Jump to content

3. Мадам Хейли


Recommended Posts

3. МАДАМ ХЕДЛЕЙ

Л.Т.: Но съдбата взе надмощие. Какво се получи? Получи се една траурна телеграма, че баща му, на мистър Сноудън Хедлей, внезапно умира. И те трябва да отидат. Той имал брат, та заедно да го погребат. И като почна главоломно приготовление да напущат вече апартамента, защото ще заминат след туй за Америка. Тя като почна да плаче: „Аз не мога без нея!”

Тя много ме обикна. На няколко пъти се спираше колата, да се прегърнем и пак да плачем, докато се разделим. Но преди да заминат, мистър Сноудън Хедлей каза на нея: „За пръв път ще слезеш на крака, ще отидеш в patisserie - насреща имаше сладкарница, patisserie - и ще попиташ мадам, че имаме едно българче тука и търси квартира. Да посочи някой адрес.

И тя, както е тука rue „Des freres voisin”, тука e rue „De ponthieu”, тя посочва на rue „De ponthieu” - има един магазин за кученца. Най-скъпите кученца седят на витрината на копринени възглавнички и се продават много скъпо на американки, англичанки и прочее.

И мадам каза: „Аз отгоре над магазина имам нещо като стая, хубава, направила съм нещо като килер. Аз мога да мебелирам набърже, да прибера Вашата българка тук. Ще мебелирам всичко ново: легло, одеяла, чаршафи, всичко. И 250 франка, 240.”

И се съгласих. Аз влизам в нея стая вече. И си поръчвам и пиано, защото следвам пеене. Пианото - с договор. Ако само една чертичка се получи на пианото, аз трябва да платя. В договора, тъй, както съм го приела, така трябва да го върна. И качвам пианото горе, над магазина.

Тези кученца вечер с голям камион ги изнасят извън Париж. Сутрин ги донасят и парфюм пръскат постоянно, да мирише на хубаво.

Аз сядам да си опитам гласа и да си уча моите упражнения. И по едно време като се чука на вратата ми. Идва мадам и казва: „Спрете, спрете! Погледнете от прозореца!”. Отвън има митинг, задръстена е цялата улица. Защо? Защото кученцата, не свикнали да слушат пеене, и като се изправили на възглавниците, и викали: „Ау, ау, ау, ау”, и хората се трупали, и се получило митинг, задръства се улицата.

Ами сега, какво ще правим? А мистър Хедлей и мадам Хедлей заминаха. Кученцата накрая свикнаха с пеенето, упокоиха се.

Сега, от прозореца моя, който гледаше към rue „De ponthieu”, забе-лязах, че на същата улица има само жени (няма мъже). Наредени две по две, две по две, две по две, наредени на дълга опашка на улицата, на тротоара и докато чакат, някои плетат, някои разговарят и влизат в една голяма врата. Викам, чакай да вляза, да видя какво е туй чудо и всеки ден, тъй към обед. Отивам и гледам.

Това било едно здание, построено от един италиански богаташ милиардер, богаташ, за самотни жени, никакви мъже. И аз се наредих. И като влизаме, тъй, тъй, тъй, тъй, то било само за вегетарианско ядене. А отгоре пък и салон за концерти и стаи. Ама това става долу. Като влизаш, така, има парапети, но виждаш вече къде отиваш. После, тъй, има и една черна дъска, на нея с тебешир пише какво ще бъде яденето днес. Записано.

Аз сега всичко не разбирам и още много завалено говоря, още с грешки, французкия език и те се смеят, но аз търпя. И когато стигнем на другия ъгъл, виждаме тави, тави, тави, ей високо, не можеш да вземеш ни една тава. Взимаш една тавичка, всички взимаме. След туй продължаваме да слагаме в тавичката чинии, чинии за супа, туряш в тавата. Зависи какво ще си поръчаш. И завиваме вече там, където са печките. С бели шапки жени, всичко е бяло. Аз сега не зная на френски как да кажа, викам: ,, Ça! [Това!]” и посочвам, и сипват ми. А най-накрая стигам до една така площадка със стъпалца, седнала една, на картонче ми ударва една дупка, аз да платя и после вече влизам в салона.

Масите са голи, няма никаква покривка, защото ги мият с eau de Javel: белината те наричат eau de Javel. Заливат масата цяла с белина и тя прави: Фъш, фъш, фъш! Щото съм отивала вече и друг път, и съм видяла. Туряш си тавичката на масата и почваш да се храниш. Като се нахраниш, оставяш я и си излизаш. Така започнах аз там да се храня.

В.К.: Какво забравихте да кажете?

Л. Т: Да не Ви тежи?

В.К.: Не, казвайте.

Л.Т.: А мистър Хедлей всеки ден ме пита: „Как сте? Как минахте деня?”, нали.

На обед трима се хранехме. А тя, българската еврейка, беше много красива. И идваше жена всеки ден да й прави на цялото тяло масажи, и на лицето, нещо я тупаше, правеше й косата и тя ставаше толкова красива, че аз трябваше да я бутна, да видя дали е жива. Толкова красива ставаше.

И когато седнехме да се храним, той ме пита: „Как мина?” Аз й казвам на български: „Кажи му ...”. Те си говореха и на немски, и на френски, и на английски, знаеха много езици. „Кажи му, че малката българка не е дошла за удоволствие в Париж. Вие я развеждахте в най-големи удоволствия, в най-скъпи ресторанти.” Къде ли не ме водят. „Но тя е дошла да учи. Тя трябва този глас да го обработи и да получи диплом.”

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...