119. Песни на Учителя, дадени на една ученичка

[Ани]

119. ПЕСНИ НА УЧИТЕЛЯ, ДАДЕНИ НА ЕДНА УЧЕНИЧКА

В.К.: Добре, те са идвали. Накрая Вие как решихте да дадете тези песни? Кой Ви накара да решите накрая?

Л.Т.: Аз винаги правя връзка с горе и във време на сън ми казват отгоре дали да дам или да не дам. Моят ръководител работи и има контакт с мене.

В.К.: И Вие така ги дадохте.

Л.Т.: Тогава, като ми кажат от горе. Аз не питам хората. Аз питам горе.

В.К.: Защото Мария Тодорова правилно е написала: „Те отначало не искаха да ги дадат и тогава ми беше трудна задачата, защото - казва, -ако не ги дадем тогава, никой няма да повярва след 40-50 години, че това са песни на Учителя.”

Това е един много голям проблем. Много голям проблем.

Л.Т.: Е-е, ама.

В.К.: Сега остават да седят ония три песни, които в това издание ще ги дадем. Да, това е един много голям проблем.

Л.Т.: Сега Борис Николов трябва да коригира дето е писала тя отдолу, че дадени на една певица. Няма такива работи! Той трябва да коригира, да пише името ми.

В.К.: Аз бях срещу това нещо, понеже аз съм работил със сестра Мария и подробно знам цялата история - според нея ама. Аз съм много запознат.

И тя казва така: „Понеже - казва, - сестра Табакова и Кръстю бяха дали написани на лист песни на Учителя, дадени чрез певицата Лиляна Табакова и Кръстю Христов - каза, - аз нямах нищо против нея, обаче Кръстю, той откъде накъде! Той не е певец и не исках той да бъде сложен. И понеже тогава, в ония години непосредствено след Учителя, смятах да не се дават имената на учениците, за да не се превъзнасят много - и т.н., - и ние ги махнахме от песнопойката. И Лиляна се разсърди, че сме махнали това нещо.

И аз го имам това нещо, тя ми го е показала как е изрязано от самата първа разпечатка.

Л.Т.: Да, ама не е правилно.

В.К.: Аз й казах, че това е грешка. Аз, казвам, ако бях, щях да сложа и портрета на Лилиана Табакова. Тя знаеш какво ми каза: „Когато ти издадеш песнопойката, ти я сложи.”

Л.Т.: Ха-ха-ха-ха.

В.К.: Това е едно нейно пророчество, казва: „Когато ти я издаваш, ти я сложи.”

Казвам, аз бих сложил една ей-такава голяма снимка. - „Ти, казва, можеш да сложиш, но ние тогава не можехме. Такива бяха събитията и ние така смятахме. Такива бяха времената.”

Казвам: Аз бих сложил. Казвам: Не е редно сега - „ученичка”.

Учителят дава дванадесет песни, „Битието” и други - „ученичка”! Ами кажи името на тази ученичка! Даже името няма.

Е, името. Ето например тука, в тази песнопойка, пише: „Песен, дадена от ученик”. И аз сега, 1990 година, трябва да ходя при Мария Златева, която единствена е жива, нали, и да я питам кой, какво, що и как.

Л.Т.: Не е правилно.

В.К.: Например „Сърдечен зов” е от Ковачев.

Л.Т.: Всяка душа си има и име.

В.К.: Ето например „Сърдечен зов” - писали само една буква. А той е Ковачев.

Л.Т.: Разбира се.

В.К.: Има цяла история за тази песен. Ами другите приятели? Мълчат.

Л.Т.: Това е крайност.

В.К.: Ето Дядо Благо. Той дава думите на няколко песни. Нали думи - ами кажи кой е! Кажи!

Л.Т.: Няма нищо лошо!

В.К.: Щял да се превъзнася.

Л.Т.: Бре, бре, бре.

В.К.: Какво като се превъзнася? Да се превъзнася!

Л.Т.: Ние не сме такова - животни, нали? Даже и на животното му казваш името.

В.К.: По-нататък тя ми каза, понеже ние това нещо го махнахме, Лилиана се разсърди.

Л.Т.: Не, аз не се сърдя.

В.К.: Не, то си е за сръдня, то си е за обида. И каза, понеже ние тогава не можахме да направим корекция, печаташе се на тайно място.