Jump to content

2.3. Тодор Икономов и униатското движение. - В: Икономов, Тодор. Мемоари,


Recommended Posts

2.3. ТОДОР ИКОНОМОВ И УНИАТСКОТО ДВИЖЕНИЕ

В: Икономов, Тодор. Мемоари, подб., ред. Тончо Жечев.

София: Бълг. писател, 1973, с. 49-71.

(Библиотека Български мемоари)

30 януари 1861 г.

Вчера пристигнах в Цариград и днес рано с нетърпение посетих униатската черкова. Аз бързах да видя това нововъведение у нас, което, според мнозина други и съгласно с моята наивна вяра, трябва да обнови не само духовната страна на България, но и външната - политическото й и материалното й положение.

Бях в черквата на служба и по-сетне в събранието на по-първите от униатите. В черквата служи поп Димитър из Балчик, а в събранието най-много разправяше Манол Зааралията. В събранието се намираха арх. Макарий, арх. Йосиф, Д. Цанков, Г. Миркович и др. Тъй като наклонността ми към унията беше позната на Цанкова по някои детински кореспонденции до в. „България”, мене ме посрещнаха доста добре. Аз се запознах с всичките дейци по това дело и се показах привърженик на унията. Гръцките хули против българския народ, горчивите гръцки присмехи към българската неспособност и препятствията, които Патриаршията отвсякъде издига против българските домогвания да си имаме свои владици, ме ядосват до полуда и ме тласкат към унията с необикновена сила. Унията ме привлича към себе си не само с това, че тя ни освобождава напълно от фанариотските владици, но и с големите неопределени надежди за недалеко политическо улучшение в съдбините на нашия народ. Г. Цанков напира най-много на тая страна на въпроса и уверява, че веднъж откъснат от единоверието с Русия, нашият народ ще си привлече симпатиите на цял Запад и с помощ и съдействие оттам ще си подобри твърде много положението в Турция. Навожданите в потвърждение на това примери на „Мирдити”, Либанци и др. придават на тия доводи голяма сила от вероятност.

В събранието аз се запознах и с г. Пашова и Бракалова, а г. Цанков ме покани да погостувам у него, което аз и приех. Подир вечеря излязохме с г. Цанкова къде „Кафе де Франс” и там имах случай да видя още мнозина от българите. Разговорът се въртеше все около черковния въпрос и униатското движение и се поддържаше с един вид жива и характерна разпаленост от едната и другата страна. Против Патриаршията говореше някой си Славчев, и говореше доста силно, а против ползата от унията говореше старецът Ранов71, с тон по-снишен, но не по-малко упорит. Цанков повече слушаше, но и не оставяше да се прекъса разговорът. Разбира се, всеки си остана при своето мнение и от разговора не излезе никаква практическа полза.

14 февруари 1861 г.

Като человек без работа и с възторженост към многообещающата уния, аз се предадох на това движение всецяло и ден не пропущам да не замина към униатската черкова.

През миналите две недели се реши въпросът за избора на лицето, което ще приеме от папата ръкоположението за български униатски архиепископ. Като лице ново за униатското общество и не от съвета, аз не вземах участие в тоя избор и даже не зная точно времето, когато е той станал. По тая причина аз не мога да кажа защо тоя избор падна на дяда Йосифа, а не на други някого и особено на [архимандрита] Макария, който се броеше за временен духовен началник на униатите. От частните разговори обаче с Цанкова и други узнах, че причината на избиранието на дяда Йосифа е била простотата на тоя последния и възможността да се води от другиго по-лесно и по-много.

На униатите като предстояло да правят за успеха и за заякването на унията много нещо, то за по-добро се видяло да се тури начело человек незлоблив и невежа, нежели человек с образование, с разбирание на работата и със самостоятелност в мислите и действията. Успехът на делото искал, щото делата да бъдат не в ръцете на един религиозен началник, а в ръцете на ръководящия комитет, в който освен Цанкова, Мирковича и Манола влезва още и един поляшки доктор с червена брада и с неприятна за мене физиономия. Избиранието на дяда Йосифа на мене направи не толкози добро впечатление, но когато ми обърнаха вниманието на честото пиянствувание на Макария, аз си замълчах.

Йзбора на бъдещи архиепископ още повече ме приближи към гнездото на унията. Като се явява нуждата да се прати и Цанков в Рим, мене се предлага да приема на себе си учителствуванието в училището при униатската черкова. Това ми се предложи днес в съвета и аз с удоволствие приех. Утре ще премина да живея в това училище и да преподавам на събравшите се там около 40 ученика. Какво ще бъде моето първо учителствувание, аз не зная; но от разгледванието на състоящите класове забележих, че големи работи не ще се искат и че с труд и старание не ще бъде невъзможно да се направи нещо. За друго сега и не мисля. В джебовете ми има още малко пари и това ми е доста. За заплата нито мисля, нито си напомням. За мене е доста, че получавам работа и че помагам на едно дело, което аз считам за общо и полезно.

8 март 1861 г.

Повече от две недели става как съм влязъл в униатската черкова и преподавам в училището при нея. Училищното дело върви, доколкото то може да върви в ръцете на такъв учител като мене, на учител без сериозни познания и без практика. Криво-ляво аз преподавам на учениците и надзиравам техните занятия и техните игри. Половината почти от учениците като са пансионери, то надзорът над тях е почти непрекъснат.

Наред с моите занятия в училището аз съм се заловил да се взирам и в делата, и във вътрешната страна на униатското движение. Аз искам да намеря и да си направя ясни основите на онези надежди, които така всецяло полагаме на това движение. В тези свои преглеждания аз вече начевам да се срещам с известни съмнения и да чувствувам един вид малки разочарования.

Най-напред мене ме смущава постоянното намисание в работите на униатското общество на гореспоменатия доктор поляк. Този человек се меси във всичко и по един твърде малко прикрит начин. В отсъствието на Цанкова и Мирковича ръка и мисъл на униатското общество става тоя человек, който впрочем не е ни от най-деликатните в обходата и маниерите си, ни от най-предпазливите в натурничествата си.

Той се отнася към Манола и Джейкова, мнимите водители на работите, не само малко повелително, но и с известно високомерие към самото общество, към неговите нрави и към неговата способност да мисли за себе си. Туй вмешателство на един фанатик поляк във вътрешните дела на черковата и на униатското общество ме кара да мисля, че тука работите се слагат и водят не по съображенията на самите униати, а по скроен отвън план. Ще почакам Цанкова да ми разясни тая работа, а дотогава аз ще си оставам чужд за тоя чървенокосмен поляк, към когото чувствувам необяснимо отвращение.

Дядо Йосиф тръгна за Рим с Цанкова и Боре. Тоя человек, дядо Йосиф, е не само безграмотен, но и полудив. Неговите душевни и умствени качества не са по-много развити, отколкото у най-загрубелия български селянин. Освен случките от неговия полудивашки и горски живот никакви други знания не пълнят неговия ум. Разсъждение, здрава смисъл, познавание на живота и на хората, прилична обхода, всичко това е чуждо за неговата дебелоотсечена натура! Цанков се помъчи да успокои моите повторителни недоумения с уверението, че дядо Йосиф се назначава за духовен началник привременно, до устройството на униатското общество, и че после тоя чин ще се даде на най-достойното лице.

12 март 1861 г.

Съставът на униатското духовенство докарва человека до отчаяние. Между духовните лица, които са прегърнали унията, няма нито едно, което е направило това по убеждение и за идея.

Дядо Йосиф и дядо Макарий, архимандрити, са приели унията, защото в Българския метох в Цариград ги приели зле и им обявили, че като за тях хора няма там ни място, ни служба, ни архиерейски санове. За да не си идат назад и пред уверенията, че ще им се дадат епископски места в униатското общество, те прегърнали унията и я поддържат само в ожидание на по-големи облаги.

Поп Димитър от Балчик стоеше в унията, защото нямаше къде да иде. Щом по-сетне му се отвори място в Балчик чрез г. А. Екзарха, той се оттегли от униатската черква и я напусти, както се напуска всеки подслон в бурно време.

Поп Тодоро всеки познава и всеки може да съди за неговата привязаност към унията. Той седеше повече за месечината, която тука се плащаше всеки месец редовно из вписаните от пропагандата суми. Троянският иконом, както и друг един свещеник из Стара Загора, търсят в униатството безнаказаност. И двамата бяха виновати, и двамата подлежаха на наказание и аргос, и двамата избегнаха наказанието чрез прегръщанието на унията.

Дякон Рафаил беше преминал към униатите от гняв към дяда Авксентия, защото този последният го обвинил в открадвание на някакви си пари.

Това е засега съставът на духовенството, което стои начело на униатското общество. Че тоя състав николко не съзнава своето назначение и не се грижи ни най-малко за успеха на делото и за доброто състояние на работите, за това не ще и дума.

Всичката грижа на тези духовни лица е да си получат месечината и да си прекарат времето колкото се може по-весело и леко. Никакво сериозно занятие, никакъв труд не ги занимават. Всичкият им труд състои в убиванието на времето. Безредията във взаимните им отношения и въобще в цялото им поведение, ежедневните пиянства и песнопения, отсъствието на всеки ред и на всяко приличие в тяхното стоение, в тяхното обръщение и в техните разговори надвишават всяко въображение. При вечерните кефове техните песни се чуват чак на Юскюдар. За това ми приказват униатите от еснафите в Юскюдар.

Срамно е това положение за всинца ни и обезпокоително за онези, които живеят в същото здание. Никакво спокойствие тука не е възможно, никакво занятие не е мислимо при таквизи шумове и викове. За да се тури една граница на тоя голям безпорядък, аз приготвих със съгласието на съвета един правилник за начина, по който ще живеят духовните лица в оградата на черквата, ако искат да живеят тука; но духовенството единодушно отблъсна тоя правилник. Предишният безпорядък се продължи и нам, на Рафаила и на мен, не остана, освен да се оттеглим в най-далечните кюшета на къщата и да си четем уроците.

Още по-преди аз бях се запознал с някои от лазаристите в Сан Бенедетто. За да не си губя свободните часове, аз молих патер Фавериала да ме учи французки. Той прие и аз го посещавам сега всеки ден. Той ми посвещава всеки ден по един час и прави това не с неудоволствие.

Отношенията на учениците от униатското училище към учениците от фенерското българско училище и обратно стават от ден на ден по-лоши и по-неприятелски. Това ми прави големи безпокойства. То ме кара да се позамислювам докъде могат да идат нашите взаимни отношения, ако унията не успее да обгърне целия български народ. В такъв случай тези вражди не ще ли се разнесат по цялото протяжение на нашето отечество и не ще ли се повтарят на голямо между гражданите и членовете на същото общество, на същия народ? Омразата и разделението не ще ли се пренесат и в другите дела и всеки ден не ще ли имаме да оплакваме братоубийствените борби и развала? Два дни наред не се минават да не се сбият речените ученици и да не си направят едни на други някакви пакости.

Неприетата от всички уния не ще ли усили и изостри разделението между нас. Тогава где ще й бъде ползата? За да не излезе от нея вреда и пагуба за българския народ, тя би трябвало да се приеме от целия народ. Ами ако не се приеме? Ако не се приеме от всички българи, тя ще може ли да докара добро? На-да-ли! Тя може да бъде много полезна за онези, които я приемат; чрез нея политическото положение на нейните последователи би могло да се улучши; но какво ще излезе от това за самия народ? Самата разница в положението у едните и другите българи ще послужи за усилване на разделението и на омразите: тогава прощавай, народно единство! С различението в положението ще се различат и тежненията на разните части от нашето отечество и тогава прощавай и ти, идеале за една целокупна и самостоятелна България! Въпросът е важен и заслужава най-сериозното изучвание. Над него трябва много да се мисли; неговите резултати трябва да се предусмотрят много добре; инак за няколко близки и по-маловажни ползи ние рискуваме да пожъртвуваме цялото бъдеще на българския народ.

Томина неделя [30 април] 1861 г.

Дядо Йосиф се завърна от Рим. Католиците и арменокатол иците

на цял Цариград се изпровървяха да му целуват ръка. Всички изпросваха и приемаха благословението му с дълбоко благоговение; всички падаха на колене и му целуваха ръка с такова смирение, каквото би се показало към апостолите. Но какво бе неговото поведение в тия важни времена? Боже мой, това посрещание беше твърде срамотно за българския народ. На своите посетители, на всички без изключение, дядо Йосиф разказваше своя живот в Балкана с ножове и пищови в ръце... За да тури край на тоя срам, съветът се разпоредил да се дядо Йосиф под някакъв надзор и да се държи повечето усамотен и далеч от работите. Него наченаха да търсят само тогава, когато подписът му ставаше потребен. Във всичките други случаи работите ставаха без него и мимо него, ако и в негово име. По Великден той беше почти свободен да вижда и да приема всекиго; след Великден до него се допущаха само лицата, които го познаваха отблизо и пред които не можеше да се компрометира с думите и историите си. Дядо Йосиф видимо се тяготи от туй свое положение, но да се изкаже явно още не смее. Той се оплаква на мене, но още с голяма предпазливост.

След завръщанието на дяда Йосифа, когато настана времето за вътрешно устройство на униатското общество и за силно пропагандирание в полза на унията, нуждата за по-развити духовни лица стана и по-явна, и по-осезателна.

От Водина, от Сливен и от други места поченаха да се явяват предложения за присъединение към унията, а пък духовни лица да водят това движение, да го упътват и да го държат в надлежните предели нямаше. Движението беше вероизповедно и по тая причина наело трябваше да стоят духовни лица, лица с известен духовен авторитет. На дело направлението на туй движение се даваше от съвета, но тъй като в последния действуваха все миряни - Цанков, Миркович, Манол, Сапунов и др., - то действията на съвета не можаха да имат онова значение, което трябваше да влече хората. От много места съединението се искаше, но извършванието му се замедляваше именно по нямание на духовни лица, които можаха да поведат това движение, да му придадат значение и енергия и да го доведат докрай. Ако начело на униатското общество беше се поставил някой от българските по-добри владици, движението би обвзело цяла България. Ако днес то не успява, причината е отсъствието на достойни духовни началници. Не за да възпълня тоя недостатък в настоящето (за таквази цел се искат други хора), а за да се приготви в моето лице един по-свестен духовен служител, аз послушах съветите на околните си и се съгласих да се ръкоположа за духовно лице.

Сега аз съм дякон и съм зачислен към лика на духовенството при униатската черкова. Съзнавам, че съм взел на себе си тежък и непоносим товар; съзнавам, че званието на духовно лице твърде малко е съвместимо с моя волен и непристорен нрав; съзнавам, че противоречието между новите ми обязаности и естествените наклонности на моята природа ще бъдат силни и уморителни; съзнавам, че моята голяма независимост от всякакви лица и задължения мъчно ще се подчини на смирението, което трябва да стои на първо място, в ред с качествата на един църковно-служител; съзнавам, че нетърпението често ще ме хвърга в дела от свойства не толкози съгласни с духовното самоотречение - съзнавам всичко това, но увлечението на младините, необмисления патриотизъм имат по-голяма сила над мене и аз се увлякох подир мечтата, както се увлича всяка млада натура. Аз погледнах само на едно единично нещо; в мене заговори по-силно чувството и желанието да бъда полезен на делото, което аз считам за избавление на България, и аз побързах да се почерня на 20-годишна възраст. Аз вярвах, че Бог ще ми даде добър съвет и добра воля да пренеса новата си служба с търпение и полза за мене си и за другите. А ползата, която вярвах да принеса на делото, беше следующата:

Със завръщанието на дяда Йосифа в Цариград (из Рим) отношенията на лазаристите из Сан Бенедетто и из други външни места с униатската черква почеват да стават и по-чести, и по-натурничави. Католическите дейци почеват да идат в нашата черква и в нашите жилища почти ежедневно. Те престават да се свенят и явно подмятат, че сега вече нищо не препятствува те да служат в нашата черкова и ние в тяхната. Разбира се, че ние, униатското духовенство, не даваме и да се помене за таквизи неща, но това не отчайва нашите приятели. Техните желания за по-тясно съединение с униатите чрез богослужението се поддържат и от някои из членовете на униатския съвет. Така мене ми дава да разбера отец Фавериал, когато отваря дума за тая работа. Той намира, и го казва без предпазвание от мене, че след ръкоположението на дяда Йосифа от папата места и причини за деление на униати и католици в богослужението вече не остават. Той иска, щото двете духовенства да служат безразлично във взаимните църкви и процесиите на едната да не стават без участието на другата. Догдето бях учител и мирянин, за тези работи никой не говореше с мене. Сега всички говорят и мнозина искат моето съдействие. Въпросът е важен и съм длъжен да го изуча, доколкото ми е в силите. Аз трябва да изуча този въпрос, за да се знае где се намираме и що можем да чакаме от униатското движение за онова, що се казва бащина вяра.

Да се отблъснат посегнуванията върху тая вяра, ако наистина се помишляват таквизи, това са някои от помислите им. Аз трябва да гледам и да слушам, за да мога по-добре да си оправям стъпките и поведението в пътя, който бяхме заловили уж за добро на България.

10 май 1861 г.

Зданието, в което се помещават черковата и училището на униатите, се обърна на дом за прибирание на всевъзможни жители. Освен пансионерите, духовенството, прислугата, съвета и канцеларията тука се поместили напоследък и семействата на Сапунова и Манол. Какво спокойствие може да има человек тука, разбира се от само себе си...

Колкото повече дни се минават от моето постъпвание в духовен чин, толкова повече съм поченал да се уверявам, че съм взел на себе си тежък и невъзможен товар, че моята постъпка е била твърде лекомислена и прибързана. Освен изгубванието на свободата аз почевам да съгледвам, че съм се решил да служа на цел, която не ще може да излезе за полза на напия народ. Много неща ме карат да виждам, че унията не е поставена на здрави основи и че под нея се разбира нещо повече от просто съединение с папската черква. Това повече никога като не може да бъде прието от голямата част от българския народ, то унията не може да излезе и за полза на България. Освен разпокъсвание в българското общество тя не може да принесе при сегашното си поставяние нищо друго на България.

Отношенията на българската униатска черква към Рим и обратно като са съвършено неопределени, то всеки си ги тълкува по своему и всеки иска да ги определя по своему. По-горе аз казах как ги разбират лазаристите. Сега ще прибавим, че в същата смисъл ги разбират и в Рим и че оттам са дошли няколко католишки свещеници от славянско племе и не само са предлагали да служат в униатската черква, но и да останат при нея за черковни служители. Те донесоха със себе си черковни славянски книги, в които стои и думата „от сина”. Няма съмнение, че всички предложения и опитвания на римските служители се отхвъргаха с негодувание от униатското българско духовенство, но появлението и повторението на тези предложения и искания доста ясно показват, че между папата и Българското униатско общество няма определено съглашение, няма правилни отношения.

Освен акта за присъединение, който е просто изявление на тържественото присъединение, и брошурата за ползите от присъединението други актове по делото на отношенията на двете черкови - Римската и Българо-униатската - няма. Има само голи уверения от страна на водителите на униатите, че Българската униатска черква ще бъде съвършено самостоятелна във вътрешното си устройство и управление и че от съюза с папата за нея не излазя друго освен припознаването на тоя последния за най-висок глава на черквата.

За нас, духовенството, главенството на папата състоеще в помянуванието му от нашия, българския, духовен началник и в ръкополаганието на последния от папата. Никаква друга намеса във вътрешното устройство на униатската черква, никакво намисвание в делата на богослужението и на черковното управление ние не сме разбирали и не можем да разбираме. Затова появлението на католически и униатски попове от други народности между нас е за нас такъв печален факт, който ни кара дълбоко да се замислюваме. За да разберем где сме и що ни чака, аз се залових да говоря на Цанкова и на Мирковича за положението, показах им неопределеността на туй положение и недоуменията, които се пораждат от него, и настоявах, преди да се иде по-нататък, да се приготви и заключи между нас и папата едно съглашение, което с точни и определени точки да определи отношенията на двете страни.

Подир няколко колебания, че уж ще помислят за това, Цанков и Миркович ме натовариха да приготвя това съглашение, което аз и направих в един акт от 20-30 члена.

Съдържанието на акта е в горенаведенния дух и прилагаше още, че католическите калугери и калугерки нямат право да се установяват в България под какъвто и да било предлог и да откриват богоугодни заведения или да ги поддържат. Въобще с този акт Българо-униатската черкова се поставя в пълна вътрешна независимост от папата. Единствените знакове на подчинението бяха: ръкоположението на архиепископа (или патриарха) в Рим и помянуванието на папата от тоя архиепископ.

Цанков и Миркович взеха тоя акт за изучение и казаха, че ще го представят по принадлежност. Ще видим що ще последува. Дотогава аз намирам, че трябва да се действува предпазливо. На моите другари, духовните, аз ще съветвам голяма въздържаност в словата и делата по тяхната служба, а на приходящите, с цел да се присъединяват, аз ще препоръчвам търпение и възчаквание. С някои нетърпеливи сливненци и воденци аз вече употребявам тоя език и сдържам техните налягания.

Дядо Йосиф се тяготи от положението си и псува. Аз му посочвам, от една страна, опитванията на католическите свещеници, а, от друга, обстоятелството, че в негово име се държат сношения с пропагандата, а сам той не знае нищо от работите, и с това го приготвям за решителни стъпки в случая, когато приготвеното съглашение се отхвърли. Да се възпламени таквази дива и необуздана натура не е ни мъчно, ни невъзможно. Дядо Йосиф е готов на всичко.

Аз продължавам да слушам уроци от французки език при отца Фавернала. Сега той е още по-откровен пред мене и не престана да жалее за недоразуменията между униатското духовенство и тях - лазаристите и др. католически монаси и свещеници. По нямание що да му кажа аз го съветвам на търпение в надеждата, че скоро всичко ще се уясни и уреди. Той намира, че със сегашното униатско духовенство мъчно щяло да се дойде до съглашение, и затова предлага ми да ида в някое духовно училище в Париж и да се приготвя за ролята, която ще трябва да играя в съдбините на унията. Отговорът ми е, разбира се, че ще си помисля.

15 май 1861 г.

Цанков и Миркович се отказаха да искат потвърждение на акта, който ще определя отношенията на Униатското черковно общество към папата и западно-католическите учреждения въобще. Те казуват, че моите правила били таквизи обширни и поставяли униатската черкова в таквази пълна независимост от Рим, щото те не намирали за възможно да излязат пред надлежните лица и места с подобни предложения.

На моите възражения, че аз не съм поставял в акта нищо повече от онова, което е говорено и обещавано на духовните, които прегърнаха унията, те ми казаха, че друго е да се дават устни обещания, друго е да се подписва тържествен акт.

От целия разговор излезе явно, че тям се е обявило по един несъмнен начин, че подобни условия не можели да се подлагат на Рим и че в това отношение бил достатъчен първоначалният акт със заявлението, че униатите си запазват въсточните обряди. На моите забележки, че това е недостатъчно, че само с това не могат да се отблъснат вмешателствата на пропагандата и разните калугерски посегнувания, че ето още вчера бяха се появили няколко калугери и калугерки с предложение да се поселят в някои места на България и да отварят там учебни или други богоугодни заведения, че тоя наплив на услуги и предложения може да се отстрани само с изрични поста-новления, припознати и подписани от двете страни, и че без таквизи постановления той най-после ще обгърне цяла България - на тези забележки Цанков и Миркович отговарят с това, че не могат да предложат на папството условия като приготвените от мене.

Виждаше се, че те искат да направят нещо, особено като им се каза, че без тези условия няма възможност да се рекомендува пред народа унията и че е твърде вероятно, че движението ще си засъхне в корените без здрави и положителни уверения за народа, че неговата черковна самостоятелност и неговите въсточни обряди в нищо не ще се покътнат - но не бяха в състояние. И в тяхното държание се забелязва някакво недоумение...

Подир тазквози поставяние на работата, подир тая невъзможност да се постави униатството на здрави и неизменни основи, какво остава на нас, духовните, да правим? Да постоянствуваме в унията, то е не само да се осъждаме на безплодни усилия и деятелност, но и да съдействуваме за откъсванието на една част от масата на народа без полза (и даже за вреда) на самия народ. Всичките вероятности претеглени: към унията народът не ще прилепне, защото с нищо не може да се увери, че вярванията, обрядите и черковната му самостоятелност ще бъдат запазени, непочекнати, а без подобно уверение, основано на здраво съгласие, никой не ще бъде луд да оставя разклатената гръцка черковна власт за такава духовна власт, която е била страшна и за много по-големи и силни народи.

Идеята за покровителството от Запад чрез унията не е без обаяние, но и страхът от духовното робство под Рим и под йезуитизма не е от обикновените страхове. Тоя страх надминава по сила надеждите за покровителствувание и облекчение, особено ако няма покатоличвание.

Следува от всичко това за нас духовните, че ние сме тръгнали по път не толкова прав и на нас лежи длъжност да изправим неправилното и да принесем покаяние за греха си, като се отречем от едно поведение, което не е от добрите, правите и полезните. Ние трябва да напустим и разстроим униатското гнездо още отсега, догдето неговите действия за разцепление на народа още са слаби и неразширени. С това ние не ще се покажем твърде далновидни и предусмотрителни, но за то не ще си навлечем проклетиите на цял народ във вероотстъпничеството и предателство на народната черква.

Дядо Йосиф вече е готов да напусне това гнездо, но върхумястото, гдето трябва да побегне, още не се е решил. Нему се иска да побегне в Сърбия; но ще бъде ли там безопасен?

Прескоченият и оскърбен Макарий чака само удобна минута, за да се оттегли.

Поп Димитър се готви да си иде дома. Той ходи при А. Екзарха да му изпроси от Патриаршията разрешение да си иде в Балчик.

Поп Тодор изведнъж ще иде в черквата на Фенер, а троянският иконом не ще представи мъчнотии за своето оттегляние. Всичко това е добро и разрушително за унията, но гнездото все пак остава.

Престъпният загорски поп, дякон Рафаил, гръцкият владика Неаполеос и още един цинцаромакедонски дякон остават. Те не щат да чуят за оттегляние, защото нямат къде да идат или се боят от наказание.

Наистина, значението на тези лица в делото на унията е твърде слабо, но все пак ще послужат за закрепление на това гнездо, което трябва да се съсипе наведнъж и завсегда. Няма що да се прави, ще се действува в пределите на възможното.

От утре разтурванието ще се начене и на мърданията по градищата и каазите в полза или в противодействие на унията ще_ се тури край; защото с оттеглянието на духовенството с архиепископа Йосифа начело всеки ще се стресне и замисли. Дейците в полза на унията ще загубят кредит и кураж и ще притихнат за дълго време, ако не завсегда.

Ще угасне ли съвсем движението по приеманието на унията, или не, аз не мога да предскажа; положително съм обаче уверен, че разпространението на туй движение ще се пресече и отслаби. А засега и това е доста - да спази единството на народа да не направи от [него] две неравни части, чужди една за друга.

28 май 1861 г.

Комедията се свърши.

Духовенството се разтури и на унията развитието се спря.

Дядо Йосиф побягна със Славейкова в Русия, архимандрит Макарий премина на Фенер, поп Тодор побягна, поп Димитър замина за Балчик, аз напуснах униатския дом.

Подир този удар аз не вярвам вече, че унията ще може да се съвземе и да направи прогрес. Тя ще се влече като пребито куче, догдето съвсем изчезне при едно важно улучшение на народните съдбини. Всичкото й значение занапред ще се ограничи в ролята на плашило срещу Патриаршията и нейното сляпо упорство.

Аз напуснах униатския дом завчера, но не без гюрултия. Аз имах обяснения с Цанкова, Мирковича, Манола, Рафаила и други униатски водачи вкуп и малко остана да пострадам от ръцете им. Като ми приписваха по-голямата част от това, което стана в последните дни с униатското духовенство, тези хора люто ми се сърдеха и искаха да си отмъстят. Те ме заплашваха да ме хвърлят от прозореца долу (бяхме на четвъртия етаж), но не се опитаха да го направят. Аз бях се приготвил да се защищавам с един стол в ръцете. Впрочем не вярвах и не вярвам досега, че у Цанкова е имало мисълта да направи таквози нещо. Той е доста умен, за да разбира вредата от подобно нещо и за него лично, и за самата работа. Той е доста почтен за таквази мисъл. През всичкото време на съвместното ни служение при унията аз съм го наблюдавал и съм забележил, че той служи безкористно и без грижа за себе си. Догдето другите се ползуваха от сумите, които се отпущаха ежемесечно из касите на пропагандата, Цанков ходеше със скъсани кондури и не се грижеше за друго, освен отгде да икономиса някоя пара, за да издаде вестника си „България” един път повече.

В едно само може да се обвини Цанков - в хитрост и в притворност. Там, гдето трябваше да се показва само една искреност и откровеност, там той употребяваше понякога хитрост и преструвка. Той представляваше някои неща не всякога тъй, както са си били, а както иде на общия план. Положението и страданията на народа му бяха близки и в грижите си за изцелението им готов беше да попреиначава работите. Към хората беше добър и внимателен.

Моето положение сега е твърде келяво. Парите ми се привършват и ази не зная що да правя. Едничкото нещо, що ми остава да правя, е да ида нейде да се уча, но где и как? Да приема предложението на лазаристите аз не ща, защото нито искам, нито мога да служа на техните цели. Да приема, а после да се откажа да им служа, това не ми се види честно. Да ида на бълг.[арската] черква на Фенер, там няма ни що да правя, ни с кого да се посъветвам. Подир изгнанието на Владиците в метоха владее пустота и униние. Ще ми се да ида до руското посолство; но как и чрез кого да си отворя път?

20 юни 1861 г.

Обърнах се към Александра Екзарха. Той биде толкова добър, щото пое на себе си да говори на посланика, княз Лобанова, за мене и да настои да се изпратя в Русия. Днес г. Екзарх ми съобщи, че посланикът писал в Петербург за мене и че аз мога да замина за Русия. На ръцете ми се даде и едно писмо до одеския генерал-губернатор.

Аз се препоръчах като дякон на дяда Йосифа и макар да не беше ми това дотам приятно, приех го от немай-къде. През тези дни ще тръгна за Одеса.

29 юни 1861 г.

Тая заран излязох в Одеса и се наместих в една гостилница на гръцката улица. Одеса ме порази със своите широки улици и големи домове.

Тоя град е добър, богат, голям и много прилича по смешението на населението си на Цариград.

Животът е скъп, въздухът е пълен със ситен прах, който се вдига от улиците по причина на ветровете и движението на многочислените дрожки и товарни коли. Тоя прах виси над града като черен облак и премрежва дори лъчите на слънцето. Не може человек да се подаде на улицата, без да бъде изведнъж покрит с дебел кат прах. За избежание на това неудобство хората се обличат повече с дрехи от сив цвят.

15 юли 1861 г.

Видях се няколко пъти с настоятелството на „Българското общество” и му предадох писмото до генерал-губернатора, понеже не исках сам да го нося и да имам работа с лица вън от „Българското общество”. Обществото ме прие „так себя” и се обеща да ми помогне да проживея до пристигание отговор от Петербург. Повече съчувствено се отнесе Конст. Ник. Палаузов. Него аз полюбих повече и всякога към него се обръщах в нуждите си. Той по-малко докачаше моята срамежливост и моята гордост, па ако щете, и самолюбие. Той с по-голяма готовност изслушваше моите представления и с по-голяма снизходителност разговаряше. Господ да му даде всяко добро. Добър е и Миронович, но докача с грубо чорбаджийските си обноски и обръщения. Аз при него не отивам.

За да премина уж по-лесно и да не се скитам из града като дякон, Настоятелството ме посъветва да ида да поседя в мъжкия манастир на Ланжерона при Одеса. Аз отидох и се наместих в една килия, но подир тридневен опит принуден бях да напусна тоя манастир. Освен килията друго не видях в манастиря и никой не ме попита гладен и жаден ли си, или не.

Против волята си аз се повърнах в града и се наместих при един българин, Н. Палаузов, на когото Настоятелството беше ме препоръчало, Сега си имам стаята и трапезата благодарение на Настоятелството.

30 ноември 1861 г.

Досега аз не бях получил никакво уведомление по просбата си -приемам ли се в някое духовно училище на правителствени разноски, или не? Аз се търкалях из Одеса и не знаех какво да правя. Грижите и безнадеждността бяха наченали да ме обземат. А от друга страна, стеснен досега от правилата българския домашен и обществен строг живот и поставен наведнъж в условия съвършено противоположни, аз се предадох наживот, който небеше съгласен ни справилата на здравието, ни сусловията на званието ми. Бог знае докъде можех да стигна в заблуждението си, ако една сутрина не беше ми се съобщило, че светейшият Синод благоволил да ми разреши да се приема на правителствено] съдържание в Киевската академия. Това съобщение ме изтръгна из дълбокото самозабвение и ме принуди да помисля и за работа. Не с неудоволствие аз тръгвам за Киев и напущам Одеса.

В прошението си да искам място в някое духовно училище аз не указвах на никое заведение и разбирах, че туй заведение трябва да бъде някоя семинария. По рекомендация обаче из Цариград св. Синод в разрешението си указва на Киевската дух[овна] академия. Разумът ми ме съветва да вляза в семинарията и да се приготвя за академията по-добре; но възрастта, честолюбието и бързанието ми надвиха и аз постъпих направо в академията, без изпит и без всякаква подготовка. Видеше се, че на мене гледат като на изключение и че са готови да ми правят всякакви снизхождения. Това ме още повече унижи в моите очи и като вярвах, че ме унижава и в очите на другите, аз наченах да се чуждя от хората, па дори [и] от другарите си и да живея сам със себе си и със своите чувства.

Разтуха и облекчение намирах само в средата на нашите българчета. За академията и за нейното управление аз гледах да бъда колкото се може повече чужд. И тъй, сега аз съм студент, но не пълен и редовен студент, а нещо като волнослушающ.

Дядо Йосиф беше дошъл в Киев преди мене; той ме прие добре и ме обяви пред всички за негов дякон. Аз се помирих с тая мисъл и наистина минавах за такъв, ако и да си ходех в мирски дрехи. Дядо Йосиф пожела да облека попските дрехи и аз се съгласих; но когато той поиска мнението на Киевския митрополит, този последният обяви, че дрехите мога да нося, но че за да бъда дякон, трябва изново да се ръкоположа. Това ядоса дяда Йосифа, а на мене причини истинско удоволствие.

Моето предишно ръкоположение, ръкоположението от дяда Йосифа, не се припозна от руската черква и аз си останах белец. Дядо Йосиф не се противи вече да си ходя по светски и продължаваше да ми помага с каквото можеше.

Аз живея в академията и с помощта от дяда Йосифа преминавам доста добре. Класовете посещавам редовно, но полза от професорските лекции извличам малка; едно, защото без надлежна подготовка тия лекции са неуловими за мене; друго, защото не ми лежи сърцето на психологиите и гомилетиките. Мене ми се иска храна повече реална, аз я намирам в книгите извън академическия курс. Физиологията на Люиса и популяризацията на положителните науки в разните нови издания и в журналите „Съвременник” и „Русское слово” поглъщат не само всичкото ми почти време, но и всичката ми охота за придобивание познания. Академическите лекции в тяхната отвлеченост и в тяхната остаряла форма ми служат само като горчиво лекарство за възбуждение на апетит към друга храна. В друго време и при друго настроение тези лекции биха били за мене, който знаех „жития святих” наизуст, драгоценно приобретение; аз бих ги поглъщал с жадност и бих се мъчил да ги преобърна в капитал; днес те действуват на мене отрицателно и ме тласкат към други познания, които не ми наумяват предишното, а отварят пред мене нов свят, света на положителните науки.

Май 1862 г.

С мене се случиха през миналата зима два куриоза. Иностранците възпитаници в академията, като не можаха да търпят нечистото ядение на заведението, подадоха в правлението на академията прошение да ги освободят от тая трапеза и да ги оставят да живеят навън, като им дават отпусканото съдържание в пари. На това прошение се подписах и аз, ако и да бях още нов и не бях изпитал несгодностите на академическата трапеза. Впрочем „борша” с чървивите хамени бях ял вече много пъти. Аз се бях подписал Т. Икономов, но академическото началство обяви, че не познава Т. Икономов, но Т. Петрова, както било писано в паспорта ми из Цариград. По неволя аз останах в Русия Т. Петров на основание само на това, че паспортът ми ме назовавал тъй. Колкото и да разправях, че Т. Петров е писано от турския кятипин по неумение да напише Икономов, за правлението, па и за всичките руси аз си останах Т. Петров.

Друго. Като бивш дякон аз продължавах да си нося брадата. Според мене цели бради отпуснаха и няколко руски студенти. На началството това не се хареса и през февруари тая год[ина] се издаде от правлението заповед всички студенти да се съобразят с правилата на академията и се отрекат от целите бради. Трябваше или съвсем да бъдем бръснати, или да носим бакенбарди. Разбира се, че аз не се съобразих с това искание на академията, защото все още се надеях да ми припознаят дяконския чин. Като обявих, че академическите правила за брадите са установявани преди 100 години и не са имали пред вид иностранните студенти, а само руските, аз се отказах да хвърля брадата.

Моите занятия в академията не ме задоволяват. Аз посещавам понякога и университета. Естествените науки ме влекат и занятията в анатомическия театър не ме отблъскват. Какво хубаво щеше да бъде, ако можах да мина в университета! Но как и с помощта на кого да мина? Това ми е невъзможно. Аз ще се занимавам, както зная, и малко ще обръщам внимание на академическия курс. Занапред това ще ми бъде по-лесно, защото излазям да живея на квартира.

Без да отпуща пари, академическото] началство обяви, че желающите от иностранците могат да живеят извън стените на академията. Аз ще се възползувам от това разрешение. Дядо Йосиф ми обещава една малка помощ, с която ще се мъча да премина, догде се разреши въпросът за отпускането на казионното съдържание вън от академията. С десет рубли на месец мъчно се живее, но аз ще се мъча да мина с тях.

______________________

71) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова\ Константин Ранов - т.е. Константин Петров Райнов (1796-1866)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...