Jump to content

60. Концерт със Софийската филхармония - солисти братя Янкови. Бомбардировките над София (12.1943-01.1944)


Recommended Posts

60. КОНЦЕРТ СЪС СОФИЙСКАТА ФИЛХАРМОНИЯ

- СОЛИСТИ БРАТЯ ЯНКОВИ.

БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ

12.1943-01.1944

Изгрева, София

Един ден преди концерта Венцислав отиде на Изгрева с майка си, да донесе билети на Учителя. Сестрите и братята им казали, че Учителят е уединен, никого не приема и не слиза да се храни.

Венцислав застанал пред балкона и отправил погледа си към балконската врата. Почакал няколко минути и видял, че Учителят му дал знак да се качи горе. Той Му показал билети от първи балкон, но от края, а не от средата, както искаше Учителят. Венцислав Му казал, че средните билети от първи балкон били ангажирани за трима хитлеристи, които гостували в двореца.

Това, което пиша сега, ми го разправиха Венцислав и майка му, след като се върнаха от Изгрева.

Вечерта на концерта в зала „България”, щом влязохме в салона с брат Христо, ние потърсихме с поглед 1-ви балкон, да видим Учителят дали е дошъл. Ние бяхме на 3-я ред на партера. Учудихме се, като видяхме Учителя, седнал по средата на първия балкон, на местата на тримата хитлеристи. От двете Му страни бяха седнали двама братя. Хитлеристите заболели и не могли да дойдат на концерта.

Най-напред свири Венцислав Янков. Той изсвири накрая собствената си каденца.

Учителят казал след концерта, че каденцата на Венцислав беше по-хубава от Бетховеновата.

Във втората част на концерта се появи Любомир, държейки в ръцете си цигулката на Учителя. То беше едно тържество! Изсипаха се като че ли от Небето тоновете на Учителювата цигулка. Отправях поглед от време на време към Учителя.

Той слушаше цигулката Си и светеше от радост.

Успехът беше голям. И двамата виртуози бяха поздравени от целия оркестър многократно със ставане на крака и чукане с лъковете по дъската на цигулките си. Публиката не стихваше. Много пъти ги викаха на бис.

Когато времето започна да захладнява и се появи и снегът, един месец преди голямата бомбардировка над София на 10 януари [1944 г.]62, Учителят всяка сутрин напущаше Изгрева и отиваше заедно с братята и сестрите над горичката в село Симеоново.

Цели 40 дни Учителят напущаше всяка сутрин Изгрева. Няколко пъти Венцислав и брат Христо придружили, заедно с братята и сестрите, Учителя над горичката на село Симеоново.

Вечер Учителят се завръщаше на Изгрева.

През тези 40 дена Той Си говореше и беседите.

Това излизане на Учителя не предвещаваше нещо добро. Атмосферата беше твърде натегната.

След една бомбардировка в покрайнините на София, аз малко се простудих и много се пазех за предстоящата премиера.

Един следобед Венцислав беше у дома, заедно с брат Христо. Когато се смрачи и се появи луната - имаше пълнолуние, свирнаха сирените за тревога. Венцислав отговаряше най-спокойно на многократните покани на хазяйката ми да слезем в мазето. Ние оставахме в стаята ми и Бог ни опази. Лампите угасваха. Луната светеше между облаците студено и тайнствено. Бомбите затрещяха. Венцислав свиреше Бахова композиция, а ние тихо се молехме. Той дълго време свири. Бомбардировачите отдавна си бяха отишли.

- Ние никога не слизахме в скривалището, когато бяхме в Берлин, каза той.

Мъчно ми беше, че не можех да отида при Учителя. Брат Христо всяка сутрин ми носеше благословения и поздрави от Учителя.

Преди всяко излизане на сцената в Операта аз все държах в ръката си ябълка, круша или праскова, според сезона, изпратени от Учителя, че много добре ще пея тази вечер.

Срещу Новата 1944 година имахме покана от семейство Янкови на вечеря. Там, у тях, посрещнахме Новата година. На вечерята направихме обща молитва и отворихме какво ще ни се падне от Библията, Евангелието и прочетохме беседа от Учителя.

След полунощ се прибрах в стаята си с едни недобри предчувствия в душата си.

Премиерата на Лучия излезе блестящо. Стефан Македонски пред всички ме целуна по челото и каза:

- Такъв образ на Лучия никой не е дал тук, в България.

Братя Янкови, и те чуха думите му, защото и те присъстваха на премиерното представление.

На 10 януари аз трябваше да пея на шесто представление на „Лучия ди Ламермур” от Доницети.

В 10 часа преди обед дойде брат Христо и ми донесе ябълка от Учителя. Мама вече беше дошла и ми донесе определеното преди пеене ядене. Аз целунах ябълката, радвах й се дълго време. И тъкмо отхапах от нея два залъка, и засвириха зловещите сирени за тревога.

Ние доста се забавихме, докато се облека и когато слизахме по стълбата, заудряха вече бомбите. Долу мазето беше пълно с хора и от съседната къща, където по-рано живеех. Бившите ми хазяи-зъболекарката и брат й, се бяха скрили в нашето мазе, въпреки че и те си имат хубаво мазе. Те ни гледаха с почит.

Когато заскърцаха долу тухлите на мазето от детонацията, аз започнах да произнасям на висок глас „Добрата молитва” , 91. псалом, „Отче наш” и формулите от Учителя. Същото правеше заедно с мене и брат Христо. Мама и аз се бяхме уловили за реверите на палтото му. Зъболекарката и родителите й пък се вкопчиха в нас и само викаха:

- Молим Ви се, госпожице Табакова, простете ни! Ние бяхме несправедливи към Вас и към брат Христо. Молим Ви се, простете ни!

Бомбите пристигаха на нови ята и на нови вълни. Най-после всичко утихна. Качихме се горе. След малко дойде и татко, цял побелял от прах, дето се е крил по мазетата.

Брат Христо излезе да разгледа околните квартали. След малко той се върна и на въпроса ми ще има ли опера тази вечер, той се усмихна чудно и каза:

- София е доста бомбардирана. По улиците е невъзможно никакво движение от заплетените скъсани електрически жици, ями и др.

Вечерта луната светеше пак студено и зловещо на небето. Всички, заедно с брат Христо, мама и татко, легнахме с дрехите си в моята стая. Към полунощ още по-силно засвириха сирените за тревога. Всички слязохме в мазето.

През нощта бомбардировката беше по-силна и по-продължителна. Ние всички се уловихме за реверите на палтото на чистия и светлия, и свят брат Христо. Аз още държах в ръката си неизядената ябълка от Учителя, която нарочно не дояждах, за да имам нещо от Него в ръката си и от време на време я целувах. Когато утихна бомбардирането, ние решихме всички, заедно и с братя Янкови, и с цигулката на Учителя, да отидем на Витоша в някоя хижа.

На сутринта ние се приготвихме с мама. Татко отиде вкъщи, да вземе някои неща и заключихме, и отидохме пред киното на улица „Алабинска” и „Цар Крум”, и застанахме там да чакаме брат Христо, който беше отишъл в дома на Янкови, да ги доведе.

Най-после те дойдоха. Любчо носеше цигулката на Учителя. Така пътувахме през село Княжево в дълбокия сняг, защото нямаше трамвай и надвечер, късно, стигнахме в хижа „Фонфон”.

В тази хижа ние останахме до края на месеца. Любчо по цял ден свиреше на Учителювата цигулка в стаята на портиера, която беше затоплена.

Венцислав все пишеше нещо на една от отдалечените маси. Той не казваше какво пише и не искаше никой да го безпокои.

Чак когато свърши писането, той ме извика един ден и ми каза какво пишел. Той превел цялата Паневритмия на немски език и я изпрати после по пощата на прочутия доктор Шмидт в Берлин. Доктор Шмидт по това време беше в затвора, защото писал и говорел нещо против Хитлер.

Сутринта ние всички, заедно с брат Христо, се уединявахме в една малка стая на горния етаж на хижата и се молехме, докато се свари чаят на голямата печка долу. Венцислав излизаше навън. След закусването той пак тръгваше сам по снега и за да го намерим с брат Христо, казахме му да пише по снега. На 50-60 крачки ние четяхме с брат Христо имената Моцарт, Бах, Бетховен. Най-после ние го намирахме и играехме тримата Паневритмията.

Веднъж всички, които бяха в хижата, решиха мъжете всеки ден да събират дърва от гората и да ги нацепват. Ние с госпожа Янкова казахме: Тъй като братя Янкови са виртуози и си пазят ръцете, то ние двете ще събираме дърва вместо тях.

Когато сутрин правехме молитва, ние се свързвахме с Учителя. Ние не знаехме къде е Той. Случайно узнахме, че е в Мърчаево, Владайско.

Учителят пък от Своя страна попитал не са ли видели някои от братята и сестрите някъде брат Христо след бомбардировките над София.

Една сутрин, след молитвата, каза ни се да отидем при Него.

Още същата сутрин, след закуската, ние тръгнахме тримата за Мърчаево: брат Христо, Венцислав и аз. Любчо не пожела да дойде с нас. Ние, с Бога напред, бързо слязохме през дълбоките снегове във Владая. Оттам по шосето тръгнахме към село Мърчаево. Там пристигнахме в 4 часа следобед.

Сестра Стойна и сестра Юрданка Жекова ми казаха отпосле:

- Към 31/2 [три и половина] часа Учителят ни каза: „Рекох, поразтребете, поизмийте малко.” Ние се почудихме защо иска да разтребим и да измием. Като стана 4 часа без пет минути, Учителят излезе и застана на стълбичката на къщата, която се вижда от улицата, гдето ние ще минем.

Ние пък от своя страна се почудихме, като видяхме, че Учителят ни чака на стълбичката и ни поздравява с вдигане на ръка, въпреки студеното снежно време.

Учителят първо ни прие в една обща стая. Там, след малко, донесоха едно корито и започнаха да къпят едно бебе. В същата стая сестрите сложиха и вечеря.

През нощта Венцислав остана да спи заедно със сестрите в същата стая. А аз и брат Христо отидохме у Рилкини.

На другия ден, след закуската, Учителят ни прие в Своята малка стаичка, където Той спеше и беше седнал на креватчето Си.

Аз прелиствах в този момент една от тогавашните песнопойки.

Учителят посегна към мене с ръка да Му я дам.

Аз коленичих пред нозете Му и я сложих на коленете Му. Венцислав, и той приближи до Него.

Учителят внимателно отвори песнопойката и посочи на песента „Благост”, и каза:

- От тука, новите песни и „Битието” ще вземате мотиви и ще ги разработвате за бъдещата симфонична музика.

Аз попитах защо на някои песни е допуснато много често сменяне на темпото, например в песента „Страдна Душо”, „Благославяй” и други.

Учителят каза:

- Те ще се преработят и поправят, и наново ще се напечатат. Например песента „Зов на планината” - темпото на първия куплет е Alegro; чак третият куплет става Andante.

Когато певецът пее, той трябва с лицеизраза си да предаде това, което пее. Така душата му пее.

Окултният певец трябва дълбоко да изживява пеенето си.

Когато тоновете не се разпределят правилно в кухините на лицето и кухините на черепа, имаме нарушения в пеенето.

Например: Ако тонът досяга в по-голямата си част зъбите, имаме зъбен тон, който не е хубав. Ако тонът досяга в по-голямата си част гърлото, имаме гърлен тон, който не е хубав. Ако тонът досяга в по-голямата си част носните кухини, имаме носов тон, който не е хубав; наричат го „попски” тон.

Тонът трябва правилно да се разпределя в лицевите и черепните кухини. Той не трябва да губи своя фокус. Иначе се чува пръснат, разсеян тон.

Брат Христо каза:

- Учителю, там горе на „Фонфона” има една стая, в която сутрин влизаме да се молим. Тази стая е празна. Елате при нас, Учителю!

Той ни попита:

- Нали сте близо до хижа „Еделвайс”?

- Да, Учителю, отговори Му брат Христо. Ние всяка сутрин отиваме на разходка до хижа „Еделвайс”.

Той пак попита: В хижата „Фонфон” има ли много хора?

- Учителю, има. Но тази стая е на горния етаж и е съвсем самотна.

Той вече нищо не ни попита.

На другата сутрин поехме нагоре по Витоша за хижа „Фонфон”. След няколко дена бащата на двамата братя, Янко Янков, слезе в София, за да получи своята заплата.

Той донесе новото нареждане на министъра всички да отидем във Вършец. Там щели да ни разквартируват във вили. Хорът и балета да заминат за Берковица, в Студентския дом, а оркестърът-в град Фердинанд.

Ние с брат Христо пристигнахме във Вършец. Не след дълго време дойде и мама при мене. С нея живея в една стая. Татко беше на работа във фабрика „Искър” и вечер спеше в София.

Министърът на просветата веднага нареди да се донесат пиана в стаите на тукашния театър. Ние си имахме ключове и свирехме на тях. Започнаха и репетициите. Аз често отивах там да си свиря и да си пея. Независимо от това, аз взех под наем хармониума на хориста Гарянски за 700 лева месечно и си работех и в стаята.

Артистите откриха стол във Вършец за хранене. В този стол храната беше смесена и готвеха със свинска мас. Артистите негодуваха срещу мене защо не се храня с тях и някои престанаха да ме поздравяват. Аз си вземах само хляба от стола, който се даваше с купони.

Дойде ново нареждане от Министерството Дирекцията да изпраща артисти да пеят във Вратца [Враца] и Берковица, въпреки бомбардировките. Още при първото турне сложиха и мене.

Аз имах големи изпитания, които можах да издържа благодарение връзката ми с Учителя и Бога. Изостанали в развитието си духове се проявяваха през моите колеги. И аз изживях всичките силни изпитания при твърде тежки условия.

От това турне се завърнах във Вършец толкова слаба, че брат Христо не можа да ме познае и реши, и той да пътува вече с мене в бъдеще. Оттук нататък започнаха изпитания и за него. Колегите не го вземаха с нас, когато се возехме с леки коли и той ни догонваше със селски каруци. Във влака, ако ние пътувахме във втора класа, той трябваше да пътува в трета класа на свои разноски.

На тези турнета всички артисти, начело със секретаря Георги Димитров, тормозеха брат Христо и мене. На гарите посрещани се надваряха кой да ни вземе по домовете си, за да им гостуваме. Хотелите бяха препълнени и брат Христо е спял понякога с по 6-7 души в една малка стая или пък в нестихващите дъждове е спал в гората, под мокрите дървета, или в чакалните на гарите, или в скривалищата.

Аз отпосле узнах това, защото той криеше от мене, за да не ме тревожи и да си гледам спокойно пеенето и сцената. Аз се чудех защо той се явяваше пред мене всеки ден все по-изтощен.

Кметът на град Вратца [Враца] бе наредил артистите да бъдат на безопасно място извън града през време на тревога, със специална кола да бъдат отвеждани. Те не искаха с нас да бъде и брат Христо. Аз се отказах от такъв вид спасяване на моя живот. И когато техните коли прехвърчаха покрай нас, ние с брат Христо се движехме пеша с народа извън града, което ставаше много бавно и уморително за мене, ако трябваше да пея същата вечер.

Зимата прекарахме във Вършец. Мама и аз живеем в една стая. Брат Христо живееше в съседната вила, в една стая на горния етаж. В същата вила живееха директорът, секретарят и др.

Хазяинът на вилата беше болен от стомах и имаше кръвоизлив. Брат Христо го излекува и той му даде една стая в горния етаж. Когато мъчителните турнета престанаха и репетициите се преустановиха, аз често отивах в стаите на театъра и си пеех и свирех на пианото „Новото битие”.

Въпреки, че Учителят не ми позволяваше още да го нотирам, аз вече бях записала Първия ден. Преписах на чисто нотите на Първия ден и реших, когато видя Учителя, да Му го поднеса като подарък и да видя как ще реагира, дали ще ме упрекне, че съм нотирала само Първия ден. Аз грижливо прибрах при нотите си „Битието”, с написаните с ноти три дена от него.

Брат Христо спазари един файтон да ни отведе на гарата и оттам с влака да отидем при Учителя в Мърчаево.

През зимата и през ранната пролет той два пъти вече ходи при Учителя и ми беше донесъл череши и написани думи от Учителя, продиктувани от Него за мене. На едно от тези листчета пишеше:

„Сестрата, рекох, да не дава всеки ден по едно агънце на вълците.”

Брат Христо ми обясни, че даже като им се усмихна, им давам едно агънце.

Най-после ние се приготвихме да пътуваме за Мърчаево.

Учителю, лъчезарний, виждам Ви! Амин!

________________________________

62) Бомбардировките на английските и американските ВВС срещу София и други населени градове в страната по време на Втората световна война са в периода 18.10.1941 г. до 17.04.1944 г. От 17 ноември 1943 до 17 април 1944 г. над София са осъществени 11 въздушни нападения от англо-американски бомбардировачи. На 10 януари 1944 г. е извършена първата комбинирана, т.е. дневно-нощна атака над столицата. Загиват 750 и са ранени още над 700 души - предимно цивилни, мирни граждани и много по-малко военни. Нанесени са тежки удари на над 900 сгради, половината от тях са напълно разрушени.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...