Jump to content

2.12. Българският църковен въпрос и Великите сили. 2.12.1. Българският църковен въпрос в политиката на Великите сили


Recommended Posts

2.12. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС И

ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

В: Генчев, Николай. Българско Възраждане.

2. изд. София: ОФ, 1981, с. 221-230.

2.12.1. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

В ПОЛИТИКАТА НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

Най-активно в гръцко-българските отношения и след Кримската война се намесва руската дипломация, която продължавала да се придържа към архаичния канон за единство на християните в Турция под върховенството на Цариградската патриаршия. В една официална записка от 1858 г. са посочени основните начала на руската източноцърковна политика:

[1.] Русия защищава навсякъде Цариградската патриаршия,

[2.] тя не ще допусне в никакъв случай независими и отделни от Патриаршията църкви в Европейска Турция. В същото време записката предвижда

[З.]да се окаже съдействие на славяните да подготвят свой духовен клир. Тази теза се опирала на принципа за защита на православието -официалната руска идеология.

[4.] В новата обстановка тезисът за православното единство влязъл вече в остро противоречие с националния принцип. По този начин царската политика се противопоставила на българските национални домогвания, а това силно накърнило нейното влияние в България и дало възможност на западните държави да засилят религиозно-прозелитичните си действия в Ориента.

След акцията на 3 април 1860 г, руските дипломати и политици разбрали, че се отива към окончателен разрив между Патриаршията и българите. Именно поради това те започнали

[5.] да търсят компромисни решения. Сред официалните среди в С. Петербург и Москва се оформят три различни разбирания за подхода към българския църковен въпрос. Славянофилите Александър II и някои по-далновидни духовници, уплашени от униатското движение настоявали да се заложи на българите. Една група начело с княз Горчаков смятала, че трябва да се следва пътят на помирението и компромиса. Но и през заключителния етап на църковното движение все още най-силно влияние имали прогръцки настроените консерватори начело с оберпрокурора на св. Синод граф Д. Толстой.

При тази постановка на българския църковен въпрос, сред руските политически върхове през 1864 г. за посланик в Цариград бил назначен генерал Н. П. Игнатиев, за който един френски дипломат пише, че Русия едва ли би могла да намери по-способна и енергична личност, която да защищава нейните интерес на Изток.

[1.] Новият руски посланик възприел по църковния въпрос курс на помирение чрез компромис между двете враждуващи страни,

[2.] като се придържал в старата доктрина за единството на християните под егидата на Патриаршията.

[3.] Неговите отстъпки пред българските искания, когато движението придобивало силен размах или когато българите обръщали очи на Запад, плод на помирителната му линия, са резултат от промяната на тактиката, а не на източноцърковната доктрина.

[4.] Главната грижа на Игнатиев била да се отблъсне западното религиозно влияние в България, което повече от всичко плашело руската политика. В тази област били съсредоточени средствата и дипломатическите усилия на руския генерал.

И така чак до решаването на българския въпрос през 1870 г., пък и след това, царската дипломация в Цариград не могла да излезе извън рамките на традиционната си политика. Изключение в това отношение правят само усилията на пловдивския вицеконсул Н. Геров, който имал големи заслуги за туширане на крайностите.

От слабостите на царската дипломация се възползували западните държави Англия, Франция и Австро-Унгария, които сметнали, че българо-гръцкият църковен конфликт им предлага удобен случай да откъснат българите от руското влияние, да разширят своето въздействие сред турските християни, като използуват завоюваните позиции, за да предотвратят евентуални усложнения, които биха заплашили целостта на Османската империя.

Най-точно е определил целите за западната църковна политика граф Андраши. Според него приобщаването на българите към католицизма би изменило коренно аспектите на Източния въпрос.

В българо-гръцкия спор активно се месела английската дипломация. Нейните действия се определяли от генералната английска стратегия -запазване на целостта на Турция. От друга страна, те имали за цел да подпомогнат разпространението на протестантските мисии в Ориента.

Непосредствено след войната английските дипломати разглеждали българския въпрос в духа на Хатихумаюна. Но когато през 1860 г. българското движение заплашило вътрешния мир в Турция, английският посланик в Цариград Хенри Булвер поискал категорично от Високата порта да удовлетвори българските искания, за да се предпази от опасни усложнения. Независимо от интимните съображения на английската политика Англия единствена от големите сили подкрепила радикално българските искания. При нейното влияние в Цариград това имало важно значение за определяне на турската позиция и за благоприятното разрешаване на българския въпрос.

Английската дипломация за разлика от Франция разбрала също и безсмислието на прозелитизма193 сред православните християни на Изток. Именно поради това тя не залагала така много на протестантските мисии както Франция на католическите. Но все пак с нейно съдействие след войната в България се настанили първите протестантски мисионери. Те успяват да създадат няколко малки общини в Шумен, Търново, Пловдив, Стара Загора, София, Битоля, Самоков, Банско.

През 1863 г. протестантите открили в Цариград прочутия Робърт колеж. Протестантски училища за момичета и момчета били отворени в Пловдив, Ст. Загора, Солун, Битоля.

Със средствата на Евангелийското дружество в Цариград били издадени голям брой книги на български език, предимно с религиозно-етично съдържание. В продължение на десет години протестантския мисионер Баингтон редактирал и разпространявал в. „Зорница”. Но, общо взето, българите, предани на своята вяра, останали равнодушни към протестантските проповеди, като в същото време се възползвали от протестантските училища, за да получат по-високо и модерно образование.

След Кримската война много дейно в източноцърковните отношения се намесва католическият Запад и преди всичко Франция. Политиката на Франция се блазнела от мисълта, че чрез католическите мисии в Турция може да закрепи влиянието си в Ориента и да изтласка Русия.

Главното оръдие на тази политика остават католическите мисии и основаната в Париж няколко дни след Парижкия договор „Фондация на източните училища”.

След войната бързо се увеличават броят и средствата на католическите мисии, главно от ордена на лазаристите, предназначени за действие в България.

Това са традиционните мисии в Цариград и Солун и откритите опре 50-60-те г. мисии на лазаристите в Битоля, на асомисионистите от Ним в Одрин и Пловдив. Тези мисии заедно с многобройни женски благотворителни групи, поддържани от Франция, си поставили за цел да привлекат български младежи и девойки и да ги подготвят в своите училища като бъдещи мисионери на католицизма. В същия дух действували и мисиите под австрийско покровителство в Пловдив, София, Никопол, както и полската мисия на ордена „Възкресение Христово”, настанена в Одрин през 1863 г.

Наред с мисионерското действие още в хода на войната френските лазаристи, ръководени от енергични пастор Еужен Боре, започнали тайно да подготвят бъдещото униатско движение. По тяхно внушение през 1854-1856 г. в Цариград се сформирал кръг от българи начело с Драган Цанков, който поема пътя на униатството.

През 1859 г. в Цариград със средствата на лазаристите била открита униатска печатница. Под редакцията на Др. Цанков започва да се издава в. „България”, орган на българските униати. Около редакцията на вестника се оформя униатска община. Така били създадени организационните предпоставки за започване на униатското движение.

Първи опити за уния, нещо като проба и генерална репетиция, се прави в Кукуш и Дойран през 1859 г. Като използувани острите противоречия на местните общини с гръцкия владика, католическите мисионери успели да привлекат няколкостотин българи, които отправили официална молба до папата да ги приеме в лоното на римската църква, но като се запази източният обряд и българският език на богослужението.

Кукушкият опит накарал мисионерите и водачите на унията да преминат към действия в цялата страна. На 18 декември 1860 г. около 120 българи начело с Драган Цанков подписали от името на 3000 свои сънародници акт за преминаване под духовната власт на римската църква. След акцията на 18 декември били създадени няколко униатски общини в Одрин, Пловдив, Кукуш, Битоля, София, Казанлък и други градове, които през 1860 г. успели да привлекат около 15 000 привърженици.

Начело на българската униатска църква папата ръкоположил още през същата година архимандрит Йосиф Соколски.

Първите успехи на унията в България предизвикали големи надежди сред западния католически свят.

В Париж бил създаден „Комитет за подкрепа на българската уния”.

В Италия е открита подписка за нейното финансиране.

През 60-те години на Запад били издадени няколко книги, посветени на България.

В Цариград бил учреден координационен съвет по въпросите на унията начело с апостолическия викарий Брюнони, който имал за задача да ръководи непосредствено униатското движение в България.

Френската политика, без да се меси пряко, подкрепяла движението с всички средства. Под предлог, че защищават свободата на съвестта, френските дипломати в Цариград склонили Високата порта да признае официално българската униатска община. Те, особено пловдивският вицеконсул Шампоазо, се заели да ангажират някои от известните български владици като Иларион или пък авантюристите Доротей Софийски и Хрисант Одрински да застанат начело на движението.

Но надеждите на Запада и усилията на френската дипломация отишли напразно. Много скоро поради енергичната съпротива на българското духовенство начело с Иларион Макариополски, поради контрадействието на Русия и поради грешките на мисионерите униатското движение угаснало. Непоправим удар на това движение нанася „аферата Соколски”, т.е. отвеждането на примата на българските униати в Одеса през лятото на 1861 г.

След този акт въпреки усилията за спасяване на унията с назначаването на Рафаил Попов за глава на българските униати през 1866 г. движението постепенно замира. Католицизмът в България претърпял през 60-те години неуспех. Отново, както и преди унията, останали само традиционните католически гнезда на павликяните в Пловдивско и Никополско.

Официалната френска позиция в българо-гръцките църковни отношения се съобразявала с интересите на униатското движение.

През 50-60-те г. френските дипломати в Цариград, които непрекъснато се занимавали с църковния въпрос, държали за запазване на властта на Патриаршията и поради това, макар и по различни съображения те действували съвместно с руското посолство.

Целта на френската дипломация в случая е ясна - като разгаря противоречията между българите и Патриаршията, да може да разширява периметъра за разпространението на униатството, което се проявявало не като осъзнато религиозно движение, а като реакция срещу гръцката неотстъпчивост.

Но от средата на 60-те години френската и австрийската дипломация променили своята позиция и макар и колебливо, застанали на българска страна. Към това ги подтикнал провалът на католическата пропаганда и стремежът им да дискредитират Русия, която все още продължавала да се придържа в тезиса на православното единство.

Промяната във френската и австрийската позиция показва още веднъж, че политиката на великите сили във всички случаи се съобразявала единствено със собствените си интереси. Българските водачи трябвало да лавират в сложните лабиринти на тази политическа джунгла и след многобройни компромиси да се домогват до крайната цел.

Така през 50-70-те г. на фона на могъщото църковно движение се заражда и българската национална политика, израстват първите признати представители на българската нация, които трябвало да регулират нейните отношения с Турция и Цариградската патриаршия, с европейските велики сили. От този първи пряк контакт на българите с „голямата политика” кристализират окончателно различните течения и партии в църковно-националното движение.

Първата, най-силна и влиятелна групировка в църковното движение е „партията” на националното действие. Тя има двама големи водачи -Иларион Макариополски сред духовниците и д-р Стоян Чомаков сред гражданските лица.

Опирайки се на масовото народно движение, на спонтанно изразената народна воля, тази партия защищавала отначало докарай българските интереси. Тя отхвърлила категорично както тезата за единството, така и прозелитичните домогвания. Националната партия се ползувала с подкрепата на цялата нация, на общините, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Силно влияние върху нейните схващания оказвала екзалтираната патриотична позиция на Г. Раковски, защищавана на страниците на в. „Дунавски лебед”, намерила израз в неговия химеричен план за създаване на „Българска национална християнска държава”, откъсната както от Източната, така и от Римската църква.

Втората групировка е на умереното действие. Тя застъпва тезата, че българският въпрос трябва са се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разривът с Патриаршията. По същество това течение отразява компромиса между българските домогвания и руската политика и представлява русофилската партия в национално-църковното движение. Начело на „умерените” стоят проруски настроените български дейци като Н. Геров, Т. Бурмов, за известен период и Ал. Екзарх. Привържениците на това течение са ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Към него гравитира и П. Р. Славейков, макар че много често той се проявява и като привърженик на партията за независимо национално действие.

Третата групировка се представя от туркофилите - Г. Кръстевич, братя Тъпчилещови, Иван Хаджипенчович, редактора на в. „Турция” Н. Генович и др. Те също са за независима българска църква, но смятат че целта трябва да се постигне чрез умерени, легални действия, които да покажат на Високата порта, че срещу верноподаничеството българите имат право на компенсация. Това фактически е една „политическа опашка” на противоречивите начинания на Али паша и на Високата порта.

Четвъртата групировка е на западняците. Те смятали, че българският въпрос може да се реши най-удачно със съдействието на Запада (униатите на Франция и Австро-Унгария, протестантите на Англия и САЩ). В тактическо отношение те са привърженици на прозелитичното действие. В тези среди има много различни настроения. Само малка част от тях били искрени привърженици на католицизма или на протестантството. Повечето смятали, че чрез унията може да се упражни ефикасен натиск върху руската и патриаршеската неотстъпчивост и да се ускори църковната независимост.

Но всички тези течения заедно с техните разновидности имат една обща черта. Обединявал ги българският патриотизъм, желанието да решат църковния въпрос в интерес на българската нация. Разбира се, разделянето на българските политици и на интелигенцията в това първо масово национално движение е явление със сериозни последици. То не било предизвикано от различни социално-политически мотиви, тъй като хора от една и съща среда действуват в противоположна посока, а се определя от влиянието на великите сили, от тяхната конкуренция за надмощие в българското национално движение. Така в най-ранните часове на българската буржоазна политика влиянието на великите сили става фактор, който по-нататък често ще определя българското политическо развитие.

В случая обаче нито намесата на великите сили, нито борбата между различните течения, нито противодействието на Патриаршията и интригите на Високата порта можели да спрат национално-църковното движение. Неговата съдба, може би един от малкото случаи в нашата история, била решена от българския народ.

_________________________________________

193) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Прозелитизъм (от прозелит, на латински: proselytus „обратен“, на гръцки: ттрооцАиюд „обратен, намерил своето място“) е течение в религията, което се стреми да разпострани и разпростре своето учение и да привлече, т.е. да обърне в лоното на своята вяра хора извън паството си.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...