1.4.3. Извадки от дневника на Стефан Ст. Гидиков от град Сливен: автобиография (ръкопис, частен архив).

[Ани]

1.4.3. ИЗВАДКИ ОТ ДНЕВНИКА НА СТЕФАН СТЕФАНОВ ГИДИКОВ ОТ ГР. СЛИВЕН

ръкопис

Автобиография

Роден съм на 10 октомврий 1871 год. в 6 часа вечерта в старата къща Миркович, долната югоизточна стая. Кръщелното ми свидетелство означава 10 октомврий, но майка ми твърди, че съм роден на 8 октомври.

Баща ми се казвал Стефан Гергев Гидиков, най-големия син на Герги Гидикя. Помня дядо си, той се помина в 1879 или 80-та година. Беше снажен и добродушен човек, весел, бъбрив, с потури и абичка, занимаваше се с един дарак за чепкане вълна и малка воденица на вода в махалата Гюр-чешме, сега съборено. Правел също и абаджилък, както повечето от по-видни сливенци.

Прякора си Гидик (прелез, щърбел) носеше от това, че е бил ритнат от катър, единият му зъб счупен и това е дало повод на един турчин да го прякороса „Гидик”. Помня, че вечерно време, когато сме бивали у тях на гости, сядаше в единия кът на огнището, дето имаше тясно долапче с полици, отваряше долапчето и изваждаше едно шише с вино в което плаваше резен от лимон. Пиеше с ядене или след ядене.

Дядо ми беше моабетчия. Баба ми беше една добродушна жена, болна от ревматизъм в единия крак, с който куцаше. Тя вечно боледуваше и се оплакваше, а мене много обичаше и все плачеше и ме прегръщаше, като ме видеше.

Те имаха 3 дъщери и 4 сина: Мария, Малама и Васила - Стефан, Марко, Димитър и Тодор.

Чичо Марко беше едър бабаитин, обичаше да ходи с ..., с оръжие и на кон, беше буен.

Чичо Димитър минаваше за много весел моабетчия, а чичо Тодор беше болнав, кротък, прекрасно свиреше на цигулка и като че ли бе алкохолик.

Баща ми е бил извънредно весел и остроумен човек, обичал моабетите, но не пиел. Минавал до нейде и за личен и виден ерген, но от друга страна бил много строг в изпълнение на длъжностите си, високо честен и се ползвал между обществото с голямо уважение. Той е разнасял книгите на Г. С. Раковски из цяла България тайно. И в къщи е имало скрити цели връзки, голяма част от които са били изгорени през „страшното” от дядо Георги. За тия книги, струва ми се, е имало известно недоразумение между Раковски и баща ми, и някаква полемика в тогавашните вестници. Раковски ще е бил зле уведомен или подозрителен.

Баща ми е бил на времето си един от първите патриоти и просветители в града. Той е бил ръководител на младежта. Надъхан от Чинтулова, ходещ често в Цариград и в съприкосновение с видните тогава дейци, пътувал и в Букурещ, даже Одеса, впечатлителен и умен, той е взел инициативата за основаването на Сливенското Българско Народно Читалище „Зора” и му е бил пръв председател.

Живите му съвременници го рисуват като увлекателен и авторитетен човек. Д-р Д. Минков в Юбилейния сборник на Читалището го много хвали за как добре е държал речите си и обяснявал сложните въпроси (статия на 3. Киров).

Той е бил холеричен и енергичен темперамент, пъргав, откровен, ентусиаст и настойчив. За жалост слаб и може би наклонен към туберкулоза. Той ще да е бил около 30-31 годишен, когато се е оженил за майка ми, която е била на 16 години. В 1871 год. се е завърнал в гр. Сливен от Цариград, където е завеждал кантората на дядо си Р. Миркович, види се отслабнал вече значително, заболява от гръдна болест, навярно пневмония и на 3 юлий 1871 год. почива. В една от кондиките на Сливенската черковна община смъртта и погребението на баща ми е описано много трогателно и показва с какво голямо уважение и симпатия се е ползвал той между всички. Целият град е бил потънал в скръб и е взел живо участие в погребението. Биография за баща ми е поместена в Читалищния Юбилеен сборник.

Майка ми Щилияна Русчева Миркович е била третата дъщеря на Русчо Вълков Миркович и Елена Бянова или Боянова. Те са имали шест дъщери: Иванка, Мария, Щилияна, Койна и Васила и трима сина: Георги, Тодор и Петко, без да смятаме още някои рано умрели деца.

Дядо Русчо и брат му д-р Георги Вълков Миркович⁴⁶ са били синове на средна ръка родители, преселници, както много други сливенци от близки разрушени села. Потеклото им мисля е част от с. Раково (Котленско), част от с. Ченгене-сарай, разрушено, близо до с. Стралджа. Дядо ми е бил слабо и хилаво момче, сухо и постоянно болнаво, но надарено с рядка упоритост, пъргавина, работливост. Благодарение на тези си качества и на своята пословична честност и благородство в характера, смогва полека-лека да стане заможен търговец, най-първо абаджия, после на колониални стоки. Той достигна до положението на обичан и уважаван от турците и от цялото българско население чорбаджия. Рядкост е беден работник да успее да се домогне в турско време, само с честен труд и без никакви тъмни усаци на турци и чорбаджии, до положението на млад, нов чорбаджия. Той е затъмнил старите чорбаджии и се е ползвал между турците със значението на солиден съветник и благороден човек, Турците са му поверявали пари, имоти и скъпоценности. Забележително е, че същия тоя уважаван от турците човек е бил добър патриот и се е ползвал с уважението на българското население и българските революционери. Казваха ми, че Левски когато е дохождал в Сливен се е срещал с дядо ми. Дядо много мразеше старите чорбаджии, които наричаше „турско ухо”. Мнозина българи той е отървал от бесилката и от затвора.

През „страшното” (в навечерието на Руско-турската война) той е бил затворен и заточен с по-видните граждани в Анадол, гр. Боло или Воло. Между характерните черти на дядо ми са неговата безстрашливост, великодушие и тактичност - умение да се владее и държи пред разни хора. Дядо беше извънредно скромен и май саможив. Разправят, че са го венчали нощно време в черква, понеже се е срамувал пред множество. Тая свенливост той я предаде на цялото си потомство. Не обичаше да се шуми наоколо му и да го хвалят. Животът беше го научил да бъде строг и суров, но под видната вънкашна строгост се криеше много нежен баща и дядо. Той нито пиеше, нито си позволяваше някакъв разкош или слабост и беше крайно чистоплътен, морален и въздържан. Работеше със страст, беше си направил работата свое щастие и цел. Без работа не можеше да стои. Помня, че постоянно между мъдрите съвети, които ни даваше, казваше: „Днешната работа не я оставяй за утре.”

Дядо ми беше самоук и много четеше. Вечерно време, като се завърнеше от работа, доде дойде време за вечеря, ако нямаше какво да приказва, четеше разни книги, каквито купуваше в изобилие. Не вярвам в Сливен да е имало частна библиотека тъй богата (почти с всички български книги) и тъй добре уредена.

Макар и да е бил слаб и хилав на младини, благодарение желязната си воля, своята строга диета в ядене и живота, и въобще своята въздържаност, дядо беше се закрепил на едно завидно здравословно състояние. Непълен, той беше заякнал и жилав човек.

Редовно ставаше, ядеше и лягаше, и никак не обичаше моабети и празненства. А пък може да се каже неговото семейство и неговата къща първа въведе в Сливен вътрешния комфорт и доволство - добри мебели, ядене на маса с прибори за всекиго, отделно легло и даже стая за всекиго, хубаво хранене, частен файтон и пр.

Правеше ми впечатление, като момче, че други богати семейства с повече външен блясък, продължаваха в къщата си да живеят примитивно, мръсно и оскъдно, когато ние вече живеехме в европейска домашна обстановка. На това много повлия завръщането от заточение на Д-р Миркович, който живееше наедно с нас и беше живял дълго в странство.

А дядо беше възприемчив на всички нововъведения. Това много се дължи и на майка ми, която след смъртта на баба и на баща ми, завеждаше домакинството у дядови и беше много любителка на чистота, ред и комфорт по европейски образец. Дядо ми се помина през декември 1896 год., когато аз се намирах в Брюксел на учение. Биография има в Читалищния юбилеен сборник.

Баба Еленка беше една слаба и нежна жена, извънредно кротка и чувствителна. Тя е била страхлива и особено се е видяла силно засегната, когато дядо е бил откаран на заточение, а тя е останала сама с дъщери и деца. Тогава е била много загрижена и отпаднала духом. Тя се помина в руската окупация - освобождението на България - от коремен тиф и дядо едвам я свари жива, когато се завърна от заточение.

Дядовият ми брат д-р Георги В. Миркович, на когото аз и другите племенници казвахме чичо, а не дядо, понеже беше ерген, бе един от първите български лекари. С издръжката на дядо ми, който не бил още достатъчно богат, любознателното момче, след като стояло първо на учение в едно гръцко училище в Цариград, после в едно френско също в Цариград, сетне в едно руско училище в Русия, свършил медицинския факултет в Монпелие при извънредно мъчни условия. Парите, които му изпращал дядо не отивали редовно, а понякога и цели месеци, понеже имало разни обстоятелства - политически събития, холера и пр. - които пречели.

Щом свършил бил пратен на практика във Франция, гдето по него време върлувала холерна епидемия. Още тогава нему е направило силно впечатление предсказанията, или по-добре ясновидството на една сомнамбулка.

Той се завръща в България, стоял малко в Сливен, бил после Директор на Болградската българска гимназия в Бесарабия, после в Цариград в черковните борби и после лекар в Лом, гдето увлечен в народолюбиви работи е бил издаден и наклеветен от Софийския владика Доротей (Дорчо) и осъден на смърт, а после смекчено на заточение до живот. Прекаран окован във вериги през Сливен, откаран е бил и затворен в Цариград. Лежали са в затвора заедно със Светослав Миларов, който го е подканял да избяга с него през пробития зид. Обаче Доктора не се съгласил - побоял се и е бил пратен на заточение в Диарбекир и сетне в Мердин, дето е прекарал до освобождението. Чрез договорите между Русия и Турция той се завърна в Сливен, живя после няколко години в Бургас на държавна служба и после на частна практика и се помина пак в Сливен в 1905 год. през септември.

Биография за него има в читалищния юбилеен сборник - Сливен, илюстрация „Светлина” и във II том на „История на гр. Сливен”, а подбрана автобиография от ценен исторически материал е предадена в „Архива за възраждането”.⁴⁷

__________________________________

46) Също и една тяхна сестра баба попадия, на име Иванка, която постоянно боледуваше и лежеше.

47) Сега на съхранение в Народната библиотека