3.6.9.7. Централното училище и неговото откриване (1854 г.)

[Ани]

3.6.9.7. ЦЕНТРАЛНОТО УЧИЛИЩЕ И НЕГОВОТО ОТКРИВАНЕ

(1854 година)

Идеята за отварянето на едно централно училище, което да обслужва всички българки колонии, според болградчани се появила през 1854 г., в същото това време, когато съдбата се беше надсмяла над двама наши образовани сънародници г-н Калянджи и Радолов, но за съжаление тя не можа да се осъществи по време на руското управление.

Едва през 1857 г. с откриването на това училище се залови един от много уважаваните болградчани г-н Панайот Мунджиев, който, като получи подкрепата на г-н Дропуло, заедно с него ходи в Яш да моли княза в дните, когато той се чувствуваше щастлив, от името на нашите болградци и останалите български колонии за откриването на това училище в Болград.

В началото това училище беше управлявано от Сава Радулов, но придоби значение, като стана гимназия едва през 1858 г. при Мутев, който беше поканен за директор на тази гимназия. И така ние виждаме, че се навършват вече цели седем години от откриването на гимназията в Болград, която се ръководи от директор и е комплектувана с необходимите учители, за която ежегодно се харчат около 20 хиляди карабовни, но за съжаление досега тя нищо не е измътила. Тя е далеч от онзи момент, когато ще може да оправдае надеждите на всичките ни сънародници, които виждат за пръв път да се открива за българите гимназия - както за тези в Бесарабия, така и за тези в България.

Учителите в тази гимназия, както и директорът са чужди един за друг, чужди по своите мисли, представи, познания и желание. Причината да излязат те от квартирата си и да отидат в кафенето е жаждата да пият кафе или чай; гладът е този, който ги въвежда в ресторанта да обядват или да вечерят, където могат да се срещнат помежду си. Мързелът е причина те да не ходят в класа, а интересът - за да пренебрегнат девическото училище.

При болградската гимназия има и печатница, но не знаем защо Болград е още глухоням, прегракнал и не може да чуе, когато българите го питат, и не им отговаря защо не съществува нито един орган, който да говори заради него и да отговаря на онзи, който пита. От работите на това училище се вижда, че и досега то няма стопанин, а се отваря от този, който подрани, и затваря от този, който закъснее. Ако да имаше стопанин, още преди отварянето си той щеше да събере своите работници, да се разговори и да се разбере с тях и каже кой какво ще работи.

Болградското училище е имало и има най-голяма нужда от един педагогически съвет, който да е съставен от учители и който трябва да заседава един път през седмицата, и от един литературен съвет, който да е съставен от учители и ученици, който да се събира, ако не веднъж през седмицата, то поне два пъти в месеца.

В продължение на 6-7 години учителите от първия съвет можеха да се запознаят с методите на преподаване на по-известните европейски методици, да сравнят новите учебници със старите и да приемат един метод, който малко или много е съобразен с времето и нуждите на българите. В литературните вечери щяха да се запознаят с учениците и всички болградски слушатели, които можеха да удостоят с посещението си това полезно и нравствено събрание. С тази си дейност учителите ще покажат, че те са главните двигатели в този край и достойни учители на своите ученици. Освен това последиците на подобни събрания са благодетелни. Те вдъхват любов към науката, уважение на децата към родителите, любов един към друг и в съгласие се насочват към общото благо. Но уви!

Всичко това не можа да дочака този див край, който е населен с много овце, които, макар и да се събират от овчари, не овчарите управляват овцете, а овцете - овчарите и бурята натиква овцете в блатистите места, в които един след друг затъват и техните овчари.