3.6.6. Завръщане на част от бежанците.

[Ани]

3.6.6. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЧАСТ ОТ БЕЖАНЦИТЕ

В: Табаков, Стефан. Опит за история на град Сливен.

Т. 2, Политически, духовен и икономически вървеж на сливенци

от старо време до днес.

София: К-т Историята на гр. Сливен, 1924, с. 149-154.

Трябва да се признае, че сливенци никъде не могли да намерят кът подобен на Сливен. Напусналите люлката на своите блага и минало не могли да се примирят с новите си жилища във Влашко и Русия. Даже и тия, които със свойственото си трудолюбие изграждат богати домове, градини и лозя в Болград, Плоещ, Берязка и т. н. скоро се насищат на скитничество и замечтават за благата на старите си огнища.

Когато били зад Дунава, винаги при изгрев или залез на слънце, те посочвали с ръце посоката, дето се падал Сливен. Някои решават да се върнат просто под тласъка на спомени за сливенските „гивечи, пастарма, милинки и береци”. Те не могли да забравят огненото сливенско вино, нито „киселото зеле”, което лозарите обичали да ядат със зъвана в ръка при шуртящите, бистри сливенски потоци.

Израза: „Ааах, кога ша сийдим в Сливен!” е станал пословичен между бежанците. Завареното население в Бесарабия и Влашко им се видяло много нечистоплътно и просто. Дори сливенските селени, настанени на обширни, безплатни земи в Бесарабия, взели с въздишка да посочват „там, дето изгрява слънцето” - тяхното родно място.

Можем си представи, какво е било влечението на сливенци към родното им огнище, стига да вземем предвид препятствията за тяхното завръщане:

1) правените спънки от влашки и руски власти;

2) страха от погубване, ако се върнат между турците и

3) че почти всички са имали изградени домове зад Дунава, които трябвало да остават безплатно на другите или да ги продават на извънредно ниски цени, а при това, обстоятелството, че много сливенци изгорили или продали недвижимите си имоти в самия Сливен.

Трудолюбивото тракийско население още в първите три години от преселването си във Влашко и Русия обръща тамошните полета в градини и житници. А че и власите подобно на русите са препятствували на завръщането, се види от това, че тия, които решили да се върнат, скришом изпращат двама пратеници в Цариград с молба до султана, да издаде заповед до влашкия княз Александър Гика да остави българите свободно да се върнат зад Дунава.

Както се видя, султанът още преди потеглянето на бежанците от Югоизточна България към Дунава е употребил всички усилия да ги отклони от намеренията им да се изселват.

Вълчан Чорбаджи напразно се нагърбил да въздействува над своите съграждани. Даже, както се разправя, той ходил със същата мисия и зад Дунава. Но той не е бил едничкия.

Султанът изпраща във Влашко и Видинския управител Хюсеин паша, който пък от своя страна назначава за комисар в Букурещ някой си X. Тонуз, за да действува пред влашкото правителство и улеснява възвръщането на бежанците.

Плоещкия префект Кукурешко набедява Селимински в съучастие с турските агенти и напразно е убеждавал колонистите да останат в новите си огнища.

Освен горните султанови пратеници, малко по-рано са сновали от заселище в заселище, там дето има бежанци, ямболският Хюсеин-Ага и Баш Бешли Ариф Ага. Те уверявали преселените българи, че няма никаква опасност за тях под Балкана, и че султанът „ще им тегли масрафа” за превоза по завръщането им.

Важното е, че част от сливенци в Берязка и околните влашки градове „дигнали глава” да се връщат назад още на следнята година от преселването.

Вече през 1832 г., 60 коля, натоварени с „едно-друго” на сливенските бежанци, се озовават в Русчук, на път за Сливен. Възможно е за тоя случай да се отнася бележката на даскал Никович от Разград: „и после 2 години, а някои по-сетне се варнаха пак в турещд на зать.”

Възвръщането е било съпроводено с още по-големи изпитни, тъй като при преминаването на Източния Балкан в него върлували много турски разбойници.

Някои, на които им „причерняло на очите”, едва-що минали Дунава, отчаяни, съсипани от път и загуба на покъщнина, почват да се пилеят из разни кътища на Североизточна България, най-вече в Силистренско и Варненско.

Много сливенци, преди заможни граждани, били принудени да напуснат старите си занаяти и да станат селени земледелци.

Други пък, най-вече селени от Сливенско, когато се завръщат в старите си огнища, заварват там чужди поселенци, повечето турци, които им заграбили имотите. Това ги принуждава да идат в по-далечни села или пък да заправят нови. По тоя начин, чисто български села в югоизточна България до 1830 г., стават насетне турски или гръцки, особно към границата. Гърците са идели тук от към бреговете на Егейско море, даже и от Тесалия и Епир.

Венелин срещнал чак в Силистра преселници от Лариса. През преселването, Месемврия изгубва ²/₃ от населението си, което е било попълвано отсетне все с такива пришълци, които днес са „чисти гърци”. Същото става и с Анхиало, Бургас, Созопол, Василикос, Ахтопол и т. н., които до преди 1830 г. са били населени главно с българи.

Още когато взели да сноват турски агенти между бежанците във Влашко и Бесарабия, Селимински като видял, че мнозина желаят да се върнат в България, предложил да се изпратят пратеници до султана „за някои привилегии”. Но противодействието на Никифор, игумен на Яшкия монастир, осуетило решението. След това „разочарование”, Селимински подал на руските власти обстойно изложение за работите на колонистите. Ако и да бил повикан да живее в Русия, той останал в Ромъния, като свързан чрез клетва с другите членове на братството.

Читателят се сеща, че тук е въпроса за Сливенското „братство” от 1825 г., което бе се обърнало на революционен комитет. Повечето от видните му членове били преселени зад Дунава, но не престанали да бъдат съединени под същия, зароден в Сливен, дух за просветяване и организиране на българския народ.

И действително, всички по-нзтатъшни приготовления за подигането на народа ни, в частност Сливен, са били внушавани в Ромъния от събудени там сливенци. Между българските емигранти в Ромъния се заражда планът за извоюване на първо време българска автономия чрез миролюбиви споразумения със султана. От тук и проектираното послание на Селимински до султана за „някои привилегии”.

Тъй или инак, горните проекти са проблясъци на едно вече зазряло, неудържимо пробуждане - пряма последица от раздвижването на българите след войната 1828-1829 г.

Завръщането на сливенци под Балкана не станало наведнаж. Като последня дата на тая обратна емиграция трябва да се счита 1839 г., в началото на която и в края на 1833 г. „Новия Сливен" или Берязка, окончателно се разсипва.

Тъй че, завръщането е ставало почти ежегодно от 1831 г. до 1839 г. В 1836 г. е било изпратено официално послание до султана чрез княз Богориди от името на преселените във Влашко българи. То е било писано от Селимински в Плоещ и изпратено по инициативата главно на сливенци. С него се замолвал Богориди да ходатайствува пред султана за въвеждане на реформи в Турция, които да гарантират не само правата на сливенци в намерението им да се върнат в „търговския и прочут оня град Сливен, но и тия на всички християни, жертва на непоносимия турски режим."

Най-много почнали да се завръщат след 1833 г., вероятно поради това, че в тая година чумата престава да върлува в Турция. Точният брой на завърналите се сливенци в града не е известен. На всеки случай, те не са били много и едва ли са броели 1000-2000 души. Тъй, че 12-13 000 души сливенци остават разпръснати из Влашко, Бесарабия, Крим и отчасти в Североизточна България. Граждани от Сливен в последния край са останали сравнително малко. Повечето били селени от Ямболско и Сливенско. Те се настанили там било при преселването си в 1830 г., на път за Влахия и Русия, било при завръщането си под Балкана, между 1831 г. и 1839 г.

По-важните кътове, дето са останали такива преселени от Сливенско и Ямболско, са следните:

Известното село Девня, Провадийско, заселено с преселенци от Ямболско и Сливенско през 1833 г., на връщане от Русия.

с. Тестеджи, също Провадийско; жителите му са из Сливенско, заселени там в 1830 г.; близкото до него с. Синдел е заселено с ямболци.

с. Кутлу-бей, на север от Девня, със 123 къщи, заселено със сливенци подир войната 1828-1829 г.

с. Байрам-Дере, Преславско, със 77 български и 62 турски къщи, заселено с преселенци от Сливенско, както се види и от наречието им: уда, уфца, гура, куза и т. н.

с. Кара-Хюсеин, Варненско, смесено с гърци и българи; последните са из Сливенско, пак от време на горнята война.

с. Енево (Янево, Юнус-кюю), Шуменско; заселено е с преселенци от Ямболско и Сливенско, а най-вече от с. Дермендере.

Голяма част от селените в Добричката околност са преселенци там след Одринския мир (септ. 1829 г.), все тракийци от Ст.-Загорско, Каваклийско, Ямболско и Сливенско.

Така, с. Осман Факъ е заселено с българи през 1834 г. откъм Добруджа, от селата: Чинели, Башкюю, Беш-тепе, Ени-Кюю (все Бабадашко), които пък села са с потекло от Ямболско и Сливенско.

В с. Бабук, Силистренско, има заселени и сливенци. Известното село Афлатар, същата околия, с 333 къщя, е със селени из Сливенско, главно из селата Черкешлий и Дермендере.

с. Гюргенджик, Силистренско, е заселено с керменлийци и със селени от Ямболско.

В с. Ветрен, пактам, край Гребенци, има сливенци и „балканджии”. Населението в Добруджа е главно от преселенци из Шуменско, Провадийско, от Източния Балкан (селата между Котел и Гулица) и от тракийци из Одринско, Каваклийско, Ямболско и Сливенско. Някои от селата в Тулченско и Бабадашко са също заселени с бежанци от Ямболско и Сливенско.

Така, с. Бейдаут е населено със сливенци, а с. Хамамджи -с ямболци и сливенци. Такива са още селата: Буджак (югозападна Добруджа) със селени от Сливенско и Ямболско; в с. Галица има „шиковци” и сливенци. В Гърлица и Куюджик- също сливенци.

В с. Липница - ямболци и сливенци. Селото Демирдже (възможно да е от Демирджилий, село до Сливен) е населено със смесица от ямболци и сливенци.

Преселените в Ромъния и Русия българи са се наричали различно, но с общо име бежанари; заварените там българи наричали новите: нови или туркоземци, а новодошлите преселенци наричали първите: „вети българи”, туканци или по турски - ерлии. Останалите в Североизточна България носят и други имена: балканджии, балканци, планинци, горненци, а частно за произходящите от Тракия „из долния вилает”, „отвъдешни”, „отеюзлии” или просто „тракийци”. Някои са носели имената на старите си заселища или близкия до тях град: „одринци”, „главанци”, „загорци”, „ямболци”, „сливенци” и т. н.