74. Учителят Си замина. (27.12.1944, сряда, София - Изгрев)

[Ани]

27 декември 1944 г., София-Изгрев

27.12.1944 г.

сряда, Изгрева, София

Днес, тази сутрин, в 7 часа, Великият Учител на Светлината и Виделината, на Всемирното Светло Бяло Братство Си замина в Невидимия свят.

Последните Му думи:

„Една малка работа, дело, напълно добре се завърши.”;

формулата:

„Да се прослави Бог в Светлото Бяло Братство

и да се прославят Светлите бели братя в божията Любов.”

Амин!

На 27.12.1944 година тази сутрин брат Христо дойде при мене и каза, че в 7 часа тази сутрин Учителят Си замина за Невидимия свят. Аз изплаках и високо извиках, и дълго време тихо плаках.

Същата вечер трябваше да се явя на оперната сцена в ролята на Марцелина в операта „Фиделио” от Бетховен. Очите ми се подуха. Главата ми бучеше. При плачене се подуват резонаторите в маската и цялата глава.

Въпреки че братът ме спираше, аз настоявах. Взехме такси и се озовахме на Изгрева, и влязохме в салона.

Учителят беше положен пред катедрата, където Той говори през целия Си живот Божественото Слово.

Сестрите и братята грижливо Го бяха облекли в бяло и Той приличаше на току-що цъфнала бяла лилия. Колкото да се въздържах да не плача, не можах да сторя това и плаках си на воля, въпреки че същата вечер излизах в отговорна роля на оперната сцена. Цялото ми същество беше обзето от силна скръб.

Братя и сестри свиреха при нозете Му.

Следобед таксито ни отведе в града. Можах само малко да си почина. Опитах гласа си, но никакъв тон не излизаше от подутия ми ларинкс. Трябваше да се упътя към театъра, да се гримирам и облека.

Ще опиша накратко каква е ролята ми, защото имах условия преди вдигане на завесата горещо, с всичката си Душа и сила, да се помоля на Учителя да ми даде глас.

Докато оркестърът свири, Леонора - аз, съм първо сама на сцената пред мъжкия затвор и гладя бельо с две малки ютийки. Така че имах възможност преди вдигане на завесата да викам Учителя с молитвите си. Завесата бавно се вдигна и когато диригентът се готвеше да ми подаде с палката си да запея, да започна да пея, Стана Чудото!

Изведнъж Учителят се яви пред мене в цял ръст. Цялата Му фигура силно и бързо вибрираше и светлина изпускаше, която светлина беше във вид на светкавица. Тази светкавица мина през тялото ми и видях само десницата Му, че ме благословя. И тази светкавица силно ме раздруса, и като запях, гласът ми сам си пееше, без усилие от моя страна. И пеех, и пеех! Без никакво усилие...

Между второто и третото действие дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретарят му Георги Димитров - композиторът и ме поздравиха с целуване на двете ми ръце.

- Необикновено пяхте тази вечер! - чувах да казват и хористите, и колегите от всички страни.

В душата ми беше легнала най-голямата печал и истинско страдание.

Учителю, Благий, Светлий, свидний Учителю, благодаря ви!

Аз ви чувствам винаги около себе си!

Аз ви виждам във всеки изпят от мене тон.

Вие за безконечните безкрайности сте моята пътеводна звезда.

Вие светите като слънце в развълнуваното море на моя живот!