Jump to content

179. Помощта на Учителят - светкавицата, която отвори гласа на певицата


Recommended Posts

179. ПОМОЩТА НА УЧИТЕЛЯТ - СВЕТКАВИЦА,

КОЯТО ОТВОРИ ГЛАСА НА ПЕВИЦАТА

В.К.: Значи Вие с брат Христов отидохте на 24 декември 1944 г. в салона, след като бяхте при Учителя. И после?

Л.Т.: И после, вече на 27.12.1944 г., когато Учителят си замина, той влезе при мене. И той имаше обичай, когато ще ми каже нещо трагично, вместо да прави сериозно лице, той с усмивка ми го казва.

В.К.: Това брат Христов.

Л.Т.: Да. Усмихва се и каза, че Учителят си замина. Аз почнах силно да плача, забравих, че същата вечер трябва да изляза в Операта, да пея трудна роля - Марцелина в операта „Фиделио” от Бетховен. А плаченето много разваля гласа. Щото всички тия кухини на лицето се подуват и вече звукът не може да резонира.

Веднага извиках: „Обличам се!”, да ме заведе да Го видя. Той слезе долу за такси, аз се облякох и се качихме на Изгрева.

Л.Т.: Учителят нямаше още ковчег, аз Го имам тук фотографиран върху ложе.

В.К.: На ложе.

Л.Т.: Както беше, да. Приличаше на бяла лилия, току-що облечен цял в бяло. Аз много, непрекъснато плачех. Братя и сестри при краката Му свиреха. Беше положен пред катедрата, където толкова години говори.

И когато се върнахме от Изгрева, можах много малко да почина и като седнах да опитам гласа си, никакъв звук не можех да изпея. А трябваше да тръгна с обичайното куфарче с гримовете си, да се гримирам. Брат Христов ме придружи до вратата на Операта. Влязох, започнах да се гримирам.

И сега - първо действие на опера „Фиделио”. Аз съм сама на сцената, но завесата е спусната. И оркестърът свири [увертюрата] Леонора № 1. Бетховен е написал няколко Леонори - все не ги харесва. Но сега са шедьоври и се изпълняват. Той даже ги накъсал и после са ги лепили.

Аз съм дъщеря на директора на мъжки затвор. Виждат се прозорците на мъжкия затвор, с железа.

Бетховен, ако тури на везните всички опери и само неговата една опера, всичките ще ги бие. Гениална опера е написал. Никой не може да го стигне.

Там има един мъжки хор, само мъже. Режисьорът, когато работеше този хор, всеки хорист беше като солист и му написваше къде да стъпи върху с тебешир, защото те са в карцера долу. Не виждат ни слънце - в тъмнина. И когато ги пуща да излязат отвън, слънцето ги заслепява, защото са били все в тъмно. И първото тенорче (най-дребният мъж избират) като се залюлява, като излезе и запява: „О-о-о-о, слънчев ден!” и залита. И всички имат тука вериги на двете ръце. Един по един излизат и се залюляват. Тази картина само да видите и как пеят, само мъжки хор изпяват. Знаменито е, знаменито! Сега аз гладя на сцената бельо с две ютийки, които са сложени с червени лампички на уж като печка.

Сама съм и затова имах време да се свържа с Учителя. Непрекъснато се моля с цялото си същество и сърце да ми отвори гласа. И когато започна да се нагъва завесата, да се отваря и диригентът ми подава да почна да пея, О, ЧУДО! Учителят се яви в цял ръст. И цялото Му тяло, всичко така правеше.

В.К.: Вибрираше. В светлина ли беше?

Л.Т.: Вибрира и при вибрирането излиза като светкавица, не светлини. Светкавица, както във време на дъжд, която светкавица, ако мине през тебе, ще те убие. А през мене минава тая светкавица и вместо да ме убие, ми се отвори гласът! Почна сам да пее и видях като с дясната си ръка ме благослови и изчезна. И пеех, и пеех, и не знаех, че аз пея.

В.К.: Имахте усещане, че друг пее във Вас.

Л.Т.: Усещах нещо, полуизлъчена съм, като че не съм в тялото си. И ако и в такъв момент, ама не само за тоя случай - във всичките ми роли бях тъй. Ако ми забият една цяла губерка в тялото ми, няма да я усетя.

В.К.: Но имаше ли разлика между другите роли, когато сте били полуизлъчена и сега, в този случай?

Л.Т.: Ама тука беше голяма скръбта ми и много бях плакала. И на премиера съм пяла, но нея вечер както съм пяла... Дойдоха като на премиера, да ме поздравят. Качи се директорът, качи се и тоя, пияницата - режисьорът, от всички страни.

Но радиото гърмеше, че Петър Дънов - Учителят си е заминал. А те всички знаеха, че аз обичам Учителя. От всички страни викаха: „Никога не си пяла тъй!”

В.К.: Значи Вие имахте усещане, че друг пее!

Л.Т.: Аз съм полуизлъчена.

В.К.: Да.

Л.Т.: Във всичките си роли. Учителят за всяко излизане ми пращаше по някакъв плод. Брат Христов го донасяше. Аз не бързах да го изям, ами го криех зад кулисите, по кюшетата. И като го докосна, усещам, че аз правя връзка вече пак с Учителя.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...