Jump to content

2.1. Униатското движение по черковния въпрос / Г. Миркович. Сливен: скоропеч. Български знаме, 1897


Recommended Posts

2.1. УНИАТСКОТО ДВИЖЕНИЕ ПО ЧЕРКОВНИЯ ВЪПРОС

д-р Георги Миркович

Сливен: скорпеч. Бълг. знаме, 1897. 34 с.

В „Периодическо списание” на Българското Книжовно Дружество60, прочитаме едно изложение от Т. С. Бурмова, под заглавие „Българо-гръцката церковна распра”61. Авторът излага разните случки на тая борба по такъв начин, щото да сполучи целта, която си е начертал. Неща, които не идат на неговия план, са даже и неспоменати.

Излиза, че той се стремял да запази между българите православието, тъй както си е било, вместо да търси да подобри другояче българското положение. Според него, всички други старания в туй отношение били противни и гибелни за българите, а особено католицизма с пропагандата на униатите българи. Последните тези, за възнаграждение на техните трудове и жертви, се наричат от автора не само безверници, подкупници, изменници, но и предатели; коги, в същност, те бяха сърцето и душата на черковното движение. Всеки знае, че без тях в това време нищо нямаше да стане. Излаганието на работите по-нататък ще го обясни. Главното тука е, че дейците униати не се стараяли ни за католицизма, ни за православието, а за подобрението на българското положение изобщо.

Аз мислех, че автора ще изложи колко-годе безпристрастно събитията; но след прочитание видях, че останах излъган. Като съвременен деец на тая борба, аз ще се постарая да изложа безпристрастно течението на работите.

Но преди да влезем в същността на делото, аз ще помоля автора да каже, върху какво се основава, за да ни нарича предатели? Да има някой особно мнение и да действа по него, предател ли бива? Ако сме ние такива, защо и той да не бъде такъвзи, като има едно съвършено противно мнение на нашето? Тая дума тука си няма никак мястото, нито по отношение към него, нито по отношение към нас.

Той ни нарича изменници. И кой ли не е изменник! Изменничеството е основното явление на напредъка. Сам г. Бурмов е изменник със сегашните си мнения към някогашните си и подир неопределено време ще бъде пак изменник с бъдещите си мнения към сегашните си. Нашите прадеди, които от поганци станаха христиени, не бяха ли изменници?

Г-н Бурмов още ни нарича подкупници - качество което, види се, той черпи по аналогия от себе си. Най-сетне той ни нарича и безверници, за която дума, понеже се отнася до неговата специалност, Богословието, ще се распространя малко.

Какво разбира той под тая дума? Ако е: человек, който не вярва в нищо, то той казва една безмислица, защото и най-дивака пак вярва в нещо. Ако ли разбира человек, който не вярва в православието, то е друго нещо. В този последния случай той поставя православието като единствена вяра, чрез която някой може да бъде спасен. Тази идея действително съществува в главата на простите поклонници на всяка религиа, но да я намирам и в главата на един богослов, това ми се вижда чудно. Вън от православието, според него, всички други вечно ще гният в пъкъла! Съвсем на противно мнение сме ний: Всяка религиа си има и добрините и злините, както и своите мъченици-светци.

Както всички видими и невидими неща са творение на Бога, тъй и всички религии са негово вдъхновение. Затуй и всички имат еднаква основа. Никоя не казва: лъжи, кради или убивай, а всички проповядват любовта и справедливостта. Ако са лоши, те добиват това си свойство от своите главни представители, от религиозните началници, които наместо да вървят по духа на Божието вдъхновение, почват да се съобразяват с изискванията на светските обстоятелства, като се съдружават с царете, за да угнетяват, преследват и колят тези, които те би трябвало да спомогнат и въздигнат. Колко невинна кръв е попила земята от подобни религиозни началници!

Доде се потвърди научно, че земята се върти, а не слънцето, папите не малко хора изтребиха.

Днес още, в този век не виждаме ли, че религиозните началници въртят повече светска политика, отколкото да ръководят съвести? Почти всички не служат ли като оръдие на царе и императори? Има ли някой от тях, който да отдава справедливо кесаревото кесарю и Божието Богу? Наглед - евангелическото слово се проповяда, а всъщност - противното се върше. Живота се минува в раскошни палати със задоволение на всички светски прищевки.

За нас най-добрата религиа е тази, която отговаря най-задоволително на въпросите: от де идем, защо сме тук, къде отиваме, и изпълнява напълно добродетелта, вкоренява любовта, като спомага и уважава ближния си.

Когато душевните способности у всички хора достигнат до равновесие и високо развитие, когато религиите се съгласяват с науката, тогава ще настане това, което Евангелието определя: един пастир и едно стадо.

Сега за сега пред научните и религиозните претенции ний трябва да бъдем благоразумни: не трябва да ги приемаме без контрол и доказателства; но ще бъде неблагоразумно и да отблъскваме непознатото, ако то и да се представя под един невероятен изглед, понеже, ако истината понякога може да е невероятна, често невероятното може да е истина -телефона, фонографа, внушението и пр. са свидетели.

Лесните съвременни съобщения правят размяната на идеите много бърза. Както земната атмосфера, претрупана с електричество, начева да се вълнува и поразява силни бури с трескавици, тъй и умствената атмосфера, която изглежда в сегашно време препълнена с религиозни и други вълнения, ще се прояви в голям преврат, който се очаква в недалеко бъдеще. Той ще съедини религията с науката. Ето как един учен, Вошев, се изразява по това религиозно изменение:

„Новата религиа ще има един съвършено научен характер. Тя ще се бори с легендите, с подозрителните чудеса, с измамите от всякакъв вид; но тя няма да отхвърля по заключение никое потвърдение, никое действие. Тя ще упражни върху всяко нещо и връх всеки человек най-строгите и независими права на едно свободно разглеждание.

Както тя няма да се влияе от никаква секта, която зависи от някое народно или местно предание, тъй също тя няма да бъде свързана от никакъв догматически или свещенически морал.

Предложението на независимия морал може да бъде прието в името на новата идея, необходимо е само да се определи точно, какво се подразбира под независим морал. То просто значи, че моралната идея няма да зависи ни от Буда, ни от Мойсея, ни от Мохамеда, ни от Христа и че няма да бъде нужно, за да стане някой честен человек и да бъде в правия път, щото да претърпи кръщението на попа или обрезанието на рабина.

Морала е по-обширен от катедралите, по-висок от джамиите, по-широк от синагогите. Той притежава человеческата съвест, на която зародиша лежи на всекиго в сърцето.

Человек е дошел на този свят да се усъвършенства, да се подобри, да се възвиши. Ада е да запази в себе си зародиша на гибелта и безчестието, които са на отпадък; рая е да се възвиши към височините на справедливостта и истинността чрез благородни дела и чрез развитието на добри и чисти мисли.

Последните научни открития, твърде богати с философки и физиологически следствия, ни позволяват да предвидим часа, когато ще е възможно да се осветлят невидимите тела, които избягват от нашите погледи, и да се опише ясно и точно влиянието, което те имат върху видимите.

Тази нова наука, види се, е била предчувствана от древните поганци. Те не само посветяваха храмове и статуи на популярните и определени божества, но поставяха още в някои общества места един образ със следующия надпис: На непознатиа Бог.

Непознатиа Бог е утрешната наука, днешното усилие, слабата светлина, която, обиколена оттемна мъгла, едвам блещука още, но скоро ще стане бляскава.”

Според историческите доказателства, всяка религиа стои в нравствено отношение високо, додето нейния основател и първите му ученици живеят; след смъртта им религиата отслабва в своите начала или се развратява от нейните водачи, които начеват съвсем противното на началата.

Религиата е отделно нещо от светските работи; тя е духовна свръзка по съвестно убеждение. Който е вдаден в нея, е готов да претърпи всичко за нея: от тук - мъчениците на всяка религиа.

Религиата си е такава, додето е независима от светските работи. Щом прескочи своите предели, тя си губи значението и важността: от духовна власт тя се преобръща в светска. Христовите дела и тези на апостолите съобразни ли са с делата на днешните техни наместници? Ни най-малко.

Защо тая разлика? Защото първите вършиха по силата на „Святаго Духа”, коги техните сегашни наместници вършат по силата на светските стремления. В днешните времена коя светска власт няма за подпорка духовната? Или коя духовна не действа в полза на светската?

С други думи духовните начала на всяка религиа са се удавили днес всред светските ламтения. От тук произлиза, дето, вместо да се уважават взаимно и да се считат като различни клонове на едно и също божествено учреждение, религиите хранят помежду си умраза и нетърпимост. Православни, католици и протестанти не са ли всички Христови последователи? При всичко тъй те имат най-голяма нетърпимост помежду си, както и към всяка друга религия. Коя е най-главната причина за това? Не е ли светската власт на династиите, към която религиозните началници биват всякога привързани? Земното царство не преодолява ли над небесното? Слава Богу, че благодарение развитието и напредъка в умствено отношение поне кървавите порои на тая нетърпимост престанаха да текат.

Ако разгърнем римската историа, няма ли да намерим, че нетърпимостта е най-главната причина, дето христианството в начало си още продължи да се преследва цели три века? Най-после, като видяха императорите, че колкото го преследват, толкова то се осилва, намислиха за по-добро да се прехвърлят и те към тая страна, дето са повечето; иначе може да се повреди царството им. Тъй, императора стана христианин не по убеждение, а по желание да запази и съхрани царството си. Щом той се обяви за христианството, естествено беше, идолопоклонниците да възнегодуват, от което запоследва и размирие. Тези, които до вчера се преследваха в името на императора от идолопоклонниците, днес в същото име захванаха да преследват тиа последните. Работите си оставаха пак същите, само жертвите се измениха: от христиански станаха погански. Освен това преследването, вършено от христианска стана, беше по-строго и по-умразно, понеже, когато поганците преследваха, не разгласяваха поне, че имат миролюбиви начала, както се показваха христианите; те се отнасяха с относителна търпимост, понеже признаваха всички богове. За тях христианството беше нетърпимо в това, че провъзгласяваше себе си като единствено вярна религиа.

Макар христианството да проповядаше доброта и братство, благодеянието и любовта към ближния, ното не се съобразяваше стези свои начала. Вместо да потвърди на дело думите, както правели апостолите, то се яви по-строго и от идолопоклонниците в преследванията си.

И кои бяха отговорните дейци на туй? - Духовните началници, особено владиците - тези, които бяха длъжни да всяват с думи и дела търпимост и мир между паството си, които трябваше да напомнят думите на Христа; който удари с нож, от нож умира. Главните служители на религиата подбуждаха императорите да издават заповеди против идолопоклонниците и еретиците, когато те бяха длъжни с любов и кротост да им придобият съвестите.

Славолюбието в тези времена беше достигнало до там, дето самите владици пожелаха да станат магистри в уредбата на гражданските работи. Това се почна още в Константиново време. От тогава те вече взеха връх и вършиха допростими и недопростими неща чрез закрепеното си положение.

Константин, който гледаше да запази светската си власт, дълго време я караше посред, т.е. беше и с едните, и с другите. Тъй, той даде сестра си на някой си Ликиниа, който беше идолопокпонник, само и само да го привлече към себе си, като му отстъпи даже и да царува в Рим.

Една година само подир победата на Максанса, Константин издаде заповед, че никой не трябва да се безпокои за религиата си, замести римскиа орел с кръста, забрани да се убиват христианските деца, да се мъчат, или убиват христиените, и позволи на христианските попове да освобождават робите без да прибягват до светските магистри; но същевременно той задоволи по друг начин и идолопоклонниците, като им и въздигна храма Конкордия в Рим.

Като видя с време, че христианите напредват, Константин подейства да се убие зет му. Щом съперника му изчезна и остана сам господар на империята, той тогава вече постанови, щото христианите по право да си завладеят отнетите от Ликиниа имущества и обеща привилегии и ползования на тези градища, които си строшат идолите. Той обеща също на христианските духовни, да имат право връз всяко нещо подарено или завещано, за което те отдавна го молеха, като ги освободи и от всякакви данъци и им позволи да имат особени съдилища. Най-сетне, за да придобие съвършено по-яката духовна страна, той се зае да прекрати размирието, което беше се породило от страна на арианците. Върху това той свика събор от 318 архиереи, наречен Първи Никейски и Вселенски Събор, и без да е владика, той председателства в първото събрание.

Както обикновено бива, че по-умните и по-дълговидни хора не се търпят и се осъждат от по-простите, тъй и тогаз Арий, който имаше право, се осъди от събора, който постанови, че Христос е единосъщен с Бога, въпреки мнението на Ариа. Тоя, както и последователите му владици, бяха заточени от императора, който запрети всяко събирание на еретиците и им конфискува всички недвижими имоти, като ги отстъпи на православните черкви. Тая беше вероятно причината, която му придоби названието Велики.

При всичко туй, не след дълго време убитите духом арианци се съвзеха до толкова, че Константин се доволно стресна да не пострада нещо царството му и се принуди да повика Ариа назад от заточение. Скоро след завръщането си този умря от силна колика. Арианците предположиха, че е бил отровен, коги православните претендираха, че смъртта му била едно чудо, произведено от молитвите на свети Атанаса, Александрийски владика, непримирим враг на арианизма.

Арианското учение не умря заедно с Ариа. Наследника на Константина, син му Констанс, го въздигна, види се, с властолюбиви цели. Като стана император на цяла империя, той свика събор в Римини от 400 владици, за да даде край на арианския въпрос, и провъзгласи учението на Ариа за право. Но повечето владици не искаха да подпишат провъзгласението и си останаха на мнението в Никейския събор. За да ги принуди на своето, императора им запрети да се разотидат и те, след четире месеца упорство, се съгласиха да подпишат, като подписаха в също време и едно второ провъзгласение с двояка смисъл.

Наследника на Констанса, Юлий Философа, не беше ни арианец, ни православен, а повече идолопокпонник.

Аз се отвлякох малко в тия исторически разправии за да обърна вниманието на светската роля, що христианството, както и всяка друга религиа, е била длъжна да играе още в началото си.

И до днес се продължава същото, макар по друг, по-малко очевиден начин. Самото изложение на г. Бурмова потвърдява това.

II.

За да разберем значението на Униата в нашето духовно движение, трябва да хвърлим един поглед върху състоянието на народния дух преди половина век.

Не трябва да забравяме, че няма още столетие, когато нашиат народ беше съвършено убит духом и нямаше никакво народно съзнание. На пръсте се четяха по-съзнателните българи, и тях ги беше срам да се наричат такива. Ний бяхме между другите народности, както са циганите сега между нас: хора без никакво светско или духовно началство, без никаква книжовност. Мнозина от нашите по-стари българи, навярно, помнят тези времена на невежество. За да достигнем до такова дълбоко затъпяване, нужни са били такива тежки обстоятелства, каквито са прекарвали тогава дядовците ни.

Като оставяме настрана еничерските времена, за характеристиката на които е достатъчна само думата еничерски, останала между нас за определение на нещо строго, лошо и варварско, нека погледнем пътьом времената от Руско-турската война през 1828-29 г. насам, които са още пресни в паметта на по-възрастните българи и когато еничерите бяха вече изчезнали.

Доколкото сме слушали било от бащите си, било от други стари хора, обхождането на турците с българите през тази война било нещо безчеловечно. Войниците, бил те даалии, или други тем подобни, като минавали през градищата, установявали се всякога в къщята на българите. В тоя случай последните не са били освен безусловно оръдие на техните прищевки, понякога съвършено невъзможни. Ако не ги изпълнявали -измъчвания, дори и смърт. Не стига, дето нахранвали и напоявали тях и добитъците им, както трябва, но на тръгване българите трябвало да заплатят и диш хакъ (плата задето яли). Нека си представи всеки, какъв терор е бил между нашите хора него време и до колко им е бил сигурен живота и имота, когато ги считали за по-долу от добитъци. Никому не се позволявало да бъде колко-годе независим и самостоятелен. Който би пожелал да води един по-охолен и свободен живот, трябвало да бъде подчинен на капризите на някой султан, бей или ага, та под неговото крило да бъде запазен от нападенията на другите. Въобще Българина не е бил по него време освен едно страдателно същество, убито телом и духом: Турчина е намирал в него материалната си жертва, а Гърка - духовната.

Прост и невеж, смазан от рабски страх, Българина е гледал на тогавашните си пастири - гръцките владици - като на светци. От тях той е очаквал спасение като в онзи живот, тъй и в този. Набожен до немай-къде, той изпълнявал редовно всички вънкашни изисквания на религиата си, без да разбира смисъла й. Когато владиката искаше да направи една обиколка, българите трябваше да излязат скупом най-малко половина час вън от града, за да го посрещнат с поклони до земята и целуване ръка. Тази почет не беше от дълбоко сърдечно и религиозно чувство към своите пастири, но от голяма наивност и простота.

Възползовани от това невежествено състояние на българите, гръцките владици ги не само стрижаха, като овчарско стадо, но още ги и злоупотребяваха във всяко едно отношение, както можаха и както знаяха.

Основната отличителна черта на всяка народност е езика. Духовните ни пастири се силеха да искоренят нашиа език и да го заместят с своя. Възползовани от нашата слабост и глупост, те сполучиха да завладеят умствено по-влиятелните и събудени хора из градищата; това вече придобито, отваряше се за тяхната деятелност голямо поприще. Те сполучиха почти навред из градищата да въведат в черквите гръцкиа език вместо българскиа. След туй и училищата минаха под тяхна ръка. Българската поговорка „С нашите камъни по нашите глави” - напълно се оправдаваше.

Тъй, гръцките владици, като ни събличаха материално от една страна, бяха ни завладели и морално от друга, и навярно биха ни съвършено унищожили като съзнателна народност, ако не бяха толкова сребролюбци. Каквито мерки бяха взели за мъжкия пол, ако бяха ги приложили и за женскиа, като поставят на свои разноски по една учителка за гръцки език във всеки град, то до сега нищо не щеше да остане от българизма. Ний бяхме спасени благодарение на тяхното лакомство за пари.

До каква степен гръцизма беше подчинил нашите хора, може да стане ясно от положението на Сливен него време. Знае се, че Пловдив минаваше за гръцки град, макар сега да е известно, че основното му население е повече българско. Самото турско правителство ни наричаше Рум мемлети, т. е. гръцка народност, а земята ни Румели. Това не е никак чудно, когато се вземе под внимание, че нашиат град, който минава за един от най-чистобългарските градища, е бил също тъй подчинен на гръцизма, както цяла Българиа.

В детинските години аз никога не чух да се говори нейде за „аз, буква”, а запомних „алфа, вита” или, както тогава го казваха, „алфа’овита в топла пита”. С нея научих граматика и аритметика, историа и географиа. Всички нея учиха и нея знаяха, а писмеността беше български думи с гръцки букви. До 1840-45 год., ако дойдеше някое писмо написано на български, не се намираше никой в цял град да го прочете.

Гръкоманите имаха голям интерес да помагат на Владиците в гръцизма им, защото на свой ред Владиците имаха голям интерес да позволяват на гръкоманите разни ползованиа от черковните доходи. Те взаимно се крепяха. Владиката имаше влияние по-горно даже и от един паша. Когато дойдеше в града ни, той естествено слизаше на квартира у някой виден гръкоман. Този и неговите съмишленици ставаха посредници между владиката и нуждающите се простосмъртни; следователно, какъвто миситлик (плата за посредничество) се падаше, според работата, те го прибираха. Нямаше какво да се прави: каквато подпорка търсеше Българина, той я намираше само във владиката и в гръкомана-съдеец. Излезеше ли някой вън от тоя път, той се считаше за политически престъпник: достатъчно беше един донос до правителството от страна на владиката, за да бъде някой затворен и пратен на заточение.

Режима на Владиците и гръкоманите беше неприкосновен монопол.

Тъй вървяха работите почти до 1860 год., когато се появи Униата. И имаше ли друго средство за избавление? Ами Анадол, Диар-Бекир, Акиа! Нека г. Бурмов си пее, както иска: делата са по-силни от думите. Може ли някой отказа, че не е Униата, която разсипа тия произволи и злини?

Почти всякога черковни епитропи биваха тези, които съчувстваха горе-долу на владиката и се подкрепяха от гръкоманите. Черковните доходи, вярвам, не са били по-долу, отколкото са сега, ако не и повече, понеже тогива хората бяха по-набожни и ходеха в черква повече, отколкото сега. Разходите обаче бяха никакви. Повече от 5-6000 гроша на година нямаше де да се харчат.

В чумавото, 1834-35 г., помня, имахме за учител прочутия Чокала, от когото трепереше мало и голямо; той е имал една от най-големите заплати - 10,000 гроша за три години.

Друг главен учител, като него, Сливен не е имал, освен Добри Чинтулов, по-после за когото ще говорим.

Епитропите в това време не са имали ни входящи, ни изходящи, ни никакви други тефтери. В една кесия са тургали парите, от която са и харчили. Което останело, считало се за излишък. Работите се вършили по комшийски: да се крепим! Една година обаче случва се, та минава за епитроп един от тези, които гръкоманите, наречени по между си благородни, назоваваха торлаци или простаци. Той беше от фамилиата Ьовчооллар.

По обичай влиятелните гръкомани пращали, види се, от време на време да им се пълне един бърдак с дървено масло от черквата. Щом новия епитроп влязъл, един от тях си праща бърдака да го напълнят. Торлака епитроп, като му се видяла подобна една постъпка чудна и недостойна, вместо да каже да се напълне бърдака, взема, че го тръшва и строшава. От тогава престава гръкоманския обичай и си остава поговорката: Влезе торлака, счупи бърдака!

Такова беше положението на нашиа Сливен до 1849 г., когато някои българи, родом от Сливен, но живущи във Влашко, Ценовци и Симовци, се заемат да извадят родния си град от това несносно и срамотно негово положение.

В това време беше свършил една руска семинария Добри Чинтулов, родом също от Сливен. Като минавал през Браила, свищовци го поканили да го условят за учител в Свищов.

Нашите сливенци намерили, че ще бъде по-добре да го склонят за учител в Сливен, отколкото да ходи другаде, което навярно и Чинтулову се е повече харесало. Тъй, те го съгласяват да му плащат всяка година от тях си една задоволителна плата, с условие само да бъде български учител в Сливен. В случай, че сливенци го съгласят за общ учител, то платата, която ще му дават, да бъде пак негова; но преди да го съгласят, то да преподава три години по български на общината даром. От туй условие се вижда, че нашите сливенци в Браила са подозирали, че може Чинтулов да не бъде приет в Сливен, щом ще учи по български.

Както и да е, Чинтулов дойде и начена да учителствува по матерния език. Той положи основата на по-сетнешното въздействие против гръцизма и гръкоманите в училището и в черквата у нашиа град. Какви усилия и крамоли, доде се изкоренят ръждивите идеи на самоунищожение! Понеже говоримия език беше още българскиа, то от нея страна не се посрещна толкова голямо съпротивление, колкото в отнеманьето черковните приходи от ръцете на гръкоманите.

Когато Чинтулов начена да учителствува, той се считаше, ако не по-долен, то никак не по-горен от гръцкиа учител, който беше също сливенец, на име Яни Сотиров. Този последния беше до толкова фанатик, щото, докогато следваше да преподава гръцки, той не възприе да изучи азбуката, та като превеждаше от гръцки на български, пишеше превода с български думи, а с гръцки букви.

От 1849 до 1856 година, време от 7-8 години, българизма беше се вече доволно усилил у нас. Аз се завръщах от учение из Франция и заварвам Д. Чинтулов главен учител в града ни, дето той полагаше неуморими старания за напредъка на училищния ред и за развитието на българизма.

Млад и разпален, макар и да нямах още никаква обществена опитност, аз намислих да направя един потик за този общ напредък. Като прекарах зимата у дома си, през лятото на 1857 г. аз се реших да мина във Влашко, за да подбудя тамошните сливенци да принесат по една доброволна помощ, за да се нареди горе-долу поне една полугимназиа.

Насърчен от тази си помисъл, аз минах през Гюргево, заобиколих през Букурещ и Плоещ и отидох най-поле в Браила при тези отлични патриоти, които, от няколко години следваха да плащат на Чинтулова за благородната цел - да възвърнат българизма на погърчените сливенци.

Тям аз представих каталога, що носех със себе си, за саморъчно подписване на всеки пожертвувател. Те удобриха на напълно моята постъпка и я подкрепиха с подписите си. Сумата се възкачаше на 5-600 минца в година. Състави се акт и се отреди комисия, която да се потруди да изложи и нареди, по кой начин да се събират и харчат тези пари. Акта и кондиката се намират до днес, мисля, в Никола Ценов, който беше определен в това врем за касиер.

Всичко туй наредено и извършено, Браилската община съобщава на Сливенската, че има подобна помощ за подобрение на Сливенското училище, която обаче ще се отпуща само с условие, сливенци да представят всяка година сметка за разходите и доходите по това нещо.

Епитропите62 бяха него време пак гръкомани, т. е. хора, които искаха под покровителството на владиката да имат в безконтролно разпореждание черковните и училищни доходи. Съобщението на браилци, вместо да ги зарадва, напротив, ги възмути, че им се искало годишна сметка; те категорически отказаха с тези думи: нямаме нужда от чужди помощи!

Това беше достатъчно на Браилската община за да проумее с какви хора има работа. Въз основа на техните думи тя отказа да праща и тази помощ, що даваше Чинтулову. Тоя последния, недоволен от заплатата на сливенци, поиска им да му я допълнят със сума, равна на отнетата от браилци помощ. Като се намираха в невъзможност да направят това, те се разядосват и отказват учителството на Чинтулова. Ямболци, които нямаха учител в това време, го повикват и го уславят.

Тъй, Сливен остава за няколко време без главен български учител.

Под таквоз положение се намираше Сливен относително народното съзнание през това време, когато тук-там беше почнало да се издава глас на българизма.

Четенето в черква по гръцки и гръцкиа език в училищата не се изхвърлиха, освен когато отвред гръцизма захвана да се прогонва - в 1860 година. При всичко туй, гръкоманството и до днес още лежи в сърцата на някои от нашите граждани, които скърбят за него: привичката е второ естество!

III.

Отдалечих се от предмета си, за да дам горе-долу вярно понятие за положението на българскиа дух през времето, когато се появи Униата. Ако нашиа град, с чисто българско население, е бил до такава степен заразен от гръцизма, може всеки да си представи, как са се намирали градовете, дето е имало и гръцко население.

От 1850 до 1860 год. българското съзнание захвана да се пробужда, но още по твърде глух начин. Никой не смееше да си издигне гласа открито.

Изобщо се говореше изначало, да се отнесем до патриаршиата с молба да ни назначи български владици, което, мисля, и се извърши от населението на търновската епархия, без да има благоприятно следствие. Явно е, че никакви молби, колкото покорни и умилни да бъдат, от българска страна не можиха да склонят гърците към такива отстъпки, които подкопават тяхната духовна власт, защото това би значили да се самоунищожават.

През туй време на пробуда в народното ни съзнание не малко беше се изменил и политическия ход на работите в Турциа. Източното и западното влианиа бяха взели да дохождат в стълкновение.

По причина на Кримската война, западната политика, особено френската, се беше усилила в Турската империя. Наполеон III беше почти диктатор в Цариград.

Времето се оказваше най-сгодно да издигнем гласа си за нашите грабнати черковни правдини от патриаршиата, което и стана. Но това не беше достатъчно: слабият без една силна подпорка е подобен на сляп без тояга.

Българскиа черковен въпрос, що издигаше от време на време на гласа си, не се подкрепяше от там, от дето всеки българин очакваше, а напротив се потушаваше.63

Какво се изискваше за да се усили? - Изискваше се да излезе някой из между нази, който, като е разбрал и изучил достатъчно българскиа въпрос, да е още вникнал и схватил добре турската политика него време, за да може да предизвика в наша полза намесването на някоя силна покровителка. Този человек беше Д. Цанков. Нему се пада най-голяма слава по разрешението на черковниа въпрос: без него тоя последния дълго време още щеше да тропа на едно място.

Драган Цанков беше в това време учител на българчетата във френското училище на Бебек, в което беше директор един калугер лазарист на име Боре, отличен дипломат. Види се, че Д. Цанков е можил да привлече вниманието му върху подобрението на нашето черковно положение. Не е никак странно, че като сполучлив начин за разрешение на нашиа въпрос се е представила пред тях на първо място Униата, т.е. припознаването на папата за глава на българската черкова.

Никаква услуга на света не се извършва без взаимност. Черковния въпрос беше по-скоро политически. Силата, която се заемеше да ни спомогне и подкрепи, трябваше да намери в това някоя политическа полза, та като спомага на нас, да спомогне същевременно и на себе си. Каква полза щяха да извличат католическите страни от нашето униатство, не е толкова важно да се знае, но ний, с припознаваньето на папата придобивахме права и сила пред турското господство, понеже спечелвахме поддръжката на Наполеон III, който беше диктатор не само над Турциа, но и над цяла Европа.

По-сгодно време за провъзгласение на българска независима черква не можеше да бъде. Трябваше само да се разпространи идеята между българите, чрез някой орган. Д. Цанков незабавно се снабди с една печатница и начена да издава прочутия вестник „Българиа”, който смая българите със съдържанието си против гръцката патриаршиа. Колкото да не бяха привикнали да слушат укори и нападки против духовните си началници, българите скоро се съвзеха и видяха безумността на сляпото си придържане о гръцките владици, що и захванаха да гледат като първи врагове на народността ни. Скоро наченаха и да ги пъдят из епархиите.

Колкото из Българиа настроението против гръцките владици се усилваше, толкова и в Цариград постъпките пред Високата Порта отиваха по-успешно и по-основателно.

От като се изхвърли името на гръцкиа патрик из българските черкви, Владиците българи, Иларион и Авксентий, следваха да си черкуват свободно, без гръцката патриаршиа да може да им пречи чрез влиянието си пред Портата, както това ставаше друг път. Същевременно се определиха с пълномощие от българскиа народ и няколко души, които да следват пред турските власти за юридическото отцепване на българската черкова от гръцката. С една дума, въпроса взе официален характер пред турското правителство. Пред това последнето се явяваха за разрешение нашите черковни домогвания и претенциите на патриаршиата, водеха се препирни и прего-вори, назначаваха се комисии с разни точки за спогодба от едната и другата страна, но нищо не излизаше, защото турското правителство не се решаваше на нищо.

Додето работите стояха в това неизвестно положение Д. Цанков, под покровителството на французите, свободно си издигаше гласа и силно развиваше въпроса против патриаршиата за грабнатите ни черковни правдини. Той явно й викаше, че ако не ни възстанови присвоените от нея правдини, българите ще се съединят с папата. Туй последното имаше двойно значение: то заплашваше гърците да се принудят да отстъпят на нашите искания, от една страна; то привързваше към нас симпатиите на целия западен свят, като го лъжеше с изпълнението на едно историческо събитие, което ги радваше - от друга. По тоя начин, нашиа черковен въпрос ставаше и въпрос на източната и западната дипломации, които се надпреваряха с влианието си в Турциа. Тази последнята стоеше като посредница на нашите распри с патриаршиата и не знаеше, как да реши въпроса, защото не можеше да определи, нито как й беше по-износно, нито как да угоди същевременно и на Изток и на Запад.

Въпроса беше много труден и деликатен. Да задоволиш и едните и другите ще каже, да се нахраниш, и питата ти пак да остане цяла. Колкото

Турциа и да искаше да разклати дадените правдини на патриаршиата, които й стояха като един трън в очите, не можеше обаче тъй лесно да се произнесе.

Подир дълговременно колебание в дипломатическите си разисквания тя реши най-после да се произнесе по следующия начин, що и съобщи на определените за тая цел български представители: „Кажете на вашиа владика Илариона да отиде да целуне ръка на гръцкиа патриарх и гледайте да се примирите.”

Чрез тази си постъпка Портата задоволяваше и Запад и Изток: на едните, които желаяха Униата, тя щеше да обясни поведението си тъй: отказахме на българите за да ги принудим по-скоро да се съединят с папата; на другите, които искаха да си остане патриаршиата ненакърнена, тя можеше направо да се похвали, че го е направила в тяхна полза.

Българите, смаяни и като стреснати от това ненадейно известие, не знаеха, какво да мислят и правят. Владиката Иларион, уплашен до немай-къде, да не би да се случи нещо с него в късо време, незабавно повиква черковните епитропи Манола64 и Сапунова65, и ги помолва да известят всички български еснафи, щото на утрешния ден, по 9 часа преди обед, да бъдат без друго в оградата на метоха; освен това, да видят още да приготвят и всичко нужно за обряда на съединението с папата, което ще стане в същия ден.66

Тая ненадейна и необмислена новина не малко зачудва и смайва епитропите, които се съпротивили и отказали. Но стареца настоявал толкова силно на своето решение и ги уверявал тъй много, че колкото по-скоро, толкоз по-добре, че всяко тяхно постоянство и колебание си нямало повече място. За да избегнат всяка отговорност, те го помолили да им го даде писменно.

Владиката изпълнил това им желание. За да ги увери, че това е непоколебимо решение от негова страна, той им изважда и връчва всичките си махзари (адреси), що притежавал из цяла Българиа и които го упълномощавали да действува като може и както знае за извоюване на религиозните ни права, като им казал: „Наместо моя подпис, на ви с хиляди подписи, основан на които аз смея да пристъпя към подобно дело; идете там, дето трябва, и с тях в ръка извършете потребното.” Снабдени с подобни документи, епитропите нямало освен да извършат и приготвят, което им се изискваше.

След като съобщили на българските еснафи да присъствуват в девет часа утрината за обряда, епитропите дохаждат най-сетне в Пера за да приготвят католишката страна с новото известие; но понеже никой от тях не беше запознат с католическите водители, необходимо беше да се срещнат с нас, за да ги поведем и улесним. Това беше часа по девет вечер. Колкото и да бяхме за идеята, но тая ненадейна новина и нас очуди. Ний не можихме така леко да се изложим, без да ни се даде време да обмислим положението. След един сериозен разговор, ний решихме да поискаме, щото без друго да се отложи церемонията за подир един ден; но пратениците, които бяха всичко приготвили за уречения ден и които бяха твърдо уверени в сериозната и честна дума на владиката, постоянствоваха и налягаха да се съобразим с желанията на Илариона. Да отричаме повече беше невъзможно от наша страна.

Часа беше почти 11 по европейски, когато най-после се решихме да отидем да известим арменскиа католически патриарх Хасуна, който да благоволи да бъде като посредник за предавание новината и за съдействие в делото пред другите официални места. Той, като разгледа махзарите, които носеха с хиляди подписа, обеща се да извърши всичко, като ни помоли да го известим във всеки случай на утрината за извършванието.

Отговорността не беше малка и товара, що бяхме взели отгоре си, не беше тъй лек. На утрината, двамата пратеници и ние двама с Цанкова, рано-рано, преди всички се озовахме с безпокойствие в метоха при стареца, Негово Преосвещенство Илариона. Преди да влезем при него, с прискърбие се известихме, че той бил неразположен и лежи. Догадихме, че тука има някакво друго неразположение. Влязохме при него и начнахме да се разговаряме. По изгледа и от разговора, както и от редовното биение на пулса, разбрахме, че предположението ни не беше лъжливо. По причина на болест, стареца настояваше да се отложи обряда за друг път, когато оздрави; ние, напротив, казвахме, че трябва да се извърши днес, щом веднъж се е пристъпило, защото иначе работата ще излезе смешна, а особено неприятна за тези, които се изложиха.

Препирнята се продължи доволно и повиканите еснафи българи напълниха вече почти метоха и тръсяха да узнаят, какво става.

Стаята, в която лежеше стареца, беше с две врати, от които едната водеше в друга стая, а другата - в коридора. От натиска на събраните вън хора, по едно време, и двете врати се отвориха и леглото на стареца стана изложено на всички. Пред публиката работата се сплете и можеше са стане твърде сериозна, ако се изкажеше истината; но благодарение на благоразумието, премълча се и един от епитропите, Манол, като взе думата, обяви на публиката, че „действително стареца е болен, но щом оздрави, обряда, за който днес сте канени, ще се извърши без друго. Бъдете уверени в това, което ви казвам, и, без да се зловиди никому, нека имаме още няколко дни търпение. Надеждата е най-главната утеха във всяко критическо положение.”

Въз основа на уверението, че обряда ще се извърши по-нататък, събраните се разотидоха спокойно; но работите си останаха, както си бяха.

Между туй, еснафската маса беше съвършено недоволна; тя не само негодуваше, но даже се и бунтуваше, особено за тескеретата67, които добиваха през гръцката патриаршиа и дето всеки българин трябваше да се пише под думата Рум Мемлети.

С време, щом се узна от публиката, че акта за Униата е готов вече от самиа старец Илариона и че, освен туй, той е изменил намерението си относително Униата, повечето от еснафите, като бяха за нея, почнаха да не мируват и да се вълнуват за нейното осъществение. Това не произлизаше толкова от религиозна ревност, колкото от политическо стремление. Българина тръсеше да се сподобие с едно особено свърталище, дето да намира помощ и защита, както в обикновените случаи, тъй и в критическите моменти. Туй главното стремление на Българина стоеше, обаче, преплетено в преважния дипломатически въпрос, наречен Източен, дето бяха в борба интересите на Изток и Запад, и на самата Турциа. Както казах вече по-горе, тази последнята, гледаше как да унищожи озаконените права на патриаршиата; Запад имаше интереса да подкрепя българите в Униата, а Изток (Русия) напротив гледаше да потуши гласа на Българина за да не се накърни целостта на патриаршиата и православието. Под тези противоположно влияния българите се развиваха и упражняваха, в дадения случай, за една по-нататъшна стъпка.

Аз споменах вече, че турското правителство, било от благоразумие, било от други съображения, отказа на българите в техните заявления за самостоятелна черкова и каза на Илариона да иде да целуне ръка на патриарха и да се помири. Това се доказва още и от следующето: Не много подир отказа, гръцкиа владика от Балчик изпраща със заптие един български поп, на име Димитър, до патриаршиата. Този поп не искал под никакъв начин да припознае гръцкиа владика за свой главатар. Владиката, комуто, види се, да е било съобщено вече официално, като как трябва да постъпва в подобни случаи, го изпровожда до патриаршиата в Цариград.

Българите в Балчик телеграфират незабавно на Българската цариградска черква да посрещнат попа и да го вземат под гаранция, да стои в българската черква, доде му се разгледа разправията. Епитропите посрещат попа и чрез молби сполучват да склонят заптието да го заведе в Българската черква. Като преспиват, на утринта заптието предлага на попа да дойде да го теслими там, дето трябва.

„Ако има някой, казал той, който да иска да му стане поръчител и да го земне, нека да дойде там от правителството да го поиска”.

Черковните епитропи, като разчитали, че като му станат поръчители, ще го вземат, станали, отишли. Там те показали, че са поръчители на поп Димитра от страна на българската черква, на българскиа народ, но им се казало от Портата, че турското правителство не припознава нито българска черква, нито български народ, а патриаршиа; следователно, попа трябва да се отведе в патриаршиата, че от там, който обича, нека отиде да го изиска.

Това порази и разтревожи всички, даже и най-хладнокръвните българи. Мало и голямо вече начена да мисли и дири да осъществи Униата, тъй щото и Българина, като всичките хора, да се види в реда на другите народности. За успокоение на духовете, а особено за подкрепение на въпроса,

Униата беше станала необходимо нещо; без нея не само духа и куража на Българина се губеше и убиваше, но още и самиа черковен въпрос отпадаше. Така, тя трябваше да се извърши от немай-къде, по какъвто и да е начин; иначе, Българина се лишаваше от всяка морална подпорка и движението можеше да се спре за дълго време.

Българина, като не е имал никога добри и истинско учени духовни пастири, не е можал да се сдобие и ствърд религиозен дух. Всичкото негово черковно движение, както казах, беше повече формално, отколкото в същност религиозно. Той тръсеше главно да се сдобие със самостоятелно политическо учреждение, и на тоя му идеал подпълно отговаряше Униата.

Два дни преди да се извърши Униата, наедно с Цанкова отидохме при Негово Преосвещенство Илариона за да го предизвестим за бъдещата случка, която щеше да произлезе от усиленото душевно настроение на българите, дошло до върха си и на което инициативната искра излезе почти от самого Илариона.

„Ако пътищата са различни, казахме, целта е една и съща: да се отървем от гърците и оттяхното нехристианско, произволно управление; следователно, нека работим наедно, додето обстоятелствата покажат, към коя страна ще бъде по-износно за целокупното ни обединение да се прехвърлим. Ако не бъдете за, то поне недейте бъжда против.”

Той, колкото и да отговори благоприятно на думите ни, изпосле обаче не се оказа и делом тъй.

Униата, както казах, трябваше да стане под натиска на обстоятелствата, за да се успокои усиленото настроение на българите. Но трябваше за тая цел и едно духовно тяло, горе-долу свястно и порядъчно, което ни задаваше големи грижи. При всичко туй, пороя, като дойде, влече, каквото намери.

Освен Иларион и Авксентий, всички други духовни него време бяха готови да вземат участие в Униата, стига да имат, с какво да прекарат добре живота си. Това беше най-затруднителната точка, що трябваше преди всичко да решим.

Черковните епитропи, Манол и Сапунов, които бяха посредници за присъединението на стареца, бяха главните двигатели и ядката на тези, които се стремяха за Униата. Като стана дума за одържката на духовното тяло, те изказаха мнение, че тя, поне сега за сега, додето се позасилят работите, трябва да се дава от католиците. И инак затъ не можеше, по причина на българската голотия. Католиците не отказаха никак помощта и бяха напълно разположени за това.

През това време, поп Димитър, който беше запрян в патриаршиата, пращаше известие след известие, да му се покаже способ, как да се избави. Неговото положение вълнуваше много еснафите. Както и да е, трябваше да му се помогне.

Но как? Никак другояче, освен чрез католиците. Прати му се известие да постъпи по два начина: „или да каже, че не припознава гръцкиа патриарх за глава, а папата; или, ако това не му се харесва, да побегне, както може, и да дойде направо в Сант-Бенедето, в Галата.” За да не му напакостят, като каже, че не припознава патриарха, поп Димитър предпочел да избегне и дойде в назначеното място. Още два попа, взети из българската черква на Фенер, и двама калугери, дядо Йосиф и някой си на име Макарий, като се присъединиха, съставиха криво-ляво духовното тяло, което беше нужно за да се извърши обряда на съединението.

Трябваше още едно нещо: дом за черкуване.

Униатите сполучиха да се сдобият с една къща в Гапата, в която, като я превърнаха набързо в храм, наченаха да се черкуват свободно и да се управляват политически отделно. Мало и голямо се стекоха, кой от сърдечна любов за делото, кой от любопитство, да видят това ново българско учреждение, което отиваше повече, отколкото се надявахме, добре.

Всички българи прекратиха всякакво сношение с гръцката патриаршиа; никой вече не се отправяше до нея ни за тескере68, ни за друго нещо. Униата стана центр на всяко българско движение по черковните работи, а още повече след като се изпратиха българските владици на заточение. Навред из Българиа тя беше завладяла умовете, така щото навред гръцките владици се изгонваха и не се припознаваха, Като се погребваше българскиа черковен въпрос с патриаршиата и възкръсваше на негово място Униата, то тая реакциа всред българите, придружена с възхищение, се очакваше като съвършено естествено нещо.

Тези, които изначало тръсеха да сплашат българите и да запазят целостта на гръцката патриаршиа, се стреснаха страшно от това положение на работите, което те не очакваха никак. Самите те, за да отвърнат българите от тая насока и възвърнат вниманието им към друга страна, трябваше да постъпят по нашиа пример за да произведат противна реакциа.

Незабавно се свикаха от всичките градища представители да пристигнат час по-скоро за да помогнат в критическото положение на черковниа въпрос, който от източен заплашваше да се обърне на западен.

Въпроса с гръцката патриаршиа, който беше издъхнал, начна да се съживява. Щом представителите из Българиа пристигнаха, даде се прошение на Портата за подновението му, което и се прие за разглеждане: умрялото възкръсна.

При всичко туй Униата следваше да напредва и в нея Българина имаше повече доверие, отколкото в събуденото старо движение. Тъй като от много места искаха да се присъединят към Униата и да им се ръкоположат попове, оказваше се належаща нужда да се сдобият униатите с владика. Тези от гръцките униатски владици, които искаха да ни помогнат в туй отношение, не бяха приети за да не компрометират наченатото дело.

Ний трябваше да се сподобийме крак по-скоро с униатски владика от чисто българско произхождение. За такъв можехме да прибегнем само към нашето духовно тяло. Двама кандидати имаше всичко: дядо Йосиф и Макарий; но ни единия, ни другия отговаряха за тоя висок пост. При всичко туй, трябваше между две несгодности да се избере по-малката, защото нямаше къде да търсим други кандидат.

Дядо Йосиф, старец около 75 годишна възраст, среден бой, беше человек скромен и наглед невинен, но твърде прост. Поведението му беше истинско духовническо: сутрина и вечер той редовно се молеше и ходеше в черква, често обикаляше болниците да наглежда болните, когато имаше наши да лежат, и въобще с всичките си обноски се препоръчваше за духовен началник, макар по умственото си развитие да стоеше много долу.

Макарий, който щеше да бъде като негов помощник и съветник, беше человек около 40 годишен, с висок бой и прилично лице, брада дълга и представителна, с по-отлично умствено развитие. При всичко, че наглед той по приличаше да бъде владика, отколкото дядо Йосиф, но по причина, че показа в поведението си признаци такива, които не подобаваха на едно духовно лице, той не можеше да бъде приет.

Предпочете се, следователно простотиата от безнравствеността.

Дядо Йосиф се реши да бъде ръкоположен за владика - и то де? - В Рим, от папата Пиа IX, дето щеше да бъде придружен от дякона си Рафаила, от лазариста калугерин Боре, от Д. Цанкова и от мене. Депутацията беше доволно порядъчна, само че много разнообразна в състава си. Ний, миряните, горе-долу се приравнявахме, но духовната страна се намираше в най-голям контраст помежду си: колкото Боре беше образован и развит, толкова дядо Йосиф беше тъп и прост; дякона Рафаил, млад момък, беше доволно събуден и разбран. Като дядо Йосиф не знаеше освен български, необходимо беше да се придружава, ако не от двама ни, то поне от едногото, за да му посредничи и помага, когато нуждата се окажеше да отиде при някой кардинал или при някоя знаменита личност. Нищо по-трудно от да имаш да управляваш в подобни случаи невеж и прост человек, който, лишен от всякакво подобно понятие, мисли се обаче за знающ и не иска да слуша. То беше за нас просто едно наказание; но нямаше що да се стори: уловихме се на хорото, трябваше да го играеме. Историата на това наше пътешествие е пълна с извънредни и оригинални работи, които ний изоставяме за сега.

Като какъв край може да вземе една работа, става явно от хората, които се заемат да я карат и управляват. Дядо Йосифовите способности бяха невежеството и простотиата; събратята му не стояха по-горе от него. Денят се познава от сутринта, казва поговорката.

Всичките духовни имаха за идеал личната полза\ ни един от тях нямаше оня общеполезен идеал, що се въртеше в главите на някои миряни. Католиците проумяваха добре, каква е работа, а особено Боре, който пътуваше с нас и говореше български, като българин; но тям по-добре идеха простаците на политиката, понеже те по-лесно скланяха на техните внушения и по се влияеха. При всички тези несгодности, както те, тъй и ний следвахме да разиграваме тая религиозна комедия, чрез която всеки търсеше да достигне целта, що гонеше.

Дядо Йосиф се ръкоположи, както казахме в Рим, от папа Пий IX и се завърна в Цариград, дето с берхат69 от Портата се назначи да бъде български униатски патрик. При такова едно официално назначение, всяко мирско намисане трябваше да престане. Мирските дейци нямаше освен да се оттеглят всеки на работата си. Дядо Йосиф, като глава, и неговия помощник Макарий оставаха веке да държат кърмилото и да управляват.

Но дядо Йосиф, като видя това, което не беше преди за него твърде ясно и за което той не беше достоен, ще се е разочаровал вътрешно, като е съзнал, колко високо стои работата, а колко ниско е той! Той не можеше да схване положението си и да се приспособи. Това го е докарало навярно да размишлява, какво е бил преди и какво е сега, и като е сравнил миналото с настоящето, трябва да е намерил, че предишниа живот, макар прост, е бил по-приятен и по-сносен, отколкото сегашния, тъй бляскав, но труден.

В Габровския мънастир, дето живеел преди, той бил един за всичко, начало и конец; неговата воля се слушала и той господарувал без голяма отговорност. Тука, напротив, той не можеше да върши каквото си иска, трябваше да се повинява на това, което му се кажеше и да отговаря за всичко извършено. Голям контраст съществуваше между тиа две положения. Това трябва да го е подвеждало да се сравнява с циганина, когото направили цар. Находящ се в такова умствено положение, той ще си е спомнил също, че беше дошел в Цариград с цел да замине за в Русиа по просиа за мънастиря си, когато пороя от обстоятелствата го отвлече към друга страна.

Каквото и да беше частното положение на униатския патрик, то не пречеше на Униата да напредва и се развива; нейното движение от ден на ден ставаше по-широко. Отвред българите към нея прибягваха, към нея се обръщаха за всяка черковна потребност. От много места, дето я припознаха вече, искаха попове.

Тоз напредък направи лошо впечатление на нейните противници. Те, от страх да не би повечето българи се обърнат и се присъединят към Униата, побързаха не само да възкресят умрелия черковен въпрос пред Портата, но още и да побъркат с всички усилия на униатското движение, на което намаляването зависеше действително от съживяването на първия. За да постигнат по-добре целта си, то удара им трябваше да падне върху основата на униатството - главата на Униата, духовното тяло.

Лошото разположение на дядо Йосифа беше усилено още повече от интригите на Макариа, който тръсеше да компрометира началника си и да седне на негово място. Положението на дядо Йосиф ставаше от ден на ден по-нетърпимо за тоя недостоен старец. Противниците, за които не беше мъчно да узнаят туй настроение в душата му, се възползуваха и го усилиха. Навярно, те са му представили бъдещето в розови краски, ако напусне поста си, защото не може да се помисли, че ако би той знаел истината, щеше да се съгласи. Без друго те са му казали: „Сега е най-сгодното време да отидете да съберете най-богатите подаръци за мънастиря си, дето, като се завърнете, ще можете да прекарате старините си царски. Елате, ако обичате, ний ще ви помогнем да отидете в Русиа!” Прост и глупав старец, без никаква проницателност, той се оставя с пълно доверие да го отвлекат с руски параход в Одеса.

След дядо Йосифа отвлякоха и дякона му Тодор Икономов, като му обещаха да го настанят в Русиа даром да се учи. Подир него примамиха поп Тодора, поп Димитра и пр. Така бива с хора, които се кланят на светите сребърници и се обръщат към тая страна, към която се появяват тие последните: чрез тях се засили Униата, чрез тях отпадна.

Действително, противниците на Униата сполучиха да отслабят влианието й между българите, но кога? - Когато униатите си бяха вече изиграли ролята, която се състоеше в следующето:

[1] Да се разбуди заспалиа наш народ, който, ако и да помръдваше от време на време, не смееше обаче да си издигне гласа, за да изиска черковните си права;

[2] да се убеди, че тие права, към които се стреми, могат да се придобият и по друг път, много по-бърз и сигурен: Униата. Без нея българскиа глас щеше да бъде всякога потушаван пред Високата Порта и никога нашиа черковен въпрос нямаше да се реши; коги, щом се откри тя и захвана да напредва, турското правителство се видя принудено да допусне към решение черковниа въпрос. Тая беше програмата на униатските дейци, такова бе тяхното старание, което се и короняса с успех.

Че българскиа черковен въпрос беше вече умрял, че Униата именно го възкръси и обсили, това е факт, що не може да се оспорва. Турциа не можеше да реши тоя трънлив за нея въпрос, ако не бъдеше приет добре от Запад и от Изток. Това е тъй ясно, че не иска никакви коментарии. Тя отказа на българите и им заповяда да се примирят с патриаршиата, а като не послушахме, след няколко време тя прати Владиците на заточение, с което вече и се туряше точка на всичко. Само когато успеха на Униата показа, че българите знаят и другояче да си решат въпроса, заинтересуваните дипломации, които до сега потушаваха гласа ни и защитаваха целостта на гръцката патриаршиа, се стреснаха и побързаха сами да извадят на зелената маса погребаните ни претенции.

Ако днес имаме самостоятелна черква, то трябва да се благодари науниатите, с Д. Цанкова начело, коитосвестник„Българиа”и подкрепени от силните на деня - французите, с дързостни статии стреснаха българина от летаргията ми и чрез успеха на Униата принудиха и най-противните дипломации да му припознаят черковните правдини.

Няколко думи върху мемуарите на Т. Икономова (относително Униата)

В сп .„Искра", год. VI. се обнародват мемуарите на Тодора Икономов, дето намираме изложени с коментарии и събитиата през време на Униата (кн. I). Тая последнята той до толкова хвали, до колкото и осъжда и това прави впечатление на безпристрастно разглеждане; в същност, той мери работите с личен аршин и в оценката си не излага основите на мненията си-

Той се очудва, защо бил избран дядо Йосиф - такъв простак и невеж - а не Макарий, и казва:

„На униатите като предстояло да правят за успеха и за заякчението на Униата много нещо, то за по-добре се видяло да се тури на чело человек незлобен и невеж, нежели человек с образование, с разбиране на работата и със самостоятелност в мислите и в действията. Успеха на делото искал, щото делата да бъдат не в ръцете на един религиозен началник, а в ръцете на ръководящи комитет, в който освен Цанкова, Мирковича и Манола, влезва още и един поляшки доктор с червена брада и с неприятна за мене физиономия.

Избирането на дядо Йосифа на мене направи не толкози добро впечатление, но когато ми обърнаха вниманието на честото пианствуванье на Макариа, аз си замълчах.”

Тук Т. Икономов намира несгодно, дето управлението изначало е било в ръцете на един светски комитет, а не в ръцете на един религиозен началник - без обаче да показва някое достойно в това време лице.

От духовните, тези, които трябваше да подведат работите и народа, стояха хладнокръвни в това отношение, ако и да бяха те сами причина за предизвикването на Униата (Иларион), като се водеха от разни чужди мнения и съвети. Т. Икономов забравя още, че нашите духовни чакаха всичко на готово, че ако работите бяха останали тям, то и до днеска щяхме да бъдем на същото стъпало, дето бяхме тогава.

Дядо Йосифовия избор не се понравил на Т. Икономова, но при всичко туй пак е дошел на сметка, понеже сам казва: „Избора на бъдещия архиепископ още повече ме приближи към гнездото на униатите.” Смисълта на тези тъй изказани негови думи трудно може да се разбере от читателя, ако той не е бил съвременник на тогивашните работи и в течението им. Чисто и просто, с туй той проумява личните си намерения: Дядо Йосиф, като простак и невежа, не беше добър за напредъка на общото дело, но беше добър за частни хора, като Икономова, които могат да го подведат лесно, както си искат.

Тук явно се оказва, като каква е била целта на Т. Икономов, водим от която той се ръкоположи диакон от дядо Йосифа, само и само да му стане близен усиповен приател, за да може, в дадено време, да извърши мисълта си: да му стане морален водител, което и сполучи. При всичко туй, той напада дядо Йосифа до немай-къде.

Тези му нападки са до нейде справедливи, но не и уместни. Уместни щяха да бъдат, ако имаше някой по-добър и по-способен измежду събраните униатски духовни, та дядо Йосиф да се намираше излишен. Той още не малко напада всички униатски свещеници, като изкарва, че те дошли за лични облаги, а не по убеждение, което е също справедливо, но не уместно. Ами той самиа по убеждение ли се присъедини после към тях.

Той премълчава и не обяснява, защо при такава безредица в работите и при такива ниски, прости и невежи твари той отиде и се присъедини с тях? Това не доказва ли, че той е имал някаква цел, която не беше тайна за водящите делото. Времето показа, колко малко са били излъгани тези последните в неговото намерение.

Главатарите миряни, при всичко че Униата напредваше, както сам Т. Икономов го признава, знаеха, че един ден, рано или късно, нейниа край ще бъде развалата, защото в историата ще намерим, че няколко пъти е ставало подобно съединение, но никога не е хващало корен.

Като е тъй, ще каже някой, защо беше нужно да се въздига и провъзгласява Униата? - Всяко зло за добро, казва пословицата.

Без Униата никога нямаше да се достигне това добро следствие, което гонеха и желаеха някои да достигнат, а именно спечелванието на черковни правдини от патриаршиата и турското правителство.

Българина дойде в съзнание за своите права чрез в. „Българиа”, който начна да разкрива и доказва тяхното историческо основание и да заплашва патриаршиата, че ако не ни отстъпи до нейде самостоятелни черковни правдини, ще се съединим с папата. В случай че туй заплашване се изпълнеше, то щеше съвършено да побърка на политико-дипломатическия ход на нашите работи: източниа въпрос ставаше почти западен - нещо не твърде в полза за славяните изобщо. Ако Българина подигна тоя деликатен въпрос, то беше от голямо принуждение и от необходимост: за да се отърве от гръцкиа ярем нямаше друго средство.

Владиците българи се заточиха, дано българите се принудят да се помирят и съединят с патриаршиата; но пътя на Униата като беше вече проправен, те се отправиха повече към нея, отколкото към патриаршиата. Какъвто и да беше дядо Йосиф, като се завърна от Рим, много от българите, както и сам Т. Икономов го казва, се отнесоха към него и просеха съединението. Вместо Униата да отслабнее, тя се усилваше и всичката надежда на Българина оставаше в нея.

Какво се изискваше за да отпадне тя? - Трябваше черковниа въпрос, що турските власти бяха погребали, да възкръсне и се поднови с положителна надежда за сполука.

В този критически момент Т. Икономов дойде между нази. Ний знаехме неговото намерение, но никаква пречка не му направихме, особено като, след завръщането на дядо Йосифа от Рим, управлението оставаше всецяло в ръцете на духовните.

Ний, миряните, се оттеглихме от всяко намисанье и, ако съвета ни и да съществуваше още, то беше само на лице, додето се съвземе добре дядо Йосиф всред властта си. Следователно Т. Икономов се заблуждава или съзнателно вкарва в заблуждение читателите си като казва, че, когато искал да остави, малко останало да пострада от ръцете на униатите, които тръсели да си отмъстят за неговото предателство.

При всичките си мъдрувания в дневника, той сам се издава, че не е бил нищо друго между униатите, освен един разстроител и развратител. Сам той казва, как дядо Йосиф бил недоволен от положението си и как се решил да избегне вече. Тези разговори между него и дядо Йосифа напразно ли са били? Той явно го е уговарял да извърши голямата оная глупост, що дядо Йосиф направи без време и за която хиляди пъти се каеше сетне до края на живота си, без да може да види това, което очакваше. Не е никак трудно да се подведе един прост, слабоумен и наивен человек по безсъвестен начин, като го излъгаха да иде в Русиа да събере богати помощи за мънастиря си.

Както и да е, Т. Икономов, като иска да даде голямо значение на себе си, обвинява всички, даже и тези, които вече знаеха, с каква цел върши той тези работи. Той ни обвиняваше, че не сме подкрепили съставените от него правила, които излагаха и „определяха отношенията на униатското черковно общество към папата и западно-католическите учреждения въобще”. С тези правила той искаше да ни скара с католиците, като подигнем ний сами въпрос за неща, които не са под наша отговорност и наша длъжност.

Духовните работи принадлежат на духовенството; в случай, че Униата се усилеше и станеше самостоятелна, духовенството й тогава можеше да се заеме да изглади тези въпроси, също както днеска то се заема да извоюва черковните ни правдини в Македония. В началото, Униата се пазеше, до колкото бе възможно, от всяко нещо, което можеше да бъде в нейна вреда, додето се узнае, ще ли тя да се развие и порастне или ще издъхне преждевременно.

С тези правила Т. Икономов тръсеше да породи умраза и раздор между католиците, които ни подкрепяха, и униатите. След като употреби няколко подобни машинации и не можа да сполучи, тогава, вярвам, е прибегнал към средството да уговори дядо Йосифа да избегне.

Действително, подир дядо Йосифовото завръщане от Рим, появиха се някои католишки духовни, които искаха да дойдат да отворят с техни разноски училище за възпитание на младото ни поколение, като обещаваха да направят и други подобни благодеяния. Тези духовни бяха от славянско племе - от фамилията на княз Гагариновци. При всичко туй, ние ги отблъснахме, като им се извинихме, че още не е време.

На едно място в дневника си Т. Икономов казва, че Униата щяла да повреди българското население, като го раздели на две - нещо, което никой добросъвестен не отказва. От друга страна сам потвърдява, че тя можала да напредне и обвладее цялото население при един способен началник и едно добро духовенство.

„Движението, казва той, беше вероизповедно и по тая причина начело трябваше да стоят духовни лица, лица с известен духовен авторитет.”

Съвета, който беше от миряни до дядо Йосифовото ръкоположение, не можал бил да има такава сила и такова значение, като духовните.

Още той казва: „От много места съединението се искаше, но извършването му се замедляваше именно по нямание духовни лица, които можеха да подведат това движение, да му придадат значение и енергия и да го доведат до край. Ако начело на униатското общество беше се поставил някой от българските по-добри владици, движението би обвзело цяла Българиа.”

За да бъдеше това, което той претендира, трябваше българскиа народ да има много владици и едно значително число попове. Той забравя, че имахме само двама владици на лице и те гледаха да отива работата повече за тяхна облага, отколкото за народна. Това тяхно егоистическо поведение подбуди и принуди цариградското население да предизвика Униата преждевременно.

Колкото за твърдението, че движението, което щяло да обхване целия народ се замедлявало70 по нямание попове, не трябва да се вземе тъй, както иска да го представи Т. Икономов. Какво по-лесно от да се ръкоположат попове, като има владика? Ако съвета държеше работата тежко и медленно и ако се въздържаше върху разширението на Униата, причината беше не няманието попове, а самото положение на работите.

Мислеше ли Икономов, че съвета не знаеше анархията, която съществуваше между духовните униати, както и невежеството, от което страдаха? Измамен е бил в мнението си. Вълнението тогава беше такова, че щом се провъзгласи Униата, стекаха се всички духовни из българската черква във Фенер, да искат да станат нейни чада. При всичко туй, униатите отказаха приеманието на всяко духовно лице - само и само да не остане съвършено без поп нашата стара православна черква. Това е едно достатъчно доказателство, че главатарите униати не вършеха това движение с цел да повредят българскиа народ или неговото стремление, а с цел да произведат една спасителна реакциа в обща полза, което и се сбъдна.

Водата, додето се не размъти, не се обистря, казва пословицата. Униата беше мътилото на заблудените в гръцизма умове, както и на тези, които мислеха, че тя не може да земне връх между нази. Каквато и да беше. Тя не можеше да бъде по-лоша от гръцката патриаршиа, и Българина щеше да пред почете между двете злини по-малката.

В стремлението си за черковни правдини, българите не срещнаха помощ и съчувствие никъде. Нито турските власти, нито „Православието над Православните” (Русия) искаха да чуят за такива правдини.

Униата до толкова стресна туй последнето, че от неразположено към нас, то стана най-ревностен подбудител за независима черква, от страх да не се превърнем в униати и да се изплъзнем по тоя начин из под влиянието му.

Успеха на Униата беше в всичко усигорен: българите, останали без владици и настроени против патриаршиата, се отправяха за всичко към униатите. Ако целта на тези последните беше именно размирението на Униата, те нямаше защо да държат немарливо работите. За тяхната цел Т. Икономов нямаше тогава ни понятие.

Той, колкото и да беше един от по-способните, по-развитите и по-умните в това време между другите негови събратя, не беше обаче от тези, които, подбудени от патриотическа ревност, идат да подадат помощна ръка на делото; както другите, тъй и той имаха за главна цел личната облага. Поведението, което държа между събратята си, и ролята, която игра в критическото положение на Униата, доказват доволно ясно, какво стремление е имал той. Този му егоистически характер се проявява почти навред един и същ във всичките му по-сетнешни политически дела.

Какви са изобщо неговите мемуари, категорически не мога се произнеса; само ще се огранича да забележа, че ако всичките точки, по които той пише, са изложени тъй, както са изложени униатското движение и неговото, като префект, престоявание в Сливен, то неговите мемуари не могат да се вземат като безпристрастно историческо излагание, понеже се промъча в тях една егоистическа жилка. Точното историческо изложение трябва да има предвид вид самата истина, без никаква задня мисъл.

Съвета напълно знаеше, че Т. Икономов, в критическото положение на Униата, действуваше не за нейното съхранение, а за нейното разстройство, но обаче не обърна ни най-малко внимание на това, като се трудеше да запази чисто българскиа характер на Униата. Казванието на Т. Икономов, че униатите се заканили да го хвърлят от четвъртиа етаж за да си отмъстят, дето той разстройвал униата, е следователно чисто негова измислица, за да даде значение на своите лични действия. В тях времена средствата за отмъщение бяха изобилни в ръцете на униатите - стига те да искаха.

Турското правителство беше повече за Униата, отколкото за всяка спогодба с гръцката патриаршиа, понеже то също тръсеше средства да се разделят силите на православието за да може по някой начин да се отърве от свръзките, които имаше с патриаршиата или поне да ги направи по-леки. Униата се явяваше подходяща с туй му стремление.

Ако униатите искаха да си отмъстят на Т. Икономов, нямаше освен да съобщят на турското правителство, че той действува против униатските интереси. Туй само беше достатъчно, щото в 24 часа Икономов да се намереше на път към някой азиатски град, вместо към Русиа, дето отиде на правителствени руски пари да следва в духовна академия. И това също показва, че униатите провъзгласиха и крепяха Униата не за друго, а само за да се съживи и озрее черковниа въпрос до толкова, щото тези, които бяха против него, да се преобърнат за него. Това и стана.

В повечето си подробности за униатството Т. Икономов е почти точен и верен; но и той, като г. Бурмова, е пропуснал най-важното от събитиата, а именно: как Униата се породи и разви и кой беше главниа двигател неин. От туй тяхно премълчаванье се поражда мисълта, че без друго те са черпали сведенията си от едно и също място.

Както и да е, ний не можем да не бъдем благодарни на Т. Икономова за излаганието на тогавашните събитиа. Там се срещат големи истини, ако и подправени по нейде, за да изпъкнат действията на автора под една благовидна форма. Колкото и да беше человек сериозен и с обширни способности, той беше обаче повече деец на частното, отколкото на общото. Бог да го прости и вразуми, дано за напред поне бъде повече общ деец, според божествените закони.

_____________________________________

60) Книгите 16-38 и нататък (1885-88 г.).

61) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Бурмов, Тодор Стоянов. Българо-гръцката църковна разпря 1867-1870. Средец: Държ. печ.,1885. 357 с.

60) Книгите 16-38 и нататък (1885-88 г.).

61) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Бурмов, Тодор Стоянов. Българо-гръцката църковна разпря 1867-1870. Средец: Държ. печ.,1885. 357 с.

60) Книгите 16-38 и нататък (1885-88 г.).

61) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Бурмов, Тодор Стоянов. Българо-гръцката църковна разпря 1867-1870. Средец: Държ. печ.,1885. 357 с.

60) Книгите 16-38 и нататък (1885-88 г.).

61) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Бурмов, Тодор Стоянов. Българо-гръцката църковна разпря 1867-1870. Средец: Държ. печ.,1885. 357 с.

62) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Епйтроп - училищен настоятел (остар.); черковен настоятел; лице избрано да се грижи за паричните средства на една черква.

63) Бележка на Вергилий Кръстев: Това е руската църковна политика, която поддържаше гръцката Патриаршия.

64) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Манол Иванов

65) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Никола Евтимов Сапунов (1815—1861)

66) Това показва, че всичко е било готово от страна на Илариона: като работите стояха надве от доста време, акта за съединението беше отдавна готов и обмислен от всяка една страна, както от същиа, тъй и от другите. По същия акт се извърши Униата по-сетне.

64) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Манол Иванов

65) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Никола Евтимов Сапунов (1815—1861)

66) Това показва, че всичко е било готово от страна на Илариона: като работите стояха на две от доста време, акта за съединението беше отдавна готов и обмислен от всяка една страна, както от същиа, тъй и от другите. По същия акт се извърши Униата по-сетне.

67) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Тескере (ар.-тур.: tezkere) - пътен лист за пътуване във вътрешността на султанска Турция.

68) Бележка на Вергилий Кръстев: Униатите чрез турското правителство получават правото да издават тескерета, без вноски и без помощта на гръцките владици.

69) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Берат, берхат - акт на султана на Османската империя, издаван под формата на указ или грамота за назначаване на служба, с който се предоставят или потвърждават права и привилегии. Бератът носи султанския знак „тугра“ и се подновява (подменя) с възкачването на всеки нов султан.

70) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Замедлявам, замедля (рус.: замедлять) - забавям

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...