Година 10 (22 септември 1937 – 22 септември 1938), брой 198

[Ани]

БРАТСТВО

Седмичник за братски живот

Брой 198 - год. X.

Севлиево, 24 октомври 1937 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 40 лева

За странство – 80 лева

Отделен брой 1 лев

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

*

Съдържание:

Учение на любовта – С. Калименов

Молитва. Планинският извор. (стихове) – Auroro, В. Е. Л.

Окултизъм и наука – Пламен

Словото на Учителя. По образ и подобие. (из неделната беседа – 26 септември 1937 г.)

Българско производство и вътрешните нужди. Има ли излишък за износ? – Ю.

Душата на овчаря – Буча Бехар (Из „Когато зреят житата“)

Из науката и живота. Едно важно предимство на зеленчуци и плодове – д-р Ст. Кадиев

Карма (Из книгата „Вечните истини“ – цитат от Ел. Блаватска)

[Ани]

УЧЕНИЕ НА ЛЮБОВТА

Днес, навсякъде по света, хората живеят под хипноза на вярата в грубата сила.

„Правото е на силния“—Затова горко на слабите, на невъоръжените — казват всички.

„Народи, които не се въоръжават, ще станат плячка на своите въоръжени съседи — заяви неотдавна Мусолини, и целият свят прие като чиста истина, като аксиома, тези думи.

Ние тук искаме да при-помним на самозабравилите се поклонници на грубата сила, и на милионните тълпи, вярващи сляпо всяка тяхна дума, че има една Сила, която стои неизмеримо по-високо от всякакви оръжия и от всяка груба, земна сила.

Това е силата на Любовта. Това е великата Сила на тези, които побеждават дори и тогава, когато умират. Това е върховната Власт на световното начало на Доброто, — на Бога.

Световни насилници, опиянени от блясъка на вашето оръжие, знайте че всичката ви сила ще изчезне като дим, ще се стопи като утринна мъгла във високата температура на върховната Сила на Любовта, ще капитулира като жалко нищожество пред върховната Правда, която не се опира на земни неща.

Световни насилници, забравили, че над всички нас неотменно бди едно Провидение, което вижда всичко, което наблюдава и претегля точно всичките ни намерения и постъпки, — знайте, че безбройните ви оръдия, картечници, танкове, и бомбовоза ще се превърнат в една жалка насмешка над вашите усилия, ще станат един мрачен спомен за опита на човека да се бори с Бога — да наложи своята сила, силата на оръжието, върху Негова та сила — силата на Правдата.

Братя-хора, не отстъпвайте пред изкушението, не приемайте лъжата за. истина: не вярвайте, че силата на оръжие то е по-силна от силата на Правдата, от силата на Любовта.

Има неща, които стават в света, и които, разглеждани повърхностно, ни карат да мислим обратното, а именно, че грубата сила. е върховния арбитър в живота. Има насилия, които успяват. Има жестокости и несправедливости, повидимому нереванширани.

Това е така за ума, който не може да схване дълбоко скритата връзка между миналото и настоящето, между настоящето и бъдещето, между външните събития и прояви и техните дълбоко скрити истински причини.

За този, който може да проникне до скрития смисъл на историята, за този, който може да. схване връзката между събитията в живота на хората и народите,— връзката между тяхното минало, настояще и бъдеще — за него е повече от ясно, че не грубата сила, а Правдата царува в живота и света!

Никой няма право да забравя, че животът не се състои от откъслечни форми, от замръзнали, изолирани, стоящи сами за себе си събития, и че всичко, което виждаме да става днес пред очите на, придобива своя истински смисъл и своето пълно значение, само тогава, когато се свърже със своите причини в миналото и със своите следствия в бъдещето.

И най-малко на държавниците, на ръководителите на народните съдбини, може да бъде простено да забравят това.

Ако днес някой те удари, това е, само по себе си, зло.

Но ако ти вчера си ударил този, който днес удря тебе, то това зло придобива малко по-друго освещение.

И ако този, който днес те удря, получи утре удар от трето лице, тука също има една връзка, която обикновено хората, включително техните водачи, не са свикнали да виждат.

А да виждаш ясно на къде отиваш и какво ти носи бъдещето по пътя, по който вървиш — това е основна та черта на истинското водачество.

Водачи със силен дух, с решителност и воля днес има доста. Това не може да се отрече. Но въпроса е — къде те ще ни изведат?

Когато огромната воля на един такъв водач е отправена към насилие и разрушение, то тежко и горко на народите. които следват такива водачи!

Водачи към катастрофи не ни са нужни. И затова ние казваме:

Нека спре отровната напаст на вярата в грубата сила, разпространявана от подобни водачи!

Нека спре тя поне пред границите на нашата малка България, която има нужда от сили за творчество и няма да спечели нищо от разрушението.

Ние проповядваме Ново Учение—учението на Любовта, което е едновременно учение на върховната Правда и на върховната Мъдрост:

Прави добро, живей с мирни намерения, стремежи и постъпки, и нищо не ще може да те засегне.

Защото над силата на човека, стои силата на Бога!

Над с йогата на оръжието стои силата на Правдата!

Над временното тържество на човешкото безумие и самомнение, стои вечното тържество на Божия закон!

Когато човек види нещата в тяхното истинско осветление, когато узнае техния смисъл и каузалната им връзка, той идва до непоколебимото убеждение, че Любовта е единствената сила, която може да ни издигне и да ни запази от всяко зло и че не грубата сила, не насилието, а Божествената Правда царува и управлява живота- и света.

С. Калименов

[Ани]

Молитва

При Твоите нозе,

о, Татко, коленича,

че моето сърце

синовно Те обича.

*

Ти чуй го как страдай

с болежите човешки!

Смили се, Татко! Дай,

дай лек за тез болежки!

*

И нека Твоят лъч,

о, Слънце на живота,

засвети в шир и длъж

над кръвната Голгота.

*

Да секне стръв, дележ

навеки по земята.

Да свърже сладка реч

човеците кат’братя.

Auroro

*

Планинският извор

Под белия камък клокочеше бистрата струя —

Извираше извор кристален.

Под белия камък се спираше жадния пътник

и гледаше водната струя.

*

И думи на белия камък личаха:

„Кат чистия извор бъдете.“

И водната струя се вливаше щедро

на морния пътник в ръцете.

*

„Кат чистия извор“. От дълго тоз надпис

на белия камък личеше.

Един ли жадуващ се спре там и после

по пътя зарадван вървеше?

В. Е. Л.

[Ани]

ОКУЛТИЗЪМ И НАУКА

Тъй-нареченият интелигентен човек на днешното време е подобен на един кораб без компас и без кормило, залутан всред бурното море на живота, тласкан от буйните вълни, без посока и цел — без истински идеали и правилни разбирания за живота, за неговата същност и за неговия смисъл.

Една префинена духовна отрова, наречена материалистически светоглед, е хипнотизирала човешките умове, сковала ги е в тесните рамки на крайно едностранчиво мислене, разбиране и обяснение на нещата и ги е превърнала в слепи и фанатични поклонници на фалшиви богове.

Никога истината и истинският разум не са били по-далеч от хората, както днес, във века на „рационализма“ и на „чисто научното“обяснение явленията и естеството, на живота.

Тъй-нареченият „прост народ“ днес е на много по-прав път, той е много по-близо до истината, неговият светоглед се приближава много повече до същината на нещата, отколкото тоя на днешния „интелигент“.

Като че ли да свършиш гимназия и университет днес, това значи да изгубиш ръководната нишка в живота — да изгубиш смисъла на живота и да не можеш никога вече да го намериш, т. е. — да станеш материалист.

Защото, какво струват безбройните познания, които се придобиват в днешните учебни заведения, пред факта, че ученикът, който излиза от тях, е загубил най-ценното — е загубил смисъла на живота?

Да отнемеш смисъла на живота, за мислещия човек, това е все едно да му отнемеш самия живот. И ако днес хората продължават да живеят и след като са възприели материалистическия светоглед, това е само затуй, защото те не мислят.

Няма по-страшна лъжа, няма по-голяма заблуда, няма по-тъмно невежество от материализма. Защото тази лъжа, изпълзяла първом из ума на учения“, сковава после незабелязано съзнанието и на неопитния младеж, и на „простия“ народ и го прави сляп за реалността на живота.

Но да се обърнем към фактите.

Фактите говорят, че индивидуалното съзнание на човека се запазва и след тъй наречената „смърт“.

Фактите говорят, че наистина съществува ясновидство — шесто сетиво, и че има хора, които разполагат с много по-съвършени средства за изследване на природата и живота, от механическите средства на днешната наука.

Фактите говорят, че има предсказвателни сънища.

Фактите говорят, че човекът, обществата и народите получават в живота си точно това, което са заслужили в миналото, т. е. — че има Карма, Божествено Провидение, висше Ръководство и висша Правда в живота и в света.

Фактите говорят, че човек, известно време след смъртта на физическото си тяло, се връща отново на земята, ражда се пак като малко дете, за да продължи своето усъвършенстване, т. е. — че ние, сегашните хора, сме същите индивиди, които през миналите векове и хилядолетия на историята са живели в различни страни, през различни епохи, при различни условия, но следвайки винаги неизменния път на своето развитие.

Фактите говорят, че животът на човека на земята, че животът въобще, има велик и дълбок смисъл и че ние трябва да се радваме и да благодарим, че това е така и да съдействаме на нашата собствена и на колективната еволюция, а не да й се противопоставяме.

А материализмът казва, че животът няма цел и смисъл.

Защото, какъв смисъл има в това, да живееш, за да умреш ?

Фактите, обаче, говорят, че смърт няма, че има само промяна на дрехите, на външното облекло на безсмъртния човешки дух.

Тук не му е местото, нито пък е възможно да се изложат подробно всички тия факти. — Те са толкова много, че могат да изпълнят стотици томове.

Но който се интересува от истината, който иска да познае себе си и света, който иска да се ориентира правилно в живота, той е длъжен да ги проучи.

Той ще ги намери в обширната специална литература, обогатена вече от трудовете на първостепенни светила на науката (Бергсон, Айнщайн, Рише, Дриш, Фламарион, Майерс, Лодж, Крукс и много други); ще ги намери и навред наоколо в живота; ще ги намери и в себе си — в дълбините на своето прояснено съзнание.

Който търси истината, ще я намери!

А който, хипнотизиран от заблудата на материализма, от-ровен от неговата хитро скроена лъжа, откаже да направи това — ще си остане сляп за реалността и кръгъл невежа по най-съществените въпроси на живота.

По-невежа дори и от съвършено неграмотния, от този, който не знае да чете и да пише, защото последният често знае най-същественото — знае истината за духовната същина на живота и света, познава себе си като безсмъртен дух, и, следователно, е по-добре и по-правилно ориентиран в живота, а ученият материалист, който притежава безброй най-различни знания, не знае най-близкото, най-същественото, най-важното — не познава себе си, не знае откъде идва и къде отива, не знае смисъла на живота си и, следователно, живее в мрак и се движи като слепец в живота.

Истинският смисъл, истинското предназначение ма науката е да даде светлина в живота на човека. И истински великите учени, от край време и до днес, са я давали и я дават. като сочат на истината за духовната същина на живота.

А тези, които от името на науката проповядват материализъм, — те превръщат науката в слугиня на невежеството, заблуждението и тъмнината, защото въздигат в култ най-страшната лъжа, която трови съзнанието, убива вярата, отнема смисъла на живота!

Истинската наука и окултизмът са едно и също нещо: последният е естествено продължение на боравещата с общопознатите средства наука, в една друга област, за която са нужни други, по-съвършени средства за изследване, а именно, развиването на шестото сетиво, ясновидството, проникването зад видимата страна на нещата.

Окултизмът е онази велика, безгранична, божествена наука, която обгръща целия живот, за която няма прегради и тайни, и която едничка може да ориентира правилно човека в живота, да му разкрие неговия смисъл, защото знае великите и вечни истини на живота и, по същина и произход, е дар от небето, а не дело на земята

Мнозина я отричат и клеймят, мнозина спекулират с нея, като дават своите ограничени и хаотични познания за истински окултизъм, но всичко това не може да засенчи безсмъртния блясък на богинята на истинското знание. Калта, която заблудени хора хвърлят върху нея, пада по самите тях.

Ще дойде ден, и той е вече близко, когато заблужденията и суеверията, разпространявани в името на науката, ще от-паднат от скования и хипнотизиран от материализма човешки ум и последният ще придобие своята първа свобода, ще подири и ще намери истината!

Ще дойде ден, когато хората със срам ще си спомнят, че някога са били толкова невежи, — да отричат истински реалното, да се надсмиват над истината, да преследват и хулят тия, които им сочат пътя към нея.

Ще дойде ден, когато безсмъртното чело на великата наука за великия живот, окултизмът, ще бъде увенчано с венеца на всеобщото признание и човекът тогава няма да бъде загубен кораб всред вълните на бурното житейско море, а ще знае ясно своя път, своята цел и смисъла на живота си.

И само тогава ще можем да кажем, че има истинска наука на земята.

За тия, които виждат, този ден е вече близко.

П л а м е н

[Ани]

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ

По образ и подобие

(из неделната беседа „По образ и подобие“– 26.09.1937 г.)

Който чете Библията по обикновен начин, той ще знае само първата глава и ще спори как трябва да се разбира. Първата глава е един малък извод, едно малко, но велико откровение — как се е създал света. В първата глава се вижда колко принципи са разкрити в създаването на света,

Светът се е създал в шест деня, а в седмия Бог си е починал. Какво представлява денят на почивката, това е скрито за нас. Ние не знаем още какво нещо е почивката.

„В начало Бог създаде небето“. — Това е едно велико откровение. Ние не сме били в това начало на създаване, но някои са били. Кои са били там? — Тези, които са диктували на Мойсея това откровение.

Мойсей е писал книгата Битие по откровение. „В начало създаде Бог небето и земята. А земята беше неустроена и пуста. И рече Бог: Да бъде виделина! — и стана виделина. И нарече Бог виделината ден а тъмнината нощ. И стана вечер, и стана утро — ден първи.“ Този ден е забележителен с явяването на първия принцип в света. — В него Бог е проявил своята мисъл , своята светлина.

„И рече Бог: да бъде твърд всред водите, и разлъчи вода от вода“. Този е вторият ден — денят на разделянето — отделя се една вода от друга вода. Този ден се отличава по това, че за него Бог не е казал, че е добро. За всички останали дни Той е казал, че е добро, но за втория ден е премълчал.

„И рече Бог: да се събере водата, която е под небето, на едно место и да се яви сушата“. Това е третият ден — третият принцип. Значи, за да се яви нещо добро в света, водата трябва да се отдели от сушата.

„И рече Бог: да бъдат светила на твърдта небесна, за да разлъчат деня от нощта“ — ден четвърти, в който действа четвъртият принцип. Така се създадоха и останалите принципи, които действат в петия и шестия ден.

Ако човек рече да проникне в съдържанието на първата глава, той трябва да употреби години, за да придобие онова знание, което е вложено в нея.

Ще ви прочета няколко пасажа от една книжка, преведена от английски и издадена от спис. „Житно зърно“ под заглавие: „Лекуване чрез цветните лъчи.“ Ще ви прочета главата, която е на стр. 60 — „Символичният език на цветните лъчи“, (според Учителя) — В тази глава се говори за светлината, затова ще ви прочета, да видите какво влияние упражнява светлината:

„Както тоновете на гамата звучат във все по-високи октави, така и цветовете на дъгата — гама на цветните лъчи — светят във все по-високи и по-високи октави.

Но докато човешкото ухо чува тонове от няколко октави, окото вижда засега само една цветна октава, която трепти в багрите на дъгата,

Ала има и други, по-високи гами на светлината, които се проявяват в светове с по-фина материя от тази на физическия.

Във всички тия светове — астрален, умствен, причинен — цветовете на дъгата са пак седем, но се различават по бързина и сила на трептенията, по качество и действие. Колкото в по-висока октава светят цветовете, толкова по-нежни, по-красиви и по-деликатни стават те. В причинния свят цветовете имат най-нежни тонове, най-хармонични приливи. Те естествено и незабелязано преминават един в друг.

Великите мистици от всички времена говорят за този жив и разумен свят на светлината, който трепти с всички възможни краски — все по-нежни, по-ефирни и по-живи, колкото в по-високо поле трептят. Те твърдят, че в този необятен свет на светлината цветовете са живи — те изпълват душата на човека с мощни сили I

И наистина, зад всеки цвят седи една разумна сила на вселената. Зад червения цвят седи великата космична сила на Л ю б о в т а. Зад жълтия цвят седи космичната сила на М ъ д р о с т т а. Зад синия цвят седи космичната сила на И с т и н а т а.

От сърцата на всички възвишени същества на Любовта червеният цвят излиза като една мощна струя, която разлива по целия свят. Но за да се домогне човек до магичната сила, която се крие зад червения цвят, който ние виждаме на земята, трябва да го превърне седем пъти, да го повиши седем октави.

Защото червеният цвят, който се проявява на земята, е само едно отражение не истинския червен цвят.

Не само той — всички цветове на дъгата са само отражения, пасивни маски на истинските цветове.

Истинските цветове са живи и съзнателни — те крият мощни сили в себе си. Като влезе човек в тяхната аура, може да върши чудеса!

Ясно е, следователно, че действието на цветовете зависи от техните трептения, от октавата, към която те принадлежат. Колкото средата, през която цветовете минават, е по-фина и по-чиста, толкова те са по-ясни, по-светли и резултатът от действието им по-добър, както в органично, така и в психично отношение.

Ето защо, проявата на цветовете в различните среди е различна, и тълкуването им, според символичният език на цветните лъчи, е различно от гама в гама.

Така, червеният цвят е сам по себе си проява на един висш свят. Той е емблема на живота, който произтича от Любовта, в неговата първична проява. Затова червеният цвят всякога носи животворна сила. В своята чиста проява той е толкова красив и деликатен, че ако само се докосне човек до него, той ще внесе интензивните трептения на един висш живот. Но колкото червеният цвят слиза по-долу, от октава в октава, той става все по-груб и по-груб, докато във физическия свят започва да действа възбудително върху хората. Той внася енергия, но засилва преди всичко борческия и разрушителен инстинкти. Ето защо, всички същества, които по един или друг начин са натрупали в организма си червената светлина в нейната най-низка проява, са извънмерно активни и груби. Това е вярно и за човека. Когато той силно се възбуди и започне да изказва своето негодувание, гняв и възмущение, всякога този цвят се явява на лицето му. Този човек е приел малко светлина — само грубите трептения на червената светлина. Той не е приел цел а та светлина, с всичките й цветове, които един други се допълват и хармонизират. И действително, гневът се явява винаги, когато се спре естествената проява на цялата светлина.

И така, в заключение, червения цвят ще кажем:

Червеният цвят в своята по-висока и чиста проява внася животворна сила; той произвежда о ж и в о т в о р я в а н е. Възприеме ли се, обаче, в неговата груба проява, той произвежда у човека дразнене и буди грубите му инстинкти.

Това, което казахме за червения цвят, важи и за други те цветове. Органическо то и психичното им действие в зависимост от тяхната чистота, може да се предаде на кратко така:

Чистият портокален цвят произвежда благородно индивидуализиране, подем на личното самочувствие и потик за проява. Нечистият подхранва тщеславното самодоволство и егоизма.

Чистият жълт цвят внася вътрешно равновесие на мисли и чувства. Той произвежда мир, тишина и спокойствие Ако е приет в нечист вид, той предизвиква болезнени телесни и душевни състояния. Душевното равновесие се нарушава от повишените лични чувства, най-вече гордост.

Чистият зелен цвят произвежда растене във всяко отношение — органично и психично. Той вдъхва упование и надежда. Но възприеме ли се в нечист вид и вземе ли надмощие над другите цветове, той се отразява зле върху човека. Събужда у него алчност, жажда за частна собственост и осигуряване. Нисшият зелен цвят е крайно материалистичен.

И материализмът, който днес царува на земята, се дължи на това, че тя цяла е потопена в зеления цвят.

Ясно-синият цвят в своите по-високи трептения внася духовен подем и разширение на чувствата. Той събужда най-възвишените чувства в човека, окриля неговия идеализъм и вяра. Приет в малко количество и нечист вид, той носи съмнение, безверие и малодушие.

Тъмно-синият цвят в чист вид произвежда твърдост, решителност, устойчивост. В нечист вид той създава непостоянство.

Виолетовият цвят в чист вид произвежда сила на характера. В нечист вид — малодушие.

А как действат белият и черен цветове? И двата са пасивни, но имат противоположни качества. Черният цвят поглъща почти всички слънчеви лъчи, вследствие на което задържа повече топлина. Белият цвят — обратно. Той отразява слънчевите лъчи, вследствие на което задържа по-малко топлина.

Черният цвят сам по себе си не е едно зло, но той показва състояние на почивка. Започне ли черният цвят да прониква в ума на хората, те се разболяват. Това показва, че те трябва да изменят живота си, като впрегнат на работа всичката си енергия.

Всеки, който иска да промени живота си, да създаде в себе си подем към красивото и възвишеното, трябва да внесе в ума си белия цвят, като емблема на ч и с т о т а т а.

Белият цвят е цвят на хармонията. Той обединява в себе си всички цветове, като изглажда техните недостатъци и ги хармонизира.

Защото всеки отделен цвят, колкото и ценни качества да притежава, все пак непълен и крие известни недостатъци.

В белия цвят отделните цветове се взаимно допълнят и се сливат в една единна хармония.“

Светлината върши чудеса. Значи, за да познаваш червения цвят, трябва да познаваш любовта. За да познаваш любовта, трябва да познаваш живота. За да познаваш живота, трябва да познаваш всички блага, които се крият в него. Когато някой човек е груб, това показва, че има излишък от червения цвят в себе си, от неговата енергия и той трябва да се освободи от нея. Безволието, малодушието, е липса на син цвят. От това гледище, лошите хора винаги имат по-голяма топлина, а по-малко светлина. Добрите хора обратно: те имат повече светлина, по-малко топлина. А черният цвят поглъща всичко в себе си.

Казвам: противоречията, които сега съществуват във човешкия живот, се дължат на това, че човек е забравил това откровение. Ние не знаем какво носи всеки ден, Астрологията, например, е наука на откровенията, една друга библия. Да знаеш влиянието на планетите, на 12-те зодии, това е от голямо значение.

Какво носи първият ден? Този ден се намира под влиянието на месечината. Първият ден е ден на светлината. Но в същност, първият ден не е понеделникът, а е неделята. Ние сме ги заместили, като сме сложили неделята на местото на еврейската събота и понеделникът на мястото на неделята. От астрологическо гледище, който иска да се избави от болестите, той трябва да разбира влиянието на първия ден. Който иска да се освободи от всички болезнени състояния, той трябва да разбира законите на светлината. Защото организмът ни всякога страда по две причини — или от недоимък, или от изобилие.

Преди години имах случай да наблюдавам  няколко стари баби, по на 80 години, които се бяха събрали да лекуват един болен. Като наблюдавах лицата им, направи ми впечатление, че в същност, тия баби съвсем не приличат на баби: челата им, носовете им, устните им, носовете им, бяха правилни, добре устроени. Всички се събрали, и мислят, дават мнението си. Най-после решиха, че трябва! да изпотят болния. Питам ги: защо трябва да го изпотите? — В него са се събрали много нечистотии, които непременно трябва да излязат навън. — А как ще го изпотите? — Ще вземем в един голям съд вода, в която ще турим ечемик и ще го варим. После ще налеем ечемичената вода в едно корито. Болният ще поставим над коритото, ще го натрупаме със завивки, да стои над парата докато се изпоти хубаво. Така ще стои най-малко половин час. След това бабите ми разправят, че докато от болния излиза топла пот, той още не е здрав. Щом започне от него да излиза студена пот, те ще прекратят изпотяването. Това било според тяхната наука.

Сега аз правя своите заключения: когато водата в човека застои, тя образува жабуняци. Следователно, тази вода чрез изпарение, чрез изпотяване трябва да излезе навън. Щом излезе вътрешната вода от организма, на местото й трябва да се внесе това. Защо? Защото ако от организма извадите една вода и не внесете нещо ново, положението му ще се вложи. Ето защо, когато човек се изпотява, за да не се простуди, той трябва да гледа да запази своята вътрешна топлина. Това се постига чрез вкарване в организма топла вода. Водата съдържа в себе си голямо количество топлина.

При боледуване, можете да се лекувате чрез изпотяване, чрез нагорещяване с цветни лампи. Ще нагрявате болното место с тази лампа, и когато почне да се изпотява, ще изтривате потта с чиста кърпа. След като се изпотявате дълго време, намажете болното место с дървено масло. После изпийте една-две чаши гореща вода, за да запазите вътрешната си топлина и да набавите онова количество вода, което сте изгубили чрез потта си. Чрез потта човек губи известно количество топлина, която трябва да се набави. Здравословното състояние на организма зависи от чистата вода, която той има в себе си.

Водата е носителка, добър проводник на здравето. Сегашните хора не се лекуват както трябва. Ако имаш изобилие от нечиста вода, извади излишъка от себе си. Но ако нямаш изобилие от вода, тогава внеси известно количество вода в организма си.

Не само водата трябва да се доставя на организма, защото има хора, които страдат от недоимък на въздух. Дробовете на съвременните хора не са достатъчно развити, за да могат да поемат нужното количество въздух, нужно за организма. А здравословното състояние на един организъм зависи от повърхността на неговите дробове. Колкото повърхността на неговите дробове е по-голяма, толкова човек е по-здрав. Колкото повърхността на дробовете му намалява, толкова и той изгубва здравето си. Също така, колкото повече се увеличава повърхността на човешкия мозък, толкова по умен става човек и обратно.

До тогава, докато ние спорим кое учение е по-право, ние не сме на правия път За правото учение няма какво да се спори. Дето има любов, там е правото учение. Дето има светлина, там е правото учение. Дето няма светлина и любов, там не е правото учение. Въпросът е при сегашни те условия как да се поправима Ние имаме хиляди проповедници, имаме и хиляди лекари, които работят в това направление. Те са допринесли много! Но ние се нуждаем от лекари, които не трябва да ни лекуват когато заболеем, но да ни лекуват преди да сме се разболели.

Не мислете, че за да намерите истината, трябва да отидете някъде в гората, или в някой манастир, или в Индия, или в небето. И в небето да отидете, там истината няма да я намерите. И в Ерусалим да отидете, там истината няма да я намерите. И в планините да ходите, и там истината няма да я намерите. И който проповедник да ви говори, истината няма да я чуете от него. Истината ще прозвучи вътре във вашите души. И това ще стане само тогава, когато любовта ви стане майка, когато мъдростта ви стане баща, а истината ви стане брат. Само тогава вие ще разберете смисъла на живота.

Това е учението, което Христос е проповядвал. Той казва, че трябва да се отречем от всички лъжливи учения, които досега са ни залъгвали.

Представете си, че вие сте един болен, който лежи на леглото си и са ви гледали десет души лекари, но в края на краищата ви казват, че ще свършите, не може да ви се помогне. Идвам при тебе и те питам: Искаш ли да живееш? — Искам, разбира се.— Ти богат човек ли си? — Богат съм. Имам сто милиона лева на разположение. Питам го: готов ли си да се откажеш от всичкото си богатство? С други думи: искаш ли да се откажеш от болестта си, от кревата, на който лежиш, от милосърдните сестри, които те гледат? — Не може ли без това? — Не може!

Ако искаш да се излекуваш, да влезеш в новия живот, ще се откажеш от всичко: от парите си, от слугите си, от болницата, от болестта си. Кажи: Отказвам се от всичко, започвам да работя с едно петаче, само да вляза в новия живот. Като оздравея, като изляза вън от болницата, ще почна да работя и да приемам всичко от Бога, ще приемам онзи чист въздух, ще приемам онази безсмъртна светлина. Ще приема всичко това в душата си и ще кажа: Господи, благодаря ти за тази светлина, която ми даваш. Благодаря ти за този живот, който ми даваш. Ти си Бог мой, Господ мой. Сега очите ми виждат вече. Ще ходя в твоята вид елина и ще изпълнявам Твоята воля.

[Ани]

Българското производство и вътрешните нужди

Има ли излишък за износ?

Днес всяка държава се стреми да изнася свои произведения на чуждите пазари, а по възможност, да не внася нищо от вън. В този ред на нещата и българите гледат да изнасят все повече продукти, и то най-хубавите. Затова с голяма радост, и задоволство се пише и разправя за увеличаващия се износ на плодове, грозде и зеленчуци.

Но да видим, дали не трябва да скърбим, задето се лишаваме от тези най-хубави и най-ценни дарове на природата: дали всички българи са напълно задоволени от тях, та само излишното даваме на охолните европейци? — Една малка сметка:

България, например, произвежда годишно около 400 милиона кг. грозде. При население 6,5 милиона на човек се пада по 61 кг. А това значи, че ако всеки изяжда дневно по 1 кг. грозде, за два месеци няма да остане нито зърно. Въпреки това, лозарите се оплакват от криза, оплакват се и в другите производства. За това се стремят все повече да изнасят произведенията си в странство. Така през 1936 г. имаме изнесено: около 23 милиона кг. грозде, 19 милиона кг. плодове и плодови произведения, 12 милиона кг. зеленчуци, или общо около 54 мил. кг. за 437 лв.

Ако от гроздето се пада по 61 кг. на човек, то от плодовете и зеленчуците се пада още по-малко.

От гористо е явно, че ние нямаме никакъв излишък за износ, напротив, тези плодове на нашата земя са далече недостатъчни за прясна употреба, а какво остава за преработване? Обаче, днес у нас съществува голяма неправилност в разпределянето и използването на тези произведения: — Докато в производителните центрове плодовете, гроздето и зеленчуците се продават на безценица и се тъпчат по земята, което кара хората да мислят, че само износа ще ги спаси, — жителите на множество селища се хранят само с корав хляб. Хиляди българи, главно от планинските краища не познават или рядко виждат тези златни дарове на майката земя, а изобилие и на сън не са сънували.

Това състояние на нещата прилича на следното: Ако отидете в пазарен ден на пазарището в някой град, ще видите стотици селянки и селяни насядали на земята и разгърнали пред себе си разни дреболии: паница масло, няколко яйца, торбичка с фасул или леща, малка кошничка с плодове или грозде и т. н. Стоят и си губят по цел ден време, дошли от десетки километри разстояние, за да взе-мат по една нищожна сума от продаденото. Когато, вместо стотици и хиляди селяни да си губят ценното време, само една или няколко кооперации могат да свършат цялата работа много лесно и износно.

И това, което тези селяни продават, не че е преляло от многото имане. Не! То е, може би, всичкото от този род или е изтръгнато из ръцете на гладните им деца. Но нали трябва да се купи сол, газ?

Или пък, гледаш някоя работничка, суха, изтощена от фабриката или склада дето работи, натруфила се, намазала се. Не че има много средства. Не. Тя често не си дояжда, но нали вижда какво правят богатите, нали и тя трябва да се хареса? Затова, вместо да внася в себе си здраве, като подобри своя живот, тя се лишава от насъщната си храна, изнася навън, харчи за непотребни, даже вредни неща.

Ето защо, вместо да изнасяме златните слънчеви плодове на нашата земя — срещу различни никому ненужни предмети, модни залъгалки и тям подобни, — нека ги направим достъпни за всички българи и в най-отдалечените кътчета и до последния бедняк. Така ще се подобри храната и на бедните, отрудени българи, поставени при по-неблагоприятни природни и икономически условия и ще се внесе радост в живота им.

А за това има средства. Вместо да губим време и средства в търсене на несигурните чужди пазари, за да изнасяме същинското злато срещу някаква си валута, — да уредим първом вътрешния пазар така, щото дето има някаква нужда, тя веднага да бъде задоволена.

Затова пък превозването по железниците на всички плодове, грозде, зеленчуци и др. насъщни продукти да става с най-низки превозни такси — и без това влаковете често пътуват празни.

Да се отстранят посредниците, които често взимат повече печалба от цената на продукта, като вътрешния обмен се уреди на кооперативни начала, под надзора на държавата и обществото. Продуктите от производителя да отиват по най-късия път в потребителя.

Да се оцени справедливо земеделския труд и производство, за да стане населението по-покупно способно.

Да се проагитира и разясни навсякъде голямата полза от широката употреба на плодовете, гроздето и зеленчуците, та те да станат насъщна храна на всички человеци.

Тогава не само че няма да се ограничава производството на плодове, грозде и зеленчуци, но напротив, ще се увеличава. И след като се задоволят всички нужди и на последния бедняк, тогава да се мисли за износ. А и това може лесно да се постигне, като не се остави нито педя земя не засадена с растителност: в планините гори, в полетата и баирите — овощия, лозя, зеленчуци.

Така нашата, богата с природни богатства страна, може да се превърне във величествена градина, обитавана от истински, разумни човеци.

Ю.

[Ани]

Душата на овчаря

Есента по тия равни краища настъпваше бавно и неусетно. Едва когато севернякът задухваше силно, свличаше пожълтялата премяна на дърветата и носеше бурни облаци, всичко наоколо добиваше друг образ. Равната земя, която се простираше далеч до сините води на Дунава, ставаше неузнаваема. Големите и просторни ниви, които през лятото пръскаха навред своето злато, сега стояха, почернели от меката рохкава пръст, която из-пущаше пресен дъх на току-що разорана земя. Тук-таме между тях се провираха, като зелени петна, свежи ливади, които мамеха окото на закъснели стада. Дните ставаха по-къси, слънцето изпращаше своите късни лъчи, които едва докосваха земята и бързаха на запад. Земята сутрин не смогваше да се стопли и хората не сещаха кога се мръква.

Животните бързаха към топлите кошари и обори.

През такъв есенен ден дядо Грую последен подкарваше своите многобройни стада към село. Обираха сякаш и последния стрък зелена трева, която още се зеленееше по широките пасища. Той беше овчар от дете. Много години наред той се скиташе по тая равна земя, богата с обилна и тлъста паша, която подхранваше тлъсти и породисти стада. Навремето още, когато бащата го остави сам да се грижи за овцете, той пое работата, като стар и изпечен овчар. На сърце му беше легнала тая работа и душата си залагаше за нея. Твърде малък, той стъпи здраво на краката си и от рано се беше научил да управлява душата на стадото, което така добре познаваше своя господар. Когато баща му напусна Божия свят, овцете бяха малко. Днес, след толкова години, когато бръчка браздеше челото му, овцете на деда Груя бяха над хиляда. Стадата му се сочеха с пръст. Поддържаше най-добрите мандри, продаваше породисти овце, които се диреха и ценяха по цяла Добруджа.

Дядо Грую беше шестдесет годишен. Висок и едър, с набита снага, тежка и бавна стъпка; със сурово, широко и затворено лице, с изпечена, мургава кожа, с прошарени мустаци виснали надолу, гъсти вежди, които скриваха взора му, студен и навъсен, със стисната уста, която рядко се смееше и живи очи, открити само за простора, той гледаше само далнината и овцете. Живее той далеч от близки, всред стадата си и богатата равна земя. Всред безкрайна степ расна той, там сети първа младост, там позна хората, които му останаха чужди, и далечни, за които знаеше, че мислят само за себе си и за имота си. Какво му даде простора и безкрайната равнина?! Самотен, като вековен дъб, случайно израснал всред голата равнина, остаря той далечен и чужд на хората и своите. Домашните му бяха свикнали и много отрано се примириха с неговата суровост и отчужденост. Душата му наполовина беше там, при овцете, тия кротки и добри животни, които разбираха звука и писъка на свирката му, познаваха гласът му, който се носеше недалеч и викаше някоя изгубена овца. Пазеше стадата си, както никога не се е сетил да пази своята челяд. Пазеше ги не с помощта на верните си кучета, но със своите будни очи, който виждаха на време опасността и на време я премахваше. В село знаеха, —с дядо Груювите овце нищо и никога не можеше да стане, нищо лошо не можеше да ги сполети. Болест ли ще пипне стадата, до неговите никога не стигаше, мъгла на есен ли ще падне, до неговите кошари вълк не смееше да припари. Пазеше ги дядо Грую като зеницата си. Ни една пролет той не се двоумеше да излезе ли, преди кукувицата да е закукала, ни една есен не ги изпревари в село.

И тая пролет, първи неговите стада пак излязоха на паша. Придружаваше го десетгодишният Митко. От години детето се молеше:

— Вземи и мен дядо!

— На тебе ще се метне, вземи го,—дума му баба Груевнца.

— Да дойде! Стягайте го!

И една пролетна сутрин детето осъмна в един чуден свят, където всичко му се стори вълшебно. Първите слънчеви лъчи трептяха наоколо. Небето чисто и светло, покрито с бели пухкави облаци, се синееше над него, а там, на изток, под него сякаш, където земята и небето се сливаха, се показваше слънцето, което заливаше със златен прашец безбрежната земя. Колко безкрайна изглеждаше тя през това прозрачно утринно сияние, когато въздухът, напоен с животворна струя, чист и прозрачен, отразява всичката й хубост. А край него наблизо полските цветя, — ранни пролетни предвестници, със сини, червени и жълти багри, се усмихваха и простираха високо главици за милувка. Зелената росна трева, потънала в елмазени зрънца, блещеше и отразяваше лъчите. Вред край него море от красота! Над него сладкогласни чучулиги възвестяваха победния ход на деня, извиваха своята песен, прелитаха над него.

— Колко хубаво било тука, дядо! . . .

Искаше му се да викне от радост, да тича от цвят на цвят, като пчела, да се търкаля по росните ливади.

— Хайде, дядовото, ще обиколим днес там, дето се губят върховете, дето се зеленее неотъпканата и сочна паша!

Заредиха се тогава пролетни дни, свежи и омайни, чудни за детските очи, които никога не се насищаха на красотата, която ги заобикаляше.

Беше тиха вечер. Детето се готвеше да спи. То стоеше изправено и гледаше звездите, или далечината. Владееше тишина, спокойна и пълна, след дългия ден. Щурчето само се обаждаше . . .

— Какво чакаш, Митко? Защо не си лягаш?

Детето мълчеше, заслушано, сякаш, в мълчанието на пролетната нощ.

— Какво правиш там? — се обади пак дядо Грую.

— У, каква била работата! Кой те научи, бе хлапе?! . .

— Мама ми поръча, когато си спомня за деда Господа, да си прочета Отче Наш.

— Така ли? Хайде лягай бързо, а пък утре ще видиш деда си, как ще умери с кобура дедо Господа.

В тъмнината очите на Митко се разшириха, и уплашено той рече:

— Що думаш дядо?

— Лягай, лягай, утре ще видиш кобура.

Детето беше смутено. Сви се страхливо и се помъчи да заспи.

Беше горещ следобед. Един от ония редки пролетни следобеди, които пролетта майсторски си пооткрадва от лятото. Дядо Грую подкарваше стадото си на водопой и пладнуване. По пътя Митко си спомни снощния разговор.

— Ей сега дядовото, да спрем до чешмата и ще видиотиш!

И детето видя, видяха и други, които гледаха отдалеч, видя и Драгойчо, който беше наблизо,—млад черноок овчар.

Дядо Грую извади кобура си, насочи го право към небето и гръмна един, два, три пъти.

— Де го Господа, видя ли, хлапе? Умерих ли го, а?

Шумът от оръжието изплаши овцете и всички до една хукнаха нататък. Митко трепереше от страх, а Драгойчо изумено го питаше:

— Дядо Грую, кого умери?

— Кого ли, хлапето да види, деда си Господа.

— Де-до-о ревна момчето. Ти ли си бе дедо-о!

— Пощуряло, та кой?

То беше толкова подплашено, че не можеше да се опомни.

— Умери ли го? — попита Драгойчо.

— Ще го умеря на кукуво лято, като няма нищо.

— Така ли? . . .

Драгойчо повече не продума.

Не знаеше, може ли или не може да се умери, имаше, или нямаше нищо в сините необятни простори, но тая приказка не му се видя хубава. Смути се душата му и на себе си рече: „Не е за добро“. Не беше чул той такова нещо, ей колък беше. Извърна се на страна, подсвирна на кучето и избяга при овцете си, като от чумав.

Дядо Грую остана да си прибере овцете. Бяха се пръснали на далеч, побягнали от шума на гърмежите. Измъкна ги една, по една от тресавището. Късно те се прибраха към кошарите. Детето не смееше да си отвори устата.

На другия ден се случи нещо, което никога не е ставало с дядо Груювитй овце. Една от тях заболя. Тая последната, която беше извадил.

— Простинала да му се не види макар. Дето не е било никога. Добре че е една, навъсено думаше дядо Грую.

Но не се свърши само с една. Почна се тогава една сеч между тях, като от чума капеха клетите животни. Докато да сети и види опасността такава, каквато беше, болестта ги газеше здравата. Тресавището, види се, било заразено. Дядо Грую се уплаши, изгуби и ума, и дума.

— Тичай в село за фелдшера!

Когато пристигна той, помощта беше излишна. Поражението беше страшно! Цялото стадо, което беше най-голямото, най-тлъстото и най-любимото, за три дена беше покосено от най-страшната болест, която гази овцете. Ни една не остана. Дядо Грую беше в отчаяние. Идеше му да скубе космите на главата си един по един. Беше като луд. Наблизо имаше голям, сух кладенец, дълбок и открит. Да ги не види, да ги погребе, като хора. И започна да ги мета една по една вътре, запуши кладенеца с пръст и напусна страшното място.

Избяга от Добруджа. Мина Дунава и остана някъде далеч, не мил, не драг.

Бяха се минали няколко години, когато той се върна в село, остарял и грохнал. Синовете пасяха стадата. Те не бяха така многобройни и тлъсти, но те погалиха неговите морни очи, смекчиха неговата мъка, разтопиха болката му.

Тръгна една сутрин след тях. Стигна широките пасища и тъмен облак прехлупи старческо сърце.

— Ти ли си бе, дядо Грую? Обади се познат глас.

Беше Драгойчо. И докато да се сети какво дума, рече:

— Умери го, а?

— Нали видя, синко!

Старият наведе глава. Споменът беше много пресен още, мъката му се събуди с нова сила. Тя ще си остане до края на живота му. Душата на овчаря плачеше и оплакваше изгубените овце, плачеше и за своята душа, която искаше да умери Господа, в Когото десетгодишното дете, така неотклонно вярваше и на Когото детските уста през една дивна вечер се молеха и четяха Отче Наш, — къса и хубава молитва, която Спасителя беше дал за всички на земята, но не и за него, който не смееше да дигне очи, да се прекръсти. Тогава старият захлупи лицето си и бавно се свлече на земята. Драгойчо бързо се приближи — помисли, че му прилоша. Той се надвеси над него и веднага се отдръпна настрана. Застана тихо до него. Старият едва чуто, с прехлупено лице, като на себе си четеше: Отче Наш!! .

Буча Бехар

(Из „Когато зреят житата“)

[Ани]

ИЗ НАУКАТА И ЖИВОТА

Едно важно предимство на зеленчуците и плодовете

Ползата и вредата от една храна зависи не само от калоричната й стоимост. Тя е в зависимост и от особените реакции, които предизвиква в цялостната обмяна на веществата в организма, при която тя участва. Не може да се счита полезна една храна, когато отравя организма, макар и да съдържа всички химически вещества, полезни за нашите тъкани.

Една от лошите страни на месната храна с нейната податливост на отровно трупно гниене. То не свършва с вкарването на храната в стомаха на човека, а напротив, тогава започва. Месото престоява в червата на човека средно двадесет и четири часа — време, през което микробите намират достатъчно възможност да вкарат в жизнените сокове на тялото своята отрова. Това се благоприятства още повече от високата температура — 37° и от липсата на противомикробни (бактерицидни) свойства на самото месо.

Според твърде интересните изследвания на доцента при медицинския ни факултет, д-р Л. Цветков, печатани в „Известия на Дирекцията на Народното здраве“, кн. 161—164, ние намираме едно особено осветление върху хранителните продукти, по-голямата част от които съставляват неделима част от вегетарианското меню. То се отнася до свойството на тия продукти, сами за себе си, чрез находящите се в самите тях бактерицидни елементи, не само да не позволят на болестотворните микроби, каквито са тия на тифуса, дезинтерията и чревния бацил, да се развиват като в благоприятна среда, а напротив, за по-късо или по-дълго време напълно да ги унищожат.

Така, когато човек поеме заедно с доматите, например, няколко тифозни микроби, той не им вкарва същевременно благоприятна за развитието среда в която те да продължават своето бързо размножение и да засилват своята напаст за организма. Напротив. Самите домати, за няколко часа, се справят окончателно с болестотворните микроби. Те измират.

Интересно е времетраенето, през което попадналия в плодовата или зеленчукова среда микроб бива не само спрян в своето развитие, но и напълно унищожен. Като не разграничаваме поотделно времето на унищожението на различните микроби — на дезинтерията, тифуса и чревните бацили, както прави авторът, а вземем средното число на часовете, ние имаме следните данни:

Лютивите чушки унищожават микробите за 6 до 7 часа.

Сладките чушки —за 12 до 16 часа. Празът — за 18 часа. Доматите — за 20 часа. Червеният лук — за 21 часа. Картофите — за 22 до 24 часа. Краставиците — за 22 до 26 часа. Сините патладжани — за 24 до 26 часа и прясното зеле — най-бавно, за 56 часа.

Интересно е, че по-високата температура, при която се намира храната в червата на човека, значително увеличава бактерицидността на зеленчуците и плодовете. Така, при температура 37° всички микроби, поставени в червен лук са мъртви още през първите 5 часа, когато при стайна температура от 15° това става за 21 часа. Очевидно, червеният лук е истински дезинфектор за червата.

Не разбира се толкова, колкото киселото зеле и неговият сок, известното национално лечебно средство, зелената чорба.

Микробите и на трите групи болестотворни микроби са вече мъртви още само през първите 15 минути на своето престояване в нея. Може би толкова, колкото и когато са потопени направо в някое дезинфекционно средство — сублимат или карбол. При това, бактерицидното действие на зелевата чорба не зависи от температурата.

Изводите от изследванията на д-р Цветков имат огромно практическо значение.

Между другото те ни подсказват, как здравият инстинкт на народа ни през вековете е налучкал точно тези храни, от които се получава сравнително най-благоприятна чревна флора, респективно — най-слабо застрашаване от чревно самоотравяне.

И може би тук ще се търси и тайната на нашите столетници. които така много прочуха народа ни в областта на биологията.

Д-р Ст. Кадиев

[Ани]

КАРМА

(Из книгата „Вечните истини“ – цитати от Ел. Блаватска)

Цялата вселена е една велика, непрекъсната деятелност, управляваща се от едни неизменни закони на справедливостта — законите на кармата.

Значението на Кармата се разбира, като закон на причинността.

Вейки човек непрестанно твори своята съдба.

Положението в което се намираме във всяка дадена минута се определя от строгите закони на справедливостта и никога не зависи от случайности, „Случайност“ е понятие създадено от невежи; в речника на мъдреца няма такава дума.

Мъдрецът казва: ако аз страдам сега, това произлиза от туй, че в миналото съм престъпил закона. Аз сам съм си виновен за своите страдания и трябва спокойно да ги понасям. Така говорят разбралите законите на кармата. Независим дух, самоувереност, мъжество, търпение и кротост — ето неизбежните последствия от такива разбирания, проникващи в, сърцето и волята на човека.

Правейки разумен подбор във вътрешния си живот (мислите и чувствата), човек ще се убеди, че може, работейки с успех, даже в продължение на едно кратко въплъщение да измени своята карма.

Твърде сбитата тъкан, от която е съставена човешката карма, така се преплита в различните съществувания на човека и е тъй сложна, щото изучаването кармата е най-трудният въпрос.

Всяка нова мисъл прибавя нова черта към издигащата се постройка — нито една от тях не пропада безследно. Групи от еднородни мисли, повтарящи се в течение на няколко живота, определят строя на ума, а тъй наречените вродени мисли и способности не са нищо друго освен резултат от умствената работа в миналото.

Стремления и желания, създадени в едно прераждане, се превръщат в друго прераждане в способности; повтарящите се мисли — в наклонности; волевите импулси в деятелност; всевъзможните изпитания се капитализират като мъдрост, а страданията на душата — в нейна съвест.

Завързват се отношения които свързват хората за добри или лоши цели, определящи и техните бъдещи роднини, приятели и неприятели. Ето защо, едни хора ни обичат без всяка видима причина, а други също тъй ни ненавиждат повидимому незаслужено.

Ако в миналото ние сме причинили страдания на окръжаващите ни, в бъдещето ще изпитваме не по-малко страдания, и обратното.

Законите на кармата са абсолютни: те отплащат за всичко сторено от човека, даже било то и невъобразимо дребно.