. Той, най-последния от учениците, се разпорежда като техен духовен глава и приготвя ведно с тях Грааловото раздаване на последната Христова вечеря. И като че ли за да добие образ тая свещеническа душа на Йоана, Мария помазва Христа за погребението му. И веднага змията възправя глава срещу орела, и Юда, който не разбира вътрешния смисъл на това помазване, възроптава. Предателството почва да се проявява.

В Волфрамовия Парсифал е обрисувано как пред благородната носителка на Грааля вървят 6 души девици и носят масло; „Светлина се движеше пред Грааля, красива и бляскава — шест големи светли чаши и в тях запален чудотворен балсам“.

* * *

В 12 гл. се подготвя вече умирането на Христа. Това умиране е един дълъг път, падане и превръщане на житното зърно в земята. Тройна е тайната на Грааля, тройна е силата му, защото чрез нея се изразява троичността. Разглеждайки съдържанието на легендата за Грааля така, както ни го дават старият Киот, Крестиен дьо Тройе и Волфрам фон Ешенбах, единият представя Грааля като Светата Чаша с вулинка, която гълъб донася, другият — като чаша с христовата кръв, събрана под разпятието, и третият — просто като светъл камък, който побеждава смъртта. В тия образи е отразена троичната сила на преображението, която превръща низшата човешка природа в по-висша, в Манас, Буди, Атман. Сферата на действие на Св. Дух и дейната воля на Отца се съединяват с Христа, който е сърце на световното слънце. Той е, който храни с новото тяло Манас и пои с жизнения си Дух, той е, който през себе си провежда „човешкото Аз към Отца: „никой не отива при Отца, освен чрез мене“.

Но трябва да се прави различие между храната на Грааля и самата Граал. На това различие указва и едно място от Откровението (гл. 2, 17): „На тоя, който победи, ще му дам да яде от скритата манна и ще му дам бяло камъче и на камъчето име ново написано, което никой не знае, освен тоя, който го взема“.

Wsem.Letopis_god.4_091.jpg?fbclid=IwAR1k

Седмият печат — Мистерията на Светата Чаша — Изпълнението на закона за жертвата

под действието на Божията Любов — Трите свята: физическият (триизмерният),

астралният и божественият (вж. статията в кн. IV : „Окултните печати на Откровението“).

Образът на Граловия камък са разкрива чак до физическата си същина, до ония тънки минерални вещества, които се намират в човешкия мозък; „Ако разгледаме вътрешността на човека, се казва в една статия на г-ца Д-р Bockholt (Бокхолт) в списанието „Природа“, в която авторката разглежда резултатите от изследванията на Рудолф Щайнер, „виждаме кръвта по големи кръвоносни съдове да се струи към мозъка, после да нахлува в мозъчната празнина и оттам да обгръща четирихълмието и мозъчната жлеза от всички страни. Но там тя вече не се движи в широки, строго ограничени съсъди, а по мрежа от капилярни ветви и разклонения, които дават впечатление на гъсто сито, през което вече нищо не благородно не може да се промъкне. И тъкмо на това място в мозъка, единствено в големия мозък, се срещат минерални вещества, калциеви и магнезиеви соли в извънредно ситно състояние, като тъй наречения мозъчен пясък. Тук трябва да потърсим местото, в което само могат да протичат най-благородната минерална храна и ней-благородното от впечатленията на чувствата“.

И тъкмо минералното, мъртвото, камъкоподобното ни навежда на връзката на човешката глава, като замък на Грааля, със силите на Отца, с Атман. За това Христос в 13 гл. 31 ст. от Йоана говори за третото си и последно преображение или откровение на Отца в себе си: Ако Бог се прослави в него, той и него Бог ще прослави в себе си и скоро ще го прослави“. Лютеровата дума „прославяне“ добре изразява това просветление на всички мъртви чрез светлината на Грааля. Това последно прославяне на Христа е смъртта му и възкресението му. Първото прославяне почва в гл. 12. 24 с думите: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“. Тук почва залязването на космичното слънце — Христос в земната аура, в тялото на земята.

„Тогава, които стояха там и слушаха, казаха: „гърми“. Въздушното царство на елементите е разтърсено.

При второто етерно прославяне, което става при вечерята с хляб и вино, водното царство на ундините се одухотворява: Христос измива нозете на учениците. И когато Юда излиза в световната нощ, казва се във вътрешността на Грааловия храм: „сега Синът човешки се прослави и Бог се прослави в него“.

Завършването на цялото Граалово действие, смъртното прославяне чрез Христовия Аз, се изразява с картината на възхождащото върху гроба слънце, гробът, който вече не е гроб. Камъкът на смъртта е отвален и във вътрешността се явява светлия юноша, който, като пръв Граалов пратеник, възвестява възкресението .. .

___________________________________________

1) Волфрам фон Ешенбах (1170 — 1220 год.), поет от епохата на първия разцвет на немската литература. Той се възползвал от келтското сказание за крал Артур, от испанското сказание за Св. Граал и създал своя Парсифал. Светата Граал е Чашата, в която Йосиф Ариматейски е събрал кръвта Христова, изтекла при пробождането му с копие върху кръста. От тогава в тая чаша се крият сили на вечен живот. Който само погледне Св. Граал, при каквито обстоятелства и да се намери, не умира в продължение на една седмица. Титурел Анжуйски, притежател на Граала в по-късно време, накарал да построят в Испания на планината Монтсалваж един замък за пазителите на Св. Граал и един чудно хубав храм за самата Св, Граал. Същата легенда е дала сюжет и за поемата „Parsifal“, музика от Ричард Вагнер. Френски превод от Виктор Вилдер.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Брат и сестра

Кой е истинският брат и коя е истинската сестра? Ето един важен въпрос, по който владее пълно неразбиране.

Има хора, които лекомислено и машинално произнасят тия две думи един към другиго и неоснователно се кичат с тия две имена. Обаче, ако за всяко „гнило“ слово и празна дума се дължи ответ в съдния ден, колко повече това ще бъде неизбежно, ако се употребяват постоянно важни наименования и, чрез тях, се установяват, насърчават и търпят неестествени отношения, които не се оправдават от божествените закони на живота. Отговорността за това и разочарованието са неминуеми за всички, от първия до последния.

„Брат“ и „сестра“ — това са две свещени имена и никому не е позволено безнаказано да ги изговаря и да си служи с тях под какъвто и да е предлог и за каквато и да е цел, ако не е станал сам достоен за тях или ако другият не притежава в действителност и в пълнота тия качества. От това следва, че при липса на обективни условия, да се произнасят тия имена от когото и да било, това значи да се профанира техния дълбок смисъл и да се кощунства с Божието Име.

Един кратък  отговор на поставения въпрос се намира в евангелията от Матея (12; 46—50) и от Лука (8; 19). В първото са възпроизведени следните думи на Христа: „А когато той още говореше народу, ето, майка му и братята му стояха вън и искаха да му говорят. И някой си му рече: ето, майка ти и братята ти стоят вън и искат да ти говорят. А той отговори на тогоз, който му каза това и рече: коя е майка ми? и кои са братята ми? И простре ръката си към учениците си и рече: ето майка ми и братята ми! Защото който прави волята на Отца моего, който е на небеса, той ми е брат и сестра и майка“.

В второто евангелие са предадени почти същите мисли на Христа със следните изрази:

„И дойдоха при него майка му и братята му, и поради множеството не можаха да приближат до него. И известиха му някои и казаха: майка ти и братята ти стоят вън и искат да те видят. А той отговори и рече им: мене са майка и братя тези, които слушат Словото Божие и го изпълняват“.

В тези два пасажи от Писанието се съдържат ценни указания, за да се разбере нашата основна мисъл.

Преди всичко, не всякога братята и сестрите по плът, като членове на едно семейство, са. истинските духовни братя и сестри. В едно домочадие може да се въплътят, по законите на Духа, разнородни човешки души, идещи от разни полета (планове) на всемирния живот и които в проявите си на физическия свет коренно да се различават по ум, сърце и воля. Даже техните телесни форми (ръст и физиономия) може да не си приличат, а техните характери, темпераменти, стремежи и аспирации явно да се различават. Случаите на духовна прилика са много редки изключения в семействата. Напротив, истинските духовни роднини, които са живели на едни и същи или съседни полета в духовния свят, най-често се въплътяват в различни семейства и после, когато целите на тяхната еволюция наложат, се срещат и проявяват като физически същества своите прекъснати и изоставени някога духовни връзки и отношения. От това се заключава, че не плътските братя и сестри са духовни роднини, а ония, както е казал Христос, които са негови ученици и които вършат волята на Отца или, с други думи, които слушат Словото Божие и го изпълняват. И тъй, само плътските връзки не са условие за следване по пътя на Христа.

Второто посочване в тоя отговор визира дълга на всекиго да слуша Словото Божие. Я това значи, че всеки трябва да стане ученик в божествената школа, ученик на Христа. Но хората, които, самоволно или по заповед, се осмеляват да се наричат помежду си „брат“ и „сестра“, знаят ли съдържанието и смисъла на тоя термин: ученичество в школата на Христа? Кой може да бъде такъв ученик, да бъде удостоен да влезе в това велико училище? Всеки ли, който има само човешка физиономия, който е облечен в някакво човешко облекло и който, въобще, се различава само по физическата си форма от животните? Всеки ли такъв индивид може да бъде приет безразборно, макар още да носи на гърба си товара на своето светско „имане“, което още не е „разпродал“, на своето минало в тоя или други живот? Всеки ли такъв субект може да бъде призван да постъпи в най-великия университет. когато още не е придобил най-елементарни знания и не е развил най-обикновени способности, за да разбира буквите на духовния език, да срича думите му и да схваща смисъла им? Всеки ли такъв грешник, който е станал невъзможен даже и в светските кръгове, може да се доближи до Светая Светих, когато още не се е очистил и отърсил от своите плътски мъдрувания, похоти и користолюбиви желания и с калните си обуща и нозе — с нечистите си мисли, чувства, желания и действия може да оскверни, и сигурно осквернява, това свято место: окултната школа на Христа? Може ли да се допусне даже и помисъл, че тая школа е един бояджийски кюп, предназначен да събере, като кирливи ризи или изподрани дрипи, всички жалки, изостанали съществувания? Никога, в течение на вековете, не е била възможна такава екстравагантна мисъл! Защото великите учители на човечеството са знаели тази проста истина, че не в количеството, в „калабалъка“, се състои силата и значението на едно духовно общество или братство, а в неговата качествена стойност, не в неговата материална обезпеченост или гъвкава безхарактерност, които може да се използват за известни цели, а в неговата морална и духовна мощ, защото „малкото квас заквасва цялото тесто“ и защото „много са призвани, но малцина са избрани“. Безспорно е, че хора, като Марта, от всички съсловия, способни за ратаи и оръдия, може да има много, но трябват ученици, достойни ученици! А преди 2000 години Христос е избрал своите ученици: „и като стана ден, призва учениците си и избра от тях дванадесет, които и нарече апостоли“; „не казвам това за всинца ви: аз зная кои съм избрал“; „не избрахте вие мене, но аз ви избрах, и поставих да идете вие и принесете плод, и плодът ви да пребъде“, т. е. той е избрал ония ценни души, които му бяха дадени от Бога; които бяха „отначало“ с него; които повярваха, че от Бога е излязъл; които удържаха Словото Божие; които не бяха от света, както Христос не бе от света; които са едно с него, както той е едно с Отца; които ще бъдат вечно с него, за да гледат славата му; които той проводи на света, както Отец проводи Него на света; на които той яви името на Отца, за да бъде в тях любовта. Христос е истинната лоза, а учениците му са пръчките й“ и пр. Само те са учениците и съработниците на божествената нива: избраните по ум, сърце и воля, достойните да слушат и да разбират Словото Божие! И само тия избрани и достойни ученици са истинските братя и сестри, само тям е „дадено да познаят тайните на Царството Божие“ и само те са едно помежду си, с Учителя си и с Бога! А за другите Христос е казал: „ако иде някой при мене, и не възненавиди баща си, и майка си, и жена си, и чадата си, и братята си, и сестрите си, а още и своя живот, не може да бъде мой ученик; и който не носи кръста си и не върви след мене, не може да ми бъде ученик, тъй, прочее, всеки от вас, който не се отрече от всичкия си имот, не може да бъде мой ученик; добро нещо е солта, но ако солта се развали, с що ще се поправи? тя вече не струва нито за земята, нито за тора: вън я изхвърлят“ . . .

Красноречиви доказателства за необходимостта от избор съществуват и в живата природа. Всички избират обекти и условия за живота си, за работата си, за развитието си: и хората, и животните, и растенията. Кой безумец, напр., би посадил в цветната си градина, между крина (богородичното цвете), върбинката (венериното цвете), розата и пр., и магарешки тръне? Или кой домакин би поставил отходното место в спалнята си или в молитвената си стая? Разумният градинар и добрият домакин поставят всичко и всекиго на съответното му место.

Третото указание в цитирания отговор на Христа е най-същественото условие за „братството“ и „сестринството“. То е изпълнението на Словото Божие, т. е. изпълнението волята на Бога. Но кои са ония измежду наричащите себе си „братя“ и „сестри“, които с пълна добросъвестност могат да кажат за себе си, че изпълняват Словото Божие, т.е. Словото на всеобемната, безграничната и неизменната Любов, Словото на върховната Божия Мъдрост и Словото на животворната и освободителна Божия Истина? Кои са те? Ние бихме желали да ги видим, да ги възхвалим и възпеем с всичкия си душевен възторг. Нека всеки сам да се запита в своята „скришна стаица“: с какви дела той или тя изпълнява Словото Божие? А необходими са дела, не безделие и мързел или материален и духовен егоизъм,защото е писано, че „по делата ще ги познаете“; защото трябва да се правят дела, каквито Христос е правил; защото „в това се прославя Отец ми, да принасяте много плод: и така ще бъдете мои ученици“; „жетвата е много, а работниците са малко“ (или няма ги никак); „вие сте виделината на света: град поставен на гора, не може да се укрие, нито запалят свещ и я турят под шиник, но на светилника, и свети на всички, които са в къщи; така да просветне вашата виделина пред човеците, за да видят добрите ваши дела и да прославят Отца вашего, който е на небеса“.

Но добрите дела могат да бъдат плод само на един здрав и хармонично развит ум, на едно чисто, непокварено сърце, пълно с безкористна любов и с възвишени копнежи, и на една благородна воля, която непрестанно работи и твори под ръководството на Божия Дух за благото на всички. Е добре, кои са и колцина са ония, самонаричащи. се с прозвището „брат“ и „сестра“, които притежават здрав, развит и дисциплиниран ум, т. е. ръководят всичките си постъпки с пълна разумност. с ясно разбиране на причините и последиците? Проявите на анормалност в мислите, думите, чувствата и действията са явен и безспорен белег, че даден човек (мъж или жена) не може да бъде изпълнител на Словото Божие. Такъв човек се намира на една от низшите стадии на умственото си развитие, ъгълът на неговата интелигентност е още много остър, неговият душевен живот е разстроен, неуравновесен и неустойчив и за това напразни са всички усилия и опити да се посее в него семето на Словото Божие: то ще падне между трънете на противоположните сили и влияния, които ще го задушат, и нито ще поникне и възрастне, нито ще даде плод. Това значи, че само би се губило скъпо време, за да се върши с него една сизифова работа, да се прелива „от пустото в празното“. А земният живот е кратък, кредитът му в божествения бюджет е строго определен и ограничен, поради което никому не се позволява да злоупотребява било със своето, било с чуждото време, по каквито и да е съображения и за каквито и да са интереси и цели. На чувствителните везни на Бога се тегли всеки прахосан напразно ден, час и минута и се държи строга сметка. Лишените от умствени способности, щом не могат да възприемат, асимилират и изпълняват Словото Божие, трябва да бъдат поставени, за тяхно добро, в условия и места, подходящи за тях, за да се подложат на систематично лекуване, а не да се увличат и насилват с недостъпни и непонятни за тях философски учения, принципи и закони, и така да се доразстрои съвсем техния и тъй немощен умствен апарат, да се спъне тяхната нормална еволюция и да се деградират до животинско състояние. Трябва ли спрямо тях да се прибягва даже и към физическо насилие? Това би било, от една страна, престъпление и грях, а, от друга, прискърбно падение! За тия нещастни същества е несмилаемо даже „словесното мляко“, а камо ли твърдата духовна храна.

И тъй, умствено слабите и недъгави хора от двата пола нито могат да бъдат ученици (слушатели и изпълнители) в окултната школа, нито имат право и основание да употребяват в обръщенията си към другите имената „брат“ и „сестра“. На тях не трябва да се позволяват такива обръщения. Само разумните и интелигентните, които проявяват тия свои качества в дела от обща полза и от общ интерес, само те могат да се считат братя и сестри. „Благото на другите“, в служба на което се туря мъдростта — това трябва да бъде винаги мобила, който движи ученика в неговата дейност към идеалната лична цел: съвършенството.

Такъв двигател, и още по-силен, е любовта, божествената и неизменна любов, която импулсира всяко добро дело. Тая любов извира само от едно непокварено сърце. Тя е описана почти изчерпателно от апостола Павла в 13-та глава от I-то му послание към Коринтяните. Тя е, любовта към Бога, към ближните и към враговете. Ако някой действа, словом и делом, под нейното влияние, той може да бъде ученик в окултната школа и да се нарича брат или сестра. В противен случай, т. е., ако се вдъхновява и тласка от противните мисли и чувства, той не е нито ученик, нито брат. нито сестра. В първия случай, всичките му мисли биват чисти и възвишени, защото идат от божествения свят, всичките му думи биват отмерени и благонамерени и резултатите от всичките му дела са общополезни. Такъв човек има нежност, благост и доброта в погледа си, мярка и самообладание в говора и обходата си, такт, целесъобразност и ефикасност във всичките си постъпки. Той е син и ученик на любовта. И обратното: оня мъж или оная жена, който или която бръщолеви несвързани и безсмислени думи, пълни с лъжа, омраза, злоба, завист, подозрение, ревност, лицемерие, подлост, ругатни, хули, клевети, интригантство, индискретност и пр. или върши дела от също такива подбуди, той или тя не само не може да бъде ученик или брат или сестра, но се нарича, според израза на Христа, „рожба ехиднина“, изчадие на 13-та сфера. Христос е казал: „отвътре, от сърцето на човеците, излезват злите помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, лихоимства, лукавства. коварство, похотливост, лукав поглед, хулене, гордост, безумство — всички тези лукави неща извътре излезват и оскверняват човека“. За такива именно хора Христос се е произнесъл така: „рожби ехиднини, как можете да говорите добро като сте лукави? Защото от препълнянето на сърцето говорят устата. Добрият човек от доброто съкровище на сърцето изважда добрините, а злият човек от злото съкровище изважда злините. И казвам ви, че за всека празна реч, която рекат човеците, ще дадат ответ в ден съдни. Защото от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш“. Като е тъй, ние не можем да си представим, каква може да бъде една „окултна школа“, съставена от „рожби ехиднини“, които постоянно съскат, хапят, бодат, жилят, дращят, ритат, грабят, заклинат, заплюват, заплашват и пр., за да не изчерпваме всички проявления на разните вредни и опасни за човека животни? Адска атмосфера, която не всеки би се самоосъдил да диша до живот! Това ли е изпълнение на Словото Божие, на волята Божия? . . . Или в една „окултна школа“ може да бъде всичко позволено, може да царува пълна „слободия“, да вилнеят всички страсти и буйства, без да съществува никаква отговорност, ред, дисциплина, приличие и човещина?! Или е похвално да се прилагат там методите на макиавелизма, главният от които е: „divide et impera“? По тоя предмет ние се отказваме по-нататък да аргументираме, защото се потръсваме само като помислим, че такива факти са възможни в действителния живот . . .

И така, божествената Любов изключва всички качества и действия като гореизложените, тъй силно и решително порицани от Христа. И нито един, бил той мъж или жена, който притежава едно или няколко от тия качества или върши дела, подбудени от тях, не може да бъде ученик в школата на Христа, макар да употреби в слушане на Словото Божие и целия си живот. Ученичеството е невъзможно без мисли, чувства и дела на мъдрост, любов и истина. А който не е достоен за ученик на Христа, той не може да се назовава брат или сестра.

Най-сетне, за да бъде нашето изложение пълно, ще изтъкнем, че ония човешки същества, които имат право да се наричат брат и сестра и са наистина такива, са две души, които произхождат от ангелския свят, дето всичко е само чистота, само любов, само светлина, нега, красота, песен, поезия! Те са два лъча, които вибрират еднакво в пълна хармония на своите тонове и краски! Те постоянно са заедно, те непрестанно копнеят една за друга, те непрекъснато си служат взаимно, работят неуморно в Божия Олтар за общо благо и тяхната радост и веселие нямат край!

Брат и сестратова са най-красивите имена на две светли, любящи, блажени същества! . . .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Дейността на Р. Щайнер в Англия

като учител

Статия от Мария Щайнер

Рудолф Щайнер често и на драго сърце говореше в Англия върху духовните науки.

В готовността за възприемане на духовно-научните истини в Англия цари широк размах: там много по-свободно се противостои на безграничните възможности. Страхът от поражението на собственото, с труд придобито, умствено знание там е много по-малък, отпорът на новото, непознатото не е тъй дълбоко вкоренен. Там не са тъй силно закостенели в собствената си научна суета и съществува повече кураж и смела крачка към завладяване на непознати светове.

Жадните за завладяване племена от различни нации са съставили днешната Англия като народ. След римското нахлуване, завоевателите англо-сакси притесниха туземното население от бретони и гали и го изтикаха към северо-западните брегове на Франция; нашествие от фризи и дани; нахлуващи пофранцузени нормани. Множество пъти Британия бивала завладявана от едни и други, докато най-после нейните народи след тежки борби се претопиха. И като резултат на това претопяване се яви едно цяло, изпълнено със силно самосъзнание, проникнато от гордото чувство на единство, една сила да се изнесе на вън и да наложи на другите елементи собствената същност. Душевните сили, произходящи от различните племенни индивидуалности, взаимно се уравновесиха. Растящото отделно индивидуално самосъзнание, прибавено към общото политическо самосъзнание, проникна тия сили и ги удържа в равновесие. Така можа това многочленно народно единство, въпреки всички външни удари, да се развие мощно в самосъзнателно самостоятелно цяло на своя ограден и обливан от морските вълни остров и да излезе из границите му, за да завладее света.

Но благородството го изисква (noblesse oblige). Недостойно би било за един народ, тъй уверен в силата си, да потиска свободата на мисълта, да задушва свободата на съвестта и да препятства на свободата на действие, както в духовно, тъй и в политическо и общочовешко отношение. За това Англия е страната, в която изследванията в областта в духа най-безпрепятствено се развиват. Насилието на държавата и църквата не смогнаха да ги погасят, нито тайните организации с фема (средновековен таен съд) можаха да сторят това.

Ако Рудолф Щайнер би могъл да развие в страни, в които се говори английски, такава дейност, каквато прояви в средна Европа, името му сега би живяло на всички уста; името му нямаше да се замълчи и заклейми; нямаше да посягат върху честта и живота му, за да го направят безвреден. Но той трябваше да говори на слушателите си в Англия на чужд за тях език, и то по времето, когато омразата към немците беше най-силна; колкото и точен да беше преводът, никога не можеше да изрази творческия полет на речта му. И, въпреки това, делото му проникна там. Верен кръг от приятели се образува около него и обърна вниманието на по-отдалечените върху удивителния изследовател в областта на духа. Войната заплашваше и там да задуши току-що покълналите семенца Но те преодоляха и, макар бавно, израстваха за нов живот.

Вече 3 години след свършване на войната Рудолф Щайнер можа да говори най-напред в Гьотеанум, в Дорнах, върху педагогически въпроси пред една английска аудитория. Г-жа Милицент Макензи, известната английска педагожка, стоеше на чело на кръга от интересуващи се, които дойдоха от Англия в Швейцария, за да почерпят от новия духовен източник светлина върху проблемата на възпитанието. Дадените тогава импулси продължиха действието си. Най-напред Рудолф Щайнер получи покана да говори върху проблеми на изкуството и възпитанието в Стрейтфорд на Евън през април 1922 г. по случай празнуването годишнината от раждането на Шекспир. „Драмата и отношението й към възпитанието“ беше темата на две сказки и „Шекспир и новите идеали“ — темата на третата сказка. Това бе едно щастливо предзнаменование, свързано с духа на Шекспира — въпреки омразата между двата народа — че съществува общност в духовните им стремежи. Шекспир, когото Гьоте отново откри на света и когото създателят на Гьотеанум с помощта на духовното си знание успя да постави в оная светлина, която го измъкна от световната история на духа на пръв план и го окръжи с ореол, като го направи проблема на неговото материалистично време, проблема, която много и много хипотези опипом и безуспешно са се опитвали да разрешат. Тържествата на възпоменателното честване с Стрейтфорд, в която взеха участие представители от всички страни, бяха наистина достойни за гордата радост да бъде признат най-великия син на Англия. Официално до тогава Германия не беше застъпена, но за това пък с поканата на Рудолф Щайнер — духовно и толкова по-реално — съюзът отново беше сключен, и вече в август 1922 год. Р. Щайнер можа да говори пред значителен кръг от интересуващи се върху въпроси из областта на възпитанието в Оксфорд, чаровно красивият, криещ още в пазвите си средновековието, университетски град.

Осемте сказки върху педагогиката и последвалите дебати доведоха основаването на „Възпитателен съюз“ (Educational Union) под председателството на г-жа Милицент Макензи. Целта на това сдружение беше да се проправи път на мислите на Р. Щайнер върху възпитанието в по-широки кржгове, особено в английските и американски педагогични съюзи.

Това бе последвано от нови сказки върху духовната наука в Лондон и в Дорнах. Те бяха придружени от евритмични демонстрации, изпълнени от артистки от Гьотеанум. Евритмияте, едно изкуство на движение, чиито тенденции се базират върху духовно възприеманите трептения на звучащите във въздуха и вибриращи по-нататък в етера изговорени думи или прозвучали тонове, е един извор за оживотворение на всички изкуства и един недостатъчно оценен възпитателен фактор за духовно-жадуващото подрастваше човечество. Доловено от Р. Щайнер из духовния живот, предложено в момент, в който от всички страни го отрупваха с молба да разясни тия неща, произлезе едно ново изкуство, първоначално въз основа на теоретични указания, приложени по после на практика от прилежни ученици и на по-нататъшни съвети, станали след това откровение, — изкуство, което действително се вмъкна в настоящето на културния живот.

Въодушевлението, което младото изкуство възбуди между приятелите на Р. Щайнер в Лондон, се изрази в бляскав резултат. В юни 1926 г. в една от най-добрите и многолюдни улици в Лондон (Park-Road 33NW) бе открита една зала за беседи и представления, която носи името: „Залата на Р. Щайнер“. Архитектът г-н Хуйлер щастливо съчета обусловените от разположението на улиците з Лондон строителни необходимости с вдъхновените идеи, които той зае от строителната мисъл на Р. Щайнер в Дорнах. Залата служи предимно за разпространение учението и художествените разбирания на Р. Щайнер.

Също и педагогичните импулси доведоха до практически резултати. Най-напред началницата на един съществуващ вече интернат, в един прелестен бивш доминикански манастир близо до Лондон, решила да преустрои учебното си заведение по новите възпитателни възгледи на Р. Щайнер. Г-ца Крос, началницата на Kings Langley Priory School, трябваше да употреби известно време, за да замени прилаганите до тогава възпитателни методи с нови; тя храбро и вярно се стреми към тази цел и не се побоя от труда и разочарованията. Още веднага след коледния педагогичен курс в Дорнах, тя се зае да реализира решението си. Тия, които с нетърпение искаха основаването на училище в близките на Лондон окръзи, чиято програма да бъде наредена според възпитателните принципи на Р. Щайнер, можаха в едно сравнително късо време да реализират нейния идеал. В 1923 год. след един двунеделен цикъл педагогически беседи от Р. Щайнер в Илклей, узре това решение. И вече в юни 1926 г. ние можахме да посетим в Streatham, приветливо лондонско предградие, едно превъзходно функциониращо училище с интернат, което интензивно и радостно работи и обръща внимание върху себе си. То носи името: „The New School.

Симпатичният обичай на английските летни училища спомогна, Р. Щайнер да посети не само места с громки имена като Лондон, Оксфорд, Стрейтфорт, но и далечни области, които представяха интересен обект за изучване многостранчивостта на английския бит. Там чужденецът бива изненадан преди всичко от силния контраст между най-модерния търговско-индустриален живот и дълбокото отчуждение от света. Светът на автомобилите, моторите, грамофоните, радиото, шумния темп на градския живот, лекостта на днешната култура непосредствено граничи с дълбокото отчуждение от света, с по-далечните и от средновековните исторически спомени, с геологични формации, които почти пренасят човека в ония времена, когато континентите изплуваха из вълните. Такова впечатление изнася човек, когато броди през пустошта на Дартмур, за да достигне скалистите развалини на замъка Артус в Тинтагел, разположен край бреговете на Корнуел и изложен на напора на вечно бушуващите океански вълни. Тъй чудно запазеният в английските постройки средновековен дух представя един щастлив преход, който прави възможно съвместното съществуване на подобни контрасти. Така човек може да разбере, защо за англичаните е една съществена необходимост да запазят средновековните традиции, даже до облеклото, обичаите и цеховия живот. Това закрепва тяхното самочувствие, усилва националното съзнание и ги предпазва от разливащата се вълна на социализиране, която е първото подкопаване на могъщия дънер на английската империалистична система. И тъкмо това служи за естетическото съзнание на англичанина като мост свързващ сегашното с посивялото от древност минало, което поразително живо наднича из долини и планински върхове, из земните формации и протичащите през тях вълни на вечния етер, нашепващи им своите тайни.

Първо впечатление на подобни контрасти ние добихме през август 1923 г, при посещението на Илклей. Минава се през най-индустриалната област: Лидс, Брейдфорд, чудовищно одимени къщи, достойни за Стриндберговия ад. А Илклей е приветливо местенце в полите на блатистия Йоркширски хълм. Там вече повява върху вас старинно минало из блатата на хълма стърчат долмени и друидни камъни с писмена по тях, които ви говорят с езика на оная задушевност, която е свързвала тогавашната култура с духа.

Но още по-силно чувства човек в Уелс, приказната страна на Мерлин, чийто любима вълшебническа одежда са били морската пяна и шепота на гората. От Илклей тренът води през гъсто населена, почернела от дим, премрежена с релси област, край гората от манчестерски фабрични комини до светло приветливата страна. Весело ви кимат средновековните цинкови покриви на Честър, проблясват ясно-сините заливи на приближаващото се ирландско езеро. Чайки и други морски птици, с обширни, като на военен лагер наредени, гнезда ви предизвестяват, че скоро започва тяхното, не смущавано от нищо, царство. Мощни укрепени замъци се издигат в небесата, величествени в широкия размах на линиите си, владеещи простора на долините, сливащи се с околните скали. Царството на бароните, които ни крал, ни църква можаха да подчинят и обуздаят, се налага внушително на душата. Сега всичко вече става поема, поема, която природата е изтъкала от камък и бръшлян. Горе по скалите — героичния епос, долу при ваклите стада на ливадите — идилията: в напомнящото леките морски вълни движение на допиращите се един до друг гърбове на овците трепти пулса на световния ритъм.

Спреният за течението на вековете пулс на живота в тая страна ни довежда през средновековието до полузабравената северна старина. Тя е съществувала някога и все пак още съществува. Тя е тъй силна там в дивата красота на своята природа, в стихийността на елементите, в смеха на слънцето, надничащо из разкъсаните облаци, че днешната модерна култура с нищо не може да я увреди, напротив, тая последната се губи в подобна обстановка.

Макар че долу, край брега на залива, автомобили на дълги редици пухтят, те са несъществени в тая картина. Нагоре се отправя погледа и, разбира се, най-напред се спира върху следите, които индустрията е оставила. Чудовищни рани са нанесени на гръдта на планината, процепи през скалите, кариери. Мрачни и одимени лежат обслужващите села без каквато и да е органическа връзка с окръжаващата ги природа. Релси, локомотиви, машини за взрив са се вмъкнали в девствения камък и разкъсват жилите му. Но той е по-силен от тях, надсмива им се. Светлина и простор цари тук: гонещи се облаци, хвъркатият вятър, неуморният и все отново започващ дъжд и неговите весели порои, сияйното слънце, което с яснотата си усмирява бушуването на елементите и след това бързо се скрива. Всичко туй се шегува и играе, беснува и заплашва, ликува и утихва, помита и гони — шумна, светла младост всред навеждащите страхопочитание свидетели на посивялата старина. Зад планината, обаче, живее миналото, то стои в неуведаеми картини; и днес то привлича търсещият човек; при него отива той на поклонение нагоре по стръмните склонове, не боящ се от борбите с шипящите, свирещи из проломите ветрове. И скоро той, богато е възнаграден за своите усилия — скоро очертанията на залива се скриват от очите му; простиращи се до колкото очите виждат полета го окръжават блестящи в жълти тонове и кадифени тъмно-виолетови очертания.

Всичко блести и почива, пламенее и кима, цветните тонове преобладават. Но природата тук е много сурова, за да се запре човек да им се наслаждава. Борбата с ветровете става все по-трудна. Всека крачка трябва да бъде извоювана. Скоро само къмънаци са около нас, изсъхнала трева и мъх. На всяка крачка трябва да се подпираш, да внимаваш да не се търколиш. Но най-после се изкачваш горе и нова сила ти вдъхват очертанията и краските на хоризонта.

Като че ли друидите (галски жреци) са направили всичко възможно, за да затруднят за поклонниците достъпа на тия места.

И какъв голям празник трябва да е било, каква тържественост в шествието на поклонниците, когато от всички околни села населението от долините и склоновете се е струпвало на планинския връх! Какъв лъх на самотността, шепот на пустошта, пропастта, простора е веял там? Там горе човек се е отдалечавал от делничния живот и приближавал към божеството. Тук природните духове са говорили, чрез елементите, на смъртните, тук слънцето е чертаело писмената си върху очакващите го сенки; каменни блокове, наредени в кръг по подобие знаците на зодиака, са отбелязвали тия знаци; според знака от зодиака, в който слънцето е влизало, то е хвърляло една или друга сянка върху камъка и посветеният жрец е гадаел тайните по тая сянка.

Обърнат към изток, стърчал камък, който приемал първите слънчеви лъчи. Вертикално поставените камъни хвърляли хоризонтални сенки и слънцето пишело върху тях тайнствените си писмена. Така се е приобщавал посветеният в знанието за светлината и сянката, тогавашният жрец с духовния свят, разчитащ заповедите свише, които определят реда на годините, работните и празнични дни, законите и обичаите. Така те са приемали божествената мъдрост и я превеждали на човешки език.

Как живо още действа всичко в тая страна, където отново древната мъдрост може да се изучва в нейната метаморфоза и историческо развитие, отговарящо на изискването на настоящето.

По друг начин, отколкото в Германия, се изучва тя тук, където по-не посредствено и направо може да се говори пред публиката за Духа, самата обстановка предразполага към това и създава настроение.

И това е плода от беседите на Рудолф Щайнер в Англия. Те дадоха възможност да се обхване от друга страна историята на духовното развитие на човечеството.

Р. Щайнер раздвижи езика на тоя трептящ в миналото атмосферен и етерен свят, превърна тогавашната мъдрост в мъдрост на настоящето, вля в нея силата на Егото, която отвежда човек към Бога, сключвайки така кръга на лутащото се напред-назад човечество, изминавайки сам тоя кръг вместо него. И когато в човешкото съзнание фокусите на миналото и бъдещето се съберат в една и съща точка, обгръщайки по тоя начин вечността, веднъж за винаги човечеството ще придобие възможността да уразумее и преживее духовното развитие на свята и човека.

(От немски).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Пророкът

Аз светлина съм твоя тука, на земята,

о, вечен Дух,

аз твоето съм въплътено Слово.

И пътят ми на твоя меч е огненото острие,

което кара да проблесне силата на твоя Дух.

В името на Любовта ти ме пренасяш в жертва

и хилядния път възкръсвам аз за ново дело.

За ново дело аз възкръсвам :

аз вечен съм борец от твоя легион!

* * *

Архистратиг Михаил

С духовното си зрение видех те.

борецо Божи, Михаиле.

И седмоцветната дъга,

кръжило бе на твоята глава.

До бела жар кат накалена косата твоя бе

и пламъкът на твоя поглед

не може смъртният да понесе.

А твоят меч е Сила Божия

и Слънце Божие на острието му блести.

От чисто злато са нозете ти орлови,

от твърда стомана ръцете вечни,

от диаманти — твойта бляскава одежда

в силата си божествена, непобедима.

*

Лицето ти е Диамант,

кристализиран е от Божията Сила.

То се подава,

изкрящо мощно,

навремени на сферите в простора,

като светкавица, вестяваща ни на земята

победната всемощ на ангелското царство.

*

На твоето чело на истината слънцето пламти,

а пред сиянието му бледнеят хиляди звезди,

лицето твое вечно е от диамант,

О, Михаиле, и клепките ти са от камък.

Повдигнеш ли ги, пламъци от погледа ти бликат,

на всека жива твар сърцето те превръщат в пепел.

Мощен е и властен твоят поглед —

синее ярко той на твоето лице от диамант —

кат искрящ тюркоаз на Трона Божи —

кат силата първична на морето

във утрото на сътворението на света.

Г. Ефимова.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Проф. Д-р Коморцински (Виена).

„Вълшебната флейта“

(Ново изследване върху произхода й)

Тайнствената тъмнина, която обгръща произхода на текста на „Вълшебната флейта“, създаде — както и при Requiem'a —всевъзможни догадки и твърдения, които в голямата си част носят печата на театрална клюка и жажда за реклама и шум, и които, за жалост, проникнаха дори и в иначе прекрасната Моцартова биография на Jahnsonst’a, от която и бидоха най-вече разпространени. Следното изложение обобщава резултатите на нашите изследвания върху този интересен въпрос и хвърля светлина върху няколко загадъчни подробности.

Emanuel Schikaneder (1751 — 1812) съвсем не бе обикновен драскач-комедиант, както се разглежда обикновено от популярната критика; той бе вещ специалист-познавач на сценичното изкуство и даровит музикант, който енергично се застъпваше за популяризирането на Шекспир сред немската публика, и който във време на най-голямото отчаяние изпъкна като пламенен борец-предвестник на новата немска опера. Ето защо и в 1784 г. император Йосиф II го повика в Виена и му даде привилегията да построи един от големите театри, който трябваше да бъде посветен изключително на немското оперно изкуство. На този театър именно и възлагаше Моцарт най-големите си надежди. С Шиканедера Моцарт се запозна в Залцбург през 1780 г., когато и написа за представената по онова време драма „Тамос, крал египетски“ няколко хорове, а после — дела театрална музика. Нуждите на живота, обаче, и тягостното безпаричие принудиха Шиканедера отново да напусне Виена; сега той се задържа временно като директор на Регенсбургския театър, за да се върне през 1789 отново в Виена, повикан на помощ от жена си, която не можеше да поддържа ръководения от нея-в едно от предградията малък „Freihaustheater“ срещу конкуренцията на една от по-старите сцени в същото предградие — „Леополдщедтеровия театър“ . Тъй големият план на Шиканедера за нова оперна сграда трябваше да бъде мълчаливо отложен; сега Шиканедер бе притежател на „Свободния театър“, той работеше енергично в него, той го издигна — сред горчива, водена с всички средства на конкуренцията, борба — до завидна висота; издигна го, като надраства Леополдшедтеровия театър пълно в неговата собствена област — като пишеше и представяше „приказки“ и „вълшебни парчета“, в които постигаше странни съединения на хумор и фантастика и които изнасяше с рядка изисканост на постановка и декоративна украса. Всички тия парчета имаха формата на тъй наречената „немска опера“, т. е. представяха затворени певчески номера и говорен диалог (не рецитация). За основаване собствен театър обаче още дълго време не можеше да се мисли, затова и най-после през 1791 година двамата приятели решиха, щото Моцарт да създаде произведението, което отдавна носел в музикалния си блян,—с уговорка обаче: форма на творението да даде Шиканедер — външната форма на простонароден „вълшебен откъслек“, —съобразно вкуса и разбирането на публиката от предградния Шиканедеров театър.

За основа на действието в операта Шиканедер взе съдържанието на драмата „Оберон, крал на елфите“ — драма от актьора при същия театър Gieseke, която бе представяна през 1793 г. и в която се драматизираше твърде грубо Виландовият епос. Работите, прочее, се стекоха тъй, че и по-късно този Гизеке често биваше наричан „фактичният автор на „Вълшебната флейта“, Шиканедер от своя страна задържа онова, което можеше да задържи, — останалото той промени — и то твърде сръчно. От Оберона и Титания той направи Сарастро и „звездосветещата“ княгиня, от Хюйон и Реция — идеалната двойка Тамино и Памина, от Шеразмин и Фатиме — Папагено и Папагена; „вълшебният рог“ стана „вълшебна флейта“, морската буря и грамадата развалини — причудлива водна и огнена проба с мощен сценичен ефект. Отзвуци и спомени от добре познатите Шиканедер Шекспирови драми дадоха останалото: от трите вещици на Макбета израснаха трите дами на княгинята, Сарастро се оформи по-образец на Просперо от „Бурята“, Папагено и Моностатос — според портретите на Тринкуло и Калибан; настроението на „Сън в лятна нощ“ биде умело използвано. По онова време се ползваше с особена любов Виландовият тритомен сборник приказки „Джиннистан“ . Последната приказка от третия том Lulu oder Die Zauberflöte“, „Лулу или вълшебната флейта“ даде заглавието: за развиване и закръгляне действието, обаче, „поетът“ използва с неподражаема дързост и всички останали приказки на „Джиннисган“, тъй разказът: „Умните момчета“ даде трите „момченца, млади, хубави, любезни и мъдри“, които, както и в приказката, живеят в палмова гора и напомнят на младежа за постоянство, търпеливост и мълчание; приказката „Палатът на мъдростта“ — трите храма, на чиито порти хлопа принцът; „Неангир и неговите братя“ поднесе образа, „който изпълва с хиляди непознати трепети“ сърцето на зрителя, „не познал никога, що е любов“ ; приказката: „Кошникът“ — стоящата на своя трон забулена „звездосветеща княгиня“ с нейните деви; разказът „Адис и Дали“ — омразния, черен роб“, който се обяснява в любов на пленената от брамина принцеса и мн. др. т. При това, самото естество и обстановка на неколко от приказките в „Джинистан“ — действието на „Камъкът на мъдреците“ напр. и „Друидът или саламандрата и картинният стълб“ се развива в пирамидите на Мемфис, приобретява елементите „огън“ и „вода“ и третира посвещението в тайните на Хермеса Трисмегист и в мистериите на Изида — даваше щастливата възможност за прекрасно вплитане във фабулата ефектни староегипетски моменти, с техните блестящи декори и очарователна костюмировка. Нещо повече, тези моменти удариха печат на цялата комбинирана опера, тя цяла биде преобразувана и „издържана“ в староегипетски стил. Това позволяваше самото приказно действие, изтъкано по канавата на споменатата вече Геблерова драма „Тамос, крал египетски“ . В последната действието се развива в слънчевия храм на Хелиополис; тук добрият и мъдър първосвещеник Сетос унищожава черните замисли на страстната жрица Мирца и на тъмния предател Фарон, и съединява — със силата на своето дело — двамата любещи се: принца Тамос (подобен на Тамино!) и принцесата Таис. Големите хорове на слънцето, тържествените жречески събрания можеха също да бъдат внесени в една чародейна опера и обещаваха сценично действие и музикално задълбочаване. При това дадено бе и могъщото себеотрицателно великодушие на Сарастроса и прехвърлен бе духовният мост, който отвеждаше назад, в далечното минало — към великия дух на Селим Басса, и към целия акт на „отвеждането из Сераил“ .

В това преобразуване на фантастичното и приказното в сериозно и строго, в задълбочено и замислено, и в пълно с мъдрост и свята тайна, — Моцарт бе дълбоко причастен. Защото той е, който задълбочи текста тъкмо на това „отвеждане“, той е, който — както и в „Дон Жуан“ — углъби и украси цялото действие, вдъхна душа на целокупния план. Обжежен от свято вдъхновение, той създаде противоположността между омразата и нощта и любовта и светлината и разпредели участващите в действието лица на три групи; природните хора Папагено и Папагена, които се съединяват като два пола и се отдават всецяло на радостта и обичта към своето потомство ; благородните хора Тамино и Памина, които са определени духовно един за друг и които, минали през ред общи и твърдо издържали смъртни опасности, се съединязат в хармонично единство; и

най-после човекът на мъдростта Сарастро, който е победил всяко самолюбие и който — подобно своите свещеници — ощастливява цялото човечество с най-чиста любов и унищожава представителите на омразата и тъмнината. Тъй операта добива една основна идея: любовта само е, която ни прави истински хора ; само чрез нея сърцата могат да станат подобри и по-благородни и само чрез нея се постига пълната хармония на човечеството.

С това проектираната творба биде въведена в идейния свят на свободното зидарство. И съвсем не е чудно: Моцарт и Шиканедер бяха и двамата свободни зидари и преживяха и двамата времето на най-висшето процъфтяване на австрийското масонство през осемдесетте години на XVIII век. И не само те. Всички значителни писатели, художници и учени бяха членове на съюза. Глава и водител на виенските свободни зидари бе Игнатий Благородни от Борн (1742. до 1791.), най-големият минералог и геолог на времето, авторът на съчинението „Bergbaukunde“ — сборник на резултатите от работата и изследването през цел един богат и плодоносен живот; безстрашният и неуморим защитник на идеята за всечовешката чиста и безпредразсъдна любов, дивният борец против всека дребнавост, против всяко невежество и тесногръда нетърпимост. С избухването, обаче, на французката революция, отговорни за която бидоха държани свободните зидари, нападките срещу „боголъстивото“ и „разрушително“ зидарство се увеличиха, и орденът, който със смъртта на Йосифа Ц. (20 февруари 1790.) бе изгубил най-големия си ценител и защитник, биде подхвърлен на тъмни гонения и клевети. Беше началото на 1791. Борн лежеше на смъртно легло. Неговото здраве, отдавна подкосено, му бе съвсем изневерило. И болничната стая на Борна сега стана сборище на всички, които още бяха останали верни на свободното зидарство. Тъжни идваха те при Борна и още по-тъжни си отиваха. В такова именно настроение Моцарт пишеше своята опера. И това настроение, разбира се, не можеше да не се отрази върху нея. Нещо повече, то стана за нея съдбоносно. Защото тъкмо в мъката и скръбта по всеки ден чезнещия любим приятел и учител трябва да се търси основната причина за вътрешното, за духовното превръщане на „Вълшебната флейта“ в опера на свободното зидарство, в прослава на масонската идея за безграничната всечовешка любов. Още повече, това превръщане и откъм текстуална страна не бе трудно. В 1794 г. още Борн бе публикувал — в издавания от него „Journal fur Freimaurer“ — обстойна работа, в която разясняваше, въз основа на дългогодишни изучавания, церемониите и божествената служба на староегипетските свещеници и се стремеше да покаже пълната хармония на техния церемониал с обичаите и ритуала на свободните зидари. Тази именно статия — озаглавена: „За мистериите на Египет“ — влезе с цялото си съдържание в действието на „Вълшебната флейта“ (факт, съвършено неизвестен на професионалното изследване върху Моцарта). В нея ние намираме к свещениците, които под водителството на великия и свят мъдрец възнасят в своя храм славословия към Озириса и Изида, вършат добро и противодействат на порока, на предразсъдъка и на суеверието ; и тежките изпити, които търсещият трябва да издържи, докле неговото самообладание, мълчание и издръжливост го направят достоен да приеме посвещението на Изида ; и падащият, който трябва да се научи да управлява добре и който бива насочен за това към учението на висшата Човечност ; и огънят, и водата, и змията, която се разсича на части — всичко това е дадено в статията на Борна. Целта на свещениците е „просветлението и благото на човечеството“, тройката е свещеното им число, слънцето — най-великата им светиня; „истина и мъдрост“ е прицел на техните стремежи, „благото на човечеството“ — крайната цел на египетските мистерии.

Изказаните в тази статия възгледи легнаха в основа на последното оформяване на оперния текст. С това той израсна като интересно съединение на полусантиментална, полухумористична приказност с възвишената идея за възпитанието и насочването на човека към нравствена висота чрез любовта, облечена в египетска одежда. Според цялото положение на нещата, участието на Борна, както и на други братя в окръгляване либретото, не само не е изключено, но напротив, странно би било, ако това участие не би съществувало. Дори самата липса на каквото и да било известие за такова сътрудничество е доказателство за самото него, защото тъкмо тези съучастници като свободни зидари трябваше неминуемо да изпълнят клетвения дълг на тайната и пълното мълчание.

Когато Моцарт достигна средата на своята композиция, Борн умира, на 21 юли 1791. Дълбока скръб изпълни сърцата на всички братя ; още по-дълбока тежка бол прореза сърцето на Волфганг Амадеус. И тази бол оплодотвори неговия творчески гений — и изникна художественият паметник, вечният паметник на личността на обичния приятел и учител и на неговия идеал — безкрайната любов в най-чистата й форма; паметникът на любовта, която, очистена от всяко самолюбие, се стреми да обгърне братски и да ощастливи цялото човечество.

Но както идеалният герой в приказката има за придружник веселия практик, който лови птички и с веселия си звънец принуждава хората да танцуват дори против тяхната воля, така и идеалният компонист не можеше да избегне практичния театрален човек: Емануил Шиканедер даде на произведението формата на обикновено народно парче, облече съдържанието в наивни стихове, погрижи се за хвърчащи машини и апарати, за светкавици и гръм, за огън и вода, за зрелища и смих. И най-после на 30 април 1791. новата опера биде представена в Шиканедеровия театър ; — същата вечер в Леополдщедтеровня театър се даваше първото представление на друга една нова „вълшебна“ опера: „Орангутанът или тигърския празник“, едно парче, което по външната си форма приличаше напълно на „Вълшебната флейта“ и което, между другото, имаше за интродукция същото преследване от грамадната змия, с което започваше и Шиканедеровият текст. На диригентското место пред оркестъра в „Свободния театър“ седеше Моцарт — над него смъртта вече бе простряла невидимо крило. И само посветените знаеха, че пъстрата приказка, чиито картини се сменяха на сцената пред тях, имат по-дълбоко — имат едно истински дълбоко — значение!

От немски: Ст. Г.

(Из „Berliner Tageblatt“ от 21. Oktober, 1926. — Morg. t.).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Амин, ключът на Вселената

От Леонард Босиан

(Продължение от кн. IX и край)

Свещената дума на Изток и Запад

След като се запозна четецът с идеята, която коренните гласни и тяхното значение са изразили в еврейския език и в другите букви, сега може да се заинтересува с проучването на думата Амин, разгледана по същия начин.

Добре известното А м и н или А м н (което се произнася на еврейски Ом е й н) се предполагаше да е латинска дума, но, както всеки трябва да знае, тя е еврейска. При днешната си употребява, предполага се, тя е един глас на съгласяване, на завършък, т. е „нека бъде тъй“, „тъй трябва да бъде „, и пр. Макар че тоя начин именно да се възприема от всички, все пак същността й още не е изяснена и тази дума си остава все още една мистерия. Тя, обаче, е преживяла всички разрушения на най-великите империи, философии и религии, който светът е видел до сега. Нейната древност е несъмнена и дълговечността й, вероятно, е толкова голяма, колкото и на самата арийска раса. Следователно, произходът й не е еврейски, а санскритски.

Звукът на тая дума, както се употребява и сега в Индия и другаде, е Ом или, както се пише, А-у-м (A U M), като буквата М остава по-някога „затворена“ гласна, а по някога отворена като ме. Тази свещена дума е била употребявана от незапомнено време от индусите и будистите по същия начин както в модерно време, като глас на потвърждение и завършване.

Защо, обаче, тази дума означава завършване, съгласяване и пр.? Отговорът на тоя въпрос се намира в изследването на буквите, които съставляват тази дума, както ще покажем по-долу. Тя не е дума в строгия смисъл на тоя термин, доколкото не влиза в комбинация с други думи и нема практически каквато и да било граматическа цел. Това е, което се нарича Мантра, т. е. една дума със сила, понеже преливащите й се звукове имат известни стимулаторски ефекти върху личността или събранието, според начина, по който е произнесена, а знанието на силата ц се държи от свещеника или друг някой служител. При това, намерението в ума на свещеника относително желания ефект има също много голямо влияние, когато тая дума бъде произнесена както трябва. Предполага се, че тя донася на ония, които я изпяват заедно, по-тясно съприкосновение помежду им и с Оногова, когото тя представлява — с цялото, с Бога. Възнамерява се да се допринесе за изкуплението на събранието или на човека, за да схване своето съществено естество като едно с Безграничното Всичко. Такова е значението или, по-скоро, една малка част от значението, на тази прочута дума и нейната звукова сила, която може да измени сърцата и умовете на хората. Четецът, обаче, може да не се задоволи с тази мистична страна на въпроса, колкото и реална да е тя и колкото и да е достоверна. По-долу следват други обяснения, които може да се считат по-интересни.

В Хандоджия Упанишад, една от свещените книги на индусите, слогът Ом или Аум се разглежда от много становища, мистични за оня, който не вярва, но те имат дълбоко значение за ученика на Древната Мъдрост.

Тази дума Аум е била и е обикновено произнасяна в началото на всяко писание или свещен химн, и често също в края на различните съчинения и хваления. По некога тя се нарича „Пранава“, от „прана“, което значи да дишаш или дишане, а науката за дишането се изучва още от брахмана, дето се показва, как да се произнася тази прочута дума чрез три различни дишания или: вдишване, задържане на дишането и издишване. По тоя начин се предполага, че поклонникът евентуално става едно с всички неща, едно с оногова, за когото размишлява, защото Аум не само представлява Бога, но, чрез смислено пеене и добри дела, действително води към Бога.

В първия стих на тая Упанишад е казано: „Нека човекът да размишлява за слога (неразрушимия) Ом“, който е същина на същините, слогът на потвърждението или съгласяването1). . . .

Има много начини, за да се обясни значението на думата Аум според буквите й, тъй като всека от тях има едно о с н о в н о значение, по степените на последното са съобразни с употребата им в една дума и приложението им било към земните или космичните неща, било към човешките или божествените. Така, буквата А в Аум представлява реалността зад всяко нещо или зад всяко същество. Тя представлява Вътрешното Себе на човека или реалността зад вселената, Бог като причинна, есенциална или потенциална сила, което, някои наричат Дух. А, от друга страна, представлява противното, формативната страна на нещата, материята, или що се отнася до коренната им причина, която е Субстанцията, това, което „Стои под“ материята, както самата тая дума показва.

Това като е така, ясно е тогава, че А представлява Бога като Божие Себе, активно и потенциално, а М представлява Бога като Божия Субстанция, „образът“ или „сянката“ на Бога. С други думи, и в по-долен смисъл, тия две букви представляват основите на Вселената, двете противоположни страни на всички проявени неща, активното и рецептивното (възприемателното или пасивното), духът и материята, животът и формата, и даже в най-низш земен смисъл, мъжкото и женското, бащата и майката2). Тия две противоположности, специално разглеждани като Бог, са такива само, когато са проявени в Вселената, макар че те действително са едно по своята същина Бог е толкова „дух“, колкото и „материя“, защото всичко е Бог. За „творението“, обаче, изисква се поларизация, привидно деление на едно единство в двойственост по начин. че привидностите да могат да следват. Следователно, може да се намекне, че макар че Бог е Всичко и Единство, все пак за да „твори“ и прави светове и тела, показва се, че Бог, по някой непознат начин на човека, изтегля Себе си, както е било, отделно от Себе си, и действа като да е Той една двойственост, Бог като Божие Себе (Дух) и Бог като Божия Субстанция (материя), и двете бидейки Едно в действителност, но привидно като една двойственост за целите на проявлението. Това обяснение, обаче, ще бъде по-подробно изложено в друго наше съчинение.

И тъй, явно е, че А и М представляващ противоположности в Вселената и то такива, които включват всяко проявено и сътворено нещо, защото всички неща могат да бъдат събрани под тия две глави. Тия букви образуват свещената дума Аум и са свързани чрез буквата У, символът на това, което свързва даже и когато разделя, това, което на еврейски променя едно нещо от едно състояние в друго, както д’Оливе изтъква, което носи небитието в битието или, може да се каже, един център, който се разтваря и смесва двойствеността с единството.

Сега, ако едно единство се поляризира, разкъсано в една двойственост, и едната му страна работи с и през другата, както е случаят с Духа и Материята (или Бог работещ в и през оная Субстанция, която Той е произвел навън от собственото си Естество), следва, че ще има едно съотношение между тъй произведените противоположности, защото иначе те никога не биха се обединили. При все че те са поляризирани и разделени, все пак, понеже са в действителност части едно на друго, те, както си е било, се очакват едно друго, и силата, която е в тях двете, ги притегля едно към друго. Така поларизацията става сцепление. Силата, която разделя, това, което е в пълнотата единство, е същата сила, която тегли една към друга противоположностите, произведени от нея, защото в двете има същата Реалност, двете са части на Едното, в действителност самото Едно, макар и да изглежда разделено. Тази е идеята за поларизацията, едно разчупване на единството в двойствеността и след това събиране заедно чрез сцепление на поляризираните части, даже и през части, които запазват своята независимост. Така поларизацията става „афинитизация“ и една Троичност се вижда във всяко проявено нещо, Причинността работеща във формативността, и онази Сила, която е в двете, ги притегля заедно и прави възможно отношението помежду им. Дали би се нарекла тази Сила „Свети Дух“ или поляризиращ, синтезираща, симпатия на Природата и Бога, това прави малко реална разликата между самите същности.

И тъй, тази буква У, която се употребява, за да изрази отношението между противоположностите, т. е. „Светият Дух“ в най-дълбокия метафизичен смисъл, свързва тия противоположности, които може да се нарекат също „Баща“ и „Майка“ . Тия термини, обаче, не се нуждаят от олицетворяване. У-то, на еврейски, значи буквално „брънка“ или „кука“ и е звук-символ, което представлява това, което разделя, както и В, и едновременно това, което привлича и свързва разделените части, както У3), което счупва единството и прави от него двойственост, само за да обедини разделените части като троичност, една разделяща, поларизираща и все пак сцепляваща Сила, наречена от будистите Ф о х а т .

Тая Сила, която се нарича Ф о х а т, може да се мисли, че е онзи лост в Везните на Живота, централната точка на който съединява Противопожностите и образува равновесието. Фохат е олицетворена, тя е поляризаторът, разделящ всички неща в положителни и отрицателни, както в електричеството и другите природни сили, които,освен за действието на фохатическия потик, би останали за винаги непроявени и, следов., неизползувани за човечеството. Фохат може да се разглежда като Единната Ръководна Сила във Вселената, която, действаща под директивата на Божия „Ум“, не може да бъде отстранена от никакво описание или идея на проявлението или „творението“, където „двойката на противоположностите“ се засега. Защото, без фохатичния потик, всички неща биха останали като Едно, и никога не биха се диференцирали. Фохат е присъщ във всеки атом като свързваща сила, която държи атома в едно, но без която не би имало възможност за атомите да съществуват и, следов., и за всички светове в пространството. Фохат е връзката между всички противоположности, между живота и формата или между духа и материята, които, без тази мощна Сила, биха останали в разтваряне като Едното недиференцирано, непонятно и незнайно, наречено Онова в по-дълбоките метафизици на Изток. Той е връзката, която съединява и същевременно точката, която разделя по начин да даде индивидуалност на лицата или нещата. При все това, той разделя само за да доведе едно към друго разделените индивидуалности, Поляризаторът, който разделя само това, което може да установи отношение между поляризираните части; в същност, Фохат е самото това отношение. Той е повече от сцепление, той е и двете, сцепление и отблъсване, разделяне и привличане, причината на любовта, която привлича мъжа и девицата и която държи целата Вселена заедно.

Като разгледа така всичките тия идеи, четецът ще разбере, че думата Дум просто представлява Всичкото, Абсолютното, Онова, което включва и обгръща всяко нещо в самото него, Едната Безгранична Реалност, едносложното ОМ. Това, обаче, когато проявлението е законът, когато световете и съществата съществуват, се показва, прочее, не като единство, но като да е множество, тъй като противоположностите се нари, чат дух и материя, живот и форма. Бог-Отец и Бог-Майка, и пр. Думата А-у-м тогава е един символ на проявената вселена и всичко съдържаше се в нея, понеже А представлява Бога като Дух или действащ живот, а М, бидейки един символ на Бога като форма или субстанция (вещество), съществуващ живот. А пък У е връзката, която, като ги е направила двойка, все пак ги свързва и обединява като проявено единство.

Ако, обаче, звуковете на Аум са смесени като ОМ и не са по-дълго разделени като А у м, тогава те стават един звук-символ на Всичкото, както си е, съществува ли една Вселена или не, Едното, което/винаги е, истинската Частичност и действителното Неделимо, непроявеното, както и проявеното, Онова, което животът трябва да осъществи като цел. Правилната звучност на тази дума, следователно, се предполага да помогне през това осъществяване, и действително е извършено това, както вече сме установили. В друг смисъл А у м представлява Абсолюта (А) или небитието, донесено в битието (У) и привидното или съществуващото (М).

Този е произходът на тази свещена дума на Изток. Тя представлява цялата Вселена, всичко, което е, което а било и което винаги ще бъде. Чрез употребата на същата дума постепенно възраства в човешкия ум осъществяването на едно съзнание, по-висше от онова на обикновения човек, съзнание, наречено „космично“ или Христово съзнание, в същност. Такова е значението на тази дума Аум или ОМ, както се разбира от горепосоченото проучване на нейните букви или фонограми и тяхното всемирно звуково значение.

В стария символизъм, обаче, някои символи или букви са били поставяни заедно, като че ли да съставят една граматическа дума, да изглеждат като дума, която никога не е била преведена и в някои случаи произношението й е било изгубено. Такава е думата Аум, която няма граматически употребявано значение, при всичко че нейните символи или букви, когато се разглеждат отделно, да изразяват повече, отколкото просто думите могат да изразят.

Тази дума, минавайки през Египет или като е била развита там самостоятелно, е била, обаче, малко изменена в значението си, макар и слабо различно при сричането. Индуската дума е Аум, а египетската дума се срича А-ме-н и е името на египетския бог Амен, „скритият“ бог, както са го наричали. Именно от тази дума е взета направо еврейската дума Амен, произнасяна Омейн, а от там е заета от латинската и другите църкви и се употребява още навсякъде.

Вероятно, най-важният от всичките богове на стария Египет е бил Амен и Слънчевият бог Ра, според когото много фараони са били наименовани. От най-древни времена най-великият от всичките богове е бил Амен, но в последващите времена на упадък, когато знанието отпадна и тогава съществуващата велика цивилизация се приключи, за да даде път на други и различни цивилизации да се развият в разните страни, Амен е бил изтикан от позицията му на един прост личен бог. В старо време, ако гласът на интуицията е прав, звукът на това мощно име е бил всемогъщ, изпълнявайки етерните пространства със сила и свързвайки по-малкото човешко себе с великото Себе на природата и Бога, помагайки чрез осъществяването в човека на присъщността на всепроникващия Амен, чийто живот е бил навред и във всичко, и в който човек е живял, движел се и съществувал. Той е бил, за народа, „скритият бог“, както името му показва, но за философите между свещениците, Амен е бил корена и причината на всички неща, даже самите тия неща, Разума на всичко, науменонът зад всички феномени (явления). Той е бил „скритият бог“, чийто символ е било слънцето; и неговият управител, наричан Ра, е служил да направи знаен тоя „скрит баща, когото никой никога не е видел“, както и християнското учение твърди това. Трябва да се напомни, че Исус е пребивавал в Египет, и без съмнение, както и неговият предшественик Мойсей се е учил на египетската наука, която той съумя да разясни чрез своите чудни дарби.

Някога е бил обожаван Ра, а други път Амен, и според случая двата са били съединявани като Амен-Pa и считани като един. Тъй като това е Ра, който представлява появяването или проявата на Бога в пространството, космическият Христос, Логосът, който прави знаен „скритият Отец“ . Не е било обожавано действителното слънце, но Великият Индивидуален Живот, който го управлява, и с него цялата система, проявеният Бог или „разумът“ на Бога, Логосът, който блести и прави Бога незнаен в божите дела.

Всичко това, което казахме тук с оглед на бога Амен, не е по никой начин едно просто произволно мнение, но то се потвърждава от големия авторитет на Уолейс Бъдж, добре познатият египтолог, който казва: „нищо не се знае за атрибутите, приписвани на Амен в древната империя, ако приемем значението „скрит“, което обикновено се дава на името му. Ние трябва да заключим, че той е бил олицетворението, което било свързано с примитивните богове при създаването на света. Думата или коренът Амен сигурно значи „това, което е скрито“, „това, което не е видяно“, „това, което не може да се види“ и т. н., и този факт се доказва от десетки примери, които може да се съберат от текстовете на всички периоди. В химна за Амен често четем, че той е „скрит за неговите деца“ и „скрит за боговете и хората“, и установено било, че тия изрази се препращат към .скриването“, т. е. към залеза на слънцето всека вечер и то само за да се разбере то във физически смисъл й да не означава нищо повече освен изчезването на бога Амен от погледа на хората при свършването на деня“ .

Това, очевидно, може да препрати само към Ра, слънчевият бог, но не и към абстрактната реалност зад всички явления, което е винаги „в тайно“ . Бъдж дохожда да даде истинското и най-хубавото обяснен те на израза „скрити“ .

„Сега, не само Бог самият е казал да бъде скрит, но и неговият образ или подобие е казано да бъдат незнайни. Тия положения показват, че „скритото“, когато се прилага към Амен, великият Бог, се приписва на нещо повече отколкото е слънцето... което именно показва Бога, който не може да се види с тленните очи и е колкото невидим, толкова и неизповедим, както за боговете, така и за хората. Във времето, близко до Птолемеевия период, името Амен изглежда да а било свързано с корена „мен“, „да съществува, да пребъдва, като един от атрибутите, който са се придавали Нему, като нещо вечно“ (Египетските богове, от Бъдж, VI, 2. част 12).

Амен, впрочем, се считал като присъщ на всички неща. Той бил рисуван по някога с човешка глава, а други път с такава на жаба, когато неговата божествена сила, или женската му половина, е имала змийска глава. Показван е бил и като змия, като гъска, като сокол, маймуна, овен или лъв, когато пък съпругата ду са я представлявали като котка. По някога той е държал, като човек, символът на живота, кръга или кръста, когато пък други път той държи меч, символът на своята разрушителна сила. Всички тия неща държат да покажат, че Животът или Силата на Амен е във всичките неща, Той е наистина „Царят на боговете“, както е бил знаен в стария Египет. Жреците са декларирали, според Бъдж (ibid), че не само Той е бил цар на боговете в Египет, но и че не е имало друг бог като него, че той бил най-великият от всички богове. Той е бил може би най-блестящата скъпоценност, която евреите са задигнали от египтяните.

Тe приобщили идеята към своята религия, която била тогава в процеса на отливане в чиста форма, и оттук тя е била предадена на християнството. Напълно истинско е, че макар и да е била взета от египтяните, от Амен, както показахме, тя представлява Бога като Всичко в Всичко, Абсолютният, Безграничният, Всеобемната Реалност, „Единият без втори“, същият термин употребяван от египтяните, индусите, евреите и християните.

Нека се повърнем, обаче, на въпроса за значението на корена на думата Амин. Не е мъчно да се реши въпроса или даже да се дешифрира значението на повечето букви на името Амин. Който и метод да се приеме, не ще бъде мъчно да се покаже, че значението „скрит“, дадено от Бъдж, не води към намирането на най-дълбокото значение на тази дума. Че Амин е, в един смисъл, „скритият бог“, това е безспорно, но че всяка от думите „мен“ или „амен“ действително значи „скрит“, не е буквално правилно. Амен означава „скрит“, но коренът на думата, ако наистина мен е коренът, сам по себе си не значи „скрит“.

В тоя корен мен вижда се буквата М, която е символ на пластичност, субстанцията, от която всички неща са направени или извлечени, като буквата М е приставена към една дума на еврейски, която в същност значи „вън от“ или „из“, Тази буква, символ на извличане, като се прибави към Н, която е символ на излаз или същинско раждане и съсредоточавайки помежду им символът на живота и съществото, Е-то или Х-то, спомага за едно разбиране на значението на думата. То се отнася до Божия Живот (Е), протичащ навред (Н) из (М) Божията веществена Реалност. Това е Божието присъщо Себе във всичките неща, поддържащо всичките неща, и следов., качеството „скрит“ може добре да се приложи върху тази идея за Бога. Християнското учение за Божията Присъщност е, разбира се, същото. Индуската религия също се централизира около тази велика идея. Мен, обаче, трябва да означава да се покои или да живее или да пребъдва, тази последната дума бидейки извлечена от същия корен, чрез латинската maneo, да остава, да живее, да се покои пр. Това учение за Божията Присъщност; далеч от да бъде пантеистично във всеки нерелигиозен смисъл, е съгласно с Ходж, в неговото съчинение Теми по популярна теология, стр. 29, „истинската същина на всяка религия“.

Толкоз върху значението на корена Мен. Ако изследваме самата дума Амн буква по буква, значението й едва ли ще се измени. Тя е сродна още с Едното безгранично Всичко, но показва чрез буквите си, че реалното Едно е потенциално. Когато думата е написана Амн, А представлява пере или жезъл на власт, М — растящи стрели и Н — водна линия. Еврейските имена и значения, свързани с буквите, са различни и при все това означават същите идеи. Дали А-то се счита Алеф, Бик или Потенциална Сила, или като

Перо или Орел (както по някога се е писало от египтяните), същата идея за есенциалната и потенциалната сила е там,както вече биде обяснена с оглед на Орела4). Перото или стрелата е също символ на тая скрита сила, невеществена и лека като перо, но без нищо реално или потентно. М, както и да се гледа, било като еврейски или египетски символ, е знак на извличане или пасивност, из която произтичат всички неща. Н-то, било като еврейското „риба“ или египетското „воден поток“, е очевидно един символ на изобилно производство, това, което е родено или изтича от един източник, М-то във връзка се отнася до Извора и Н-то — до потока, М-то — майката, а Н-то — синът. Тъй АМН представлява причинната и потенциалната сила (А), свързана на формативната и пластичната субстанция (М) и тия двете са прародителите на излъчването (Н), което се нарича Вселена, това, което се проявява след действието между Духа (А) и Субстанцията (М). Така А може да бъде изразено метафизически Баща, М — майка и Н — син; или Себето, сянката или Не-Себето, и резултатът; Духът, Материята и проявената Вселена.

Оттук следва пак, както се вижда, че Амен представлява всичко, което е, което е било и което ще бъде, Великата Общност на всички неща, които, събрани в една дума, е Бог, Абсолютът.

Сега М-то се пише по някога на египетски като бухал, птицата на мъдростта, която е активна в мрачината. В този смисъл АМН изтъква Трите Сили, които не може да се пропуснат от никое описание на сътворената или излъчената вселена. Тия три са Волята или Силата, символизирана от А, Мъдростта, представена от М и активността, символизирана от Н, звукът за излъчване, това, което се ражда и пр. Сътворяването включва, очевидно, Воля (А) или желание за творчество, и се нуждае също от Мъдрост или Любов (М) или сцепителна сила,за да изнамери, уреди и държи заедно, и една енергизираща сила да причини появяването или излизането (Н), това, което е за сътворяване. И тия три Сили са Едно в Бога.

Безсъмнено, правилно е да се каже, че тия Трите представляват Бащата, Майката и Синът в символичен смисъл, но от това не трябва да следва, че Амин представлява просто трите човешки идеи на родителството, раждането и произведеното същество, но трите космически аспекти (страни) на Бога. Бог не трябва да се разглежда като един велик мъж, нито като една велика майка, нито даже като собствения им син. Въпреки това, метафизически или философски, идеята, като символ, е истинска. Защото А представлява това, което е причинно, което излиза напред, първото от всички неща, началото на всички неща. М представлява това, което е формативно, с вечно и равно с причинното, това, което е пластично и ресептивно (възприемателно). Тия двете като Бог, са Едно, и то е само с цел да се обясни и опише. Ние говорихме за тях като противоположни „качества“ на Бога, Бог и божия „сянка“, Бог и божия „субстанция“ . Сега, действието на Бога (А), работейки в божията Субстанция (М) е, очевидно, произвеждането (Н) на Вселената, резултатът, или Синът, от действието помежду им. Така следов,, АМН представлява Всичкото, Непроявения Бог, Проявеният Бог, и Съществуващата Вселена във форма или Бащата, Майката и Синът.

Интересно е да се отбележи, че както и у евреите, Амин се употребява като звук на потвърждение и установяване, макар че истинската причина на това и да не е била изтъкната. Всичко, което следва, би държало да покаже истинската причина на употребата на думата по тоя начин5). Не само тя се е употребявала като завършек на едно изречение или молитва, но и некога като представка пред Молитвата за Единството (Шеманг), и звучала пред всека част от писанието. Освен това, любопитно е да се отбележи, че когато се призовава Бог в същата прочута молитва, буквите на думата А М Н се виждат в инициалите на първите три думи Ал Малох Намон (О, Боже, Верни Царю), явно внушавайки, че Бог е Всичко и в Всичко.

Също добре се знае, че еврейските букви се употребяват като числителни и много нещо можем да проумеем като намерим числителната стойност на буквите на една дума. Така АМН се равнява на 91, защото А=1, М=40 и Н=50, а 91 е числителната стойност на Йехова— Адни (Иехих — Адни). Йе=10, X=5, и=6, х=5 или всичко 26, А=1, Д=4, Н=50 и И=10 или всичко 65, понеже Йехова представлява присносъщият или Всеобемният Абсолютен Бог, когато Адни е проявеният Логос.

Така, очевидно е, че да се произнесе това име било на санскритски, египетски, латински или еврейски, това значи да се опитаме да достигнем иде,ята, която лежи зад името, идеята на великото Всеединство, което съществува даже и в привидно множество. Следователно, Аум, Ом или Амин са звукове, които устремяват към обединение, това, което е пълно и цяло, което е по-скоро утвърдително, отколкото отрицателно, това, което, бидейки назовано, включва всички неща в себе си.

Останалото е повече за размишление, отколкото за разискване, което размишление може да доведе четеца до осъществяване на себе си като едно с Великото Себе, като едно с човека и едно с Бога.

Прибавка

Ако гласът на интуицията е верен, може да се даде едно разяснение на употребата на Амин у евреите и християните, като една дума, изразяваща потвърждение или истина. Между египтяните от старо време думата Амин е била тачена като толкова свещена, че е била символ на Истината. Да се закълнеш чрез Амин е било обикновено нещо и тъй изразите били; „чрез Амин, това е истина“, аз се кълна в това с Амин“, „тъй вярно като Амин и пр., докато най-сетне простото изговаряне на Амин е било достатъчно. Евреите, копирайки египетските обичаи, взели тази дума като един израз на истина и впоследствие евреинът употребявал думата Амен в смисъл на увереност: „Амен, казвам на тебе“ . Така започва символът за потвърждението, истината и действителността, и тая дума е била присъединена, като граматическа дума, към еврейския език, значейки : „тъй да бъде“, „това е така“, и пр.

(Край).

______________________________________

1) Тук авторът критикува гледището на Макс Мюлер върху тоя стих. Ние изпущаме тая критика.

2) На еврейски Аба и Ама, а на английски като Па и Ма, понеже б се изменя на п.

3) Звукът В е разделящ, когато У или ОУ е свързващ. Еврейската буква се употребява по двата начина.

4) Вж. нашата книга: „Музиката на сферите“ .

5) „В Прибавката“ .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Зъбните болести от окултно гледище

(продължение от книга V и край)

Значи, действието на магнезиевите соли може да се види в дентиновите каналчета, разположени лъчеобразно от пулпата към повърхността. И на тези магнезиеви соли, действащи отвътре навън, противоположни са флуорните сили, действащи от глечта. Флуорните сили дават форма, моделират зъбите като пластичен художник. Че глечта с епителната си обвивка има такава формираща роля е установено отдавна от външната наука.

Д-р Щайнер казва по нататък: „Това, което се извършва при зъбния кариес е само външен симптом на един вътрешен процес, скрит от външното наблюдение. През целия живот тук се извършва един разрушителен процес. И вътрешната организация е в тясна зависимост от този процес, тъй че от голяма важност е въпросът: „как може да се забави този разрушителен зъбен процес?“ Тук Д-р Щайнер показва съвсем нов път, който се основава на формиращото действие на флуора върху целия организъм. Този нов път се основава и на способността на човешкия организъм да добива правилни форми при подходящи движения. Когато тялото извършва движения, формата му се изменя с помощта на флуорните сили. Затова във Валдорфското училище в Щутгарт голяма цена се дава на одухотворената гимнастика, на евритмичната гимнастика и на умелото развитие на ръцете и пръстите с ръчна работа. С това формиращото действие на флуора достига до пръстите на краката и на ръцете. Този педагогически принцип, прилаган в Валдорфското училище, като помага изобщо за правилното детско развитие, предпазва и от ранна зъбна развала. За съжаление, днес имаме възможност да прилагаме този метод твърде късно, защото училищният период е вече доста късен. Би трябвало да се почне от по-рано. Но понеже зъбите не поникват наведнъж, а постепенно един след друг и тъй като вътрешният процес действа дълго време то все пак може да се постигне нещо, когато се прилага този метод у деца на 6 или 7 годишна възраст. Щом поникне първият траен зъб, трябва внимателно да се изследва целият зъбообразователен процес, дали има глечна недоразвитост и дали зъбите не са по-дребни от нормалните. В първия случай може да се направи нещо с вътрешно приемане на флуорни препарати приготвени по хомеопатичен начин При втория случай могат да се приемат магнезиеви препарати, приготвени по същия начин.

Голямата мъчнотия е в това, че при поникването на първия траен зъб, коронките на повечето зъби лежат вече готови в челюстите, с повече или по-малко готова глеч. Затова можем да направим поправка в процеса на течното образуване. Но тук помага едно наблюдение на духовния изследовател, от което се вижда, че можем да съдим за характера на зъбното образуване не само по зъбите, но и по други признаци. Д-р Щайнер казва: „Когато едно дете на 4, 5 или 6 годишна възраст е неумело в движението на ръцете и краката си; не може сръчно да ги движи, тогаз у него съществува и тенденция към неправилен зъбообразователен процес. Може във висока степен да се регулира зъбния процес като се упътват децата от по-ранна възраст да тичат ловко и като се почне рано с одухотворените евритмични свободни упражнения. Сръчността на ръцете съдейства и за правилното зъбно развитие. Затова в Валдорфското училище плетат не само момичетата, но и момчетата. И даже по-възрастни момчета плетат с въодушевление. Съвсем не е все едно, дали момчето ще прекара неподвижен живот или ще се движи, и дали ще бъде неумело в ръцете си или пък ще се обучи на разни сръчности. Пропуснатото в това отношение после се проявява между другото и в ранната зъбна развала, у едни по-голяма, а у други по-малка. Колкото по-рано започнем с такова детско възпитание, толкоз повече се забавя разрушителния зъбен процес, защото се събуждат флуорните сили. Когато детските ръце и крака станат сръчни, флуорът действа като пластичен художник върху целия организъм и при формирането на зъбите. Евритмията има благотворно действие и върху храносмилането и перисталтиката (движението на червата). А това, от своя страна, е свързано с използването на флуора от организма.

Едно правилно възпитание от момента, когато децата почнат да ходят може да играе важна роля за намаление последиците от глечната недоразвитост и за предвардване от зъбен кариес. Може да се повдигне друг въпрос: ако флуорното действие върху зъбите, упражнено чрез възпитанието, не е достатъчно за предпазването им от преждевременна развала, може ли да се помогне с лечебни средства? Има ли средства за подпомагане на флуорното действие върху зъба? Д-р Щайнер казва по това: „Може да се помогне с воден екстракт от соковете на кората на конския кестен (Aesculus hyppocastanus). Този екстракт се взема вътрешно в твърде разредено състояние. Той действа твърде благоприятно за зъбното запазване, като се има пред вид да не се прилага много късно“. В кората на конския кестен има вещество, което съгражда зъбите. Защото в цялата извънчовешка природа има неща, които действат съзидателно върху човешкия организъм. Този воден екстракт пречи за от минерализирането на зъбното вещество в началото на зъбния кариес и с това съдейства за минерализирането, втвърдяването на зъбите.

По същия начин действа и обикновения хлорофил, само че употребен другояче. Силата, намираща се в кората на конския кестен и други някои растения, в малко по-друга форма се намира и в хлорофила. Хлорофилът се изтегля от листата с етер. Когато с този хлорофилен екстракт разтриваме долната половина на тялото, постигаме такова запазване на зъбите, както и с ескулин (действащето вещество в конския кестен), приет вътрешно. Това са неща, които трябва да се опитат, и когато се представят на външния свят със своите статистични резултати, ще упражнят нужното действие“.

От всичко горно виждаме, как зъбните процеси са свързани с всички интимни, жизнени и растежни, процеси в човешкия организъм.

Д-р Щайнер е държал през 1920 и 1921 година курсове пред лекари в Дорнах.

В увода казах, че официалната наука не е в състояние да вникне в дълбоката същност на жизнения процес На края на изложението си ще приведа следните думи на Д-р Щайнер, които ни сочат пътя, по който можем, при изучването на природата, да прекрачим границите, които поставя сетивното изследване:

„Дето свършва физичното знание там е Портата, която отваря на душата същността на живота. Душата намира ключа, когато добие сила в борбата, която водят в него мировите сили с човешките. Душата намира ключа, когато изгони съня, който на границите на материалния свят покрива с духовна нощ силите на по-дълбокото знание“.

Проф. Д-р О. Рьомер.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Кабала

Ключът на книгата „Зо-ар“

(Продължение от книга IX и край)

Четвъртото значение на Царството Божие се отнася до апогея на видимата слънчева система, до момента, в който централната звезда и различните светове, зависими от нея, бъдат, взети общо, на най-високата точка на относителното си съвършенство. Този термин „относително съвършенство“ е необходим, защото, първо, пълното съвършенство е невъзможно в материалните неща и, второ, защото е възможно да не съвпаднат моментите на съвършенството на всеки от планетните светове както помежду им, така и с тоя на централната звезда: за да се установи месианската ера на цялото, трябва да се пресметнат известни компенсации и да се определят съразмерности. Значи, вижда се от това, че типичното значение на символа е подчинено на известни ограничения.

Петото значение на Царството Божие е месианската ера, която озарява земята. Тая ера е епохата, през която нашата планета, достигнала вече апогея на своята еволюция, ще бъде най-готова да роди и отхрани нациите от праведници и светии.

Шестото значение на Царството Божие е месианската ера на земята по отношение особено на социалното съвършенство на хората, т. е. постигането хармония в добродетелите, науките, политическите и социални закони: тая ера, оживявана от една свободна религия, ще възтържествува през тая епоха. Но и тук се допуща едно ограничение в значението на тоя символ: колкото по-бавно частичният рай се изравни с всемирния, толкоз по-мъчно и земята, даже и в месианската ера, ще се изравни с частичния рай. Пророците и предсказанията им за Месия, евангелието и обещанието на Христа силно и магически са създали в нашата атмосфера царството на тая сияйна ера. Пожеланията на най-добрите общественици за един безкраен напредък, откритията на науките и трудовете на изкуствата преследват именно тази цел. Това е тайната и на всичките миражи за една щастлива бъднина.

Седмото значение на Царството Божие е посвещението на съвършения човек, раждането на мага. Това вътрешно новораждане на душата по закона на чистотата и любовта, създава — по милостта на Бога и свободния почин на самата душа — едно ново духовно същество, което съсредоточава в себе си всичките тайни и звезди на Царството Божие. Човекът е микрокосмос, умален свят. И праведникът е умален рай, монограма на Царството Божие. Тъй ще се изпълнят думите на Христа: Царството Божие е вътре във вас. И чрез създаването на това вътрешно царство ние трябва и можем не само да приготвим земната месианска ера, но и да участваме в слънчевия рай и в оня велик Рай, роден от създанията, като най-сетне влезем в общение с Царството Божие в първото му значение, във вечното реализирано Царство Божие отвъд, в съвършенството и самата същина на Бога.

Христос, върховният посветен, Магът на магите, ни даде Словото и живота си, за да ни открие това общение. С него ние трябва да възлезем към първопричината на волята ни: трябва малкото Царство да се издигне до великолепието на Великото и да се влее в него като една светла вълна и най-после да се слее в лъчезарното покривало, в което се отразява слънцето. Това е тържеството на Нешама.

(По-нататък Сифра Дзениута довършва тълкуванието на I-та глава — за „Змията, която е ухапала опашката си“, т. е. за Злото във всичкитЬ му проявления — както и на останалитв -глави. Те са, обаче, много специални и недостъпни за нашите четци).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Алхимия

(Продължение от кн. IX и край)

За истинския алхимик не може да има тайни в околните чудесни феномени, описани в горецитираните съчинения, като извличанията на растенията от почвата и въздуха, тъй явно различни, като например смъртоносните отрови, целителните балсами и приятните аромати. Едва ли има нещо по-тайнствено и чудесно, отколкото тези алхимически процеси, които ежечасно стават вътре в нашите тела: от едно и също дишане, от един и същ къс хляб, които ние асимилираме, се изработва кръв, жлъчка, пищеварителни сокове и разни други секреции; дестилират се най-тънки нервни флуиди, които неусетно строят и поддържат целия наш ментален и динамически организъм.

Тази е все същата стара история на атомите: всяка част от организма и всяка негова функция обдаряват неорганическите химически елементи със своите духовни, магнетически и физически жизнени качества, с което и тези елементи се явяват за непосветения наблюдател, като чудесна трансмутация на материята, когато, в същност, то е само еволюция на органическите форми от неорганическия материал; еволюция, която се подчинява на божествения закон за духовния прогрес. Когато ние разглеждаме привидните тайни на живота и растежа при това алхимическо осветление, то сенките и всички илюзии на феноменалния калейдоскоп на природата изчезват пред откровението на скриващите се зад тях духовни реалности: тъй растението, като е физическо изражение на материалния план на по-вътрешен живот, обдарява своите външни атоми със своите специални свойства. Тези свойства не се извличат направо от почвата, тъй като почвата е само посредник за тяхното пълно или непълно изражение — тя доставя само необходимите неорганически атоми. Тук ние намираме и обяснение на смъртоносните качества на аконита и благотворните, поддържащи живота, свойства на хранителни те растения, които са дарители на духовен живот, които пренасят чрез материалната субстанция, извлечена от въздуха и почвата, своето действие на човешкия организъм. Това именно действие е, което указват те на човешкия организъм със своето духовно сродство или своята антипатия, според природата им. А това също показва и обяснява, защо чисто химическите неорганически атоми, като имат точно сходство с атомите на органическите субстанции, ако ли ги разглеждаме от чисто научна точка зрение, не могат да поддържат живота. Химическите еквиваленти не обладават органическа духовност на вътрешния живот, която само дава могъществото и функцията, за да го поддържа — те не са в сила да изпълнят изискванията на алхимическия закон на живота—да поддържат живота — с други думи, законът на биогенезиса. Органическият живот може да напусне растението, ако то задълго е разделена от този посредник, който предава духовния живот от неорганическия свет в света на органическата материя. Овошките и плодовете, прясно извадени от почвата или откъснати от дървото, удържат в себе си живота, ако са скоро приготвени и не са преварени, което често от невежество се прави. Това е и секрета за поддържане на живота с храна. Усъвършенстваните плодове и други растителни произведения на природата са препълнени от живот и ако се ядат направо от дървото или майчиното стъбло, то този живот се не губи, а се предава на нашия организъм и напълва с живот изтощената система. Такава жива храна е потребна в много по-малко количество, за да удовлетвори и охрани тялото, отколкото друга храна, от която отчасти животът си е отишъл.

Накратко, всяко нещо в органическата природа е изразително, символично проявление на духа : всека форма е конгрегация на безчислени атоми на живота, които откриват своето присъствие в материалните състояния. Всека органическа форма или по-вярно организъм се развива под централната власт на един божествен атом, или душа, който по силата на миналите въплъщения и трудове, в своя цикъл на еволюция от минерала нагоре до човека, е добил царствената прерогатива да управлява своето собствено царство. Човек е висшата символична форма — великото край, но явление на земната драма — той сумира и съдържа в себе си всичко низше—тъй също както и зародишите на всичко което превъзхожда това състояние. Той действително е микрокосмос — и представлява в миниатюра великия космически човек на небесата. Всека жива сила по-низка от него, съответства на някое състояние, на някаква част или функция. която той постепенно е побеждавал и усилвал в себе си и което, сега, в него се е явило въплътено като част от владенията на неговия свет. Следователно, всичките неща във великото универсално единство са имали прямо, непосредствено отношение към него.

Това не може да бъде разбрано реализирано от физическия човек, а също тъй не може да бъде предадено посредством физическата наука на неговите външни чувства. Трябва да се извика към дейност вътрешния човек, реалната същност на който живее във външния организъм и го управлява — и чрез това оръдие трябва да се разбере вътрешния източник и деятелност, която се скрива зад феномените на проявеното битие. От това ние виждаме, че точната наука Може да ни заведе не твърде далече, макар че, в същото време, тя е Могъществен фактор в еволюцията на микрокосмоса (човека) и в неговото съзнателно отношение към безконечния микрокосмос — Бог, Дух, Единното Всичко.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

Умрелите са живи. Семейство Б-ви от София преди 2 години са изгубили единствената си обична дъщеря София. Погребали я по християнски обичай. След няколко месеца от погребението на дъщерята на семейството Б-ви, до нейния гроб погребали и едно 8-10 годишно момиченце, на едно столично бедно семейство К., но съвсем непозната на семейство Б-ви. Майката на покойната София, от тъга често ходила на гроба на дъщеря си и по цели часове горчиво е плакала за загубената си и обична дъщеря. Един ден след вечеря семейство К. (мъжът и жената) се разговаряли нещо в къщи и се тъкмели да си легат. Другите деца си били легнали и заспали. Почукало се на прозореца, който се отворил свободно,и се показала една красива госпожица,която се обърнала към Госпожа К., като й казала: „моля ти се, госпожа иди утре да кажеш на майка ми, да престане да плаче толкова за мен, защото доколени съм във вода от нейните сълзи. Аз всеки ден се разхождам с вашето момиченце. То е много добре. После да не забравиш да кажеш на майка ми, че не харесвам, за дето са ме облекли с червената рокля“. Госпожа К, не се уплашила от това видение, но се изненадала и нямала възможност да покаже на мъжа си появилия се образ на прозореца. Образът се изгубил и тя разправила на мъжа си и на г-жа Боева видяното.

Д-р Н. Хр.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЕСТИ

Духовните течения в България. В. Ново Общество съобщи, че бил избран нов акционен комитет, за да действа за сдружаване на духовните общества у нас. Обаче, за да се постигне тая похвална цел, едно съществено условие трябва да бъде на лице, а то е: всяко от тия общества да бъде дееспособно за обществена работа. Ако това условие не съществува, т. е. ако членовете на някое духовно общество или „братство“ не притежават никакво социално чувство и никакво съзнание за обществен дълг и за отговорност, а се отличават със своя краен егоизъм и. служат само на своите лични интереси, то такова общество или „братство“ е, очевидно, негодно за сдружаване и сътрудничество, и даже съществуването му е излишно. Защото всеки човек, който е роб на себе си и нито мисли, нито чувства, нито работи в полза на другите, не само не изпълнява великите закони на Христа за любовта и жертвата, но и представлява един опасен паразит, всеки контакт с когото е вреден за всички.

Освен това, събираните обществени суми трябва да се намират постоянно под обществен контрол, а не да се разхищават и разпиляват за цели, чужди на общото дело. Невидимият свет не съизволява да се експлоатира народа под разни форми и да се вършат произволи и безобразия под маската на „ святостта“. Изискват се точни и документирани сметки . по двойното и тройното счетоводство. В противен случай, ще има плач и скърцане на зъби до второ разпореждане.

Прекратено дело. Г-н Прокурорът при Соф. Окр. Съд е прекратил, по липса на престъпление, и втората преписка, заведена от главния секретар при М-вото на Нар. просвещение Ал. Радославов, против редактора ни по закона за защита на държавата. Така, всички опити на враговете на духовното движение в България, да се злепоставят безкористните и неотстъпни негови дейци, се разбиха в здравия смисъл на служителите на българското правосъдие.

Свободна психическа църква в Париж. Некои французки психисти са дали идеята да се построи във френската столица една психическа църква — храм за посвещение. Приемът, който намерила тази идея, надминавал и най-оптимистичните очаквания. Крупни суми били пожертвани и вярата в осъществяването на идеята е пълна. В тоя храм най-напред ще се възпроизведат всички способи на античните посвещения и ще се разрешават на дело всички загадки на за живота и смъртта.

Ако подобна идея би била лансирана в България, българското официално духовенство би я обявило, сигурно, за еретическа, би поискало да се приеме от Нар. Събрание закон за „защита на религията“, а инициаторите й биха били дадени под съд по закона за защита на държавата! . . .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Съдържание на година IV.

Книжка I.

Разумният живот — Не се противи на злото - Законът за любовта. Статия от X XX.

Poesia mystica. Земя, сонет от Ив. Толев (с илюстрация)

Езикът на ангелите. От Емануел Сведенборг

Фотография на невидимото (с 5 снимки). от Ив. Белев

Процесът на превъплътяването. от Прентис Мълфорд (из сборника:„The Gift of the Spirit“)

Апостол Павел като мистик и окултист (с истинския му лик)

Астрология. От К. Либра. Планетата Меркурий в разните домове

Окултна биология. Новооткритата органическа сила. От Ралф Ширле (с 7 микрофотографски снимки)

Окултна педагогика: 1) Новото свободно училище. Статия от Боян Боев. 2) Педагогическият курс в окултният университет „Гьотеанум“, от Д-р Рудолф Щайнер

Окултна медицина и хигиена. Зъбните болести и тяхното лекуване. Статия от професор Д-р О. Рьомер

Духовна опитност (факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа)

Книжка II и III.

Истинският идеализъм — Нужда от висок идеал — Целта на живота. Статия от X (Илюстрация: Рабиндранат Тагор)

Poesia mystica, Карма, сонет от Ив. Толев, с превод на английски.

Видeлината. Статия от Bart Kennedy, прев. Ст. Ив. Бeлев

Д-р Рудолд Щайнер (с портрета му)

Д-р Рудолф Щайнер. Статия от Б. Боев

Опожареният храм в Дорнах и значението му. От Едуард Шюре (с илюстрация)

Щайнер от астрологическо гледище. (с хороскопа му).

Фотография на невидимото (илюстрация)

О duchovni sebeiecbe. Статия от Premysl Pitter (на чешки език)

За духовното самолекуване. Статия от Premysl Pitter (прев.)

Апостол Павел като мистик и окултист (прод. от кн. 1)

Великата катастрофа през периода 1926 — 1932 г.  

Въпросите по възпитанието — Ново свободно училище. Статия от Б. Боев (с 6 илюстрации)

Окултна биология. Новата органическа сила (с 7 микрофотографски снимки)  

Астрология (продължение от кн.1)

Кабала. Ключът на книгата „Зо-ар“ (с илюстрация)

Окултна хигиена и медицина. Зъбните болести и тяхното лекуване, от окултно гледище. Статия от проф О. Рьомер (с 8 илюстрации)  

Духовна опитност

Вести  

Приложение: Педагогически курс в окултния университет „Гьотеанум“, от Д-р Р. Щайнер

Книжка IV.

Истинският мир — Външните н вътрешни условия — Новата култура. Статия от X.

Из сбирката „През бездните и върховете“: Анхира. Сонет от Ив. Толев

Из „Градинарят“. Стихотворение в проза от Рабиндранат Тагор. От английски Ст. Б.

На прага: Последните часове от земния живот на Д-р Щайнер (с илюстрация: новата величествена сграда на окултния университет „Гьотеанум“)

Няма смърт. Рационалността на задгробния живот в свръзка със физическата наука. От сър Оливър Лодж, ректор на Бирмингамския университет. От английски : Д. Л. Доганова

Окултните печати на Откровението, с 3 илюстрации: II, III и IV печати

„Твоята вяра те оздрави“. Сказка от г. Кочи, книгоиздател и окултен лекар в Прага. От чешки: Ив. Р-в.

Астрология. Слънцето в разните зодиачни знаци

Окултна педагогика — Новото свободно училище, от Б. Боев

Молитвите на децата в Свободното Валдорфско училище

Приложение на окултната педагогика в България, от Б. Боев

Педагогически курс в окултния университет „Гьотеанум“. От Д-р Р. Щайнер.

Окултна хигиена и медицина. Зъбните болести и тяхното лекуване, от окултно гледище. От проф. О. Рьомер

Окултна архитектура (според Сент-Ив д’Алвейдър), с два чертежа.

Духовна опитност

Книжнина

Книжка V.

Истинската религия — Христос в нас Разбиране и прилагане. Статия от X.

Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор. Чанг-Киай (Превод)

Ангелска азбука (по Маргарита Хотингер)

Символи и мистерии. Сказка, държана в Соф. университет от италианския министър в София, г. Сабино Ринелла, в надвечерието на 14.II.926 г.

Земната твърд и земната атмосфера. От Хелмут Кноуер. (От немски)

Богомилството не е ерес. Статия от Ив. Стоянов. (Илюстрация: село Богомила в Македония)

Мистицизмът на Гоголя. Статия от П. Списаревски

Окултна педагогика — Ново свободно училище. От Б. Боев

Тайната на любовта и брака. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун. Превод от английски

Духовна опитност (с илюстрация)

Вести

Книжка VI.

Илюзии и действителност — Връщането на блудния син — Резултатите. Статия от X.

Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

Мистицизмът на Гоголя. Статия от П. Списаревски (продължение от кн. V и край)

Наука за дишането. Статия от Суоми Абедананда (глава III от съчинението: „Как се става йога“).

Окултизмът и народните умотворения (окултни елементи в българските народни песни, приказки, легенди и пословици) от Б. Б.

Богомилството не е ерес. Статия от Ив. Стоянов (продължение от кн. V и край).

Амин, ключът на вселената. Основните принципи на вселената. От Леонард Босман.

Окултна педагогика — Новото свободно училище. Статия от Б. Боев.

Тайната на любовта и брака. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун (продължение от кн. V).

Духовна опитност.

Книжнина.

Вести.

Книжка VII.

Безсмъртието — Наука, атеизъм и разрушение — Вечната истина. Статия от Ст.

Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

Души-близнаци. От Г. Бейсдън Бътт.

Габриел Делан. Живот и трудове.

Кабала. Ключът на книгата „Зо-ар“ (прод.).

Личност и метод. Статия от Violino Primo.

Окултна педагогика — Новото свободно училище. От Б. Боев (продължение).

Из живота на Свободното Валдорфско училище (с три илюстрации).

Амин, ключът на вселената. Девствената майка на природата. От Леонард Босман (продължение).

Тайната на любовта и брака. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун (прод.).

Духовна опитност.

Вести.

Книжка VIII.

Повече светлина! — Личен и обществен живот — Бъдещето.

Из „Градинарят“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор.

Етерните строителни сили във вселената, земята и човека. От Д-р Гюнтер Ваксмут (с 14 илюстрации).

Корабът. Стихотворение в проза от П. Списаревски.

Пътят на окултиста (Размишления). От Ел. Христова.

Астрология. От К. А. Либра (продълж.).

Магическият жезъл. От Т. X. Бургон (Занони). ПревWaniel.

Окултна педагогика — Художественият елемент при обучението. От Б. Боев (продълж.).

Тайната на любовта и брака. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун (продъл.).

Духовна опитност.

Книжнина.

Вести.

Книжка IX.

Политика и духовност — Досегашният политически фалит — Новото държавничество. Статия от X.

Из „Градинарят“. Стихотворения от Рабиндранат Тагор.

Великото Бяло Братство или Орденът на Синовете Божи. Статия от брат Андрей.

„Новорождение“ и „Учи се“. Стихове от Мара Белчева.

Пробуждане. Иносказание от Боян Планински.

Мисли върху Истината. От Елифас Леви.

Мисли върху Словото. От Същия.

Астрология. Меркурий в разните знакове.

Окултна гимнастика (уводни бележки). Статия от Б. Боев.

Окултна педагогика. Основните задачи на учителя Реферат от гим. у-л ПГ. Пампрров.

Значението на Евритмията в педагогиката (из практиката на Свободното Валдорфско училище). Статия от Едита Рьорле (от немски).

Амин, ключът на вселената — буквите и тяхното значение. От Леонард Босман (продължение).

Кабала. Ключът на книгата „Зо-ар“ (продължение).

Алхимия. Извадка от съчинението „Светлината на Египет“.

Духовна опитност.

Вести. Едно тържество на истината и правдата, и др.

Книжка X.

Съобщение от редакцията.

Търсете Царството!

Съвременният материализъм — Истинският живот.

Химни на една душа. От А. Т.

Легендата за Светата Чаша. От В. Салески (с илюстрация)

Брат и сестра.

Дейността на Руд. Щайнер в Англия като учител.

Стихове: „Пророкът“ и „Аристратиг Михаил“, от Г. Ефимова.

Вълшебната флейта, от проф.Коморцински.

Амин, ключът на вселената. Свещената дума на Изток и Запад. От Леонард Босман (край).

Окултна медицина и хигиена. Зъбните болести и тяхното лекуване, от окултно гледище. От проф. Рьомер (край).

Кабала. Ключът на книгата „Зо-ар“ (край).

Алхимия (край).

Духовна опитност.

Вести

Съдържание.

(Край)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...