Jump to content

Всемирна летопис, год. 4, брой 5


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 4, Брой 5

(ноември 1925 г. - март 1926 г.)

I. ОБЩ ОТДЕЛ

1. ИСТИНСКАТА РЕЛИГИЯ — Христос в нас — Разбиране и прилагане. Статия от X

2. ИЗ „ГРАДИНАРЯТ“. Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор

3. ЧАНГ-КИАЙ (Превод)

4. АНГЕЛСКА АЗБУКА (по Маргарита Хогингер)

5. СИМВОЛИ И МИСТЕРИИ. Сказка, държана в Софийския Университет от италианския пълномощен министър в София, г. Сабино Ринела, в навечерието на 14.II.1926

6. ЗЕМНАТА ТВЪРД И ЗЕМНАТА АТМОСФЕРА. От Хелмут Кноуер, превела от немски г-ца И. Т-ска

7. БОГОМИЛСТВОТО НЕ Е ЕРЕС. Статия от Ив.. Илюстрация: село Богомила (Македония)

8. МИСТИЦИЗМЪТ НА ГОГОЛЯ. Статия от П. Списаревски

II. СПЕЦИAЛЕН ОТДEЛ

9. ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА — Новото свободно училище. От Б. Боев

10. ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА И БРАКА. Езотерико-философска студия от Дайън Форчун. Превод от английски

III. РАЗНИ

11. ДУХОВНА ОПИТНОСТ

12. КНИЖНИНА (с илюстрация)

13. ВЕСТИ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИСТИНСКАТА РЕЛИГИЯ

Христос в нас - Разбиране и прилагане

 „Няма религия по-горе от Любовта".

Филолозите и философите са изтълкували буквалния и вътрешния смисъл на думата „религия". Всеки, който се интересува от тия тълкувания, може да ги намери в кой и да е енциклопедически речник или в съчиненията по религиозната философия. Тук ние ще се спрем върху същинския скрит смисъл на тая дума. А той е съществувал още преди изобретението на латинската дума „religio", която значи „връзка" и даже „превръзка" или „втора връзка", съществувал е още в съзнанието на най-старите народи и се състои в единението на индивидуалната душа с нейния Първоизточник с Бога. Това постоянно и неразривно единение е връзката. Следователно, да изповядваш една религия или да се наричаш „религиозен" човек, това значи не да принадлежиш към едно общество на установени, неприкосновени и безжизнени догми, форми и обреди, често пъти дори съвършено безсмислени в своя външен механизъм и които си задължен принудително да следваш, а да възприемеш Бога в себе си, за да направи Той свое жилище в тебе, който си „храм Божи", както е казано в Писанието.

Явно е, че истинската религия е жива връзка с Бога. Тя се проявява в мислите, чувствата и действията на човека, обществото и народа. Само разумните, които са достигнали до оная степен на развитие, че могат да възприемат и създават най-чистите и възвишени мисли за отношенията между отделните индивиди и за целокупния живот, са действително религиозни; само добрите, които са разкрили сърцата си за най-топлите и благородни чувства, стремежи и желания по отношение на другите, могат да се нарекат религиозни; най-сетне, само добродетелните, които във всичките си дела се ръководят от безкористие, себеотрицание и самопожертвуване за благото на другите, имат право да се нарекат религиозни. Вън от тия условия, никой не може да се счита религиозен, колкото и да витийствува или да се самохвали. Религиозното качество е вродено в човека и неговото зачатъчно или напреднало състояние личи ясно върху всекиго, защото човешкото тяло, като външен материален израз на вътрешния човек, е божествено писмо, по което вещият ясновидец може да прочете заложбите във всеки субект. Същото може да се каже и за колективното същество - народа, който тоже черпи своите характерни качества от природата.

А щом религията е едно състояние на индивидуалното съзнание, което го свързва повече или по-малко с всемирното съзнание, необходимо е да се уясни, каква трябва да бъде проявата й в действителния живот за да бъде тя истинска, а не фалшива, за да твори блага за всички, а не да създава нещастия, и за да гарантира всички условия за духовен растеж. Основният принцип на тая проява е установен ясно и непоколебимо от великия Учител и Спасител на човечеството, Христос. Тоя принцип е Любовта. Защото Христос е казал: „Възлюби Бога с всичкия си ум, с всичкото си сърце и с всичката си сила". Душата, като комплекс от всичките вътрешни, скрити сили у човека, трябва да бъде съединена, преди всичко и постоянно, с Бога. А това съединение е възможно само чрез Любовта, която е извор на всички други човешки достижения. По-нататък Христос е установил втория закон: „Възлюби ближния като себе си". Да любиш себе си, да правиш спрямо тях само онова, което искаш да правят и те на тебе, да работиш заедно с другите само за доброто, полезното и вечното, да участвуваш във всичките им грижи, скърби и радости, да им помагаш непрестанно в нуждите им и с една реч, да считаш и чувствуваш всички като свои братя и сестри, към които да храниш само добри мисли и да действуваш само с добри постъпки, без себелюбие и гордост, това състояние на единение с цялото човечество е възможно само чрез Любовта. Най-сетне, на трето място, Христос е заповядал: „Любете и враговете си", защото „ако любите само приятелите си, каква заплата ще имате на небеса?" Един велик подвиг на душата е да възлюбиш врага си. Това е необходимо за всекиго, който иска да бъде действително религиозен човек. Защото и врагът е брат, но само че е закъснял в своето развитие. Нему трябва да се помогне с всички позволени от Бога средства, за да се пробуди и проясни съзнанието му и да се отвърне от заблужденията си. Не възлюби ли Христос враговете си, които го разпнаха на кръста, а след това признаха своето заблуждение и прегърнаха неговото учение, макар и още само на думи? Като възлюбим врага си, той може да бъде обезоръжен и обезсилен много по-скоро и по-лесно, отколкото с насилие - неговото любимо средство. А да превърнеш врага си в приятел и брат, това е възможно само чрез Любовта.

Трябва да се приложат тия три велики закони, завещани на човечеството от Христа. Държавниците, ако искат да устроят образцово държавата си и да обезпечат честита бъднина на народа си, трябва да приложат тия закони, съчетани в основния принцип на всеобемната Любов. Всички форми и способи на насилие трябва да се премахнат, и да се заменят със средствата на Любовта във всичките области на държавния и обществения живот. Тогава всички мъчнотии и страдания на народите постепенно ще изчезнат, и ще настъпи трайно благоденствие. Духовниците са длъжни, също така, да се самоосъзнаят и да се проникнат от Божествената Любов, ако искат да изпълнят мисията си. Но, ако те мислят, че само със словесно и обредно изповядване на Христовото учение, а всъщност с фактическо престъпване на принципа на Любовта, ще могат да служат на Бога, горчиво се лъжат и заблуждават. Евангелист и апостол Йоан е писал: „Бог е Любов". А може ли да позволи и да търпи Бог да се поругава Неговото име, като се поддържат раздорите, враждите и гоненията чрез лъжи, хули и клевети против неговите безкористни, верни и идеални служители? Може ли Бог, който е верен и истинен, да допусне да се предизвикват крамоли и вълнения чрез козни и насилнически средства, и с цел да се осигурят само егоистични блага и да се облагоприятствува паразитизма и безбедствената нажива? Бог, който е Върховна Любов, Мъдрост и Истина, няма да позволи да се тъпчат безнаказано Неговите закони. Той всякога се застъпва и ще се застъпва за невинните и онеправданите. Той е Любов, а Любовта е необходима във всичките човешки помисли, побуждения и постъпки. Тя е сила, която може да преобрази и най-закоравялата в престъпления и злоумишленост душа. Тая Любов трябва да въодушевлява и ръководи цялото духовенство във всичките му намерения и начинания. И учителите, възпитатели на младото поколение, и всичките други обществени дейци и всеки отделен човек - всички трябва да разтворят сърцата си за Любовта, проповядвана от Христа, защото Бог е казал: „Сине мой, дай ми сърцето си". Така, сам Христос, проявата на Божествената Любов, като най-възвишен и животворящ принцип, ще пребъдва в нас.

Едно кратко, но капитално наставление за тая цел ни е оставил най-активният от апостолите - Павел. В 13-а глава от l-то си послание към Коринтяните, той е написал: 1) „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти и кимвал, що дрънка"; това се отнася, очевидно, за ония, които на думи, са много щедри в своите любовни излияния към другите, но на дело или са крайни скъперници или пък прилагат омразата и ненавистта във всичките си постъпки; такива са запример ония проповедници, които си служат с красиви и пищни фрази, а действуват егоистично; такива са ония от учителите, които се борят само за материални облаги, а прикриват истинските си апетити било със софизми. било с бомбастични речи за идеали; такива са ония политици, които плачат все за правата и интересите на народа, докато са далеч от политическата власт, а щом я завладеят, забравят громките си тиради и пр.; 2) „И ако имам пророчество и зная всичките тайни и имам всяко знание и ако имам всичката вяра, щото и гори да преместям, а любов нямам, нищо не съм"; такива са бесърдечните учени, които учат другите от катедрата на разни знания, много пъти сами нуждаещи се от доказателства, но, жестоки по сърце, не са готови да извършат нито едно добро дело и пр.; 3) „И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не се ползувам"; такива са богатите митари и фарисеи, които са спечелили богатството си по безчестен начин и постоянно се хвалят, че жертвуват от трохите си и правят добрини, за да придобият публично одобрение или възмездие и пр. Но любовта, казва тоя апостол, не се превъзнася и не се гордее, не дири своето Тя прави добро за самото добро, а не с цел за отплата, било материална, било морална.

Така трябва да се разбира и прилага Любовта. Но какво се наблюдава във всекидневния живот? Тъкмо обратното на това, което предписва чистото и велико учение на Христа. Съвременните духовници, слепи роби на материалистичното схващане на живота и крепители на невежеството и мрака, отдавна са се отклонили и отстъпили от чистите божествени принципи на Христовото учение. Те са образували една секта, която в едни държави се нарича „католишка", в други „протестантска", а в трети „православна". Тия сектанти, въпреки законите и принципите на Христа, навред са активни подстрекатели или пасивни съучастници в ограниченията на правата и свободите на хората, под предлог, че се застъпват за запазване на „съвременния държавен строй и на църквата", вместо да работят изключително и неуморно за нравственото възпитание и духовното повдигане на народите; те са ревностни пионери на месоядството, алкохолизма, тютюнопушенето и разпространители на всевъзможни други пороци, които разяждат и разрушават физическото здраве и моралните основи на обществата; те без съпротива, а с пълно одобрение и оправдание, допущат да се облагат народите с тежки данъци и берии, за да могат да ги обират и да трупат богатства за охолен и разпуснат живот, без оглед на мъките и страданията на широките трудещи се маси; те насърчават и благославят войните с кръст в ръка и така поддържат милитаризма, за да се взаимно изтребват народите-братя и след грамадни човешки хекатомби, да си налагат непоносими военни контрибуции, репарации и пр., които трябва да се изплащат от редица поколения. Такива и много други престъпления и тежки грехове Христос, името на когото те постоянно сквернят, нито е вършил, нито е проповядвал. Не само това: сегашните официални духовници във всички страни са безгранично алчни за власт, за да могат чрез разни драконовски закони и всевъзможни други принудителни средства да оковават във вериги човешката мисъл и човешката съвест, също както във времето на кръвожадната инквизиция. Така те се самооболщават, че ще защитят религията! Но коя религия? - религията на кнута, кражбата и мракобесието. Това Христос никога не е учил и Бог не съизволява!

Има само една истинска религия, а тя е религията на Любовта. Тя е живата и спасителна връзка на човека с Бога и с цялото човечество. Нея трябва да разберат всички и да я приложат в своя индивидуален, обществен и държавен живот. Само чрез нея се достига мира, щастието и благоденствието на всекиго и на всички.

Няма религия по-горе от Любовта!

Х

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из „Градинарят“

Стихотворения в проза от Рабиндранат Тагор

Ти ме остави и си отиде по своя път.

Аз мислех, че ще тъгувам по теб и ще поставя твоя самотен образ в сърцето си, обвит в златна песен.

Но ах, моя зла съдбо, времето е кратко.

*

Младостта чезне година след година, пролетните дни отлитат; нежните цветя умират бърже и мъдрецът ме предупреждава, че животът е само една роена капка върху лотосовия лист.

Ще пренебрегна ли всичко това, за да се взирам след тая, която се отвръща от мен?

Това би било грубо и глупаво, защото времето е кратко.

*

Тогаз, елате, мои дъждовни нощи, с туптящи стъпки; усмихни се, моя златна есен; ела, безгрижни априле, пръскащ целувките си на всъде.

Ела ти, и ти, и ти също!

Любими, вие знайте, че ние сме смъртни. Мъдро ли е да сломиш сърцето си по някой, който оттегля своето? Защото времето е кратко.

*

Сладко е да седя в някой към, за да мечтая и да пиша стихове, че ти си целия свят за мен.

Героично е са лелея скръбта си и да реша да бъда неутешим.

Но едно ново лице поглежда през вратата ми и вдига очи към моите.

Аз не мога да не избърша сълзите си и да не променя тона на моята песен.

Защото времето е кратко.

II.

Никой, братко, завсегда не живее, и нищо дълго време не трае. Това на ума си имай и радвай се, радвай.

Животът наш едничък товар не е, пътят ни едничък дълъг път не е.

Един сал поет няма песен стара да пее.

Вехне цветето, умира; но който цветето носи, няма навеки за него да тъгува.

Това на ума си, братко, имай, и радвай се, радвай.

*

Пълен отдих трябва да настъпи, та в музика съвършенството да се изтъче.

Животът към своя залез линее, в златни сенки да се потопи.

Любовта от играта й трябва да се извика, със скърби да се напои и в небето на сълзите да се роди.

Това на ума си, братко, имай, и радвай се, радвай!

*

Цветята наши бързаме да съберем, от ветровете, що минават, задигнати да не бъдат.

Кръвта ни се освежава, очите ни светват, целувки кат грабнем, що изчезнали биха, щом веднъж ги отложим.

Животът наш бърз е, желанията ни — смели, защото времето — камбаната на раздялата бие.

Това на ума си, братко, имай, и радвай се, радвай!

*

Нема време за нас нещо да стиснем, да го смачкаме и в праха да го захвърлим.

Бърже часовете летят, кат в своите поли своите блянове скриват.

Животът наш кратък е; сал малко дни . той дава за любов.

Да би бил за работа и труд тежък само, безкрайно дълъг би бил той.

Това на ума си, братко, имай, и радвай се, радвай!

*

Сладка хубостта е за нас, защото, при същата песен скоробежна, заедно с нашия живот тя танцува.

Скъпоценно знанието за нас е, защото да го завършим няма да имаме никога време.

В небето вечно всичко се прави и свършва. Но на илюзиите цветята земни вечно свежи чрез смъртта се държат.

Това на ума си, братко, имай, и радвай се, радвай!

III

Често съм се учудвал, де са скрити границите на разпознаването между човека и говедото, чието сърце не знае никакъв говорим език.

През какъв ли първичен рай в едно далечно утро на творението е минавал естественият път, по който техните сърца са се навестявали помежду си.

Ония дири от техните постоянни стъпки не са заличени, макар тяхното сродство отдавна да е забравено.

И все пак ненадейно в някаква неземна музика смътният спомен се пробужда, и говедото с нежно доверие се втренчва в лицето на човека, а и човекът с приятна привързаност се вглежда в неговите очи.

Изглежда, че двамата приятели се срещат с маски, така предрешени, смътно се един други опознават.

IV.

Безкрайното богатство не е твое, моя търпелива и мрачна майко, потънала в прах.

Ти се трудиш да напълниш устата на твоите деца, ала храната ти е рядка.

Дарът на радостта, който ти имаш зарад нас, никога не е съвършен.

Игралните, който правиш за твоите деца, са чупливи.

Ти не можеш задоволи всички наши надежди, но да те напусна ли аз за това?

Твоята усмивка, засенчена от скръб, е сладка за моите очи.

Твоята любов, която не знае постижение, е мила на сърцето ми.

От гърдите си ти ни си хранила с живот, но не с безсмъртие, и ето защо твоите очи са винаги будни.

Векове под ред ти работиш с краски и песни, и при все това твоето небе не е още образувано, а само неговото печално загатване.

Над твоите творения на красотата е паднала мъглата на сълзите.

Ще излея своите песни в твоето нямо сърце, и своята любов в твоята любов Ще ти се покланям с труд.

Видех твоето нежно лице и обичам твоя мрачен прах, майко Земя.

(От английски)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Чанг-Киай

(Превод)

Живял в Китай мъдрецът Чанг-Киай. От вси страни се стичали хора при него и си отивали с радостни, просветлени души. По един чуден начин изчезвало бремето на душите им.

Дошъл при него веднъж един земеделец и му казал:

— Учителю, изгубих мира на душата си! По-рано бях радостен, леко ми беше на душата, а сега чувствам такава тежина, че даже не ми се и работи.

— От кога почна да усещаш това?

Откакто един търговец купи място до моята нива. А пък аз отдавна желаех да купя това място, за да разширя нивата си! Но той го купи. И зная, че той никога няма да ми го продаде, защото е богат. Тъй го ненавиждам сега! Учителю, кажи ми, какво да правя.

— Къде е нивата ти?

— Не много далеч. Един час от тук.

— Да отидем там.

Мъдрецът разгледал нивата му. След това разгледали и мястото на съседа. Там имало прострени за сушене копринени платове.

— Къде е сега търговецът? — попитал Чанг-Киай.

— В града. Ще се върне довечера.

— След един час ще завали силен дъжд. Той не ще може да се върне от града, за да спаси платовете. Всичко ще се изхаби, и той ще се опропасти. Сега влез в земята му и ги прибери под стряхата.

Отишъл си мъдрецът.

Земеделецът, макар в недоумение, направил каквото му казал мъдрецът: думите му били за него свещени.

След няколко дена той пак посетил мъдреца и с благоговение го поздравил. Мъдрецът мълчал.

— Любезни учителю, не знам, каква чудна промяна стана в мене! Сега съм съвсем друг! Не изпитвам вече никаква омраза към съседа. Нека си има земята! Той не ми изглежда вече тъй лош, както ми се чинеше по-рано. Даже почвам да го обичам!

— Ти почна да го обичаш, защото спаси скъпите му копринени платове. Ако искаш да обикнеш някого, когото мразиш, направи му добро.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ангелската азбука

(по Маргарита Хотингер)

Видех на сън в градината си един ангел, че дарява рози . . .

На другия ден едно дете вървеше по пътя. То се наведе през оградата и си откъсна цяло клонче с рози. Колко страдаше растението от това!

Измъчен, отворих прозореца, за да го смъмря, но си спомних за съня и замълчах. Вдълбочих се в себе си. Видях пак ангела, който ми даде знак да го следвам. Недалеч от къщата ми, той вдигна от земята откъснатото клонче. Колко красиво се разцъфтя то в ръцете му!

Знаеш ли, защо хвърли: детето розата? запита ме ангелът.То видя в нея моето лице и се уплаши. Тя ще се разцъфти след смъртта му

На другия ден един мъж минаваше по улицата с мрачни черти. Той посегна и откъсна една роза. Погледна я, но лицето му не се проясни. Продължи пътя си с розата.

— Какво ли ще прави с розата! помислих си възбуден.

Но сетих се, че възбудата ми не е хубаво нещо и се успокоих. Зад облака на моя гняв видях ангела. Той ме заведе в спалнята на мъжа, дето розата изпускаше последния си аромат. Докосна се ангелът до нея и тя изсъхна.

— Той ще я намери такава след смъртта си, каза ми ангелът, защото се отнесе себелюбиво към нея. Той ме съзря, но напразно се докоснах до сърцето му.

На третия ден една милосърдна сестра тихо стоеше до розовия храст, но не се осмеляваше да си откъсне.

Тогаз отворих прозореца и извиках:

— Откъснете си, колкото си искате!

Но тя скромно си откъсна само една.

Видяха ли очите й формата на ангела, който стоеше там? Тя не видя нищо, защото беше погълната от радостта, която изпълни сърцето й!

Ангелът ми отвори зрението да видя къде ще отиде тя. Тя отиде в болницата в едно от предградията. Там лежаха на кревата измъчени души. Какво изпитаха те при събуждането си? — Любов!

Любов в образа на една роза! О, как хвана всеки един от тях розата и я вдигна, учуден и опиянен от светлината!

И ангелът ме остави.

Как хиляди пъти се докосва той до хорските сърца, доде го познаят!

Той има своя азбука. Човек може да я изучи, ако е достатъчно внимателен. Съществуват в света повече букви, отколкото се учат в училището . . .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СИМВОЛИ И МИСТЕРИИ

Сказка, държана в Софийския университет от Италианския пълномощен

министър в София, г. Сабино Ринелла, в надвечерието на 14 февр. 1926 г,

Апелирам към Вашето търпение, тъй като имам да Ви съобщя истини, които Ви са неизвестни. Обаче, заявя-вам, че ли съм един посветен в древната смисъл на думата, нито съм имал учители окултисти, нито съм черпил от таен източник, със задължение на неуязвимото мълчание. Чел съм и от ред години съм се занимавал върху разни трудове и всред маса документи, абсурдни и противоречиви — спрял съм се върху главните произведения, станали тъй редки със сведения и разбирания, които не може да се намерят другаде. И тъй като истината е основата на мъдростта, а последната oбpaзува щастието, благопожелавам, щото моите думи да открият на някои от Вас хоризонти много по-широки от тия, които съм постигнал. Може би, ние се намираме пред прага на едно общо видоизменение на научните методи. Материализмът направи последно усилие, като обясни анализът на последните граници на всичките клонове на науката. Синтезата е необходима за прогреса. Ще спомена, че колосалните древни цивилизации са притежавали една всестранна наука, университети и училища. От тях са останали ценни останки в Индия и Египет и можем да твърдим, че преобладаващия характер на учението е бил синтезата, обобщаваща в кратки и опростотворени закони цялата наука. Ако сме изгубили почти напълно тази синтеза, това се дължи на факта, че науката се е предавала на малцина избраници, които, преди това, са били изложени на големи изпитания, за да установят твърдостта на сърцето, на разума и волята. Така че науката тогава е била тайна. И от тук произхожда името окултна наука, дадено от съвременниците на древните синтези.

Учението е носило названието на някой свещеник или посветен. Той е знаял, че съществува само една религия и че разните култове са служили да въведат религията в разните народи според тяхната степен на цивилизация. Нашите религиозни въпроси биха предизвикали едно чувство на състрадание в древния посветен, неспособен да допусне, че разумни хора могат да игнорират съединението на култовете в една и съща религия. Тези различия причиниха изгубването на Тайното учение, ключът на синтетичното единство. Само Израилтяните притежаваха тяхната словесна традиция или тъй наречената „КАБАЛА“, но не в духа, а в думата. От тази гледна точка Библията, написана на еврейски, е за удивление: тя съдържа всичките окултни традиции, но истинския смисъл не е бил открит. Само двама бележити учени са могли да открият чудото: впрочем, всеки култ има своята традиция, своята свещена книга, своята библия, която учи тия, които могат да разбират, за принципа на единството: Сефер Берешит на Мойсей и Юдейската библия, Откровението и Евангелието, Християнската библия, Одисеята, Библията на Гръцкия Политеизъм, Енеядата на Римляните, Ведите на Индусите и Корана на мохамеданите. Всеки един култ има своя символ: един триъгълник, един квадрат, един кръг, една звезда. Със същата ревност арабинът е успял да постигне до куба на Кааба, християнин — до подножието на кръста, будистът — пред звездата със седемте радиуса, а браминът се покланя на триъгълника на своя бог.

Нека изследваме тия дълбоки символи и, на кратко, да изследваме произхода им.

По-големите символи ще намерим в страната на Мизраем, която наричаме Египет: Сфинксът и Пирамидата. От кого и как са вдъхновени те? Сто хиляди години преди нашата епоха са живели народите — лемурците и атлантидите, които познаваха въздушната навигация и телепатията, като средство за съобщаване от далечно разстояние. Атлантическата цивилизация достигна до едно чрезмерно и грандиозно развитие: нейната столица, наречена Гладът на седемте златни врати, удивявал всички със своята грандиозност, но впоследствие луксът, пороците и нравствената разюзданост предизвикали мистериозни реакции на природата, и океанът, наречен днес Атлантически, по название дадено от древния народ, потънал с целия материк. Неколцина жители от Атлантида, като се спасили, намерили прибежище в Египет, дето почнали да проповядват тяхната наука под формата на символи, вдъхновявайки идеята за строежа на сфинкса и пирамидите. Сфинксът е представлявал в техния дух вълшебната наука на миналото, като се издигал могъществен и величествен, доминирайки над хора, епохи и раси, поглъщайки всяка интелигентност със своята мистерия. Той възвестява хармонията между най-разнообразните елементи: той е големият импулс на единния живот. Отсечен в скалата, подаден в пясъка на пустинята с главата на човек, бедрата на бик, крилата на орел, лапите на лъв, той преброжда вековете, призовавайки човечеството върху неразрешимата проблема на живота. Четвъртитата му форма ни учи за свещената троичност — как да се живее разумно: да си смел, да знаеш, да искаш, да умееш и да мълчиш. Голямата Хеопсова пирамида със своите диагонали е обхващала, удължавайки последните по права линия Нилската Делта, а меридиана. т.е. линията север-юг е разделила тази делта на два сектора съвършено еднакви. Съвременните учени, след дълго занимаване, определиха Парижкия и Гринвичкия меридиани, когато в същност идеалния меридиан е онзи, който минава през Пирамидата, тъй като той преминава през най-голямо число материци и съвсем малко морета. Едно извънредно обстоятелство: ако се изчисли точно пространството на земите, които човечеството може да обитава, ще се установи, че фамозния меридиан ги разделя точно на две равни половини. Погрешно се е мислило и още се мисли, че пирамидата представлява от себе си една гробница, когато в същност е един паметник, в чийто основи лежи един грамаден храм. Самите древни египетски народи са смятали Голямата Пирамида като едно от големите седем чудеса на света. Върхът означава точката, основата — квадрата, т. е. безкрайността и определеното, прогресията и числото. Върхът означава тръгването и пристигането на всичко, вечната подпора на познанието, въображението за Бога. Тялото на пирамидата е създанието, квадратната основа е земята, върху която живеем. Върхът е свързан с основата чрез четири триъгълника, които образуват страните на пирамидата. Разполагайки трите страни на четирите триъгълника във вид на лъчи, около върха ще имаме звездата с дванадесет лъчи, символ на зодиака с дванадесетте небесни врати, с дванадесетте човешки добродетели. Срещу съединението на четирите триъгълника древните мъдреци съпоставяха съединението на четирите триъгълници, основа на съществуването: огъня, земята, водата и въздуха. Трите страни на триъгълника и четирите от квадрата (3 + 4 = 7), свързани около върхът, образуват звездата със седем лъчи, символ на планетите, тогаз открити със седемте цвята на ириса, на седемте музикални ноти, на седемте кръгове на всемирното битие. Това бе една дълбока загадка, която обяснява седемте златни свещници от църквата, както ги обяснява „Откровението на Св Йоан“, и свещникът със седемте светлини, сложен върху свещената маса на Мойсей и Соломон.

Пирамидата е обхващала и системата на числата и формите. Очевидно е, прочее, че най-малката въображаема форма е математическата точка, която навсякъде се разлъчва и простира, т. е. тя може да увеличи обема, както и да промени местото си. В първия случай тя се видоизменя в кръг или в сфера, във втория случай образува линията. От символична гледна точка, кръгът, експонент на експансивната сила на точката, беше сметнат като първа проява на духовния живот — разум, мисъл, воля. Сферата, произлизаща от гигантския кръг около себе си, беше сметната за генезиса на формата. Двете линии, които се пресичат в прав ъгъл, образуват кръста, символ, който е стар колкото света, символ на движението за владение на идеята. Една роза, идеално вложена в центъра на кръста, е олицетворявала красотата на изкуплението. Два кръста, сложени един върху друг, образуват лъчите на едно колело, чиято окръжност има предназначението да ограничава и по този начин имаме ключът на геометрическия символизъм. Левият хоризонтален лъч е човека, който се пробужда пред живота. Означения лъч изобразява същества турени в движение. Вертикалния лъч означава пълното развитие на нещата, другия лъч, който е наведен, е знака на упадъка и най-после десния хоризонтален лъч е силата, която угасва. От гледна точка на сезоните, петте лъчи олицетворяваха: началото на зимата, пролетта, лятото, есента и края на зимата. За деня те символизираха: зората, утрото, пладне и нощта. За битието: рождението, младостта, зрялата възраст, старостта и смъртта. В трите по-малки лъчи олицетворяваха: мечтите и предчувствията.

Пирамидата даде ключът на номерата, които, са въплъщение на формата: точката, върхът на пирамидата, е единството, линията, връзката между две точки, е числото 2: триъгълника — 3; квадрата — 4; пентаграмата — 5; хексаграмата — 6 и т. н. Умножавайки всяко едно число на себе си, ще се получи съответната фигура. За числата древните мъдреци имаха едно философско понятие, почти напълно загубено сега. Идеята за единството, във всичките свои прояви, караше да се смятат числата като израз на абсолютни закони. Аритметическите операции бяха пет, — с две повече от нашите, т. е. с философското събиране и намаление.

Намалението се извършва чрез свеждане числата с повече цифри в една само цифра, като се събират общо цифрите.

Както Ви споменах, числото се смята за тайнствен агент между духа и формата. Геометрическите фигури не са друго освен въплътени числа. Спрете се на първата фигура от таблицата и ще видите, че тя представлява от себе си един квадрат с кръста на Св. Андрей, като открива едновременно произходът на изображението на простите числа от 0 до 9. Четирите са числа чифт (четни) или негативни (2, 4, 6, 8) а четирите са тек (нечетни) или позитивни (1, 3, 5, 7). Но ще ме запитате, де е числото 9. Ще Ви обясня по-долу. Числото 9 има една изключителна фигура и за това тя ще бъде обяснена и разгледана отделно. Числата имаха също така философско значение. Така напр.: 0 е изобразявала тайнствения мост между невидимото поле и земното, което предшества единството; 1 — активната сила, човекът; 2 — пасивната сила; 3 — любовта, хармонията и тайната за троичността; 4 — осъществяването; 5 — човечеството и петте чувства. С главата, с двете ръце и с двата крака човек олицетворява звездата с петте върха. Числото 5 е изобразявало също така петте раси: бялата, жълтата, червената, черната и смесената Числото 6 отговаря на числото 3, което изтръгнахме вече от значението на числото 7. Числото 8 представлява двойната нула — емблема на оплодяване. Числото 9 представлява репродукцията, тъй като умножено с другите прости числа и прилагайки двете символически, аритметически операции, винаги само се възпроизвежда. Напр.:

2x9= 18 = 9;

3x9 = 27 = 9;

4 X 9 = 36 = 9.

Числото е представлявало образът на всички създадени неща. Мислило се е тогава, че Бог говори на човечеството чрез минерални вибрации, които се видоизменят веднага в едно нежно съчетание от благоухание и форми. В Египет, в храмовете, се е пазила най-ревностно най-възвишената наука, която хората можеха да добият. Там са ходили да черпят вдъхновение бъдещите реформатори: Орфей, Ликург, Питагор, Мойсей и дори, уверяват, ходил е и Христос. Когато Египет бе застрашен от чуждо нахлуване, мъдреците се свиквали на съвещание, за да спасят познатата наука; те решили да я поверят на играта, която много по-лесно се отдава да се разпространява без да всява подозрение и с изгледи да бъде запазена. Магесникът Хермес, от когото произхожда думата Херметическо, се нагърбил с тази задача, като издълбал върху 78 златни листа това, което днес се нарича играта на Таро, която и днес е особено разпространена в Испания и Югославия, а в Италия е чувствително намалена. Всеки лист е притежавал едно число, една буква и една фигура, които от себе си са представлявали загадка. Листата, сложени в една окръжност, откривали една серия от идеи по астрология, астрономия, философия, математика и разрешения на настоящи и бъдещи въпроси, които най-деловият дух не би могъл да ги формулира за един век. От този грамаден източник на откритие е бил щастливо намерен ключът, чийто значение тук на кратко ще обясня; числото 78 е било разпределено в две групи — 22 по-големи загадки и 56 по-малки. Първата група е брояла точно 21 числени символи и прогресивно от 1 до 21, а другият лист е бил означен с 0. Смятайте: 21, т. е. 3 седморки, т. е. 3 — 7=1 (?-така е написано в списанието - вж. PDF) пред единството. За философското значение се комбинирали листата случайно с по триели четири числа, като по този начин се получавали разрешенията на разни представени задачи в основата на една пояснителна таблица. Така напр.: нека вземем загадката или числото три (3), което означава наука и загадката 7, което означава начало на създанието. Като ги съберем, ще получим числото десет и съответната загадка означава ред. Така че с този философски афоризъм ние ще получим: науката е началото на създаване на реда.

73-те числа представляват също така ключът на астрономията. Египтяните деляха годината на четири сезона всеки един от които се състои от три месеци, всеки месец от три декада или време от десет дни, всичко това дава 330 дни в годината, към които се прибавяха в месец август други 5 дни, наречени ЕПАГОМЕНИ.

Не мога да не се спра да Ви говоря за символичното значение на талисманите и амулетите. Допускало се е какво в големите житейски изпитания не винаги е била достатъчна волята за да се действа, а необходима е била и нуждата от въображението, миражът на илюзиите и окултната част на битието. С нея посветеният е вършил чудеса и удивителни лечения. Според Кабала, въображението е отражение на волята, обаче, това отражение, за да стане форма, трябва да се въплъти. Ето защо въображението указва влияние върху формите, и обратно. От тук се обяснява произхода на талисманите, които обикновено са медали или пергамент, върху който са изобразени фигури и магически символи, Ефикасността на талисмана зависи от вярата на човека, който го носи, а вярата, както видяхме, бе единствена в един само Бог, т. е. тя съвпада с нашите религиозни принципи. Догмите варират с течение на вековете и култовете, видоизменят се, но вярата в Бога, която представлява от себе си върховна сила и създателка на вселената, остава винаги;. една и съща. И този Бог, невидим за нашите очи, но видим за нашата съвест, ние отгатваме с нашата вяра и нашата гореща молитва навсякъде. Талисманите влизат във владението на вярата. Не видяхме ли как две линии, кръстосани, съставляват един свещен символ, пред който милиони разумни същества се кланят? Вслушайте се в удивителните думи на върховната мъдрост: вярата разведрява и ражда надеждата и милосърдието. Вярата е равна на топлината, надеждата — на електричеството милосърдието — на светлината. Вирвай и ще бъдеш силен. Имай надежда и ще живееш.

Сега ще Ви говоря за дейността на Рам. Избягал от своите близки и преследван от Централна и Северна Европа, той се отправя за Египет и там можа да се посвети в мистериите на пирамидите. Завърнал се в Европа, той успява да създаде многобройни последователи, като е проповядвал навсякъде царството на ангелите, т. е. мирът между хората. Заселил се след това в Ориента, тук той основава първата световна империя, основана върху научната синтеза на пирамидата. Обаче, империята рухна след неговата смърт. За да се успокои отново човечеството, Орфей и Мойсей отидоха да почерпят вдъхновение в Египет. Орфей отиде в Гърция и там учреди тайните на Диониси, богът на действието във вселената. Той обясни двойния произход на човека — небесното и земното, под давлението на космически сили, чрез умножаването на последователни въплъщения (прераждания), за да стане възможно неговото завръщане към Бога в една неопетнена красота. Това съставляваше основата в тайните на Орфей. Според една символическа легенда, а може би и реална, се разказва, че Орфей е имал участта да умре удушен от Вакханките, тъй както Диониси е бил разпокъсан на парчета от Титаните. Умиращ, Орфей е бил убеден, че Гърция ще живее от неговото вдъхновение. Неговата отрязана глава, отвлечена от водите на реката, с неговата трептяща лира, е наистина символ на неговото дело. Периодическите празненства на Етру̀ските, в които се ознаменували тайните, съставлявали от само себе си оная драматическа представа, от която бяха изпитали Епоптите1) в тяхното откровение. Ще спомена, че от тези тайни произлезе най-удивителното изкуство — гръцкият театър. И наистина, поетът Теспи си турил за цел да представи на публиката Бога всред един хор от сатири, който е отговарял на неговите ритмически строфи. Този негов опит е имал колосален успех. Друг един поет, Сузарион, се опитал, обаче, да представи комичната страна на митът. По този начин едновременно биде създадена трагедията и комедията. Мойсей говори за разума, проповядва само един Бог и създаде Библията — идол за невежите и откровение за просветените. Нито Орфей, нито Мойсей, обаче, успяха да открият царството на ангелите на Рам. На всякъде тогава са върлували опустошителни, междуособици, с изключение на Индия, която, благодарение гласът на Буда, се запази от тия междуособици. Напразно посветените се опитвали да реагират, като разпространявали известни мистерии. Напразно Питагор и Платон търсели в собствените си дела, да намерят мъдростта на свещените книги. Конфуций и Менций (Мэн-цзы) последвали в Китай делото на Лао-Тце, а Син-Му в Япония създал мистериите на науката, просвещавал народа и основал династията на Мякалите, Ездра между юдеите, Тарквиний в Рим и свещениците в Египет успяха до някъде да спасят текстовете на свещените книги, които тираните бяха хвърлили в.пламъци.

Рим, бленуван от Нума, като обновител на народите, беше заставен да бъде увлечен в най-разюздани влечения, основан от една колония Етруски просветители, начело с Нума. Нума бе името на един етруски свещеник, но просветителите бидоха изпъдени, а римския народ е искал да се управлява самостойно. Един просветен, наречен Одино, поискал да организира между келтите от север една решителна борба срещу Рим, но той не можал да успее само със силата си. Необходимо било съвсем друго за обновяване на света, именно мисията на Христа. С появяването на Христа се даде един нов и плодотворен импулс на света. Той бе наречен Син Божи заради самата природа на неговата концепция, заради покръстването му от Йоана и заради неговата мисия. Също така той бе наречен син на човечеството, понеже е олицетворявал еволюцията, към която се стреми човешкия род. Той подкрепи смирените, призова народа да проникне в най-големите глъбини на храма, обясни тайните на триъгълника, посочи висшата сила на милосърдието, премахна просвещението и го замени с вярата, като се опита да разгадае мистериите и с тази негова смелост той завладя света. Представи я на народа като символ на любовта — детето, радост за всяко семейство, изражение на хармонията, необходим елемент за троичността.

Възкресението на Лазар бе историческия символ на духовното възраждане на земния живот. Смъртта и възкресението на Христа определя безсмъртието в невидимите области: тя е символичната звезда, спрямо която народите отправят своите приветствия: тя е символ на безсмъртие на душата. Евангелистите откриха в Христа вечния принцип на обновлението: Св. Матей откри историята, Св. Марко — мисията, Св. Лука — размишлението и Св. Йоан — принципът. Всеки един от тях има свой символ: Св. Матей бе изобразен във вид на ангел, Св. Марко — в лъв, Св. Лука — във вол, Св. Йоан — в орел. Това са четирите символи на сфинкса, който в последствие бе излязъл от своето вечно мълчание и стана, чрез свещения глас на Христа, Словото, което разпространява с радост вечната истина.

Да схванеш истинското значение на движението и на формите в символите, това значи да схванеш израза на Словото, да разбереш езика на Бога.

Безспорно, материалистическата критика не вижда в тая епопея истини или по-скоро символични истини, освен една басня, която тя търси да провали, но тия, които зачитат духа на древните легенди, ще разберат грандиозния и проницателен ритъм; ще разберат, че всички тия символи са ноти на една тайнствена симфония, знаменувайки единния живот през течение на вековете от мъдреци, от пророци, за благоденствието на човечеството.

Приключвам с едно последно откровение, което е последица от тайните, които ви обясних. Изкуството да бъдеш щастлив не се състои в създаването на неблагодарници, а са необходими много морални сили, за да се носи достойно щастието. Щастието трябва да се изкупи предварително със страданието, трябва да се отбягва ограничението и прегърне безкрайното.

Може да се влезе в чудесния закон, построен магически от лирата на Орфей, било през вратата от слонова кост на вярата, било през златния вход на науката. Необходима е само волята, за да се изоставят фалшивите миражи. Слънцето грее навсякъде върху света. И всеки един би могъл да. се приспособи към неговите лъчи, стига да пожелае да остави зоната на сянката, дето се замръзва.

Когато съзнанието ясно озарява интелекта и инстинктите, хармонията се преобръща на върховно правило и свещена цел на живота. Това е тайната на истинското щастие.

1) Епопти (ἐποπτεία, épopteia) - участници в Елевзинските мистерии - мисти, които са разбрали (видели) тайните на великите мистерии на Деметра

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Земната твърд и земната атмосфера

От Хелмут Кноуер

Човекът в своето физическо тяло е изграден от Земя, Вода, Въздух и Топлина. Така и в неговото тяло е изразена материалността на организма на самата земя и, когато той умира, отдава материалното отново на земята. Космичните сили, които образуват както човешкото тяло, тъй и цялата земя, израждат от материалните вещества човека. Човекът и земята живеят, всеки по своя начин, в чудната хармония на 4-тях строителни етерни сили: жизненият етер, химическият етер, светлинният и топлинният етер.1) Тия четири строителни сили се проявяват, както ядката в костилката, в четирите елемента — ние ще ги наричаме така според схващането на старите. Кристалът, които се кристализира из разтвора, образува формата си като привлича в една централна точка материалните частици на разтвора; при твърдото състояние на телата действат концентрационните сили на жизнения етер. При течностите пък, предоставени сами на себе, виждаме, че всяка течност се стреми да заеме капкообразна форма, както най-ясно това е.изразено у живака, който и в най-малките свои капчици наподобява земното кълбо. Газовете, напротив, предоставени сами на себе си се стремят да разрушат съдовете, които им придават известна форма, и се стремят към необятната ширина на етера, а топлинният елемент се стреми да разруши не само своите собствени окови, но и тия на елементите, които стоят между него; той кара твърдите, течните и въздухообразните тела да се разширяват.

Така се проявява в двата долни и двата горни елемента поляритетът на сцеплението и разширяемостта; той ни сочи на противоположните по същност действия на жизнения и химическия етер, от една страна, и светлинния и топлинния, от друга. Изучаването на четирите елементи от древните ни довежда непосредствено до строителните сили, които действат в тях (древните са признавали четири основни елементи: огън, въздух, земя и вода — Б. пр.). Едно разглеждане на елементите, в сегашния научен смисъл на понятието „елемент“, ще ни изтъкне многообразието на материалния свят и трите групи вещества, представители на които са живакът, сярата и солеобразуващите елементи.

Четирите строителни сили могат да действат в пространството самостоятелно една от друга, но при едновременното им действие всяка си избира своя собствена област; и тъй като те носят в себе си поменатите по-горе противоположности, с които градят в пространството, те образуват по тоя начин полюси. Главната противоположност е в действието на жизнения етер и топлинния етер. Животът на един организъм се състои в това, че в ритмично съчетаното градивно действие на четирите строителни сили се проявява стремежа да се наруши в полюсите състоянието на покоя. Ритъмът е признак на това, че животворността действа. В ритъма, в дишането и циркулацията на кръвта звучи целия космос, както при трептението на струната на един тон се отеква един неземен свят.

Рудолф Щайнер често указваше на двата полюса в човешкия организъм: на главата и системата на обмяната на веществата, чийто сумирано действие дава ритъма в дишането и циркулацията на кръвта 2) Тия три процеса са основата за познаване човешката същност в нейното земно въплъщение.

Явява се въпрос: намираме ли тия процеси и в живота на земята и в каква форма? Защото ние трябва да ги намерим, щом човек се е родил из окръжаващата го природа, щом той по-рано е съставял едно цяло със земята, на която той сега диша и върху която сега ходи.

На земната повърхнина имаме противоположността на полюсите и екватора. Силите на втвърдяването действат на полюсите в снега и леда, проявени в засилена степен, също така както те се проявяват в образуването костите на черепа; на екватора живеят действащите сили на вегетацията (растенето); светлината и топлината проникват в растенията, и в пълнотата и разнообразието на раждащите се и умиращи растителности се проявяват на земята силите, които съответстват на обмяната на веществата у човека. Освен това, в морските течения и ветрове, които действат от юг към север, се проявяват ритмически, противоположни и взаимно уравновесяващи се процеси.

Също така имаме противоположността на изтока и запада на нашата земна повърхност. Тя се проявява не само в душевното, в характера на източните и западни народи, но и в различните природни явления, които се наблюдават в двете посоки.

Тук трябва да се спомене и една трета противоположности която, както и противоположността между полюсите и екватора, е аналогична на поляритета на главата и обмяната на веществата, действаща в човека. Това е противоположността между земната твърд и земната атмосфера, между горните и долните сфери на действие на земния организъм. По-основното разглеждане на тоя. въпрос ни довежда до заключение, че — да се изразим картинно — земята представя човек, на който главата е надолу, а краищата на горе, и тъкмо тоя начин на схващане ще ни уясни значението на електрическите явления в земната атмосфера.

Днес, когато ние сме загубили връзката между живата природа и минералното царство, разделят земната твърд по структурата на геологическите пластове, в които се намират растителни и животински остатъци от организми от отделните периоди на развитие: най-стария, архаичния гранит, гнайс или кварц, в който изобщо не са намерени следи от живи същества, и по-младия — глина, льос и пр., алувиалния, дилувиалния и терциерния пластове, в които са запазени скелетите на предисторическите хора и висши млекопитаещи. Тук няма да се спираме на последиците от тая връзка между пластовете и находките в тях, и на заключенията, които днешната наука вади от това относно произхода и развитието та живота, а ще укажем само, че като се вземе пред вид само това разпределение на земните пластове, изгубва се връзката, която съществува между органическото и минералното.

През времето, когато се зараждаше гьотеанизма, се подемаше наново и тоя въпрос. Великият минералог Аврам Готлоб Вернер от Фрайберг, когото Новалис и Хенрих Стефенс считаха за свои учител, делеше твърдата повърхност на земята на формационни пластове, а Стефенс в своята „Антропология“ ги свеждаше към три основни формации: шисти, калциеви и порфирни формации, от които първите две имат непосредствена връзка със зараждането на живота.

За формацията на шистите най-характерен е елемента силиций, който се явява в най-разнообразни съединения с други елементи; за калциевата формация същото значение има калция. И двата са елементи в днешния смисъл на думата, т. е. вещества, които не могат по химически начин да се разложат на по-прости съставни части. Това, обаче, значи, че между тях няма веществена разлика; както различните тонове произхождат от една прахармония, така и тия елементи имат общ произход.

Искаме ли да узнаем характера на химическите елементи, трябва да ги извадим от тяхното вцепеняване и да ги накараме да встъпят в реакция с други вещества, за да образуват съединения. Силиций и калций са два елемента, които, благодарение на химическата енергия, на която са носители, са допринесли най-много за образуване на твърдата земна повърхност. Така силиций е главната съставна част на пясъка, глината и шистите, които всички принадлежат към шистовата формация; калций в съединение предимно с кислорода, образува цялата варовита повърхност на земята. Като разглеждаме двата вида съединения, силициевите, от една страна, и калциевите от друга, виждаме, че по отношение химическата енергия тия два елемента са противоположни един на друг. Първият (силиций), както това личи и от Менделеевата периодическа система на елементите, по характер е сроден с въглерода като носител на топлинен и светлинен етер. Силиций се съединява с кислорода и дава киселини (силициева киселина), а калций образува соли. Калция проявява алкалоземния си характер в това, че съединенията, м,у. са плътни и образуват компактни маси. Пясъкът е сипкав и в състояние на съвсем дребни частици. Той е лек и подвижен. Калция е, както натрия и бария, солеобразувател.

Елемента (в смисъл, в какъвто са го схващали древните), в който предимствено се извършват химическите реакции, е течният елемент; твърдите тела трябва предварително да преминат в разтвор, за да могат да влязат във взаимодействие с други тела; защото химическият етер произхожда от някогашното лунно състояние и там също се е образувал и течният елемент4).

Значи, най-напред: трябва да превърнем твърдите тела в състояние подобно на това на старата луна, за да може химическия етер да действа. Калций и силиций са, в различие от много други елементи, земни елементи в тесен смисъл на думата. Те се стремят да превърнат и елементите, с които встъпват в реакция, в минерално състояние. С други думи, те се стремят да превърнат веществата в състояние, при което химическият етер вече не може да се прояви; процесите тук вече спират, приемат състояние на покой.

Към шистовата формация принадлежат, освен шистите, също и гранита със съставните си части: фелдшпата, кварца и слюдата. Всички вещества, които се съдържат в тия минерали, са втъкани в процеса на образуване растенията в строго определено количество. Стефенс казва в „Антропологията“ си, че растенията в миналите епохи е трябвало да отделят тия вещества в груба форма, за да не затвърдея г и за да могат да се развиват като подвижни и жизнени живи организми. В тясна връзка с шистовата формация се намират въглищата и графита, чиято съставна част въглеродът, както споменахме, е сроден на силиция. Във вторичните планински формации, винаги редом с пясъка и шистите, се намират и каменни въглища и в тях отпечатъци от гигантски папрати, блатни растения и пр. В по-младите пясъчници се срещат и вкаменели растителни стъбла, клони от дървета и др. Тъй че, изхождайки от тая база, ние можем да кажем, че растението дължи своето съществувание, като растение, на шистите.

Варовитата формация, която е застъпена в исполинските планински маси, също съдържа остатъци от изчезнали животински видове и се намира към техъ1 в същото отношение както шистите към растенията.

Това изпъква при разглеждането на вкаменелостите от животни, риби, охлюви и миди. По всяка вероятност, същото това развитие се извършва и в наше време в кораловите образувания в морето.

В главата на човека най-силно е изразено втвърдяването на физическото вещество; мозъкът е вложен като в костна стена. Тук са застъпени най-много веществата, които най-малко вземат участие в жизнения процес — черепа, преди всичко, костите и зъбите. Главната съставна част на космите и зъбите са калциевите съединения; костите съдържат около 93 на сто от тях и само 2 на сто други съединения. Виждаме от това, че при образуването на черепа са се извършвали същите процеси, които са се извършвали и при образуването на минералите в природата. И в двата случая това са процеси на вкаменяване, при които всички други вещества, вземащи участие, са се втвърдявали. Човекът, като цяло, е изгонил, тъй да се каже, животното от себе си, за да може да се развие като човек; човекът като членоразделно същество, е изтласкал процесите, които се стремят да втвърдят материята и противостоят на обмяната на веществата, в горната част на организма си и само по-такъв начин е могъл да продължава да живее.

Човешките косми имат за главна съставна част силициеви съединения. Космите не са тъй мъртви като костите, те растат по-бързо и са по-подвижни в тяхната проявена форма — явяват се в различни цветове. Космите ни посочват характерните белези на един силициев процес, който е дошъл вече до състояние на покой.

Така че ние можем да кажем: главата на човека по същество и развитие е сродна на минералната земна част. Забележителното, обаче, е, че и тук действат също две полярни проявления, като вземем пред вид и духовната дейност на човека. Веществото на главата е чисто физическа, и физическия елемент тук е по-силно изразен от която и да е друга част на организма, обаче, вътре в нея действат чисто духовни сили, в тая костна кутия, в която лежи мозъкът, действа човешката мисъл.

В постоянно обменящия се организъм, напротив, извършващите се процеси са по-подвижни, материалното е още по-одухотворено. Всичко е в състояние на формиране и разформиране; самата форма на органите ни показва, че формиращите сили не проникват с ясно изразени форми чак до физически материалното; там всичко е още незавършено, като в ателието на някой артист. В другите части на човешкото тяло материалното е по-фино, по-одухотворено, отколкото в главата, обаче, силите, които в горната част са се, тъй да се рече, втвърдили и освободили от чисто духовните мисловни сили, тука са още непосредствено в действие. Тук действат още в пълния си разгар силите, които са образували калциевите и силициеви съединения в природата и в главата на човека. Тия строителни сили, които принадлежат на химическия етер, ние можем да наречем физически, защото те непосредствено вземат участие в образуването и разрушаването.

Как е изразена в природата тая противоположност между горния и долен процес у човека?

В минералната част на земята, както вече видяхме, имаме същия доведен докрай процес, който имаме и в човешката глава. Веществото е станало физическо. Но както в главата на човека действа мисълта, която е от чисто духовно естество, така и в твърдата земя живеят сили от духовно естество. Антропософията ни говори за елементарни същества (елементали), които живеят в четирите елемента, те водят съществуванието си в етера на земята. В твърдия елемент на земята, в етера, който действа в него — жизнения етер, живеят съществата, познати от народите поверия, които играят такава значителна роля в приказките и сагите; това са гномите. Ние знаем от Рудолф Щайнер, че тия същества искат да бъдат независими от физическите образувания на земята. Образуването на коренища, корени, кристали им е нежелателно. В сагите и приказките намираме правдива картина на това, като ги представят, че с чукове копаят вътрешността на земята; те искат да я раздробят и от нейните скъпи съкровища да си образуват собствени форми. Те искат да бъдат свободни от физическите процеси; те си служат с корените и техните сокове, за да издигнат стъблото, като по тоя начин използват светлината и въздуха, които слизат от атмосферата до него. Както в човешката глава мисловния процес само тогава се извършва напълно, когато физическият процес е спрян, така и тия „мисловни сили“ на твърдата земя могат само тогава да живеят и съществуват, когато постоянно се стремят да се освободят от земните недра.

Разгледаме ли пък атмосферата, виждаме, че колкото по-високо отиваме, толкова по-невеществена става тя. В долните пластове имаме предимно азот, кислород, въглероден двуокис, газове, които са тясно свързани с нашите земни процеси. Колкото по-високо се изкачваме,толкова повече изчезват те, и за тяхна сметка се увеличава количеството на газове като водорода и хелия. Хелия, както и другите благородни газове, не взема участие в земните процеси, т. е. не образува химически съединения, а водородът има най-висока специфична топлина и е най-лекия газ. Колкото по-нагоре в земната атмосфера отиваме, толкова веществото става по-неземно, по-одухотворено.

Обаче, тук тъкмо са застъпени сили, които са от чисто физическо естество и са отправени към земната твърд. Това са тия прояви, които играят важна, но не напълно още уяснена. роля в днешната физика и остават все тъй загадъчни, щом ги разглеждат само от гледището на механичното схващане на природата.

И а най-отдалечените части на земната атмосфера намираме действащи отвън на вътре, т. е. от периферията към центъра, малки електрически течения; това са тъй наречените вертикални течения на атмосферата. Физиката говори за електрическо поле във въздуха, което същевременно е и електропроводно. Тия две обстоятелства обуславят едно електрическо течение, което се движи отгоре надолу. Тия течения се движат непрекъснато, без да се знае откъде водят началото си силите, които ги предизвикват. Теоретически, след 10 минути вече силата на земното електрическо поле би трябвало да се намали с една десета, но по някакъв необясним начин — както е принуден да каже днешният изследовател — действащата в това поле сила остава неизменна по отношение на своята интензивност.

Освен това, отправено към центъра, електрическо течение, в по-отдалечените пластове се проявява, действащ отвън навътре, един поток от лъчи, които са от същото естество като получените в безвъздушно пространство Рентгенови лъчи, тъй наречените гама-лъчи, получени при разпадането на радиевия атом. Наричат ги във физическата метеорология: проникващи високи лъчи. Те са открити едва преди неколко години и, според наблюденията, с увеличение на височината бързо увеличават силата си: на височина четири километра силата им е вече 10 пъти по-голяма от силата, с която действат на земната повърхност. Също така няколкократно се увеличава и електропроводността на вертикалното течение.

И така, около земята, в земната атмосфера, действат електрически течения и лъчи; първите в атоина (корпускулярна) форма с негативен или позитивен характер (Бета и алфа лъчите при разпадането на радия), а вторите с непостижимо бързи люлеещи се движения като електричеството и подобни на рентгеновите или гама-лъчи. Тия електрически явления се дължат на сили, които, според отнасянето си, трябва да се причислят към физическите.

Светлината и електричеството са противоположни (поляритетни) по същи-на, а не еднородни, каквито ги счита днешната физика. Светлината действа във въздуха — той е почвата, на която тя израства и се развива. Някога, на старото слънце, светлината и въздухът са били едно цяло, но при по-нататъшната еволюция те са се разделили и, когато сега отново се съединяват за известен период от време, получава се съвкупност от прояви, видими за окото, които са като едно припомняне за онова някогашно състояние, при което въздухът е блестял като че ли от вътрешността си.

Електричеството с големи трудности преодолява съпротивата на въздуха, последният по естество му е съвършено чужд. Само при развиване на големи сили електричеството може да проникне през въздуха.

Ние виждаме противоположните форми на електричеството да се проявяват в сярата и в кристалите на солите — в сярата отрицателната и в кристалите положителната форма. Сярата е лесно запалима и вече по външните си форми и цвят показва сродството си с огъня. При търкане тя развива отрицателно електричество. В тръби, от които е изтеглен въздуха, може да се получи електричеството освободено от веществото и, само по начина, по който то се проявява, може да се разбере неговата физическа природа. То се явява в атомистична форма, т. е. такава, в каквато се проявява чувствения материален свят в двата си низши елемента — Земя и Вода, които се стремят да се явят в особени отделни форми, като кристали и капки. Наистина, бързината на разпространението на електричеството се приближава до бързината на светлината, но това само доказва неговото етерно естество. При четирите строителни сили, които отговарят на четирите елемента, етерното действа във физическите форми, а при електричеството, етерното слиза във физическото, без да бъде непосредствено видимо за окото, както при твърдите и течни тела.

В солите, напр. при търкане стъкло, което представя смес от соли, се получава положително електричество; то се заражда в солта, която, както видяхме, е най-сродна на земята. Положителното електричество никога не се явява в свободно състояние както отрицателното, то винаги е свързано с материята на трите низши елемента. Неговото зараждане и начина на проява свидетелстват, че то е още по-тясно свързано със земята, отколкото отрицателното електричество.

Колко много са застъпени физическите сили в електричеството, ни показва неговото влияние при химическото превръщане на веществата — то разлага съединения, които са разтворени във вода. Това, обаче, значи, че електричеството се стреми да възстанови това, което е станало при един по-раншен процес и да върне състоянието на покой. Процесите, които то предизвиква, причиняват не движение, а покой; електричеството не ражда, а умъртвява живота.

В електричеството физическото престава да действа като силова проява, но ние отново намираме тия физически сили да действат в земната атмосфера като електрически течения и лъчи и тяхното действие е толкова по-продължително, колкото по-високо отиваме в атмосферата. В по-високите пластове материята става по-духовна, но действащите сили са по-физически; с други думи, проявяващите се тук електрически действия ни показват, че, на високо, физическото не се стреми, както долу на земята, да затвърдее, а се намира в непрекъснато зараждане и разрушение, разбира се, в много по-тънка форма, отколкото долу на земята. Тия електрически сили в атмосферата имат насока на действие към центъра на земята, те се стремят към земята докато, както видяхме по-рано, духозните сили, които живеят в земята, се стремят вън от нея и чрез растителния свят се стараят да излязат на въздух и светлина. Тъй че и в посоката на действие на тия два вида сили виждаме полярност.

Електрическите сили в атмосферата вземат участие в обмяната на веществата на земята; те могат и трябва във всеки един момент да се възобновя-ват, защото земята е един жив организъм. В земната твърд живеят мисловните сили на цялата земя, а във ваденето и преставането на дъжда, както и в ритмичното спадане и покачване на въздушното налягане сутрин, обед и вечер, ние виждаме прояви на нейната (земната) ритмична система, и електрическите сили, които действат в заобикалящата я атмосфера, са резултат на обмяната на нейните вещества.

Когато през лятото, вследствие дейността на слънцето, етерните строителни сили на земята изместят навън от земната повърхност сферата на действието си, тогава се забелязват и разстройства в иначе равномерното действие на силите, а тия разстройства се изразяват в натрупвания в системата на обмяната на веществата. Бурите се дължат на това, че иначе равномерно протичащото в атмосферата течение във вертикална посока достига голямо напрежение. Чрез това размера на силите неимоверно се повишава. Като външен израз на това са тежките тъмни и плътни буреносни облаци. Тогава се предизвиква един стремеж към изравняване и при силни разреждания бляскат мълнии към земята. След като премине това състояние, земята отново почва да диша, въздухът е пречистен, нарушената хармония е възстановена и в спокоен темп продължават пак чудно редуващите се явления.

До колко електрическите явления в атмосферата, особено при бурите, са тясно свързани с обмяната на веществата на земята, това се проявява в тяхното действие върху органическия свят. У човека е забелязано във време на буря сънливост и умора — признак за действието на това разстройство в обмяната на веществата на земята върху обмяната на веществата у човека. Разстройството в обмяната на веществата на земята се отразява и върху рибите и животните, които живеят във водния елемент, съответстващ на химическия етер. Те са твърде чувствителни към електрическите вълнения в атмосферата. Има видове риби, които чрез неспокойствието си, честото изскачане на повърхността и мятане по водата сочат 24 часа по-рано за готвещата се буря.

Видехме, че на нашата земна твърд съществува тенденцията главно чрез действието на калция и силиция, да се установят в покой процесите от животински и растителен характер. Нашите тъй наречени днес елементи са като тоновете на една гама и въпреки своето многообразие са едно живо единство. Изобщо, ние не можем с химически средства по-нататък да ги разложим, а само можем по наше желание в разтвори да ги съединяваме едни с други и да намираме формулите на получените съединения; обаче, за сложните белтъчини, за живото вещество, това не можем да сторим вече. Материалния свят може да се обхване с формули и се направи с това по-прегледен само, когато се отдалечи от жизнените процеси на градежа и разрушението.

Но има пък известни елементи, които по-химически начин не се разпадат и разлагат, но от само себе си, без външно въздействие правят това — те са тъй наречените радиоактивни вещества. Веществото се разлага, като от една страна при тоя разпаден процес се образува олово, от друга, хелий, като едновременно с това се излъчват и тъй наречените алфа, вита и гама лъчи. Това се дължи все на същите етерно-физически сили, които действат и в атмосферата на земята. И тук се извършва в голям брой вещества процес, който е в пълен смисъл на думата процес на обмена на веществата. Това, което не може вече да направи химическия етер, който действа при процесите, правят го електрическите сили в техните три видоизменения, които видяхме да действат в атмосферата. Те действат вътре в радиоактивното вещество и предизвикват неговото превръщане; те са равномерно разпределени и в тия пунктове на земната твърд. Не са атомите, които са в състояние да предизвикат превръщането на елементите, но това извършва цялата земна атмосфера, и там именно трябва да търсим огромните сили, а не в атома. При това разпадане, от една страна, се образува газ като хелия, който е присъщ на горните пластове на атмосферата и има слаба връзка към веществата на земята и като остатък, от друга страна, олово.

Тоя процес на разпадането на радия може да се разглежда като един вид горене. Когато огънят угасне, на земята пада пепелта като остатък; при това става едно втвърдяване, едно вкоравяване на веществото; от друга страна пък, вследствие това изгаряне се образува дим, който се вдига към небето — веществото става по-тънко, стреми се към газообразно състояние. Докато се извършват тия два процеса на втвърдяване (уплътняване) и излетяване в газообразно състояние, огънят заедно със светлината се спущат надолу и в тия две противоположни сили слизат и действат и космичните сили. При радия се образува, от една страна, като остатък оловото, а от друга, хелия като въздухообразно вещество, и в тия противоположно стремящи се сили слизат силите от земната атмосфера, които, значи, Имат не космично, а земно естество и принадлежат към обмяната на веществата на целия земен организъм (че те нямат космично естество сочи факта, че електрическите течения и излъчвания не се влияят от слънчевото действие — според измерванията, които са правени в торните пластове на атмосферата при летене с аероплан).

Тук, в радиоактивните вещества. се срещат и допират земната твърд и земната атмосфера; тъкмо тук се проявява стремежа земната твърд да се превърне в атмосфера.

Тъй че, когато ние погледнем земята, която тъпчем, можем да кажем: ти, минерале, който си под краката ми, имаш твърдо вещество подобно на веществото на главата ми; в теб действат сили, които аз чувствам родствени, когато ги изживявам с главата си. Като човек, моята съдба е да мога да нося тая глава вдигната нагоре, защото моето аз ме заставя да взема такова положение, за да мога да обгърна с погледа си света на звездите. В твоите недра пък живеят същества, които се оглеждат в теб тъй, както мисълта в моята глава.

А ти пък, земна атмосферо, в която веществото става все по-тънко и по-тънко, в теб се извършва действието на силите, което се проявява и в моята низша природа при градежа и разрушението на веществото. Ти ми сочиш живота на моето телесно аз, в което веществото е по-одухотворено, но и където проявяват чисто физическото си действие силите на тая материя.

От немското списание

D i е D r е i, год. V, кн. 8, november 1925.

Превела г-ца И. Т-ска.

1) Вж. ново излязлата книга от Д-р Гюнтер Ваксмут: Die atherischen Bilde- krafte in Kosmos, Erde und Mensch.

2) По-подробно това е изложено в книгата: „За загадките на душата“, философско-антропософско издание в Гьотеанум.

3) Много добре е изложена тая противоположност в хубавата статия на Д-р Попелбаум: „Строителните сили на земните зони и човекът“ (Die Drei, V год., книжка 2).

4) Д-р Рудолф Щайнер. „Очерк на тайната наука“. Философско-антропософско издание при Гьотеанум, Дорнах при Базел.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Богомилството не е ерес

от Ив. Стоянов.

На 1. август 1918 год., аз, придружен от един млад и любознателен офицер, действащ на южния фронт, се упътих от гр. Прилеп (Македония) на север, за да посетя с научна цел историческото село Богомила. Тръгнали рано сутринта на коне, ние скоро прехвърлихме височините около манастирите „Св. Архангел Михаил“ и Трескавец при прочутите Mapкови кули и, след няколко почивки, стигнахме надвечер в дълбоката долина, в „която бе се сгушило селото Богомила, под един от склоновете на планината Бабуна.

Wsem.Letopis_god.4_064.jpg?fbclid=IwAR1k

Село Богомила (Македония)

Неговия изглед даваме на снимката, която моят другар, поручик С., направи на другия ден. В левия край на снимката се вижда ясно църквата „Св. Атанаси велики Патриарх“, с камбанарията й, за която ще говорим по-долу. Вечерта намерихме квартира малко трудно. Както и във всичките други български села в Македония, населението, измъчено от предшестващите режими и въстания, и тук живееше в постоянна тревога и лишения, толкоз повече че не можеше да предвиди изхода на кървавата борба, която се водеше неколко километра по на юг. По тази причина, то не беше разположено да приема външни гости по това време, па било и с чисто научна цел. Но благодарение на тогавашния кмет, г- Андрея п. Арсов, един високо-интелигентен и дългогодишен народен труженик в Македония, ние скоро бихме настанени в едно двуетажно здание, в центъра на селото и наблизо до общинското управление. Домопритежателите ни приеха твърде радушно и ни услужиха във всичко. Уморени от пътуването, ние скоро заспахме върху дебелите македонски постелки, пълни с бълхи. На другия ден заранта, нашето пристигане вече бе станало известно на мнозина селяни. Ние се отправихме да разгледаме селото, с всички негови исторически бележитости, и да произведем анкетата, която бе целта на нашето посещение. Най-напред се отбихме в общинската канцелария, оттам в безлюдното по това време училище, разгледахме църквата „Св. Атанаси велики Патриарх“, в която по това време имаше служба по случай празника „Идин ден“ и един стар свещеник държеше, на лесно разбираемото за народа македонско наречие, проповед, разгледахме и запустялата и полуразрушена вече, на западния край на селото, малка църквица „Св. Пророк Илия“ и оттам се изкачихме на северната височинка над селото, дето се направи и фотографската снимка (групата деца в нея със селски ученици в местна носия). За двете църкви кметът г. Арсов ни даде следните сведения: първата „Св. Атанаси велики Патриарх“ (такъв е надписът над входните й врата) била много стара. Съвременниците селяни не можеха да кажат преди колко века е била построена, но най-старият от тях ни разказа, в допълнение на казаното от Арсова. че в турско време тя е била покривана от народа нощем със слама, въпреки запрещението на турците, и в нея със служили, а е била реставрирана, след големи борби, в 1837 година. В същата тая църква е служил некога, според преданието, и поп Богомил. Другата църквица „Св. Пророк Илия“, иконите по стените на която с вече издраскани, а очите им избодени още в турско време, представляваше една жалка и мръсна развалина. Върху иконата на пророк Илия (на дясната страна на вратата) личеше ясно 1872 г.. а други две икони бяха от по-раншна дата — 1863 г. Те са „Св. Николай — сей образ прижй его Тасе Радев 1863.“ и „Св. Йоан Предтеч — сей образ приложи его Йован Мишков“. Около тая църквица има стари разградени гробища, под вековни дървета,

Нашата анкета върху богомилството в тоя български кът се състоеше в разпит на най-старите, останали живи по това време, свидетели. За жалост, резултатите от нея със съвсем оскъдни-Нито един от старците не можеше да си спомни некои важни конкретни обстоятелства- Целият въпрос бе съсредоточен върху живота и дейността на поп Богомил. От показанията на разпитаните лица се установи горе долу, че според разказите на деди и прадеди, поп Богомил е живял чист духовен живот и във всяко отношение се отличавал от своите колеги — свещеници. Той е останал през целия си живот н е ж е н е н , като се е съобразил точно с посланията на апостола Павла и дори проповядвал, че на духовенството се налага без брачния живот не само от буквата на Писанието, но и от ясно съзнаваната нужда да се запази чистотата на плътта. като основа на духовната чистота и на духовното подвизание1). Освен това, поп Богомил водел живот на пълно въздържание и от спиртни напитки, хранел се със зеленчуци, мед, грозде и други плодове, а повече прекарвал в пост (само с хляб и вода) и постоянни молитви. Около него е бил образуван малък кръжок от верни и предани последователи, които споделяли неговия богоугоднически живот и служели за пример на народа. Те често са се криели в усамотени места, понякога в гората или между високите скали на Бабуна планина и там прекарвали по цели дни и нощи в съзерцание и молитви. Всичко това не е могло да не предизвика подозрението на властите и на началството на поп Богомила, поради което със започнали преследвания от областния управител и неговите църковни съветници, та поп Богомил е бил принуден да се крие по някога из плевните, а по някога да се губи продължително време из горите. Обаче, простият народ е съчувствал на тоя богомилски кръжок, поддържал е тайно поп Богомила и неговите хора и на цели тълпи е присъствал на богослужението им. Поради скитничеството на богомилите из дебрите и канарите на Бабуна-планина, народът ги нарекъл б а б у н и, което име се запазило н историята. И досега простолюдието, в лицето на старците и бабите в село Богомила и околните села, възпроизвежда с благоговение спомена за тия свети народни люде, които учели народа на чист богоугоден живот, на висок личен и семеен морал, на взаимопомощ и защита от царе, боляри и владици. Един от разпитаните стари хора даже твърдеше сериозно, че гробът на поп Богомила бил нейде над селото, макар и без видими белези, и че над него нощ но време светело кандило, което денем ставало невидимо. Това обстоятелство свидетелствало не само за святостта на поп Богомила, но и за много чудотворни излекувания, които той вършел приживе: кандилото осветявало пътя на душата му като награда за добрите му дела. Така бе очертан симпатичния образ на поп Богомила Бабунски пред нас. Той, впрочем, не е бил свещеник от общопознатия тип свещеници а свободомислещ служител на Бога, учител и водител на народа в ония тъмни времена когато и най-невинното свободомислие се е считало за еретическо и жестоко е било преследвано от народник потисници.

* * *

Като е дума за поп Богомила Бабунски, трябва да забележим, че той не е бил самият водител на богомилите в България, поп Богомил, а негов съименник, който е оставил името си и на селото Богомила, което е било центъра на неговата дейност Родоначалникът на богомилското движение се е подвизавал още пори царуването на Петра в Мизия. Тук е мястото да се спрем върху един кратък анализ на данните, които един български професор е събрал из разните библиотеки и въз основа на които той, даже и след като изтъква добрите страни на богомилското учение, все пак го нарича ту „еретическо“, ту „сектантско“2). За да се разбере точно скрития (окултния) смисъл на това учение, трябва да се игнорират апокрифните и критическите писания за тях, а да се вземат пред виц само истинските богомилски книги. Също така трябва да се изоставят съвършено кривите тълкувания и недомислия на разните български коментатори, които, било от предубеждение или от незнание, предават изопачено същността на учението.

(Следва).

________________________________________________

1) А българските свещеници, водят сега люта борба, за да им се разреши даже второбрачието. — Б. Р.:

2) Вж. „Богомилски книги и легенди“, от проф. Йор. Иванов София, 1925 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мистицизмът на Гогол

от П. Списаревски — Варна.

I.

От времето на Белински до навечерието на руската революция през 1905 г. руската интелигенция не бе изпадала в такъв трогателен за душата възторг, в какъвто я доведе „прочутото“ писмо на горната личност до Гогол. Този възторг е твърде характерен за онова време; той е резултат на общото състояние на духа, създадено от печалната руска действителност.

По повод книгата на Гогол: „Избрани места из преписката с приятели“, в която последният подвъргва на безпощадна критика лично себе си, като обществен деятел в литературното поприще, Белински отправя до нейния автор писмо, с което го порицава в мистицизъм. Като напада Гогол, авторът косвено шиба със своя скорпионен бич прекия виновник за страданията на своя народ — руския абсолютизъм. Този убийствен полицейски режим на руския монархизъм никога не е действал толкова гнетущо върху душата, както през времето на Белински до премахването крепостничеството от страна на Александър II. Това бе период на адско състояние за една честна душа, като Белински. А Белински не беше единствена личност, стенеща под режима на нагайката и далечните сибирски зандани. Плеяда борци: декабристи, терористи, нихилисти, народници, разночинци живееха с мисълта за облекчение съдбата на Русия, в която имаше привилегия само дворянското общество, особено до премахването на крепостничеството. Всеки спомен за тая плеяда — труженици буди умиление до сълзи на очи, защото не може да не се трогне душата при вида на онова самопожертване за „делото“, с което се илюстрира бушуващото състояние на нашия вътрешен мир, когато равновесието му се наруши. И, твърде естествено бе интелигенцията да дойде във възторг от съдържанието на едно писмо, излязло от ръката на най-силния и най-честния по него време литературен критик в Русия. В това писмо косвено се въздига в култ безверието като единствено средство за изход от тягостното състояние на душата. Продукт на това състояние, то се явява и като средство за облекчение. Чудно ли е, след това, че младежта е знаела „наизуст“ това писмо? Никой по него време не е давал такава и толкова духовна храна в Русия като Белински. В неговата личност, като във фокус, се събирали всички отражения на оная гигантска конспиративна вълна, що е увличала със себе си тогавашното руско прогресивно общество, отредено от мировата еволюция да заеме място до редовете на общата социална драма.

II.

Защо Белински, начело на цялата тогавашна руска „передова“ интелигенция, е възнегодувал против Гогол, собствено казано, против неговия мистицизъм? И защото Гогол е изпаднал в мистицизъм?

Не е лесно да се обяснят ония дълбоко скрити мотиви на гоголевия мистицизъм и негодуването на Белински, както и онова на прогресивния елемент от руското общество.

За своя мистицизъм Гогол прекомерно неоснователно е оскърбен и никой не го е защитил. Присъдата на Белински е жестока; той нарича Гогол „проповедник на камшика“, „апостол на невежеството“. За по-нататъшната характеристика на критика Белински в тоя случай взимаме повод от следните му думи: „защо вие сте намесили тук Христа? Какво сте намерили вие общо между него и някаква си православна църква? Той пръв възвести учението за свободата, равенството и братството и с мъченичество запечати и утвърди истината на своето учение“.

Намираме достатъчни тези по-видни черти на присъдата, за да се спрем върху онова заплитане в мислите и понятията на „неистовия Висарион1)Нека видим при какви усилия се е формирал мирогледа на Белински и окръжаващата го обществена среда.

През оня порядъчно продължителен период от време — 1834 — 1905 г. — се засилва материалистическата концепция върху мирозданието. Това обстоятелство крепеше и заякчаваше всяка утопична идея, изникнала както из недрата на губителната обществена действителност, така и из хаоса на забърканите понятия в областта на философията. Тоя „научен“ период бе същинско вавилонско смешение на езиците, чийто краен резултат се явяваше като насъщна храна на безверието, разпростряло се до днес почти по целия образован свят. То се развиваше, стана на мода, а впоследствие се изроди в общ упадък на духа. Философската формула на Хегел: „всичко действително е разумно“, с която филистерската тъпост на буржоазните мислители оправдаваше всеки произвол и насилие, профанирана от същите тези мислители, ред години служи за основа на оня хаос в понятията изобщо, който мирно и безметежно, царува и до ден днешенъ2).

Никъде философската мисъл относително нейното приложение в практическия живот не се затруднява и не изпада в грешки както при. определянето естеството на дадена вещ — дали тя е действителна или недействителна. Понятието за действителност, на дадена материална вещ, или право, или отношение се определя от традиции, нрави, обичаи или от специални законоположения. А в областта на метафизиката понятието за действително се напълно отъждествява с понятието за реалното; а това последното — с понятието за съществуващото. В това тъждество на понятията трябва да дирим причината на заблуждението относително истината за това, що е действително. Под думата „реално“ обикновено се разбира това, що съществува: видимото, осезателното, въобще което може да бъде обект на нашит пет чувства.

Окултната философия има друг критерий за реалното. Тя учи, че реалното е само неизменното, а неизменно е само вечното. Всичко, що се мени, е нереално, защото свойството му — да се мени — се определя от основата на неговата същност — да има начало и край. Никаква вещ, никакво понятие не могат да бъдат реални, ако в тях не се съдържа определящият цялото мироздание абсолютен, вечен, вечнотворящ божествен атрибут, чиято същност е непознаваема. Така че само онова съществуващо, което е действително, е разумно, защото то крие в себе си творящия божествен атрибут, с който са в непреривна връзка всички останали атрибути на Бога, а следователно, и атрибутът на разумността. Ако съществуващото е недействително, то не може да бъде разумно, защото няма атрибута на разумността.

III.

Белински се е намирал твърде много под влиянието на Хегел, но, увлечен от своите другари подир тържествуващия на своето време материализъм, той напуска Хегел и даже. почва да се подиграва с неговата философия. Това отрицателно отнасяне на Белински към философията на деизма твърде допадаше на тогавашната руска интелигенция, предимно на университетската младеж. Като вземем пред вид натурата на Белински, в която преобладава холеричният темперамент, а от друга страна, общото състояние на духа посред страдащия обществен елемент под гнета на руския царизъм, лесно можем да си представим отрицателното отношение на Белински и съвременната нему интелигенция към всичко, що е виреело под егидата на обскурантизма на руското духовенство и самодържавието. Вън от това, наличността на всички условия за помрачаване ума и за угнетяване на духа, преки резултати на лошото положение, а от друга страна, липсата на всяко вярно понятие за Бога и за Неговите отношения към света в свръзка с всичката непоносимост на суровата руска действителност, докараха мислещия обществен елемент до остър атеизъм, за който впоследствие тоя мислещ елемент намери „научно“ обяснение в модното тогава учение на Дарвин. От Дарвиновата теория за произхода на видовете материалистичната философия си създаде основа, макар тая теория да е в пълен разрез с основното схващане на материализма. Последният, въпреки нескромната си претенция да е във всичко „диалектичеч“, е крайно ограничен и метафизичен, защото ограничава всека мисъл за разбиране явленията в една доста анемична форма, като приписва на материята свойства, каквито тя няма. Напредъкът на философската мисъл, който напоследък се увенча с успеха на Айнщайновата теория за относителността, базирана главно върху непознатото на учения свят ново средство за абстрактно мислене — четвъртото измерение, твърде много разклати устоите на досегашната натурфилософия, без която материализмът остава в положение на риба без вода.

Твърде много бихме се отдалечили от своята задача, ако се заемем да доказваме, че естествените науки в лицето на дарвинизма, от една страна, и материалистичната философия със свойствата на „вечната“ материя, са ония същите постулати, по които намираме безкрайната верига на явленията.

Две неща само можем да кажем по тия въпроси: а) Намирането първопричината на явленията в познаваемата материя изключва всяко понятие за вечността на последната. б) Идеалистичната философия (окултната), чиято основна същност е строго диалектична, изхожда от оная първопричина на явленията, която е непознаваема по своята същност,а е познаваема по своята проява. Това е Бог, същността на Когото нашият разум никога не може да познае, понеже е безграничен във всяко отношение. С посредството на разума човек може да познае само другата страна на Бога — Неговата проява, която се състои във всичко, що ни окръжава.

Внимателният и сведущ читател бездруго ще се натъкне на въпроса за различието между диалектическия метод на материалистичната философия и диалектическия метод на окултната философия. Материалистите не признават  диалектическо мислене комуто и да било, като са го монополизирали изключително за своята философия. В същност, няма философия без диалектическо мислене. Изисква се голяма смелост и риск за самоизобличение, за да твърдиш това, което не разбираш и което е очевидно погрешно. Всеки вижда червената нишка, минаваща през сред на всека философска мисъл, — това е връзката между причините и и следствията, която на философски език се казва диалектика. Значи, тук е нужно да се намери различието между известни философски методи на мислене, когато се търси известна истина. Най-големия грях на материалистите е този, че те съвършено произволно приписват на материята свойството да съществува вечно и да твори вечно, от което свойство идат до заключение, че светът се състои само от материя, която твори, по силата на скрити в нея закони, всички разнообразни форми на нещата. Като не знаят първоначалният момент на образуване материята, която е резултат на творческата деятелност на вечния Абсолютен Дух, материалистите намират за твърде удобно да отрекат онова Вечно Начало, в което се губи всека мисъл. Вечния атрибут на това Начало те приписват на материята и по тоя начин са намерили архимедовата опорна точка. Окултната философия е категорична: тя има множество начини на доказване реалността на Вечното Начало, като се позовава на неговите безбройни прояви. Както, когато материалистът гледа сянката на едно дърво или чувства миризмата на розата, не се съмнява в съществуването на дървото и на розата, така и окултистът, обиколен винаги навред с материални вещи, не се съмнява в техния първообраз — прототип на окръжаващите го предмети. По асоциация на идеите ние си спомняме Коперник, който намира, че вселената е непознаваема за чувствата и че чувствените възприятия откриват само сходството и отношенията на конечните предмети. Неволно, читателю, духът ви чувства своето смирение пред величието на разума, озарен с божествената истина, съдържаща се в размишленията на почтения натур-философ.

Едновременно с горните въпроси се повдигаха и други, като напр. въпросът за изкуството, кому служи то, на себе си, или на живота? Повдигаше се още и въпросът за естеството на благородните чувства и побуждения: дали са те алтруистични или са егоистични. И всичката тая материалистическа глъчка се базираше върху онова основно схващане, което се изразява по следната низходяща степен за развитие на понятията относително смисъла на живота: а) всичко е за живота, б) всичко е за човека, в) всичко е за стомаха, г) всичко е за плътта, и слизайки така надолу, ние потъваме в материята, а потънем ли веднъж в нея, ние изгубваме смисълът на живота, защото преставаме да съзнаваме онова възвишеното в света, което осмисля живота. И обектът на окултната философия е именно това възвишено, което сочи пътят към него.

През същото онова време идеализмът бе почнал да се свива в своята черупка, като виждаше успехите на своя противник, който използваше всяко научно откритие. Теорията за молекулярното и атомното сцепление на телата, за образуването на топлината и светлината, установена от Тиндал, разклати до самите основи тогавашния философски идеализъм, който изнемогваше под ударите на науката. За окултизъм още и дума не ставаше. Тайните закони на битието си оставаха достояние изключително на ония личности, които владееха методите за откриване на тия закони.

И днес за всеки окултист е ясно какво нито топлината, нито светлината, са резултати на движението на материята, а наопаки, че движението на материята е резултат на светлината и на топлината, а тези последните са резултат на деятелността на Духа, чиято същност, както и по-рано казахме, е непознаваема. Обстоятелството, че доказателствата за деятелността на Духа не се поддават на разбиране вън от методите за постигане познаването висшите сфери на битието, е причина на онова заблуждение в областта на науката, в което изпадат материалистите. В това заблуждение бе изпаднала руската интелигенция и нейния ярък представител през тридесетте години на XIX в., Висарион Белински. Подтиквана от висши благородни пориви — служене на правдата, служене на своя страдащ брат, без да разбира основния стимул на своята деятелност, тая интелигенция изпадна в грубо противоречие със себе си, като отричаше това, чрез което действаше и от което черпеше сили и вдъхновение в неравната борба. Това безверие у руските „разночинци“ се усилваше постоянно и, в първите моменти на болшевишкото управление в Русия, гоненето против вярващите християни отиде до там, че „чрезвичайните съдилища“ преследваха и толстоисти и разни религиозни секти само за това, защото са вярващи в Бога. Безверието стигна до крайно умопомрачение, до лудост, като гледаше на религията като на фактор за обществените бедствия. Чудно ли е след това, че руската интелигенция знае наизуст това писмо на Белински, в което камшикът плющи по слабата снага на смирилия се пред Бога Гогол?

Както казахме в началото на тази си статия, в това безверие интелигенцията намираше изход от тягостите, който гнетят всяка измъчена душа, а същевременно намираше и оправдание на оня тероризъм, който, въпреки отрицателния си характер, увенчаваше с бляскав ореол челата на плеядата герои „в борьбе за народное дело“, всеки спомен за който буди умиление и трогва до сълзи.

Идеализъм, деспотизъм и заблуждение — три елемента, от чието съчетание се роди безверието и възмущението на Белински и съвременната нему интелигенция против мистицизма на Гогол, отстоящ на неизмеримо почтено разстояние от ония вярващи „ханжи“, с които неговата вяра в Бога няма нищо общо. Но за безверниците не съществува подобно различие. Те даже не подозират, че техния идеализъм е в най-близко родство с истинската вяра в Бога.

В тази атмосфера, препълнена с отровен въздух, е расъл и се възпитавал Белински. И благодарение на силния му дух, той. е останал невредим по отношение на своята душа, която само поради едно недоразумение, е въставала срещу поривите на друга подобна душа, стремяща се към своя източник за успокоение.

Пробуждането на човешката душа е момент на победа, когато духът тържествува над плътта, когато всичката земна суета пада като-дрипа и възсиява божествената любов, която указва пътят на истината и на живота, — това е зората на истински свободния човек.

Мистицизмът на Гогол — това е пробуждането на .неговата душа.

(Следва)

_____________________________

1) Висарион Белински.

2) Като разглежда тая формула, Енгелс твърде уместно се догажда относително лесната възможност да бъде изопачена. В книгата си „Лудвиг Феербах“ той казва: „Очевидно, тя е била (формулата — Б. Н.) . оправдание на всичко съществуващо (к. н.); философско осветяване на деспотизма, на полицейската държава, на тайните съдилища, на цензурата“. А по-долу продължава: „Но в Хегел досущ не всичко съществуващо е действително.“ (к. н.) Тая корекция на погрешката не е изключително дело на Енгелс. И други мислители са обърнали внимание на нея, но, въпреки това, ограничената човешка мисъл не се е подала на сторената корекция. И до днес се срещат случаи на заблуждение. Бившия доцент при Софийския университет, Д-р Н. Алексиев, в своето обемисто съчинение: „Иполит Тен и неговата философия на историята“, на стр. 8, посочвайки разума като фалирал фактор за развитието на социалните събития, изместен от „чувства и страсти, които често подчиняват разума и диктуват неговото дело“. си служи, за потвърждение на мисълта си, с Хегелевата формула, също така изопачена, както е била схваната от ония умове, които не са разбирали самата философия на Хегел. Той буквално казва така: „И новата доктрина гласи : всичко, що съществува, е естествено и разумно“. Това е точно копие от онова схващане, което Енгелс. приписва на Фридрих Вилхелм III и на неговите подданици. За г. Алексиез и нему подобни личности, непознаващи ни детерминизма на материалистите, ни диалектиката на Хегел, е обяснимо и оправдателно неразбирането истинското съдържание на въпросната формула. Но за един „материалист“ е непростено да бъде далеч от своевременното изяснение на тая формула, на този основен елемент във философията на такава крупна личност, като Хегел. Д-р А. Златаров — вече софийски професор — през лятото на 1924 г. в гр. Варна, като държа сказка за Жореса, си послужи с философията на Хегеля, но не в смисъла на нейния автор, а точно така, както на времето са я разбирали профаните на философската мисъл, като каза: „всичко съществуващо е разумно“. Г-н Златаров много сполучливо нагажда своя мироглед към всеки чужд мироглед, той даже прави алюзия на възприемане теорията на Айнщайн за относителността н за четвъртото измерение, а тук да се спъне и още при наличността на такава авторитетна корекция от страна на едного от учителите на материализма, от автора на „Антидюринг“, — това, надяваме се, на мнозина ще се види чудно, а ние го намираме... некрасиво. В настоящия момент, когато отрицанието с усилен темп бърза към своя връх, когато царува безумие и ожесточен егоизъм, насочени срещу всичко прогресивно, което се стреми да обнови живота в духа на любовта и свободата, всяка подобна услуга, съзнателна или несъзнателна, е непростима.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОКУЛТНА ПЕДАГОГИКА

Боян Боев

Новото свободно училище

(Продължение от кн. 4)

Възпитанието на детето, както казахме, трябва да почне всред живата природа, и то като работи предимно с извори и растения: цветя, треви и дървета. Защо не и с животни? Един Учител1) казва: „Защото в растенията има по-голяма . чистота, отколкото у животните. С животните детето на първо време може да се занимава, като помага на някое болно или ранено животно. Същевременно то ще ги наблюдава във връзка с работата с растенията.“

Правене на лехи

Детето с ръчни колца, мотика и лопата ще работи в градината според силите си. Колцата ще бъдат малки, съответни на възрастта му. То ще копае, ще пренася пръст, ще помага при разпределение градината на лехи; у него ще се развие вкус, разбиране на красиви, симетрични фигури. То ще брои лехите, ще добие понятие за броя, реда и формата им.

Освобождаване на дръвчета от гъсеници

Гъсениците ще се изхвърлят на далеч. Природната икономия има разни средства за регулиране на явленията. Природата чрез хиляди свои средства внася равновесие в своето домакинство. Нека да не учим децата на унищожаване на живот!

Отглеждане цветя и зеленчуци

Каква красота и разнообразие ще внесат те в неговия живот! И от друга страна! И как възпитателната работа тук красиво ще бъде съчетана и с нуждите на практическия живот!

Посаждане плодни дръвчета

Тук пак, както казахме и по-рано, важно е преди всичко, кой е импулсът към работата. В основата на цялата работа трябва да лежи една дълбока идея, която трябва да е ясна за възпитателя. Детето, което взема в ръцете си едно дръвче, за да го сади, или което полива едно дръвче, трябва да работи с любов. То трябва да чувства, че дръвчето, към което се приближава, е живо същество, с вътрешен живот!

Тук можем да кажем още няколко думи за, смисъла на детската дейност. Когато детето така вътрешно се свързва с духовните сили на растенията, тогаз става преливане на живот в него, то се ползва от духовните сили, които има в растенията. Става една размяна на енергии. Детето трябва да влезе в общение със силите на живата природа, за да получи живот от тях. Става едно преливане на силите на природата в него. Това подтиква неговото развитие. Но това може да стане само когато има правилно отношение между детето и растенията. Същото е й с изворите: водата е свързана с известни енергии, които окултизмът знае. Който знае опитите върху багетизма (опити с магическата пръчка), знае, че няма силови линии около текущата вода. Живот се прелива от дърветата, от изворите и пр. в детето.

От друга страна, когато децата поливат растението и виждат, как то постепенно израства, „те се учат на търпение, както казва Монтесори, изучават философията на живота.“ Това дава на характера им качества, които им трябват в живота.

Покрай извънредно важния възпитателен резултат от такава работа, ще има и значителен външен, видим резултат.

Всички деца в България, които са няколко стотин хиляди, представете си, в колко скоро време могат да покрият обширни пусти места в България с плодни дръвчета! В колко скоро време България може да се превърне в една градина! Лицето на цялата страна в колко скоро време може да се преобрази! Един Учител1) казва: „Ако се внесе тази система, то България в 10 години ще бъде покрита с плодни дръвчета, пътищата ще бъдат очистени от гъсениците, и децата ще бъдат възпитани по съвсем нов начин“.

Разбира се, във връзка с работата по посаждането и отглеждането на плодни дръвчета, цветя и зеленчуци, децата ще добиват познания по естествознание, после ще допълнят тези познания в екскурзиите. Значи, познанията им ще бъдат не само чисто естественонаучни, но и във връзка с практическия живот. Ще се запознаят с имената и свойствата на растенията, които се употребяват в стопанството, в медицината, ще се запознаят с отровните растения, с видовете почви, с начина на сеене и отглеждане растенията.

Така, чрез копане, сеене, поливане и пр. детето ще влезе в контакт с природата, ще я изучи. Не само ще я изучи, но ще влезе в общение с нейните сили. Ще общува с космичните сили, които действат в нея.

През зимата детето пак има възможност да е в непосредствено общение с природата. И през зимата могат да се вършат много работи: чистене извори, пътища, подготвителни работи в във връзка с култивирането на овощни дръвчета, цветя, зеленчуци. А в тези дни, когато времето не благоприятства“ може да се разработва усвоения всред природата материал и да се подготвя предстоящата работа.

Колко разумно.изглежда едно дърво, една гора, една ливада през пролетта, лятото, есента и зимата. На есен детето във връзка с полската си и градинска работа ще следи изменянето на краските в гората, пожълтяването на тревата, ще наблюдава листопада, ще изучава пъпките, приготвени за следната година, ще наблюдава пъпките зимно време и пр.

На малки деца ще се .разправят приказки, в които всичко физическо изглежда одухотворено. Хайдебранд казва2): „В приказките физическият свят се представя като изражение на един духовен свят, който стои зад него“ (Виж „Горският цар от Violino Primo в „Зората на освобождението“) Тя казва на друго място: „Преди да изучат децата природните тайни в форма на.природни закони в физиката и естествената история, те трябва да предчувстват тези тайни в пълни със смисъл образи и алегории, — творба на художествената фантазия — които събуждат не само интелекта на детето, но цялото му същество и проникват до чувствения му живот“.

В приказките цялата природа трябва да оживена: птици, пчели, пеперуди, вятър, извори говорят, те си имат свои радости, скърби, грижи, надежди и пр. Д-р Щайнер казва: „Обучението по естествена история преди 9 години трябва да бъде такова, че всичко трябва да се превърне в образи: растенията и животните трябва да говорят. Трябва да се разкажат на децата много, такива приказки. След 9-та година характерът на приказките ще се измени“.

Връзката на разните предмети с работата всред природата

„Паралелно с естествознанието ще се почне най-напред със смятане и геометрия, но пак във връзка с живата природа. Ще се започне с упражнение на сетивата; ще се наблюдава формата и големината на предметите, тежест, брой, ред и цвят. Ще се брои с малките, колко клона има дръвчето първия месец, втория месец, третия месец на края на 1 година, после втората година ще се броят пак по месеци: после ще се броят, колко зърна има в класа на пшеницата, ечемика, овеса, колко зърна има в кочана на царевицата. Четенето и писанетомалко по-късно. Работата е гимнастика до известна степен. Можем да изберем некоя работа, която да съдържа известни упражнения в себе си. Напр. можем да дойдем до една вадичка и да я преминем в такт; после да направим красиви упражнения: вземане камък с едната ръка от реката и поставянето му отново в реката с другата ръка чрез известни красиви движения. За развитието на смелостта децата могат да скачат поток широк половин метър. Да се избере такъв поток, в който водата, тече по-буйно. Това упражнение има отлично влияние върху децата. Но.водата трябва да бъде бистра, а не мътна. Трябва да е планински поток. Когато детето чертае лехи, то вече взема първите уроци по чертане. При посаждане на дръвчетата то вече започва с геометрията. Рисуването ще дойде като едно следствие при наблюдение реда на нещата. А рисуването с бои трябва да дойде после, защото за това-се изисква по-голямо събуждане на душевните сили“.

Един Учител1).

Както се каза, физическата работа всред природата не трябва да бъде повече от 1-2 часа на ден, и то не наведнъж, а с прекъсвания, с междини. И тази работа трябва да бъде сравнително лека, по силите на детето. Даже от начало тя да почне като игра, като нещо средно между игра и работа. И във връзка с тази работа ще става обучението, както през време на самата работа, така и в останалото време на деня. Заедно с работата в градината, на полето, в гората и пр., детето ще добие първите познания по естествознание, земеделие, землемерие. Така ще добие и първите познания по смятане и геометрия, защото ще трябва да се броят дръвчетата, цветята, после те трябва да се нареждат в особени редове и фигури. После, лехите трябва да имат особена форма и да бъдат в редове. Техните форма, ред и брой ще дадат материал за смятането и геометрията. Смятането и геометрията ще се учат от децата повече нагледно и паметно, отколкото с разсъждаване. Формата на някои цветове, листа, плодове, броят на цветните части и пр. също ще даде материал за смятането. Изобщо обучението по смятане и геометрия може да се свърже с работата на детето всред живата природа значи трябва да се свърже с областта на детската дейност. Чрез броене зърната на царевицата, житния клас, ечемичния клас и пр. от една страна, ще се дойде-до известни правила в природата. Но това ще даде материал и на смятането: лесно може да се дойде така до 4-те обикновени аритметични действия. Четивата, песните, разказите, игрите, гимнастиката и пр. също могат лесно и красиво да се свържат с работата всред природата.

Духовният елемент в училищния живот

След казаното по-рано за значението на духовния елемент в училището, сега можем по-подробно да разгледаме този въпрос. Главният източник за разцвета на детските сили, — това е връзката с духовния свят. Не трябва да туряме преграда между детето и духовния свят. Иначе, вехнат детските заложби, всяка учебна работа става безжизнена.

Някой ще каже: „Ами активното обучение? Ами трудовият принцип?“ Каквито и други принципи приложете, ако щете, но липсва ли от училището духовният елемент, там няма живот, там има мъртвило!

„Духът оживотворява“, казва немският педагог Барч, като цитира този стих от Новия завет. Това е електрическата искра, която запалва живот в Душата!

Защо духовният елемент внася подем, радост, разширение, живот? Защо той е атмосферата, в която всички таланти, добри заложби у детето разцъфтяват? Защото чрез духовния елемент човек се свързва с извора на всеки подем, творчество и живот, чрез което се дават условия за разкриване глъбините на детската душа, която крие много съкровища в себе си.

Духовният елемент преобразява! Когато се внесе той в училищната практика, бледният урок става пълен с живот, апатичните лица на учениците изразяват вече радост, интерес, очакване, благоговение.

От духовния свят идат енергиите, които съдействат за правилното духовно и физическо развитие на детето. То трябва да бъде винаги в контакт с духовния свят. Каролина фон Хайдебранд казва3): В днешната педагогика липсва работа за проявата и развитието на духовното у детето. Само с материалния свят го занимават, само с практичния живот, с което не трябва да се почне преди 9. година. С това духовният мир се затваря пред детето, получава се едно безгранично стесняване, ограничение на детето. То прилича на дърво, откъснато от корена си. Даже и да има любов към своята работа, без духовния елемент учителят не може да. направи много нещо. Тогаз той поднася на детето само това, : което изсушава детската душа. Това не е рядка трагедия в днешната учителска практика“.

За да може да направи това, учителят сам трябва да живее интензивен вътрешен живот, сам трябва да е във вътрешен контакт с висшите истини. Д-р Щайнер казва4): „Този не е истински учител и учителка, който иска да усвои педагогиката като наука за възпитание на децата, но онзи, у когото педагогиката се е събудила чрез човекопознание. Ние Трябва да развием целия човек у нас, и тогаз този цял човек ще бъде сроден с това, което има у детето. Затова възпитателят трябва да влезе във вътрешни връзки с космоса. Това трябва да стане по пътя на новото познание, и тогаз ще се чувстват живите връзки на човека с цялото. Методиката на обучението трябва да бъде жива, трябва да възникне от живото чувстване от възпитателя на връзките с целия всемир. Учителят трябва да стои в клас като, че зад него стоят мировите тайни и протичат през него, като оръдие, чрез което всемирът говори на детето“.

Според Д-р Ерих Швебш5) учителят съединява в себе си учителя, свещеника, художника и лекаря. Свещеника — защото разкрива глъбините на духа у детето, свързва го с духовния мир; художника — защото целокупното обучение трябва да е проникнато от красивото: лекаря — защото свързването на детето с духовния мир, с мира на красотата и съгласието на обучението с периодите на детското развитие, действа благоприятно върху физическото и духовното здраве на детето. Всяко обучение, което затваря за детето духовния мир, всяко обучение, което не излиза от красотата и ритъма, всяко обучение, което развива у детето неподходящи за дадения период сили или пренебрегва силите, които трябва да се развият през този период, — всяко такова обучение води детето даже и към физически болести. Учителят чрез окултната педагогика ще знае връзката между неспазване на известни педагогически принципи и известни болести.

Сега въпросът е: чрез кой учебен предмет трябва да се внася духовният елемент? Д-р Шуберт отговаря на този въпрос така: „Всеки учебен час може да бъде религиозен час, в който децата да чувстват развитието на вътрешните си детски сили, да чувстват разцъфтяването на пъпката. Даже и урокът по гимнастиката“. Да лишим кой да е учебен час от духовния елемент, това значи да направим мъртъв този учебен час, да го лишим от живот.

Някои, може би, ще разбират криво духовния елемент, като зачуване на някои сухи догматични правила и заповеди. Духовният елемент прониква училището чрез целия училищен живот и по разни начини:

чрез вътрешно хармонизиране на душите. (Виж главата „Вътрешната страна на училищния живот — в кн. 2-3 на „Всемирна Летопис“);

чрез влизане в контакт с вътрешния живот на живата природа (виж кн. 2-3);

чрез разглеждане на природните явления като символи на висши истини (виж КН.-2-2);

чрез разбиране на външния свят, като се изхожда от опитността на вътрешния живот. Д-р Херман Фон Баравале напр. казва, че ритъмът на морския прилив и отлив може да се сравни с ритъма на дихателната система у човека. Преди да се вземе за кръга, казва той, могат да се направят евритмични упражнения и игри чрез тичане по кръг, чрез което кръгът да се преживее вътрешно. За да се схване смяната на годишните времена като израз на вътрешния живот на природа” та, може да се свърже със смяната на почивката и работата у човека.

И много други случаи в училищния живот могат да се използват за разбиране на известни духовни истини. Напр. колко такива „случай може да ни даде историята и всеки друг предмет.

После, духовен елемент се внася в училището чрез „мира на доброто“, чрез „мира на красотата“ и пр.

(Следва)

__________________________

1) Под „Един Учител“, авторът Боян Боев има предвид Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, но поради преследване на списанието „Всемирна Летопис“ от страна на някои църковни деятели за това, че се пропагандира „дъновизъм“, се налага да не се споменава името на Учителя.

2) Виж статията й: „Педагогическата практика в Валдорфското училище“.

3) В реферата си: „Навременното и ненавременното в възпитанието на малките деца“, държан в окултно-педагогическата конференция в Щутгарт през 1924 година.

4) В курса си в същата конференция.

5) В списание „Die Drei“, год. IV, кн. 2.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Тайната на любовта и брака

Езотерико-философска студия от Дайън Форчун 1)

Увод

Тази книга за езотеричното учение относно пола се обръща най-напред към ония, които немат никакво окултно познание по предмета, но търсят с отворени умове сведения, които може да им помогнат да разрешат проблемите на живота. На тия лица може да се каже, като обяснение на тоя трактат, че всека раса има една традиционна тайна мъдрост, която никога не е ставала достояние на всички, но се е предавала устно и писмено на ония, които са смятани за достойни да я приемат. Това предание се простира назад по една непрекъсната линия до най-далечната древност, при което вадичките от разните расови предания се приближават една до друга, колкото по-вече наближават извора.

Първият отдел от книгата е посветен на едно, кратко очертание на езоретичните доктрини изобщо, за да се разбере по-подробното изложение на техните учения относно пола.

На читателя се препоръчва да схване главните изложени тук идеи, и после да се опита да изрази своите собствени опитности н наблюдения относно живота в употребената тук терминология и да види, доколко въпросните идеи се осветляват чрез тия опитности и наблюдения. Нека той размисли, че ако тия идеи са верни, някои резултати ще последват от едновременно дадените обстоятелства. Той ще трябва тогава да бди и да очаква събития в изпълнение на неговите предвиждания или наопаки.

По тоя начин той ще научи относно практическото приложение на езотеричните учения толкова, колкото е възможно за оногова, който не е посветен член на някое от братствата, които държат тайните на окултната наука.

За ония, които имат вече едно понятие за езотеричните предмети, са нужни също някои обяснения, защото най-добре известните книги върху тая материя са наблягали многократно върху опасността от всека форма на половата магия и са се изказвали, че във всичките си форми тя е чисто и просто черна магия — от лявата страна. Това — както . всеки един, който е имал практическа опитност от тая материя, не може да не знае — е безусловно вярно по отношение на някои изгледи и приложения на тази велика сила откъм една нейна страна — страстта; тези изгледи са засегнати в последната част на книгата по начин, да може непредвидливият човек да се предпази и да ги избягва.

Обаче, западният окултист се различава от източното предание, както то е популярно изложено в тази страна, когато той твърди, че половите сили, в техните висши изгледи, са могъщи възродителни агенти; тези изгледи са всецяло разделени от физическата функция й принадлежат на ума и на духа. Г-жа Блаватска в класическата книга по окултизма „Тайната доктрина“, загатва за това в следните думи, стр. 449 от III том:

„За произвеждане алхимически резултати, каквито са еликсирът на живота и философският камък, . . . духовната помощ на жената е била потребна на мъжа-алхимик. Ала тежко на онзи алхимик, който би взел това в мъртвия буквален смисъл на физическа връзка. Такова светотатство би станало черна магия и би било последвано от сигурна несполука. Истинските алхимици от старо време са взимали възрастни жени да им помагат, като са избягвали грижливо младите; и ако някои от тях се е случвало да се ожени, те са третирали своите жени цели месеци, както преди, тъй и подир своите алхимически операции, като сестри“.

Макар че доктрините на източните и на западните школи на езотеричната наука са практически идентични, техните методи за приготвяне на посветени са в основата си различни, тъй като те работят под различна светлина и под различни учители. В това твърдение не се съдържа никакъв укор; всички лъчи (в окултния смисъл на думата) излизат от Божественото Слънце. Източното предание има великолепна литература и е израсло и станало като едно голямо дърво, което покрива със своята сянка живота на расите, които живеят под него, и то се тачи от всички, дори и от ония, които го разбират най-малко. Западното предание е изгубило почти всички свои древни документи през вековете на гонението, но това все още държи Ключовете на Вратата и може да я отвори на ония, които търсят.

Източните и западните школи се различават твърде много в тяхното държание спрямо ония сили и факти на живота, които се резюмират под името „пол“, За източните жената е долно същество, по-малко развито в всяко отношение; напротив, много западни школи гледат на жената като на същество, стоящо по-горе от мъжа, като на вдъхновителка, пазителка на идеала. Тези различни положения намират своето отражение в езотеричните методи на всяко предание. Източният окултист. намира рядко в жени, които пребивават в „пурдах“ — развитие на интелекта и на духа, съвместимо с другарство в своята възвишена и взискателна работа, а в такава работа, ако полът не може да бъде употребен в своите висши изгледи, той трябва съвсем да се избягва; ето защо, източното предание не разчита на езотеричен принос от страна на женския пол за живота на расата. От друга страна, в западното предание жената играе важна роля, тъкмо онази, която играе в обществения и политическия живот на запад.

Каквито условия и да преобладават между расите, които отлъчват своите жени, никой не може да игнорира половия елемент в висшия живот на англосаксонските раси. Много източни посветители не са сполучвали в своята работа със западни ученици, поради неспособността да преценят голямата важност на тоя елемент в живота на учениците. Може да има у източните учители искрена и възвишена цел, както и да предават истинска мъдрост, но не винаги има у тях разбиране на западния умствен строй. Когато висшите центрове са събудени, те са готови да функционират съгласно с онзи тип дейност, който западният лъч е образувал у западните проводници, и бъркотия се явява, когато лъчът и проводникът не бъдат едновременно добре разбрани.

В една книга от този вид не може да се дадат много сведения, но все пак, без съмнение, те са достатъчни да послужат като ръководни нишки на ония ученици, които се подлагат на опити. Нервното усилие, тъй общо между ония, които изучват окултизма, се дължи на несполуката им да осигурят едно подходящо разпределение на жизнените сили между казаните проводници.

Съвременните условия на брака

Един статистик поддържаше преди няколко време, че в Англия 25 на сто от брачните двойки постоянно са се развеждали, 50 на сто са живели заедно, но без любов, и само 25 на сто са били щастливи. Тъй, само една четвърт от женитбите, които стават в Англия, Постигат целта, за която са се сключили, и от всичките женени лица само едно от четирите е щастливо. Никой, който наблюдава условията на приятелите и съседите си, няма да погледне на тия цифри като на крайно песимистични. Човек, наистина, може да се запита дали процентът на трайната любов на женените стига до 25 на сто.

В Съединените Щати, страната на лесните разводи, се твърди, че процентът на щастливите женитби стига дори до 50 на сто. Следователно, изглежда, че семейният живот не подразбира по необходимост мизерия и душевна тегота, но че те се дължат, главно, на несполучливия избор на другаря; две лица, които взаимно се правят нещастни, могат пак да успеят (научени от опита) щастливо да живеят с други другари, ако нещастната връзка може да се скъса. Има няколко чудно .нови, чудно хубави,книги, които обясняват физиологията на половия живот по един достъпен начин и тия книги са били крайно ценни, за да намалят броя на човешкото нещастие, което е плод на невежество. Те, обаче, не разрешават цялата проблема. Те не ни казват, защо две интелигентни и здрави човешки същества не са успели да постигнат идеални любовни отношения — и така, те са се лишили от най-хубавото, което животът може да им даде — нито пък защо две лица, всяко едно от които е дълбоко почитано в кръга, в който се движи, може Да имат разрушително действие върху другото, без да си кажат нито една неблага дума или да са направили някое себелюбиво действие, и пак дружбата им да е цяло нещастие.

Интуицията на цялото човечество заявява, че бракът може да крие най-голямото благо за живота, обаче, твърде рядко се вижда тази интуиция оправдана; но когато това се случи, постига се такова висше щастие и такова възвисително действие тя упражнява върху околната среда, че всичкото нещастие на женитбата изобщо изглежда уравновесено с пълнотата на това единствено постижение.

Какво отношение тогава ние трябва да имаме спрямо института на брака в цивилизованото общество? Ще подражаваме ли на гърците, които изискваха от жените си нищо друго освен раждане на наследници, когато те търсеха дружба-на сърцето и ума между свободните незадомени жени, на които ние би трябвало да гледаме като на куртизанки? Трябва ли ние да разслабим брачната връзка, като улесним извънредно много развода и по този начин се приближим към американската практика? Или ще продължим с настоящия ред на нещата и отдадем всичко на неизбежния избор?

Всяка една от тия точки има своите слаби страни. Според гръцката система, жените от най-висшето развитие нарядко дават деца на расата, защото свободните жени обикновено са безплодни. Освен това, майките на народите, ценени за тяхната плодовитост, са били такива, у които малко е бил развит характера или интелигентността и, поради това, са били неподходящи да обучават децата си, понеже самите те не са били обучени. Всеки признава днес, че влиянията на ранното детинство са крайно важни за изграждане на характера и че невежи и неопитни жени не могат да предадат на децата си онова, което самите те не притежават. Казва се, че неуспехът на турския народ да развие един висш национален характер, който да превишава тоя на подчинените народи, се дължи на назадничавостта на майките, живущи в харема, когато пък селяните, които нямат възможност да затварят жените си, са с характер много по-висш.

Американският метод на лесния развод изглежда на пръв поглед да разрешава“ проблемата,но додето той не бъде изпитан в продължение на едно столетие, може да се изкаже само едно преходно мнение за него. Трябва да се помни, че грамадното мнозинство от гражданите, принадлежащи към средната класа и са от англосаксонска кръв, не го използват твърде често; богатите и негрите са ония, които дават най-голям процент разводи. Последиците от лесния развод между богатите изглеждат двояки: първо, характерът на тия, които го използват,се подронва и същевременно се явява тенденция да се избягват отговорностите и нищо да не се взема сериозно. Глъбините на живота и любовта не се узнават чрез лесно рушими връзки и разпуснатостта се усилва. Второ, децата на разведените двойки нямат домашен живот на систематично обучение и дисциплина. Вторият законен родител, колкото и съзнателен да бъде, не може да замени този, от когото детето е плът и кръв; и всички, които са работили върху проблемата да се възпитават осиротели деца, знаят, че нищо не може да замени влиянието на една майка през детинството или на бащата през по-зрялата възраст, и че детето, лишено от .двамата: си родители, влиза в живота-при много трудна подготовка като търсим най-добрите условия. . на женитбата, не бива да забравим правата на тия, за чието благоденствие бракът е бил първоначално установен. А те са децата. Най-после — във връзка със съвременната английска система, основана на статистиката, разводът се осъжда: той не действа добре. Англосаксонският идеал на брака е най-висшият в света и същевременно е най-мъчно достижим. Какво трябва да направим тогава? Да понизим ли нашите идеали или да се потрудим да открием законите, които управляват семейното щастие, и така да регулираме условията му? Американският расов клон е възприел първото схващане, но старият клон се държи отчаяно за своите идеали.

Вярва се, че знанието може да подпомогне да подобри условията,преди отчаяната мизерия да предизвика отчаяни лекове, и с тази цел се поднасят следните страници на четеца. Те са основани върху учението, дадено в една от западните езотерически школи.

Четецът се умолява да издържи търпеливо, без предразсъдък от своето незнание, техническите страни на една странна философия и да приеме светлината, която тя ще хвърли върху проблемите на собствения му живот.

(Следва)

1) The Esoteric Philosophy of Love and Marriage. By Dion Fortune. London. 1924. 3 sh. 6 d.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Материализация на далечно разстояние. През месец август 1889 година ме раниха в лицето между очите с пушка, напълнена със сачми. Заведоха ме на лечение в Александровската болница в София. Не можех да говоря. Страдах от афазия. Очите ми бяха. привързани. Не знаех кога е ден, кога е нощ. Лежах в една дълга и широка стая, която побираше повече от 20 души болни. В стаята влизаха и излизаха ту болни, ту фелдшери, ту слуги. Из наранените ми места покойният Д-р Хаканов вадеше сачмите една по една — извади четири сачми, една от челото. Ден след ден аз оздравявах.

Един ден — а дните познавах, кога влизаха и излизаха из стаята повече хора — аз лежах с привързани очи на леглото. Някой си влезе в стаята и мене ми се стори, че това е майка ми, та станах от леглото и седнах на него. Пред мене беше майка ми, която ме запита; „Е, е, как си, сине?“

— Добре съм, мамо, отговорих аз.

Дойде след това фелдшерът (Гелов или Спасов не помня), развърза ми очите и мама с облекчение, рече: „Е, е, слава Богу! Нищо от толкова“. След това майка ми изчезна.

Не може да се мисли, че това тайно познаване е честита случайност. След като ме раниха и аз вече взех да оздравявам и да се оправям, от никого писмо не съм получавал, та да се надявах, че ще дойде някой от домашните ми.

Истинско преживяване. Сега съм вече на 58 години. Родом съм от с. Сестримо, Т. Пазарджишка околия. През 1874 или 1875 година преживях събитие, необяснимо за моя ум и чак сега чета в „Всемирна Летопис“ за такива събития и намирам следите им. Те са важни за човешкия ум и затова аз ще разкажа това събитие.

Имах сестриче, на име Еленка. То беше на две и половина или три години. Боледуваше от стомах. Имаше лекар в Т. Пазарджик, но при тогавашното невежество хората малко си служеха с лекарски съвети.

Мама окъпа детето с топла вода, като турна й веригата у водата и го сложи в стаята, дето обядваме. Бяха сирни заговезни. Мръкнало се беше. Аз бях в стаята. И баща ми беше там. Не помня дали и двамата ми братя присъстваха. Майка ми и сестра ми внасяха от готварницата разните гозби, та влизаха и излизаха. Помня, че баща ми беше при мен и стоеше. Еленка посочи с пръст нагоре и извика: „Мамо, я го я! Недей бре! Недей бре!“ и като въздъхна няколко пъти, свърши — издъхна. Чак сега — след толкова години — ми дойде на ум да търся разяснението на това събитие. А колко ли такива събития минават незабелязани за нашия прост ум!

Не вярвам, че фантазията на детето е била толкова силна, та е видяло то някой въображаем неприятел, а по за вярване е, че някое невидимо същество се е представило пред момичето, за да приеме неговата душа.

Сън. Бях ученик в Пловдивската гимназия и ваканцията си прекарвах в родното си село Сестримо.

През месец август 1886 година, в събота срещу неделя, сънувах, че някой си дойде и ми каза: „Александра Батенберга го изпъдиха и туриха на негово място друг княз на име Александър Батенберг Каир“ и си отиде.

Тоя сън ме стресна: аз обичах Батенберга. Посрещал съм го като ученик в Пловдив и то с такава радост, каквато изпитваха хилядите български сърца във време на съединението. Но нали бях младеж, малко внимание обърнах на съня.

Заранта в неделя — преди още да пусне черква, един нашенец ми рече: „Е, е, Будине, нашият княз го изпъдили.“

— Стой, не думай!

— Така. Иди виж прокламациите от временното правителство у Никола Коларов от Т. Пазарджик. И наистина, след минута срещам Коларова и в прокламациите виждам за председателю на временното правителство митрополита Климента.

Как да си обясня тоя сън, не знам. Смятам, че душата ми е пътувала, кога съм спал, и е узнала станалия факт, преди да стане Той известен по материален начин. Това беше ден два след 9. август, през 1886 година.

Нова-Загора, 1925, 15. IX.

Будин.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

КНИЖНИНА

Детска градина, год. IV, кн. I. и II, дек. 1925. и ян. 1926 година. Месечно списание за детско възпитание и образование в предучилищна възраст. Издава дружеството на учителките при софийските детски училища. Редактори: Violino Primo и Трайко Симеонов. Адрес на редакцията: София, ул. „Клокотница“, № 2.

Покрай другите детски списания, това е единствено по рода си, понеже е предназначено за възпитание в предучилищна възраст. То има два отдела: първият отдел съдържа педагогически и други статии, предназначени за родители и възпитатели, а вторият отдел съдържа материал за деца от предучилищна възраст. По-големите деца сами ще могат да ги четат, а по-малките майките им ще ги предават със свои думи.

В първата книжка важна е уводната статия на известния у нас педагог Violino Primo (г. Цонко Попов): „За цветята от детската градина“ с мото — едно изречение от Максим Горки: „Децата, това са живите цветя на природата“. Основната идея в статията е, че предучилищната възраст е един от най-важните възпитателни периоди, и ако той се пропусне, мъчно може да се навакса пропуснатото. Тогаз детето получава тези преживявания, които пущат дълбоки корени в детската душа и указват влияние върху целия по-нататъшен живот на човека. Тъй че, каквото и да се прави, за по-нататъшното образование и възпитание на детето, няма да се постигне напълно целта, ако не се обърне внимание и на предучилищното възпитание.

Статията „Изгубеният рай“, пак от същия, изтъква, как изгонваме детското от детската душа и искаме да направим детето като възрастния. Нека уважаваме детското в детето и да не бързаме да го изкореняваме преждевременно чрез фалшиво възпитание. Ценното в детето е именно детското.

В друга статия от същия: „Изворът на живата вода“ се апелира да се търси материал за децата в произведенията на народното творчество, което крие в себе си още неподозирани съкровища. Там ще намерим материал, пълен с красота, сила, живот. И тези съкровища на народното творчество ще бъдат разбрани от детето, те са близки до него и за това ще говорят дълбоко на душата му и ще оставят дълбоки следи. Ето защо широко трябва да се използват за възпитателни цели народните приказки, песни, гатанки, пословици и пр.

Уводната статия: „Повече детски градини в България“ е от Добра Пелашева. Изтъква се нуждата от повече детски градини и работата на „Дружеството на софийските учителки в детските училища“ в това направление.

Приказката „Цар на царете“ от Violino Primo изтъква, че детето е най-слабото, но същевременно и на-силното същество: всички нему трябва да служат.

Хубави са стихотворенията: „На децата тя е радост“ от Д. Мережковски, „Дядо Коледа“ от Трайко Симеонов, „Внучка“ по А. Плещеев от Трайко Симеонов и пр., приказките „Снежинка“, „Дядовия Козлю“ и пр. Особено красива е музикалната сценка „Снежинка“. Детският отдел съдържа още и интересни гатанки, забави, скоропоговорки, игри, упътвания за ръчна работа и пр.

Абонаментът е 33 лева за 6 книжки, които ще излязат до края на тая учебна година.

Препоръчваме списанието като навременно и необходимо на всички родители и възпитатели и му пожелаваме широко разпространение.

Садхана, пътят към съвършенството от Рабиндранат Тагор. Превел Васил Ставрев. Издание на книгоиздателство „Акация“. София, 1926 г., цена 20 лв. Преводът на това капитално съчинение на известния индуски мистик,учител и поет Рабиндранат Тагор е № 24 от библиотеката „Натурфилософско четиво“, уреждана от проф. г. Д-р Ас. Златарев. Тоя превод е ценен принос в нашата, още бедна, окултна книжнина, и ние поздравяваме както преводача, така и издателството с похвалната идея да дадат на българската четяща публика, макар и под горното общо, и изковано заглавие („натурфилософия“!), най-хубавото изложение на духовния мироглед на Индия. В осем статии Тагор е успЯл да изложи изчерпателно същността на тоя мироглед, и българските интелигентни хора, а особено така наречените „учени“ професори от типа на „биолога“, професор Д-р Ст. Консулов, колега на уредника на четивото, ако още не са изгубили способността да мислят и добродетелта да чувстват благородно и честно, ще разберат, колко струва тяхната официална наука, пропита от отживялото вече и фалирало по всички линии учение на материализма. Рабиндранат Тагор посочва ясно на всички други заблудени българи пътя към съвършенството, при всичко че към неговите откровения и разсъждения има да се прибавят още много знания. Великата окултна наука, която е стара колкото светът, е едно неизчерпаемо съкровище, което тепърва се разкрива бавно и постепенно пред пробуждащото се съзнание на съвременното човечество. Животописният и критически очерк на преводача г. Ставрев е написан отделно и с възвишен ентусиазъм от таланта и творчеството на Тагора. Другият предговор от г. Ник. Райнов, който изопачава даже името на Тагора, би бил излишен, ако не бе предназначен за търговска реклама: написан на един необогоровски език, в него се съдържат, много неверни твърдения, с които се изопачават дори основните принципи на индуската религиозна философия. Книгата е препоръчана от М-Вото на Нар. Просвещение, понеже не е издание на „Всемирна Летопис“ . . .

Телепатия, хипнотизъм и етерно ясновидство. От Мария Бор. Лекция I. Плевен, 1925 г. Това е една малка брошурка, предназначена „да свали булото на факирския мистерии“. Без да отричаме верността на много мисли, изказани в тая брошура, ние се съмняваме дали тя ще може така лесно да свали това „було“, защото са необходими сериозни знания, основани на лична опитност, за да се разграничи с успех истината от лъжата в проявленията на разните факири. Тук даваме, като материал за размишление, една илюстрация, която представлява един факир лежащ гол без повреда върху остри, гвоздеи на един площад в гр. Бомбай.

Wsem.Letopis_god.4_063.jpg?fbclid=IwAR1k

НЕМСКИ КНИГИ.

1. Astronomie in geisteswissenschaftlicher Beleuchtung „ (Астрономията в светлината на окултизма, по един астрономически курс на Д-р Рудолф Щайнер през 1921 година), наредил Вилхелм Кайзер. Издание на математично-астрономичния отдел при Свободния окултен университет „Гьотеанум“ в Дорнах. Цена 10 марки.

2. Die Pfanzensammluhg „, от Д-р A. Gsteri. Книгоиздателство Seldwyla в Цюрих. Тая книга разглежда проблемите на ботаниката от окултно гледище.

3. „Grundlegendes fur eine Erweiterung der Heilkunst nach geisteswissenschaftlichen Erkenntnissen“. (Основни положения за разширение на медицината въз основа на окултното познание), от Д-р Р. Щайнер и Д-р И. Вегман. Писана на строго научен език, тя изследва физиологичните процеси и свръзката им със съзнателния живот на човека, естеството на болестта и лечебния процес. На края са дадени като примери някои болести, за да се покаже, как болезнените признаци от телесен и душевен характер се обясняват чрез окултното изследване и се посочват лечебните средства.

Този труд е писан въз основа на ясновидското изследване на Д-р Щайнер в свръзка с практиката в Терапевтическата клиника в Арлесхайм (Швейцария), чиято директорка е госпожа Д-р И. Вегман. Този труд ще даде голям импулс на медицината.

Ние ще занимаем читателите си със съдържанието на тези книги.

4. Списание „Die Drei“, год. V, излиза в Щутгарт. Това списание е почнало да печата като приложение към всяка книжка рисунките на Д-р Щайнер по стъклата на „Гьотеанум“.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВЕСТИ

Една твърде интересна сказка. Пълномощният министър на Италия в София, г. Сабино Ринелла, благоволи да ни изпрати своята сказка на темата „Символи и мистерии“. Нашите четци, които ще прочетат и проучат съдържанието й в тази книжка, със задоволство ще констатират, че почтеният сказчик — рядък случай между лицата от активната дипломация и политика — твърде добре е версиран в областта на окултните науки и с една компетентност, която му прави чест, разглежда големия въпрос на еволюцията на човечеството в течение на всичките цивилизации така, както никой от нашите официални учени (професори, богослови и др.) нито го е разбрал, нито може да го проумее. А ние, в изтеклите годишнини на „Всемирна Летопис“; сме дали редица статии по тая обширна материя.

Надяваме се, че и за напред г. Ринелла ще удостои нашето списание със своето ценно сътрудничество.

Документи

Със съжаление към авторите им и за сведение на нашите абонати, поместваме тук два документа, изходящи от висши чиновници при Министерството на Народното Просвещение, които са действали скрити зад авторитета на това правителствено учреждение. Нека четците сами съдят за манталитета и качествата на благородство и човещина у тия висши уредници на нашето учебно дело:

I.

ОКРЪЖНО

Министерство

на Народното Просвещение

Бюро за култ.учреждения и

фондовете

N 33168 26 X11.1925 г.

София

До Господа

Директорите на учителските институти, пълните и непълни средни училища, окръжните училищни инспектори и столичния градски училищен инспектор.

Одобрението и препоръката на сп. „Всемирна Летопис“, орган на висшата духовна култура, под уредбата на Ив. Толев, дадена с окръжно N 30006 от 13.XII.1919 г. се отменя.

Забранява се за напред разпространението на това списание между учениците, както и абонирането за училищните библиотеки.

Гл. секретар: (п) Ал. Радославов

Н-к на бюрото: (п) Н. Балабанов

Разбира се, понеже редакцията не обича да се шегува по такива въпроси отнесе се с мотивирана жалба до Върховния Административен съд да отмени горното Окръжно, защото е издадено от лица, които са превишили властта си, не са спазили съществените законни форми в случая и са нарушили изрични предписания на закона. На делото е даден законния ход.

II.

Министерство

на Народното просвещение

(Бюро за култ.учреждения)

N33121

25.XII.1925 г.

София

ДО Министерство

на Вътрешните работи

Приложена тук, изпраща се кн. IV от т.г. на сп. „Всемирна Летопис“ с мнение, редакцията би трябвало да се подведе под отговорност по силата на чл. чл. 6 и 7 от закона за защита на държавата. Министерството счита, че изрази, като тия подчертани с червен молив в статията „Истинският мир“, са явна провокация срещу съвременния държавен строй.

Гл. секретар: (п) Ал. Радославов

Нач. на бюрото: (п) Н. Балабанов

Тази преписка е била препратена на Прокуроския Надзор при Соф. окр. съд, обаче г. Прокурорът е поставил следната резолюция: „Прекратявам преписката по липса на извършено престъпление“.

Няма съмнение, че горното писмо съставлява corpus delicti и отговорността за него един ден ще се наложи.

Отзиви: Въпреки незаконните преследвания и дивата злоба на безсъвестните противници против нас, редакцията продължава да получава най-съчувствени и трогателни отзиви за делото на народна просвета и духовна култура, на което служи. Бихме обнародвали много такива писма, ако мястото ни позволяваше. Обаче, особено чувствителни към изявленията от подобен род, идещи от нашата младеж, даваме място, засега, на следните две писма:

Association Academique Liege,

des Etudiants bulgares le 11 Novembre 1925

„Rodina“ Liege

Уважаеми r. Толев,

Позволете ни да Ви предадем най-горещите благодарности на българските лиежки студенти за любезността, която имахте да уредите изпращането на сп. „Всемирна Летопис“ до дружеството ни. Българската младеж не е никога преставала да се интересува от големите мирови въпроси и ето защо получаването на сп. „Всемирна Летопис“ и достави най-голямо удоволствие. Приемете и пр.

Председател: (п) секретар: (п)

Лом, 2.XII.1925 г.

Уважаеми брат Толев,

Аз получих списанието в I, II и III му годишнини, но по-нататък не мога, защото икономически не съм добре. А аз желая да го получавам, защото винаги в него има духовна храна за здравомислещия четец. Ползата, която съм получил от Вашето списание, може да се оцени само с един живот, но не и с пари. Аз дължа много на Вашето списание...

Ваш . . . ученик от VII кл.

при педаг. училище

Починали бележити французи. През миналия месец февруари са се поминали окултният писател Пол Седир и знаменитият спиритист Габриел Делан. Първият, чието истинско име е Ив Льо Лу (Ив Вълкът), е известен с много научни трудове по окултизма и мистицизма, а също и с големия си окултен роман Initiations (Посвещения), трето издание от който притежаваме като № 9 от Bibliotheque des Amities spirituelles. Другите му съчинения са: 1) Les sept jardins mystiques, 2) Le cantique des cantiques, 3) La guerre de 1914 selon le point de vue mystique, 4) Les forces mystiques et la conduite de la vie (преведена неотдавна на български), 5) Le devoir spiritualiste, 6) L’enfance du Christ, 7) Le sermon sur la montagne, 8) Le martyre de la Pologne, 9) Quelques amis de Dieu, 10) L’energie ascetique, 11) L’Evangile et le probIeme du Savoir etc. Седир е ученик на великия Сент-Ив д’Алвейдър и е взел живо участие, заедно с Папюс и др., в съставянето на Археометра, който е вече библиографична рядкост.

Габриел Делан бе основател и председател на спиритическото дружество във Франция, както и член на комитета за изучване на трансценданталната фотография (вж. статията в год. III, кн. I на „Всемирна Летопис“ по тоя предмет). Той е автор между друго, и на следните съчинения: 1) L’evolution animique, 2) Le phenomene spirite, 3) Recherches sur la mediumnite, 4) Apparitions materialisees des vivants et des morts etc.

В някоя от следващите книжки ще дадем животописни бележки за тия трудолюбиви и плодовити дейци в областта на окултизма, като поместим и портретите им.

Окултната педагогика в Германия и другаде

Паул Олдендорф в спис. „Pädagogisches Zentralblatt “ кн. 8-9, 1924 година в една статия под заглавие: „Педагогиката на окултни (антропософски) основи“ пише между другото: „В Свободното Валдорфско училище вече, има 800 ученика1) с 49 преподаватели. Училище по типа на Валдорфското се отвори и в Кьолн, също така по частна инициатива, и носи името „Нов страж“. То има вече 100 деца (до 1 клас включително) и се намира в бърз растеж. Учителите в Кьолнското училище, както и в Хамбургското „Волфганг Гьоте“ се избират от Д-р Щайнер. Хамбургското училище има само първите две отделения и се развива добре. И двете училища са основани и поддържани по частна инициатива. Сега се предвижда в Хамбург построяване на ново здание. Начало на училище на окултни основи е поставено и в Есен от две учителки. Те имат вече разрешение от властта, обаче трябва да се борят още с някои мъчнотии. Но въпреки тях, то вече функционира с 120 деца. и 5 преподаватели.

Работи се за отваряне на такова училище и в Берлин, но по липса на някои предварителни условия, това за сега още не е реализирано. Но тук е основано окултно-педагогично дружество. То работи за сближение на всички, които се интересуват от тези въпроси. Това доведе до основаване на окултно-педагогически общества в Тюбинген и в Йена. Там тези общества са основани от голям брой младежи, за да могат системно и практически да се подготвят за учителска практика в духа на окултната педагогика.

В Шлеззиг-Холщайн също така има сближение и събрания на всички интересуващи се педагози.

Голям интерес към окултната педагогика проявяват Хамбургските и Бреславските учителски кръгове.

Напоследък в Лауенщайн, до Йена се откри възпитателно заведение за патологични деца на окултни основи. То е отворено при близкото участие на .Д-р Щайнер и на настоятелството на Антропософското общество в Гьотеанум.

В Гьотеанум има открити 2 гимназиални класа с трима преподаватели.

В Холандия: Окултната педагогика буди силен интерес в тая страна. Педагогическия съюз в Хага ,,De Vrije School“ отвори училище по типа на Валдорфското. Това училище се развива добре. Има три отделения и 5 преподаватели; не получава никаква помощ от държавата. Д-р Щайнер е говорил два пъти в Холандия по педагогически въпроси. В Арнхайм (Холандия) от 17 до 25 юли 1924 година е имало окултно-педагогическа сбирка, на която Д-р Щайнер държал цикъл от 9 сказки на тема; „Педагогическата стойност на човекопознанието и културната стойност на педагогиката“. В същата сбирка се държали много реферати от валдорфски учители и холандски педагози. Д-р Щайнер е държал освен това и 3 сказки върху медицината. Имало е и детски евритмични упражнения.

В Англия: Окултната педагогика намери голям отзвук и в Англия. Д-р Щайнер е държал там няколко курса върху окултната педагогика. В това направление работи и „Възпитателният съюз за осъществяват на духовните ценности“. („Educational Union for the Realisation of spiritual values“). От 9 до 23 август 1925 година се състоял курс в Торквей, на южните английски брегове, дето между другото се чели реферати по окултна педагогика и евритмия.

Училището в Кингс-Ланглей функционира добре. В Лондон се подготвят условията за отварянето на училище в духа на окултната педагогика.

Окултно-педагогически конференции в Щутгарт през април 1924 година

Първата се състояла от 7 до 13 април 1924 година. Тя е била уредена от Антропософското общество в Дорнах съвместно с учителската колегия на Свободното Валдорфско училище. Бернската конференция се състояла от 13 до 17 април с. г. Тя била уредена също от Антропософското общество по желание особено на Бернски учители и учителки. Темата, сложена на разглеждане в първата конференция, била: „Мястото на възпитанието в личния и културен живот на днешната епоха“, а на втората: „Окултната педагогика и нейните предпоставки“. И на двете конференции имало гости и от странство, особено от Англия и Холандия. В Щутгарт, поради големия наплив на публика, събранията трябвало да се удостоят в големия салон на „Sieglhaus“. Оживеното задаване на въпроси и живото разговаряне с референтите след рефератите говорило за възбудения интерес. За сказките на Д-р Щайнер в Щутгарт присъстващите казали, че те не представляват само беседи върху възпитанието, но и самите те действат възпитателно върху слушателите. И в двете конференции били дадени евритмични упражнения и уредени изложби от работите на валдорфските и дорнахски ученици. В цветните картини на учениците можело да се види, как разни деца според темперамента си различно разработват един и същи мотив и от това учителят може да съди за природата на детето. Изложбите показвали, как усетът за цветовете от година на година все повече се развивал у децата; тези изложби говорили още за неимоверното богатство на творчески сили, които дремят в детската душа и които за доброто на детето трябва да бъдат събудени.

В Щутгартския си курс от 5 сказки Д-р Щайнер говорил на тема: „Методика и условия на възпитанието“, а в Берн държал също 5 сказки.. Ето някои от неговите мисли в тези му курсове:

„За едно истинско дълбоко разбиране на зависимостта между членовете на човешкото естество и връзката между физичното и духовното. Истинският духовен мироглед не попада в грешката на материализма, който не познава естеството на материята. Духовният мироглед надраства една антропология, която не обръща внимание, на душевното, той надраства и една психология, която не обръща никакво внимание на материалното. Д-р Щайнер казал, че в първите детски години истината, красотата и доброто трябва да бъдат въплътени пред детето в учителя, а умственият елемент специално трябва да се развива по-късно, след половата зрелост. Той говорил за значението на учителският темперамент, за развитието на ученика; има някои учители от умствения тип, които пълнят детето с понятия, а други пък са волеви натури и действат заповеднически като малки царе. И в двата случая те вредят на детето. В първия случай се вреди на дихателната система, а във втория на храносмилателната. Последствията от това идат много по-късно.

Д-р В. Щайн в реферата си развил мисълта, как от окултизма следва една чисто духовна педагогика. Д-р Ерих Швебш говорил на тема: „Необходимост от обнова в педагогиката“, като изтъкнал педагогическите идеали на различните културни епохи. Паул Бауман говорил за изходната точка на педагогиката. В реферата си той изтъкнал между другото, как ние, при разглеждане на всички въпроси за училищни реформи, винаги изпадаме в интелектуализъм, напр. по въпроса за надарените деца, при половата проблема, при едностранчивото наблягане на принципа на трудовото обучение и пр. Бауман говорил и върху музиката като възпитателно средство, върху значението на усета за движение, такт, ритъм. Д-р Шуберт з въведението към разискванията върху религиозния и моралния живот във Валдорфското училище каза, че всеки учебен час може да бъде религиозен, в който децата да чувстват развитието на вътрешните си духовни сили, разцъфтяването на душата. Даже и един урок по гимнастика ложе да стане такъв. Д-р Каролина фон Хайдебранд говорила на тема: „Навременното и ненавременното при възпитанието на малките деца“.

Ново училище по типа на Валдорфското в Базел (Швейцария).

Във втората половина на април 1926 год. и в Базел ще се отвори ново училище по методите на окултната педагогика. Това става по инициатива на Гьотеанумското окултно-педагогическо общество. За сега се приемат деца до 11 клас включително. За преподаватели за сега са предвидени: Ема Рамзер и Фридрих Видмер.

Педагогически курсове и сказки

В Бремен Д-р Карл Шуберт е говорил на тема: „Окултизмът като извор на педагогическа обнова“, а във Вилхелмсхафен на тема: „Първата училищна година“. В последния град са държани от други лица и следните педагогически реферати: „За характера на Свободного Валдорфско училище“, „Върху моралното възпитание“ и пр.

Обиколката на Бреславския педагог Барч из Германия.

Той е обиколил 35 германски града със сказка; Новия образователен идеал и Свободното Валдорфско училище“. Между другото са посетени: Тюбинген, Фриоург, Карлсруе, Хайделберг, Дармщат, Ваймар, Лайпциг, Франкфурт и пр. Вестниците са пълни с ласкави отзиви за сказките му и за Валдорфското училище.

Педагогическата група „Свободно Валдорфско училище“ в Кьонигсберг преднамерява да покани валдорфски учители за сказки.

Педагогическа конференция в Щутгарт от 2 до 6 април 1925 год. Рефератите са развивали общата тема на конференцията: „Окултното човекопознание като основа на възпитанието.“ Вила уредена и изложба от предмети, изработени от валдорфски ученици. Д-р Колиско е говорил на тема: „Развитието на детето в светлината на окултното -човекопознание и задачите на възпитанието“. Д-р Херман Баравале: „Обучението по смятане и геометрия като възпитателно средство към вътрешна свобода“. Хайдебранд: „Художествената страна при обучението“. Д-р К. Шуберт: „Работата на спомагателния клас при Свободното Валдорфско училише“. Външни гости присъствали около 900 души.

Отдети на окултния университет „Гьотеанум“. Този университет функционира в съвсем друг дух, в сравнение с другите университети. Той иска изучване на цялата действителност от окултно гледище. Университетът се разпада на няколко отдела, от които всеки си има свой ръководител: 1) Общ окултен отдел. който се ръководеше от самия Д-р Щайнер. Към него временно е прибавен и педагогически отдел; 2) Медицински отдел, който е във връзка с Терапевтическата клиника в Арлесхайм до Дорнах: 3) Отдел за евритмия; 4) Отдел за образни изкуства; 5) Математично-астрономичен отдел; 6) Отдел за естествознание и 7) Отдел за духовните стремежи на мдадежта.

Евритмия. Център за разпространението на евритмията е евритмичното училище в Гьотеанум под ръководството на г-жа Мария Щайнер. Такова училище има и в Щутгарт, наречено „Евритмеум“. Евритмичните училища служат за подготвяне на учителки; в тях питомките се обучават и в други области. Планира се отварянето на подобно училище и в Берлин. Евритмично училище се отваря и в Париж под ръководството на госпожица Рице. Евритмията съединява в себе си пластика, поезия и живопис. Чрез форма и движения словото става видимо!

Евритмичната група при Дорнах е направила обиколка през Германия и Холандия през 1925 година. Били евритмизирани сцената с Ариел във втората част на „Фауст“ (музика от Стутен), стихове от Д-р Щайнер, от Алберт Стефен, „Самодивска песен“ от Мьорике, „Адажио“ от Бетховен и пр.

Евритмични упражнения в Цюрих. За евритмичните упражнения в Цюрихския градски театър на 4 януари т. г, са дадени съчувствени отзиви в швейцарския печат, напр. в „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Тагес-Анцайгер“, „Цюрхер-Пост“ и пр.

Кремацията и еволюцията на душата. Знае се, че в някои европейски градове има крематориуми — пещи за изгаряне човешки трупове. В последната книжка (за м. април) на-английското списание „The Occult Review“ намираме една дописка от X. У. Стевънс по тоя въпрос, като допълнение на по-предишни статии под заглавието „The truth about cremation“, от които ние ще дадем, при сгода, някои извадки. Стевънс пише, между другото:

„Трябва много да се внимава да не бъде тялото смутено 3 и половина дни след смъртта. Точен калъп на физическото тяло са: жизненото, тялото на желанията и умственото. Жизненото тяло действа като един склад за всичките картини на миналия живот. В него се отпечатва всичко онова, което се е случило с индивидуалната душа през изтеклия живот. Дните, които следват веднага подир смъртта, са от преголяма важност за душата! защото тогава тя преминава по обратен ред панорамата на своя живот. Като се започва от дните веднага преди смъртта, тази, подобна на кино, картина се развръща обратно назад, докато всички събития на живота минат под прегледа. От жизненото тяло тази обща картина се отпечатва върху тялото на желанията, в което душата се облича, когато е в света на желанията, т. е. в първото небе. Траенето на тая панорама на живота се определя от времето, през което индивидът би могъл да стои буден под най-силно напрежение. Това, разбира се, ще се мени, съобразно различните хора. Колкото по-ясен и по-дълбок е отпечатъкът върху тялото на желанията, толкова по-силно ще бъде страданието в Чистилището и по-пълна насладата в първото небе. Когато тоя критически процес става, гъстото физическо тяло стои свързано с по-висшето чрез една сребърна нишка. Ако това последното се унищожи предивременно (какъвто ще бъде случаят с бързото изгаряне), отпечатъкът върху тялото на желанията ще бъде сравнително слаб и неясен. Понеже съзнанието се гради върху пълнотата на това после-смъртно съзерцание, и прогресът в бъдещия земен живот ще бъде докоснат в зависимост от него. Един слаб отпечатък от жизненото тяло върху това на желанията ще унищожи много от полезността на миналия живот. Когато душата се възвърне чрез новото раждане във физическия свят, тенденцията ще бъде да си приповтори много от злото, което би могло да бъде изкоренено през последното пребиваване в Чистилището. Като се има пред вид това обяснение, лесно ще се разбере, колко е желателно да има тиха атмосфера в стаята на мъртвеца. Роднините на заминалата душа трябва да се въздържат от тъгуване и оплаквания, понеже това проявление на техните чувства отвлича вниманието на душата и й пречи да пожъне всичката полза от после-смъртната си работа. Едно по-пълно разпространяване на окултното знание относно науката за смъртта ще спомогне за премахването на сериозните пречки в еволюцията на индивидуалната душа.“

_______________________

1) Сега вече 900.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...