2.15.1.2. Д-р Георги Миркович.

[Ани]

2.15.1.2. Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

В: Кирил, патриарх бълг. Католическата пропаганда сред българите

през втората половина на XIX век.

Т. 1: 1859-1865.

София: Синодално изд., 1962, с. 61-65.

Д-р Георги В. Миркович е познавал българските църковно-народни дейци още от 1848 г., когато за кратко време е бил ученик във Великата патриаршеска народна школа в Куручешме.

Получил образованието си във Франция, отдето се завърнал в Сливен през 1856 г., т. е. тутакси след Кримската война, той е бил политически ориентиран към Запада, особено към Франция на Наполеона III. Поради това лесно се е поддал на униатската пропаганда и скоро станал един от изтъкнатите униатски водачи, близък помощник на Цанкова.

Особено голямо е било неговото участие в унията от 18 декември 1860 г. Поради това би трябвало да се очакват от него по-подробни и по-точни сведения за униатското движение и за участниците в него. За съжаление едно такова очакване не се оправдава, като се има пред вид, че неговите спомени (Униатското движение по черковния въпрос. Сливен, 1897, с. 34) представляват едно твърде сбито и кратко общо изложение, писано вече на стари години, и може би поради това лишено от обективност и от правилна оценка на някои събития, факти и постъпки на отделни лица.

Следвайки изложението на Мирковича, трябва да изтъкнем като неверни и неточни следните негови твърдения:

1. Не на Цанков се пада най-голямата слава по поставянето и разрешаването на църковния въпрос. Други народни труженици по-отдавна го бяха поставили и бяха страдали за него (Неофит Бозвели, Иларион Стоянович и др.).

Цанков по-скоро използува църковния въпрос за унията. А пък унията от своя страна даде по-силен тласък на църковния въпрос.

2. Не е вярно също и твърдението, че Цанков е привлякъл вниманието на лазариста Боре върху българското църковно положение.

Станало е обратното: лазаристът Боре е внушил на Цанкова убеденост в безизходността на църковния въпрос поради противодействието на патриаршията, на Русия и на турското правителство, с цел да го спечели за унията.

3. Съвсем не може да се твърди, че чрез унията се е целело да се постигне българска църковна независимост и че тя е била сполучлив начин за разрешаване на църковния въпрос. Униата е целела единствено да присъедини българите към католическата църква. Това е било и в стремежите на Цанкова.

4. Какво вярно има в твърдението, че за да бъде спечелен българският народ за унията, Цанков се снабдил с печатница и почнал да издава в. „България“?

Вярно е, че за тая цел е започнал да издава в. „България“, но не е вярно, че именно тогава Цанков се снабдил с печатница. Известно е, че той имал вече печатница до неговото сближаване с Католическата пропаганда, ала нямал разрешение от турското правителство да я открие,

5. Миркович представя събитията по сключването на унията съвсем различно от други съвременници и от самия Иларион Макариополски, поведението на когото тълкува своебразно.

Той иска преди всичко да представи унията като патриотично дело, политическият замисъл на което се бил оправдавал струдното положение на църковния въпрос. Миркович твърди, че той и Цанков не са замисляли сериозно унията, но само като средство да се подтикне разрешаването на църковния въпрос. А подире, ако се приеме унията, и следователно не се предизвика разцепление сред българите, тя би останала; ако ли пък не се приеме, ще бъде отхвърлена от всички, и следователно народното единство пак ще бъде запазено.

Това твърдение е също неоправдано от развитието на унията. То е съвсем произволно и е от късно време, с цел да се оправдаят вече извършените действия по сключването на унията. А знае се, че въпреки скоро настъпилия неуспех на унията, Цанков и Миркович продължаваха да я пропагандират. Особено Цанков прояви упоритост и тогава, когато унията беше вече загубила всякакви благоприятни изгледи.

Миркович иска да каже, че когато тя е била замислена, бил е предвиден и неуспехът й, но тежестта на самото движение била поставена в началния удар, който трябвало да раздвижи църковния въпрос. Това представлява твърдение след фактите и има всички признаци на произволност.

6. Според Миркович, Иларион е бил уплашен да не би да се случи нещо с него, т. е. да бъде отново заточен от Патриаршията, та затова настоявал да се сключи унията, и просто бил насилил църковните епитропи Манол Иванов и Никола Сапунов да се избърза още на следния ден със сключването й. Това е недоказано твърдение, извор на което са били самите споменати епитропи. Те двамата бяха най-ревностно и непримиримо прегърнали унията, тъй че едва ли са могли да бъдат учудени и смаяни от подобна заява на Илариона, та дори се били и противопоставили на неговото избързване, за да не би да се направела грешка. Цялото по-нататъшно поведение на двамата епитропи потвърждава техния решителен уклон към унията.

7. Не е известен такъв документ, за който споменава Миркович, а именно Иларион да е дал на Манол Иванов и Никола Сапунов писмено съгласието си за сключване на унията. Ако имаше такъв документ, той щеше да бъде използуван от Цанков в неговите яростни нападения срещу Илариона поради несъгласието му с унията.

Цанков писа доста срещу Илариона, обвинявайки го, че е един от първите поддръжници на идеята за уния. Ако би имал такова безспорно доказателство, той безусловно би го използувал, най-малкото би се позовал на него въз основа на свидетелски показания.

8. Неправилно Миркович изяснява поведението на Илариона, когато предал на двамата епитропи всичките махзари, адреси, които имал от вътрешността на страната, за да били работили както намерят за добре по разрешаването на църковния въпрос. Че махзарите са могли да бъдат и в ръцете на епитропите, изобщо на дейци по църковния въпрос и особено на Никола Сапунов, е съвсем допустимо. Не е било потребно Иларион да им ги даде, за да си послужат с тях при сключване на унията. Махзарите упълномощавали Илариона да действува за разрешаването на църковния въпрос както намери за добре при познатите условия, а не чрез сключване на уния. Последното е било изключено като възможност за разрешаване на църковния въпрос.

Но махзарите действително са били използувани пред архиепископите Хасун и Брунони, а от тях пък пред Портата в полза на унията. Това са именно двете хиляди подписи, на които се позовавали дамата католически архиепископи като израз на желанието на българите да приемат унията.

9. С твърде голяма неопределеност и пристрастност Миркович обяснява и поведението на Илариона през последните дни до сключването на унията (18 декември 1860 г.).

Случаят с внезапното присторено заболяване на Илариона се отдава на влияние, упражнено върху него от страна на руския посланик княз Лобанов, с цел да се избегне унията. Това предположение би могло да се приеме, макар че не е безспорно обосновано. По-вероятно е другото обяснение, а именно, че не Иларион е настоявал да се избърза със сключването на унията предния ден, а Цанков и неговите привърженици от средата на еснафите. Старият владика пъктърсел да отбие настойчивостта им, поради което на следния ден се присторил на болен.

Ако Цанков и Миркович вечерта са били колебливи, нерешителни, даже несъгласни да се действува бързо, не е лесно обяснимо как на сутринта са станали тъй решителни, неотстъпчиви и бързи!

10. Миркович твърди, че той бил искал с патриотични съображения да убеди Илариона в необходимостта по-скоро да се сключи унията.

Два дни преди сключването й той с Цанков са били при Илариона, за да го увещават да не противодействува. Иларион и те трябвало да възприемат по въпроса условно отношение: обстоятелствата да покажат на коя страна трябва да застанат с оглед запазване единството на българския народ.

Очевидно е от това, че Иларион особено изтъква мотива на националното единство. С тоя мотив той искал да възпре унията. С него са си служели всички противници на унията, за да отбият пропагандата на в. България. Ще рече в поведението на Илариона не е настъпила никаква промяна. Но той не се поддал и на увещанията на Цанков и на Миркович да се откаже да противодействува на унията. И тъй, Иларион не само не бил съгласен със сключването на унията, но, и според убеждението на униатските водачи, решително й се противопоставил, та било необходимо да го увещават поне да не противодействува, докато се види кое би било в интерес на националното българско обединение.

Ясно е, че у Мирковича по поведението на Илариона има противоречиви разсъждения.

11. От разказа на Миркович излиза, че унията не била от дълго подготвяна, че и самият акт на сключването й бил дошел някак неочаквано.

Всъщност униатското движение сред народа бе подготвяно по-отдавна: година и половина бяха изминали от неговото начало. Тая подготовка имала пред вид сключването на унията, т. е. акта на съединението. Времето за нея пък се определяло от напрежението в гръцко-българските църковни отношения. Това време не е дошло случайно, а е било търсено и избрано от ръководителите на Пропагандата.

Ще рече, Миркович греши и по тоя основен въпрос, издавайки удивителна неосведоменост по появата, развитието, целите и движещите сили на униатското движение.

12. Миркович е с недобро мнение и за останалите българи, духовни лица, които били готови да вземат участие в унията. Те били бедни хора и нямали от какво да преживяват, а католиците предлагали помощи. Междувременно се появил и случаят със запирането на балчишкия поп Димитър в Патриаршията. Той успял да избяга от Патриаршията със съдействието на българските еснафи и заедно с Йосиф Соколски и някой си на име Макарий съставили криво-ляво духовното тяло, което било нужно, за да се извърши актът на унията.

Архимандрит Макарий игра изтъкната роля при сключването на унията и не е съвсем понятно защо Миркович пише, че „някой си Макарий” се бил присъединил към унията. Може би с това е искал да умаловажи личността му. Защото малко по-нататък той отбелязва, че Макарий бил около 40-годишен, висок на ръст, с прилично лице, с дълга и представителна брада, с „по-отлично умствено развитие” (с. 24).

13. Преценявайки мемоарите на Т. Икономов относно унията (сп. Искра, VI, кн. I), Миркович отново счита унията и униатските водачи като национални дейци. Миряните, водачи на унията, когато тя напредвала, били знаели, че тя рано или късно ще се разтури, защото в историята на българския народ имало и друг път унии, без да са хванали корени. На въпроса, защо тогава е била обявена унията, Миркович отговаря, че всяко зло било за добро и че без униата нямало да се достигне до придобиването на черковните правдини.

А тъкмо това българските водачи на унията не са знаели: че един ден тя ще се разтури. Това твърдение е в пълно противоречие с фактите.

14. Невярно е и твърдението, че след като Йосиф Соколски се завърнал от Рим като архиепископ, църковното униатско управление минало изцяло в ръцете на духовните лица, а миряните се билй оттеглили. Съществувал е Мирски съвет, но само за лице.

В същност ръководството на униатските църковни дела не е било в ръцете на духовните лица, а на Мирския съвет (Цанков, Миркович, Манол Иванов, Никола Сапунов и др.). Това е съвсем известно. Т. Икономов изрично го поддържа (Мемоари, сп. Искра, г. VI, кн. I, 1896, с. 10), а доказва се и от по-нататъшното развитие на отношенията между униатите и Пропагандата, която искала да вземе изцяло в ръцете си униатската община. Мирският съвет не е искал да се помири с това положение и Цанков застанал начело на силна опозиция срещу Пропагандата, особено след като Йосиф Соколски избяга в Русия и Пропагандата постави българоуниатската църковна община в още по-силно подчинение на своите органи.

15. Невярно е и твърдението на Миркович, че Тодор Икономов бил съставил правила, които определяли отношенията на униатската църковна община към папата и към католическите учреждения, с цел да я скара с католиците, но като не успял да създаде раздор между католици и униати, прибягнал бил към уговаряне на Йосиф Соколски да избяга в Русия.

Знае се, че от самото начало отношенията между униати и католици са били неправилно уредени и е имало сериозни противоречия.

Още Тодор Икономов искал да се постави преграда на все по-засилващото се влияние на Пропагандата в работите на българоуниатската община. Той не успял. Властта на пропагандните органи все повече се засилвала. (Гл. Мемоарите на Т. Икономов, с. 13).

16. Миркович се изказва добре за спомените на Т. Икономов по унията. В тях имало много истина, но и някои подправки, които били целели да представят действията на Икономов „под една благовидна форма”.

Тая оценка на Миркович е интересна. В нея има нещо истинно, но то не съвпада с твърдението му, че Икономов, както и Бурмов, не са били правилно разбрали истинските причини за появата и развитието на унията.

Изобщо кратките спомени на д-р Георги В. Миркович по-малко се занимават с излагане на фактите, отколкото с пристрастни разсъждения, които целят да оправдаят дейността на униатските водачи, включително и неговата, представяйки я като национално дело, добре обмислено и политически. Към такъв род спомени се налага извънредно голяма предпазливост.

Това по-подробно критично разглеждане на кратките спомени на Мирковича се наложи, понеже той е бил един от дейните участници в униатското движение и близък сътрудник на Др. Цанкова, та би могло да им се отдаде по-голямо доверие, каквото те в никакъв случай не заслужават.