7. Подаръци за Нова година

[Ани]

7. ПОДАРЪЦИ ЗА НОВА ГОДИНА

Л.Т.: А правеше ми впечатление, че много бижута има по нея: пръстени, пръстени тука, тука, тука, тука, тука, навсякъде по тялото. Туй всичко лъщи. И все истински, а не имитация. Нейният мъж бил имал фабрика за шампанско и няколко централни хотели в Париж, негова собственост. Много богат.

- Моята кола е долу. Аз, каза, ще я заведа.

И ме завежда. На rue „Lavoisier” [улица „Лавоазие”] аз съм живяла, а прозорецът - към rue „De Ponthieu” [улица „Де Понтию”]. И ме завежда в стаята, туря ме върху леглото, закача ми електрическия чайник, сварява ми водичка, и ми дава.

А след два дни - не днеска, не утре, а други ден, е Нова година. Идва Нова година.

Сега интересно ли Ви е?

В.К.: Слушам, слушам. Аз точно това желая. Знаете ли защо? Защото този разказ, който Вие разказвате, ще се документира с Вашите документи. Точно това е важно. Нали точно това желаем.

Л.Т.: Намокрих си възглавницата да плача. Като си представя - срещу Нова година - голямата маса постлана, баницата, въобще как в къщи посрещаме, и с всичките му ритуали. А аз съм болничка, с температура и съвсем сама в стаята.

А стаята ми нямаше парно, защото беше килерче преди туй. И аз си купувах дърва на килограм и ги държах в гардероба най-долу. Можеш да си представиш какво е било в стаята ми. Студеничко е било. И така, поплаках си, поплаках и на връх Нова година, рано-рано, се чука на врата ми - същата тя, с мъжа си, която ме докара. Мъжът й облечен в богата шуба. А те имали обичай на връх Нова година да посещават изоставени такива, самотни души. И карат пълна кола с подаръци. И ми напълниха леглото. Една голяма кутия, вързана с кордели. Наредиха ги така и върху възглавницата ми той тури, мъжът, една покана: „Notre jour de reception. (Нашият ден за прием)” на вечеря, покана за прием.

А те ми казаха, че живеят в апартамент, а то било цяло chateau, замък - техен, в Париж. Ама аз после, като отидох, видях. А те ме викаха на прием-вечеря с официално облекло. Тогава още мадам Хедлей не беше още заминала за Лондон и аз я показах. Ама викам : „То пише „официално облекло”. Аз нямам.”

- Аз ще ти дам една рокля. Аз ще ти дам.

А тя имаше много тоалети. Тя имаше цял гардероб обуща - обуща, обуща, обуща - чак догоре, много, цял магазин. А краката ни бяха еднакви, аз имам малък крак. Та, като тръгнаха за Лондон, дрехите и вещите си хвърля: „На, Мелба, носи ти! На, Мелба!”, щото бях заела вече стаята. Това одеяло - на Мелба, това... Напълниха ми стаята с разни неща: че дрехи, облекло и още много неща.

В.К.: Те дойдоха на Нова година, поднесоха подаръците и Ви дадоха тяхната визитна картичка, да отидете на гости.

Л.Т.: Не можах да им изпея нищо на приема-вечеря, защото не бях добре.