Jump to content
Ани

Година 8 (22 септември 1935 – 19 юли 1936), брой 162

Recommended Posts

БРАТСТВО

Двуседмичник за братски живот

Брой 162 - год. VIII.

Севлиево, 7 юни, 1936 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 60 лева

За странство – 100 лева

Отделен брой 2 лева

Всеки абонат ще получи безплатно книгата

„Вечната поема“

от Auroro

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

Божествени и човешки закони

Извора на Живота (N.)

Стълбище (стих. от О. Славчева)

Конгреса на Бълг. вегетар. съюз

Словото на Учителя. Раждане на свръхсъзнанието (23. II. 1936 г.)

Белият лотос (продължение от брой 161 - Мейбъл Колинз)

Конят и Человекът (басня – от Дядо Благо)

През вековете (Любомир)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мейбъл Колинз (28)

БЕЛИЯТ ЛОТОС

(продължение от брой 161)

Глава IX.

Отведоха ме в моята стая и ме оставиха сам. Прострях се на леглото си и заспах, защото бях много уморен; не се страхувах и, струваше ми се, че главата ми почиваше нa нежната ръка на Царицата на лотоса.

Но моят сън бe кротък. Бях потънал в дълбока забрава, пълна с такава сладост, че всякакви сънища бяха изключени, когато внезапно бях събуден от ясното съзнание, че не съм сам. Събудих се, за да се намеря в тъмнината и мълчанието, но аз изпитвах чувството, което ми бе от по-рано познато. Разбрах, че съм заобиколен от голяма тълпа. Оставах неподвижен, с отворени очи, очаквайки светлината и питайки си чие присъствие ще ми разкрие тя.

Тогава аз изпитах нещо, което не бях почувствал по-рано. Но бях в безсъзнание, обаче се чувствах обезоръжен, безсилен, също като да бях лишен от всякакво чувство и съзнание. Не бях неподвижен поради индиферентност или спокойствие. Аз желаех да стана и да поискам да донесат светлина, но не можех нито да се помръдна, нито да издам някакъв звук. Някаква мощна воля се бореше с моята, една толкова силна воля, че малко оставаше да бъда напълно победен, но аз все пак се борех, не исках да се предам. Бях решил да не се подам като сляп роб, овладян в тъмнината от невидим неприятел.

Тази борба стана тъй страшна, тъй дива, че най-после аз разбрах, че това с борба за моя живот. Силата, която ме потискаше със своята тежест, имаше желанието да убива. Коя бе тази сила? Кой искаше да отнеме моя живот?

Не мога да кажа колко време продължи тази ожесточена и мълчалива борба, но най-после светлината се появи около нас от всички страни заедно със запалването на факлите един от друг. Виждах смътно, защото зрението ми беше отслабнало. Намирах се в голямата галерия пред вратите на светилището, прострян върху леглото, гдето бях играл с чудното дете-фантом, което първо ми бе предало урока на удоволствието. Лежах, прострян по цялата си дължина, както на моето собствено легло във време на сън. Както тогава при първата церемония, това легло сега пак беше покрито с рози. грамадни, разкошни рози, цветя на страстта, тъмночервени, с кървав цвят; имаше хиляди такива пръснати по леглото и наоколо и техният силен парфюм зашеметяваше моите отслабнали чувства. Бях облечен в бяла ленена роба, върху която имаше фигури, каквито досега не бях виждал, йероглифи, бродирани с гъста, тъмночервена коприна. Една струя червена кръв течеше от леглото в една разкошна ваза, поставена на пода всред грамада от рози. Гледах известно време тази кръв с любопитство и изведнъж разбрах, че това е кръвта на моя живот, която сега изтичаше.

Подигнах очи и видех, че бях заобиколен от десетте. Всички бяха фиксирали погледа си върху мен и техния израз бе неумолим. Тогава аз разбрах коя беше ужасната сила, срещу която аз се борех. Тази сила бе сбора от техните воли. Възможно ли беше да се боря срещу тези хора? Аз не знаех, но все пак не бях още сломен. С едно голямо усилие аз станах на леглото. Бях отслабнал от загубата на моята кръв, но те не можеха повече да ме принудят на мълчание. Изправих се на краката си и застанах така. Зад десетте, погледа ми се плъзна над тълпата жреци, които бяха назад, и, още по-недалеч, върху народа, който се натискаше към входа на голямата галерия, за да види обещаното чудо.

Стоях прав един момент, като мислех, че ще мога да говоря, но паднах обезсилен назад в отчаяние. Обаче една интензивна, дълбока и жива радост изпълваше душата ми и аз внезапно дочух един шепот, който ставаше все по силен н по-силен.

„Това е младият жрец, който говори при портите на храма! Той е добър и не трябва да умира! Да го спасим!“

Народът бе видял моето лице и ме позна. Един голям натиск, причинен от внезапен ентусиазъм, произлезе внезапно, и масата на жреците бе изтласкана дотолкова, че кръга на десетте бе скъсан. И, тъй като тълпата прииждаше към Светилището, много от жреците отстъпваха в празното пространство между леглото и вратата. Докато те се притискаха таке, смутени и объркани,аз видех че вазата, която съдържаше моя живот, бе обърната и че червената кръв бе изляна при вратата на Светилището. Тази врата се отвори; Агмад се появи на прага, величествен в своето ненарушимо спокойствие. Той погледна тълпата, която се движеше към него. Под неговия студен поглед, жреците станаха по-спокойни и намериха в себе си сила да противостоят още известно време на натиска на тълпата. Десетте се съединиха отново и с усилия достигнаха леглото ми за да го обградят пак, но беше вече късно. Аз бях вече заобиколен от тълпа та. Аз се усмихнах слабо при вида на тези сурови приятелски настроени фигури. Плачове се дочуваха и проникваха до сърцето ми; внезапно некой хвана ръката ми, стисна я, целуна я и я измокри с горещи сълзи. Нищо никога не бе ме карало да се разчувствам до такава степен. Тогава аз чух един глас да вика: „Това е моят син, моят син е мъртъв! Убиха го. Кой ще ми върне моя син?“

Майка ми беше коленичила до мен. Напрегнах своя умиращ поглед и я видях. Тя беше остаряла и изнемощяла; но лицето й беше пълно с доброта. И, гледайки я, аз видех зад нея, закривайки я със своята сянка, Царицата на Лотоса, права, там, всред народа. Една сладка усмивка беше на устните й.

Майка ми стана и лицето и се озари с чудно благородство:

„Те убиха неговото тяло, каза тя, но не могат да убият душата му. Неговата душа е силна, аз я видех в неговите очи, в момента, когато те са затваряха от смъртта.“

(следва)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Божествени и човешки закони

Откакто светът съществува, естествените и вечни идеали на всичките человеци, от който и да било народ, са били, са и си остават все едни и същи — придобиването на онези блага (условия), при които человекът винаги да бъде здрав, силен, даровит, способен, красив, дълголетен и свободен, които условия ще направят человеческия живот смислен и щастлив.

Но всичките досегашни усилия на человеците за постигането и осъществяването на естествените си и вечни идеали, вместо да се увенчаят с успех, напротив, отишли са напусто. Защото виждаме, че человеците не само не са се доближили до осъществяването на естествените си общочовешки идеали, които да направят живота им смислен и щастлив, а наопаки живота на всичките люде от ден на ден става все по-нещастен, по-безсмислен и по-невъзможен. А причините за тази печална действителност се коренят във всичката досегашна противоестествена умствена, сърдечна и волева деятелност на человеците, чиито мисли желания и дела с били предимно противоестествени - разрушителни, а не са естествени—творчески. Защото человечеството вместо да възприеме, да проучава и да устройва личният си и обществен живот съобразно божествените (природните) закони, които са му изявени чрез словото, живота и делата на всичките велики общочовешки, учители, мъдреци и светии, то още продължава да се ръководи и да устройва личният си и обществен живот съобразно всевъзможни измислени от обикновени человеци правила, наречени „закони“. И докато людете продължават доброволно или насилствено да се ръководят в личният си и обществен живот от всевъзможните измислени човешки правила, които, най-често биват противни на вечните божествени (природни) закони, то човечеството ще се приближава все повече и по-вече към всеобщо самоунищожение, погибел и смърт. Защото обикновените смъртни человеци не могат да измислят правила и закони, чрез които да се постигне безсмъртие и хармония в човешкия живот.

Единственият път за постижението и осъществяването на естествените и вечни общочовешки идеали — да бъде всеки человек здрав силен, даровит, способен, красив, дълголетен и свободен, които условия ще направят человеческият живот смислен и щастлив, може да се намери само чрез възприемането, проучването, приложението и изпълнението на божествените закони.

Божествените закони, от които днешното человечество трябва да се ръководи при устройването на личния си и обществен живот, за да постигне вечните си общочовешки идеали, с изявени най-добре в словото, живота а делата на най-великия от общочовешките Учители — Христос. Защото писано е, че Христос е казал: „Истина, истина ви казвам, не земята и небето ще преминат, но нито резка от божествения закон няма да премине, докато не се изпълни всичко.“

Учението на Учителя Дънов, не е нищо друго, а изявяване на нови божествени закони и изяснение, приложение и изпълнение на божествените закони, изявени от Христа и от много други общочовешки учители, мъдреци и светии.

Последователи на Учителя Дънов могат да бъдат всички люде, от който и да било народ, които искат напълно да устроят личния си и обществен живот според божествените (природните) закони.

И. А. Изворски

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Извора на Живота

„Доброто е едно богатство, то е вечен извор“.

Учителя

Отвори крана на доброто а тебе и ще видиш, как изобилно ще протече всичко: слънце ще изгрее в твоя живот. радост и щастие ще те посетят. Любовта и светлината ще станат твои спътници, по-право ти ще се движиш в тях. Те ще станат тогава, твоя истинска среда, в която ще твориш и градиш на здрава, от нищо несрутваща се основе. Това е наистина средата, в която се развиват положителните страни на човешкия характер, това е средата, в която ще намери условия да се прояви истинския човек, направен по образ и подобие не Създателя. В нея среда може да се разпали оная божествена искра, която лежи дълбоко в недрата на всека душа и да се разгори в буен огън.

Като казваме среда не любов та и светлината, ние имаме пред вид великата, безграничната, Божествената Любов и светлината на Централното Слънце, която вечно свети в душите на истински будните човеци, а не физическата, земната любов на личността, нито пък тая светлина, която се явява и изчезва.

С своя личен егоистичен живот, стремейки се да централизира всичко, човек подпушва крана на доброто, и дава проява само на отрицателното, на заробващото, което в края на краищата, по закона на върховната правда в света, се струпва на главата му.

От хиляди години насам, човек се е движил в сянка, затова ние виждаме, че той е наклонен да се проявява отрицателно, да бъде роб на разрушителните сили. Язвата в организма на човечеството е станала толкоз голяма, проказата така много се разразила, щото, ако то не се добере до този истински извор на доброто, ако то не се докосне до извора на живота, е осъдено на коренно израждане и гибел. За това на всеки днес предстои да отвори крана на доброто, за да може да протече в света благодат и да дойде мир и радост между всички. Мнозина очакват благоприятни условия, за да проявят доброто, очакват да се улеснят или друг първи да го направи, че тогава те. Не, нека всеки се стреми първи да отвори крана на доброто, нека всеки се стреми да стане добър образец и модел за другите. Защото, докато човек очаква да се нареди и добие благоприятни условия за целта, реката ще пресъхне и той ще се намери като риба на сухо, извън средата ни Любовта и светлината.

Нека не чакаме специални условия, в да използваме настоящите като най-изгодни и да се възвърнем към средата на Любовта и Светлината още сега, за да добием наново първичната си сила и станем проводници на възвишеното, но живата вода.

Прояви доброто и благородното, защото в противен случай на тяхно место ще се явят отрицателните инстинкти на нисшата природа.

N.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Стълбище

От тез камънаци, скали натрошени,

Които из пътя ме спъват да падам;

Разрязват ми с рани нозе уморени

И карат ме често да плача и страдам.

*

Ще взема аз стълбище да си направя;

Нагоре да тръгна и връх да изкача.

И който след мене да мине остава

И тез стъпала нагоре прекрача.

*

Не ще се убие кат мене жестоко,

А леко ще ходи из път нанагорен,

И щом се изкачи на върха високо.

Ще седне, почине от пътя уморен.

*

И тих благослов за мен ще издума:

— Мир светъл да бъде, во веки, на тая,

Която по-лек направи ми друма, —

На нея й царство небесно желая!

*

Що в песни превърна безбройни страдания

И всяка сълза на бисер претвори,

През тъмни, жестоки човешки гонения

Тя път нанагорен сама си отвори.

О. Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Конгреса на Бълг. вегетар. съюз

Анкета за децата-вегетарианци

Предстоящия конгрес на Българския Вегетариански Съюз ще бъде посветен на детето. За тая цел се предприема анкета, със съдействието на всички съидейници.

Умоляват се родителите да изпратят по една хубава снимка на своите деца и да отговорят на следните въпроси, които веднага да изпратят на адрес:

Д-р Н. Станчев, ул. Сердика 18 — София.

Семейство, местожителство.

I. От кога сте вегетарианци?

II. Колко деца имате: (живи, умрели)

III. Живи деца: — год.; височина; см.; теж.; кг.; боледували от:

IV. Яли ли са месо и имат ли желание да ядат?

V. Имат ли добра охота за хранене?

VI. С какви хранителни продукти се хранят предимно сега?

VII. Ядат ли достатъчно сурови плодове и зеленчуци?

VIII. Как се развиват телесно и душевно (умствени способности, какви ученици са и пр.?

IX. Какъв характер проявя-ват (кротък, буен и т. н.)?

Подпис:

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Раждане на свръхсъзнанието

(Разсъждение на Влад Пашов по неделната беседа „За да бъдете синове„, 23.02.1936 г,)

„За да бъдете синове не вашия Отец, Който е на небесата“.

Баща и син, това са символи на две велики идеи. Бащата, това е началото на нещата; синът — това е краят на нещата. Следователно, крайният резултат не нещата, това е синовността. Някои пишат: какъв е крея на живота ? Да бъдеш син. Какво е началото на живота ? Да бъдеш Божествен. Под думата Божествен, мнозина разбират това. което не е. В света няма много богове, има само един Бог. Бог е туй несъвместимото, несъизмеримото, което вмества всичко в себе си, и дава живот на всички. Той не се нуждае от никакви поклонници, от никакви служители. Той от нищо не се нуждае. А хората и по-дребните същества, от всичко се нуждаят. Бог от нищо не се нуждае, а човек е същество, което от всичко се нуждае. И благодарение на това, човек се учи да мисли. Нуждите са, които карат човека да мисли. Ако нямаше нужди, човек никога не би мислил, а ако не мисли, човек ще остане едно животно — не може да създаде никаква култура, не може да създаде никаква наука. А наука е това, което дава права посока на човека, и го учи, как да живее. Без наука, без знание, човек ще живее като животните. И така, както сега живеем, ние не живеем своя живот който искаме. Без да искаме, ние живеем един живот, който никак не ни е приятен. Този живот ни е наложен от миналите поколения.

В миналото хората са мислили по известен начин, и днес ние сме заставени да живеем това. което те са мислили.

Значи, ние сме заставени да живеем така. Дървото е заставено да живее като дърво, половината заровено в земята, а другата половина над земята. Животното е заставено да живее като животно, да ходи на четири крака, а човек е заставен да живее като човек, и да ходи на два крака. Но има отношение между растенията, между животните и между човека. За да разберем тези отношения, трябва да разберем законите на природата, а за това ни е необходимо да се освободим от много наследствени черти, които ни препятстват за едно правилно разбиране. Всички хора имат добри желания, но когато дойде да се приложи едно учение, те нямат методи, по които да го приложат. Запример, проповядва се учението за братството, но хората не живеят като братя, а се използват, насилват, съмняват; когато братството подразбира разбирателство, хармония, взаимно доверие, и взаимно уважение и почитание и общност в интересите. Не ти е брат онзи, който за сметка на своите си интереси, ощетява твоите интереси. Брат е онзи, който мисли за теб, като за себе си. Така разбиран живота, той придобива смисъл; такъв човек има идея, има убеждение. А убеждението на съвременните хора — това са техните лични интереси, следствие на което са и тези големи противоречия в живота. Всички работят, защото са заставени да се прехранват. Ние се и раждаме, защото сме заставени да се родим. Не сме свободни и в рождението си. За сега свободата е само един стремеж, но не сме свободни. Ние живеем, без да сме свободни; и умираме, без да сме свободни.

Под думата свобода разбирам — онова, което имаш, да можеш да го употребиш свободно, според своите най-добри разбирания. И всички окръжаващи, които са свободни, до ти съдействат, и ти да им съдействаш. Такъв един живот за сега е невъзможен. Невъзможно е да живеем братски с животните; невъзможно е да живеем братски с растенията, невъзможно е да живеем братски даже и със себе си. защото човек е а спор. в противоречие не само с окръжаващата среда и със своите ближни, но той е в спор и със самия себе си. Като дойде до известно положение, той иска да се самоубие, не иска да живее, раздвоен е в себе си. Едното същество в човека мисли, че трябва да живее, а другото мисли че трябва да умре.

Сега онези, които не разбират живота, като не могат да разрешат противоречията в него, по-държат, че има един живот извън земята — духовен живот, където всички противоречия ще се разрешат, и хората ще живеят братски. Идеята е отлична, но в приложението на тази идея има нещо криво; защото земният живот е част от духовния живот на човека. И ако вие на земята не можете да живеете добре, в духовния свят съвсем не можете да живеете добре. Ако стомахът ви не функционира правилно, мислите ли. че умът ви ще функционира правилно. Аз вземем стомаха в смисъл на по-нисш живот от този на ума. Всички песимисти, които с имали криви възгледи за живота, стомахът им е бил в анормално положение. Това ни показват научните данни. За да бъде в нормално състояние, човек трябва да има ясна представа за природата. Представете си, че влизате в една фабрика, дето не виждате нито един човек, но четете само надпис. „Пазете се, понеже, тук никой за никого не отговаря“. Всичко е в движение в тази фабрика, но никой за никого не отговаря. Ако бутнете някъде, и ви се случи някакво голямо нещастие, ще знаете, че, никой не отговаря за вас. Кой ще отговаря за вас. ако някое колело те хване и ти откъсне ръката или крака? Писано е, че там никой не отговаря и затова няма кого да съдиш, няма от кого да искаш обяснение, защо е станало така. При това положение, кого ще съдиш? Такова нещо е природата. Всички нейни колела са в движение. И тя пише: „За никого не отговарям“. „Никой за никого не отговаря“. Живота е така нареден, че никой за никого не отговаря, а всеки сам трябва да внимава да не го хване някое колело от грамадния механизъм на природата. Но затова е необходимо до познавате природата, да познаваме и себе си, да знаем нашите отношения спрямо природата. Нужно е да имаме конкретно знание за силите и законите на природата. за да не им се изпречва-ме на пътя, защото ще бъдем смазани.

Това е практичната страна на знанието, което има приложение. Но има идеи, има знания, конто с неприложими в дадено време. Всички идеи са добри, всичко можем да мислим, всичко е позволено на човека, но не всичко може да го ползва в даден момент. Няма нещо, което да не е позволено на човека. Аз не искам да ограничавам човешките мисли, но не всички мисли са приложими. Това, което мислиш, можеш да го мислиш за себе си; но има мисли, които са неприложими в природата, защото в природата има една висша Разумност, която регулира и направлява процесите и явленията, които стават в нея. Тази разумност е която обуславя реализирането на мислите. Всичко в природата е подчинено на тази разумна воля. А ние, сами по себе си, вън от импулсите на тази разумна воля, която действа и в нас, не можем да направим нищо. Сами по себе си, ние не сме дошли на земята; също така ние не можем да изменим въртенето на земята, и да направим един ден по-голям или по малък; не можем да изменим наклона на земната ос; не можем да изменим теченията на силите в природата. Не можем да изменим ветровете, бурите и ураганите. Но това, което за човека е невъзможно, непостижимо, неприложимо, за възвишените, за напредналите същества е възможно и постижимо. В природата съществуват разумни закони, според които нещата могат да бъдат приложими или неприложими. Това, което за човека е възможно и приложимо, за животните е неприложимо и невъзможно. Това се дължи на формата на животните.

То ни показва, че формата обуславя проявленията на живота; а пък самата форма е обусловена от степента на развитието на съзнанието. И човек най първо трябва да знае, какво може де направи във формата, която сега има. Защото формата, това е една възможност. Всяка функция се проявява в известна форма. Всяка функция има известно отправление. Както функцията на стомаха е храносмилането, на дробовете дишането. на мозъка мисленето, таке и всеки най-малък уд има определена функция. Това не значи че мозъка произвежда мисълта, но той само я възприема и предава; той е нещо като радио. Както радиото от далеч схваща звуковите вълни и ги предава, така и мозъкът възприема мислите и ги предава. Значи мозъкът възприема мисълта от друг свят. Чрез мозъка ние се влияем от един свят много по-висок от нашия.

Сега аз искам да ви занимая с онзи възвишен живот, който е скрит в човека. В човека има четири прозорци, чрез които той може да наблюдава живота. Те са —неговото подсъзнание, неговото съзнание, неговото самосъзнание и неговото свръхсъзнание. Ако иска да разгледа живо та на своето подсъзнание, човек трябва да се върне в своето минало, понеже подсъзнанието съдържа всички опитности на миналите векове и то не само на неговия живот но и на безброй същества не само на човешките раси, но и на растенията и на животните. Всичко това е складирано в подсъзнанието и онези, които разбират тези закони, могат да се ползват от неизчерпаемото богатство на миналото. Съзнанието пък е областта, в която специфично е вложена опитността на животинското царство. Човек, който иска да изучава животните трябва да има съзнание. Най високата точка, до която животните са достигнали, това е съзнанието. И най-великото нещо, което съзнанието на животните е родило, това е страхът. Животните разрешават всички противоречия чрез страхът. За основа на своето царство те поставиха насилието и казаха: до като имаш дълги и здрави крака, бягай. Пази се, страхувай се и бягай. Те казват: слабият да бяга, а силният да го гони. И ако силният хване слабия, той има право да постъпва с него както иска. Когато се явява човека на земята в него се събужда тъй нареченото самосъзнание, което определя човека като човек. Но самосъзнанието донесе за хората почти непоносими страдания. Когато се казва, че човек бил създаден по образ и подобие Божие това е само едната страна на въпроса. Самосъзнанието се роди в човека от момента, когато той почувства, че е съгрешил. До това време човек не знаеше какво нещо е грехът. Той беше свободен. От момента, когато съгреши, той започна да чувства в себе си две състояния: едното тъмно, а другото — светло. Само съзнанието е една област, през която трябва да минем. И тя си има своите граници. Там човек няма да остане вечно. Следващата фаза е, когато хората ще излязат от състоянието на робството т. е. от състоянието на самосъзнанието и ще влязат в свръхсъзнанието. Ние сме близо до тази граница. До тогава докато човек живее в самосъзнанието, той всякога ще прави погрешки и ще ги поправя, защото условията,при които живее в самосъзнанието са такива, че той не може да не прави погрешки. Човек трябва да влезе да живее в свръхсъзнанието, където условията ще се изменят. А щом влезе да живее в свръхсъзнанието, човек става истински човек или син Божи.

Значи, смисъла на живота се заключава в това да бъдем синове Божий. Под думата човек или син на Отца се разбира само онзи. който има развито в себе си свръхсъзнание. Сега съвременните хора се готвят за синове, но още не са синове Божии. Ако бяха синове, те нямаше да правят такива грехове, каквито днес правят. Те правят неща, които не са хубави и казват, че Бог е благ. Благ е Бог, защото прощава греховете на всички страдащи. Но хората, като грешат, не могат да използват Божиите блага и после питат — защо Бог не им помага.

На този въпрос ще ви отговоря по следния начин. Представете си, че при мене идва един човек на когото стомната е пукната и иска да му услужа, да му налея вода. Трябва ли да му услужвам? Аз ще се откажа да сипя вода в стомната му, защото водата ще изтече. Той може да каже: ама човещина няма ли в теб? И да имам човещина в счупената стомна е невъзможно да наливам вода. В пукната стомна вода не се налива. Съвременните хора са пукнати стомни, затова Господ не им помага. Щом не разбирате Божиите закони, вие сте пукната стомна. Затова се изисква знание от хората, за да пресъздават своя организъм, за да могат да се ползват от Божиите блага. Само така ние ще можем да разчитаме на онова малкото в себе си, което някой наричат интуиция, а аз наричам свръхсъзнание. То е един Божествен зародиш, който сега се развива в човешката душа. Всеки. който е слушал Божественото в себе си глава не го е боляла. И да го боли глава, ще го боли много малко. От каквато болест и да страдате това съзнание у вас ще ви покаже, как да се излекувате. Каквато мъчнотия и да имате, то ще ви покаже, как да я разрешите. В каквото социално затруднение и да се намирате, то ще ви покаже изходния път. И нещастията на хората идат от това, че не вярват в това съзнание. Всички християнски апостоли имаха това съзнание в себе си в по-голяма или по-малка степен. Когато в човека се пробуди това свръхсъзнание, той е вече във връзка с възвишените същества в света, които му помагат. Много хоро имат такива опитности, но те не тръбят за тях, защото ги считат свещени. Всеки човек, у когото трябва да се развие свръхсъзнанието, докато дойде до това положение, той непременно трябва да мине през Христовите страдания. Христос, който дойде до свръхсъзнанието, до космичното съзнание, в последния ден трябваше да умре. Той трябваше да бъде разпнат на кръста, и в третият ден да възкръсне. В него функционираше в пълен размер космическото съзнание. След това вече римската империя не можеше да Му заповядва. И еврейските равини и учители не можеха вече да му се налагат. Той се явяваше, където искаше и свободен беше. Той говореше свободно. Силата на Христа се криеше в свръхсъзнвнието, в което действаше Божественото начало. На това се дължи прогреса на Християнството, не количествено, но качествено.

Онази идея, която прониква в цялата бяла раса, това е любовта Христова. Християнството е носи тел на тази идея, значи, то представлява идеята на балата раса. Христос е Учителят на бялата раса, който работи за развиване на свръхсъзнаниего в нея. И ако някои християни още не са християни, причината за това е, че те живеят още в самосъзнанието, а не са дошли до свръхсъзнанието.

За да дойде до свръхсъзнанието, човек трябва да се откаже от всички стари неща, от миналото, и да възприеме новото, което носи свободата в света. Като се откажете от старото, ще разчитате н онова, което носи живот в себе си, което носи простор. И тогава не след години, но само след няколко часа вие ще можете да проверите онази истина, която искате да знаете. И сега цялото брожение, в което се намира съвременното човечество, съвременната култура или бялата раса, аз ги определям с няколко думи, а именно: бялата раса сега е бременна. Големите мъчнотии, които човечеството днес прекарва, аз ги считам като бременност на бялата раса. Днес цялата бяла раса се мъчи да роди, и ще роди. Мъчнотиите, които тя минава, говорят за раждането на новото. Това е което окултистите наричат идването, или раждането на новата, на шестата раса, на онези хора, които идат да оправят света. Ще ви представя фигуративно, кои ще оправят света. Представете си, че се намирате на северния полюс, без огън. Онзи, който ще може да направи живота ви сносен е този, който ще донесе една кутия кибрит и запали огъня, да измени условията на живота ви. От огън се нуждаят хората там. Този огън, това е божественото, което се проявява чрез свръхсъзнвнието, от което се нуждаят хората. Според мен Божествено е само онова, което носи мир, сила и свобода на човека. Всяка мисъл, която внася в човека живот, знание и свобода е Божествена. А всяка мисъл, която не носи в себе си живот знание и свобода, тя не е от Божествен произход, тя е човешка мисъл. И човешките мисли не са лоши, но те не носят в себе си живот, знание и свобода, и на тях не може да се разчита. Досега вие сте градили с човешки мисли. Благодарение на тях, вие днес имате тези хилави тела, които след 40 — 50 — 60 години остаряват и започвате да се подпирате с тояжка, и заминавате за онзи свят, без да сте разбрали защо сте се родили, защо сте живели и най-после защо умирате.

И след всичко това ще питате — защо Бог, който е съвършен, създаде тези противоречия в живота?

Противоречията ние ги създадохме, а Бог само ги допуска по закона на свободата, която ни е дал.

Противоречията са резултат на едно отклонение в човешкото развитие. Днес хората са дошли до положение да вярват повече на човешкото, отколкото на Божественото, което се дължи на факта, че са стигнали до крайните предели в развитието на самосъзнанието, и в този път по-нататък не може да се отиде. Следствие на това и страданията и противоречията са стигнали до своя максимум. А това е вече признак, че сме пред прага на раждането на космичното съзнание в хората. С раждането на това ново съзнание ще се роди и новата култура, ще се роди новият човек, ще се роди синът Божи, който ще разбира волята на Отца си и ще я изпълнява.

Докато хората живеят в самосъзнанието, те не могат да изпълнят волята Божия, и не могат да разберат вътрешния смисъл на свободата. Те са хора на дълга и закона. И техния морал е определен от закона. Гледате някой съвременен фабрикант има около 2000 работници. И като дойде да им плаща, почти от всички ще задържи по половин — един лев. От 2000 души по един лев, това правят 2000 лева, които той прибира а своя джоб. Той им казва: като се пооправят работите ми, аз ще ви доплатя. А това оправяне никога не дохожда. Това е човека на самосъзнанието. Този човек не влиза в положението на работниците, че и тези хора като него се нуждаят от пари. Каквото право има той да живее по-добре, такова право имат и те. Така трябва де мисли той, за да го считат като брат. Причината за тези отношения, които съществуват между работници и господари и между всички хора въобще, е тази, че те живеят всички във фазата на самосъзнанието, където всеки гледа само своите интереси, и никои не може да влезе в положението на другите, да види, че и те като него имат нужди, да разбере че и те като него страдат. И това ще продължава до като хората продължават да живеят в самосъзнанието. В самосъзнанието няма никакво разрешение на социалните противоречия. Разрешение на всички противоречия — индивидуални и социални, има само в свръхсъзнанието.

Сега другото положение, на което искам да се спра, е следното: Съществува един закон, според който никоя човешка мисъл, каквато и да е тя — положителна или отрицателна, не може да се спре.

Тя трябва да се опита непременно. И сегашният строй, който е резултат на мислите, проявени чрез самосъзнанието, трябва да се изживее докрай, до се опита. Всички човешки желания трябва да се изпълнят, защото всяко едно желание е турило в движение известна енергия, която ако не постигне целта си, ще произведе експлозия. Само когато желанията се реализират, и се опита плода им, може да стане смяна на енергията. Запример, ако човек спре известно движение, то може да се превърне в топлина. Топлината може да се превърне в светлина. Светлината може да се превърне в чувстване. Чувстването ще се превърне в мисъл. И обратното може да стане. Ако спрете в мозъка на човека една негова мисъл, тя ще се превърне в чувстване; чувстването ще се превърне в постъпка; постъпката ще се превърне в светлина, светлината ще се превърне в топлина. И най-после тази енергия ще слезе съвсем долу. Та казвам: ако човек не даде ход на своите възвишени и благородни мисли, тази мисъл непременно ще се изроди, ще дойде в своя противоположен полюс. И сегашният свят страда единствено от това, че всички проповедници казват, че идеите на Христа са неприложими за днешния век. Те се отнасят за бъдещето, за нещо високо, възвишено. Че идеите на Христа са възвишени, това е така. Но Христос не е проповядвал едно учение, което не е приложимо. Приложимо е Христовото учение. Учението на Христа всеки индивидуално може да го приложи. Всеки може да го опита, но трябва да изучава законите на това учение. До като хората живеят в самосъзнанието, те ще намират че учението на Христа е много възвишено, не е приложимо. Докато живеят в самосъзнанието хората ще се озлобяват, ще се мразят, ще се ненавиждат, ограбват, насилват — а всичко това обезсмисля живота и го прави тежък и ужасен. Такова е състоянието на съвременните хора. Но за да се избавите от това положение, вие трябва да дойдете до свръхсъзнанието, да разберете, че в света има други сили, които работят за повдигането на човека. И тези сили трябва да се употребят имено за повдигане на цялото човечество.

Човекът на свръхсъзнанието е човек с непоколебима вяра. Той има вяра във всички хора и ги познава такива, каквито са. И животното, колкото и да е лошо, колкото и да е низко неговото съзнание, ако го погледнеш с разположение, и то може да измени своето естество. И хората се нуждаят от това, да имат доверие един а друг. Но съвременните хора не вярват нито в себе си, нито в другите, в следствие на което е голямата трагедия в душата на съвременния човек. Ако вярвате в човека, той се разполага към вас и внася нещо хубаво във вас. Достатъчно е, само да разбере, че ти имаш добро разположение към него, той ще внесе онази Божествена светлина във вас, чрез която, дарбите, които Бог е вложил в душата ви, ще започнат да се развиват. По такъв начин постепенно се развива свръхсъзнанието и вие започвате да виждате, че невъзможните работи стават възможни. Хората днес страдат от своето самосъзнание. С своето самосъзнание, те образуват около себе си една неприятна атмосфера, и започват да гледат критически, с недоверие на всичко. А при свръхсъзнанието се образува една приятна атмосфера, една приятна аура, та като влезете във връзка с един такъв човек, вие се усещате разположени. Този човек ни най-малко няма намерение да ви използва. От-далеч още като ви види, той иска да ви направи някаква услуга. Той си казва: ще направя една услуга на този брат. Тогава вие чувствате, че има един човек в света, който ви разбира. И тогава вие казвате: Има добри хора а света. Добри хора са ония, у които Божественото съзнание се е въздигнало и въздига.

Следователно, всички трябва да имаме вяра в онова, което е вложено у нас. И цялата земя представя възможности да учи човек. Земята е едно училище, през което човек непременно трябва да мине. По своето място в слънчевата система земята заема последно място. Земята не е единственото училище, през което човек трябва да мине, и при това тя е временно училище. Като завършат учението си на земята, хората ще отидат в по-хубави, в по-уредени светове. Но до като живее със самосъзнанието си, човек не може да излезе вън от земята. Само когато се развие до висока степен свръхсъзнанието, човек вече може да излезе извън границите на земята. Затова казвам, че бъдещето е за хората на свръхсъзнанието. Онзи, който знае как да използва условията, той лесно може да дойде до свръхсъзнанието, но онзи, който не може да ги използва, за него са нужни хиляди години докато придобие свръхсъзнанието.

Когато се пробуди свръхсъзнанието в човека, той вече живее в любовта. Законът на любовта, това е правия, бързия път за пробуждане на свръхсъзнанието. Той е единственият път по който хората се развиват правилно. Когато хората се развиват правилно, това е любовта, която подхранва човешкото свръхсъзнание. Човешкото свръхсъзнание подхранва човешкият дух, човешката душа, човешкият ум и човешкото сърце. Любовта прави всички хора Божествени.

Сега желая на всички ви да се сдобиете със свръхсъзнанието което да подхрани вашите духове, вашите души, вашите умове и сърца. Само по този път ще постигнете всичките си благородни желания.

23. II. 1936 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Конят и Человeкът

(басня)

Нqкога конят бил мъничък колкото домашно кученце. Държали го вкъщи, да си играят децата се него. Тогава той бил много недоволен от положението си. Не искал да бъде играчка на децата, много унизително му се виждало това. И поплакал той пред Бога, помолил се да го направи голям, як и бързоходец.

— Бъди голям, як и бързоходец! — благословил го Бог.

Тутакси конят станал какъвто го виждаме днес. Съгледал го человекът и му заговорил:

— Конче, хубаво конче! Я какъв си голям и бързоходец! А като си такъв, дали си и повечко як да ме поносиш малко?

— О. разбира се, разбира се, як съм не само да те понося, но и до препускам заедно с тебе.

Човекът го яхнал. . .

От онзи ден конят съвсем изгубил свободата си.

— Нещастен аз! — въздъхнал и извикал той един ден. — До къде ме докараха моите желания! Детските игри ми се виждаха унизителни, а сега—с юзда в устата и седло на гръб, не зная ни ден, ни нощ; търча, когато не ми се търчи и отивам накъдето не ми се отива. Изнемогна ли от умора, камшикът заплющи и махмузи се забиват в ребрата ми.

______________________

Големите желания

се сбъдват, ала носят скръб;

за всяка грандомания

потребен с по-ячък гръб.

Дядо Благо

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Любомир

ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

За тия, които не знаят, обикновените хора, това може да бъде фантазия, измислица, разказ. Но тия, които са надникнали зад всекидневното, до душата на които се е докоснала вечната светлина, за която няма граници, време и смърт, ще разберат по-добре това, което ще четат.

... Тя помоли да я приема, макар че денят не беше обикновения. в който приемах. Не беше тя първото изключение този ден и не виждах причини да й откажа.

За хората, които идват, да им гледам, аз обикновено нищо не мисля, защото само в такъв случай мога да мисля и виждам това, което е, а не само едни субективни преживелици на днешния ден или живот. Често отбягвам и да ги гледам, защото понякога лицето им става като стъкло — и под него се явява друго, после трето, после без думи изпъква цялата минала история не човека . . .

И тоя път й казах да седне на стола не далеч от мене и веднага се концентрирах с желанието да отразя състоянието й в себе си. Колкото в душата ми наставаше мир и тишина, толкова по-ясно ставаше отражението й в мене. Започне със силно щракане в лявото колено, главоболие в задната част на главата.

Знаех вече, че се с плъзнала и паднала, а любовна мъка за семеен живот е срещнала спънка а живота и е измъчила душата й Продължавах проникването. Сивотата постепенно се разтваряше — красив черноок момък, с невисоко чело и къдрави коси бе въплътен почти като жив. Тя мислеше много силно за него. Изведнъж той отскочи далеч и стана малък почти като мравка — около него се явиха големи хубави къщи, трамваи, автомобили. Къде ли е това? Усилих светлината, увеличих съсредоточаването. Чрез нейното съзнание влязох във връзка с образа, в самия него, вървящия по улицата, малко прегърбен, унесем, както мислеше той самия — за нея. Оставаше да слушам с неговата душа. Няколко думи политнаха и до моят слух. Вдигнах поглед по околните къщи, на кои го и той гледаше. И когато той прочете някакво обявление, аз вече знаех, че съм във Франция, в Лион. И пак се върнах веднага със съзнанието си, което се заоблачи изведнъж, за да видя че тя плачеше. Тогава я погледнах. Очите и бяха канелени, сама тя имаше доста бяло лице, косите й шоколадови, а в чертите й имаше нещо меко, което винаги е резултат от много страдания. Оставих я да плаче и потърсих в бъдещето пътя който й предстоеше. Сивотата на неизвестното мъчно отваряше вратите си. Опитах полека да изляза от тоя неопределен облак. Вместо да се развидели, той стана по тъмен. Върнах отново съзнанието си и казах;

— Не тъгувайте. Человекът, който очаквате от толкова дълго време, е добре.

— Но жив ли е? Здрав ли е? Аз вече два месеца нямам нито редче от него. Най-лошото мислех.

Казах й. Тя веднага ангажира съзнанието си с картината, която й дадох, а аз се опитах да потърся това, което й носеше бъдещето. Тоя път това като че ли беше по лесно.

Полетях сякаш в едно голямо сиво поле, което след малко разбрах, че изглеждаше само такова, защото бързината на движението беше страшна. Страшна по човешките понятия, за които бързината на светлината е чудовищна — 300,000 км. в секунда, а имаше същества, които се движеха така бързо, че светлината им се струваше като твърда почва, както на нас земния път, шосетата . . .

Но това, зная, мъчно е да се помисли от тия, които мислят че всичко са видели вече. . . Търсех — и вместо бъдещето, неочаквано видех картина, по която разбрах, че съм в миналото.

Сутрин. Широко мътна река, от която се виждаше само част, много малка част — другата беше още забулена в сива мъгла. Постепенно се разкриха изгледите все по далечни. Като че ли слънцето изгряваше. До сами тръстиката на брега жрица на Земята, красива, цяла в очакване, бе се вгледала . . .

Раздвижи се тръстиката от малка лодка — и жрец, млад жрец на Слънцето недочака да спре добре лодката и се хвърли към нея. Тя отвори ръце да го прегърне . . . Потъмня изведнъж. Гледах, а се пазех да мисля каквото и да е. Но както един ударен тон извиква в унисон трептежа на струна, която е хармонично настроено, така аз почувствах, по съшия тон — трептеж, че това бе тя, която сега седеше до мене — и той — онзи момък, който тя чакаше. Той носеше знаковете на змиите и слънцето — аз ги зная, защото зная че и аз самия някога съм ги носил . . . Но той беше млад жрец, още не преминал посвещение, защото на главата си нямаше златния пръстен с големия червен рубин, белег на първия прескочен праг на живота — на обикновения живот. Но аз само гледах и нищо не мислех, защото в такива моменти най-страшния враг на човека е неговият ум, неговата собствена мисъл. Аз само гледах — а мисълта бях оставил за после, когато щях да се върна в себе си, в сегашното. . . Зная че това звучи странно на обикновените уши, но тоя разказ е за тия, които, макар и да не са имали същата опитност, знаят че тя е възможна и вярна.

Нова картина изпъкна леко като привидение в здрач. И не стана ясна. Но и когато се не вижда ясно, има един вътрешен усет, по който се знае коя е тая или оная фигура, която се мярка, без никакво съмнение или двоумение.

Бягаше лодка по реката и две други я настигаха. Грабнат бе младият жрец и отвесен назад . . . почти труп. Свързан, хвърлен на дъното на голяма лодка, изгубил себе си в желание, нарушил два обета, своя и тоя на другата, която в несвяст  отнасяше течението на реката в малката лодка . . .

О! тия картини трябва да се гледат без да трепне ни една фибра на сърцето ти, нито една клетки от мозъка ти, защото всичко ще се изгуби изведнъж и дълго няма де се отварят страниците на миналото наново пред теб.

Минават гори, реки . . . някъде другаде е това — не вече в Египет. И може би много стотици години са минали, но аз не питам, защото всеки въпрос затъмнява съзнанието, а в него се отразява истината, минала, сегашна или бъдеща.

Група конници летят — тесен път се провира между вековни дървета. Върху тях налитат отстрани. Грабват момиче облечено в черни и ясно жълти дрехи на ивици, някаква благородница . . . Момъкът е повален мъртъв. Нея отвличат, а него дори не поглеждат . . .

Ето пак нова картина.

Висок почти непристъпен планински гребен. Какво ли има на него? Не питам, но той се мести постепенно. Грамадно каменно здание. Манастир някакъв се обрисува. И като че ли се приближава все по-вече и по-вече. Става ясно, очертават се тесните му готически прозорци. Не питам, но гледам, защото зная, че тук картините понякога не траят нито хилядна част от секундата, макар че ни се струват часове . . . От единия прозорец е проточена лека въжена стълба и се показа монахиня. Тя заслиза, а стълбата се клати — високо е зданието и черни пропастите, които го заобикалят. Може би това е нощем — аз това не питам. но гледам, защото тук всичко хвърчи . . . Монах някъде крепи дългата стълба непосредствено до големите скали, върху които са сложени основите на манастира. Най-после тя е долу, почти в безсъзнание пада на ръцете, които я чакат. И той я отнася надолу по пътеката . . .

Група стрелци с брадви и копия се нахвърлят върху тях — и пак момъка лежи на земята безжизнен, а калугерката отнасят на ръце без съзнание обратно в манастира . . .

(следва)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×