Jump to content
Ани

Година 8 (22 септември 1935 – 19 юли 1936), брой 139

Recommended Posts

БРАТСТВО

Двуседмичник за братски живот

Брой 139 - год. VIII.

Севлиево, 17 ноември, 1935 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 60 лева

За странство – 100 лева

Отделен брой 2 лева

Всеки абонат ще получи безплатно книгата

„Вечната поема“

от Auroro

----------------

Адрес: в-к „ Братство“ , гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

Истинска литература (Н. Неделчева)

Дордето слънце грей (Стих. от Олга Славчева)

Спомени за планината (Д. Стоянов)

Подходящето време (Г. С. Г.)

Словото на Учителя. Причини на противоречията в живота. (Резюме по неделната беседа „Ще хвърля мрежата„, изнесена от Учителя на 13. X. 1935 г.)

Белият лотос (Мейбъл Колинз - продължение от брой 138)

Скритата страна на живота (Из беседите на Учителя)

Щастието (Т. Ч.)

Мозъкът като фотокамера (Из в. Утро)

Рибар и пъстърва (басня – Дядо Благо)

Сляпото момиченце и грамофона (притча - Д.Станев)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИСТИНСКА ЛИТЕРАТУРА

Литературата винаги е указвала и указва силно влияние върху душите на хората. И в зависимост от това, какво тя е издигала като идеали, които са вдъхновявали човеците, са се явявали и последиците от тях в ежедневния живот.

Казва се, че литературата обикновено е отражение на дадено време и епоха, но това е обикновената, фотографическа литература, а творческата литература чертае пътища и дава насоки в живота.

В по-голямата си част, съвременната литература, вместо да внесе нещо здраво в живота, тя внася само отрови и убива и без това намалелия стремеж за живот у хората, вместо да въздигне идеали, които да поведат човеците към светли бъднини, тя, изнасяйки постоянно криминални романи, мистериозни убийства, отмъщения и пр., отравя, буквално отравя душата на читателя.

Ще кажат, такъв е животът днес, затова е такава и литературата, но мисля, че литературата не трябва да тика и без това плъзгащите се човеци надолу, а да им подаде ръка и да ги изведе нагоре.

И винаги, когато човечеството е стигало крайни предели на развала, когато литературата, сама покварена и изхабена, е била безсилна да помогне, са се явявали велики личности, гениални творци, които са хвърляли силна светлина върху изгубения път — за да го видят всички.

Тези велики личности са носили със своето слово, независимо в каква литературна форма, храна за душите, облекчение и разрешение на много жизнени въпроси и импулс и вдъхновение в живота. Те са и родоначалници на истинската творческа литература, която не фотографира съответната епоха, а дава насока, начин и път в живота, който ще изведе човечеството към благоденствие и мир.

Нека се надяваме, че както миналото е имало своите гениални личности, така и днешната епоха ги има.

Н. Неделчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Дордето слънце грей

Дордето слънце грее на небето,

И нощем дивни светят ми звезди,

И тъй в хармония бие ми сърцето

И със живот изпълня тез гърди,

Дорде на воля още птичка пее

Росата къпе жадните цветя

Тревица се в полето зеленее

И вятър вей из горските листа.

Дорде е туй, аз зная до тогава,

Че има кой за мене да милей —

Света със хубост които украсява.

Навсякъде обхожда и живей.

Това сърце, що бие ми в гърдите,

Това е част от Вечното сърце.

В сиянието прекрасно на звездите

Аз виждам Божието лице.

Олга Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СПОМЕНИ ЗА ПЛАНИНАТА

Когато на есен планината добие своя бронзов цвят, широко листната гора се оцвети в чудни багри, шипките и глоговете почервенеят, по ливадите се издигат, като боброви гнезда, купчини миризливо сено, а дъждовните капки по-често пеят своята монотонна песен по нашите прозорци — тогава човеку се иска да се свие в някой топъл кът и да работи. Планината облича своята зимна дреха и е най-негостоприемна тогава. Тежките от влага мъгли се влачат из безкрайните й коридори и искат да завземат върховете. Канарите, напоени до пресищане от дълбоко проникващата влага, се окапват, изглеждат мрачни и неузнаваеми. Над езерата се вият вихрено мъглите, а мрачният небосвод ги прави тъмни и страхотни. Те тръпнат от леденото дихание на севера, който свири през тревичките и ги обкичва със скреж. Вълните стават по-големи, бързат към брега, кждето се разбиват странно и плачевно хлипайки из хралупите на канарите. Слънцето, разкъсало за миг мъглите, се усмихва нежно на своите любими езера и им казва своето последно прости — до пролетта …

И наистина, ден след ден пролетта идва. Слънцето се издига все по-високо и по-високо. Земята се открива отчасти. Първите цветенца показват своите нежни връхчета. Завява топлият юг; текат потоци, гората се разлиства, въздухът се изпълва със свежест, преснота и упоителния аромат на цветята.

Тогава образът на планината изпъква все по често в нашето въображение. По често си спомняме за онези живи пламъчета, които слънчевите лъчи образуват върху вълните на езерото. Ний чуваме мощният зов на планината ...

И морни, грохнали от суровата и егоистична борба за съществувание, поемаме път към нея, от чиято девствена гръд да по-черпим енергия за нова борба в живота. Тя ни посреща някога с тиха, чаровна усмивка и звездни нощи, в понякога — бурна, страхотна и раздрусвана от мълнии и гръм. Колко пъти залутани из нейните безбройни дипли, замръкваме и сещаме как пътеката, по която вървим, става все по-камениста, по-страшна, обрасла с трева и изпълнена със сухи нападали клони. Загубили сме пътя, но не е ли странна човешката психика — откъде се взема онази спонтанна. тиха радост, която ние чувстваме тогава? Как дълбоко се връзват в паметта ни онези часове и споменът за буйно разрастващият се лагерен огън!... Има нещо дивно. вълшебно, нещо приказно волно, в лагерният огън, той ни напомня онази далечна епоха, преди цивилизацията, когато човекът волно е бродил по земята, а майката природа, като новородено дете го е въвеждала в градината на благата — обилни тогава —и го е запознавала с условията и законите на живота. Ние си лягаме около огъня, на коравото легло от вейки, с песни и радост, а звездите ни гледат и също ни се усмихват и радват.

И сутрин, в ранна зора, ние виждаме как изчезват звездите. Светлината се засилва бързо. Птичките запяват своите сутринни химни, вятъра разклаща върхове те на борините; планината като да раздрусва своя широк гръб и се пробужда. Даже и нешият гласовит дългоух компаньон поздравява утрото по своему.

Колко лесно се вижда къде да летиш сега! Каква просторност на погледа, каква лесна ориентация. Велико нещо е светлината! Велико нещо е и планината. В нейната атмосфера като че ли хората най-лесно постигат една тъй желана интимност. Там пада онази непобедима, фалшива официалност в обществото и се за-раждат познанства и приятелства, които устояват за дълго. Нейните кристални езеро, буйни потоци, китните поляни, широкият мащаб и красота на нейната линия събуждат у човека едно възвишено чувство за естетическа наслада.

Д. Стоянов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Подходящето време

Едно от многото условия, които човек трябва да съблюдава, за да може да бъде живота му разумен и смислен, е времето. Изборът на подходящото, благоприятното време за постигането на известна цел, в много случаи (почти винаги) е от първостепенно значение и има решающа рол.

За да успее една инициатива, за да печели привърженици една идея, за да се разраства едно дело и в безброй още случаи, времето е много важен фактор. На всякъде и във всичко човек трябва да избира времето, което е най-благоприятно, за да има успех.

Посей семето при благоприятно време и в добра и обработена почва и не се грижи. То само ще изникне. Както земеделецът чака да завали дъжда и тогава да почне да оре и да сее, тъй и за всяка друга работа трябва освен доброто семе, освен добрата обработена почва още и подходящото време за да завърши делото с успех, за да имаме насърчителни резултати.

Всеки успех в живота ни е резултат две трети на сполучливия избор на времето благоприятстващо за целта. Като казваме това, то още не значи, че времето е всичко. Не. Ние не отричаме, че има още редица други условия, от които зависи успеха на едно начинание. Защото а живота срещаме често хора, които държат точна сметка кога звездните съчетания са най-благоприятни за да започнат някоя работа, и въпреки това не успяват, защото на едни липсва постоянство, на други —съсредоточеност и т. н. Сполучливия избор на времето е магическа сила, която действа по невидими, незнайни пътища и тогава нещата и случаите се редят, по-добре от всяко наше предположение.

Има разумни сили, които ръководят и направляват събитията и щом човек съгласува, хармонизира своята мисъл, желания и воля с Вечното в живота, всичко, което пожелае, става. Най-важното за днес е това: Да вършим всичко на време, нито по-рано. нито по-късно. Точно на време.

Г. С. Г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Словото на Учителя

Причини на противоречията в живота

Всички хора се стремят към щастие, но постоянно живеят в нещастие. Търсят щастието, а намират нещастието. Те мислят. че като станат богати и учени, ще намерят щастието, но се излъгват. Мислят че ще намерят щастие в женитбата — оженват се, но виждат че щастието не е в женитбата. От женитбата се народят деца, които вече ангажират човека, задължават го да се грижи за тях. И по какви ли пътища хората не търсят щастието, но до днес не са го намерили — а намират винаги нещастието. И хората са нещастни, без да съзнават ясно причината на своето нещастие. Те преди всичко не схващат своето място и положение в живота, и не си дават сметка има ли смисъл живота или не.
От моето гледище, живота, в сегашния му развой, прилича на един театър. Всички хора са актьори в този театър. Някои заемат главни роли, други — второстепенни, третостепенни; но всеки все взема някаква роля, която трябва да играе в голямата драма на живота. Ние сме се намерили в живота, и трябва да разбираме условията, при които живеем и да знаем възможностите, с които разполагаме в даден момент, за да избегнем излишните страдания и нещастия.
При тези условия, при които живеем, и при тези възможности, с които разполагаме, ние. големи работи не можем да извършим. Защото великите работи — създаването на световете, — са извършени от великите Духове. А на нас, хората, ни остава да се занимаваме с малките работи.
И всичкото ни нещастие седи в това, че не знаем как да свършим тези малките работи. Защото именно те развалят нашия живот. Напр. жената в къщи прегорила яденето, или го пресолила и пр. и за това по некой път става цял скандал За такива дребни работи хората си развалят отношенията. Други пък спорят вегетарианството ли, или месоядството да възприемат. Това е въпрос на разбиране. Всеки сам да си определи храната, с която да се храни, като това не става повод за недоразумения.
Ако човек е месоядец, у него мускулната и костната системи ще станат по-силни; у него обективния ум ще се развие по силно. И всички месоядни животни имат отлично развит обективен ум, и са много прозорливи; но дойде ли до морал и до философия, хич ги няма. За тях морала почива върху тяхното удоволствие. За тях морално е туй, което им е приятно.
Вегетарианската храна пък усилва нервната система, прави я по-организирана, и създава един организъм по-издръжлив. Всички тревопасни животни са по издръжливи, и живеят по-дълго. Растенията са най-дълголетни. Има си дълбоки причини за дълголетието на растенията (дърветата) и краткия живот но животните и човека. Това са обширни и дълбоки въпроси, които са изчерпателно изследвани и разрешени от окултната наука.
В окултната наука подържат, че човек можел едно време да яде месна храна на това основание, че той и животните са вървели паралелно в развитието си, слизали са, движили са се в една и съща посока — към центъра на земята. Но днес човек вече се е отделил от животните и е поел възходящия път на своето развитие. И сега движението му е диаметрално противоположно — той се движи към центъра на слънцето.
Ако човек сега се храни с месна храна, той ще дойде в противоречие със себе си — понеже животинската храна ще има тежнение да се върне към своя първоначален източник, ще има обратно движение на движението на човека, а това ще го спъва, и ще го тегли към животинското царство. А понеже растенията едва сега са започнали своето слизане, тяхната материя не е тъй диференцирана както животинската и затова тя е по полезна за човека при днешната стадия на развитието му.

Вибрациите на растенията са в хармонии с вибрациите на човека.

И затова не се изисква голяма енергия за да се задържат в организма му. А ако се храни с месна храна, понеже клетките в животните са много по-индивидуализирани, изисква се изразходването на грамадна енергия, за да се задържай в организма. Например, ако ядете свинско месо, трябва да употребявай два пъти по-вече енергия, да ги задържите в организма си, отколкото ще придобиете от тях. Затова за предпочитане е човек да се храни с растителна храна, от която ще спечели повече, отколкото ще похарчи, и с това вече той подобрява своя живот. От друга страна
всяка храна носи със себе си качествата и инстинктите на съществото, на което принадлежи и ги предава на човека.
И ако човек се храни с животинска храна, тя ще стимулира съответните животински качества в него, което вече го отклонява от правилния път на неговото развитие. А ако се храни с растителна храна, от нея ще придобие много положителни качества, които му са необходими в живота. Например ако знаем как да използваме растителната храна, можем да добием търпение, чистота и пр. За развитието на каквото и да е качество, чувство и способност , се изискват съответните материали, които се добиват от съответната храна. Ако човек не знае какао и как да яде, преди всичко ще се разстрои неговата симпатична нервна система, от което ще последва анормалност във всички функции и — психически и физиологически, — които са свързани с нея. Щом се разстрои симпатичната система, човек изгубва контрола над личните и самосъхранителните чувства, и става много раздразнителен, обидчив, подозрителен.
Личните чувства са потребни, но когато те ръководят живота на човека, той ще бъде пълен с нещастия, защото човек у когото са развити много силни тия чувства, много лесно се обижда и дразни, и иска нещата да ставате както той желае, а тава много рядко става, и човек си създава само нещастия. Всичките чувства и способности са поместени в разните части на мозъка и са свързани с грамадни енергии. И като пипате главата си, вие или стимулирате, или подпушвате тези енергии. Затова не е винаги безопасно да си пипате главата. Същото се отнася и когато друг ви я пипа. Не е хубаво всеки човек да ви пипа главата, защото, чрез ръцете си, той или ще ви придаде известна енергия или ще ви отнеме нещо. Ако един благороден човек ви пипне главата, той ще ви предаде нещо от своето благородство; набожния ще ви предаде от своята набожност; невежия ще ви предаде от своето невежество — от него излиза една гъста материя, която ще ограничи вашия ум. Затова не е без значение с какви хора дружи човек.
Съвременните хора. и религиозни и светски, разглеждат живота много едностранчиво, и нямат онова конкретно знание, което да им посочи методите и начините как да живеят. за да избегнат нещастията. Те казват, че човек трябва да бъде учен, че трябва да бъде добър и пр.; но това са общи положения, които са добри, но не са достатъчни. Човек трябва да има едно изкуство, с което да бъде полезен на хората. За пример. хубавата реч е едно отлично изкуство, с което човек може да бъде полезен на хората. Няма в света нищо по-мощно от човешката реч. Но трябва да знаете как да произнасяте думите. Няма по-мощно и от човешките очи. но трябва да знаете как да насочите погледа си. Само с един поглед човек може да стресне и смрази на мястото му и най свирепото животно, но трябва да знае как да насочи погледа си. Ако знаете как да погледнете онзи апаш, който иска да ви обере, той ще се смръзне на мястото си. От очите излизат лъчи, които имат грамадна сила, но трябва да знаете как да ги направлявате. Това са наглед малки работи, но трябва да знаем как да ги прилагаме в ежедневния живот, за да се избавим от много нещастия.
Човек трябва да знае как да се държи в ежедневния си живот. Например, ако някой непрестанно се безпокои за своята прехрана, какво ще спечели? Но човек може да е осигурен за своята прехрана и пак да се безпокои, ако му е развален стомаха, че не може да яде. Друг се безпокои, че нема пари.
Безпокойството нищо няма да ни помогне, а само ще разстрои нервната ни система и ще влоши още повече положението ни
. Когото човек се намери в противоречие, трябва да впрегне мисълта си на работа, за да разреши това противоречие, което е една задача в живота му. Когато човек се безпокои, като попадне в противоречията, той прилича на този. който има всички пособия за известна работа, но не знае как да ги използва. Дарбите, които Бог е дал на човека, това са средства, условия, които трябва да се турят на работа, за да можем да се ползваме по тези начин от Божиите блага. Много от мъчнотиите и противоречията в живота са създадени от самите хора, и те трябва да се премахнат. Ние не сме отговорни за всички мъчнотии и противоречия в света, и не можем да ги отмахнем, но ние можем да отстраним онези мъчнотии и противоречия, които се отнасят до нашия живот.
За да се справим с мъчнотиите и противоречията, трябва да имаме знание и сила. Религиозните ще ни кажат: имай вяра. Днес всички имат тази вяра — какво им е помогнала? Тя е само една формална, но не и реална вяра.
Реалната, живата
вя
pa
е мощна и тя може
да
пи помогне, защото има зад себе си знанието.
Тя е вяра, обоснована върху опита, и в нея човек не може да бъде излъган, не може да се разколебае. А туй, което съвременните хора наричат вяра, то е лековерие и суеверие.
Човек може да намери Бога при най-голямата скръб, при най-големите противоречия. Когато е отчаян, когато дойде до положение да се самоубие, в неговото съзнание се явява една малка светлинка. и от нея идва един много тих глас, който му казва: „Не се безпокой, ще се оправи тази работа!“ След няколко време работите му наистина се оправят. Когато проблесне тази светлина в човешкото съзнание, човек прилича на една запалена свещ. Този, който е имал тази опитност, той има живата реалната вяра. Какво ме интересува една вяра, която не ме ползва? Какво ме интересува една свещ, която не гори? Запалената свещ ме интересува, понеже аз мога да се ползвам от светлината й. Слънцето ни интересува, защото ни праща светлина и топлина, които са необходими за нашия живот.
Съществуват много по-големи слънца от нашето, но не издават светлина, от която да можем да се ползваме. Това са тъй наречените тъмни слънца. Нас не ни интересуват тези слънца, защото те не само че не са ни полезни, но са и вредни за нашия живот. Едно от тези слънца в далечното минало е станало причина за една голяма катастрофа в нашата слънчева система, от която имаме една разрушена планета. — Това е планетата, която се е намирала между Марс и Юпитер гдето сега се намират тъй наречените астероиди. Грехопадението се дължи на влиянието на това черно слънце.
В далечното минало, преди милиони години, нашето слънце минало покрай едно черно слънце, на което се дължат всички лоши последствия. Без малко е щяла да се обезличи цялата човешка раса. И тогава, за да ни спаси от лошото положение в което сме изпаднали, Господ, създал нашата земя. Казва се в Писанието: „В началото Бог създаде небето и земята, и земята бе неустроена“. Тогава Бог създаде слънцето и луната, за да улесняват сегашния наш живот, да се освободим от влиянието на черното слънце, което е дало друга насока на нашето развитие. Това са окултни теории, обяснение на злото в света.
Влиянието на това черно слънце е проникнало тъй дълбоко в човешката природа, че човек, в днешното си състояние, не може да различи, къде е той, като едно божествено съзнание, и къде е това странично влияние. Днешния човек отъждествява себе си с това влияние, от което се пораждат и противоречията в живота. Разбрано в този смисъл, противоречията в живота са създадени от нас.
Когато човек не знае как да се справи с противоречията в живота, той се обезсърчава, изпада в песимистично настроение. Но
песимизма състарява човека и разрушава тялото му.
А тялото на човека е едно голямо благословение. Без туй тяло не можем да живеем на земята, не можем да добием никаква опитност. Без този мозък не можем нищо да постигнем. Има хора, които не разбират голямата роля и значение на тялото и казват, че не им се живее в тези свят на противоречията — искат да го напуснат. Но ако човек влезе в другите светове, без да е организирал съответните тела, с които да си служи, той ще се намира като едно голо съзнание, което няма да има органи, чрез които да се прояви, не може да влезе във връзка с другите хора. Ще се намери в едно отчаяно, безизходно положение. Такова е положението на този, който не разбира законите на добрия живот. От туй гледище реалното добро е най-хубавият път да се отворя възможности за физическия, духовния, и за божествения живот. Защото физически живот, който имаме, той е божествен. Ако малкия физически живот не можем да използваме, как ще използваме грамадните духовни дарби, които имаме? От земята трябва да започнем добре.
Христос каза на апостолите, когато един път ловяха риба: — „Хвърлете мрежата, извадете риба и я турете на огъня.“ И вие сте като риба във великото море на живота. Вие ще влезете в мрежата на по-големи същества, които ще ви турят на огъня и ще ви опекат. Това е фигуративно представяне на страданията и противоречията, през които минават хората. Хората са като дойни крави за по-висши същества. Хванат ви, издоят ви и ви пратят пак да пасете, за да наберете отново мляко и пак да ви издоят. Така че,
има други същества около вас, които използват вашите енергии и сили. точно тъй. както вие използвате животните
.
Тези същества може да ги видите. Те ходят по земята. Нашите нещастия и противоречия се дължат на това, че ние нарушаваме някой от законите на живота, които се направляват от тези напреднали същества. Нещастието всякога е признак, че знайно или незнайно, сме нарушили някой закон. Всичките ни нещастия се дължат на неща които не знаем, и трябва да ги научим, а щастието ни зависи от нещата, които ги знаем и ги правим.
Човек прави погрешки, когато не знае. И като направи една погрешка, или едно престъпление, той усеща в себе си тъга, като, че някой му казва: — „Ти направи престъпление, ще ти го върнем.“ А като направите добро — радостен сте и нещо от вътре ви казва: „Ти направи добро, и ние ще ти направим добро.“ Съвременните хора наричат това съвест. Според мен, това е мисълта на напредналите наши братя, които са завършили своята еволюция и живеят на земята като следят всяка наша мисъл, чувство и постъпка и ни казват: — „Това е право, добро; това не е право, не е добро.“ За доброто те ни връщат добро, а за злото — зло, за да опитаме върху себе си последствията на злото и да не го правим на другите.
Някой път тези съвършени същества влизат да живеят в хората. Те се вселяват сега в хората. Молете се Бог да изпрати повече от тези същества да ви дохождат на гости. Ако всеки ден ви посещава по едно от тези същества, ще имате големи придобивки. Тяхното присъствие ще бъде най-щастливия ден за вас. И вашите способности ще се усилят във всяко отношение.
Аз бих ви препоръчал най-първо да не отивате да правите добро на хората, но идете направете добро на някое цвете в пясъка. Разкопайте цветето, полейте го и кажете: — „Както аз поливам цветето, така Господ мене да полее.“ Както цветето страда от сушата, така и вие като попаднете в неблагоприятните условия на живота — не ви се живее. Трябва да дойде някой по-напреднал да ви поразкопае и полее — да ви остави една светла мисъл, да ви каже някоя блага дума: „Ще се оправи тази работа.“ Не се изисква много — трябва да каже една сладка дума и ще се оправи тази работа. Казвам сега: когато изпаднете в мъчно положение в живота, хвърлете вашите мрежи в езерото на любовта, и колкото риба, хванете вземете, опечете и яжте. Всичката философия е в това. Когато паднете в голяма несрета, отчаяние, хвърлете мрежата, която имате — в това чисто езеро колкото хванете — извадете, нахранете се. И всички скърби, тъги и болести за момент ще изчезнат. Утре като дойдат пак, пак хвърлете мрежата. И всичко ще се оправи.

(Резюме по неделната беседа „

Ще хвърля мрежата„, изнесена от Учителя на 13. X. 1935 г.)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мейбъл Колинз (8)

БЕЛИЯТ ЛОТОС

(продължение от брой 138)

Не, аз бях сам. И както събирах своята смелост за да погледна нагоре, към слънчевата светлина, която правеше от моя прозорец нещо очарователно, аз почнах да схващам, че тая светлина още съществува реално, и че, въпреки моите скорошни и страшни опитности, аз не бях нищо друго освен едно момче, което обича блясъка на слънцето.

Привличането ставаше все по-силно и най-сетне завърши с едно желание да се покатеря до високия прозорец, за да гледам. Аз не можех повече да задържам желанието, което ме караше тъй-горещо да го направя, както не можех да осмислям и по-голямата част от движенията и постъпките си — които бяха такива на дете. Във всеки случай, аз станах от леглото си, отхвърляйки всеки страх от това. което ме заобикаляше, защото сега аз имах пред себе си една цел, която бе достатъчно детска, за да може да погълне вниманието ми. Стената беше напълно равна; но аз мислех, че като застана прав над една маса. която бе под прозореца, ще мога да достигна края му, за да се подигна от там и да гледам навън. Изкачих се набързо върху масата, но едва можах да достигна прозореца с прострени ръце. Аз се подхвърлих, и, хващайки се за ръба, сполучих да се повдигна. Мисля, че тъкмо тази част от моето предприятие бе приятна за мене, защото в същност аз не очаквах да видя друго нещо, освен градината на храма. Това което видях, обаче, макар че не бе нещо страшно, смири моята радост.

Градината не беше там. Прозорецът ми гледаше към един малък правоъгълен двор, който бе заобиколен с високи голи стени. Разбира се, това бяха стените на храма, но те не бяха външните стени. Това място бе разположено в самата среда на голямата постройка, защото аз бих могъл иначе да видя неговите колони и сводове, които се издигаха там. а стените бяха голи. Не се виждаше никакъв прозорец, освен моя.

Чух изведнъж един лек шум и, отпускайки се леко, застанах изправен на месата, като гледах наоколо със смущение. Шумът като че ли идваше иззад една двойна драперия, която покриваше наполовина една от стените. Дишането ми спря и дори при тоя ден и това слънце, бях донякъде изплашен от това, което може да видя. Защото аз не предполагах, че тук има някакъв друг вход, освен вратата, през която бях влязъл, и затова никак не се надявах за някакво благосклонно човешко присъствие!

Тези страхове обаче изчезнаха веднага, защото драперията беше леко изтеглена назад и един послушник в черна дреха, когото по-рано аз не бях виждал, се появи из своето скривалище. Бях изненадан от неговото тайнствено държане, но не се уплаших, защото той държеше в ръката си блестящия цвят на царствения бял лотос. Скочих от масата и се затичах към него с очи, впити в цветето.

Когато бях до него, той каза с тих глас и набързо!

„Това цвете ти се праща от Себуа. Пази го, не оставяй никой от жреците да го види. Пази го, и то ще ти помага в часовете, когато имаш нужда от помощ; Себуа ви моли също да си припомните всичко, което ви е казал, да се уповавате преди всичко на вашата любов към това, което е истински хубаво и на вашите склонности и естествени отвращения. Това е съобщението ми.“ каза той, повръщайки са към драперията. „Аз рискувам живота си за да услужа на Себуа. Имайте пред вид никога де се не доближавате до тази врата, нито да показвате че знаете за нейното съществуване; тя води към стаята на жреца Агмад, в която не може да влезе никой, под страх от ужасно наказание.“

„А вий как можахте да минете?“ запитах аз с любопитство.

„Всички жреци са заети с утрините церемонии, и аз успях да се измъкна без да ме види някой и да дойда при вас.“

„Кажете ми, извиках аз, хващайки го в момента, когато той се канеше набързо да премине през вратата, защо Себуа не дойде сам?“

„Невъзможно е; той е наблюдаван от близко, за да не може да направи никакъв опит да ви приближи.“

„Но защо това?“ извиках аз сломен и зачуден. „Не знам, каза послушникът, изтръгвайки дрехата си от ръцете ми. Помнете това, което ви казах.“

Той мина през вратата и я затвори бързо след себе си. Аз се намерих наполовина загърнат в тежката драперия и, веднага щом се съвзех от моето изумление, предизвикано от това внезапно появяване и изчезване, аз я повдигнах и излязох из нейните гънки с цветето в ръка.

Първата ми мисъл, дори още преди да си позволя да мисля за думите, които трябваше да си спомня, бе да сложа скъпото си цвете на сигурно място. Аз го държах нежно, като че ли то бе оживотворената форма на някого, когото обичах, и гледах с безпокойство наоколо, като се питах къде ще мога да го пазя, без да бъде изложено на погледите.

След няколко минути, употребени в бързо изследване, аз видях. че тъкмо зад мястото гдето слагах главата си на леглото си, имаше едно кътче, гдето падащата драперия оставаше едно празно пространство. Аз можех да го сложа там поне за сега. То имаше място да диша и не щеше да бъде виждано, освен ако се подигнеше драперията, а това място зад леглото ми, ми се струваше най малко изложено на откриване. Аз сложих веднага цветето там, страхувайки се да го държа в ръка, да не би, ако церемониите са свършили, Агмад да влезе в стаята ми. Аз го скрих, прочие, и търсех около себе си някой съд за вода, в който да го сложа, защото мислех, че ако не го снабдя с този елемент, когото то обичаше тъй-много, то не ще живее дълго време, за да бъде мой приятел.

Намерих една малка стомна пълна с вода и го поставих в нея. като се питах същевременно, какво ще кажа, ако жреците виждайки, нейното отсъствие, ме запитат за нея. Не можех да си отговоря предварително, но се надявах, че ако цветето бъде открито, ще ми дойде някаква идея, за да спася Себуа от нови укори; защото, макар че аз не знаех защо, за мен бе много ясно, че той бе укоряван за нещо във връзка с мене.

Отидох и седнах до леглото, за да бъда по близо до моето обично цвете. Колко много желаех да мога да го сложа на слънчевата светлина и да се радвам на неговата красота!

И денят отмина така без някой да дойде при мене. Аз наблюдавах слънцето, което се отдалечаваше от моя прозорец. Следях вечерните сенки, които се спускаха над него. Бях през всичкото време сам, но не се страхувах. Не ми идваше на ум, че приближаващата мощ ми носи. може би, някакви страшни изпитания. Бях изпълнен с дълбоко спокойствие, придобито от дългите часове на спокойно прекарания ден, или, може би, от присъствието на царственото цвете, защото макар и скрито, то беше винаги пред очите ми в цялата си блестяща и префинена красота. Нямах нито едно от непоносимите видения, които не можех да прогоня през миналата нощ.

Беше вече станало съвсем тъмно, когато вратата, която водеше в коридора, се отвори и влезе Агмад, при дружен от един млад жрец, който ми носеше храна и една чаша с отличен сироп с приятен парфюм. Аз не бях се мръдвал от леглото си, и не бях се хранил. Не бях И мислил за това до сега. но в същност премалявах от глад. Затова скочих живо и когато младият жрец бе при мен, аз изпих сиропа, който той ми поднесе първом, защото изведнъж бях почувствал изтощението си.

(следва)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Скритата страна на живота

Нещастието на покойниците, на заминалите за онзи свят, е, че те дълго време още обикалят около своите близки.

Ще ви приведа един пример за потвърждение на факта, че вашите близки покойници са всякога около вас. Един стар българин, голям богаташ, но и голям скъперник, умрял от някаква сериозна болест. Като се върнали от погребението, дъщерите му казали: „Слава Богу, че се освободихме от този сатрап, от този фараон, от този деспот. Сега вече свободно ще ядем и ще пием.“ Те поканили много гости, сложили богата трапеза и започнали да ядат и да пият. Гостите насядали около трапезата, но останали учудени, когато видели, че вилиците, лъжи, ножовете, чиниите, които били сложени на масата започнали да се хвърлят на една и на друга страна. Всички скочили от столовете си уплашени и започнели да се озъртат наляво — надясно да търсят причината на това явление. Колкото да разсъждавали, те не могли нищо положително да кажат и се разотишли по домовете си. След няколко дена пак ги поканили на угощение, но и този път пак се повторила същата история. Най-после една стара, но умна баба разбрала коя е била причината за това тайнствено явление и казала на дъщерите на богатия покойник: „Баща ви е недоволен от вас, че като се събирате на угощение не каните и него.“ — Какво трябва да правим, за да го задоволим? — Ще сложите на масата един прибор и ще кажете: „Заповядай татко!“ Ще видите, че той ще престане да се изявява по такъв начин. И наистина, като поканили трети път гостите на обед, дъщерите сложили един прибор и за баща си, и като седнали всички да ядат казали: „Заповядай, татко, хапни си, каквото искаш.“ От този момент бащата престанал да се проявява по такъв начин. Така и бащата присъствал на угощението.

Много от нещастията на хората се дължат на техни неприятели от невидимия свят. Срещате някой човек и намирате че работите му вървят добре, каквото започне, всичко се нарежда добре. По едно време виждате че работите му остават назад. Чуди се този човек, коя е причината за неуспеха му. Той не знае, че в миналия си живот още е имал един неприятел, който постоянно му правил пакости. От дълго време неприятелят му го търсил, и най-после като се научил, че е някъде в България, проследил го и започнал да му пакости. От този ден всичко му тръгнало назад: в търговията му не върви, домашните му работи се забъркват. Жена му, децата му заболяват, умират и в скоро време цялата му къща запустява. Силен е неговият неприятел. Как ще си обясните това нещо? Страшно е да живее човек без Любов? Това са последствия на живота без любов. Целият свят страда от безлюбие. Безлюбието умъртвява хората. Ние препоръчваме любовта, като носител на живота, като носител на здравето, на щастието, на богатството — на всички блага. Следователно, ако търсят благата на живота, хората трябва да се обичат. В каквото общество влезе любовта, между религиозни, или учени — всички трябва да я приемат. Тя произвежда цял преврат в сърцата, в умовете и в душите на хората. Дето любовта влезе, там се разкриват причините и последствията на нещата.

(Из беседите на Учителя)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Щастието

Откажете се, откажете се завинаги от мисълта и вярата, че ще догоните щастието по своите пътища. Само нещастието се достига там. Нещастието, маскирано, което вие, по недоглеждане, вземете за щастието.

Говоря за пътищата, по които сте устремени в живота. Говоря за пътя на алчността — пътя на жаждата за много ядене и много пиене, за много удоволствия — пътя на разкоша и охолството. Говоря за пътя на властта, пътя на насилието над себеподобните; пътя на гордостта, пътя на величието и славата. Говоря за всички пътища, противни на Любовта, братството и мира между хората по цялата земя, по-които вървите всеки ден и всеки час.

Откажете се, откажете се завинаги от мисълта и вярата, че по тия пътища ще достигнете щастието. Там достигате само нещастието, чийто истински лик е скрит под маската на щастието.

Съвсем други е пътя на щастието. Това е пътя на Любовта. Любов към всички хора и същества, любов към всичко живо — любов към природата и всемира, любов към Бога.

Да благоговеете пред всичко: пред тревицата, пред цветето, пред птичката, животното, пред човека. Всичко да обичате и на всичко да се радвате. Всякога да обичате и да се радвате. Да потънете в море от обич и радост.

Ето къде е щастието!

Откажете се от своите гибелни пътища и тръгнете по пътя на Любовта, за да достигнете щастието.

Т. Ч.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

МОЗЪКЪТ КАТО ФОТОКАМЕРА

Виена предава мисли, Берлин ги приема и „фотографира“

Опитите на професорите с телепатията

Между Виена и Берлин са били направени сензационни опити с телепатия или предаване на мисли на разстояние, от една комисия учени, физиолози и психиатри. Опитите са били организирани от Виенското метафизично дружество, чийто председател, професор Щрьодер, е служил като отправителна станция, а приемател е бил берлинския професор и лекар X. член на Берлинския институт за психични науки.

ОТПРАВИТЕЛНА СТАНЦИЯ.

Проф. Щрьодер и неговите двама асистенти седнали около масата вечерно време и телефонирали на колегите си в Берлин, че всичко е готово за започване не опитите. От Берлин отговорили, че и там са готови да приемат. Запалена била голяма електрическа лампа във Виена, точно над масата, която хвърляла кръг от силна светлина в средата на масата. В този именно кръг били поставени предметите, които били предавани. Тримата отправители съсредоточвали извънредно силно мислите си върху предмета, който стоял в кръга. Това напрежение на мисълта е било толкова силно, че експериментаторите след това чувствали силно главоболие.

ПРИЕМАТЕЛНАТА СТАНЦИЯ.

Приемателната станция в Берлин се състояла от трима души — лекарят и неговите двама асистенти. За да могат да възприемат мислите на виенските си колеги, те си представлявали мислено масата с нейния светъл кръг, при което очите им са били затворени, за да ме се влияят от околните предмети. Постепенно пред техните духовни очи почнали да се рисуват контурите на предметите, лежащи на масата във Виена, и ръката на всякого от тях рисувала това, което той виждал. Направени са били шест опита, от които трите напълно сполучливи. Единият предмет бил змийче с два завоя; в Берлин приели змийче само с един завой. Вторият предмет бил стрела, сложена хоризонтално; в Берлин приели стрела, но полегато сложена. Третият предмет бил една деветорка. Приета е била осморка, понеже опашката на деветорката била твърде много приближена до тялото на цифрата, че почти се съединявала с нея и приличала на осморка.
Но най-интересен е шестият опит. Във Виена сложили на масата цифрата 5, а в Берлин приели петорката, но с триъгълник под нея. Във Виена обясняват този случай с обстоятелството, че в момента на предаването проф. Шрьодер за момент трябва да се е отвлякъл и погледнал на стената, гдето имало триъгълник. Друго мнение е това, че триъгълникът трябва да е паразитна мисъл форма, каквито се носят из простора навред.

Из в. Утро

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Рибар и пъстърва

(б а с н я)

В хубавата Странджа планина има малка речица. ляв приток на реката Велика, която носи чудното име Чародейка. Изворите на Чародейка са на висок връх. а коритото й — дълга, стръмна канара. Бреговете й не позволяват да разлива и пилее водата си. А тя е чиста бистра, лека, мека. Ако си жаден, пий от нея, за да ожаднееш тутакси пак. И тази лека и мека вода от дългото скачане по стръмния си каменен път издълбала в канарата дълбоки кръгли и гладки вирове, които приличат на същински казани. Красотата става неописуема, като се види, че тези хиляди каменни казани са пълни с риби пъстърви, които прехвъркват пред утринното слънце от казан — в казан. И ето там, при Чародейка, отишъл рибарят с мрежа да налови пъстърви на сина си за годежа. Но рибите го съгледали, разбрали отдалеч, та без да му продумат нито реч, хвръкнали въз Чародейка, подобно птичета от вейка и изчезнели безследно. Останало последно едно рибче дребно и то на рибаря умно отговаря:
— Няма, чичо, тука риби за годеж! Малко помисли си, белки нещичко ще разбереш.

* * *

Реката е живота, Пъстървите — добрите чувства Рибарювата мрежа, уви. остава празна, пуста.

Дядо Благо.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Сляпото момиченце и грамофона

(притча)

В ресторанта на гара Левски много пътници чакаха влака за София. От време на време свиреше грамофон и изпълваше залата с могъщите си вълшебни звуци. Пред един скромно облечен господин стоеше шестгодишно момиченце, неспокойно се обръщаше насам-натам и говореше нещо на баща си. Най-сетне то се изтръгна от ръцете му и се запъти с пипания по редицата столове.
Къде отиваш? — питаха насядалите. Момиченцето се усмихваше. гледаше напред и отминаваше с пипания. Спрях го. — Пуснете го! пуснете! — Думаше бащата, като сочеше грамофона. — То е сляпо, но иска да види. Отвеждам го в института.
Наистина момиченцето с бледото лице отиваше към посоката от дето идваше музиката. С пипане то бързо измина редицата столове, заобиколи голямата маса и спре пред грамофона.
— Искаш да видиш кой свири ли? — запита съдържателя.
Погледите на всички се обърнаха към детето. То попипа с ръчички фунията и съндъчето, усмихваше се и говореше нещо на съдържателя.
Любопитството на всички се усили. Детето се усмихваше, стоеше замислено с бледото си лице пред грамофона и протягаше ръка да разбере що е онова, което изпуска приятните мелодични звуци.
— Не можеш му разбра! — се обади съдържалия. — Слушай и се радвай на хубавата музика, слушай и благодари и ако можеш и ти така пей, свири!

* * *

Същото е с нас и Бога — извора на живота и всички блага. Ние се ползваме от живота и благата, които Той ни дава, но не можем с пипане да узнаем какво нещо е Той и от къде се е взел. Достатъчно е да разберем че Бог е благ, че „Бог е Любов“ и да му се радваме и като се изпълним с благодарност да любим и даваме както Той люби и дава.

Д.Станев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×