32. Изпитът за дъновистите

[Ани 150]

32. ИЗПИТЪТ ЗА ДЪНОВИСТИТЕ

Л.Т.: И като отидохме вече до вратата, Владимир Трендафилов извика: „Моля ви се, недейте излиза, има да кажа две-три думи, върнете се! После излезте! Имам да кажа нещо!”

И се върнахме. А другите маси са светски хора, нямат нищо общо с нас.

Владимир Трендафилов стана прав и каза: „Другарки и другари, ето виждате, нито сме яли, нито сме пили, всичко е нормално. Има едно общество над Семинарията в София, оглавено от техния велик Учител -започна да говори за Учителя, в ресторанта.

- Той е изключително явление в България и България трябва да се гордее, че има такава душа. Той е най-големият астролог, математик, лекар, музикант, ... - и ги изрежда, - много! Аз бях на смъртно легло, мои приятели. Вдигаха рамене и казваха: „Ако има дни, ще живее.” И моята сестра отиде при този велик Учител. Той не ме е пипнал, нито ме е погледнал, само каза, че ще оздравея. И ето ме, още съм жив.

Аз останах смаяна. И продължи още.

Поклоних се и си отидох. Тази реч, същата, с прибавки... Щото ние пътувахме през цяла Северна България месеци, месеци. Че и в Търново бяхме, че и в Плевен бяхме, че в Ловеч, че в Севлиево, че къде ли не. Че в Трявна, много. Така, така, по цели килими.

В Търново ни направиха саботаж. Валеше силен дъжд. Вътре скъсаха електриките, на тъмно стана, покатериха се артисти, не могат да оправят.

А там има военен гарнизон. И дойде генералът, аз видях панталона отстрани, че е червено. Разбрах, че е генерал. И каза: „Каня ви цялата група във Военния клуб да повторите тоз концерт, който ще правите тук.”

Най-после оправиха. Те викат тъй: „Излезте, на улицата си правете концерт!” Добре, но дъжд вали из ведро. Как да правим концерт на улицата! Много изпитания минахме.

И когато отидохме във Военния клуб след концерта, Владимир Трендафилов дойде до нас, както сме прави и каза: „Няма да сядате! Защото като влезе генералът, аз няма да му стана прав. Ще стоите прави.” В.К.: А той царски генерал ли беше?

Л.Т.: Млад човек беше. Но всички военни стават прави. А той не искаше да му става на крака...

И изнесохме великолепен концерт... А целият Военен клуб е паркет, лъскав, трябва да се плъзгаш. И аз съм седнала на едно кюше, свила съм се така. И по едно време военната музика засвири танго. А те са със семействата си, военните. А трапези дълги се слагат, отсега нататък пък ще ни хранят. Но засвири военната музика танго. И по едно време гледам, срещу мене пристига генералът. Викам, има си хас да идва да ме кани да танцувам! А аз с кавалер никога не танцувам. Дойде, поклони ми се - да играем танго.

Аз му казах: Извинявайте, че много Ви излагам, че отказвам.

- Как може артистка да...

Викам: „Аз съм артистка на сцената и аз обичам да играя върху трева и в природата. А в салон с кавалер не ми е удобно да играя.”

Той се върна с наведена глава.

А през туй време Владимир Трендафилов е застанал така и гледа картинката. И като се отдели генералът, извика: „Лиляна, ела тука до мене!” И аз отидох до него. И стана прав, слагаха още масите.

Извика: „Другарки и другари, има едно общество...” Почна същото. Но прибави още нещо.

Три пъти той говори. И в Плевен говори.

Ето какво прибави към първото: „Ние сега в Партията сме много заети. И ние не можем сега да се занимаваме с учениците на Учителя, защото ние искаме да им помогнем. Но в най-скоро време ще ги поставим на изпит: те да докажат какъв и кой е техният Учител. Те да докажат. Ще ги поставим на изпит. Всеки поотделно.”

И точно тъй направиха: едни отидоха в затворите, други - в концлагерите и т.н. Ще ги поставим на изпит... И от Военния клуб сложиха на масите много ястия за артистите. Аз винаги вземах салатка.

Добре, ама понеже Балабанов, който говори на „Детския час” в Радиото, си счупи крака, не знам какво стана и лежеше във вагона - не може да стане.

Мен ми дойде на ума, викам, аз ям салатка, ама викам: „Дайте това, дето ми се полага.” Те ми дават с месото порция.

- Дайте ми една книга!

Завих, турих картофчетата и кюфтетата, каквото дават и направих един пакет. А аз си ядох салата. И влязох в неговия кабинет в царския вагон и му поднесох.

- Ей, никой не ме е погледнал досега, бе! И аз съм със счупен крак, бе. И гладувам. Я виж ти, ти, вегетарианка, да ми носиш и месце да хапна.

Викам: „Заповядай! Да ти мине крачето!”

Когато се прибрахме в София, а, преди да се приберем, вече звънецът звъни: „Зър-р-р!”, че наближава София. Ние сме се събрали в столовата, а във вагона има столова с библиотека, голяма маса в средата - разкошна работа, царска.

Аз съм седнала тъй, куфарът до мене. Срещу мене е седнал Стоян Ц. Даскалов. И всички чакаме София вече. И по едно време той се загледа в мене, Стоян Ц. Даскалов. Обърна се към мене и каза: „Ела да видиш!” После ми показа през прозореца: „Тука е Карлуково. Тука е лудницата. Тука ще ви пращам. Тука е за дъновистите.”

В.К.: И какво става? Я, го повторете още веднъж, за да го запомня добре.

ЛТ. „Тука, каза, е Карлуково, каза Стоян Ц. Даскалов. Ела да видиш! Ей тука, каза, ще ви пращам. Лудницата е за дъновистите.”

Той сега е седнал срещу мене. Аз забелязах, че третото му копче на ризата висеше на един конец, скъсано, ама не е докъсано.

Той ме гледа в очите и вика: „Я дайте списанието!” Дръпнаха, дадоха му едно списание, голямо като „Паралели”, голямо. На първа страница - Георги Димитров.

- Кажи сега всички тука да чуят: вашият Учител е по-хубав или нашият?

- Ама че, викам, въпрос ми задаваш. Вашият учител си е хубав за вас, пък нашият си е хубав за нас.

Пред всички ме накара да кажа това.

И когато на другия ден се явих в Операта, Георги Димитров, композиторът, ми каза: „Абе Лиляна, дай си ръката!”

- Защо бе, защо да си дам ръка?

- Всички казват, че отлично си се държала във време на това турне! Аз съм първият, който ще подпиша партиен билет за тебе!

- Там е работата, че на нас не ни е позволено да влизаме в политически партии.

Значи това съм преживяла, като бях в Операта. Да чуеш предварително какво има да се случи с Изгрева, и то на турнето с артистите от Операта.

В.К.: И после казахте ли на Учителя как мина екскурзията?

Л.Т: Разбира се. Разказах Му всичко - и за пророчествата, и за заплахите.

В.К.: Какво беше мнението на Учителя за република, за царя?

Л.Т: Нищо не каза. Абсолютно нищо не каза. Но Той в беседи се изказва, нали, по този въпрос.