Jump to content

292. Пробният камък на певицата в „Лучия ди Ламермур”


Recommended Posts

292. ПРОБНИЯТ КАМЪК НА ПЕВИЦАТА

В „ЛУЧИЯ ДИ ЛАМЕРМУР”

Л.Т.: А, за да Ви кажа и друго нещо, доказателство за думите на Учителя, че всички оперни сцени и концертни естради са били в дълбоката древност светилища и са изменили своето предназначение.

Веднъж влизам с ботушки на сцената, голямата сцена изотзад, и идва Иван Циклопът и ми вика: „Ша та глоба!” Защо, викам, бе? „Тука е свято място, що влизаш с ботушките? Да събуйш ботушките!” Когато влезе мъж, той веднага снима шапка, както в храм.

Значи някога в... Тия театри и концертни подиуми днес са пред изменили своето предназначение. Те са били светилища и трябва да се върнат към това свято предназначение. Защо глобяват? Глобяват, а глобата я задържат и от заплатата. Имало оттогава това нещо.

Милкова-Золотович, няма да я забравя - лична примадона, дадоха ми нейния будоар и нейната вана, нейната кушетка, нейното огледало.

Но в „Лучия ди Ламермур”, пета картина, когато пееше арията на полудяването... Тя беше късогледа и носеше винаги очила. Но на сцената ролята не позволява да има очила.

В „Отвличане от сарая” Моцарт е турил две колоратурни сопрани едно до друго да пеят. Блонкин пее колоратурка и Констанце (Моцарт я възпял и издигнал своята съпруга Констанце), и тя е колоратурка. И имаше едно място, където се държим под ръка и слизаме по стълбичка. И тя ме пита: „Има ли още стъпало? Абсолютно нищо не виждам без очила!” - „Има, викам, внимавай!” „Виждаш ли палката на диригента?” - „Нищо не виждам!”

И какво става при пета картина? Тя си мисли, че е равно.

А в Народния театър, както беше, то подиумът са като баклави нарязани при различните сцени. И една баклава слиза надолу и се качва на нейно място друга, вече мебелирана, следващата картина.

Например „Вълшебна флейта”, ама на всяко вдишване и издишване става тъмно и виждаш нова сцена. Нова сцена, но има машини, които издигат тия подиуми.

И тя не видяла, че подиумът бил долу и иска да иде в своята стая-будоар и пада три метра надолу, и я вдигат в полусъзнание, и я внасят в нейната стая-будоар, и почват да й удрят инжекции, защото петата картина трябва да изнесе след това.

Публиката чака. Няма да я забравя. Гримовете почват да текат, всичко чорби тука да текат, черно, червено и т. н. Бършат й лицето, за да я изправят. Няма кой да довърши. Изправиха я и изпя и петата картина.

А петата картина в „Лучия ди Ламермур” е пробният камък на всички колоратурки. Можеш ли да издържиш тая картина, ти си вече на върха, отворен е пътят за най-високите върхове.

Петата картина е полудяването. В тая картина Учителят най-много ми помагаше.

В.К.: Как Ви помагаше?

Л.Т.: В движенията, защото Той каза: „Всяко движение на сцената е свързано с един съвършено изпят тон. Затова няма да ги слушаш тях. Прави на репетициите каквото те искат, а като дойде представлението, не могат да те спрат. Ще правиш туй, което аз ти казвам.”

Например в „Севилския бръснар” Драган Кърджиев, главният диригент, ми каза: „Ще извикаш Фигаро тъй, с пръста си: „Фигаро, Фигаро!”, така.”

„Това движение е негативно”, ми каза Учителят, аз щото с Него споделям.

В.К.: Показалецът навътре.

Л. Т.: Да, не е даже и с цялата ръка, ами тъй...

В.К.: С показалеца?

Л.Т.: Да.

В.К.: С показалеца.

Л.Т.: Да. Това движение е негативно. „Ти, казва, имаш ли ветрило?” А ветрилото ми е закачено на нещо златно, златна верига ужким.

„Ще вземеш ветрилцето, както е затворено и с ветрилцето може да го извикаш!” - ми каза Учителят.

„На репетициите прави като него, както режисьорът иска.”

Също и в „Лучия ди Ламермур” той вика... Аз убивам мъжа си на брачната нощ. С тоя нож, с който съм го убила, да слизам [по] много висока стълба, бавно. Докато сляза долу и да почна да пея, още от стълбата почвам да пея, в петата картина.

Аз казвам на Учителя, този нож ми действа негативно. „Ти на репетициите го дръж както той иска, а на представлението още горе го хвърли отзад!”

„Ами какво да правя с таз ръка, когато хвърля ножа? Защото хиляди пъти слизам с нож.” А Той ми каза какво да правя с таз ръка, Учителят ми каза...

В.К.: И какво?

Л.Т.: Движение като на тиха лудост. Ето това движение.

В.К.: Значи показалеца го приближавате до устата и правите: „Ш-шт!”

Л.Т.: Най-напред „Ш-шт!”, да мълчите.

В.К.: Към устата го приближавате и след това го изваждате напред с ръката си.

Л.Т.: И ми пращаше по един плод. И тоя плод аз не го изяждах. До последния си тон го криех.

Те се чудеха - вместо да ида в стаята-будоар, аз ходя по кюшетата да си търся ябълката. И те се чудеха: „Магии, каза, прави, магии. Виж как се пъха в кюшетата, нещо плюе ли там, какво прави.” Така ми казваха.

В.К.: Вие си търсите ябълката от Учителя.

Л.Т.: А аз си търся ябълката.

В.К.: И Той, Учителят, Ви е помагал много в такъв случай.

Л.Т.: Но, Вие знаете ли какво нещо е сцена? Над две хиляди души. В Париж съм пяла в Гомон палас на шест хиляди.

Вижте какво, никаква инжекция, никакви питиета не може да се сравнят с онова психическо състояние на артиста, когато се намира зад кулисите и всеки момент трябва да излезе на тая сцена. Защото публиката праща много силни мисли.

И Учителят ме учеше как да използвам и как да се ограждам от техните отрицателни мисли. Много съвети ми е давал Учителят. Аз даже всичко не съм записала, щото имаше неща, които не ми беше позволено всичко да записвам.

В.К.: По отношение на съветите?

Л.Т.: Да, и това е.

В.К.: И накрая Золотович изпълни арията на подлудяването в пето действие на „Лучия ди Ламермур”?

Л.Т.: В туй състояние с инжекции я дигнаха. Намазаха й пак устите, направиха й грима, изкара. Ще ти кажа за друга колега.

В.К.: И тя значи успя да изкара. И след това какво стана с нея? Разболя ли се или?

Л.Т.: Тази Елисавета Йовович-Ковачевска, тя пък пада от висока стълба.

Аз например, когато „Дон Паскуале”, трябва да се кача на балкона и там да пея, аз карах най-дебелия работник, който го прави, защото те правят балкона така, да се завива: „Качи се, викам, сега първо ти и друсни се, тогава ще се кача.” „Не си, кай, глупава!”

Защото от такова място пада тя и си наранява гръбначния стълб и е лежала гипсирана с разкрачени крака на една машина с месеци.

В „Лоенгрин”, също от Вагнер, не сме само, тъй по равно на сцената.

Когато в „Риголето” шест представления ми дадоха едно след друго, платени след дебюта, много харесаха дебюта.

Аз нямам право да изменям мизансцена, който е установен, защото ние репетираме на сцената не с килими. После постилат един плюш, златист, и закриват написаното с тебешир.

Във „Фиделио” главният диригент написва с тебешир за мъжкия хор всеки един от тях къде да застане, като излиза от затвора, от карцера. Там е тъмно. Най-хубавата сцена във „Фиделио” е тази. Всеки един хорист е артист, солист - най-хубавата сцена във „Фиделио”, заради която опера „Фиделио” туря всичките опери в джоба си. Всичко това се пише върху дъските на пода с тебешир. И аз искам да направя крачка към херцога, който беше Каренин - нещо ме дърпа, шлейфът ми се дърпа. А те турили един такъв висок пирон, на който се закачил моят шлейф. И аз трябва да изменям моя мизансцен.

Обикновено ако искат да провалят една артистка, й заковават с пирон шлейфа и тя не може да се движи.

Той веднага разбра, защото в този момент пея, а очите ми са облещени срешу него, че не мога да направя още една крачка. Веднага дойде зад мене, ритна.

В.К.: Какво?

Л.Т.: Ритна шлейфа и се освободих. А тези моменти във време на изпълнение са много силни. А иначе, в живота да се случи това, не е нещо кой знае, но това може даже да те провали.

В.К.: Защо казвате, че това е най-голямата сцена във „Фиделио”?

Л.Т.: Най-велика, най-хубава, защото първият тенор (Избират едно по-дребно момче) залюлява се, като излиза от карцера, защото било е на тъмно и си застава на нарисуваното място, и изпява: „О-о-о-о, слънчев лъч!”. След него, втори, и целият хор, мъжкият затвор излизат от карцера. Най-хубави изпълнения.

Да даде Господ никога да не се връщам на тая слава. Всички ми завиждаха.

Ако прочетете писмата на тия ученички, как жадуват и ми завиждат, че съм на сцената. Аз просто ги съжалявам. Сцената е много горчива. Сцената е място дълбок океан, в който те хвърлят без спасителен пояс. Никой не може вече да ти помогне, освен Бог. И човек може да изпълнява една чужда вече роля на тая сцена. Влиза всецяло в чужд персонаж, но придружен със съвършена музика и голямо изкуство.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...