Самосъзнание

[Ани]

САМОСЪЗНАНИЕ

В своята инволюция съществата слизат от свръхсъзнанието - област на Духа. свят на боговете: в подсъзнанието - област на душата, свят на девите, ангелите: в колективната съзнателна душа на растенията и животните; докато се индивидуализират в самосъзнанието на човека. Еволюцията започва от самосъзнанието към подсъзнанието на душата и свръхсъзнанието на Духа, т. е. към причинното и будическото поле на Битието.

По своето предназначение самосъзнанието идва, за да се осъзнае човек като неповторима, творческа индивидуалност и монада, като жива душа. надарена с дарби и способности да служи на целокупния живот. За да влезе в самосъзнанието, човек се оглежда в огледалото на своята сродна душа.

„Ако се съберат мъже и жени. които не са един за друг. по този начин те ще извършат престъпление. Докато Бог не създаде Ева, Адам нямаше духовно сърце; и тогаз му просветна раят и той почна да мисли. Той беше пред прага на пробуждане на самосъзнанието.“ [18, с. 126]

В тази част от пътя се изпитва интуитивната връзка на човека с разумното начало, с висшето космично съзнание.

Във Вселената има същества, които всячески се стремят да прекъснат тази връзка, за да обсебят човека и да изсмукват и заграбват неговите богатства. Те го откъсват от живота на Цялото, като внасят в него личния елемент и насочват вниманието му върху него.

По този начин се изпитва предаността и послушанието на съществата към тяхната интуиция, към източника на техния живот, съзнание и условия.

Ако се поддадат на личния, егоистичен, чужд, механично привнесен елемент, душите се заразяват от смъртта чрез гордост, щестлавие, егоизъм, грехове и влизат в областта на доброто и злото, т. е. раздвоението, от която мъчно могат да излязат. По този начин те потъват в материята и започват да живеят един чисто материален живот, в който в крайна сметка биват оценявани, купувани и продавани според своите физически качества, т. е. като предмети, вещи, стока. Материалистичното общество е стоково общество.

Известни същества в Природата чрез внушение, хипноза, привличат човека в областта на низшия ум и го заробват. За да разреши своята задача, самосъзнанието трябва да се справи с низшия ум и животинското сърце в себе си, като ги разпъне и влезе в смирението, идейната любов, саможертвата.

Учителя казва:

„Буквата „Т“ показва примирение. Тогава у човека действа самосъзнанието, което изменя живота му. Затова на буквата „Т“ турят една змия. Това значи: самосъзнанието хваща низшия ум на човека, разпъва го и казва: „Слушай, ти вече няма да ми бъдеш господар. Досега ти си заповядвал, но отсега нататък аз ще заповядвам, а ти ще слушаш. ... Туй същество трябва да изправи една своя велика погрешка, защото низшият ум е свързан с човешкото сърце, а оттам започват всички пороци и погрешки. ... Човек като е придобил живота от Бога, казал: аз мога да живея и без Бога. Това се дължи на нисшия ум у човека. Такава мисъл е една велика погрешка. ... частта извън цялото не може да живее. Човек е част от цялото. Следователно. цяла единица.“ [78, с. 154-155]

Цяла единица е Вселената - космичният човек Адам Кадмон, който е Христос. Като предметно същество, човек се намира в дадена част на Вселената и се движи към известни области и условия, които за него представляват бъдеще. Други подире му се движат към неговите условия. Това се отнася и за различните еволюционни пластове и нива на съзнание.

В живота на цялото няма минало и бъдеще, но едно вечно настояще, вечно зазоряване, трепет във вечно новото. Като предметно същество, човекът на самосъзнанието живее в един малък отрязък от тази велика реалност.

„Със самосъзнанието си човек не може да обхване проявите на живота в неговата непреривност и целокупност, а всичко схваща като еднократен процес, вследствие на което не може да си изясни всички онези явления, които стават в живота му. [17, с. 65]

За да излезе от ограничителните условия, самосъзнанието на човека се разширява от колективни, общочовешки идеи, проблеми и стремежи. Човек се насочва към тия области на колективно, общочовешко и космично съзнание, но вече като същество, което има опорна точка в себе си и може да поема отговорност.

„Цялото човечество сега преминава фазата на самосъзнанието, в която всеки индивид чувства себе си като отделност, със свои нужди и интереси, със свои идеали и копнежи; всеки иска да се издигне, да стане виден, без да държи сметка за стремежите на другите. Но такова индивидуално издигане ще бъде от временна полза само за малцина; а каква полза ще има човек от това? За да има полза и светът от издигането на индивида, той трябва да има стремеж да послужи на света със знанието и силата, които е придобил. По този начин той ще има хармонична връзка и разумно отношение с всички хора. Само така хората ще могат да отстранят от живота си заблужденията и противоречията, внесени от самосъзнанието и егоизма и ще се опознаят като братя, които имат общи интереси и идеали.“ [7, с. 65]

По този начин, съзнанието на човека се отваря за по-висши измерения на живота, възвръща се към великата разумност, към единството на живота, но вече с известна опитност.

Връзката му с разумния център на живота укрепва, защото както е казано: „Парен каша духа.“

„... Всички ние едновременно сме и в този, и в „онзи“ свят. Светът е един и целокупен, а „този“ и „онзи“ свят са само две- страни на целокупния свят, който е многостранен.

Вследствие на това механическо понятие на хората за света и живота, което схващане изключва разумността в природата, като същина на живота и света, се даде предимство и простор на егоизма, който завладя света и стана причина за създаване усилните времена, в които живеем сега. Следователно, основната причина за днешните усилни времена е отсъствието на природната разумност в живота на хората. Егоизмът и разумността са несъвместими; егоизмът е лишен от светлина, а разумността е светлина сама по себе си. Предоставен на егоизма, човек не може да създаде в живота по-добро положение от настоящето. За да излезе от този хаос на егоизма, трябва ръководно място в живота на човека да вземе разумността на Природата, която има предвид общочовешкото, но не личното благо на единици.“ [7, с. 98]

Като намери разумността, човек осъзнава единството на живота, защото разумното е Духът, който крепи всичко.

Онзи свят е светът на светлината, който внася своите богатства в този свят, който пък е житницата.

Значи онзи свят е творческото поле, а този свят е склад. Духовното е онзи свят в човека, а физическото - този свят. Докато умира, човек не може да познае единния живот, но ще се движи между този и онзи свят като два полюса на живота.