2.6.2. Драган Цанков - представител на българския народ. 2.6.2.1. Покровителят.

[Ани]

2.6.2. ДРАГАН ЦАНКОВ

- ПРЕДСТАВИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

2.6.2.1. ПОКРОВИТЕЛЯТ

В: Пеев, Петко Петков. София: печ. Стоп. развитие, 1944, с. 48-58.

(Библиотека Прослава. Нашите водачи ; г. 2, кн. 5)

Отблъснал възможността да намери подкрепата на Русия и убеден, че българският народ има нужда от силен покровител, Драган Цанков все още търсешстае тоя толкова желан покровител. Но тъкмо при това търсене случи се нещо съвършено дребно, което се указа съдбоносно.

Когато Драган Цанков пристигна за пръв път в Цариград неизвестен и непознат, а при това влачещ и своята печатница със себе си, когато най-сетне след продължителни постъпки той получи толкова очакваното разрешение за откриване на печатницата, пред него се изправи въпроса: къде да я настани?

При ония материални възможности, с които разполагаше това първо по рода си печатарско предприятие, за неговия ръководител не беше лесно да се справи с тоя въпрос. И когато му се откри възможност да настани своята печатница в същата сграда, в която се помещаваше католическият манастир Сен Бенедето, той не се подвоуми нито за миг да приеме гостоприемството.

И тъкмо това случайно гостоприемство се указа твърде скоро съдбоносно за него. Намерил се в католическото гнездо по едно време, когато борбата между българи и гърци бе в своя разгар и когато сам той бе непримирим противник на гърците, когато търсеше покровител силен и могъщ при започнатата неравна борба, той бе особено затрогнат, когато намери не само съчувствието на католическите среди, но и тяхната морална подкрепа. Французкият вестник в Цариград „Presse d’Orient“ не само даваше отзиви срещу безчинствата и злоупотребленията на гръцкото духовенство, но често излизаше с твърде остри статии, с които се атакуваше гръцката патриаршия.

Тази идейна връзка беше подсилена още повече от обстоятелството, че все по това време Драган Цанков работеше върху своята Кратка българска история. А в нея, пренасяйки се в по-далечното минало, той разглежда с доста подробности покръстването на българския народ и борбите между Цариград и Рим за повече влияние над новата българска църква. Той се спира на големите злоупотребления извършвани от гръцкото духовенство, спира се също и на постъпките, които българите са правили още през XIII век пред папата, за да се отърват от гръцкото духовенство.

Припомняйки си цялата тази история на българите, Драган Цанков затваряше очи и често пъти се унасяше по това, което е било през вековете, от което е страдал някога българският народ. А когато се пробуждаше от своя унес и когато си припомняше това, което бе станало вчера или в дните от неговото време, той неволно потъркваше очи и се мъчеше да отдели миналото от настоящето, но дори и тогава, когато идваше в пълно съзнание, струваше му се, че някои случаи толкова много си приличаха, като че ли се повтаряха.

Тогава у него се роди идеята да се повтори и сега това, което някога българите бяха направили през XIII век. И при блясъка на тая идея, неговите лазаристи от католическия манастир Сен Бенедето му се видяха още по-добри и по-мили хора, а в лицето на папата стори му се, че най-сетне е намерил оня мощен покровител, чрез когото българският народ наистина ще бъде отърван от цариградската патриаршия.

Тази идея, обаче, колкото чиста и безкористна да беше по своите подбуди в съзнанието на Драган Цанков, тя бе използувана много ловко от католическата пропаганда за свои собствени домогвания, както изобщо постъпва и всяка опитна пропаганда.

И без да подозира, че се е поддал на чуждо влияние, той се хвърли към тая идея с всичката си упоритост на делови човек и с всичката пламенност на онзи, който е убеден, че върши едно спасително дело за своя народ.

А когато други не по-малко добри българи се обявиха против това покровителство, когато в съчувствието на католическите среди те видяха само техните домогвания да разклатят устоите на Православната църква, когато се обявиха рязко против тия намерения на Драган Цанков и когато открито го обвиниха, че ще стане причина да се разпокъса българският народ, той въпреки всичко това остана толкова непримирим в борбата си против цариградската патриаршия, че според него всички средства бяха позволени, само да може да избави българите от непоносимото повече духовно робство. И тогава може би имаше моменти, когато той дълбоко в душата си бе признал пред себе си, че това беше един от ония случаи, за които може да каже:

- Целта оправдава средствата.

И веднъж убеден в правотата на своята кауза той издигна високо своя глас, който прогърмя тъй силно, че разтърси из основи и без това разклатения вече от собствени прегрешения престол на цариградския патриарх.

Неговият в. „България“ стана знаменосец на тая непримирима борба, а от неговите колони изхвръкваха като молнии огнени слова.

Скоро в тия слова започнаха да се вслушват и ръководните среди на турското правителство.

И без да издават скритите си намерения те дори започнаха да поощряват тая борба. А това бе достатъчно за наивните българи да обнадеждят сърцата си, че наистина много скоро тяхната борба ще се увенчае с пълен успех. И привържениците на Драган Цанков, който искаше българите да се откъснат от патриаршията и да признаят папата за глава на новата българска църква, като запазят своята православна вяра, се увеличаваха все повече.

Тъй се стигна до осемнадесети декемврий 1860 година.

В тоя ден няколкостотин българи начело с Драган Цанков и игумена на Габровския манастир архимандрит Йосиф Соколски се явиха пред католическия архиепископ Брюнони¹²¹ и заявиха високо своето желание да се отделят от цариградската патриаршия, да основат своя българска църква и да признаят Негово Светейшество папа Пий IX за глава на новата българска църква, като за това се сключи уния, но при условие, че „обредите, обичаите и езикът на нашето Богослужение ще останат непокътнати”. След постигнатото съглашение бе подписан следният акт:

„На цялхристиянский свят е познато, че в старо време българский народ имаше една народна каноническа независима йерархия, която беше съединена чрез връзки на покорност със светата всеобща¹²² Римска църква и беше припозната от тая последната за каноническа и независима.

Особени обстоятелства съединени с непозволени средства, допустиха на гръцкий цариградски патриарх да лиши българский народ от това каноническо учреждение и да присъедини към своя престол правата му. От нея епоха насам българите не престанаха да протестуват явно и с въздишанье от сърце против това грабванье на техните свещени права.

Сегашний наш народ, като изповядва същите убеждения, счита това право за неотемлимо и неизсрочвано и одързостен от уверенията, дадени от Н. И. В. султана, наший господар, в Хатти-хумаюнът¹²³ от 6/18 февруарий 1856, уверения, които обезпечават на всичките жители на отоманската империя свободата на съвестта, протестува днес както са всякога протестували неговите прадеди и толкоз повече, че той съзнава опасността за общенародната нравственост и за умственото развитие от антиканоническите угнетения и злоупотребления на гръцкото духовенство.

Съблазнен от безнравственото поведение и от развратния живот на гръцките владици, от които много има на този час да отговорят пред съдилището за дето-убийство и насилванье и ревнив за упазванье православната вяра в оная чистота, в която му е била предадена от прадедите му и в която и тия последните са я приели от светите Апостоли и от Вселенските събори, българский народ докачен в религиозната си съвест от всичко това, реши да скъса връзките, които го свезватс гръцкий цариградски патриарх, да се откъсне от неговата неканоническа власт и да обяви, както сега и обявява всенародно, че почита и припознава, сега и до века, светата Българска цариградска църква за своя истинска майка. Българский народ желае щото чрез посредството и грижите на тая света Църква, да се поднови древната му каноническа и независима йерархия, а нейний началник, както и наследниците му да носят титлата българский патриарх.

Като припознава речений свещеноначалникза глава на всичките български църкви, на всичкото българско духовенство, на което както и на речените църкви, ще е той управител, съобразно с църковните правили и царски закони, българский народ желае щото подновяването на неговата каноническа независима йерархия да се извърши под покровителството на светата западна Римска църква, която в старо време е припознала българската йерархия за каноническа и независима.

По тая причина ние долуподписаните, на които народът е дал пълномощие да направим потребните постъпки, за да подновим свръзка със светата западна Римска църква, чрез посредството на началника на тая Църква, който е истински началник на християнската Римска църква, обявяваме тържествено, че припознаваме за свети догмите и обредите, които следва светата западна Римска църква, уверени сме, че църковните ни обреди и богослужението ни, а тъй и обичаите на духовенството ни и начинът на изповеданието догмите, ще останат небутнати, според както е дозволено и решено от Флорентийский събор относително догмите и обредите на възточните църкви.

Долуподписаните молят прочее Негово Светейшество папа Пий IX, като приема спротив гореизложений начин, съединението и общението на нашата Българска църква да благоволи да припознае, без всякакво ограниченье, нашата каноническа и независима йерархия.

Най-после ние покорно молим Негово Светейшество да благоволи да се погрижи да пригласи Негово Величество французкий император, като по-стар син на църквата да посредствува пред Н. И. В. султана, щото да се припознае нашата йерархия за независима и от отоманското правителство и да окаже то усърдно покровителство против интригите, които могат да дойдат от гръцкото духовенство или от друга някоя страна. Също молим французкото правителство да благоизволи да ни даде покровителство и добрите си услуги, както ги дава на другите народи от отоманската империя, които припознават Западната църква.

Като туряме надеждата си в християнската любов на Ваше Светейшество, ние подписваме с най-голяма синовна почест.”¹²⁴

След подписването на тоя акт настроението между последователите на Драган Цанков бе твърде повишено. В тоя ден те изживяха може би най-върховния момент от своя живот. И това, което за цели поколения оставаше само мечта, за тях беше вече факт. Те не само бяха се откъснали от ненавистната им цариградска патриаршия, но в лицето на папата те смятаха, че са намерили най-влиятелния покровител, какъвто можеха да си пожелаят. И не само това. Основавайки своя българска цариградска църква със своя независима йерархия, тия българи може би подхранваха дълбоко в душата си и друго някакви надежди, щом чрез подписания акт бяха се сетили да потърсят покровителство и на французкия император.

А от всички тия българи сигурно най-възторжен измежду тях е бил самият Драган Цанков. И той бърза да извести за станалото събитие с извънредно издание на своя вестник България:

- Как да изразим всичките си душевни впечатления! - възкликна той и бърза да добави: - Денят 18 декември 1860 година е най-благополучният ден от всичките, които преминахме откак нашите майки са ни донесли на свят. Денят 18 декември ще е за нас първия народен празник.

Тъй чувствуваше и туй мислеше тогава Драган Цанков за своята постъпка и за унията, която сключи. А зад тия чувства и мисли той подхранваше и други надежди, които му разкриваха най-светли хоризонти за българския народ.

Едва бяха изминали само няколко дни от историческото събитие на 18 декемврий и турското правителство побърза да признае българската униатска община, на която даде правото да има и свой печат. Това подействува толкова по-ободрително, защото останалите българи, които вече от девет месеци бяха прогласили отричането си от цариградската патриаршия, все още не бяха признати от турското правителство за отделна църковна община, само защото нямаха никакъв покровител, който да се застъпи за тях,

След първото опиянение трябваш да се помисли и за бъдещия глава на новата българска църква. За такъв бе избран егуменът на Габровския манастир архимандрит Йосиф Соколски, който по това време бе пристигнал в Цариград. Ръкополагането трябваше да се извърши от самия папа и затова бъдещият български патриарх трябваше да бъде отведен в Рим. С тая деликатна мисия се зае, разбира се, пак Драган Цанков.

И на 15 март 1861 година той заедно с д-р Георги Миркович от Сливен и с началника на лазаристите в Цариград Боре придружиха бъдещия глава на българската униатска църква в далечното пътуване.

Няколко дни след пристигането на българската делегация в Рим при нея се явил кардинал Барнабо¹²⁵ и с великолепни екипажи отвел българските пратеници във Ватикана. Там папа Пий IX вече ги очаквал. И щом те били въведени в приемния му салон, той се обърнал към тях:

- Елате, елате, чеда мои, елате, чакам ви.

След това архимандрит Йосиф произнесъл едно „словце”, което написано на български и на френски после бе предадено лично на папата. Той от своя страна отговори, като между другото каза:

- Нищо по прилично от това да последвам и аз преданията на моя предшественик папа Св. Николай I, който ръкоположи първия ви архиепископ.

След няколко дни се извърши и самото ръкополагане на новия архиепископ и апостолски наместник на съединените българи, а когато след това направи някои официални посещения, навсякъде той бе приеман с тържественост отговаряща на новото му високо положение. И минавайки през улиците на Рим с оставените на негово разположение папски екипажи, народът бурно го акламира, като вика: да живее българският патриарх.

Преди да си замине българската делегация нейните членове бяха обсипани със скъпи подаръци. Самият архиепископ получил от папата скъпоценен потир и разкошни одежди, изработени според православните изисквания, а от името на гражданите на Рима получил една дароносица.

След отсъствие от цял месец, на 14 април 1861 година българската делегация се завърнала в Цариград. Тук новият архиепископ направи също някои официални посещения, придружен от многобройна свита на коне и нарочни гавази, изпратени към него от Високата порта.

С целия този външен блясък, заедно със значителния факт, че турското правителство веднага призна новоръкоположения архиепископ за глава на новата българска църква, не можеше да не се укаже известно влияние както върху широките народни маси, тъй също и върху някои политически и духовни фактори от първостепенно значение.

Това бяха дни, през които Драган Цанков повече от всякога, бе повярвал, че е разкъсал вече веригите на духовното робство и че е приготвил едно по-добро бъдеще на своя народ.

________________________________

121) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова'. Паоло Брунони /Paolo Brunoni/ (1807-1977) - грък по рождение, италиански католически свещеник, епископ

122) Предпочетено се да се каже всеобща вместо католическа, защото последната дума не звучи добре за ухото на Българинът.

123) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Хатихумаюнът - султански ферман, издаден на 18 февруари 1856 г. от султан Абдул Меджид I (Хат-и хумаюн - букв. щастливо писмо; султанска наредба по най-важните държавни въпроси). Издаден е в навечерието на Парижката конференция от 1856 г. след приключването на Кримската война. Ферманът дава и гарантира равни граждански права на христяните спрямо мюсюлманите в Османската империя. Премахва изтезанията и цели реформа на затворите. Хатихумаюнът гарантира свободата на религията на всяка религиозна група, независимо от големината й защитава поданиците на империята да не бъдат принуждавани да променят религията си и да не бъдат преследвани за убежденията си.

124) Вж „Български Книжици”, книга втора за декемвр. 1860. - в. „България”, год. II, стр. 617-719.

124) Вж „Български Книжици”, книга втора за декемвр. 1860. - в. „България”, год. II, стр. 617-719.