Петър Пампоров - учителят. Георги Казалиев

[Ани]

ПЕТЪР ПАМПОРОВ - УЧИТЕЛЯТ

Георги КАЗАЛИЕВ

Много учители с жар и знания, с вяра и любов са обучавали и възпитавали децата на българския народ.За голямо съжаление паметта на поколенията постепенно избледнява, за да се забравят и заличат от историята ИСТИНСКИТЕ ТВОРЦИ -УЧИТЕЛИТЕ.

Независимо от това голяма част от възпитаниците на училищата са запомнили поне “...един учител, по стръмното ръката му подал...” и с особена благодарност и вяра почитат неговата памет.

Връщайки се в годините на моето учителствуване в гимназията “Васил Левски” в Райково през 1952-1963 г., си спомням за голяма част от моите преподаватели и по-късно колеги с уважение и преклонение, с гордост за това, че съм имал щастието да бъда техен ученик, да се уча от тяхната учителска неповторимост, знания, опит и човещина. Тогава учителите бяха истински творци и приятели, ръководители и възпитатели. Те бяха огледалото на обществото, закрилници на подрастващите и крепители на българщината.

Когато постъпих като нередовен учител в гимназията, сварих едни от стожерите на просветното дело в нашия край, знаещи и можещи преподаватели, отдадени изцяло на любимата си професия. За тях не съществуваше нищо друго освен даването на солидни, полезни и точни знания за природата и обществото, изграждането на ревностни защитници на националното, родното и общочовешкото. Имената им, макар и замъглени от времето, ще останат в историята на образованието.

Един от тези учители в гимназията, притежаващ особено обаяние и много познания, човекът с веруюто “ЛЮБОВ КЪМ БОГА И ВСИЧКО ЖИВО”, бе позабравеният днес Петър Пампоров.

Среден на ръст, жизнен, с аристократични маниери, Пампоров се изявяваше с дарбата си да бъде откровен, да говори с топлота за човешките отношения, да вдъхва вяра и да дарява любов. Преминал през различни трудности и перипетии на житейската сцена, посетил десетки страни в цял свят, владеещ есперанто, контактувал с изявени есперантисти от различни страни, носители на нови идеи и виждания, Пампоров успя да се реализира не само в България, но и по света.

Той обичаше да разговаря с мен, понеже го слушах с голямо внимание и разбиране, независимо от това, че беше един от последователите на Петър Дънов - основателя на Бялото Братство. Не можах да се съглася с някои от идеите на Дънов. Учениците също не винаги го разбираха и понякога му се присмиваха, когато им говореше за посрещане на слънцето, за събиранията на Рилските езера, за различните ритуали, свързани с Учението на Петър Дънов. По онова време в училище се изучаваха и марксически предмети, затова учениците търсеха разликите във вижданията на отделните учения, разсъждаваха и правеха изводи. Независимо от това, Петър Пампоров успяваше да изясни основните моменти от философията и да напътства техните виждания към най-новите схващания за непреходното, за света и обществото. Пампоров бе стигнал до извода, че за обществото е необходимо ново “морално възраждане” и това демонстрираше чрез поведението и делата си. Той не пиеше никакъв алкохол, за което се разказваха легенди, че на сватбата му са сервирали само безалкохолни напитки. Също и не пушеше, беше върл противник на цигарите и тютюнопушенето. Много се възмущаваше, когато виждаше ученици да пушат и напускаше учителската стая, когато учителите започвахме да палим цигари. Беше вегетарианец, не вкусваше месо и месни продукти и пазеше строга диета. Всяка сутрин ставаше рано и излизаше да посрещне Слънцето. Разбира се, това не се харесваше на властимащите по онова време и Петър Пампоров бе подложен на доста голям психически тормоз.

В един разговор, той ми каза: “Георги, когато отидох в Япония за поредната си среща с есперантисти, слязох от самолета на летището. Толкова много народ не бях виждал, как да се ориентирам, кого да търся? Не се познавах с тези, които трябваше да ме посрещнат, затова започнах да се оглеждам и да търся изход. Съзрях в далечината няколко плаката с надпис на есперанто: МОСЮ ПАМПОРОВ - БОЛГАРИЯ. Запътих се към тези спасителни плакати и видях, че десетина души - японци ме чакат и търсят. Много се зарадваха, когато ме видяха. Започнаха прегръдки, пожелания и едно щастливо пребиваване в страната на изгряващото слънце.”

Много точен бе в изводите си за обществото, а понякога вмъкваше идеи и виждания от есперантистите и тезите на Петър Дънов. За тези негови волни или неволни отклонения му се правеха коректни и доброжелателни забележки от ръководството на гимназията. Партийните лидери първоначално не обръщаха внимание и не се вслушваха в доносите, но впоследствие, особено в края на 1956 - 57 г., се засили моралният тормоз спрямо него. Пампоров стана затворен, малко общуваше с колегите си, веднага след учебните часове се прибираше в дома си. Ние, по-младите учители, търсехме неговата близост, окуражавахме го, тъй като все още не бяхме обзети от професионална завист и коварство. На всички наши срещи по различни поводи той присъстваше само на официалната част и веднага след това си тръгваше. Но времената се менят непрекъснато, възгледите на обществото и ръководителите - също, а това неминуемо се отразява върху пси-хиката на тези, които работят с хора и особено на тези, които се стремят да изграждат новия човек.

Един ден разбрахме, че Петър Пампоров е отстранен от работа в гимназията. Тогава целият педагогически съвет с подкрепата на младите учители поискахме анкета и не след дълго време той беше върнат на работа и продължи така до пенсионирането си през 1958 г. Макар и огорчен, не поруга никого, не каза лоша дума и не наклевети нито един колега. Всичко това свидетелства за огромния нравствен потенциал, който притежаваше този човек, за неговите човешки и общочовешки виждания.

След пенсионирането му в Райковската гимназия аз имах възможност да се срещам с него и сме водили продължителни разговори. Правеше ми впечатление, че занимавайки се с много нетипични за времето учения, като: Дъновизъм, Толстоизъм, окултизъм и редица още учения на древните източни народи, беше достигнал до почти явен мистицизъм. Той започна да губи вяра в хората, в тяхната способност да вършат добро, след като се убиват, пакостят едни на други и вършат повече злини отколкото добрини. Всичко това влизаше в дълбоко противоречие с неговите схващания за душата, братството, взаимопомощта, вярата в Бога. Редица негови схващания за природата не се покриваха с догмите на християнството и останалите религии. Така например вместо да вижда във всяко нещо, започвайки от атома, растенията, животните и човека - ръката на Твореца Бог, той казваше, че Бог е във всичко това, нещо твърде далечно от схващанията на религиозните апологети. Разбира се, всеки човек има право сам да избира пътя, по който да върви, стига той да не е опасен не само за него, но и за всички хора. Така че, любовта остава единственото нещо, съхраняващо истинската човешка природа, дадена му от Бога. Ето това искаше да докаже Петър Пампоров. Дали е успял, ще кажат идните поколения, запознавайки се с неговото верую.

Аз не съм този, който трябва да прави преценка за хора като Петър Пампоров, но от това, което можах да схвана през почти десетгодишното ни общуване с него като колеги в Райковската гимназия, мога с чиста съвест да кажа, че той през всичкото време служеше на правдата, на истината, не изневери на българщината и Християнската вяра.

Поклон, дълбок поклон на УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ПАМПОРОВ!