Jump to content

4. Търси се певица за класически гръцки опери


Recommended Posts

4. ТЪРСИ СЕ ПЕВИЦА ЗА КЛАСИЧЕСКИ ГРЪЦКИ ОПЕРИ

Л.Т.: И той казва: „Ето на, тука във вестника има сега съобщение: Monsieur [господин] еди-кой си търси певица - от театър „Одеон”. Театър „Одеон” е негова собственост - драматичен театър, но и опери се пеят вътре. Предава пеене и„търси една певица, която да я направи своя примадона”.

Но в този театър се изнасят само стари класически гръцки опери: „Ефигения в Таврида”, „Ефигения в Таврида” - гръцки, класически. Чакай, как се казваше? Забравих му името сега, много бе известен. И пише във вестника, че 1000 франка на урок се плаща. Моята цяла заплата - за един урок.

„А-а-а, аз извиках, то е невъзможно за мене.”

„Хайде, кажи какъв цвят кола да ти пратят, но най-напред, как ще я заведем, бе? Тя виж с какви е памучни чорапи, скъсани отзад.”

Е, с черни, баща ми тъй каза: „С черна престилка, сатенена, ще заминеш за Париж, с бяла якичка.” Да не съм много докарана.

„Ще я заведеш в „Galerie de Lafayettes” и „Printemps” и цяла ще я облечеш!”

А като влезеш в „Galerie de Lafayettes” - всичко има вътре. Може да влезеш гол и да излезеш и нахранен, и всичко има. И тя ме заведе. И цяла ме облече. Цяла. Даже на най-горната дреха каза: „Недей къса етикета.” Нали има картонче с цена - да виси, защото в Париж било тъй. Ако си идеш вкъщи и станеш пишман, ако не го скъсаш, връщаш закупеното и ти дават друго. А ако го скъсаш, няма да ти го приемат обратно и да го заменят.

Аз таман съм седнала и ме накара при този е Жули Сисот театър „Одеон”, сега ми дойде на ума. Така се казва този професор, с едни големи очи, такива набити, набити, зеленикави очи. И когато влязохме, аз не чувам вече те какво си приказват: ту на френски, ту на немски.

И той каза, разправя й на нея, че ще ме приеме, но първо да чуе гласа ми. Имаше пианист. Пианистът бе долу, имаше грамадна зала, а на дъното - сцена. Каза ми да стъпя на сцената. И на сцената имаше на стената един дюшек от копринен плюш, червен, залепен на стената, с копчета. И той казва на мадам Хедлей, тя да ми каже на български, защото аз не мога още да разбирам: да залепя цялото си тяло на тоя дюшек, който е на стената. И аз отидох и се залепих за него. А наоколо, както е сцената, само с огледала и се виждаш целия. Големи огледала.

И той идва, защото аз имах уроци вече при него. Той ме взе без пари. Каза, че ще ме научи да пея в неговия театър. Защото тя му каза, че България е загубила войната, че имаме репарации, че аз живея с неговите хиляда франка, които взима за един урок, за цял един месец.

И той каза: „Никакви пари не искам от нея.” Но аз тогава бях много красива. И ми каза тъй, идва срещу мене - сега вече урокът почва - и казва, и ме гледа в очите, и прави тъй: „Allez, allez!” Сега тя отдолу вика: „Тръгвай, тръгвай!”

Той върви назад и ме гледа в очите, и казва: „Votre voix n'est pas en vous! (Вашият глас не е вътре във Вас.) Ето го в огледалото.” Затова моят глас много лети. Той ми внуши да не бъде вътре в мене.

„Ето го! Allez! (Иди при гласа си, върви при гласа си!)” - и се дърпа назад.

Леле какво съм преживяла! Още на десетия урок ми даде „Ефигения в Таврида”. Фраза по фраза сме я работили.

Когато се върнах в България и казах в Радиото, че имам „Ефигения в Таврида”, те ме извадиха в новия салон, с публика и записващи апарати и туриха професор [Христо] Панчев да говори за Глук щото авторът е Глук10. Изпълних цялата „Ефигения” в Радиото в София, в новия салон. Значи изработих го идеално.

Добре, но той, професорът, затежнява гласа ми, а аз съм родена колоратурка. Аз имам трета октава, имам ФА, ФА ДИЕЗ, СОЛ, понякога и ЛА БЕМОЛ.

Виж сега, щото си поддържам гласа. А колоратурният глас е любимият глас на Учителя (после става това, защото аз не съм Го още срещнала). Той е ангелски глас.

И казах един ден на мадам Хедлей: „Всичко върви много добре.”

Мистър Хедлей на обед пита: „Как върви?” Тя му разправя вече. Тя му казва: „Откакто дойде тая българка, аз имам смисъл на живот, иначе се чудех какво да правя.”

И всеки ден ме караше да пея, като отваряше вратата на салона към балкона, та да се чува и разнася гласът ми навън.

А те ме туриха да спя в приемния салон. Всичко беше в един тон. Стените не бяха така, облепени с книга, с тапети от хартия, ами с коприна, дебела коприна. Всички стаи бяха в коприна. Салонът беше в един цвят, спалнята - в друг цвят, столовата - в трети цвят, всичко е в коприна. И аз спях в салона и тя ме караше да пея. Отваряше вратата, балконската, да пея и отсреща се показваха да слушат, щото гласът ми лети, нали, и те мислеха, че тя пей. Затуй ме караше да пея, да се фука с мене.

Сега, аз казах, че искам колоратурно пеене да пея, защото той, професорът, ми затежнява гласа. Даже слизам вече надолу. Аз ще загубя височините и техниката. Не, викам, аз искам колоратурно да пея. Да се явя на друг конкурс за колоратурка.

После се явих в I’Ecole normale de musique de Paris [Музикално училище], ама пак с конкурс. Там нищо тъй не ти дават, на табла. Трябва да заслужиш.

И какво ще става? - „Ами много просто, ще го напуснем” - каза мадам Хедлей.

Ами как се напуща! А него ден аз имам урок.

Мистър Хедлей ме пита: „Quelle couleur de voiture veux-tu que je t‘en-voie? (Какъв цвят кола искате да Ви изпратя?)”. Все тъй пита. Най-различни коли ми пращаше, за да отидем на урок. И ще отиваме на урок. Добре, ама този ден не отидохме на урок. И отидохме надвечер, в друг час. Защото аз не ща вече. И когато отиваме, и чуваме музика.

Отваря се вратата и Жули Сис се явява. Очите му особени бяха, той ме хипнотизирваше.

„А-а-а, така ли правят в България? Тя е единствена, която приемам без пари, аз съм начертал какво ще направя с нея, а Вие така неблагодарно да ме напускате!”

Аз казвам на мадам Хедлей: „Кажи му, че аз съм родена колоратурка. От малко, тригодишно дете пея колоратурни партии. А примадоните на всички големи опери са все колоратурките. Много рядко ще турят някой друг глас.”

Сега, когато в салоните на мистър Сноудън Хедлей идваха американци, англичани и киноартисти, ме туряха в средата да изпея. Аз изпявах моята ария, която изпях на изпита си, значи арията на Розина от „Севилския бръснар”.

Него ден беше погребението на най-голямата примадона в Париж - колоратурка - Мелба, Мелба11. Пуснаха всички магазини черни знамена и нея вечер беше прием у мистър Сноудън Хедлей. И аз пях моята ария. И тогава мистър Сноудън Хедлей каза: „La voila, la deuxieme Melba! (Ето я, втората Мелба!)”. Тогава престанаха да ме наричат с моето име. Мелба, Мелба. В Париж ме наричаха Мелба. Само че не в документи, а така -Мелба.

Напуснах го Жули Сис, но остана в мене „Ефигения в Таврида”, за да ме извадят в новата зала на Радиото и професор Панчев12 говори за творчеството на Глук. Хем говори, хем аз пея.

____________________________________

10) Кристоф Глук, Кристоф Вилибалд Ритер фон Глук / Christoph Willibald Ritter von Gluck, 1714-1787, композитор

11) Нели Мелба / Nellie Melba, творчески псевдоним на Хелън Портър Мичъл / Helen Porter Mitchell), 1861-1931, оперна певица, коларатурен сопран

12) Христо Панчев, 1884-1954, композитор, музиколог

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...