Jump to content

Година 8 (22 септември 1935 – 19 юли 1936), брой 140


Recommended Posts

БРАТСТВО

Двуседмичник за братски живот

Брой 140 - год. VIII.

Севлиево, 24 ноември, 1935 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 60 лева

За странство – 100 лева

Отделен брой 2 лева

Всеки абонат ще получи безплатно книгата

„Вечната поема“

от Auroro

----------------

Адрес: в-к „ Братство“ , гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

25 години от смъртта на Лев Толстой (С. Калименов)

Новото (В. С. Н.)

Буря (N)

Зърно, колкото кокоше яйце (Лев Н. Толстой)

Словото на Учителя. Самопознание и самовъзпитание (Резюме от Влад Пашов на лекцията „Самопознание и самовъзпитание“, ООК, 15. X. 935 год.)

350 учени против войната (Писмо)

Духът на новото възпитание (Г. С. Г.)

Белият лотос (Продължение от брой 139 - Мейбъл Колинз)

Вчера и днес (По случай 25 години от смъртта на Толстоя), N.

Известия пращани чрез мисълта

Овчар и Вълча яма (басня – Дядо Благо)

Хроника

Книжнина

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

25 години от смъртта на Лев Толстой

„И светлината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе“.

Може да има зло в света. Може да има падения, разочарования н поражения. Може да има омраза, злоба, егоизъм н всякакви лоши пороци. Може да има тъмнина, страшна духовна тъмнина, която обезсилва н осакатява душата.

Може!

Но зад всичко това зло, зад черното крило на мрака, има нещо вечно, безсмъртно, никога и с нищо неунищожимо. Зад преходната ежедневна отрицателна действителност, има едно вечно Добро, което никога не умира. Зад тъмнината на заблуждението и лъжата има една вечна светлина, една вечна Истина, която ще пребъде вовеки, за да привлича и зове, като неугасващ фар в бурното житейско море, заблудените, останалите в безпътица човешки души; да им дава надежда за по-добро бъдеще; да им вдъхва вяра в добрия изход от борбите и страданията на живота; да ги изпълва с великата любов, за която няма никакви прегради, пред която нищо не устоява ...

Животът на великия старец от „Ясна Поляна“, животът на обичания от всички Лев Толстой, е живо свидетелство, е пълно доказателство, че това е наистина тъй: че Доброто е вечно, че Истината е вечна, че Любовта е вечна.

Може би има много човешки понятия за доброто, конто са временни, скоропреходни. Може би има много човешки схващания за истината, които бързо отминавал. Може би в живота има много човешка любов, която е нетрайна, изменчива, егоистична.

Но зад тях и високо над тях, над тия човешки прояви, има едни вечно чисти, неопетнени и неизсъхващи божествени извори, които никога не ще престанат обилно да разливат абсолютно добро, абсолютна светлина, абсолютна любов.

Великият старец от „Ясна Поляна“ бе човек и живя като човек. В своя живот той греши много. Като всеки един от нас.

Но кажете ми къде са сега неговите грешки и грехове, неговите погрешни схващания и погрешни стъпки в пътя на живота?

— Както в съзнанието на цялото човечество, така и пред съда на Върховната Правда на живота, те са вече изчезнали, те са унищожени, не съществуват.

Преходното, отрицателното, лъжливото, грешното изчезна, изгуби се,

Остана само вечното, безсмъртното, положителното, доброто, истинното.

Човешкото отмина, остана Божественото!

Изчезна тъмнината, а светлината остана да свети, и вечно ще свети!

Доброто победи злото!

Това е скъпоценната поука за нас от този човешки живот.

Да вярваме, да се надяваме и да не се съмняваме.

Доброто ще победи злото н в нас и вън от нас, защото само доброто е вечно.

Истината ще победи лъжата, защото само истината е вечна.

Любовта ще победи омразата, защото само любовта е вечна.

С. Калименов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

НОВОТО

Посланик от незрими небеса,

С души сияйни, мощни обкръжен,

Във първий ден на новата ера,

Долитна тук със свят съкровен блян.

Досегна ни невидима ръка,

Дари ни тя великия закон

На жертва и любов. И бликна веч речта

Небесна от посланический трон.

И трепна лекокрилен, кротък зов:

— Обичай ближния, слугувай на Отца,

Живей във мир под Божия покров,

Със чисти чувства мисли и дела.

Към Новото ти смело пристъпи,

С усмивка — лъч от утрин на зора,

И цвят във младост ще се разцъфти

С неземен лик във твоята душа.

Във ритъмът на словото се лей

Вълшебния химн на цялата вселена.

И семето на Новото се сей

За жътва свята и благословена.

В. С. Н.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

БУРЯ

Тъмно оловни облаци са надвесени над земята. Студен северен вятър вее.

Ръми.

Враните грачат зловещо. Вчера те весело играеха из въздуха, грачейки. Единствени те се веселят пред такова време. Всички други същества търсят убежище.

Чуват се гласове на прелитащи на юг диви патици.

Деца, натоварени със съчки дърва се връщат дома си.

Тъмни облаци се носят над земята: Тъмни и страшни. Човечеството е под тяхната сянка и чувства нещо страшно в своята душа. То сеща, че нещо ще стане.

То е на кръстопът.

Пред неговия взор сега са открити два пътя и не може да се реши кой път да хване.

Пред него има един тесен и стръмен, пълен с трудности и изпитания път. Но той води към спасение и добър край, защото се чертае от Велики Учители на живота, чиято Любов и обич ги кара да работят между човечеството и да го зоват към чист и свят живот. Той е неудобен и неприветлив, затова мнозина не могат до го познаят, освен ония, които са будни и които мерят нещата с абсолютно разумната мярка и са готови да го поемат и понесат всички лишения и изпитания.

Пред човечеството е открит и друг, удобен, привлекателен с своите съблазни и големи обещания път, но водещ към гибел.

Братко, ти помислил ли си, че по него са тръгнали мнозина и техния край се знае какъв ще е? И изпрати ли им поне една предупредителна мисъл, един братски зов, да се върнат, понеже отиват към гибел и мрак? Помисли ли ти, как би могъл да помогнеш на тия твои събратя?

Ето, сърцето говори. То зове, то чувства тяхната мъка вече.

Тъмни облаци надвисват над човечеството.

А ти, братко, изпрати ли една ободрителна дума на ония, които зъзнат и са изложени на приближаващата стихия? Ти донесе ли поне една тухла, едно камъче, парче дъска или каква да е помощ на майстора, който строи хижа за останалите вън?

Ако не, ето, чуй сигнала. Той зове готовите на работа.

Тъмни облаци се надвесват над човечеството. Чува се вече бучене, вижда се святкане.

А ти помисли ли за тия хиляди тебе подобни, в чийто души сега има страх и ужас?

Да дадем нашите сили в помощ на ония, които бедстват. Да дадем своето знание духовна мощ за прекратяване на бурята; да отворим сърцата си и приемем останалите вън и им дадем утеха.

Да бъдем готови за братска помощ.

N

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Лев Н. Толстой

Зърно, колкото кокоше яйце

Едни деца намерили веднъж в един дол нещо голямо, колкото кокоше яйце, с улейче по средата и прилично на зърно. Един минувач видял това нещо, купил го за петаче, занесъл го в града и го продал като рядкост.

Царят повикал мъдреците и им заповядал да узнаят какво нещо е това: яйце или зърно? Мислили, мислили мъдреците — не могли да отговорят. Стояло това нещо на прозореца, влязла една кокошка, захванала да го кълве и прокълвала една дупка; и всички видели, че това е зърно. Тогава мъдреците отиват при царя и му казват: това е ръжено зърно.

Царят се зачудил. Заповядал на мъдреците да узнаят, кога и къде се е родило това зърно. Мислили, мислили мъдреците, дирили в книгите, нищо не намерили. Отишли при царя и му казват: „Не можем да отговорим. В нашите книги няма нищо написано по това; трябва да попитаме селяните, не е ли чувал някой от старите, кога и къде са сеели такова зърно?“

Заповядал царят да доведат някой стар селянин. Намерили един много стар селянин и го довели при царя. Старецът бил жълт, беззъб, насила влязъл с две патерици.

Царят му показал зърното, но старецът не можел да вижда вече; и с мъка разгледал зърното.

Захванал царят да го разпитва: „не знаеш ли дядо, къде се е раждало такова зърно? Ти сам не си ли сеял на нивите си такова жито? Или на времето си не си ли купувал такова зърно?“

Старецът бил глух и едвам-едвам дочул, едвам-едвам разбрал. Захванал да му отговаря: „не, — казва, — на моите ниви такова зърно да съм сеял — не съм, и да съм жънал — не съм. Когато купувахме жито, зърното беше също такова малко, както и сега. А трябва да се попита моя баща, може той да е чувал да се е раждало такова зърно.“

Пратил царят да доведат при него бащата на стареца. Намерили бащата и го довели. Дошъл старецът, но с една патерица. Показал му царят зърното. Старецът още виждал с очи, той разгледал зърното. Почнал царят да го пита: „не знаеш ли, дядо, де се е раждало такова зърно? Не си ли сеял на своите ниви такова жито? Или пък на времето си не си ли купувал такова зърно?“

Макар и старецът да бил малко глух, но той чул по добре от сина си. „Не, казва, да съм сеял на нивата си такова зърно — не съм и да съм жънал — не съм. А да съм купувал — не съм, защото на мое време нямаше пари. Всички се хранехме с свое жито, в когато някой от нас беше в нужда — помагахме си един на друг. Не зная да се е раждало такова зърно. Макар нашето зърно да беше по-голямо и по-добро, но като това зърно не съм виждал. Чувал съм аз от баща си, че в негово време се е раждало по-едро и по-добро жито, отколкото нашето. Трябва него да попитаме.“

Пратил царят да доведат бащата на стареца. Намерили дядото; довели го при царя. Влязъл старецът при царя без патерици: вървял свободно, очите му били светли, говорил ясно и чувал добре. Показал царят зърното, поразгледал го дядото, повъртял го из ръцете си. „Отдавна казва, не съм виждал едновремешното жито“. Отхапал си той от зърното и почнал да го дъвче.

— Същото то — казва.

— Кажи ми, дядо, де се е раждало такова зърно? Сеял ли си ти на своята нива такова жито? Или пък да си купувал от някъде?

И казал старецът: на мое време се раждаше навсякъде такова жито. С него, казва, се хранех сам, па и хората хранех.

И попитал царят: — кажи ми тогава, дядо, купувал ли си някъде такова жито, или сам си го сеял?

Засмял се старецът.

— В мое време — казва — никой не можеше и да помисли такъв грях, щото да купува и продава жито. А за парите и не знаехме, всеки си имаше в изобилие своя храна. Сам аз сеех, жънех и мелях такова жито.

И попитал царят: — кажи ми тогава дядо, де си сеял такова жито и де е била твоята нива?

И казал дядото: моята нива беше Божията земя. Дето изореш, там е и твоята нива. Земя беше свободна, никой не я наричаше своя. Свои наричахме само своите трудове.

— Кажи ми — казал царят, още две неща: първо, защо тогава се е раждало такова зърно, е сега не се ражда? И второ защо твоят внук дойде с две патерици, син ти с една, а ти дойде без нищо, вървиш леко, очите ти са светли, зъбите здрави, говорът ти разбран и приятен? Кажи ми, дядо, защо са станали тия две неща?

И казал старецът! — станали тия две неща, защото хората престанаха да живеят от своите трудове, все гледат да живеят от чуждите. В старо време живееха не така; в старо време живееха както Бог иска: своето владееха, за чуждото не се лакомяха.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Словото на Учителя

Самопознание и самовъзпитание

Ние още не знаем, как да живеем. Не разбираме себе си и своите прояви, защото не познаваме основно пътя, по който мажем да се освободим от чуждите влияния и да се познаем.

Да познае себе си човек, е нещо гениално. За това е необходимо знание, чрез което да може да проникне и изучи онова, което носи в себе си. Знание, което да му даде методи, чрез които да се самопознае и възпита.

Запример, докато е на земята човек и най-свят да е, ще види в себе си закона, на който сам апостол Павел се натъкна: когато искаше да направи добро, не него, а злото прави.

Според една теория, някога на земята се е водила силна борба между добрите и злите духове. Вследствие на борбата земните пластове са се разместили. Тогава Бог затворил черните зли духове под земята, а добрите оставил на нея. Никога преди тази борба е било обратното: злите са били отвън, а добрите — отвътре. Но злото днес не е отвън, както се мисли. То е вътре. А добрите условия: слънцето, въздуха. водата, всички хубави работи са отвън. Отвън човек очаква да му кажат добра дума. А злото е отвътре. Вътре в човека са затворени злите духове като хиляди квартиранти. Те са в него, които правят пакости и престъпления, а той понася последствия! За тях ще бъдат съдени тези, които са ги извършили. Той ще бъде съден, защото е станал условие, оръдие, чрез което те да се извършат. Това ще стане по силата на същия закон, по който днес съдят престъпниците: наказват се не само тези, които са извършили престъплението, но и тези които са ги укрили,

В същност като говорим за добро и зли, като казваме, че сме добри или зло, не сме прави. Защото човек не е нито в злото, нито в доброто. Той е вън от тях. Той е добър или лош в зависимост от това, на кое е дал ход в себе си. Днес злото е затворено в човека. Човешкият ад е в неговия корем, черва, бъбреци, пикочен мехур и пр. Там са квартирантите, там се развиват всички болести, от там отива те в дробовете, най-после завладяват ума и човек подлудява. Затова да имаме знание. Да не бъдем страхливи, когато тези квартиранти почнат да дигат шум, а да им създадем работа. Когато поискат да си похапнат нещо мазничко: баничка, кокошка и др., да ги накараме да постят, да им направим тархана, да им дадем да ядат плодове. Това е едно средство да се справи човек с тях.

Постът, обаче, не трябва да бъде само на физическото поле, пост само от храна. Човек трябва да се въздържа и от лоши помисли и желания. Да се храни само с хубави мисли и чувства. Постът, молитвата, правилното мислене, все са методи, чрез които могат да се укротят тези квартиранти. Чрез тях може да се избавим от недоволството, неразположението и песимизма. После и чистотата е една предпазителна мярка, да не могат тия същества отвътре да влияят на човека и да го карат да прави погрешки, защото в края на краищата нас ще съдят, после тях. Затова всякога трябва да бъдете чисти. Когато направим една погрешка, до не я скриваме, а да я признаем пред себе си, пред невидимия свят. И чистотата ни да не бъде само външна, както Христос е казал на евреите, но и вътрешна. Писанието казва: „Като говориш, да не кажеш нищо лошо, за да не чуе ангелът, който е в тебе и за всяка празна дума ще дадете ответ в съдния ден.“ Защото тези зли, черни същества са, които постоянно подтикват човека да каже някоя лоша дума, да нагруби и пр. Те са от лявата му страна. А има други бели, светли от дясната страна. Едните и другите са много интелигентни и досетливи за лошото, а другите — за доброто. И едните и другите постоянно шушнат на ушите му, не на тези уши, а на други уши вътре. Така човек се намира постоянно на шушненето на тези два вида същества. Той трябва да се научи да разпознава говора им, за да може да се предпази от съветите на едните и да се ръководи от другите Трябва да познава този вътрешен свят в него, който създава всички работи, за да може да разбере себе си и своите прояви и да може правилно да живее.

Всичкото нещастие на съвременния свят е, че не признава и не познава този вътрешен свят. А пък е зависим от него. Запример, някой отива да краде. Ако познаваше този невидим свят, не би постъпил така, защото щеше да знае, кой го подтиква да извърши тази кражба. Или човек се разгневи на някого и казва: Искам да го убия. Един камък, който се търкаля от върха но планината, може да убие някого, но туй желание на камъка ли е? Желанието на човека да убива, негово ли е? Или има хубаво разположение, дойде едно лоша мисъл и помете всичко. Тъкмо се подигнала вярата ти, усъмниш се и дойде неверието. Дойде милосърдието, веднага след него жестокосърдечието и пр. Човек добре познава това раздвояване в себе си. Ако познаваше този вътрешен свят, той би го избегнал. Щеше да стои по-далече от вълните на злото и нямаше да се заличава хубавото, което пише. Вътрешно щеше да бъде свободен, нямаше да се обсебва от злото. Щеше да се издигне над него и над себе си, да се самовъзпита и познае. Тогава неговите квартиранти като дигнат шум, няма да бъде нетърпелив, а ще им каже: „Бог е Любов“, ще им поговори, ще им попее.

Музиката внася един мек елемент. Тя е лечебна. Но за да може човек да пее, трябва да се е хармонизирал. Мислите, чувствата и постъпките му трябва да са уравновесени. Тогава като пее, ще почувства една малка светлинка в слънчевия възел. Тогава значи е пропял правилно. Но ако изпее песента: Аз вярвам в Бога и остане в безверието си — значи не е пял правилно. В същност, обезверяването е борбата между животното и човека; между вярата като висше духовно чувство и страха като най-висше животинско чувство, най висш морал в животинското царство. Тази борба, обезверяване в човека, показва, че е слязъл, че се подал на влиянието на квартирантите си. Затова пеенето, музиката не трябва да бъдат за човека забавление, а едно мощно възпитателно средство, метод чрез който да сменя своите отрицателни състояния, като упражнение.

Запример, защо по някой път човек пее весели, а някой път тъжни песни? Каква нужда има от едните и от другите? Тъжните песни внасят по-голяма дълбочина у човека, разработват чувствата му. Скръбните хора са повече вглъбени в себе си, но имат по-тесни възгледи за живота, а веселите имат по-голяма широчина. Значи, трябва да обръщаме внимание на музиката, трябва да пеем. Обаче, има известни правила, които трябва да спазваме.

Ако на физическото поле пеем много правилно, ако в музиката не съществува дисонанс, ще се случи нещо лошо. Ако изпеем една ангелска песен на земята, тя разрушава, защото иска простор. Ако на небето изпеем една песен като на земята, тя ще сгъсти нещата, всичко ще се помрачи. При сегашните условия как трябва да пее човек? Кои правила трябва да спазва? В съвременната музика има правила, но в природата има музика, правилата на която съществуват преди тия но съвременните професори. Затова най-първо човек трябва да се научи да спазва тия на природата, а после да пее както си иска.

Но за да бъде една песен донякъде правилно изпята. Трябва всички звукове да си съвпадат с ударенията на думите. Ако ударенията в текста на една песен не съвпадат с тия на природните, ако силните и слабите тонове не съвпадат с ударенията на самите думи, тогава гласът трябва да се нагоди с думите. В българския език няма правила за ударенията. Има нещо недоизработено в него. Въобще в говора на човека има нещо недоизработено, защото не е музикален. В говора, както и в музиката има една разрушителни гама, която наричам гамата на смъртта. Като свири човек или попадне на някой тон или дума от нея, все ще стане някоя пакост. Затова трябва да сме по-далеч от една лоша мисъл или чувство в нас; да сме по далеч от лошите хора, понеже вълните на звуковете на тази гама са къси и няма да ни засегнат. За сега всички не се интересуват еднакво от музиката, всички не са еднакво музикални. Само у гениалните музиканти всички органи на музиката са добре развити. В музиката човек трябва да е роден. С усилие може да постигне нещо. Но както в музиката така и в говора, за да бъде той правилен и музикален трябва да има развити нужните качества. Ако причинността, способността да разсъждава у човека не бъде развита, той не може да направи връзка между причини и последствия, ще каже някоя лоша дума. без до може да предвиди резултата от нея и после страда. Затова не е безразлично какво говорим и какво пеем.

Както с музиката, така и с говора човек може да строи или да си разруши живота, според това дали си служи с гамата на живота или с гамата на смъртта. Засега по-лесно е на човека да си служи с тая на смъртта, отколкото с гамата на живота. Време е човек да се научи да пее и да говори правилно, да си служи с гамата на живота, да прояви доброто в себе си, да постъпва съобразно с неговите закони, за да може да дойде стария ред на нещата: добрите условия да бъдат вътре в него. a злите същества, злото — вън от него. Тогава няма да прави престъпление, а ще се самовъзпита и познае.

Резюме от Влад Пашов на лекцията „Самопознание и самовъзпитание“, ООК, 15. X. 935 год.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

350 учени против войната

Триста и петдесет души психиатри и психолози от разни страни са отправили до държавните мъже във всички държави следното писмо:

„Нашето призвание на лекари психиатри, чиято задача е да изучаваме нормалните и патологически прояви на умствения и душевен живот на хората, ни задължава да ви отправим настоящето бързо писмо.

Съществува в сегашно време едно състояние на духовете което застрашава живота на народите с голяма опасности и което може да доведе до нова колективна психоза на войната.

Войната мобилизира всичките разрушителни сили на човечеството; тя води до унищожението на човека чрез техниката, породена от неговия творчески гений.

Както във всичко, що засяга човешкия живот, тъй и в сложните проблеми на войната и на мира психологическият фактор е от голямо значение.

Желае ли се да се предотврати нова война, то народите и тези които ръководят техните съдбини, трябва де определят своето отношение относно войната. Само едно ясно самоопознаване може да предупреди една световна катастрофа.

Следните съображения ни се виждат съществени.

1) Изглежда, че съществува известно противоречие между мирните тенденции на всеки индивид и готовността за война на масите; това се дължи на факта, че човек мисли, чувства и действа другояче като отделен индивид, отколкото като е в множество.

Дори и в душата на културните човеци от нашата епоха съществуват още упорити остатъци от първобитните разрушителни инстинкти, които стават твърде мощни в момента, когато някоя опасност застрашава общността. Несъзнателното желание да се преживяват безнаказано, дори възнаградени, тези първобитни инстинкти, подбужда в висока степен тази готовност за война.

Трябва да се подчертава винаги отново, че умът и волята могат да укротят тези брутални инстинкти. Разрушителните сили, които биха довели съдбоносно народите до един хаос, насочени другаде, биха били от полза за човечеството.

2) Безразличието и фатализма на народите относно войната са ужасяващи. Представите за войната, както се те изразяват във форма на паради и пр. съвсем не приличат на истинската война.

Безразличието относно престъпните действия и интриги на международната оръжейна индустрия е твърде обезпокоително. Лудост е да се търпи неколцина да извличат полза от избиването на милиони човешки същества.

Трябва да се разбудят чувството за действителността и инстинктът за самосъхранение на масите, тъй като тези инстинкти са нашите най-силни съюзници против войната. В същия смисъл действа усилването на моралното и религиозно чувство в народа.

3) Речите на известни държавни мъже ни показват, колко са първобитни техните представи за войната, представи, които не се различават от тези на простите люде. Изрази като: „Войната е необходимо последствие от учението на Дарвин“, или пък „Марс е най-висшия съдия“, са фалшиви и опасни предвид на модерното водене на войната. Те забулват първичните инстинкти за мощ и борба и служат само за туй, за да възбудят в своите народи войнствения дух. Сугестивната сила на речите на държавните мъже е твърде голяма. Нападателните стремежи, веднъж възпламенени, не се уталожват лесно. Нека си спомним подхвърлената в 1914 год. пароли: „отечеството е в опасност!“ и ефекта на електризацията, който тя има върху всичките народи.

Както отделния човек може да бъде разстроен от тревожни внушения, тъй и цели народи могат да бъдат увлечени в войнствени авантюри, тласнати от страх, от обезумяване, от съвсем лъжливи, дори патологични представи, което ще бъде загиването за едните и за другите.

Ние, лекарите, обявяваме, че днес нашата наука е в състояние да различи действителните, подметнатите и несъзнателните мотиви, чийто съдбоносен детерминиум действа също и върху държавните мъже. Историята ще съди всички ония, които милитаризират своите народи, като претендират, че служат на мира. Те ще бъдат държани отговорни на първо место за бедствията, които ще донесе една нова война.

Ние настояваме върху факта, че миролюбивите намерения, дори искрените, не гарантират волята да се достигне до мир, дори с цената на национални жертви. По наше мнение, органите на международните интереси са достатъчно развити, за да помогнат на държавните мъже да организират борбата против всяка война.

Ако известни държавни мъже мислят, че организацията на мира не е още достигнала до едно развитие достатъчно, за да осигури бъдещето, ние им пожелаваме само да посветят на неговата организация толкова усилия и пари, колкото посветяват за въоръжаването на своите народи.

Ние се покланяме с почит и удивление пред държавните мъже, които, въодушевени от истинска култура и съвършен морал, показват на своите народи от висотата на техния пост, пътя на мира. Само те имат правото на славното име водачи на своите народи.

Благоволете да приемете господа, уверението на нашето дълбоко уважение.

Октомври 1935 год.

Писмото е подписано както следва:

От Англия 58 души, от Австрия 16, от Белгия 21. от Германия 13, от Гърция 14, от Дания 6, от Норвегия 6. от Канада 7. от Румъния 8, от Полша 8, от Турция 1, от Унгария 3, от Франция 16. от Холандия 51, от Швейцария 35, от Швеция 13 от Финландия 8. от Съединените американски щати 3 и др. От България е подписал д-р Донаджиев.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духът на новото възпитание

Едва ли може да се намери нещо тъй важно във връзка с идеите на обновлението, както въпроса за възпитанието.

Възпитанието е начало, първа стъпка към новия живот. А за да може това дело да даде очакваните и желани резултати, то крайно необходимо е хората, в чиито ръце се намира възпитанието на подрастващото поколение, да бъдат пропити, проникнати от духът на новото възпитание, което е само един лъч от идеите не обновлението, за които тепърва се създават почва и условия за да се развиват и цъфтят.

Едни важно условие за правилното възпитание е свободата.

Ето защо един голям съвременен педагог казва: „Оставете децата да се проявят такива каквито си са. По тоя начин възпитателя най-добре ще разбере какво има на лице, да подири своевременно и съответните най-подходящи методи и средства за работа над всеки даден индивид“. Защото истински възпитател е тоя, който е изхвърлил шаблона от своята практика, и с всяко дете, с всеки индивид се справя по специален, само за него или за случая начин, който начин или метод е дълго търсен и изпитван. Истинския възпитател отбягва да привежда всички деца към общ знаменател. Подобно подвеждане граничи с шаблона, а там, гдето има шаблон отсъства възпитанието.

Нека се запомни и разбере добре, че ролята на възпитателя е не да втълпява, не да всажда свои или чужди идеи в главата на младия индивид, а да опознае неговата скрита (вътрешна) същина, и да може след това да се напътства и подтиква към красивото, полезното и доброто

Детето трябва да се привикне само да узнава, да разсъждава, и да мисли, а не да му се пълни главата с готови чужди мисли, които са спънка за неговото правилно развитие. Втълпяването е всякога погрешен и лош метод, затова трябва да се изостави от възпитателите. Защото дресиране и възпитаване са съвсем различни неща. Важна е насоката на възпитанието. Каквато насока е дадена на младини, тя определя и целия по нататъшен живот и проява на човека. Че това е така може да се подкрепи с много исторически примери, но ние сега ще се задоволим само с два, които са много типични:

Първия е Марк Аврелий (121-180 сл. P. X.)

Неговата нежна и благородна майка гледала да сочи само добри примери на оногова, комуто било съдено да достигне власт на император. Любовта му към правдата на младини била толкова голяма, че той и на шега не е прибягвал до лъжа. Честите беседи и разговори с майка му оставили дълбоки следи в младата му душа и имали благотворно влияние върху целия римски народ, когато е бил император.

Каква голяма пропаст лежи между него и другия император Нерон, на когото майка му е пречила да се занимава с наука говорейки: „Философията може само да повреди на монарха.“

По-нататък за успеха на възпитанието е важна личността на възпитателя. Възпитателят, трябва да обладава всички ония ценности и качества, които иска да пробуди, да стимулира у детето. Защо истината е такава, че никой не може да пробуди в околиите качества, които няма в себе си.

И тъй, като говорим например за любов към ближния, за състрадание, за милосърдие, за истина, ние трябва да притежаваме тия качества, да сме ги развили в себе си, за да можем до покажем това и на дело, в живота, а не само в забавачницата или в училището.

Добре е, ако възпитателя обладава всичко благородно и възвишено, тогава не ще има нужда много да се говори за някои нещо, защото децата ще се приучат да извличат поука от ежедневния живот. От живота ще допълват това, което в училище не са могли да разберат.

И тъй живия пример, нагледните, опитите ще оформят понятията. Само така детето най-добре и най сигурно ще има макар и малко, но основни и верни понятия.

Добре е, ако в всека възраст се предават такива знания, и се учат такива науки, които са достъпни за съответната възраст, като разсъдъчната сила се поставя за по после, понеже тя предполага зрелост и опитност.

За възпитателят е много важно да знае да не се отнася със строгост към отрицателните прояви, а със снизхождение и симпатия, като се укаже нужното съчувствие за станалото, като се подчертае, че то не е направено умишлено. Нека се даде възможност да се поправи погрешната. Да се постарае да събуди себеуважение и уважение в другите, като същевременно будно се следи дали опростеното наказание е подействало благотворно, и дали е поправена погрешната.

Накрая ще подчертаем, че в основата както на всека работа така и на възпитанието е нужно да поставим любовта към Бога, който включва всичко в себе си. А любовта изисква да се пази живота на всяко живо същество като нещо свещено.

Г. С. Г.

И най-малкото колебание на човека да върши волята Божия, може да му докара най-големи страдания.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мейбъл Колинз (9)

БЕЛИЯТ ЛОТОС

(Продължение от брой 139)

Агмад ме гледаше, докато пиех. Когато оставих чашата, аз дигнах очите си към неговите с никаква внезапно свила се самоувереност.

„Аз ще полудея, казах аз смело, ако ме оставите в тази стая сам. Никога не съм оставал сам толкова дълго време досега“.

Говорех под настроението на момента. Когато по-рано съм прекарвал дълги часове в самота, те не ми се струваха тъй ужасни, но сега бързо схващайки лошата страна на това изолиране, аз изразявах точно това, което чувствах.

Агмад каза на младия жрец:

„Остави тук храната и ми донеси книгата, която е над леглото о моята външна стая“.

Той отиде да изпълни поръчката. Агмад не ми каза нищо и аз, след като бях казал това, което имах да кажа, и не бях смазан затова, както очаквах, взех от подноса една питка с масло и продължих моето ядене със задоволство.

Пет години по късно, аз не бих се осмелил да се отнеса така с Агмад. Аз не бих могъл да ям пред него след като съм говорил така. Но в този момент, аз бях под властта на невежеството и безразличието на младостта. Аз не бих могъл да проникна до дълбините на знанието на жреца, нито да знам до къде може да отиде неговата студена жестокост. И как бих могъл да направя това? Аз бях невежа. И, при това, аз нямах никакво понятие за неговия начин, за проява на жестокостите, за неговата цел, за неговото намерение. Аз бях в пълно невежество. Но аз добре знаех, че моя живот в храма не ще бъде това, което аз мислех, че трябва да бъде, ако той продължаваше така, и вече хранех детските мисли да се изтръгна от тук (па макар и през ужасния коридор) ако ме заставяха да живея по този ужасен начин. Аз малко подозирах колко строго съм пазен.

Агмад не каза нищо докато аз ядях и пиех и ето че младият жрец отвори вратата и влезе, носейки в ръцете си една голяма черна книга. Той я постави на една маса, за която Агмад му каза да я постави до леглото ми. Тогава бе донесена една лампа от един кът на стаята и поставена на масата. Агмад я запали и след това каза;

„Вий няма да се чувствате сам, ако четете тези книги“.

След тези думи, той се обърна и напусна стаята, последван от младият жрец.

Аз разтворих книгата веднага. Хвърляйки поглед назад към тази епоха, струва ми се че аз бях също така любопитен, както болшинството от младите момчета; всеки нов предмет спираше моето внимание, поне за момент. Отворих черната корица на книгата и хвърлих поглед върху първата страница. Тя имаше разкошна цветна украса, и аз гледах с удоволствие за известно време цветовете преди да почна до разчитам буквите. Те изпъкваха върху сивия фон по един тъй жив начин, че изглеждаше като че ли бяха очертани с огън. Заглавието беше: „Изкуството и силата на Магията“

Това за мен нямаше никакъв смисъл. Аз бях едно момче почти без всякакво образование, и бях много учуден, защо Агмад мисли, че една такава книга може да бъде другар за мен.

Разгръщах машинално страниците. Всички те бяха неразбираеми за мене, по причина на употребяваните термини, без да се говори дори за предмета, който разглеждаха. Смешно беше да ми се дава такава книга. Аз поскучах доста време над нея и, затваряйки я. отидох пак да легна на леглото си, когато бях изненадан да видя, че не съм сам. От другата страна на малката маса, върху която беше моята книга и лампата, стоеше прав един човек облечен в черно. Той ме гледаше внимателно, но, когато го погледнах и аз, той като че ли почна да се отдалечава. Аз се питах, как е можал да слезе тъй тихо и да се приближи така безшумно близо до мен.

Глава VI.

Имаш ли някакво желание?“ каза човекът с ясен, но низък глас.

Аз го гледах с интерес. Той носеше послушническа дреха, обаче говореше, като че ли можеше да задоволи моето желание, и, нещо повече, неговият тон не беше такъв, на един прост служител.

„Аз току що се нахраних“, отговорих аз. „И нямам друго желание освен това да бъда свободен, вън от тази стая“.

„Това лесно може да стане“, отговори той, „последвай ме.“

Загледах го с учудване. Той трябваше да познава моето положение и да знае волята на Агмад по отношение на мен. Как се осмелява той така да му се противопоставя?

„Не, отговорих аз, великите жреци са ме затворили тук ако ме заловят че бягам, аз ще бъда наказан.

„Върви!“ беше неговия отговор. И, говорейки, той вдигна повелително ръката си. Аз извиках, като че ли потиснат от някаква физическа болка. Защо това — сам не можех да си обясня. Имах, обаче, впечатлението като че ли бях схванат в някакви клещи, и че една сила, на която не можех да се противопоставям, притискаше моето тяло и го разтърсваше. Една секунда след това, аз бях прав до моя тайнствен посетители, с ръка здраво хваната от неговата. „Не гледай назад! каза той. Върви с мен!“

И аз го последвах. Обаче, при вратата, в мен се появи желанието де обърна главата си и да погледна и, след голямо усилие, аз успях да направя това.

Нищо чудно в това. че той ме бе молил да не гледам назад! Нищо чудно, че той се стараеше да ме изведе набързо из стаята, защото, когато моя поглед падна върху леглото ми, аз останах като вцепенен, с фиксиран поглед противопоставяйки се на неговия железен натиск.

Аз видях сам себе се прострян на това легло, или, по-право, моето безчувствено тяло, и тогава, за пръв път, аз разбрах, че моя другар на беше обитател на земята, че аз отново съм влязъл в страната на сенките.

Но това чудо беше напълно изтрито от съзнанието ми от едно още по-голямо чудо, — което бе достатъчно да ме неправи силен и де ми позволи да се противопоставя на усилията, които моя спътник правеше до ме отвлече вън от стаята.

Наведена над леглото, наклонена напред в онова красиво положение, в което я бях видял когато тя се навеждаше да пие от извора, аз видях царицата на Лотоса.

И аз я дочух да говори, гласът й дойде до моя слух като шуртенето на потока, като песента на чешмата:

„Събуди се, сънливко, не сънувай повече и се освободи от това проклето очарование“.

„Слушам“, прошепнах аз на себе си, и веднага като че ли ме обгърна някаква мъгла. Имах съвсем слабо съзнание, обаче, аз зная, че, за да се подчиня на желанието на величествената царица, трябваше да правя усилия да се възвърна към естественото си състояние. Аз успях постепенно и отворих изморените си и натегнали очи. за да видя моята стая празна, без да има някой в нея. Послушникът ме беше напуснал, но уви! Дамата на Лотоса също така ме бе напуснала. Стаята изглеждаше съвсем празна и на моето сърце легна някаква тежест докато гледах около себе си. В моето детско сърце аз считах красивата Дама на лотоса повече като една нежна майка, отколкото като царица. Аз въздишах за нейното приятно присъствие, но тя не беше там. Аз чувствах много добре, че тя не бе в стаята, скрита от моя поглед.

Чувствах отсъствието й с душата си така добре, както я виждах с очите си.

Аз се подигнах, отпаднат., защото последната ми борба ме бе изтощила, и отидох зад леглото, гдето бе скрито моето скъпо цвете. Отстраних леко завесата за да погледам моето съкровище. Уви, то беше вече клюмнало с своята грациозна главица! Побързах да се уверя дали наистина съм му дал вода; да, неговото стебло бе потопено дълбоко в обичания от него елемент. Обаче цвета се бе наклонили като нещо мъртво, и неговото стебло наглеждаше безжизнено върху края на чашата.

„Мое дете, извиках аз, коленичейки до него, и ти ли също си отминаваш? Ще остана ли аз съвсем сам?“

Аз взех от чашата извяхващия цвят и го сложих на гърдите си, в дрехата си. И тогава, съвършено отчаян, в момента, аз се хвърлих още веднъж на моето легло и затворих очите си, силейки се да ги направя да потънат в тъмнината, без никакви видения.

Но как? Кому е известен начина да скрие виденията от вътрешното око, което има страшната дарба на зрението, което никаква тъмнина не може да ослепи? Във всеки случай, това не бях аз.

(следва)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Вчера и днес

(По случай 25 години от смъртта на Толстоя)

Преди 25 години се пукна една тръба от Божествената канализация на земята и спре да блика бистрата вода, която поеше душите на жадуващите за Божествената вода, за висшата Правда.

Преди 25 години изгасна един фар, който пръскаше светлина и показваше пътя на лутащите се в мрака кораби, за да намерят истинския път, да не попаднат на подводни скали. Срути се фара, през който Божествената светлина гонеше мрака и осветяваше делата земя. Преди 25 години се развали един високоговорител, чрез който Бог говореше на човечеството и будеше неговата съвест и съзнание, призовавайки го да излезе от вонящото блато, в което е попаднало, и да влезе в истинския, чудно красив живот на Мир, Любов и Правда.

Но спре ли живата вода да тече и да пои жадните за нея души? Спре ли живата светлина да свети и да гони мрака от земята, в какъвто тя е попаднала? Не! Днес живата вода блика с още по-голяма сила и мощ и залива делата земя. Тя се подига като мощна вълна и тласка падналото в тъмна сянка човечество да излезе из нея и да види, че вън от тая сянка има красив живот, пълен с слънце и чист въздух. Днес живата вода блика с такава сила, че засяга всички области на живота. Тя засега дълбоко човешката душа и буди заспалите в нея сили и способности да схваща, разбира и проявява по-пълно живота и да стане творец и носител на новия живот, който иска братски отношения между делото човечество.

Днес се издига високо над хоризонта светло слънце, което прогонва тъмната сянка и под чийто живи лъчи ще поникнат и възрастнат семената, посети от Твореца във всяка душа.

Живата вода, която преди 25 години бликаше; живата духовна светлина, която преди 25 години осветяваше човечеството, днес съществуват и се проявяват с още по-голяма сила и мощ. И гласа на високоговорителя, чрез който днес Бог говори не хората, е по ясен и силен. Той намира ехо в душата на всеки, който го е чул.

Да бъдем разумни и използваме за наше и това на всички ближни добро, което Бог ни дава чрез живата вода и светлина. Да бъдем разумни и послушни на оня Божествен глас, който ни сочи истинския спасителен път.

N.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Известия пращани чрез мисълта

Италианските вестници съобщават, че проф. Калегари, виден италиански специалист по душевните разстройства, направил успешни опити за да докаже, че хората може да се съобщават един с други чрез „светливи известия“, предавани със силата на мисълта.

Най-последният му опит бил направен в една от римските болници. Според него, в човешкото има

три „съобщителни диска“

— един на дясната страна на шията, един на крака между глезените и прасците и трети зад показалеца на дясната ръка.

Две милосърдни сестри с привързани очи седнали на столове една срещу друга на четири метра разстояние. Професорът поставил една малка капсула алуминий върху мястото, където, според неговите твърдения, се намира „главния кожен диск“ на шията. Той казал на едната от сестрите да действа като предавател на една мисъл за някой предмет, който и двете знаят.

След кратък промеждутък сестрата действаща като приемател се оплакала от остро перящо усещане на върха на езика, от болки в двете бузи и в лявата китка, както и от тежест в върха на главата. Скоро след това тя заявила, че „вижда“ бели лъчеизпускания от тялото на другата сестра. Тези лъчеизпускания тя определила като една гъста мрежа около тялото и вълнуваща се като вълните на морето.

След това тя изпаднала в пълен захлас и после казала, че другата сестра й разказала за един пациент в болницата. Тя казала името му и признаците на болестта му. Предаващата сестра потвърдила, че тя „изпратила“ с мисълта си името и признаците на болестта.

След направените опити професорът Калегари заявил на присъстващите, че той се надява не след много време да направи възможно за хората да се съобщават един с други чрез просто поставяне па една капсула алуминий върху „главния кожен диск“ на шията си дори на разстояние от хиляди километра. Той обяснил, освен това, че идеята не е негова. Тя му била предадена от покойния професор Мингацини, най-добрият специалист по душевните болести, какъвто Италия е имала некога.

В 1908 година проф. Мингацини започнал издирвания върху „главния кожен диск“ в човешкото тяло. Неговите основни познания по душевните болести го довели до заключението, че такива дискове съществуват в тялото и че те могат да се използват като предаватели и приематели на мисълта между двама души. защото човешката мисъл се лъчеизпуска от тялото в една маса от вълни. Той умрял преди да може да стигне до етапа на действителните опити, но накарал проф. Калегери да му обещае, че ще продължи изследванията му.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Овчар и Вълча яма

(басня)

В гъстата гора на планината се развъдили много вълци. Bcякой ден нападали стадото на овчаря, който пасял по онези места. В своето възмущение към хищниците, той изкопал Вълча-Яма и постъпил по следния начин:

Поставил кошарата за овцете си вън от гората — в широката поляна. А пред нея, в гората — ямата, която заградил с двоен плет: единият близо до ямата, а другият по навънка. Коловете от двата плета били един срещу друг и върховете им се допирали. Така щото горе изглеждало като един плет, а долу оставала широка междина. В тази междина вечер затварял по една коза.

Ноще, когато вълци идвали към кошарата, виждали първо оградата с козата. Един по един те прескачали, за да я изядат, понеже там нямало ни куче, ни овчар, обаче всички падали в вълчата яма.

Овчарят всяка сутрин дохождал да смени козата и слушал скимтенето на уловените зверове. Но възмущението му от тяхната алчност и жестокост, не му позволявало да ги погледне. Една сутрин ямата му извикала:

— Господарю, събраха се много вълци в мене и начнаха едни други да се ядат. Грозотия голяма! Какво да правя?

— Не бой се — отвърнал Овчарят. Така те скоро ще се довършат, ще се изядат и на тебе ще ти олекне!

* * *

Затвори лошите мисли в себе си, не давай им ход И те ще се затрият, като всеки вълчи род.

Дядо Благо

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ХРОНИКА

На 19 т. м. се навършват 25 години от смъртта на великия писател и духовен будител на човечеството Лев Толстой. По тоя случай навсякъде по света се урежда тържествено честване паметта на Толстоя. Не ще остане назад в това честване и Съветска Русия. Съобщава се, че там са правени големи приготовления да се отпразнува годишнината от толстоевата смърт по най-тържествен начин. В България почти всички вестници поместват статии по тоя повод. Ще .има събрания, на които ще говорят писатели и последователи на Толстоя.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Книжнина

Орфей, книга I-ва, год. V месечно списание за братство, окултизъм, религия, философия, изкуство и духовен живот. Орган и издигане на Българското Теософско Общество. Редактор: Н. Трифонов. Съдържание: Братство; Диамантени юбилей (1875—1935 — 60-годишнина от основаване на Теософското Общество), Реч — Дж. Арундейл, Теософското общество и работата в него — Ледбитер; За духовния егоизъм — М. Маришал; Творческият огън — Ж. Ван Дер Лео; Годишен събор на Бълг. Теософско Общество и др.

Орфей ще излезе през петата си година в 5 книжки и ще струва: за година 60 лв., за 6 месеца — 30 лв. Редакция ул. Странджа, 48, II. Администрация: ул. Дрин, 3. Суми за абонамент се изпращат до К. Стефанов, ул. Паск. Паскалев, 25 — София.

Нов живот, двумесечник за обществени въпроси и култура, с следното съдържание: Въжделеното — вечният стремеж на човека. 350 учени против войната. Войната между Италия и Абисиния, Защо се израждат хората. Силата на жената. Думи и дела. Двама честни общественици. Вегетарианският конгрес. Дания — най-просветена страна. Честването на Толстоя в България и Русия. Животните — учители на човека.

Ще излязат през годината 20 броя формат 63 — 95, 8 стр. Годишен абонамент 80 лв.

Адрес: ул. 6 септември, 3 София.

За суми пощенска чекова с/ка 626 на Издателство „Посредник“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...