Jump to content

2.6.3.2. Унията (1860-1863) и Драган Цанков - ръководителя на движението.


Recommended Posts

2.6.3.2. УНИЯТА (1860-1863) И ДРАГАН ЦАНКОВ

– РЪКОВОДИТЕЛЯ НА ДВИЖЕНИЕТО

В: Ковачева, Маргарита. Драган Цанков - общественик, политик

и дипломат до 1878 г.

София: Наука и изкуство, 1982, с. 117-139.

Междувременно стечението на обстоятелствата продължава да се развива в полза на униатското движение. Една от първите инициативи на Иларион след Великденската акция като самостоятелен епископ -ръкополагането на балчишкия поп Димитър - патриаршията посреща с твърда реакция. Органите й във Варненската епархия категорично отказват да го признаят, за да покажат, че всичко ще си остане тъй, както преди обявената самоволно от българите църковна независимост. Нещо повече, изпратен под стража в Цариград, поп Димитър е хвърлен в патриаршеския затвор. Освободен, вероятно със съдействието на католическата пропаганда и влиятелното френско посолство, той се озовава в манастира „Сан Бенедето”. Така униатското движение още повече засилва позициите си като фактор, който успешно противодействува на могъщата патриаршия.

При неблагоприятните изгледи за признаване на българската независима църква дори сред най-ревностните привърженици на православието започват да се издигат гласове за радикално скъсване с Фенер. Даже видни духовни лица вече считат отклонението от църковната традиция като тактическо отстъпление.

На предварително определения ден - 18 декември 1860 г., около 120 българи - еснафи, търговци, духовници, начело с Цанков, обхванат от силно патриотично възбуждение, от безгранична ненавист към патриаршията, се озовават в метоха при Иларион Макариополски с предложение да подпише документ за приемане на унията. Но той отказва. Настроени обаче за решителни действия, без да се смущават от проливния дъжд, те незабавно се отправят към дома на католическия архиепископ в Цариград П. Брунони, който предизвестен ги очаквал заедно с армено-католическия патриарх Хасун, заобиколен от целия си кпир.

Там, както свидетелствува Боре Цанков и последователите му заявяват желанието си да се възстанови тяхната древна йерархия, като запазят своя източен обред. Те декларират, че приемат всичко, каквото Римската църква учи, и оформят съответен протокол. Веднага след това в църквата на папското представителство оповестяват, че са снабдени с пълномощия на народа - в същност те се позовават на дотогавашните униатски събрания - подписват акт за отричане от православието и за присъединяване към католицизма.

Отправено е и прошение до папа Пий IX, в което съобщават, че изповядват „всички истини”, които учи Римската църква, и молят да си запазят своите обреди и църковни обичаи. Тези противоречиви постановки несъмнено изразяват лавирането, към което прибягва Цанков, считайки го за незначителен компромис при началната стъпка, особено след предявеното важно условие - запазването на „всички наши предимства и обичаи, съществуващи от древността в нашата църква и народ”.

Продиктуван от пропагандни съображения, във вестник „България” е поместен по-различен и разширен текст. В него, от една страна, се признават догмите и обредите на католицизма, а, от друга, се изразява увереност, че богослужението, обичаите на духовенството, черковните обреди в българската църква ще останат незасегнати. Фигурират също искания папата да издействува посредничеството на френския император пред турското правителство за утвърждаване на „нашата йерархия за независима”, а френското правителство „да ни дава покровителство и добрите си услуги, както ги дава на другите народи в турската държава, които припознават Западната църква”.

Безразличен към теологичните въпроси, тук Цанков премълчава приемането на католицизма от българката депутация при подписването на унията. Колкото до призивите за френска протекция - които по същество той отправя по-рано чрез меморандума си до Наполеон III -в действителната молба към папата именно заради необходимостта от строго религиозния й характер са отбягнати.

Депутацията получава уверенията на католическия архиепископ в Цариград Брунони, че българските желания ще бъдат удовлетворени в най-кратък срок.

Изпълнен с надежди от тези обещания, Цанков отдава голямо значение на приетата уния. Тържествено, с тон на прокламация звучи известието по този случай в неговия вестник:

„Съотечественици, от много години насам ний, българите, искаме едногласно..., една йерархия...

Секи от нас е чул, видял или чел, че ний почти от една година насам ся отказахме от гръцкия патрик, който неканонически владееше над нашия народ.

Всеки от нас е известен, че почти от сичките места, обитаеми от българи, ся подадоха безчетни молби, покрити с хиляди подписи и печяти, на правителството на НИВ султанът... За да искат възобновлението на народна... йерархия, уничтожена и сляна в един елемент, на когото днес гърците дават името велика църква... Българският народ още преди два месеца тържествено изяви на своето духовенство, за да прибърза да тури в действие нашата йерархия, като поднови старите сношения на българската църква с римската: с една реч, да приеме унията. Българи! Днес основите на нашата народна йерархия ся туриха.”

Турското правителство, стремящо се да подрови колкото се може по-дълбоко руското влияние сред българите, вижда в унията път към постигането на тази цел. Ето защо, когато на следващия ден Хасун представя на държавните органи акта за съединението на българите с католическата църква, Портата незабавно признава новата българска униатска община, която възглавява Цанков (въпреки, че архимандрит Макарий е считан за неин временен началник). Сега Цанков се насочва към организирането й, към осигуряване на дело обещаното покровителство за българския народ.

Веднага след подписването на акта започва преустройството на подарената от един богат арменец къща за параклис на униатите-българи. Но поради бързане за ускоряване на работата не е взето предварително необходимото султанско разрешение. Ето защо полицейските органи спират строителните работи, дори арестуват главния майстор. Уведомен за инцидента от архиепископ Хасун, турският външен министър Аали паша, веднага се разпорежда да бъде освободен задържаният, лично разрешава да продължи работата и заповядва на началника на полицията „да си затваря очите” относно този строеж. Така само за шест дена къщата се превръща в български униатски параклис.

Но обявяването на унията, от друга страна, предизвиква потресаващо впечатление сред българската колония в Цариград. Три дена наред се движи на тълпи безкрайна, дълбоко развълнувана върволица от еснафи, търговци и др. по улиците на Фенер, обезпокоени за съдбата на народното дело.

Наскоро, през януари 1861 г., папа Пий IX потвърждава с послание унията, а също поетия от Брунони ангажимент за спазване на обредите и обичаите в българската църква.

Относно реализирането на подробностите в практиката обаче -понеже се тълкуват различно - липсва единомислие между лазаристите и полските емигранти.

Боре се стреми поради несигурно приобщените към унията българи към радикалното им свързване с латинския религиозен орден, а да се осигури действително духовното ръководство на Римската църква.

Но Вл. Йордан се опасява, че подобни действия ще отблъснат българите, и счита, че на първо време трябва да бъде подготвена само основата за бъдещите успехи на католицизма, а до създаването на правно-организационни условия да се предостави на новообявените униати свобода и възможност да спазват своите ритуални традиции.

Той твърде реалистично преценява решимостта на Цанков за независима българска църква под егидата на римския примат, която да разполага със своите вътрешни дела. Така още в началото между униати и католици назряват условия за сериозни противоречия.

Въпреки покровителството на униатското движение от католическата пропаганда и турското правителство започват първите трудности. Остава дълго време открит проблемът, кой от духовниците да бъде издигнат за ръководител на униатската църква - никой от уважаваните български владици в Цариград не приема унията. Няколкото приобщени свещеници се оказват неподходящи за високия сан. Напразни опити предприема Цанков да привлече Натанаил Стоянович (Охридски), игумен по това време в Добровъцкия манастир при Яш. „Отче - пише му той - защо не отсудиш црковни въпрос”, но получава отрицателен отговор чрез „Цариградски вестник”.

На 22 декември Иларион свиква голямо събрание на цариградските българи, което остро порицава и осъжда унията.

В началото на 1861 г. последва нова акция - Иларион и Авксентий отправят противоуниатско послание към българския народ.

Поради средствата, събрани в Париж и Рим за новата българска униатска община, обвиненията в корист не слизат от колоните на „Цариградски вестник”, „Дунавски лебед” и други български периодични издания.

В мощния поход срещу унията главният удар се насочва към Цанков. Макар че никой не вярва, че от користни съображения организира униатското движение, с цел да бъде дискредитиран той е назован „предател” и „познат подкупник”.

Един френски вестник по повод на подетата кампания срещу униатите съобщава, че не може да превежда материали, изпълнени с волностите, които българският език си позволява.

И сега неаргументираните обвинения, отправени към Цанков, далеч не отговарят на истината. Той продължава да живее все така скромно и оскъдно, както преди.

„През всичкото време на съвместното ни служене при унията аз съм го наблюдавал и съм забелязал, че той служи безкористно и без грижа за себе си.” - пише за него Т. Икономов по време, когато съвсем не може да му се приписват лични симпатии към Цанков.

„Догдето другите се ползуваха от сумите, които се отпущаха ежемесечно из касите на пропагандата, Цанков ходеше със скъсани кондури и не се грижеше за друго, освен отгде да икономиса някоя пара, за да издаде вестника си „България” един път повече.”

Тази особено показателна оценка е поместена в дневника на Т. Икономов - отпечатан с късна редакция - към 28 май 1861 г., след като той напуска унията, т. е. след острия му разрив с издателя на „България”.

Колкото за личните, интимните подбуди на Цанков, той не познава граници в устремността си да бъде полезен на своето поробено отечество.

„Положението и страданията на народа му бяха близки и в грижите за изцелението им готов беше да попреиначава работите” - отбелязва Т. Икономов въз основа на близките си, непосредствени впечатления от него.

Междувременно поради липса на авторитетно духовно лице, което да възглави българката униатска църква - всички усилия в тази насока отиват напразно - изборът пада върху родолюбивия, но престарял и неграмотен игумен Йосиф Соколски, основател на Габровския (Соколския) манастир, който се стреми към владишки сан.

В същност Римската църква дотогава му била съвършено чужда. Няколко месеца по-рано той изтъква пред Н. Геров, че желае да подари Соколския манастир на руския цар. Соколски се озовава в унията случайно, наскоро след като в българския цариградски метох не среща съчувствие на желанието си стане владика.

Скоро униатското движение достига връхното си развитие.

За придружаване на Йосиф Соколски до Рим се сформира делегация. Предвиден в нейния състав, Евгений Боре отначало отказва. Отнасяйки се резервирано към българското униатско движение поради ярко изразения му светски елемент, той предпочита да се въздържи от този представителен акт, но получава нареждане от ръководителя на ордена на лазаристите Етиен да участвува.

Така през пролетта на 1861 г. делегацията в състав Йосиф Соколски. Драган Цанков, д-р Георги Миркович, Рафаил Попов и Евгений Боре отива в Рим. Там след аудиенция при папата Йосиф Соколски е ръкоположен тържествено за архиепископ на българска униатска църква (14 април 1861 г.).

Когато делегацията се завръща в Цариград, той наскоро е утвърден със султански берат.

Обявяването на Йосиф Соколски за миллет баши създава престиж на българска униатска община, доказва официално наличността на българи в Османската империя.

Но макар и въодушевен, изпълнен с надежди от тези първи успехи, Цанков далеч не счита, че трябва да предостави на времето очакваната протекция над българския народ.

Сега от свое име и от името на Й. Соколски той изпраща специален „Адрес на българите до княз Чарториски”, (публикуван по-късно във вестник „Свобода”). Този документ показва ясно, че негов автор е в същност Цанков, защото немислимо би било на крайно ограничения дядо Йосиф да си приписва подобно съавторство. Тук той отново изразява дълбока признателност към полската нация „за братските симпатии, които тя не е престанала да... свидетелствува” на българите, изтъква помощта й в борбата на своя народ за отхвърляне на фенерското иго.

Ръководен от прозападната си ориентация по църковния въпрос и в съгласие с концепциите на Чарториски, Цанков подчертава:

„Не само кръвта ни свързва днес, княже, с полската нация, а също религията и всички политически симпатии. Ние си простряхме ръцете към този Запад, гдето вий ни показвахте винаги нашето спасение.”

Адресът, страстен зов към ръководителя на полската емигрантска централа в Париж - „наш естествен посредник”, - разкрива целенасочените му усилия чрез Чарториски да се осигурят външните фактори - Турция,

Франция, Англия, за обезпечаване успеха на българската църковно-национална борба, горещо призовава за съдействие „България... да стъпи в пътя на прогреса”.

Така, както преди подписването на акта за унията, така и след като тя е вече факт, ползувайки гъвкаво и прагматично религията, той предприема официални постъпки, насочени към спечелване на могъщи съюзници в борбата за извоюване на църковна самостоятелност, за признаване и утвърждаване на българската нация.

Не случайно в този пореден документ на своята начална международна дейност Цанков призовава княз Чарториски за съдействие и пред правителството на Великобритания.

Английската дипломация с цел да бъде подровено руското влияние в Турция заема положителна позиция към българското църковно движение. Нейните представители в Цариград обективно подпомагат българската кауза - настояват пред Портата да удовлетвори справедливите български искания за самостоятелна църква. Ето защо адресът до Чарториски, в който ясно прозират усилията на Цанков, насочени към засилване на благоприятното въздействие, оказвано от Англия върху хода на църковната борба е веднага обнародван в английския вестник „Левант Хералд”.

Във връзка с постъпките на Цанков княз Чарториски, който счита, че привличането на българския народ към съюз с Римската църква е в интерес на полската емиграция, действително се застъпва за униатското движение. Император Наполеон III лично отправя крупно дарение за българска униатска църква, оценявана като важен фактор в борбата на западните сили срещу руското влияние на Балканите.

По настояване на френския външен министър Тунел в началото на 1861 г. в Париж е създаден „Комитет за католическо съединение с България” начело с граф Богюс, в който княгиня Чарториска играе особено активна роля.

За да улеснят издаването на Цанковия вестник - проводник на френско влияние - и за обзавеждане на униатски църкви членовете на комитета се задължават да внасят ежегодни вноски. Отправен е и апел към католиците във Франция за подпомагане на българското униатското движение.

Изобщо в Западна Европа се вдига голям шум около българската уния. Особена активност проявяват френски и полски автори. Българската тема се налага като една от най-интересните във френския печат. Бързо се появяват няколко книги, изследвания, редица публикации, статии и пр. Независимо че се води от позициите на католицизма, тази пропагандна кампания има своя обективен резултат - популяризиране пред външния свят в такива широки размери, както никога дотогава, на поробената и забравена вече няколко века българска народност.

С цел по-нататъшното развитие на униатското движение, необходимо според Цанков за приобщаване на българския народ към високите материални и духовни постижения на напредналите западни държави, той се стреми да разширява контактите на новата „съединена” църква с видни обществени дейци в Европа.

Така още в началото на 1861 г. Цанков се обръща от името на група „съединени” българи към Йосиф Щросмайер, изтъкнат славянофил, епископ на Срем и Босна, основател на Югославската академия в Загреб, като му съобщава, че новата българска униатска община се нуждае от помощ-морална и веществена. Горещ привърженик на унията, Щросмайер вижда в нея политическо средство за разпространение на католицизма, фактор за сближение с хърватите, който може да послужи на българския народ - от една страна, за преодоляване на гръцката опасност, а, от друга - за да стане участник във всички ония блага, на които Западна Европа се радва. Ето защо Щросмайер изразява активно симпатиите си към българската уния - разпорежда се да бъде подпомогната с книги за негова сметка, заема се лично да издържа български младежи в Загребската семинария и пр.

Във връзка с отношенията Цанков - Щросмайер следва да бъде упоменато едно писмо, съхранявано в архива на Стефан Веркович, което съдържа наставления, изпратени от сремския епископ до издателя на вестник „България” относно разпространението на унията в Македония. Проф. Ив. Шишманов след редица проучвания стига до извода, че този документ е в същност апокриф с цел да бъдат злепоставени Цанков и Щросмайер.

Съдействието, оказвано от заинтересованите фактори на българската уния, се засилва. Вдъхновявани от идеята за единство на поробените славянски народи, поляците-емигранти продължават да участвуват в помощната акция, особено при събирането на средства за финансирането на вестник „България”.

Цанков ползува рационално унията и за да осигури издръжката на свои сънародници в чуждестранни училища. Въодушевен от желание за създаване на високо образовани кадри, нужни на поробената родина, чрез застъпничеството му отпътуват над 20 български младежи за Рим, Париж, Загреб, Бейрут, където постъпват в различни учебни заведения. Той с признателност подчертава активното покровителство, упражнявано от полската емиграция и по-специално от генерал Замойски над младите българи, учещи се във френската столица.

Необикновената бързина, с която турското правителство признава новата униатска църква, големият отзвук на българската уния в западния печат оказват своето въздействие. Броят на „съединените” българи нараства - в Пловдив и в редица други селища, но далеч не от религиозни съображения.

От значение за престижа на униатската община в Цариград се явява също фактът, че тя издавала тескерета и други документи 5-6 пъти по-евтино, отколкото патриаршията и българската община.

В своята пропаганда за унията Цанков изтъква предвижданите от него облекчения в тежкото социално положение на българския народ. Така при агитацията си сред малкотърновчани той красноречиво посочва, че ще получат изгоди от католицизма - ще спечелят покровителството на западните посланици, ще се избавят от притесненията на чорбаджиите, ще добият права пред Високата порта. Пояснено е, че вместо користолюбивото гръцко духовенство те ще имат свои свещеници, а църковното богослужение ще се извършва на майчиния им език. Като чуват от българин тези обещания, малкотърновчани изготвят документ, че приемат унията, надявайки се с помощта на този „папа”, под чието име се подписват да подобрят положението си.

Изобщо там, където по места се сблъскват със съпротивата на патриаршията и не намират подкрепа от руска страна, българите заплашват, че ще прибягнат до върховенството на папата.

Случаят с Кукуш, който чрез уния с католическата църква успява да наложи искането си за български митрополит, подхранва надеждите.

Движението за приобщаване към главенството на Римската църква обаче само външно изглеждало монолитно. В същност от първия ден на унията между нейните привърженици започват дезертирания, още повече, че част от последователите й се включват в движението поради чисто лични интереси. Това особено се отнася до свещениците, привлечени от миражите за бърз просперитет. Мнозина от тях с пропадането на възможността да получат висок сан се отказват незабавно от унията. След избора на Йосиф Соколки за архиепископ почувствувалият се пренебрегнат Макарий твърде скоро се връща към православието. Дори ръкоположеният по-късно епископ Рафаил приема унията от честолюбиви съображения, виждайки за себе си добри перспективи.

Същевременно нараства недоверието сред лазаристите и полската емиграция, че българите се обявяват за униати само за да ползуват протекцията на Франция.

Независимо от очертаващото се разминаване с целите на католическата пропаганда Цанков вижда, че в своето огромно болшинство българският народ остава равнодушен към униатската агитация. Ето защо въпреки първоначалния успех не се самоуспокоява. Упорито се стреми към привличането на всепризнатия български духовен глава -Иларион Макариополски, за да възглави униатската църква, да обедини духовно българите. Но усилията му отиват напразно. Изпълнен с тревога за бъдещето, Цанков още през април 1861 г. му изпраща пламенен призив:

„Бъдете уверени - пише той, - че сичкият съединен български народ, както и духовенството му, ще Ви приеме с голямо възхищение.” Издигайки се над каквито и да било лични отношения, готов веднага да забрави горчивините, които изживява от Иларион, Цанков горещо го увещава да се приобщи към униатското движение. „Нека оставим сичко настрана - настоява той - и елате, направете единството в народът” (курс.а., М. К.).

Отчаян, безуспешният опит да го привлече дори в последния момент, непосредствено преди издействуваното от патриаршията заточение на Иларион Макариополски и Авксентий Велешки.

Сега вече в Цанков настъпва колебание, неувереност и той преотстъпва редактирането на вестник „България” от 10 май 1861 г. на Христо Ваклидов, възпитаник на френския колеж в Бебек, активен участник в униатското движение, публицист и преводач. Новият издател продължава Цанковото направление. Така, че без да се подценява ролята на Ваклидов, „България” си остава „Цанков лист”.

Обявяването на унията активизира руската дипломация. След последователни, неуспешни усилия - дори в навечерието на акта - да бъде отклонен Цанков, руското посолство в Цариград взема извънредни мерки за противодействие.

Азиатският департамент се разпорежда консулите в Европейска Турция да предпазват българите от влиянието на унията, да ги ободряват и насърчават, че Русия предприема постъпки за решаване на българо-гръцкия църковен конфликт.

„Департаментът ще очаква от Вас своевременни и подробни донесения по това в най-висша степен важно дело” - се заключава в изпратеното по този повод указание.

В отговор на предприетото засилено проучване върху настроенията на българските провинции особено се откроява пловдивския вицеконсул Найден Геров. Уведомен от руския посланик в турската столица княз Лобанов-Ростовски, че незабавно ще му бъдат съобщавани „разпорежданията, които патриархът счете за нужни за удовлетворяване законните искания на българите”, че „за императорската мисия е извънредно важно в настояще време да получи най-точни и подробни сведения...”, той изпраща цяла поредица писма и доклади. Изготвени със задълбочено познаване на църковния въпрос, тези документи разкриват крайно тежкото положение на българите под гръцкото духовно владичество, масовата борба срещу грабителската и денационализаторска политика на Цариградската патриаршия, осветляват бурно изразените, непреодолими народни стремежи за самостоятелна българска църква. Като изтъква пречките в просветното движение на своите сънародници, Н. Геров тактично посочва, че „всички възпитаващи се в Русия млади българи за учители се преследват от гръцките архиереи.” Макар и убеден противник на унията, той осветлява обективните причини, които довеждат българите до тази акция. „Сам патриархът с неуместните... разпоредби принуждава българите към уния и още с такава настойчивост, че средствата за задържането им от това се изчерпват. А бързото признаване от Портата на общината - продължава Н. Геров - уверява българите, че с приемането на уния и ще постигнат своята цел: да имат собствена народна йерархия, каквато правителството на султана сега им отказва.”

Той целенасочено акцентира върху фактите, които опровергават закостенялата руска църковна доктрина - единство на православието в Османската империя, като същевременно водят към извода, че трябва да бъдат подкрепени правата, предявени от младата българска нация за духовно освобождение. Твърде прямо, с горест съобщава Н. Геров на своето началство: „българите не искат да вярват, че Негово сиятелство (т. е. самият княз Лобанов-Ростовски - б. а., М. К.) прави нещо за удовлетворяване на техните закони искания”.

При условия, когато унията в ранната пролет на 1861 г. се развива към своя апогей, пловдивският руски вицеконсул засилва настояванията си за решаване на българския църковен въпрос. Той уверява, че не вижда друго средство за задържане на българите в православието освен застъпването на „императорската мисия”. „Иначе - добавя той - на мене ми се струва невъзможно да се удържат от приемането на унията, която по внушения на пропагандата не е изменение на религията, а само заменяне на ненавистното име на патриарха с името на папата, което ще им даде преимущество и покровителство, с което се ползуват католиците.”

Геров отново изтъква опасенията си, че „при такъв порядък на работите българите скоро ще излязат из търпение и едни от тях ще се обърнат към католичеството, други ще приемат протестантството, а голяма част ще изгуби всяко уважение към духовенството и към религията...”

Като отчита дейността си за отклоняване от унията, директно на Азиатския департамент Н. Геров пише: „Аз бях длъжен да им повторя (на българите - б. а., М. К.) уверението, че императорската мисия... ще се застъпи за тях.” А за да допусне каквото да било съмнение, че българският църковен въпрос може да се реши чрез преговори с патриаршията, добавя: „никой не иска и да слуша за примирие с патриарха”.

По този начин поради заплахата от унията известният родолюбец чрез консулския си пост допринася за постепенното пренасочване на руската балканска политика към справедливо решаване на българския църковно-национален въпрос.

Наскоро посолството на Русия в Цариград взема решителни мерки да парализира униатското движение.

За изпълнение на тази трудна и деликатна задача Найден Геров се свързва с Петко Р. Славейков, който, макар да сътрудничил на вестник „България”, възприел линията му само като тактика за въздействие в интерес на българските искания, се обявява срещу провъзгласената уния. Чрез съдействието именно на Славейков, който познава отблизо Йосиф Соколски, българският униатски архиепископ отплувал с параход за Одеса на 6 юни 1861 г., отнасяйки всички папски отличия и награди. Отвлечен или избягал - причината за тази шумна сензация е третирана различно от изследователите. Едно обаче е несъмнено: изчезването на Йосиф Соколски при неизвестни обстоятелства се явява резултат от акцията на руското посолство в Цариград.

Този пръв голям удар върху българската уния веднага дава своето отражение. Напускат я почти всички духовни лица и голяма част от светските „съединени българи”.

Предприел обиколка в българските земи, Цанков се вижда все повече изолиран. През юли 1861 г. Петко Р. Славейков замисля да откъсне и него от унията, като се надява, че ще успее, пред вид горещото родолюбие на Цанков, с което бил широко известен.

Действително ръководителят на униатското движение в началото на септември 1861 г. поради противоречията, които изживява, приема предложението да постъпи учител в Трявна. „Цанков се съгласява да напустне Цариград - съобщава тържествуващо Найден Геров на руския посланик княз Лобанов - и... с неговото напускане... унията се разстройва окончателно” - добавя той.

Това намерение на униатския ръководител българската колония в Цариград посреща с възторг. „Голяма радост направи... тука... желанието на Цанков да ся върне в недрата на православната вяра” - изтъква Геров в писмо до училищното настоятелство в Трявна. Поради финансови задължения той поставя като условие за отказа си от унията да му бъдат предоставени 30 000 гроша. Той приема сумата да бъде намалена и използува тези средства, за да уреди дългове по издаването на в. „България” и неизплатени суми на униатските свещеници, за които се чувствува отговорен.

Стъпките назад от унията, показателни за зигзагообразната линия, която следва, за разочарование в прозападния курс, са свързани с тенденцията му отново да търси руската опора. Докато през 1857 г., разколебан за известно време в избрания път, си дава оставката от Бебекското френско училище, сега Цанков даже изявява желание да предостави вестника си на русите. Нещо повече. След като Лобанов, който прави запитване в Петербург дали да прехвърли помощта, отпускана за „Цариградски вестник”, върху „България”, но получава отговор, че това не може да стане без повод, по предложение на руския посланик Цанков дори прекъсва издаването на своя орган в края на септември 1861 г.

Наскоро след отиването си в Трявна, понеже не се разбира с местните първенци, Цанков напуска града и се премества в Търново. Но и тук той се сблъсква с враждебното отношение на чорбаджиите. Невъзмутим от трудностите обаче, преизпълнен със стремеж за културното възраждане на народа, той се залавя да организира читалище.

„Като беши Цанкоф в градът ни и са трудеши да направи читалище на един ноф хан, както и беха започнали да са сабират младежите около негу, като видеха това по первите ни граждани..., нигу одобриха и са сабраха... и утидоха при пашъта и му доказаха устно, чи нещат г. Цанкова да стои в градът ни, а пашъта тос час привика г. Цанкова и заповяда му да излези от градът ни...” - съобщава един съвременник. Това враждебно отношение на търновските първенци към него се дължи както на униатската му дейност, така и на ожесточената критика, която отправя чрез вестника си към чорбаджийството като институция. Затова именно търновските първенци се стремят да осуетят разпространението на неговия орган в Търново, както това беше вече отбелязано.

Въпреки спънките, които среща, Цанков успява да открие читалище - първото в старата българска престолнина, да го снабди с книги и вестници. Новопоявилото се просветно огнище предизвиква жив интерес, засилва жаждата за знания особено сред младежите. Но заставен от търновския паша да напусне града, той поема обратно към турската столица и решава да възобнови вестника си с помощта на българите, а в случай че му бъде отказано, да прибегне отново до съдействието на лазаристите.

По пътя към Цариград Цанков посещава Казанлък, където от цялата пловдивска област през 1861 г. унията постига най-значителен успех -привлечени били 250 души. Съобразно големия си стремеж за създаване на колкото се може повече български учебни заведения той още преди това си посещение в града действува заедно с поляка Климент Пшевлоцки да бъде открито там униатско училище. Инициативата се осъществява. Училището, отворено през същата 1861 г. с 80 ученика, получава по-късно специална помощ от Фондацията на източните училища в Париж.

В края на 1861 г. Цанков пристига и в Стара Загора, но към малката група местни „съединени българи” не успява да привлече нови униати. И тук наред с униатската си дейност, както във всички градове, където минава, той не оставя на заден план другия голям въпрос, с който живее, или по-точно проблемите, които най-неразривно свързва с целите на унията - българското културно възраждане. Така в Стара Загора той посещава взаимното училище, където „остава доста дълго време”.

„Останало ми е в паметта - си спомня Атанас Илиев, тогава ученик, - че той препоръча на учителя да преподава българска история... по учебника на Д. П. Войников.”

Оценявайки високо този новоиздаден труд за патриотичното възпитание на българите, обикаляйки по апостолски училищата, Цанков пропагандира въвеждането му в учебните програми.

Като пристига отново в Цариград, при обстановката на недоверие, което изпитват към него православните българи, той заживява с предишните си настроения и се залавя пак, през април 1862 г., с издаването на вестник „България”.

Акцентът на страстната политическа борба, пропиваща отново неговия орган, продължава да бъде непримиримостта към гръцките владици в българските земи, за да се отърси народът от потисничеството им. И сега той посочва съюза с Рим като единствената алтернатива за създаване на независима българска църковна организация, която да възглави развиващото се просветно дело.

„Унията, единственото според мене спасение за българския народ.” С по-нататъшното изчакване, понеже „времената се меняват”, което може да продължи години наред, той не се примирява и пак поема униатския път.

Последователно настъпателен е неговият вестник особено когато отбранява българската народност от попълзновенията на великогръцкия шовинизъм.

Като се надява, че съюзът с Римската църква ще разкрие за поробеното му отечество нови хоризонти, че ще донесе социални придобивки за българите, той пише:

„Българският съединен народ, макар още малък, обаче е равен по права и привилегии с кой да е друг народ от Отоманската империя, а под високото покровителство на папата... е равен по права и привилегии с кой да е друг образован народ от католическия свят.”

Независимо че продължава главното си направление, умереният вече тон на възобновения вестник „България” към критиците свидетелствува за различната позиция на Цанков преди и след неговата обиколка в провинцията.

Убеждавайки се от непосредствените си впечатления, че влиянието на унията сред народа е незначително, сега вече Цанков не осъжда така остро своите идейни противници, обявили се както срещу патриаршията, така и против униатското движение.

„Аз ся признавам, четебилиза извинение-пишетой всъобщението си за възобновяването на вестника. - Защото, като са били далеч от средоточието на работите - продължава Цанков, - те са си въображавали, че българите имат толкоз различни средства, за да се издигнат на височината на другите народи..., колкото пътеки има в България... Но не е тъй. И колкото по-много отидем напред, толкоз по-много секи ще може да ся убеди, че само един път ни е отворен, за да улучшим нашето религиозно положение и да опазим нашата народност.” „И ние същите - добавя той, - защо да не го изповядами чистосърдечно, не са убедихме от веднаж.”

Като сравнява „младите” - привърженици на схващането за самостоятелна българска национална църква, постигната чрез безкомпромисна борба, и униатското движение-също за пълно откъсване на българите от патриаршията, но под покровителството на католическата църква, той изтъква, че това са „две различни партии, които равномерно търсят доброто на нашия обичан народ”. И понеже счита, че разликата между тези две течения се свежда само до пътя, който са избрали за решаването на църковния въпрос, заявява: „ние уверяваме от сега, че ще почитами сичките ония, които не веруват, че ще могат да споделят нашите убеждения”.

Между Цанков и католическата пропаганда в турската столица още с появата на българската уния се зараждат противоречия. Докато той я приема като средство за създаване на независима българска църква и затова пледира за национално духовенство, едва е ръкоположен Йосиф Соколски, и католическите мисионери пренебрегват обещанията, че униатите ще спазват източния си обред, и излизат с искане те да служат в униатската църква, Тези недвусмислени тенденции след сензационното изчезване на униатския архиепископ бързо прерастват в настояване за покатоличване на българите. Такава постановка е обаче твърде далеч от национално-политическата програма на Цанков.

Като резултат на все по-задълбочаващия се конфликт в организирания през 1862 г. Комитет на българската уния не е включен нито един българин. Сформиран изключително от французи и поляци, този странен парадокс - Комитетът на българската уния, създаден при пълно пренебрегване на българите - е доказателство за предприетото настъпление срещу българските искания в църковната борба несъмнено съобразно целите на католическата пропаганда. Появата му свидетелствува вече за сериозни разногласия между Цанковата програма и католическите мисионери.

За да упражнява строг надзор, цариградската мисия поставя през 1862 г. начело на българоуниатската община двама католически свещеници: Петър Арабаджийски, който получава от папата титлата архимандрит, и поляка Франциск Малчински - негов протосингел. На тази основа се изострят до такава степен противоречията, че по-нататъшното излизане на вестник „България” католическите мисионери поставят в зависимост от задължението на Цанков да не печата нищо против следваната от тях линия. Той обаче далеч няма намерение да се съгласи с пренебрегнатите от католическата пропаганда обещания за създаване на българска национална йерархия.

Вдъхновител на остро недоволство срещу потъпканите тежнения на своя народ, Цанков продължава упорито да подготвя реализирането на голямото си желание - българската униатска църква да бъде възглавена от българин, авторитетно духовно лице. Отново се обръща с надежда към изпратените в изгнание владици - Иларион и Авксентий. С горест припомня на българския народ самоотвержената им борба готов, както винаги, да пренебрегна всички свои лични огорчения - те двамата публично го заклеймяват на 22 декември 1860 г. като „лъжебългарин”.

„Преди две години цариградските българи учудиха света с изхвърлянето на патриаршеското име от народната в Цариград църква - напомня той за акта на 3 април 1860 г. и след като разкрива настъплението, предприето от Фенер, изтъква: „Гръцката патриаршия преуспя, та изработи заточението на избрания и разгласения български свещеноначалник - Илариона, както и на другаря му Авксентия.”

Освен агитация предприема и конкретни практически стъпки: възглавява 20-членна делегация, която отива в гр. Измид (Мала Азия) при заточения Авксентий с предложение да приеме унията, за да му се издействуват патриаршески сан в българоуниатската църква. Но владиката твърдо отказва и този пореден опит на Цанков да приобщи изтъкнатия духовник към унията завършва неуспешно.

Важен момент в борбата срещу Цариградската патриаршия след 3 април 1860 г. е организираното постоянно представителство на българския народ в турската столица, съставено от избрани пратеници на отделните епархии.

В поредицата усилия да се издействува от Портата признание за обявената българска национална църква се явява и смесената българо-гръцка комисия, назначена от великия везир въз основа на молба, подадена от българските представители. Но заседанията й, изпълнени с дълги, безплодни спорове, не са обещаващи.

Цанков внимателно следи разискванията в комисията. Гъвкав, както винаги, той не изключва промени в линията си, стига само да се появят нови, благоприятни перспективи. Ето защо, макар и скептично настроен, Цанков проявява жив интерес към българо-гръцките преговори.

Запитан от един църковен деец - участник в тях: „Ако свършим нещо в комисията, ще дойдете ли при нас?” - не се поколебава да отвърне: „Дохождами...” Пред вид обаче непрестанно преследваната цел - единството на нацията, не пропуска да добави: „Но ако не свършите, вие дохождате ли при нас?”

Същевременно нищо не се оказва в състояние да го примири с наложените свещеноначалници на българската уния: единия - П. Арабаджийски, католик, а другия - Ф. Малчински, протосингела му, също католик, а при това и чужденец.

Ето защо той организира шумна протестна демонстрация. Така след богослужение на гръцкия епископ-униат Вениамин в българоуниатската църква (22 февруари 1863 г.) голяма група българи, носейки хлябове, се явява при П. Арабаджийски са настояване в качеството си на духовник от български произход да ги благослови. Но той не е запознат със съответния източноправославен обред. По този повод избухва бурно негодувание. След проведеното събрание е написано изложение, с което се настоява за оставката на Арабаджийски.

Във връзка с тази акция на Цанков и другите униатски дейци било съобщено, че за свещеноначалник на българската уния ще бъде поставен Малчински. Новият избор обаче е посрещнат с възмущение. На Арабаджийски българите-униати дори изпращат ултиматум да не допуска воденето на службата от чужденец.

В сложна обстановка, при разразилите се принципни противоречия с католическата пропаганда Цанков умело насочва привържениците си срещу опитите да бъдат използувани за чужди на българската кауза интереси. Ползувайки се с дълбокото им доверие, понякога, щом счита, че е нужно, той им въздействува дори само със силата на своето мълчаливо неодобрение.

Такъв е случаят, когато пред униатските първенци, възглавявани от Цанков, арменокатолическият архиепископ Хасун се опитва да наложи Малчински за свещеноначалник на тяхната община. Тогава те се обръщат въпросително към своя ръководител. Той обаче както през цялото време на срещата, така и сега мълчи. След миг на колебание за тях не остава вече никакво съмнение какво иска да им внуши и единодушно заявяват, че не приемат направеното предложение.

Отстоявайки националния характер на униатската църква и запазването на източния обред, Цанков многократно обяснява, че възраженията му не са конкретно срещу личността на Малчински, а защото българският народ никога не ще приеме духовен началник чужденец.

Що се отнася до искането за българско духовенство, разяснява, че е настояване изобщо на униатите, а не само негово лично схващане.

При срещата си с Емануел д’Алзон131, който пристига от Париж идеологически да ръководи католическата пропаганда в отношението й към унията като папски пратеник, той му представя група най-видни български еснафи. Мисионерът ги уверява, че предстои изпращането на сума за материалното подпомагане на българоуниатите, че за същата цел във Франция е направена подписка. Същевременно дава обещание да бъде осигурено образование на техните деца, не пропуска да подчертае и донесените одежди за източния обред. Но в отговор посетителите му „заявяват, че веднага желаят национален кпир.” Според папския представител те всички говорили по внушение на Цанков.

Преговорите продължават и вечерта същия ден. Придружаващите Цанков този път двама българи съобщават, че 25,000 семейства в Сливен са готови да приемат унията, ако им се даде за духовен глава техен сънародник.

Д’Алзон, който сутринта се аргументира, че турския външен министър Аали паша няма да приеме никой от българите за високия сан, сега прибягва до други мотиви, че е нужно време, за да се подготви българско духовенство, че в момента няма нито един просветен свещник. Посетителите му обаче недоволно реагират, загдето Д’Алзон клевети българите, тъй като в страната, изтъкват те, има образовани свещеници.

В хода на този разгорещен спор папският представител недвусмислено заявява:

„Ние знаем вашата скрита цел: вие се стремите към една независима национална църква, но няма да я имате.”

Изчерпвайки търпението си, Цанков и другарите му бурно възразяват: „Но папата ни обеща национален клир!”

„Папата направи за вас едно изключение, като не поиска да се откажете от източния обред - заявява Д’Алзон - и ви даде Соколки. С неговата измяна и с неустойчивостта на вашите свещеници, които от схизма минават към уния и от уния към схизма, папата се намира освободен от своите обещания.”

Сега Цанков и сподвижниците му подчертават, че в такъв случай сливенската уния ще се осуети. В същност съобщението им за възможността да се присъединят 25,000 семейства от Сливенската епархия било чиста измислица. По този начин Цанков се стреми да наложи българските искания. Нещо повече, дава да се разбере, че отношението му към свързването с Рим може да се промени.

Изобщо при разговорите си с мисионерите той използува същите прийоми, към които прибягват Иларион Макариополски и други дейци, за да принудят патриаршията на отстъпки.

Борбата срещу католическата пропаганда за отстояване на българските църковно-национални искания - това е вече вторият фронт, където Цанков неотклонно и целенасочено воюва. Опитите за налагане на чуждо национално духовенство независимо от формата, която приемат означават грубо пренебрегване на цялата агитация, която той водеше чрез вестника си „България”, влизат в остро противоречие със стремежите на българския народ за духовно освобождение. Затова Цанков твърдо и последователно ги отхвърля.

От своя страна католическата пропаганда се опитва всячески да сломи неговата силна опозиция. Но по какъв начин - чрез изолирането или приобщаването му, сред представителите на Ватикана липсва по този въпрос единомислие.

Поради съпротивата, която организира срещу линията им, далеч в миналото остават и техните ласкави отзиви за него. Така католическият архиепископ Брунони, като го назовава „камък на препъването”, „чума на унията”, настоява Цанков да бъде отстранен.

Арменският архиепископ Хасун пък, давайки си сметка колко опасен може да бъде издателят на вестник „България” за унията, предлага да се прояви отстъпчивост, понеже е способен, интелигентен и особено защото „в тоз момент не ще бъде лесно да се замести”. От подобни съображения изхожда и абат Азарян, който счита, че ако Цанков бъде отстранен, ще стане още по-голямо препятствие. Затова препоръчва да се потърси начин за спечелването му, като в същото време бдят срещу неговите „интриги”.

Опасенията от големи смущения, които той може да предизвика с авторитета си, определят и становището на Д’Апзон, чието мнение Цанков да не бъде явно изолиран надделява. В края на краищата се решава, че за да се осуети публикуването на материали, разкриващи противоречията между българите-униати и мисионерите, върху „България” трябва да е упражнява предварителен надзор. Така Цанковият вестник се оказва под двойна цензура: от една страна, правителствена, а, от друга - на католическата пропаганда.

Независимо, че след разискванията си за уточняване на единна позиция спрямо Цанков, католическите мисионери възприемат цензуриране на „България” в същност те се различават в подхода си към българската уния.

[1.] Едни от тях - архиепископите Брунони, Хасун, папският представител Д’Апзон, настояват за форсиране, т. е. за строго католическо църковноканоническо отношение.

[2.] Лазаристите пък Боре, Фавериал, Лепавек поради ясно изявените национално-политически съображения на Цанков и привържениците му, за да не бъде изложена унията на провал, предлагат умерен метод.

Въпреки приложения натиск и мерките за ограничаване на влиянието му редакторът на „България” далеч няма намерение да се примири.

Той организира подаването на прошение до Портата с искане за граждански началник на унията да бъде утвърден един от българоуниатските свещеници. В борбата за удовлетворяване справедливите искания на своя народ и при открития нов фронт с католическите мисионери Цанков съобразно обстановката гъвкаво сменя тактиката си. Не се увлича в догматично следване на линия, ако се окаже лишена от изгледи за успех. Прибягването към компромис, за да осигури крачка напред, за да обезпечи в перспектива осъществяването на целта, явно се очертава като един от политическите му принципи.

Така известно време той се обявява против наложения свещеноначалник на българите - католик П. Арабаджийски, а впоследствие се съгласява, но ако му се възложат само граждански функции. Що се отнася до воденето на религиозните служби, настоява да се осигури български униатски свещеник.

По този повод е подадена и молба до папа Пий IX (3/16 април 1863 г.) с възражение срещу налагането на инороден мисионер за духовен глава на българската уния.

„Но тая мярка, от една страна е по принцип противна на обещанието за национална йерархия, която Ваше светейшество сам ни дадохте... се изтъква в този документ - и, от друга страна, ние знаем, че всички и даже наши братя, не приели унията, биха погледнали с неудоволствие един чужденец да бъде начело на нашата йерархия и в ръководството на нашите дела.”

Ясно е отразена и маневрената стъпка на Цанков-Арабаджийски, признат от турското правителство, да остане за граждански началник, а религиозните служби да бъдат водени от български униатски свещеник. В тази молба до папата прозира тенденцията следващата крачка да бъде все по-настойчивото искане за обособяване на национална българоуниатска църква.

Същевременно Цанков прибягва и към други средства - подготвя молба от свищовските българи до т. нар. „Българска патриаршия в Цариград", на която е безсъмнен вдъхновител, ако не и редактор, за да покаже конкретните условия, необходими според него за съществуване на унията.

В нея мнимите податели декларират публично отричане от Цариградската гръцка патриаршия и преминаването си към каноническата власт на Рим, но при определени условия.

Така те признават папа Пий IX за духовен началник и покровител на „нашата... православна църква" (курс. а., М. К.), който обаче трябва да възстанови и припознае българската независима йерархия. Освен това „подателите” заявяват, че главният архиепископ на българската църква в Цариград трябва да бъде началник на целия български кпир и да носи титлата български патриарх.

Същевременно се настоява цялото духовенство - патриарх, митрополити, свещеници, да бъде от български произход. Владиците да се избират от епархиите и да се утвърждават от патриарха, който от своя страна да се издига по общото желание на висшия кпир и на целия народ, а да бъде утвърждаван от папа Пий IX.

Всички обреди на Източната църква, както и църковните книги да останат неизменни във всяко отношение, а в училищата да се преподава на български език, като се запази кирилицата.

Изобщо по дух и съдържание тази молба е съставена напълно според платформата на Цанков за унията. Сега обаче редица нейни същностни постановки предизвикват реакция сред представителите на католическата пропаганда.

Коментарът, изготвен за „свищовската” молба от Д’Алзон и абат Теста, секретар на П. Брунони, отхвърля като идея упомената, но несъществуваща „Българска патриаршия в Цариград”, понеже внушавала мисълта унията да се осъществи, когато бъде създадена тази институция.

Относно искането за българска независима йерархия католическите мисионери настояват думата „независима” да бъде заменена с „отделна”, а вместо „български патриарх” да се каже „български архиепископ”.

Особено показателно е възражението, с което се посреща изразът „нашата българска православна църква”. По този въпрос мисионерите недвусмислено отбелязват, че думата „православна” следва да се заличи, понеже оставя отворена врата за обособяване в перспектива на българска независима църква, което безусловно трябва да се предотврати.

Свищовската молба, от една страна, и коментарът към нея на мисионерите, от друга, разкриват ясно големите противоречия между униатското движение сред българите и католическата пропаганда.

Един от главните аспекти в униатската програма на Цанков -българска църковна независимост, представителите на католицизма схващат само като право за отделна българо-униатска църква.

Ето защо той заявява на Д’Алзон, че унията не ще може да проникне сред българския народ при новите условия, които вече католическата пропаганда предлага. Но и тогава съобразно конкретната международна обстановка Цанков продължава да вижда униатското движение като стъпка към обезпечаване могъщ съюзник за своя народ чрез използуване на противоречията между великите държави.

Затова съпротивата му срещу линията на католическата пропаганда е упорита и ясно целенасочена - посредством унията да бъде създадена независима българска църква. В този дух решително отхвърля настояванията на Д’Алзон да бъде приет за известно време като духовен глава на униатска църква един чужденец въпреки уверението, което получава за материално поддържане на вестник „България”.

Освен, че оказва лично противодействие, като организира писмени изложения, Цанков все повече разширява арсенала си от средства за съпротива срещу линията на католическата пропаганда. Чрез големите си връзки в българските провинции той привлича на своя страна униатите от много селища.

Особено ясно се откроява влиянието му в Македония, където „съединените” българи уведомяват мисионерите-лазаристи, че не приемат да бъде поставен инородец за духовен началник на унията.

Независимо от сериозните затруднения в униатското движение Цанковият орган продължава борческата си линия.

Ярка трибуна на българското национално възраждане, със своята изключителна актуалност и действена сила неговият вестник „България” продължава да привлича като сътрудници видни патриоти и публицисти.

„Който и да си, побратиме, кореспондентино на „България”, пиши, братко, пиши-призовава през 1862 г., дори категорично настроения против унията Петко Р. Славейков. - Пишете и не бойте ся... Разглашението же на потайни дела и постъпки, които развращават и опропастяват един кой да е народ, е нещо изискуемо от законите за уничтожение на злоупотребленията, изтребление на заразата и за преставание на злото.”

От друга страна обаче, натискът върху Цанков се засилва. Комитетът на българската уния начело с архиепископ Брунони обявява, че временно ще затвори канцеларията на българоуниатската община до преодоляване на смущенията. В същност се цели чрез създаване на трудности за униатите при снабдяването им с тескерета и други документи да бъде наложен Малчински като техен духовен началник.

Това грубо настъпление на католическата пропаганда срещу българските национални тежнения предизвиква и формално вече разцепление в униатското движение: създава се опозиционна партия на Цанков и предава партия, възглавена от Константин Груев.

Изострената криза в отношенията между Цанков и католическата пропаганда предвещава вече все по-непредотвратимо края на униатската му дейност.

[1.] Със своята гъвкавост въпреки могъщия си противник -признатия от папата и от Портата Комитет на българската уния, той успява да издействува правителствено разрешение за откриване на нова българоуниатска канцелария.

[2.] Срещу назначаването пък на чужденеца Малчински за глава на българоуниатската община отправя протест до министър на външните работи Аали паша и дори спечелва благоразположението му.

Но въпреки силния отпор, който оказва срещу опитите да бъдат потъпкани тежненията на българската църковно-национална борба, тези негови акции бележат заключителния етап на дейността му като ръководител на униатското движение.

За да защищава българските интереси според схващанията си, Цанков приема да получава материална издръжка за своя орган от католическата пропаганда. Когато обаче католическите мисионери пред вид материалните затруднения на Цанков му предлагат субсидии за издаването на вестника с цел да наложат неговото отстъпление от българската кауза, той последователно и категорично отказва. Така на 25 март 1863 г. преустановява завинаги издаването на „България”.

Но в последния, прощалния брой, изпълнен с лична отговорност, Цанков се отчита пред народа за политическите резултати от своя вестник.

[1.] С чувство на удовлетворение са пропити думите му, че чрез униатското движение е популяризирал българското име, българските национални искания в Западна Европа, че нашироко пред външния свят е пропагандирал за съществуване на пет милиона българи.

[2.] Друг актив на вестника му, който с основание го въодушевява, е смелата борба, която водеше срещу денационализаторските планове на Цариградската патриаршия.

„Фанариотското духовенство, което беше присвоило нашите епархии..., намира са сега добре опознато: или ще умре гладно в България, или ще иде да проси хляб от ония, които ще му продават свещеническия характер... - пише Цанков. - Таквози е следствието от нашата преданост за нашето любезно отечество, следствие, което ще ни утешава сякоги и тогази биля, когато не ще можем веке да му правим услуги.”

Но неговият орган по значение в същност далеч надминава отбелязаното от Цанков в прощалните му слова с читателите.

[1.] „България” от самото начало се явява най-ревностен защитник на българските интереси, мъжествено отстоява правата на народа” - пише Любен Каравелов въпреки негативното си отношение към униатството.

[2.] С широкия си поглед дори върху цялостния възрожденски периодичен печат той изтъква големия принос на Цанковия вестник за формирането на българското национал но съзнание. „България” ... -подчертава Каравелов - първа (курс. а., М. К.) поставила народът по пътя на самосъзнанието.”

[3.] Съвременниците, които нападат Цанков, опасявайки се от разцепване на народното единство - понеже през този период се формира българската нация - са опровергани от обществено-историческата практика. Многовековната принадлежност на българите към православието предопределя до голяма степен последвалия крах на униатството като религиозно движение. За Цанков обаче унията не е стъпка от верско естество, а политика и следва да бъде преценявана като такава.

Някои автори, които поставят акцента върху религиозната страна на униатството, въпреки че изтъкват яркото родолюбив на Цанков, се дезориентират в сложните перипетии на политическия му ход. Така едни от тях поради връзките му с Лазаристкия орден, макар в противоречие с фактите, го представят като „напълно убеден сътрудник на католическата пропаганда.”

Поради същите причини други изследователи пък, отчитайки също патриотизма му, разглеждат политиката на Цанков в църковно-националната борба като „нещастно” избран път. За тези негативни характеристики, диаметрално противоположни на високите оценки -според най-меродавни източници - за Цанковия вестник, който е орган на униатското движение, особено допринасят предубедените обвинения към него, изпълващи възрожденския печат.

Несъмнено обективната преценка за Цанкова в случая трябва да се определи от критерия униатското движение, което той възглавява, съдействува ли за решаването на църковно-националния ни въпрос или не.

Тактиката му за свързване на българската църква с католицизма, която той ще назове по-късно „идея, внушена от отчаянието”, не следва да се обяснява единствено с неговата прозападна ориентация през този период.

Това означава да бъде игнорирана противоречивата и маневрена линия, която той следва в униатското движение. Така не само редицата податки от преговорите му с руското посолство, но най-вече стъпките му назад от унията, когато търсеше руската опора, разкриват лавирането, двойната насоченост на тактическия му ход: от една страна, първият явен аспект, изразен чрез широка пропаганда, визираше спечелването на френското политическо покровителство върху българската църковно-национална борба, а, от друга, вторият - само загатнат, едвам доловим, за който липсват директни изявления на Цанков, именно защото преследването му изключваше каквато и да е декларативност - предвиждаше посредством опасността от унията активизиране на руската дипломация.

Подчертаната сдържаност относно тази втора насоченост на своята тактика Цанков проявява и по-късно, когато към нея, макар при други условия, българските патриоти отново ще прибягнат.

За архимандрит Методи Кусевич, който впоследствие чрез блъфа с унията цели предизвикването на руската помощ, той ще отбележи само, че духовник се заема да я осъществи.

„Друго беше моето - изтъква по този повод Цанков широките прерогативи на политиката. - Аз бях светско, политическо лице.”

Документите свидетелствуват, че от тази дейност на Цанков през 1860-1863 г., а именно поради униатската заплаха, която той създаде, последва непосредствено положителен отзвук - раздвижването на руската дипломация. То е симптом за бъдеща преориентация на Русия към българската църковно-национална борба.

По този начин се стигна до важни положителни резултати от униатското движение:

1. Политическия ход на Цанков с унията допринася българският народ да намери отново традиционната си опора в близкоизточната политика на Русия за благоприятно решаване на църковния въпрос.

„Факт е - пише Крумка Шарова, - че дори всички отрицателни последици, които можеше да има унията на българската църква с Рим, точно католическата пропаганда, разобличителната дейност на униатите и краткотрайният, но знаменателен успех на унията, а оттук и активната дейност на френските католически ордени с перспективата за засилване на френското влияние бяха една от причините, които накараха Русия да преразгледа категоричната си позиция за единство на православието.”

Приносът на Цанков за преориентацията на руската дипломация с лице към българските искания изтъкват и редица други изследователи. „Главната причина..., за да се почне един благоприятен обрат в руската политика по църковния въпрос, бе силното впечатление, произведено от унията” - пише Симеон Радев.

Въздействието на Цанковата тактика отбелязва и Тончо Жечев.

„Яростното настъпление на Цанков по всички фронтове на българската борба - посочва той - предизвикало другата партия, патриаршията, руската дипломация, европейските сили, турските политици към активно отношение по българския въпрос.”

2. Чрез униатското движение Цанков спечели за българската кауза и друг, непосредствен съюзник - френската политическа подкрепа, която му дава възможност безпрепятствено да атакува през 1859-1863 г. могъщия противник на своя народ - Цариградската патриаршия, активно да допринесе за разгръщането на църковно-националната борба, да съдействува за по-нататъшното й развитие към успешния завършек.

3. Положително следствие от Цанковата политическа маневра -свързването с Рим, е и предприетата от католицизма широка пропаганда на униатското движение, обективно допринесла за популяризирането на българската нация в Европа.

Ето защо като политически ход в светлината на отбелязаните резултати унията се явява, както изтъква Крумка Шарова, „една от първите успешни български дипломатически акции, в която Др. Цанков съумява са използува генералното сблъскване между православието, католицизма, антагонизмите и заинтересова-ността на европейските сили” в интерес на българската борба.

[4.] Именно затова Цанковата тактика е използувана и по-късно. Възприета като средство за активизиране на руската дипломация, униатската заплаха се прилага за решаване на български църковно-национални проблеми през 1874 г. и непосредствени след освобождението отново с успех.

С международния и вътрешнополитическия аспект на своята дейност в църковно-националната борба - а това е униатското движение - Цанков, след като с времето отшумяват произволно отправените му обвинения, получава дълбокото признание на народа.

[5.] След издаването на фермана за учредяване на екзархията, преосмисляйки големия принос на Цанков за тази голяма придобивка, обединила българските земи в една етническа цялост, Любен Каравелов през 1872 г. ще го причисли към най-ярките личности в усилията на българите за обособяването и утвърждаването им като нация, за създаване на самостоятелна църква: „...днес ние можем вече да поблагодарим от името на всичкия български народ о Илариона Макариополски, о Панарета, Драган Цанкова... - пише той. - Всичките тия личности ще се запишат със златни слова в страниците на българската черковна история.”

Не остана чужд на народното виждане въпреки предубедената критика на съвременниците, на заинтересованите политици впоследствие и основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев, който му дава висока оценка като един от най-видните дейци на църковния въпрос.

__________________________________

131) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Емануел д’Алзон / Emmanuel d’AIzon/ (1810-1880) - основател на конгрегацията на Успенците, 1850 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...